Днес ще се запознаем с някои аспекти от личността и делото на Елена Блаватска и с един свидетелски разказ за работата по написването на колосалния й труд “Тайната доктрина”.   

Към този разказ ме насочи една статия по повод началото на дейността на Рудолф Щайнер, написана от Томас Майер. Това е онзи швейцарски антропософ, който всяка година идва в София да гледа постановките на Вагнеровата четирилогия в операта и да представи някоя своя книжка. Майер се интересува не толкова от еволюционни проблеми, колкото се рови в различни исторически извори и от време на време изравя по нещо ценно, както например указанието за една книжка със спомени на графиня Констанс Вахтмайстер за времето, прекарано от нея заедно с Блаватска във Вюрцбург. Там Блаватска работи върху “Тайната доктрина”.  

Но преди това да кажем нещо за HPB, както я наричат на Запад. Елена Петровна Блаватска (1831 -1891) е рускиня от аристократичен немски произход. Тя се жени на 17годишна възраст за много по-възрастен мъж, от който бяга след три месеца. По нейни думи не е консумирала нито първия, нито втория си брак.  

През 1875 г. в Ню Йорк тя основава заедно с Хенри Олскот и Уилям Джъдж Теософското общество. Малко хора знаят, че през 1879 г. Елена Блаватска посещава и току-що освободената България. Не е известно къде точно е била, но през същата година в органа на Теософското общество сп. “Теософ” Блаватска публикува материал за България. В него между другото пише: “Българите са народ, за който преди последната Руско-турска война почти нищо не се знаеше и който е приел християнството преди повече от хиляда години. Но въпреки това те са си останали езичници. Ето как празнуват Рождество и Нова година. До ден днешен наричат празника си ‘Сурваки”, което съвпада с празника на древния бог Сурва. Очевидно този техен бог Сурва е идентичен с арийския бог Сурия на слънцето, топлината, светлината и плодородието. Този празник се корени далеч назад във вековете, защото още много преди християнството българите са почитали Сурва и на Нова година са го молели да благослови нивите им и да им даде щастие и разцвет...”  

Както признават и Щайнер, и Учителят Беинса Дуно, Блаватска има исторически заслуги като един пионер първопроходец, който прокара пътя на духа през 19. век, когато западната култура започва да се задушава от материализма. През 1879 г. архангел Михаил сваля ариманичните духове на земята, където те разгръщат мощното си въздействие върху хората. Това намира отражение в духа на материализма, обхванал науката, която се редуцира до изследване само на материалното измерение на феномените. В живописта след 1879 г. виждаме уродливите картини на модернистичните течения (от типа -изъм), които някои продължават да рисуват до ден днешен, а литературните творби пресъздават моралния упадък на хората под въздействието на материализма (у нас например “Гераците” на Елин Пелин).

Блаватска няма логичния научен стил на Щайнер, но тя черпи от източник на невероятни окултни сили, които, както се изразява Майер, “и за нея самата са загадка”. По-нататък Майер казва: “В съзвучие със закона за духовната приемственост, валиден за всички духовни течения, Рудолф Щайнер започва дейността си за духовното познание преди всичко, изхождайки от историческата личност, и още повече от реалния дух на Блаватска”.

И наистина в автобиографията си Щайнер пише: “Аз самият никога не бих могъл да работя в стила, в който действаха теософите., но смятах живеещото сред тях за един духовен център, с който може да се свърже човек, ако се отнася сериозно към разпространението на духовното познание.”  

Аз лично съм на мнение, че книгите й не би трябвало да се четат, преди човек да се е запознал с основното от антропософията, която е изнесъл Щайнер. Иначе рискуваме съвсем да се объркаме от многобройните цитати, термини на санскрит, тибетски и т.н., които не са обяснени прегледно. Ако човек е привлечен само от мистичното, без да има духовнонаучна подготовка, нито ще разбере, нито ще оцени написаното от Блаватска. А че тя е велик дух (може би някоя древна сибила?), в това няма съмнение. Но преди всичко е била скромна, самокритична, честна и отдадена на делото жена.

За своя труд “Тайната доктрина” Блаватска казва на графиня Вахтмайстер, която по-късно издава спомените си за ЕПБ: “Той, разбира се, ще бъде много непълен и в него неизбежно ще останат големи празнини, но това ще накара хората да се замислят и когато са готови, ще бъде публикувано повече. Но - добави тя след известна пауза -. това няма да стане преди следващия век, когато човечеството ще започне да се осъзнава и говори за тази книга с разбиране”.   

Книгата на Констанс Вахтмайстер “Е.П. Блаватска и “Тайната доктрина” може да бъде намерена на страницата на руското теософско общество. Ето един интересен откъс от нея:  

“ЕПБ ми каза една вечер: “Не можете да си представите какво означава да преживявам толкова много враждебни мисли и течения, насочени към мен, сякаш ме бодат хиляди игли и непрекъснато трябва да изграждам стена около себе си. Попитах я дали знае от кого идват тези неприятелски мисли, а тя отговори: “За жалост знам и все се опитвам да си затварям очите, за да не виждам и знам нищо. И за да ми докаже, че това наистина е така, тя ми разказа за писмата, които са били написани, цитира откъси от тях. Един или два дни по-късно тези писма действително пристигнаха и аз можах да се убедя в правилността на цитираните изречения.”    

След един епизод, когато Блаватска 12 пъти записва нещо и учителят й все казва, че не е правилно, графиня Вахтмайстер се учудва и пита как е възможно Блаватска да е записала нещо погрешно. Тогава Блаватска обяснява: “Виждате ли, аз правя следното: Във въздуха пред мен създавам нещо, което мога да го опиша само като един вид вакуум и насочвам вътрешното си зрение и волята си върху него. Скоро пред вътрешния ми поглед започват да минават сцена след сцена. Или ако ми трябва указание или информация от книга, съсредоточавам интензивно духа си и тогава се появява астралният образ на книгата, от която вземам, каквото ми трябва. Колкото духът ми е по-свободен от разсейване и тревоги, колкото повече енергия и интензивност има той, толкова по-лесно мога да правя това. Но след всичката болка, която ми причини писмото на Х, не можах правилно да се концентрирам и всеки път като се опитвах, обърквах цитатите. Учителят казва, че сега вече е правилно. Да идем оттатък да пием чай.”  

Графиня Вахтмайстер се учудва, че Блаватска цитира многобройни книги, а личната й библиотека е твърде скромна. Оказва се, че Блаватска въобще не се нуждае да има пред себе си книгите, за да види какво пише в тях: “Малко след пристигането ми във Вюрцбург тя ме попита дали познавам някого, който би могъл да провери нещо в една библиотека в Оксфорд. Случайно познавах такъв човек и приятелят ми можа да потвърди правилността на един пасаж, който ЕПБ беше видяла в астрала - всичко, включително заглавието, главата, страницата и числата, тя беше записала коректно. Духовното виждане често показва образа на оригинала обърнат като в огледало и макар че с малко тренировка човек може да разчита написани наобратно думи, при числата е много по-лесно да се сгреши. Затова числата трябваше да се проверяват. 
Веднъж ми беше възложена трудната задача да проверя един пасаж от ръкопис, намиращ се във Ватикана. След като се запознах с един господин, който имаше роднина във Ватикана, след известни трудности успях да проверя пасажа. Две думи бяха грешни, но всичко останало беше правилно и забележителното е, че ми казаха, че точно тези думи, които са били доста размазани, много трудно са могли да бъдат разчетени. “  

В една непубликувана лекция на Рудолф Щайнер от 5. май 1904, която Томас Майер цитира, се говори за това, че Блаватска работи и след смъртта си, когато осъзнава заблудите, които е имала по отношение на Христос и вече е освободена от бремето на грешките и недостатъците си. Тогава нейната индивидуалност става още по-значима. На нея стъпва Щайнер в началото на дейността си и с времето му се показва, че индивидуалността на Блаватска е претърпяла развитие, което е преминало през заблудите на теософското общество и я е свързало още по-здраво с дейността на Щайнер. Макар теософите до ден днешен да се позовават на Блаватска като свое духовно наследство, нейният дух отдавна е напуснал тяхното общество. Майер привежда един любопитен пример с Елинор Мери - английска последователка на Щайнер, която намира пътя към антропософията покрай “Тайната доктрина”. Четейки я, жената има трудности да разбере някои места и  тогава сякаш един глас казва в нея: “Виж в еди кой си том! Погледни там!” Указанията били правилни и тя наистина проумявала написаното. Мери виждала, макар и не с физическите си очи, образа на една ръка - жива ръка, не ръка на мъртвец -, която лежи върху книгата. Има чувството, че тази приятелска ръка е там, за да я води. Когато по-късно разказва за това преживяване на Щайнер, той й казва: “Да, вярно е. Тази ръка Ви доведе при мен”.   

Да се надяваме, че и в бъдеще индивидуалността, живяла като Елена Блаватска,  ще напътства по правилния начин хората, които търсят пътя към Духа.        

Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 26. декември 1909 г. в Берлин и включена в СС 117 “Дълбоките тайни на формирането на човечеството в светлината на евангелията”  


“Сега в съвременността сме достигнали до една важна повратна точка. Някои днес питат какъв смисъл има да говорим за прераждането, след като не можем да си спомним за предните си животи. Разбира се, днес хората още не го могат. Но аз вече отбелязах, че ако доведат едно четиригодишно дете и кажат: ето, това е един човек, но той не може да смята, то това не е доказателство, че човекът по принцип не може да смята. Трябва да се изчака детето да порасне, за да се научи да смята. Така и човешката душа ще узрее, за за да си спомни за предните си инкарнации. Дали ще си спомни по правилния начин, това е друг въпрос.  

Сега се намираме във важен повратен момент. В четвъртата следатлантска културна епоха (гръко-римската) Христос слезе като импулс, за да могат да почувстват хората своя аз като единна, основана сама на себе си същност. В момента сме в петата културна епоха - последната, в която хората не помнят предните си инкарнации. В следващата шеста епоха хората ще могат да си спомнят за предните си животи. Дали ще ги помнят правилно, зависи от това как днес приемат в душите си импулсите, дали стават способни да си спомнят по правомерния начин. Само онези, които са приели Христовия импулс, извора на истинския аз, ще могат в бъдеще да си спомнят по правилния начин за сегашното си съществуване.    За сметка на това при онези, които не приемат този извор на истинска азовост, ще се образуват нови групови души.   

Погледнете външната реалност - как хората направо напират за груповата душевност, въпреки че не би трябвало да е така, би трябвало да могат да намерят извора на истината, който струи от собствената им душа. Наблюдавайте как хората искат да правят всичко единствено по начина, по който "другите" го правят. Те не търсят онова, което могат да намерят единствено в душата си, а виждаме как търсят да вкарат всичко в категории, в групи, как се радват най-много, не ако могат да извоюват собствени истини, а ако имат същото като другите. Да, те дори мразят индивидуалността и смятат, че с тази омраза към индивидуалното ще изковат най-силните си оръжия срещу мъдрост като антропософската. Защото антропософската мъдрост трябва да заблести в душата на всеки човек, тя не може да бъде налята насила с фуния, с външно експериментиране.Това, което казва антропософията, застава пред нас не с външни ръчки и копчета. Ние трябва да усвоим това знание, защото то принадлежи на невидимия свят, в който един ден всеки сам ще влезе със своето мислене, всеки сам, без някой да го убеждава чрез външен инструмент. Чрез антропософската мъдрост ние ставаме индивидуалност.   

Ако приемем тази мъдрост по правилния индивидуален начин, проникната от Христовия импулс, тогава в душата ни ще се спусне това, което ще ни даде възможност да си спомним през шестата културна епоха за един аз, който всеки притежава индивидуално, който е заключен в себе си.   

В замяна на това спомените на хората, които днес изкуствено търсят  груповата душа, ще са такива, че пак ще възниква групова душевност. Хората в шестата епоха ще си спомнят за сегашната си инкарнация, но ще им е ясно: ти тогава беше обвързан с мнението на другите!   

И сякаш ужасни окови ще спъват човека, който се чувства поставен в някаква групова душевност. Такава душевност заплашва хората, които не могат да приемат Христовия импулс в нашето време. Ако приемем посланието на Христовото събитие, посланието за човешкия аз, то в нашата душа ще се спусне възможността през шестата култура да постигнем целта на човечеството -  да гледаме не към миналото и груповата душевност, а към аза, пронизан от Христос. Така онзи, който днес може да разбере християнството по правилния начин - да го възпламени и проникне с духа на антропософията - ,ще изработи необходимото, за да бъде пълноценен човек през шестата епоха и инструмент, през който ще действа истината в онази бъдеща епоха.   И така, възниква въпросът - искаме ли, гледайки от следващите си прераждания в шестата епоха към сегашния си живот, да видим своя аз като неиндивидуален, несамостоятелен, заключен в груповата душа или искаме да си спомним за себе си като аз, който е овладял сам извора на духовността в нашето земно развитие, който е осъзнал великата мисъл че преди да има въобще някаква личност, преди да има това, което освен нас може да живее на земята и преди Аврам, е бил Аз-съм.”