Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Тук ще публикувам откъси от непреведените книги на Рудолф Щайнер, както и други тематично свързани материали, неизвестни у нас.
Автор: anthroposophie Категория: История
Прочетен: 824859 Постинги: 458 Коментари: 15
Постинги в блога
<<  <  1 2 3 4 5 6 7  >  >>

Подтискането на индивидуалното мислене в наши дни, за което Рудолф Щайнер предупреждава още през 1916г. 1, е обект на разглеждане не само от духовни изследователи, но и от материалистически учени. Наскоро д-р Михаел Нелс (michael-nehls.de) - молекулярен генетик и експерт по имунология, който има публикации съвместно с Нобелови лауреати и е носител на наградата "Ханзе" за резултатите от изследванията си върху болестта на Алцхаймер - публикува книгата “Индоктринираният мозък”, в която от позицията на биолог анализира опитите за елиминиране на човешките мисловни способности, на които сме свидетели. Ариман, който е буквално пред вратата на човечеството, се нуждае от сънливи, депресирани и психически смачкани хора със слаб Аз и неспособни да забележат манипулациите, извършващи се с тях.

Ето коментара на автора д-р Михаел Нелс, публикуван във вестника epochtimes (https://www.epochtimes.de/meinung/gastkommentar/eliminierung-der-individualitaet-und-des-eigenstaendigen-denkvermoegens-a4446637.html )

Мозъкът под прицела на нов вид война: Докато човечеството гледа все по-объркано и уплашено на световните събития, в действие е скрит механизъм за индоктринация, който е колкото фин, толкова и ефективен на невробиологично ниво. 

Скритият механизъм за индоктринация е способен да промени дълбоко личността. В книгата си "Индоктринираният мозък" доказвам въз основа на многобройни изследвания, че автобиографичната ни памет, самостоятелното ни мислене и психическата ни устойчивост намаляват - с други думи: хипокампусът, центърът на  ни имунитет, изглежда се намира под прицела на целенасочена атака.

                         image


Наративи за една тоталитарна операционна систем

В статия, публикувана през 2016 г., датската политическа активистка Ида Аукен идеализира обществото, което би трябвало да се появи след Големия рестарт, пропагандиран от Световния икономически форум: "Добре дошли в 2030 г.: Аз не притежавам нищо, нямам личен живот и животът никога не е бил по-добър." Зад това "пренастройване" обаче в никакъв случай не стои само възстановяването на някакво първично икономическо състояние.

Крайната цел е да се наложи нова, тоталитарна "операционна система" за цялото човечество - общество без пари в брой и собственост, наблюдавано от изкуствен интелект и контролирано с помощта на системи за социални точки.

Но за да може този "красив нов свят" да бъде приет от мнозинството от хората, първо е необходима промяна на характера. Това ще трябва да се постигне в хода на "Голямо психическо пренастройване", тоест, в хода на едно промиване на мозъци в глобален мащаб. Д-р Волфганг Водарг коментира в предговора си към книгата: "Михаел Нелс показва, че "промиването на мозъци в глобални размери", това инсталиране на новата "операционна система", може да проработи, само ако трайно се блокират или дори изтрият утъпканите пътища на нашето мислене и старите правила на нашето съжителство."

Все по-голям конформизъм 

В жертва се принасят индивидуалните и културните идентичности. Хипокампусът, централата на автобиографичната памет, е в центъра на борбата за овладяване от страна на технократите. Когато индивидуалността и независимото мислене са намалени, това проправя път на конформизма и безкритичната възприемчивост към всякакви наративи на властта.

Пример за това е твърдението, че безкрайната климатична и пандемична война може да успее само чрез Световната здравна организация (СЗО), доминирана от технократи. Ето защо приетият на 12 май 2023 г. законопроект за оправомощаване на СЗО с права за намеса в националните политики мина твърде лесно.

Друг наратив без доказателства, който все пак е успешен, е следният: само все повече ваксинации (или в дадения случай генни терапии) могат да ни предпазят от познати и нови патогени, но не и нашата имунна система. Не бива да пропускаме и наратива за (предполагаемо) чисто антропогенното изменение на климата, което може да бъде спряно само чрез пълно наблюдение и отказ от частна собственост, пари в брой и личен живот.

Постоянното приемане на всеобхватното, неспецифично за човешкия вид лишаване от свобода предполага срив на психическата имунна система на голяма част от населението на света. Въпреки някои положителни развития в областта на гражданската съпротива, данните за заболяванията през последните години показват, че това все повече се случва.

Атака срещу човешката психическа имунна система

Нашата физическа имунна система може да реагира на заплахите толкова по-ефективно, колкото по-разнообразни и непокътнати имунни клетки включва. Подобна е ситуацията и в обществата: Новаторските решения срещу екзистенциалните заплахи са толкова по-вероятни, колкото повече психически здрави и уникални индивиди живеят в тях. Колкото по-сложно и разнообразно е съответното лично богатство от жизнен опит като мярка за индивидуалност, толкова по-необикновени и творчески са произтичащите от това прозорливост и творческа сила.


Ето защо способността за новаторство, както и устойчивостта на едно общество се изчисляват - по същество - от броя на неговите уникални индивиди, способни да мислят, умножен по тяхната степен на индивидуалност (богатство от жизнен опит и творчески потенциал).

Така онези, които искат да доминират над човечеството, имат две основни възможности за преодоляване или трайно отслабване на неговата духовна имунна система: да намалят броя на неговите членове или степента на тяхната индивидуалност.

И двете бяха постигнати чрез мерките на кризата около ковида, както доказва книгата "Индоктринираният мозък" с множество изследвания. Резултатът от тези мерки беше такава свръхсмъртност, която не може да се обясни с инфекции, но не на последно място и безпрецедентната загуба на духовния и душевен капацитет на много хора. Последното е резултат от подмолната атака срещу хипокампуса, наред с другото и чрез инжектиране на шипове с мРНК.

Там, с помощта на “индексните” неврони, както ги наричам аз, ние съхраняваме това къде и кога какво сме преживели или помислили. Сумата от всички индексни неврони е нашата лична съкровищница  от жизнен опит, която е от решаващо значение за развитието на психическата и ментална устойчивост. Тя се основава на способността за критично осмисляне, за планиране и изпълнение на нови цели и е тясно свързана с нашата креативност, която на свой ред се захранва от индивидуалното ни богатство от опитности.

Депресията и болестта на Алцхаймер като симптоми 

Хипокампалната неврогенеза при възрастни, т.е. способността да се произвеждат нови нервни клетки всеки ден до дълбока старост, е в центъра на всички тези жизненоважни функции. Следователно ограничаващият фактор за развитието на нашата психична имунна система е броят на новите нервни клетки, които са постоянно на разположение. Ако неврогенезата не функционира, първоначално се увеличава психическото изтощение.

Доказаните последици от това са сериозни заболявания като депресия в средносрочен план и болестта на Алцхаймер в дългосрочен план. Така, ако се изследва колко често се случват те за определен период от време, може да се направи надеждно заключение за състоянието на психичната имунна система на обществото. По този начин става ясно какво означава за обществото отвъд индивидуалните съдби, когато и двата болестни модела записват нови рекордни бройки всяка година, особено във фазата на пика на ковида.

Това, че до голяма степен нарушената неврогенеза при възрастните не е съпътстваща щета на други обстоятелства, е показано в "Индоктринираният мозък" чрез дълга верига от доказателства. Нашият център на автобиографичната памет очевидно е под прицела на целенасочена глобална атака - Голямото психическо пренастройване.

Бъдещето на човечеството е заложено на карта

Душевната имунна система на човечеството е подложена на тежък удар. Безброй хора проявяват повишена податливост към дълбоки манипулации, много преди да се проявят симптоми като депресия или Алцхаймер. Дори и да можем само да спекулираме дали това се предизвиква съзнателно, няма съмнение, че в момента множество хора са заплашени от пълзяща и постоянна промяна в личността им. Само ако разберем как работи този механизъм, ще можем да излекуваме и защитим отново нашия хипокампус.

От описанието на проблема се вижда, че има контрамерки, които могат да бъдат приложени от всеки. Все още има надежда. Дали е умишлено или е нещастно съвпадение, в крайна сметка е без значение; това, което е сигурно, е следното: В наше време се въпросът дали видът ни може да запази своята човечност и творческа сила или ще ги загуби безвъзвратно. Все още можем да успеем да спрем и да обърнем този фатален процес, така че хората скоро отново да могат да развият пълния си духовен потенциал по естествен път.

(Коментар на читателя Детлев Хауер към статията): 

Атака срещу имунната система чрез изкуствен вирус, 

инжектиране на мРНК (генетична манипулация), 

електромагнитна радиация, 

кемтрейлс, 

замърсители в чешмяната вода, в храната от супермаркетите, във фармацевтичните продукти, 

промиване на мозъци чрез телевизията, ранна сексуализация на децата, 

идеологическа индоктринация в образователната система -

 всичко това допринася за формирането на човешки вид, който поради намалената си физическа и психическа устойчивост е заплашен да стане жертва на програмата за поробване на световния елит. Противоотровата е единствено вярата в нашия Създател чрез Исус Христос.

 Бележка

1 Рудолф Щайнер: “Може да се каже, че ние в нашето време сме още в много по-добро положение спрямо бъдещето, когато западното влияние все повече ще избуява. Няма да мине много време, след като сме отбелязали 2000 година, и от Америка ще произлезе макар и не в пряка форма, но един вид забрана на каквото и да било мислене, един закон, който ще има за цел да подтисне цялото индивидуално мислене. Наченките са заложени в днешната чисто материалистическа медицина, при която на душата се отрича каквото и да е въздействие и възоснова на външни експерименти човекът се третира като машина.”  (https://anthroposophie.blog.bg/history/2019/02/02/vyrvim-li-kym-zabrana-na-misleneto-edno-prorochestvo-koeto-i.1644423 )

 

 

Категория: История
Прочетен: 2673 Коментари: 0 Гласове: 10
Последна промяна: 24.10.2023 14:15
Петтомната поредица на Юдит фон Хале “Словото в седемте царства на човекоставането - Розенкройцерска медитация".

През октомври 2022 г. излезе едно изключително интересно и важно произведение - петтомната поредица на Юдит фон Хале “Словото в седемте царства на човекоставането - Розенкройцерска медитация". В него на повече от 2700 страници е изложено ново духовно съдържание, плод на духовнонаучната изследователска работа на стигматизираната авторка в свръхсетивните светове и окултните земни слоеве. (За Юдит фон Хале може да се прочете тук: https://anthroposophie.blog.bg/history/2018/12/14/sreshtata-s-hristos-prejiviana-ot-iudit-fon-hale-nositelka-n.1638572 ; В блога има и многобройни откъси от нейни книги).

Изложеното в томовете съдържание стъпва на антропософията, без чието познаване то не може да бъде разбрано, но авторката изнася като плод на собствените си свръхсетивни изследвания съвсем нови свръхсетивни факти, които по времето на Рудолф Щайнер преди повече от 100 години все още не са били актуални - напр. във връзка с Хигс полето, Хигс бозона, тъмната материя, тъмната енергия и черните дупки. Направо удивителна за един антропософски автор е и пълната липса на цитати от Щайнер или от който и да било друг автор.

                       image

За възникването на произведението и за това, че то е написано по волята на духовния свят и по-конкретно на Логоса-Христос, авторката разказва в малката книжка “Лично-нелично. История на възникването и подробно съдържание на произведението “Словото в седемте царства на човекоставането - Розенкройцерска медитация", предшестваща появата на петте тома:

“Въпреки че е основна част от делото на живота ми - а "делото на живота" обикновено се възприема като нещо доста лично - тази поредица е и най-"неличната" от всички книги, които съм написала. Нейният генезис е различен от този на всички останали мои книги и съответно съдържанието ѝ е различно. 

Независимо, че в живота си вече бях получила множество различни духовни блага (за които не съм в състояние да благодаря по подходящ начин и които, въпреки всичките ми усилия да живея и да се стремя към духовен живот, не чувствам, че съм "заслужила" по някакъв начин), през август 2009 г. се случи едно съдбовно за мен събитие (напълно незабелязано от моите ближни), което определи по-нататъшния ми живот и работа.

За съжаление не мога да намеря думи, които да предадат интензивността на това събитие. И така, то трябва да бъде описано по начин, който ми се струва почти кощунствено фактологичен: Трикратен духовен зов проникна в най-съкровеното ми, истинско, безсмъртно същество; трикратен зов или призив, който нарастваше по интензивност; зов с такава любов и в същото време с такова сериозно проникновение, каквото никога не може да има зов, излъчен от човешко същество. Беше извикано “моето" име!

И с този троен, смразяващ кръвта свръхсетивен призив, отправен към моето име, съзнанието ми се събуди (сякаш в някакъв вид спомен) за задачата, която е основна част от живота ми или щеше да бъде от този момент на 2009 г. нататък.

Всъщност още тогава бях започнала да осъзнавам задачата, но до момента на този призив не бях разбрала нито нейната важност, нито очевидната ѝ спешност. Това беше работа, която бях започнала мълчаливо, без всъщност да имам някаква представа за какво я правя или в каква посока и до каква степен ще се развие; и нещо повече: без ни най-малко намерение да я публикувам някой ден.

С този призив се появи недвусмислена яснота за това, което трябваше да направя: Трябваше да осъзная неотложността на тази централна задача на живота ми и (така ми се струваше) "най-накрая" да я осъществя на практика. Трябваше да продължа работата, започната в мълчание като съвсем лично занимание, оттук нататък с пълно отдаване на всичките си сили и възможности, да я завърша и да я предам на моите ближни в писмена форма.

Червената или "златната" нишка на книгата е изтъкана по волята на "Словото", а тя се ориентира според нуждите на онези, на които ще бъде дадена книгата: Ето защо я нарекох моята "най-нелична" или "надличностна" творба. Волята на Словото беше да разкрие собствената си природа отнов по нов начин в настоящето.” (“Лично-нелично”)

Задачата, поставена на Юдит фон Хале от духовния свят, се е състояла - по нейните думи - в това да проследи с възможностите, които притежава и които й се дават, пътя на Логоса през еволюцията на човечеството от Алфата на праначалото на Сътворението до края (Омегата) на седемстепенния цикъл на еволюцията на човечеството и целия космос с акцент върху потенциала и предизвикателствата към човека в съвременността и близкото бъдеще. 

Огромна заслуга на Юдит фон Хале е осветляването на духовната страна на факти, които досега са били обект на интерес и изследване единствено от физиката на елементарните частици, квантовата физика или астрономията, тоест, те са били проучвани със средствата на материалистическите природни науки, но не и с методите на свръхсетивното наблюдение “от другата страна”. Ето защо от читателя се изисква - наред с антропософската подготовка - да е запознат поне в общи линии с темите на споменатите дялове от материалистическата наука, за да възприеме поднесената информация. 

В цитираната книжка Юдит фон Хале пише, че не е смятала да изследва точно тези феномени, за които стана дума, но “волята на висшия духовен свят беше да разкажа и за такива тематични области, в които никога не бих се осмелила да навляза, защото ми липсва специфичната научна подготовка за това. Беше ми позволено обаче да осъзная, че човек не се нуждае непременно от такова образование, ако волята на този висш духовен свят е да осветли душата по свръхсетивен начин за определени взаимовръзки, чието познаване обикновено е грижа единствено на естествените науки. Всъщност по този начин на човешкия дух могат да бъдат разкрити много неща, които са в центъра на интереса и на естествените науки, но не могат да бъдат разкрити от тях в истинската им същност и значимост.

Възможно е (това дори е висшето призвание на човека) да се допринесе за просветление относно на пръв поглед чисто природнонаучни области и въпроси, ако отправната точка на изследването се намира, така да се каже, на противоположната страна на сетивно-физическата сфера на съществуване, а именно в духовната сфера. 

Всъщност откритията (а между другото и грешките) на естествените науки са пряко достъпни за душата по този път, без да се налага да ги изучава, тъй като вместо това тя придобива представа за мъдрия космос на божествено-духовните същества, чиито творчески сили на съзнанието влияят върху света и го оформят.”

Първият том на поредицата е посветен на Божественото Слово и “разчупването” му на духовни звуци, на въплъщението му в земния човешки език. Авторката дава много подробно описание на розенкройцерската медитация върху думата “алелуя”, която смята за важна за духовния ученик.

Във втория том Юдит фон Хале най-напред прави ретроспекция на възникването на земното тяло, излизането на Луната и преминаването на Марс и последиците им, като възникването на земното магнитно поле и въртенето на Земята или обръщането на полюсите по времето на Атлантида. Голяма част от втори том е посветена на квантовофизични проблеми, изследвани от перспективата на християнско-розенкройцерския посветен, а друга част - на макрокосмически теми, напр. инфлационния модел, тъмната материя и тъмната енергия, черните дупки.

В третия том акцентът е върху микрокосмически теми и по-точно строежа на атомното ядро, върху духовната страна на квантовата механика и несъвместимостта на квантовата физика с Айнщайновия космос. С тревога можем да прочетем какви опустошителни физически и духовни последици върху живота на Земята и човека има материалистическият подход на естествените науки към мистерията на ядрото.

Четвъртият том е посветен на окултните земни слоеве, които авторката е изследвала свръхсетивно, изминавайки степените на своето - както тя го нарича - християнско-розенкройцерско посвещение. Впечатляваща е т. нар. стена на абсолютното зло и срещата с него, тоест със Сорат, която става само с Аза и без подкрепа от добрите йерархии, както и начинът, по който авторката “изплува” от бездната. Засегнати са актуални проблеми, свързани със силите на размножаването, до които търсят достъп и се домогват азурите и Черните ложи, впрегнати на работа от тях.

На дейността на Черните ложи в наше време е посветена много голяма част от пети том. Описани са характерните им подходи и резултатите, които те целят, като въздействат върху всеки от земните слоеве. Последиците от техните въздействия в живота на земните хора се изразяват между другото в прекомерните сили на растежа и бума на тумори, в прекалено ранното съзряване на физическото тяло, в експлозивното нарастване на патогените. Описани са подробно манипулациите от страна на Черните ложи върху процеса на зачатие чрез въздействието на космическите констелации, злоупотребата с лунните сили, водещи до прекалено ранно преодоляване на различията между половете (всички знаем за бума на трансджендъризма и желанието за смяна на пола в Америка и Западна Европа, но почти никой не осъзнава какви манипулации на космически сили стоят зад него).

След изложението на толкова многобройни и мощни черномагьоснически практики в служба на злото авторката окуражава духовния ученик за работа в полза на доброто, като му разкрива тайната на радостта и дава метод за духовна работа върху земните слоеве, който може да се използва и от ученици, които не са толкова напреднали по пътя на посвещението. Този метод стъпва на съществуващите “свързващи канали” между свръхсетивните сфери и подсетивните слоеве. Ценни са сведенията за окултната физиология и за новото етеризирано физическо тяло на бъдещето. 

Обемът на произведението, което Юдит фон Хале нарича “дело на живота си” и го поставя на по-високо ниво от досегашните си христологични и други свръхсетивни изследвания, е толкова грамаден, че е невъзможно да бъде резюмиран в рамките на няколко реда. Това е четиво на изключително високо духовнонаучно ниво, което трудно може да бъде достигнато в днешно време от друг. Можем само да бъдем благодарни, че авторката се е заела сериозно със задачата, поставена й от духовния свят и се е справила по блестящ начин. За всеки, който се интересува от духовното измерение на явления от физиката, химията, биологията (напр. човешкия геном и непозволените намеси в него), за сериозния духовен ученик, който има воля да напредва по пътя на посвещението и да работи ръка за ръка с Христос за благото на човечеството и осъществяването на Божия промисъл, поредицата на Юдит фон Хале ще бъде незаменим наръчник и обилна духовна храна за пътя му.

 

Категория: История
Прочетен: 3037 Коментари: 0 Гласове: 10
Текст без посочване на място и дата с ръкописна бележка от Рудолф Щайнер, включен в CC 265 (“За историята и съдържанието на култово-познавателния отдел на Езотеричната школа 1904 - 1914”)

Четири могъщи, възвишени фигури стоят в мировото пространство, всяка обърната към една от четирите посоки. Така те образуват космическия кръст. Те ръководят и направляват мировите процеси и са служители на Този, който е животът на Слънцето. През всеки космически ден те биват инспирирани последователно от Слънчевия дух. Те са първичните сили, които се отразяват в трите сили на мисленето, чувствата и волята в космоса и в човешката душа. Този, която е най-мощен, съдържа в себе си силите на останалите трима, той е най-съвършен, само чрез него останалите могат да бъдат видени и разбрани. Той е пряк служител на великия слънчев дух и направлява бъдещето, така че то да се превърне в настояще. Лъчите на неговата светлина носят знание на човешките души. Светлината му свети от изток, сякаш възвестява нов ден.

Всяка от тези четири фигури направлява едно от планетарните състояния на развитие на Земята. Тримата, които са първичните сили, отразени във волята, мисленето, чувствата, са ръководили миналите планетарни състояния на Земята, които се наричат Стар Сатурн, Старо Слънце и Стара Луна. Четвъртият ръководи най-вече състоянието, което се нарича Земя. Затова той съдържа в себе си силите на останалите трима, които повтарят своето въздействие върху Земята и ги привежда в равновесие, като добавя към тях своята собствена сила. От дясната му страна, в посока север, стои този, който е особено свързан с развитието на Стария Сатурн. Неговата светлина свети в синкаво сияние, по-слабо от това на останалите. Тази възвишена, строга фигура се нарича с името Уриил. В посока запад стои този, който е свързан с развитието на Слънцето. Неговата светлина сияе със златист блясък. Тази извисена, мощна фигура се нарича Рафаил. В посока юг стои този, който е свързан с развитието на Старата Луна. Неговото същество блести в сребристобяла светлина. Таз прекрасна фигура се нарича Гавраил. Четвъртият, който съдържа в себе си силите на останалите и добавя своя собствена сила, излъчва светлината си от изток в розови нюанси и златист блясък. Той напътства и направлява развитието на Земята и следователно работи към бъдещето. Наричан е с името Михаил - царствена, победоносна фигура, която носи качествата на останалите трима. 

                          image

             Архангел Михаил от датския художник Арилд Розенкранц (1870 - 1964)


Така четиримата могъщи архангели стоят и направляват мировите процеси. Всеки от тях е свързан с един от четирите члена на човешкото същество, тъй като във всяко от планетарните състояния е бил заложен зачатъкът на един от членовете. Четвъртият насочва формирането на човешкия Аз. Той е най-тясно свързан с човечеството и е пряк служител на могъщия Слънчев дух, който точно по време на земното развитие е слязъл на Земята във въплъщение и се е съединил със Земята и нейното по-нататъшно развитие. Три планетарни състояния на развитие са минали, четвъртото е сега, а в бъдеще ще последват още три. По време на тях онова, което е било заложено в първите три състояния, ще бъде развито по съвършен начин на по-високи нива. Със силите на Аза, които човекът е придобил в земното си развитие под влиянието на могъщия Архангел Михаил и чрез Христовата сила, която е била вложена в него, той ще може да развие по-висши членове в себе си по време на тези три следващи планетарни състояния. Той ще може да развие три висши члена, но ще ги формира вътре в себе си. От четирите той ще остави три да израснат като висша троица. Извън човека, в космоса, тази висша троица вече съществува, но човекът трябва постепенно да я привлече, така че тя да се овътрешни в него.

Точно както четирите члена на човешкото същество са свързани с четиримата архангела, под чието влияние са формирани наченките им, така има космически сили, които са свързани с трите висши члена на човешката природа. Бъдещите състояния на развитие също ще бъдат напътствани и направлявани от възвишени духовни същества. Те не стоят в четирите посоки на пространството като четириматата архангела, образуващи космическия кръст така, сякаш са се отдалечили един от друг от общ център, а са свързани помежду си по такъв начин, че образуват триъгълник, сияещ в златно великолепие. В "Аз съм, който съм бил, който съм и който ще бъда" те свързват трите точки на времето: минало, настояще и бъдеще и ги вплитат в единство. В четиримата те ще влеят своята сила, заставайки не до тях, а над тях.

По време на земната еволюция силата на четвъртия архангел се добавя към тримата предходни и чрез този четвърти тримата са надарени с по-висши сили. И този четвърти ще бъде посредникът, чрез когото висшата Троица ще може да се разкрие в тяхната дейност; чрез него тя ще може да внесе в четиримата новата духовна светлина, която е животът, точно както в човека четвъртият член, Азът, има в себе си силите, които ще формират трите висши члена, духа-себе, духа-живот и човека-дух и ще ги приведат в активност.

Първият импулс е даден в повратната точка на планетарното развитие, в четвъртото, земното състояние, за да могат силите на висшата троица да продължат да действат в трите следващи състояния. Същата сила, която живя на Земята в Христос Исус и се съедини със Земята, когато Словото стана плът, ще продължи да работи по три начина в трите следващи планетарни състояния, в петото, шестото и седмото, които се наричат състояния на бъдещите Юпитер, Венера и Вулкан. Трите висши члена на човека са свързани с тези три сили. На Земята чрез Христовата сила на човешкия Аз е дадена възможност да развие тези членове в себе си в бъдеще. В следващото планетарно състояние, състоянието на Бъдещия Юпитер, чрез формирането на духа-себе човекът ще се свърже с онези сили, които се разкриват в космоса като "Светия дух". Чрез своя дух-себе той ще стане съпричастен на този Свети Дух. В следващото планетарно състояние, състоянието на Бъдещата Венера, човекът ще се свърже със силите, които се разкриват в космоса като "Сина" чрез формирането на духа-живот. С формирането на духа-живот той ще бъде самият Син. А в последното планетарно състояние, състоянието на Бъдещия Вулкан, той ще се обедини с космическите сили, които се наричат "Отец", чрез развитието на човека-дух. Като човек-дух той ще стане едно с Отца, ще бъде в Отца и Отец ще бъде в него.

Така човекът ще развие в себе си силите на златния триъгълник. Тогава той ще се разкрие в него, като прозвучи божественото Слово на сътворението, което е вляло силата си в този триъгълник. Това божествено Слово е било началото на всички неща; то е вляло своята сила, своя живот във всички неща. В процеса на развитие на света то постепенно се е изгубило за човека, тъй като той все по-рядко е можел да го чуе да звучи в себе си и във външния свят. То сякаш било разделено на много срички и букви и никой не е бил в състояние да разбере връзката между тези букви. Никой не е бил в състояние да състави от сричките дума, която сама по себе си да е жив, творчески звук. Скрит в най-дълбоките източници на съществуването почивал златният триъгълник, върху който била запазена тази дума. Там тя била изписана. Отначало тя била недостъпно за хората. Но веднъж, когато звукът на Словото сякаш напълно заглъхнал, когато мракът бил най-дълбок, то отново се разкрило пред човечеството и показало своята сила. Оттогава във вътрешното същество на човека е останал отзвук като спомен за него. Това е дало възможност на човека да го открие отново в своето вътрешно същество и във външния свят. Всеки човек става търсач на Словото, когато започне да формира висшите членове в себе си, да изгражда златния триъгълник в себе си. Тогава един ден той ще го намери. И както постепенно формира висшата троица в себе си, докато тя може да се разкрие в единство, така ще се научи да изрича сричка след сричка Словото, докато то не зазвучи ярко в собствената му душа и той не схване божественото сътворяващо Слово в своето същество.

Категория: История
Прочетен: 3427 Коментари: 0 Гласове: 12
Последна промяна: 29.09.2023 14:13
Това е откъс от една от последните книги на Верена Щал фон Холщайн и Волфганг Вайраух - "Въведение в света на природните същества", 1. том, Фленсбург/Хандевит, 2021

Капуву, Каменния за една голяма скала на един датски остров: Поради това, че азови същества са дали име на камъка, той е станал малко по-буден. Каменни същества, които чрез хора или ангели придобиват специално значение, стават по-будни. Хубаво е да се поздравяват камъните, макар човек с будното си съзнание да не усеща реакция, но тя съществува. С етерното си тяло човек, който седи на някакъв камък и се моли или медитира, прегръща камъка. Когато хората мислят редовно за техния камък, когато чрез мисълта се създава ритъм, се добавя и волеви импулс. Преди Мистерията на Голгота всички каменни същества са спали. Оттогава имат тенденцията да се събуждат и с тези импулси за събуждане е свързан Ариман. Има същество, което иска да прекрати процеса на събуждане и това е Ариман. Когато човек вземе в ръка един камък, възприема го, разглежда го и го харесва, това е азова постъпка и винаги едно азово качество се съвързва с камъка.

Азово оцветени саламандри

Волфганг Вайраух към Ехнатон: Искам да обсъдя с тебе различни аспекти на топлината и огъня, интересувам се също кои същества и по какъв начин са свързани с различните видове топлина и огън.

Ехнатон: С удоволствие. За да опростим нещата, можеш да ме наречеш Големия саламандър.

В.В.: Кои същества действат в телесната топлина на животните и хората?

Е.: По принцип у човека има две групи саламандри. Едната е свързана с Аза. Другата група затопля физическото тяло. Човекът ги забелязва напр. когато са му изстинали краката и топлината отново нахлува в тях, защото тази топлина отново се внася в изстиналата част от тялото. Външно това е свързано с кръвообращението, което в такъв момент се увеличава, но на практика това са саламандрите в съответното физическо човешко тяло. Двете групи саламандри са и личните саламандри на човека.

В.В.: Те винаги ли са при един и същи човек по време на целия му земен живот?

Е.: Това е много различно. Обикновено всеки човек "бележи" с Аза си своя собствен саламандър И тези лични саламандри седят главно (но не само) в кръвта. Те се различават по много фин начин от другите саламандри, според азовата окраска на човешката индивидуалност. Саламандрите на някой човек, който седи до теб в метрото, са различни от твоите. Но може да се случи, когато докоснеш някого, особено когато го харесваш, тези саламандри да преминат в другия човек. Обаче той трябва да "разреши" това въз основа на вътрешнито си отношение. Естествено, този процес е неосъзнат. Затова човек не може сам да си стопли толкова бързо краката, колкото ако друг ги вземе в ръце.

В.В.: От кой момент двете групи саламандри присъстват и са активни в новороденото?

Е.: Разбира се, двете групи саламандри винаги присъстват във формиращото се  физическо тяло, защото то винаги е пронизано от топлина, но едната група става индивидуална, едва когато започне азовата окраска, т.е. около третата година. Едва тогава човекът ги "бележи" съгласно своето азово качество. Но това не става за един момент, а се проточва в продължение на много години, всъщност през целия живот. Саламандрите на младежи, а още повече на деца, имат все още силно изразен групов характер. Те преминават между хората, особено в една младежка група, в детската градина или в училище. 

В.В.: Азът също е топлинно същество. Как стои въпросът с Аз, който не е инкарниран? Около него и в него също ли се намират тези азово оцветени саламандри? 

Е.: Не може да се каже така, защото тези саламандри се бележат и стават азово оцветени, само когато един Аз е инкарниран във физическо тяло. Но има много различни саламандри, саламандри има не само в човека, но и във всеки вулкан и на много други места, където има топлина и огън.

Топлинно същество на Земята

В.В.: Кои същества са свързани с топлината на Земята?

Е.: Можем да ги наречем "саламандрите на азовото същество на Земята". Имам предвид съществата на Земята, на Земния дух. Това е високо издигнато същество, също като водещите същества на другите планети и подвижни звезди. Освен това във всеки вулкан има същества на вулкана. Над всяко такова същество има пастир на вулканите и над всички е Големият вулкан.

В.В.: Кои същества живеят там, където на Земята няма вулкани, но е топло, например в посока към центъра на Земята?

Е.: Това е топлината на съществото на Земния дух. Планетните същества са топли същества. Разбира се, Земният дух има около себе си множество по-малки топлинни същества. Лавата можем да я наречем негова кръв - но само в известен смисъл, като аналогия. Други наричат водата кръв на Земята, макар че водата всъщност е животът на Земята. В цялата област на земната топлина и вулканите има една високо диференцирана координатна система и по-големи и по-малки същества.

В.В.: Ти свързан ли си с тези топлинни земни същества или не?

Е.: В известен смисъл да. Съществата на лавата и елементарните топлинни същества са много близки. Чрез системата на Земята те спадат към първичните същества. Аз нямам проблем да общувам със съществата на вулканите. Това е много по-лесно, отколкото да общувам с топлина, която е химически създадена. Тя ми е по-чужда от съществата на вулканите...

Светкавици

В.В.: Кои същества са свързани със светкавицата и кои с кълбовидната мълния?

Е.: При обикновените светкавици в действителност се проявява гневът на боговете и тук има различни светкавици. Светкавиците в природата са азови изяви на невидими духовни същества. 

Кълбовидните мълнии са нещо много сложно. Кълбовидната мълния е опитът на саламандрите да разберат водата. Кълбовидната мълния има форма на кълбо, а праформата на кълбото е водата. Всяка капка вода образува кълбо. Водата и огънят според вашето земно изживяване, тъй като вие използвате много квадратната форма, когато строите, са диаметрално противоположни елементи. Въпреки това четирите елемента се опитват да се разберат един друг. За да може огънят да разбере водата и кръглата форма, боговете-създатели са измислили кълбовидната мълния. В нея действа нещо, което на пръв поглед е противоречиво - един ундино-саламандър.

В.В.: До каква степен саламандрите опознават водния елемент и кръглата форма, когато действат в една кълбовидна мълния?  Какво става в този момент? Какво разбират саламандрите за водата, ако имат възможност да влязат в една кълбовидна мълния?

Е.: Те създават форма, изживяват определен процес на познание. Водата поначало знае какво представлява формата, а саламандрите всъщност са неоформени същества, респ. действат в такива структури. В кълбовидната мълния те се опитват да разберат не само ундините, но и принципа форма. Това те изживяват в кълбовидната мълния, ако успеят да създадат от себе си една форма в кълбовидната мълния. Светкавицата няма форма, най-много нещо издължено-зигзагообразно. Тази форма е много по-адекватна на същността на саламандрите, отколкото кълбото. Можеш да кажеш, че пламъкът на свещта има определена форма, но този вид форма не идва от саламандрите, а от газта или восъка или стеарина на свещта. Но при кълбовидната мълния саламандърът сам успява да й придаде формата.

В.В.: А има ли го и обратния процес, ундините да искат да разберат саламандрите?

Е.: Да, той може да бъде наблюдаван при всяко готвене, когато се разтваря формата и се издига пара. Освен това всяко съществуване на облаците е опит за доближаване до същността на саламандрите. Елементарните същества се опитват да опознаят другите групи същества, при водната пара ундините искат да опознаят саламандрите. Но най-трудно е това за диаметрално противоложните същества, ундините могат по-лесно да стигнат до твърдия и водния елемент, отколкото до огнения ...

Саламандрите в душевната топлина

В.В.: В топлината на човешката кръв същите ли същества действат, както в душевната топлина?

Е.: В душевната топлина действат саламандри, които аз нарекох светци, те се създават от вас чрез душевната ви топлина. Те всъщност са същите, като саламандрите, действащи в кръвта, защото в нея работи също душевната топлина. Но кръвта може да е и студена, щом напусне тялото. Тогава в нея ги няма вече тези същества. 

Саламандрите действат в топлината на кръвта в областта, в която действа Азът в душата и е налице среда-носител. Имам предвид физически носител. Такъв е например човешкият организъм. Душата на човека затопля тялото и околната среда около него, защото човекът излъчва топлина, това е въздухът, затоплен от него. Душата също не е само във физическото тяло, а и малко около него.  Душата се носи и подбужда непрекъснато от азовото качество и когато това стане, човекът може да развие топлина. Искрата на Аза кара определен материал да гори, респ. го затопля. Но за това е необходим и кислород.

В.В.: Но това трябва да е възможно и без физическо тяло или гориво, защото след смъртта душата не е студена.

Е.: Да, напр. един починал, който още е близо до Земята, може да се възприеме като усещане за топлина. Това означава, че и след смъртта в душата има саламандри. Саламандрите имат битие на двата плана, материалния и свръхсетивния. Това при много други елементарни същества не е категорично ясно. Разбира се, има специфични елементарни същества, които действат само на свръхсетивния план, напр. съществата на раждането и смъртта. Саламандрите имат възможност да се прикрепат към някоя субстанция в материалния свят, освен това могат просто да бъдат и в свръхсетивното.

В.В.: Тези саламандри, които живеят с душите след смъртта им, винаги ли са в теаи области или действат също и на Земята в пламъка или други горива?

Е.: Саламандрите много приличат на вас хората, те също като вас минават ту тук, ту там.

Изпращане на саламандри по дяволите

В.В.: В камалока, т.нар. чистилище, човекът преживява душевно изгаряне поради пристрастявания или други зависимости от материята, които вече не съществуват. Аз си представям, че там също има някакъв топлинен импулс. Какви същества живеят в него?

Е.: Всяко пристрастяване има нещо изгарящо в душевния елемент, поради това във всяко пристрастяване и във всеки процес на душевно изгаряне живеят саламандри. В чистилището живеят саламандри, които са "командировани" от положителната страна на духовния свят, за да служат там на необходимите процеси. Луцифер и Ариман също имат достъп до саламандрите и саламандрите се използват не само от добрата страна. Само хората изпращат милиони саламандри, които са свързани с тях, по дяволите. С всеки израз на омраза, най-вече с гнева, са свързани такива същества, с всяка мисъл за отмъщение, с всяко отрицателно душевно чувство. Тези саламандри човекът ги изпраща при дявола, респ. при сатаната, за да се нагорещи чистилището. Това е много опростен образ. Когато нещо гори в човека при някое пристрастяване, на Земята или в камалока, гори и неговата собствена душевна субстанция.  След смъртта страстта не намира удовлетворение в тяло, не може да бъде угасена, защото вече я няма субстанцията и тогава горенето се запазва, докато изгасне от само себе си...

Отхвърляне

В.В.: Как се отнасяте с хората, които наричат тези разговори с природните и духовните същества "глупости" , с хората, които заради това са се отдалечили от нас?

Ечевит: Това показва, че при страшно много хора антропософията е заседнала в главата, не е стигнала до целия човек. Те схващат антропософията само  с главата, не с целия човек. С обикновеното разсъдъчно мислене всъщност нашите разговори само могат да бъдат отречени. Но ако тези хора бяха прихванали от космическата интелигентност на Михаил, а не само ариманичната интелигентност, те щяха да схванат нашите разговори като нова възможност, а не като демонизъм или нещо подобно. Това означава, че много от нещата, които Рудолф Щайнер е заложил преди 100 години, не са се инкарнирали и развили в света, както е било замислено. Антропософията не е обхванала в достатъчна степен целия човек, респ, обратното - хората не са възприели правилно антропософията в себе си. Разбира се, това е различно при различните хора. Специално при институционализираната антропософия имаше най-малко антропософия. Това е един от най-важните и същевременно най-тъжни резултати за Големия, който си е извадил важни изводи от този факт, които вече проличават и ще проличават все повече.

В.В.: Какви са те?

Е.: Институциинализираната антропософия вече се подкрепя значително по-малко от него, докато индивидуалната антропософия, малките вълчи пътеки, както ги нарича той, вече се подкрепят и насърчават много повече от него. Индивидуалните пътища към антропософията, към духовния свят, към индивидуалното посвещение имат в много по-голяма степен неговата подкрепа.  Това се проявява в малките клетки, които възникват по целия свят. И всички тези хора правят антропософията или духовността малко по-различна, отколкото е обичайната институционализирана антропософия, а това  повече или по-малко смущава хората в антропософските институции. Институционализираната антропософия е важна, също и като защита за малките духовни клетки по света, но погледната духовно, нейната важност значително намаля. Това не означава, че институциите не са важни. Но едно висше училище с различни класове или различни по цвят членски карти вече не е важно, поне от духовна гледна точка.

Промени

В.В.: Какво се промени за вас и света, след като през последните 16 години бяха проведени тези разговори и бяха издадени около 50 книги?

Е.: По света възникна разбитане за природните същества. Хората получиха нови понятия за тези същества и техния свят. Възможно е в бъдеще с тези понятия да се случи същото, като с много антропософкси понятия, те да станат самостоятелни и с това да се циментират. Но това още не се е случило. Все още целият контекст и езикът, на който разговаряме, са много живи. Много голяма крачка е и това, че все повече хора знаят, че има не само четирите групи елементарни същества гноми, ундини, силфи и саламандри, но и много други и различно действащи същества, напр. същества на вЪлната, стъклото, стадата, солта, хартията, калиевата сол, домашни духове, същества на металите, на машините, елфи, дървесни духове, феи и т.н. Във всички материални области, във всичко живо и одушевено има съответните същества, които са толкова много и различни видове, че е невъзможно да се изброят. Този поглед към безбройните и различни същества, който вече го има по света, възникна чрез вашите книги. Моите уважения!

В.В.: Има ли и друго, което се е променило оттогава?

Е.: Това не е ли достатъчно? Промени се и още нещо важно - хората се осмеляват да говорят за природните същества. Когато Танис Хелиуел написа книгата си "Лято с леприкони" малко преди да се появим ние с нашите книги, тя се възприемаше като нещо екзотично. След нас дойдоха и други, които написаха книги за възприятия и срещи с елементарни и природни същества. 

Междувременно почти всички се осмеляват да говорят за тези същества. Много хора със свеъхсетивни възприятия говорят вече за това, без да ги гледат странно. Това са хора, общуващи с животните, както и от други посоки на езотериката. Те вече се осмеляват да говорят по тези теми. Това беше подготвено от вас. Междувременно всеки знае, че има хора, които могат да разговарят с ангели и все повече хора имат все по-малко враждебно отношение към свръхсетивните светове, макар и да са скептични, но поне мнозина се удивляват.

В.В.: А какво се промени за вас и света?

Е.: Ние наблюдаваме с удивление колко успешно се инкарнират духовни факти чрез вас хората. И ние научихме подробностите за тези неща, защото ние духовните същества не можем да гледаме в човешките азове, това може само Христос. От хората ние научаваме как те се отнасят към духовните факти, как развиват свободата си. Само Христос може да гледа в азовете на хората, но той не го прави, защото е направил възможна свободата. Обаче ние останалите можем да наблюдаваме вашите постъпки. И знаем много повече за вас, отколкото вие самите, но не можем да надничаме във вашия Аз.

Освен това ние, които участвахме непосрествено в тези разговори, успяхме да заинтересуваме безбройни други същества - Същинските Земни, Същинските на Марс, ангели, животински и растителни азове и др. същества. За Големия и мен беше важно да направим комуникацията между хората и духовните същества тема на разговори. Тази комуникация е възможна и има хора, които могат да разговарят с природните и духовните същества, и то в пълно съзнание....

Сега духът идва от североизток

Е.: Градът Фленсбург има свой дух и това същество има известен копнеж за спокойствие. Един известен човек каза: Във всичко спящо нещо има тенденция да се събуди. Но е вярно и обратното, че във всяко събудено нещо я има и тенденцията отново да се оттегли за почивка. Това важи и за духа на Фленсбург, който е приютявал много духовни и важни личности. Важно в това отношение беше времето на месец май 1945г., когато от всички страни във Фленсбург нахлуха десетки хиляди нацисти и имаха за известно време много вредно влияние.

Сега Дания строи стена към Германия, за да не навлизат диви прасета. Северът иска да запази своя дух за себе си, това не е добра игра на сили. Трябва да се гледа повече към Финландия, към балтийските страни, към Русия, защото там живее дух, който ще бъде необходим в бъдеще. Хората там се нуждаят от много дух, защото имат трудности с духа, между другото и заради социализма. Именно ръководителите на много източни страни са проблемни - от Лукашенко до Путин и Ердоган. Сега духът вече не идва толкова мощно от север, от Скандинавия, а по-скоро от североизточна посока. Малък материален знак за това е оградата срещу дивите прасета.

В.В.: Жалко.

Е.: Да, ти си преживял съвсем други неща. Разбирам, че си тъжен, но в момента и духовният свят е в стрес, защото на Земята има прекалено много хора, затова възникват тенденции, които биха могли да бъдат различни и по-добри. В близко бъдеще - не от вашата човешка гледна точка - броят на хората на Земята ще бъде много по-малък и тогава пак ще бъдат възможно много повече и нови неща.

 

Категория: История
Прочетен: 2880 Коментари: 0 Гласове: 11
Последна промяна: 19.09.2023 18:07

Лекция на Рудолф Щайнер, изнесена в Базел на 19. ноември 1907 г. (СС 100)

В началото на днешното ни разглеждане трябва да поставим едно важно понятие от духовната наука. В езотеричното християнство Луната се нарича космос на мъдростта, а Земята – космос на любовта. Под Луна се разбира лунната фаза на Земята 1. Определянето на Луната като космос на мъдростта се основава на факта, че всичко, което се е формирало по онова време, е било проникнато от мъдрост. Смяната на лунната фаза с тази на Земята означава смяна на космоса на мъдростта с космоса на любовта. Когато Земята излязла от състоянието на здрач, от Пралая, покълнали зародишите, посети на Лунатамежду тях зародишите на физическото, етерното и астралното тяло на човекаВ тях и техните взаимовръзки на Луната била вложена мъдросттаЕто защо в структурата на тези три тела се открива мъдрост. Най-голямата мъдрост се крие в строежа на физическото тяло, по-малко в строежа на етерното тяло и още по-малко в този на астралното тяло. Ако погледнете на човешкото тяло не само с интелекта, но и с съзерцаващата душа, ще откриете тази мъдрост във всеки орган, във всеки член на тялото. Ако човек наблюдава например човешката бедрена кост, в нея се открива истинска мрежа от кръстосващи се греди, на пръв поглед неправилни; но никой днешен инженер не би могъл да конструира тези два стълба, които с най-малкото количество сила и материал поддържат горната част на човешкото тяло. Докато божествените духове все още изграждали човешките тела, в тях се влагала само мъдрост. По правило физическото тяло на човека се смята за най-низше, но това е погрешно, тъй като именно в неговото тяло се наблюдава най-голямата мъдрост. Само благодарение на тази мъдрост е възможно физическото тяло да устои на атаките, които астралното тяло винаги отправя към него, без да се срине преди да е дошло времето муСтрастите, които се проявяват във физическото тяло, пиенето на кафе, чай и т.н., са все атаки на астралното тяло срещу физическото тяло и особено срещу сърцето. Затова то трябвало да бъде така мъдро изградено, че атаките да не могат да го разрушат в продължение на десетилетия. Разбира се, подходящата форма на сърцето трябвало първо да бъде открита чрез многобройни трансформации.

Само защото мъдростта е в основата на строежа на света, тя може да бъде търсена и открита в него от нашия интелект. Но мъдростта не се е появила внезапно в света, вливането ѝ е станало бавно и постепенно, а проникването на Земята с любов ще стане също толкова бавно и постепенно. Това проникване на Земятас любов е смисълът на нейната еволюция. Любовта е започнала на Земята в най-малки мащаби, но се разпространява все повече и повече и в края на земната фаза всичко ще бъде пропито с любов, точно както е било пропито с мъдрост в края на лунното състояние.

Когато Луната излязла от Земята, силата на любовта била в зародиш. Първоначално се обичали само кръвните роднини. Това продължило дълго време и постепенно сферата на действие на любовта се разширила. За да се почувства и проявява любовта, е необходима известна независимост на съществата. От самото начало в човешкото развитие действат две сили: обединяваща и разделяща - Слънцето и Луната. Под влиянието на тези сили човекът се е развил до такава степен, че трите му тела с носителя на Аза са се наклонили към духа-себе, духа-живот и човека-дух. Окончателното обединение обаче не можело да се осъществи без да се присъедини нова космическа сила. Тази сила, която упражнила особено силно влияние след отделянето на Луната, дошла от друга планета, която влязла в странни отношения със Земята. Тази планета – Марс – извършила един вид преминаване през земната маса, когато Земята започнала своята еволюция. Дотогава на Земята липсвал един метал - желязото. Появата на желязото на Земята променя хода на нейното развитие с един замах. Желязото е донесено на Земята от планетата Марс. Оттогава за човека станало възможно да образува топла, желязна кръв. Марс също така дал на астралното тяло нов член: сетивната душа, смелата душа. С пристигането на Марс в душата се развил агресивният елемент. Тук трябва да направим разлика между физическото тяло, етерното тяло, астралното тяло и сетивната душа. Въздействието на сетивната душа върху физическото тяло е появата на червената, топла кръв. Сега оплождащият Аз можел постепенно да се интегрира.

"Кръвта е много специален сок", казва Гьоте във "Фауст". Богът на формата, Яхве, играе особено важна роля в това отношение. Преди всичко той завладява новообразувания орган - кръвта, насища я със своите сили, трансформира агресивните качества на смелата душа в сили на любовта и превръща кръвта във физически носител на Аза.

В началото не всеки човешки индивид имал свой собствен Аз. Във всички кръвни роднини, които били запазили една и съща кръв чрез близък брак, брак в семейството, действала една и съща сила на Яхве, силата на един и същи Аз. Така че такава една малка група имала общ Аз. Индивидът се съотнасял с цялото семейство както пръстът с цялото тяло. В началото имало групови души. Индивидът се чувствал само част от племето. Един и същ Аз се усещал не само при живеещите по едно и също време; той продължавал да живее и в различните поколения, докато кръвта оставала несмесена, докато в племената имало само бракове между близки. Така че Азът не се възприемал като нещо лично, а като нещо общо за всички съплеменници. Точно както човек си спомня това, което е преживял след раждането си, така и хората от онова време си спомняли какво са правили предците от същата кръвна общност, сякаш сами са го преживели. Внуците и правнуците чувствали в себе си същия Аз като при дядото и прадядото. По този начин ние разбираме тайната на голямата възраст на патриарсите. "Адам" например не е било име на отделна личност, а на общия Аз, който преминавал през поколенията. 

По-горе беше казано, че Яхве направил кръвта физически носител на Аза. Той направил това, като подтикнал образуването на кръвта. Той изразил своята сила по пътя на дишането. Благодарение на това, че Яхве му дарил дишането, човекът станал човек на Яхве. Трябва да се възприема буквално, че на човека, вече снабден с необходимите предпоставки, е било вдъхнато живото дихание: "Яхве вдъхна в човека дихание и той стана жива душа" (1 Мойсей, 2:7). Това вдъхване на душата не е станало изведнъж, а трябва да се разбира като много дълготраен процес. Така човекът се превръща в дишащ въздух.

На Старата Луна на процеса на дишане съответствало нещо друго. Докато сегашният човек вдишва и издишва въздух и по този начин има източник на топлина в себе си, неговите предци на Луната, състоящи се от физическо, етерно и астрално тяло, вдишвали и издишвали топлина или огън. Дишащите огън са предшествениците на хората на Луната. Тайната наука нарича тези същества “огнени същества”, докато хората на Земята се наричат “въздушни същества”. Тайната наука вижда във всяка материя само израз на духа. Ние не само вдишваме и издишваме въздуха, но заедно с него и духа. Въздухът е тялото на Яхве, както плътта е тази на човека. Споменът за това е изразен в германската легенда за Вотан, който язди вятъра. Също и това, което било вдишвано и издишвано на Луната, е духът.

На Старата Луна са били същите духовни същества като на Земята. Там те живеели в огън, а на Земята се превърнали във въздушни духове. В космическата еволюция отделни същества изоостанали, така както в училище отделни ученици остават да повтарят класа. Тези същества, които направили Слънцето свой дом, се развили по-бързо и намерили прехода от огнени към въздушни духове, докато голям брой същества не постигнали този преход. Първите сега въздействат на човека като духовни сили отвън, от Слънцето и Луната. Човекът ги поглъща чрез дишането си. Между човека и тези високоразвити слънчеви духове се намират онези духовни същества, които също са напреднали много повече на Луната от човека, но не толкова далеч, колкото слънчевите духове и Бог Яхве. Те все още не са били в състояние да влияят на човека чрез дишането му, но въпреки това се опитвали да му въздействат. Това били незавършените огнени духове. Тяхната стихия била топлината, а тя присъствала само в кръвта на човека. Те трябвало да живеят от тази топлина.

В хода на своето развитие човекът бил поставен между въздушните духове, живеещи в дъха му, висшите духове, които го одухотворявали и огнените духове, които търсели елементите на кръвта му. Те действали в кръвта му като врагове на Бог Яхве. Яхве се стремял да запази хората заедно в малки групи чрез любовта. Той искал да им вдъхне чувство за принадлежност. Но ако съществувала само любов, хората никога нямало да се превърнат в независими същества. Щяло да се наложи да се превърнат в един вид любовни автомати. Срещу това огнените духове насочили своите атаки, като успехът се изразявал в това, че човекът постигнал личната свобода. Малките групи от хора били разпръснати. Бог Яхве се интересувал единствено от това да събере хората заедно в любовта. В кръвта той действал като Бог на кръвната любов. Действието на огнените духове било различно; именно те донесли на човека изкуството и науката. Тези духове се наричат още луциферични духове. По-нататъшното развитие на човечеството се осъществява под влиянието на Луцифер, който носи на човека свободата и мъдростта. Под ръководството на Бог Яхве хората трябвало да се обединят чрез принципа на кръвното братство.

Това, че човекът станал свободен гражданин на Земята, той дължи на Луцифер. Яхве поставил човека в рая на любовта. Там духът на огъня, змията, се появил във формата, която човекът имал някога, когато все още дишал огън и отворил очите му за това, което било останало от Луната. Това луциферично влияние било усетено като съблазън. Възпитаните в тайни школи обаче не възприемали това просветление като съблазън. Великите посветени не унижавали змея, а го издигали като Мойсей в пустинята. (4 Мойсей, 21: 8-9.) 

Това, което трябвало да се прояви в човечеството, отдавна се е проявило чрез Яхве като любов към кръвта. Заедно с него действал и духът на мъдростта - принцип, който трябвало да подготви нещо друго. Постепенно любовта се разпространила от по-малки към по-големи групи хора, от семейства към племена. Характерен пример за това е еврейският народ, който чувствал общността си и наричал всички останали “галилеяни”, т.е. тези, които не принадлежали към същата кръв. На човечеството трябвало да се даде не само кръвната любов, но и духовната любов, която ще обхване цялата Земя с братски връзки. Времето, в което човечеството е било държано заедно само от любовта между роднините, трябва да се разглежда само като време на обучение за това, което трябвало да дойде по-късно. Също и действието на Луцифер, което се състояло в разкъсване на стягащите връзки, било само подготовка за действието на По-висшия, който щял да дойде. В християнската тайна школа този По-висш бил наричан истинският носител на светлината, истинският Луцифер, Христос.

Нека сега се върнем към времето, когато атлантското човечество пребивавало на Земята. По онова време Земята имала съвсем различен вид. Между Европа и Америка, където сега тече голямо море, имало суша, част от Земята, която сега лежи на дъното на океана. Днешната наука също постепенно стига до извода, че там, където сега се простира Атлантическият океан, някога е съществувал континент. Атлантида била обитавана от хора, които били твърде различни от днешните. Връзката между етерното и физическото тяло тогава била съвсем различна от сегашната. Един ясновидец вижда в днешния човек две точки в главата, едната в етерния мозък, а другата във физическия мозък, между очите, на дълбочина около сантиметър. Тези две точки при съвременния човек съвпадат. При атлантите било различно. Етерният мозък изпъквал значително над физическия и двата центъра на мозъците не съвпадали. В изключителни случаи и при съвременния човек може да се случи тези две точки да не съвпадат; една от последиците от това е слабоумието. Едва през последната третина на атлантския период центровете на двата мозъка се съединили и тогава човекът се научил съзнателно да казва "аз" на себе си. Преди това атлантите не били в състояние да изчисляват, да броят, да преценяват или да мислят логично. За сметка на това те притежавали огромна памет, която се запазвала поколения наред, както и притъпено ясновидство. Те не можели да виждат ясно очертанията на физическите тела, но можели да възприемат процесите в душите. Когато атлантът срещнел животно, той възприемал ясновидски как животното се отнася към него. Ако например виждал червеникавокафяв цвят, той го избягвал; знаел, че се проявява враждебно влияние. Но ако виждал червеникаво-лилав цвят, знаел, че към него се приближава нещо симпатично. Това ясновидство се използвало и за разпознаване на стойността на храната. Днешното животно, което е запазило това притъпено ясновидство, различава по подобен начин растенията на пасището по отношение на тяхната полезност или вредност. 

Преживяването, което човекът е съхранил в сънищата, е упадъчен остатък от ясновидството на древните атланти. При атлантите не е имало такова рязко разделение между съня и будното съзнание, както при съвременния човек. Дневното съзнание не е било толкова ясно, колкото нашето съзнание днес. Съзнанието насън и наяве е било по-ярко. В първите атлантски епохи е имало и състояния на пълно безсъзнание, които са били пронизвани от мощни съновидения. Атлантите от най-ранните времена не са знаели нищо за акта на размножаване. Той протичал в състояние на пълно безсъзнание. Когато атлантът се събуждал, той не знаел нищо за размножаването. Процесът на размножаване му бил показван само в символични образи. Древногръцкият мит за Девкалион и Пира, които отишли в Гърция и хвърляли след себе си камъни, които след това се превърнали в човешки същества, все още ни напомня за това.

image

"Девкалион и Пира" (ок. 1525-1530) от Доменико Бекафуми (1486-1551)

Процесът на размножаване бил забулен в неосъзнатост, а браковете се сключвали само между кръвни роднини. Това, че хората се пробудили за съзнание и съзнателно разпознали акта на размножаване, се дължи на дейността на духовете на Луцифер, които "отворили очите" на човека. Той се научил да различава доброто от злото. Тъй като хората вече знаели за любовта си и не се интересували само от кръвната връзка, те станали независими. След това Яхве бил заменен от Христос, който донесъл в света по-висша любов и направил хората независими от племената и кръвните роднини. Тази универсална любов е само в началния си стадий. Но щом Земята предаде съществата си на Бъдещия Юпитер, тогава те ще бъдат напълно проникнати от тази духовна любов. Следните думи на Христос сочат към тази универсална любов: "Ако някой дойде при Мене и не намрази баща си, майка си, жена си, децата си, братята си, сестрите си и собствения си живот, той не може да бъде Мой ученик" (Лука 14: 26). Духът, който излива тази всеобща любов все повече и повече по Земята, е Христовият дух. Развитието на Земята е разделено на две части от появата на Исус Христос. Кръвта, пролята на Голгота, означава замяната на роднинската любов с духовна любов. Такава е връзката между Яхве, Луцифер и Христос. 

1 Старата или “окултната” Луна е третото въплъщение на Земята след Стария Сатурн и Старото Слънце и преди сегашната Земя.

Категория: История
Прочетен: 2494 Коментари: 0 Гласове: 11
Последна промяна: 15.09.2023 18:40

Из книгата на Емил Бок “Цезари и апостоли”

Фактът, че Христос, който е ходил по земята, е свързал със Себе Си по специален начин един кръг от дванадесет души, не е случаен. Самите Евангелия ни показват, че броят на тези, които са били апостоли или Негови ученици, в действителност е бил много по-голям. Дванадесетте са специално съставен, избран кръг. В него намира човешко отражение определен космически ред и конфигурация. Съвсем недостатъчно е да се смята, че дванадесетте апостоли са просто хора, които са разбирали Христос особено добре или са му били особено верни. Докато човек остава с такива представи, той вижда в дванадесетте само съмишленици на един велик и почитан човек, а загадката на числото дванадесет остава неразгадана. 

Дванадесетте апостоли са представители на човечеството. Всеки от тях е въплъщение на един духовен човешки тип. В тях се оформя вътрешната дванадесетичност, която е присъща на човечеството. Това е затворен кръг: няма човешки душевен тип без свой представител сред учениците на Христос чрез един от дванадесетте апостоли. Както Слънцето преминава през звездното небе, опасано от дванадесетчленния зодиак, така и Христос преминава през човечеството, представено от дванадесетте апостоли.

Самото Евангелие назовава звездното име на един от учениците, като нарича Тома "близнак". Ако трябваше да назове звездното име на Юда Искариотски, то щеше да го нарече "скорпион". Така както сред небесните съзвездия има скорпион, сред учениците трябва да има един Юда. Да се учудваме, че Юда е бил приет от Христос сред учениците, е същото като да се учудваме, че съществува съзвездие скорпион, а сред дванадесетте месеца е и ноември. Какво би бил кръгът на годината без предсмъртните трепети на месец ноември? Какво би бил кръгът на учениците без фигурата на Юда? Нима трагичните, лишени от светлина и мир човешки души не бива също да имат свой пратеник в кръга на Христос?

Но би било погрешно да мислим, че чрез Юда лошото и лъжовното в човека са намерили място в кръга на учениците и по този начин сред тях е присъствала и една престъпна натура. Причините за предателството на Юда не се откриват толкова просто на моралната повърхност. Колкото повече се опитваме да ги проследим, толкова по-дълбоки пропасти на общочовешкото душевно страдание и трагичност на съзнанието се откриват пред нас.

               image

Дучо ди Буонинсеня (ок. 1255 - ок. 1318), “Предателството на Юда”

Юда Искариотски трябва да е заемал от самото начало специално място в кръга на учениците. Мнозинството от дванадесетте ученика са били прости хора от Галилея, рибари от областта на езерото Генезарет. Юда обаче произхожда от Юдея и вероятно е принадлежал към такива среди, които са притежавали подчертано интелектуално образование и култура. Кръгът на учениците, що се отнася до състава му, е бил повторение на дванадесетичността, на която е бил разделен израилският народ в началото на своята история. По-голямата част от дванадесетте племена, които по-късно се обособяват като царство на десетте племена, живеела в северните части на страната, в Галилея и Самария и била до голяма степен душевно и чувствено обърната към космическите сили на света. Само две племена, които в крайна сметка останали като Юдейско царство, живеели в Юдея и формирали специфично юдейския елемент, който бил обърнат повече към абстрактната душевна вътрешност. Малцинството на юдейските племена сред целокупността на израилския народ съответства на малцинството на юдейските ученици в кръга на дванадесетте. Макар че всеки от дванадесетте ученика се различавал душевно от всички останали по характерен начин, тъй като въплъщавал един от дванадесетте нюанса на човечеството, между двете различни групи - по-многобройните "мъже от Галилея" и юдеите, представлявани главно от Юда - съществувала цяла бездна от различия. В Галилея, особено край езерото Генезарет, където, както може да се усети и днес, природата е останала богата на отзвуци от космичесия рай, на сили, които обграждат и поддържат човешкото същество, дълго време са се съхранявали древните възможности на душата и съзнанието на човечеството. Там са се запазили живи остатъци от старото природно-атавистично ясновидство, в по-ново време повърхностно наричано способност за "второ виждане", което изглежда е било особено активно в душите на галилейските ученици. 

                image

                   Езерото Генезарет (Галилейско море) днес 

За разлика от тях съзнанието на хората в Юдея било станало напълно земно, тъй като и възпитанието на хората в юдейското крило на израилтянството е работило с пълното намерение за изкореняване на старите ясновидски способности на душата. Юдеинът се е характеризирал с едностранчиво формиране само на интелектуалното съзнание и е бил тласкан към фанатизъм от вътрешни стимули, вместо да бъде издигнат до свръхсетивното. Образите, които се представяли на душата му, когато се стремял да излезе извън обкръжаващия го свят на настоящето, обаче отново били свързани само със земно-сетивния свят и затова както галилеянинът клонял към атавизъм, юдеинът клонял към утопизъм, към горещ порив за социално и политическо преобразуване на земните условия, съответстващо на неговите идеали. 

Трябва да си представим, че тези, които са формирали вътрешния кръг на учениците на Исус, са били одухотворени от силна и пламенна интензивност на Аза. В тях живеели индивидуалности, в които е пламнала еврейската воля за огън и жертвеготовност от времето на Макавеите.

След като съвсем наскоро те били преживели смъртта на мъченик или борец, откъснати от живот, изпълнен с ентусиазъм и крайна отдаденост, сега сякаш трябвало само да се свържат отново с вътрешните сили, които не били успели да изживеят докрай. Целият плам, който изглежда бил концентриран като в един фокус на човешката история върху защитата срещу антимесианската диадохическа демония, върху отдадеността на месианския народ, борещ се за живота си, сега е бил свободен да се трансформира в съвсем лична почит и преданост към Онзи, чието идване миналото е очаквало толкова пламенно. Голямата душевна интензивност, намерила своето основание в съдбата, водела в отделните ученици до нарастване на всички вътрешни сили и възможности, дори и тези, които били свързани с характера на местността, независимо дали на Галилея или на Юдея. И затова трябва да си представим най-вече Юда Искариотски като гореща душа, в която волята, насочена към определени представи за бъдещето, многократно се разпалвала в страст.

Често се казва за учениците като цяло, че те са били вдъхновени от едно чисто национално-политическо очакване за Месията и са си представяли този, който трябвало да дойде, само като човек, който ще застане начело на еврейския народ по подобие на синовете на Макавеите, ще свали чуждото римско владичество и ще възстанови Давидовото царство в стария му блясък и величие. Но това всъщност се отнася само за Юда Искариотски. "Мъжете от Галилея" в никакъв случай не са се чувствали юдеи в толкова изразен смисъл, че да могат да се присъединят към юдейския национализъм. Всъщност очакването и идеята за Месията у всеки от дванадесетте са били от съвсем различен характер.

Както ни разкриват духовните изследвания 1, в Юда Искариотски продължила земната си съдба душата на Юда Макавей, която век и половина по-рано действала с такава пламенна волева мощ. И сякаш върху него все още лежала силната магия на тогавашното дело и воля. Както нагласата към крайности, произтичаща от юдейството, така и силното, подсъзнателно ехо на спомените от предишния земен живот, карат идеалите и представите на Юда Искариотски за бъдещето, извиращи от горещата му душа, да се насочат към политическите и социалните условия, вплетени сякаш в плоскостта на чисто земното. Месията, когото той търсел с плам, всъщност стоял пред душата му само като един усилен Юда Макавей. Той си го е представял как някой ден ще се появи и ще извърши победоносното национално чудо, като с едно махване на ръката ще заличи обърканите политически отношения на властта и ще установи на земята сияйно, всеобхватно Божие царство и ще седне на престола в Йерусалим като негов цар и първосвещеник.

Наред с тези прекомерни идеи и очаквания, в душата на Юда трябва да е била жива и една особена връзка с римлянството. Именно римляните управлявали Юдея чрез своя прокуратор, въпреки че никога не били завладявали страната, а били призовани на помощ като съюзници по време на макавейските битки. Така създаването на ново Давидово месианско еврейско царство е било възможно само чрез преодоляване на римлянството. И в това отношение Юда не виждал в римляните нищо друго освен досаден натрапник и враг. Но от друга страна точно по това време Римската световна империя представлявала най-блестящата реализация на онова, за което Юда си мечтал като месианско бъдеще за своя народ: щом царят Месия трябвало да установи своето царство на земята, той щял да го направи по модела и образеца на Римската империя. Затова с част от душата си Юда се възхищавал и завиждал на римлянството. В дъното на душата му бушувал римски комплекс, римско влияние, в неуравновесен конфликт с чувствата на враждебност, които също се таяли в него, макар и повече на повърхността.

Фактът, че Юда Искариотски бил толкова очарован от Римската империя с нейното световно величие, вероятно е продължение на възхитителното уважение, което някога Юда Макавей изпитвал към римската държава, току-що излязла на преден план по негово време и което го подтикнало да поиска заветното обединение с Рим. Същите римляни, които Юда Искариотски сам призовал в страната в последния си земен живот, сега, превърнали се в световни владетели, стояли на пътя на месианско-националния възход на юдейството, за който той мечтаел. Но всъщност не е било необходимо нищо друго, освен Йерусалим да стане столица на вече съществуващата блестяща световна империя вместо Рим. Юда бил сигурен, че Месията ще излъчва такова неустоимо царско достойнство, че светът ще падне в краката му.

Има едно нещо, което Юда Искариотски не е осъзнавал, когато насочвал римлянството отчасти със завист и възхищение, отчасти с омраза и враждебност: Юда Макавей можел да призове римляните като покровители на човечността и справедливостта срещу демоничния принцип на култа към кесаря, който се надигал в Антиохия. Междувременно обаче самият Рим, а заедно с него и целият свят, бил попаднал под властта на този принцип. Цезаровата вълна, срещу която някога юдейството на макавеите се борило в съюз с доцезаровия Рим, се превърнала в световна. На нея можел да се противопостави само един огромен духовен импулс, който вече не се основавал на политическия стремеж към власт. Срещу света на кесаря можело да помогне само призоваването на един напълно различен, неземен свят на божествената сила. Каква крепост срещу цезаровия дух би могла да издигне една юдейска национална държава, колкото и голяма да е тя? Рим е трябвало да се сблъска не с конкурент, а с духовен антипод, с космическа сила и същност, която да не е от този свят.

Това е голямата трагедия, в която Юда Искариотски е въвлечен от вътрешната си съдба - да посрещне Христос с очаквания, които били толкова повече обречени да бъдат разочаровани, колкото по-пламенни и страстни били те. Предателството естествено се превърнало в последния отчаян опит да се принуди Христос да извърши великото чудо, което Юда така нетърпеливо очаквал като проява на властта на Месията.

ТРИДЕСЕТТЕ СРЕБЪРНИКА

До самите подробности на действията си Юда се издига над случайността на отделните исторически явления. В малкото сцени, в които Евангелието ни показва Юда като действащо лице, навсякъде с класическа лаконичност могат да се прочетат законите на вътрешната съдба на човечеството. Поредица от архетипи, които винаги са съществували в духовната сфера като израз на определени възможности и необходимости на човешкото развитие, сякаш се сгъстяват и реализират на физическо-земното ниво.Преди всичко от онзи зловещ момент, когато Юда напуска трапезата на Тайната вечеря и излиза в нощта, съдбата му преминава през реални символи и душевни образи, които стават земно-осезаеми: Юда с първосвещениците, когато получава 30-те сребърника; Юда в Гетсимания, където целува Господа; Юда, очакващ със затаен дъх процеса на Исус пред Каяфа и Пилат, докато всичките му илюзии рухват. Юда, който хвърля 30-те сребърника обратно в храма и среща ужасния си край. 

Веднъж преди това вече е имало един тъмен Юда, който предал светлия друг за определен брой сребърници, също в кръг от дванадесет души: Юда, който при Яков прави така, че брат му Йосиф е продаден за 20 сребърника на измаилтянски търговци, тръгнали за Египет (1 Мойсей 37). Дали съвпадението на старозаветните и новозаветните събития е случайно или това са просто две легенди, които са били адаптирани една към друга? Не, историята както на израилския народ, така и на живота на Исус, е реализация, божествена драматизация на вътрешни факти. И там, където подобни вътрешни тайни се превръщат в история, външните събития също придобиват подобна форма. 

В Стария завет, особено в книгата на пророк Захария, откриваме предизвестие за драмата с 30-те сребърника. В това писание вече се говори за събитието с Юда от нощта на Велики четвъртък чак до отделните подробности: "ще им кажа: ако ви е угодно, дайте Ми заплатата Ми; ако ли не - не давайте; и те ще Ми претеглят за отплата трийсет сребърника. И рече ми Господ: хвърли ги в църковната каса, - висока цена, за каквато те Ме оцениха! И взех аз трийсетте сребърника и ги хвърлих в дома Господен за грънчаря." (Захария 11:12-13). Нима 30-те сребърника, които Юда хвърля обратно в храма, не са били дадени на грънчаря като заплащане за неговата глинена нива, която след това се превръща в кръвна нива?

Бихме подценили библията, ако си обяснявахме връзката, съществуваща между думите на пророка и подробностите от историята на Юда така, сякаш едното е предсказание за другото. Библията иска да разкаже повече и по-различни истории от малките чудеса. Това са архетипите на човечеството, които са се разкрили пред ясновидския поглед на пророка и по-късно са приели земна форма в непосредственото обкръжение на Христовото събитие.

Образът на 30-те сребърника се появява пред пророка в контекста на видение, което му показва трагичното, но необходимо откъсване на човека от божествено-духовния свят. Хората трябва да искат от небето нови откровения, защото някогашният тъй богат и светъл поток на духовния живот помръква и пресъхва все повече: "Искайте от Господа дъжд във време благоприятно; Господ ще блесне със светкавица и ще ви даде обилен дъжд, всекиму - злак на нива. Защото терафимите говорят празни приказки, и гледачите виждат лъжливото и разказват лъжливи сънища; те утешават с празни приказки" (Зах. 10: 1-2). Угасването на небесните дарове на светлината съответства на изпадането в изолация и самотата на хората на земята. Старите общности се разпадат. Свещеническото пастирство, което все още е играло роля сред хората от времето на първооткровението, губи своята сила. Азовият човек, оставен сам на себе си, трябва да премине през всички трудности и мъки на това изоставяне. И така пророкът продължава: "затова се лутат като овци, търпят неволя, защото нямат пастир." (Захария 10:2).

Упадъкът на пастирската тайна в човечеството никъде не се е проявил така ясно и архетипно, както в историята на Израил. В началото са великите царски образи на пастири Авраам, Яков, Мойсей: носители не само на висока лична душевност, но и на дух, който оживява, води и носи общността. В хода на развитието обаче кръгът на пастирската сила, изграждаща общността, все повече се свива. Азът на индивида все по-ясно се откъсва от контекста на народната общност. И именно във връзка със специалната задача на Израил да пречисти напълно човешкото същество от остатъците на свръхсетивното наследство, тук азовият характер придобива особена твърдост и острота. Стадото на великите първоначални пастири се превръща в "изгубените овце от дома Израилев”. Юда е човекът, при когото отделянето на Аза е станало пълно. Упадъкът на старото, дадено от Бога пастирство върви от Аврам до Юда.

От Юда вече не се излъчва сила за изграждане на общност. В неговото същество действат силите на скорпиона, които вместо да събират, разделят и разпръскват. Не напразно в гръцкия Нов завет е използвана думата за "разпръскване", от която скорпионът получава името си: σκορπίζειν.

Драмата на страданието и падението прозвучава от вихрените образи на пророческото видение: "Чува се глас от ридание на пастири" (Захария 11:3) насред гръмотевичната световна буря, под чийто тътен се ражда Азът. Човекът, подложен на изпитанието да изпадне в самота, получава задачата сам да бъде пастир на обречените овце: "паси овците, обречени на клане." И човекът поема своята пастирска длъжност: "ще паса овците, обречени на клане, овци наистина бедни." (Захария 11:7). Но сега той с пълна сила преживява обречеността и края на пастирството. Пастирските тояги се чупят, пред него се появяват образи на смъртта на пастири, сякаш самият той е виновен за това: "И ще изтребя трима от пастирите в един месец" (Захария, 11:8). Той трябва да изостави на унищожение онова, което е на път да загине; на смъртта, на умирането; на взаимното разкъсване на онова, което се е отделило (11: 9). Азът губи небето и общността. Той наистина намира себе си в предчувствие, но се намира като убиец и убит едновременно. Смъртта е съдбата на Аза, цената на Аза. 

На това място човек се изкушава да се самозалъгва относно факта на вътрешната смърт чрез развитието на земното азово съзнание. Той вярва, че самият е нещо в своя Аз и задава въпрос за неговата стойност. Претеглен на мировите везни, той получава отговор: "Тридесет сребърника" (11:2). Какво означава това? Тридесет е числото на Луната; то показва броя на дните, които са необходими за една обиколка на Луната, среброто е металът на Луната. Следователно отговорът означава: твоят Аз е само луна, а не слънце; той е привидност, а не същност; той симулира собствена светлина, но има само заета, отразена светлина. Въпреки че ти казваш "аз", всъщност лъжеш, като го казваш. Всичко, което си, само си го получил, точно както Луната има цялата си светлина изцяло от Слънцето.

Човек е изправен пред решение. Дали все пак ще сметне, че 30-те сребърника са хубава сума? Ще си помисли ли, че е слънце, въпреки че е само луна? Дали ще остане заклещен в заблудата на огледалото, в земното азово съзнание, което е студено като лунно сребро? Или може да стане безкористен в Аза, да научи не-аза да говори със себе си в истинското себепознание и така да намери пътя от юберфлимерт трептящата смърт на низшия аз към висшия Аз? Дали ще оформи лунното си същество в купа, в която отгоре да се излее слънчево съдържание? Пророческото видение звучи така: "И рече ми Господ: хвърли ги в църковната каса, - висока цена, за каквато те Ме оцениха!" (11:13). Изпитът се издържа от този, който отговори навреме на този призив и може да каже: "И взех аз трийсетте сребърника и ги хвърлих в дома Господен за грънчаря" (11:13). Обикновеното азово съзнание живее предимно от интелектуалните мисли в главата. Но те са свързани със скритите процеси на разлагане и смърт в човешкото същество, защото са трансформирана форма на онова, което иначе пулсира в човешкото тяло като живи градивни сили и го меси и оформя като творящ грънчар. Живото винаги умира, когато силите на етерните градивни сили се превърнат в тридесет сребърника, монетите на обикновеното главово съзнание. Този, който не остава в плен на лунната илюзия, който прозира илюзорния характер на своите обикновени главови мисли и на обикновеното си азово съзнание и освобождавайки се от вътрешния спазъм, се стреми към цялостно човешко, възприемчиво отношение към духовното, връща на градивните сили това, което е взел от тях. Тридесетте сребърника се връщат в полза на храма на човешкото тяло. Невидимият грънчар, етерното тяло на човека, може да гради и твори от тях. Онова, което е умряло в суетния илюзорен аз, може да оживее отново, когато човекът се отвори във вътрешна безкористност за слънчевата сила на един по-висш свят. Произнасянето на думата “аз” е необходимо; но в началото то води само до низшия аз. Вътрешният напредък към не-аза разчиства пътя за по-висшия, истински Аз, Христовия Аз: "Не аз, а Христос в мен".

Имагинативното видение на пророческата книга се превръща в история в съдбата на Юда. Образите на душата се сгъстяват във външни сцени с почти призрачна яснота. Архетипите на трагедията на Аза се появяват видимо пред човечеството. С тридесетте сребърника, които според преданията произхождат от древните храмови съкровища, донесени в Йерусалим от Александър Велики, Юда държи в ръката си образа на собственото си вътрешно същество. Действията му извират от по-дълбоки корени, отколкото просто от човешките, твърде човешки мотиви като алчност и невярност. Съдбата на човечеството е символ. Някакъв велик невидим режисьор създава една мистерийна пиеса на сцената на историята.

Илюзията има власт над душата на Юда. Когато го обзема разкаяние и той хвърля обратно в храма тридесетте сребърника, вече е твърде късно.

Бел.

1 Предната инкарнация на Юда Искариотски като Юда Макавей е разкрита от Рудолф Щайнер в лекция от 16.9.1912г.

 

Категория: История
Прочетен: 4133 Коментари: 0 Гласове: 10
Из лекцията на Рудолф Щайнер “Мисията на благоговението”, 28.10.1909 (СС 58 "Метаморфози на душевния живот")

В душата се спуска свещен трепет, който може да направи благоговението нещо толкова интимно. С чувства, които могат да се докоснат само при благоговението, някой разказва как с трепереща ръка е докоснал дръжката на вратата и с плахо страхопочитание е влязъл в стаята на почитаната личност, която е могъл да види за първи път, след като за нея е било казано толкова много в почит и преклонение. Да се изправиш лице в лице, да изречеш и чуеш само няколко думи, предшествани от благоговение, това е един от най-добрите импулси. Това благоговение може да ни води особено когато искаме да търсим най-висшите въпроси, загадките на съществуването. То може да бъде наш водач, когато се опитваме да решим тези най-важни задачи на душата, когато искаме да търсим Този, към когото се стремим и с когото искаме да се съединим. Тук именно благоговението е сила, която ни увлича нагоре и привличайки ни, оказва укрепващо и заздравяващо въздействие върху душевния организъм на човека. Как е възможно това? Опитайте се да разберете от външния израз на благоговението как то действа именно във външния жест на човека. То действа точно там, където се развива най-важната способност на човека като външен израз. Какво прави благочестивият човек във външния си израз? Той прегъва коляно, сключва ръце и извива глава към съществото или обекта, на който се покланя в благоговение.

                 image

              "Поклонението на влъхвите”, Сандро Ботичели, 1478-82г.

Това са органите на човека, чрез които Азът, но най-вече това, което наричаме висши душевни членове на човека, може да се изживее най-интензивно. Човекът стои физически изправен в живота с краката си, които държи опънати. Човекът се превръща в благославящ в живота, т.е. излъчва същността на собствения си Аз чрез ръцете си; и се превръща в човек, който наблюдава небето и земята чрез това, което се намира в главата му, чрез движението на главата. Но наблюдението на хората ни учи по-нататък, че в самосъзнателната енергичност краката ни са най-добре изпънати, когато първо са се научили да прегъват колене пред този, който наистина трябва да бъде почитан. Защото в сгъването на коленете се крие усвояването на една сила, която сякаш се стреми да навлезе в нашия организъм. Онези колене, които се изпъват, без да са се научили да се сгъват в благоговение, само разпространяват това, което винаги са имали, разпространяват собствената си нищожност, към която не са добавили нищо. Краката обаче, които са се научили да свиват коленете си, поемат нова сила, когато ги изпъват и сега се разпространява не нищожност, а новото, което е било усвоено. Онези ръце, които искат да благославят, които искат да утешават, без преди това да са се сключили в благоговение и преданост, не могат да дадат много любов и благословия, освен собствената си нищожност. Но ръката, която се е научила да се сключва, при сключването си в благоговение е получила сила, която сега може да тече през нея и се е превърнала в ръка, силно пронизана от Аза. Защото пътят на тази сила, която е получена от сключените ръце, пътят, преди да се влее в ръцете, минава през човешкото сърце и разпалва любовта; а благоговението на сключените ръце, преминавайки през сърцето и вливайки се в ръцете, се превръща в благословия. 

                           image

                                      “Молещи се ръце”, Албрехт Дюрер, 1508г.

Главата, която гледа целия свят, която насочва очи навсякъде и наостря уши, колкото и да премерва с очите и ушите си, навсякъде насочва към нещата само собствената си празнота. Но онази глава, която се е накланяла в благоговение към нещата, на свой ред ще почерпи от благоговението сила, която ще я прониже; тя няма да насочи към нещата собствената си празнота, а чувствата, които е получила чрез благоговението.

Този, който изучава външния израз, жеста на човека със здрав усет и знае какво става в него, какво съществува в жива взаимовръзка, ще види, ще може да забележи от външната физиономия на благоговението как то завладява нашия Аз и увеличава силата му и как тази увеличена сила на Аза има възможност да проникне в непознатите неща. Ако искаме да проникнем в непознатите неща, трябва да насочим към тях своите способности и да правим това, като се приближи  към тях с любов и смирение.

И така виждаме, че Азът не отслабва от благоговението, а става по-силен и по-енергичен. Чрез това самовъзпитание, чрез благоговението се извисяват тъмните чувства и инстинкти на човека, чувствата на симпатия и антипатия към нещата. Тези чувства на симпатия и антипатия, които несъзнателно или подсъзнателно навлизат в душата ни, без да имаме преценка за тях, без да са озарени от светлината, точно тези чувства се повдигат и пречистват от това, че Азът се самовъзпитава в благоговение и прониква все повече във висшите членове на душата. Благодарение на това всичко онова, което е симпатия и антипатия, което действа като тъмна сила, която може да сгреши, бива озарено от светлината на душата. Това, което преди е било неосветена симпатия и антипатия, се превръща в преценка, емоционална преценка, която става или естетически вкус, или правилно ръководено морално чувство. Душата, възпитала себе си в благоговение, ще пречисти тъмните си симпатии и антипатии, тъмните си чувства на удоволствие и неудоволствие, в това, което може да се нарече “чувство за красивото и чувство за доброто”. Душата, която в благоговението е пречистила волята си по правилния начин към смирение, ако по този начин си е запазила чувството и съзнанието за себе си, ще пречисти тъмните пориви и инстинкти, които иначе пронизват човешките страсти и волеви импулси и постепенно ще формира от тях онези вътрешни импулси, които наричаме нравствени идеали.

Благоговението е самовъзпитание на душата от тъмните нагони и инстинкти, от желанията и страстите на живота към нравствените идеали на живота. Благоговението е нещо, което посяваме като семе в душата: и то покълва.

 

Категория: История
Прочетен: 2933 Коментари: 0 Гласове: 11
Последна промяна: 12.08.2023 16:45

Посвещавам този пост на майка ми Цветанка Бояджиева, която е родена на днешния ден и беше истински Михаилов воин.

През лятото, когато дните са дълги и преобладава светлината, човек може да почувства, че слънцето го взема със себе си нагоре, извеждайки го извън себе си. Процесите, на които са подложени човекът и природата през лятото, могат да се нарекат “серни процеси”; под сяра се разбира не химическото вещество, а - следвайки една стара традиция - топлинните процеси. За да се намери път обратно към Земята и да се върне към земните си задължения през зимата, е необходим противоположен процес, т. нар. железен процес. Желязото е веществото, което се намира и в човешката кръв и позволява на човека да живее като личност на земята. От земното желязо е изграден материалният човешки свят, но от космическото метеоритно желязо е изкован пламтящият меч на Михаил за битката с дракона. 


Архаят Михаил е висшата йерархична същност, съпътстваща човечеството като настоящия дух на епохата и свързала се с неговата съдба. През август той осъществява посредничество между звездния свят и Земята чрез падащите звезди: Михаиловото желязо. Августовският метеоритен дъжд, при който светещите метеори донасят на Земята космическо желязо, има за радиант съзвездието Персей. Персей според гръцката митология извършил Михаилово действие, като отрязал главата на Медуза - съществото, което притежавало третото око, древния орган на ясновидството. С неговата смърт настъпва краят на атавистичните способности на човека и е открит пътят към развитието на свободната мисъл. 
 

Ако тези дни съзерцаваме нощното небе далеч от смущаващите градски светлини, можем да забележим "космическото желязо" под формата на звезден дъжд и космическите искри, които се стрелкат по небето. Тези "падащи звезди" излизат от съзвездието Персей. Оттук идва и името на този ежегоден "звезден дъжд" - Персеиди.

                image

В нощите между 9ти и 13ти август дъждът от падащи звезди достига своя годишен връх. Особено в нощта между 12ти и 13ти август при ясно време могат да се видят около 60 падащи звезди на час. Тази година условията са особено добри, тъй като за разлика от 2022 г., когато суперлуната засенчи Персеидите, това лято пикът им е малко преди новолунието. Максимумът на падащите звезди на Персеидите винаги се достига на 12ти август. През тази нощ могат да се видят особено голям брой падащи звезди, поради което тя е наричана още “Нощ на падащите звезди”. Поради близостта им до деня на свети Лаврентий на 10ти август, 
Персеидите се наричат още “сълзите на Лаврентий”: според легендата Лаврентий умира мъченически на 10ти август и небето пролива сълзи заради смъртта му. Като един от седемте дякони на християнската общност в Рим, Лаврентий отговарял за финансите и социалната дейност на църквата в града. По време на преследването на християните при император Валериан той бил измъчван на нагорещена скара и убит на 10ти август 258 г., защото не искал да предаде фонда за бедните и да се откаже от вярата си. Църквата „San Lorenzo fuori le mura“ в Рим е построена над гроба му от император Константин през 330 г. В криптата костите на светеца почиват заедно с тези на Стефан в древен саркофаг. Лаврентий е смятан за спешен помощник на страдащите от изгаряния и треска и за покровител на тези, които работят с огън - пожарникарите, готвачите, пекарите, стъкларите и въглищарите.

      
image

          Свети Лаврентий Римски, мозайка от V в. в мавзолея Galla placidia, Равена

Но космическият произход на Персеидите е свързан с Михаиловия импулс и по друг начин. От астрономическа гледна точка е установено, че орбитите на тези метеорити, преди да се сблъскат със Земята, съвпадат с орбитата на комета, наблюдавана през 1862 г. - кометата Суифт-Тътъл. Изчислено е, че тази комета е имала елиптична орбита около Слънцето с орбитален период от 120 години. От ежегодната поява на Персеидите учените заключават, че кометата Суифт-Тътъл е комета в процес на разпад.

Рудолф Щайнер описва кометите като космически явления, които се подчиняват на импулси, различни от познатите закони на привличането, характерни за нашата Слънчева система. Той ги характеризира като космически пречистватели на астралната атмосфера: Според Щайнер кометите поемат лошата астралност, като по този начин облекчават космоса. Кометите се появяват, когато космосът се нуждае от пречистване. По този начин всяка комета изпълнява пречистваща задача, при което те могат да бъдат носители на духовни импулси, които оказват влияние върху човешката история.

Обаче духовните противодействащи сили могат да завладеят една комета, като по този начин превърнат първоначалната ѝ положителна мисия в нейната противоположност. Интересите на тези противодействащи сили са там, където човешкото развитие може да бъде обърнато, където човекът може да попадне в несвобода. Така космическият дракон заплашва човешкото развитие: 

“… Сатаната дебне, за да прихване всяка комета, която се появи и да я използва в своята посока на движение, за да може да извади планетите от орбитата им, а по този начин и Земята. Това наистина присъства във Вселената, че сатанинските сили постоянно дебнат, за да преобразят цялата система от подвижни звезди. По този начин обаче тази система от планетни звезди, в чиито орбити трябва да се движат човешките същества, ще бъде отнета от тези божествено-духовни сили и ще бъде приведена в съвсем други посоки на мировата еволюция. Това намерение се разглежда от Михаил като страшно отклонение, за което обаче той трябва да си каже: Не бих могъл дори да имам това намерение, защото то би било безнадеждна задача от самото начало за едно същество, стоящо в йерархията на архангелите. - Само при съществата от тази йерархия силите могат да бъдат достатъчни, за да извършат подобно нещо. Михаил, който работи в рамките на планетарните орбити от Слънцето и който се е превърнал в това, което в окултизма се нарича “архангел на орбиталните периоди” или “планетарен дух”, отдавна е решил да остане с тези орбитални периоди в действието си. Това е ангелско решение да остане с тези орбитални периоди.” (СС 346, лекция от 15.9.1924)

В космоса се води духовна битка, която става видима на Земята във физическия свят, тъй като можем да наблюдаваме как кометите се разпадат на фрагменти, за да не могат повече да допринасят за силата на онези същества, които се противопоставят на човешката свобода. Михаил приготвя от отровата на противника космическо лекарство, което идва на помощ на човечеството по пътя му към свободата. Космическото желязо се спуска на Земята под формата на светещи метеори. Това е желязото, от което човек може да изкове за себе си Михаиловия меч: то не е външно оръжие, а оръжието на човешката смелост.

Според Юдит фон Хале силите на Михаил идват и от по-високо разположената Марсовата сфера:

“Свръхсетивната родна област на Михаиловия дух наистина е слънчевата сфера, но това, което тази духовна същност черпи от духовните сфери, за да укрепи Аза като Христов служител в настоящата епоха на съзнателната душа, тя черпи от Марсовата сфера, защото там духовните слънчеви сили се "претопяват" в по-висша ефективност. (В окултната школа тези духовни сили се наричат “метеоритно желязо”, т.е. желязо, падащо или струящо от космоса.) Това "космическо желязо", т.е. тези духовни импулси, идващи от Слънцето, които се обработват от духовете на движението в Марсовата сфера, получават там една добавка, която е от голямо значение за Михаиловата същност, и то заради човека, заради Христовото развитие на сегашното човечество: Снабдена със слънчевите сили, които тук са претопени в още по-висша "сплав", Михаиловата същност, заедно със своите помощници от същия ранг, е в състояние да работи нагоре в сферите на Юпитер и Сатурн, за да прогони ариманичните духове, които в тази духовна област, далеч от Земята, атакуват так човешките азове, които все още са едва осъзнати във висшия смисъл на думата и се намират в пренаталния стадий на съществуване. Това се е случило, докато на Земята, в земното време, са се разигравали събитията от XIX век, по-точно в периода между 1841 и 1879 г., както вече беше разкрито от духовнонаучните изследвания. (Жертвеното достигане до сферата на престолите в крайна сметка е било онова, което е издигнало Михаиловия дух до ранга на архай).

Но духовната добавка към слънчевите импулси, извоювана в сферата на Марс, същевременно е имала за цел да снабди индивидуалния човешки Аз, намиращ се във въплъщение, с духовен потенциал, с помощта на който той да е в състояние да се защити от ариманичните духове, които сега са се втурнали към Земята и към низшата човешка личност. Именно това добавяне на слънчеви сили, придобито в Марсовата сфера, е като допълнителна искра на индивидуална свобода за човешкия Аз, която обикновено е присъща на човешката душа още от събитието на Голгота насам. Тази искра се запалва от мисловната сила в сферата на човешката воля.” (“Словото в седемте царства на човекоставането”, 5ти том)

 

 

Категория: История
Прочетен: 3301 Коментари: 0 Гласове: 11
Последна промяна: 11.08.2023 09:46
Преди двайсетина години по телевизиите вървеше с успех поредицата за деца между 1 и 4 години “Телетъбис”, а наскоро по “Нетфликс” бяха показани и новите серии. Поредицата за четиримата герои Дипси, Лаа-Лаа, По и Тинки-Уинки започва да се излъчва през 1997г. и набира популярност в началото на XXI в. Безгрижните странни човечета с вид на извънземни бебета, опаковани целите в яркоцветни костюми с антени на главите и екрани на коремите, весело вървят през света и го опознават. Те обаче имат съвсем елементарни реакции, които изразяват с минимално количество думи на бебешки език или с отделни звуци, като “а-о”, “у-у” и под. Именно последното е основният аргумент на критиците на детския сериал, срещу който още от началото имаше големи протести - децата, които редовно били поставяни пред телевизора, за да гледат сериала, изоставали в езиковото си развитие и направо оглупявали.

                image

                                Телетубитата от едноименната поредица

И днес, когато гледаме някои от съвременните политици по телевизията, независимо дали са наши или чужди, имаме чувството, че като малки са преминали курса по затъпяване на “Телетъбис”. Масово те се проявяват като пораснали телетубита, които се хилят с повод и без повод, демонстрират грандиозно самочувствие при абсолютно невежество. Тук визирам не само наш Киро Петков с неговите “куролации” “алангро” и “литмуси” за “пазарната цена, която е била тази, която е към момента на пазара”. Външната министърка на Германия Аналена Бербок е лика-прилика на Киро по безгрижна ухиленост, въпиюща некомпетентност и гафове, които карат немците да се червят. Бербок не успява да каже и едно изречение, без да направи някакъв гаф, което за един външен министър е отчайващо. След искането си Путин да се обърне на 360 градуса, за да бъдела Украйна сигурна, тя се загрижи за влиянието на климата върху  държави, които са “отдалечени на стотици хиляди километри” (къде ли във Вселената се намират?), говори за битки с танкове през XIX  в., а наскоро, демонстрирайки за пореден път лош английски (въпреки че по нейните думи имала завършена магистратура от Лондонското училище по икономика и политически науки),нарече пътя на Южна Африка към свободата “бекон на надеждата” (bacon вместо beacon“маяк”). 

             image

                     Тинки-Уинки и Аналена Бербок – поразяваща прилика

В Америка телетубизмът също има своите горди представители, като събраните бисери на Роналд Рейгън (“Дърветата убиват хората чрез замърсяване”) могат да напълнят цяла книга. За него друг калифорнийски политик беше казал: “Ако се разходим из най-дълбоките мисли на Роналд Рейгън, няма да успеем да си намокрим даже и глезените”. Важното е, че софиянци могат да се радват на неговия паметник. Констатацията на Джордж Буш младши, че “все по-голяма част от нашия внос идва от чужбина” може да се мери с байтошовите полупроводници. Един от най-идиотските гафове на Джо Байдън пък, който наскоро понечи да слуша индийския химн с ръка на сърцето и установи, че Путин губел войната в Ирак, беше увековечен даже на тениска – публичното изчитане на инструкциите, адресирани към самия него: “Край на цитата, повторете реда”.

     image

             Тениска с гафа на Байдън, надлежно отречен от  фактчекърите

Тъй че нека никой не се страхува за училищното образование на децата си, защото ако хич не ги бива за нищо, винаги могат да станат политици. Грета Тунберг доказа, че няма нужда даже да си завършил и средно образование, за да въртиш света на пръста си. Днес простотата и интелектуалната ограниченост не са пречка за политическа кариера, а даже са предимство – така задкулисието може по-лесно да насочва политика-марионетка накъдето си иска. Политическите телетубита имат възможно най-ниския рейтинг, без това да вълнува някого. Защото медиите вземат и хората за идиоти, пращат ги по ферми и сървайвъри, а зрителите поемат тъпотията в себе си.

Докъде води всичко това, е добре показано в американската комедия “Идиокрация” (“Власт на идиотите”). В нея двама американци със съвсем посредствен интелект са подложени на неуспешен експеримент и в резултат на него се озовават в 2505 г. Там попадат в един по телетубовски ярко оцветен свят на дебили. Маниерите на хората от бъдещето са груби, а простащината и цинизмът се смятат за нормални. Президентът е порнозвезда, а кабинетът му е ужасяваща комбинация от идиотски ухилени телетубита. Главният герой, който в своето време минава за глупак, в обществото на бъдещето е подложен на тест и минава за най-умният жив човек, назначен е за министър на вътрешните работи и е натоварен от президента да реши всички основни проблеми на страната в рамките на няколко дни.

Чрез съпоставката на двете епохи филмът показва оглупяването на човечеството, което се е отказало от самостоятелното мислене и вярва сляпо на медиите и рекламите. Парализата, която сякаш е завладяла цялата мозъчна и сърдечна дейност, води до пълна загуба на култура, а това върви ръка за ръка със загубата на морални ценности.

Този упадък на интелекта в сравнение с по-старите времена, е констатиран още от Рудолф Щайнер и той го свързва с изчерпването на възможностите на обикновения интелект, който по необходимост трябва да се одухотвори:

„Често съм споменавал, че сегашното време е време, в което едно ново течение на духовен живот просто иска да навлезе в човешкото съществуване на земята. Сега е моментът в развитието на човечеството, който се предполага, че е преходът между интелектуалната епоха, започнала през първата третина на XV век и сега по същество приключила, и бъдещето, посветено на духовното. В тази интелектуалнаепоха за човечеството е било важно да развива интелекта, да развива самия интелект в съответствие с външното наблюдение на природата и техническата практика. В това отношение през последните векове бяха постигнати велики и силни неща. Но всичко, което е постигнато, всъщност е извършено по такъв начин, че интелектът, интелектуалният елемент, е бил основното в развитието на човечеството. И наследството на този интелектуален елемент продължава да живее сред нас и днес. Но бих казал, че това наследство на интелектуалния елемент вече не е творческо. Творчески в най-висока степен е бил този интелектуален елемент по времето на Коперник, Галилей, Джордано Бруно, чак до XIX век. Великите дела на човечеството, особено в рамките на западната цивилизация през последните векове, са се появили благодарение на творческия интелект.

Всеки непредубеден човек може да забележи даже и външно, че през последните десетилетия творческото начало на интелигентността е намаляло значително. Бих казал, че човечеството вече не съчетава по един и същи начин ентусиазма с интелекта, с разума. Това, което хората са упражнявали в продължение на векове като разсъдъчна душа, продължава да живее, тъй да се каже, като известна културна инерция. Хората мислят по старите начини, но интелектът вече не произвежда нищо ново. Това се забелязва особено силно при нашите младежи. Както казах, ако сте достатъчно безпристрастни, ще успеете да го забележите. Ако погледнете назад към това, което представляваше нашата академична младеж през 80-те години на ХIX век - и това вероятно се отнася за цялата цивилизация на Запада, … тогава можете да кажете, че когато един млад човек, който е научил нещо, започне да говори, Вие изпитвате известно удоволствие от това и с нетърпение очаквате да видите как ще продължи да говори. Днес това вече не е така. Можете да видите как точно са се променили нещата през последните няколко десетилетия. Днес, когато някой по-млад човек, който, да речем, току-що е излязъл от лекционните зали, започне да говори, Вие не сте любопитни какво ще каже, защото го знаете предварително. То се случва автоматично. Човекът вече не се проявява така, сякаш целият му мозък е активен, когато развива интелекта си. Имаме чувството, че интелектуалната дейност донякъде се е смъкнала от главата в по-дълбоки области. Това непредубеденият наблюдател на света вече може да открие още с външното възприятие. Човешкият интелект е придобил едно донякъде машинно качество и този интелект извира от области на човешката организация, които вече не са в действителност главата … Сега обаче едно духовно течение иска да навлезе в земния живот на човека от по-висшите области на мировото битие. Сега това, което вече не бива да продължава да се развива като интелект, трябва да бъде оплодено от това духовно течение. И от хората зависи дали ще отворят сърцата и душите си за това, което, бих казал, иска да влезе през много порти от духовния свят в земния свят.” (лекция от 28.5.1922, СС 212)

Съвсем очевидно е, че 100 години по-късно хората масово не са отворили сърцата и душите си за духовното. Напротив, във времето, когато човечеството вече би трябвало да е развило съзнателната си душа, то все още се опира изцяло на разсъдъчната душа и абстрактното интелектуално мислене, което Юдит фон Хале удачно нарича “презрелия плод на разсъдъчната душа.” ("Словото в седемте царства на човекоставането”, 5. том)

Всичко това обаче не се дължи само на повсеместно властващия материалистически мирогледспъващ развитието на съзнателната душа и загърбването на духовния свят. Интелектуалната деградация на човечеството е резултат и на съзнателни действия на определени кръгове и както виждаме от примера със сериала “Телетъбис”, това се прави още от най-ранна възраст. Както казва Чомски, “установените власти имат интерес от оглупяването на хората”. Защото по този начин хората няма да забележат и извършващото се на степени поробване на човешкия Аз. Все по-трудно става да се измъкнем от мрежите, оплетени от Ариман, чието идващо царство неговите глашатаи от сорта на Клаус Шваб ни представят във визиите си за близкото бъдеще (Програмата 2030) като цъфтяща градина, но което в действителност ще бъде мрачна пустош. От масовия телетубизъм, на който политиците са само най-популярните, но далеч не единствените представители, до забраната на мисленето изобщо, за която Рудолф Щайнер говори преди 107 години, ни дели една малка крачка. Генералната репетиция вече видяхме по време на пандемията и тук Щайнер също се оказа прав:

Няма да мине много време, след като сме отбелязали 2000 година, и от Америка ще произлезе макар и не в пряка форма, но един вид забрана на каквото и да било мислене, един закон, който ще има за цел да подтисне цялото индивидуално мислене. Наченките са заложени в днешната чисто материалистична медицина, при която на душата се отрича каквото и да е въздействие и възоснова на външни експерименти човекът се третира като машина.  (Вж. целия цитат тук: https://anthroposophie.blog.bg/?month=9-19&day=5  )

Щайнер продължава мисълта си, казвайки, че “… това, което днес ни изглежда като парадокс, ще се случи - няколко години след 2200 година в света ще започне подтискане на мисленето в голям мащаб, в огромен мащаб” (пак там). Тогавашните телетубита вероятно даже няма и да имат глаголи като “мисля”, “разсъждавам”, “преценявам” – всичко ще идва от - както се разработва усилено – имплантирания в мозъка чип, на който съответства екранът на корема при малките телетубита от сериала. 

 

Категория: История
Прочетен: 2818 Коментари: 0 Гласове: 10

Това е една от най-ранните лекции на Рудолф Щайнер, изнесена на 4. април 1902г. в Берлин и непубликувана в Събраните съчинения.

Многоуважаеми присъстващи,

След като в предишните си наблюдения успяхме да видим как преобладаващите тогава възгледи за мистериите са били използвани при формирането на християнството, днес искаме да видим как двама основни представители на ранното християнство са участвали в целия процес на възникването му. 

Павел несъмнено е виждал в Христос посредника между Бога и човека, личност на толкова високо ниво на развитие на съществуването, че този човек несъмнено е преодолял смъртта според възгледите на Павел и наистина се е появил в одухотворено тяло в часа на неговото обръщане. Такава е вярата на Павел. Това е и нещото, което му дава увереност да поучава. Убеден, че възкръсналият Исус Христос е посредникът между Бога и човека, той тръгва и проповядва Евангелието.

Откъде тогава идват съставките, които предполагат една много специфична философска концепция, и особено тези, които ние виждаме като нова интерпретация на ритуалите? Къде трябва да се търси произходът на живота на Исус? Можем да кажем, че в проповедите, произнесени пред голямата християнска общност през първи век. В рамките на тази общност Павел вероятно не е поддържал възгледа, който откриваме в Евангелието на Йоан, където Христос Исус е вторият лик на Бога. Този строго метафизичен, теософски апокалипсис несъмнено е от Йоан, така че в школата на Йоан, която схваща Христос като Бог, станал човек, имаме работа не само с посредника между човека и Бога, не само с една образцова личност, но и с одухотворена личност в личността, която се основава на Йоан. Виждаме как се утвърждава една одухотворена личност.

Знаем, че Йоан е пребивавал в Ефес, че там е написал най-важните си съчинения и че след това е имал връзка с презвитер Йоан. Дали учението за Логоса е взето от египетско-гръцката философия, за нас е повече или по-малко безразлично. Но трябва да отбележим, че метафизично-теософската концепция произлиза от Йоан.

В Ефес и Мала Азия е имало цяла поредица християнски общности. Във всеки случай те са били много повече от седем. Строго погледнато, Откровението на Йоан е адресирано само до седем църкви, на които трябва да се разкрие учението. Когато Йоан идва в Ефес, тх изиграва много специална роля. Той е бил една от най-важните личности. В управлението на църквата Йоан всъщност няма особено влияние. Администраторите са съвсем различни. Когато един такъв църковен настоятел умира, просто се избира друг, без да се мисли за поставянето на Йоан начело. Всички изявления, които познаваме от оноа време, показват, че е имало известно противопоставяне, а не антагонизъм, че посоката на Йоановото и Павловото християнство е трябвало да вървят паралелно. Това е много важен факт. Той може да бъде обяснен единствено с факта, че с оглед на съвсем различния характер на Исус в Евангелието на Йоан и с оглед на още нещо, което ще кажа, в школата на Йоан виждаме една специална школа, която обаче не е била проповядвана на широките маси. Дори знаем, че учението на Йоан първо е било смятано за опасно за тях. В школата на Йоан вероятно става дума за някаква тайна школа, за мистично събрание, от което е възникнало Евангелието на Йоан и от което е повлияно и синоптичното Евангелие. Преди това то не е било записано под формата на история, а са били записани само ученията. Езикът се е превърнал във вселена. Историята обаче е записана най-рано в края на първи век. Това показва, че става дума за голямата християнска общност в Ефес и околностите и за мистичната теософска школа на Йоан.

От тази школа на Йоан произлизат всички историко-алегорични моменти, които имаме в християнството, докато в Павловото християнство нямаме нищо друго освен: Христос, който е умрял за човечеството и това, на което е учил, включително че е въвел общението на Господната вечеря. Това е била общата връзка, по която християните от онова време са се разпознавали един друг.

                      image

                    Апостол Павел, мозайка в параклиса Сант Андреа, Равена, 5. в.

(“… Павел … човек дребен на ръст, плешив, кривокрак, набит, със сключени вежди и леко дълъг нос, пълен с обаяние; защото в един момент изглеждаше като човек, а в друг имаше вид на ангел" (из неканоничното писание “Деянията на Павел и Текла” от II в.)

                     image

               Йоан Богослов, мозайка в базиликата Сан-Витале, Равена, 546–547 г.

Това, че става въпрос за мистична община, се вижда от факта, че се говори за седем църкви. В самото начало на Апокалипсиса имаме работа с алегорична школа, докато в Евангелието на Йоан имаме работа с мистично-теософска школа. Школата на Йоан не е била единствената. Днес можем да се запознаем с още една, ако все още има време.

И така, какво е било внесено в християнството от школата на Йоан? Нещата, които вече споменах. Възкресяването на Лазар, което не е нищо друго освен представяне на процес на посвещение. Те идват от школи, които са били много добре запознати с мистерийните ритуали. Това възкресяване на Лазар несъмнено е съставна част на една тайна школа и на синоптичните евангелия. Фактите говорят за това. 

Това, което трябва да разгледаме сега, е, че в рамките на тайната школа трябва да е възникнало така нареченото “Апостолско верую”. Това не е нищо друго освен резултат от тайнствените култове. Този, който е поел по пътя на посвещението, е трябвало да изповяда вярата, в смисъла на която е бил посветен. Бих искал да ви очертая такова верую. То не може да бъде съставена произволно, а произтича от това, което е достигнало до нас.

1. На първо място, той трябва да вярва във върховно божество, защото то е дълбоко скрито, но за този, който иска да върви по най-високия път към притчите, се открива перспектива. Това е Отецът на всички неща. Това е първата точка.

2. Освен това той трябва да повярва във втория Логос, първият Логос е самият Отец, който след това е влязъл в нещата. Чрез това той е приел образа на втория Логос. Следователно вторият Логос е един вид образ на Бога, духовно отражение на Бога. Той слиза и приема материална форма. Това се нарича сливане на Бога с материалното съществуване. Той се сгъстява, приема материална форма. Светът в широк мащаб не е нищо друго освен материализираният втори Логос, който се развива до човешката душа и оттам намира своя път обратно към Бога. Когато човекът изследва материята, той открива духа в нея. Но това не е нищо друго освен духът, който преди това е влязъл в материята. Това слизане ни е представено мистично в колоните на Дионисиевите съчинения в различните мистични фигури като Озирис, Изида и т.н. В митологичните процеси имаме различните преобразувания на този процес. Накратко: аз вярвам в Логоса, който е станал материален.

С каква цел Бог е направил тази жертва на материализация, с каква цел е слязъл [в материята]? Това означава целия процес на развитие. Светът нямаше да го има. Това изповядва този, който трябва да бъде посветен. Логосът е слязъл в материята и сега отново се въздига. Този общ възглед се повтаря, така да се каже, микрокосмически във всеки отделен човек. Съществувал е възгледът, че в човека се извършва същата процедура, каквато се е извършила извършена с Бога.

Култовете на посвещението имали за цел да направят това особено нагледно за посветения. По правило такива мистерийни култове се провеждали край големи водни басейни, а в Атина те се провеждали и край по-малки езера. Езерото, водата - знаем това от египетския ритуал за посвещение - се е разглеждало като символ на материалното съществуване. Спускането в материалното съществуване е трябвало да отразява този, който търси посвещение. Водата се е смятала за символ на материалното съществуване. По тази причина този култ се е провеждал в близост до вода

Случило се е нещо странно. Можете да откриете това, ако проследите Апостолския символ на вярата, който са установили различните събори: Целите процеси, описани в Символа на вярата, не са нищо друго освен същите точки, същите процеси, които могат да бъдат открити и в процеса на посвещение.Апостолският символ на вярата все още ясно показва процеса на посвещение. Просто пропуснете думите "бе разпнат за нас при Понтия Пилата" и ще видите, че става дума за процес на посвещение. Изповядва се Бог, след това материализираният Бог, вторият Логос, след това възнесението на тези, които трябва да бъдат посветени. Три дни в сън, спускане в ада, а на третия ден отново събуждане и излизане от процеса като посветен.

Съществува обаче трудността, че от една страна имаме втория Логос, Христос Исус - Евангелието на Йоан всъщност отъждествява Исус с втория Логос - а от друга страна, личността на Исус, така че можем да приемем, че става дума за преосмисляне на втория Логос в личността на Исус. Нещата са християнизирани.

Сега стигам до една хипотеза - засега ще я нарека хипотеза - имам предвид думите "разпнат при Понтия Пилата". Разполагаме с тях от писанията, които идват от онова време, но не знаем нищо за събитията, които са ги предшествали. Знаем, че Пилат е съществувал ако не в Йерусалим, то в Асирийската империя. Но това не може да ни убеди, че трябва да е имало много странен процес. Не можем да не видим в Апостолския символ на вярата един обред на посвещение, който е бил преобразен. Вторият Логос се е превърнал в личност. И така, как се появява там "разпнат при Понтия Пилата"? (Pontius Pilatus) Трябва само да се пропусне една буква от Pontius и вместо това да се каже само Pontus и да се приеме то в смисъла на море. 

Това може да изглежда малко дръзко. Но такива вмъквания - не ги наричайте фалшификати, защото са направени с най-добри намерения - са се случвали във всеки момент през първите векове. В тази изповед са описани различните етапи на посвещение според мистерийните обреди. Те обаче се провеждали на различни отделни места, почти винаги край вода. Винаги се е казвало, че тези събития са се провеждали на някой воден басейн на едно или друго място. Ето защо бихме се изненадали, ако в претворяването на мистерийния ритуал не се открие фактът, че ритуалът се е състоял при вода. Следователно имаме основание да приемем, че става дума за вмъкване на едно i,  така че то не би означавало нищо друго освен слизане в материята или преминаване през процеса на посвещение. Следователно имаме работа с приложение на ритуала и със сливане на това, което е било преподавано и което се е вляло в християнството от различни култове. На най-различни места в християнството са били поддържани и най-различни култове.

Например знаем, че когато първите християнски общности се появяват в Рим, ритуалите са доста по-различни от тези в Ефес в Мала Азия. Тези, които тогава са дошли в Рим, са копнеели за ритуала от Ефес. И така, става дума за сливане и прерастване на новото в мистериите, които са съществували преди това. Павел започва от учение, което насочва към юдаизма. Той е приемал и езичници, но винаги е обръщал внимание на това, което вече е съществувало. Той е казвал също: "Юдеите се интересуват повече от знаменията, а гърците - от мъдростта; аз се отнасям и към едните, и към другите така, както те искат да се отнасят.” Той не е създал нещо, което да предизвиква недоумение у хората, а е оформил това, което е имало преди него. В много по-голяма степен изглежда, че и другите са направили същото. Да си представим, че християнството е било единно учение от самото начало, би било детинско схващане.

Павел и Петър са били в големи разногласия и в църквите също е имало спорове. Павел често се е опитвал да разрешава тези спорове. Така че не е имало строго единно учение, а виждаме как лъчите се събират от най-различни точки. Централизацията настъпва много по-късно.

Наред с популярното християнство на Павел, съществува и езотеричен възглед - школата на Йоан. Съответната информация дължим на поредица от съчинения. Те се появяват през VI в. сл. н. е. и по-късно формират документите на различни църковни писатели. По-късно те се приписват на апостола-писател, за когото се твърди, че е бил обърнат към християнството от Павел в Атина. Често всичко това е било смятано за невярно. Но хората не са могли да разберат какво означава това. То може да се приеме единствено в смисъл, че Дионисий не ги е написал. Обаче ако проследим тези писания, ще открием една по-задълбочена концепция за християнството. Авторът не е назован.

Но препратките на църковните писатели показват във всеки случай, че тези писания са съществували. Всички следи сочат, че те не са присъствали в латинското християнство, а сме ги получили доста късно. Следователно имаме работа със съчинения, които отразяват възгледите на първите църковни отци на гръцката църква. Авторът ни ги представя като развитие на старите мистерийни отношения, като вяра в Бога, която е достъпна само по мистичен начин. След това ни се показва как несъвършените същества произлизат от този Бог и по този начин се осъществява слизане до формите, към които принадлежи самият човек. След това ни се показва как трябва да се осъществи връщане към Бога на различните форми. По-подробни описания откриваме у Скот Ериген, който е написал в този дух своите "Тайни на природата". Това, което научаваме от тези съчинения, показва, че от II в. нататък си имаме работа с такава тайнствена школа, много подобна на школата на Йоан в Ефес. Тя също е култивирала такива мистично-теософски учения.

Така че подобни предания, които имат за цел да покажат, че става дума за Псевдо-Дионисий, показват, че е съществувала такава школа, която не е записвала учението си, а го е предавала устно, и че това учение може да се проследи до Дионисий, който е бил обърнат във вярата от апостола. Такива школи несъмнено са съществували в началото на християнството. Затова трябва да правим разлика между популярния възглед и възгледа, който е поддържан от самия посветен.

Ако проследим писанията на Хермес, можем почти осезателно да почувстваме какво се крие зад този израз. Хермес не скъсва с християнската традиция, а стои на същата почва. Но ние имаме работа с учения, които имат по-дълбоко разбиране за християнството, което се стремят да превърнат в символика, във верую, което е вградено парче по парче в съборите и в ритуалите и обредите.

Можем да проследим това именно при църковните писатели. Понякога не можем да разберем какво се съдържа в такъв символ, но трябва да го приемем с вяра и да вярваме, че смисълът постепенно ще ни стане ясен. Когато този човек казва, че има четири степени на посвещение, както е описано в писанията, тогава можем само да кажем, че освен екзотеричното учение трябва да е имало и езотерично учение.

Онзи, който е получил символа, например когато е представена жертвата на литургията, не е обезпокоен от факта, че му се представя нещо, а му се дава символ. Скоро той ще проникне в тайнственото значение на символа. При църковните писатели от трети и четвърти век виждаме, че по-дълбоките учения на християнството трябва да преминат през различни етапи на посвещение. За масите езотеричните учения са били изведени на бял свят чрез символа. 

Сега нека видим как се е развила езотеричното учение и как езотериката се е адаптирала към екзотериката. И как чрез нея църквата се стреми към светска власт. Искаме да видим как този характер постепенно се е изгубил и как следите от него са се изпарили в схоластиката. Това е свързано с най-важните факти, случили се в историята на църквата и с пренасянето на събитията в християнството от азиатския Ефес в италианския Рим. През първия и в началото на втория век най-важното място за разпространението на християнството е Ефес. След това това място се премества от Ефес в италианския Рим. За Ефес се говори и като за азиатски Рим, и то от посока, която не засяга Йоановото, а Павловото християнство. Така че в учението на Йоан виждаме едно езотерично християнство, докато в Павловото направление имаме популярната форма.

Отговори на въпроси

Pontus = море. Пилат Понтийски е бил управител на Кесария.  

Светият Дух не е нищо друго освен третият Логос, който отново откриваме в материята и в душата си. 

Възкресение на плътта = прераждане. Не е доказуемо в Йоановата школа, вероятно изобщо не е съществувало. Църквата заменя посвещението с инспирацията с вяра. Тайните учения били канонизирани, демократизирани. Защо учението за прераждането не е било популярно, днес ми е съвсем ясно. Дори и днес е трудно то да стане популярно. От политическа гледна точка то се разглежда като опасност. Учението за прераждането в истинската му форма не може да бъде популяризирано. Учението за прераждането е довело до най-диви суеверия - превъплъщение на душите в животни и т.н. Християнството не смята учението за прераждането за такова, което може да бъде предадена на масите. Заместителното изкупление в Павловото християнство е нещо, което не може да бъде обединено с прераждането и кармата.

 

Категория: История
Прочетен: 2883 Коментари: 0 Гласове: 9

Тази статия е публикувана за първи път в списание New View, брой 108, юли-септември 2023 г.

Към летни висини се вдига

на Слънцето сияещата същност;

човешкото ми чувстване увлича

в просторните си широти.

Предчувстващо в душата се надига

усещане, вестящо смътно:

Ти някога ще разбереш,

че те почувства божество.

(Рудолф Щайнер, "Календар на душата", 10-та седмица, 9-15 юни)

В "Лято" от сюитата "Четирите годишни времена" на Вивалди има две настроения, които най-точно представят в музика двете страни на средата на лятото, когато слънцето се издига до слънцестоенето. Първо са бавните, тежки, вяли настроения, които изразяват обедната жега, когато почти нищо не се движи и трябва да се борим, за да останем будни и активни. Усещаме чувствената потискаща топлина и влага. Това е време, в което лесно можем да изпаднем в грешка или пък в изкушение. Но втората, динамична част носи лятната гръмотевична буря и ударите на мълниите; тогава можем да почувстваме, че тежестта на небето се спуска като присъда, която ни казва: "Събуди се!", и ние бягаме, за да се скрием. Всички добре знаем двете страни на слънцето: дарител и поддръжник на живота, но и слънце, което може да причини смърт, особено в пустинята. Рудолф Щайнер говори за слънцето не като за едно "положително" нещо, като например гигантска атомна електроцентрала, а като за "празно" или отрицателно пространство, което е "жилище" на множество духовни същества - да им дадем традиционните имена по реда на възходящия духовен ранг: Ангели, Архангели (особено Михаил), Архаи, Елохими (духове на формата), Динамис (духове на движението) и Кириотетес (духове на мъдростта). Западното езотерично познание (например "Трите книги по окултна философия" на Хайнрих Корнелиус Агрипа 1486-1535 г.) е знаело, че в слънцето живеят и две други особени същества - благотворният Нахиел или "Разумът на слънцето", чието число, както отбелязва Агрипа, е 111, и злият Сорат, или "Демонът на слънцето", чието число е 666. 

На петия ден от петия месец на тази 2023 година Би Би Си съобщи 1, че Световната здравна организация (СЗО) е обявила, че Covid-19 вече не представлява "глобална извънредна ситуация за здравето". Макар че тези две организации - СЗО и Би Би Си, които изиграха основна роля в популяризирането на вредните локдауни и програмите за ваксинация от 2020 до 2022 г., оказали се фатални или вредни за толкова много хора, не искаха да признаят, че това означава “опасността е отминала", а предпочетоха да кажат, че "извънредният статут може да бъде възстановен, ако ситуацията се промени". Новината на практика сигнализира, че пандемичната катастрофа от последните три години наистина е приключила. Още през 2020 г., когато основните медии ни информираха, че фармацевтичните компании се надпреварват "с безпрецедентна скорост" да разработват "ваксина" срещу SARS-Covid-19, ни беше казано, че тя може да не е готова за световното население преди 2023 г. 2 Във Великобритания например обществеността беше уверена, че "и за трите ... ваксини (на Pfizer, AstraZeneca и Moderna) са публикувани анализи на данните за безопасност и ефикасност от три фази на изпитванията (включващи десетки хиляди участници) в рецензирани статии в медицински списания като “The Lancet” от Великобритания и “The New England Journal of Medicine” от САЩ. Събирането на данни за дългосрочна защита и безопасност ще продължи през следващите няколко години, поради което датите на приключване на изпитванията са през 2022 г. и 2023 г." 3 (курсив - TБ). По този начин 2023 г. е определената крайна дата за приключване на изпитванията за "ваксините" Covid-19. Сега виждаме, че тя се е превърнала в крайна дата за целия този глобален тригодишен експеримент, който беше проведен в такъв колосален мащаб, вероятно най-големият принудителен пропаганден експеримент в историята.

Програма 2030

Бързо се приближаваме към друг много важен тригодишен период, който започва след седем години, през 2030 г.. Тогава се навършват 2000 години, (2030-2033 г.) от трите години на Христос на земята, в които според духовната наука на Рудолф Щайнер преди 2000 години Той се е въплътил в Исус от Назарет, от кръщението Му в река Йордан до Възнесението Му четиридесет дни след Възкресението. Можем също така да отбележим, че различни видни личности и световни организации като ООН и Световния икономически форум (СИФ) от няколко години насам насочват вниманието на световната общественост именно към 2030 г. и десетилетието на 2030-те години. Така например на 13 юни 2019 г. Световният икономически форум - частна, недемократична организация - и ООН, друга недемократична организация, подписаха злощастно наречения "Меморандум за разбирателство между ООН и СИФ относно рамката за стратегическо партньорство за Програмата до 2030 г.". В него се очертават областите на сътрудничество за "задълбочаване на институционалния ангажимент и съвместно ускоряване на изпълнението" на "Програмата на ООН до 2030 г. за устойчиво развитие", която сама по себе си е по-нататъшно развитие на Програмата на ООН 214 , която за първи път беше изложена през 1992 г. на срещата на върха за Земята в Рио де Жанейро - градът, над който се издига колосалната статуя на Христос Спасителя (построена 1922-1931 г.) на високия 2 300 фута (700 м) връх Корковадо.  На 25 септември 2015 г. 193-те държави от Общото събрание на ООН - без никакво разрешение от гражданите на страните членки - приеха Програмата за развитие до 2030 г., озаглавена "Да преобразим нашия свят: Програмата за устойчиво развитие до 2030 г.".5 През октомври 2019 г., същият месец, в който започна учението "Събитие 201" в университета "Джон Хопкинс" в Ню Йорк - събитие, което три месеца предварително симулираше пандемия от коронавирус и как светът трябва да реагира на нея, не на последно място чрез "наводняване на зоната" на публичната информация (такава беше фразата, многократно използвана по време на събитието) с един-единствен разказ - СИФ публикува документ, в който се излагат 30 цели, които трябва да бъдат постигнати до 2030 г.; той беше озаглавен: "Какво ще стане, ако направим нещата правилно? Визии за 2030 г.".6 На 23 януари 2020 г. между СИФ и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) беше подписана допълнителна "Рамка за стратегическо партньорство".

                                   image

Скоро след началото на предполагаемата пандемия от Ковид, през юни 2020 г., Чарлз Уиндзор, тогава принц Чарлз (горе), и Клаус Шваб съвместно стартираха широко рекламирания проект "Големия рестарт", който не цели нищо друго освен предлаганата пълна трансформация на цялата ни цивилизация, както и на самата човешка природа, всичко това в името на "Четвъртата постиндустриална революция", "Революцията на изкуствения интелект", целите за "нулеви въглеродни емисии" в програмата за изменение на климата и 17-те цели на ООН за устойчиво развитие (т.е. Програма 2030). Отново фокусът беше върху десетилетието, започващо през 2030 г. Ясно е, че неизбраният глобален елит е силно фокусиран върху този конкретен период от време 2000 години след това, което Рудолф Щайнер нарича Мистерията на Голгота - смъртта и възкресението на Исус Христос. Но дали Исус Христос фигурира някъде в техните грандиозни и амбициозни проекти? Той не фигурира там.

Слънчевият демон

Каква би могла да бъде връзката между тригодишната "пандемия от Ковид-19" и тези планове и проекти за 2030 г.? Има хора, които могат да разглеждат всички тези събития от 1992 г. насам - според мен погрешно - като още един пример за "глобализацията", която според тях е неизбежен, космополитен - и следователно положителен - съпътстващ елемент на Епохата на Михаил, Архангела на Слънцето, в чиято епоха живеем от 1879 г., според езотеричното познание, което датира поне от края на XV век. Аз съм на мнение, че отговорът може да бъде намерен в две имена, известни на тези, които са запознати с Антропософията: Ариман и Сорат.

Точно както в повечето случаи човешкото физическо тяло има духовно същество, свързано с него, което наричаме "себе” или "аз", така и планетарните тела, включително Земята и Слънцето, имат духовни същества, свързани с тях. Точно както Земята в момента има около 8 милиарда човешки духовни същности, свързани с нея, така и цели общности от духовни същества са свързани със Слънцето. И точно както човешките същества могат да имат тъмни духовни сили, които да им влияят или дори да ги обладават през част или повечето време от живота им, така и небесните тела имат тъмни сили, които могат да живеят в техните духовни сфери. Слънцето не прави изключение: тъмното същество, което го обитава, се нарича Сорат. 8

Рудолф Щайнер нарича Сорат "Слънчевия демон", мощен вдъхновител на материализма 9 и черната магия. Сорат не се въплъщава в историята като човешко същество, но е направил три големи намеси в човешката история през досегашната християнска епоха - първата около 666 г., втората около 1332 г. (2 x 666) и третата около 1998 г.10 Първата, според Щайнер, е станала чрез влиянието на Сорат върху един важен учител в Академията в Гондишапур в Сасанидска Персия в средата на VII в. от н.е., приблизително по времето на арабското завладяване на Сасанидската персийска империя (вж. снимката на руините на Академията по-долу). 

Центърът на тази академия е бил нейната школа по медицина. Целта на Сорат тук е била да развие преждевременно човешките научни и технически познания до степен, в която човечеството на този етап от своето развитие, и особено населението на тогавашна Европа, не би имало морала да се справи с тези знания (днес сме опасно близо до друг такъв момент, между другото във връзка с биотехнологиите и изкуствения интелект). Това усилие е било удавено и до голяма степен предотвратено от религиозния ентусиазъм на ислямското завоевание през VII в. сл. Това преждевременно познание обаче не е било напълно потиснато от исляма; част от него е "избягала", така да се каже, от Гондишапур и през Багдад, а след това през ислямска Северна Африка и Испания е стигнала до Западна Европа, където в крайна сметка е поставила основите на съвременното естествознание през XVII век. Така може да се каже, че хиляда години по-рано, около 666 г., "научното" влияние на “тъмното слънце” е било притъпено от "религиозното" влияние на исляма.

 

Втората намеса идва 666 години по-късно, около 1332 г. Щайнер свързва това с унищожаването на Ордена на тамплиерите от френския крал Филип IV “Хубави".

Тамплиерите управлявали международни финанси на морална основа, т.е. парите, с които боравели, принадлежали на Ордена, а не лично на рицарите. Филип бил алчен за злато и искал да заграби златото на тамплиерите. Той също така създал наченките на първата европейска централизирана модерна държава, в която държавните служители били предимно светски и лоялни към него; те не били духовници, чиято лоялност можела да бъде първо към църквата. Тази ефективна централизирана система е причината, поради която на 13 октомври 1307 г. той успява да арестува всички тамплиери в цяла Франция в рамките на 24 часа. Отличителна черта на тази втора намеса на Сорат е мощната централизирана политическа държавна система.

1332 г. попада в средата на това, което бих нарекъл втори "Соратов прозорец" в християнската епоха: 1307-1332-1357 г. Намесата на Сорат не се е случила само през една година - 1332 г., а през този прозорец между 1307 г. (когато тамплиерите във Франция са арестувани) и 1357 г., когато дейността на Ордена на тамплиерите в цяла Европа вече е приключила: 1307 г. и 1357 г. са по 25 години от двете страни на осовата точка 1332 г. Собствените ми изследвания ме убедиха, че първият времеви прозорец, в който се намесва Сорат, е от 641 до 691 г.; 666 г. се пада в средата на този период. Вторият времеви прозорец на Сорат е от 1307 до 1357 г., като 1332 г. е в средата. Третият прозорец е бил от 1973 до 2023 г., с централна година на оста 1998 г. (3 x 666). Човек може да види този "прозорец" на времето като лемниската с точка на оста в центъра на лемнискатата:

  641 - 666 - 691

1307 - 1332 - 1357

1973 - 1998 - 2023

Ключови събития в този трети период са краят на Съветския съюз и появата на Китай в глобалната капиталистическа икономика, развитието на интернет, тероризмът и борбата между Запада и ислямските държави, 11-ти септември, началото на въплъщението на Ариман около 2000 г. 11 , началото на втората Студена война (2014 г.) и "пандемията" от Ковид-19 през 2020-2023 г. с нейната връзка с плановете на ООН/СИФ за големия рестарт, който да доведе до "нов световен ред" през 2030-те години. В основата си повечето от тези проблеми са икономически, но периодът е приключил, като през 2020-2023 г. се съчетават аспектите на трите Соратови прозореца от VII в. насам. Годините на ковида бяха годините на инсценираната "здравна криза" 12, в която на населението по целия свят бяха наложени драстични медицински и политически мерки, след като в много страни те бяха гласувани от послушни парламентаристи; това беше координирана и централизирана глобална акция, осъществена от така наречените "демократични" държавни правителства, които бяха ръководени от СЗО и нейния основен финансов спонсор - фондацията на Бил и Мелинда Гейтс. 

Правителствата похарчиха милиарди от парите на данъкоплатците, за да компенсират своите данъкоплатци за последиците от безмилостните и напълно ненужни мерки за блокиране, които те  наложиха на своето население, а това доведе до ужасни икономически (и социални) последици, които вероятно ще ни съпътстват още дълги години. Следователно този трети "прозорец на Сорат", който се отвори около 1973 г., се затваря тази година през 2023 г., 7 години преди 2030 г., когато се навършват три години от Мистерията на Голгота, случила се преди 2000 години.

Последни времена?

От няколко десетилетия насам много хора са убедени, че живеем в библейските "Последни времена", предсказани в книгите на пророците Йезекиил, Даниил и Откровението на Свети Йоан Богослов (т.нар. Апокалипсис), а много зелени светски атеисти са също толкова убедени, че сме изправени пред изчезване поради "изменението на климата", ако не предприемем драстични мерки, което ще изисква края на демокрацията и нов "зелен" глобален авторитаризъм - всъщност световно правителство - или "глобално управление", както го наричат евфемистично. Всъщност това, което се случи през 2020-2023 г., може да се разглежда като своеобразен "пробен старт" на този авторитаризъм.  

Не съм убеден в нито едно от тези мнения. Разбира се, нашето време може да изглежда "апокалиптично" в различни отношения, но то не е библейският край на времената, който според духовната наука няма да се случи поне още четири хилядолетия, когато физическата Земя, такава, каквато я познаваме, ще навлезе в следващата фаза от своето развитие.13

Това, което днес изглежда като край на времената, всъщност е по-скоро атмосферата, създадена от въплъщението (на Запад - в Северна Америка) на Ариман, една от двете основни сили на духовното зло, която според Щайнер се въплъщава като човешко същество само веднъж в човешката еволюция, какъвто е случаят с Христос, в лицето на Исус преди 2000 години, както и случаят с другата духовна сила на космическото зло, Луцифер, в Китай преди 5000 години. В човешката еволюция Христос държи баланса между двете полярни сили - Луцифер и Ариман. През 1919 г. Щайнер казва в една лекция в Швейцария, че Ариман ще се появи във физическо (fleischliche) човешко същество (думите му: "Ариман в плът"), преди да изтече дори част от третото хилядолетие. 14 Много е вероятно приближаването на проявлението на Ариман като възрастен човек през 2030 г. 15 да стои зад усещането за ускоряващо се потисничество и мрак, което толкова много хора изпитват. Понякога в историята има много мрачни периоди; 30-те години на ХХ век бяха един от тях и може би можем да си представим как бихме се чувствали, ако бяхме живели през тази епоха и бяхме наясно с тъмнеещата сянка, която много по-чувствителни или будни души възприемаха по това време. 

Филип IV Хубави

Ариман вероятно ще се представи не като мрачен тиранин, като фигурата на Големия брат от "1984" на Оруел, а по-скоро като доброжелателен положителен спасител на човечеството от всички негови беди, като личност с огромни познания, какъвто великият учител, вдъхновен от Сорат, несъмнено е изглеждал на своите ученици в Академията в Гондишапур и какъвто френският крал Филип Хубави (вж. по-долу), висок, красив и привидно религиозно морален и правоверен, се е представял пред своя двор и своите служители. Филип бил автократичен и непреклонен, известен като Железния крал (le roi de fer); епископът на Памие Сайсет казва за него: "Той не е нито човек, нито животно. Той е статуя." Тази кралска "статуя" е монархът, който дори се осмелява след конфликтите си с папството да арестува папата и да премести папската институция във Франция, където може да я контролира по-добре. "Вавилонският плен" на папите, както става известен, продължава от 1309 до 1376 г. и води до значителна загуба на уважение към папството в цяла Европа. Жулиен Тери твърди, че с преследването и жестокото унищожаване на християнския орден на тамплиерите, за да вземе парите им и да създаде нов военен орден, начело на който да застане той самият, Филип IV се опитва да изгради във Франция своеобразна "религия на кралската власт": "Като върховен защитник на католическата вяра, ... кралят е натоварен с функция като на Христос, която го поставя над папата. Следователно това, което е било заложено на карта в процеса срещу тамплиерите, е било установяването на "кралска теокрация".16

 

                                  image

Ето защо във "втория прозорец на Сорат" - почти 200 години преди Хенри VIII в Англия - се прави опит за сливане и централизиране на политическата и религиозната сфера в лицето на краля. 17 Много от проблемите на Филип идват от икономическите му затруднения, липсата на пари, причинена от многобройните му войни и опитите му да манипулира и обезцени френската валута. В рамките на една година след изгарянето на клада в Париж близо до Нотр Дам на Великия магистър на тамплиерите и на магистъра на Ордена на тамплиерите в Нормандия умират както Филип, така и папата, който неволно му помага в унищожаването на Ордена на тамплиерите. След това, в рамките на 14 години след смъртта на Филип, тримата му здрави възрастни сина наследяват трона един след друг, но всички умират без потомство. Тогава Едуард III от Англия, чиято майка е дъщерята на Филип - Изабела, настоява, че той е законният владетел на Франция; френските благородници възразяват, че наследяването на френския престол не минава през жена - и така започва Стогодишната война между Англия и Франция. Действията на Филип в живота му ще доведат до катастрофа за Франция.

Император Го-Дайго 

В същия този Соратов прозорец през 30-те години на XIII век на другия край на света е съществувала паралелна ситуация, когато друг владетел се опитал да съчетае религиозното и политическото в своя личност, за да обърне хода на историята. В началото на XIV в. императорите на Япония нямали реална власт; те я били загубили два века по-рано в полза на надигащата се класа на самураите (воините), чиито водещи фамилии доминирали. Императорите са се превърнали в неспособни, просто символични фигури.

 

                   image

Въпреки това император Го-Дайго (1318-1339 г., по-горе), който подобно на всички японски императори се смятал за пряк потомък на богинята на слънцето Аматерасу, искал да възвърне на императорския дом властта, която японските императори имали през VIII-X в., когато управлявали по силно централизиран и абсолютистки китайски модел. Той организира въстания през 1331 г. и 1333 г., които в крайна сметка свалят самурайското военно управление на шогуните в Камакура (близо до днешно Токио) и връщат властта в древната столица Киото, далеч на югозапад. Но краткотрайната реставрация на Кенму (1333-1336 г.), както е известна, се проваля, защото Го-Дайго не може да осъзнае как се е променило времето 18, нито да разбере истинската власт и амбиции на големите самурайски фамилии, нито реалностите в живота на дребните самураи, градските жители и селяните. Неговият бивш самурайски съюзник Ашикага Такауджи се надига срещу него и разбива лоялните сили на Го-Дайго. Такауджи установява нов император под свой контрол в Киото, а Го-Дайго избягва в планинския район на юг от Киото и установява там съпернически двор. Така започва ерата на гражданските войни между Северния и Южния двор, които разделят Япония през по-голямата част от XIV в. до 1392 г., когато Южният двор, основан от Го-Дайго, се предава на Северния двор. Така опитът на Го-Дайго около 1332 г. да върне Япония към древните времена на слънчевата "царска теокрация" се проваля катастрофално. Днешното японско императорско семейство произхожда от императорите на Северния двор, а не от рода на Го-Дайго.

Ахенатен

Около 2600 години преди Го-Дайго и Филип IV друг владетел, по-известен и от двамата, се опитва да утвърди себе си, своите ценности и желания за своето царство в позиция на абсолютна власт, която е предизвикателство за съществуващия ред. Това бил фараонът Аменхотеп IV (вж. илюстрацията по-долу), който променил името си на Ахенатен (Ехнатон) (ок. 1351 - ок. 1334 г. пр. Хр.) 19 и за когото някои твърдят, че е баща на Тутанкамон (чието първоначално официално име е Тутанкатен), макар че това се оспорва. Много хора вярват, че Ахенатен е бил "прогресивен реформатор", който се е стремял да промени религията и културата на Египет към по-добро, предшественик на еврейския и християнския монотеизъм, пионер на просветените брачни отношения и т.н. Като се започне от Зигмунд Фройд, някои дори го смятат за идентичен с Мойсей, а библейският Изход - за случил се по време на или непосредствено след неговото управление. Но тези възгледи често гледат на Ахенатен през съвременна гледна точка,20 фокусирайки се върху самия Ахенатен и не го виждат в контекста на фараоните преди него. Ако го правеха, щяха да разберат, че няма голяма разлика между начина, по който Ахенатен е разглеждал своя бог, Слънчевия диск Атон 21 и начина, по който другите египтяни са разглеждали своите богове, например Атум, Амен, Ра/Ре, Озирис, Хор. Всеки голям град в Древен Египет, например Мемфис, Тива, Едфу, Хелиопол (Иуну/Он), Хермопол (Хемну) и Ахетатен (Амарна), е имал свой култ и главен бог, когото е смятал за бог, превъзхождащ всички останали. Няма голяма разлика например между известния "Химн към Атон" на Ахенатен и "Химн към Амон-Ра”, съхраняван в Египетския музей в Кайро.22 Това, което е различно при Ахенатен, е неговият фанатизъм и липса на толерантност при изключването на традиционните богове в полза на неговите собствени, като първо премахва средствата за техните храмове, а след това действително осквернява техните изображения и картуши (официалните им имена върху сградите), за да ги прогони от египетската памет (което по-късно се случва и с неговото име след смъртта му: той е осъден като еретик).

 

                                       image

Неговият баща Аменхотеп III е бил по-"приобщаващ" фараон, който е приемал всички традиционни богове, като същевременно е приветствал и утвърждавал култа към Атон. Египтологът Уолис Бъдж посочва, че "на Атон Аменхотеп [IV, т.е. Ахенатен] приписва атрибутите на старите богове - Тем [Атум], Ра, Хор, Птах и дори на Амен, и провъзгласява, че Атон е "Един" и "Сам". Но това е било провъзгласено от всички жреци на старите богове... Поклонниците на всеки велик бог в Египет от незапомнени времена са обявявали, че техният бог е "Един". "Единството" е било атрибут... на всичко, което е било почитано в Египет... ." Бъдж също така посочва, че Ахенатен "притежавал решителна воля и много категорични религиозни убеждения и безстрашен характер", но че "не понасял лесно противопоставянето... при всички [негови] дарби му липсвало практическо познаване на хората и нещата. Никога не е осъзнал истинското естество на задълженията, които като цар е имал към страната и народа си, и никога не е разбирал реалностите на живота. Никога не е научил царските умения на фараоните и не е разбрал, че само воин може да задържи онова, което воините са спечелили за него... Никой, освен полудял човек, не би бил толкова сляп за фактите, че да се опита да свали Амен и неговото поклонение, около които се е съсредоточил целият социален [и икономически] живот на страната."23 

Горепосочените характеристики се споделят и от Го-Дайго и Филип IV: голяма воля и твърди религиозни убеждения, но известен фанатизъм и непознаване на реалностите на земите и хората, които управляват.

 

                          image

Египтолозите все още спорят дали Тутанкамон, най-известният, но и един от най-незначителните фараони на Древен Египет, е бил син на Ахенатен, негов по-малък брат, доведен син или изобщо не му е бил роднина. Но това, което е ясно, е, че това е фараонът Тутанкамон (само на 19 години, когато умира около 1323 г. пр.н.е.), чиято гробница остава най-голямата египтологична сензация, откакто е открита на 4 ноември 1922 г. от британския археолог Хауърд Картър (1874-1939 г., вляво на снимката по-горе). Картър е финансиран от археологическия ентусиаст Джордж Едуард Станхоуп Молиньо Хърбърт, 5-и граф на Карнарвън (1866-1923 г., вдясно на снимката по-горе). Графът бил богат на имоти и беден на пари, затова се оженил за Алмина Уомбуел - млада дама, чиято майка, Мари Уомбуел, успявала да изнудва банкера милионер Алфред дьо Ротшилд, който обаче много държал на Алмина.24 Именно парите на съпругата на Карнарвън, т.е. парите на Ротшилд, позволяват откриването на гробницата на Тутанкамон от Хауърд Картър, който работи упорито за Карнарвън в продължение на 16 години.  

Освен връзката с Ротшилд, другият интересен факт за Карнарвън е, че той е потомък на лорд Едуард Хърбърт от Чербъри (1583-1648). Рудолф Щайнер говори за лорд Чербъри в деветата лекция от курса си по историческа симптоматология. 25 Чербъри е основател на английския деизъм, който ще се превърне във фактическата "религия" на масонството в Англия. Деизмът е рационалистическа вяра в едно върховно същество, за което Чербъри излага пет предложения, но в тях не се споменава Христос. Масоните, чиято символика и ритуали до голяма степен се основават на Соломоновия храм в Йерусалим и култовите форми на древен Египет, трябва да потвърдят, за да бъдат приети в масонството на Англия (Обединената велика ложа със седалище в Лондон), че вярват във върховно същество; няма значение в кое. Самото "спекулативно" (т.е. символично) масонство е пример за това, което Щайнер нарича възкресяване на аспекти от културата на третата следатлантска (египетско-вавилонско-халдейска) епоха (2907-747 г. пр.н.е.) в рамките на настоящата пета следатлантска епоха (1413-3573 г.). Не е неоснователно да се усеща известна връзка между абстрактния трансцендентен "дух" на "модерния" бог на деизма и бога на слънцето Атон на Ахенатен, който е абстрактен в сравнение с много конкретната, дори чувствена природа на много други египетски богове. Възможно е наистина Карнарвон да не е бил случаен човек, който да е свързал Тутанкамон с него. Карнарвън е един от участниците в разкопките, който умира скоро след откриването на гробницата (гробницата е открита през ноември 1922 г.; той умира в Кайро през април 1923 г.).

Мнозина може би са си задавали въпроса: защо от всички фараони на Египет именно незначителният Тутанкамон се оказа най-сензационното откритие в египтологията досега. И защо тя е открита точно в този момент? Окончателни отговори на тези въпроси може би никога няма да бъдат намерени, но освен спекулациите за прераждане, напр. възможните предишни животи на Карнарвън и Картър по времето на Тутанкамон 26 , както и фактът, че откритието идва точно 100 години след жизненоважното дешифриране на древноегипетската йероглифна писменост от Жан-Франсоа Шамполион през 1822 г., има и факт, че откриването на гробницата на Тутанкамон (управлявал ок. 1332-1323 г. пр. н. е.) насочва вниманието към епохата на Ахенатен (ок. 1353-1323 г. пр. н. е.) и към съдбоносната, но краткотрайна религиозна промяна, която Ахенатен се опитва да наложи в царството си. Учените са установили, че Тутанкамон е управлявал 9 години; той става фараон  ок. 1332 г. пр.н.е., т.е. 2 x 666. Възможно е и самият Ахенатен да е починал през 1332 г. пр. н. е., тъй като датите на египетското летоброене не са напълно сигурни. Предполага се, че фараонът Сменхкара е управлявал в периода от една или две години (1334-1332 г. пр. Хр.) между Ахенатен и Тутанкамон, но и това е спорно. (Египтолозите все още не са сигурни дали той изобщо е съществувал, дали е бил само съуправител на Ахенатен през последните му години, или е бил прикрита вдовица или дъщеря на Ахенатен). 

Оста на историята

Ключовият момент във всичко това, според мен, е, че периодът на атенистката религията на атените завършва във времето (1330 г. пр. Хр.), което е толкова далеч преди Исус Христос, колкото 1330 г. след Исус Христос, като годините на Христовото събитие се разглеждат от Щайнер като централна ос на човешката еволюция. Годините, разположени от двете страни на тази ос, изглеждат мистериозно свързани помежду си. Щайнер обсъжда това огледално отражение в историята, което се случва от двете страни на Христовото събитие в Палестина, от друга гледна точка, когато през 1910 г. говори за това как 3000 години от началото на Тъмната епоха (известна в Индия като Кали юга) през 3101 г. пр.н.е. до времето на Исус Христос могат да бъдат разделени на три периода от приблизително 1000 години всеки - епохата на Авраам (ок. 3000 г. пр.н.е. - ок. 2000 г. пр. н. е.), на Мойсей (ок. 2000 г. - ок. 1000 г. пр. н. е.) и на Соломон (ок. 1000 г. пр. н. е. до Христовото събитие) и че нещо от характера на тези три епохи се повтаря, огледално отразено, в обратен ред през 3000-те години след Христос: първото християнско хилядолетие - епохата на Соломон; второто християнско хилядолетие - епохата на Мойсей; и третото християнско хилядолетие - епохата на Авраам. В епохата на Авраам преди Христос (т.е, 3000-2000 г. пр. н. е.) естественото ясновидство избледняло, човечеството станало зависимо от физическия мозък и започнала да се появява концепцията за Единния Бог; в Епохата на Мойсей преди Христа (2000-1000 г. пр. н. е.) човечеството слязло още по-ниско в материалния свят и Единният Бог се разкривал външно чрез физическите форми на природата (вятър, буря, горящ храст и т.н.) и чрез външни заповеди като Десетте Божии заповеди); в Епохата на Соломон преди Христа (1000-1000 г. пр. н. е.) хората започнали да мислят самостоятелно; появили се философията и политиката. В епохата на Соломон пр.н.е. (1 г. пр.н.е. - 1000 г. пр.н.е.) обаче се развиват както християнската езотерична мъдрост, така и безплодното и твърдо интелектуално богословие и догматизъм; в епохата на Мойсей пр.н.е. (1000 г. пр.н.е. - 2000 г.) се развиват християнската мистика и вътрешността на душата; Епохата на Авраам (2000-3000 г.ще бъде епоха, в която човечеството постепенно ще се освободи от физическия мозък и ще се развие естествено ясновидство, включително виждане на Христос не като физическо присъствие, а в етерната сфера, която заобикаля земята. По този начин съответните жестове на трите епохи са свързани, но отразени във времето. Друг пример за това огледално отразяване около Събитието на Христос е, че будизмът се появява в края на VI в. пр. н. е., а ислямът - в края на VI в. сл. н. е. Друг пример е, че през VI в. пр. н. е., между 597 и 538 г., много евреи са заточени във Вавилония след унищожаването на Юдейското царство от цар Навуходоносор, докато през VI в. пр. Хр. византийският император Юстиниан приема много антиеврейски закони и ограничения, а Вавилонският Талмуд (централен текст на равинския юдаизъм) е завършен в началото на VI в. От голямо значение за разбирането на историята е да се научим да разглеждаме и сравняваме историческите събития преди Христовото събитие с тези, които са се случили в същия период след него. В контекста на тази статия например това означава 1330 г. пр. н. е. и 1330 г. от н. е. 

От 1330-те години до днес

През 1328 г. от н.е. френският крал Шарл IV умира след само шестгодишно управление. Той е последният от тримата злополучни синове на Филип IV ("Хубави") и по този начин последният от главния клон на династията на Капетингите, управлявала Франция от X век. Подобно на баща си, Шарл също е известен като "Хубавия". През 1328 г. дъщерята на Филип IV Изабела управлява в Англия с любовника си Роджър Мортимър, като двойката е свалила съпруга ѝ Едуард II две години по-рано. След смъртта на Шарл IV през 1328 г. френските благородници отказват да приемат Изабела или сина ѝ Едуард (Едуард III) за владетел на Франция и вместо това коронясват Филип Валоа за крал на Франция. Той е брат на Филип IV (ум. 1314 г.) и глава на кадетски клон на Капетинската династия, оттогава известен като династията Валоа. И така, от 30-те години на XIII век във Франция се появява нова династия след смъртта на тримата синове на Филип IV, крал, който се опитва да създаде "кралска теокрация", в чийто център е самият той като "наместник на Бога", както Ахенатен, който се смята за "син на Атон", се опитва да направи в Египет преди около 2660 години, а както беше споменато по-горе, император Го-Дайго също се опитва да направи нещо подобно в средновековна Япония, също в началото на 30-те години на XIII век. Общото между "жеста" на тримата е, че те са се възприемали като "слънцеподобни" в своите страни, които са искали да накарат да се въртят около тях. Ахенатен, подобно на Сорат в Гондишапур ок. 666 г., се опитал да тласне народа си твърде бързо напред, докато Го-Дайго искал да върне страната си назад във времето до IX или VII в. Филип IV не бил толкова анахроничен като другите двама; той разбирал Франция или поне благородниците и духовенството си малко по-добре, но въпреки това причинил на страната си и на народа ѝ големи страдания чрез своите твърдоглави, необмислени и упорити решения. 

Гробницата на Тутанкамон е открита през 20-те години на ХХ век. Това е десетилетие, в което монолитният, абсолютистки тоталитаризъм, който може да се нарече модерно "възкресяване" на древноегипетското поведение в наше време, бързо се разраства в Европа: болшевиките идват на власт в Русия през 1917 г., а СССР е официално създаден през 1922 г.; Сталин поема властта след смъртта на Ленин през 1924 г.; Мусолини взема властта в Италия през 1922 г., а в Германия в началото на 1920 г. е основана нацистката партия, чийто лидер става Хитлер година по-късно. Общото между всички тези форми на тоталитаризъм, освен материалистическите им основи, е, че те обединяват културната, политическата и икономическата сфера на обществото под контрола на държавата - тема за "единството". И в трите има египетски подтекст в използването на диктатура от всесилни водачи и контрола на тези водачи върху масите по почти религиозен начин, често чрез огромни, ритуални спектакли. В тази втора епоха, епохата на Мойсей (второто хилядолетие от н.е.), тези режими са до голяма степен "командни общества", абсолютистки теокрации, каквито са били и предишните "епохи на Мойсей" (преди Христа). По-специално в Германия култовата символика и стилът на новия режим са инверсия на мотива за Слънцето, например във вездесъщата свастика. 27 Символът на Имперска Япония също е този на диска на изгряващото слънце.

 

                       image
На 26 ноември 1922 г., след пристигането на лорд Карнарвън и дъщеря му Евелин Хърбърт в Египет, Хауърд Картър, заедно с Карнарвън и Евелин, стават първите хора от хилядолетия насам, които влизат за кратко в погребалната камера на гробницата, 33 века след живота и смъртта на Ахенатен и Тутанкамон. Евелин, която е по-малка, всъщност е първият човек, влязъл в погребалната камера на Тутанкамон. През 1923 г. работата в гробницата продължава бавно и внимателно. Лорд Карнарвън, който вече страдал от тежко заболяване през 1922 г., починал през април 1923 г. и Картър възобновил работата в гробницата през есента на същата година. Но на 12 февруари 1924 г. той спира работата в знак на протест срещу намесата на египетските власти и подновява работата в гробницата едва на 25 януари 1925 г. Заслужава да се отбележи, че Рудолф Щайнер се разболява тежко в края на септември 1924 г. и през януари 1925 г. все още е болен в болничното си легло. Едва през октомври 1925 г., почти три години след първоначалното откриване на гробницата, Картър и екипът му свалят от мумията вече легендарната и световноизвестна златна погребална маска на Тутанкамон и най-накрая поглеждат лицето на фараона. По това време Щайнер е починал шест месеца по-рано (30.3.1925 г.), а Адолф Хитлер е излязъл от затвора преди почти една година и през февруари 1925 г. е основал отново нацистката партия под свое твърдо командване, наричайки себе си "der Fьhrer". Толкова много неща за Хитлер (с изключение на 
нормалния му говорен глас) и за националсоциалистите са образ на безпощадна твърдост. Строгият образ на лицето на "Човека на съдбата", който той представя на света, наподобява този на египетски фараон - с изключение на мустаците, разбира се! Нацистката архитектура в някои отношения прилича на древноегипетската. Черната свастика (сама по себе си древен индуистки символ на Слънцето) е разположена в бял диск в центъра на кървавочервена основа. Древен Египет е бил известен като Двете земи - черната и червената. Хитлер, който боготворял фигурата на Парсифал, бил изобразяван така, сякаш е представител на Слънцето на земята и нацистките идеолози говорели за него като за такъв. Ахенатен смятал себе си за Син на Атон, син на Слънцето. Замествайки всички жреци на старите богове, той на практика твърдял, че е Слънцето на земята - нещо, което дори Луи XIV не би заявил за себе си. Хитлер идва на власт през 1933 г. (точно 100 години след смъртта на Каспар Хаузер през 1833 г.) и 66 години преди 1999 г., което е близо до 3 x 666 =1998 г.

Звярът

През 1910 г. Щайнер казва, че някои хора ще започнат да възприемат Христос в етерното обкръжение на Земята (нейната духовна биосфера) от 1933 г. 28 , а през 1924 г. отбелязва, че "преди да бъде разбран по правилен начин етерният Христос, човечеството първо трябва да се справи със срещата със Звяра, който ще се издигне от бездната. Това ни казва езикът на Апокалипса. “ 29 

Зверове от друг вид наистина се появиха, но не на небето, а на Земята, в човешките души през 1933 г., вдъхновени от едно духовно същество, Слънчевия демон, който направи своята голяма намеса през третия "прозорец" на своята дейност в християнската епоха 30, когато удари и трите сфери на този период - в икономическите, политическите и културните събития - последно в областта на здравеопазването и медицината в кризата около ковида.

 

Германският бизнесмен Клаус Шваб, основател на СИФ, и "придворният философ" на СИФ, израелският историк Ювал Ноа Харари (вляво), автор на "скромно" озаглавени книги като "Homo Deus" и "Неудържимите ние: Как хората превзеха света", смятат, че Ковид-19 е тясно свързан с предстоящия Голям рестарт; книгата на Шваб за 2020 г. дори е озаглавена "Ковид-19: Големият рестарт", което почти подсказва, че Ковид-19 е Големият рестарт. Но за Шваб това означава пълна трансформация на нашата цивилизация към задвижвана от изкуствен интелект трансхуманистична форма на това, което той нарича "капитализъм на заинтересованите", под което разбира форма на глобален капитализъм, управляван в интерес на малоброен елит. Това е планирано за 2030 г., когато Ариман вероятно ще направи основния си ход в човешката сфера. Но преди това съдбоносно събитие, което несъмнено ще повлияе дълбоко на останалата част от този век, както двете световни войни през миналия век, "почвата" за Големия рестарт на Ариман е подготвена през последните 50 години (1973-2023 г., третият "прозорец" на Сорат) от Сорат, Слънчевия демон. Кулминацията на тези години бяха трите години на катастрофата, основана на измамата на ООН/СЗО, Световния фонд за изследване на околната среда (WEF), Бил Гейтс, Антъни Фаучи, американските Центрове за контрол и превенция на заболяванията (CDC) и британската Научна консултативна група за извънредни ситуации (SAGE), както и многобройните национални правителства и медийни организации, които безпрекословно следваха "съветите" и строгите указания на тези институции и лица. Това беше научна ("медицинска"), политическа и икономическа катастрофа 31 в първите години на този решаващ 21-ви век, това ново трето хилядолетие, а през последните три години от третата намеса на Сорат, демона на Слънцето ("двурогия звяр" от Откровение, 13-та глава), беше сътворена псевдопандемия, за да се "спасят всички" от уж страшна глобална болест. Стотици милиони хора, от невръстни хора до бебета, бяха инжектирани с измамна "ваксина", която не беше никаква ваксина, а технологично биологично оръжие 32 , което постоянно убива значителен брой здрави и работоспособни хора, особено млади спортисти - някои от тях умират внезапно или се разболяват тежко - и се крие в неуспешните бременности на жените и нарастващата свръхсмъртност 33 - всичко това масовите медии до голяма степен игнорират. Представителите на правителството, медиите и развлекателната индустрия, които попаднаха под властта на Сорат и последваха официалната версия за Ковида и "ваксинациите", отначало говореха с утешителни думи и всевъзможни насърчения и подбуди, но накрая със заплахи, обиди и злостна пропаганда, която "говореше като дракон" срещу онези, които отказваха да си поставят ваксините, изисквайки да бъдат затворени, интернирани, да им бъдат отнети гражданските права и т.н.

Междувременно Шваб, СИФ, медиите и националните правителства използваха "кризата", за да наложат новата технология за наблюдение и контрол с "пропуски за Ковид", "здравни пропуски", "зелени пропуски", "паспорти за ваксини", които зависят от приложения за смартфони и QR кодове. Казваха ни, че ще трябва да работим от вкъщи, да пътуваме по-малко и да свикнем с начин на живот на 15 минути от домовете си, където всичко ще бъде "на една ръка разстояние" - всичко това, за да не "разпространяваме вируса" и да "намалим въглеродния си отпечатък" по пътя към "нулевовъглеродната" икономика и общество. Въглеродът е превърнат в обект на омраза... Хората сякаш забравят, че телата ни се състоят предимно от вода и въглерод. През прозореца на третата намеса на Сорат (1973-2023 г.) не само се появиха технологиите за микрочипиране на животни и хора, както и тези на смартфоните, QR кодовете, автоматизираните системи за плащане и наблюдение на социалния кредит, но и бяхме тласнати от страха от "глобалното захлаждане" в края на 70-те години на ХХ век към страха от "глобалното затопляне" през 90-те години на ХХ век и страха от "изменението на климата" от 2010 г. насам. Всички тези страхови развития от началото на 70-те години на миналия век, чиято кулминация е страхът от Ковид-19, носят подписите на Ариман ("първия звяр", споменат в Откровение 13 глава) и Сорат - Слънчевия демон (втория, двурог звяр), който  

“… лъстеше жителите земни с личбите, що му бяха дадени да върши пред звяра, като думаше на жителите земни да направят един образ на звяра, който има рана от меч и остана жив.  И даде му се (на втория звяр, Сорат) да вложи дух в зверовия образ (на първия звяр), та зверовият образ дори да проговори и подействува тъй, че да бъдат убити ония, които не биха се поклонили на зверовия образ. И той (Сорат) ще направи, щото на всички - малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби - да се даде белег на дясната им ръка или на челата им, та никой да не може нито да купува, нито да продава, освен оня, който има тоя белег, или името на звяра (Сорат), или числото на името му. Тук е мъдростта. Който има ум, нека пресметне числото на звяра, понеже е число на човек, и числото му е шестстотин шейсет и шест.” 34 (Книгата Откровение)

Това са наистина мрачни времена, времена, в които като цивилизация сме постигнали толкова много в материално отношение, но сме паднали толкова далеч в етично и духовно отношение. Никанор Перлас пише за нашето време поразително и полезно в книгата си от 2018 г. "Последната битка на човечеството - предизвикателството на изкуствения интелект, духовнонаучен отговор".  Лично аз смятам, че е преувеличено да се говори за “последна битка”, но въпреки това е вярно, че нашето време е такова, че само чрез срещата с големия мрак много хора се събуждат за духовната реалност на случващото се и осъзнават, че след мрака следва изгревът на светлината, както се казва в четвъртия стих на Медитацията на основополагащия камък на Щайнер, отнасящ се до Мистерията на Голгота преди 2000 години: 

“Нощният мрак

беше преодолян;

Ясна дневна светлина

засия в човешките души.”

Християните никога не бива да забравят, че духовните сили на мрака са били окончателно победени още преди 2000 години и че оттогава тези сили са провели само огромна и сложна ариергардна акция, акция, която е включвала и големи офанзиви от тяхна страна, но в крайна сметка всичко е било напразно. Този 21-ви век е съдбоносен за бъдещето на човечеството.  В настроение на спокойствие, наблюдавайки и молейки се, наблюдавайки, разбирайки и действайки, ние трябва да помним, че сме избрали да живеем в това време и да изиграем своята роля в името на бъдещето на човечеството.

Заключителни бележки

1. https://www.bbc.co.uk/news/health-65499929

2. https://www.thechemicalengineer.com/news/experts-warn-global-covid-vaccine-could-take-until-late-2023/

3. https://fullfact.org/health/covid-vaccines/

4. "Програма 2030", известна още като "Цели за устойчиво развитие", е набор от цели, за които бе взето решение на срещата на върха на ООН за устойчиво развитие през 2015 г. В нея се възприемат всички цели, поставени от Дневен ред 21, и отново се утвърждават като основа за устойчиво развитие, като се казва: "Потвърждаваме всички принципи на Декларацията от Рио де Жанейро за околната среда и развитието..." Като се добавят към тези цели от оригиналния документ от Рио, бяха договорени общо 17 цели, които се въртят около същите концепции на Дневен ред 21: хора, планета, просперитет, мир и партньорство." https://en.wikipedia.org/wiki/Agenda_21

5. Вж. румънски информатор и експерт по устойчиво развитие, който разобличава ООН, СИФ и Програма 2030: https://www.brighteon.com/a6d160b9-8794-438c-bc09-775534add11e Интервю с Райнер Фюлмих.

6. https://www.weforum.org/agenda/2019/10/future-predictions-what-if-get-things-right-visions-for-2030/

7. Според указанията на Щайнер тя ще приключи приблизително в периода 2250-2300 г. Следвайки указанията на средновековния езотерик, абат Йоханес Тритемиус от Спонхайм, тя ще приключи точно през 2233 г.

8. Виж Хайнрих Корнелиус Агрипа, “Три книги за окултната философия” (1533), глава XXII. Езотеричният учител на Агрипа по времето, когато пише книгата, е Тритемий от Спонхайм.

9. Вж. лекцията от 12 септември 1924 г. в СС 346, а също и лекцията от 29 юни 1908 г. в СС 104.

10. Вж. т. 9 по-горе. Вж. също лекциите от 11 и 12 октомври 1918 г. в СС 184.

11. Вж. статията ми "Въплъщението на Ариман: кога и къде?" на адрес http://threeman.org/?p=2905

12. Вж. речта на д-р Дейвид Мартин пред Парламента на ЕС от 28 май 2023 г. https://rumble.com/v2ncp8w-dr-david-e.-martin-phd-covid-summit-european-union-parliament-may-2023.html

13. Виж Р. Щайнер, Апокалипсисът на свети Йоан, СС 104 (1908), лекции 8,9,10,11,12 и таблицата в края на книгата.

14. Лекция на Щайнер от 1 ноември 1919 г., СС 191.

15. Той “може да не се появява на публичната сцена, а да се крие и да действа зад или чрез редица човешки "подставени лица". И в двата случая човечеството ще забележи огромно ускоряване на процеса на пълен контрол над планетата и човешката раса.

16. Жулиен Тери, "Държавна ерес. Philip the Fair, the Trial of the "Perfidious Templars", and the Pontificalization of the French Monarchy", в Journal of Mediaeval Religious Cultures, 2013.

17. През 1534 г. Хенри VIII скъсва решително с Рим и се поставя начело на утвърдената църква в Англия.

18. В края на краищата това е военната епоха на архангел Самаил (от края на XII до началото на XVI век). Характерните черти на тази епоха са били войната, конфликтите, фрагментацията, но и индивидуализацията.

19. Датите му, както и тези на повечето египетски фараони, не са точно определени. Според учените те са 1353-1336 или 1351-1334 г. пр.

20. "Преди да станат достъпни голяма част от археологическите доказателства от Тебес и Тел ел-Амарна, понякога пожелателното мислене превръща Ахенатен в хуманен учител на истинския Бог, наставник на Мойсей, подобен на Христос, философ преди своето време. Но тези въображаеми същества сега избледняват едно по едно, тъй като историческата реалност постепенно се появява. Съществуват малко или никакви доказателства в подкрепа на идеята, че Ахенатен е бил родоначалник на пълноценния монотеизъм, който откриваме в Библията. Монотеизмът на еврейската Библия и Новия завет има свое отделно развитие - такова, което започва повече от половин хилядолетие след смъртта на фараона." - От "Аспекти на монотеизма" на Доналд Б. Редфорд, Biblical Archaeology Review, 1996 г.

21. Атон често се превежда като Слънчев диск, но това е грешен превод. "Глобус" е по-точно.

22. Вж. E.A. Wallis Budge, Tutankhamen - Amenism, Atenism and Egyptian Monotheism (1923 г., прев. 1991 г.), гл. 2 и 3.

23.  Уолис Будж, стр. 77-78. Затварянето на храмовете на другите богове от Ахенатен означава големи трудности за обикновените хора в Египет, както и за жреците и писарите.

24. https://lord-carnarvon.blogspot.com/

25. От симптом към реалност в съвременната история, СС 185, лекция 9, 3 ноември 1918 г.

26. Карнарвън и Картър са близки в продължение на 16 години - от 1907 г. до смъртта на Карнарвън през 1923 г: Лейди Бърглър, сестра на Карнарвън, пише, че в продължение на 16 години "....двамата мъже са работили заедно с различен късмет, но винаги са били обединени не повече от общата си цел, отколкото от взаимното си уважение и привързаност" (курсивът е мой). Вж. точка 24 по-горе.

27. Ако разгледаме някои други събития, свързани с откриването и отварянето на гробницата на Тутанкамон, ще установим, че през 1919 г. в две части на Британската империя - Египет и Ирландия - избухват сериозни въстания, а през 1922 г. двата народа получават независимост от Великобритания - Египет през февруари, а Ирландия през декември. След това, на 31 декември 1922 г., сградата на Гьотеанума (1913-1922 г.), проектирана от Рудолф Щайнер в Дорнах, Швейцария, е разрушена от палеж.

28. Лекция на Щайнер от 6.3.1910 г., Щутгарт, в СА 118.

29. Лекция на Щайнер от 20.9.1924 г. в СС 346.

30. През 49/50-годишния "прозорец" от 2023-1998-1973 г. пр.н.е. (през 21/20 в. пр.н.е.), който съответства на периода 1973-1998-2033 г. сл.н.е., в Египет завършва 11-ата династия (ок. 2150 г. пр.н.е. - ок. 1991 г. пр.н.е.), последвана от 12-ата династия (1991-1802 г. пр.н.е.). През 2023 г. пр. н. е. управлява фараон Ментухотеп II (2060-2009 г. пр. н. е.); той обединява Египет след сътресенията на "Първия междинен период" (2181-2055 г. пр. н. е.) и става първият фараон от Средното царство. През този трети 666 прозорец пр.н.е. той е наследен от Ментухотеп III (ок. 2009-1997 г. пр.н.е.), Ментухотеп IV (1997-1991 г. пр.н.е.) и Аменемхат I (1991-1961 г. пр.н.е.)

31. Медицински - заради инжекциите, които постепенно убиват безброй хора по света и съсипват живота на много други; политически - заради огромното разширяване по време на кризата с Ковид-19 и след това на принудителните правомощия на националните държави, които се подчиняват на волята на ООН, СЗО и Световния фонд по здравеопазване; и икономически - заради ужасните икономически последици по света от ненужните блокирания и инжекции.

32. Вж. презентацията на д-р Дейвид Мартин на "Срещата на върха за Ковид" в Парламента на ЕС през май 2023 г. https://rumble.com/v2ncp8w-dr-david-e.-martin-phd-covid-summit-european-union-parliament-may-2023.html, както и анализа на ваксинациите срещу Ковид, направен от адвоката по биотехнологии и патенти Карън Кингстън в документалния филм Final Days: https://stewpeters.com/final-days-video/

33. Дори британският доктор по медицина д-р Джон Кембъл в Youtube, един от най-гледаните "експерти", който подкрепяше официалния разказ за периода 2020-2022 г., промени мнението си миналата година, тъй като беше обезпокоен от данните за прекомерната смъртност.

34. Вж: Книгата Откровение, гл. 13, стихове 14-18.

 

 

 

Категория: История
Прочетен: 3238 Коментари: 0 Гласове: 8

Урсула Буркхард (1930-2011) е швейцарска педагожка и писателка. Родена е в Базел напълно сляпа, въпреки това завършва немска, английска и славянска филология. Запознава се с антропософията на Рудолф Щайнер и посещава педагогическия семинар в Гьотеанума. Работи като възпитателка и учителка на зрящи и незрящи деца. Сътрудничка е в продължение на 18 години на радио Базел. В своето предаване тя прави оригинални духовни интерпретации на известни приказки, а също разказва написани от нея приказки за деца. От малка има отворени духовни сетива за природните духове, с които общува. Придобива известност с първата си книга “Карлик”, посветена на гнома, който я придружава. В последствие написва много разкази, в които герои са природните духове. 

В предложения тук разказ “Жабко” децата се отнасят към едно машинно същество с любов и внимание като към живо създание. Ще цитирам част от по-стар пост

( https://anthroposophie.blog.bg/history/2021/01/25/za-promenite-v-sveta-na-elementarnite-syshtestva.1746145 ), който се покрива едно към едно с посланието на разказа “Жабко”:

“Необходимо е … хората, особено антропософите, да обърнат внимание и на техническите същества, каквито има във всеки уред. Ако това не стане, тези същества биват завличани от ариманични духове. Техническите същества искат да бъдат възприети и обучени от човека, искат той да ги харесва и да влезе в контакт с тях. За тях човекът е мост между небето и природата и в такъв случай те стават част от този мост. Тогава са в състояние да поддържат уреда много по-дълго време в изправност, отколкото ако ползвателят му няма съзнание за техническото същество в него, а само ругае това, което му създава проблеми. Ако човек има съзнание за съществуването на техническите същества и отношение на благодарност към тях, много ремонти биха станали излишни, защото макар съществата да не могат да отменят физическите закони, те успяват да намерят пролуки и могат да поддържат уреда дълго време изправен.”

Повече за машинните същества може да се прочете тук:

https://anthroposophie.blog.bg/drugi/2019/12/19/za-mashinnite-i-virtualnite-syshtestva.1687825

Други постове в блога, в които се засяга темата за машинните (техническите) същества:

https://anthroposophie.blog.bg/history/2021/07/18/za-mehanichniia-okultizym-i-mashinnoto-carstvo-na-ariman.1770121

https://anthroposophie.blog.bg/drugi/2019/03/15/za-domashnite-duhove-iz-razgovorite-na-melnicharia-s-verena-.1649476

                                                                  Жабко

Той не се плискаше в поток и не подскачаше на поляна. Не ловеше мухи и не беше попадал в буркан, но беше зелен и изкрякваше леко, когато някой застанеше на пътя му. Той беше малка зелена кола. Собственичката му смяташе, че прилича на дървесна жаба и че трябва да се нарича Жабко. Да, Жабко, ами че защо пък не! Самата тя така и не успя да чуе истинското си име. Цялото семейство я наричаше Мици. Когато някой питаше Рут и Петер какво прави леля им Мария, децата трябваше да се замислят за кого става дума; тяхната Мици все пак не беше никаква леля Мария. 

Мици беше купила Жабко съвсем неочаквано. "Ще си подхождаме, той и аз - каза тя на брат си - той ще ме извежда сред природата. Имам нужда от това след дългата седмица в службата, сигурна съм, че и на децата ще им хареса да ме придружават от време на време". Но брат ѝ смръщи нос: "Жените никога не трябва да купуват кола сами. Тая зелена трошка вече е преживяла доста много. Може и да изкара няколко месеца, после изведнъж ще спре да върви и край на веселбата". 

                           image

Рут и Петер се възмутиха - как можеше баща им да обижда Жабко по този начин! “Преди първото голямо пътуване ще му направим истинско кръщене" - решиха те. Това, което децата бяха планирали, успяха да осъществят в неделя. Времето беше чудесно. Станаха рано и отидоха до дома на Мици. Домъкнаха голяма кошница. Майка им беше приготвила храна за целия ден, а те бяха взели и цветя и клонки, защото Жабко трябваше да бъде украсен за празника си. Когато след няколко опита венецът беше сравнително добре закрепен, Петер погали зелената кола и каза тържествено: “Ще се наричаш Жабко, не забравяй това! Днес е твоето кръщене, винаги върши работата си добре, старай се. Може би и ти имаш сърце?" Рут и Мици се засмяха. "Той има двигател, със сигурност няма сърце." "Може пък да има" - настоя Петер. Тъй като беше все още много малък, те не му повярваха. След кръщенето всичко трябваше да бъде прибрано в Жабко: кошницата с храна за целия ден, две немирни деца и разбира се, Мици. Това си беше подвиг, защото Жабко наистина не беше голям. "Той се наяде почти до пръсване" - каза Петер. 

"Къде отиваме?" - попита Мици. "Хайде на нашето горско местенце" - помолиха децата. Мици се съгласи, въпреки че пътуването дотам отне много време. Децата често посещаваха това място с родителите си. Те обичаха да си играят там. Но в претъпкания Жабко стана много тясно. Всички с нетърпение очакваха края на пътуването. То им се стори по-дълго от обикновено, въпреки че познаваха добре пътя. Когато стигнаха, бързо слязоха, протегнаха се и вдишаха прекрасния горски въздух. Тогава Жабко отново беше закичен с клони, защото по пътя беше загубил украсата си. "Все пак той е главният герой - каза Рут - днес празнуваме неговия ден". 

И въпреки всичко веднага след това те забравиха за Жабко. Имаше толкова много работа тук: да се прегради поточето, да се издълбаят малки лодки от кора, да се построят къщички от мъх. Само веднъж се отбиха при Жабко и взеха кошницата с храна. В гората се огладнява. Жабко беше щастлив, че му позволиха да си почине след дългото пътуване. Това рядко се случваше с бившия му господар. Той нямаше цел. Интересуваше го колко километра може да измине в неделя. Когато си все още млад и силен, това е забавно, но Жабко вече беше възрастен, имаше нужда от почивка. 

Застанал така сред красивата природа, той изглеждаше спокоен. Имаше нещо дори по-хубаво от това да бързаш нанякъде. На едно дърво близо до него седяха врабчета и спореха. Всяко от тях искаше да надвика другите, никой никого не слушаше и в устрема си бяха забравили причината за спора си. Когато най-големият кресльо трябваше да си отдъхне малко от усилието, той видя, че под него стои накиченият Жабко. Украсената кола беше нещо необичайно. Любопитен, той полетя към нея. "Къде отиваш, какво става?" - зачуруликаха другите врабчета. "Замърсител на въздуха - извика кресльото - в нашата гора, а на всичкото отгоре и са го украсили". В един миг всички врабчета полетяха около Жабко и започнаха да го обиждат. "Замърсител на въздуха в нашата гора, разваляш ни радостта от летенето, пък и са го накичили. Ние ще те разкрасим още повече!” При това по-нахалните врабчета пуснаха върху Жабко нещо, което не изглеждаше толкова красиво, колкото венецът му. Тогава нещо въздъхна вътре в колата, но толкова тихо, че едва се чу. 

Само Бръчко го чу, нищо не убягваше на бдителните му уши на горско джудже. Той се измъкна от къщичката си-коренище и прогони кресливите врабчета. "Махайте се, пернати същества, вие също замърсявате околността, пък и има по-добри певци от такива кресльовци като вас!” 

Бръчко беше уважавана личност в гората. Врабчетата отлетяха и продължиха да крещят на друго дърво, никой не знаеше какво и защо. Бръчко се покатери на Жабко и махна това, което врабчетата бяха пуснали, като при това галеше зеленото нещо. "Кой е тук?" - попита Бръчко - кой въздиша толкова тъжно?" Отговори му някакъв глас, но звуците бяха толкова неясни, че той не можа да разбере нищо. "Чувам те - каза Бръчко - но не знам какво ми казваш, говориш твърде неясно". С усилие гласът в колата изтласка няколко звука, но Бръчко не можа да го разбере. "Не се напрягай повече - каза той - с тебе никой не е говорил от дълго време, затова си загубил гласа си." Той помисли известно време и после каза: "Сега вече знам отговора на въпроса си, ти си един от машинните гноми. Ти си затворен в машината и трябва да служиш на хората в нея." Отново нещо в машината въздъхна, този път прозвуча още по-тъжно. "Какво му е?” - попита една феичка, измъквайки се от своето горско цвете. Въздишката беше достигнала и до нея. Бръчко слезе от покрива на колата и седна при нея в мъха. "Едва ли можеш да повярваш какво се случва с него, защото си толкова нежна" - каза той. "Опитай се все пак да ми разкажеш за него - помоли феичката, - дори и да не мога да го схвана; ще се вмъкна леко в тъгата му, може би ще мога да му дам малко от моята светлина." "Ще ти разкажа каквото знам - каза Бръчко, - но не се вмъквай твърде дълбоко в тъгата му, ти си много нежна, а той живее в тежък свят. Не забравяй, че ние също се нуждаем от теб и твоята светлина." "Няма да забравя" - обеща феичката. Тогава Бръчко ѝ разказа за великана на студа и мрака, който иска да втвърди целия свят в камък и лед. Всичко живо трябва да го напусне. Само в безжизненото той вярва, че се чувства у дома си. Феичката вече беше чувала за великана, но трепереше при всяка дума, която Бръчко изричаше. Вътре в зелената кола нещо изстена много тихо. Бръчко замълча. "Продължавай - въздъхна феичката, - боли, но продължавай." "Великанът на студа и мрака има нужда от помощници - каза Бръчко, - сам не може да осъществи плана си. Той не може да достигне същества като теб, но посяга към хората и гномите. Той се надява на нас, земните духове. Ние гномите обичаме твърдите и премъдрите мисли. Той ни дарява с твърдост и съобразителност, а в замяна ние трябва да му служим. Знаеш, че ние от край време сме били учители на хората. Винаги сме насочвали мислите им така, че те да научат от нас нови неща за много тайни на природата. Не само им позволявахме да откриват лечебни билки, но и им показвахме как да правят масло, сирене и много други неща. Те никога не биха могли да ги открият без нас. Дори и сега ние често направляваме мислите на хората, но те не знаят нищо за това. Хората се гордеят със своята съобразителност и вярват, че сами могат да измислят и изобретяват всичко. Това, че вече не знаят нищо за нас, е дело на великана на студа и мрака. Всички гноми, които напълно са му се предали, трябва да насочват мислите на хората така, както той иска. Цялата интелигентност, цялата твърдост и чепатост, които те самите са получили, трябва да се влеят в мислите на хората. Мислите стават твърди, точно какъвто великанът на студа и мрака иска да бъде целият свят. От такива мисли се правят машини и автомобили, много неща, които са удобни, а и полезни за хората. Само че те сами би трябвало да ги овладеят, но вместо това вещите овладяват тях, защото хората си мислят, че са умни и приемат само онова, което може да се види и пипне. Те се отчуждават от живота и от всичко, което стои невидимо зад природните явления. Така великанът на студа и мрака може да пороби хората и гномите." 

"Горките” - въздъхна цветната феичка, а от вътрешността на зелената кола нещо изпъшка безкрайно тъжно. “Машинните гноми са пленници на собствената си интелигентност, която ръководи хората и прави машините възможни - каза Бръчко - и точно това се е случило с онзи, който въздиша в колата, защото е загубил езика си." "Трябва да се върна при моето цвете, поех достатъчно от неговата тъга - въздъхна феичката - помогни му ти, ти си по-силен от мен." И тя се вмъкна обратно в чашката на малкото горско цвете. 

Бръчко отиде при Жабко и каза: "Хей ти там, ти също принадлежиш към народа на гномите и джуджетата, ти си мой роднина, послушай съвета ми. Ако можеш, поне веднъж недей да се подчиняваш на машината, която си създал и която те държи в плен. Така ще станеш по-свободен от нея, разбираш ли ме?" "Даа” - промълви с мъка гномът в зелената кола. Това беше първата му дума от много време насам. Той се стресна от нея и отново замълча.

Децата дълго време бяха играли край поточето. Те знаеха, че Мици не беше толкова строга като родителите им. "Само още един час - помолиха те, когато леля им ги подкани да си тръгват, после "Само половин час!" и "Само още пет минути!" или "Още малко, Мици, трябва да довърша нещо!” Накрая леля Мария заплаши: “Прибирам се сама вкъщи, ако не дойдете веднага! Не искам да прекарвам нощта тук." Децата видяха, че е по-добре да я послушат. 

Вече се беше стъмнило. Отново натовариха Жабко: с камъни, които трябваше да бъдат отнесени вкъщи, с букет цветя за мама и една дълга дървена пръчка, която почти не се побираше, но това беше мечът на Петер и затова беше много важен. Накрая се вмъкнаха и тримата. "Трябваше да си купя гумена кола - засмя се Мици - щяхме да я разтягаме, когато искате да вземете още неща; а сега да тръгваме! Довиждане, красива горичке!” 

Тя се опита да потегли, но Жабко само леко избръмча и спря. Тя опита отново, но без резултат. "Жабко - каза тя - ти все пак не си инатливо магаре, хайде давай сега, вече е доста късно". Жабко леко помръдна, сякаш се опитваше да подскочи, отново избръмча кратко и спря. 

"Нищо не може да се направи" - установи Петер, а Рут тревожно попита: "Тук ли трябва да спим, в гората? Татко нали каза, че можем да изкараме няколко месеца с Жабко?" "Деца - каза Мици - далеч сме от най-близката къща, а и е късно, сега трябва да направим една нощна разходка, дори и тримата да сме уморени, хайде излизайте." Сега децата я послушаха веднага. Рут се сгуши до Мици: “Много ли е далеч, ами ако дойдат разбойници?” - попита тя разтревожено. "Аз имам меч - успокои я Петер - ще ви защитя". След това се обърна към Жабко и го погали: "Ти наистина имаш сърце, нали, и беше тъжен, защото те забравихме цял ден. Дори не ти благодарихме за хубавото пътуване." "Точно така - каза сега Рут - може би той ще тръгне, ако сме по-мили с него". Мици не искаше да повярва съвсем, но децата бяха абсолютно сигурни в това. Отново и отново галеха Жабко, а после се качиха пак в колата. Мици реши да им докаже, че не са прави, затова седна зад волана. "А сега тръгвай - прошепна Бръчко от къщичката си в коренището - тогава те ще забележат, че съществуваш". 

Автомобилният гном чу тези думи. Той се справи добре с работата си. Когато Мици отново опита късмета си, Жабко веднага потегли. "Той има сърце - каза Рут - Петер все пак беше прав". "Да, прав съм - извика Петер - но сърцето му не е като на хората и животните. В двигателя живее едно малко човече, което иска да бъдем добри към него." "И да не бързаме непрекъснато - продължи Рут - а иска да се движи към определена цел и да се радва с нас там."

Автомобилният гном трябваше да се напрегне, нощта беше паднала и до дома все още беше далеч, но той работеше с удоволствие, защото Бръчко беше насочил мислите на човешките деца към него. 

У дома родителите бяха разтревожени. Те въздъхнаха с облекчение, когато зелената кола най-накрая спря пред къщата. “Ох, добре, че се върнахте - извика майка им, а баща им попита дали дървесната жаба е спряла. Той се засмя, докато децата разказваха за своето приключение. Не можеше да повярва, че съществува автомобилен гном: "Първо ще трябва да ми го докажете - каза той - ако зелената таратайка изкара повече от три години, значи наистина съществува нещо толкова чудновато като вашия автомобилен гном." 

Изминаха три години. Все още Мици излизаше на разходка със своя Жабко. Тя често му говореше мило и той вече никога не се държеше като упорито магаре. Когато отиваше на горското място, децата искаха да я придружат. Вярно е, че в Жабко беше вече по-тясно, защото и двамата бяха пораснали. Но затова пък вече можеха да седят по-спокойно и донасяха по-малко неща от гората. 

Бръчко се радваше, когато виждаше, че малката зелена кола идва. Щом хората се отдалечаваха, той се приближаваше до пленения си приятел и му разказваше за красотата на природата. Автомобилният гном вече не въздишаше. Той продължаваше да се опитва да промълви някоя дума и от време на време на Бръчко му се струваше, че разбира нещо. Постепенно неясните звуци се превръщаха в думи. Бръчко разказа това на малката цветна феичка. "Мисля, че той отново открива нещо от изгубения език, а също така изглежда, че се чувства малко по-свободен. Колко хубаво е, че веднъж си се промъкнала в неговата тъга и че сега хората са мили с него и го усещат." "Може ли да избяга от великана на студа и мрака? - попита малката фея. "Дотам има още дълъг път - каза Бръчко - но предчувствията на хората, особено на децата, са първите стъпки. Предчувствията трябва да се превърнат в знание, а всяко знание е покълваща любов. Само любовта на хората, които са станали мъдри, може да освети и стопли тъмнината на великана на студа и мрака и да спаси земята от втвърдяване. Светлината трябва да се излъчва от хората като от нашите лампички, които светят в дълбоките подземни шахти. Колкото повече хората знаят за видимите и невидимите същества, за свободните и пленените, които работят заедно с тях, толкова по-малко великанът на студа и мрака може да навреди на всички нас. Светлината на познанието на хората и светлината на нашите лампи ще го победят".

Категория: История
Прочетен: 3380 Коментари: 0 Гласове: 9
Последна промяна: 25.07.2023 11:57
<<  <  1 2 3 4 5 6 7  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: anthroposophie
Категория: История
Прочетен: 824859
Постинги: 458
Коментари: 15
Гласове: 6146
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031