Из лекция, изнесена от Рудолф Щайнер на 1. септември 1906 г. в Щутгарт и включена в СС 95 “Пред портите на теософията”
“Вчера ви разказах как великият посветен от областта на днешна Ирландия си избрал измежду прасемитите една група хора, които повел на изток, за да се заселят там. Ману направил избраниците си отци-основатели на новите култури. Той ги учил и им давал указания за морален живот, като всичко било предписано до най-малките подробности - как да се разпределят времето и работата от сутрин до вечер. Но много повече той ги възпитавал не чрез учението си, а чрез непосредственото влияние и мислите си. Влиянието му било сугестивно. Когато изпращал мислите си в колонията, идеите и предписанията му въздействали сугестивно. Тогавашният човек се нуждаел от такова влияние, за да се трансформира. За разликата между мирогледа на атлантската и новата коренна раса е характерна следната сцена, разиграла се в средата на 19. век.  
Европейските колонизатори тогава принудили индианците, в които трябва да виждаме потомците на старите атланти, застинали в атлантската култура, да им отстъпят земята си с уговорката, че ще им предоставят нови ловни полета. Обещанието не било спазено, а вождът не могъл да проумее това. То станало повод за следния разговор. Индианецът казал: “Вие бледоликите ни обещахте, че вашият вожд ще посочи друга земя на нашите братя, след като ни взехте тази. Вашите крака сега стоят на нашата земя и тъпчат гробовете на бащите ни. Белият човек не изпълни обещанието си към кафявия. Вие бледоликите имате черни инструменти с малки магически знаци - имал е предвид книгите - и от тях познавате какво казва вашият Бог. Но той трябва да е лош Бог, който не учи хората да държат на думата си. Кафявият човек няма такъв Бог, той слуша гръмотевицата и вижда светкавицата и разбира езика им, тогава неговият Бог му говори. Кафявият човек слуша ромоленето на горския поток и разбира този език. Той усеща как се надига буря. Навсякъде слуша как неговият Бог му говори и този Бог учи нещо съесем различно от това, което казват вашите магически знаци.    

Това е една много важна реч, защото тя съдържа един вид верую. Атлантът се издигал към своя Бог не чрез разумните понятия и представи, а сякаш чувствал нещо свято в цялата природа като основен акорд на Божественото. Той сякаш издишвал и вдишвал своя Бог. И ако искал да произнесе това, което чувал, той го обобщавал в един звук, подобен на китайския тао. За атланта това бил звукът, който звучал в цялата природа. Когато докосвал едно листо, когато виждал светкавица, той съзнавал, че пред него е част от Божеството, сякаш се допирал до одеждата на Божеството. Ако при ръкостискане се докосва и душата на човека, то докосвайки някое природно образувание, атлантът се допирал до тялото на Бога. Това било съвсем друго религиозно усещане, което живеело в него. Освен това той бил надарен с ясновидство и по този начин общувал с духовния свят. След това обаче се развило математическото, логическото мислене и колкото повече то се развивало, толкова повече намалявало ясновидството. Хората все повече се занимавали с възприеманото от сетивата във външния свят и така от природата все повече била събличана божествената одежда. Хората овладели нова дарба за сметка на старата. Колкото повече се развивала дарбата на точното сетивно виждане, толкова повече те преставали да разбират, че природата е тялото на Бога. Постепенно пред тях останало само тялото на света, душата изчезнала. Затова в следатлантския човек възникнал копнежът към Божественото. В сърцето му пишело, че зад природата седи Бог и той осъзнал, че трябва да Го търси с духа. Думата религия означава именно ‘търсене, възстановяване на връзката с Божественото’, защото глаголът religere означава ‘свързвам пак’.