Хора, които нямат аз, действително съществуват и през тях могат да действат различни демони. Косвено можем да съдим за такива случаи, когато чуем например за престъпници, убили хладнокръвно много хора, с които нямат никаква връзка. Тук ще представя един случай, описан в книгата на Ердмут Гросе “Има ли хора без аз?”

От протоколите на съвместните обсъждания, провеждани от Рудолф Щайнер с учители от Валдорфското училище в Щутгарт (СС 300с), научаваме за един случай с момиченце от първи клас, което трудно възприема учебния материал, занимава се само със себе си и постоянно смущава урока. По повод на детето Рудолф Щайнер казва на учителите:  

“Това са тези случаи, които се срещат все по-често - раждат се деца, има човешки форми, но всъщност с оглед на най-висшия аз те не са хора, а са изпълнени от същества, които не спадат към човешкия вид. От 90те години на XIX век насам се срещат много безазови хора. При тях няма прераждане, а човешката форма е запълнена от един вид природен демон. Вече има голям брой хора, които всъщност са хора само по отношение на формата си, но иначе  в тях има други същества.”  

На въпроса на учителите как е възможно това Щайнер отговаря по следния начин:

“По принцип не е изключено в космоса да стане “грешка в изчисленията”. Слизащите индивидуалности са отдавна определени и групирани. Има и поколения, където никоя индивидуалност няма желание да слезе и да се свърже с тялото или го напуска още в самото начало. Тогава се появяват други индивиди, които не са съвсем подходящи... Те се различават съществено от хората по отношение на всичко духовно - например нямат памет за изречения, а само за отделните думи. Загадките на живота не са лесни. Когато една такава същност умре, тя се връща в природата, откъдето е дошла. Трупът се разлага, но няма истинско разлагане на етерното тяло и природното същество се завръща в природата.”  

В циркуляр до учителите Щефан Лебер описва същия случай по следния начин: “На детето въобще не можеше да се въздейства, освен когато учителката г-жа Мелингер го хващаше за ръка, иначе то хапеше, драскаше и непрекъснато риташе. Но когато доведоха детето, д-р Щайнер го погледна много продължително и го погали по главата. След това настъпи значително подобрение на държанието му. Задачата, която му постави д-р Щайнер, то прие толкова присърце, че остана цели осем години в училището. След като го завърши, младата жена постъпи на работа, като вършеше различни несложни дейности, омъжи се и често страдаше от тежка депресия. Когато я срещнах, вече близо 70годишна, за нея все още училището беше мястото, което тя свързваше с добри спомени”.   

За учителката Бетина Мелингер в книгата “Учителският кръг около Рудолф Щайнер”, Хуземан/Тауц) се казва:  

“B семейството тя заварва абсолютно отчайваща обстановка. Г-жа Мелингер подарява кукла на детето, на която то веднага откъсва главата. Детето никога не плаче. Една вечер тя го посещава малко преди то да си легне и му подарява копие на “Мадоната със синята одежда” на италианския художник Филипо Липи. Тогава за пръв път тя забелязва как детето се съсредоточава и в душата му настава спокойствие. Един ден Рудолф Щайнер идва в Щутгарт и влиза в класа, за да се запознае с детето. Него обаче го няма, тъй като често отсъства. Налага се да го извикат от дома му. Когато още немито го представят на д-р Щайнер, той го поглежда така мило и го прегръща, че детето избухва в сълзи. Рудолф Щайнер го пита удивен: “Често ли плачеш?”, “Не, съвсем не!”, отговаря детето.  

В последвалия разговор с Рудолф Щайнер става ясно, че това е извънреден случай, при който се налага с педагогически и медицински средства да се помогне там, където обикновено действат елохимите - в областта на човешкия дух. От тази случка за Бетина Мелингер пламва нов ентусиазъм, тя намира своята сила като педагог, а детето става добър човек.”

ГМ в САЩ  

Ако разгледаме Съвета за външни отношения (CFR), ни стават ясни някои характеристики на американския клон на ГМ – Съветът в началото се състои основно от гравитиращи към “Морган банк”, която тогава е била най-мощната институция в американската икономика. За американския клон на ГМ по принцип е характерно, че членовете му действат основно в частния сектор. За разлика от тях, в английския клон преобладават членове от аристокрацията, университетските среди или държавни служители. Съветът изживява апогея на влиянието си едва след Втората световна война и това също обяснява преместването на властта от Великобритания в САЩ. Съветът и до днес е най-важният резервоар за всички кръгове, заинтересовани от посоката на американската външна политика. Той филтрира и канализира импулсите по пътя им от частните кръжоци на заинтересовани лица до определянето на правителствената политика. Органът на Съвета за външни отношения – списанието “Форин афеърс” - и до днес е един от най-влиятелните и важни органи на външнополитическото мислене на западните елити. През последните години теории с огромна тежест, като тези на Франсис Фукуяма (“Краят на историята”) или Самюъл Хънтингтън (“Сблъсъкът на  цивилизациите”), бяха лансирани пред обществеността като бъдещи образци на световната политика най-напред в списание “Форин афеърс”.

На американската страна на ГМ Куигли се спира и в “Трагедия и надежда”. 12   Забележителното е, че той прави това в контекста на представянето на маккартизма – антикомунистическата американска параноя от началото на 50те години. Куигли вижда във връзките, произлизащи от ГМ, действителното ядро на онова, което някога погрешно се е смятало за прокомунистически заговор. Всъщност не комунистите са проникнали в американския естаблишмънт, а той е проникнал сред комунистите и левите, за да може да ги контролира. Леви организации са наследявани като хоби в рамките на банкерски семейства от “Уол стрийт”. Подробните познания на Куигли и неговата интуиция му позволяват да разкрие как действително са се осъществявали връзките между университетите, изследователските институти, фондациите, правителството и “Уол стрийт” до 50те години в Америка. Това ни дава полезен поглед към разбирането на днешното положение.   

Във връзка с това на едно място, дълбоко скрито в книгата, Куигли обобщава накратко собственото си отношение и собствените си връзки с тази мрежа: “Наистина от едно поколение насам съществува международна мрежа на англофили, която работи в известна степен така, както радикалната десница смята че работят комунистите. В действителност тази мрежа, която можем да наречем “Групите на Кръглата маса”, няма проблеми да работи заедно с комунисти или други групи и често го прави. Познавам операциите на тази мрежа, защото ги изучавам от 20 години. В началото на 60те години ми беше разрешено две години подред да преглеждам досиетата и тайните доклади на мрежата. Аз нямам нищо против мрежата и повечето й цели и в по-голямата част от живота си съм бил близо до нея и до много от нейните инструменти… Най-общо основното различие в мненията ни се състои в това, че те желаят да останат анонимни, докато аз смятам, че ролята им в историята е достатъчно важна, за да трябва да се оповести.” 13  

С описанието на ГМ и връзките й Куигли посочи ядрото на плетеницата, която през двадесети век обуславя англо-американската политика и допринася за оформянето на днешния политически комплекс на Запада. Зад този Запад се крие всъщност претенцията за мисионерско световно господство и моделиране на света от страна на англоезичните нации. Силата им на внушение е толкова голяма, че и други народи могат да намерят своята реализация в тази претенция и да се смятат за нейни носители. Силата на влиянието на личности като Сесил Роудс и лорд Милнер е допринесла в началото на двадесети век да се създадат или проектират политическите органи за осъществяването на тези цели.    

III. Историкът Куигли   

Значението на Куигли като историк по никакъв начин не се изчерпва с описанието на споменатите отношения. Главното му произведение “Трагедия и надежда”, макар и да не е систематично, е книга, която със своето изумително богатство задминава академичната историография на двадесети век.  

Със същия страстен интерес Куигли пише за техническите разработки, за стратегиите на водене на война, за промените в икономическия живот и социалното поведение на американските младежи през 60те години. Нищо от това не е включено в книгата просто за обем, всичко е пронизано от дълбокото му лично отношение. Стилът му може да се нарече “дилетантски” в най-добрия смисъл на думата, защото Куигли не приема просто някакви предварително създадени технически термини, а сам си е изработил понятията и вижданията. Това го прави изключително интересен и разбираем за читателя. Той представя по забележителен начин икономическия живот, неговите развитие и промени от XVIII век насам. Именно такъв начин на представяне желае и Щайнер за тази област 14, при който се описват и подреждат действителните процеси, а не се правят схеми на абстрактни макроикономически понятия за нещата. Анализът на социалните и икономическите структури и развитие има невероятна аналитична сила, която сякаш като с таен ключ дава достъп до различни общества.  

Основни идеи  

Сред историческите феномени именно “Западът” е обект на любовта и интереса на Куигли. Той смята себе си за посредник на световно-историческата мисия на Запада и се опитва да предаде на студентите си усещането за величието на тази мисия. Под “Запад” той разбира цивилизацията, която се развива в Западна Европа от Ранното Средновековие насам, включително задокеанските й разклонения, от които най-важното са Съединените щати. Ядрото на тази цивилизация според Куигли обхваща “северната половина на Италия, Франция, най-западната част на Германия и Англия” 15, тоест приблизително територията на царството на Карл Велики плюс Англия… Възхищението и ентусиазмът му са свързани с овладяването на материалния свят във всичките му аспекти, което е дело на западната цивилизация. Изненадващото при целия страстен интерес на Куигли към проблемите на съвремието е, че съществено влияние върху него като ориентир има средновековната християнска схоластика. За Средновековието ни напомня начинът, по който той говори за западната “разумност” и за “ересите”. Характерно за възгледите му е, че Куигли открива тези “ереси” срещу “ортодоксалността” на Запада най-вече в течения, които според него са прекомерно ориентирани към духовното. Сарказмът на Куигли е в своя вихър, когато той изразява антипатията си към Ганди или руската култура. Затова пък му липсва разбирането за проблемите, свързани с ориентацията на Запада към материалния свят, тоест за отрицателните тенденции на съвременните наука и техника. В това отношение Куигли прилича на човек, който все още проповядва задачата, която са си поставяли схоластиците през ХIII век, състояща се в насочване на погледа към работата над материята, към полета на “разума”, докато областта на “вярата” според тях е била достъпна само в откровения…  

Типично за границите на мирогледа му е и отношението на Куигли към Русия и Германия. 16 Руската култура бива осмивана като някакъв духовен мазохизъм. Това личи от пасажи от книгите на Куигли, на фона на които лесно можем да си представим, че определени западни кръгове са ги използвали след 1989 като ориентир, когато започнаха енергично да смъкват Русия към света на материализма.  
Немската история Куигли най-общо разглежда като разгръщане на един копнеж към разтваряне в общността, към “топлината на обора”. Въпреки че той причислява Гьоте и Бетховен към “западната разумност”, Куигли не смята, че немското културно движение има самостоятелно значение. Германия я разглежда като проблемен елемент, който не е намерил напълно своето място в западната цивилизация. Според него през двадесети век Германия се люшка между две течения – на добрата, прогресивна Германия, която търси да се присъедини към англосаксонската световна система и на деспотичната, реакционна Германия (на кайзера и на Третия райх), която се бунтува срещу системата. Куигли не е в състояние да си представи, че има и добра Германия, която обаче не може да процъфтява, стегната от англосаксонския корсет и че лошата Германия има нещо общо със задушаването на нейната добра страна. Казаното от Рудолф Щайнер, че бъдещето на културата ще зависи от свързването на Средна и Източна Европа, навярно е изглеждало на Куигли като фантазьорска ерес. Това обяснява и защо Куигли не намира достъп до индивидуалистичните течения в Америка, като например кръга около Ралф Уолдо Емерсон. Тези течения са в тясна връзка със средноевропейското духовно наследство. Те са истинската основа на вътрешноамериканската опозиция срещу политиката на империализма и онзи британско-американски световен проект, на който Куигли дарява толкова възхищение и внимание.

__________________________________

Бележки под линия  

1 В антропософските кръгове  на Новия световен ред Амнон Реувени упорито споменава Куигли – “В името на Новия световен ред. За неправочерната воля за господство и нейните носители в световната политика”, Дорнах, 1994.  

2 Carmen Brissette-Grayson, “Carroll Quigley. Some Aspects of his Last Twelve Years”, в: C. Quigley, Weapons Systems and Political Stability, стр. IX.  

3 Carroll Quigley, “Tragedy and Hope. A History of the World in our Time“, New York 1966.

4 Carroll Quigley, „The Anglo-American Establishment. From Rhodes to Cliveden“,  New York 1981.  

5 Например американският президент Клинтън е бивш стипендиант на тръста “Роудс” (след като учи при Куигли в Джорджтаун, отива в Оксфорд като стипендиант на “Роудс”). Администрацията на Клинтън послоняеа много бивши техни стипендианти, между другото Строуб Талбот, който имс голямо влияние върху политиката към Русия.

6 Carroll Quigley, “Anglo-American Establishment”, стр. 29.  

7 Колежът “Ол соулс” в Оксфорд според Куигли е нещо като ядро на ГМ. Интересно е, че през 20те години в Америка се изгражда копие на “Ол соулс” – това е  Institute for Advanced Studies в Принстън, Ню Джърси. Принстън от своя страна служи каmo образец за основаването на Wissenschaftskolleg в Западен Берлин през 80те години.   

8 Членът на ГМ лорд Ешер е бил най-важният съветник на англисйкото кралско семейство, Куигли го нарича “единствената най-важна фигура при осъществяването на англо-руския съюз (1904) и на англо-френския съюз (1907).  

9 Quigley, "Anglo-American Establishment", стр. 254. Имат се предвид дейности, в които беитанскатамвъншна политика си служи с мултилатерални форми, за да се прикриезад тях.  

10 “Appeasement” (“умиротворяване, помирение”) се нарича политиката, която през 1933-1939 великодушно прави отстъпки на Хитлер и националсоциалистите в Германия. Връхна точка на тази политика е Мюнхенското споразумение от 1938, с което Чехословакия бива предадена на Хитлер. Според Куигли споразумението е идея на премиера Чембърлейн, който искал да насочи Германия  към Изтока и да я свърже със Съветския съюз.  

11 Съответният немски институт е Deutsche Gesellschaft fьr Auswдrtige Politik (DGAP), към който има и изследователски институт. Той издаеа списанието “Internationale Politik” (между 1945 и 1994 под името “Europa-Archiv”). Това немско общество винаги се е разбирали като представител на западния импулс и на общочовешката мисия на Запада. Например  във Федералната република DGAP непрекъснато пледира за обвързване със Ьапада, за продължаване и задълбочаване на европейските институции и е против някакъв самостоятелен “немски път”, обръщане на Изток или прекалено въображение в отношенията с политическо-икономическите структури.”            
12 Quigley, “Tragedy and Hope“, стр. 936-956.  

13 Пак там стр. 950. Куигли е имал достъп до документите на Съвета за външни отношения.  

14 Срв. Рудолф Щайнер, СС 339, лекция от 15.10.1923.  

15 Quigley, “Tragedy and Hope“, стр. 5.  

16 Quigley, “Tragedy and Hope“, стр. 102-104 и 409-418.  

Следващият материал от списание “Europдer” повдига малко завесата на тайните англо-американски кръгове, които се стремят, без да излизат на преден план, да прокарват световното господство на англоезичните народи. За тези кръгове Рудолф Щайнер говори на няколко места, без да ги назовава конкретно. Те не служат на правомерните духовни йерархии, а на изостаналите духове, които се стремят и до днес да задушат духовните импулси на Средна Европа. Същите кръгове са в основата на социалистическия експеримент, започнал през 1917 г. в Русия, в разпалването на Първата световна война, в съставянето на Версайския мирен договор, довел по-късно и до Втората световна война.   
        
   Мрежата на англофилите. Скритите основи на западната политика през ХХ. век,         
                        осветлени от Карол Куигли (1910-1977)  

В сайта на “Амазон” читателите могат под съответната книга да добавят собствени коментари, рецензии и пр. Ако прочетем написаното под книгите на Карол Куигли, ще намерим там кратък коментар на анонимен читател, където между другото се казва: “При едно заседание в Белия дом на 9. юли 1996 аз споменах на президента, че през лятото искам да прочета пак трудовете на Карол Куигли. “Интересно, че го споменавате”, каза президентът, “тъкмо снощи го четох!”  

Името на този президент е Клинтън и той е споменавал Куигли и по друг повод. В речта си по повод приемането на кандидатурата за президент Клинтън нарече Куигли “човека, който наред с Джон Ф. Кенеди е повлиял най-силно на неговия политичекси идеализъм”. В средата на 60те години Клинтън е бил студент на Куигли в Университета Джорджтаун. Това е времето, когато Карол Куигли работи върху основното си произведение “Трагедия и надежда”. Но ако Куигли е бил важен вдъхновител на Клинтън, от друга страна той е най-значимият от историците, които непрекъснато се споменават във връзка с теориите на конспирацията. За академичните историци в Европа обаче Куигли си остава табу – нито го споменават, нито го четат. От една страна се страхуват от близостта до контекста, в който се споменава Куигли, от друга страна сравнението с американеца би направило голяма част от обичайните описания на историческите събития да изглеждат католитература от второ и трето качество. 1   

Карол Куигли е американец и произхожда от семейството на ирландски католици. Познанията за американските и англо-американските висши кръгове при него са усвоени не по рождение, а в хода на професионалното му израстване. Именно перспективата на външния човек изостря погледа му и намира по-късно отражение в неговите книги. Като талантлив студент в Харвард той избира най-напред биохимията, а след това се прехвърля в специалността щистория”. След завършване на следването си Куигли става преподавател - най-напред в Принстън, след това между 1938 и 1941 е в  Харвард. От 1941 г. до смъртта си през 1977 той е професор в School of Foreign Service в Джорджтаун - най-важното учебно заведение за дипломатическия персонал на САЩ, което е придатък на тамошния университет, ръководен от йезуити. Очевидно Куигли е бил емоционален, оригинален преподавател, който е имал статута на легенда сред студентите си. “Преподаването ... е нашата възможност да направим нещо добро в света. Тази задача е толкова важна, предизвикателството толкова голямо, а възможностите да се подобриш и разнообразиш са безкрайни. Това прави преподаването една от най-трудните и сложни човешки дейности” 2 , пише Куигли.    През десетилетията Карол Куигли без прекъсване води два курса, които допълва и модифицира - единият се нарича “Светът от 1914 г. насам”. От изложеното в този курс през 1966 г. Куигли написва книгата си “Трагедия и надежда”. Това е историята на ХХ. век, написана на повече от 1300 страници. Тя е една необикновена, запленяваща книга, справочник за различните форми на знанието и за мъдростите на Куигли за живота и света. 3    

II. «Англо-американскaта върхушка”. Сесил Роудс и групата на Милнер   

Специфичният принос на Куигли към тайната история на ХХ. век се изразява в това, че той осветлява една плетеница от връзки в англо-американската политика - “групата на Милнер” (ГМ), която той най-често нарича по името на една изтъкната личност от първите години на създаването й. Дейността на ГМ от началото на века до края на Втората световна война е описана в друга книга на Куигли -“ The Anglo-American Establishment”. 4 Тя е написана през 1948 г., но излиза едва през 1981 след смъртта на Куигли. Приживе той не е могъл да намери кой да я издаде.   

Създаването на тази плетеница води началото си от Сесил Роудс (1853-1902) - известния авантюрист на английския колониализъм. Роудс натрупва богатството си от търговия със злато и диаманти в южната част на Африка и същевременно подхранва огромните планове за бъдещето на Британската империя и нейната световна мисия.   
По времето на Роудс се основава едно тайно общество, което си поставя за задача разширяването на Британската империя, съотв. на английската световна мисия. Изглежда, че Роудс основава това общество през 1891 г. След смъртта му през 1902 г. неговото огромно богатство се влива в една фондация - “Rhodes Trust”. Нейн най-важен управител е лорд Алфред Милнер (1854-1925). Съществена задача на тръста е била (и все още е) да финансира стипендиите Роудс, чрез които всяка година дванайсет (!) грижливо подбрани студенти, предимно от англофонния свят, получават средства за следване в Оксфорд. Тези стипендии още от самото начало служат за отглеждането на един вид елит за мащабните планове на Роудс и Милнер. 5   

След смъртта на Роудс Алфред Милнер става движещата сила на тайното общество. Под неговото управление през следващите години обществото става една от най-влиятелните сили в английската и световната политика. ГМ е асоциация с политически и идеални цели, чиято задача е да разпространява определени импулси, а не толкова да трупа лична власт.  Идеологията на Милнер се състои от свързването на елементи с десен и ляв уклон. Тя и до днес продължава да съществува в модифициран вид и да разпръсква объркване в света на неанглофоните, за които тази комбинация е чужда. “Милнер имаше една идея ... която прегърнаха и Роудс, и другите членове на групата. Тя се състои от две части -“ 1. разширяването и интеграцията на Британската империя, както и разширяването на социалното благополучие са жизнено важни за по-нататъшното съществуване на британския начин на живот и 2. този начин на живот е инструмент, който служи за развиване на най-висшите и добри способности на човечеството.”6   

Подобна смесица от агресивен империализъм и социален прогресивизъм (или псевдо-прогресивизъм) играе важна роля в политиката на англо-американския свят през ХХ. век. Днешното й проявление виждаме в американската политика, която е обърната навън по империалистичен, т.е. агресивен начин и е дълбоко проникната от мисълта за собственото право. Но все пак като инструмент на този империализъм тя в известна степен символизира демокрацията, самоопределението и правата на човека - тоест привидно представлява ценностите на свободата.    

Тази комбинация можем да открием и отразена по друг начин в духовните възгледи на Сесил Роудс, описани от него на различни места. В тях  всеобхватните, грандиозни виждания, надхвърлящи личните цели, се свързват с готовността му да гледа на хората като на обикновени инструменти и машини и с безразличието му към използваните методи. ГМ е разпространявала своите импулси с помощта на много институции и области. В академичната област тя владее или влияе на отделни университетски катедри или колежи, особено в Оксфорд. 7  

Дълго време ГМ определя политиката на лондонския вестник “Таймс” - един от най-важнит вестници в света, който през първата поливина на ХХ. век е най-влиятелният.   През 1910 г. , в навечерието на Първата световна война, със списанието “The Round Table” (“Кръглата маса”) групата си създава собствен анонимен орган. В икономическата област тя установява контакти предимно с отделни лондонски инвестиционни банки, например “Lazard Bros”. Политическото влияние на ГМ преминава през различни партии и институции, като през различни периоди тя има различни приоритетни теми.   

В международен план групата разпространява влиянието си извън Великобритания най-напред сред другите англоезични нации - Австралия, Нова Зеландия, Южна Африка, Канада, САЩ. Навсякъде през втората половина на ХХ. век се създават групи на “Кръглата маса”, които провеждат активни дискусии с майчината група и помежду си. Те служат за координация на външната политика на англоезичните нации. Най-напред в годините преди и по време на Първата световна война те имат за цел създаването на общ фронт срещу Германия. Под влиянието на властващите дадености и настроения групата е била готова да се откаже от политическия империализъм, за да се посвети на разпространението по света на структури от англосаксонски тип със специфичния им начин на мислене.   

ГМ и Първата световна война   

Преди Първата световна война ГМ е влиятелен фактор, който допринася за влошаването на немско-британските отношения и изопаченото представяне на немската политика. Това става не на последно място чрез контролирания от ГМ вестник “Таймс”. ГМ е срещу Германия и работи за подготвянето на условията на Първата световна война. 8   

В лицето на Германия ГМ вижда страна, която в голяма степен пречи на разпространението на английските импулси, представлява конкуренция и   предлага на света друг модел, който групата дискредитира по един реакционен и деспотичен начин. През войната ГМ постига голямо пряко влияние върху ръководството на английската военна политика. Милнер, който предпочита да не заема официална служба, а да действа зад кулисите, през 1916 г. позволява да го изберат за министър без портфейл и става втори по влияние член на кабинета след премиера Лойд Джордж. Самият Лойд Джордж между 1917 и 1921 г. е направляван най-вече от ГМ. Версайската конференция след края на войната е във висша степен повлияна от Милнер и неговите хора.   

Освен това Версайската конференция става място за срещи, от които се излъчват множество импулси, определящи международната политка на следващите десетилетия. От тук групата установява специални контакти с Америка.    

“Апийзмънт” с Германия и предаване на щафетата на САЩ   

Във времето на основаването си ГМ има интерес от Обществото на народите, предхождащо ООН, което също е рожба на Версайската конференция. В това общество групата вижда “средство за обединени британски действия във външната политика”. 9   

По времето на съществуването на ОН групата остава негов важен фактор на влияние, но по-късно разглежда обществото по-скоро като корсет, който стяга твърде много британската външна политика. През 30те години ГМ е съществен фактор в т.нар. политика на помирение (apeasement) с хитлеристка Германия. 10   

След избухването на войната през 1939 г. обаче ГМ променя рязко политиката си. Т.нар. «Cliveden Set»  е най-известната група привърженици на апийзмънта, която в даден момент възлага надежди дори на националсоциалистите в Германия. Тя представлява външната проява на ГМ. Но демонстрираното приятелство с немците очевидно е било силно надценено в самата Германия.   

През Втората световна война членове на групата се струпват в британското посолство във Вашингтон. В годината на започване на войната посланик става лорд Лотиан (Филип Кер) - тогавашният водач на ГМ. След неочакваната му смърт през декември 1940 г. поста поема друг член на групата -  лорд Халифакс. Целта е Щатите да бъдат подтикнати да се намесят във войната и да им се напомни за изпълнението на техния “световно-исторически дълг”. Тогава щафетата се предава на САЩ, които от сега нататък трябва със своите средства, превъзхождащи възможностите на всички останали страни, да продължат задачата, която Великобритания вече не е в състояние да изпълни сама. САЩ трябва да предоставят силата, която да разпространи по земята "световно-историческата мисия на англофонните народи".   

Чатъм хаус   

От конференцията във Версай води началото си основаването на две институции, които могат да се смятат за особено важни при разпространението на импулса на Милнер – Кралския институт за международни отношения – т.нар. “Чатъм хаус” в Лондон и Съветът за външни отношения (Council on Foreign Relations – cfr.org) в Ню Йорк. И двете организации са основани през 1919/20 г. като частни институти, които да се посветят на изследването на външнополитическите проблеми. Те трябва да противопоставят на политиката на краткосрочни интереси, ориентирана към избори, разработването на дългосрочни цели и стратегии. И двете организации могат да се смятат за първообразите на един феномен, който междувременно се разпространи много широко - т.нар. тинк-танкове (“мозъчни тръстове”). В тях се замислят, подготвят и оправдават политическите възможности и стратегии. Чатъм хаус и Съветът за външни отношения станаха най-важните органи, чрез които ГМ се намесва в английската и американската политика, без да могат лесно да бъдат забелязани отвън като лостове на ГМ. 

След Втората световна война мрежата от външнополитически институти, на които Чатъм хаус и Съвета за външни отношения се явяват “кръстници”, се разшири далеч извън пределите на англоезичния свят и достигна до почти всяка страна по света, която има някаква тежест.11  

С това забележително произведение на нашия народен поет Иван Вазов, писано три години преди официалното започване на Михаиловата епоха, поздравявам българските професорки по света и у нас, радетелки на политически коректната уродливост “османско присъствие”, за които Баташкото клане не е нищо повече от “раздут битов инцидент”.   

Сравнявайки писаното от Вазов през ХIX век със сегашната политика на “таз Европа, в човещина прочута”, виждаме, че няма особена промяна – както политиката на наследниците на Бенджамин д’ Израели и лорд Дерби, така и тази на “ватиканский идол” продължават да са пропити от егоизъм и лицемерие. Около 140 години след азурическата вакханалия над българския народ цивилизованата Европа, в която “Мравката се пази и волът се не бий”, но която забрави християнските си корени, сама вкара вълците в кошарите на собствените си народи. И те тепърва ще усещат фаталните резултати на липсващата връзка с Христос, защото само Той е “добрият пастир”, който “душата си полага за овцете” (Йоан 10:11).                

                Векът!  

О, tempora, o, mores!  

Млъкнете вие, бедни хвалители на века,
във който назовахте свободен человека:
млъкнете с вашта правда, свобода и прогрес,
безумия, с които глушихте ни до днес!
Със нас се не ругайте! От срам се зачервете.
Защо тоз век нищожен велик го вий зовете?
Дали, че в него няма ни робство, ни разврат?
Дали, че ни обсипва със мир и благодат?
Или… че днес изново епохата настана,
която бе видяла Атила, Тамерлана?

II
От Дунава до Охрид, до Бялото море —
един народ нещастен под тежко иго мре!
В гори, в поля, в колиби, в долини и балкани
днес видиш само ужас и чуйш едно риданье.
Навред тирани, тигри зли, лакоми за стръв.
И слабите убити, и робите във кръв!
Села иззапустели, градища разрушени,
развалини димещи и черкви осквернени.
И челяди безбройни без покрив и без хлеб,
кои от мраз треперят и мрат от глад свиреп.
Момците на бесила, девойките в хареми —
и плачове, и мъки, и ужаси големи!
……………………………  

Ах, вижте тая майка как плаче и пищи!
И стиска си детето на своите гърди
и от убийци грозни, от острите им саби
се мъчи да го брани със свойте ръце слаби.
И дор не пада мъртва под удари безчет,
не пуща от гърди си любимий си предмет.
Тогава те го грабват, на сабите натикват,
подмятат го нагоре и диво се провикват
и тъй като празнуват със кървавий си лов,
бесовски песни пеят и тичат за по-нов!
Но вижте таз девица разплакана и тези
обръжени, гнуснави, запенени черкези…
Как тя се моли, вика с уплашено лице
и тегли се да бяга от зверски им ръце.
……………………………  

Каква достойна гледка! Отпреде и отзади —
вред видиш мърши гнили и трупове грамади,
й членове човешки разсени без разбор —
останки страховити от тоя страшен мор.
На, тук ръка паднала, там мъничко краченце
или главичка руса на някое детенце;
а татък — в кал се валят оглозгани глави
и дрехи женски, гнили и лъскави коси…
(Това да се опише, ах, нивга не могло би!)
Тук майки с кръв залени, с разтворени утроби,
там старци се тръшнали при скълцани деца
и юноши зелени с прободени сърца…
А между тях се лутат рой врани, орли, псета
кат на една трапеза ужасна и проклета!
И до предел най-краен да стигне мерзостта,
убийците се кълчат, играят по кръвта!

III
Какъв е тоз век страшен? Какви са тез години,
кои дела такива се вършат пред очи ни?
В кои тиранът волно играй с огън и с меч
и цял народ се треби чрез най-ужасен сеч?
Каква е таз Европа, с човещина прочута,
и зрителка спокойна на таз картина люта,
коя не ще да викне със глас неустрашим:
Махнете се, диваци! Не щем да ви търпим!
Но не!… Това не бива! В това се тя не меси,
че то не иде никак на нейни интереси
и тя желай да пази тоз стар и гнилий трон,
кой сявга е смущавал възточний небосклон.
За нея робът твар е по-долна и от скота,
когото пазят, милват, че той влече хомота;
че мрем или живеем — за нея все едно,
като че част не правим от нейното тело!
И нашта борба люта със този род на злото,
петно на нашто време и срам на обществото,
в Европа не повдига ни скръб, ни жал, ни гнев —
ах, ний сме гладйатори, които й правят кеф!

IV
Да, взех да мисля вече, че принципи човешки
не са освен досадни измислици глупешки,
че правда, братство, обич — едни са басни тук,
че думата свобода е само празен звук,
че милостта е глупост, че господ е металът,
кому се всички кланят, боят и свещи палят,
че злото се не махва чрез никакъв способ,
че силний все тиран е и слабий все е роб;
че таз цивилизация, че това християнство
не са освен измама, лъжа и шарлатанство;
насилството е правда и мерзостта е слава,
че нищо си нагона под свода не менява:
змията все е люта и Каин — все кръвник —
и человекът все е човек до този миг!

V
Но, музо възмутена, спри таз присъда страшна!
Тя може би е права, а може би и гряшна.
При всичко, че е грозен и мрачен наший век,
но правдата във него не е досущ без ек.
С порои кръв оквасен и пълн с картини страшни,
с позор, разврат, кланета, войни, вражди всегдашни,
той, колкото да бъде чудовищен и чер,
на проблески от доблест все дава ни пример.
И ако съществуват на туй нещастно време и гении на злото,
и изверги големи, каквито са например: зловещий Елиот[1],
Дизраели и Дерби — и всичкият им род
с кръвта Христова, който се някога накапа,
и ватиканский идол, чудовищний Рим-папа[2],
съюзник на Корана! — то има мъже днес,
венец на человека, на времето ни чест.
Тъй Ръсел благородни, на слабите бранител,
и славний Гарибалди, на робите любител,
които не един път вдигнаха своя глас,
ужасен за тирана и сладостен за нас;
Странгфорд и Брайт, и Гладстон, Фарлей, Хюго поетът
и други тям подобни, що кат лампади светят
във мрачината обща на деветнайстий век,
приятели и братя на страждущий човек.

VI
Но що е тоз век? Що е? Век чуден, в който злото
празнува и се бори победно със доброто,
епоха, що робството не може да търпи,
а пък тиран й трябва мирът да се крепи!
Противоречье!… Сцена на светли революций,
на мир, прогрес, свобода и на башибозуци!…
Де кръст и полумесец целуват се без срам,
де Пий на Мохамеда кади му тимиан,
де гръкът, син Канарев[3] и внук на Милтиада,
пече сами си братя под знака на Мурада,
де мравката се пази и волът се не бий,
а цял народ оставят тиран да го затрий!  


               12 септември 1876  

[1] Тогавашният английски посланик-туркофил в Цариград, който се застъпяше за турците.
[2] Папата бе приветствувал султана за победата му над Сърбия.
[3] Канарис е един от главните воеводи гръцки през гръцката борба за независимост.  

Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 7. март 1916 г. в Берлин и включена в СС 167 “Съвремие и минало в човешкия дух”  

“Дали цялата дейност на човека, с която той през целия си живот оформя преживяванията си в мисли и ги запазва в спомени, има някакво значение за цялата вселена? Или този процес на спомняне се разгръща само в нас?  

Материалистът трябва да отговори: “Разбира се, че този процес се извършва само в нас. След смъртта ние оставяме физическото си тяло в гроба и тогава онова, което сме съхранили като спомени, естествено угасва.” Сега няма да отговаряме на такива материалистични възражения, правили сме го често, но ще се спрем на нещо друго и ще поставим въпроса дали този процес на мислене и спомняне не е все пак нещо съвсем различно от разиграващото се в нашето спомняне. И действително е така. Докато мислим, докато образуваме мисли от преживяванията и ги запазваме като спомени, не само ние се занимаваме с мислите си, а с нашите мисли се занимава цялата трета йерархия на ангели, архангели и архаи. Ние не мислим само за себе си, а мислим и запазваме мислите си в нас, за да създадем поле за изява на ангели, архангели и архаи. Докато вярваме, че мислите ни живеят само в нас, три духовни йерархии се занимават с нашите мисли. И ние най-малко вършим с мислите си точно това, което е важно. Мислите са в нас, даже и когато сме ги забравили и по-късно ги извикваме от спомена. По същия начин както ние хората работим с машините на земята или ядем и пием, така и ангелите, архангелите и архаите работят с “тъкан”, изплетена, изтъкана, образувана от нашите мисли. Те непрекъснато работят над мислите ни. Следователно ние знаем само за единия аспект на мисловната дейност - този, който е откъм нас. Но има и втори аспект, който е от другата страна. За духовния поглед той изглежда по следния начин: Докато мислите ни са в нас, отвън споменатите духовни същества работят с тях и ги тъкат, така че ако разберем това, ще си кажем, че мисловният ни процес действително не е нещо излишно в света. Нашият мисловен процес не е само за нас, а участва в цялото мирово развитие и позволява постоянно да се втъкава нещо ново в него. Ако не бяхме родени като отделни хора, не бяхме мислили и съхранявали спомени, то след смъртта ни парчето, което може да бъде изтъкано от нашите мисли, което не тъчем ние сами, би било изгубено за мировото развитие. И когато после преминем през портата на смъртта (който процес често сме описвали), знаем, че сваляме физическото си тяло и то бива предадено по някакъв начин на земните елементи. Етерното ни тяло остава известно време и за нашата вътрешност то отначало изглежда като огромна панорама на живота, която се разгръща пред нас. Всичко, за което иначе си спомняме във времето, бива поставено едновременно като гигантска панорама около нас в огромно табло на живота. След това етерното тяло се отвързва от нас, сякаш се изсмуква. Кой прави това? Това правят съществата от споменатите три йерархии, те постепенно го втъкават в мировия етер, така че след смъртта ни тази негова тъкан се състои от това, което сме добавили по време на живота си между раждането и смъртта, преработено от съществата на трите йерархии над нас. От нас те вземат това, което сме добавили, което преди раждането ни още го е нямало и то бива втъкано в цялата Вселена. До това разбиране стига всеки човек, който премине през портата на смъртта. Защото за него тогава настъпва нещо, което можем да опишем по следния начин. Вижте, етерното тяло на човека е освободено от него, етерната му тъкан е прибавена към общия миров етер и това, което е носил в себе си по време на живота, сега е навън - това е важно. Знаещият тези неща ги назовава с едно кратко изречение, което отново и отново трябва да поставяме в медитация пред душата си, защото то характеризира един важен и съществен процес. Можем да кажем, че Вътрешното става Външно, тоест това, което винаги сме чувствали като наша вътрешност, наш мисловен живот, става нещо външно, външен свят. Както е вярно, че ни обграждат реки и планини, дървета, облаци и звезди, така е вярно и че след смъртта ни настъпва нещо, което можем да характеризираме така: Това, което по време на физическия ни живот е живяло в нас, сега е станало парче от външния свят, така че можем да го видим, да го наблюдаваме.  

Но освен етерно тяло ние имаме и астрално. Светът на нашето астрално тяло най-напред го осъзнаваме, чувствайки го като мислене. Аз току-що охарактеризирах мисленето, то изпраща импулсите си към етерното тяло, така че в астралното тяло самото мислене не може да се осъзнае. Едва чувството и волята могат да се осъзнаят в астралното тяло. Ние цял живот чувстваме и искаме. Питаем определени чувства към определени преживявания. Това са процеси в астралното ни тяло. Това е пък специфичното за него тъкане, но не в мисли, както преди малко казах, а тъкане в импулси за чувства и воля, в подтик към искане. И върху това, което цял живот чувстваме и имаме като волева подбуда, работят висши йерархии, то също е работно поле за висши същества. Както съществата от третата йерархия работят над мислите ни, така съществата от втората йерархия, та дори престолите работят над чувствата и волевите ни импулси.”  

          Списък на духовните същества в последователност отгоре надолу:  

Първа йерархия - серафими (духове на любовта), херувими (духове на хармонията), престоли (духове на волята)  

Втора йерархия - господства (духове на мъдростта), сили (духове на движението), власти (елохими, духове на формата)  

Трета йерархия - архаи (духове на личността), архангели (духове на огъня), ангели (духове на живота)  

Човек - предстои да стане духовно същество (дух на любовта и свободата) - в случай, че успее да изпълни еволюционната си задача