Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 13. ноември 1909 г. в Щутгарт и включена в СС 117 “Дълбоките тайни на формирането на човечеството в светлината на евангелията”


“Защо толкова много хора днес не помнят миналите си инкарнации? Въпросът е изключително важен. Хората не помнят предишните си прераждания,  макар повече или по-малко да са били ясновиждащи в старите времена, защото тогава не са били изградили онези качества, които са именно качествата на аза. Защото не става въпрос за това човек да е формирал ясновидски способности, а онова, което трябва да се види, наистина да е вече изградено. Ако хората, макар и да са били големи ясновидци в миналото, не са се постарали да си изградят именно способностите на аза - способност за мислене, за различаване - специфичните способности на човешкия аз на земята, то тогава азът не е присъствал в предните инкарнации. Себето не е било там. За какво да си спомня тук човек?   

В предната инкарнация човек е трябвало да се постарае да има затворен в себе си аз. За това става въпрос! Така че днес могат да си спомнят за предни животи само хората, които са работили в тези животи със средствата на мисленето, на логиката, на различителната способност. Тези хора могат да си спомнят предните си животи. При някой може ясновидството да не е толкова изградено, ако не е работил в предните инкарнации със средствата на различителната способност, на логическото мислене, тогава този човек няма да може да си припомни предните животи. Някога той не е поставил жалона, за който трябва да си спомни. И ще видите, че човек, който действително разбира антропософията, ще пожелае да започне да овладява без отлагане именно тези способности за задълбочено мислене.  

Ще кажете: като стана ясновидец, от само себе си ще развия тази способност за логическо мислене. Това не е вярно. Защо боговете въобще са създали човека?  Затова, защото само в човека те можеха да развият способностите, които иначе нямаше как въобще да развият - способността за мислене, способността да си представи човек нещо мислено, така че тези мисли да се свържат с различаването. Тази способност може да се развие само на земята, тя преди въобще не е съществувала. Тя можа да възникне само защото беше създаден човекът.  

Ако искаме да употребим сравнение, можем да вземем за пример едно семенце, например житното зърно. Колкото и дълго да го гледате, от него няма да поникне пшеница. Трябва да го посадите в земята, за да расте то, за да започнат да действатвърху него силите на растежа. Това, което божествено-духовните същества са имали преди създаването на човека, може да бъде сравнено с житното зърно. Ако то трябва да узрее под формата на мисли, трябва да бъде отгледано от човека на земята. Няма друга възможност да се отгледат мисли от висшите йерархии, освен те да бъдат посадени в човешките инкарнации. Така че онова, което мислят хората на физически план, е нещо неповторимо и то трябва да бъде прибавено към онова, което е възможно във висшите светове. Човекът действително е бил необходим, иначе боговете нямаше да го създадат. Боговете създадоха човека, за да получат това, което имаха под формата на мислите на човека. Така онова, което слиза от духовния свят, никога не би получило формата на мисъл, ако човекът не му придаде тази форма на мисъл. И който не иска да мисли на земята, той отнема на боговете това, на което те разчитат и следователно такъв човек не може да изпълни истинската си задача и смисъла на човешкото съществуване на земята. Човекът може да постигне това само в онези свои инкарнации, в които започне действително да извършва мисловна дейност.”    

Откъс от антикварното издание “Кратки виенски мемоари или късчета от Виена” на Франц Грефер, от 1918 година (първо издание 1845 г.), в което авторът предава записаните спомени на своя чичо Рудолф Грефер (1734 – 1817), известен австрийски търговец на книги и любител алхимик 


                                    „Сен-Жермен при адептите във Виена     

Един ден се разпространи слухът, че маркиз Сен-Жермен, най-загадъчната от всички мистериозни личности, е във Виена. Сякаш ток премина през телата на онези, които бяха чували името му. Нашият алхимичен кръжец беше разтърсен до най-вътрешната си част.  

Сен-Жермен във Виена! Без съмнение Сен-Жермен е познат на читателите ни. Но какво казвам? Със сигурност повечето от нашите читатели са го забравили. Какво може да се направи? Да се помогне малко на паметта им. Най-напред да кажем за възрастта му. Ами, Сен-Жермен няма възраст. Той наистина е на шейсет години, тоест изглежда като мъж на шейсет години, но от няколко хиляди години си е все на шейсет. Той е бил съвременник на най-древните участници в световната история, в родословната му книга са записани саморъчно Тиберий, Йосиф Флавий, Карл Велики. Сен-Жермен е бил навсякъде, той знае всичко, върши най-невероятните неща. Произвежда злато от нищото, от малки диаманти прави големи, забърква еликсир на живота, но не се възползва от него, въпреки че е на няколко хиляди години. Той има някаква своя съкровена тайна, някакво чудодейно средство. Взема го веднъж на няколко стотин години, ляга си и спи около петдесет или сто години. Ето това е. Монтен, който е живял преди триста години, говори за него като за свой съвременник. Какво друго да кажа?...   

Едва-що Грефер се съвзе от тази новина и отиде до вкъщи да вземе документите си, между които се намираше и едно препоръчително писмо от Казанова, с когото се беше запознал в Амстердам, адресирано до граф Сен-Жермен.   

Грефер бързо се върна в книжарницата си, където му разказаха следното: “Преди час тук беше един господин, чийто вид ни изуми всички. Той не беше нито нисък, нито висок на ръст, имаше забележително хармонично телосложение, всичко в него беше изпълнено с изисканост. Лицето му сякаш сияеше от хубост и благородство, носът беше дълъг и извит, плътните му устни бяха божествени, а тъмните очи сияеха, пълни с неизказана живост. Костюмът му беше от сребристосива коприна, големите му копчета сякаш бяха чисти брилянти. Той направи три крачки навътре и заговори, без да се обръща към някого от присъстващите, сякаш на себе си произнесе следните думи на френски: “Отседнъл съм във “Федерлхоф”, в стаята, която Лайбниц заемаше през 1713 година.” Искахме да кажем нещо, но той вече беше изчезнал. От един час сме като вкаменени, господине.”   

Междувременно пощальонът донесе писмо. То беше от брата на Казанова, прочут художник на военни сражения (Франческо Казанова, брат на Джовани Батиста Казанова, е работил като придворен художник във Виена), написано в Брюл, където той в последствие и умря през 1805 година. След пет минути вече бях в хотел “Федерлхоф”. Стаята на Лайбниц беше празна, никой не знаеше кога ще се върне “американският господин”. Не се виждаше никакъв багаж, освен един малък железен сандък. Време беше за обяд. Но на кой му беше до обяд?   

Грефер спонтанно си помисли да потърси барон Линден. Намери го в “Патицата”, на третата порция патица. Те поеха по Ландщрасе, някакво тъмно предчувствие им нашепваше, че трябва да вървят именно по тази улица. Отключиха алхимичната си лаборатория и тогава от двамата се изтръгна едновременен вик на изненада - до масата седеше граф Сен-Жермен и спокойно четеше един голям том от Парацелз. Те стояха неподвижни на прага, тайнственият гост затвори книгата и бавно се надигна. Двамата осъзнаха, че описанието, дадено от персонала в книжарницата, беше само бледа сянка на действителността. Светло сияние сякаш обгръщаше фигурата, отличаваща се с достойнство и извисеност.   

Двамата алхимици не можаха да кажат и дума. Маркизът тръгна към тях, те влязоха вътре. Той се обърна на френски към Грефер, овладяно, но без престореност, с неоповторим мелодичен, разтърсващ душата тембър: “Носите препоръчително писмо, но то не е необходимо. Знаех, че в тази минута щяхте да дойдете. Носите и писмо от град Брюл. Но художникът не може да бъде спасен, белият му дроб ще пострада, ще умре на осми юли 1805 година. Един мъж, който сега е още дете и се казва Буонапарте, ще бъде непряко отговорен за смъртта му. А сега, господа, аз знам за Вашите занимания. Мога ли да Ви бъда с нещо полезен? Говорете!”    

Но те не бяха способни да кажат каквото и да било. Линден придърпа една малка масичка, извади бонбони от шкафа, сложи ги на масичката и слезе в мазето.    Маркизът направи жест към Грефер да седне, той също седна и каза: “Знаех, че Вашият приятел Линден ще се отдалечи. Той трябваше да го направи. Аз ще услужа само на Вас. Познавам Ви покрай Анджело Солиман (Aнджело Солиман, ок. 1721 – 1796, африканец, продаден след изтребването на племето му в Европа, живял първо в Италия, където бил възпитан от една маркиза, после работил като придворен възпитател и в последствие бил началник на прислугата на княз Венцел фон Лихтенщайн), на когото съм вършил услуги в Африка. Когато Линден се върне, ще го отпратя.”    

Грефер се опомни, но беше прекалено развълнуван, за да каже нещо повече от “Разбирам Ви, досещам се.”   

Междувременно Линден се върна и сложи две бутилки на масата. Сен-Жермен се усмихна на това от една неописуема висота. Линден му предложи да пие. Усмивката на маркиза премина в смях. “Моля Ви”, каза той, “има ли на земята някоя душа, която някога да ме е виждала да ям или да пия?”     

Той посочи бутилките и отбеляза: “Това токайско вино не идва направо от Унгария, то идва от моята приятелка Екатерина Руска. Тя беше толкова доволна от картините на битките, които нарисува Франческо Казанова, че му изпрати един сандък вино.”    Грефер и Линден се смаяха - действително бяха купили виното от брата на Казанова.

Маркизът помоли за лист и нещо за писане, Линден му донесе. Чудотворецът изряза от един голям лист хартия две по-малки листчета, сложи ги едно до друго и взе по една писалка във всяка ръка. С двете ръце едновременно изписа по половин страница, подписа се и каза: “Вие нали събирате автографи, изберете едно от тези листчета, все едно кое, еднакви са.”    

“Но това е магия!”, извикаха едновременно двамата приятели. Написаното на двете листчета съвпадаше до най-малката чертичка. – “Няма и следа от разлика!”      Авторът им се усмихна, остави двете писалки и положи листчетата едно върху друго на прозореца - човек можеше да помисли, че има само едно листче, толкова точно съвпадаше всичко написано. Нямаше и следа от отклонение. Нещо нечувано!    Маркизът каза: “Искам едното листче да се занесе колкото се може по-бързо на Анджело. След четвърт час той заминава с княз фон Лихтенщайн. На приносителя ще  бъде дадена една кутийка.”     

Линден отиде да отнесе писмото. Маркизът заключи вратата и каза: “Господине, чуйте. Аз отдавна знаех и виждам по вида на Вашите реквизити и устройства, че ще се погубите с Вашите опити за произвеждане на злато. Имам нещо друго за Вас. Погледнете тази перла.”     

При тези думи той извади една игла за нагръдник, на която беше прикрепена перла, голяма колкото лешник.     

“Това бижу”, каза Грефер, който отдавна вече му се беше възхитил, “трябва да е по-скъпо от прочутата историческа перла на Клеопатра.”     

Маркизът отговори: “Разбира се, но аз бих могъл и да го разтворя в оцет,  без загубата му да ме притесни. Нещо повече! Един начинаещ поет на немската нация, когото някога ще поставят над всички други поети, още сега има в главата си идеята за пиеса, в която една принцеса Еболи ще каже: “Подобно на богатия търговец,  който нетрогнат от златото на Риалто върна богатата перла на по-богатото море, защото беше прекалено горд да я продаде под стойността й”(цитат от драмата “Дон Карлос” на Фридрих Шилер).    

“Онази перла също аз я направих. Накратко, само аз между всички живи хора разбирам от изкуството да накарам мидата да отлага каквито искам по големина перли.”     

Удивлението на чулия тези думи беше безгранично. Но той си спомни за нещо и каза: “Учителю, когато бях в Швеция, се говореше, че великият Линей разбирал от това изкуство.”     

Сен-Жермен отговори с лека усмивка: “Аз бях негов приятел. Дадох му да си препише моята рецепта. Но той не намери време да сравни преписа с оригинала. Преписът беше неточен, затова и нещата не се получиха. Междувременно славата на тази тайна се разнесе. Когато Линей умря, неговата вдовица предложи на правителството да откупи документа. Не можаха да се споразумеят. Вдовицата с цялото си имущество вече беше се качила на кораб, за да се пресели в Америка. Тогава правителството й плати цялата цена. Но както казах, рецептата не е точна.”     

Сега маркизът извади от джобче на гърдите си едно листче и го даде на Грефер да си го препише. След това го сравни с оригинала. “Добре”, каза Сен-Жермен, “Имате дарба. Вярно е с оригинала. След 4 минути Линден ще се върне и ще донесе кутийката. Тя ще съдържа прах, който трбява да се употреби съгласно описанието.”    Грефер не намери думи да изрази изненадата и благодарността си. Той беше проверил часовника - оставаше половин минута. Хвърли поглед през прозореца - Линден беше вече на няколко крачки. Той донесе кутийката.     

Сен-Жермен постепенно премина в тържествено настроение. За няколко секунди застина неподвижен като статуя, енергичните му очи бяха бледи и безцветни. Но скоро целият му вид се оживи пак. Направи с ръката си движение като че се сбогува. След това каза: “Аз заминавам. Недейте да ме търсите. Ще ме видите още веднъж. Утре през нощта аз ще отпътувам. Нуждаят се от мен в Константинопол, след това и в Англия, където трябва да подготвя две открития, от които ще се ползвате през следващия век - влаковете и параходите. В Германия ще се нуждаят от тях, защото сезоните постепенно ще изчезнат. Най-напред пролетта, след това и лятото. Това ще е постепенното изчезване на самото време, като известие за загиването на света. Аз виждам всичко това. Астрономите и метеоролозите не знаят нищо, повярвайте ми. Трябва човек да е изучавал това в пирамидите като мен. Към края на века ще изчезна от Европа и ще се отправя към Азия, към района на Хималаите. Искам да си почина, трябва да си почина. Точно след 85 години хората пак ще ме видят. Сбогом! Обичам Ви!”     
След тези тържествено произнесени думи маркизът повтори знака, който беше направил с ръка. Разтърсени от силата на впечатленията, приятелите напуснаха стаята в състояние на пълно упоение. В този момент заваля като из ведро, чу се гръм. Двамата инстинктивно се върнаха в лабораторията, за да се подслонят. Отвориха вратата - Сен-Жермен вече го нямаше.     

Тук свършва моят разказ, който е по памет. Едно особено, непреодолимо чувство ме накара да го запиша след толкова време днес, на 15. юни 1843 година.”