През 2002 година излиза песента “Човек” на немския поп-изпълнител Херберт Грьонемайер. Тя е посветена  на жена му, починала от рак и е създадена в момент, когато Грьонемайер се е оттеглил от сцената и се опитва да се справи с болката и тъгата. Песента “Човек” става любима на хората и в продължение на пет седмици оглавява немската класация. А популярността й се обяснява с това, че текстът й докосва най-дълбоката вътрешност на слушателя. В нея се говори за прости човешки неща като смях, плач, споделяне на радостта и тъгата с другия, способността на човека да се въздига след ударите на съдбата, намирайки опора в аза си, за душевните му способности, които го правят социално същество, за извиращата отвътре сила, която му помага да стане пак и да продължи пътя си. (Само мимоходом отбелязвам, че немската дума за ‘човек’ - Mensch e сродна по произход със санскритския термин manas ‘дух-себе’ - петия духовен член на човека, който се изгражда чрез съзнателно пречистване и преобразуване на астралното тяло). Предполагам, че Грьонемайер няма никаква представа от езотерично християнство или антропософия, но той успява в текста на песента си да синтезира по гениален начин всичко, което е дарено на човека от висшите йерархии и го прави уникален вид, различаващ се от другите природни царства, а не просто по-усъвършенстван бозайник. В припева например се пее:   
“И човекът се казва човек,
защото си спомня и се надява,
защото се бори и обича,
съчувства и прощава.  

И защото се смее,
и защото живее, 
ти липсваш.“  

Ето линк към песента: https://m.youtube.com/watch?v=_noAa5K741o  

Рудолф Щайнер казва, че има един окултен закон, според който всичко, съществуващо в духовния свят, се издава на определено място във физическия свят. Това се отнася и до такива банални неща като смеха и плача. Задълбоченото им разбиране води до проникване в най-дълбоката същност на човека, в която той ярко се отличава от другите природни царства. Именно защото човекът е получил най-голям и интензивен дял от Божественото, той се откроява на фона на растенията и животните.   Във връзка със смеха и плача като израз на духовното ще приведа откъс от лекцията “Смях и плач. Физиономията на Божественото в човека”, която Рудолф Щайнер изнася на 27. април 1909 г. в Берлин (от СС 107 “Духовнонаучна антропология”).  В нея се казва, че смехът и плачът са свойствени само за човека:  “За разлика от човека, животното не плаче, а вие или скимти, не се смее, а най-много да стигне до нещо като хилене. Но между скимтенето и плача и между хиленето и смеха има разлика.”   Щайнер изтъква, че работата на индивидуалното същностно човешко ядро над организма започва, когато детето се роди. Едва тогава човешкото намира постепенно своя израз. По принцип това става около 40 дни след раждането. Тогава детето произвежда вече сълзи и се усмихва, защото “онова, което се е съхранило от предните животи, заработва едва сега, спускайки се във вътршността на тялото и започва да си служи с телесното, правейки го свой израз. Именно това придава на човека неговата издигнатост над животното. При животното не може да се твърди, че една индивидуална душа минава от една инкарнация в следващата. В основата на животното лежи груповата душа и не можем да кажем, че индивидуалното при животното се преражда. То се оттегля в груповата душа и продължава да живее само в нея. Единствено у човека се запазва това, което той е изработил в една инкарнация и се прехвърля след преминаването на човека през девакана (света на праобразите, в по-тесен смисъл духовния свят) в нова инкарнация. В тази нова инкарнация то преработва организма, така че той да не е само израз на особеностите на физическите предци, а и на индивидуалните заложби, таланти и т.н. Именно дейността на аза в организма предизвиква смеха и плача на човека. Само същество, при което азът е вътрешно присъщ, а не е групов аз, както при животните, са възможни смехът и плачът. Защото смехът и плачът са един фин, съкровен израз на аза в тялото.    Какво се случва например, когато човек плаче? Плачът възниква само ако азът се чувства слаб по отношение на нещо, което го заобикаля във външния свят. Когато азът не е в организма, тоест когато той не е индивидуален, тогава не може да настъпи усещането, че си слаб по отношение на външния свят. Като притежател на аз човекът чувства определено разминаване, дисхармония в отношението си към света. Това усещане за дисхармония се изразява в съпротива, в опит да се компенсира дисхармонията. Как човек я компенсира? С това, че азът му свива астралното тяло. Можем да кажем, че в тъгата, която се изживява в плача, азът се чувства в дисхармония с външния свят и се опитва да я уравновеси, като свива астралното тяло в себе си, сякаш прибира силите си. Това е духовният процес, лежащ в основата на плача. Да вземем например плача като израз на тъгата. Тъгата изразява чувството, че си напуснат от нещо, което преди това е било с тебе. Ако то беше още с нас, азът щеше да е в хармонично отношение с външния свят. Когато сме загубили нещо и азът се чувства изоставен, настъпва дисхармония. Сега азът свива силите на астралното тяло, сякаш го събира, за да се защити срещу чувството на изоставеност. Това че четвъртият човешки член – азът свива третия член – астралното тяло, е проява на тъга, водеща до плач.   Какво представлява смехът? В основата му е обратният процес. Азът сякаш се опитва да направи астралното тяло отпуснато, да разпростре силите си настрани, да го разшири. Докато при свиването се предизвиква състояние на плач, чрез отпускането, разтягането на астралното тяло се предизвиква смях. Това показва духовното изследване. Всеки път, когато някой плаче, ясновидското съзнание установява свиване на астралното тяло, а при смях азът предизвиква разширяване, отпускане на астралното тяло. Само защото азът действа вътре в човешката същност, а не отвън като групов аз, човек се смее и плаче. Понеже азът постепенно започва да работи в бебето (при раждането още не е активен, за да поеме юздите, с които отвътре да насочва организма), в първите си земни дни детето още не може да се смее и да плаче. То научава това постепенно заедно с овладяването от страна на аза на вътрешните юзди, които най-напред работят в астралното тяло.  И тъй като всичко духовно намира своя израз в тялото на човека, което е само физиономия на духовното, на сгъстения дух, затова и описаните качества се проявяват в телесните процеси.”      

“На заглавната страница на мюнхенското националсоциалистическо списание “Фьолкишер беобахтер” от 15. март 1921 година се появява статия от Адолф Хитлер със заглавие “Държавни мъже или национални престъпници”, в която във връзка с тогавашния германски външен министър Симонс се казва: “Необходимо е най-накрая да се занимаем по-подробно с този господин министър (който е бил от еврейски произход) – “близък приятел на Рудолф Щайнер - гностик и антропософ, привърженик на тричленния социален организъм или както там се наричат тези еврейски методи за разрушаване на нормалната психика на народите”. По-нататък Хитлер пише: “И коя е движещата сила зад всички тези дяволски похвати? Евреинът! Приятелят на доктор Рудолф Щайнер, приятелят на Симонс безбожника”.   

През август на същата 1921 г.  списанието “Хохланд”, което има католическа и немско-националистическа насоченост, заявява, че “борбата срещу Щайнер е неотменим дълг за всички, които милеят за чистотата на нашата обществена нагласа”. В допълнение се казва, че “може би в бъдеще няма да може да се избегне и организирането на тази борба”.   

По същото време става ясно, че Рудолф Щайнер фигурира на осмо или девето място в списъка, съставен от определени кръгове, на известните немски личности, които трябва да бъдат убити. Тъй като поради стремежа си за социално обновление (движението за тричленен социален организъм) Рудолф Щайнер става позната и оспорвана личност, най-голямата тогавашна концертна дирекция предлага да организира публичните му лекции в Германия. Напливът от посетители на тези лекции е бил толкова голям, че понякога трябвало да се намесва пътната полиция, за да регулира стълпотворението. В резултат на това в списание “Хохланд” се обявява организирането на борбата срещу Щайнер. От страна на предшествениците на националсоциализма – т.нар. “всегермански и народняшки кръгове” се организират умишлени безредици. Особено напрегнато е било положението в Мюнхен. По време на публичната лекция на 15. май 1922 година в хотел “Четири сезона” Рудолф Щайнер успява да се спаси невредим  от планирания срещу него атентат само защото приятели образуват жива верига около него. Народняците преди това заявяват: “Дано се намерят немски мъже, които да попречат на този господин да стъпи на мюнхенска земя!”  

По време на лекциите в Мюнхен на 15. май и в Елберфелд на 17. май 1922 година са организирани саботажи, в които участват предимно представители на “всегерманските” среди ( които след 1918 година се стремят да възстановят монархията и имат националистически цели), както и народняшки радикали (гвардията на Хитлер). Както пише пресата, отначало лекцията в препълнената концертна зала на хотел “Четири сезона” преминава без съществени инциденти.  Към края за кратко време бива изгасено осветлението с изключение на няколко лампи. По време на аплодисментите се чуват подсвирквания и внезапно група младежи щурмува подиума, но бива отблъсната. Пазен от приятели, Рудолф Щайнер успява да напусне залата невредим. Вътре започва масов бой, хвърлят се пиратки, миризливи бомби и сълзотворен газ. Накрая полицията се намесва енергично и опразва залата, като арестува няколко души. “   Из сборника “Съдбоносната 1923 година в историята на Антропософското общество. От пожара на Гьотеанума до Коледното събрание” (СС 259)