Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Тук ще публикувам откъси от непреведените книги на Рудолф Щайнер, както и други тематично свързани материали, неизвестни у нас.
Автор: anthroposophie Категория: История
Прочетен: 23728 Постинги: 59 Коментари: 15
Постинги в блога
2 3 4 5  >  >>
Откъс от книгата “За болестите и изцеляванията” на Юдит фон Хале  

“Чрез явната липса на разбиране за духовните корени на причините за болестите ни една значителна част от днешната школска медицина е на път да превърне, разбира се несъзнателно, изцелителния Христов импулс в неговата противоположност. В тази връзка трябва да разгледаме по-подробно имунизационната политика и да видим какво става при детето. При имунизацията в човешкото тяло се вкарва зародиша на болестта, с която се борим, с цел човек да развие имунитет. И така детето, което само не може да се защити, вече носи този болестотворен зародиш в себе си. По този начин в човека отвън се привнася нещо, което без имунизацията може би въобще нямаше да попадне в него. 

Идеята за имунизацията не бива да се отрича по принцип, тя е сходна на хомеопатичния похват да се лекува подобното с подобно. Но начинът, по който това се практикува днес  - не едва след избухването на болестта, както е при хомеопатията, а още преди да се развие тя, така че по принцип въобще не може да се говори за терапия, не взима под внимание духовните подоснови на болестите в отделния човек. Така например чрез имунизацията едно дете може да бъде изправено пред съдба, която въобще не е неговата. Или в тялото му се вкарва болестотворен зародиш, който въобще не би попаднал в него поради кармични причини, или чрез имунизацията се пречи на съдбата му, понеже предвидената за него по кармични причини болест не може да настъпи и трябва да се преживее в следващ живот, в който би трябвало да се случи друго нещо, на което основите са положени в сегашния живот.”  
Категория: Други
Прочетен: 100 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 11.01 22:19
Из статия на антропософа Валтер Йоханес Щайн, публикувана в списанието “The Modern Mystic“, брой 1, 1938 год.

“Граф Сен-Жермен никога не посочвал произхода, гражданството или датата си на раждане. Но той винаги се самоопределял като човек, който живее на земята от стотици години - макар и понякога в различни тела. Ако прочетем изказванията му по този въпрос, можем да стигнем до извода, че той е искал да води живот, сравним с живота на онзи апостол, за когото Христос казва, че трябва да носи духа Му до Неговото Пришествие. Апостол Петър, който не разбрал това, попитал Христос какво ще стане с Йоан.   Ученикът, “когото Христос обичаше” - Йоан Богослов, явил се по-късно като Християн Розенкройц и в последствие като граф Сен-Жермен, е бил избран да ходи дотогава по земята, докато планетните сфери се проникнат напълно от Христовата любов и хората видят, че тази всеобхватна любов е откровението на повторното появяване на Христос - “Него като видя, Петър дума на Иисуса: Господи, а тоя - какво? Иисус му казва: ако искам да пребъде той, докле дойда, тебе що ти е?”(евангелие от Йоан, гл.21)   Както знаем, след тези думи на Христос апостолите разговарят помежду си и смятат, че този ученик няма да умре. Но Йоан сам пише в евангелието си:” а Иисус му не рече че няма да умре; но; Ако искам да пребъде той, докле дойда, тебе що ти е?”. Това значи, “Ако аз го определя да пренесе духа до моето завръщане, то нека това да не пречи на твоя път”.   

Който е в състояние да разбере тези думи, той ще разбере и живота на Сен-Жермен. Граф Сен-Жермен се е смятал за човек, който трябва да “пренесе” духа. Когато веднъж наблюдава образа на Христос в Париж, той възкликва: “Не мога да повярвам колко много този портрет прилича на Христос, какъвто Го познавах! Така изглеждаше Той наистина!” Той бил толкова развълнуван от спомена, че започнал да разказва на присъстващите историята на Исусовия живот. Един от слушателите попитал невярващо дали Сен-Жермен говори сериозно. “О да”,  отговорил той, напълно съм сериозен”.    Друг свидетел разказва: “Той ни описа събитията толкова живо, че ние имахме чувството, че също се намираме там и сме действителни свидетели на онези събития” (из писмо от 6. октомври 1783, изпратено от Версай в Берлин). И при други поводи Сен-Жермен е разказвал, че е познавал Исус Христос, както си спомня барон фон Глайхен. “Той бил най-благородният човек на времето си, необикновено добър и самопожертователен. Той - Сен-Жермен - е предупреждаеал Исус за голямата опасност, надвиснала над Него”.   

Ако вземем насериозно тази забележка, ще ни стане ясно, за какво се отнася тя. Както разказва евангелието, непосредствено след възкресяването на Лазар Исус е преследван от първосвещениците. Това станало не само заради възкресението на Лазар, а защото то било извършено публично. За пазителите на мистериите Исус бил предател, защото извършвал ритуалите пред хората. Затова те решили Той да умре. Възкресеният от Христос Лазар е Йоан Богослов, който по-късно написва евангелието на Йоан. Според Йоан Златоуст Йоан е присъствал и при възкресението на момчето от Наин, което също се случило пред хората. Сен-Жермен е имал предвид тези събития, говорейки за предупреждението, което е отправил към Исус за опасността от тази публичност.   Той е живял също и по време на Никейския събор и е станал причина да се обявят за светици Дева Мария, Анна и Елисавета... Сен-Жермен се появява в историята винаги, за да импулсира световното развитие в духа на любовта. Затова непрекъснато го откриваме като посредник между враждуващи сили. Не случайно и светът го разглежда като “дипломат”. Но Сен-Жермен заслужава много по-висока оценка. Той иска да е верен приятел на човечеството, който никога не го оставя в беда. Чувствал се е по-тясно свързан с тази си задача, отколкото със своя аз. който само е бил незначим носител на реалния дух. Затова не е чудно, че тази изключителна личност не може да бъде оценена задоволително. И все пак както в различни мемоари, така и в исторически документи се намират указания за неговото съществуване. Със сигурност той не е бил измамник. Само хора, не съзнаващи прогресивния еволюционен принцип, са могли да поискат да разрушат делото му. Понякога той изчезвал временно от официалната история, но после се появявал пак. Често действал анонимно...   В книгата “Виенски мемоари” на Франц Грефер се казва, че Сен-Жермен разказвал, че самият той е научил Тацит на неговия стил. От същия автор научаваме, че Сен-Жермен предложил да спаси Ян Хус, преди да бъде изгорен на кладата през 1415 година. Той стоял на смъртното ложе на астролога Галеоти, който бил негов приятел. Освен това научил Орлеанската дева да пише (около 1429 г.) и представил Шекспир на кралица Елизабет, за което драматургът му благодарил. Познавал Мария Стюарт още преди тя да напусне Франция (15. август 1561 г.)...   Това са само някои от неговите собствени свидетелства - доста многобройни и от различни източници, които трудно бихме причислили към неблагонадеждните.”          
Категория: История
Прочетен: 124 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 10.01 18:04
Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 24 ноември 1923 г. в Дорнах и включена в СС 232 “Създаването на мистериите”

“Влиянието на непосредствената природна среда е от изключитено значение за човека. Имало е времена, когато това природно влияние било използвано по специфичен начин под мъдрото ръководство на учителите на човечеството.   

Ако например погледнем нещо много специфично в Древна Гърция - разликата между спартанците и атиняните - то трябва да кажем, че тази разлика, която в  учебниците по история се описва по един външен начин, е свързана с мерките, вземани в древните мистерии, които предизвиквали у едните и другите  различни въздействия.   В Гърция обръщали голямо внимание на гимнастиката. Тя била най-важна при възпитанието на детето, защото по заобиколен път чрез телесното, което се насочвало по определен начин, се постигало специфичното гръцко въздействие  върху духовно-душевното. Но това ставало по различен начин при спартанците и атиняните. При първите било важно момчетата да се развиват така, че чрез гимнастическите упражнения необходимото да се изработва вътрешно в тялото. Спартанското момче трябвало да тренира независимо от атмосферните условия. При атиняните било различно. Те държали гимнастическите упражнения да са пригодени към климатичните условия. Момчето трябвало да е изложено на слънчева светлина, когато спортува. За спартанците било все едно дали ще се тренира при дъжд или слънце. Атиняните изисквали върху човека да въздействат стимулиращите слънчеви лъчи. Спартанското момче било третирано така, че кожата му направо била затваряна и всичко, което развивало, идвало от вътрешната телесност. На малкия атинянин не само мажели кожата с пясък и масла, но и го излагали на слънце. По този начин в него преминало онова, което може да влезе с човека отвън, от влиянието на слънцето. Атинското момче го стимулирали да бъде приказливо, да се изразява с красиви думи. Спартанското момче направо го затваряли чрез всевъзможни разтривки с масла и обработка на кожата с пясък и мазила, за да се развива независимо от външната природа. Така то трябвало да вкарва навътре в себе си и да не допуска навън силите на човешката природа, които могат да се развият. Затова то не ставало разговорливо като атинянчето. Спартанското момче направо било карано да скъпи думите си, да говори малко, да бъде мълчаливо. И когато казвало нещо, то трябвало да е важно, да има субстанция. Спартанските поговорки, които са малко на брой, се характеризирали с богато съдържание, а атинските - с красотата на езиковата формулировка. Това било свързано с адаптирането на човека към околната среда чрез съответната образователна система.   

Същото можете да наблюдавате и в отношението, което се създава между човека и неговата среда. Южняците, които са подложени на външното слънчево въздействие, се изразяват с много жестове и са бъбриви. При тях се развива благозвучен език, защото развитието на вътрешната топлина е свързано с външната топлина. Северняците се развиват така, че не стават много приказливи, защото трябва да запазват във вътрешността си телесната топлина като имлулс. Погледнете хората на севера, известни с мълчаливостта си. Те по цели вечери седят заедно, без да се чувстват принудени да изговарят много думи. Един пита, друг му отговаря с да или не едва след два часа или на следващата вечер. Това е свързано с факта, че на северняците им трябват по-силни вътрешни импулси за произвеждане на топлина в себе си, защото към тях не идва външна топлина.”
Категория: История
Прочетен: 98 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 09.01 17:22
В миналия пост стана въпрос за реално изпитано попадане в луциферичните светове, а днес ще се запознаем със същото, претворено в поетични образи от гениалния Гьоте. Става въпрос за баладата “Горски цар” (букв. “кралят на елфите”). Ето стихотворението в превод на Димитър Стоевски:

               Горски цар

Кой в мрака среднощен на коня лети?

Бащата с невръстно дете до гърди.

Той крепко го стиска и пази от студ,

грижливо загръща го в топлия скут.

 

„Какво ти е, синко? Трепериш от страх.“ —

„Не виждаш ли горския цар, татко, ах,

с опашка, с корона на грозна глава?“ —

„Не бой ми се, синко, мъгла е това!“

 

„Ела с мен, момченце, във моите гори!

Там с теб ще играем чудесни игри,

цветя ще събираш по речния бряг

във свилени дрехи и златен калпак.“

 

„Не чуваш ли, татко, не чуваш ли ти,

що горският цар ми изтихо шепти?“ —

„Не ми се страхувай, не, чедо, недей!

В листата изсъхнали вятърът вей.“

 

„Кажи ми, момченце, ще дойдеш ли с мен?

Там с моите щерки ще припкаш весден.

Те в лунния зрак ще играят навън

и теб ще люлеят със песни за сън.“

 

„Не виждаш ли, татко, не виждаш ли там

момите на царя как тичат насам?“ —

„Да, виждам ги, чедо, аз виждам — безспир

върбите се люшкат във сивата шир.“

 

„Обичам те, блазни ме твойта снага;

не искаш ли, силом те грабвам сега!“ —

„Пази ме, о татко! Студени ръце

забива без жалост той в мойто сърце.“

 

Бащата препуска, страхът му расте,

на скута му стене примряло дете;

пристига във къщи задъхан, сломен,

в прегръдките стиснал труп ледностуден.


Произведението е написано през 1782 година и е едно от най-популярните стихотворения на Гьоте. По текста е създадена песен от Шуберт. 

Сюжетът е заимстван от датския фолклор, като текстът е преведен най-напред от Йохан Готфрид Хердер на немски. Според легендата Гьоте бил вдъхновен за написването на баладата от новината за болното дете на един селянин от съседно село, който яздел с него към лекаря в града, но по пътя детето умряло. В град Йена днес се намира паметник на Горския цар като спомен за събитието - твърди се, че Гьоте е записал стихотвотението в местното заведение “Зелената елха”, което често е посещавал.

Интерпретациите на баладата от страна на литературни критици, та дори и психоаналитици, са доста свободни, понеже те не вземат под внимание духовния подтекст на произведението. Даже съществува абсурдната версия, представена на един конгрес на психоаналитиците, че стиховете “Обичам те, блазни ме твойта снага; не искаш ли, силом те грабвам сега!“ доказвали, че синът става жертва на педофил.

Но ако имаме предвид изнесеното от Рудолф Щайнер за окултната медицина, ще видим в описаната случка как в действителност детето стига до прага на луциферичните светове. Вдигайки висока температура, то изпада под влиянието на Луцифер. Рудолф Щайнер ни разкрива, че именно Луцифер стои зад треската, придружена с бълнуване. Треската, високата температура е дар на Луцифер. Той повишава температурата в човека и го подтиква към постепенна екскарнация.   Прекомерното количество топлина, което се натрупва в човека води до това, че той изпада в състояние на делириум, губи почва под краката си и сякаш се разтваря. Именно Луцифер се опитва да отвлече човека, слязъл на материалната земя към духовните висоти, да го изкуси и отведе в своето царство. Неговите светове са блестящи и ярки - Луцифер във вида на Горския цар с корона и опашка се опитва да подмами болното дете с обещание за златни одежди (както се казва в оригинала), чудесни игри и забавления с дъщерите му. Но луциферичните светове са много далеч от мястото, където човек действително може да оздравее - на земята.  
В миналото вдигането на висока температура е било далеч по-опасно за хората и те много по-често са умирали от треска, отколкото в наши дни, когато Ариман здраво ни е захапал и ни държи приковани към материалното. Затова на днешния читател му се вижда странно как така изведнъж детето умира. Но някога действително човек е можел да умре от вдигането на висока температура. Той сякаш е бил отвличан като малкото момче в царството на Луцифер.     
Ако сравним преживяното от Юдит фон Хале с разказаното в баладата на Гьоте, ще видим някои общи черти - луциферичните светове са на пръв поглед много привлекателни, владетелят им се стреми да примами хората в тях с обещанието за прекрасни преживявания. Но ако човекът, попаднал на прага им, реши да се откаже от тях - съзнателно като Юдит фон Хале или страхувайки се от непознатия образ, който първо обещава, а после заплашва, както при болното дете от баладата на Гьоте - то царят на тези светове изведнъж става груб и се опитва със сила да предотврати напускането им. Юдит, която е наша съвременничка и попада в луциферичните светове от незнание и скука, съумява да се изтръгне от хватката. Но болното дете в “Горски цар” няма съпротивителни сили. Организмът му е отслабен от болестта и то не може повече да се върне на земята. Ето това попадане в света на Луцифер, от което детето не се завръща и умира, ни е описал преминалият през посвещение Гьоте.  

Както пише Юдит фон Хале в своята книга “За болестите и изцеляванията”, причината, поради която днешният човек се справя по-добре с високата температура, се дължи на аза, събуден от Христовия импулс. Така азът може да управлява органичните процеси. Днес човекът е в състояние да впрегне Луцифер за своите цели. Това значи азът да познае дара на треската от Луцифер като ефективен инструмент за преодоляване на болестите, тоест за изгонването на друг болестотворен вирус, най-често от ариманичен, студен характер чрез увеличаване на температурата. По-рано това не е могло да се случи, защото азът още не е имал тези сили. Едва след Мистерията на Голгота това става възможно, но не и при малките деца. В наше време високата температура не е самостоятелно заболяване, а оздравително средство срещу действителна болест. Днес астралното тяло трябва да се подчини на аза и азът действително е в състояние да подчини астралното тяло, защото в него живеят съзнателни сили.    
Категория: Поезия
Прочетен: 133 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 10.01 07:55
Из “Лебедови криле. Спиритуална автобиография”, Юдит фон Хале, 2016  

Свидетелство на стигматизираната антропософка Юдит фон Хале за попадането й в луциферичните светове, когато е била на 12-13 годишна възраст и майка й я е карала да лежи на плажа на Майорка, за да се пече.

(Друг разказ за неправомерно проникване в духовния свят чрез техники от Ошо и попадане в царството на Луцифер се съдържа в автобиографичната книга на Георги Жеков “Вселената в мен”)

“Започнах с някои вътрешни експерименти, за да прогоня скуката. Не се помръдвах, а наблюдавах какво се случва с мен, когато в продължение на минути лежа неподвижно. След няколко минути, а когато бях вече по-напреднала, след няколко секунди настъпи състояние, в коeто вече не можех да кажа къде ми е едната ръка и къде другата. Жегата не я усещах и въпреки това след изтеглянето си от тялото към мястото, накъдето беше отлетяло съзнанието ми, изпитах жареща и въпреки това благотворна жега. Това състояние се отличаваше обаче драстично от досега преживяното, защото при него не трябваше да се гмурвам в бездните на астралното си тяло и не срещнах почитаемата светлина (Христос като Големия пазач на прага). Всичко стана прекалено лесно и аз не знаех изобщо накъде се нося. Но по странен начин бях привлечена към нещо. Това също беше ново преживяване, защото по време на изпитите с почитаемата светлина бях "поканвана" да я следвам, което същевременно беше и моята собствена воля. Сега обаче това просто се случваше и колкото повече се плъзгах в посока към непознатата цел, толкова по-бързо и лесно ставаше това. Странно уютната топлина ме обгръщаше. В нейното излъчваме започнах да долавям нещо като було, което приличаше на амебоподобни, непрекъснато извиващи се ръце или на дълги коси, реещи се във водата като мокър килим. Беше омагьосващо красиво. Този импулс ме насочваше към себе си и аз се оставях да бъда повлечена от него. Колкото повече ме повличаше, толкова повече имах чувството, че се разтварям. Досега не бях осъзнала колко важна е била за мен всъщност яснотата на съзнанието ми, която търсех още от деня на събуждането ми в земния свят. Сега определяща беше леката, топла пасивност и аз усетих желание да остана по-дълго в нея. Това не беше трудно, напротив, ставаше от само себе си. ... 
По някое време ми дойде една мисъл, която беше като нарушител, когото първоначално исках да прогоня. Но тя продължи да си пробива път като бодил през света от топъл памук, в който бях обвита. Тази мисъл ми проговори сякаш отвън в съзнанието: "Връщай се!" Опитвах се да прогоня този повик, но напрежението, което трябваше да положа, пречеше на блаженото ми състояние почти толкова, колкото и самата мисъл. Затова трябваше да й обърна внимание и нещо в дълбините на съзнанието ми реагира на повика. То беше приведено в движение като резонаторна кутия и върна ехо, така че постепенно в мен започна да се оформя един слаб волеви импулс - импулса да се върна. Макар и с неудоволствие, започнах леко да се съпротивлявам на по-нататъшното си плъзгане. Но това някак не ми се удаваше. Затова усилих малко импулса на съпротива. Но въпреки това продължих да се нося. Сега вече това взе да ме плаши. Наистина опитвах да се върна, но усетих как една мощна сила се противопостави на волята ми и не го допускаше. От една страна тази сила идваше от някаква част в мен, от собствената ми воля, но от друга страна имаше някаква динамика извън мен, която се проявяваше и излизаше от неясната за мен цел, към която тя ме тласкаше. Опитах се да преодолея тази сила, но напразно - като ластик тя ме придърпваше все към себе си. 
Но изведнъж мехурът от топлина, в който се намирах, се спука от една мисъл, която ми подейства като студен душ - мисълта да се стремя към пълното съзнание на собствения ми аз в света на действителността. Това беше моето спасение, защото се вкопчих в тази мисъл и накрая успях да си върна контрола над съзнанието. Отворих очи и премигнах срещу отрезвяващия материален свят.  Изправих се и погледнах часовника: мислех, че са изминали часове, а бяха само десет минути. Оставих събитията да преминат още веднъж покрай мен. Струваше ми се, че като Одисей съм била на пътешествие при сирените. Това беше прекрасно преживяване - докато сама не пожелах нещо друго. Това, което пожелах, беше да се върна в света на хубавото и истинното. Но в този нов свят то беше като натрапник. 
Какъв беше този свят, в който хубавото и истинното се явяваха неприятни? В този свят пречеше свободната воля! Докато му се поддавах, всичко беше добре, но когато пожелах нещо друго, нещата придобиха неприятен обрат. Нима освен света на действителността и истината имаше и друго царство, в което човек можеше да се изгуби? Нима имаше сила, по-могъща от самия Бог-Отец? Този въпрос си зададох и отговорих отрицателно. Но може би нещата се случиха така, защото бях излязла от тялото си, без да се срещна с чудовищата на Йеронимус Бош? (ариманичния двойник) Това означаваше ли, че бях влязла в света на действителността, без да се пречистя? Мож би съм била все пак в света на действителността, но не съм могла да я възприема като такава, защото в нея виждах само това, което ми рисуваха чудовищата на Бош? И така бях влязла все едно в царството на заблудата, което ми изглеждаше като було между мен и света на действителността. Който влезе в духовните светове със забулен поглед, се изгубва. Въздействието, което току-що бях изпитала, беше мощно, безмилостно засмукване. Следователно пътят към духовния свят имаше и заблуждаващи разклонения. Спомних си за понятието изкусител и той очевидно се бореше да ме овладее.”
Категория: История
Прочетен: 127 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 06.01 21:00
 Откъс от лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 7. декември 1909 г. в Мюнхен и включена в СС 117 “Дълбоките тайни в еволюцията на човечеството в светлината на Евангелията”

(превод: Евгени Мангуров)

“... в древността и даже до неотдавана в определени човешки класи са се запазвали древни способности, особено свързани с познанието. Ясновидските способности са били вкоренени в душата им. Човек е бил тясно свързан с духовни същности, които му се откривали вътре в неговото същество. Но при определени хора, в резултат на упадъка, това се изразявало по такъв начин, че връзката им с духовния външен свят се осъществявала в по-нисша форма. Докато ясновидците са били свързани с целия духовен универсум повече с интуиция и инспирация, са съществували по-нисши човешки типове - хора, които са развивали тази древна връзка с обкръжаващия свят, бидейки в упадък. Те са били несамостоятелни и нежелаещи да развиват своя аз, но са нямали вече и древните ясновидски способности на нужната висота. Такива хора винаги е имало и при тях се е проявявало родство на определени физически органи с древните органи за ясновиждане. Сега ще се докоснем до истина, която ще звучи малко странно. Това, което би могло да бъде наречено древно ясновиждане, това проблясване на мировите тайни вътре в душата на човека, е трябвало по някакъв начин да влиза в душата. Трябва да си представяме, че са ставали прониквания в човека. Древният човек не е усещал тези прониквания, но, когато проникванията са ставали и са проблясвали в него, той ги е възприемал като свои инспирации. Така че в човека се вливали определени течения от обкръжението; по-късно те се преобразували. Тези течения в древните времена са били чисто духовни течения, те се възприемали от ясновиждащите, например, като чисто астрално-етерни течения. Но по-късно тези чисто духовни течения, така да се каже, изсъхвали и се уплътнявали до етерно-физически течения. И какво се появило от това?   От това се появила косата. * Косата е резултат от древните прониквания. Това, което днес представлява косата в човешкото тяло, преди са били духовните прониквания в човека, отвън навътре. Нашата днешна коса представлява изсъхналите астрално-етерни потоци. Такива неща са се запазили собствено само там, където е останало само чисто повърхностното, буквално предаване на древните истини. Затова в древноеврейския език думата  “коса” и думата „светлина“ се пишат с едни и същи букви, тъй като пишещите още са имали съзнание за сходството и родството на астрално струящата светлина и косата; както изобщо документално в древноеврейските текстове, така и чисто словесно се съдържат велики истини.  
И така, може да се каже, че имаме напредващо развитие на човечеството. При хората, чиито древни способности били в упадък, развитието протичало така, че проникванията се преобразували, те, така да се каже изсъхнали, но от това не се развили никакви нови способности. Те били свързани по стария начин с новото, а не по новому, тъй като проникванията изсъхнали. Такива хора били силно покрити с косми, докато тези, които се усъвършенствали, били по-малко окосмени, доколкото вместо способностите, които по-късно се уплътнили до коси, при тях се проявили нови способности.   Науката едва след дълго време ще стигне до тези важни истини. Те се намират в Библията. Библията е много по-учена книга от днешната ни наука, стояща още на детската степен на азбучните истини. Прочетете историята за Яков и Исав! Яков върви напред, защото е развил способност от последното време. Исав е спрял на предишната степен, в сравнение с Яков той е, така да се каже, по-простодушен. Когато синовете се представили пред баща си Исаак, майката на Яков чрез подмяна помогнала на сина си да представи на баща му фалшиви косми, за да обърка той по-малкия си син с Исав. С това ни се посочва, че древноеврейският народ все още е имал в себе си нещо, наследено от друга култура, което е трябвало да бъде заличено. Исав бил отхвърлен. Чрез Яков се предава по наследство това, което е трябвало да продължи да живее като външното комбиниране.       * Беинса Дуно също в много беседи казва подобни неща за косата: „Космите са антени, чрез които човек се свързва с духовния свят“ – Скритите сили, Младежки окултен клас, София, 20.11.1927г.; „Всеки косъм съдържа енергия в себе си – електричество или магнетизъм. Дългата коса задържа повече електричество и магнетизъм. Като реже косите си, човек се лишава от тази енергия“ – Ангелът говори, Неделни беседи, София, 05.06.1921 г.; „Всички онези животни, които са паднали, у които културата е слаба, в които умственото развитие не е дотам проявено, които живеят в неблагоприятни условия, всички са космати. И постепенно, колкото повече се събужда съзнанието в тях, колкото повече идва интелектуална сила, тия косми се разреждат“ – Значение на гласните при окултното пеене, Общ окултен клас, София, 10.12.1922 г.
Категория: История
Прочетен: 102 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 05.01 16:49
За Николета в чест на това, което смята да направи (за чийто по-дълбок смисъл още няма никаква представа) 

Тази година се навършват 30 години от падането на социализма и хората от поколението, родено през или около 1989 година, освен че са връстници на свободата в Източна Европа, са и читателите, които непосредствено поеха в ръцете си прясно излезлите книги на Джоан Роулинг от поредицата за Хари Потър. На всички, които през 2019 година ще навършат 30 години, посвещавам този материал.   
 

Някои може би са гледали навремето (в началото на нашия век) по телевизията опашките от млади почитатели, облечени като вещици и вещери, които от среднощ се трупаха пред големите западноевропейски книжарници в деня, когато трябваше да излезе поредният том на “Хари Потър”. Беше се създала истинска истерия около момчето с очилата от седемте тома на Джоан Роулинг. Както пророчески казва една от магьосниците в първия том, “Той ще стане прочут… ще стане легенда… Не бих се изненадала в бъдеще днешният ден да е известен като деня на Хари Потър… Ще се пишат книги за Хари… всяко дете по света ще знае името му!“  

Но преди “Хари Потър” през 60те години на 20. век се случват други две неща – започва да става известна магията уика (wicca), която в последствие се регистрира като нова религия - разновидност на неопаганизма, а също и покрай хипи-движението се популяризират някои инспирирани от Луцифер песни. В една от тях – “Звукът на тишината” (“Sound of Silence“) на Пол Саймън и Арт Гарфънкъл се пее за семето, което се посява, докато поколението спи - “видението, посадено в ума ми, остава” - (“the vision that was planted in my brain still remains”). И с поредицата за “Хари Потър” и възникналата около нея истерия в подсъзнанието на едно поколение беше посадено нещо, което сме длъжни да наблюдаваме накъде ще избие, защото въпреки хубавия си вид, семето не беше особено читаво.  
 

Поредицата за Хари Потър е безспорно невероятно увлекателна, написана с огромно въображение. Всъщност с оглед на някои безспорни окултни истини, казани в завоалирана форма, както и на основните внушения, по никакъв начин не можем да приемем, че поредицата е просто плод на фантазията на авторката. Никой не е в състояние да ме убеди, че една безработна учителка по английски, колкото и да е талантлива, може да сътвори такова мащабно произведение, завършващо на края на седмия (!) том с войната на белите срещу черните магове. Очевидни са инспирациите от определени духовни светове, дотолкова повече, че след “Хари Потър” Роулинг не написа нищо значимо – книгите й, излезли след седемте тома на магьосническата поредица, не са нищо особено.   Но кои висши сили са инспирирали авторката? Според мен това е Луцифер и отговора откриваме в някои изречения, разхвърляни в томовете. Тук ще се опитам да обърна внимание на отделни факти. 

В “Хари Потър” хората се делят на две групи – мъгъли и магьосници. Мъгълите, както читателите може би помнят, са хората, живеещи само в материалния свят, отричащи свръхсетивното, крайните материалисти. Техният свят е отделен от света на магьосниците – хора, които по рождение имат свръхсетивни способности. И тук трябва да се посочи основният проблем на иначе много увлекателната поредица – светът, противоположен на крайния материализъм не е, както бихме предположили, светът на духовното, а светът на хора-магьосници. Там се мяркат различни същества, действително съществуващи или съществували някога в процеса на еволюцията (природни духове от типа на таласъми, леприкони или домашни духчета, великани, същества, представляващи нещо средно между растение и животно, каквито действително е имало на Старата Луна), както и многобройни измислени причудливи създания. Всичко има в света на магьосниците, който минава в книгата за духовен, единствено духовните йерархии не присъстват там – от ангели, архангели, архаи и т.н. до серафими и херувими не виждаме никого. Но най-важното е, че Христос го няма, а без него няма как белите магове да победят черните. Книгата е вълнуваща, макар и по луциферически силно изкривена енциклопедия на магическото. Поне първите два тома, в които злото още не е набрало сила, са особено привлекателни за съвсем млади читатели. 

В “Хари Потър” се разказва за вълнуващия живот на учениците в училището за магьосници “Хогуортс”, в което само избрани деца биват поканени. Там се ядат вълшебни сладкиши, има летящи лимонадени стрелички, магазинче за лъготийки-магийки, бонбони, от които започваш да повръщаш и имаш оправдание да излезеш от час, след което изяждаш втората половина от бонбона и повръщането веднага спира и пр. Описани са всякакви причудливи предмети. У семейство Уизли например имат стенен часовник с една стрелка, без цифри, но с надписи „Време за чай“, „Време за хранене на кокошките“ или „Закъсняваш!“. Също така огледалото им при оглеждане в него може да ти каже “Я се загащи, мърльо!” Играе се шах с живи фигури, има крещящи книги, огледало на желанията, избухващи писма тип “конско”, Хари си служи с мантия невидимка. Изобщо читателят се потопява в една много очарователна и привлекателна атмосфера, още повече, че училището за магьосници се помещава в стар замък с тайни коридори, говорещи картини, духове-бродници и т.н. Магическото е представено по безспорно атрактивен начин - Луцифер не случайно се явява инспиратор на художественото творчество.   

Но някои неща, казани пътьом в книгата, трябва да ни накарат да бъдем нащрек – като например съдържащото се уж в “История на магията” цитатче: “Магьосницата или магьосникът използвали елементарната магия за замразяване на огъня и се престрували, че крещят от болка, докато се наслаждавали на лекия гъдел от пламъците. Орисницата Уенделин например толкова обичала да я горят на клада, че се преобразявали и се оставяла да я залавят цели четиридесет и седем пъти.“ Това звучи направо като подигравка към загиналите на кладите на инквизицията богомили и техните издънки в Средна и Западна Европа. Много от тях са притежавали свръхсетивни и/или лечителски способности, но постигнати чрез самоусъвършенстването и следването на Христос.   

Между двата свята – на мъгъли и магьосници - съществува разделение, първите не знаят за вторите или се ужасяват от тях, ако имат такъв човек в рода си. Една част от магьосниците имат определено расистки възгледи – държат на чистата кръвна линия и не се смесват с мъгълите, които презират. Това можем да го отчетем спокойно и като намек за кралските и благородническите родове на Англия, които държат на брака с чистокръвен аристократ. Но и при тях, както и при магьосниците това изискване постепенно се размеква – “Повечето магьосници напоследък са от смесени бракове. Та ако не създавахме семейства с мъгъли, досега отдавна да сме изчезнали!“     
Други магьосници, като семейство Уизли, са настроени приятелски към обикновените хора. Артър Уизли дори се възхищава на техническите изобретения, направени без магия (“Направо гениално! Какви неща са измислили мъгълите!”). Чувството  за хумор на авторката към школската медицина е доста свежо. Например в болницата за магьосници “Свети Мунго” Хари пита Рон: “Тези тук доктори ли са?” – “Доктори ли! — сепна се приятелят му. — Ония смахнати мъгъли, дето режат хората ли? Не, това тук са лечители.“   

Както стана дума, Христовият импулс, който след Поврата на времената замени всички езически практики и ритуали, станали още преди това неправомерни, не присъства в книгата. Вместо това описаните в нея магьоснически практики с правене на отвари, магически заклинания, проклятия и т.н. се базират на споменатата магия уика или уича (wicca, от староанглийската дума за магьосник). За нея почва да се говори в началото на 20. век, но по-популярна става през 60те години като нов вид духовност - възродено езичество, свързано с природата и мистериите. Уика е религията на вещиците - последователите й се наричат вещери и вещици. За основател се смята Джералд Брусо Гарднър, който е заимствал някои ритуали и от Алистър Кроули – известен главно със сексуалните си черни практики.   

В американската разновидност на уика са вплетени африкански и индиански шамански практики, а в английската – келтски и германски традиции. В уика има и посвещение с три степени – първата е степента на богинята и водата, втората е степента на бога и при нея последователят става жрец, който има право да ръководи, собствен ковен (група от 13 души). В третата степен посвещаваният се свързва с универсалната енергия, тогава богът и богинята се съединяват. В рамките на инициацията се предава и ръчно написаната “книга на сенките” с ритуали и призовавания. Основна част от ритуалите са астралните пътувания, които се смятат за магическо средство. Някога те са били стимулирани с наркотични вещества (т.нар. помади за летене”). За развитието на уика голяма роля е изиграл т.нар. “Херметичен орден на златната зора”. Атрибутите на уика са вещерски, каквито ги знаем от приказките или от “Хари Потър” – вълшебна пръчка (служи за насочване на енергии), котел (за ритуални смески), метла (за ритуално очистване) и пр. Символът на уика е пентаграм, ограден в кръг.   
Та общо-взето, това е, което е залегнало в основата на книгата – стари езически практики, които се възраждат неправомерно във време, когато вече са си изпяли песента, защото днешният човек има такова телесно устройство, че в повечето съвременници не е останало нищо от предишните свръхсетивни способности. У нас все още има много хора със запазени атавистични дарби, но колко от тях ги използват правомерно, разбирай безсребрено, в полза на хората? Към такива ритуални практики спадат и циганската магия (за любов, разлъка и каквото и да е), заклинанията на ходжите, баенето и т.н. Някога проклятието, изречено от египетските жреци, е било толкова силно, че е действало даже векове след изричането на съответните думи – върху първия, дръзнал да проникне във фараонската гробница. Днешната материалистична наука има какви ли не теории за спори, отровни газове и пр., но истинската причина за смъртта на толкова много западни любопитковци, влезли в пирамидите, е както казва и Рудолф Щайнер, именно силата на жреческото проклятие. В днешно време обаче е модерен лафът “Дума дупка не прави”, така че е ясно колко сме далече от онези времена и колко мощ има уиката. 
  

Нека се спрем на някои по-интересни персонажи от книгата. Директорът Албус (лат. ‘бял’) Дъмбълдор е типичният бял маг. През младостта си се е увличал от идеята за налагане със сила на политически режим на магьосниците над останалите хора и магическите същества, уж за доброто на всички (направо си мирише на комунизъм), но се е отдалечил от тях. Защитник е на всички хора. Допуска в училището “Хогуортс” всеки, който има магьоснически заложби, не само деца от стари магьоснически родове („Както винаги отдавате прекалено голямо значение на така наречената чиста кръв! Не искате да разберете, че не е важно като какъв е роден някой, а какъв е станал!“) Той е един от малкото, които наричат злия магьосник Волдемор (фр. “полет на смъртта”) с истинското му име: “Наричай го Волдемор, Хари. Използвай винаги истинските имена на нещата. Страхът от едно име увеличава страха от самото нещо.“ Интересен и атрактивен образ, но наскоро прочетох изказване на Джоан Роулинг във връзка с това, че актьорът, превъплътил се в този образ, бил хомосексуален – “Ами той този герой беше всъщност замислен като такъв”. В книгата няма и намек за хомосексуални наклонности на Дъмбълдор, но явно Роулинг откликва на нуждата на ЛГБТИ…- общността от светли примери, с които да вербува нови членове сред децата.   
Олицетворението на злото - лорд Волдемор - не е инкорпориран в човешко тяло изостанал архангел, а си е от човешки произход – нечистокръвното сираче Том Ридъл, което от малко има склонност към жестокост. То притежава способности да стане черен маг, които с течение на времето развива до съвършенство. Около него се събира армия от хора и черни същества (дементори), готови да му служат. След като опитът да убие Хари като бебе не успява, Волдемор загубва тялото си и има форма само, когато може да стане част от тялото на друг. Обаче винаги се намират желаещи да го приютят в своите сърца и души.   

По чисто масонска традиция около Албус Дъмбълдор се сформира таен орден – “орденът на Феникса”, в който са обединени белите магове. Хари и приятелите му си образуват пък една “младежка секция” – “Войнството на Дъмбълдор”. Според Дъмбълдор на способността на ариманичния Волдемор да сее раздор и вражди може да се противопоставят само не по-малко силни връзки на приятелство и доверие.    
Един изключително интересен образ е професор Северус Снейп (от англ. severe ‘сериозен, строг’), когото Дъмбълдор внедрява като магьосническа версия на Щирлиц - агент на добрите - в редиците на злите. Той играе ролята си сред развилнелите се фашизоидни привърженици на Волдемор толкова успешно, че заблуждава всички. Описан е като мазен, противен и зъл учител, който само тормози Хари. Но точно тук е разковничето, за което не всеки би се сетил - само ако имаме дразнител можем чрез страданията като мидата да отделим перла – да  развием качествата, необходими за справянето със злото. Затова и Хари в ежедневното принудително съприкосновение с такъв мощен дразнител се развива като истински водач и бял маг, който доброволно отива да пожертва живота си за другите и затова оцелява. И тук само има лек намек за Христовото “Защото, който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си заради Мен, ще го намери" (Матей 16:24-25).   

Къде е проблемът в книгата? Проблемът е, че у читателя се създава лъжливата представа, че със злото можем да се борим, размахвайки разни вълшебни пръчки и изричайки магии. Духовното израстване на човека и превръщането му в бял маг категорично няма да стане по този път. Духовното посвещение има степени, които се преминават не чрез изпити по магии, а чрез усилена работа най-вече върху себе си, самоусъвършенстване, безкористно служене на другите. Само така духовните сетива на човека могат да се отворят и той евентуално да придобие по-необикновени способности. Знаем за Преподобна Стойна, която е имала не само ясновидство, но е владеела и левитацията, за индийските чудотворци като Сай Баба, които са можели да материализират предмети от нищото. Тези способности се дължат на изминат път на посветен, а не на упражняване в магия. Магии като материализация, присъствие на две места едновременно могат да вършат само високо еволюирали човеци, това не се учи в училище. Но не присъства ли Христос в центъра, то всяко посвещение към днешния момент трябва да се смята за неправомерно – на ложите, неоезическите уика-практики и пр. По време на ритуалите, чийто дълбок смисъл повечето последователи не познават, в тези групи се вмъкват неправомерни същества. 
Любимите знаци, символи и жестове на масонските ложи са представени чрез Ксенофилиус Лъвгуд: “Човек използва символа, за да се „разкрие пред други, които вярват, с надеждата, че те биха могли да му помогнат в търсенето на Даровете на смъртта.“ Ксенофилиус Лъвгуд има интересно име – ксенофил е обратното на ксенофоб, значи нещо като Чуждолюб Добролюбов. Но за съжаление проявява подлост и малодушие, предавайки Хари и приятелите му на тъмните с надеждата, че ще спаси дъщеря си. Типичен представител на ложите с всичките им мурафети, знаци, кухи символи, ръкостискания и пр., при които обаче липсва истинско посвещение, всичко остава в рамките на маскарадното. Магията на хората с мантии, които от време на време се събират и пращат платени съобщения до пресата, за да пишат за тях, е тип циркаджийска. Но блестящите и привлекателни за младите читатели светове на церемониалната и езическа магия им създават погрешното впечатление, че е достатъчно човек да знае подходящите вълшебни думи, заклинания и да се упражнява много, за да се превърне в бял маг. След излизането на поредицата за Хари Потър в Америка имало толкова много желаещи да станат членове на клубове, практикуващи уика, че се наложило да назначат допълнителен персонал да отговаря на писмата. Да кажем още веднъж - практикуването на предхристиянски езически култове и ритуали, опирането на масонските братства (създаването на таен орден) – всичко, което ни връща към миналото, е неправомерно и идва от Луцифер. Затова трябва да сме бдителни, когато се появи един такъв мощен импулс, какъвто е поредицата за Хари Потър.                                   
Категория: Изкуство
Прочетен: 91 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 09.01 15:40

Из книгата “За живота в Поврата на времената и спиритуалните му подоснови” на стигматизираната антропософка Юдит фон Хале - трета част


В Поврата на времената цялото човечество е било в духовен упадък. Но е имало голяма разлика между западналите култове на езическите народи и култовите ритуали на еврейския народ. Ако някой се задълбочи в различните духовни импулси на Поврата на времената, ще намери души, които тогава са ставали слуги на тъмна сила. Те са били членове на абсолютно потайна каста, поставила си за задача да отклони погледа на еврейския народ към сетивния свят при едновременно отрязване на всички стремежи да се свържат съзнателно с божествения свят. Тази каста искала да заключи човечеството изцяло, с всичките му духовни членове в материалното. Този импулс без някакви специални познания може да се разпознае като импулса на Сорат, тъй като тези стремежи са се насочвали непосредствено срещу инкарнацията и действието на Христос. За постигане на целите си членовете на тази каста си служели със  спиритуалното богатство на еврейския народ. Съзнателно са използвали най-висшите духовни традиции. Без да се изявяват като инициатори на външен план, те искали да провъзгласят царство от този свят, изградено върху изцяло материалистични представи. Тази каста може да бъде наречена с право окултно черно братство. Не знам дали е имала име, но може да се предположи, че е била безименна, понеже основната цел на последователите е била да останат неразпознати и да не се изявяват публично. Те са разполагали най-малко със знанията на садукеите, но на външен план се държали като фарисеи. Някои членове за маскировка се присъединявали към фарисеите. Но иначе публично се изявявали най-много като нерелигиозна политическа група около еврейския цар, както и около Ирод Антипа, при когото били убити Йоан Кръстител и Исус от Назарет. Ирод бил зависим от тази тайна секта психически и политически, тя е била нещо като тайни служби. Ирод, който без съмнение е бил един от морално и духовно най-пропадналите евреи в Поврата на времената, се опирал на тях даже и за религиозни въпроси. Чрез сексуалните си оргии смъкнал телесността си на ниво, диаметрално противоположно на Христовия импулс и то по начин, който е откровение на подживотинските нагони. "Подживотински" означава, че са под нивото на животното, което не е виновно за нагоните си и следователно при него те са правомерни. 

Проблемът на подживотинското отношение към физическото тяло, което трябва да се пази за същинската си задача да бъде храм на Христос, не се ограничава само до Ирод Антипа. Именно в наши дни този въпрос се явява пак в изострена форма, защото  от една страна силите на съзнателната душа са напълно събудени, а от друга се формират нови импулси, които са насочени срещу възприемането на Христос в етерния свят. Това е проблем, който от срам и от безпомощност не се разглежда в цялата му дълбочина. Остава в тъмно броят на занимаващите се с подживотински практики, но явно е голям. Именно поради това, че този сериозен човешки проблем не се дискутира и разглежда, появата на Христос в етерния свят минава незабележимо покрай човечеството. За тези ритуали днес се чува само ако е станало нещастие, която вече не може да се прикрие. Убийството на Йоан Кръстител при Ирод е било свързано със сексуалните практики на Ирод със Саломе - дъщерята на Иродиада. Тук също се проявява силата на тези тъмни сили, които успяват да елиминират дори и предвестника на Христос.

Ирод обаче бил само марионетка на този орден. Те искали да сменят царя с чистокръвен еврейски цар, който да е противоположност на Христос Исус. Еврейската кръвна линия трябвало да бъде продължена и след инкарнацията на Месията, тоест след 42те поколения. Това би осуетило раждането на аза в едно тяло, податливо на груповодушевното, в което тече само кръвта на наследството и целият народ би бил доведен до телесна и душевно-духовна зависимост. Черният орден симпатизирал на садукеите, даже имало някои садукеи, които били членове. Посветените на черния орден били суеверни, те изпитвали ужас, ако не са били спазени всички традиционни действия на свещениците, всяко предписание трябвало да бъде спазвано точно. Така традициите станали кухи и това е процес, точно планиран от инспириращите го тъмни сили. Чрез стриктно изпълняваните религиозни култове при едновременната загуба на значението им се отваряла вратата за определени тъмни сили да влязат в празните култови обвивки на ритуалните практики. Така скоро в ритуалите на черния орден започнал да действа противоположен на Христовия импулс. От тази секта произлезли някои важни черни посветени, на чиято сметка са записани опустошителни атентати. Например за да попречат на раждането на аза в човешката душа и да прокарат еврейския си цар с чиста кръв, те искали да осуетят инкарнацията на Логоса в тялото на Исус от Назарет, затова оганизирали избиването на младенците във Витлеем - разбира се, че действителната причина за тези убийства е много по-сериозна от някакъв евентуален съперник за трона. И в този случай царят бил пионка на черния орден, чиито посветени имали значително по-дълбоки духовни познания от него. Защото чрез черното си обучение те могли да видят, че Логосът се канел да се инкарнира и знаели предварително за кръщението, което щяло да предизвика влизането на Божествения Дух в Исус от Назарет.

Приемането в черния съюз ставало чрез скрито вербуване на този, когото са взели на мушка. Синове на членове същи били приемани. Членовете били абсолютно послушни на тъмните сили и не се изявявали публично, така че на външен план не се знаело за съществуването на съюза. Имали са шпиони в редиците на фарисеите, също и на садукеите, но това е било по-трудно, защото садукеите са произлизали от стари семейства. Затова са се опитали да спечелят един садукей за ордена. Но целта на вкарването на шпиони при фарисеите е била да придобият основни познания за светите писания. Така фарисеите обучавали, без да знаят, членове на черния орден.
Тази черна секта била пълната противоположност на Спасителя и неговите ученици и съществувала без среда, защото инспираторът й (Сорат) за разлика от Христос се страхува от инкарнация и действа от една поддуховна сфера върху душите на членовете. Парадоксалното е, че тъкмо тази инспирираща сила се стреми да установи царство в "този" свят, въпреки че сама не иска да се инкарнира в него, а Божественият Дух, ръководещ апостолите, е създал царство "не от този свят",  докато бил инкарниран на земята.

Черният таен съюз, съществувал в Поврата на времената, не е бил закрит, а  е продължил съществуването си в човешката история под различна форма и имена. Но винаги целта му е била заличаване на висшето спиритуално развитие. Понеже ефективността на Сорат е най-висока, когато Христос се разкрива по-ясно на човечеството, то появата на този съюз под нова форма започна и с началото на 20. век.  

Отвъд прага може да се намери съдбата на една личност от най-новата история, чието развитие е започнало в Поврата на времената. Става въпрос за карма, която може да бъде разбрана само във връзката й с Поврата на времената, ако погледнем към делата на тази личност през 20. век. В екзотеричните (външните) източници не може да се намери името й в Поврата на времената, явно не е влязла в аналите на външната история, аз лично не съм я видяла в документи. Това е личност, която не се е изявила публично в Поврата на времената, но е била член на черния съюз. Тя е била извънбрачен внук на Ирод Велики. Бащата на момчето е бил Ирод Архелай, брат на Ирод Антипа. Архелай, бащата на въпросната личност, бил жесток като баща си. Еврейският народ не го е обичал и накрая Архелай бил детрониран и изпъден в изгнание. Но още преди да се качи на трона, е имало спорове, защото двама други сина на Ирод Велики  претендирали за престола. Архелай отишъл в Рим да моли императора да му подсигури трона, но братята му го последвали. Октавиан Август обаче бил отегчен от спора и постановил страната да се раздели между тримата. Така Архелай получил Йерусалим, Юдея и Самария. Малко преди да го изгонят, се оженил за втори път за бившата жена на полубрата си. Бракът не е бил законен, понеже жената е имала повече от един мъж. Тя е била и много по-стара от Архелай. Двамата са имали син, за когото става въпрос. След като Архелай бил изгонен, жената и детето останали в Палестина. Детето било няколко години по-голямо от Исус от Назарет. Това дете израснало в необичайна обстановка с две зли жени, майката и пралеля му - сестрата на Ирод Велики, голяма интригантка с много лошо влияние върху душата на момчето. Тази пралеля се погрижила още в ранна възраст на 15 години детето да стане ученик на черния орден. Детето не е било роден черен магьосник и не е имало успех в ордена, не се е издигнало до висок чин. То умряло рано, но за съжаление душата му е била поела достатъчно от онова, което се практикувало в ордена. Едва след смъртта и в следващите инкарнации то се вписало в същността му, за да се завърне като гнил плод по време на прераждането си през 20. век. Тази личност се появява през 20. век като Йосиф Висарионович Сталин.
Категория: История
Прочетен: 107 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 09.01 15:43
Из За живота в Поврата на времената и спиритуалните му основи” (2009 г.) на стигматизираната антропософка Юдит фон Хале - втора част

Още няколко столетия преди Мистерията на Голгота са започнали драматични политически, религиозни и социални промени. Александър Велики е завладял еврейското царство и е завзел през 333 г. пр. н.е. Йерусалим. Докато е бил жив той, за еврейския народ не е имало големи сътресения, но след смъртта му през 320 г. пр.н.е. властта преминава у птолемеите - племена, проникнали от Египет на север. Сто години продължила тяхната власт, преди те да бъдат сменени от селевкидите, оказали огромно влияние върху еврейския народ. Селевкидите са дошли от север в Палестина и са донесли със себе си остатъците от елинската култура, която около 200 г. пр. Хр. вече е била доста разложена от римското влияние. За разлика от предишните чужди владетели обаче селевкидите искали на всяка цена да наложат собствената си религия и култура. Даже и най-обикновените еврейски правила не могли вече да бъдат съблюдавани - било е забранено обрязването, спазването на сабат, предписанията за чистота и храна. Свещениците са били принуждавани да ядат некошерна храна, което е имало разрушително въздействие върху техните ясновидски способности.
Но най-фаталното деяние на сирийския цар Антиох е било да посвети соломоновия храм, дома на Яхве, на Зевс. Поради репресииите се е създала с течение на времето група от евреи, чието име се е запазило и до днес - хасидите "набожните". Те не са били отделно племе или каста, хасиди е имало сред всички племена. Но водещ в похода срещу сирийците е бил един хасмонейски жречески род от Юдино коляно - Макавеите. В еврейската култура те са известни до ден днешен, защото са свързани с празника „ханука“. През 165 г. пр. Хр. на въстаниците под водачеството на Юда Макавей се удало да завземат властта в Палестина. Храмът е бил пречистен и пак даден с помощта на божествените сили (както се празнува в традицията на ханука) на бога на Израел. Но за съжаление когато липсва външен враг, се стига до вътрешни междуособици. Сто години след въстанието между двама братя Макавеи възниква спор, който отслабва страната дотолкова, че римският пълководец Помпей успява да завладее Палестина. С това започва времето на римското владичество. До потушаването на еврейското въстание през 70 г. сл.Хр. е имало еврейски царе като Ирод Велики, но те са били васални на Рим. Решенията за наследяването на престола и под. трябвало да бъдат одобрени от римския император. Авторитетът на еврейските царе бил подкопан и без това от претенциите на Макавеите за цялата власт и висшите позиции в политиката и религиозния живот за себе си и децата си. Поради това възникнала опозиция от други групировки. Това било времето, когато на дневен ред се явили садукеите и фарисеите, известни ни от евангелията. Двете групи обикновено се споменават заедно, но те имат различни характеристики. 
Думата "садукеи" произлиза от староевр. заддак, което означава "справедлив съм". Садукеите са се нарекли заддоким "справедливите". Те са се стремели в противовес на не винаги моралното поведение на Макавеевите царе към управлението на консервативен жречески род в Палестина. По времето на Исус те вече са били в малцинство сред висшата класа на еврейския народ. Членовете им са произхождали от най-изтъкнатите семейства. Държали са на чиста и известна линия на произход и са били главната част на синедриона, висшия еврейски съвет. Поради това са били изразители и на политически интереси, защото синедрионът е имал голямо влияние върху царя и неговите решения. 
Садукеите са били най-задълбочените познавачи на религиозните писания, най-вече на тората, затова евангелистите ги наричат "книжниците". Те признавали само това, което буквално е написано в светото писание. По тази причина и Христос Исус винаги е дискутирал с тях върху писанията, защото тях човек е можел да ги обори само с рулото в ръка. Само който можел да отговори на възраженията им с думите на пророците, въобще е бил изслушван от тях. Но те не са могли да разберат, че в Христос Исус действа самото слово на пророците в жива форма.
Буквалното възприемане на писанията е предизвиквало проблеми в ежедневния живот, садукеите не са признавали и прераждането. Принципът "Око за око, зъб за зъб" се е спазвал абсолютно буквално и драстично, такива са били правните възгледи на садукеите. Садукеите в действителност са въртели търговия с римските окупатори и са се ползвали от привилегии, те са били печеливши от римската окупация. Били са духовният елит и естествено не са искали да имат конкуренция в лицето на друга религиозна или политическа група, да не говорим пък за някакъв човек от Назарет, когото народът много почитал. За разлика от фарисеите, садукеите не са искали народът, който тогава не е разбирал вече стария еврейски език, да познава свещените писания. Омразата, която са изпитвали към Христос Исус, който ги е изобличавал, е била толкова силна, че нощно време той се е превивал от болка на одъра си. Когато Той ги е изобличавал публично, най-често са били сдържани, защото неговите тълкувания са били дотолкова проникнати от истината, че в непосредственото Му присъствие не са могли да дадат никакви контрааргументи. Понякога дори наистина са били докоснати от думите на Христос и за няколко мига са оставали безмълвни от автентичността на Неговата същност и слово. Публично демаскирани, решили да отмъстят и започнали да кроят тайни планове как да се отърват от човека от Назарет.
                                             За фарисеите
Името "фарисеи" идва от еврейски фаруш, което значи "писмено обяснение". Но в множествено число ферушим думата може да означава и "Отделените". И двата израза точно характеризират фарисеите. По времето на Исус от Назарет садукеите вече са били малцинство по отношение на фарисеите и между двете групи не е царял мир. Садукеите са се опитвали да унищожат кариеристите от редиците на фарисеите, които още около раждането на Исус са били вече успешна групировка. Фарисеите са били както и садукеите обединение на жреци. Но фарисеите са били отворени не само към висшата класа, а и към хората от народа, независимо от кое съсловие, всеки е можел да стане "обяснител на писанието". Тяхна заслуга е, че са чели на народа от светите книги и са го учили на езика и традициите на еврейството. Построени са били и много синагоги.
При задълбоченото проучване на писанията фарисеите са установили някои несъответствия между думите на пророците и действителните обичаи. Затова са започнали да тълкуват писанията. Това е било времето на т.нар. "устно учение", мишна, тълкуването на законите. От техните тълкувания е настъпило голямо объркване по отношение на писанията, така че са се писали книги за тълкуване на тълкуването на законите. За разлика от садукеите фарисеите са споделяли мисълта за Възкресението и са търсели издънка на Давидовия род. Но с бащата на Ирод Велики, живял около годината на раждането на Исус, наречен Антипатер "предшестващ баща", на трона се е възкачил род, представляващ  обратното на Давидовия род. Антипатер, синът му Ирод Велики и внукът Ирод Антипа са били от рода на Едомитите. Те са били потомци на Есав, който след завръщането на Яков от Месопотамия се е бил оттеглил в планините Сеир в южната част на Палестина. (Сеир означава "космат" и идва от прекалено окосмения Есав). Стотици години след раздялата на родовете на Яков и Есав евреите са били поучавани за връзката си с едомитите: "Да не презираш едомита, защото той е твой брат". Даже когато едомитите отказали на бягащите от Египет евреи да преминат през земите им, наследниците на Яков не се били с тях, а заобиколили земите им. Едомитите са били войнствени и между тях и евреите е имало въоръжени конфликти. През 600 г. пр. Хр. едомитите нападат и окупират южна Юдея до Хеброн. Едва макавеите успяват 400 години по-късно да принудят едомитите да се обрязват и да влязат в съюза на еврейския народ с Бога на Израел.
Така че иродианските царе про форма са били от юдейската вяра, но не са били от юдейски произход. Затова и не били свързани с култовите традиции на евреите. Ирод Велики и до ден днешен е известен с пищната елинска архитектура и луксозния си живот. Мащабните преустройства на храма и целия храмов комплекс довели дотам, че от импулсите на Соломон и Хирам не останало почти нищо. Ирод Антипа е виновен за обезглавяването на Йоан Кръстител, който е критикувал публично моралния упадък на царя.
Това състояние е било непоносимо за фарисеите и те вярвали в идването на наследника на Давидовия род. Това е причината мнозина от тях да се присъединят към първите християни. Някои са били кръстени още от Йоан Кръстител, но повечето се обърнали в християнството след смъртта на Исус. Но те също интерпретирали писанията екзотерично и очаквали светски цар, който да произлезе от рода на Давид. На него разчитали за политическото освобождение на Палестина. Целта на фарисеите било освобождаването от чужди елинистични културни и религиозни влияния и обръщане към родната юдейска традиция. Но тъй като не разбирали духовното й значение, се задоволявали да се разграничат от всички - митари, болни, мъртви, грешници. В резултат на разграничаването от сетивния свят, нараснало егото им. 
Народът доста е уважавaл фарисеите, тъй като те поне формално демонстирали много набожен живот. Такъв живот те изисквали от всички - да дават десятък на храма, да спазват правилата за чистота, да не докосват мъртви, да имат различни съдове за млечни и месни продукти. Нещо, което особени за по-бедните, е било неизпълнимо. Фарисеите са били тези, които подчертано набожно се движели по улиците, като се спирали, за да се молят пред очите на минувачите.                                      
Категория: История
Прочетен: 531 Коментари: 0 Гласове: 1
Из книгата “За живота в Поврата на времената и спиритуалните му основи” (2009 г.) на стигматизираната антропософка Юдит фон Хале

“Ежедневният живот на човека в Палестина в Поврата на времената се е определял предимно от две важни области - земеделието и търговията. Самария и части от Галилея са били подходящи за отглеждането на пшеница и просо, а в неплодородните и трудни за обработка области като Юдея и Перея са се отглеждали маслинени дървета, смокини и грозде. В плодородната долина на река Йордан са растяли фурми, нарове и бадеми. Най-добра е била земята на западния бряг на езерото Генисарет, където са се намирали градовете Капернаум, Магдала и Тиберия. Там земята е под нивото на морското равнище и е била много плодородна, сутрин е била огрявана от слънцето, а по обяд богатата растителност я е защитавала от прегаряне. Източната страна на езерото е скалиста и отвесна, но западната в Поврата на времената е била много зелена, с обилна растителност. По римско време обаче дървесните запаси на Галилея, както и в цяла Мала Азия са били унищожени и с това природата е била променена необратимо. Особено областта околко Магдала е била невероятно красива, с всевъзможни дървета и пъстри птици, екзотични палми, плодни дръвчета, лозя и всякакви зеленчуци. Никъде другаде по време на моите пътувания не съм виждала такава красива природа. По времето на Христос Исус тази природа обаче вече е била обречена на загиване, което окончателно е било подпечатано през 70. година. Но това е била трансформация, напълно съответстваща на душевната нагласа на тогавашните й обитатели, които са били загубили връзката с духовния свят и са се отдали на езически практики и не особено добродетелен живот.
Най-вече в Юдея, Самария и Галилея са се отглеждали стада от кози, овце и дребни говеда. Конят не е бил обичайното транспортно средство в Палестина, само римската армия и особено заможни жители, повлияни от римската и елинската култура, са притежавали коне. Обикновено хората са се придвижвали или пеша, или на магаре. Магарето е било много по-непретенциозно животно, което се е пригодило към пустинята в Юдея, Идумея и Перея.
Имало е множество занаятчии, които са изнасяли стоките си и в други страни -  кошници, огради, сенници от камъш, килими, платове и дрехи. Това са били обичайните женски занаяти, докато мъжете са се занимавали с металолеене, обработка на кожи или грънчарство. Кожарството е било разпространено в Мерос и Искариот. Юда произхожда например от такава семейна среда на кожари. Дърводелството е било особено развито в Галилея, поради наличието на гори. Исус от Назарет е бил обучаван на дърводелство между 12тата и 18 тата си година. По бреговете на Генисаретското езеро и на Средиземноморския бряг се е ловяла риба.
Докато селяните са оставали по полетата си, пастирите са изминавали невероятно дълги разстояния пеша със стадата си. Повечето хора са се движили пеша, понякога заради непроходимите местности са им били необходими ден и половина за 20 километра. Въпреки че голяма част от времето им е минавало в пътуване, хората тогава са имали много повече време на разположение от днешния човек с неговите коли и самолети - време за възприемане на обкръжаващата среда. Тогава хората забелязвали много подробности от природата. Нощно време добивали съвсем други впечатления от звездното небе от сегашния човек на земята, осеяна днес от изкуствени източници на светлина, които толкова силно осветяват атмосферата, че гледана от космоса, земята има изцяло променен облик. Само един разум, задвижен от сърдечните сили, може да разбере онова, което незамъгленото възприемане на космическия небосвод задвижва в човешката душа. Ако днес нямахме електрическата светлина, отношението ни към боговете щеше да бъде много по-различно. В тези думи няма никакво съжаление, но те показват какво би ни било необходимо днес, за да оживим връзката си с духовния свят и да развием духовните си органи на възприемане, за да проникнем през гъсталака на ариманическите източници на светлина в света на живата светлина. 
Храната на хората се е състояла предимно от хляб, фасул, леща, един вид тиквички, плодове. Месо се е ядяло предимно в събота, като първо е било сварявано и после евентуално пържено. Предимно са се ядели птици (гълъбите са били жертвеното месо на бедните, както и тяхната празнична храна), овче, козе и говеждо месо. Който не е можел да отиде в храма в Йерусалим да положи месото на жертвения олтар, е изгарял най-хубавия къс месо вкъщи за почитане на боговете. В Поврата на времената това е бил достойният начин да се спомни за съществуването на Бог и неговата съзидателна сила, докато в по-ранни времена по този начин непосредствено се е осъзнавало, че само Бог е създател на живота и грижата за стадата не е била гаранция за оцеляването им.
Днес Богът на Израел се разбира като бог на отмъщението, което до голяма степен се дължи на превода на еврейските понятия, докато например понятията "въздавам" и "отмъщавам" в стария език на  Израел не са имали това отрицателно значение, каквото имат немските понятия.
Често съм отбелязвала, че староеврейският, респ. арамейският език е бил в известен смисъл магичен език. Можел е да образува понятия от основи на думи, които от своя страна са имали определено значение, така че дадено понятие с определена основа е било родствено с друго понятие със същата основа. Например при думата шемеш "слънце"  се е чувствало особено настроение. И като е била жива връзката, в която думата се е появявала, като се е чувала тази дума, се е преживявало и живото съдържание на други думи с тази основа. Например основата на шемеш е шем, което в еврейски означава "име" и се е използвало вместо името на Бога на Израел "Аз съм който съм", тъй като "Аз съм" (божественото име) е било прекалено свято за да се произнесе, и то преди идването на Месията, който е трябвало да събуди "Аз съм". Така че на всеки, който е запознат с антропософията, му е ясна връзката на шем и шемеш, на името със слънцето. Думата за "слушам" или "слух", шама, респ. шема съдържа същата основа шем и човек освен имагинация, може да има и инспирация за слънчевия импулс, както пише Гьоте във "Фауст": "Слънцето звучи по стария начин". 
Еврейската дума за "небе" шамайим съдържа същата основа, както и думата за "трънен храст"  шамир, в чието изгаряне на народа на Израел са се разкрили слънчевите сили на божествения дух. Но дори и думата шемурах "клепач" е свързана със силите, излъчвани от слънцето. Днес човекът има съвсем различно отношение към духа на езика в сравнение с предхристиянските времена и може само чрез анализ да изследва връзките на думите една с друга, докато старите евреи по естествен път са имали душевно разбиране за връзките на думите и понятията. Те са разбирали частите на езика като живи същества.
Възоснова на характерната особеност на еврейския език и на напълно различното разбиране за думите, понятията тогава са били схващани много по-прецизно. Еврейската дума за наказание шилум има същата основа като шалам със значение "бивам пълен, съвършен". С тях е свързана и небезизвестната дума шалом "мир". Човекът може да постигне мир, само ако се стреми в своето несъвършено битие към съединение с Бог, ако стигне до съзнание за своите дела пред Бог. Ако постигне това, Бог ще му въздаде.
Най-разпространената напитка в Поврата на времената е била водата, особено при бедните. Пиело се е от извори, реки и потоци. Имало е и цистерни, но те не са отговаряли на строгите еврейски изисквания за чистота. Около някои от изворите са били изградени каменни стълби. Вода се е вземала и от кладенци,  които са били ползвани от много поколения и с възникването им са били свързани различни легенди. Освен това са били консумирани овче, козе и краве мляко, гроздов сок и вино. Много ценен е бил сокът от нар. 
Често са ми задавали въпроса дали Христос се е хранел по време на трите години в тялото на Исус. Разбира се, че се е хранел и е пиел, това е било изисквано от Провидението - да слезе Той до човешко същество. Животът Му е бил действителният човешки живот с всичките негови затруднения, условия и изкушения. Той доброволно се е отказал да разполага с божествените си сили и е приел човешкото безсилие, приемал е материална храна и е преминал през смърт на физическото тяло.
Докато юдейска пустиня е била много рядко населена, по-големите градове са били гъсто населени. Йерусалим по онова време е имал 50 000 жители, пет пъти повече от днес. Градовете са били опасани от яки крепостни стени, които са били границата между неопитомената природа и селищата, създадени от човешка ръка. Имало е огромен контраст между природата извън крепостните стени и вътре в градовете, където от природата не се е виждало почти нищо. Градовете са били каменни, от типичния йерусалимски варовик. Той и днес може да се види в Йерусалим, от него е направена западната стена на Иродовия храм, наречена Стената на плача. Дървени постройки почти не са се срещали, дървото се е използвало единствено за вътрешна облицовка. Сградите са били правоъгълни, на няколко етажа, уличките са били тесни и криволичещи, така че човек лесно е можел да се изгуби из тях. В повечето селища е имало еврейски и езически квартал. Така първите са можели да спазват религиозните си предписания. В почти всеки голям град е имало синагога. Извън градовете са се намирали имения на заможни семейства. Например имението на Лазар от Витания, което е било на един час път пеша от Йерусалим на югоизток по Маслинения хълм, е представлявало вила в елински стил с множество вътрешни дворове и странични постройки. От терасите на главната сграда, която е била разположена на едно възвишение, се е откривала гледка към река Йордан. Към това имение се е числяла и семейната гробница, от която Христос Исус е "събудил" Лазар. Гробницата е била от големи скални блокове, вградена в естествените скали. За бедното население е било характерно, че често е живеело в пещери или е било използвано естественото разположение на скалите, които са давали подслон от вятър и дъжд. Така нареченият обор във Витлеем не е постройка, а естествена пещера в Юдейската пустиня, разширена от човешка ръка. Намирала се е малко извън града. Лазар и сестрите му Марта и Мария Магдалена след смъртта на родителите си са разделили наследството си, състоящо се от обширни имения в цялата страна. Марта е продала и дарила нейната част и е живяла в малка къщичка в имота на брат си във Витания. Мария Магдалена до промяната (излекуването) си е обитавала имението си в Магдала, което е било много пищно, с многобройни зали и стаи и два вътрешни двора (атриума), с персонал от градинари, лозари и пастири. 
Народът на Израел не се е смесвал с представители на други народи. Това в предхристиянски времена не е и било възможно, защото програмата за запазване на чистата кръвна линия е живяла по естествен начин в душите на хората. Въпреки това в последните двеста-триста години преди идването на Христос тази душевна нагласа все повече е изчезвала и хората са започвали да се смесват с окупаторите. Но въпреки това дванадесетте племена все още са били различими едно от друго по характерните си външни белези. 12те племена, произлезли от 12те сина на Яков са: Рубен, Симеон, Леви, Юда, Исахар, Себулон, Йосиф, Вениамин, Дан, Нафтали, Гад и Асер. Представителите на рода на Рубен са били с особено тъмна кожа, гъста черна коса и силно тяло. Леви са били винаги много ниски, а представителите на Вениамин са били високи, слаби и с фини крайници. Гад са били със светла кожа и къдрава, блестяща рижа коса. В Поврата на времената те не са живеели вече в първоначалните си територии на 12те сина на Яков и са се били смесили помежду си. За разлика от други области в Палестина, в Галилея смесването е било особено силно - не само между отделните еврейски племена, но и с нееврейски. Особено по времето на господството на селевкидите са се смесвали с представители на прозелитите - бивши езичници от нееврейски произход, живеещи от няколко века в Палестина и приели еврейската вяра. Оттам идва и известният въпрос на садукеите и фарисеите за Исус от Назарет - "Може ли да излезе нещо добро от Галилея?" Тъй като пророците са свързвали раждането на Месията с дома на цар Давид от Юдиното коляно във Витлеем, садукеите и фарисеите не са искали да приемат Исус от Назарет в Галилея като потенциален спасител на еврейския народ. Те не са знаели или не са искали да знаят, че той действително е бил от дома на цар Давид и е бил роден във Витлеем.”
Категория: История
Прочетен: 104 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 01.01 14:57
Из лекция, изнесена от Рудолф Щайнер на 1. септември 1906 г. в Щутгарт и включена в СС 95 “Пред портите на теософията”
“Вчера ви разказах как великият посветен от областта на днешна Ирландия си избрал измежду прасемитите една група хора, които повел на изток, за да се заселят там. Ману направил избраниците си отци-основатели на новите култури. Той ги учил и им давал указания за морален живот, като всичко било предписано до най-малките подробности - как да се разпределят времето и работата от сутрин до вечер. Но много повече той ги възпитавал не чрез учението си, а чрез непосредственото влияние и мислите си. Влиянието му било сугестивно. Когато изпращал мислите си в колонията, идеите и предписанията му въздействали сугестивно. Тогавашният човек се нуждаел от такова влияние, за да се трансформира. За разликата между мирогледа на атлантската и новата коренна раса е характерна следната сцена, разиграла се в средата на 19. век.  
Европейските колонизатори тогава принудили индианците, в които трябва да виждаме потомците на старите атланти, застинали в атлантската култура, да им отстъпят земята си с уговорката, че ще им предоставят нови ловни полета. Обещанието не било спазено, а вождът не могъл да проумее това. То станало повод за следния разговор. Индианецът казал: “Вие бледоликите ни обещахте, че вашият вожд ще посочи друга земя на нашите братя, след като ни взехте тази. Вашите крака сега стоят на нашата земя и тъпчат гробовете на бащите ни. Белият човек не изпълни обещанието си към кафявия. Вие бледоликите имате черни инструменти с малки магически знаци - имал е предвид книгите - и от тях познавате какво казва вашият Бог. Но той трябва да е лош Бог, който не учи хората да държат на думата си. Кафявият човек няма такъв Бог, той слуша гръмотевицата и вижда светкавицата и разбира езика им, тогава неговият Бог му говори. Кафявият човек слуша ромоленето на горския поток и разбира този език. Той усеща как се надига буря. Навсякъде слуша как неговият Бог му говори и този Бог учи нещо съесем различно от това, което казват вашите магически знаци.    

Това е една много важна реч, защото тя съдържа един вид верую. Атлантът се издигал към своя Бог не чрез разумните понятия и представи, а сякаш чувствал нещо свято в цялата природа като основен акорд на Божественото. Той сякаш издишвал и вдишвал своя Бог. И ако искал да произнесе това, което чувал, той го обобщавал в един звук, подобен на китайския тао. За атланта това бил звукът, който звучал в цялата природа. Когато докосвал едно листо, когато виждал светкавица, той съзнавал, че пред него е част от Божеството, сякаш се допирал до одеждата на Божеството. Ако при ръкостискане се докосва и душата на човека, то докосвайки някое природно образувание, атлантът се допирал до тялото на Бога. Това било съвсем друго религиозно усещане, което живеело в него. Освен това той бил надарен с ясновидство и по този начин общувал с духовния свят. След това обаче се развило математическото, логическото мислене и колкото повече то се развивало, толкова повече намалявало ясновидството. Хората все повече се занимавали с възприеманото от сетивата във външния свят и така от природата все повече била събличана божествената одежда. Хората овладели нова дарба за сметка на старата. Колкото повече се развивала дарбата на точното сетивно виждане, толкова повече те преставали да разбират, че природата е тялото на Бога. Постепенно пред тях останало само тялото на света, душата изчезнала. Затова в следатлантския човек възникнал копнежът към Божественото. В сърцето му пишело, че зад природата седи Бог и той осъзнал, че трябва да Го търси с духа. Думата религия означава именно ‘търсене, възстановяване на връзката с Божественото’, защото глаголът religere означава ‘свързвам пак’.   

         
Категория: История
Прочетен: 80 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 31.12.2018 14:49
“Има един принцип в окултизма, който сега може да бъде оповестен - всвка лъжа е убийство в астралния свят! Това е много съществен принцип, чиято важност разбира само този, който има познания за висшите светове. Колко лекомислено хората казват: Плесница не бива да удрям, но една лоша мисъл не вреди. Няма по-невярна поговорка от тази, че мислите са без мито, защото всяка мисъл, всяко чувство е една действитленост и ако аз мисля, че някой е лош човек или не го обичам, то за ясновиждащия в астрала тази мисъл наподобява стрела, светкавица, която се насочва срещу астралното тяло на човека и го уврежда.  

Всяко чувство, всяка мисъл е същество, форма в астралния свят и за този, който вижда в астрала, често пъти е много по-лошо да гледа когато някой има лоша мисъл към своя ближен, отколкото когато физически му вреди. Оповестяването на тази истина означава моралът да се обоснове,  а не да се проповядва. Ако се каже истината за един човек, се създава мисъл-форма, която ясновидецът може да разпознае по форма и цвят и която укрепва живота на ближния. Мисълта, която съдържа истина, отива към съществото, към което се отнася и го укрепва и оживява. Следователно ако аз мисля една истина за ближния си, укрепвам живота му, ако кажа лъжа за него, насочвам към него една враждебна сила,  която действа разрушително и убива. Затова всяка лъжа е смърт. Всяка истина създава елемент, който стимулира живота, а всяка лъжа - елемент, който възпрепятства живота. Който знае това, ще има по-винимателно отношение към истината и лъжата отколкото този, който само проповядва да се говори истината.”  

Рудолф Щайнер, 23. август 1906, Щутгарт, СС 95 “Пред портите на теософията”
Категория: Други
Прочетен: 121 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 30.12.2018 11:56
2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: anthroposophie
Категория: История
Прочетен: 23728
Постинги: 59
Коментари: 15
Гласове: 30
Архив
Календар
«  Януари, 2019  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031