Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Тук ще публикувам откъси от непреведените книги на Рудолф Щайнер, както и други тематично свързани материали, неизвестни у нас.
Автор: anthroposophie Категория: История
Прочетен: 133611 Постинги: 185 Коментари: 15
Постинги в блога
2 3 4 5  >  >>

 

Анна Тургенева, наричана Ася (1890-1966), е била художничка и антропософка. Тя е първата жена на руския поет Андрей Бели. Участничка е в изработването на витражите на Първия Гьотеанум - антропософския център, който е бил построен по проект на Рудолф Щайнер в швейцарския Дорнах. Първият Гьотеанум е подпален от врагове на Щайнер и изгаря до основи в новогодишната нощ на 1922-23 г. В автобиографичната си книга "Спомени за Рудолф Щайнер и строителството на Първия Гьотеанум" Ася Тургенева ни е оставила забележителен спомен за пожара в Дорнах, на който е била непосредствена свидетелка. 

"В един облачен и влажен ден след обяда в Гьотеанума бързах за евритмичното представление. Две тъмни фигури, приличащи на химерите от парижката катедрала "Нотр Дам, висяха от парапета на терасата близо до малката платформа, поставена над южния вход. Всъщност в този момент никой не би трябвало да е на терасата", мина ми през ума, но трябваше да бързам. Дългото помещение на новата ни съблекалня беше разположено на първия етаж, близо до стаите на д-р Щайнер и госпожа Щайнер. Там беше и стаичката на Миета Валер.

В „Пролога в небето“ в първата част на „Фауст“ бяха заети около 30 души (при това се налагаше да се преобличат); вървеше хаотичен общ разговор. "Момичета”, възкликна внезапно една евритмистка: „Наближава буря с гръмотевици!“ Тя хукна към прозореца, за да види настъпването на бурята. „Такова нещо не се случва през зимата, това е изключено“, се чуваше от всички страни; небето беше монотонно сиво, без ни най-малка следа от облаци. "Но аз чух - беше шум като при силна буря!" Евритмистката държеше на своето. 

Когато слязохме в съблекалнята, зад сцената се случи още нещо. Една от нашите евритмистки изведнъж изтича до вратата към терасата и се опита да я отвори. "На терасата са заключени хора, те блъскаха по вратата", уверяваше ни тя. Но вратата беше заключена и почти никой не обърна внимание на случилото се. Когато се озовахме долу, Миета Валер мина напред: "Г-жо Щайнер, не ни ли очаква беда? Огледалото ми се е счупило. Не разбирам защо е паднало от стената." Още едно предупреждение. Ако беше дошъл при нас д-р Щайнер, както обикновено правеше, може би щеше да се заеме с това. Защо огледалото падна? Какъв беше този внезапен шум и какво правеха хората на терасата? Той обаче не дойде и по-късно научихме, че по време на обръщението му към публиката преди началото на представлението платформата за ораторската катедра, на която той стоял, изведнъж започнала да потъва в люка. - Кой е по-силен? Кой беше по-силен? Дали ние, преоблечени като ангели, стоящи на платформата, образувайки фигурата на пентаграма, представяща гласа на Господ - или черният Мефистофел отдолу, озарен от червена светлина? ... 

Не можах да се отърва от тези плашещи мисли. „Новата година посрещат нови гробове”- тези думи на Соловьов1 звучаха в пиесата. Разтърсващ беше драматизмът на “Погребалния марш“ от Менделсон. Освен всичко останало представихме и хора на насекомите от втората част на Фауст: „Добре дошъл, добре дошъл, стари господарю!” При тези думи трябваше едновременно да правим специални скокове и да клатим глава, включвайки тук и евритмията на пръстите - правеше зловещо впечатление. Погледът на младенеца Христос (френско коледно стихотворение) беше дълбоко сериозен.

Въпреки че вечерната лекция също беше вълнуващо интересна, не успях да преодолея усещането за студ, за нещо ужасно. Нима никой не забелязва, че д-р Щайнер полага всички усилия да се съсредоточи върху лекцията? Мислите му сякаш го напускаха. Къде беше той в онези моменти, когато гласът му внезапно отказваше да му се подчини?

Бях една от последните, напуснали залата. Долу стояха скупчени хора, които ми се стори, че са сякаш загрижени за нещо. - “Някой трябва да запали елхови клони” - чух да казват. Исках да им задам въпрос, но тук една от участничките в нашата „група на насекомите“ се хвърли към мен, за да ми честити Новата година и това ме разсея.

След като се прибрах вкъщи - живеех в първата къща на евритмистките с прозорци, гледащи към Гьотеанума - поисках да пусна щорите. Но какво става там? Над сградата като че ли се проточваше бледа ивица облаци; сенки на хора сякаш се мятаха напред-назад зад ярко осветените прозорци на южното стълбище. Разбрах, че се е случило нещо ужасно и се втурнах навън от стаята. В коридора стоеше Едит Марион, буквално парализирана от вълнение; тя се опитваше да свали от стойката пожарогасителя на фирмата “Минимакс”. С ритник аз го извадих от стойката и хукнах с него към Сградата. 

Пред входа лежеше младият ни пазач от дърводелната Шлайтерман, задъхващ се от дима. Някой се опитваше да му помогне. Образува се верига от хора с кофи и кани от дърводелната към Сградата. Не исках да се присъединя към тях. Но къде е огънят? Стаята на г-жа Щайнер на първия етаж стоеше отворена и празна, целият под беше мокър от употребените без никаква полза пожарогасители - много от тях вече се въргаляха изпразнени наоколо. Къде беше огънят? Търсеха го горе в Бялата зала и между куполите - но по-близо димът не беше допуснат. Отидох в голямата зала: празнично и тихо, пълно осветление; залата и сцената бяха празни.
 

Под дръвчето пред дърводелната стоеше д-р Щайнер и наблюдаваше действията ни. До него беше Едит Марион. Защо не се намесва? Защо не помага? По-късно разбрах, че заедно с двама свидетели той незабавно проверил електрическото табло и се уверил, че всичко е наред. След това извикал местната пожарна команда. Базелската пожарна пристигна много по-късно и имаше достатъчно вода, за да спаси дърводелната. Нашата пожарна на Сградата и жителите на селото засега се опитваха да надделеят над пожара; обаче огънят все още не се виждаше, той бушуваше между стените! Само димът се засилваше.

Оказала се пак на южното стълбище, срещнах Кете Мичер2, която заедно с работниците изнасяше мебели от стаичката на госпожа Щайнер. Някакъв младеж по указанията на д-р Щайнер пробиваше с брадва дупка в дървената стена. Тогава видях синкавите езици на пламъците, които с огромна скорост, подобно на змии, се устремяваха нагоре. Дали спасението тогава все още беше възможно? Не трябваше ли тази дупка да бъде пробита още в самото начало, още в четири и половина, когато нашите евритмистки чуха шум? А сега пламъците бушуваха между стените вече от много часове. Почувствала внезапно някакво подозрение, се принудих да си спомня за отвора, който бях видяла преди няколко дни до прозореца в стаята на д-р Щайнер. Тогава работниците извадиха няколко греди от външната стена, достъпна от терасата ... Няма ли тук някаква връзка?

Все още празнично спокойни бяха помещенията под куполите, незасегнати от бедствието. Приседнах в залата. Възможно ли беше няколко часа по-късно от всичко това да не остане нищо? Само да го погледам - за последен път. Но както тези мисли, така и човешкото ми присъствие бяха неуместни при случващото се. Тръгнах си, обзета от страх.

Както и преди, д-р Щайнер беше заобиколен от покой под дръвчето пред дърводелната. "Трябва ни вода, вече не идва вода!" - викаха някакви неумели помощници. Без да бърза, той намери телефонния номер, за да се обади. "Стълби, трябват ни стълби!" - викаха други. „До стената зад дърводелната“, каза той. "Къде да помогна, какво да направя?" - към него се затича един младеж от нашите. Той мълчеше. "Помогнете там долу да спасите макетите", му казах. "Не ми трябват никакви макети", каза д-р Щайнер и отново надвисна мълчание. - “Хайде да вървим”, казах след малко.

Още веднъж влязох в Сградата. „Имаме маркучи, но не знаем къде можем да ги свържем с водопровода“, ми каза едно момче от селото. За щастие аз знаех. Сега заварих различна картина в залата. Вече нямаше светлина. Наполовина осветени от мрачните езици на пламъците, които горяха навсякъде между куполите и обагряха дима в червеникаво, на фона на тази зловеща атмосфера се открояваха архитравите. Някои се опитваха да поставят стълби до колоните, но те бяха твърде къси. „Помогнете да спасим завесата!“ - ми извика една евритмистка и ние издърпахме сценичната завеса, която се раздираше от горе до долу. 

И отново нещо ме привлече към д-р Щайнер. "Господин докторе, сега гори в залата на сцената!" - извика някой отдалеч. "Защо никой не гаси? Защо не сложат стълбите?" - попита той бързо. "Стълбите не достигат дотам, те са твърде къси", казах аз. Той се обърна.

Сега вече огънят с невероятна скорост обхващаше и външните стени. Д-р Щайнер поиска всички да напуснат Сградата. Топлината се усили. Госпожа Финк, притеснена за стенограмите на лекциите, които се съхраняваха в малката дървена къщичка между дърводелната и котелното, помоли Гюнтер Шуберт да ги отнесе в дома "Дулдек"3. Той не можеше да ги занесе сам, затова отидох с него. Отне ни около четвърт час да увием всички тетрадки във вълнено одеяло, което понесохме от двете страни; обаче за връщане по същия път не можеше да става и дума. Като гигантска факла стърчеше Гьотеанумът, обгърнат от всички страни от пламъци. Жега като в горещ летен ден достигаше до "Стъклената къща", покрай която мъкнехме тежкия товар нагоре през горичката край дома "Бродбек", сега наречен Рудолф Щайнер”.

Жегата в дома "Дулдек" изглеждаше все още опасна; ние понесохме скъпоценния товар по-далеч - до къщата, където сестра ми имаше стая. Тъмночервената жега сияеше над нощния мрак. Като на слънчева светлина наоколо червенееха хълмовете и руините на Дорнек4

Хиляди зяпачи от Базел и околностите му се притискаха към оградата, опасваща терена на Сградата, влизането на територията й беше забранено. В мълчание, сякаш омагьосани, те се взираха в грандиозното зрелище на танцуващия, извисящ се високо в небето огън. Няколко пожарни маркуча хвърляха мощни струи вода към стените на дърводелната, където доскоро д-р Щайнер стоеше под дръвчето. В тази нощ обгоря половината от дръвчето и после то в продължение на няколко години беше с голи клони.

Намерихме доктор Щайнер да стои на стълбите пред дома "де Ягер", заобиколен от членове на Обществото. Минаваше полунощ и в първите часове на новата година огънят започна малко да отслабва. Тълпата от зрители постепенно оредяваше, доктор Щайнер също си отиде. Сега вече можеше да се върне в дърводелната всичко, взето оттам. Статуята на Христос също беше пренесена от ателието на поляната зад постройката. Отново беше разрешено да се влиза на територията. Дълбока синева окръжаваше хълма, пожарът извърши своето. Само нажежените масивни колони с двойните пръстени от архитрави отгоре се извисяваха на фона на нощното небе. Незабравима картина, изпълнена с ужас и красота! Тези прозрачни, калцирани форми сякаш бяха пропити от пулсиращ живот и дихание; това беше като прощаване със Земята, на която за толкова кратък срок беше спусната Сградата. Високо над нея се простираше небесният свод - родината, в която тя се завръщаше сега.

Зад нея на запад имаше червеникава ивица, отблясък на деня, известяващ за себе си на изток. И ето вече под тежестта на архитравите двойният огнен пръстен започна да се разрушава, срутвайки се под формата на нажежена маса в подножието на колоните.

Стоейки близо до дърводелната, виждах как две сенки вървяха бавно в тъмното по пътя към хълма. Д-р Щайнер, придружен от Едит Марион, влезе, приведен и пристъпвайки тежко, в дърводелната. Той беше ходил у госпожа Щайнер в дом "Ханзи"; заради болните си крака тя трябваше да преживее пожара отдалече, наблюдавайки го от прозореца.

Д-р Щайнер настоятелно поиска да продължи работата, която не беше повлияна от станалото; но много неща трябваше да се случат, преди дърводелната да бъде ремонтирана за тази цел. Когато погледнах в ателието на д-р Щайнер, там все още цареше пълен хаос. Той стоеше сред струпаните наоколо мебели и сандъци. Обърна се към мен. В широко отворените му очи нямаше и най-малкия признак на яд заради преживяното, само безкрайна болка и тъга.

"Благочестиви, мъдри ...“: до тези думи стигна Ангелът от пиесата за Тримата влъхви в приветствената си реч; след това гласът му отказа. Напразно се опитваше той да започне отначало, а после тихо заплака, като стоеше подпрян на тоягата си, докато намери сили да продължи. - По време на вечерната лекция без да са се уговорили, всички станаха, когато д-р Щайнер влезе в залата на дърводелната.

Дърводелната се превърна за години наред в наше работно място. Когато след няколко дни горещата пепел се охлади, в нея откриха човешки скелет с осакатен гръбнак. Такъв недъг имаше и часовникарят, който изчезна в момента на пожара. Официално беше признато, че е загинал по време на спасителните операции.

Застрахователната сума беше изплатена, тъй като в нощта на пожара д-р Щайнер установи, че всички бушони са били в изправност. Но д-р Щайнер ни обърна внимание на това, че първата Сграда е била построена със силата на любовта и жертвата. Ако постройката беше завършена, Сградата щеше да излъчва мир. Във втората сграда с парите от застраховката ние ще внесем в нея човешката омраза ...

Младежкият весел смях, който по-рано често проясняваше строгите черти на лицето на д-р Щайнер, бързите му, леки движения, ритмичната му походка (никой не можеше да ходи като него) - нищо от това не видяхме повече след нощта на пожара. На раменете му легна тежък товар. Трябваше да полага усилия, за да запази изправената си стойка и походката му стана напрегната. Но неговото влияние и сила на духа в последния период от живота му се извисиха до свръхчовешки размери."

Бележки

1 Начало на стихотворението “Честита Нова година (1. януари 1894 )” от Владимир Соловьов

2 Kете Мичер (1892-1940) - евритмистка, активна участничка в поставянето на Мистерийните драми в Мюнхен (1910-1913), строежа на Първия Гьотеанум и представленията на евритмистките.

3 За сградите, разположени на територията на Гьотеанума, които се споменават в текста, вж. http://www.aobg.org/index.php?ln=1&id=51 и http://www.aobg.org/index.php?ln=1&id=176

4 Дорнек – район в швейцарския кантон Солотурн, чийто център е селото Дорнах

 

 

  
Категория: История
Прочетен: 125 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 15.11 20:37
За Распутин Рудолф Щайнер говори публично само в една своя лекция (Дорнах,14.2.1920, CC 196 „Духовните и социални промени в развитието на човечеството”) по повод на Троичния социален организъм. В нея той казва:

“И хората с право усещат днес, въпреки погрешните възприятия, които имат при начина си на възприемане, че е неподходящо в т.нар. обществени дела да се намесват теченията, които трябва да действат само в отделния човек. Когато руският цар и руската царица се ползваха за своите управленски действия от вътрешните преживявания на човек като Распутин, хората с право се страхуваха, защото откровенията от духовния свят трябва да се намесват само в духовния живот, те не бива да играят роля в живота на държавата. В него може да се намесва само това, което чрез духовните откровения се е превърнало в нашия здрав разум. А Распутин не е стигнал до здравия разум, макар че е имал откровения.”

В книгата "Спомени за Рудолф Щайнер и строителството на Първия Гьотеанум" на руската художничка Ася (Анна) Тургенева (1890-1966) се съдържат следните думи, казани й от Щайнер за Распутин:

“Распутин е въздействал директно върху волята. Това е недопустимо. Но хората го искат. Той е точно един необуздан човек, един "Распутин" (на руски ‘разпътен, развратен’). Всичко, което се говори за него, е вярно, но въпреки това, той е „боговидец“ и това е окултен термин за определено ниво на посвещение. Само чрез него духовният свят, духът на руския народ са могли да действат в Русия – чрез никой друг".

Тези думи завинаги се отпечатаха в мен. Той ми каза също, че би искал да остана в Дорнах, защото тук ще се намери работа за мен.

Няколко дни по-късно сънувах мъртвец в староруски дрехи на великолепна катафалка. Лицето му се променяше от изразяване на груба чувственост до християнски просветлена духовност. На следващия ден научихме за убийството на Распутин ... Настъпи хаос…”

Интересни са и следващите спомени на Ася Тургенева за това как е реагирал Щайнер на революцията в Русия и последвалите я световни събития:

“Благодарение на лекциите на Рудолф Щайнер и пребиваването около него ние можехме интензивно да преживяваме това, което се разиграваше във външния свят. Но се налагаше с безсилие да установим, че той, който би могъл да се намеси и да помогне, нямаше условия за това; самите ние също бяхме неподходящи инструменти, за да му послужим за тази задача… Доктор Щайнер често ни задържаше, за да разговаря с нас за събитията, стоварили се върху света. Не очаквахме, че той ще се радва на революцията, която избухна в Русия. Беше невъзможно да се поправят грешките на царизма. "Най-накрая Русия се освободи от тази страшна карма на Романовите", каза той. "Защо овесихте нос? Руснаците трябва да се радват на бъдещето!" Той се надяваше на нов ред в Русия. А аз видях лично настъпването на хаоса и разрухата - нещо, което самият той толкова често предсказваше -, така че само отчасти можех да споделя неговата увереност. Едва по-късно разбрах, че на събитията, както и на сериозното заболяване, трябва до последния момент да се противодейства с надеждата за някакво чудо. В това се крие изцелителна сила.

Аз преживях Брест-Литовския мир като ужасно нещастие за бъдещето. "Ако на хората беше даден Тричленният социален организъм, те биха го разбрали, те имат глави за това", заяви д-р Щайнер. При това той имаше предвид ръководството на руската комисия. Но опитите му да доведе до знанието на авторитетни личности своята идея за ново социално устройство не успяха.

Един ден в началото на 1918 г. го срещнах сутринта в дърводелната. "Прочетохте ли днес във вестника обръщението с 14те точки на Уилсън? Какво мислите за него?" "Да, господин доктор; не намерих там нито една нова мисъл." "Нито една нова мисъл”, потвърди той, "нито една. Но ще видите, че сега целият свят ще се кълне в него." Повече от всичко той страдаше от празнословието, което често биваше прикривано с ужасяваща неискреност.”

 

 

 

 

Категория: История
Прочетен: 293 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 10.11 12:31
Според една нова биография, написана от Елизабет Хереш11, Парвус още в началото си поставя две жизнени цели: първо - придобиването на лично богатствовторо - свалянето на царската империя в Русия. Първата цел го превръща в причудлива, смесваща фронтовете фигура в рамките на социалистическото движение, в революционер, който същевременно е и капиталистически бонвиван. Органът на Социалдемократите вестник “Форвертс” го нарича “авантюрист с корема на Фалстаф и черепа на човек с главен мозък, с познанията на учен и енергията на борсов спекулант." 12 Това е било написано не толкова от възхищениеа за да се обоснове дълбокото недоверие към него.

Още години преди Първата световна война Парвус е виждал и пропагандирал една война на великите силикато средство за постигане на преврата в Русия. От бремето, което такава война би стоварила върху обществената структура, той очаквал онова отслабване и вътрешно разрушаване на Русия, което след това да подготви почвата за революцията. При избухването на Световната война през 1914 Парвус вече от четири години живее в Турция, където с разнообразни сделки придобива желаното богатство. Когато избухва войната, той веднага взема страната на Германия и развива активна журналистическа дейност в тази посока. В подкрепата на противника той вижда шанса да подготви почвата в Русия за свалянето на царския режим.

С това съчетание от идеи и цели - отслабване на Русия чрез международна война, сваляне на царския режим и последваща революция - Парвус застъпва програма, която съответства точно на изискването за "провеждане на социалистически експерименти", в полза на което според Рудолф Щайнер работят западните ложи. Една Германия, насърчаваща революцията в Русия, за да подобри шансовете си във войната, в този мащабен план играе единствено ролята на “полезния идиот”. Интензивното финансиране на руското въоръжаване, практикувано от Запада и особено от Франция преди 1914, може би е целяло в рамките на тези планове не само да се осигури руска помощ във войната срещу Централните сили, но и въобще да се въвлече Русия във война, която да направи революцията възможна там. 

Това, че влизането на Америка във войната на 6април 1917 почти точно съвпада с началото нареволюционизирането на Русия през март 1917, е може би нещо повече от случайно или очевидно обстоятелство: военните усилия на Антантата изискват Русия, която поради революцията изпада като участник във войната, да бъде заменена от друга страна. Странното при Парвус е неговото свързване с режима на младотурците, дошъл на власт с преврат през 1908. Парвус очевидно е правел важни услуги на този режим между 1910 и 1915г., не на последно място като търговец на оръжие. Такава връзка има и друг главен участник в огромните катаклизми, случили се в Европа през първата половина на ХХ век - Рудолф фон Себотендорф като него е живял дълги години в Турция и след завръщането си в Германия се превръща в ключова фигура на националистическото движение, от което се ражда националсоциализмът.13 Себотендорф също е бил свързан с младотурците и е членувал в ложа, участвала в преврата през 1908. И Парвус, и Себотендорф натрупват значително богатство в Турция. Най-малкото можем да се запитаме дали двамата не са били замесени и в други действия, освен тези, които са се проявили на външен план.14

Книгата на Елизабет Хереш за Парвус е интересна още и затова, защото с мимоходом подхвърлени бележки разказва не само за немската подкрепа за руските революционери, но и за помощта на други страни. Така например още през септември 1916 от страна на Англия са предоставени 21 милиона рубли за свалянето на царя, т.е. на собствения съюзник във войната. Февруарската революция по същество е дело на британско-френски клиентелистки групи и се извършва с британско-френска подкрепа. Много повече пари е предоставил на руската революция Джейкъб Шиф – президент на Нюйоркската банка “Кун, Льоб и ко.” Шиф, който е от еврейски произход, още от 90те години на XIX се посвещава неотклонно на събарянето на царя. Бил е възмутен от царистката политика да се правят антисемитски погроми с цел отклоняване на народното недоволство. Хереш цитира източник, според който между 1918 и 1922г. съветската страна връща на банката “Кун, Льоб и ко.” 600 милиона долара в злато. 

(Хереш не споменава подкрепата за болшевиките, разкрита от американския историк Антъни Сътън в неговата книга “Уол Стрийт и болшевишката революция”.16 Там става въпрос предимно за нюйоркската банка “Морган” и някои от нейните сателити. Хереш явно е запозната с книгата на Сътън, защото в една от по-ранните си публикации я цитира при използваните източници. По нейна информация подтикът за сегашната й книга за Парвус идва от Америка, най-вече от страна на дългогодишния кореспондент на “Ню Йорк Таймс” за Германия Дейвид Биндер. Би могло да се предположи, че една странична цел на разкритията й за Парвус е идеята да се потопят и потънат отново в забрава именно връзките, които разкрива Сътън. А точно в разкритите от него връзки най-вече би могло да се види влиянието на определени целенасочено действащи, информирани задкулисни сили.)

Бележки

11 Eлизабет Хереш, “Тайното досие на Парвус. Купената революция”, Мюнхен 2000В книгите на Хереш за този период ни се струва проблемен възгледът й да приема за даденост агресивната немска вина за Първата световна война.

12 Пак там.

13 За Себотендорф виж статията в “Europдer”, год. 5, бр. 1.

14 В този смисъл любопитна е връзката на Парвус с оръжейния търговец Василий Захаров (англ. Basil Zaharoff, 1849-1936), който в един период е бил смятан за най-богатия човек в света. За известно време негов местен представител е Парвус. Захаров е притежавал английската благородническа титла “сър”, бил е и “командир” във френския Орден на почетния легион. Той е най-важният оръжеен индустриалец, работил на страната на Антантата в Първата световна война. По време на Версайските преговори през 1919 неговият парижки дом става място за срещи на Удроу Уилсон, Клемансо и Лойд Джордж, ръководещи правителствата на най-важните страни-участнички в Антантата. Твърди се, че Захаров е подкрепял болшевиките и в този смисъл е въздействал върху английското правителство.

15 Срв. Хереш“Тайното досие на Парвус”Главна роля в английските усилия да се свали царя е играл Лорд Милнер - ръководител на важната мрежа от задкулисни връзки в англоамериканската политика, описана отКарол Куигли като “Групата Милнер”. Централата на тази мрежа е бил Оксфордският университет и в този смисъл е забележително, че убиецът на Распутин княз Юсупов е негов абсолвент.

16 Антъни Сътън, “Уол Стрийт и болшевишката революция”, Морли, 1981. 

Максим Горки за социалистическия експеримент

“Народните комисари се отнасят с Русия като с опитен материал. Руският народ за тях е кон, който ваксинират с коремен тиф, за да произведе противотифусен серум  ... Какъв жесток и предварително обречен на провал опит!” (Из статия от издавания от Горки вестник “Новая жизнь”, април 1918, цитиран от Сътън)

Категория: История
Прочетен: 319 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 08.11 11:24
 В деня на годишнината от Октомврийската революция ето една статия от немския историк Андреас Брахер. Брахер е автор на редица интересни книги и статии, повдигащи завесата на световните събития през ХХ век. Някои от тях могат да се прочетат в списанието “Der Europдer“, откъдето е и следващият материал.  

По времето на Първата световна война и след нея Рудолф Щайнер често говори за това, че в плановете на определени западни кръгове влиза провеждането на “социалистически експерименти” в Русия (по темата вж. и следния пост: http://anthroposophie.blog.bg/history/2019/05/29/socialisticheskata-revoliuciia-v-rusiia-e-planirana-ot-anglo.1659303). Според него възоснова на дадени предпоставки на народностния характер Русия се е сторила на тези хора по-подходяща за подобни опити от Запада. Освен това чрез последващия крах на социализма експериментите трябвало да служат за възможно по-трайно дискредитиране на мисълта за социализма, от който тези западни кръгове се чувствали заплашени. Удивителното е, че Щайнер изнася тези сведения още преди Руската Октомврийска революция през 1917г. и няма как да не разпознаем, че тези планове са осъществени в Съветския съюз между 1917-1991 г.1   За традиционната историческа наука такива сведения на Щайнер си остават абсолютно фантастични и непонятни. Тя не намира (а и не търси) никакви улики за това как е възможно дори да си представи човек, че подобни планове могат да се правят и да се реализират. Историческата наука няма съответния поглед върху световните събития, с който да ги разпознае като поле за реализация на подобни планове. Когато историците срещнат такъв поглед някъде, те размахват кръста - или може би по-скоро друг някакъв знак - и с треперещ глас изговарят заклинанието: „теория на конспирацията“.  

Тук ще посочим две личности и два комплекса от събития във връзка с Руската революция, които би трябвало отново да бъдат изследвани и разбрани в светлината на посочените сведения на Щайнер. От една страна това е Распутин, онзи странстващ проповедник с порочен живот и удивителни способности, който между 1905-1916 г. е имал изключително влияние върхи царския двор.  

Распутин е предсказал период на големи страдания за Русия2. Това предсказание е било основата, от която същевременно произлизала неговата роля на предупредител на царския двор да пази мира в условията на наближаващата световна война. Войната се е струвала на Распутин като онзи допълнителен удар, който би могъл да преобърне руските условия и да стане първата предпоставка на революцията. Распутин е бил най-важното влияние, което трябвало да бъде премахнато, за да бъде въвлечена Русия през 1914 г. в Първата световна война. Съответно на 29. юни (12. юли 1914) се извършва опит за неговото покушение3. Първоначално то било планирано дори за 28юни, деня на атентата в Сараево4, като дори било координирано с него. Распутин оцелява, но през решаващите дни преди избухването на войната е неспособен да действа и не е замесен в хода на събитията. Още от болничното легло той телеграфира (неуспешно) на царя: „Не се оставяй да бъдеш въвлечен във война. Това е краят на Русия и на царя и ще струва на Русия и последния човек!” 5  

Окончателното убийство на Распутин бива извършено на 16 (29.) декември 1916, около две седмици след т. нар. “Мирна резолюция на немския Райхстаг” от 12. декември 1916. Войнствено настроените кръгове в Русия сигурно са чувствали, че Распутин е бил най-голямата опасност за това мирното решение да доведе евентуално до отделен германо-руски сепаративен мир. Неговите врагове се опитват още през военните години да изкарат Распутин немски агент. През декември 1916 изглежда окончателно им се е видяло необходимо той да бъде убит, за да се осуети опасността от сепаративен мир и по този начин да се предотврати спасяването на царска Русия в най-късния възможен час. Распутин оставя писмо с пророчество в случай, че бъде убит: според него убийството му би било безсмислено, ако е извършено от селяни, т.е. от народа; но ако е извършено от боляри, т.е. от благородничеството, то най-късно две години след смъртта му и царското семейство няма да е живо.6  

Това пророчество наистина се сбъдва. Распутин бива убит от заговорнически кръг, произхождащ от най-висшите благородници, приближени на царското семейство. Неговият непосредствен убиец, принц Юсупоф7, е бил един от най-богатите наследници в Русия. Сякаш с това убийство руската управляваща класа отрязва и последната си връзка с народа. След убийството на Распутин се задейства бързо онзи сценарий, който води от Февруарската революция през 1917 до завземането на властта от болшевиките през ноември 1917 и убийството на царското семейство през 1918.  

Показателно за мъглата, в която днес все още се държат събитията около Първата световна война, е непрекъснатото издаване на нови и нови книги, които рисуват влиянието на Распутин в Русия само в най-черни краски, като краен признак на упадък8. В тях се прикрива или пък не се разпознава, че влиянието на Распутин не толкова е причинило или ускорило този упадък, а по-скоро той е бил последният му задържащ фактор, последното нещо, което е поддържало династията в определена връзка с пулса на руския живот.  

Като симптом за разпад може най-много да се приеме, че само човек като Распутин (с неговите слабости на характера, които го правят да изглежда като чудовище) е бил в състояние да осигури тази връзка на династията. Керенски, който за кратко време става ръководител на западно ориентираното революционно правителство след март 1917, се опитва след смъртта на Распутин да му припише вината за завземането на властта от болшевиките: „Без Распутин нямаше да има Ленин” 9. Това остава и преобладаващият тон на днешните публикации. Но истината е, че без смъртта на Распутин нямаше да има Ленин. Клеветите и изкривяването на образа на Распутин и днес все още служат за това да се пречи на Русия да разбере историята си и да бъде заблудена в опитите си за самопознание и самооткриване.10  

Решаваща роля за завземането на властта от болшевиките в “Октомврийската революция“ изиграва Кайзерова Германия, която вкарва в Русия Ленин и редица други революционери през април 1917 в запечатан железопътен вагон от Швейцария.
 От 1915 до 1918 са изразходвани значителни немски средства, за да се направи с пропаганда и саботаж имперска Русия неспособна да воюва и да бъде отстранена от фронта на немските противници. Това начинание е успешно и Ленин става водач на болшевишкия преврат, като веднага започва мирни преговори с Германия. Накрая през март 1918 болшевиките сключват в Брест-Литовск сепаративно мирно споразумение с немския Райх, което е много неблагоприятно за Русия. От 1918 обаче част от немската помощ отново потича в обратна посока, насочена от болшевишкото ръководство към социалистическите кръжоци в Германия, за да се подклажда и там революцията.  

Кайзерова Германия вярва, че през Първата световна война води борба за оцеляване; в хода на тази борба тя в края на краищата се отказва от почти всички морални задръжки. Човек се разтреперва, прочитайки как необмислено, но съвсем съзнателно тогавашните ръководители на Германия - хора като Ерих Лудендорф, началник на Върховното командване - предават Русия в ръцете на една клика, от която никой не е очаквал нищо добро. Зловещо е също, че човек като Лудендорф само няколко години, след като подкрепя Ленин при завземането на властта, участва заедно с Хитлер в опита за преврат през 1923. С това, че той се свързва както със съветския комунизъм, така и с националсоциализма, Лудендорф си извоюва особено високо място в подземния свят на ХХ век.  

Планът, осъществен от немската страна с подкрепата на руските революционери, не произлиза от немската политика или бюрокрация. За първи път той е бил представен на немското политическо ръководство през януари 1915 от един външен човек - руския социалист Израил Лазаревич Гелфанд, съотв. Александър Хелфанд, който използва името Парвус. Хелфанд (1867-1924) идва през 1887 от Русия в Швейцария, където учи икономика в Базел. След като завършва следването си, той се премества през 1891 в Германия и скоро си извоюва име като публицист в средите на социалистическото движение. През двете десетилетия преди Първата световна война той е една от най-важните и ярки фигури в европейските революционни среди. Ленин и Троцки преминават през неговата школа, Парвус е приятел с Роза Люксембург, а по-късно и с водачите на немската социалдемократическа партия Еберт и Шайдеман. През 1905 Парвус играе главна роля заедно с Троцки в тогавашната руска революция. Арестуван е през 1906, но скоро успява да избяга, най-напред в Германия. През 1910 заминава за Турция, където през януари 1915 се свързва с тамошния немски посланик. Немското ръководство съдейства на Хелфанд-Парвус да отвори собствен институт в Копенхаген, откъдето той започва да изплита нишките, с които да ускори революционизирането на Русия. Именно Парвус се занимава с разпределянето на парите, които немското ръководство му предоставя за тази цел.  

Следва продължение.  

Бележки:  

1 Писменото излагане на плановете за провеждане на социалистически експерименти в Русия откриваме напр. в Първия меморандум на Щайнер за Тричленния социален организъм от юли 1917 (СС 24). Особено интересно е изложението в лекцията от 21.3.1921 в СС 174б “Духовните подоснови на Първата световна война”.  

2 Напр. в писмо от юли 1914, срв. Петер Курт, “Последният цар. Блясък и упадък на света на Николай и Александра”, Мюнхен, 1995.  

3 В началото на века руският календар е изоставал с 13 дни от западноевропейския, съотв. първата дата е според руския, втората според западния календар.  

4 Срв. Елизабет Хереш, “Распутин. Тайната на неговата мощ”, Мюнхен, 1999. (Книга, съдържаща интересни материали, но иначе проявяваща пълно неразбиране към Распутин). В Сараево на 28.6.1914 е убит австрийският престолонаследник Франц Фердинанд. Това убийство става причината, довела в края на краищата до избухването на Първата световна война на 1.8.1914.  

5 Срв. бележка 4  

6 Срв. Петер Курт, бел. 2  

7 Срв. Oрландо Фигес, “Трагедията на един народ. Епохата на Руската революция 1891-1924”, Mюнхен, 2001.  

8 Тази тенденция за демонизиране на Распутин достигна кулминацията си във филма “Анастасия”, произведен през 1997 от фирмата 20th Century Fox. В него Распутин е представен като сатана и черен магьосник, който преследва царското семейство дори и след смъртта си.   

9 Срв. Eлизабет Хереш, “Тайното досие на Парвус. Купената революция”, Мюнхен, 2000. 

10 Главно в немскоезичните страни в десетилетията след революцията се поддържа едно разбиране на Распутин в човешко и политическо отношение. Доказателство за това са книгите на Рене Фюльоп-Мюлер, “Светият дявол. Распутин и жените”, Лайпциг 1927, романът на Йоханес фон Гюнтер, “Распутин”, Олтен 1956 (първо издание 1939) и Хайнц Лийпман, “Распутин - светец или дявол”, Гютерсло 1957.  
Категория: История
Прочетен: 366 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 07.11 12:31
 
Молитва на смирението  

Каквото и да дойде, каквото и да ми донесaт следващият час, следващото утро,
не мога в началото, когато то още ми е напълно непознато, да го променя със страх.
Очаквам го с пълно вътрешно спокойствие на душата, с пълно затишие на духа.
 
Страхът и уплахата спъват развитието ни, 
с вълните на страх и уплаха отблъскваме онова, 
което от бъдещето напира да влезе в душата ни.  

Отдаденост на ‘божествената мъдрост на събитията’,
увереност, че това, което предстои,
трябва да се случи и непременно ще донесе и нещо добро;
излъчването на тази нагласа в думи, усещания, идеи -
това настроение носи молитвата на смирението.  

В днешно време трябва да се научим да живеем само с упованието,
без осигуреност на битието,
с доверие в помощта, давана винаги от духовния свят. 
Това днес наистина не става по друг начин,
ако не искаме храбростта да ни напусне.  

Да хванем здраво юздите на волята си и всяка сутрин и всяка вечер да търсим пробуждането отвътре.  

Тази молитва е много популярна сред немските антропософи, макар че не е дадена в този вид от Рудолф Щайнер. 
Първите три абзаца предават с незначително изменение три пасажа от лекцията “Същността на молитвата”, изнесена в Берлин на 17. февруари 1910 (СС 59), а последните два абзаца според В.З. ван Емихофен също са думи на Щайнер. 

Задълбочаването на смирението е най-важната противоотрова за луциферичната грандомания, особено при хора, смятащи се за духовни будители.
Категория: Други
Прочетен: 488 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 03.11 14:11
Преди време споделих части от “разговорите” с водния дух Ечевит/Мокрия, публикувани в книга от поредицата за природните духове на Волфганг Вайраух и Верена Щал фон Холщайн (срв. http://anthroposophie.blog.bg/drugi/2019/03/15/za-domashnite-duhove-iz-razgovorite-na-melnicharia-s-verena-.1649476 и следващите постове). Днес споделям пасажи от книгата, отнасящи се до идването на Ариман и същността на Слънчевия демон Сорат. Нека тези, които са чели нещо по темата, да сравнят казаното от Учителя, Щайнер, както и от наши съвременници, със съобщенията, дадени от природните духове през 2002 г.                                
                                                   Инкарнацията на Ариман
 

Волфганг Вайраух: Съкратило ли се е времето между отделните инкарнации на хората? В днешно време те по-рано ли се връщат за нов живот на земята, отколкото по-рано?

Мокрия: Поредицата от инкарнации на хората в момента преминава много бързо, за да могат те да преживеят прелома на времената. Освен това хората, загинали млади в многобройните ужасни войни, получават възможност да се върнат скоро на земята. Затова тези, които се инкарнират сега, ще могат бързо да разберат какво е красота, респ. инкарнирайки се, те ще носят красотата със себе си. Тя и физически ще бъде видима в тях.  

В.В.: Закон ли е, че хората, умрели млади, се връщат бързо за следваща инкарнация?
М.: В момента това е така, в други епохи не е било така.  

В.В.: Кои неща от днешната епоха искат да преживеят множеството инкарниращи се души?
М.: Това е Второто Пришествие на Христос в етерния свят, Възнесението в етера. Освен това те искат да преживеят Пристигането на Чуждия и Външната поява на Ариман. Ерата на Луцифер постепенно свърши и истински злото същество в момента е Ариман. Това, че днес много хора смятат вече Луцифер за положително същество, тъй като той не охлажда, а въодушевява, е изкривяване.  

В.В.: Ще се инкарнира ли Ариман в човешко тяло?
М.: И да, и не. Никое човешко физическо тяло не може да носи дълго време същество като Ариман. Той е толкова враждебен към живота, че това ще бъде по-скоро инкорпорация.  

В.В.: Кога ще се случи тази инкарнация, респ. инкорпорация? 
М.: Не ми е разрешено да отговоря.  

В.В.: И къде ще се появи той?
М.: В Европа.  

В.В.: Били ли са съвременните хора скоро пак на земята? 
М.: Да, мнозина. Това се отнася напр. за много антропософи. Но винаги трябва да се гледат и индивидуалните кармични пътища.  

В.В.: Можеш ли да видиш веригата от инкарнации на отделни хора?
М.: Ако пожелая, мога.                          

                                  Злото по време на слънчево затъмнение  

В.В.: Какво се случва на духовен план по време на слънчевите затъмнения?
М.: Добър въпрос. В затъмнената ивица, която закрива земята по време на слънчево затъмнение, големи разрушителни сили имат възможност да обсебват, защото в този момент Христос не гледа натам.  

В.В.: Могат ли тъмните сили на космоса в този момент да нахлуят на  земята?
М.: Да.  

В.В.: Това случило ли се е и по време на слънчевото затъмнение през 1999 година?
М.: Да.  

В.В.: Тези обсебвания отделни хора ли засягат или цялото човечество?
М.: И двете. Всички дупки могат да бъдат запълнени по време на едно слънчево затъмнение. Всички празни пространства, които вие хората създавате в земята, в такъв момент могат са бъдат изпълнени от огромни тъмни същества.    

                                           Другите и Слънчевият демон  

В.В.: Вие говорите за Другите и за Слънчевия демон. Какви същества са те? М.: Другите, това е общо название за демони, спектри, същества на сухотата, тоест по-малките същества на сивата и тъмната страна. Всички малки природни същества се страхуват от големия Слънчев демон и не смеят да произнесат името му. Само ние Големите можем да го издържим.  

В.В.: Каква е задачата на Слънчевия демон? 
М.: Той пречи на активността на Христовото същество.  

В.В.: От какво се захранва той?
М.: От черна магия, от неверието, омразата, черните мисли и постоянния материализъм. Този материализъм го "угоява".   

В.В.: А може ли той да обсебва и хора, които имат съответните мисли?
М.: Да, и тогава той ги насочва, респ. подстрекава към дела. Но в момента още е много предпазлив, за да не се прояви прекалено видимо. Не се е появил напълно, но силата му ще расте. Би трябвало името му да се произнася колкото се може по-малко, ако помещението не е изпълнено с молитви.  

В.В. : Защо името на Слънчевия демон не бива да се произнася?
М.: Имената се инкарнират. Да се пише и чете името му е възможно, но не бива да се облича в Слово.                                          

                                                 Чуждия, Антихриста  

В.В.: Мокрия ми зададе въпроса за разликата между човешкия аз и аза на един ангел и на това място аз му изнесох кратък доклад за тази разлика. Ечевит имаше още един въпрос за вътрешната и външната страна на космоса, който не можах да разбера напълно. Тук той го поясни още веднъж за всички читатели, защото аз не успях да му отговоря.  
М.: Чрез Верена ние можахме да видим този, който идва отвън. Ние го наричаме Чуждия, Антихриста. Чуждия идва от областите отвъд нашия космос и въпросът ми е как вижда отвън това, което ние виждаме отвътре. Как се различават тези две гледни точки?

В.В.: Ариман също ли идва отвън?  
М.: Не, Ариман идва отвътре. Но Чуждия, Антихриста, идва отвън. Много същества вече са били наричани Антихрист, но истинският Антихрист е именно този противник на Христос, той е един вид брат на Христос. Той е черният, обърнатият наобратно брат на Христос. Той идва отвъд онзи космос, чийто център е Христовото същество. В този космос, по-точно на земята, Христовото същество премина през смъртта и така създаде свободата, Той заложи възможността да бъде създаден нов космос. Но в този момент като противотежест едно същество трябваше да погледне към Христовото дело отвън, иначе то нямаше да бъде възможно. Какво видя Чуждия? Ние водните духове искаме да узнаем това. Разбираш ли нашия проблем? Бихме могли да направим много, ако научим повече по въпроса.   

В.В.: Да попитам ли Големия за това или няма смисъл?
М.: Ангелите също всичките са вътре и не знаят. Само хората могат да погледнат отвъд космоса.  

В.В.: Нека да го схвана по-добре: Това същото ли е като при съществата на глупостта, които са потребни, за да може да бъде създадена една умна мисъл или като при съществата на грозотата, необходими, за да се създаде едно красиво произведение на изкуството? Трябва ли в духовното винаги да има противотежест, за да възникне нещо? Така ли следва да разбираме Чуждия, Антихриста - като антипод на свободното дело на Христос, на Мистерията на Голгота?
М.: Точно така. Току-що говорих с Големия. Ти му зададе въпроса кой е бил Черният магьосник, разпънат на кръст в Мексико. Той беше противоположният полюс на Исус. Земята щеше да бъде разкъсана, ако не беше се появил той. Тя би се взривила физически, ако го нямаше този противовес в Америка по времето, когато Исус живя в Палестина. Това е точно същият принцип.  

В.В.: Той е бил най-великият Черен маг, който е съществувал някога...
М.: ... и който въобще ще съществува.  

В.В.: Рудолф Щайнер описва как този маг е бил разпнат по същото време като Исус Христос, и то с главата надолу и че е бил победен от човек, който е бил свързан с архангел.
М.: Точно така е. Черният маг е антиподът на човека Исус и с него е бил свързан Чуждия, Антихриста, който е антипод на Христос.  

В.В.: За съжаление Щайнер е говорил само веднъж за това и аз никъде другаде не съм срещал нещо по темата.
М.: Питай нас.      
Категория: Други
Прочетен: 665 Коментари: 0 Гласове: 4
Последна промяна: 02.11 10:31

Наскоро публикувах отговора на горния въпрос, даден от антропософа Аксел Буркарт, който от две години се проявява като будител на немския народ с видеа в Ютюб и създаването на мрежа от съидейници, срв. http://anthroposophie.blog.bg/drugi/2019/09/30/kakvo-stoi-zad-mladejkite-demonstracii-za-klimata.1676344.

Изявите на Грета Тунберг от последните месеци, откритата й подкрепа на екодиктатурата, към която се стреми движението “Бунт против унищожението” (Extinction Rebellion), изкривената й физиономия и откровено агресивния текст, прочетен от нея в ООН, показват, че има сили, които правят всичко възможно да се възползват от масовите младежки демонстрации. Силите, целящи разделение и противопоставяне на едни групи хора на други, са известни – това са всички духове и техните проводници сред хората, служещи на Ариман. 

Но какви са дълбоките духовни причини за това едни симпатични деца и младежи с екологично съзнание да станат сърдити, агресивни бунтари? Към разбирането на въпроса може да ни приближи следният откъс от лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 11.9.1920 в Дорнах (СС 199 “Духовната наука като познание за основните импулси на социалното развитие”):

A сега започва времето - и в много случаи тук се крие причината за бурния характер на нашето съвремие - сега започва времето, когато душите, слизайки от духовния свят към земния живот чрез зачеване и раждане, носят със себе си образи

Образите, пренесени от духовния живот в този физически живот, е нужно при всички обстоятелства, ако е за спасението на човека и социалния му живот, да се свържат с астралното тяло, докато онова, което е без образи, се свързва само с аза. И главно изживяването на аза процъфтяваше в човечеството от средата на петнадесети век насам. Но сега започва времето, когато човек трябва да почувства: Още от преди твоето раждане в теб живеят образи, които ти трябва да оживиш в себе си по време на своя животТи не можеш да го направиш с обикновения си аз, то трябва да проработи по-дълбоко в теб, трябва да навлезе до астралното ти тяло.

Обикновено човечеството се противопоставя на вмъкването на образите, преживени преди зачеването, в астралното тяло. В известен смисъл хората отблъскват това, което трябва от дълбините на същността им да се установи в астралното тяло. Деловитостта, прозаичността е основна черта на новото време и днес съществува дори широка съпротива срещу желанието още със самото възпитание да се помогне на онова, което се издига от душата и иска да се прояви в астралното тялонаистина да се прояви. Има безцветни, сухи хора, които всъщност искат да премахнат възпитанието чрез приказки, легенди, чрез онова, което е проникнато от въображението.

В нашата Валдорфска училищна система току-що поставихме на преден план именно това -  преподаването и възпитанието при децата, влизащи в началното училище, да изхожда от представянето в образи, от използването на ярки образи, легенди и приказки. И нещата, които децата първо трябва да научат за съществата и процесите в животинското царство, в растителното и минералното царство, не бива да се разказват сухо и прозаично, а да бъдат облечени в образи, в легенди и приказки. Защото това, което е дълбоко проникнало в детската душа, са имагинациите, получени в духовния свят. Те искат да излязат на повърхността и ако учителят или възпитателят се отнася правилно към детето, той му дава образи. И когато ги постави пред детската душа, от нея проблясват онези образи, или по-скоро силите на образното представяне, получени преди раждането, съотв. преди зачеването. Ако това нещо е подтиснатоако в днешно време възпитава и преподава някой сух, скучен човек, то той още от ранната младост ще донесе на детето нещо, което всъщност му е чуждо: буквите. Защото буквитес които разполагаме днес, нямат нищо общо със старите букви-образите са по принцип нещо чуждо за детето, което тепърва би трябвало да се извади от образа - така, както се опитваме да го правим във Валдорфското училище.

На детето се дава нещо, лишено от образи, ала то има в тялото си сили - разбира се, когато говоря за тяло, имам предвид душата, също говорим и за астрално тяло – в тялото на детето има сили, които го разрушават, ако не са извадени на повърхността чрез образно представяне. И какви са последствията? Тези сили не се губят; те се разпростират, придобиват съществуване, навлизат в мислите, чувствата, импулсите на волята. И какви хора стават по този начин децата? Бунтовници, революционери, недоволни хора, които не знаят какво искат, защото искат нещо, което не може да се знае, защото искат нещо, което е несъвместимо с никой възможен социален организъм, което те само си представят, което би трябвало да навлезе във фантазията им, но не е навлязло там, а в социалната им припряност да се действа.

И може да се каже, че онези хора, които по окултен начин не са честни към своите събратя, просто не смеят да произнесат на глас следното: Ако днес светът се бунтува, тогава небето се бунтува, тоест небето, което бива възпирано в душите на хората и което не се проявява в своята собствена форма, а в нейната противоположност, което се проявява в ожесточени битки, вместо в имагинации. Затова не е чудно, че онези хора, които участват в подобно разрушаване на социалния ред, всъщност имат чувството, че правят нещо добро. Защото какво усещат те в себе си? Усещат небето в себе си, но в душата им то приема единствено вид на карикатура. Ето колко сериозни са истините, които би трябвало да разберем днес. Признаването на истините, за които става въпрос сега, не бива да е детска игра, а трябва да бъде проникнато от изключителна сериозност.”

Категория: Други
Прочетен: 655 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 22.10 15:09
"Много често срещано явление е хората да не могат да бъдат убедени в нищо ново, след като са достигнали определена възраст. Срещнат ли нещо ново, те се питат единствено дали вече са мислили за него. Ако са мислили, са съгласни с явлението, ако не, то тогава то е неправилно, абстрактно или нещо подобно. Накратко, има някаква причина, поради която не се ангажират с него. А всъщност съвременният човек има сериозната задача, не бих искал да кажа да се остави да бъде убеден в нещо ново, но поне без предразсъдъци, безпристрастно да може да бъде докоснат от новото, да участва в новите неща, които навлизат в света.  

Казаното изглежда като тривиална забележка, но то не е тривиална забележка, защото срещу това, което имам предвид, в днешно време се греши извънредно много. А някои неща биха се подобрили съвсем бързо, ако във взаимоотношенията на хората се развие повече убедителна сила, ако те не са така отрицателно настроени един към друг и не държат толкова твърдоглаво на собственото си мнение, възприето на определена възраст.” (Рудолф Щайнер, лекция от 5. април 1919 в СС 190 “Импулси от миналото и бъдещето в социалните явления”)  
Категория: Други
Прочетен: 643 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 21.10 12:13
На отношенията между Запада и азиатските народи се спира следната статия, писана от Рудолф Щайнер преди близо сто години. За разлика от препоръките в нея, и днес виждаме, че във връзките си с азиатските страни и Европа, и САЩ продължават да бъдат водени главно от стремежа за икономическа изгода. Що се отнася до САЩ, именно Япония и Китай са техните най-големи кредитори. Япония има американски държавни книжа за над 1,1 билиона долара, на второ място е Китай с 1 билион, а държавите-джуджета Хонг Конг и Тайван са съответно на девето и десето място в списъка на американските кредитори. Така че не случайно при срещите си с китайския президент и важни китайски гости Тръмп редовно пробутва внучката си Арабела Кушнер, дъщеря на Иванка Тръмп, а вече и братчето й Джозеф, да им пеят китайски песни - https://www.youtube.com/watch?v=AlxgYU40Ix8. Децата имат китайска гувернантка, която ги учи на родния си език.  
  
                                                           Световният въпрос  

Статия от Рудолф Щайнер, публикувана на 28. август 1921 (СС 36 “Мисълта на Гьотеанума всред съвременната културна криза. Събрани статии 1921-1925 от седмичника “Дас Гьотеанум”)  

Светът очаква важни решения от Вашингтонската конференция1, която трябва да се проведе през ноември. Ако към програмата на тази сбирка на западните сили спадат разоръжаването и въпросите на Тихия океан, то следва да се отнесем сериозно само към втория въпрос и да разглеждаме първия като един вид морална украса. Защото в Тихия океан се събират линиите, върху които е съсредоточено вниманието на силите, от които днес зависи съдбата на света - Северна Америка, Англия, Япония. Ако разгледаме преобладаващите интереси, ще признаем, че истински определящ е техният икономически характер. Те искат да обсъждат икономическите предимства и ще се обезоръжават или въоръжават дотолкова, доколкото това прави тези предимства да изглеждат необходими. Не могат и да направят друго. Защото така, както са се оформили отделните държави, те трябва да действат като икономически сили, всички други въпроси могат да се появят пред тях само в светлината на техните икономически импулси.  

Но Европа и Северна Америка с техния начин на мислене, зададен от собственото им историческо развитие, ще се натъкнат на много сериозни пречки в Азия. На мнозина се струва важно това, което каза южноафриканският министър Смутс на Лондонската имперска конференция2. Той изтъкна, че в бъдеще политическите погледи вече няма да са насочени към Атлантическия океан и Северно море, а за следващия половин век трябва да са насочени към Тихия океан. Но действията, които ще се извършват под влиянието на този поглед, ще се сблъскат с волята на азиатците. Световната икономика, създала се от около пет десетилетия насам, трябва да продължи да се развива вътрешно, трябва да включи и народите на Азия по начин, който засега съществува само като наченки.  

Ала това няма да е възможно, ако към съществуващите условия за разбирателство на народите не се прибавят и други. Няма да могат да се развиват икономически отношения с народите в Азия, ако не се спечели тяхното доверие. Но доверието може да бъде спечелено на чисто икономическа основа само до известна степен. Тя няма да е достатъчна за това, което се планира. Трябва да бъдат спечелени душите на азиатците. Без това всяко отношение ще бъде подкопавано от недоверието на тези хора.

От друга страна се появяват световни проблеми с огромно значение. През последните няколко века западните хора са формирали у себе си начин на мислене и чувстване, който предизвиква недоверието на азиатците. Азиатецът може да научи много за науката на Запада, за техническите резултати на тази наука: това не го привлича, то го отблъсква. Когато вижда у своите съседи японците интерес към западната цивилизация, той схваща това като предателство към истинското азиатство. Той гледа на западните култури като на нещо, което е под нивото на това, което сам притежава като вътрешно богатство на душевния живот.   

Той не вижда своето изоставане от материалния прогрес, а само духовните си стремежи и те му се струват като извисяващи се над тези на западните хора. Също така не смята начина, по който те се отнасят към християнството, като достигащ до дълбочината на неговото религиозно изживяване. Това, което научава от него, той смята за религиозен материализъм; дълбочината на християнското изживяване не е видима за него.   Западните народи ще се сблъскат с неразрешими въпроси, ако не възприемат тази противоположност на душите в своите световнополитически усещания. Докато тази противоположност се смята за някаква сантименталност, с която практикът на истинския живот не се занимава, ще се работи само за световен политически хаос.   Те ще трябва да се научат да разглеждат като практически импулси неща, които досега са били разглеждани само като идеология на мечтатели. И Западът би могъл да извърши тази промяна във възгледите. Досега той е формирал само външната страна на своята природа. Така той е постигнал онова, което азиатецът не разбира, което никога няма да иска да разбере. Но тази външна страна извира от вътрешна сила, която все още не е разкрила своята специфика. Тази сила може да се разгърне и тогава тя ще прибави към постиженията в материалната сфера и резултатите от духовния живот, които за азиатците могат да бъдат световни ценности.  

Човек може, разбира се, да възрази на такова твърдение, че за разлика от азиатското варварство, на Запад съществува овътрешняване, одушевяване, въобще една „по-висша” култура. Това със сигурност е вярно. Но то не е важно. Важното е, че западният човек може да развие дълбока душевна същност, но досегашната му история го е накарала да се въздържи от въвеждането на душевния елемент в обществения живот. Азиатецът може да има душевност на дете, дори и да бъде повърхностен, но той живее с този душевен елемент в обществения живот.  

Противоположността, която се има предвид тук, няма нищо общо и с етични аспекти като това кое е добро и зло, нито кое е красиво или грозно, художествено или не. Но то има нещо общо с факта, че азиатецът изживява своето усещане, своя дух във външния сетивен свят, докато душата на западния човек остава заседнала вътре, когато той се отдаде на света на сетивата си. Азиатецът намира духа, като живее чувствено; той често намира там един лош дух, но все пак дух. Западният човек може да е много тясно свързан с духа в своята вътрешност, но сетивата му бягат от този дух и се стремят към един механично замислен и подреден свят.  

Естествено, западният човек няма заради азиатците да възприеме един духовен начин на мислене и усещане. Той може да направи това само от собствените си душевни потребности. Азиатският въпрос дори не може да бъде повод за това. Но материалната цивилизация на Запада е достигнала точката, в която той усеща своите собствени откровения като незадоволителни, a западното човечество се чувства вътрешно празно и опустошено. Душата на западния човек трябва да се стреми към овътрешняване на цялото битие, към духовно възприятие на живота, ако в настоящия момент на своето развитие тя правилно разбира сама себе си.  

Този стремеж е въпрос на Запада, изискван от самото съвремие. Той съвпада по време със станалия необходим поглед на световната политика към Изтока. На Запад ще се отдават толкова дълго на злощастни илюзии за великите задачи на времето, докато не забележат, че без волята за обновяване на душевния живот по-нататъшният напредък на човечеството става невъзможен. Човек може да изпита душевен срам, когато се сблъска с онова, което азиатецът нарича свое душевно превъзходство.   И измама има, само когато западният човек приема духовността на древния Изток като душевно благо, което да добави към своите материални постижения. Духовното съдържание, чрез което западният човек може да направи науката, техниката, икономическите си способности наистина достойни за човека, трябва да идва от способностите, които той самият може да развие в себе си. Много хора са казали "Ех Oriente lux"3. Но светлината, идваща отвън, не се превръща в усещане на светлина, ако не бъде приета от вътрешна светлина.  

Бездушната световна политика трябва да се изпълни с душа. Естествено, развитието на душата е съкровен човешки въпрос. Но делата на човек, който има овътрешнен душевен живот са част от външния световен редСтремежът за печалба, който азиатският човек вижда у европееца, на Изток бива отричан, докато душа, която разкрива духовно съдържание, ще вдъхне доверие.   

За старите мисловни навици може да изглежда необходимо да се отговори само на въпроса как да се превърне Китай в икономическа територия, която да дава своите резултати на западните сили; но истинският практически въпрос на бъдещето ще бъде как да общуваме с душите на хората, живеещи в Азия. 
Световната икономика може да бъде само външно тяло за една душа, която трябва да бъде намерена за нея.   На някого един коментар по актуални въпроси, който започва с Вашингтонската конференция и завършва с потребностите на душата, може да се стори твърде идеологически. Но в нашето динамично време може би някой от сега живеещите хора, презиращи идеите, ще установи по емпиричен път, че отричането на душевния елемент няма да се окаже практика, подходяща за живота.”  

Вашингтонската конференция по разоръжаването се провежда от 12 ноември 1921 г. до 6 февруари 1922 г. по инициатива на САЩ и обслужва предимно американските геополитически интереси. Целта е да се установи нов мирен ред в Тихоокеанския регион. Участват страните-победителки от Антантата в Първата световна война, начело със САЩ, Великобритания и Япония. В конференцията се включват и представители на Китай, Франция, Италия, Нидерландия, Белгия и Португалия, т.е. общо 9 държави и 5 британски доминиона. 

Лондонската имперска конференция на представителите на английското правителство и доминионите се е състояла през 1921г. Ян Кристиан Смутс (1870-1950) воюва в Бурската война срещу Англия, като се застъпва за помирението на расите. Между 1919-1924 и 1939-1948 е министър-председател на Южноафриканския съюз. 

3 “От Изток идва светлината.” 
Категория: История
Прочетен: 785 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 10.10 23:11

Из обръщение към руските слушатели на цикъла от лекции “Окултните основи на Бхагавад Гита”, Хелзинки, 5.6.1913 (СС 158 “Връзката на човека с елементарния свят”)

”Сега Вие сте се събрали по външен начин. При големите трудности, които съществуват във Вашата страна, сте намерили възможност да се съберете по външен начин. Използвайте тази възможност за най-силно вътрешно общуване, за да изградите мост, всеки от един от Вас да изгради мост към народностната душа. Не е моя задача, скъпи приятели, да казвам как конкретно може да се служи на тази народностна душа. Ала мога да Ви говоря за нещо друго, което искам да бъде произнесено като думи, които да се трансформират във Вас в чувство. Вие сте поставени в особено положение, скъпи мои приятели. Вие сте, така да се каже, в противоположното положение на един народ, който населява земята и има дори кратък проблясък на възход. Вие се намирате в положение, противоположно на това на северноамериканския народ. Помислете, скъпи мои приятели, че този северноамерикански народ, който е Вашата противоположност, постепенно напредва от Запад към Изток, откакто в Европа започна ерата на материализма, като го доразвива. Помнете, че в корените на американизма властва материализмът.

Не забравяйте, че тези, които култивираха Америка, направиха това с представите на цивилизования европеец от вековете, които не са толкова отдалечени от нас. Какво направиха тези хора? С материалистичните представи на съвременните парламенти, с представите на съвременното естествознание, съвременния социален ред, тези хора направиха това, което иначе правят необразованите хора, когато изкореняват вековни гори, завладявайки стъпка по стъпка обработваема земя и подготвяйки почвата за култивиране. Всичко това води началото си от материализма. И ако днес погледнем човека, признат за техния най-важен писател и избран от американците за лидер - Удроу Уилсън, който в наши дни наистина е значим писател, създал блестящи трудове за социалния мироглед - когато погледнем него, неговите концепции и идеи, всичко, което той въплъщава като представител на американския народ, какво виждаме? - Една къща от карти. Къща от карти, която би могла да бъде унищожена от един единствен полъх, дошъл от духовните светове. Тогава цялата тази култура би се срутила. Всеки детайл, от който произлиза американската култура, може да бъде доказан от външните учебници по история, от културната история на миналите векове. Всичко е отворено, всичко, от което това е изникнало, е човешко дело.

Попитайте откъде идва Вашият народ, откъде идва духовният Ви живот, попитайте откъде идва най-доброто, което можете да отгледате в душите си. Няма да го намерите на земята! То не може да се намери по такъв начин, то се корени в самия духовен свят. Това е организъм, това е живо същество, а не къща от карти! 

Никога не би трябвало да приемаме такива неща като повод за високомерие, а за смирение и скромност, защото не бива от тях да черпим безразсъдно самочувствие, а чувство на отговорност.”

Сред бележниците на Рудолф Щайнер се намира и любопитна записка от 1918 г. по повод на Украйна:

“Украйна е англосаксонското бойно поле на битката за руския културен зародиш*. Украйна е ни повече, ни по-малко актуалната арена на продължаващата от 1914 г. битка срещу Средна Европа.” 

*Има се предвид подготовката за следващата Шеста славянска културна епоха (3573 до 5733 година).

 


 
Категория: История
Прочетен: 740 Коментари: 0 Гласове: 2
 (текст със съкращения на лекция, изнесена от Аксел Буркарт през септември 2019)  

Защо толкова много млади хора демонстрират в днешно време? На пръв поглед това се обяснява със страха от климатичните промени, от случващото се в природата. Но ако погледнем зад тези събития, ставащи на външен план, ще видим, че всъщност действат съвсем други сили. Съществуват наистина и манипулативни сили, сред тях са медиите, както и други сили от средите на самото човечество, които изкарват младежите на протест, но не те са решаващите. Трябва да си зададем въпроса какво е душевното настроение на младежите, което ги кара да излизат по улиците да протестират.  

Как се чувстват душите на хората днес? Съвременната психология, която би трябвало да бъде науката за душата, отрича душата, тя говори не за душа, а за психика. Според “Уикипедия” душата е съвкупност от чувствeните вълнения и духовните процеси в човека. Виждаме в това определение, че става смесване на душата и духа. Причината е в материализма, който отрича съществуването на душата и описва психиката само като въздействия на тялото. Това се дължи на факта, че психологията обикновено се преподава по модела на природните науки. В съвременните учебници по психология понятието душа въобще не се среща. Ала за младежите е абсолютно безразлично какво мисли психологията, защото реалността в душата им съществува. Младежите усещат в душата си нещо от съвременните събития - кризи, климатични промени, страх от бъдещето. Всички тези неща тревожат силно душите на младите. Но откъде идва този страх?   

За да разберем това, трябва да се върнем 120-160 години назад във времето и благодарение на Рудолф Щайнер и духовната наука ние можем много добре да вникнем в развитието. Така ще видим, че през ХIX век е станала огромна промяна, която окончателно е влязла в сила през 1900 г. Тези неща не могат да се научат в училище, защото не съществува история на душевното развитие, но затова пък има антропософия. Въпросът е как се е изменила душевната нагласа на хората през вековете и какво е станало по-различно.  

През втората половина на XVIII и първата половина на XIX век до около 1840 г. в Средна Европа има силно развитие на немския идеализъм. Това е едно невероятно време на подем, от което светът се храни до ден днешен. Време, когато в музиката, литературата, философията действат мощни духове - Бeтховен, Гьоте, Шилер, Фихте, Шелинг. Много от тях днешната младеж дори не познава. Всичко, което Гьоте е развил, е било заметено от природонаучния материализъм, дошъл от Америка и приет в Германия. Като се четат документи от ХIX век, може ясно да се види как от 1840 г. насам духът в немските университети се променя. Немският идеализъм умира и на неговото място се настанява друг дух. Това, което хората съзнателно са преживели тогава, е било умирането на немския дух, на немската средноевропейска култура. Тогава Средна Европа започва да отрича собствената си култура. Ние в Средна Европа забравихме Гьоте и приехме Дарвин, ние сме забравили, че Гьоте има учение за еволюцията. Още във втората половина на XIX век Гьоте е забравен.  

В следствие на загубата на немската култура възниква немският райх и Германия се въоръжава индустриално, но се разоръжава духовно. Какво донесе материализмът? Той донесе Нищото. В края на ХIX век хората изживяват Нищото, абсолютната празнота в душата си. В нея има само сенки, само мъртви мисли. Та какво днес е по-различно? Живот има само у хора, занимаващи се с духовност. С тази вътрешна празнота човечеството пристъпи в ХХ век. През 1899 г. свършва Кали Юга и младежта усеща празнотата. Затова възникват младежките движения, като това на „Прелетните птици“1, напомнящи на днешните “Петъци за бъдещето”, които се опитват да прикрият с нещо вътрешната пустота.   

Защо днешните младежи отново демонстрират? Защото те чувстват същата пустота, понеже нищо не се е променило. Днес пак имаме младежко движение, което по принцип пак крещи като едно време и все още не знае, както не знаят и възрастните, защо крещи. Не става въпрос за климата или защитата на околната среда. Не е това. Още някога младежите с движението на “Прелетните птици” се бяха насочили към природата. Какво търсеше тогава младежта?   

Тя търсеше смисъл на живота си. Днес се протестира за защитата на  природата и духът, душата биват запълвани с нови илюзии. В наше време пак се разпалват илюзии. А че те съзнателно се разпалват, в това сме съгласни. Съгласни сме, че тази празнота се използва умело от хора, които знаят как се съблазняват души. Така младежта бива инструментализирана за други цели. Празнотата на младежта обаче не може да се запълни с демонстрации за климата. По този начин се опитват да я запълнят с нещо въображаемо. Тази душевна празнота се проектира навън, хората се ангажират с климатичните промени и мислят, че правят нещо и че изпълват душата си с възторг. Да, разбира се, душата преживява въодушевление. Но ще има лошо събуждане.   

Рудолф Щайнер показа къде можем ясно да усетим тази празнота, нахлуваща в душата - при Фридрих Ницше. Такава празнота е имал в душата си Фридрих Ницше и от нея е полудял. Той е бил честен човек, чувствал е тази празнота и понеже е бил автентичен в преживяването й, полудява. Полудявайки, Ницше показва какво означава да се преживее честно тази празнота. Той не е могъл да направи нищо друго, освен да полудее от собственото си отчаяние. От тогавашното християнство Ницше също се е отчаял, защото и то се е било изпразнило откъм съдържание. Ницше се опитва да запълни тази празнота с идеята за свръхчовека. Така че е напълно разбираемо, когато днес се казва, че светът все повече полудява. За да разберем защо, трябва само да погледнем Ницше и да се запитаме какво се е случило с него.   

Как можем по-точно да проумеем тази душевна празнота? Знаем от духовната наука за мировия план, чиято цел е човекът да стане свободен. Но как мога аз да стана свободен? За целта душата ми трябва да е като бял лист хартия, където аз да мога да решавам свободно какво да напиша, а не да има сили, които да ме манипулират или владеят. Белият лист е онази област в душата, където съществува свободата – това е елементът на съзнателната душа. Някога този лист е бил изписван от Боговете, от духовните йерархии. Затова ние от ХV век насам2 изживяваме душевна празнота, защото Боговете, йерархиите са се оттеглили, за да ни дадат възможност да възмъжеем духовно. Знаем от духовната наука, че това [развитие] беше правилно. В древна Индия, Персия хората още са били много силно свързани с духовния свят и за тях е било съвсем нормално да живеят в него. С течение на времето този контакт все повече е отслабвал, в древногръцката епоха е намалял значително и след 1413 година окончателно е прекъснал. Именно тогава се полага началото на новото развитие.   

Ако искаме днес да направим нещо в света, да променим нещо, трябва да разберем тези закони, иначе нямаме шанс. Трябва да разберем какво се случва според духовните закономерности, иначе ще продължим да бъдем пушечно месо. Можем да си правим много митинги и демонстрации, но ако не знаем за какво се борим, ще си останем марионетки на други сили и ще ни липсва собствената мощ да се наложим.    Тази празнота в нас ние сами трябва да запълним. Не бива повече да очакваме, че душата ни ще бъде изпълвана отвън. Хората все още очакват това, но тези времена отминаха. Някога светлите същества са ни изпращали мисли, образи-мисли и хората са разбирали за какво става въпрос. Но то вече е престанало и поради това идва празнотата. Този преход продължава от XV до края на XIX век. В началото ние имахме религията и традициите. Някога майките и бабите все още са имали нещо от старото познание и са знаели интуитивно какво да предадат на децата си. Това продължи 450 - почти 500 години, докато религиите стигнаха до нулевата точка, когато от тях вече не остава нищо, освен стари, застинали догми. Традициите също пресъхнаха. Както казва Щайнер, това се случи в края на XIX век, когато е и краят на Кали Юга. Важно е да осъзнаем този факт.  

Ала какво става, когато някъде настъпи празнота? Когато в стомаха има празнота, ние усещаме глад. Когато в душата има празнота, също усещаме глад. А с какво може да се запълни празнотата в душата? - С дух. Тоест, от 1900 година насам възниква огромен копнеж по духа. Интересното е, че именно от 1900 година Рудолф Щайнер започва постепенно да изкарва антропософията навън. Той започва да изнася живото духовно познание, за да могат душите да намерят нужната им храна. Това е свързано и с архангел Михаил, междувременно станал архай, който от 1879 г. поема ръководството на нашата епоха, в която душите да намерят пак храна. Това е духът, който търсят хората. Възникнаха и се развиха естествознанието и техниката. Те са много добри, но в тях не може да се намери духа. Това е знание, което прекрасно работи в мъртвата материя, но не и в органичната. Затова и душите останаха без храна и почувстваха, че в естествознанието няма храна. Нова илюзия се промъкна чрез материализма и дарвинизма в духа на хората - това е тази бездуховна наука с всичките си положителни въздействия. Но тя дава само сенки-образи, не и духовна храна. В естествознанието хората приемат пасивно мисли и е съвсем правилно, когато се казва, че природонаучното мислене е свързано с мозъка. Но то не е духовно мислене. И това хората са го почувствали. Днешната младеж все още го чувства, но не знае какво се случва в действителност. Това е душевното терзание на всички днешни хора, не само на младите...  

Душата ни е гладна, душата ни е жадна. Но кой ще я нахрани, след като дори и психологията отрича съществуването й? От храна се нуждае само нещо, което е организъм. Душата е организъм, съставен от три части - сетивна, разсъдъчна и съзнателна душа. И тъй като те се развиват, се нуждаят от храна. Именно от опората на душата ни - съзнателната душа - възниква нашето безсмъртно духовно тяло, затова тя се нуждае от храна. А храната - това е духовното познание. Без дух, без духовно познание нашата душа ще умре от глад. И именно това е бедата на младежта днес, както и преди 100 години. Всяка душа жадува несъзнателно за тази храна, но ние трябва да осъзнаем това.  

С какво се опитват хората да запълнят празнотата? С наркотици, удоволствия, материални неща (нови телефони, коли и т.н.), които само привидно изпълват душата. Защо жадуваме за все повече такива неща? Защото вярваме, че те ще ни дадат някаква радост, някаква храна. Ала всички сетивни удоволствия веднага отлитат, те не дават истинска храна на душата. Ние само прикриваме празнотата на душата си.   Родителите на децата усещат това, но не знаят какво се случва, те подкрепят петъчните демонстрации, защото чувстват, че трябва да се демонстрира за нещо. Но това са илюзии, родителите преследват илюзии и стимулират още повече илюзиите на децата си. Тази празнота има и друго име - интелектуализъм. Това е разсъдъчното мислене, обвързано с мозъка. Мислене, което се занимава само с материалните аспекти на живота. То създава само мъртви мисли, мисли без дух... Ако искаме да се събудим и излезем от него, трябва да преживеем пак Мистерията на Голгота. От ХХ век насам се изисква Мистерията на Голгота да се преживее пак с нови сили. Днешната младеж може да се събуди само чрез духа, празнотата може да се запълни единствено с дух. Само ако си изясним, че днешното развитие е необходимо заради нашата свобода, ако осъзнаем как да нахраним душата си, ще можем да преодолеем душевната безпътица.  

1 Движението на “Прелетните птици” възниква през 1896 г. в Щеглиц (днес част от Берлин) като движение на ученици и студенти, предимно от средите на буржоазията. В епохата на интензивна индустриализация на градовете и загуба на връзката с природата младежите чувстват подтик да се откъснат от това, което им задават училището и обществото. Водени от идеалите на романтиката, те се опитват да живеят по свой начин сред природата.  

2 Според антропософията епохата на Съзнателната душа започва през 1413 г. и ще продължи до 3573г.        
Категория: Други
Прочетен: 736 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 30.09 20:49
В антропософската традиция Михаиловден се празнува на 29. септември като един от четирите основни годишни празника (Коледа, Великден, Йоановден и Михаиловден). 

Михаиле, 
дай* ми твоя меч, 
за да съм въоръжен
и победя змея в себе си!
Изпълни ме с твоята сила, 
за да прогоня духовете,
които искат да ме сковат!
Действай в мен така,
че светлината на Аза ми да сияе
и да бъда воден към дела, достойни за теб,
Михаиле!


* Prestami означава букв. “дай ми назаем”, но заради ритъма назаем е пропуснато.  

(Из CC 268 „Мантрически изречения. Душевни упражнения II. 1903-1925“) С 266/1, 24.10.1905)

За мантрите и медитациите Щайнер казва, че не са измислени по волята на някого, а са взети от духовния свят. Затова те съдържат много повече, отколкото предполагаме. Ще разсъждаваме правилно за мантрите, само ако имаме предвид, че никога не можем да изследваме цялото им съдържание и колкото повече успеем да се задълбочим в тях, толкова повече ще ни се разкрива от него (срв. СС 266/1, 24.10.1905).  

Немският оригинал на тази Михаилова медитация е загубен и е възстановен по запазения италиански текст. А защо италиански? Защото медитацията е дадена от Щайнер на италианския лекар и антропософ Джовани Колаца (1877-1953). Колаца още като студент влиза в контакт с теософските среди и през 1902 г. се запознава с Мария фон Сиверс (по-късно Мария Щайнер). През 1909 г. се среща и с Рудолф Щайнер и става негов личен ученик, като присъства на езотеричните уроци в Мюнхен. Джовани Колаца е сред основоположниците на Антропософското движение в Италия и през 1938 г. става председател на Антропософското общество в Италия.            
 
Категория: Други
Прочетен: 737 Коментари: 0 Гласове: 4
Последна промяна: 26.09 18:53
2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: anthroposophie
Категория: История
Прочетен: 133611
Постинги: 185
Коментари: 15
Гласове: 270
Архив
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930