Тук ще публикувам откъси от непреведените книги на Рудолф Щайнер, както и други тематично свързани материали, неизвестни у нас.
Постинги в блога от 04.01.2019 г.
Тази година се навършват 30 години от падането на социализма и хората от поколението, родено през или около 1989 година, освен че са връстници на свободата в Източна Европа, са и читателите, които непосредствено поеха в ръцете си прясно излезлите книги на Джоан Роулинг от поредицата за Хари Потър. На всички, които през 2019 година ще навършат 30 години, посвещавам този материал.
Някои може би са гледали навремето (в началото на нашия век) по телевизията опашките от млади почитатели, облечени като вещици и вещери, които от среднощ се трупаха пред големите западноевропейски книжарници в деня, когато трябваше да излезе поредният том на “Хари Потър”. Беше се създала истинска истерия около момчето с очилата от седемте тома на Джоан Роулинг. Както пророчески казва една от магьосниците в първия том, “Той ще стане прочут… ще стане легенда… Не бих се изненадала в бъдеще днешният ден да е известен като деня на Хари Потър… Ще се пишат книги за Хари… всяко дете по света ще знае името му!“
Но преди “Хари Потър” през 60те години на 20. век се случват други две неща – започва да става известна магията уика (wicca), която в последствие се регистрира като нова религия - разновидност на неопаганизма, а също и покрай хипи-движението се популяризират някои инспирирани от Луцифер песни. В една от тях – “Звукът на тишината” (“Sound of Silence“) на Пол Саймън и Арт Гарфънкъл се пее за семето, което се посява, докато поколението спи - “видението, посадено в ума ми, остава” - (“the vision that was planted in my brain still remains”). И с поредицата за “Хари Потър” и възникналата около нея истерия в подсъзнанието на едно поколение беше посадено нещо, което сме длъжни да наблюдаваме накъде ще избие, защото въпреки хубавия си вид, семето не беше особено читаво.
Поредицата за Хари Потър е безспорно невероятно увлекателна, написана с огромно въображение. Всъщност с оглед на някои безспорни окултни истини, казани в завоалирана форма, както и на основните внушения, по никакъв начин не можем да приемем, че поредицата е просто плод на фантазията на авторката. Никой не е в състояние да ме убеди, че една безработна учителка по английски, колкото и да е талантлива, може да сътвори такова мащабно произведение, завършващо на края на седмия (!) том с войната на белите срещу черните магове. Очевидни са инспирациите от определени духовни светове, дотолкова повече, че след “Хари Потър” Роулинг не написа нищо значимо – книгите й, излезли след седемте тома на магьосническата поредица, не са нищо особено. Но кои висши сили са инспирирали авторката? Според мен това е Луцифер и отговора откриваме в някои изречения, разхвърляни в томовете. Тук ще се опитам да обърна внимание на отделни факти.
В “Хари Потър” хората се делят на две групи – мъгъли и магьосници. Мъгълите, както читателите може би помнят, са хората, живеещи само в материалния свят, отричащи свръхсетивното, крайните материалисти. Техният свят е отделен от света на магьосниците – хора, които по рождение имат свръхсетивни способности. И тук трябва да се посочи основният проблем на иначе много увлекателната поредица – светът, противоположен на крайния материализъм не е, както бихме предположили, светът на духовното, а светът на хора-магьосници. Там се мяркат различни същества, действително съществуващи или съществували някога в процеса на еволюцията (природни духове от типа на таласъми, леприкони или домашни духчета, великани, същества, представляващи нещо средно между растение и животно, каквито действително е имало на Старата Луна), както и многобройни измислени причудливи създания. Всичко има в света на магьосниците, който минава в книгата за духовен, единствено духовните йерархии не присъстват там – от ангели, архангели, архаи и т.н. до серафими и херувими не виждаме никого. Но най-важното е, че Христос го няма, а без него няма как белите магове да победят черните. Книгата е вълнуваща, макар и по луциферически силно изкривена енциклопедия на магическото. Поне първите два тома, в които злото още не е набрало сила, са особено привлекателни за съвсем млади читатели.
В “Хари Потър” се разказва за вълнуващия живот на учениците в училището за магьосници “Хогуортс”, в което само избрани деца биват поканени. Там се ядат вълшебни сладкиши, има летящи лимонадени стрелички, магазинче за лъготийки-магийки, бонбони, от които започваш да повръщаш и имаш оправдание да излезеш от час, след което изяждаш втората половина от бонбона и повръщането веднага спира и пр. Описани са всякакви причудливи предмети. У семейство Уизли например имат стенен часовник с една стрелка, без цифри, но с надписи „Време за чай“, „Време за хранене на кокошките“ или „Закъсняваш!“. Също така огледалото им при оглеждане в него може да ти каже “Я се загащи, мърльо!” Играе се шах с живи фигури, има крещящи книги, огледало на желанията, избухващи писма тип “конско”, Хари си служи с мантия невидимка. Изобщо читателят се потопява в една много очарователна и привлекателна атмосфера, още повече, че училището за магьосници се помещава в стар замък с тайни коридори, говорещи картини, духове-бродници и т.н. Магическото е представено по безспорно атрактивен начин - Луцифер не случайно се явява инспиратор на художественото творчество.
Но някои неща, казани пътьом в книгата, трябва да ни накарат да бъдем нащрек – като например съдържащото се уж в “История на магията” цитатче: “Магьосницата или магьосникът използвали елементарната магия за замразяване на огъня и се престрували, че крещят от болка, докато се наслаждавали на лекия гъдел от пламъците. Орисницата Уенделин например толкова обичала да я горят на клада, че се преобразявали и се оставяла да я залавят цели четиридесет и седем пъти.“ Това звучи направо като подигравка към загиналите на кладите на инквизицията богомили и техните издънки в Средна и Западна Европа. Много от тях са притежавали свръхсетивни и/или лечителски способности, но постигнати чрез самоусъвършенстването и следването на Христос.
Между двата свята – на мъгъли и магьосници - съществува разделение, първите не знаят за вторите или се ужасяват от тях, ако имат такъв човек в рода си. Една част от магьосниците имат определено расистки възгледи – държат на чистата кръвна линия и не се смесват с мъгълите, които презират. Това можем да го отчетем спокойно и като намек за кралските и благородническите родове на Англия, които държат на брака с чистокръвен аристократ. Но и при тях, както и при магьосниците това изискване постепенно се размеква – “Повечето магьосници напоследък са от смесени бракове. Та ако не създавахме семейства с мъгъли, досега отдавна да сме изчезнали!“
Други магьосници, като семейство Уизли, са настроени приятелски към обикновените хора. Артър Уизли дори се възхищава на техническите изобретения, направени без магия (“Направо гениално! Какви неща са измислили мъгълите!”). Чувството за хумор на авторката към школската медицина е доста свежо. Например в болницата за магьосници “Свети Мунго” Хари пита Рон: “Тези тук доктори ли са?” – “Доктори ли! — сепна се приятелят му. — Ония смахнати мъгъли, дето режат хората ли? Не, това тук са лечители.“
Както стана дума, Христовият импулс, който след Поврата на времената замени всички езически практики и ритуали, станали още преди това неправомерни, не присъства в книгата. Вместо това описаните в нея магьоснически практики с правене на отвари, магически заклинания, проклятия и т.н. се базират на споменатата магия уика или уича (wicca, от староанглийската дума за магьосник). За нея почва да се говори в началото на 20. век, но по-популярна става през 60те години като нов вид духовност - възродено езичество, свързано с природата и мистериите. Уика е религията на вещиците - последователите й се наричат вещери и вещици. За основател се смята Джералд Брусо Гарднър, който е заимствал някои ритуали и от Алистър Кроули – известен главно със сексуалните си черни практики.
В американската разновидност на уика са вплетени африкански и индиански шамански практики, а в английската – келтски и германски традиции. В уика има и посвещение с три степени – първата е степента на богинята и водата, втората е степента на бога и при нея последователят става жрец, който има право да ръководи, собствен ковен (група от 13 души). В третата степен посвещаваният се свързва с универсалната енергия, тогава богът и богинята се съединяват. В рамките на инициацията се предава и ръчно написаната “книга на сенките” с ритуали и призовавания. Основна част от ритуалите са астралните пътувания, които се смятат за магическо средство. Някога те са били стимулирани с наркотични вещества (т.нар. помади за летене”). За развитието на уика голяма роля е изиграл т.нар. “Херметичен орден на златната зора”. Атрибутите на уика са вещерски, каквито ги знаем от приказките или от “Хари Потър” – вълшебна пръчка (служи за насочване на енергии), котел (за ритуални смески), метла (за ритуално очистване) и пр. Символът на уика е пентаграм, ограден в кръг.
Та общо-взето, това е, което е залегнало в основата на книгата – стари езически практики, които се възраждат неправомерно във време, когато вече са си изпяли песента, защото днешният човек има такова телесно устройство, че в повечето съвременници не е останало нищо от предишните свръхсетивни способности. У нас все още има много хора със запазени атавистични дарби, но колко от тях ги използват правомерно, разбирай безсребрено, в полза на хората? Към такива ритуални практики спадат и циганската магия (за любов, разлъка и каквото и да е), заклинанията на ходжите, баенето и т.н. Някога проклятието, изречено от египетските жреци, е било толкова силно, че е действало даже векове след изричането на съответните думи – върху първия, дръзнал да проникне във фараонската гробница. Днешната материалистична наука има какви ли не теории за спори, отровни газове и пр., но истинската причина за смъртта на толкова много западни любопитковци, влезли в пирамидите, е както казва и Рудолф Щайнер, именно силата на жреческото проклятие. В днешно време обаче е модерен лафът “Дума дупка не прави”, така че е ясно колко сме далече от онези времена и колко мощ има уиката.
Нека се спрем на някои по-интересни персонажи от книгата. Директорът Албус (лат. ‘бял’) Дъмбълдор е типичният бял маг. През младостта си се е увличал от идеята за налагане със сила на политически режим на магьосниците над останалите хора и магическите същества, уж за доброто на всички (направо си мирише на комунизъм), но се е отдалечил от тях. Защитник е на всички хора. Допуска в училището “Хогуортс” всеки, който има магьоснически заложби, не само деца от стари магьоснически родове („Както винаги отдавате прекалено голямо значение на така наречената чиста кръв! Не искате да разберете, че не е важно като какъв е роден някой, а какъв е станал!“) Той е един от малкото, които наричат злия магьосник Волдемор (фр. “полет на смъртта”) с истинското му име: “Наричай го Волдемор, Хари. Използвай винаги истинските имена на нещата. Страхът от едно име увеличава страха от самото нещо.“ Интересен и атрактивен образ, но наскоро прочетох изказване на Джоан Роулинг във връзка с това, че актьорът, превъплътил се в този образ, бил хомосексуален – “Ами той този герой беше всъщност замислен като такъв”. В книгата няма и намек за хомосексуални наклонности на Дъмбълдор, но явно Роулинг откликва на нуждата на ЛГБТИ…- общността от светли примери, с които да вербува нови членове сред децата.
Олицетворението на злото - лорд Волдемор - не е инкорпориран в човешко тяло изостанал архангел, а си е от човешки произход – нечистокръвното сираче Том Ридъл, което от малко има склонност към жестокост. То притежава способности да стане черен маг, които с течение на времето развива до съвършенство. Около него се събира армия от хора и черни същества (дементори), готови да му служат. След като опитът да убие Хари като бебе не успява, Волдемор загубва тялото си и има форма само, когато може да стане част от тялото на друг. Обаче винаги се намират желаещи да го приютят в своите сърца и души.
По чисто масонска традиция около Албус Дъмбълдор се сформира таен орден – “орденът на Феникса”, в който са обединени белите магове. Хари и приятелите му си образуват пък една “младежка секция” – “Войнството на Дъмбълдор”. Според Дъмбълдор на способността на ариманичния Волдемор да сее раздор и вражди може да се противопоставят само не по-малко силни връзки на приятелство и доверие.
Един изключително интересен образ е професор Северус Снейп (от англ. severe ‘сериозен, строг’), когото Дъмбълдор внедрява като магьосническа версия на Щирлиц - агент на добрите - в редиците на злите. Той играе ролята си сред развилнелите се фашизоидни привърженици на Волдемор толкова успешно, че заблуждава всички. Описан е като мазен, противен и зъл учител, който само тормози Хари. Но точно тук е разковничето, за което не всеки би се сетил - само ако имаме дразнител можем чрез страданията като мидата да отделим перла – да развием качествата, необходими за справянето със злото. Затова и Хари в ежедневното принудително съприкосновение с такъв мощен дразнител се развива като истински водач и бял маг, който доброволно отива да пожертва живота си за другите и затова оцелява. И тук само има лек намек за Христовото “Защото, който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си заради Мен, ще го намери" (Матей 16:24-25).
Къде е проблемът в книгата? Проблемът е, че у читателя се създава лъжливата представа, че със злото можем да се борим, размахвайки разни вълшебни пръчки и изричайки магии. Духовното израстване на човека и превръщането му в бял маг категорично няма да стане по този път. Духовното посвещение има степени, които се преминават не чрез изпити по магии, а чрез усилена работа най-вече върху себе си, самоусъвършенстване, безкористно служене на другите. Само така духовните сетива на човека могат да се отворят и той евентуално да придобие по-необикновени способности. Знаем за Преподобна Стойна, която е имала не само ясновидство, но е владеела и левитацията, за индийските чудотворци като Сай Баба, които са можели да материализират предмети от нищото. Тези способности се дължат на изминат път на посветен, а не на упражняване в магия. Магии като материализация, присъствие на две места едновременно могат да вършат само високо еволюирали човеци, това не се учи в училище. Но не присъства ли Христос в центъра, то всяко посвещение към днешния момент трябва да се смята за неправомерно – на ложите, неоезическите уика-практики и пр. По време на ритуалите, чийто дълбок смисъл повечето последователи не познават, в тези групи се вмъкват неправомерни същества.
Любимите знаци, символи и жестове на масонските ложи са представени чрез Ксенофилиус Лъвгуд: “Човек използва символа, за да се „разкрие пред други, които вярват, с надеждата, че те биха могли да му помогнат в търсенето на Даровете на смъртта.“ Ксенофилиус Лъвгуд има интересно име – ксенофил е обратното на ксенофоб, значи нещо като Чуждолюб Добролюбов. Но за съжаление проявява подлост и малодушие, предавайки Хари и приятелите му на тъмните с надеждата, че ще спаси дъщеря си. Типичен представител на ложите с всичките им мурафети, знаци, кухи символи, ръкостискания и пр., при които обаче липсва истинско посвещение, всичко остава в рамките на маскарадното. Магията на хората с мантии, които от време на време се събират и пращат платени съобщения до пресата, за да пишат за тях, е тип циркаджийска. Но блестящите и привлекателни за младите читатели светове на церемониалната и езическа магия им създават погрешното впечатление, че е достатъчно човек да знае подходящите вълшебни думи, заклинания и да се упражнява много, за да се превърне в бял маг. След излизането на поредицата за Хари Потър в Америка имало толкова много желаещи да станат членове на клубове, практикуващи уика, че се наложило да назначат допълнителен персонал да отговаря на писмата. Да кажем още веднъж - практикуването на предхристиянски езически култове и ритуали, опирането на масонските братства (създаването на таен орден) – всичко, което ни връща към миналото, е неправомерно и идва от Луцифер. Затова трябва да сме бдителни, когато се появи един такъв мощен импулс, какъвто е поредицата за Хари Потър.
Някои може би са гледали навремето (в началото на нашия век) по телевизията опашките от млади почитатели, облечени като вещици и вещери, които от среднощ се трупаха пред големите западноевропейски книжарници в деня, когато трябваше да излезе поредният том на “Хари Потър”. Беше се създала истинска истерия около момчето с очилата от седемте тома на Джоан Роулинг. Както пророчески казва една от магьосниците в първия том, “Той ще стане прочут… ще стане легенда… Не бих се изненадала в бъдеще днешният ден да е известен като деня на Хари Потър… Ще се пишат книги за Хари… всяко дете по света ще знае името му!“
Но преди “Хари Потър” през 60те години на 20. век се случват други две неща – започва да става известна магията уика (wicca), която в последствие се регистрира като нова религия - разновидност на неопаганизма, а също и покрай хипи-движението се популяризират някои инспирирани от Луцифер песни. В една от тях – “Звукът на тишината” (“Sound of Silence“) на Пол Саймън и Арт Гарфънкъл се пее за семето, което се посява, докато поколението спи - “видението, посадено в ума ми, остава” - (“the vision that was planted in my brain still remains”). И с поредицата за “Хари Потър” и възникналата около нея истерия в подсъзнанието на едно поколение беше посадено нещо, което сме длъжни да наблюдаваме накъде ще избие, защото въпреки хубавия си вид, семето не беше особено читаво.
Поредицата за Хари Потър е безспорно невероятно увлекателна, написана с огромно въображение. Всъщност с оглед на някои безспорни окултни истини, казани в завоалирана форма, както и на основните внушения, по никакъв начин не можем да приемем, че поредицата е просто плод на фантазията на авторката. Никой не е в състояние да ме убеди, че една безработна учителка по английски, колкото и да е талантлива, може да сътвори такова мащабно произведение, завършващо на края на седмия (!) том с войната на белите срещу черните магове. Очевидни са инспирациите от определени духовни светове, дотолкова повече, че след “Хари Потър” Роулинг не написа нищо значимо – книгите й, излезли след седемте тома на магьосническата поредица, не са нищо особено. Но кои висши сили са инспирирали авторката? Според мен това е Луцифер и отговора откриваме в някои изречения, разхвърляни в томовете. Тук ще се опитам да обърна внимание на отделни факти.
В “Хари Потър” хората се делят на две групи – мъгъли и магьосници. Мъгълите, както читателите може би помнят, са хората, живеещи само в материалния свят, отричащи свръхсетивното, крайните материалисти. Техният свят е отделен от света на магьосниците – хора, които по рождение имат свръхсетивни способности. И тук трябва да се посочи основният проблем на иначе много увлекателната поредица – светът, противоположен на крайния материализъм не е, както бихме предположили, светът на духовното, а светът на хора-магьосници. Там се мяркат различни същества, действително съществуващи или съществували някога в процеса на еволюцията (природни духове от типа на таласъми, леприкони или домашни духчета, великани, същества, представляващи нещо средно между растение и животно, каквито действително е имало на Старата Луна), както и многобройни измислени причудливи създания. Всичко има в света на магьосниците, който минава в книгата за духовен, единствено духовните йерархии не присъстват там – от ангели, архангели, архаи и т.н. до серафими и херувими не виждаме никого. Но най-важното е, че Христос го няма, а без него няма как белите магове да победят черните. Книгата е вълнуваща, макар и по луциферически силно изкривена енциклопедия на магическото. Поне първите два тома, в които злото още не е набрало сила, са особено привлекателни за съвсем млади читатели.
В “Хари Потър” се разказва за вълнуващия живот на учениците в училището за магьосници “Хогуортс”, в което само избрани деца биват поканени. Там се ядат вълшебни сладкиши, има летящи лимонадени стрелички, магазинче за лъготийки-магийки, бонбони, от които започваш да повръщаш и имаш оправдание да излезеш от час, след което изяждаш втората половина от бонбона и повръщането веднага спира и пр. Описани са всякакви причудливи предмети. У семейство Уизли например имат стенен часовник с една стрелка, без цифри, но с надписи „Време за чай“, „Време за хранене на кокошките“ или „Закъсняваш!“. Също така огледалото им при оглеждане в него може да ти каже “Я се загащи, мърльо!” Играе се шах с живи фигури, има крещящи книги, огледало на желанията, избухващи писма тип “конско”, Хари си служи с мантия невидимка. Изобщо читателят се потопява в една много очарователна и привлекателна атмосфера, още повече, че училището за магьосници се помещава в стар замък с тайни коридори, говорещи картини, духове-бродници и т.н. Магическото е представено по безспорно атрактивен начин - Луцифер не случайно се явява инспиратор на художественото творчество.
Но някои неща, казани пътьом в книгата, трябва да ни накарат да бъдем нащрек – като например съдържащото се уж в “История на магията” цитатче: “Магьосницата или магьосникът използвали елементарната магия за замразяване на огъня и се престрували, че крещят от болка, докато се наслаждавали на лекия гъдел от пламъците. Орисницата Уенделин например толкова обичала да я горят на клада, че се преобразявали и се оставяла да я залавят цели четиридесет и седем пъти.“ Това звучи направо като подигравка към загиналите на кладите на инквизицията богомили и техните издънки в Средна и Западна Европа. Много от тях са притежавали свръхсетивни и/или лечителски способности, но постигнати чрез самоусъвършенстването и следването на Христос.
Между двата свята – на мъгъли и магьосници - съществува разделение, първите не знаят за вторите или се ужасяват от тях, ако имат такъв човек в рода си. Една част от магьосниците имат определено расистки възгледи – държат на чистата кръвна линия и не се смесват с мъгълите, които презират. Това можем да го отчетем спокойно и като намек за кралските и благородническите родове на Англия, които държат на брака с чистокръвен аристократ. Но и при тях, както и при магьосниците това изискване постепенно се размеква – “Повечето магьосници напоследък са от смесени бракове. Та ако не създавахме семейства с мъгъли, досега отдавна да сме изчезнали!“
Други магьосници, като семейство Уизли, са настроени приятелски към обикновените хора. Артър Уизли дори се възхищава на техническите изобретения, направени без магия (“Направо гениално! Какви неща са измислили мъгълите!”). Чувството за хумор на авторката към школската медицина е доста свежо. Например в болницата за магьосници “Свети Мунго” Хари пита Рон: “Тези тук доктори ли са?” – “Доктори ли! — сепна се приятелят му. — Ония смахнати мъгъли, дето режат хората ли? Не, това тук са лечители.“
Както стана дума, Христовият импулс, който след Поврата на времената замени всички езически практики и ритуали, станали още преди това неправомерни, не присъства в книгата. Вместо това описаните в нея магьоснически практики с правене на отвари, магически заклинания, проклятия и т.н. се базират на споменатата магия уика или уича (wicca, от староанглийската дума за магьосник). За нея почва да се говори в началото на 20. век, но по-популярна става през 60те години като нов вид духовност - възродено езичество, свързано с природата и мистериите. Уика е религията на вещиците - последователите й се наричат вещери и вещици. За основател се смята Джералд Брусо Гарднър, който е заимствал някои ритуали и от Алистър Кроули – известен главно със сексуалните си черни практики.
В американската разновидност на уика са вплетени африкански и индиански шамански практики, а в английската – келтски и германски традиции. В уика има и посвещение с три степени – първата е степента на богинята и водата, втората е степента на бога и при нея последователят става жрец, който има право да ръководи, собствен ковен (група от 13 души). В третата степен посвещаваният се свързва с универсалната енергия, тогава богът и богинята се съединяват. В рамките на инициацията се предава и ръчно написаната “книга на сенките” с ритуали и призовавания. Основна част от ритуалите са астралните пътувания, които се смятат за магическо средство. Някога те са били стимулирани с наркотични вещества (т.нар. помади за летене”). За развитието на уика голяма роля е изиграл т.нар. “Херметичен орден на златната зора”. Атрибутите на уика са вещерски, каквито ги знаем от приказките или от “Хари Потър” – вълшебна пръчка (служи за насочване на енергии), котел (за ритуални смески), метла (за ритуално очистване) и пр. Символът на уика е пентаграм, ограден в кръг.
Та общо-взето, това е, което е залегнало в основата на книгата – стари езически практики, които се възраждат неправомерно във време, когато вече са си изпяли песента, защото днешният човек има такова телесно устройство, че в повечето съвременници не е останало нищо от предишните свръхсетивни способности. У нас все още има много хора със запазени атавистични дарби, но колко от тях ги използват правомерно, разбирай безсребрено, в полза на хората? Към такива ритуални практики спадат и циганската магия (за любов, разлъка и каквото и да е), заклинанията на ходжите, баенето и т.н. Някога проклятието, изречено от египетските жреци, е било толкова силно, че е действало даже векове след изричането на съответните думи – върху първия, дръзнал да проникне във фараонската гробница. Днешната материалистична наука има какви ли не теории за спори, отровни газове и пр., но истинската причина за смъртта на толкова много западни любопитковци, влезли в пирамидите, е както казва и Рудолф Щайнер, именно силата на жреческото проклятие. В днешно време обаче е модерен лафът “Дума дупка не прави”, така че е ясно колко сме далече от онези времена и колко мощ има уиката.
Нека се спрем на някои по-интересни персонажи от книгата. Директорът Албус (лат. ‘бял’) Дъмбълдор е типичният бял маг. През младостта си се е увличал от идеята за налагане със сила на политически режим на магьосниците над останалите хора и магическите същества, уж за доброто на всички (направо си мирише на комунизъм), но се е отдалечил от тях. Защитник е на всички хора. Допуска в училището “Хогуортс” всеки, който има магьоснически заложби, не само деца от стари магьоснически родове („Както винаги отдавате прекалено голямо значение на така наречената чиста кръв! Не искате да разберете, че не е важно като какъв е роден някой, а какъв е станал!“) Той е един от малкото, които наричат злия магьосник Волдемор (фр. “полет на смъртта”) с истинското му име: “Наричай го Волдемор, Хари. Използвай винаги истинските имена на нещата. Страхът от едно име увеличава страха от самото нещо.“ Интересен и атрактивен образ, но наскоро прочетох изказване на Джоан Роулинг във връзка с това, че актьорът, превъплътил се в този образ, бил хомосексуален – “Ами той този герой беше всъщност замислен като такъв”. В книгата няма и намек за хомосексуални наклонности на Дъмбълдор, но явно Роулинг откликва на нуждата на ЛГБТИ…- общността от светли примери, с които да вербува нови членове сред децата.
Олицетворението на злото - лорд Волдемор - не е инкорпориран в човешко тяло изостанал архангел, а си е от човешки произход – нечистокръвното сираче Том Ридъл, което от малко има склонност към жестокост. То притежава способности да стане черен маг, които с течение на времето развива до съвършенство. Около него се събира армия от хора и черни същества (дементори), готови да му служат. След като опитът да убие Хари като бебе не успява, Волдемор загубва тялото си и има форма само, когато може да стане част от тялото на друг. Обаче винаги се намират желаещи да го приютят в своите сърца и души.
По чисто масонска традиция около Албус Дъмбълдор се сформира таен орден – “орденът на Феникса”, в който са обединени белите магове. Хари и приятелите му си образуват пък една “младежка секция” – “Войнството на Дъмбълдор”. Според Дъмбълдор на способността на ариманичния Волдемор да сее раздор и вражди може да се противопоставят само не по-малко силни връзки на приятелство и доверие.
Един изключително интересен образ е професор Северус Снейп (от англ. severe ‘сериозен, строг’), когото Дъмбълдор внедрява като магьосническа версия на Щирлиц - агент на добрите - в редиците на злите. Той играе ролята си сред развилнелите се фашизоидни привърженици на Волдемор толкова успешно, че заблуждава всички. Описан е като мазен, противен и зъл учител, който само тормози Хари. Но точно тук е разковничето, за което не всеки би се сетил - само ако имаме дразнител можем чрез страданията като мидата да отделим перла – да развием качествата, необходими за справянето със злото. Затова и Хари в ежедневното принудително съприкосновение с такъв мощен дразнител се развива като истински водач и бял маг, който доброволно отива да пожертва живота си за другите и затова оцелява. И тук само има лек намек за Христовото “Защото, който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си заради Мен, ще го намери" (Матей 16:24-25).
Къде е проблемът в книгата? Проблемът е, че у читателя се създава лъжливата представа, че със злото можем да се борим, размахвайки разни вълшебни пръчки и изричайки магии. Духовното израстване на човека и превръщането му в бял маг категорично няма да стане по този път. Духовното посвещение има степени, които се преминават не чрез изпити по магии, а чрез усилена работа най-вече върху себе си, самоусъвършенстване, безкористно служене на другите. Само така духовните сетива на човека могат да се отворят и той евентуално да придобие по-необикновени способности. Знаем за Преподобна Стойна, която е имала не само ясновидство, но е владеела и левитацията, за индийските чудотворци като Сай Баба, които са можели да материализират предмети от нищото. Тези способности се дължат на изминат път на посветен, а не на упражняване в магия. Магии като материализация, присъствие на две места едновременно могат да вършат само високо еволюирали човеци, това не се учи в училище. Но не присъства ли Христос в центъра, то всяко посвещение към днешния момент трябва да се смята за неправомерно – на ложите, неоезическите уика-практики и пр. По време на ритуалите, чийто дълбок смисъл повечето последователи не познават, в тези групи се вмъкват неправомерни същества.
Любимите знаци, символи и жестове на масонските ложи са представени чрез Ксенофилиус Лъвгуд: “Човек използва символа, за да се „разкрие пред други, които вярват, с надеждата, че те биха могли да му помогнат в търсенето на Даровете на смъртта.“ Ксенофилиус Лъвгуд има интересно име – ксенофил е обратното на ксенофоб, значи нещо като Чуждолюб Добролюбов. Но за съжаление проявява подлост и малодушие, предавайки Хари и приятелите му на тъмните с надеждата, че ще спаси дъщеря си. Типичен представител на ложите с всичките им мурафети, знаци, кухи символи, ръкостискания и пр., при които обаче липсва истинско посвещение, всичко остава в рамките на маскарадното. Магията на хората с мантии, които от време на време се събират и пращат платени съобщения до пресата, за да пишат за тях, е тип циркаджийска. Но блестящите и привлекателни за младите читатели светове на церемониалната и езическа магия им създават погрешното впечатление, че е достатъчно човек да знае подходящите вълшебни думи, заклинания и да се упражнява много, за да се превърне в бял маг. След излизането на поредицата за Хари Потър в Америка имало толкова много желаещи да станат членове на клубове, практикуващи уика, че се наложило да назначат допълнителен персонал да отговаря на писмата. Да кажем още веднъж - практикуването на предхристиянски езически култове и ритуали, опирането на масонските братства (създаването на таен орден) – всичко, което ни връща към миналото, е неправомерно и идва от Луцифер. Затова трябва да сме бдителни, когато се появи един такъв мощен импулс, какъвто е поредицата за Хари Потър.
Търсене
За този блог
Гласове: 6196
