Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Тук ще публикувам откъси от непреведените книги на Рудолф Щайнер, както и други тематично свързани материали, неизвестни у нас.
Автор: anthroposophie Категория: История
Прочетен: 824929 Постинги: 458 Коментари: 15
Постинги в блога от 14.12.2018 г.
Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 25. ноември 1923 г. в Мюнхен и публикувана в СС 69a “Истини и заблуди на духовната наука. Духовната наука и човешкото бъдеще”


Каза се вече, че след като духовният изследовател стигне до формулиране на дадена истина за свръхсетивните светове, то тогава всеки, който пристъпва непредубедено към нея, може да се изложи на въздействието на нейната убедителна сила. Но когато това стане, тогава сборът от духовните истини е една храна за душата, с нея получаваме нещо, без което душата ни не може да живее продължително време.

Можеш да отнемеш на душата духовната храна, но не и глада за духовна храна, И дори и човек да живее, без да мисли и да не иска да знае за духовната храна, гладът за нея си остава, въпреки че човекът не е наясно, къде е източникът - именно в това, че той отказва да пристъпи към духовния свят. Ако този глад не се засити, той разрушава целия душевен живот, това личи във всички възможни болестни състояния на нашата епоха. 

От външната наука научаваме, че в тялото ни има различни субстанции, които са същите като навън в космоса. Чрез духовната наука ние чувстваме, че сме положени в целия свят. Осъзнаваме, че това, което живее в душата ни и е съкровено свързано с нашите радости и болки, се намира в единство с духовно-душевната част на целия свят, която прониква цялото пространство във всички епохи. И в нашата духовна част разпознаваме действащото навън в света. Тогава чувстваме какво може да означава за нашата душа едно такова познание, какво може да даде то на душата и здравето ни. 

Въпрос от 27. ноември 1923: В какъв смисъл трябва да се стремим към познание на висшите светове, ако се абстрахираме от чистото любопитство, защото то все пак зависи от здравия човешки разум?  

Рудолф Щайнер: Който не копнее за отговорите на най-висшите въпроси на битието, за него духовната наука може да е нещо излишно. Но който копнее да знае отговорите на тези въпроси, за него трябва да кажем, че както тялото чувства глад за храна, така и душата чувства глад да получи отговорите на големите въпроси на битието. Както беше казано в лекцията, на душата могат да се отнемат истините, но не и глада за истини. В началото той се усилва от факта, че душата първо попада в най-различни състояния на неподреденост, даже на отчаяние, така че това, което е преди всичко въпрос на познание, първо се превръща в здравен проблем. Тук ще посочим тясната връзка между нервността и незаинтересоваността от духовните истини. Те са една необходимост на човешката природа. 
 
Категория: История
Прочетен: 1332 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 26.01.2019 21:14

След като разказахме за преживяването на Христос, което е имала Дорийн Върчу и което е причината за радикалната промяна във възгледите й (тук вече писах за това - anthroposophie.blog.bg/history/2018/12/09/koe-e-nai-vajnoto-sybitie-na-20-vek-i-kakvo-se-sluchi-s-dori.1637996), днес ще представим разказа на една твърде необикновена за нашето време личност - Юдит фон Хале. 

Тя  е родена 1972 г. в Берлин, в еврейско семейство. От малка има отворени сетива, вижда аурата на хората, усеща намеренията им, но поради неразбиране от страна на семейството запазва всичко, което вижда, в тайна. Pазвива остър невродермит поради невъзможността да сподели преживяванията си с близките. Опитва се да живее “нормално”, затъва в материалното и дарбите й по време на следвaнето изчезват. Връщат се, след като сменя университета (завършила е архитектура) и попада на професор, който толкова я впечатлява, че тя спонтанно вижда аурата му, докато изнася лекции. По-късно двамата се женят.

Съпругът й Карл Аугуст
 фон Хале е интересна личност, доста по-възрастен е и като студент в Западен Берлин е помагал на желаещи граждани на ГДР да избягат на Зaпад. След като е предаден, лежи в източногермански затвор. Освобождават го с уговорката, че като се върне на Зaпад, ще сътрудничи на Щази, което той естествено не прави. Работи като архитект, получава поръчка за проектиране на валдорфска детска градна, по този повод се запознава с антропософията на Рудолф Щайнер. Чрез него и Юдит се запознава с антропософията и за пръв път казва, че среща човек (имайки предвид Рудолф Щайнер), който описва всичко, което и тя е видяла и преживяла лично.

През 2004 година Юдит фон Хале получава стигми (кървящи рани на китките, стъпалата и в дясната част на ребрата като от разпъването на Христос, срещат се и у други хора, най-вече в католическата църква). В началото мисли, че се е наранила при ремонта на банята си. Но започва да преживява всеки петък разпъването на Исус Христос все едно, че лично присъства на Голгота - с всички шумове, миризми, чува какво говорят хората, усеща какво преживява Той.

Едновременно с това при Юдит фoн Хале се появява непоносимост към всякаква храна, така че оттогава не яде нищо. Дори и най-малкото количество алкохол в пастата за зъби води до силно отравяне на организма й. Усилват се неимоверно сетивата й, чува какво се говори през три къщи, по миризмата усеща какво са яли преди два дни и пр. Тя не желае да се шуми около тези способности, не парадира, не дава интервюта, изключително скромна е. Смята, че по-важно е хората да прочетат книгите й. Много от тях засягат събитията в поврата на времената, има също и два тома за тамплиерите. 

И понеже Юдит фон Хале е антропософка, член на Антропософското общество и е започнала да изнася лекции още преди появата на стигмите, когато това й се случва, в антропософските среди сякаш избухва бомба. Емоциите, които тя разпалва, са от възторг до всички нюанси на критика, включително злостно очерняне и обвинения в сомнамбулизъм, шарлатанство и т.н. Голяма част от критиките са продукт на чиста завист за тези нейни способности. 

Проблемът на съвременните антропософи е, че те дълги години правят упражненията, дадени от Рудолф Щайнер в книгата “Как се постигат познания за висшите светове”, ежедневно медитират, казват мантри, участват в езотерични класове. И … нулев резултат от тези напъни, никакви признаци на ясновидство. А изведнъж в техните антропософски среди се появява от нищото една млада жена и не само е ясновидец, но и заявява, че вижда, чува, усеща миризмите по времето, когато Христос е ходил по земята в тялото на Исус от Назарет и преживява всеки петък разпъването на Исус на кръста. Нормално е такова нещо да се приеме на нож. Обаче досега абсолютно никой не се е намерил да обори Юдит фон Хале от позицията на ясновиждащ, видял нещо различно. 

Нещо повече - описаното от нея съответства до най-малки подробности на записаните разкази на друга една изключително скромна и бедна стигматичка, живяла 200 години по-рано - Анна Катарина Емерик. Юдит фон Хале не е чувaла за нея, когато почва да преживява Голготските събития, чак по-късно хора, прочели книгите й, й обръщат внимание на съвпаденията. 

Доколкото на мен ми е известно, единствен Димитър Мангуров от собствени духовни изследвания е потвърдил някои от фактите, съобщени от Юдит фон Хале. При другите духовни “изследователи”, все едно дали у нас или по света, виждането е слабичко, да не кажем никакво. Някои даже имат такова пренебрежително-подигравателно отношение към Христос, че направо е срам да се нарекат антропософи.

Тук ще поместя разказа за срещата на Юдит фон Хале с Христос, преживяна от нея, когато е била дете на десет години и съдържащ се в автобиографичната й книга “Лебедови криле” от 2016 г. (забележка: направих опит да заинтересувам издателство “Сиела” за издаването на книгата на български, която би била интересна и значима не само в тесните антропософски кръгове, но ударих на камък: “ Ние сме широкопрофилни и сме се разпрострели в много области, но езотеричните води са дълбоки и не смятаме да нагазваме и в тях”, ми беше отговорено точно в същия ден, в който “Сиела” направи пищно представяне на една друга автобиография - тази на футболиста Бербатов. Какво пък, сметнали са, че това е по-нужно на българския народ, отколкото някакви си там книги, в които се говори за Христос. Живи и здрави да са!)

                       Из “Лебедови криле. Спиритуална автобиография - част I”

“Няколко месеца преди да вляза в гимназията, значи малко преди или след десетия ми рожден ден, ми беше дарено нещо, което смятам за най-ценния подарък в живота си. По-трудно ми е да говоря за това отколкото за всичко друго, което споделям тук, не е и лесно да го обоснова, но ще се опитам. То не беше материален, а нематериален дар и повечето читатели ще се съгласят с мен, че нематериалните подаръци имат неизразимо по-голяма и непреходна стойност от най-хубавата и скъпа дарена вещ. Тези нематериални подаръци се отличават с това, че са индивидуални, а не са чакали със стотици в някой универсален магазин, не могат да се поръчат по интернет, да бъдат подаряват или притежавани като хиляди или милиони идентични копия. В биографията на всеки човек настъпват събития, които я правят уникална, защото събитията, някои от които смятаме за “дарове”, са уникални, както и хората. Надявам се повечето читатели да се съгласят с това, което би ми дало надежда, че описаното от мен ще бъде възприето поне малко непредубедено...

Преживяването ми нямаше религиозен характер, не беше свързано с определено изповедание. Ни най-малко не ми беше натрапено някакво религиозно послание, което да се отпечати в детското ми впечатление. Не! Аз станах религиозна (но не в смисъл на принадлежност към някоя деноминация) едва възоснова на това мое преживяване…

В онзи ден – по-точно през нощта между стадия на заспиване и един стадий, който мога да означа само като "съзнателно оставане в будно състояние или интензивно будуване по време на сън" - ми беше показано какво е любов.

Това не беше сън. Беше всичко друго, но не и сън. Никога през живота си не съм била толкова будна и с толкова ясно съзнание…. В този стадий на съзнание пред мен застана едно духовно присъствие. В същия момент, в който то застана пред моята станала съзнателна най-истинска същност, разбрах с необорима сигурност, че това е Христос.

Тази същност нямаше нужда да се представя. Тя изясни кой и какво беше с това, че беше такава, каквато беше. Нямаше въпроси и съмнения. Това беше самият Бог. Но във вид, като същност и битие, които ми даваха възможност да Го срещна съзнателно. Защото и друго знаех непосредствено чрез срещата – никой човек не би бил способен при съвременното състояние на съзнанието му на цялостно възприемане или среща със съзидателната пра-същност. В онова състояние едновременно можеха да се преживеят и разберат много аспекти - среща, послание, въпрос и отговор. Те едновременно съществуваха и се разтваряха в безвремието, съответно в едновременността на това състояние на битието. То не може да се сравни с нищо в рамките на земното съзнание и на земното съществуване. Аз преживях, че в Него са всички отговори, в Него се утолява всеки копнеж или желание, в Него е моят дом. В Него, Христос. И Неговото несравнимо с нищо друго присъствие проговори в сърцето ми: “Аз съм Алфата и Омегата”.

Има опасност читателят да не ми повярва, но аз все пак трябва да разкажа онова, което беше действително. Дотогава не бях чувала нищо за някакви висши съобщения на Христос. Също не бях се запознавала с разни изрази на гръцки. При все това в съзнанието ми, в сърцето ми отчетливо се врязаха както думата Христос, така и понятията Алфа и Омега. Едновременно с това ми стана ясно значението на това изречение - “Аз съм началото и края”. То ме е занимавало непрекъснато дълги години, та до ден днешен. При опита на обикновеното всекидневно мислене да го изследва, се вижда как мисленето направо полудява. За значението на тези думи можем да получим представа, ако подходим с друг вид разбиране, по-точно, ако се осмелим да се откажем от разума, с кoйто обикнoвено разсъждавамe за ежедневните си неща. Но ако ни се удаде с течение на времето да подxодим по друг начин, в тeзи думи можем да намерим утоляването на своите копнежи, същото чувство за дом и родина, каквито се изпитват в Неговото непосредствено присъствие. Трябва да коригирам тази формулировка, защото Христос е винаги с нас, но ние много рядко достигаме до вниманието и съзнанието, помагащи да Го възприемем.

Като си помисля, беше все пак доста странно, защото нито за момент не ми хрумна, че това е онзи Исус, за когото бях слушала и чела. Oнзи Исус – тук и християнското, и юдейското, и ислямското, и будисткото вероизповедание бяха на едно мнение – се отличаваше с това, че поради близостта си до Господ беше извършил различни забележитени дела, беше живял като мъдър пророк и топлосърдечен, милозлив човек. Християните освен това бяха на мнение, че той е “синът на Бога”. Никога не съм могла да разбера защо Божият Син въпреки всичките си чудеса, които е извършил, беше толкова човешко същество. На всичкото отгоре го бяха разпънали на кръст като жалък престъпник и ползата, произтекла от този факт за християните, не ми беше ясна. Сега обаче аз разбрах това, естествено в ограничени рамки. Защото онази цялост, която тогава стоеше пред мен, не беше онзи Исус, за когото бях слушала и чела. Тя беше дотолкова надчовешка, че непосредствено схванах онова, което преди не разбирах. Тази надчовешка същност, от която водеше началото си всичко съществуващо, която можеше да каже за себе си, че е Алфата и Омегата, защото нямаше край, както ние го познаваме, а в нейната Омега възкръсва Алфата, беше живяла в онзи Исус. Сега разбрах Исус като един вид земна обвивка, в която преди 2000 години е действало истинското същностно ядро на Бог. 

По принцип това беше като при нас хората - бях разбрала вече, че нашата видима за всички телесна обвивка макар да е част от нас, в края на краищата не е онова, което съставя действителния човек, тоест неговото съзнание и самопознание... Телесната обвивка беше така да се каже инструментът за действие във физически-сетивния свят и следователно светото обиталище на истинското ядро на човешката същност. Явно при Исус е било нещо подобно, с решаващата разлика, че в него не е действало човешко ядро, а едно Божествено същностно ядро. И специалното не е била смъртта на онзи Исус, а преодоляването на смъртта чрез силата на Христос. Така аз най-сетне получих отговор на въпроса си какво има “след това”, след смъртта.

Както го разбрах тогава, чрез еднократното присъствие на Бог на земята в човека Исус на хората е било показано, че истинското същностно ядро е безсмъртно! … Значи след смъртта на кръста не е възкръснал Исус, а неговото действително, същностно ядро, Христос! 

От този ден аз изтръпвах винаги, когато чувах някой да говори, че Исус е “Божи Син” и е “възкръснал”. Честно казано, и до днес е така.Тогава се чудех защо християните се наричат христ-ияни, а не исус-яни или нещо подобно…

Но действителното странно нещо беше рекапитулацията на това изживяване посредством дневното съзнание, тоест с мозъка. Бях потресена при срещата с онази cъщност, че действително има Божи Син, както говореха и християнските вероизповедания… А го схванах като Син, защото творящата цялост на Бога беше отделила една част от Себе Си и я беше изпратила на земята, за да стане човек и чрез живота, смъртта и възкресението Си да покаже на нас хората кой е пътят за завръщане към онази единност, от която сме произлезли. В този смисъл Христос беш наш първи брат и Божи Син, както и ние като деца гледаме към своя баща. Ние можем да се върнем като Него при Отца, ако започнем да се схващаме като безсмъртни човешки същностни ядра.

Има една религия, която се позоваваше на този факт - християнството. Но през следващите години аз останах с впечатлението, че това християнство разбира друго нещо под Христос. Никога не съм срещала представител на християнската религия, независимо от коя деноминация, да говори за Христовата същност по начина, по който аз я бях преживяла...

Висшата същност се обърна и с една молба към мен. Това не беше човешка ежедневна молба. Това беше като намерение - прозрачно, провиждащо се и поради това едновременно и отговор, тоест изпълнение и обосновка на молбата. И тази молба беше да изучавам нещо специално. Но това учене имаше съвсем други аспекти, отколкото учението в ежедневния свят - то носеше елементите на спомняне. И така Христовата същнoст в онзи момент стана моя най-добър, най-възвишен учител и същевременно моя пръв и най-добър приятел.”

Категория: История
Прочетен: 1436 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 07.08.2019 15:03
Търсене

За този блог
Автор: anthroposophie
Категория: История
Прочетен: 824929
Постинги: 458
Коментари: 15
Гласове: 6147
Календар
«  Декември, 2018  >>
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31