Днес хората гледат на историята така, сякаш по-ранното винаги е причина за по-късното, сякаш когато искаме да разгледаме събитията от 1914, 1915, 1916, 1917 г., просто трябва да се върнем назад до 1913, 1912, 1911 г. и т.н., за да разгледаме историческото развитие по същия начин, както се разглежда естественото развитие, при което се върви от следствието към импулса, за да се открие причината в този импулс. От тази нагласа са произлезли онези общоприети басни, които днес за нещастие се втълпяват в главите на нашите младежи като "история".

Истинското християнство, по-специално честното и искрено вникване в мистериите на Рождество и Великден, е най-острият протест срещу тази световна история, която представлява една карикатура на естествените науки. Християнството е свързало мировите тайни с годишния кръговрат. Във времето, което винаги трябва да ни напомня за първичната констелация от 24ти срещу 25ти декември първа година, за появата на Слънцето от съзвездието Дева, то ни кара да празнуваме всяка година този период като Коледния празник. От тази гледна точка християнският възглед е установил Коледата. После той ни кара да празнуваме Великден, като взема предвид определено небесно съзвездие - знаем, че неделята след първото пълнолуние след началото на пролетта е определеният ден - днес вече оспорван от материалистичния светоглед - за празнуването на Великден.

Във времето от Коледа до Великден онзи, който честно и искрено иска да свърже съзнанието си с Мистерията на Голгота, вижда като част от годишния кръгооборот една картина на тридесет и три годишния живот на Христос. Преди Мистерията на Голгота, към която причислявам и Мистерията на Рождество Христово, маговете сочели към небето, когато искали да разгадаят някакви тайни, включително и за развитието на човечеството. Те сочели към звездните констелации. В начина, по който дадена звезда се подреждала в една линия с друга, те виждали какво ще се случи тук на Земята. Но в момента, в който видели какво се случва на Земята от положението на Слънцето в съзвездието Дева в нощта на 24ти срещу 25ти декември, те казли: "Сега звездната констелация също трябва да бъде видяна пряко в човешките действия на Земята.” 

Има ли звездна констелация в човешките действия? Скъпи мои приятели, изискването е да можем да четем; да можем да разчитаме това, което се има предвид под чудесното указание, дадено ни в годишните мистерии на християнството, които на свой ред са изградени върху всички други годишни мистерии на всички земни народи. Тридесет и три години са предвидени за времето от Коледа до Великден. Това трябва да се разбере, това трябва да се вземе под внимание. Според мнението между Коледа и Великден трябва да изминат тридесет и три години. 

Какво следва от това? От това следва, че Коледата, която празнуваме тази година, принадлежи към Великденския празник, който ще дойде чак след тридесет и три години и че Великденът, който празнувахме тази година (1917), принадлежи към Коледата на 1884 г. Тогава, през 1884 г. човечеството е празнувало Коледата, която принадлежи към тазгодишния Великден. А Коледният празник, който честваме тази година, не принадлежи към Великдена на следващата година, а към този Великден, който ще последва 33 години по-късно. Смята се, че едно пълно човешко поколение се равнява на 33 години. Периодът на едно човешко поколение трябва да мине между Коледния и Великденския празник, които образуват едно цяло. Това са инструкциите за разчитане на новата астрология - тази астрология, която насочва вниманието към звездите, които сами блестят в историческото развитие на човечеството. Как могат да се изпълнят те? Могат да се изпълнят по такъв начин, че човек да използва Коледата, за да осъзнае, че това, което се случва приблизително - за тези неща, разбира се, може да се използва само думата “приблизително” - в настоящия момент, сочи назад в историята, като се е зародило преди 33 години и на свой ред поставя началото на това, което ще се случи, като минат 33 години. 

В индивидуалния личен живот, в индивидуалното съществуване действа нашата карма. Там всеки отговаря за себе си, но и всеки трябва да приеме това, което се намира в неговата карма. Той трябва да очаква, че съществува безусловна връзка в кармичен смисъл между предхождащото и последващото.

А как стои въпросът в контекста на историята? Въпросът стои така, че в нашия сегашен цикъл на човечеството ние не можем да разберем, не можем да схванем и да почувстваме правилно едно събитие, което се случва днес, през 1917 г., когато е годината на неговия Великден, ако не погледнем назад към времето, когато е била годината на неговото Рождество, ако не погледнем назад към 1884 г. Следователно за 1914 г. трябва да погледнем назад към 1881 г. Онова, което поколението, участвало преди това в писането на историята, е заложило като импулси в потока на историческото развитие, има жизнен период от 33 години; тогава е неговото великденско начало, тогава е неговото възкресение. Кога е положено семето за тези Великденски празници, които човечеството преживя от 1914 г. насам? Преди 33 години.

Взаимовръзки в интервали от 33 години 1 - те носят разбиране в непрекъсващия поток на историческото развитие. И трябва да дойде време, когато във времето на светите нощи,  започващо с коледната нощ на 24ти срещу 25ти декември, човек ще се замисли и ще си каже: “Това, което правиш сега - нека си каже така - ще продължи да действа и ще възкръсне и стане външно дело, не в личния, а в историческия смисъл, едва след 33 години. Аз ще разбера какво се случва сега, когато погледна назад - дори във външните събития разбирам какво се случва сега - към времето, което сега трябва да се изпълни според правилото на тридесет и трите години.”

Когато в началото на осемдесетте години на миналия век избухна бунтът на Махди, завършил с разширяване на английското владичество над Египет, когато по същото време французите дори спечелиха тила на Индия за европейското господство във войната с Китай, когато се проведе Конференцията за Конго, когато се случиха другите подобни събития - проучете всичко, което сега, през 1917 г. вече има 33 годишна давност - тогава беше заложена причината за това, което се случва сега. По онова време хората трябваше да се запитат: Какви перспективи за Великден след 33 години обещава тазгодишната Коледа? - Защото всички неща в историческото развитие възкръсват от гроба след 33 години в преобразена форма, благодарение на силата, свързана с най-святото и изкупително нещо, което човечеството е получило чрез Мистерията на Голгота.

Но мистерията на Голгота не иска хората само да бъбрят сантиментално за нея. Мистерията на Голгота иска да бъде разбрана с най-висшите сили на мъдростта, които са достъпни за човека. Мистерията на Голгота иска да бъде усетена с най-дълбокото, което човек може да събуди в душата си, ако търси онова, което мъдростта може да разпали в недрата на самата му душа; ако не само говори за любов, но възпламени тази любов, като свърже душата си с онова, което струи и се вълнува като мирова душа през Поврата на времената; ако придобие усет и разбиране за тайните на развитието. Защото както някога звездните небеса са говорили на древните магове, които поглеждали към тях, ако желаели да постигнат нещо в социалното развитие на човечеството, така и този, който иска да постигне нещо в днешното социално развитие, трябва да се обърне към звездите, които изгряват и залязват в историческото ставане. И както е бил изчисляван периодът на обикаляне на звездите около Слънцето, така в истинската историческа човешка мъдрост се изчислява периодът на историческите събития. И този период е от Коледата до Великдена, който настъпва 33 години по-късно. По този начин духовете на циклите регулират това, в което живее и тъче човешката душа, като тя не е просто едно отделно същество, а е същност, вплетена в историческото развитие. 

Когато в този период се потапяме в Коледната мистерия, ще го направим най-добре, ако се запознаем с тайните, които трябва да се разкрият именно в нашето време и с които трябва да се обогати потокът на християнската традиция, тръгващ от Мистерията на Голгота и от това, което се изразява чрез Коледната мистерия. Христос каза на човечеството: "Аз съм с вас през всички дни до свършека на света.” Тези, които днес наричат себе си негови ученици, често казват, че по времето на самия Христос Исус е имало откровения от духовния свят, но те са престанали и този, който твърди, че днес откровения от духовния свят все още могат да се случват по чудесен начин, върши нещо осъдително. Така онова, което днес се нарича “официално християнство”, в много отношения се е превърнало в опит да се предотврати развитието на християнството.

Но онова, което е останало, свещените символи - а един от най-свещените е този, който ни говори от Коледната мистерия - сами по себе си са жив протест срещу потъпкването на истинското християнство, както често е било провъзгласявано от официалното християнство.

Антропософски ориентираната духовна наука иска да свидетелства - наред с много други неща - за значението на Мистерията на Голгота, за значението на Коледната мистерия. Част от задачата й е да свидетелства за онова, което придава смисъл на Земята и значение на човешкия живот. И ако коледната елха се е превърнала в символ на коледния празник в днешно време - това става едва от няколко века насам - нека този, който днес стои под елхата, да се запита: “Дали за теб все още е истина това, което е написано над коледната елха? В свидетелството на историята е записано: "Et incarnatus est de spiritu sancto ex Maria virgine”. Това все още ли е истина за теб?” 

“Et incarnatus est.” Илюстрация към Евангелието на Йоан от скъпоценния евангелиар на епископ Бернвард от Хилдесхайм (изработен между 1000 и 1015 г.). Показан е праобразът на замисленото в духовния свят спасение чрез Христос. В горната половина на картината е Христос с ореол около цялото тяло (т.нар. мандорла), заобиколен от двама серафима с по шест крила и държащ Книгата на живота. С дясната си ръка Той обхваща синя сфера, в която е агнецът, който единствен според “Откровението на Йоан” ще бъде в състояние да отвори Книгата на живота. Дъгите означават сферите на свръхсетивния свят, през които Логосът преминава по време на спускането си към земния свят. Земята, персонифицирана в образите на Океан и Гея (представители на елементите вода и земя), очаква с копнеж детето, което носи жертвения кръст в аурата си.

За да разпознаем, че това е истина, се нуждаем от духовно познание. Никое естественонаучно изследване не може да даде отговор на въпросите за девственото раждане и за Възкресението, всяко естественонаучно изследване трябва да ги отхвърли. Те могат да бъдат разбрани само от една област, в която раждането не съществува по начина, по който съществува в света на сетивата и смъртта не владее, както владее в света на сетивата. Както Христос Исус премина през смъртта по такъв начин, че тази смърт е майя, а Възкресението е истината - което се съдържа във Великденската мистерия - така премина и през раждането, така че това раждане е майя, а истината е трансформация на съществото в духовния свят. Защото в духовния свят няма раждане и смърт, а както знаем, само преобразяване, метаморфоза.

Коледният и Великденският празник ще получат своето достойно съдържание, едва когато човечеството бъде склонно да погледне нагоре към онзи свят, където раждането и смъртта губят своето значение в сетивния смисъл.

----------------

Бележки 

1 Историк, който взема под внимание този ритъм от 33 те години при анализа на съвременните исторически събития, е напр. Тери Бордман. Вж. постовете в този блог

https://anthroposophie.blog.bg/history/2022/02/09/kak-syvremennata-epoha-se-syotnasia-kym-minali-istoricheski-.1802746

https://anthroposophie.blog.bg/history/2022/02/10/kak-syvremennata-epoha-se-syotnasia-kym-minali-istoricheski-.1802881 

2 Лат. “И се въплъти от Светия дух и Дева Мария.”

Пак идва Коледа, пак тръгват картичките по случай празника, чието име извратеният приобщаващ език на глобалистите всячески се опитва да избягва. Съвсем наскоро ме ощастливи поздравителният имейл на немски университет, в който някога се подвизавах:

“With this special musical greeting from Freie Universitдt, we wish you a wonderful and happy holiday season and all the best for the New Year.” - “С този специален музикален поздрав от Свободния университет ви пожелаваме прекрасни и щастливи празници (букв. “празничен период”) и всичко най-добро за Новата година.”

Тази подмяна на думата “Коледа” (англ. Christmas“) и свързаните с нея изрази като “коледна ваканция”, “коледно дърво”, “коледен пазар” и т.н. със “сезонни празници”, “празнични периоди”, “зимни пазари”, “празнични дървета” и пр. върви в Америка отдавна. От 80-те години на миналия век насам в САЩ и Канада официални лица използват думата "празнична елха" за обозначаване на това, което обикновено се нарича "коледна елха". Реакцията на избягването на думата, съдържаща името на Христос, тогава е била по-скоро отрицателна. Левичарите обаче работят на принципа “Постоянната струя пробива камъка”.

Особено открито това избягване на думата “Christmas“ започва да се проявява от началото на 21 век. В САЩ се правят опити за преименуване на официалните коледни елхи на “общински” или “празнични дървета”. През 2002 г. в Сената на Калифорния е внесен законопроект за преименуване на коледната елха на “щатското празнично дърво на Калифорния”. През 2005 г., когато град Бостън нарича своята официална украсена елха “празнично дърво”, фермерът от Нова Скотия, който дарил елхата, отговаря, че по-скоро би я насякъл, отколкото да я нарече "празнично дърво".

При администрацията на Буш от поздравителните картички на Белия дом изчезва думата “Коледа”. Това става с решаващата намесата на “American Civil Liberties Union“ (ACLU - „Американски съюз за граждански свободи” и “Americans United for the Separation of Church and State“ (“Обединени американци за отделяне на църквата от държавата”). 

Двете леви организации многократно водят успешни дела срещу коледни песни, коледни пожелания, коледни ясли и други християнски символи в държавните училища и държавните институции. Те се позовават на разделението между църквата и държавата и защитата на мюсюлмани, евреи и други нехристияни от обявената за национален празник Коледа. Като рефлекс на тези процеси и изисквания за политическа коректност се стига до една стратегия за избягване на думата, съдържаща името на Христос, която придоби абсурдни измерения и напълно обезличи коледните пожелания, които се превърнаха в “сезонни поздрави”.

По времето на президента Тръмп в тази “война за Коледата” сякаш надделяваха консервативните възгледи за запазване на коледния поздрав “Merry Chrstmas“. Тръмп дори обмисляше бойкот на веригата “Старбъкс” заради техния отказ да използват чаши с характерни коледни мотиви. Все пак усилията на левичарските организации изглежда са се увенчали с успех, защото едно изследване на общественото мнение от 2017г. (https://www.pewresearch.org/religion/2017/12/12/americans-say-religious-aspects-of-christmas-are-declining-in-public-life/ ), установи, че нагласите в Америка малко по малко се променят и макар огромното мнозинство от американците все още да празнува Коледа, повечето от тях смятат, че религиозните елементи на празника вече са се размили, но тази промяна интересува малко хора.

С идването на власт на Байдън заличителите на Коледа поведоха в резултата. В универсалните магазини и супермаркетите служителите са длъжни да пожелават на клиентите “Весели празници”, а не “Весела Коледа”. Министерствата за по-сигурно възприемат безличното пожелание „Season"s Greetings“ вместо “Merry Christmas“.

Още през 1994г. Марк Стейн обяснява в стaтия от в. “Spectator“ (http://archive.spectator.co.uk/article/17th-december-1994/57/a-triumph-of-miscegenation ), че именно евреи стоят зад постепенното разделение между религиозните и светските коледни символи и превръщането наАмерика в общество, в което "Исус, Мария и Йосиф са за дома и за църквата, а дядо Коледа, Рудолф и снежният човек Фрости - великата светска троица - за всички". Такова мнение застъпва и друг американец от еврейски произход - покойният сценарист и популярен журналист Бърт Прелътски (1940-2021), който още през 2012 г. написа статията “Как еврейският Гринч открадна Коледа”(https://www.wnd.com/2012/12/the-jewish-grinch-who-stole-christmas/ ; по аналогия на книгата на доктор Сюс “Как Гринч открадна Коледа“, по която е направен и анимационен филм):

„Никога не съм мислил, че ще доживея деня, в който Коледа ще се превърне в мръсна дума. Мислите ли, че не се е случило? Тогава защо на хората им се пречи да я казват в учтивото общуване от страх да не обидят? Защо след 60 години на град Санта Моника, Калифорния, вече не е позволено да издига традиционните си коледни ясли в палисадите над Тихия океан и защо губернаторът на Роуд Айлънд настоява да нарича коледното дърво на щата “празнично дърво”? Училищата са принудени да заменят в графиците си "коледна ваканция" със "зимна ваканция". В някои големи търговски вериги думата е забранена, заместена от общото "Честити празници". Коледните песни, дори инструменталните им версии, са забранени в някои населени места. В цялата страна гимназиите забраняват коледните представления …

И аз хвърлям голяма част от вината за това върху моите съграждани евреи. Когато става въпрос за прокарване на мултикултурния, антихристиянски дневен ред, начело застават еврейски съдии, еврейски журналисти и финансираният предимно от евреи ACLU. Това, което ги прави още по-неприятни, е, че като цяло евреите, които водят кръстоносния поход срещу нещо, което никога не бива да забравяме, че е национален празник, са светски хора. Така че дори не става въпрос за това, че тяхната религия е недооценена; те мразят и своята собствена религия…

Но малката мръсна тайна в Америка е, че въпреки случайните прекалено афиширани изказвания на хора като Мел Гибсън и Майкъл Ричардс, антисемитизмът вече не е проблем в обществото; той е заменен от необуздано антихристиянство…

Именно ACLUч финансиран до голяма степен от евреи и разполагащ с юридически отдел, който е почти изцяло еврейски, води атаката срещу християнството в Америка. Именно те убедиха твърде много хора да вярват, че ако Първата поправка гласи, че на Конгреса се забранява да установява държавна религия, това, което всъщност означава, е, че на кметството не може да се поставя коледен венец. Те също така цинично пренебрегват частта, която забранява на Конгреса да "ограничава свободното упражняване" на религията.

Може би сте забелязали обаче, че ACLU е изключително селективен, когато става въпрос за религиозна нетърпимост. Същата група самодоволни наглеци, които за едно "Весела Коледа" ще ви издадат съдебна заповед, ще се борят за правото на американския индианец да поглъща пейот и на набожната мюсюлманка да се появи забулена на снимката на шофьорската си книжка…

У мен се заражда идеята, че тези самодоволни светски евреи няма да са щастливи, докато не направят своя версия на испанската инквизиция, принуждавайки християните или да се отрекат от вярата си и да преминат към агностицизма, или да понесат последствията.”

            Антиколедни картички в един калифорнийски магазин за подаръци 

Безличните “сезонни поздрави” на мястото на “Весела Коледа” се налагат и във Великобритания, както и в международното общуване на английски, а оттам се прехвърлят и в по-усърдните последователи на американския пример, каквито са Европейската комисия под контрола на незабравимата Урсула и немските партийни лидери. 

В стремежа си към политическа коректност Европейският съюз миналата година реши, че думата “Коледа" вече не бива да излиза от устата на еврокомисарите. Те трябвало да избягват да приемат, че всички хора са християни, се казва във вътрешно ръководство за приобщаваща комуникация “UnionofEquality”. След масови протести от различни страни това ръководство беше оттеглено.

В Германия на някои места преименуваха коледните пазари в “зимни пазари”, а столицата Берлин дори има и “зимен прайд-пазар”. Министрите умишлено пропускат думата "Коледа" в коледните си картичка, за да не провокирали нехристияните. А един зелен политик издаде наръчник с помощни средства за аргументиране на коледни разговори с политически некоректните! Сякаш върху думата “Коледа” е наложено табу и който я използва, се самоидентифицира като противник на новия ред. 

Един местен ляв политик в Северен Рейн-Вестфалия пробва да прекръсти дори и шествието с фенери за деня на свети Мартин, в което участват основно деца от детските градини, в “празник на Слънцето, Луната и звездите". Той аргументира идеята си с религиозното разнообразие в детските градини. В Елмсхорн, Шлезвиг-Холщайн, опитаха да прекръстят традиционния коледен пазар в “пазар на светлините”. Човек може да помисли, че жителите на града внезапно са станали индуисти и масово са започнали да празнуват Дивали.

Удивителното обаче е, че самите нехристияни първи се обявиха срещу тази подмяна. Не друг, а Айман Мазиек от централния съвет на мюсюлманите заяви, че и мюсюлманските деца празнуват с радост шествията за свети Мартин. Известната мюсюлманска активистка Ламия Кадор също се обяви против такива промени: "Аз ще пея коледни песни дори на 24. декември, когато настъпва Бъдни вечер и пак оставам убедена мюсюлманка." Кадор заяви, че не познава мюсюлмани, които биха поискали коледните базари или шествията на Свети Мартин да бъдат преименувани - “Напротив. Умолявам всички, които се заиграват с идеята да намерят нови имена на старите традиции, да се въздържат от това!" 

Общинските съветници в Оксфорд през 2008 г. забраниха думата "Коледа" в публичния език с магистратска заповед и я замениха с "Фестивал на зимната светлина". Това накара местния председател на мюсюлманската общност Сабир Хюсеин Мирза да направи следния коментар: "Наистина съм разстроен от това. Християни, мюсюлмани и представители на други религии - всички очакват с нетърпение Коледа." Рави Ели Бракнел, който преподава в Еврейския образователен център в града, заяви: "Важно е да се запази традиционната британска Коледа. Всичко, което отслабва традиционната култура и християнството в Обединеното кралство, не е положително за британската идентичност."

Споменатият Бърт Прелътски също се обявява категорично за запазването на думата “Коледа”:

“Това е християнска нация, приятели. И всички ние сме щастливи, че тя е такава и че толкова много милиони американци са сметнали за нужно да живеят според най-висшите предписания на своята религия.”

Този все по-отчетлив стремеж да се избягва думата “Коледа” поразително напомня на близкото ни минало, когато в социалистическите страни властваше атеизмът. Тогава 24. и 25. декември бяха работни и учебни дни и никъде не се споменаваше за рождество Христово. По телевизията на Бъдни вечер и Коледа даваха някакъв американски касов филм, за да отклонят хората даже и от мисълта  за Христос. 

Е, днес сме свидетели на подобна тенденция, само че този път тя идва от обратната посока - от Америка. Но духовните й подоснови са едни и същи - същата антихристиянска сила, която отдавна подготвя единственото си идване в човешко тяло на Земята. И пак левичари-атеисти са нейните най-усърдни пропагандатори. Но аз нямам съмнение, че днешните активисти, които искат да забранят всяко споменаване на Исус Христос или думи, производни ит името му, ще бъдат първите, които ще последват Антихриста и ще ни агитират за същото, когато той се яви публично като фалшив нов Христос-спасител.  

Ето какво пише Емил Бок за първия и втория Адам в книгата си “Апостол Павел. Приноси към духовната история на човечеството”:

Ключовите думи за първия и втория Адам отключват още една специална тайна стая в мистерийния храм на човечеството. Съществува двойна Адамова мистерия не само по отношение на връзката между Адамовото начало и Христовото ново начало на развитието на човечеството, но и с оглед на Адамовото праначало на земните човешки пътища. Зад мистерията на Адам-Христос се крие още една мистерия на Адам-Исус. 

Древното еврейско тайно учение, което все още може да се види частично в някои кабалистични изречения, както и в талмудически и хасидски легенди, е знаело за невероятно милостивия акт на Провидението, който висшите сили са извършили в полза на бъдещето на човечеството в момента на голямото Грехопадение. Душата на Адам превъзхождала по сила и размер всички останали човешки души в процеса на Сътворението. В противен случай тя не би могла да бъде първата, а с това и предшественик и пионер на човечеството, която да поеме риска да се спусне в твърдата земна субстанция. Нейният порив напред бил използван от луциферичната сила, така че слизането се превърнало в падане. По това време обаче висши йерархични същества, които най-вече били особено отговорни за ръководството и защитата на човека, изтръгнали част от Адамовата същност от заплашващото я падение и по този начин задържали една "небесна Адамова душа" в духовните светове. Земният Адам, който ставал все по-земен, е преминал като първа и най-стара душа на човечеството през много земни животи.

Небесният Адам не влязъл в земно въплъщение, дори когато онези души, които се колебали дълго време, накрая - като млади и най-млади души - преминали в потока на въплъщаващото се на Земята човечество. За ставащата все по-трагична съдба на човечеството бил запазен небесен “резерв”, така че някога, когато едно висше Божие същество се притече на помощ на земното човечество, небесната душа на Адам да може да послужи като обвивка на човешката душа и така да изгради мост. 

Раят с неговата чиста светлина бил изгубен на Земята, но все пак бил жив в цялата си чистота и яркост във висшето Адамово същество, запазено в небесата. И той не останал съвсем без влияние, отделен от тъмнината, през която хората трябвало да намерят пътя си на Земята. Във важни моменти в земната тъмнина попадали вдъхновяващи лъчи от тази чиста светлина, когато велики посветени водачи на човечеството направели душите си възприемчиви към нея. Апокрифните езотерични традиции, които вървят успоредно със Стария завет и съхраняват древното тайно познание, споменават по-специално Енох, великия мъдрец от Атлантската епоха, като осенен и инспириран от небесния Адам: 

“Светлината на висшата душа, която отлетяла от Адам, когато той бил изгонен от райската градина, отново се издигнала и била съхранена в съкровищница до времето, когато трябвало да дойде Енох. Тогава тази висша светлина на святата душа се появила в Енох и Енох достигнал същото величие, каквото имал Адам преди Грехопадението.” 2

Още преди Христовото събитие, случило се в Поврата на времената, е съществувала история за спасението. Тя се разиграла, без да е била възприета от земните сетива, в светлите висини над главите на земното човечество. Богоподобието, което земният човек загубил, както и Рая, не е останало само тъжен и болезнен спомен: то продължило да присъства в пълната си сияйна реалност в едно човешко същество. В чистата небесна душа истинският праобраз на човека витаел над събитията на Земята. Антропософското духовно изследване описва три основни събития от горната история на спасението. То не се позовава на древните еврейски легенди, а по-скоро прави разбираемо онова, което се появява йероглифно в тях. На три пъти по пътя на продължаващото Грехопадение и все по-силното си обвързване със силите на дълбините земното човечество изпада в остри кризи и опасности от дегенерация. Три пъти висшето същество се намесва по помагащ и изцеляващ начин, а веднъж, в Поврата на времената, само̀ влиза с цялата си същност в земно въплъщение, за да донесе изкупление на падналото човечество. Точно както Христос, Азът на човечеството, ще стане човек във въплътения на Земята Исус, така още в трите предхристиянски Христови събития Той става човек, като използва небесното Адамово същество за обвивка.

Той помага на земните хора, отчуждени от своя праобраз, чрез праобраза, който благодатта на Провидението е запазила за тях в сферите на Духа. В душевната и жизнената обвивка на висшия Адам Той се приближава мощно към човечеството, позволявайки на образа на това, което човекът трябва да бъде според първоначалната Божия воля, да се задейства като магнит, привличащ нагоре, за да балансира привличащите надолу сили на дълбините.

Ако горната "Адамова душа" е послужила като обвивка и орган за Христос, то тя всъщност е човекът по отношение на човеците. Само че тя нямала физическата обвивка и опита на Аза, който се заражда в човеците от земното им въплъщение. Но затова пък успява да създаде етерно тяло, което може да се нарече светлина и живот. Чисто и открито отдадена на "Духа, който произвежда живот”, тя е далеч от последиците от смъртта, които на земята проникват в душевните и жизнените тела поради тяхната привързаност към материята и ги помрачават. Рудолф Щайнер описва последните две събития от горната история на спасението, които попадат в Атлантската епоха 3, казвайки, че езикът е на първо място сред даровете на спасението, дадени на човечеството по онова време, за да го избавят от големите опасности на гибелта. Словото, което преди е принадлежало на боговете, преминава към човечеството. За да спасят човека от твърде дълбоко падение, висшите сили му дават дял от своето същество. 

Макар че човекът на Земята отдавна е преминал от състояние на послушание към състояние на непослушание, той все пак получава дял от словото на боговете; това се случва в очакване един ден низходящото движение на човечеството да бъде обърнато от "словото” в нов възход. За тези мистерии загатват апокрифните легенди, когато казват, че като Метатрон, т.е. като изпълнен и инспириран от небесната душа на Адам, Енох е бил великият учител, който научил човечеството да използва езика. 

Според сведенията на духовната наука някога в историческите времена небесната душа на Адам се приближила много близо до земното човечество. Въпреки че и тогава не встъпила в пълна инкарнация, тя изпълнила душата на великия индийски първоучител Кришна, за да даде на следатлантското човечество в ранния му етап, който се развил на Изток, като попътна храна дара на светлината и мъдростта на душата.

 Детето Кришна краде с приятелите си масло, за да нахрани  маймуните - индийски  художник, около 1750г.

Но след това, "когато се изпълнило времето", небесната душа наистина влязла за първи път в земно въплъщение: тя се родила на Коледа във Витлеемския обор като небесното дете на тихите, бедни родители назаряни, както е описано в Евангелието на Лука. Сега, в земното тяло, душата, която от незапомнени времена е била нажежена от огъня на Христовото обитаване, трябвало да предложи на Христос душевната и жизнената обвивка, в която Той да донесе на човечеството спасението, а именно светлина и живот. 

Нашето съвремие трябва наново да намери пътя към Христовата мистерия, като се научи да разграничава висшето Христово същество от човека Исус, който е станал Христофор, Христоносецът. Но освен това то трябва да преоткрие една по-висша тайна на Исус, която е била усещана от мнозина в по-ранните времена - особената тайна на детето Исус от евангелието на Лука. Детето Исус, чието раждане е описано в Евангелието на Матей, е човек, макар и в предишни живото да е бил високопоставен водач на човечеството. Детето от Коледата на Лука обаче е човекът: в него райски чистият праобраз на човешкото същество, спасен на небето, е навлязъл в сферата на земните отражателни образи. Това е вторият Адам; той донася на Христос чистата, изпълнена със светлина и живот душевна и жизнена обвивка, която Му дава възможност да започне новото творение в човека. 4 

За тайната на двете момчета Исус Новият завет не говори пряко. Евангелистът Лука обаче го разкрива по чудно живописен начин, като поставя своето Евангелие до това на Матей. След като веднъж се запознаем с тази висша тайна на Исус, ние все по-ясно осъзнаваме, че нито една глава от Евангелието на Лука не би могла да бъде оформена такава, каквато е, ако не се основаваше на дълбоко сърдечно познаване на тази тайна, на интимно познаване на небесната душа на Адам. А как Лука е станал толкова интимен познавач на особената мистерия на Исус? - Той става такъв като ученик на Павел. Павловото учение за първия и втория Адам не е нищо друго освен начин да се изрази тази тайна. И така, освен чрез двойнствеността на първото и третото Евангелие, посланията на Павел също говорят по косвен начин за мистерията на Провидението, скрита в двете деца Исус. В "Деяния на апостолите" ученичеството на Лука при Павел става външно видимо. В своето Евангелие Лука разкрива това ученичество в неговите най-дълбоки корени.

Защото как Павел е бил посветен в тайната на двете деца Исус? Вече казахме, че преживяването в Дамаск е източникът, от който Павел черпи знанието си за стария и новия Адам. От него той получава и познание за специалната тайна на Исус, която може да се нарече прозаично “тайната на двете деца Исус”. Самият възкръснал Христос се открива на Павел пред Дамаск. Но светлинната обвивка, в която Христос му се показа и която той веднага осъзнава като действаща в собствената му душевна и жизнена обвивка, е райското жизнено и душевно тяло на небесния Адам, сияещо в чиста светлина. Обвивката, в която Христос е извършил небесните Си епохални дела за земното човечество, сега е наситена чрез земното Му дело и със силата на Възкресението, изцяло със субстанцията на физическата материална обвивка, превърната в духовна телесност. 

Рудолф Щайнер говори за това съвсем открито в лекциите си върху Бхагавад Гита и Павловите послания; само чрез специалната тема на цикъла от лекции небесната душа на Адам е наречена тук Кришна, т.е. с името на този, чрез когото тя, дарявайки мъдрост, е подготвила земното си служение на Христос: Когато Павел има своето преживяване пред Дамаск, това, което му се явява, е Христос. Бляскавата светлина, в която е облечен Христос, е Кришна. И тъй като Христос е взел Кришна за своя собствена душевна обвивка, чрез която продължава да работи, в това, което сияе, се съдържа и всичко, което някога е потекло към човечеството като мъдрост чрез Кришна. 5 

През текста на Лука тече един чуден поток и след това се влива в Павловите послания. В началото на Евангелието от Лука пастирите в нощните полета на Витлеем съзират яркото райско сияние, което се появява над мястото на яслата и все още е напълно отворено. В Деяния на апостолите Павел вижда Възкръсналия Христос в същото сияние, което обаче вече е приело в себе си цялото великденско съдържание - Възкръсналия. А в своите послания Павел превежда тази светлина в мисловна форма, като говори за първия и втория Адам.

______________________

Бележки

1 Срв. Рудолф Щайнер, СС 142, лекция от 1.1.1913. 

2 “Еврейски предания”, I, изд. Миха бин Горион и “Праистория”, Емил Бок, стр. 75

3 Рудолф Щайнер, лекция от 30.12.1913 (СС 149), 5.,7.,30.3.1914, 1.1.1914 (СС 152), както и “Детството и младостта на Исус” от Емил Бок.

4 За подробности вж. в книгата “Детството и младостта на Исус” от Емил Бок.

5 Рудолф Щайнер, лекция от 1.1.1913 (СС 142).

Отговор на този въпрос дава следният откъс от книгата на Емил Бок “Апостол Павел. Приноси към духовната история на човечеството”.

В ранните етапи на Земния еон, когато човекът, повтаряйки резултатите от предишните еони, започва да се облича в земна материя и да формира телесност, той не е наподобявал дори и в най-отдалечения смисъл на думата сегашната си телесна форма. Същинското човешко същество почивало все още непробудено в лоното на носещите го висшите същества и светове. Зараждащата се телесност в още неоформения, неизкристализирал течен земен елемент все още не е била истинско жилище на човешкото същество. То витаело все още почти изцяло над тялото, което отначало било само огледало за човека, на фона на което той си създавал първите далечни представи за себе си и за света. Както показва антропософията, научните хипотези, че човешката форма е възникнала късно от поредица от по-нисши и по-висши животински форми, не са погрешни. Обаче е грешно и напълно подвеждащо да се тълкува това така, сякаш човекът е произлязъл от животното. Човекът винаги е бил този, който е преминавал през различните етапи на развитие. И когато се приближил до истинската човешка форма, след като преминал през форми, подобни на животинските, той успял да влезе в нея по-пълноценно и могъл да се инкарнира. 

Нека се опитаме - макар и само хипотетично - да си съставим представа за първата поява на земните сетивни органи. Сетивото за зрение, ясно възприемащото око, предполага едно напреднало състояние на земната планета, в което елементите вече са се отделили един от друг: От първичната вода надолу е кристализирал твърдият минерален елемент, нагоре са се разтворили мъглите, в които водата и въздухът все още са били съединени и е възникнала свободната, изпълнена със светлина, прозрачна атмосфера. В същия етап на развитие, в който човекът се издига до свободно крачещо изправено същество, той отваря и очите си, с които вече вижда земята и слънцето, но също така луната и звездите. 

Първото от земните сетива е слухът. Той се формира от творящия изначален звук на Мировото слово, който раздвижва първичните води и привежда в движение цялото развитие, докато накрая от неговите звукови фигури се появяват формите на всички земни неща. Тук се докосваме до много ранни състояния на планетата Земя и съответно на човешкото същество. В началото на пътя към своята телесност то е преминало през форма, за която раковината е запазила символичен космически спомен. Тайнственото шумолене, звучащо от вътрешността на някое от тези изкусно оформени жилища на ракообразните, ни напомня за първичния звук, в който творческата божественост е произнесла своето "Да бъде!” Тук можем да си представим един много ранен организъм, в който три от сегашните функции на нашите органи все още образуват единство: дишане, слух и говор.

Вдишването е едновременно и началото на слушането, а издишването - на говоренето. Какво се чува? Само Божието Слово. То се абсорбира напълно чрез вдишването. Въпреки това Словото, Логосът, е все още далеч от това да се диференцира за човека в думи, а те много по-късно трябва да се свържат и с мислите. Това е праначалото, в което "Словото” е властващата сила в космоса. Какво се изговаря? Отново само Божието Слово. Човекът е ухото и устата на онова, което говори божеството. Все още няма разлика между Божието и човешкото слово. Мировото слово преминава през човека. В него то извайва света. Това първо състояние на човека би могло да се нарече “изначално послушание”, доколкото тази дума съдържа думите "слушам" и "слух", което е още по-ясно изразено в гръцката дума υπακοή (“подчинение, послушание”).

Това първично състояние на човешкото същество трябва да е продължило през дълги периоди от време, стигайки накрая до епохата, към която се отнася библейският мит за Рая. Тогава настъпва трагичният обрат. 

Нарушен е мирът на изначалното послушание. Под нашепването на Съблазнителя Адамовото човечество навлиза в състояние на неподчинение. Непослушанието на Адам не е морално прегрешение в обичайния смисъл на думата. Подобно действие би изисквало способност за свободен избор между доброто и злото. Тази способност обаче се появява едва с трагичното отпадане на космическото изначално послушание.

Змията изкушава Ева, илюстрация към библия от Бертхолд Фуртмайер, художник- миниатюрист, живял в Регенсбург през XV век

Грехопадението на Адам се случва чрез първите наченки на самоволие и своенравност. Човекът е трябвало в даден момент да извърви пътя към свободата и Аза. Намесата на Луцифер, която обаче не е разрешена от по-висшите йерархии, води до преждевременно и следователно прибързано развитие на собствено същество. То може да започне само с капсулиране на човешкото същество, чрез което се нарушава пълната му отвореност и неговото състояние на орган за Мировото слово, по-точно нарушава се изначалното послушание. Първоначалният слух на човека за Бога заглъхва; това, което земното ухо ще чува оттук нататък, вече не е цялото. В човешкото ухо светът се фрагментира. Все повече и повече човекът чува само земната външна страна на това, което звучи. В произнасянето на свещени текстове и в музиката по-късното човечество ще култивира и в крайна сметка ще изгуби последните остатъци от изначалния слух. Вярно е, че когато човекът оглушава за Божия говор поради Адамовото не-слушане, по безкрайната благодат на мировото ръководство му е дарено диференциращото се слово на човешкия език. Но Божието слово и човешкото слово бързо се разминават и Божието слово изпада в забрава на фона на надменното човешко слово, дори и там, където думите “Слово Божие” се използват постоянно.

Праисторията и историята на чуването и говоренето е едновременно история на продължаващото Грехопадение и на нарастващото господство на смъртта в света.

Послушанието на “новия Адам” в същото време е нещо повече от човешка морална добродетел. То има космически измерения и въздействия. Чрез него Мировото слово, Логосът, може да създаде за втори път света в човека.

Точно както в старито сътворение на света слухът е бил първото от земните сетива, които човекът е развил, така и духовният слух, отвореността на душата към Словото във всички негови пластове на съществуване, ще бъде първият от духовните органи, които ще се развият в човешкото същество. Чрез обитаването на Христос, чрез действието на “втория Адам” в нас, ще бъде преодоляно нашето капсулиране, чрез което ние отдавна сме потънали в състояние на нечуване, на глухота и слепота за свръхсетивния свят. В човека се изгражда "нов човек", но не в мъглявия, емоционален смисъл, който обикновената набожност свързва с това понятие, а в смисъла на едно по-висше познание за човека, което знае нещо за духовните органи на душата. Тези духовни органи са умрели, но могат да се събудят отново под благодатта на по-висшия свят, за да може човекът да преодолее своята разкъсаност и обвързаност със смъртта и да открие истинската си същност: Както чрез непослушанието на Адам човечеството е умряло, така чрез послушанието на Христос то може да възкръсне.

През 1911г. Рудолф Щайнер изготвя поредица от картини за лекаря д-р Феликс Пайперс от Мюнхен, които той да използва за лечение на болните в неговата клиника, особено за психично болните. В нея преобладават мадони на Рафаело, за които Щайнер казва, че имат лечебна сила. “Ако се лекува по такъв начин”, казва той напр. в лекцията от 5.8.1908 (СС 105), “… че човешката душа да преживява последващо въздействие [от картините], когато заспива и може да сънува този образ на Мадоната, тогава той има лечебна сила и днес.“ 

Според спомените на Хилде Бос-Хамбургер д-р Пайперс показвал поредицата от снимки на картини на своите пациенти или преди да заспят, или преди да започне лечението с цветна камера. Той използвал две камери за цветотерапия - едната червена, другата синя, с размери 2 x 2,5 x 2 м, изработени от дърво и разположени една до друга в посока изток-запад. Вътре имало легло за почивка (главата била на изток) със странични части, които можели да се сгъват, така че пациентът да изпъне ръцете си, докато лежи. Също и за краката имало достатъчно място да се протегнат (лек намек за пентаграма на човешкото тяло). Осветлението идвало от под леглото, така че източникът на светлина да не пречи нито на лекаря, нито на пациента.

Картините, показвани на пациентите, са подбрани от Рудолф Щайнер, според когото във всяка от тях се проявява особено силно етерно течение, чиято хармония е изразена по-специално в картината на Сикстинската мадона и фигурата на Христос от "Преображението" на Рафаел. Ако човек позволи на картините да му въздействат със своята последователност и композиция, етерното му тяло може да бъде хармонизирано и приведено в здравословни вибрации. 

Следващото описание на последователността на показваните картини - в която се крие съществен момент от ефекта - е направено от Mари Стракош- Гийде (вж. СС 291а).

“В пълното изображение на Сикстинската мадона се вижда главният  мотив. Пентаграмът е в основата на цялостната композиция. Д-р Щайнер неведнъж е загатвал, че в знака на пентаграма са скрити най-дълбоките тайни на човечеството.

Последователността на картините показва определено движение на детето. След първата картина от поредицата - основния мотив на Сикстинската мадона (Дрезден) - 

идва втората картина: "Красивата градинарка" (Париж, Лувър). Младенецът Исус стои полуоблегнат на десния крак на майката и с левия си крак извършва движение нагоре към нея. Дясната ръка, както и погледът на детето, подсилват това намерение, възприето от жеста на двете ръце на майката. Йоан следи случващото се с напрегнато внимание, сякаш приканва зрителя на картината също да му обърне внимание.

Третата картина, "Мадона Алба" (Вашингтон), ни показва детето в по-нататъшен напредък в посоката, избрана от началото. На тази картина момчето Йоан продължава да следи с повишено внимание посоката на движение на младенеца Исус. Йоан и детето Исус, чиито погледи се срещат, показват, че те стоят изцяло в настоящето: Исус изразява силно осъзнаване на случващото се. Левият крак се извива за по-нататъшно повдигане. От друга страна, погледът на майката сякаш е извън времето и пространството, както при Сикстинската мадона. 

Четвъртата картина отново показва “Мадона Алба”, но само част от нея, което допълнително засилва интензивността на действието и движението за зрителя.

Мадоната на Донатело (Madonna di casa Pazzi, Боде-музеум, Берлин), петата картина, показва пълното единение на майката и детето в точката на корена на носа, където се намира точката на Аза, изразяваща движението от Аза на детето и майката, там, където физическото и етерното тяло напълно съвпадат. 

На шестата картина, "Мадоната с щиглеца" (Уфици, Флоренция) или по-точно, на отрязък от нейната долна част, е показан младенецът, върнат на земята в поза, която обявява движението, което ще последва - нагоре към дясната ръка на майката.

На седмата картина “Мадона Бриджуотър” (Национална галерия, Единбург), детето се издига с мощен замах към дясната ръка на майката.

На осмата картина, по-точно отрязък от “Сикстинската мадона", виждаме детето във величествен покой върху дясната ръка на майката, която го държи в безопасност.

Деветата картина, “Maдона темпи” (Старата пинакотека, Мюнхен) майката държи детето в лявата си ръка и го притиска към сърцето си с безкрайна любов. До тази картина непрекъснатото движение е достигнало състояние на равновесие. Осмата и деветата картина се балансират взаимно.

В десетата картина, по-точно детайла от “Преображението на планината Тавор" (Ватикански музей) от Рафаело, е въведен напълно нов мотив, който за пръв път е загатнат чрез погледа нагоре. Едва на последната картина от серията (15) новият мотив се появява в своята цялост. 

Единадесетата картина, "Мадона дел Грандука" (Палацо Пити, Флоренция), показва в погледа на детето движението в низходяща линия, което ще последва. 

Тази гледна точка става по-ясна на следващата картина.

На дванадесетата картина, "Мадоната с рибата" (Прадо, Мадрид), детето се стреми да се върне към началната точка.

Тринадесетата картина, "Мадоната от Брюж" на Микеланджело, показва детето, което прави последната крачка. То се връща пак на земята.

В 14тата картина “Мадоната с щиглеца", тук показана цялата, детето се е върнало в началната точка - десния крак на майката. Пентаграмът е затворен.

Последната картина от серията (15) “Преображение на планината Тавор” от Рафаело, детайл, фигурата на възнасящия се Христос, показва новия мотив, загатнат при номер 10 - Пентаграмът се носи свободно в посока нагоре. С това поредицата е завършена. 

Какво се цели и постига с медитативното и многократно гледане на тази поредица от картини преди сън като подходящо време, може би най-добре може да се разбере от една забележка на д-р Щайнер, в която той казва, че при повечето хора днес етерното тяло се е спуснало надолу и трябва да бъде повдигнато.” 

1. Главен мотив 

1. Нов мотив - издигане нагоре

Ако си спомняте дискусиите, които се провеждаха във връзка с развитието на Земята на Стария Сатурн, Старото Слънце и Старата Луна, то Вие знаете, че на всеки от тези етапи от еволюцията определен тип същества, които днес трябва да причислим към съществата от висшите йерархии, са достигали, така да се каже, до човешката степен. Знаем, че по време на стария сатурнов период са достигнали човешката степен духовните същества, които наричаме духове на личността, начала, архаи; по времето на Старото Слънце са достигнали човешката степен архангелите, по времето на Старата Луна - ангелите, а по време на земния еон - човешките същества.

Но от всички наблюдения, които направихме във връзка с еволюциите, Вие виждате, че всеки етап на съществата, достигнали определено ниво на развитие в следващия период, е бил подготвян. Знаем, че човекът е бил подготвян по времето на Стария Сатурн, Старото Слънце и Старата Луна, че това, което днес наричаме съвършено физическо човешко тяло, е претърпяло еволюция още от времето на Стария Сатурн, че етерното тяло е претърпяло еволюция от времето на Старото Слънце, астралното тяло - от времето на Старата Луна, а Азът е бил добавен едва по времето на земния еон, така че е била подготвена цялостната същност.

Може би и Вас Ви вълнува въпросът дали и в наше време се подготвят такива същества, които ще достигнат човешката степен на бъдещия Юпитер? - Вие обаче вече знаете, че през периодите на Стария Сатурн, Старото Слънце и Старата Луна - достатъчно е да потърсите описанието в книгата ми "Въведение в тайната наука" - духовете на висшите йерархии са участвали в подготовката на човечеството. Там е описано как ангелите, архангелите и архаите са участвали в развитието на човешките същества и затова е естествено да си зададем въпроса дали чрез своето съществуване на Земята и човеците подготвят онези същества, които ще достигнат човешката степен през периода на бъдещия Юпитер. 

Това е въпрос, който всяко чувстващо сърце - в смисъла, в който през последните дни го нарекохме чувстващо във връзка със стимулите на духовната наука - определено трябва да разглежда като въпрос на живота. Защото може да се окаже, че човешкото поведение като цяло по време на земния еон може да насърчи или осуети нещо по отношение на онези същества, които биха могли да достигнат човешката степен по време на бъдещия Юпитер. Бихме казали: Какво по-лошо можем да направим от това да се държим по време на земната еволюция по начин, който прави невъзможно от нашите дела да се появят правилните юпитерови същества? - Ако човек иска да говори за тези неща, той трябва да има известна добра воля за познание, тъй като, говорейки за тях, той наистина вече се докосва до важни тайни на посвещението, тайни на посвещението, които, разбира се, са страховити за днешната наука. Човек трябва да се подготви чрез чувството си да види как тази съвременна наука следва да се отнася към същинските истини на живота…

“Небесният Йерусалим”, илюстрация от ръкописа на Факундус (препис от 1047г. сл. Хр.) на коментара към “Откровението на Йоан” от испанския монах Беат от Лиебана. С думите “нов” или “небесен Йерусалим”  в “Откровението” се означава бъдещото планетарно въплъщение на Земята, което антропософията нарича “бъдещия Юпитер”.

Въпросът, който засегнахме, въпросът за съществата, които ще достигнат човешката степен на Юпитер, наистина е свързан с най-дълбоките въпроси на земната еволюция на човека. В нашата земна еволюция има нещо, към което винаги са били насочени философските усилия и това е връзката на моралните, етичните действия с естественото съществуване на човека. Като земно същество той трябва да прави разлика между това, доколко е същество, управлявано от своите нагони, следващо своите нагони, което трябва да ги задоволи и не е способно да направи нищо пред тези нагони и тяхното задоволяване, защото те просто трябва да бъдат задоволени според законите на природата. Това е едната страна на човешката природа. Ние казваме за нея, че каквото правим, трябва да го правим. Трябва да се храним, трябва да спим. - Но има и друга област на човешкото поведение на земята, по отношение на която не можем да говорим за необходимост, която би загубила всякакъв смисъл, ако говорехме за такава необходимост. Това е широката област на задължението, областта, в която по отношение на всички инстинкти, на всичко, което следва естествено от нашата природа, ние чувстваме, че трябва да следваме чисто духовен импулс. - "Ти си длъжен” никога не е нещо, което ни говори чрез нагона, а нещо, което ни говори по чисто духовен начин, давайки ни насока. Това "ти си длъжен" обхваща областта на нашите морални задължения.

Има философии, които изобщо не могат да намерят връзката между "нужно е да направя” и "длъжен съм да направя". А нашето съвремие, което вече е почти затънало в материализма, именно що се отнася до моралния живот - и ще затъва още повече - би искало, така да се каже, да превърне всяко “нужно е да направиш" в “длъжен си да направиш". 

В това отношение се приближаваме до времена, в които трансформацията на “нужно е да направиш" в "длъжен си да направиш" се прокламира с известно високомерие направо като психология. Ужасни аспекти се разкриват, когато се разгледат наченките на това, което ще се разширява в бъдеще, например като криминална психология. Още днес виждаме как човекът се третира по такъв начин, че никой не се пита дали е престъпил някое "Ти си длъжен", а се опитват да докажат как е бил подтикнат или подстрекаван към едно или друго вредно за човека деяние от нуждата на своята природа. Все по-често се правят любопитни опити престъпленията да се характеризират само като особен случай на болест в света. Всички тези неща произтичат от известна материалистична липса на яснота в нашето съвремие относно връзката между "длъжен си” и "нужно е”. 

Какво всъщност означава това "Ти си длъжен”, наричано още категоричен императив, в целия контекст на човешкото съществуване? Този, който го следва, извършва, както е добре известно, едно морално действие. Този, който не го следва, извършва неморално действие. Това е доста тривиална истина. Но сега нека се опитаме да разгледаме "морално" и "неморално" не само по отношение на външната мая на физическия план, а да се опитаме да разгледаме моралното и неморалното и по отношение на истината и на това, което всъщност стои зад маята на физическия план. 

За науката за посвещението моралното, етичното, нравственото, онова, което съответства на "Ти си длъжен", всъщност вече е, може да се каже, в по-груб смисъл, нещо, което се забелязва в духовен план. Сега трябва да се кажат дори такива ужасяващи за материалистичния мироглед истини, но  ако го погледнете при определени температурни и климатични условия, човешкото същество Ви се разкрива, когато издишва и когато дъхът става видим като пара, прониквайки във въздуха. Конете демонстрират това още по-добре, но сега не говорим за коне. Разбира се, за материалистичната наука този дъх, който човекът излъчва - можете да го видите още по-добре при конете, но сега не говорим за коне, както казах - е нещо, което отлита и изчезва и няма никакво по-нататъшно значение. Но за онзи, който наблюдава явленията на живота с помощта на науката за посвещението, това дихание е от  значение в смисъл, че носи в своите нюанси именно следите на моралното или неморалното поведение на човека.

Моралното или неморалното поведение на човека може да се разпознае по ставащото воднисто издихание, а то е съвсем различно при човек, който е склонен към моралност, отколкото при човек, склонен към неморалност. Знаете, че в много от нещата, които са в човешката природа, най-фините нейни особености могат да се наблюдават само в по-ефирните части на етерната и астралната аура. Но това, което в обикновения смисъл на думата представлява човекът като морално или неморално същество, се проявява още в етерно-астралното влияние, съдържащо се в оводняващия се дъх. Това, което е физическо в дъха, отлита, но това, което е въплътено в него, не отлита, защото съдържа демонично същество и когато дъхът стане воднист, в него има и физическа част, и етерност, и астралност, само че физическото не е земно, а само водно. Така че в издишания дъх се проявява нещо, оформено по най-различни начини. При делата, извършени от любов, се разкрива нещо различно, отколкото при делата, извършени например от ентусиазъм, от творчески порив, от стремеж към усъвършенстване. Но във формата на този дъх винаги има нещо, което напомня за същности, които все още ги няма на Земята. В тях се подготвят онези, които ще достигнат човешката степен на бъдещия Юпитер. Това са първите предварителни сенчести образи, които ще се променят и ще продължат да се променят, за да се издигнат на Юпитер до човешката степен.

По някакъв начин ние също дължим произхода си на процеса на издишване на ангелите на Луната и това отново е едно от най-разтърсващите преживявания в духовния живот, когато човек тръгне от осъзнаването, че в издишването се подготвят бъдещите хора на Юпитер, че бъдещите хора на Юпитер ще се развият от това, което хората издишват днес. Ако подходим към Библията с такова знание и прочетем първите думи в нея, тогава ще можем да си кажем: Сега започвам да разбирам какво се има предвид, когато се казва, че елохимите са издишали и че чрез дъха, който са вдъхнали на човека, те са формирали земния човек.

Мога да Ви призная, че аз никога нямаше да разбера това дихание на елохимите, как те са вдъхнали в устата и носа на човека неговата жива същност, ако не знаех предварително, че и в издишаното от земния човек се съдържат първите зародиши на онези същества, които ще станат хора едва на бъдещия Юпитер. Но Юпитерови хора могат да станат само онези издихания, които дължат съществуването си на действия, следващи императива "ти си длъжен”, които следователно са морални действия. 

Така ние виждаме как с нашия земен морал се намесваме в целия космически ред. Виждаме, че земният ни морал действително е съзидателна сила и че в духовната наука се съдържа силен импулс за морално действие, защото знаем, че ако не действаме морално на Земята, ние бихме се противопоставили на сътворението на юпитеровите хора. По този начин моралът, който е израз на императива “ти си длъжен", наистина придобива реална стойност, екзистенциална стойност. По интензивен начин човешкото ни поведение формира това, което можем да поемем от духовната наука, тоест когато познаем тайните, свързани с космоса.

На подобни неща са обръщали внимание и преди, когато тук и там е било отбелязвано какъв символ представлява езикът за бъдещата работа на самия човек. Не искам да се занимавам с това днес, а да покажа какво значение има моралното поведение в рамките на целия космос. 

Обаче сега Вие можете да повдигнете въпроса: А какво да кажем за неморалното поведение? - Неморалното поведение също се проявява и във вътрешното образуване, във формирането на дъха. Но неморалното поведение придава на дъха демонична форма. Демоните се раждат от неморалното поведение на човека. Нека първо се опитаме да си изясним разликата между демоните, които се появяват от неморалното поведение и духовните същества - духовни, доколкото имат само водно съществуване на Земята - духовните форми, които се създават от моралните действия.

Същностите, които стигат до временно водно съществуване в дъха и се появяват в резултат на моралното поведение, са същества, които имат астрално, етерно и накрая физическо тяло, което е сгъстено до воднистост, точно както ние сме имали етерно, астрално и физическо тяло по времето на Старата Луна и физическото тяло също е било сгъстено само до някакъв вид воднистост. Така е било и с нас по време на Старата Луна, макар и не точно по този начин. 

И в тази структура, която възниква от моралните действия и се състои от физическо, етерно и астрално тяло има нагласа за приемане на Аза, точно както в нашето физическо, етерно и астрално тяло е имало нагласа за приемане на Аза през лунния период. Следователно нагласата за приемане на Аза е вътре. Такива същества са призовани към правомерно съществуване и еволюция в космоса, те вървят по редовния път. Другите същества, които се създават като демони чрез неморалните действия, естествено също имат астрално, етерно и физическо тяло до степен на воднистост, но нямат нагласата да развият Аз. Те се появяват на бял свят, така да се каже, обезглавени. Вместо да приемат нагласата да напредват в редовната еволюция към съществуване на бъдещия Юпитер, те отхвърлят тази нагласа. По този начин те се обричат на съдбата да изпаднат от еволюцията. 

Ала с това те увеличават множествата на луциферичните същности, попадат под властта на луциферичните същности. Тъй като не могат да водят нормално съществуване, те трябва да съществуват като паразити. Всички същности, които отхвърлят редовното съществуване, трябва да водят паразитно съществуване, да се заселят някъде другаде, за да продължат да живеят. Тези същности, които възникват от неморалните действия, особено се стремят да водят паразитно съществуване, като завладяват човешката еволюция на Земята под ръководството на Луцифер, на когото са се подчинили, като завладяват еволюцията в човека, преди той да се е появил физически на света. Те нападат човека в ембрионалния период и водят паразитно съществуване във все още неродения човек, в живота на човека между зачеването и раждането. Някои същества, които са достатъчно силни, могат да продължат това съществуване и когато човекът вече се е появил на бял свят и тогава ни показват явленията, които се срещат при някои обладани деца.

Това, което възниква от паразитното съществуване, което демоните на престъпника водят в още неродените човеци, е това, което влошава поредицата от поколенията, това, което гризе хората, така че те не могат да станат толкова добри, колкото биха станали, ако тези демони не съществуваха. Всичко, свързано с упадъка на родовете, племената, народите и нациите, се дължи на различни причини, но също и на факта, че демоните на престъпността водят паразитно съществуване в човека в периода, за който говорих.

Това са неща, които играят огромна роля в цялостната еволюция на Земята и с тях, както казах, ние се докосваме до наистина дълбоки тайни на човешкото съществуване. Поради това някои предразсъдъци, някои възгледи често се запечатват у хората още преди да са се появили на света. И по този начин хората са измъчвани от съмнения, от несигурност в живота, от всякакви неща, които са свързани с факта, че такива демонични същества водят такова съществуване.

С това, което човекът развива в себе си от момента, когато се появява неговият Аз, тези същества не могат да направят кой знае какво, но в толкова по-голяма степен могат да развият паразитното си съществуване във времето преди раждането на човека или в първите години на детството. Затова виждаме, че дори и лошите постъпки имат своето съществено космическо въздействие, че те са съзидателни, но съзидателни по такъв начин, че се обръщат, бих казал, към старото лунно съществуване. Защото това, през което преминава човекът във времето, за което току-що говорихме, когато тези демонични същества могат да водят паразитно съществуване, е по същество наследство от Старата Луна, което се проявява във всички видове подсъзнателно, инстинктивно поведение. Това е нещо, което дори физическата наука е запазила инстинктивно от по-ранните, по-добри времена - тя изчислява ембрионалното време на човека на Земята не според обичайните месеци, а според лунните месеци и затова говори за десет лунни месеца и все още знае много други неща за връзката на това развитие с хода на лунните фази. 

Така виждаме, че в земното ни развитие се съдържа нещо двойнствено. В добрите действия се съдържа тенденцията да продължим да работим върху сътворението на земното в посока към юпитеровото съществуване, за да може на Юпитер да възникне онова, което трябва да дойде след човека като следващият човек. Но в същото време злите постъпки са отпечатали върху нашата еволюция тенденцията да върнат Земята в старото лунно време, да я направят зависима от всичко, свързано с подсъзнателните импулси. Ако се замислите, ще откриете много, много неща, които са свързани с такива подсъзнателни импулси и много повече такива импулси присъстват в станалото материалистично човечество от по-новото време, отколкото във времената, когато хората още не са били такива материалисти.

Вярвам, че именно примерите за такова познание, които отново бяха дадени днес, показват как можем да почувстваме колко дълбоко духовната наука е в състояние да се намеси в човешките възгледи за живота, че тя наистина не само дава на човека теоретично познание, но и нещо, което ще бъде в състояние да регулира живота му по нов начин.  

Ще дойдат времена, когато този живот ще стане напълно хаотичен, ако хората не се възползват от възможността да го регулират с помощта на духовно-научното познание. Човекът трябва да излезе с познанието си от тази негова затвореност, която е обвързана само с физическото тяло. Нашето материалистично време не желае друго знание освен това, което е свързано само с физическото тяло. Но човекът трябва да излезе със своето знание от тази физическа телесност. И това, което днес разпознаваме като първите упражнения, споменати в "Как се постигат познания за висшите светове", постепенно - "постепенно" обаче ще отнеме още много време - ще се превърне в нещо естествено за човека, нещо, което той ще приеме за даденост, като част от своя живот. Особено това, което наричаме концентрация на мисълта, ще стане нещо естествено за човека. Той все повече и повече ще осъзнава необходимостта от истинска концентрация на мислите си, от насочване на целия си душевен живот към ясно очертани мисли, които поставя пред съзнанието си. Докато в противен случай той би оставил сетивата си да блуждаят от едно нещо на друго, от eдин факт на друг, той ще насочва мисловния си живот все повече и повече, дори и само за кратко време, към определени обекти, които си е избрал, ще се концентрира върху определена мисъл, за да задържи целия душевен живот в тази мисъл. В този процес човекът ще преживее една опитност, която много от Вас тук вече познават добре. В хода на концентрацията за всеки възниква определено преживяване. Когато изведем една мисъл в центъра на съзнанието си и насочим целия си душевен живот към нея, концентрираме се върху нея, ние забелязваме, че мисълта става все по-силна. Но идва момент, в който тя вече не става по-силна, а отслабва и избледнява. Това е опитност, която мнозина от Вас познават.

Мисълта трябва да избледнее, тя трябва сякаш да умре вътрешно. Защото по начина, по който отначало имаме тази мисъл, по начина, по който мислим отначало, ние мислим чрез инструмента на физическото тяло и начина, по който мислим чрез инструмента на физическото тяло, ние го концентрираме, но се измъкваме от физическото тяло едва в момента, в който концентрираната мисъл умира.

Бихме могли изобщо да отидем в несъзнаваното, ако успоредно с тази концентрация не опитаме нещо друго, чрез което, когато се измъкнем от физическото си тяло, се задържим съзнателно извън него. Наричаме това, което трябва да правим, за да запазим съзнанието си навън, водене на спокоен живот, спокойни приемане на нещата от света. Можем да направим дори повече от това да приемаме нещата спокойно. Можем да приемем напълно сериозно това, което толкова добре познаваме като теория, като идеята за кармата. Какво означава това?

На първо място, в живота си човек изобщо не е склонен да приема идеята за кармата напълно сериозно. Ако се сблъска с малка опасност в живота, която го наранява, или ако се сблъска с нещо друго, понякога може да се разгневи; във всеки случай то му е антипатично. Ние изпитваме симпатия или антипатия към това, което наричаме своя съдба. В обикновения живот не може и да бъде другояче, там е необходимо е да изпитваме симпатия към определени събития, които смятаме за съдба и антипатия към други такива събития. За нас съдбата е нещо, което ни идва отвън.

Ако приемем сериозно идеята за кармата, трябва наистина да разпознаем своя Аз в съдбата си, трябва да сме наясно, че ние самите сме активни в това, което ни се случва в съдбата, че ние самите сме действителните действащи лица. Със сигурност ни е трудно, когато някой ни обижда, да повярваме, че ние самите сме в ролята на обиждащия. Защото във физическия живот може да се наложи обидата да бъде наказана. Но винаги трябва да имаме в себе си една малка стаичка, в която да се изповядваме пред себе си: Дори ако някой те обиди, ти самият си този, който обижда себе си; ако някой те удари, ти самият си този, който се удря; ако те сполети нещастие, ти самият си този, който си го причинява. - Ние забравяме, че сме не само в собствената си кожа, но и че сме в собствената си съдба, забравяме, че сме във всички така наречени случайности на нашата съдба.

Много е трудно наистина да се развие усещането, че човек сам донася съдбата си със своя Аз. Но е вярно, че ние сами донасяме съдбата си със собствения си Аз и получаваме импулсите според предишните си прераждания в живота между смъртта и новото раждане, така че сами приближаваме съдбата към самите себе си. И ние трябва да се стремим да се сраснем със съдбата си, вместо с антипатия да отблъскваме тежкия удар на съдбата, да си кажем, че с това, че този удар на съдбата те улучва, т.е. че се срещаш с този удар на съдбата, ти ставаш по определен начин по-силен, по-мощен, по-енергичен. - По-трудно е да се сраснем със съдбата си по този начин, отколкото да ѝ се противопоставяме, но това, което губим, когато мисълта ни умира, можем да си го върнем само ако по този начин привлечем в себе си това, което е извън нас. Не можем да останем в това, което е в кожата ни, ако мисълта угасне, когато се концентрираме, но тя ще ни изведе навън, когато сме схванали кармата си, съдбата си в истинския смисъл на думата. Тогава отново ще се събудим. Мисълта умира, но това, което сме схванали като идентификация между нашия Аз и нашата съдба, ние го изнасяме, то ни носи наоколо в света.

Това спокойствие към съдбата ни, истинското приемане на съдбата ни - това е, което ни дава съществуване, когато сме извън тялото си. Разбира се, това не означава, че трябва да променим живота си на физическо ниво. Не винаги можем да направим това. Но нагласата, която трябва да развием в малката стаичка на душата си, трябва да бъде там за моментите, когато наистина искаме да открием възможността да живеем съзнателно извън тялото си.

Двете най-големи империи, двата най-големи съперника в света през по-голямата част от XIX век са британската и руската империя. В средата на века съперничеството им довежда до голям военен конфликт между тях в руския Крим - регион на хиляди километри от Великобритания и Франция, в който тези двама съюзници нахлуват през 1854 г. След Кримската война антагонизмът между Англия и Русия продължава периодично и до днес под други форми, различни от прекия военен конфликт между двете държави. Какво всъщност се крие зад него? Къде можем да открием корените на конфликта?  

През XIX в. корените по същество са двояки: първо, британската русофобия, която се фокусира изцяло върху британското владение на Индия и страха на британския елит да не загуби Индия в полза на Русия; и второ, презрението, пренебрежението и възмущението, които британските виги и либерали в частност изпитват към това, което смятат за политическа и културна изостаналост на Русия и нейната автократична система. Тези два фактора продължават да действат във Великобритания и днес, но през ХХ в. към тях се присъединява трети важен фактор, който ще бъде разгледан в третата и последна статия от тази поредица. 

От Петър до Павел и Александър

Към края на XVIII в. двете държави, които през 1600 г. са Англия и Московия, се превръщат в обхващащите целия свят имперски сили Великобритания и имперска Русия - "китът" (както наричат Великобритания заради морската ѝ мощ) и "мечката". От островната си точка  Великобритания се е разширила през океаните почти по цялата световна периферия, докато Русия просто се е разширила по суша: на запад до Балтийско море, на юг до Черно море и на изток в огромни размери към Сибир и Тихия океан. През XVIII в. британският елит е зает с това да се справи с Франция и да я замени като световна сила. Руските царе след Петър Велики (1682-1725 г.) продължават с постепенното обръщане на страната си на запад и се стремят към експанзия срещу мюсюлманските сили на юг и югоизток - османските турци и персите. Отношенията между Великобритания и Русия като цяло са били добри, с изключение на Седемгодишната война в средата на века, когато те са били съюзници на  противоположните страни, но на практика собствените им сили никога не са се сблъсквали. Истинското напрежение започва едва по времето на Екатерина II (Велика) около 1790-те години, когато Уилям Пит младши е министър-председател на Великобритания. Британският елит, който винаги е бил загрижен за властта си в Индия, толкова важна за британската икономика, започва да усеща, че Русия може да представлява косвена или пряка заплаха за британския контрол над Индия заради агресивната политика на императрица Екатерина спрямо Турция, която британците разглеждат като държава-охранител, обслужваща интересите им да държи другите европейски сили далеч от Британска Индия. Когато Русия превзема крепостта Очаков (близо до Одеса) след Яшкия мирен договор (1792 г.), Уилям Пит агресивно заплашва с война и оборудва флот, който да отплава към региона, но много способният руски посланик в Лондон организира кампания, която отслабва позицията на Пит по въпроса за англо-руските отношения и последният се отдръпва.

Друг проблем се появява, когато ексцентричният син на Екатерина Велика, цар Павел I (1796-1801), я наследява и след като първоначално е антифренски настроен - френските революционери публично екзекутират краля и кралицата си, което традиционалистът Павел не одобрява - той преминава къмпрофренска, антибританска политика, тъй като смята, че британците са оказали прекомерен натиск върху скандинавските му приятели в Дания и Швеция. Другата причина е, че през октомври 1800 г. британският адмирал Нелсън превзема остров Малта, традиционно управляван от рицарите хоспиталиери - римокатолически орден, на който Павел, който е много загрижен за рицарските въпроси, съвсем наскоро е станал Велик майстор, въпреки че е православен руснак.

Тъй като Малта е стратегически военноморски актив в средата на Средиземно море, британците не връщат острова. Павел се ядосва и опитва да удари Великобритания по слабите ѝ места - търговията и колониите ѝ. Той се съюзява с Наполеон и възнамерява да спре британската търговия в Балтийско море - жизненоважен регион за материалите, необходими за кралския флот и да се обедини с французите в голям поход към Индия - проект, който новият му френски съюзник Наполеон вече се е опитал да осъществи през 1798 г. с неуспешната си експедиция в Египет. Наполеон е знаел, че Индия е ключът към контрола на Великобритания върху световната търговия. Британският отговор на хода на Павел не закъснява; на 23.3.1801 г., когато 20 000 руски казаци вече са на път за Индия и са достигнали Аралско море, Павел е убит от заговор на аристократи, водени от графовете Пален и Панин, хановерския генерал Бенингсен и грузинския генерал Яшвил, заедно с тримата братя Жубови, чиято сестра е любовница на умелия британски посланик Чарлз Уитуърт, осигурил финансирането на заговора. Заговорниците дори успяват да накарат сина на Павел, царевич Александър, да си мълчи за това; той се съгласява, погрешно предполагайки, че ексцентричният му баща в действителност няма да бъде убит. 

Тези хора са имали свои собствени, предимно продажни, лични причини да се противопоставят на цар Павел, но драматичната смърт на Павел със сигурност е била в интерес на британската външна политика.  Руската любовница на посланик Уитуърт - Олга Жеребцова, в чийто дом заговорниците крояли плановете си, скоро последвала Уитърт във Великобритания, но там той я изоставил и се оженил за богатата вдовица на херцога на Дорсет, която печелела 13 000 паунда годишно и притежавала квартал Ийст Гринстед. Излишно е да споменаваме, че новият цар Александър (1801-1825 г.) веднага отменя военната експедиция на баща си в Британска Индия и връща Русия към антифренската политика. Той не екзекутира нито един от заговорниците, участвали в убийството на баща му.

Именно по време на управлението на новия цар Александър I отношенията между Великобритания и Русия се насочват в отровната посока, която поддържат и до днес, с изключение на две много кратки прекъсвания около Първата световна война (1907-1917 г.) и по време на Втората световна война (1941-45 г.). Периодът след разгрома на Наполеон през 1815 г. е този, в който след хиляда години на постепенно сближаване двете държави, превърнали се вече в Големия кит и Голямата мечка, навлизат в привидно постоянно състояние на враждебност. И това започва отначало заради параноята на британския елит от евентуалната загуба на Индия - параноя, която по-късно през XIX в. е прикрита зад типично британския термин "Голямата игра".

Русофобията след 1815г.: Голямата игра

Спорът за Полша е причината за първата сериозна вълна на британска русофобия след Виенския конгрес през 1815 г. Лорд Касълриг, влиятелният британски министър на външните работи по онова време, се противопоставя категорично на желанието на цар Александър I да бъде коронясан за крал на Полша. Антируският полски фалшификат, известен като "Завещанието на Петър Велики", разпространен за първи път от Наполеон през 1812 г., обвинява руснаците, че наред с други неща имат апетити за Британска Индия. По това време той е преведен за първи път на английски език. Гай Метанпише в "Създаване на русофобията" (2017 г.): "Империалистическото лоби, което става все по-силно в Лондон, никога след това няма да изпусне от поглед Русия и се превръща в най-решителния противник на руската кауза …”

Към 20-те години на XIX в. в британската преса започват често да се появяват писма, статии и полемики за жаждата на руснаците за неограничена експанзия и за заплахата, която те носят за британските интереси. Вигите, които представляват постулатите на британската свободна търговия и либералната опозиция на средната класа срещу правителството на торите, също са яростни в критиките си към Русия, която смятат за изостанала, дори варварска и нелиберална. Тъй като самите те често са антимонархисти, естествено се противопоставят на царската автокрация. В средата на века този рязък тон се предава на либералите и продължава и до днес да бъде характерен за медии като вестник "Гардиън" и Би Би Си. Фалшифицираният завет на Петър Велики е многократно споменаван, често без да се цитира изрично, в абсурдните обвинения, че руснаците планират "да завладеят света". Въпреки че през 20-те години на XIX в. британското правителство се оказва съюзник на руснаците по въпроса за независимостта на Гърция от Турция, британската преса продължава да бие барабана на русофобията, като винаги подозира, че Русия възнамерява да превземе Константинопол и да проникне в Средиземноморието и по този начин да се превърне в потенциална заплаха за морските и сухопътните пътища към Индия. След това отново се появява полският въпрос, когато поляците се вдигат на бунт срещу цар Николай I през 1830 г.. Бунтът предизвиква големи емоции сред английските средни класи, след като е потушен. Излишно е да казваме, че както тогава, така и сега, британската средна класа не е знаела почти нищо за реалния живот в Русия или Полша, освен това, което й разказва пресата. 

Получава широка популярност известната карикатура на карикатуриста Гренвил, на която е изобразен казак, пушещ лула, застанал сред полски трупове. Както обикновено, паметта е кратка: само 12 години преди това драгуни са избили жители на Манчестър, протестиращи за граждански права. През 1833 г. Русия и Турция подписват мирно споразумение, но това само разгневява британската преса, която както винаги се страхува, че Турция може да допусне руския флот в Средиземно море. Всъщност руснаците са също толкова загрижени за последиците от упадъка на Турция, колкото и британците. Мирното споразумение с Турция позволява на Русия да установи пълен контрол над Черкезия в североизточната част на Черно море, обаче черкезите се противопоставят. Британците тайно изпращат оръжия на черкезите, но са разкрити и двете страни са близо до война. Британците се оттеглят, тъй като по това време не могат да си осигурят континентални съюзници за битка с Русия.

Терминът "Голямата игра" е измислен от британския офицер Артър Коноли, който се опитва да накара туркменските племена да се разбунтуват срещу Русия, но в крайна сметка е обезглавен в Бухара през 1842 г. През тези десетилетия британските войници, агенти и шпиони преживяват многобройни безстрашни "приключения" в дълбините на Централна Азия; техните подвизи, охотно отразявани в пресата, подклаждат огъня на русофобията във Великобритания.

Един от тези "авантюристи" е загадъчният английски откривател, преводач, писател, ориенталист, таен агент, дипломат и окултист капитан сър Ричард Франсис Бъртън (1821-1890 г.), много пътувал и владеещ 29 евразийски езика. Заедно с писателя и политик Едуард Булвер-Литон и лорд Станхоуп той е член на окултната група "Орфически кръг" и редовно получава достъп до "другия свят" чрез съпругата си Изабел, която е медиум. Бъртън казва: "Вярвам, че славяните са бъдещата раса на Европа, както смятам, че китайците са бъдещата раса на Изтока. Когато се пише за политика и история, които могат да живеят и след като човекът отдавна е забравен, трябва да се говори истината и да се загърбят отблъскванията и привличанията." 1 Той повтаря това на вечеря в присъствието на лорд Палмерстън и добавя, че “Русия и Китай един ден ще се борят за Централна Азия." 

Британската параноя по отношение на Индия и подозренията, че руснаците използват персите, за да я нападнат, довеждат до Първата афганистанска война през 1839 г., която завършва така катастрофално за британците - те нахлуват в страната, но са избити и след като в крайна сметка превземат Кабул, се оттеглят и мирът е възстановен трудно през 1842 г. Афганистанският владетел Дост Мохамед казва:“Поразиха ме мащабите на ресурсите ви, корабите ви, арсеналите ви, но не мога да разбера защо владетелите на една толкова огромна и процъфтяваща империя са тръгнали през река Инд, за да лишат мен от моята бедна и безплодна страна." Явно не е бил наясно с императивите на "Голямата игра"...

Египетската криза в началото на 40-те години на XIX в. още повече разпалва британската русофобия. Метан отбелязва:  "Само за 25 години английското обществено мнение се е преобърнало напълно. От привилегирован съюзник, влязъл във войната срещу Наполеон заедно с Великобритания поради нежелание да участва в антианглийската блокада, желана от френския император, Русия се превръща в обществен враг номер едно на Обединеното кралство. От велик съюзник на либерална Англия, царят се превръща във варварски, яростен експанзионистичен деспот. От този момент нататък здраво насадена в общественото мнение, британската русофобия бързо ще се превърне в открита война, която може да пламне от една обикновена искра." 2

Насърчителят на британската русофобия лорд Палмерстън описва борбата срещу Русия като "борба на демокрацията срещу тиранията" (подобно на британските политици днес). Искрата се разпалва през 1853 г. Спорът за правата на християнските малцинства в Палестина, управлявана от османците, довежда до това, че през октомври същата година Турция обявява война на Русия.  

Руснаците унищожават турския флот при Синоп, а британците и французите, опасявайки се от турския крах, се включват във войната и нахлуват на Кримския полуостров. Тази война - единственият случай, в който британски и руски войски се сблъскват пряко - е преломна в англо-руските отношения и ги отравя за повече от шестдесет години. Първата война, която е фотографирана и подробно отразена в пресатасъс своите имена и събития, ужаси и герои, победи и катастрофи, се запечатва в националното съзнание. От нея водят началото си безброй британски имена на улици в цялата страна.

Провалът на Великобритания в Кримската война и последвалите поражения в колониалните борби в Африка само тревожат още повече британските империалисти през тези шест десетилетия. Въпреки че е на върха на могъществото си по време на Диамантения юбилей на кралица Виктория през 1897 г. и въпреки все по-нарастващата имперска гордост и бомбастичност, британският елит знае, че империята е крехка както в страната, така и в чужбина и че след 70-те години на XIX в. губи икономически от Германия и САЩ. Само две години след скъпоструващата победа в Крим избухва индийският бунт иливъстание, което дълбоко шокира възмутените британци и ги поставя в голяма степен в отбранителна позиция. Те осъзнават потенциала на индийците за нови въстания и значително засилват чувството сиза расово превъзходство и психологическа дистанция от индийците: вече надделява “клубният” манталитет, тъй като британската общност в Индия се ограничава повече в собствените си среди.Междувременно руснаците, които вече прокарват железопътни линии, напредват бавно, но стабилно през тези десетилетия в Централна Азия от Каспийско море към Афганистан.

Както винаги, британците се страхуват от евентуална загуба на Индия, която е източник на тяхната национална и лична печалба, на тяхната цивилизационна, културна, религиозна, професионална и расова гордост, както и на жаждата им за приключения и самоутвърждаване. Тридесетгодишният период 1877-1907 г. е кулминацията на Голямата игра, тъй като руснаците се приближават все повече към Индия. През 1876 г. Дизраели обявява кралица Виктория за "императрица на Индия", а неговият приятел, министърът на колониите Едуард Булвер-Литон, национализира “Източноиндийската компания” през 1858 г. Дизраели назначава също така сина на своя приятел, друг Едуард Булвер-Литон, за вицекрал на Индия при императрица Виктория. През същата 1876 г., по време на вицекралството на Булвер-Литон, в Индия избухва голям глад; най-малко осем милиона души умират и Булвер-Литон е силно критикуван за слабата си реакция на бедствието - реакция, обусловена от неговия социалендарвинизъм.  

През 1878 г. той въвлича Британска Индия във Втората афганистанска война, която се води по същите причини като първата, а през 1879 г. империята претърпява унизително поражение от зулусите в Южна Африка - още едно  имперско "приключение" на Дизраели. През следващите четири десетилетия до 1914 г. британското отношение към империята се характеризира с особена гордост, тъй като в представите на част от империалистическия елит, начело с члена на парламента Чарлз Дилк, историка Дж. Р. Сили, Сесил Роудс, лорд Милнър и журналиста У. Т. Стед, се зараждат грандиозни мечти за Имперска федерация (1884 г.) - обединено имперско образувание, обхващащо целия свят. 

Но наред с това нарастващо високомерие се появява и по-голямо осъзнаване на глождещата слабост срещу Русия, Германия и Америка. Това осъзнаване води до дипломатическата революция в британската външна политика, която настъпва между 1887 и 1907 г. В периода 1884-87 г. изкристализира комплекс от фактори, които тук не е възможно да бъдат разгледани. Може би най-значимият от тях е, че през 1887 г. британците са изправени пред очертаващия се френско-руски съюз в подкрепа на потенциално индийско въстание на сикхския принц Дулийп Сингх, който като дете е бил изведен от Индия от британското правителство и отгледан във Великобритания. Оттогава той преоткрива индийските си корени и иска да се върне в Индия, за да поведе своя народ в Пенджаб. Британците смятат, че това е най-сериозното предизвикателство за Британска Индия - перспективата за индийско въстание, подпомагано от две големи европейски сили.

                                 

                                                    Дулийп Сингх (1838 - 1893)

Британците успяват да се справят с кризата, не на последно място защото цар Александър III (1881-1894 г.) отказва да подкрепи ДулийпСингх, но тя ги кара да преразгледат имперската си стратегия и външната си политика. Те стигат до заключението, че съвместната заплаха от страна на дългосрочните им противници Франция и Русия трябва да бъде посрещната чрез съюзяване с тези две държави, а цената за това е да се откажат от традиционно приятелските отношения на Великобритания с враговете на Франция и Русия, а именно Германия и Австрия. 

Британските национални митове 

Преди да продължим, трябва да разгледаме един много важен фонов мотив за Голямата игра и англо-руските отношения през XIX век. Към края на войните срещу Наполеон Великобритания и Русия вече са възприели свои собствени, много важни национални митове, които по различен начин водят началото си от древния Рим. Британският елит и голяма част от британското население като цяло след победата на страната над испанската Армада през XVI в. - която е по-скоро щастливо бягство - и унижаването на кралска, а след това и на имперска Франция през XVIII и началото на XIX в., след успехите в основаването на колонии в Северна Америка и на други места, разрастването на отвъдморските владения, търговските постижения, защитени от най-големия флот в света и подкрепени от научно-техническия прогрес и уменията в разрастващата се индустриална революция, започват да усещат, че сега Провидението издува платната на британския държавен кораб. И все пак в края на XVIII в. в английското национално съзнание настъпва нещо като разкол.  Имало е хора, които са били по-цинични и себични, по-малко загрижени за спасението на душите си и повече за увеличаване на печалбите си, чиито ценности са били по-скоро повлияни от рационалистичните и класически римски модели. Те се смятали за реалисти и "стъпили на земята" и искали "да успеят в света", независимо дали в страната или в чужбина. Тези хора вярвали, че приемат света такъв, какъвто е и се стремели да печелят от него. Един от тях е Робърт Клайв, победоносен генерал във войните на “Източноиндийската компания” в средата на XVIII век. Той започва работа в Индия през 1744г. като чиновник в “Източноиндийската компания” и накрая се завръща у дома в Шрузбъри през 1767г. като наистина много богат човек, с еквивалента на около 50 милиона лири в днешни пари, което той самият смята за умерена сума, предвид съществуващите според него в Индия възможности за по-голяма печалба. Вероятно никой не е направил повече от Клайв за укрепване на структурата на британската власт в Индия. Но когато напуска Индия през 1767 г., той казва: "Ние чувстваме, че … властта, която преди принадлежеше на суба (владетеля) на тези провинции, всъщност е изцяло поверена на “Източноиндийската компания”. За него не е останало нищо друго освен името и сянката на властта. Обаче е крайно необходимо да изглежда, че ние почитане това име, тази сянка. " 3

Такова е било и отношението на управителите на Лондонското сити, сред които на първо място са били глобално действащите ръководители на “Източноиндийската компания”, към британския монарх - да почитат трона, сигурни, че след така наречената "Славна революция" от 1688 г. или дори след възстановяването на монархията през 1660 г. тронът царува, но не управлява; ние, богаташите от Лондонското сити, управляваме. Такова е  циничното отношение на хората на властта. Въпреки това седем години след завръщането си от Индия, през 1774 г., на 49-годишна възраст, Робърт, вече станал барон Клайв, пристрастен към опиума, страдащ от депресия и камъни в жлъчката, умира като жертва на собствения си успех, след като си прерязва гърлото с джобно ножче. 

Още от времето на мореплавателите и авантюристите от XVI век при Елизабет I - "съвременнитевикинги" като Дрейк, Хоукинс, Фробишър и Уолтър Рали - експанзията на Великобритания е движена от жаждата за печалба, от любопитството и любовта към приключенията; такъв е случаят с най-южните колонии на Англия в Северна Америка, от Вирджиния до Каролина. Обаче е съществувал и специфиченрелигиозен мотив - най-очевиден в по-северните колонии, от Вирджиния до Масачузетс - а именно желанието на пуританите да избягат, подобно на израилтяните, на които те сами  се оприличавали, от порока на греховния "Египет" (т.е. Англия) и да потърсят своята Обетована земя в Северна Америка.  

Впечатлени от евреите, с които се запознали в Нидерландия, английските пуритани в Америка все повече започнали да се възприемат като новия "богоизбран народ". Въпреки че номинално билихристияни, те живеели според Стария завет. Това означава, че много от тях, макар и не всички, билисклонни да разглеждат местните народи, сред които идвали, като "ханаанци", диваци извън Божията благодат, които можели и трябвало да бъдат третирани сурово, дори с геноцид, ако е необходимо, както Исус Навин постъпил с народите на Ханаан. От около 1770 г. обаче във Великобритания се появилоново религиозно движение - евангеликалното англиканство. То породило нова форма на националния мит за "избрания народ", а пиетисткият методистки акцент върху вътрешния живот и новото раждане в Христос и Светия дух наблягал по-скоро на Новия, отколкото на Стария завет, отправяйки предизвикателство към утвърдената англиканска църква, в която мнозина смятали, че религиозността се е превърнала във въпрос на външни форми, церемонии и спазване на социални конвенции.  Много хора жадували за религиозен живот с преживявания, който да набляга на високи морални стандарти както за духовниците, така и за миряните. Шокът от загубата на американските колонии, книгата на Едуард Гибън "Залез и упадък на Римската империя", публикувана в годината на американскатаДекларация на независимостта, съдебният процес срещу Уорън Хейстингс за корупция в “Източноиндийската компания”, екстравагантният упадък на мнозина от висшата класа, нарастващото осъзнаване както на суровите условия на индустриалната революция, така и на злините на търговията с роби - всичко това изпълвало много хора с мисълта, че Бог изпитва и наказва Англия за нейните грехове.

Въпреки новия акцент върху Новия завет, върху Христос в душата на отделния човек и върху състраданието към потиснатите хора и робите, сред англичаните се появява ново чувство на убеденост, че те все пак са богоизбран народ, народ, чиято съдба е да бъде светлина за света - "този, който предизвиква Бога, предизвиква Англия" и "този, който предизвиква Англия, предизвиква Бога". Англичаните – смятали те - били получили от Бога мантията на световната власт и трябвало да я използват "правилно". Така те решават да запазят тази мантия толкова дълго, колкото е "правилно" или толкова дълго, колкото Провидението им отреди. Евангеликалните англикани били много активни в движението срещу робството, което в крайна сметка постигнало успех в Британската империя през 1833 г. Тъй като Кралският флот патрулирал по света, арестувайки търговците на роби, като същевременно поддържал океаните безопасни за британската търговия, това давало на либерално настроените хора във Великобритания самодоволното чувство за морално превъзходство, а постепенно и чувството за божествено опълномощение по отношение на империята, особено след като британската държава поела управлението на Индия, след като “Източноиндийската компания” била национализирана през 1858 г. Средновековният мит за Свети Георги, който спасява девойката от дракона, тук се оказва много полезен, за да оправдае действията на Форин офис. Империята вече не е само мръсен източник на печалба и богатство, сега се смята, че тя трябва да бъде и кръстоносен поход на морала и Провидението за "спасяване на безпросветните народи от тирания" или за "издигане на местните жители" в  империята. Появяват се велики раздути перспективи за историята и имперската съдба и мисия. Сега задачата на Великобритания се вижда в това да разпространява по света ценности като свобода, парламентарно управление, право, цивилизация и християнство.

Нещо подобно на съдбата на древния Рим се случило в Британия през XIX в. в отношението ѝ към империята: завоеванията на Римската република са били добре обмислени земни начинания с пряка военна сила, за да се разгромят съперниците в името на оцеляването, да се  накажат непокорните владетели или просто да се придобият повече територии за данъчно облагане и мини. 

С течение на времето обаче Римската империя станала все по-раздута и претенциозна, все по-малко римска и все повече гръцка и азиатска в отношението и ценностите си. Подобен преход се случва и във Великобритания през XIX в. и се отразява в честото ѝ слабо военно представяне през втората половина на века. Суровата строгост на британския живот през Наполеоновия период и обикновените, класически линии на Георгианските сгради отстъпват място на "по-мек", по-романтичен образ, оглавяван от двойката от средната класа - кралица Виктория и нейния съпруг принц Алберт, докато техните хора или тези, които можели да си го позволят, се отдавали на носталгия по рицарското Средновековие и готическия стил, който отразява "новата" романтична чувствителност в изкуството и архитектурата. 

Тъй като след 20-те и 30-те години на XIX в. започва да навлиза така нареченият "научен" расизъм, други британци си въобразявали, че са буквални потомци на древните израилтяни, които, както твърдяло новото британско израилтянско движение, били дошли от Светите земи под формата на десетте изгубени племена от Стария завет към Европа, към Северна Германия и Дания, откъдето се заселили в Англия и създали британското кралско семейство! Завладени от тази идея, Виктория и Алберт дори обрязали своите синове, а кралските наследници от мъжки пол очевидно продължили да бъдат обрязвани, докато покойната принцеса Даяна не се възпротивила.  Докато символът на Великобритания през първата половина на века е по-скоро самодоволният, материалистичен, земен,свободен селянин Джон Бул, през втората половина това е по-скоро изтънченият образ на английския джентълмен или пък алегоричните фигури на Британия и британския лъв.

Рудолф Щайнер дава хумористично описание на този процес в една лекция от февруари 1920 г., на която присъстват редица англичани. Той говори със значителна ирония за това как империята е започнала с "авантюристи, считани за твърде нежелани в сърцето на империята", които отишли да натрупат състояние и след това се завърнали у дома с богатството си. Обществото гледало на тях с недоверие, но техните синове и внуци "миришели" малко по-добре: "И тогава празните думи превземат това, което започва да мирише приятно. Държавата взема всичко под крилото си, става защитник и сега всичко се прави по честен начин. Би било добре, ако можехме да наричаме нещата с правилното им име, но правилното име много рядко обозначава действителната реалност." 4

В тази лекция той говори за трите периода на империализма, развили се през последните 5000 години. Първо е имало теократични, жречески империи, управлявани от полубогове, божествени крале; след това военни империи, управлявани от аристократичната класа на воините, в които владетелите вече не са били божествени крале, а символи, управляващи по божествено право от името на божеството; това вече е било, така да се каже, стъпка надолу; и най-накрая, от XVI в. насам, се появили икономическите империи, основани първоначално на търговията и кражбата на чужда земя, които впоследствие  били разхубавени с красиви, празни думи, за да направят икономическите империи по-малко смущаващи. Днес виждаме същото нещо в институции като Световния икономически форум или във външнополитическите изявления на съвременните правителства, и - някои биха казали - особено на британското правителство, където през последните два века лицемерието се е превърнало в своеобразно изкуство. 

Националните митове на Русия

Междувременно Русия е създала два собствени национални мита - един от миналото и един от настоящето. Митът от миналото, от гръко-римската византийска епоха на Константинопол, гласи, че има първи Рим, паднал през 476 г. под ударите на готите и заменен от втория Рим - Константинопол, който също паднал през 1453 г. под ударите на турците и бил заменен от Москва, която е поела мантията на православното християнство. Според тази идея, възникнала в руските църковни среди към края на XV в., Москва се е превърнала в "Третия Рим", както се изразява московският митрополит Зосим през 1492 г. и нарича Иван III "новия цар Константин на новия град на Константин - Москва". Монахът Филотей пише в началото на XVI в: "И така, знай, благочестиви царю, че всички християнски царства свършиха и се събраха в едно твое царство, два Рима паднаха, третият стои и четвърти няма да има. 5  Никой няма да замени твоето християнско царство според великия богослов" (т.е. свети Йоан Богослов).Това сигурно е накарало руснаците да почувстват, че страната им е по някакъв начин богоизбрана. По този начин руският цар - самото име, разбира се, идва от "Цезар" - е закрилник и баща на всички християни, за какъвто се смятали византийските императори през 1000-та години след Константин. Патриархът в православната църква винаги е бил подчинен на императора, за разлика от римските папи, които са били по-висши от кралете и императорите и до 60-те години на XIX век са били самостоятелни териториални владетели. Вследствие на това импулсите на руската държава са били разглеждани като най-малкото полурелигиозни по своя характер, когато например Русия се е стремяла да изтласка османските турци от Крим или от Балканския полуостров. Тя се е смятала за православен покровител на южните славяни.

                     

Освен това от началото на XIX в., когато доктрините на национализма и расизма започват да се разпространяват от Западна Европа и се възприемат в Русия, се появява още един национален мит - идеята за панславизма в две форми - в руска имперска, консервативна, традиционалистка форма (пропагандирана от савойския дипломат Жозеф дьо Местр, който живял много години в Русия и упражнявал значително влияние, както и в републиканска националистическа форма.

Панславизмът и омразата към Русия

Този светски националистически панславизъм е подкрепян от британския елит, както можем да видим от книгата "Османците в Европа" (1876 г.) на британския историк-туркофил Джон Мил (не става въпрос за философа, икономиста и член на парламента Джон Стюарт Мил). Тази книга ни дава ярка представа за степента на чиста омраза към Русия, която се е натрупала в Англия през XIX в. (и която все още се изразява, макар и доста по-слабо, в британските медии днес чрез редовните, оруелски пропагандни рубрики против Русия и Путин в новините и актуалните предавания на Би Би Си). След като възхвалява до небесата турците като "англичаните на Изтока", Мил казва за славяните:

"Славянинът е едва ли не най-големият провал, който природата някога е претърпяла в опитите си да създаде цивилизован човек. .... Основната причина за слабостта на Русия се крие в най-съкровената същина на славянското сърце. То е лишено от истина и този недостиг на правдивост прокарва своите гнилостни нишки във всяко държавно учреждение..." [...] "В продължение на много години Русия е била като един от магьосниците, за които четем в книгите на окултните братя, които "извикват духове от необятните дълбини", с тази разлика, че те са извиквали такива, които са можели да овладеят и укротят. Със своята алчност, хищничество и брутални страсти Русия е събудила демони, които съвсем не е в състояние да контролира. Те са завладели тялото и душата ѝ и всички са бесове на кръвта." [....] "Русия е... земя на омраза; на недоверие, на брутална сила и отвратително малодушие; на обилно разточителство в някои части на държавната служба, на стряскаща мизерия в други. ...В бледото, повяхнало сърце на Русия е потънало убеждението, че по-лошо от това не може да има и макар че императорът и неговата партия донякъде направляват и обуздават военната страст и държат селячеството в подчинение, това не може да продължи дълго; рано или късно кръвожадните кучета ще се изплъзнат от нашийника и тогава ще се появи хаос … Източният въпрос трябва да бъде решен с кръв. Той е просто поредица от хирургически операции, които ще трябва да бъдат извършени с повече или по-малко умение, а последният въпрос е коя от страните, на които трябва да бъдат извършени ампутациите, може най-добре да понесе изтощаването. Те са три: Русия, Австрия и Турция, които трябва да влязат в операционната; други, особено Англия, могат да бъдат въвлечени, но за първите три няма спасение… Следователно решението или по-скоро разпадането на Русия е истинският източен въпрос … това е по-скоро северен, отколкото източен въпрос." 7

Не по-малко расистки нападки срещу руснаците и славяните като цяло могат да се открият и в трудовете на Карл Маркс, докато е във Великобритания и си сътрудничи с друг заклет русофоб - Дейвид Ъркхарт (1805-1877) - дипломат, писател и политик, посветил около четиридесет години от живота си на протурска и антируска пропаганда, включително основавайки вестник за целта и пишейкибезкрайни статии и писма до пресата.

По този начин Мил и онези във Великобритания, които мислели като него, а те били многобройни, се стремели да доведат до разпадането на Руската империя в името на запазването на Британската империя, с която се гордеели безкрайно много. Трябва да имаме предвид, че единствената причина, поради която британци като Мил са се интересували от Турция, е, че са я смятали за врата към тяхното владение в Индия - врата, която са били решени да държат затворена за съперници.

По подобен начин днес е малко вероятно такива като министъра на отбраната на Обединеното кралство Бен Уолъс и последните британски премиери Борис Джонсън, Лиз Тръс и Риши Сунак да се интересуват от Украйна, но те несъмнено я смятат, също като геостратезите от по-високо ниво на Запада, за инструмента, с който Западът може да удари Русия, както и за канала, по който след като се провалиха в Централна Азия между 2002 и 2021 г., САЩ и Обединеното кралство могат да се надяват евентуално да проникнат обратно в Централна Азия споредпрепоръките на Збигнев Бжежински 8. Британците, които са били "в час" през XIX в., какъвто навярно е бил Джон Мил, са се стремели да използват това, което наричали “републикански националистически панславизъм”, като чук срещу това, което наричали “руски имперски панславизъм”. Те са си представяли, че републиканският националистически панславизъм може да послужи, за да се въвлече Русия в голяма война с Германия и Австрия, която да доведе или до разпадане на руската държава, или до завладяване на Русия от комунистите, което може с помощта на гражданска война да предизвика разпадането на Русия.

Книгата на Мил съдържа карти на бъдещите планове за Русия, Източна и Средна Европа - карти, които според него се разпространявали в тайни общества, обслужващи руските имперски цели, както и други, които разкриват целите на светски националисти и републиканци-панслависти като организациите "Народна отбрана" и "Омладина" 9, представляващи националистическото републиканско наследство на Френската революция. За да бъдат осъществени целите на последните групи обаче традиционните съюзи, приятелства и врагове на Великобритания и Франция трябвало да бъдат променени. Традиционните врагове на Великобритания - Франция и Русия - трябвало да бъдат обединени в опозиция на Германия и Австрия, за да обкръжат централноевропейските сили. И всички тези забележителни неща, които са били немислими през 60-те години на XIX в., всъщност са постигнати по време на споменатата по-горе дипломатическа революция. Тя се осъществява стъпка по стъпка между 1887 и 1907 г., така че през 1907 г. Тройната антанта на Великобритания, Франция и Русия се изправя срещу Германия, Австрия и (формално) Италия. Тази дипломатическа революция води директно до Първата световна война седем години по-късно, през 1914 г. - война, която започва в Босна по повод на националистическия панславизъм на Сърбия, желаеща да създаде федерация на всички южни славяни под сръбско ръководство. Това е противопоставяне на руския имперски панславизъм и на все още изгарящото желание на Русия да възстанови Константинопол за православната вяра и да създаде своя собствена "християнска империя".

Днес в Украйна британците и американците използват стратегическия наръчник на покойния полско-американски геостратег Збигнев Бжежински, за да манипулират подобна етническаомраза между славяни с цел да въвлекат Русия в нова дълга война с намерението, както през 1914 г. да я съсипят отново. Разликата между Русия в ситуацията от 1876 г., за която пише Мил и Русия през 1914 г. е, че до 1914 г. Русия се е превърнала във велика сила, която и британският, и германският елит вече разглеждат като основна заплаха за оцеляването на собствените им империи. Британците, както обикновено, са по-загрижени от всякога за оцеляването на контрола над Индия и своята световна империя като цяло; както казва лорд Кързън, вицекрал на Индия, през 1901 г: "Докато управляваме Индия, ние ще сме най-голямата сила в света. Ако я изгубим, веднага ще паднем до треторазрядна сила". 10

Германското външно министерство било наясно с панславистките амбиции на самата Руска империя и разбирало, че Русия смята Германия и нейните съюзници Австрия и Турция за стоящи на пътя на тези амбиции, съсредоточени върху възвръщането на Константинопол и контрола над Балканите. Руснаците вероятно не са подозирали, че британските им "съюзници" от Тройната антанта всъщност планират война, която да унищожи, доведе до разпад или сериозно да отслаби Русия. Американският историк Шон Макмийкин с право сочи в книгата си "Руският произход на Първата световна война" от 2011г. вината на Русия за превръщането на това, което е можело да бъде просто трета балканска война, в общоевропейска и световна война. Ала той не вижда или не иска да види, че именно британците, загрижени за оцеляването на своята световна империя, зависеща от контрола над Индия и французите, все още изгарящи от желание за отмъщение за загубата на Елзас и Лотарингия от Германия през 1871 г., са двете основни сили, които в продължение на почти три десетилетия движат развоя на трагедията, започнала с куршумите на убиеца в Сараево на 28 юни 1914 г.  Германци, австрийци, руснаци и турци - всички те се оказват в "операционната" на Мил за "ампутация" като жертви на тази англо-френска параноя и реваншизъм.

През 1993 г. е публикувана една книга, потвърждаваща британските намерения, които са само лекоприкрити от Джон Мил в книгата му "Османците в Европа" от 1876 г. Подзаглавието на тази книга е "ИлиТурция в настоящата криза, с картите на тайните общества". Според Мил тези тайни общества са тайните политически групи, които стоят зад панславистите, а именно републиканската панславистка група "Омладина", която представлява националистическото републиканско наследство на Френската революция, а също и тайните групи, подкрепящи руските имперски панславистки цели. Книгата от 1993 г. е "Трансцеденталната вселена" на Чарлз Дж. Харисън - сборник с шест задълбочени лекции по окултизъм, изнесени от Харисън сто години по-рано, през 1893 г. Той предрича "следващата голяма европейска война", "смъртта на Руската империя, за да може руският народ да живее", а също и че "националният характер [на руснаците] ще позволи да се проведат социалистически експерименти, политически и икономически, които биха създали безброй трудности в Западна Европа". 

Именно това има предвид Джон Мил в книгата си от 1876 г., когато пише: "Ако някога армията на императора [на Русия] попадне в друг Седан отвъд Дунава, в Москва много скоро ще бъде обявена комуна". 11

Очакванията в окултните и политическите кръгове във Великобритания са били, че в Русия скоро ще настъпи комунизъм и че Западът ще го осъществи. Благодарение на приятелството си с Фридрих Екщайн, който е бил международно активен теософ, държащ пръста си на пулса на случващото се в езотеричните кръгове в Лондон през 90-те години на XIX век, Рудолф Щайнер е бил много добре запознат с този дневен ред, за който Мил намеква, а Харисън заявява по-ясно. Щайнер е смятал, че ако хората не се събудят за лъжите и измамите, с които трябва да оперират силите на западните елити, последиците ще бъдат ужасно страдание и насилие, докато действията на тези елити не бъдат преодолени чрез импулсите, които произлизат от германската и славянската култура. 11

На 22 декември 1900 г. в американското списание “The Outlook” на читателите е казано, че "истинският държавник гледа в бъдещето. За този, който гледа в бъдещето, е ясно, че както в миналото конфликтът  е бил между англосаксонската и латинската цивилизация, така и в бъдеще той ще бъде между англосаксонската и славянската цивилизация… Мъдрият държавник ще направи всичко възможно да установи сърдечни отношения между всички сродни раси, за окончателната победа на англосаксонския тип цивилизация." 13 Днес в Украйна, в поредната прокси война, ние сме свидетели на тази борба между англосферата и нейните клиенти, от една страна, и Русия (а може би и Китай), от друга.

 ---------------

Бележки

1 Markus Osterrieder, “Welt im Umbruch” (2014), стр. 927.

2 G. Mettan,” Creating Russophobia”, стр. 191.

3 Robert Clive, Baron, “ Encyclopжdia Britannica”, том 6 (11. изд.)., Cambridge University Press, стр. 532–536.

4 Рудолф Щайнер, лекция от 20.2.1920 (СС 196).

5 https://en.wikipedia.org/wiki/Moscow,_third_Rome

6 Сведения, осветляващи характера на дьо Местр се съдържат в лекцията на Рудолф Щайнер от 1.5.1921 (СС 204).

7 John Mill, “The Ottomans in Europe or Turkey in the Present Crisis, with the Secret Societies’ Maps” (1876). Целият текст е наличен в archive.org. 

8 Z. Brzezinski, “The Grand Chessboard” (1997) вж. 4 и 5. гл. 

9 Рудолф Щайнер обсъжда подробно такива групи в лекциите си от 9,10,11 декември 1916 г. в "Карма на неистината" (CC 173). 

10 Вж. Nicholas Mansergh, “The Commonwealth Experience” (1969), стр. 256.

11 В битката при Седан французите са разгромени по време на Френско-пруската война 1870г.

12 За целия цитат вж. статията ми “The Anglo-Russian Antagonism 1” в сп. “New View”, 104 юли-септември 2022, стр. 17. 

13 Markus Osterrieder, “Welt im Umbruch” (2014), стр. 928.

За да излекуваме една болест, първо трябва да я диагностицираме правилно; трябва да разберем какво я причинява. Какви са тогава корените на англо-руския антагонизъм, който наблюдаваме във връзка с конфликта в Украйна? Защото макар че местният конфликт там изглежда като конфликт между руснаци и украинци, който има своята история в десетилетията и вековете на неспокойни отношения между тези два славянски народа, той е и част от един много по-голям конфликт между англоезичната култура - или по-скоро между елитите, които от векове управляват англоезичната култура - и славянската култура, по-специално тази на най-голямата част от нейното население - руснаците. От друга страна, тази по-широка борба между двете култури - англоезичната (Англо-Америка) и славянската - е отражение на една още по-древна борба - между народите на "Запада" и тези на "Изтока". "Западът" тук означава народите, които са изявени сега, в настоящето, от XV в. насам, когато започват така наречените "откривателски пътешествия" от западната част на Европа, а "Западът" днес се ръководи, за добро или лошо, от англоговорящите народи, по-специално от САЩ. "Изтокът" означава регионът, който е населяван от народи, изявили св в древността преди хилядолетия и който ще осигури народи, които отново ще се изявят в далечното бъдеще. От духовно-научна или антропософска гледна точка тук сме свидетели на борба между настоящето и бъдещето, между една култура, която е насочена повече към индивида и индивидуалното самоутвърждаване и култура, която клони повече към духа на общността. 

Изглежда, че съдбата на "Запада" е да премине през изпитанията на самотния и изолиран индивид, който преодолява егоизма и самоутвърждаването до степен, в която може да изгради нови общности заедно с други индивиди, преминали през подобни изпитания. Това е много рискован и опасен процес, който в крайна сметка трябва да унищожи всички стари социални форми, продължаващи от древни времена. През 1919 г. Рудолф Щайнер посочва, че средата на XX век "съвпада с края на периода, в който силите отпреди средата на XV век - до известна степен все още атавистично действащи внас - достигат своя краен упадък". В западния исторически контекст това означава всички правни и социални сили от гръко-римския период, както и всички онези теократични повели от древен Израел, Вавилон, Египет и Персия. "Живеем в период на еволюция, когато боговете са твърде готови да помогнат, стига хората да излязат, за да ги посрещнат. Но боговете трябва да работят в съответствие със собствените си закони, които предвиждат, че те трябва да работят със свободни човешки същества, а не с марионетки." 1 

Докато "Западът" преминава през този опасен процес, на автора му се струва, че Изтокът и други региони на света ще поддържат човечеството живо, така да се каже, докато на Запад през следващите векове ще се открива тесният път към новия съзнателен живот в общността. Изтокът, Африка и Южна Америка ще поддържат човечността жива чрез инстинктивните, все още жизнени, но бавно угасващи сили от миналото, докато дойде времето, когато Западът ще може да донесе на Изтока примера на новите общности от свободни, стремящи се към успех индивиди. Точно поради древното си наследство и верността си към него Изтокът ще може да възприеме този нов общностен импулс и да го използва в бъдеще повече, отколкото западните хора ще могат да направят 2.

Не е трудно да се разбере, че вълната на културата и цивилизацията от времето на древен Китай и Индия постепенно се е преместила на запад. От Близкия изток и Египет тя се придвижва към земите около Средиземно море, Южна Европа, Гърция и Рим. След това от средата на XV в. се премества на север отвъд Алпите, а от времето на Гутенберг, Дюрер, Лутер и Коперник все повече на преден план излизат германските народи от Северна Европа. Според Рудолф Щайнер от средата на четвъртото хилядолетие народите от Източна Европа, славяните и особено руснаците (може би също финландците и румънците), ще бъдат в авангарда на импулса за нова общност през следващите около 2000 години. Но до четвъртото хилядолетие опасният стремеж през игленото ухо  ("Аза") към индивидуализма се води от народите на Северна Европа (отвъд Алпите) и тяхното американско продължение отвъд Атлантика, особено от англоговорящите народи. Част от опасността на този период се състои в това, че елементи от елита на тези народи, елементи, които желаят да запазят традиционните йерархии от миналото отпреди края на XVIII в., културата на лордовете и крепостните селяни, се стремят да задържат еволюцията в онази точка на егоистичния индивидуализъм, която е изгодна за тях самите и да задържат масата от населението чрез използване на икономическите отношения и закона. Независимо от това тези елити са осъзнавали, че "низшите слоеве" в Северна и Западна Европа и в Америка също ще се стремят да утвърдят своя индивидуализъм и това ще доведе до стремеж към демокрация и към нови, нейерархични социални форми. Тези социални и демократични импулсизападните елити са решили да задържат, доколкото е възможно, на Запад и да отклонят от Запада и пренесат в славянския Изток, където инстинктивното чувство за общностен живот и братство - всичко, което се свързва с различните значения на славянската дума “мир” (мир, радост, свят, общност, село) е по-силно и ще може да ги погълне. С подходящото използване на западната пропаганда, след като бъдат пренесени там, те дори биха могли да бъдат направени да изглеждат опасни и заплашителни за Запада, който трябваше да се превърне в култура, отстояваща правата на индивида в противовес на тези на общността. Тази полярност щеше да се превърне в основата на двуполюсния свят от ХХ век, който сегашната западна, антируска пропаганда се опитва да пресъздаде. 

Осветляващи записки 

Един запис, най-вероятно от 1918 г., от тетрадката на Рудолф Щайнер хвърля много светлина върху целия този процес и върху продължаващата борба между Русия и Запада: "Какви сили се сблъскват една с друга в тази война и за какво се води тя? Движеща сила е група хора, които се стремят да доминират на земята чрез динамични капиталистически икономически импулси. Към тези хора принадлежат всички кръгове, които тази група е в състояние да обвърже и организира чрез икономически методи. Същественото е, че тази група знае, че на територията на Русия има неорганизирана съвкупност от хора, които по отношение на бъдещето носят в себе си семето на социалистическата организация. [Под "социалистическа" тук Щайнер има предвид не политическо движение или партия, а живот в социална общност, социални отношения - ТБ]. Да се внесе този импулс на социалистическото семе в сферата на властта на антисоциалната група езамислената цел на тази група. Тази цел не може да бъде постигната, ако Средна Европа с разбиране потърси връзка между себе си и този покълващ импулс на Изток. Само защото тази [антисоциална] група се намира в рамките на англо-американския свят, сегашната констелация на силите е възникнала като временно явление, което прикрива всички реални полярности и интереси [под "сегашната констелация на силите" св има предвид съюза на Тройната антанта на Русия, Великобритания и Франция, които се борят срещу Германия и Австрия през Първата световна война]. Той прикрива преди всичко истинския факт, че се води борба за зародиша на руската култура между англо-американските плутократи и народите на Средна Европа. В момента, в който този факт бъде разкрит пред света от Средна Европа, невярната констелация ще бъде заменена с истинска. Следователно войната ще продължи под една или друга форма, докато германската и славянската култура не намерят пътя към общата цел за освобождаване на човечеството от игото на Запада.

Съществуват само тази алтернатива: или лъжата, с която Западът трябва да работи, ако иска да успее, ще бъде разобличена и хората ще осъзнаят, че тези, които стоят зад англо-американската кауза, са носители на течение, чиито корени се крият в импулсите отпреди Френската революция и в стремежа им да доминират над света с капиталистически средства и усилия, които използват импулсите на революцията само като фраза [или лозунг], за да се прикрие зад тях - или хората ще предадат управлението на света на една окултна група в рамките на англо-американския свят, докато от поробената германска и славянска област с реки от кръв не бъде спасена истинската духовна цел на Земята.” 3 

С други думи, ако хората не се събудят за лъжите и измамите, с които трябва да оперират елитите на Запада, последиците ще бъдат ужасно страдание и насилие, докато действията на тези елити не бъдат преодолени чрез импулси, произлизащи от германската и славянската култура. 

В думите на Щайнер се съдържат много неща. Те посочват една елитна група на Запад, която функционира икономически и се стреми към световно господство, т.е. към егоистичен икономически контрол чрез система на капитализъм, която по същество е егоистична и неморална, загрижена единствено за печалбата на собствениците и инвеститорите. 4 Тези хора имат поглед върху етническите характеристики на целевите култури и се стремят да използват тези характеристики, за да упражняват власт над тези целеви култури,а именно славянското население в Източна Европа.

Брукс Адамс 

По времето на Щайнер такива членове на западния елит са били например лорд Солсбъри и лорд Алфред Милнър във Великобритания и братята Хенри и Брукс Адамс, от елита на американското източно крайбрежие. Братята Адамс са двама от тези, които стоят близо до плутократите от американската "Позлатена епоха" на 1890-те и 1900-те години. Рудолф Щайнер е бил добре запознат с Брукс Адамс и в лекциите си за причините за Първата световна война през 1916 г. (СС 173) насърчава хората да прочетат неговата книга "Законът за цивилизацията и упадъка" (1895 г.), за да разберат мисленето на тези западни елити. В тази книга виждаме как Адамс разглежда народите от гледна точка на фазите на раждане, растеж и упадък и смята, че има "млади" народи, които са едновременно имагинативно, вътрешно творчески и войнствени и има “по-зрели" народи, настроени трезво, научно и търговски. Той смята, че руснаците са от първия вид, а англо-американците - от втория. Първия вид Адамс смята за назадничав, а втория - за прогресивен.
   

                                                     Брукс Адамсh (1838 - 1918)

Докъде стига Адамс с тези идеи? Още през 1900 г. той твърди, че след петдесет години (т.е. до 1950 г.) светът ще бъде разделен на два полюса от борбата за власт между морската система на САЩ и сухопътната система на Русия: "Американците", казва той, "трябва да признаят, че това е война на живот и смърт - борба вече не срещу отделни нации, а срещу континент. В световната икономика няма място за два центъра на богатство и две империи. В крайна сметка единият организъм ще унищожи другия. По-слабият трябва да отстъпи.” Той смята, че ключът към победата в бъдеще "се крие в развитието на Китай, поради което САЩ трябва да направят всичко, за да поставят Китай под свой икономически контрол и да го "сведат до част от нашата икономическа система, преди Русия и континентална Европа (тоест Германия) да завладеят китайските пазари.” 

Тази идея се превръща в тема на книгата му "Икономическото превъзходство на Америка", в която той пророкува падането на Британската империя и заместването ѝ от САЩ 5 - идея, убедително аргументирана от Джеймс Бърнам в неговата много влиятелна книга "Мениджърската революция" през 40-те години на ХХ век. През 1902 г. се появява следващата книга на Адамс, "Новата империя", в която възходът на САЩ до световна сила отново е постулиран като неизбежен. “В рамките на следващите петдесет години”, пише той, САЩ "ще надделеят над всяка отделна империя, ако не и над всички империи, взети заедно". 6 Ето тук се зараждат плановете за онзи вид еднополюсен ред, доминиран от САЩ, който възникна през 90-те години на ХХ век след края на Студената война. 7

Брукс Адамс смяташе, че ако Азия се индустриализира и стане независима, упадъкът на САЩ и Европа ще бъде неизбежен, в съответствие с девиза на братя Адамс: цивилизация = централизация = икономика. Братя Адамс смятат, че ако една независима, деколонизирана Азия успее да се индустриализира, тя ще стане по-успешна в това, тъй като икономическата ефективност зависи от евтината работна ръка, която е в изобилие в Азия. Оттук произтичат и последиците за Китай и съвременния капиталистически свят от навлизането в глобалния капитализъм на около 400 милиона китайски работници с евтина работна ръка след 1990 г. в резултат от отварянето на комунистически Китай към западния капитализъм при Дън Сяопин. Това води началото си от новаторското посещение на американския президент Никсън и Хенри Кисинджър в Китай през 1972 г. и посещението на Дейвид Рокфелер при ментора на Дън Сяопин Джоу Енлай през 1973 г. Рокфелерови бяха плутократи с далновидност, подобна на тази на братя Адамс. 

Германският историк Маркус Остеридер пише: "Следователно само от съображения за сигурност Америка [или по-скоро американските плутократи - ТБ] в бъдеще ще трябва да контролира Азия, Европа и дори целия свят. По този начин Брукс Адамс оформи основите на философията на историята и геополитиката, върху които може да се изгради империалистическата политика на американския елит. 

... през лятото на 1914 г. Брукс Адамс най-накрая вижда потвърждение на всички свои идеи и говори за война, която ще продължи тридесет години (1914-1944 г.!) като необходим резултат от международната икономическа конкуренция, която "[...] ще ни даде [...] нов свят, независимо кой ще победи. [...] Светът, социално и икономически, [не би могъл] никога повече да бъде същият, какъвто е бил преди разрушаването на стария ред на нещата, с което започна войната". 8

Остеридер отбелязва, че на 22.12.1900 г. в американското списание “The Outlook” читателите научават, че "истинският държавник гледа в бъдещето. За този, който гледа към бъдещето, е ясно, че както в миналото борбата е била между англосаксонската и латинската цивилизация, така и в бъдеще тя ще е между англосаксонската и славянската цивилизация. [...] Мъдрият държавник ще вземевсички възможни мерки, като установи сърдечни отношения между всички сродни раси [на англоезичния свят], за окончателната победа на англосаксонския тип цивилизация." 9

Това е една от трите ключови цели на англоезичните елити в Световната война, започнала през 1914 г.: да обединят англоезичния свят, за да осигурят господството си в света. Другите две цели бяха да се намали икономическата мощ на Германия и тя да бъде поставена под контрола на англосферата (което беше окончателно постигнато през 1945 г.) и да се пренасочи социализмът (болшевизмът) към Русия, където да се превърне в марксистки социалистически експеримент там, който не биваше да се допуска на Запад. 

В лекция от 1.12.1918 г. (СС 186) Щайнер казва: "Това, което се разви в Русия [т.е. комунизмът], е по същество само реализация на онова, което Западът иска да се случи там. [...] Каквото и да казват съзнателно, това, към което се стремят, е да създадат една господарска каста на Запад и една икономическа робска каста на Изток, която започва от Рейн и продължава на Изток в Азия… икономическа робска каста, която трябва да бъде организирана по социалистически начин, да поеме всички невъзможности на социалната структура, но която не бива да се прилага към англоезичното население.” Това е целта на западните елити през 1917 г. и продължава да бъде цел и през 90-те години на ХХ век, когато комунистически Китай се превърна в световна работилница.

1917 година, Западът и болшевишката революция

Реймънд Робинс, американски икономист и работнически активист, който след болшевишката революция изиграва значителна роля в убеждаването на хората в САЩ да приемат болшевизма в Русия и в крайна сметка да установят официални отношения между САЩ и болшевишка Русия (което се случва едва през 1933 г.), заявява през 1919 г. пред американската сенатска комисия, създадена да разследва болшевишката пропаганда: "Нека приемем, че съм тук, за да завладея Русия за Уолстрийт и американските бизнесмени. Нека приемем, че вие сте британски вълк, а аз съм американски вълк и че когато тази [гражданска] война приключи, ще се изядем един друг за руския пазар; нека го направим по напълно откровен, мъжки начин, но нека същевременно приемем, че сме доста интелигентни вълци и знаем, че ако не ловуваме заедно в този час, немският вълк ще изяде и двамани, тъй че да се залавяме за работа." 

Робинс казва на 22.3.1919 г: "Има само два възможни центъра за новата икономическа организация на Русия: или Централните империи [т.е. Германия и Австро-Унгария], или Америка и съюзниците. Кой да бъде той?" 10 Робинс заявява, че икономическата формула на болшевиките е "икономически невъзможна и морално погрешна", но че той се интересува от съветската форма на управление като "експеримент, едновременно изключително жизненоважен за Русия и вероятно полезен в историята на човешкия прогрес. " 11 "Гаранти тръст", дъщерно дружество на "Джей Пи Морган", едновременно настоява за признаване на болшевиките и финансира ултраконсервативната антисъветска организация "Обединени американци", която непрестанно предупреждава за опасността от "червено нашествие" в САЩ и мощно разпалва ширещия се "червен страх". 12 Англо-американските финансисти спонсорирати двете страни; Томас Ламонт от "Джей Пи Морган" финансира и фашистите на Мусолини. Банкерите се интересуват от властта; средствата за постигането ѝ са второстепенни.

Днес в Украйна сме свидетели на мащабна борба: държавите от англосферата, обединени в "Пет очи" (САЩ, Обединеното кралство, Канада, Австралия, Нова Зеландия), които държат властта в момента, срещу Китай и Русия, народите от древното минало и далечното бъдеще, като финансистите на Запада се стремят да извлекат печалба и от двете страни.

В споменатата по-горе записка в бележника на Рудолф Щайнер от 1918 г. се посочва значението за бъдещата човешка еволюция на отношенията между Средна и Източна Европа, между германските и славянските народи. Това е свързано с изграждането на мост между настоящата и бъдещата епоха, мост между индивидуалистичното и общностното културно развитие.  Следователно духовните сили, стремящи се да осуетят това развитие, се опитват да блокират подобни усилия за изграждане на мост между германските и славянските народи, между Средна и Източна Европа.  Лидерите на Запада добре разбираха как да въвлекат тези два народа и региона в големи войни един срещу друг през XX век.

Както Маркус Остеридер пише, една непубликувана бележка на Щайнер от август 1917 г. разкрива, че един от начините, по които британците и американците ще се стремят да доминират в света, щебъде опитът да накарат славянските народи да повярват, че "техните национални стремежи могат да бъдат реализирани под ръководството на англоговорящите народи и че по този начин те могат да влязат в икономически отношения с Англия и Америка през главите на германците, което ще доведе до положителен експортен баланс за тези [две] страни [Великобритания и Америка]". Щайнер продължава в бележката: ".... трябва да видим как по тайни пътища Англия - а зад нея Америка - е направлявала славянското развитие на Балканите с голяма историческа далновидност, как е държала ръката си над Русия, така че Русия да води политиката си в съответствие с целите на англоезичните народи." 13

Поляците и чехите са два славянски народа, които в частност през последните 100 години са търсили от Запада ръководство и закрила - с катастрофални резултати през 1938, 1939 и 1968 г. 14 Но руснаците също се оставиха да бъдат доведени от френско-британската Антанта до катастрофата от 1914 г. и последвалите болшевишка революция и гражданска война, които унищожиха тяхното общество и голяма част от тяхната култура. Това донякъде се дължи и на собствените вековни илюзии на руснаците, че Москва е "Третият Рим", т.е. наследник на Рим и Константинопол, както и на желанието на руснаците да отнемат Истанбул (Константинопол) от османските турци. 

Това се дължи и на една друга, по-нова илюзия на Русия - тази на панславизма - расовата и националистическа мечта, възникнала от средата на XIX в., да се обединят всички славяни в Европа под властта на Руската империя (което искат по-консервативните и имперски настроени руснаци) или поне да се обединят славяните в панславянска федерация под руски патронаж (което искат по-либерално настроените руски националисти). Британският елит знаеше как да експлоатира и тези мечти - като представи централноевропейските империи 

Германия и Австро-Унгария заедно с Турция като врагове на Русия, които осуетяват мечтите ѝ за панславистко единство и превземане на Константинопол. Тези заблудени руснаци смятаха, че съюзявайки се с Франция и Великобритания,  ще могат да постигнат двете мечти на нацията си.

Британците изигравават ключова роля в първата руска революция чрез лорд Милнър и неговата Кръглата маса 15, като MI6 ръководи убийството на Григорий Распутин в края на 1916 г. 16 , тъй като сее смятало, че Распутин има неправомерно влияние върху германската съпруга на царя, а Распутин винаги е бил противник на войната, която според него заплашва да унищожи династията и Русия. Британците и американците се споразумяват да доставят Троцки в Русия през пролетта на 1917 г. през САЩ и да осигурят средства за пътуването му 17. Банкери и финансисти от Уолстрийт, като Томас Ламонт от "Джей Пи Морган" и Уилям Б. Томпсън, директор на Федералната резервна банка в Ню Йорк, правят всичко възможно, за да гарантират, че болшевиките ще оцелеят и ще останат на власт по време на Гражданската война и след това. Томпсън дарява един милион щатски долара на болшевиките и заявява на британския министър-председател Дейвид Лойд Джордж: "Нека да направим тези болшевики наши болшевики, да не позволим на германците да ги направят свои болшевики" - забележка, която очевидно удовлетворява Лойд Джордж, който сам осигурява политическа подкрепа на Запад за болшевишката революция 18. След това американските и британските бизнес интереси помагат за индустриализацията на СССР през 20-те и 30-те години на ХХ в., дори когато в същото време финансират антиболшевишката пропаганда на Запад 19.

Студената война

Каролин Айзенбърг от университета Хофстра, Ню Йорк подробно описва в книгата си от 1996г.“Очертаване на линията - американското решение за разделянето на Германия 1944-1949" как западните съюзници прокарват решението за разделяне на Германия и Европа в средата и края на 40-те години. Тя стига до заключението, че "въпреки многобройните си нарушения на човешката свобода, Съветският съюз не е архитектът на германското споразумение. Американците и техните британски партньори бяха тези, които предпочетоха разделянето със свързаното с него задълбочаване на континенталното разделение." Отдавна е забравено, казва тя, че "американците и британците са инициаторите на всички формални стъпки към разделението…”

Приоритетите на "малкия кръг американци, които определят политиката на Германия", не включвахапреценка на алтернативите. Това, което ги движеше, "беше концепция за националната сигурност, която приемаше разширяването на свободната търговия в Западна Европа като абсолютно изискване за Съединените щати. Макар че това отразяваше стремежите на големите международно ориентирани корпорации, то не съответстваше толкова ясно на предпочитаниятана обществеността, за която въпросите за източноевропейската свобода и поддържането на мира имаха по-голямо значение … Потисническата вътрешна политика на Съветския съюз, която постепенно беше наложена на населението в Източна Германия, не беше източникът на следвоенния разкол … Това, което доведе до този нежелан резултат, беше амбициозният американски дневен ред, който беше наложен на един европейски континент, който беше по-беден, раздиран от конфликти и непокорен, отколкото някой във Вашингтон си е представял … Ако американските служители бяха по-гъвкави и търсеха компромисно решение в окупиранатаГермания, може би Съветският съюз щеше да го блокира или отмени. Но това е нещо, което не можем да знаем, тъй като Съединените щати избраха друг курс. В развалините на Студената война Америка все още не е признала отговорността си за структурите, които е изградила." 20

Следователно разделението на Европа и Германия през Студената война е направено във Вашингтон и Лондон, а не в Москва и във всеки случай разделението, прокарано през 1949 г., вече е било предвидено от лорд Милнър 30 години по-рано - през 1919 г., когато той се застъпва за разделянето на Германия на две: западна капиталистическа и източна пруска болшевишка Германия. Още през 1919 г. той е набелязал младия мъж, който според него би бил най-добрият кандидат за управление на прозападната част на Германия - младият кмет на Кьолн Конрад Аденауер, който през 1949 г. действително става първият канцлер на Западна Германия. 21 Студената война в Европа беше англо-американско творение.

Година след изчезването на СССР, през 1992 г., Збигнев Бжежински, съветник по националната сигурност на президента Джими Картър, започва статията си за историята на Студената война в юбилейното 70-то издание на списание “Foreign Affairs” с препратка към пруския генерал Карл фон Клаузевиц и неговата често цитирана сентенция “войната е продължение на политиката с други средства". “Студената война беше война”, пише Бжежински, "за контрол над евразийските земи и... за глобално надмощие". Американската "настъпателна позиция" през 50-те години на ХХ век, пише той, "никога не се е реализирала", защото "американската страна никога не я е имала напълно предвид. Политиката на освобождение беше стратегическа измама, създадена в значителна степен по вътрешнополитически причини... Политиката беше основно риторична, най-много тактическа." 22 С други думи, тя имаше за цел да заблуди гражданите на Запада също толкова, колкото и руснаците, ако не и повече.

Разделянето на Русия

В тази статия от 1992 г. Бжежински издава и други тайни: например идеята, че постсъветска Русия може да бъде разделена. Той пише: "Единството на самата Русия може скоро да бъде поставено на карта, като е възможно далекоизточните провинции не след дълго да се изкушат да създадат отделна сибирско-далекоизточна република." 23 Бжежински ще се върне към тази идея за далекоизточната република пет години по-късно, в ключовия си труд "Голямата шахматна дъска". Но тази дезинтегрирана Русия се появява и в статия в британския седмичник "Икономист" - основнотопропагандно списание на глобалисткия Нов световен ред - през зимата на същата 1992 г. 24

Анонимният автор на "Икономист" си представя бъдещето през следващите 50 години и предполага, че през този период цяла Русия на изток от планината Урал - огромна територия - ще бъде загубена в полза на някакво "мюсюлманско свръхдържавно образувание" и на Китай. Русия ще се върне към европейските си граници от XVI в. и по този начин вероятно ще може да бъде интегрирана в трансатлантическия Европейски съюз под "ръководството" на САЩ и Банката за международни разплащания в Базел, Швейцария.

Всъщност това трансатлантическо бъдеще беше единственото бъдеще, което Бжежински виждаше за Русия. В главата, озаглавена "Черната дупка" в книгата си "Голямата шахматна дъска" (1997 г.), той пише за това, което нарича "дилемата на единствената алтернатива" за Русия: всички варианти на контрасъюз (с Китай, Иран, Евразия, френско-германската ос) "избягват единствения избор, който остава открит за Русия. Единственият реален геостратегически вариант на Русия - вариантът, който може да ѝ даде реалистична международна роля и също така да увеличи максимално възможността да се трансформира и модернизира в социално отношение - е Европа. И не просто Европа, а трансатлантическата Европа на разширяващия се ЕС и НАТО. Такава Европа се оформя… и вероятно ще остане тясно свързана с Америка. Това е Европа, с която Русия ще трябва да се свърже, ако иска да избегне опасна геополитическа изолация." 25 Бжежински дори загатва пред Русия перспективата за "все по-тясно асоцииране с НАТО", но само асоцииране, а не пълноправно членство.  

През 2000 г. Путин постави на Клинтън въпроса за членство на Русия в НАТО, но Клинтън отказа с думите “Вие сте твърде големи". “Русия”, казва Бжежински, "все повече би могла да се превърне в неразделна част от Европа, която обхваща не само Украйна, но достига до Урал и дори отвъд него". Всъщност манията на Бжежински беше "предефинирането на Русия" и краят на това, което той наричаше "Руската империя". Отказът на Русия да приеме трансатлантическото европейско бъдеще на Бжежински или отказът ѝ да приеме пълното участие на Украйна в ЕС и НАТО - не бива да забравяме, че зад Бжежински стоят плутократите на Запада, като например дългогодишният му спонсор Дейвид Рокфелер - би бил според Бжежински "равносилен на отхвърляне на Европа в полза на някаквасамотна "евразийска" идентичност и съществуване. ... Човек не може да предвиди колко бързо може да се движи този процес, но едно е сигурно: той ще се движи по-бързо, ако се оформи геополитически контекст, който да тласне Русия в тази посока, като същевременно изключи други изкушения... Всъщност за Русия дилемата на единствената алтернатива вече не е въпрос на политически избор, а на изправяне пред императивите на оцеляването." 26 Това очевидно е езикът на сплашването и върхът на високомерието, демонстрирани от влиятелен американски държавник в "еднополюсния момент" на Америка през 90-те години на ХХ век.

Разбира се, в средата на 90-те години на ХХ  kвек Бжежински не беше предвидил Си Дзинпин и неговия огромен евразийски инфраструктурен транспортен проект, наричан също и "Новия път на коприната" и стартирал по времето, когато Си дойде на власт през 2013 г. Днес въпреки санкциите, наложени от Запада и неговите марионетки от февруари тази година, Русия е много далеч от геополитическата "изолация" и "самота", за които западните медии непрекъснато говорят. През 2014 г. - годината, която започна с преврата на Майдана в Киев, и само година след идването на власт на Син Дзинпин в Китай, Русия и Китай подписаха гигантския проект за газопровод "Силата на Сибир" на стойност 400 млрд. щатски долара за доставка на руски газ за Китай в продължение на 30 години. Преговорите се водят от почти 10 години, а газът започна да тече към Китай през декември 2019 г.

Русия и евразийската "ос”

Когато се водеха преговорите по тази сделка, западните медии често говореха за новата стратегия на президента Обама за "нова ос към Източна Азия" (2012 г.). Употребата на думата "ос" беше интересна, тъй като тя напомняше за ключовата концепция на един от отдавна починалите ментори на Збигнев Бжежински в областта на геополитиката - географът от Едуардската епоха сър Халфорд Макиндер (1861-1947 г.). В книгата си "Голямата шахматна дъска" Бжежински се позовава на Макиндер и неговата концепция и сякаш я омаловажава, твърдейки, че "геополитиката се е преместила от регионалното към глобалното измерение, като превесът над целия азиатски континент служи като централна основа за глобално първенство". Всъщност обаче цялата книга на Бжежински противоречи на това твърдение; собствените му опасения потвърждават продължаващото съсредоточаване на англо-американското стратегическо мислене върху първоначалните прозрения на Макиндер. 

През 1904 г., в годината на избухването на Руско-японската война (поредната британска прокси война срещу Русия), Макиндер - протеже на лорд Милнър и директор на Лондонското училище по икономика – създава произведението  “Географската ос на историята”, което скоро става известно и в него развива своята теория за "сърцевината" или "оста". Според Макиндер обширната територия на изток от Урал, включваща по-голямата част от Сибир и Централна Азия, простираща се на юг до Хималаите и Китай, е ключът към световната мощ поради огромните материални ресурси, водните източници и енергията на многобройните населения, които живеят в региона и са се появили там или са го прекосили през вековете. Всяка държава, която владее тази огромна територия и може да изгради мрежа от железопътни линии през нея, би била сухопътна сила, неподатлива за нападение от морски сили като Великобритания и Америка, а ако успее да се съюзи с голяма крайбрежна сила като Китай, Япония или Германия, би имала човешките и материалните средства да изгради голям флот, който би могъл да предизвика морските сили, борейки се за световна хегемония.

Проектът "Пояс и път" на Си Дзинпин е сбъднатият кошмар на Макиндер. Според Макиндер, за да се получи достъп до тази ос или този регион-сърцевина, от решаващо значение е контролът върху Източна Европа. Днес това означава Украйна и именно затова Украйна е толкова важна шахматна фигура на голямата шахматна дъска на Бжежински. Една Украйна, която е твърда част от Запада, интегрирана в ЕС и НАТО, което той очакваше да се случи някъде между 2005 и 2015 г., би направила три неща : а) би направила невъзможно за Русия да продължи да съществува като "империя"; б) би насърчила Русия да се ориентира към Запада; в) би позволила на САЩ да проектират силата си през Франция, Германия и родната му Полша в Украйна - голяма част от която е принадлежала на полската аристокрация, към която са се числели и собствените предци на Бжежински - и по-нататък към Централна Азия и региона на "оста". Като се има предвид, че между 2001 г. и 2021 г. САЩ постепенно бяха изтласкани от няколкото бази, които бяха създали в Централна Азия за първи път в историята си след нахлуването си в Афганистан през 2001 г., Украйна се превърна в още по-важна шахматна фигура за западното проникване в Централна Азия.

След избухването на конфликта в Донбас и Крим през 2014 г. след преврата на Майдана, САЩ започнаха да доставят на Украйна военно оборудване и обучение на стойност 2,5 млрд. долара (2014 г. - февруари 2022 г.), от които 400 млн. долара само през 2021 г., а от февруари 2022 г. досега са предоставили на Украйна 5,6 млрд. долара под формата на "помощ за сигурността". 27 На 28.4.2022 г. президентът на САЩ Джо Байдън поиска от Конгреса допълнителни 33 млрд. долара за подпомагане на Украйна, включително 20 млрд. долара за предоставяне на оръжия. На 21.5.2022 г. Съединените щати приеха закон, предвиждащ 40 млрд. долара нова военна и хуманитарна чуждестранна помощ за Украйна, което бележи исторически голям ангажимент за отпускане на средства." 28 Това е огромна разлика спрямо 40-50те милиарда щатски долара годишно, изразходвани средно между 2011 г. и 2020 г. за обща чуждестранна помощ от САЩ и дава представа за това колко важни са според елита на САЩ Украйна и настоящият конфликт. Подобни цифри навеждат на мисълта, че САЩ наистина водят марионетна гореща война срещу Русия, война, в която украинските войници загиват вместо американците и всичко това, за да се постигне целта на Бжежински за Украйна в ЕС и НАТО и по този начин да има бази на НАТО в Северна Украйна и ракети на НАТО само на няколко минути полет (300 мили) от Москва. 

През 1919 г. Макиндер разшири региона-сърцевина на изток до Северен Китай и на запад до Централна Европа, така че той да включва цяла европейска Русия, Украйна, балтийските държави, Полша и Източна Германия. Всъщност неговата нова западна гранична линия съответства почти точно на границите на Германия по време на Студената война 30 години по-късно. Нека си припомним, че за Макиндер кошмарният сценарий е бил Русия - тази непревземаема сухопътна сила с огромна работна сила и огромни материални ресурси - да се съюзи с някой енергичен, дисциплиниран и интелигентен народ като германците или японците. Ако това се случи, тези съюзници заедно биха могли да създадат флот, който да победи англо-американската военноморска мощ.

Кошмарът на Макиндер - кошмарът на англо-американските елити - изникна отново през 2015 г. в речта пред Чикагския съвет по глобални въпроси на унгарския американец Джордж Фридман, разполагащ с много добри връзки, който тогава оглавяваше консултантската фирма за външни отношения “Стратфор”. В отговор на въпрос дали ИДИЛ представлява екзистенциална заплаха за САЩ, той отговори: “Първостепенният интерес на Съединените щати, заради който в продължение на един век водихме войни, Първата, Втората и Студената война, бяха отношенията между Германия и Русия, защото обединени, те са единствената сила, която може да ни заплаши и [трябва] да внимаваме това да не се случи.” 29

Забележително е това изказване, което никой британски или американски политик не е правил публично преди това и то хвърля огромна светлина върху историята на последните 120 години, понеже ни помага да си обясним защо Студената война е била измамата, чиято същност Бжежински разкрива23 години преди това. С други думи, целта на разделянето на Европа и света, на "сдържането" на Русия, без да се воюва пряко с нея, не е била да се победи комунизмът или дори Русия или Китай, а по-скоро да се държи под контрол енергията на Германия и Япония, добре интегрирани в следвоенната англо-американска капиталистическа система и да им се попречи да се доближат икономически или политически до Русия и Китай. Точно това е препоръчал и Макиндер 111 години по-рано, през 1904 г., и това е линията, която британската и американската външна политика следват с такъв блестящ успех от 1904 г. насам. Британската антанта с Франция през 1904 г. доведе до антантата с Русия през 1907 г.; антантата с Русия доведе до Първата световна война седем години по-късно, в която Русия воюва срещу Германия. От Първата световна война произлизат болшевишката революция, фашизмът и нацизмът, а също и Втората световна война, в която Германия и Русия отново воюват помежду си; Втората световна война доведе до Студената война и глобалния двуполюсен ред - разделението на света, което изолира СССР и комунистически Китай от капиталистическата система и по този начин осигури американското икономическо господство в света в продължение на 45 години. Освен това то предостави на западните елити модели на авторитарно наблюдение и контрол, които биха могли да се окажат полезни в бъдеще. 

Шахмайстори? 

Но тези елити, както често казваше Рудолф Щайнер, бяха далновидни и притежаваха окултни познания за това как работи историята и за разбирането на националните характеристики, които можеха да бъдат манипулирани от тях. И така, точно след 72 години и 200 години след Френската революция, съветският марксистки експеримент в Русия беше прекратен от силите на Запада, които бяха започнали да подготвят това през 1972/1973 г., когато беше създадена Трилатералната комисия на Рокфелерови и беше учреден Световният икономически форум, когато започна ерата на петродоларите, когато се разрасна тероризмът в Близкия изток и когато Ричард Никсън, Хенри Кисинджър и Дейвид Рокфелер посетиха комунистически Китай. 

През тези години двупартийният Съвет за международни отношения в Ню Йорк, ръководен в продължение на десетилетия от Дейвид Рокфелер, създаде "Проекта 1980", една от основните цели на който е да разгради Съветския съюз. Рокфелер се погрижи протежето му Бжежински да стане съветник по националната сигурност в правителството на президента Джими Картър, в което участваха редица други членове на Трилатералната комисия. Полско-американският Бжежински се оказа на този пост, когато папа Йоан Павел I почина необяснимо само след 33 дни на поста си и беше заменен от първия полски папа Йоан Павел II, който скоро установи връзки с бунтовническото полско профсъюзно движение "Солидарност". По време на мандата на Бжежински  шахът на Иран беше свален от власт с револпция и заменен с радикалния духовник аятолах Хомейни, а с помощта на мюсюлманския свят, както на шиити, така и на сунити, обединени в опозиция на атеистичните комунисти в Кабул, Бжежински- както се изрази самият той - успя да "даде на Русия нейния собствен Виетнам" в лицето наАфганистан.

Притиснат от една страна от трудностите, предизвикани в целия блок на Варшавския договор от бунтовните поляци от "Солидарност", които бяха подпомогнати от "нечестивия съюз" между Ватикана и Белия дом на Рейгън 30 и от друга страна от войната срещу дивите афганистански муджахидини, която се проточи 10 години, както и разтърсван от икономическия натиск върху  разрушената си икономика, опитваща се да се конкурира с ракетната програма "Звездни войни" на САЩ, Съветският съюз започна да се разпада.

Чернобилската ядрена катастрофа в Северна Украйна през 1986 г. беше мощен симптом за наближаващия крах, след което дойдоха падането на Берлинската стена и краят на съветските сателитни държави преди 33 години през 1989 г. - точно 200 години след Френската революция. Две години по-късно на Коледа СССР изчезна от историята. За елитите на Запада падането на Берлинската стена и разпадането на СССР не бяха голямата "изненада", която западните медии представиха пред западната общественост. Този последен поврат в руската история беше планиран на Запад още от началото на 70-те години. Рейгън и Тачър се погрижиха заплахата от "социализма" за западните елити - заплаха, идентифицирана повече от век по-рано - да бъде на практика погребана - през 80-те години на ХХ век профсъюзното движение беше обезсилено, а ентусиазмът на 70-те години за политически социализъм намаля. Експериментът" за отклоняване на опасностите от марксисткия социализъм от Запада към Русия 31 и Изтока беше отчетен като "успешен" и следователно можеше да бъде прекратен; междувременно в марксистки Китай започваше капиталистическият "експеримент" ...

През 90-те години на ХХ век в глобалистките кръгове на Запад имаше хора, които се надяваха, че Русия и Китай могат да бъдат интегрирани в глобалната капиталистическа система на новия Единен световен ред и да бъдат поставени под западен контрол. Бжежински също изглежда се е надявал, че Русия ще приеме "единствената алтернатива", която той ѝ предписваше в "Голямата шахматна дъска", но едва ли е бил искрен в това отношение; силната му антипатия към Русия прозира между изреченията в тази книга, както и в последвалите му изявления през годините. Междувременно параноичните русофобски подозрения останаха в консервативните западни кръгове; военният съюз НАТО с неговия опасен и безотговорен член 5 в Северноатлантическия договор ("Страните се съгласяват, че въоръжено нападение срещу една или повече от тях в Европа или Северна Америка ще се счита за нападение срещу всички тях...") не беше разпуснат, както беше разпуснат неговият комунистически аналог от Студената война - Варшавският договор. Първият генерален секретар на НАТО, лорд Исмей, заяви, че НАТО е създадена, "за да държи руснаците вън, американците вътре и германците долу". Очевидно такива са останали приоритетите на западните елити и до днес; те все още искат да държат германците и руснаците разделени, руснаците извън Европа, а американците твърде навътре в Европа.

След смъртта на Сталин през 1953 г. СССР подаде молба за присъединяване към НАТО през следващата година; Исмей се противопостави на молбата, сравнявайки Русия с "непокаял се крадец, който иска да се присъедини към полицията". Той смяташе, че НАТО "трябва да се разраства, докато целият свободен свят не се окаже под един чадър". След края на (първата) Студена война, през 90-те и 2000-те години, НАТО непрекъснато се разширяваше до самите граници на Русия въпреки известните устни уверения, дадени на руснаците от западните лидери в началото на 90-те години, че това няма да се случи.  

След като през 2003 г. Владимир Путин отказа да сътрудничи или да одобри ръководената от САЩ инвазия в Ирак, западните медии като цяло се обърнаха срещу него (по-консервативните медии, поначало подозрителни към Русия, винаги са били враждебни към нея) и той беше добавен към списъка на западните медийни страшилища - след Саддам Хюсеин, Слободан Милошевич, Осама бин Ладен, Муамар ал-Кадафи, Башар Асад и Доналд Тръмп - драконите, които англоезичният свети Георги се чувства задължен да покори.

Но в този последен случай при Русия и Владимир Путин, западните медии и западните елити може би са пропуснали или пък смятат, че е без значение, че на знамето на президента на Русия има двуглав орел, който украсява руския трикольор, а на гърдите на този орел има изображение на … свети Георги, побеждаващ дракона.             

Във втората част на тази статия ще бъдат диагностицирани други дълбоко вкоренени аспекти на англо-руския антагонизъм, преди да се направи опит да се очертае "лечението" на тази специфична социална и културна "болест".

___________________ 

Бележки

1 Лекция на Рудолф Щайнер от 14.12.1919 в СС 194.

2 Например индивидуалистичният, протопротестантски импулс в началото на съвременната епоха започва в Англия с Джон Уиклиф (ок. 1331-1384 г.). ) и неговите последователи, лолардите, но той не се развива в голямо социално и общностно движение в Англия и е доста лесно потиснат от крал Хенри V (1413-1422 г.), но се разпространява от Англия чрез кралица Анна, чешката съпруга на английския крал Ричард II (1377-1399 г.), в Бохемия, където сред западните славяни то се превръща в мощна общностна сила в хуситското движение (последователи на мъченика Ян Хус 1372-1415 г.), което не може да бъде потиснато нито от Ватикана, нито от Свещената римска империя и се противопоставя на пет папски кръстоносни похода в продължение на 14 години (1420-1434 г.).

3 Андреас Брахер (ред.), “Kampf um den russischen Kulturkeim” (2014).

4 Само две американски компании – “BlackRock” и “Vanguard Group” владеят върховете на икономиката в англосферата, вж. 

https://www.conservativebusinessjournal.com/2021/11/blackrock-and-vanguard-the-two-headed-thing-that-ate-america/

https://www.organicconsumers.org/news/who-owns-world-blackrock-and-vanguard 

5 Markus Osterrieder, “Welt im Umbruch” (2014), стр. 1224. 

6 пак там

7 Например документът "Ръководство за планиране на отбраната от 1992 г.", изготвен от Пол Улфовиц, заместник-министър на отбраната по политическите въпроси, и неговия помощник Скутър Либи(известен като "доктрината Улфовиц"). 

8 Osterrieder, стр. 1224-1225.

9 пак там, стр. 928.

10 пак там, стр. 1358.

11 пак там, стр. 1359.

12 пак там, стр. 1361.

13 пак там, стр. 1382 и 3620. Бележка на Юрген фон Гроне, Bundesarchiv Koblenz BAK/NS 15-302, в: “Zur Geschichte der anthroposophischen Bewegung und Gesellschaft in der Zeit des Nationalsozialismus. Dokumente und Briefe”, том IV, ред. Arfst Wagner, Rendsburg 1992, стр. 116.

14 1938 – Мюнхенската криза; 1939 – Полша ; 1968 – Пражката пролет.

15 Osterrieder, цит. пр., стр. 1310-1311.

16 Вж. А. Cook, “To Kill Rasputin” (2005) стр. 215-221.

17 Antony C. Sutton, “Wall Street and the Bolshevik Revolution” (1974) стр. 21-34; J. MacGregor and G. Docherty,” Prolonging The Agony” (2017) стр. 453-475;  Osterrieder, цит. пр., стр. 1316-1318. 

18 Osterrieder, цит. пр., стр. 1341. 

19 пак там, стр. 1360-1363; Antony C. Sutton, “Wall Street and the Bolshevik Revolution” (1974) стр.121-181. 

20 Carolyn Eisenberg, “Drawing the Line  – The American Decision to Divide Germany 1944-1949“, (1996) стр. 493. 

21 Osterrieder, цит. пр., стр. 1442-1451.

22 “Foreign Affairs”, том 71, No. 4, стр. 31, 37.

23 пак там, стр. 33. 

24. The Economist, 26.12.1992-8.1.1993, статията “The Twenty-first Century: A View from AD 2992”, Вж.  T. M. Boardman, “Mapping the Millennium – Behind the Plans of the New World Order” (второ изд. 2013), стр. 104-160. 

25 Zbigniew Brzezinski, “The Grand Chessboard” (1997), стр. 118. 

26 пак там, стр.122.

27 https://crsreports.congress.gov/product/pdf/IF/IF12040

28 https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_foreign_aid_to_Ukraine_during_the_Russo-Ukrainian_War#Future_military_aid

29 https://www.youtube.com/watch?v=QeLu_yyz3tc от минута 53:50.

30 TIME magazine", брой от 24.2.1992: “The Holy Alliance: Ronald Reagan and John Paul II”

https://content.time.com/time/subscriber/article/0,33009,974931-1,00.html

31 Вж. статията ми “2022 – War in Ukraine” в сп. “New View magazine”, бр. 103 април-юни 2022, стр. 86, както и C.G. Harrison, “The Transcendental Universe” (1893, преизд. 1993) лекция втора, стр. 98-99.

Статия на Майк Уитни от 28.10.2022, публикувана на сайта  на Рон Ънз unz.com (https://www.unz.com/mwhitney/washingtons-plan-to-breakup-russia/ ); акцентите са на автора.

            

“Целта на Запада е да отслаби, раздели и в крайна сметка да унищожи нашата нация. Те открито заявяват, че след като през 1991 г. са успели да доведат Съветския съюз до разпад, сега е време да разделят Русия на много отделни региони, които ще се хванат едни-други за гърлото." Владимир Путин

"Чейни искаше да види разпадането не само на Съветския съюз и руската империя, но и на самата Русия, така че тя никога повече да не може да бъде заплаха за останалия свят... Западът трябва да завърши проекта, започнат през 1991 г. .... Докато империята на Москва не бъде срината, регионът - и светът - няма да бъдат в безопасност..." (Кейси Мичел, “Деколонизирането на Русия", The Atlantic 1)

Неприязънта на Вашингтон към Русия има дълга история, датираща от 1918 г., когато Удроу Уилсън изпраща над 7000 войници в Сибир като част от усилията на съюзниците да върнат завоеванията на болшевишката революция. Дейността на Американските експедиционни сили, които остават в страната в продължение на 18 месеца, отдавна е изчезнала от учебниците по история в САЩ, но руснаците все още посочват инцидента като поредния пример за неумолимата намеса на Америка в делата на нейните съседи. 

Факт е, че вашингтонският елит винаги се е намесвал в делата на Русия въпреки категоричните възражения на Москва. Всъщност голяма част от западните елити не само смятат, че Русия трябва да бъде разделена на по-малки географски единици, но и че руският народ трябва да приветства подобен резултат. Западните лидери в англосферата са толкова погълнати от гордостта и собственото си заслепено чувство за правота, че искрено вярват, че обикновените руснаци биха искали да видят страната си раздробена на малки държавици, които да останат отворени за ненаситната експлоатация на западните петролни гиганти, минни корпорации и разбира се, Пентагона. Ето как главният вашингтонски геополитически стратег Збигнев Бжежински обобщава това в статията във “Foreign Affairs” от 1997г. “Геостратегия за Евразия” 2:

"Предвид размерите и разнообразието (на Русия), една децентрализирана политическа система и свободна пазарна икономика най-вероятно биха разгърнали творческия потенциал на руския народ и огромните природни ресурси на Русия. Една Русия, която е организирана в слаба конфедерация, съставена от Европейска Русия, Сибирска република и Далекоизточна република, би могла също така по-лесно да развива по-тесни икономически отношения със своите съседи. Всяка от съставните единици в конфедерацията ще може да използва местния си творчески потенциал, задушаван от векове от тежката бюрократична ръка на Москва. На свой ред една децентрализирана Русия би била по-малко податлива на мобилизация от страна на империята." 

"Организираната в слаба конфедерация Русия", която си представя Бжежински, би била някаква беззъба, зависима държава, която не би могла да защити собствените си граници или суверенитет. Тя не би мигла да попречи на по-мощни държави да нахлуват, окупират и установяват военни бази на нейна територия. Също така не би могла да обедини разнородния си народ под едно знаме или да следва положителна "единна" визия за бъдещето на страната. Вдна конфедеративна Русия, раздробена на множество по-малки части, би позволила на САЩ да запазят доминиращата си роля в региона без заплаха от предизвикателство или намеса. И това изглежда е истинската цел на Бжежински, както той изтъква в следващия откъс от главното си произведение "Голямата шахматна дъска". Ето какво казва той:

„За Америка главната геополитическа награда е Евразия... и глобалното превъзходство на Америка е пряко зависимо от това колко дълго и колко ефективно ще се запази нейното превъзходство на евразийския континент (“Голямата шахматна дъска”, стр. 30, Basic Books, 1997 г.) 3 

Бжежински обобщава накратко имперските амбиции на САЩ. Вашингтон възнамерява да утвърди първенството си в най-проспериращия и гъсто населен регион в света - Евразия. И за да се постигне това, Русия трябва да бъде унищожена и разделена, нейните лидери трябва да бъдат свалени и заменени, а огромните ѝ ресурси трябва да бъдат прехвърлени в желязната хватка на глобалните транснационални компании, които ще ги използват, за да поддържат потока на богатство от изток на запад. С други думи, Москва ще трябва да приеме скромната си роля в новия ред като де факто газова и минна компания на Америка.

Вашингтон никога не се е отклонявал от целта си да унищожи руската държава; всъщност наскоро публикуваната Стратегия за национална сигурност заедно с доклад на Конгреса, озаглавен "Подновяване на конкуренцията между великите сили: Импликации за отбраната - въпроси за Конгреса” САЩ планират да смажат всякаква нововъзникваща опозиция срещу експанзията си в Централна Азия, за да се превърнат в доминиращ играч в този регион. Ето откъс от доклада на Конгреса:

„Целта на САЩ за предотвратяване появата на регионални хегемони в Евразия, макар и отдавнашна, не е издълбана в камък - тя е политически избор, отразяващ две преценки: (1) че като се има предвид броя на хората, ресурсите и икономическата дейност в Евразия, един регионален хегемон в Евразия би представлявал достатъчно голяма концентрация на власт, за да може да застраши жизненоважни за САЩ интереси и (2) че Евразия не е надеждно саморегулираща се по отношение на предотвратяването на появата на регионални хегемони, което означава, че не може да се разчита, че държавите от Евразия ще могат да предотвратят появата на регионални хегемони чрез собствените си действия и може би ще се нуждаят от помощ от една или повече държави извън Евразия, за да могат да направят това надеждно." ("Подновяване на конкуренцията между великите сили”, 2021) 4 

С какво се отличава това ново повторение на официалната външна политика на САЩ от така наречената доктрина "Улфовиц", която беше представена преди войната в Ирак, ковто се изразява в следното:

"Първата ни цел е да предотвратим повторната поява на нов съперник, на територията на бившия Съветски съюз или другаде, който да представлява заплаха от порядъка на тази, която представляваше преди Съветският съюз. Това е доминиращо съображение, залегнало в основата на новата стратегия за регионална отбрана и то изисква от нас да се стремим да предотвратим доминирането на която и да е враждебна сила в регион, чиито ресурси при консолидиран контрол биха били достатъчни за генериране на глобална мощ." 

Както можете да видите, няма значима промяна в политиката, откакто Улфовиц формулира своята доктрина преди почти две десетилетия. Външнополитическият естаблишмънт на САЩ все още решително отстоява правото на Вашингтон да доминира в Централна Азия и да разглежда всеки конкурент в региона като заплаха за националната си сигурност. Това се подчертава и от факта, че в последната Стратегия за национална сигурност и Русия, и Китай са определени като "стратегически конкуренти", което е евфемизъм на дълбоката държава за смъртни врагове. Вижте този откъс от статия, озаглавена "Разделянето на Русия след Третата световна война":

“Крайната цел на САЩ и НАТО е да разделят и умиротворят най-голямата държава в света, Руската федерация и дори да установят покривало на вечен безпорядък върху огромната ѝ територия или, като минимум, върху част от Русия и постсъветското пространство...

Крайната цел на САЩ е да предотврати появата на каквито и да било алтернативи на евроатлантическата интеграция в Европа и Евразия. Ето защо унищожаването на Русия е една от стратегическите им цели …

Преначертаване на Евразия: картите на Вашингтон на разделената Русия

Старията казва, че с разделянето на Руската федерация всяко двуполюсно съперничество между Москва и Вашингтон ще приключи след Третата световна война. В силно противоречие тя твърди, че само когато Русия бъде унищожена, ще има истински многополюсен свят, но също така предполага, че САЩ ще бъдат най-доминиращата световна сила, въпреки че Вашингтон и Европейският съюз ще бъдат отслабени от очакваната голяма война с руснаците." ("Разделянето на Русия след Третата световна война", Global Research) 5

Отношенията на Вашингтон с Русия винаги са били спорни, но това е свързано повече с геостратегическите амбиции на Вашингтон, отколкото с деструктивно поведение от страна на Москва. Единственото престъпление на Русия е, че по случайност заема територии в една част от света, която САЩ искат да контролират с всички необходими средства. Когато Хилари Клинтън за първи път обяви плановете на САЩ за "завъртане към Азия", повечето хора си помислиха, че това звучи като разумна схема за пренасочване на ресурси от Близкия изток към Азия, за да се увеличи участието на САЩ в най-бързо развиващия се пазар в света. По онова време те не осъзнаваха, че създателите на политиката възнамеряват да вкарат Русия в кървава сухопътна война в Украйна, за да я "отслабят" и Вашингтон да може безпрепятствено да разпростре военните си бази из евразийската суша. Никой не предвиждаше и докъде ще стигне Вашингтон, за да провокира, изолира и демонизира Русия с ясната цел да отстрани политическите ѝ лидери и да раздели страната на множество държавици. Ето как Хилари представи този аргумент през 2011 г:

„Овладяването на растежа и динамиката на Азия е от основно значение за американските икономически и стратегически интереси… Отворените пазари в Азия предоставят на Съединените щати безпрецедентни възможности за инвестиции, търговия и достъп до най-съвременни технологии … Американските фирми (трябва) да се възползват от огромната и нарастваща потребителска база в Азия... 

Регионът вече генерира повече от половината от световното производство и почти половината от световната търговия ... ние търсим възможности да правим още повече бизнес в Азия... и нашите инвестиционни възможности на динамичните азиатски пазари." ("Тихоокеанският век на Америка", Хилари Клинтън, “Foreign Policy Magazine”, 2011 г.) 6

Внимателният прочит на речта на Клинтън заедно с преглед на доктрината "Улфовиц" ще помогне дори и на най-неинтелигентния читател да направи някои очевидни изводи за сегашния конфликт в Украйна, който няма почти нищо общо с така наречената "руска агресия", а всичко е свързано с плана на Вашингтон да проектира властта си в Азия, да контролира огромните петролни и газови запаси на Русия, да обгради Китай с военни бази и да установи американско господство в епицентъра на най-проспериращия пазар на този век. Ето отново думите на Путин:

"За да се освободят от най-новата мрежа от предизвикателства, те трябва на всяка цена да разбият Русия, както и други държави, избрали суверенен път на развитие, за да могат да продължат да заграбват богатствата на другите държави и да ги използват за закърпване на собствените си дупки. Ако това не се случи, не мога да изключа, че те ще се опитат да предизвикат колапс на цялата система и да му стоварят цялата вина или, не дай Боже, ще решат да използват старата формула за икономически растеж чрез война."

Експертите по външна политика на САЩ безсрамно пропагандират теории, които заплашват да предизвикат пряка военна конфронтация с Русия, която може да доведе до размяна на ядрени оръжия. В неотдавнашен "уебинар за конгресмени и жени, проведен на 23 юни под заглавие "Деколонизирането на Русия", в който участваха агенти на ЦРУ и десни националисти от Украйна и Кавказ, на практика се твърдеше, че Русия е колониална империя, която трябва да бъде разбита с подкрепата на Вашингтон". Авторът изследва причините, поради които някои експерти искат да заклеймят Русия като "империалистическа". В статия на сайта на световните социалисти WSWS се обяснява защо:

... "твърдението, че Русия е "империалистическа" изпълнява важна политическа функция: То осигурява политическо прикритие за империалистическата агресия срещу Русия и военните цели на империалистическите сили ... Именно тази стратегия прикрива пронатовската псевдолевица с крясъците си за "руския империализъм". Насърчаването на националистически, регионални и етнически напрежения е ключов компонент на империалистическата военна политика от десетилетия насам …

Чрез комбинация от разширяването на НАТО, преврати по границите ѝ и военни намеси в страни, съюзници на Русия и Китай, империалистическите сили систематично и безмилостно обграждат Русия...

Всъщност, ако се прегледа историята на войните, водени от американския империализъм през последните тридесет години, разгръщащата се война за разчленяване на Русия и Китай изглежда като брутална неизбежност. Въпреки реинтеграцията им в световната капиталистическа система, управляващите олигархични режими не позволяват на империалистическите сили да заграбят пряко огромните ресурси на тези страни. В борба за ресурсите и подтиквани от неразрешими вътрешни кризи, въпросните сили са решени да променят това.

... проекторезолюцията описва основните цели на войната на САЩ срещу Русия по следния начин: "премахването на настоящия режим в Русия, замяната му с контролирана от САЩ марионетка и разпадането на самата Русия - така наречената "деколонизация на Русия" - на дузина или повече импотентни държавици, чиито ценни ресурси ще бъдат притежавани и експлоатирани от американския и европейския финансов капитал". 

Този откъс е от основно значение за разбирането както на разгръщащия се конфликт, така и на политиката на пронатовската псевдолевица и нейното настояване, че Русия е "империалистическа страна". ("Историческите и политическите принципи на социалистическата опозиция срещу империалистическата война и режима на Путин", Клара Вайс, World Socialist Web Site) 7

Както виждате, елитните членове на външнополитическия естаблишмънт упорито търсят нови и по-убедителни оправдания за конфронтацията с Русия, чиято крайна цел е да се фрагментира страната, проправяйки пътя за стратегическото ребалансиране или "оста" на Вашингтон. Преди 20 години, по време на администрацията на Буш, политиците не бяха толкова предпазливи във възгледите си за Русия. Бившият вицепрезидент Дик Чейни например не се опитваше да прикрие пълното си презрение към Русия и беше изненадващо откровен относно политиката, която подкрепяше. Вижте този откъс от статия на Бен Нортън:

“Бившият вицепрезидент на САЩ Дик Чейни, главен архитект на войната в Ирак, не само искаше да доведе Съветския съюз до разпадане, но и да разбие самата Русия, за да й попречи да се издигне отново като значима политическа сила ... Бившият министър на отбраната на САЩ Робърт Гейтс написа, че "когато Съветският съюз се разпадаше в края на 1991 г., Дик искаше да види разпадането не само на Съветския съюз и руската империя, но и на самата Русия, така че тя никога повече да не може да бъде заплаха"...

Фактът, че фигура начело на американското правителство не толкова тайно се е стремяла към окончателното разпадане на Русия като държава и е съобщила това директно на колеги като Робърт Гейтс, отчасти обяснява агресивната позиция, която Вашингтон заема спрямо Руската федерация след разпадането на СССР.

Реалността е такава, че американската империя просто никога няма да позволи на Русия да оспори едностранното ѝ господство в Евразия, независимо от факта, че правителството в Москва възстанови капитализма. Ето защо не е изненадващо, че Вашингтон напълно игнорира опасенията за сигурността на Русия, нарушавайки обещанието си да не разширява НАТО "нито сантиметър на изток" след обединението на Германия, обграждайки Москва с милитаризирани противници, адски склонни да я дестабилизират. 

Руските служби за сигурност публикуваха доказателства, че Съединените щати са подкрепяли чеченските сепаратисти във войните им срещу централното руско правителство. Британският академик Джон Лоуланд подчертава в статия от 2004 г. във в. "Гардиън", озаглавена "Американските приятели на чеченците", че няколко чеченски сепаратистки лидери са живели на Запад и дори са получавали безвъзмездни средства от правителството на САЩ. Лоуланд отбелязва, че най-важната прочеченска сепаратистка група, базирана в САЩ, наречена с измамното име “Американски комитет за мир в Чечня”, включва като свои членове "най-изтъкнатите неоконсерватори, които така ентусиазирано подкрепят "войната срещу терора":

“Сред тях са Ричард Пърл, прословутият съветник на Пентагона; Елиът Ейбрамс, известен с сферста "Иран-контра"; Кенет Аделман, бившият посланик на САЩ в ООН, който подстрекаваше нахлуването в Ирак, като предричаше, че то ще бъде "лесна работа"; Мидж Дектър, биограф на Доналд Ръмсфелд и директор на дясната фондация "Херитидж"; Франк Гафни от милитаристичния Център за политика на сигурност; Брус Джаксън, бивш офицер от военното разузнаване на САЩ и някогашен вицепрезидент на "Локхийд Мартин", сега председател на Комитета на САЩ за НАТО; Майкъл Лидин от Американския институт за предприемачество, бивш почитател на италианския фашизъм, а сега водещ привърженик на смяната на режима в Иран; както и Джеймс Уулси, бивш директор на ЦРУ, който е един от водещите поддръжници на плановете на Джордж Буш да премоделира мюсюлманския свят в проамерикански формат.

Фактът, че крайно десните салафити-джихадисти съставляваха значителен процент от чеченските бунтовници, не притесняваше тези антимюсюлмански настроени неокони - точно както ислямофобските ветерани от "войната срещу терора" нямаха проблем да подкрепят екстремистките ислямисти такфири, които режеха глави, в последвалите войни на САЩ срещу Сирия и Либия ...

... Виктория Нюланд, третият по власт служител в Държавния департамент на администрацията на Джо Байдън, беше главен заместник-съветник по външната политика на вицепрезидента Чейни от 2003 до 2005 г. (Тя също така помогна за спонсорирането на преврата в Украйна през 2014 г., който свали демократично избраното правителство). Подобно на своя ментор Чейни, Нюланд е твърдолинеен неоконсерватор. Фактът, че той е републиканец, а тя работи предимно в администрациите на демократите, е без значение; този външнополитически консенсус на ястреби е напълно двупартиен. 

Освен това Нюланд (бивш член на двупартийния борд на директорите на Национслния фонд за демокрация) е омъжена за Робърт Кейган, покровител на неоконсерватизма и съосновател на Проекта за новия американски век - уютния дом на неоконсерваторите във Вашингтон, където той работеше заедно с Чейни, Доналд Ръмсфелд, Пол Улфовиц и други висши служители от администрацията на Буш. Кейган беше дългогодишен републиканец, но през 2016 г. се присъедини към демократите и открито агитираше в кампанията на Хилъри Клинтън за президент." ("Бившият вицепрезидент Дик Чейни потвърди, че целта на САЩ е да разбият Русия, а не само СССР", Бен Нортън, Multipolarista) 8

Външната политика на САЩ сега е състредоточена в ръцете на малка група екстремисти неокони, които категорично отхвърлят дипломацията и искрено вярват, че стратегическите интереси на Америка могат да бъдат постигнати единствено чрез военен конфликт с Русия. Ето защо можем да кажем с известна степен на сигурност, че нещата ще се влошат много, преди да се подобрят. 

————————

Авторски бележки

1 https://www.theatlantic.com/ideas/archive/2022/05/russia-putin-colonization-ukraine-chechnya/639428/

2 https://www.foreignaffairs.com/articles/asia/1997-09-01/geostrategy-eurasia

3 https://www.goodreads.com/work/quotes/681225-the-grand-chessboard-american-primacy-and-its-geostrategic-imperatives

4 https://crsreports.congress.gov/product/pdf/R/R43838/71

5 https://shakeri.net/1163/partitioning-russia-world-war-iii 

6 https://foreignpolicy.com/2011/10/11/americas-pacific-century/

7 https://www.wsws.org/en/articles/2022/10/18/prin-o18.html

8 https://multipolarista.com/2022/02/01/dick-cheney-us-goal-break-up-russia/

Сега отново идва времето, когато милиони хора по целия свят ще гледат към топката по време на Световната купа. Невероятно е какво очарование предизвиква футболът, какви емоции разпалва, колко мисли, чувства, колко душевна енергия на хората са магически свързани с тази игра. С право може да се каже, че няма нещо на света, което да обединява и същевременно да разделя толкова много хора от различни нации, религии и мирогледи. Нищо не кара индивида да се разтваря толкова силно в своята национална групова душевност. Дори и без да притежава духовно-научни познания, у човека би трябвало да се породи известно недоверие, когато такива големи маси от хора са завладени по толкова емоционален начин. Но какво ще видим, ако осветлим този феномен със светлината на духовното познание?

Според "Енциклопедия на спорта" корените на футболната игра датират от XI век. 1 До 1042 г. Англия е изложена на разбойническите набези на викингите. Между тях и местното население се водят многобройни битки, някои от които са големи и за тогавашните мащаби. Затова в Англия се надига голяма омраза към нашествениците. Години наред, дори десетилетия след набезите, се случвало да се откриват кости, когато разчиствали земя за засяване или строели къщи. Тъй като местните мъртъвци били погребвани по съответния обичай, за всички било ясно, че намерените кости са на пирати. Тогава натрупаната в народа омраза редовно се разгаряла наново и изкопаните черепи били ритани дотогава, докато се разпаднат. Това се превърнало в игра на ритане на топка, която се играела между две села и чиято цел била да се достигне с топката до пазарния площад на противника.Тази игра се наричала "Ритане в главата на датчаните". Не било рядко в нея да участват и 100 души. 

В периода 1050-1075 г. футболната игра се разпространила бързо. По времето на Хенри II популярността й придобила застрашителни размери. Тя била забранена като вредна за армията, защото поданиците на краля, вместо да се занимават със стрелба с лък в свободното си време, за да могат да служат като войници по време на война, предпочитали да играят футбол.

Този закон бил в сила повече от 400 години и дори преследвал всеки, който допускал играта на своя земя. Законът бил отменен при Джеймс II, тъй като междувременно били изнамерени барутът и наемничеството и кралят вече не се нуждаел от собствени хора във войните. През следващите години самият крал, вероятно поради някакви угризения на съвестта, поел защитата на играта и направил всичко възможно, за да я популяризира. Оттогава футболът окончателно навлязъл в националното съзнание на англичаните.

За хората, склонни да се замислят, този преглед на възникването на футбола разкрива неговия демоничен произход, който се потвърждава на всеки футболен мач в разпалването на животински емоции, подчертани от адския рев на вувузелите.

Но нещата стават още по-интересни, когато се обърнем към това, което е представено във формите и правилата на футбола, което се изразява в тази игра. Основните правила на футбола са установени през 1863 г. Първоначално имало вратар, двама защитници, трима - както бихме казали днес - полузащитници и петима нападатели. Докато смятаме тази подредба за случайна, не можем да разберем предисторията и адския характер на тази игра. Петимата нападатели означават петте сетива, за които се е знаело по онова време. Тримата полузащитници символизират ритмичната област, където се намира центърът на жизнените сили в човека, онова, което е между нервно-сетивната област и областта на обмяната на веществата и крайниците като балансиращ трети фактор между горе и долу. А двамата защитници означават областта на метаболизма и крайниците, физическата основа на волята. Съществува само една алтернатива - доброто или злото, което символично се обозначава с двойката. Така че можем да видим как първоначално играта е структурирана по психологически принцип. Макар че първоначалната система при съвременния футбол е модифицирана в различни посоки, духът, от който е създаден той, продължава да действа и днес, като по никакъв начин не е отслабнал; напротив, огромните животински емоции, които е предизвикал през годините, са увеличили неговата ефективност почти до безкрайност.

Интересно обаче става, когато успеем да поставим и топката с нейното духовно значение в играта. Кръглата форма от незапомнени времена е била почитана от народите като свещен знак на божественото, на космоса. По тази причина индианците отхвърляли използването на колелото като светотатство. Микрокосмическият еквивалент на божественото в човека е мисълта. И това ни дава ключ към разбирането на духовните основи на футбола.

Днес живеем във време, в което човечеството трябва да намери отново своя път към божественото начало, ако не иска да потъне в хаос, животинско съществуване и общ упадък, който вече е много напреднал. Знанието за това начало е дълбоко заровено в подсъзнанието на всеки от нас. Човек намира обратния път към Духа, като следва пътя на духовното ученичество или като приема духовното съдържание, което други хора намират по този път. За целта трябва да направим мисълта, която преди всичко е обвързана със сферата на сетивата, вътрешно толкова силна, че да оживее, да се издигне сякаш от гроба на мъртвото, абстрактно мислене, което днес единствено твори културата ни. Мисълта става още по-силна, когато се проникне със силата на моралната воля, за да премине и през тази сфера към пазителя на прага (= вратаря), който отказва на неузрелия човек за негово собствено добро достъпа до духовния свят.

Мисълта трябва да намери своя път към духовния свят покрай пазителя на прага, представляван тук от вратаря. Но този път предполага човекът да работи във вътрешна самота върху себе си, да преодолява низшето си его, низшите си влечения и инстинкти, тъй като не може да ги отнесе със себе си в света на Духа, без да бъде увреден. Ето защо пазителят на прага му отказва този достъп, докато човекът не стане способен да понесе духовния свят, без да навреди на психиката си. Понеже човекът на инстинктите е твърде мързелив и страхлив, за да върви по този път, той си създава заместител на своята подсъзнателна движеща сила. С него се опитва да задоволи духовния си копнеж, който се таи и работи в подсъзнанието му и да си внуши, че може да участва в бъдещото развитие на човечеството с цялата си непречистена, животинска, низша инстинктивност. По този начин човекът се превръща в плячка на демоните. Самият факт, че символът на божественото се рита с крака, показва, че сме допуснали да се съюзим с демоничното.

Потвърждение на казаното е адският шум, произвеждан от човека, чувството, че не си на себе си, което цари на всеки стадион и което в епоха, която от ранна възраст излага своите деца на демоничното чрез телевизията, се описва като "бомбена атмосфера", което в преносен смисъл също се доближава до фактите. Това обяснява и феномена на хулиганите и като цяло привлекателността на тази игра за хора, които от изключителна духовна пасивност търсят максималната сензация и удовлетворение на масовото его. Нищо чудно, че футболната игра има такова магическо привличане за хората, които остават в затъмнено съзнание. Това обяснява и защо футболът е играта с най-голяма опасност за публиката. От 1960 г. насам по време на мачове са загинали 1500 зрители. Понякога бесовете поемат изцяло контрола и тогава хората временно се превръщат в дяволи. Такъв е случаят на 29 май 1985 г., когато буйстващи пияни английски запалянковци предизвикаха паника сред италианските фенове, което доведе до до трагедия с 39 загинали и 454 ранени. Това обаче не е футболната трагедия с най-много жертви - през 2001 г. в Йоханесбург/Югоафриканската република избухна паника, при която загинаха 47 души.

39 души загиват през 1985г. на стадион “Хейзел” в Брюксел на мач между “Ливърпул” и “Ювентус”.

Ако искаме да говорим за фундаменталното въздействие на футболната игра върху човека, особено върху детето, е добре да го съпоставим с това на евритмията. Евритмията разхлабва връзката между тялото на жизнените сили (етерното тяло) и физическото тяло, която при повечето хора днес е твърде стегната, твърде циментирана, така да се каже. Това дава на структурата на жизнените сили повече власт над физическото тяло и повече сила да действа върху него, което се проявява като здраве, като лечебна жизнена сила. Освен това обаче духовно-душевното в човека има възможност да се намесва все повече в телесната структура. Висшият Аз постепенно започва да се проявява все повече в земния човек и той може да поеме по пътя на бъдещото одухотворяване на човечеството, по пътя на възходящото развитие. Футболът обаче има обратен ефект. Етерното тяло се свързва все по-здраво с физическото тяло, настъпва втвърдяване, което се проявява като увреждане на здравето. Но това, което се оказва много по-сериозно в дългосрочен план, е произтичащата от тoзи факт неспособност на висшия Аз да се намеси в структурата на човешките членове, за да може да трансформира низшия аз, раздутото астрално тяло. В резултат на това човекът все повече се отделя от хода на еволюцията. 

Последиците за здравето, които са свързани пряко с футбола и които са известни и на школската медицина, са различните ортопедични увреждания, намаляването на репродуктивната способност поради образуване на разширени вени в тестисите, предразположеността към Паркинсон, причинена от ударите с глава. В това отношение мозъкът на футболиста прилича на този на боксьора или на дълбоководния водолаз. "Човек направо може да излезе от кожата си, когато вижда разните съвременни спортни занимания, като например футбола и т.н., как те механизират човека и не влагат в него нищо от онова, което той съдържа като дух в себе си, колкото и да си въобразяваме това. Всичко, към което се стремят там, в крайна сметка е подигравка с духовното, колкото и добронамерено да е то." (Рудолф Щайнер, лекция от 17.10.1914, СС 156) 2

В обобщение трябва да кажем, че футболът допринася за ожесточаването и озверяването на човека, подкопава духовните му способности и това можете да го забележите във всяко интервю с футболист, накратко, води до оглупяване не само на играча, но и на зрителя. Тези, които ни владеят, също знаят това и разпалват с всички сили интереса на хората към тази игра чрез медиите.

—————————-

Преводачески бележки 

1 Интересни данни привежда Тео Щемлер в книгата си “Кратка история на футболната игра”, Франкфурт на Майн, 1998г. От тях може да се направи изводът, че това, което се е развило до днешния футбол, е имало още по-древен, окултен произход от споменатото от автора на тази статия. Щемлер пише за игри с топка в древен Китай, датиращи още от третото хилядолетие пр. Хр.. В тях участвали хора, наредени в кръг, които много изкусно и ефектно си подавали мека топка. Топката не бивало да се докосва до земята, а участниците си я подавали с всички части на тялото, освен ръцете, като едновременно с това в ръцете държали дълги ленти, с които рисували движения, подобни на тези в художествената гимнастика. Предполага се, че играта символизирала движенията в космоса, а топката означавала Слънцето. Движенията били плавни, меки, топката трябвало да заобикаля хармонично лентите, без да ги докосва. Тази игра се показвала само пред малкия кръг от посветени около императора, които разбирали символиката на небесните движения.

2 За това какво казва духовната наука за активния спорт вж. публикацията 

https://anthroposophie.blog.bg/drugi/2019/06/17/specialno-za-aktivnite-potrebiteli-na-strava-kakvo-kazva-duh.1661937

Рудолф Щайнер е бил против външните двигателни упражнения, които не са в съзвучие с душевни-духовната област на човека (срв. лекциите от 4.9.1919 в СС 293, 25.12.1921 в СС 303, 30.5. 1923 в СС 350). Ето един кратък откъс от последната цитирана лекция:

“Да, от какво се интересуват хората днес? Днес хората се интересуват много повече от нещата, които постепенно отдалечават физическото тяло от етерното и превръщат човека в земно животно, отколкото от някое събитие, което има отношение към благополучието и нещастието на милиони хора. Това е причината, поради която на [физическите] движения, които днес се практикуват по целия свят и които се разпространяват все повече и повече, трябва да бъдат противопоставени други движения: това са евритмичните движения. Те се ориентират по етерното тяло. Тук (в евритмията) ще видите всички движения, които извършва етерното тяло. Това е изключително важно.” 

По спомените на Лори Майер-Смитс (1893-1971) - първата евритмистка, разработила евритмията заедно с Рудолф Щайнер, той е искал “евритмията да се изнесе в света в такива мащаби, че един ден да може да измести дори и футбола” (срв. Лори-Майер-Смитс, “Дионисиевият елемент” в сборника “Възникването и развитието на евритмията”, Дорнах, 1965). 

Откъс от книгата на Емил Бок “Цезари и апостоли. Приноси към духовната истори на човечеството”

Картината, която се опитахме да си съставим за живота на есеите и терапевтите, вероятно е най-точна за последния век преди Христа. Преди това, след назиреите и назирейските школи на пророците, може би вече са съществували най-разнообразни орденоподобни групи с аскетично-месианистични убеждения и стремежи. Около Поврата на времената есеите, особено тези, които не са направили прехода към християнството, скоро са обзети от известен упадък. 

Същинското си групиране в орден с духовно ясно очертание и осъщестяване терапевтите и есеите получават в последния век преди нашата ера благодарение на един изключителен водач, който е известен и в талмудистката литература: Йешу бен Пандира. Изясняването на историческата роля и значение на тази фигура е едно от най-важните епистемологични постижения на Рудолф Щайнер в областта на историята, защото най-накрая той хвърли светлина върху грешки и обърквания с почти 2000 годишна давност. 

Още от най-ранните християнски времена Исус бен Пандира, живял 100 години по-рано, се бърка с Исус от Назарет. Някои от характеристиките на по-ранния Исус се използват за очерняне на по-късния. Резултатът обаче е, че Йешу бен Пандира почти никога не е бил разглеждан като действително съществуваща личност и значима фигура или не е бил възприеман сериозно. В съчинението на гръцкия философ Целз за истинския Логос (около 180 г. сл. Хр.), което познаваме от контрасъчинението на Ориген, това объркване се появява за първи път в литературата. Целз твърди, че да се говори за девствено раждане на Исус от Назарет е фалшификация. Всъщност той бил син на надничарка, която, отхвърлена като прелюбодейка от съпруга си дърводелец, го заченала по време на мрачните си скитания от римски войник на име Пандира или Пантера. До наши дни същото объркване се случва отново и отново, за последен път в английско-индийската теософия на Е. П. Блаватска и Ани Безант, където то е една от основните причини за напълно погрешната им оценка на християнството и пренебрежението към него. В много теософски книги, напр. в “Езотерично християнство” на А. Безант, четем, че Исус не е живял по времето на Август, Тиберий и Пилат, както съобщават евангелията, а сто години по-рано и не е бил разпънат на кръст, а убит с камъни.

Ясно е - както често споменава Рудолф Щайнер, който се е видял принуден да се отдели от теософското движение заради погрешния възглед за Христос и християнството в него - че смесването на Исус бен Пандира и Исус от Назарет не е резултат от умишлена фалшификация или лъжливо предание. То е с окултни причини и затова е имало толкова катастрофални и духовно опасни последици. Фигурата на Исус от Назарет, човешкият носител на Христовото същество, се изплъзва на атавистичното, неконтролирано и поради това повърхностно и погрешно ясновидство, когато то отправя поглед към миналото и вместо нея долавя видения на личността, ходила по Земята сто години по-рано. По този начин е пренебрегнато централното събитие в човешката история, а в същото време важната личност на Йешу бен Пандира се е изгубила за историческия поглед. Объркването се намесва в еврейската и християнската теология чрез мнението, че пасажите от Талмуда, в които се споменава Йешу бен Пандира, се отнасят до Исус от Назарет и следователно трябва да се разглеждат като доказателство за омразата на равинския юдаизъм към християнството. Цели библиотеки са изписани по темата за Исус в Талмуда. Ако човек прозре объркването, ще разбере, че Талмудът не съдържа почти никакви споменавания, да не говорим за враждебност към християнството. От друга страна, в пасажите, в които се споменава Йешу бен Пандира, колкото и оскъдни и неясни да са те, за наше учудване се очертава пълна и ясна картина на живота на тази личност. А при конкретиката в отделните биографични характеристики можем само да се чудим все повече и повече как изобщо е било възможно споменатото да се свърже с Този, за когото говорят Евангелията. 

Възможно е Йешу бен Пандира да е роден в Палестина към края на управлението на Йоан Хиркан (135-104 г.). Наричали го още Бен Стада, "сина на любовницата”, защото майка му Мириам, чиято професия била да къдри косите на знатни жени, го родила извънбрачно. Някои древни разказвачи съобщават, че Мириам е трябвало да умре от жестока смърт като наказание за прелюбодейството си - била обесена на гърдите си.

След като пораства, младият Йешу бен Пандира става ученик на известния учител от фарисейския орден, равина Йешуа бен Перахия. По това време царува цар Александър Яней, син на Йоан Хиркан, който се оставя да бъде изкушен от садукейските машинации и организира голямо кърваво преследване на фарисеите и другите юдейски мистерийни общности. Равин Йешуа бен Перахия е сред онези, които напускат страната. Той бяга в Египет заедно с ученика си Йешу бен Пандира и в крайна сметка избира за свое местопребиваване Александрия. За по-младия мъж сигурно е било от огромно значение да се потопи в атмосферата на египетските мистерии, която тогава все още е била жива.

След известно време пътищата на учителя и ученика се разминават. Във връзка с решаващи срещи и прозрения Йешу бен Пандира трябва да е осъзнал и поел същинската си мисия. Това се случва, когато от Йерусалим пристига вестта за края на преследването. Йешуа бен Перахия получава писмо от равина Симеон бен Шетах, брат на царица Саломе Александра, която, за разлика от съпруга си Александър Яней, принадлежи към страната на фарисеите. Той трябва да приеме писмото като призив да се върне в Йерусалим и вече иска да поеме на път. Тогава Йешу бен Пандира отказва да тръгне с него. Двамата са разделени от настъпилата огромна разлика в духовните им възгледи и убеждения. Талмудисткият текст описва това с йероглифна образност. В него се казва, че учителят и ученикът били в една гостилница, където на учителя му оказали голяма чест. Йешуа бен Перахия обсипал гостилницата с похвали. Ученикът обаче не се присъединил към похвалите, а изрекъл загадъчните думи: "Рави, тя има тесни очи”. В яростта си Йешуа бен Перахия му направил заклинание. Това, което се има предвид, е, че духовното разделение е станало очевидно от различните оценки на едно място на учение и мистерии, с което учителят е бил напълно съгласен, но което ученикът упрекнал поради липсата на духовно виждане и разпознаване.

Текстът гласи: “Когато цар Янай заповяда да убият нашите равини, рави Йошуа бен Перахия (и Исус) отиде в Александрия в Египет. Когато настъпи мир, Симеон бен Шетах му изпрати известие:

От мен (Йерусалим), свещения град, до теб, Александрия в Египет [моя сестра]! Моят съпруг е в теб, но аз съм останала самотна. Тогава той стана [равинът Йошуа] и дойде в една страноприемница, където му оказаха голяма почит. И той каза: "Колко е хубава тази страноприемница! Той (Исус) му каза: “Рави, тя има тесни очи”. Той каза: “Ти, нечестиви човече,  с такива неща ли се занимаваш?” Той изпрати 400 души с тръби и го прокле. Много пъти той (Йешу бен Пандира) се появявал пред него и го молел да го вземе обратно. Но той не му обръщал внимание” (Вавилонски Синедрион 107 b).

Йешу бен Пандира остава дълго време в Египет. Сигурно тогава, заобиколен от пъстрото богатство на елинския живот, той се заел със задачата си в терапевтичните и есейските общности и скоро се превърнал в големия реформатор и духовен изпълнител на тези месиански ордени. Талмудът съдържа само разпръснати и косвени следи за мащабната духовна дейност на Йешу бен Пандира в Египет, а след завръщането му - и в Палестина. Това, че е била издигната ясно подредена духовна сграда с добри основи, личи от сведението, че Йешу бен Пандира имал петима ученици: Матай, Наки, Незер, Буни и Тода. В имената на тези ученици е завоалирана цяла тиха месианска теология. Те означават “Кога?", "невинният”, “потомъкът”, “синът ми” и “благодарността”. Самият текст на Талмуда посочва това, като обединява месиански библейски думи, в които се съдържат тези имена и които в същото време загатват за тайната на мъченическата смърт, която петимата ученици претърпяват също като своя учител…

Сред петимата ученици един носи многозначителното есейско име Незер. Навярно именно на него се е паднала задачата да преоформи и оглави онзи клон на есейството, който е трябвало да подготви въплъщението на Месията чрез своята евгенично-педагогическа дейност и от който след това е възникнала колонията в Назарет. 1 Имената на другите ученици също ни насочват към клонове на есейския духовен живот, новооткрити и организирани от Йешу бен Пандира. Така например името на петия ученик - Тода “благодарност”, което съответства точно на гръцкото “Евхаристия”, е названието на свещения култов акт и ни дава представа за реорганизацията на сакраменталния живот от страна на великия учител.

Освен изброяването на имената на учениците Талмудът съдържа и ценно косвено свидетелство за основателската дейност на Йешу бен Пандира. Като виждаме как талмудистките равини отправят анатема срещу тези еретици, ние научаваме, че дори в най-ранните християнски времена е имало хора, които са лекували в името на Йешу бен Пандира. Нима великият реформатор не стои пред нас и като човекът, внедрил в есейството напредналата терапевтична мъдрост и изкуство? 2

След завръщането си от Египет Йешу бен Пандира скоро се сдобил с най-яростни врагове и ненавистници в лицето на фарисеите, които се върнали на власт и вече започнали да действат с инквизиторски фанатизъм срещу всички, мислещи различно. Те смятали Пандира за отстъпник и лъжеучител и го обвинявали, че е донесъл със себе си от Египет всякакви тъмни магии. В действителност вероятно са подозирали какво богато семе ще израсне в широк мащаб от неговата съвсем различна месианска дейност.

Накрая противниците го заловили с хитрост. Те подслушали един поверителен разговор, в който го оплели и накарали да разкрие някои от тайните си, изправили го пред съда за богохулство и го осъдили на смърт. Очевидно обаче той е имал защитници в двора на царица Александра, която (76-67 г.) наследява съпруга си Александър Яней начело на народа, така че противниците му не са могли лесно да го отстранят. И така, осъденият бил разкарван из града в продължение на 40 дни. Един глашатай обявявал обвиненията срещу него и произнесената присъда и призовавал всеки, който знае доказателства за неговата невинност, да се обади. Накрая, в навечерието на Пасхата, на Разпети петък, Йешу бен Пандира, който вероятно не е живял повече от 30-35 години, първо бил убит с камъни, а след това окачен на кръст в Лида, близо до брега на Средиземно море, където в ранното християнство възниква легендата за Свети Георги, победителя на змея. Духът на Йешу бен Пандира обаче продължил да живее мощно в благочестието и в месианската ревност на есеите и терапевтите.

В Талмуда се казва следното за процеса и мъченическата смърт на Йешу бен Пандира: "Всички останали смъртни грехове не се преследват в Тората, с изключение на съблазняването към идолопоклонство. Как да се справим с него? Лампата се запалва във вътрешната стая, а във външната стая седят свидетели, които могат да го видят и чуят, докато той не ги вижда: след това му се казва: "Кажи ми отново насаме това, което си казал преди малко”. Когато той го каже, те казват: “Как да изоставим нашия Бог на небето и да служим на чужди богове?” Ако се разкае, добре. Но ако каже: "Това е правилно и добро за нас", свидетелите, които слушат отвън, ще го отведат в съдилището и ще го убият с камъни. Така постъпили с Бен Стада в Лида и го обесили в навечерието на Пасха”. (Вавилонски синедрион, 67 а) 

“В навечерието на Пасхата го обесили, а глашатаят вървял пред него в продължение на 40 дни и викал: “Исус Назореят отива да бъде убит с камъни, защото е вършил магии, съблазнявал е и е примамвал Израил. Нека всеки, който знае причина той да бъде очистен, да дойде и да я каже.” Но те не намериха причина да го очистят и го обесиха в навечерието на Пасхата. Улла каза: "Можем ли въобще да го причислим към онези, за които може да се очаква оправдателна присъда? Той все пак беше измамник... Случаят с Исус обаче е различен, тъй като той беше близък до правителството.” (Вавилонски синедрион 43 а)

Когато виждаме фигурата на Йешу бен Пандира в светлината, в която я поставят духовните изследвания на Рудолф Щайнер; когато разпознаваме в него последния велик инспириран учител от предхристиянските времена, насадил своята проникновена месианска мъдрост и благочестие сред есеите и терапевтите, тогава вече сме се приближили до централното събитие в мировата история. Чувстваме, че времето скоро ще се изпълни, Бог ще изпрати Своя Син (Галатяни 4:4). Отново като последен междинен етап между пророците на Стария завет и Йоан Кръстител идва един велик предвестник и предтеча. От светлината, която той носи, навсякъде ще се запалят тихи, но топли огньове, с които в страната мълчаливо ще бъде посрещнат Този, който идва.

Част от изложеното от Рудолф Щайнер относно мисията на Йешу бен Пандира може да бъде завършек на нашите разсъждения за обкръжението на Голготската мистерия. С него погледът ни се насочва към висшите учители на мъдростта, които влияят на човечеството от духовните светове и които Изтокът нарича бодхисатви. Във всеки велик период от историческото развитие действа един бодхисатва, който дава на човечеството духовното знание, от което то се нуждае в съответния момент, докато самият той се издигне до достойнството на Буда и бъде наследен от друг бодхисатва. След историческия Гаутама Буда, в който последният бодхисатва се е оттеглил от ролята на миров учител, своите инспирации изпраща към Земята онази същност, чиято задача е била и е преди всичко да помогне на човечеството да разбере Христос, преминаващ през земното въплъщение. Рудолф Щайнер казва за личността на Йешу бен Пандира, че е инспирирана от бодхисатвата на нашия съвременен миров период.

“Този нов бодхисатва … имаше (след земния живот на Гаутама Буда) една специална задача, свързана с еволюцията на човечеството. На този бодхисатва се падна задачата да оглави духовното ръководство на онова движение, което намери своя израз в лицето на терапевтите и есеите … Той упражняваше своето въздействие именно сред техните общности. Този бодхисатва … изпрати като предводител на есейските общности … по времето на цар Александър Яней една особена индивидуалност. Тя ръководеше есейските общности приблизително едно столетие преди идването на Христос Исус. Тази личност е добре известна на окултизма, но и на екзотеричната талмудистка литература под името Исус, синът на Пандира, Йешу бен Пандира. Този Исус, син на Пандира, за когото … зловредни юдейски книжници са съчинявали всевъзможни измислици, бил благородна и велика личност … която не бива да смесваме с Исус от Назарет. Ние познаваме този есейски предтеча на християнството … и знаем, че онези, които навремето считаха учението на есеите за богохулство, обвиниха Йешу бен Пандира в богохулство и ерес; после го убиха с камъни и накрая го окачиха на едно дърво, за да се прибави към наказанието и позорът …

В лицето на този Йешу бен Пандира имаме една личност, която стои под закрилата на бодхисатвата … Ние трябва да видим един вид подготовка, един страничен духовен поток на основното християнско направление в течението, което зависи от … сегашния бодхисатва…, изпратил своите мисионери всред есейските общности; той тогава живееше в мисионера, действал … в есейските общини. 

Същинските есейски общини с по-дълбоко духовно съдържание… сравнително скоро изчезват, след като на Земята се случва Христовото събитие. Затова няма да изглежда толкова невероятно …, че общините на терапевтите и есеите са създадени основно, за да донесат от духовните области, от сферите на бодхисатвите, онова, което било необходимо, за да се разбере великото и значимо събитие на Христовата поява. Най-важните учения, достигнали до човечеството, за да разбере то Христовото събитие, идват от терапевтичните и есейските общности. Така в известен смисъл Исус, синът на Пандира, е бил предопределен да бъде инспириран от бодхисатвата, работел в есейските общности, за учения, които... можели да направят мистерията на Христос разбираема…”

Някои от есеите, благодарение на специалните упражнения, които се практикували там, се превърнали в “нещо, което може да се нарече основна пъпка на един клон, на едно растение, която се развива през много поколения. Те не били нещо, отделено от дървото на човечеството; те усещали нишките, които ги свързвали с дървото на останалото човечество. Всред есейските общности такива хора били наричани с една дума, близка по значение до „живата клонка" - незер. Йешу бен Пандира … имал петима ученика, всеки от които следвал едно строго определено направление от общото учение и го продължавал… Матай, Накай, третият ученик - понеже бил най-вече от вида на незерите, носел името Незер, после Бони и Тона.... Това учение за вътрешното състояние на душата, което е свързано със старото назирейство, но и с по-новото, е продължено от ... великия ученик на Йешу бен Пандира, Незер.

Незер бил предопределен да основе една малка колония. В Палестина съществували множество такива колонии и всяка една от тях полагала грижи за отделен клон на есейството. Последователите на Незер били групирани най-вече в една тайнствена колония, разположена около мястото, което по-късно Библията ще нарече с името Назарет… Там живеели хора в строга тайна и поддържали старото назирейство.

Затова ... след преместването в Египет и завръщането оттам за Исус от Евангелието на Матей няма нищо по-естествено от това да бъде отведен в атмосферата на назирейството. Това се загава и със съответното изречение от Евангелието на Матей...: “засели се в един град, наричан Назарет, за да се сбъдне казаното чрез пророците, че Той ще се нарече Назорей.” 3

————————

Бележки

1 В Талмуда Йешу бен Пандира понякога е наричан и “Исус Назарянина”. Това обозначение допринесе в голяма степен за засядането във въпросното объркване. Връзката с Йешу бен Пандира обаче навсякъде е безспорна и ние отново имаме индикация, че името Назорей е с по-стар, есейски произход.

2 Често се казва, че хората на Бар Пандера са изцелявали онези, които са били ухапани от змии или са били в опасност да се задушат (напр. Kohelet rabba 10:5). Винаги сецспоменава, че “би било по-добре болните да умрат, отколкото да бъдат излекувани от еретици”.

3 Рудолф Щайнер, СС 123 “Евангелието на Матей”, лекции от 4. до 6. септември 1910г.

Световният финансов елит се опитва да завладее почти всичко в природата, като го токънизира, т.е. превърне го в стойност, която може да се купи или продаде с криптовалута. Това стана ясно от изявлението на Майкъл Ширън в 27. конференция на ООН по изменението на климата (COP27), която се провежда и в момента,  малко встрани от вниманието на света, от 6. до 18. ноември 2022 в египетския Шарм ел-Шейх. За въпросното изявление вж. тук: https://sociable.co/technology/carbon-currency-tokenizing-nature-cop27/

Майкъл Ширън не е случайна фигура - той дoскоро беше старши съветник в Английската централна банка (Bank of England) и специалист по климатичните рискове за финансовата система, а от лятото е президент и главен стратег на фирмата за финансови услуги в областта на екологията MVGX (MetaVerse Green Exchange). MVGX управлява борса за цифрови активи и има апетит да се включи мощно в сделките покрай климатичните промени и декарбонизацията, която стои в основата на търговията с емисии на CO2. Промените, които се предвиждат в тази област, ще засегнат обикновените хора между другото и с това, че те като потребители ще плащат повече.
                 
 

           Майкъл Ширън по време на изказването си в Шaрм ел-Шейх

Изказването на Майкъл Ширън беше направено по време на съпътстващото събитие на COP27 на Глобалния център за иновации в областта на изменението на климата на ООН на тема "Цифрови екологични активи, програмируеми пари и бъдещето на финансирането на климата". С други думи, там се е обсъждало как чрез токънизация на световните природни активи да се разпредели финансирането на мерките за климата в световен мащаб. 

Още от ключовото изявление на Ширън: 

“Прекарахме много време (в Английската централна банка), опитвайки се да разберем къде се създава стойност - не само в нашите системи, но и къде са заплахите за нея. Вече установихме, че въглеродът се движи много бързо към система, в която той става много близък до валутата. По принцип можем да вземем един тон абсорбиран или погълнат въглерод и да създадем крива за ценообразуването му в бъдеще с помощта на архитектура за финансови услуги и документация. И тъй като въглеродните емисии се доближават до валута, "ще се появят деривати.”

“Следващата стъпка в дневния ред е токънизацията на водата, дърветата и почти всичко останало в природата.

Започваме да мислим за цени на водата, дърветата и биоразнообразието”, продължава той. “Как да започнем да токънизираме? Как да започнем да изграждаме системи, които не само създават стойност, но и я трансферират по целия свят?"  

В това шокиращо за нормално мислещия човек изказване на Ширън сякаш чуваме самия Ариман, чийто идеал е “единствено мярка, число и тегло" (Рудолф Щайнер, СС 26) и чиято жажда за власт и пари е неутолима. Не интелектът на овластените индивиди и високопоставени банкери измисля подобни неща, а Ариман, който мисли в тях. Впрочем, студената арогантност, която наскоро демонстрира един Хампарцумян (“Не е работа на полуграмотното простолюдие да решава за еврото”), е със същия произход.

Ето какво казва по-нататък Ширън: “Южното полукълбо има много по-висока стойност от големи части от северното….И когато започнем да мислим за цени на водата, дърветата и биоразнообразието, ще разберем къде се намират те. Индонезия, Бразилия и Африка са "абсолютно критични", защото "ние се нуждаем от техния природен капитал като свят, основан на системи, повече, отколкото от 66-те милиарда [златни монети], които се намират в мазето на Английската централна банка".

Нюхът на англосаксонския банкер го е насочил към фирма, базирана в Азия, където има огромен природен потенциал. А за какво им е на Ширън и хората като него биоразнообразието, ако не да го обсебят и превърнат в богатство за себе си?

Фирмата на Ширън притежава два патента, с които се надява на добри печалби от дигитализацията на природата - негъвкав цифров близнак за представяне на обекти в метавселената и токън за въглеродна неутралност за улесняване на трансграничната търговия с доброволни кредити за намаляване на емисиите, без да се предизвикват проблеми с националната собственост. 

И тук стигаме до същността на нещата. Дигитализацията и “токънизацията“ на природата са важни за т.нар. „нисковъглеродна“ икономика, чиито първи плодове жителите на Европейския съюз вече вкусват поради напъните на Урсула фон дер Лайен за т.нар. “зелена сделка” - все по-скъпа енергия, стоки и услуги. Кой примерно би допуснал, че в Германия цената на тока на борсата се определя от доставчика, предлагащ най-скъпия ток (т.нар. merit order)? Това е все едно някой всеки ден да си купува евтин хляб “Добруджа”, но да го плаща на цената на супер скъп ръчно месен пълнозърнест хляб с квас, семена и др. екстри. Заради тези еврощуротии, а не заради Путин се стигна до над трикратно поскъпване на тока за крайните потребители - домакинствата - поради рязкото увеличение на цените на газа, който също участва в производството на ток.

Тук трябва да споменем и плановете за индивидуален въглероден отпечатък, които пък вървят ръка за ръка с намеренията на световните елити за повсеместно въвеждане на цифрови програмируеми пари. Те ще бъдат пряко свързани със системата за социален кредит, с която смятат да постигнат целите за устойчиво развитие на ООН до 2030г. Новите пари ще могат да бъдат програмирани за какво и кога да се харчат, а това от своя страна ще бъде обвързано с индивидуалния въглероден отпечатък, който ООН иска да въведе за всеки човек на планетата за целите на борбата с климатичните промени. Така парите в собствената ни сметка ще са един вид въглеродни кредити и достъпът ни до тях може да бъде спрян, ако се установи, че сме купували твърде много … примерно, месо. С въглеродните кредити ще може да се търгува, включително и трансгранично и тук смята да се включи фирмата на Майкъл Ширън. Ясно е, че богатите ще могат да си купуват въглеродни кредити, а бедните ще трябва да си помислят дали вместо телешко за неделния обяд да не вземат все пак бургер от гъгрици. А за по-безболезненото привикване на хората към новия “еко-социализъм” е нужно усилване на цензурата и подтискане на свободното мнение по климатичните въпроси, което напоследък наблюдаваме във “Фейсбук”, “Ютюб” и другите социални платформи