Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Тук ще публикувам откъси от непреведените книги на Рудолф Щайнер, както и други тематично свързани материали, неизвестни у нас.
Автор: anthroposophie Категория: История
Прочетен: 104222 Постинги: 131 Коментари: 15
Постинги в блога
2 3 4 5  >  >>

“Дали политиката на пълна власт - ботуша в лицето на човечеството - може да се продължи до безкрайност, е под въпрос. Моето виждане е, че властващата олигархия ще намери по-малко разточителни и скъпи методи на господство и задоволяване на желанието си за власт и че тези методи ще са подобни на описаните в “Прекрасния нов свят”... Още в следващото поколение властващите над света ще установят, че раннодетското кондициониране и наркохипнозата са много по-ефикасни като инструмент за господство, много по-ефикасни от палката и затвора и че жаждата за власт може да се утоли не само, ако хората бъдат бити, докато се подчинят, а също толкова добре, ако чрез внушение бъдат накарани да обичат робското си съществуване.”

(Из писмо на Алдъс Хъксли до Джордж Оруел от 1949 по повод книгата на Оруел “1984”, в книгата "Letters of Aldous Huxley“, 1969)
 

Алдъс Хъксли, внук на зоолога Томас Хъксли, чиято роля за налагане на дарвинизма Рудолф Щайнер често коментира в лекциите си, е бил за кратко време учител по френски на Джордж Оруел в колежа. След излизането на известната си книга "1984", Оруел му изпраща екземпляр от нея. Хъксли му отвръща с писмо, част от което е цитирано по-горе. Алдъс Хъксли е автор на книгата “Прекрасния нов свят”, излязла през 1931 г. В нея той описва едно перфектно функциониращо общество, постигнато чрез кондициониране и индоктринация на членовете му от най-ранна възраст. В  "Прекрасния нов свят" хората освен това се създават изкуствено с помощта на евгениката. Хъксли е знаел за какво става въпрос, защото брат му Джулиан Хъксли е бил дълги години в Управителния съвет на британското общество по генетика, чийто приемник е днешният Galton institute.

В детската градина на "Прекрасния нов свят" бебетата биват привиквани чрез шумове и токов удар да се страхуват от книгите и цветята, в спалните се “учат да спят”, така че да могат да бъдат индоктринирани, а в двора ги карат да се забавляват със сексуални игри. Образованието в новия свят се ограничава до придобиването на прагматични и полезни за общността знания. Хуманитарното образование не е желано, защото кара хората да мислят. Един от принципите на световното правителство в книгата е известната мисъл на Хенри Форд “Историята е глупост”, затова и старите книги са забранени.  

Книгата на Хъксли може би не е толкова популярна, колкото "1984", но е препоръчително днешният човек да я прочете, защото в нея ще открие много неща, които вече се случват в западноевропейските страни и със сигурност ще се опитат да ги наложат и у нас.

За какво става дума? Напоследък в немската педагогика (не във Валдорфската) има някои доста обезпокоителни тенденции. Все по-ниско пада възрастта, от която детската градина става задължителна, децата трябва са остават все по-дълго време в градината или училището и на практика се прибират вкъщи само да пренощуват. Така възпитанието им е изцяло иззето от сферата на дома и родителите. По този начин постепенно се сбъдват думите на немския вицеканцлер Олаф Шолц (от Социалдемократите). През 2002 г. като кмет на Хамбург той заявява по повод плановете за обхващане на всички деца в целодневни детски градини: "Искаме да завладеем "въздушния суверенитет над детските легла". Тогавашното местно правителство на Хамбург възнамеряваше по този начин да направи "културна революция", като изтласка родителите от областта на детското възпитание.

Тази тенденция е съпроводена от други още по-тревожни явления. В немските детски градини от няколко години под формата на сексуално възпитание се провежда преждевременна сексуализация на съвсем малки деца. В брошурата с указания за сексуалното възпитание на Федералната централа за здравна просвета (https://service.bzga.de/pdf.phpid=0198741c577641e940c8158d68368775) се дават следните насоки за педагогическа работа в областта на сексуалността сред децата: от 0 до 4 г. да им се говори за онанирането, от 4-5 г. да им бъде разказано за хомосексуализма, от 6-9 г. да  им се говори за предотвратяване на забременяването между 9-12 г. да се просвещават за джендър-ориентацията си, а на 12-15 г. да им се дават подробности за всякакъв вид секс, вкл. анален, орален, групов.

Разработеният през 2013 г. план за реформа на учебните планове на Баден-Вюртемберг (немските провинции са автономни и в областта на образованието)) предвиждаше учениците в началните класове да се възпитават в "приемане на сексуалното многообразие". След петиция против плана, събрала 192 000 подписа, той беше коригиран и вече се говори за "възпитание в толерантност и приемане на многообразието", като сексуалността е наредена сред критерии като гражданство, националност, етнос, мироглед и под.
 

Книжки за най-малките от сорта на „Лиза и Ян”, предназначени за деца между 4 и 8 г., разказват нагледно с рисунки за сексуални действия между деца. Така децата се насърчавали, "виждайки слушайки, помирисвайки и опитвайки, да преживеят жизнената енергия на сексуалността".   

Под благозвучни имена като "възпитание, ориентирано положително към секса" се цели заличаването на границите между педофилията и сексуалното задоволяване. На заседание на Обществото по сексуална педагогика към евангелската църква по проекта "Повече мъже в детските градини" професорът по сексуална педагогика Щефан Тимерманс (между другото съветник в няколко хомосексуални сружества) възхвалява предимствата на ранното сексуално възпитание: "Възпитателите могат да говорят по-добре с децата за секса, отколкото родителите ... Те трябва да реагират отзивчиво на начините на изразяване на сексуалността при децата и да им помагат, като стимулират жизнената енергия на сексуалността и развитието на половата им идентичност."  

Тимерманс е съавтор на книгата "Сексуална педагогика на разнообразието". Здравомислещите германци бяха скандализирани от конкретните практически задачи за часовете по сексуална просвета, дадени там - напр. креативното обзавеждане на един публичен дом, споделянето пред класа на собствения сексуален опит, купуването на презерватив от малки ученици за домашно и под.  

С тази педагогика се заличават границите на интимността, разрушава се естественият праг на срам и свян у децата. А унищожаването на срама, както казва Фройд, води до падане на задръжките във всички останали области, което е свързано с бруталност и неуважение към личността и ближния. Заличаването на срама е стъпка към раннодетското кондициониране и конструирането на нов вид човек - с унищожена душа, но щастлив поданик на Прекрасния нов свят, който ни описва Хъксли.            


 

Категория: Други
Прочетен: 95 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 15.06 16:46
B края на този месец в “столицата” на антропософията Дорнах ще се проведе поредният курс по паневритмия, воден от Агнес Хардорп - немска евритимистка, музикална педагожка и преподавателка по антропософска медитация (https://www.anthroposophische-meditation.de/termine/einfuehrungskurse-und-wochen/#c2036).

Любопитен е нейният път към наследството на Учителя Беинса Дуно, който тя е изминала съвсем сама. За разлика от доста български антропософи, които имат пренебрежително отношение към Учителя (“Дъновизмът ограничава личния духовен избор”, твърдеше покойната Вера Гюлгелиева), за разлика от немалко последователи на Учителя, които пък наричат антропософите “щайнеристи” и упорито разпространяват измислицата, че Рудолф Щайнер бил прероденият Питагор, Агнес е изминала пътя си към Беинса Дуно съвсем сама. Но именно в това, че е стояла настрана от местните ни български деления на “дъновисти” и “щайнеристи”, е бил и шансът й. Защото е подходила към Учителя непредубедено, без да робува на чужди мнения, както и Щайнер е съветвал да се подхожда винаги към непознатите явления. Ето какво споделя Агнес Хардорп за своя път към Учителя и курсовете, които води:

“Писах курсова работа за Петър Дънов в рамките на обучението ми в училището по евритмия. Това беше свързано с много проучвания и трябваше да мина през няколко воала, докати Дънов ми се разкрие. Но си струваше усилието. Докато изнасях доклада си за Петър Дънов пред публиката, в помещението настъпи огромна тишина, аз можах да се взра в очите на хората. Имах усещането, че Петър Дънов е сред нас, а после един приятел ми сподели, че Учителя действително е бил там.   

В следващите месеци съзнанието ми беше изцяло променено - като изчистено до блясък. Бях играла често паневритмия в Сентрал парк в Ню Йорк, където живеех до деветдесетте години. През 1999 г. дойдох на Рила, но нямам навика да се връщам на места, където не мога да разговарям с повечето хора.Тогава там имаше един-единствен човек, който говореше немски -  швейцарец, както и няколко французи и американци. Но аз исках да се запозная с българите! 

От 15 години преподавам антропософска медитация и моята цел е да доведа Петър Дънов до съзнанието на антропософите, защото повечето от тях въобще не го познават. Тъй като по време на курсовете ние излизаме и сред природата за възприемане на елементарните същества, е изключително полезно, когато предиобед играем паневритмия. Също ми е много по-лесно да въведа медитацията, ако преди това сме играли паневритмия. Хората са по-будни и са свързани по друг начин с околното пространство. Повечето курсисти обичат паневритмията и не могат да й се наситят. Има и отделни участници, които изпитват смущение от нея - впрочем не рядко те самите са евритмисти. Не харесват например, че използваме касетофон, казват, че музиката им звучи като “червей в ухото” и им пречи еднаквото протичане, защото все пак не играем евритмия. Ние пеем някои песни (“Мисли”, “Изгрява слънцето”, “Аум”) и участниците знаят какво означават думите. В седмичните курсове пеем и други песни, напр. “Фир фюр, фен/благославяй” на 4 гласа (в аранжимент на французите). Никой няма нищо против песните, щом веднъж е преодоляна езиковата бариера. 

Приликата между евритмията и паневритмията се състои в това, че и двете са движения, изхождащи от етерното тяло. Винаги казвам на курсистите
 да изпращат потоци извън тялото си, първо да стъпват на пръсти и т.н. Разбира се, паневритмията има друга цел, а именно да преодолее пропастта, която ни отделя от природата. В този смисъл тя не е изкуство, няма нужда да се изучава четири години като евритмията, а се усвоява за три седмици. Тя е по принцип по-достъпна за всички хора в сравнение с евритмията. Освен това паневритмията е връзка с течението на богомилите, с което много антропософи са кармично свързани. Паневритмията служи за подготовка на шестата културна епоха, както въобще и делото на Петър Дънов. Аз виждам антропософията като кулминация на петата културна епоха, казано най-общо. За мен Петър Дънов и Рудолф Щайнер прекрасно се допълват.
Категория: Други
Прочетен: 60 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 13.06 15:45
 “Ние имаме желание да разширим настроението на медитацията върху целия наш живот. Но това не е възможно, защото тогава ставаме непотребни за физическия живот. Ако някой си позволи лукса да посвети целия си сегашен живот на медитация, тоест да живее като монасите в някой манастир, то в следващия живот ще му се наложи, въпреки че може би ще е укрепил духовните си сили, да се занимава активно с практическа дейност.”

Рудолф Щайнер на 26. януари 1912 (СС 266б, “Из съдържанието на езотеричните уроци”, т.2)

Категория: Други
Прочетен: 49 Коментари: 0 Гласове: 0
 “Някога, в епохите, които не са били толкова материалистични, молитвата преди заспиване и след събуждане е била нещо обичайно. Човечеството не подозира вредата, която само си нанася, изоставяйки този свой навик. При молитвата сле събуждане човекът е черпел сила от духовния свят за дневния си живот, а чрез молитвата вечер е вземал силата, натрупана през деня, със себе си в духовния свят. Така са замислени и нашите днешни упражнения, за да нарасне по-бързо силата ни за духовното и да се научим да я прилагаме съзнателно.”

Рудолф Щайнер на 16. юни 1910 (СС 266б, “Из съдържанието на езотеричните уроци”, т.2)

Категория: Други
Прочетен: 51 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 13.06 11:21
На манихейството Щайнер често се спира в по-ранните си лекции през 1904-1906 до към 1907 г. (напр. в СС 93, 93а, 94, 95). По-късно, през 1920-21 г. (напр. в СС 74, 325), той разглежда това духовно течение във връзка с бившия манихей Августин Блажени, спирайки се на разликите във възгледите на Августин и манихейството.  

В рамките на Езотеричната школа Щайнер разкрива как представителите на определени предхристиянски култури чрез възкресяване от страна на Христос в Поврата на времената приемат Христовия импулс, за да метаморфозира той в тях и направи годно за бъдещето онова, което те носят от миналото. Сред възкресените представителят на древноегипетската култура е момчето от Наин, споменато в Евангелието на Лука (7; 11-17), което в преден живот като младежът от Саис е повдигнало булото на Изида. Този младеж по-късно се преражда като основателят на манихейството Мани (? 14.4.216 - ? 26.2.277), а още по-късно - като Парцифал (срв. напр. в СС 264 според недатираните записки на Елизабет Вреде).    

През 1904 г. Щайнер посвещава цяла лекция на манихейството (изнесена в Берлин на 11.11.1904, СС 93), в която между другото говори и за връзката между манихейството и западноевропейското течение на катарите (креация на българските богомили):   

“... манихейството ще се старае преди всичко да запази чистота във външния живот, тъй като неговата цел е да подготви човешки същества, които ще станат подходящ съд за бъдещия живот. Това е причината, поради която така много се подчертаваше абсолютната морална чистота и зрялост. Катарите бяха една секта, която се издигна като метеор през ХІІто столетие. Те наричаха себе си катари, защото катар означава "чист". Те се стремяха към чистота в начина си на живот и в морала. Те трябваше да търсят катарзис (очистване), както вътрешно, така и външно, за да образуват едно общество, което да представлява един чист съд. Към това се стремеше манихейството. В него не е ставало толкова въпрос за култивиране на вътрешния живот - тъй като животът и така и така си тече, - а по-скоро за култивиране на външната форма на живот.”
   

И още от тази лекция:  

“Онова, което все още чака да бъде направено, е една форма за живота на шестата коренна раса. Това трябва да бъде създадено предварително, трябва да съществува, така че християнският живот да може да се излее в нея. Тази форма трябва да бъде подготвена от човешките същества, които създават една организация, една форма, така че истинският християнски живот на шестата коренна раса да може да намери своето място вътре в нея. И тази външна форма на обществото трябва да бъде извлечена от намеренията на Мани, от малката група, която Мани е подготвил. Това трябва да бъде външната форма на организация, общността, в която искрата на християнството най-напред истински ще бъде запалена.... Шестата коренна раса ще има за задача, доколкото е възможно, чрез благост отново да включи злото в непрекъснатия поток на еволюцията. Тогава ще се роди едно духовно течение, което не ще се противопоставя на злото, дори и когато то ще се проявява в света в своята демонична форма. При наследниците на "Синовете на Вдовицата", ще се утвърди съзнанието, че злото трябва отново да бъде включено в еволюцията и победено не чрез борба, а само чрез милосърдие. Задачата на манихейското духовно течение е силно да се подготви за това. Това духовно течение няма да отпадне, то ще се появи под много форми. То се появява във форми, които мнозина могат да си представят, но които не е нужно да бъдат споменати днес. Ако трябваше да функционира само в култивирането на едно вътрешно настроение на душата, това течение нямаше да постигне онова, което трябва. То трябва да се изрази в образуване на общества, които, преди всичко ще възприемат мира, любовта и пасивното противодействие на злото като техен модел за поведение и ще разпространяват този възглед. Те ще трябва да създадат един съд, една форма за живота, който и без нея продължава да съществува.”    

На мисията на манихейството, която е предвидена да се разгърне през следващата шеста славянска културна епоха (от 3573 до 5733 г.), но се подготвя от много отдавна, Щайнер се спира в лекцията си от 26. май 1906, изнесена в Париж (СС 94):  

“Християнският окултизъм в значителна част води началото си от манихеите, чието наследство е останало живо. Основателят му Мани е живял три века след Христа. Един от църковните отци, Августин Блажени, първоначално е бил в общността на манихеите. Основен дял от манихейското учение е принципът на доброто и злото. За oбичайния мироглед доброто и злото са два абсолютни, несъчетаеми, взаимоизключващи се принципа. В замяна на това злото според възгледа на манихеите е интегрална съставна част на космоса, то работи за неговата еволюция и накрая трябва да бъде абсорбирно, преобразувано от доброто. Великата, уникална мисия на манихеите е да изследват смисъла на доброто и злото, на насладата и болката в света.... Днес човек има нещо в себе си, което някога ще отпадне от него. И тук пак се връщаме на манихейството. Както по-рано животинското е било в човека, така днес в него са заложени двете противоположности добро и зло, истина и неистина. Тези противоположности, начинът, по който тези два елемента се смесват в човека, съставят неговата карма, неговата съдба. Един ден човекът ще остави зад себе си злото като обективно образувание. Това се споменава във всички апокалиптични разкази. А манихейството още днес възпитава своите напреднали ученици, за да станат те спасители на отпадналите. Кой би могъл да отрече, че още днес е налице такова развитие, което води до егоизъм, и друго, което води до безкористност? Както човекът се е освободил от животинското, така ще се освободи и от злото. Но той никога досега не е минавал през по-жестока криза от съвременната.”   

Няколко месеца по-късно Щайнер отново се спира на бъдещата важна задача на манихеите и това, че те вече се подготвят за нея:  

“Което е вътре, трябва да излезе навън и човекът ще се издига все повече, когато изплати кармата си. С това е свързано нещо изключително интересно. С оглед на това развитие на човечеството (към отделна зла раса) още преди столетия са били основани тайни ордени, които са си поставили най-високите възможни задачи. Един такъв орден е Манихейският орден. Неговите членове биват обучавани по специфичен начин за голямата им задача. Този орден знае, че ще има хора, които вече няма да имат нищо зло в кармата си и друга раса, която по природа ще е зла, при която цялото зло ще съществува в още по-голяма степен, отколкото при най-дивите животни, защото те ще вършат злото съзнателно, рафинирано, с високоразвит разум. Манихейският орден още днес обучава членовете си по такъв начин, че в следващите поколения да станат преобразуватели на злото.
 Невероятната трудност на тази задача е в това, че в онези зли човешки раси няма да има като при някое лошо дете наред с лошите и добри черти, които чрез подходящ пример и възпитание могат да се усъвършенстват. Членът на Манихейския орден още днес се учи да трансформира радикално онези зли хора, които по природа са такива. И след успешно свършената работа това претопено зло ще стане едно много специално добро. Моралното състояние на земята ще бъде състояние на святост, породено от силата за трансформацията.” (29. август 1906, СС 95)

Подобни са думите, казани в Берлин на 8. октомври 1905 (СС 93а):
 
“... в Средните векове е съществувала сектата на манихеите. Тяхна тайна е било знанието за появата в бъдеще на два типа хора: зли и добри. В петия кръгооборот ще завърши своето съществуване минералното царство, но пък ще възникне царството на злите. Манихеите са знаели за това. Затова те си поставили задачата още сега да възпитават хората, които по-късно ще могат да станат възпитатели на тези зли.”   

В същия цикъл лекции Щайнер говори за необходимостта да се свърже, обедини антропософията, развита сред германството в Средна Европа, с народностния елемент на Източна Европа:    

От кълновете, дремещи в Изтока на Европа, трябва да покълне нещо ново, да се обедини с всичко това, което е изработено тук. Истинската [бъдеща култура] е заложена в зараждащите се народностни елементи в Източна Европа. Ние тук в Средна Европа сме само нейният форпост. В Източна Европа трябва да се намери вещественото, човешкия материал за осъществяването на това, което се подготвя тук. В школите на розенкройцерите винаги са учили на това, че Средна и Западна Европа са само предни постове на това, което трябва да се развие в европейския Изток, което трябва да излезе от оплождането на народностното и европейското знание.” (5. ноември 1905, СС 93a)

  ................................................................................................................................................................ 

Какво става в духовния живот на България по времето, когато Рудолф Щайнер говори за бъдещата мисия на манихейството? Между 1901 и 1912 г. един духовен миров Учител от изключителен ранг извършва пътувания в страната, прави своите френологични изследвания, посещава различни селища, изнася публични сказки и така създава Синархичната верига на Бялото братство...             
 
Категория: История
Прочетен: 84 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 12.06 13:20
 ...“ да се основават свръхдържави, свръхпарламенти, това е знак, че хората не желаят да се измъкнат от старите мисловни шаблони, а искат да останат в тях. Докато отделната държава трябва да се раздели на своите три съставни части (Социалният организъм, който следва да смени централно управляваната държава, според Щайнер трябва да се изгради като човешкото тяло от три части, които се намират в живо взаимодействие -  1. глава/нервно-сетивна система - икономически живот, 2. Ритмична система - държавно-правен живот, 3. Веществообмен и крайници - духовен живот), хората се стремят към обратното. Те желаят да свържат целия свят, без онези, които засега още са изключени, в една единствена огромна държава. Те искат обратното на онова, което обуславят силите на развитие на епохата. Затова именно този, който е навътре в антропософията, трябва наистина да проумее и прекара във волята си факта, че е необходимо енергично да се борим срещу онова, което днес върви в противоположната посока. Тази борба е необходима, това трябва непрекъснато да си го повтаряме.” (Из лекция, изнесена на 22. март 1919 в Дорнах и включена в СС 190 “Импулсите на миналото и бъдещето в социалния живот”)  

Щайнер казва тези думи за Обществото на народите - предшественика на ООН. То е създадено през януари 1919 г. по идея на небезизвестния Удроу Уилсън. ОН има амбицията да действа като правителство на правителствата, но не успява да предотврати Втората световна война. Обществото е било само една фаза от постепенната загуба на суверенитета на отделните държави. Следващите стъпки към Новия световен ред, направени след края на Втората световна война, са създаването на ООН, Международния валутен фонд, Световната банка, Световната търговска организация, Световната здравна организация, Европейския съюз, НАТО, Международния трибунал.   

Създаването на “Обединени Европейски щати” ще бъдат генерална репетиция за Новия световен ред. За това пледира Уинстън Чърчил, който в реч, произнесена още на 14. май 1947, казва: “Ако не се създаде ефективно световно суперправителство, което бързо да стане дееспособно, то изгледите за мир и човешки прогрес са мрачни и съмнителни. Но по отношение на главната цел не трябва да имаме илюзия - без обединена Европа няма сигурна перспектива за световно правителство. Обединението на Европа е първата неотменима стъпка за осъществяването на тази цел”.  

В същата посока работят и федералистите в ЕС, за които стана въпрос в този пост: http://anthroposophie.blog.bg/history/2019/03/14/predistoriia-na-dvijenieto-za-nov-evropeiski-syvetski-syiuz-.1649330. В намеренията на ръководителите на Европейския съюз все по-ясно се забелязват очертанията на една тоталитарна диктатура. Веднъж установена, тя няма да може да бъде премахната, а само ще се разпростре върху още повече страни.
Категория: История
Прочетен: 124 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 08.06 23:10
14. лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 13.5.1921 в Дорнах (СС 204 “Перспективи за развитието на човечеството”)    

Може би тъкмо лекциите за същността на цветовете, които изнесох тук и онази от миналия четвъртък преди тях, са показали как можем да се приближим до същността на човека, ако го разглеждаме в неговите взаимовръзки с цялата вселена. Точно дотам трябва да стигнем, ако се запитаме каква е човешката същност – да погледнем нагоре от земята към това, което е извънземно. А нашето време изисква именно това. Ние видяхме как човешкият интелект все повече се превръща в сянка, как именно поради развитието през ХIX век той вече не се опира на реалността.    Всичко това ни показва, че човек непременно трябва да се стреми към нови насоки на душевния си живот. Това ще ни се изясни, когато днес още веднъж поставим пред душата си  започващите космически събития, които вече сме разглеждали от друга гледна точка.   

Спомняте си и може би знаете от моята книга “Въведение в тайната наука”, че едно от онези велики събития, намесили се в земното развитие, е отделянето на луната от земята. Това, което днес ни свети като луна от космоса, някога е било свързано със земята и се е отделило от нея, като оттогава е неин спътник. Знаем какви значими промени в цялото развитие на човека са свързани с това отделяне на луната. Трябва да се върнем много назад,  още преди потопа на Атлантида, ако искаме да стигнем до времето, когато луната се е разделила със земята.  

Днес ще разгледаме само онова, което в следствие на разделянето им е настъпило с оглед на човека и заобикалящите го природни същества. Ние видяхме, че различно оцветените минерали, цветните минерални тела в общи линии също произтичат от отношението на луната към земята. Така можем да свържем тези космически събития с художественото пресъздаване на битието. Но с това са свързани още и други значими факти. Човекът е донесъл същността си от предните метаморфози на земното битие, от Стария Сатурн, Старото Слънце и Старата Луна. И докато той се е развивал като сатурново, слънчево и лунно същество, в обкръжението му не е имало минерално царство. Минералното царство, всичко минерално се е появило едва по времето на земята. И с него чак е навлязло в човека онова, което наричаме минерална материя. На Стария Сатурн, Старото Слънце и Старата Луна човекът не е съдържал нищо минерално. Той още не е бил същество, зависимо от това да пребивава на земята, а е бил същество, което по своето устройство е принадлежало на целия космос. Преди луната да се отдели от земята и преди в земята да се развие минералното в своята оцветеност, човекът още не е бил годен за земно съществуване. От духовните същества, ръководещи земното развитие, ако можем да кажем така, е зависело какво ще се случи с човека – дали да бъде преместен на земята или да съществува извън нея. Отделянето на луната можем да наречем решение на съществата, ръководещи развитието на човечеството, с което е била променена цялата земя заедно с човека. Поради факта, че грубата лунна материя била отделена, човекът стигнал до устройство, което му дало възможност да стане земен човек. Следователно човекът е станал земен човек чрез излизането на луната и включването на минералното царство в земята. Tака той получил своята земна тежест. Но човекът никога не би станал същество, способно на свобода, ако не беше получил тази земна тежест. Преди това той не е бил още истинска личност, а е станал такава със съединяването на силите, които трябвало да изградят неговото тяло. Това станало чрез разделянето на луната от земята и включването на минералното царство в последната. И така човекът станал личност, с което получил достъп до свободата.  

Това развитие на човека на земята след момента на отделянето преминало през различни стадии. Можем да кажем, че докато още не се е било случило нищо друго, освен отделянето на луната, човекът непрекъснато имал възможност да получава образите на старото ясновидство от целия си организъм, от телесно-душевната си същност. Тази способност не му била отнета при отделянето на луната, човекът виждал света в образи, както често сме описвали това.   

Ако не беше се случило нищо друго, човекът и до днес щеше да живее в този свят от образи. Но ние знаем, че развитието продължило. Човекът не останал само прикован към земята. Той бил принуден да претърпи обратно развитие, чийто апогей настъпил през ХIX век. В последните лекции аз често описвах това. Но още в старите времена човекът, макар и прикован към земната тежест като човек с обмяна на веществата, получил способността за космическо битие. Той развил своя интелект. В него докъм четвърти век след Христа се сгъстили образите на старото ясновидство. Едва след това, най-вече от XV век насам, човешкият интелект започнал да се превръща в сянка. Макар и да е нещо напълно духовно в човека, този интелект вече няма никакво битие, а само нещо, което по принцип е образно битие. Ако човек днес мисли само с разума си, то тези мисли нямат корени в действителността, а съществуват само като сенки. И това е най-силно изразено през XIX век. Днес на човека напълно му липсва чувство за реалността, живее в един духовен елемент, но е материалист. С духовните си мисли, които обаче са само сенки, той мисли само за материлното битие.   

Така настъпило второто събитие. Човекът отново станал по-духовен, но онова духовно съдържание, което по-рано му давала материята, вече не оживявало душата му. Той става по-духовен, но чрез духовното си мисли само за материалното.   

Вие знаете, че луната някога пак ще се съедини със земята. Този момент на съединение според астрономите и геолозите, живеещи в своите абстракции, е отдалечен на много хилядолетия от нас. Но това е само заблуда. В действителност ние не сме толкова далече от това време. Знаете, че човечеството става все по-младо и хората все повече достигат до един етап, след който телесно-душевното им развитие е невъзможно. По времето на Голгота хората са били способни да се развиват до 33 годишна възраст. Днес те вече могат да се развиват само до 27 години. През четвъртото хилядолетие те ще бъдат годни да се развиват само до 21 годишна възраст, след това през седмото хилядолетие ще бъдат способни да се развиват чрез своята телесност до 14 годишна възраст. Тогава жените ще спрат да раждат и ще има съвсем друг вид земен живот. Това ще бъде времето, когато луната ще се приближи пак до земята и ще се включи в нея.  

Виждате, скъпи приятели, какви извънземни събития трябва да започне да вижда днешният човек. Той не бива само абстрактно да мечтае за Божественото, а трябва да вземе под внимание събитията, свързани с неговото развитие. Трябва да знае, че луната някога се е отделила от земята и пак ще се слее с нея. И както това е било епохално събитие, повторното им съединяване също ще бъде такова. Разбира се, ние хората тогава още ще населяваме земята, но няма да се раждаме като сега, ще бъдем свързани с нея не чрез раждането, а другояче. Но дотогава ще сме се развили по определен начин. И трябва случващото се сега, превръщането на интелекта в сянка, да го свържем със съответното събитие, което някога ще настъпи в земното развитие - повторното навлизане на луната в земната материя.  

Сенчест и все по-сенчест става нашият интелект. Ако това продължи, то човечеството няма да се реши да приеме в себе си идващото от духовните светове и тогава човекът постепенно ще се разтвори в сенчестия цвят на своя интелект. Помислете какво съдържа този мътен интелект. Той не може да разбере самото човешко същество. той разбира минералите. Те са единственото нещо, което този интелект-сянка донякъде разбира. Дори и животът на растението за него е загадка, на животните пък съвсем, а собственият му живот е напълно непрозрачен за него. Така че човекът си формира образи за света, които всъщност са само миров въпрос. Те съдържат нещо, което не се доближава до действителната същност на растението, животното и особено на човека. Това ще продължи и по-нататък, ако човек не реши да приеме онова, което му дават имагинациите - новите имагинации, чрез които му се описва мировото съществуване. В понятията-сенки на разума и в понятията-сенки на интелектуалните представи трябва да се приеме това, което може да даде живата мъдрост на духовната наука. С него трябва да бъдат оживени сенчестите образи на разума. Това оживяване на сенчестите образи на разума обаче е не само човешко събитие, то е космическо събитие. Спомнете си това, което съм описал в моята “Тайна наука”  - че някога човешките души са отишли на планетите и после пак са слезли в земното битие. Аз описах в моята “Тайна наука” как хората от Марс, Юпитер и т.н. последователно са дошли на земята. Вижте, това е било предхождано от едно значимо събитие. То може да се опише само чрез факти, чиято достоверност се разкрива в духовния свят. В края на седемдесетте години на ХIX век става едно важно събитие. Докато в старите атлантски времена на земята слизали тези хора от Сатурн, Юпитер, Марс и т.н., докато тогава човешките души идвали в земно съществуване, сега започва време, когато други същества, които не са хора, но на които им е необходимо за по-нататъшното им развитие да слязат на земята и да встъпят в отношения с хората, когато слизат и същества от извънземните мирови области. От края на осемдесеттте години на ХIX век към земното битие се стремят свръхземни същества. Както хората на Вулкан бяха последните, отправили се към земята, така сега действително към земно битие се насочват същества от Вулкан. Ние вече имаме свръхземни същества в земно битие. И на това обстоятелство - че свръхземни същества носят посланията в това земно битие, ние дължим възможността да имаме въобще комплексна духовна наука. Но как се държи човешкият род като цяло? Човешкият род се държи странно хулигански с тези същества, които макар и бавно, но се появяват на земята. Човечеството не се интересува от тях, то ги игнорира. И това ще докара земята до още по-трагични състояния, защото сред нас в следващите столетия ще се движат все повече духовни същества, чийто език ние би трябвало да се научим да разбираме. А ние ще ги разберем, само ако се опитаме да разберем идващото от тях - съдържанието на духовната наука. Това искат да ни дадат те и искат ние да действаме в духа на антропософията, да я приложим в социалните отношения в земното битие. Наистина от последната третина на ХIX век има проникване на духовни същества от космоса, най-напред на такива, обитаващи сферата между Луната и Меркурий. Те вече нахлуват, бих казал, в земното битие и се опитват да се адаптират посредством това, че хората се изпълват от мисли за духовните същества в космоса. Така също може да се опише онова, което казах преди малко - че трябва да оживим нашия интелект-сянка с образите на духовната наука. Така то се описва абстрактно, а конкретно се описва, като се каже, че духовни същества се стремят към земното съществуване и искат да бъдат посрещнати. Ще има разтърсващи преживявания и най-накрая в живота на земята ще настъпи социален хаос, ако тези същества слязат и човек единствено би се противопоставил на слизането им. Тези същества не искат нищо друго, освен да бъдат предният пост за онова, което ще се случи със земното битие, когато луната пак ще се съедини със земята.  Днес на човек може още да му се струва безобидно да създава само  автоматичните мъртви мисли, възникващи при разглеждането на минералния свят и минералното, съдържащи се в растенията, животните и човека. Искам да кажа, че хората се хранят от тези мисли, с тях те се чувстват добре като материалисти, защото днес имат само такива мисли. Но помислете си какво би станало, ако до времето, когато през осмото хилядолетие луната се съедини повторно със земята, хората не създадат нищо друго, освен такива мисли? Какво би се случило тогава? Тогава съществата, за които говорих, стоящи на по-високо ниво от човека, постепенно ще слязат на земята, съществата от Вулкан, Венера или Меркурий, съществата от слънцето и т.н. Те ще се съединят със земното битие. Но ако хората все така им се противопоставят, то през следващите хилядолетия земното битие ще се превърне в хаос. Хората ще продължат да развиват автоматично интелекта си - той може да се развива и във времена на варварство - но пълнокръвната човешка същност няма да навлезе в този интелект и хората няма да имат връзка със съществата, които искат да слязат при тях в земното битие. А всички същества, за които хората мислят неправилно (защото самият интелект-сянка обхваща единствено минералните елементи в минералното, растителното, животинското и дори в човешкото царство), тези мисли на хората, които са нереални, изведнъж ще се превърнат в истина, когато луната се съедини със земята. И от земята ще избуят ужасяващи същества-автомати, надарени с голям разум, които по своя характер ще заемат средно положение между минералното и растителното царство. По време на предстоящото развитие на земята тя ще се покрие с мрежа, с тъкан от ужасни паяци с огромна мъдрост, които обаче по вътрешното си устройство няма да са дори и от растителен характер. Това ще са страховити паяци, които ще се вплетат един в друг и с външните си движения ще наподобяват всичко, създадено от хората с техния интелект-сянка, който не е могъл да бъде стимулиран от новите имагинации, въобще от духовната наука. Всичко, за което хората мислят с този вид мисли, които не са реални, ще стане действителност. Както сега земята е обгърната с въздушен слой и понякога се покрива от рояци скакалци, тя ще бъде покрита от ужасяващи минерално-растителни паяци, вплетени по много интелигентен, но изключително зъл начин един в друг. Ако не оживи своите интелектуални понятия-сенки, човекът вместо да се съедини със съществата, които от последната третина на XIX век искат да слязат на земята, ще трябва да съедини същността си с ужасните минерално-растителни паяци. Той ще живее с тези чудовища и ще бъде принуден да обвърже по-нататъшната си земна еволюция с развитието, което ще претърпят тези чудовищни паяци.    

Виждате ли, това наистина е заложено в развитието на земното човечество. То се знае добре от голям брой хора, които му пречат да усвоява духовнонаучното познание - има и такива, които съзнателно се превръщат в съюзници на вплитането на земното човешко битие в паяжината. Днес вече не бива да се плашим от подобни описания. Ето какво се крие зад онова, което много хора със запазено съзнание за съхраненото в древните легенди искат да обвият с воала на тайната. Но развитието на земното човечество не бива вече да бъде покривано с воала на тайната. Макар съпротивата на враговете да е толкова силна, нещата трябва да бъдат изречени, защото както съм казвал и ще казвам, пред човечеството е поставена сериозна задача – да приеме или да отхвърли духовнонаучното познание. Тази задача не е нещо, от чиято позиция да се вземат решения, произлизащи от равнодушната проява на симпатия или антипатия, а се намесва в цялата структурата на мирозданието. Въпросът е дали човечеството днес ще реши постепенно да се слее с онова, което добрите духове, искащи да се свържат с хората, му свалят от космоса, или ще пожелае да преплете по-нататъшното си космическо битие с паяците на собствените си мисли-сенки. В днешно време не е достатъчно да се обрисува необходимостта от духовнонаучно познание само в абстрактни формули, а трябва да се покаже как мислите се превръщат в действителност. Толкова е ужасно, когато абстрактните теософи се изправят пред хората и говорят общо, че мислите се превръщат в реалност, но не им хрумва да представят цялата ширина, конкретното измерение на въпроса. А то е, че интелектуалните мисли-сенки, които днес хората вътрешно плетат, един ден ще покрият земята като паяжина и всички хора ще бъдат хванати в нея, ако не искат да се извисят над тези мисли-сенки. И пътят към извисението, скъпи приятели, вече е предначертан. Трябва да се отнесем изключително сериозно към тези неща като към мисълта, с която миналата неделя завърших лекциите си за цветовете – става въпрос за това, разбирането на цветовете да се извади от абстрактната физика и действително да се издигне до област, в която си взаимодействат фантазията, усещането на художника, разбиращ същността на цветовете и духовнонаучният поглед към света. Ние видяхме как може да се подходи към съществата и същността на цветовете и как може да се възвиси онова, което физиката със своите ужасни схеми срива надолу към Ариман, как художественото може да бъде извисено, така че наистина да се основе едно учение за цветовете, което е много далече от мисловните навици на днешната наука, но може да бъде истинска основа на художественото творчество, ако човек се проникне с него. Такива мисли трябва да бъдат взети напълно насериозно.  И друга една мисъл трябва да бъде взета насериозно. Какво изживяваме днес в целия цивилизован свят? Нашите млади хора биват изпращани в клиниките и природонаучните факултети, където им обясняват човека. Те изучават човешката костна система и устройството на човека възоснова на трупове, учат се да построяват човешкия организъм логически чрез абстрактни мисли. Но скъпи приятели, така човекът не може да се опознае, а само минералното в него. Чрез тази наука може единствено и само да се изучи онова в човека, което е от значение във времето от излизането на луната до връщането й, което се превръща в днешните същества-паяци. Трябва да бъде подготвено знание, изследващо човека по различен начин и то може да бъде подготвено, само ако науката се извиси до художественото възприятие. Днешната наука може да стигне донякъде, до минералните части в минералното, растителното, животинското и човешкото царство. Но при растителното царство науката трябва да се трансформира в изкуство, а при разглеждането на животинското царство - още повече. Да искаш да разбереш една животинска форма, както я разбират анатомите или физиолозите, е абсурдно. Преди да признаем това, разумът-сянка няма да се превърне в живо духовно разбиране на света. Онова, което днес се преподава на младите хора в университета, е една такава безутешно абстрактна форма и тя трябва навсякъде да прелее в един художествен подход. Защото онова, което ни заобикаля като природа, съзидава творчески. И преди да се разбере, че заобикалящото ни в природата е съзидателно творчество и може да бъде разбрано само с художествени понятия, няма да настъпи оздравяване на нашия мироглед. Трябва да се разпространи представата, че стаите за мъчения в средновековните замъци, където хората били слагани в “желязната девица” и пробождани с копия, напомня нагледно за процедурата, при която на младите хора в наше време им се показват анатомията и физиологията и им се казва, че така може да се разбере същността на човека. Нищо не може да се разбере, освен създаденото с духовно-душевен елемент на мъчения – един разкъсан, минерализиран човек, онова в човека, което един ден ще се вплете в паяците, които ще покрият земята. Не е ли тъжно, че в днешно време властта на цивилизацията е у онези, които смятат за глупост истинските мисли, онова, което по най-интимен и съкровен начин е свързано с оздравяването на човешкото развитие, с цялата мисия на човешкото развитие в света? Трагично е това и трябва да почувстваме тази трагичност. Защото само ако я поставим съвсем нагледно пред душевния си взор, може би ще съберем сили да вземем истинско решение да се застъпим за това интелектът, превърнал се в сянка, да намери възможност да допусне до себе си духовния свят, идващ от свръхземното. Така интелектът-сянка ще бъде подготвен за онова, в което трябва да се включи. Той не бива да бъде изтласкван в подрастителната област при паяците, които се разпространяват по земята. Човекът трябва да бъде извисен, когато жените вече ще са безплодни, когато настъпи осмото хилядолетие и луната ще се е съединила пак със земята. Тогава ще отпадне земното, което човек трябва да ръководи и няма да вземе със себе си в космическото си битие. Човекът трябва да се подготви, че няма нужда да се слива с онова, което някога трябва да се развие по такъв начин на повърхността на земята. Защото както той е навлязъл от предземното си битие в земното, както с отделянето на луната е настъпило физическото раждане, така ще настъпи и онова, което вече няма да е раждане от жената, защото то е само един епизод от цялото космическо развитие. Този епизод трябва да донесе на човека чувството, съзнанието за свобода, затварянето в индивидуалността и личността. Този епизод не бива да се презира, той е необходим в космическата еволюция, но не бива и да се задържа. И човек не трябва да се отдава на удобното вторачване в някаква абстрактна божественост, а трябва конкретно да види онова, което е свързано със собственото му развитие. Човекът може да стигне до истинско вътрешно оживяване на цялото си духовно-душевно същество, само ако разбере този голям период от време, през който преминава от един живот в друг, в неговото конкретно развитие.  

Това ни казва днес истинската духовна наука. Нещата наистина сa свързани. Днес волята е заплашена да бъде отхвърлена от духовността и да се съедини с мрежата от паяци на земята. Тази воля живее съзнателно в отделни хора, защото те вярват, че имат интерес сами да се развиват духовно, а другите да са невежи. Но повечето хора живеят в неведение и не подозират каква ужасна земна съдба ги очаква, като се свързват с онова, което една по-стара духовна наука нарича “шестнайсетте пътя на човешката поквара”. Защото, скъпи приятели, както има разнообразни пътища да се обърнеш с абстрактния си разум към идващото като вест от духовния свят, така има естествено и варианта да се свържеш чрез тази дейност на разума с паяците, които в бъдеще ще оплетат земята в мрежата си. Тогава разумът ще владее обективно в различните крайници на тези паяци, които ще се оплетат и увият един в друг като при кадуцея и така ще породят най-странни, умни и необикновени форми. Но понеже човекът все пак ще успее да разбере художественото отвътре, ще може да разбере и това, което се намира над минералното и формира растението.   

Вижте колко е симптоматично, че художествено надареният Гьоте е стигнал до учението за метаморфозите! Всички педанти около него са смятали това за дилетантство, а и днешните педанти мислят така. Но в Гьоте художественият възглед за света, ясният поглед, се е свързал с онова виждане на природата като нещо художествено. Той не е достигнал до разбиране на животните, освен при оформянето на прешлените и черепните кости. Онова чудно трансформиране на предишното човешко съществуване, даващо формата на тялото, свързано със съответно оформената глава, онова чудно художествено трансформиране на надлъжните кости в кълбовидни - ако това наистина се разбере, то ще даде едно действително вникване в разликата между главата и тялото. Това е необходимо, ако искаме да свържем пластично човешката глава с останалия организъм. Но същевременно като изкуство това представлява истинската наука, защото наука, която не се издигне до това изкуство, е измамна и тласка човека към космическа катастрофа. Тъй че виждаме как от една страна истинската духовна наука ни води към художественото разбиране. Това разбиране е живеело като химн в душата на Гьоте, още когато той през 1780 година пише своя химн в проза “Природата” – “Природата, ние сме обкръжени и обгърнати от нея”. Това създава такава тъкан от представи, сякаш е копнеж да се приемат духовни същества от цялата вселена. Да, формирането на мислите, живеещи в Гьотевия химн “Природата” би създало обиталище на съществата, които искат да слязат от извънземния космос. Но създаденото през ХIX век, тези ужасни понятия на човешката физиология, биология и т.н., които по начало нямат нищо общо с истинската същност на растението, което показахме и при разглеждането на цветовете, всички тези понятия нямат нищо общо с художествения подход. Те не могат да дадат познание, не могат да достигнат до човека. Затова онова, което днес се смята за наука, е продукт на Ариман. То води човека до земна поквара, не го допуска в сферата, която от последната третина на ХIX век насам му носят извънземните същества. Да се развива духовната наука, скъпи приятели, не е нещо абстрактно, а означава да се отворят вратите за извънземни влияния, които искат да достигнат земята от последната третина на ХIX век насам. Да се развива духовната наука е реално космическо събитие и ние само трябва да осъзнаем това.    Нека погледнем пак периода от отделянето на луната до повторното й връщане. Тази луна, която както казваме, отразява слънчевата светлина, има дълбоко значение за нашето битие. Луната се е отделила, за да може човекът да стане свободен на земята. Но той трябва да използва това време, за да не даде на луната материала, който може да бъде оплетен с лунното битие в рамките на Земята, когато луната пак ще се завърне - онова ново природно царство, което тук Ви представих донякъде нагледно.    Може да се каже, че човек днес има от време на време някакво предчувствие за бъдещето. Не знам с какво разбиране хората четат написаното от Ницше в “Тъй рече Заратустра”, в главата за най-уродливия човек в долината на смъртта. Това е един разтърсващо трагичен разказ. Ницше, разбира се, не е имал виждане за долината на смъртта, в която ще се превърне земното битие, когато тези паяци, за които говорих, ще покрият земята. Но във времето, когато у Ницше е възникнала фантазията за тази долина на смъртта, в него подсъзнателно е живеело нещо от този образ на бъдещето и в тази долина на смъртта той поставя най-уродливия човек. Това е нещо като предчувствие как хората, ако продължават да имат мисли-сенки, ще бъдат грабнати от слизащото лунно битие и ще попаднат като най-уродливите хора в рояка паяци, за да се слеят с него.   

Каква би била ползата да се държат тези неща днес в тайна, както искат мнозина? Това значи да се заблуждават те. Голяма част от разпространяваната днес духовност е именно заблуда. Понякога се срещат хора, които разбират какво означава да хвърляш прах в очите на хората и да не схващаш нито едно историческо събитие каквото е в действителност. Колко хора днес знаят, че в наши дни стават събития с фундаментално значение? Вече съм обръщал внимание на такива неща. Колко хора искат да се занимаят с тях? Хората искат да си затворят очите пред тях, искат да кажат: Е, нещата все пак нямат такова значение. Но знаците са тук и те трябва да бъдат разбрани от хората.   

С това, скъпи приятели, исках да допълня моите наблюдения върху света на цветовете и връзката на човека с извънземния космос. В бъдеще ще продължим тези наблюдения.   
Категория: Други
Прочетен: 118 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 06.06 21:03

“Целият свят е предмет на нашите интереси и наша грижа”, заявяват йезуитите през 2008 по време на 35. си генерална конгрегация. В това обръщение те се позовават на думите на Йероним Надал “Светът е наш дом”. Надал  (1507 - 1580) е бил един от първите съратници и довереници на основателя на йезуитския орден Игнаций Лойола.

Това малко безцеремонно самопоканване по целия свят обяснява и честите посещения на папата-йезуит Франциск на Балканите, които по принцип не са активен терен на римо-католицизма. Още първото му европейско посещение беше през 2014 г. в Албания, през 2015 Франциск беше в Босна и Херцеговина, а тази година у нас, в Македония и Румъния. В нито една балканска страна обаче папата не направи толкова показна агитация за приемането на мигранти като в България. Дали това означава, че ние сме най-упоритите противници на масовата миграция или просто папата вижда у нас голям потенциал за заселване на нови еврипейци предвид на пустеещите ни села? 

Характерно за йезуитите е, че никога не действат спонтанно и хаотично, а мислят много ходове напред. Например те още от 1980 г. имат организация за подпомагане на бежанци (Jesuit Refugee Service). Поводът за създаването й са виетнамските бежанци (т.нар. boat people “хора от лодките”), които след победата на комунистическия Северен Виетнам през 1975 започват да бягат от страната си.

В днешно време JRS се занимава с интересите на следващите “хора от лодките” - африканските преселници. Доказателство, че тя преследва по-различни от хуманитарните цели е фактът, че JRS се застъпва най-вече за мигранти без документи и с отказан статут, които подлежат на екстрадиция.

В своя скорошна декларация (https://www.jesuiten.org/news/jrs-begruesst-ergebnis-der-europawahl/) JRS приветства резултатите от проведените в края на май 2019 г. избори за Европейски парламент. Според йезуитите изборните резултати показвали, че имало широка подкрепа за приемането на мигранти и бежанци в обществото: “Приветстваме силата на европейските граждани да отхвърлят една насочена навътре Европа, която е националистическа и враждебна към миграцията.” В същото време йезуитската организация подчертава, че преговорите за реформи в областа на политиката на даване на убежище още не са приключили, а в следващия парламент щяло да има повече от 150 евроскептични депутати. Това можело да има въздействие върху приемането на една “хуманитарна и солидарна политика на даване на убежище както в ЕС, така и в страните-членки.”

Бъдещето ще покаже кои от новите европейски “началници” - комисари, председатели на европейски парламентарни групи и пр. - са преки възпитаници на йезуитите и изпълнители на тяхната линия. Защото сред досегашните европейски лидери съществуваше нещо като “йезуитски Интернационал”.

Сред важните европейски политици на последните години се подвизаваха следните йезуитски възпитаници: предшествениците на Доналд Туск на поста председател на Европейския съвет Херман ван Ромпой и Жозе Мануел Барозо, Жан-Клод Юнкер (председател на Европейската комисия), шефът на Европейската централна банка Марио Драги, бившият еврокомисар Марио Монти, бившият испански премиер Мариано Рахой, сегашният френски президент Еманюел Макрон. Не случайно с оглед на всички йезуити на влиятелни постове, които създават бъдещето на Европа, ван Ромпой през 2012 г. заявява по време на Фестивала на религиите във Флоренция: “Ние всички сме йезуити”.  

Напливът от йезуитски възпитаници в Брюксел не е случаен. Само три дни преди да долети у нас, папа Франциск произнесе много важна реч пред заседанието на папската академия за социални науки на тема “Нация. Държава. Национална държава“(https://de.catholicnewsagency.com/story/papst-franziskus-globales-gemeinwohl-statt-neuem-nationalismus-4581). В нея Франциск говори за климатичните промени, атомните оръжия и приемането на мигранти. Именно тези три теми били доказателството, че днес националната държава не била в състояние да се грижи самостоятелно за благото на населението си: 

“В съвременната ситуация на глобализация не само на икономиката, но и на технологичния и културен обмен националната държава вече не е в състояние сама да подсигурява благото на своето население… Общото благо е станало глобално и затова националните държави трябва да се обединят за общата си полза.”

Но не всички държави споделяли възгледите му, критикува папата: “Някои нации имат по-скоро дух на опозиция, отколкото на сътрудничество.”

Папата говори за необходимостта от “международни юридически власти, които да идентифицират еднозначно едно наднационално общо благо”, например в областта на климатичните промени или търговията с хора.

“Църквата наблюдава с тревога как по цял свят се съживяват агресивни движения срещу чужденците и как нараства национализмът, който занемарява общото благо.”

Папата не забрави да се изкаже повторно и за приемането на мигранти: “Задача на обществото е да защити мигрантите и да регулира внимателно миграционните потоци, както и да стимулира приемането им, така че местното население да бъде обучено и окуражено да участва в процеса на интеграция на мигрантите, които са добре дошли. Начинът, по който една нация приема мигрантите, е отражение на нейното човешко достойнство и отношението й към човечеството”, завършва папата в типичния си лицемерен йезуитски стил.

На фона на цитираното становище на йезуитите и заявените планове за глобално правителство от страна на папата се вижда, че през следващите месеци и години в Брюксел и Страсбург се очертават доста напрегнати битки. Дали нашите нови и стари прясноизбрани евродепутати ще могат да се ориентират в обстановката и да направят нещо в полза на България?

 

Категория: Политика
Прочетен: 139 Коментари: 0 Гласове: 4
Последна промяна: 04.06 16:05
 “Нека се обърнем към славяните, принадлежащи към шестата арийска подраса - какво намираме там? Една силна империя, в която под деспотично управление са обединени множество местни общини - Русия. Остатъците от едно кралство - Полша, чиято единствена обединяваща сила е религията, но въпреки нея то накрая пак ще бъде погълнато от Руската империя. Редица племена, поробени от чуждите на тях турци, се отърсиха от игото и бяха укрепени изкуствено в малки държавици, чиято независимост ще продължи до следващата голяма европейска война, но не и по-дълго. Какво друго е това, ако не белег за една подраса в кърмаческа възраст? Западноевропейците имат навика да разказват за нейното варварство и в известен смисъл са прави. Нашата цивилизация е просто един лак върху висшата класа и също такова чуждо растение, каквото е била Римската цивилизация за Британия. Тяхната съдба е да развият със собствени сили една по-висша цивилизация. Руската империя трябва да умре, за да живее руският народ и реализирането на мечтите на панславистите ще покаже, че шестата арийска подраса е започнала да живее собствен интелектуален живот и е надраснала кърмаческата възраст. Няма нужда да се спираме повече на тази тема, освен да кажем, че техният национален характер ще позволи да се извършат експерименти със социализма, политически и икономически, които в Западна Европа биха предизвикали неизброими трудности.”

Откъсът е от книгата “Трансценденталната вселена” на Чарлс Джордж Харисън (1855 - 1929 ?), излязла през 1894 г. В нея са поместени шест лекции, изнесени от автора през 1893 г. пред членове на „Береанското общество“ (Berean society) във Великобритания. Личността на лектора Харисън остава загадка. Според някои източници той е американец, според други - англичанин. На външната история освен името и годината на раждането и смъртта (а и те не са абсолютно сигурни) не е известно нищо за биографията на този окултист. Що се отнася до загадъчното Берeанско общество, в него са били обединени хора, изучаващи теоретичния окултизъм. Немският историк Маркус Остеррийдер, автор на забележителната книга “Промените в света, националният въпрос и отношението на Рудолф Щайнер към Първата световна война”, смята, че Харисън е принадлежал към онези англоамерикански окултни кръгове, които са определили зад кулисите развитието на световните събития, случили се през ХХ. век съгласно интересите на англоамериканизма. В тези среди още от 80те години на ХIX. век са се обсъждали далекосрочни планове за социалистически експерименти в Русия.  

Рудолф Щайнер е познавал книгата “Трансцеденталната вселена”, тъй като е имал в библиотеката си нейното немско издание - вероятно дори и първия превод от 1897 г. Според  английския историк и  антропософ Тери Бордман Щайнер се е запознал с книгата покрай Фридрих Екман - австрийски окултист, с когото в млади години е поддържал близки отношения. Макар никъде да не е споменавал изрично книгата на Харисън, Щайнер многократно се е позовавал на нея в лекциите си по време на Първата световна война - напр. в  СС 206, 184 и най-вече СС 24. В първия си меморандум от 1917, адресиран към политическите ръководители на Германия и Австро-Унгария (публикуван в СС 24), Щайнер пише следното:  

“Истината е, че Англия още от много години умее, изхождайки от реалните отношения в Европа, да прави политика в смисъл, който й се струва удобен, в който по научен начин се използват силите на съответните народи и държави. Никъде, освен в Европа политиката не е имала такъв делови, взаимосвързан характер. Вземат се народностните сили, живеещи на Балканския полуостров, взема се това, което става в Австрия и от там се гледа какви са били политическите формули, налични в средите на посветените в Англия. В тези формули винаги се е казвало, че на Балканите ще се случи това и това, като Англия следва да направи това и това. Така събитията са се развивали в зададената посока и английската политика се е движила успоредно с тях. В Англия могат да се намерят изречения, вместени в такива формули, като например: (тук Щайнер привежда цитирания откъс от Харисън).  

Който следи политиката на Англия, може да забележи, че тя винаги се е старала в голям мащаб да обърне тези и много други гледни точки в полза на Англия. При това Англия се е възползвала от факта, че единствена в Европа се е ръководела от такива гледни точки и така си е осигурявала дипломатическо предимство. Политиката й винаги е работила в смисъла на лежащото в духа на действителните народностни и държавни сили и стремежът й е бил така да се възползва от тези сили, че да си осигури икономическо предимство. Но освен това Англия е работила в посоката на това, което може да се осъществи чрез силите, заложени в самата нея, докато другите страни не са се занимавали да наблюдават какви сили работят в тях. Те само биха се усмихнали любезно, ако някой би им казал за наличието на такива сили. А при Англия цялата държавна структура е настроена към такава истинска практическа работа. Другите ще могат да разгърнат дейност, адекватна на английското държавническо изкуство, когато това, за което намекнах, вече не е само английска тайна, а общоизвестен факт.”  
Категория: История
Прочетен: 194 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 29.05 22:15
Откъс от лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 14. януари 1915 г. в Берлин (СА 64 " От съдбоносното време")

„Ние виждаме последователното развитие на германската душа до немския дух, виждаме немския дух в началния му етап, покаралите кълнове и заложените в тях обещания да се извиси той още повече. Кълновете не бива да се убиват, а трябва да се развиват, тъй като са част от неговата същност. Възможно е отделни хора да умрат, преди да са изживели пълноценно живота си. Някои може да умрат в младежките си години, защото ще се завърнат в други земни животи и защото други хора могат да заемат тяхното място, обогатявайки културния живот на земята. На външния физически план се срещат и недовършени човешки животи. Но при народите недовършеният живот е невъзможен! Защото ако един народ бъде изтребен или животът му бъде нарушен, преди да изпълни мисията си, то на негово място не идва друг народностен дух.
 Народите трябва да живеят до края на мисията си! Народите трябва да изживеят целия кръговрат на съществуването си, не само детството и зрялата си възраст, а целия си живот до самия му завършек. Немският дух, немският духовен живот не е достигнал до края си, до приключването на своята мисия, а е едва в началото. На него му е отредено още много. И ако от всички страни у враговете му се надигат желания, насочени към обратното, насочени срещу възможностите за съществуване на немския народ, на средноевропейските страни, то това именно трябва да даде на средноевропейците, на немския народ силата за съпротива, силата да се запазят живи кълновете, които виждаме посяти в душата му, ако проследим цялото й жизнено развитие." 
Категория: История
Прочетен: 177 Коментари: 0 Гласове: 3
Из лекция, изнесена в Дорнах на 20. януари 1923 (СС 220 “Живото познание на природата. Интелектуалното грехопадение и спиритуалното преодоляване на греха”):  

“Човекът днес нарича това, което се е запазило от старите времена за живота на природата, митове и приказки. Разбира се, тези митове и приказки се изразяват в образи, но образите сочат към духовното, което владее в природата и най-напред е една елементарна духовност с неопределени очертания. Но проникнем ли в нея, тя ни разкрива по-висшата си същност. Можем да кажем, че човекът в древните времена е имал работа не само с растения, камъни и животни, а и с елементарните духове, живеещи в земята, водата, въздуха, огъня и т.н. Като е загубил сам себе си, човекът е загубил и това изживяване на природните духове. Но днес вече не е възможно тези природни духове да се преживяват в човешкото съзнание като насън, това би довело до суеверия. Нужно е  човешкото съзнание да бъде обхванато от ново отношение към природата. Човек трябва да може да си каже: Да, някога хората са се вглеждали в себе си и са усещали живо това, което е било вътре в собственото им същество. Така те се запознавали с дадени елементарни духове. Това, което онези духове говорели отвътре на душата, нашепвайки в човешките дълбини, когато човек насочел погледа си навътре, било преживяно древно разбиране, изразявано чрез образи, които и днес ни въздействат с елементарно-поетичната си сила. Тези същества, които живеели в човешките органи, можели да говорят на човека - едно обитавало човешкия мозък, друго - белите дробове, трето - сърцето. И човекът  тогава не възприемал вътрешносттите си по начина, по който ги описва днешната анатомия, а като живи действащи елементарни същества. И ако днес чрез науката за посвещението потърсим пътя към тези същества, тогава ще при добием едно определено чувство към тях, едно съвсем конкретно усещане. Можем да кажем, че тези същества някога са говорили на човека чрез вътрешностите му, чрез всяка отделна част от тях. Те в известен смисъл не можели да излязат навън от човешката кожа, обитавали земята, но земята в човека. Те били вътре в него и му говорели, давали му своите познания. Хората имали познания за земното съществуване, научавайки за него само това, което можело да се научи вътре в човешката кожа.   

Но с развитието на човечеството към свобода и самостоятелност тези природни същества загубили своите обиталища в човека. Днес те не се въплъщават в човешката плът и кръв и затова не могат да населяват земята чрез човека.Но те все още са в областта на земята и заедно с хората трябва да достигнат една определена земна цел. Те могат да успеят, само ако днес човек ги компенсира за онова, което съществата някога са направили за него. Така че ако човек отново потърси чрез науката за посвещението пътя за виждането на тези същества, ще си каже: Тези същества някога са пазили и обгрижвали човешкото познание и ние им дължим много за това, което сме, защото те са проникнали в нас в по-ранното ни земно съществуване и чрез тях ние сме станали това, което сме сега. Само че те нямат нито физически очи, нито физически уши. Преди са живели с хората, а сега вече не живеят в човека, а в областта на земята. Те някога са били наши възпитатели, но сега са остарели и ние трябва да им върнем това, което са ни дали по-рано. Но това можем да го направим, само ако в съвременния етап на еволюцията се насочим да проникнем с духа в природата, ако потърсим в природните същества не само това, което търси днешното абстрактно познание, а ако потърсим образното в тях, онова, което не е достъпно само за мъртвите умозрения на разума, а за пълноценния живот, за усещането.   

Ако потърсим това по духовен път, тоест изхождайки от антропософския мироглед, тогава тези същества пак ще приближат към нас
Те сякаш гледат и слушат как ние се задълбочаваме антропософски в природата и така получават нещо от нас, докато от обикновените познания на физиологията и анатомията не получават нищо, а са принудени да изпитват ужасяваща липса. Природните същества не получават нищо от аудиториите и залите за дисекция на анатомите, от химическите лаборатории и кабинетите на физиците. На фона на всичко това те имат чувството, че земята е съвсем празна, сякаш е опустяла. И съществата се питат: Нима по земята не живеят още онези хора, на които някога дадохме това, което имахме? Сега няма ли да ни заведат пак към природата, нали само те могат да го направят?   

С това искам просто да кажа, че има същества, които днес очакват ние така да се съединим с тях, както се съединяваме с други хора в едно истинско чувство на познание, за да могат и те да участват в това, което ние учим - да имаме познания за нещата и да работим с тях. Ако човек днес изучава физика и химия в обикновения смисъл, то той проявява неблагодарност към грижовните и внимателни същества, който някога са го направили такъв, какъвто е сега. Защото в областта на земята тези същества изпитват ужасен студ на фона на онова, което човек разгръща днес в своето съзнание. А човечеството ще се отблагодари повторно на тези грижливи същества, ако благоволи да потърси отново духа в онова, което вижда с очите си, чува с ушите си и може да пипне с ръцете си. Защото тези същества имат възможност да съпреживяват заедно с човека всичко от сетивните възприятия, което е проникнато от духа. Чрез това, което човекът схваща само по материален начин, природните същества не са в състояние да живеят с хората, те са изключени от него. Но ние можем да изразим благодарността си към тях, която им дължим, само ако наистина се отнесем сериозно към антропософските възгледи.”
Категория: Други
Прочетен: 192 Коментари: 0 Гласове: 5
Последна промяна: 21.05 13:32
Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 7. януари 1911 във Висбаден и публикувана в СС 127 “Мисията на новото откровение на Духа. Христовото събитие като централно събитие за земната еволюция”    

“Можем да разгледаме и други качества в светлината на духовната наука, например удивлението, възхищението. Изхождайки от един хубав инстинкт, древногръцките философи са казвали че философията започва с учудването. Какво представляват учудването, удивлението?  

Съществува такова отношение към срещаните от нас явления, при което ние изпадаме в удивление, учудване. После вместо удивлението настъпва нещо друго, в което вече няма възторг. Това се случва например, когато започнем да разбираме дадени факти. Нека да поставим въпроса какво е удивлението. Сблъскваме се с едно явление, което ни кара да се удивляваме. Тук липсва отношение към разума, интелекта, защото те търсят разбирането, те не се преживяват чрез удивлението, което е едно много по-непосредствено отношение. Разбирането трябва да се занимава с отделните части на явлението, а удивлението се поражда непосредствено към цялото явление. Така е, защото при разбирането азът встъпва във връзка с явлението, докато при удивлението, учудването това прави астралното тяло. То няма пълното съзнание, а само един вид подсъзнание. Ако астралното тяло встъпи в контакт с явлението и тази връзка още не се е издигнала до аза, тогава настъпва удивление. Понеже човекът може да се удивлява на дадено явление, то е възможно да влезе в такава връзка с него, която е под прага на съзнанието. В много случаи тази подсъзнателна връзка е много важна. Както при възгледите на древните гърци за философията, важно е първо да съществува учудване.  

Важно е преди хората да пристъпят с интелекта си към дадено явление, първо да разпрострат астралното си тяло над него. 
По този начин се създава чувствена и душевна основа, в която да се гмурне разбирането. Това е нещо съвсем различно, отколкото веднага да пристъпим към въпроса по абстрактен начин, използвайки разума си. То води дотам да работим със значително по-широка основа за разбиране. В следствие на това развиваме много по-пълнокръвно схващане. Ето защо за възпитателя е толкова важно да развие у детето, у отделната индивидуалност най-напред удивлението, което сякаш се появява от тъмното, ако сме открити към това, което въобще не можем да обхванем с интелекта - безкрайността на една индивидуалност. Ние изкуствено се привеждаме в състояние на удивление от нея, като удивлението непременно ще се появи, защото има достатъчно поводи за удивление и възхищение от всяка една индивидуалност. Тези чувства не са покварени от нашия ограничен интелект, понякога те са много по-сигурни, богати и правилни от това, което сме разбрали с тесния интелект. Фундаментът на познанието, приложим в практиката на живота, трябва да се придобие чрез удивлението, чрез душевния живот. Върху това се основава нещо много важно - доверието, което един човек има към друг. Колко често в живота се случва някой да изпитва доверие, съотв. недоверие към другия човек, защото положителното и отрицателното съществуват по принцип преди приближаването към този човек в понятията на ежедневния разум. Доверието и недоверието понякога се явяват съвсем внезапно. Колко хора има, които често почват да се жалват: "Да бях се доверил на първото си впечатление! Истинското впечатление, за което най-напред само съм се досещал, съм си го развалил." Често тези хора са прави - от душевния живот трябва да израсте социалното ни отношение, връзката ни с живота.   

Има хора, които нямат предпоставки да усетят неопределеното в човека, за което само се догаждаме. Някои с часове могат да гледат в удивление звездното небе, без много-много да разбират от астрономия, а други хора остават като пън спрямо небето, докато не вземат книга в ръка, чрез която да разчленят и анализират всичко. Това са хората, неспособни да имат тази душевна нагласа. Те често минават покрай човека като покрай дърво, докато намерят достатъчно време да го проанализират. Това се проявява и в отношението към духовната наука. В действителност на разума може да се говори само в ранната младост. По-късно не е възможно поради изтъкнатата от Гьоте причина: "Не можеш да убедиш хората в неистинността на тяхното твърдение, защото възгледите им почиват на това, че смятат неистинното за истина." Ако някой чувства, че в духовната наука има нещо, което засища всичките му копнежи, той винаги ще стигне до логичните доказателства, които могат да се намерят навсякъде. Нещата по принцип са пределно ясни, те само трябва да бъдат разгледани в светлината на спиритуалния мироглед.  

Да предположим, че един човек пристъпи в младостта си към някой възрастен с почитание, за което дори и не може да каже защо го чувства. Ако забележим подобна душевна нагласа, то ще установим, че такива хора остават дълго време млади, в гърдите им бие младо сърце, дори и косите им да са посивели. Те съхраняват дълго време една подвижност, завинаги запазват способността бързо да се ориентират в различни ситуации, да се справят при всякакви условия. Ако някой като млад се отвори по този начин за живота, той по-късно ще му се разкрива все повече. Този човек ще може да вниква все по-дълбоко в нещата, ще може все по-лесно да усеща духа зад тях, ще става все по-духовен. Друго е при човек, който е развил през младостта си главно разума. Такива хора са склонни да остаряват преждевременно. За това не е виновен конкретният човек, а кармата на общността.  

Този, който е човек на разума, все повече се изолира от света, все по-малко го разбира. На това се дължи фактът, че много хора критикуват всичко в обкръжението си. "Като бях млад", казват те, "всичко беше хубаво, сега всичко е пропаднало." Тази намръщеност, това недоволство от всяко нещо, тази изолация и животът само със спомените от детството са свързани с пребиваването на душата в разума по време на младостта. Затова трябва да се опираме колкото се може повече на широката душевна основа, по-точно на образното във възпитанието. В наше време човечеството общо-взето се носи в противоположната посока.   

Например на децата вече не се разказва приказката за щъркела, донасящ бебетата. А в нея се използва по-истинен образ от онова, на което днешните хора учат децата - че бебетата идват само от бащата и майката. Образът на щъркела или друг, подобен на него, само намеква, че у детето има нещо, слязло от висотите над облаците. В този образ детето гледа към области отвъд тривиалното и си изгражда основа, от която в бъдеще ще израсте една по-късна истина. Да се смята образът на щъркела за нещо лъжливо говори за липсата на въображение, за безсилието да се намери подходящ образ, в който да се облече процесът на реинкарнация, който на децата не може да бъде описан направо. "Но децата днес не вярват в приказката за щъркела", възразяват някои. Това се дължи на факта, че самите хора, разказващи я на децата, не вярват в нея. Щом сам не вярваш в това, което изразява образът, то и децата няма да вярват в него. Но ако за нас самите това е образ за действителното, истинното, стоящо зад приказката, ако имаме достатъчно въображение да вложим истината в един образ, то и децата ще повярват в него. И всъщност е красиво да кажеш на детето, че бащата и майката дават всеки по една част, но други същества спускат от небесните висоти на крилата си към тях трета част. Ако разкажем това на децата, то този образ ще е изключителен верен и с него ние ще кажем истината. Така детето, на което даваме богати, образни представи, бива стимулирано по отношение на астралното тяло и ние му даряваме благодатта да бъде младо даже и на стари години."  
Категория: Други
Прочетен: 206 Коментари: 0 Гласове: 6
Последна промяна: 20.05 19:54
2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: anthroposophie
Категория: История
Прочетен: 104222
Постинги: 131
Коментари: 15
Гласове: 115
Архив
Календар
«  Юни, 2019  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930