Днес прочетох едно платено съобщение - че “Първа инвестиционна банка” вчера организирала прожекция на 3Д- филма "Спайдърмен в Спайди-вселената" като награда за участниците в някаква промоция на детски дебитни карти. Това ме провокира да се върна към един отдавна прочетен материал за първия филм “Спайдърмен”. Посланията на първия филм за човека-паяк от 2002 г. (произхода на режисьорите нека всеки да го провери за себе си) имат пряко отношение към онова, което предстои да се случи в близките години - пребиваването на Ариман в човешко тяло на земята.  

Помня също, че в лекцията си “Мистерията на човека и клопката на идеологията „джендър“ от 24. март 2018 г. Димитър Мангуров съобщава, че най-мощният ариманичен маг, действал в Средна Америка по времето на Христос, за когото e говорил Щайнер, “се е преродил на 11.08.1999 г. отново и е предопределен да приеме в себе си Ариман”. 

Затова днес публикувам част от един стар, но прелюбопитен материал със заглавието “Ариман се проявява в киното. Наблюдения върху филма “Спайдърмен”, който ми припомни, че в този филм между другото се показва и инкорпорацията на Ариман. Авторът Йоханес Грайнер е швейцарски антропософ, изследващ дълбоките окултни основи на съвременната музика и филми и въздействието им върху младежта.   Статията му не е нова (от 2002 г.), но понеже в нея става въпрос за нещо, което предстои да се случи и засяга цялото човечеството, ще я представя в синтезиран вид и ще цитирам мястото от нея, където се описва инкорпорацията на Ариман, пресъздадена с художествените похвати на киното.   

Гледайки филма “Спайдърмен”, Грайнер с изненада установил, че един от героите в него, Зеленият гоблин, поразително прилича по външен вид на образа на Ариман, както е изобразен от Щайнер:



Образът на Ариман, изваян от Щайнер



Зеленият гоблин

Грайнер съпоставя историята, разказана във филма, с изнесеното от Щайнер за дейността на Ариман. Щайнер казва за Ариман, че предстои да се въплъти в човешко тяло и за тази цел на свръхсетивен план отдавна е започнала подготовка.

Част от тази подготовка се извършва чрез книги, филми. Днес и самият интернет също играе важна роля. Всичко това се знае отдавна и който се интересува, нека да прочете лекциите на Щайнер от 1. и 2. ноември, както и от 25. и 28. декември 1919 г. ( СС 191), също от 27. октомври и 4. ноември 1919 (СС 195).  

Грайнер нарича Ариман “мъдър тактик”, защото Сатаната се разкрива само там, където откритото му показване не би му навредило. По този начин той цели да отвлече вниманието на хората от онова, което иска да запази скрито. Образа си Ариман показва чрез медиите, за да могат хората да свикнат с него – като например Зеления гоблин във филма “Спайдърмен”, също Саурон от “Повелителят на пръстените”.  

Всичко това е планирано отдавна и една от първите мерки, необходими на Ариман, е да се внуши на хората, че въпросите на естетиката имат само субективен отговор, че красивото и грозното са единствено въпрос на вкус. За целта хората не трябва да осъзнават колко силно въздействие като оформящи (по-точно деформиращи) душата сили имат впечатленията от сетивния свят, особено образите.  

Грайнер пише: “Затова към впечатленията от образите, от които очевидно не можем да избягаме, ние трябва да добавим мисли, които демаскират същността на Ариман - защото впечатленията, които посрещаме с напълно съзнателни мисли, не могат да ни въздействат толкова силно, както впечатленията, които не са съпроводени от мисли. “Даже настъпва нещо странно”, цитира той Щайнер – “впечатлението, което предизвиква съзнателна представа, намира един вид съпротива при въздействието си върху дълбоката човешка организация, но ако впечатлението просто действа върху нас, без да го доведем до cъзнателна представа, то тогава нищо не му пречи (лекция от 18. май 1910 г., СС 120). Следователно мисълта и образното впечатление трябва да се слеят. “Впечатлението доставя в случая Ариман, а мисълта ние трябва да я създаваме непрестанно”, заключава Грайнер.  

Във филма “Спайдърмен” в образа на Норман Осбърн е показано как един човек стъпка по стъпка бива овладян от мощен ариманичен дух. Ще цитирам пасажа според разказа на Грайнер, в който е показана инкорпорацията на Ариман в готово човешко тяло:   

“Норман Осбърн, станал носител на Зеления Гоблин, е амбициозен учен, работещ над препарат, който трябва многократно да увеличи човешката сила и интелигентност. Препаратът вече е изпробван върху животни. Резултатите са в рамките на очакваното, но в една от групите се проявяват случаи на насилие, агресие и лудост. Норман Осбърн е подложен на натиск от спонсорите си да побърза, защото ако до две седмици не докаже успехи, средствата му ще бъдат спрени, което би заплашило делото на целия му живот и репутацията му.   

Осбърн изпада в силни душевни терзания и не може да понесе неизвестността. Затова решава да изпробва препарата върху себе си. За целта отива заедно с един асистент в подземна лаборатория, в която преобладава зеленият цвят. В центъра се намира една голяма клетка. Осбърн ляга на легло и към тялото му свързват електроди. Когато асистентът му поставя две метални скоби на височината на слънчевия сплит, Осбърн казва: “Студено е!”  

Това са последните думи, които той произнася като човек, преди да влезе в царството на Ариман - Зеления гоблин. С леглото го вкарват в един експериментален резервоар. Тогава от земята се издига зелена мъгла и изпълва целия резервоар. Когато тя се прояснява, виждаме Осбърн, разтърсен от ужасяващи спазми. (Спазми настъпват, когато поради отслабване на етерното тяло астралното тяло въздейства непосредствено върху физическото. Като се вземе под внимание това, процесът може да се разбере по следния начин: Чрез препарата се усилва не физическото, а астралното тяло, съотв. се намесва чужда астралност, в случая Зеленият гоблин. Етерното тяло не може да й устои или е допълнително отслабено. Затова в резултат на трансформацията, която препарът предизвиква, се получава същество, което притежава слаба любов, но голяма интелигентност и сила.  

Загриженият асистент проверява изпадналия в апатия Осбърн. Изведнъж в тялото на Осбърн се завръща силата и той с разкривено лице сграбчва за гърлото изплашения асистент и го запраща с надчовешки, по-точно подчовешки сили, така че асистентът пада мъртъв на земята ...  

След трансформацията си Осбърн открадва един боен екип, създаден и произведен от неговата фирма, който му придава ариманичния вид, както и един летателен уред, с който се придвижва. Като изпълнява волята на Зеления гоблин, хората го виждат само с този екип и неговия летателен уред, а като се появява като “нормален човек”, Осбърн е с костюм и вратовръзка...  

Когато Норман Осбърн, който вече носи Зеления гоблин в себе си, се събужда на другата сутрин, не може да си спомни нищо - спомените за дадена случка са възможни, само ако в тях е участвал азът. Но за трансформацията на Осбърн е характерно именно, че азът му е бил приспан и на неговото място се е вмъкнала същността на гоблина.”    

Защо се занимаваме със стари филми? Защото предстои инкорпорацията на Ариман в едно човешко тяло (т.нар. съсъд)  да се случи наистина в Америка. Той няма за кога тепърва да се ражда, както очакват много хора. Да си припомним, че през 1998 г. се изпълни за трети път числото на звяра 666 от “Откровението на Йоан”, а през следващата 1999 година имаше пълно слънчево затъмнение.  

В ютуб преди време се въртеше един немски клип, който макар че беше с лошо качество, беше ценен с това, че обръщаше внимание на някои факти. Предавам по спомени основното от този клип:  

На 18.11.1998 (годината на третото изпълване на 666) беше регистриран кометният дъжд на Леонидите, който имаше голяма активност над Китай и Монголия. Тогава астрономите сбъркаха изчисленията с един ден, така че всички, които се бяха приготвили да го наблюдават  на 18. ноември, го пропуснаха. В четиристишието на Нострадамус за 1999 година става въпрос за монголския цар, който трябвало да дойде – “През юли (седмия месец) на 1999 г. един ужасен владетел ше дойде от небето, за да възстанови великия владетел на монголците.” Грешката в месеца в клипа се обясняваше с използвания тогава Юлиански календар.   

Авторът на клипа смята, че на 18.11.1998 по време на метеоритния дъжд на Леонидите е станало зачеването на съсъда на Ариман, а компютърна програма, изчисляваща датата на раждане според деня на зачеването, показала, че раждането е станало на 11.08.1999 г. Точно това беше смисъла на лекцията “Откровение” на Димитър Мангуров, изнесена още на 12. септември 2010 година!  

Също в клипа се правеше аналогия с Христос, който в 30. година влиза в тялото на Исус, и така и Ариман щял да влезе в 30. година в съсъда. Това щяло да стане през 2029 година и щяло да бъде съпроводено с необикновени природни явления. За петък, 13.04.2029 г., астрономите очакват астероидът Апофис (Апофис е богът на хаоса, който има вид на змия при египтяните) да мине близо до земята. Ако премине през едно ключово място, той ще промени орбитата си и при завръщането си, което ще стане на 13.04.2036 година, евентуално ще удари земята и ще предизвика огромни вълни цунами. Следователно от 13.04.2029 Ариман щял да бъде на земята.

По-нататък някакъв американски проповедник показваше на една звездна карта Южния кръст, какъвто за последен път е бил видян в Йерусалим по времето на Христос и каквато констелация е имало на 17. и 18.08.1999 - с изключение на Плутон всички други планети са образували кръст. Планетите бяха изравнени в Лъв, Телец, Водолей и Скорпион, а символите на тези планети са лъв, вол, човек и и орел - четирите основни клона на Израел - Юда, символизиран от лъва, Дан (орел), Манаси (вол) и Рубен (човек). Това говорело според проповедника, че на тази дата нещо свършва и започва нещо ново.  

Ето защо не е зле да имаме предвид тези факти, когато се чудим какво се случва по света, защо става това или онова. Ставащото на физическия свят се корени в духовния и предстои да станем свидетели на исторически събития, които трябва да приемем с будност и съзнателност.                  

Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 25. ноември 1923 г. в Мюнхен и публикувана в СС 69a “Истини и заблуди на духовната наука. Духовната наука и човешкото бъдеще”


Каза се вече, че след като духовният изследовател стигне до формулиране на дадена истина за свръхсетивните светове, то тогава всеки, който пристъпва непредубедено към нея, може да се изложи на въздействието на нейната убедителна сила. Но когато това стане, тогава сборът от духовните истини е една храна за душата, с нея получаваме нещо, без което душата ни не може да живее продължително време.

Можеш да отнемеш на душата духовната храна, но не и глада за духовна храна, И дори и човек да живее, без да мисли и да не иска да знае за духовната храна, гладът за нея си остава, въпреки че човекът не е наясно, къде е източникът - именно в това, че той отказва да пристъпи към духовния свят. Ако този глад не се засити, той разрушава целия душевен живот, това личи във всички възможни болестни състояния на нашата епоха. 

От външната наука научаваме, че в тялото ни има различни субстанции, които са същите като навън в космоса. Чрез духовната наука ние чувстваме, че сме положени в целия свят. Осъзнаваме, че това, което живее в душата ни и е съкровено свързано с нашите радости и болки, се намира в единство с духовно-душевната част на целия свят, която прониква цялото пространство във всички епохи. И в нашата духовна част разпознаваме действащото навън в света. Тогава чувстваме какво може да означава за нашата душа едно такова познание, какво може да даде то на душата и здравето ни. 

Въпрос от 27. ноември 1923: В какъв смисъл трябва да се стремим към познание на висшите светове, ако се абстрахираме от чистото любопитство, защото то все пак зависи от здравия човешки разум?  

Рудолф Щайнер: Който не копнее за отговорите на най-висшите въпроси на битието, за него духовната наука може да е нещо излишно. Но който копнее да знае отговорите на тези въпроси, за него трябва да кажем, че както тялото чувства глад за храна, така и душата чувства глад да получи отговорите на големите въпроси на битието. Както беше казано в лекцията, на душата могат да се отнемат истините, но не и глада за истини. В началото той се усилва от факта, че душата първо попада в най-различни състояния на неподреденост, даже на отчаяние, така че това, което е преди всичко въпрос на познание, първо се превръща в здравен проблем. Тук ще посочим тясната връзка между нервността и незаинтересоваността от духовните истини. Те са една необходимост на човешката природа. 
 

След като разказахме за преживяването на Христос, което е имала Дорийн Върчу и което е причината за радикалната промяна във възгледите й (тук вече писах за това - anthroposophie.blog.bg/history/2018/12/09/koe-e-nai-vajnoto-sybitie-na-20-vek-i-kakvo-se-sluchi-s-dori.1637996), днес ще представим разказа на една твърде необикновена за нашето време личност - Юдит фон Хале. 

Тя  е родена 1972 г. в Берлин, в еврейско семейство. От малка има отворени сетива, вижда аурата на хората, усеща намеренията им, но поради неразбиране от страна на семейството запазва всичко, което вижда, в тайна. Pазвива остър невродермит поради невъзможността да сподели преживяванията си с близките. Опитва се да живее “нормално”, затъва в материалното и дарбите й по време на следвaнето изчезват. Връщат се, след като сменя университета (завършила е архитектура) и попада на професор, който толкова я впечатлява, че тя спонтанно вижда аурата му, докато изнася лекции. По-късно двамата се женят.

Съпругът й Карл Аугуст фон Хале е интересна личност, доста по-възрастен е и като студент в Западен Берлин е помагал на желаещи граждани на ГДР да избягат на Зaпад. След като е предаден, лежи в източногермански затвор. Освобождават го с уговорката, че като се върне на Зaпад, ще сътрудничи на Щази, което той естествено не прави. Работи като архитект, получава поръчка за проектиране на валдорфска детска градна, по този повод се запознава с антропософията на Рудолф Щайнер. Чрез него и Юдит се запознава с антропософията и за пръв път казва, че среща човек (имайки предвид Рудолф Щайнер), който описва всичко, което и тя е видяла и преживяла лично.

През 2004 година Юдит фон Хале получава стигми (кървящи рани на китките, стъпалата и в дясната част на ребрата като от разпъването на Христос, срещат се и у други хора, най-вече в католическата църква). В началото мисли, че се е наранила при ремонта на банята си. Но започва да преживява всеки петък разпъването на Исус Христос все едно, че лично присъства на Голгота - с всички шумове, миризми, чува какво говорят хората, усеща какво преживява Той.

Едновременно с това при Юдит фoн Хале се появява непоносимост към всякаква храна, така че оттогава не яде нищо. Дори и най-малкото количество алкохол в пастата за зъби води до силно отравяне на организма й. Усилват се неимоверно сетивата й, чува какво се говори през три къщи, по миризмата усеща какво са яли преди два дни и пр. Тя не желае да се шуми около тези способности, не парадира, не дава интервюта, изключително скромна е. Смята, че по-важно е хората да прочетат книгите й. Много от тях засягат събитията в поврата на времената, има също и два тома за тамплиерите. 

И понеже Юдит фон Хале е антропософка, член на Антропософското общество и е започнала да изнася лекции още преди появата на стигмите, когато това й се случва, в антропософските среди сякаш избухва бомба. Емоциите, които тя разпалва, са от възторг до всички нюанси на критика, включително злостно очерняне и обвинения в сомнамбулизъм, шарлатанство и т.н. Голяма част от критиките са продукт на чиста завист за тези нейни способности. 

Проблемът на съвременните антропософи е, че те дълги години правят упражненията, дадени от Рудолф Щайнер в книгата “Как се постигат познания за висшите светове”, ежедневно медитират, казват мантри, участват в езотерични класове. И … нулев резултат от тези напъни, никакви признаци на ясновидство. А изведнъж в техните антропософски среди се появява от нищото една млада жена и не само е ясновидец, но и заявява, че вижда, чува, усеща миризмите по времето, когато Христос е ходил по земята в тялото на Исус от Назарет и преживява всеки петък разпъването на Исус на кръста. Нормално е такова нещо да се приеме на нож. Обаче досега абсолютно никой не се е намерил да обори Юдит фон Хале от позицията на ясновиждащ, видял нещо различно. 

Нещо повече - описаното от нея съответства до най-малки подробности на записаните разкази на друга една изключително скромна и бедна стигматичка, живяла 200 години по-рано - Анна Катарина Емерик. Юдит фон Хале не е чувaла за нея, когато почва да преживява Голготските събития, чак по-късно хора, прочели книгите й, й обръщат внимание на съвпаденията. 

Доколкото на мен ми е известно, единствен Димитър Мангуров от собствени духовни изследвания е потвърдил някои от фактите, съобщени от Юдит фон Хале. При другите духовни “изследователи”, все едно дали у нас или по света, виждането е слабичко, да не кажем никакво. Някои даже имат такова пренебрежително-подигравателно отношение към Христос, че направо е срам да се нарекат антропософи.

Тук ще поместя разказа за срещата на Юдит фон Хале с Христос, преживяна от нея, когато е била дете на десет години и съдържащ се в автобиографичната й книга “Лебедови криле” от 2016 г. (забележка: направих опит да заинтересувам издателство “Сиела” за издаването на книгата на български, която би била интересна и значима не само в тесните антропософски кръгове, но ударих на камък: “ Ние сме широкопрофилни и сме се разпрострели в много области, но езотеричните води са дълбоки и не смятаме да нагазваме и в тях”, ми беше отговорено точно в същия ден, в който “Сиела” направи пищно представяне на една друга автобиография - тази на футболиста Бербатов. Какво пък, сметнали са, че това е по-нужно на българския народ, отколкото някакви си там книги, в които се говори за Христос. Живи и здрави да са!)

                       Из “Лебедови криле. Спиритуална автобиография - част I”

“Няколко месеца преди да вляза в гимназията, значи малко преди или след десетия ми рожден ден, ми беше дарено нещо, което смятам за най-ценния подарък в живота си. По-трудно ми е да говоря за това отколкото за всичко друго, което споделям тук, не е и лесно да го обоснова, но ще се опитам. То не беше материален, а нематериален дар и повечето читатели ще се съгласят с мен, че нематериалните подаръци имат неизразимо по-голяма и непреходна стойност от най-хубавата и скъпа дарена вещ. Тези нематериални подаръци се отличават с това, че са индивидуални, а не са чакали със стотици в някой универсален магазин, не могат да се поръчат по интернет, да бъдат подаряват или притежавани като хиляди или милиони идентични копия. В биографията на всеки човек настъпват събития, които я правят уникална, защото събитията, някои от които смятаме за “дарове”, са уникални, както и хората. Надявам се повечето читатели да се съгласят с това, което би ми дало надежда, че описаното от мен ще бъде възприето поне малко непредубедено...

Преживяването ми нямаше религиозен характер, не беше свързано с определено изповедание. Ни най-малко не ми беше натрапено някакво религиозно послание, което да се отпечати в детското ми впечатление. Не! Аз станах религиозна (но не в смисъл на принадлежност към някоя деноминация) едва възоснова на това мое преживяване…

В онзи ден – по-точно през нощта между стадия на заспиване и един стадий, който мога да означа само като "съзнателно оставане в будно състояние или интензивно будуване по време на сън" - ми беше показано какво е любов.

Това не беше сън. Беше всичко друго, но не и сън. Никога през живота си не съм била толкова будна и с толкова ясно съзнание…. В този стадий на съзнание пред мен застана едно духовно присъствие. В същия момент, в който то застана пред моята станала съзнателна най-истинска същност, разбрах с необорима сигурност, че това е Христос.

Тази същност нямаше нужда да се представя. Тя изясни кой и какво беше с това, че беше такава, каквато беше. Нямаше въпроси и съмнения. Това беше самият Бог. Но във вид, като същност и битие, които ми даваха възможност да Го срещна съзнателно. Защото и друго знаех непосредствено чрез срещата – никой човек не би бил способен при съвременното състояние на съзнанието му на цялостно възприемане или среща със съзидателната пра-същност. В онова състояние едновременно можеха да се преживеят и разберат много аспекти - среща, послание, въпрос и отговор. Те едновременно съществуваха и се разтваряха в безвремието, съответно в едновременността на това състояние на битието. То не може да се сравни с нищо в рамките на земното съзнание и на земното съществуване. Аз преживях, че в Него са всички отговори, в Него се утолява всеки копнеж или желание, в Него е моят дом. В Него, Христос. И Неговото несравнимо с нищо друго присъствие проговори в сърцето ми: “Аз съм Алфата и Омегата”.

Има опасност читателят да не ми повярва, но аз все пак трябва да разкажа онова, което беше действително. Дотогава не бях чувала нищо за някакви висши съобщения на Христос. Също не бях се запознавала с разни изрази на гръцки. При все това в съзнанието ми, в сърцето ми отчетливо се врязаха както думата Христос, така и понятията Алфа и Омега. Едновременно с това ми стана ясно значението на това изречение - “Аз съм началото и края”. То ме е занимавало непрекъснато дълги години, та до ден днешен. При опита на обикновеното всекидневно мислене да го изследва, се вижда как мисленето направо полудява. За значението на тези думи можем да получим представа, ако подходим с друг вид разбиране, по-точно, ако се осмелим да се откажем от разума, с кoйто обикнoвено разсъждавамe за ежедневните си неща. Но ако ни се удаде с течение на времето да подxодим по друг начин, в тeзи думи можем да намерим утоляването на своите копнежи, същото чувство за дом и родина, каквито се изпитват в Неговото непосредствено присъствие. Трябва да коригирам тази формулировка, защото Христос е винаги с нас, но ние много рядко достигаме до вниманието и съзнанието, помагащи да Го възприемем.

Като си помисля, беше все пак доста странно, защото нито за момент не ми хрумна, че това е онзи Исус, за когото бях слушала и чела. Oнзи Исус – тук и християнското, и юдейското, и ислямското, и будисткото вероизповедание бяха на едно мнение – се отличаваше с това, че поради близостта си до Господ беше извършил различни забележитени дела, беше живял като мъдър пророк и топлосърдечен, милозлив човек. Християните освен това бяха на мнение, че той е “синът на Бога”. Никога не съм могла да разбера защо Божият Син въпреки всичките си чудеса, които е извършил, беше толкова човешко същество. На всичкото отгоре го бяха разпънали на кръст като жалък престъпник и ползата, произтекла от този факт за християните, не ми беше ясна. Сега обаче аз разбрах това, естествено в ограничени рамки. Защото онази цялост, която тогава стоеше пред мен, не беше онзи Исус, за когото бях слушала и чела. Тя беше дотолкова надчовешка, че непосредствено схванах онова, което преди не разбирах. Тази надчовешка същност, от която водеше началото си всичко съществуващо, която можеше да каже за себе си, че е Алфата и Омегата, защото нямаше край, както ние го познаваме, а в нейната Омега възкръсва Алфата, беше живяла в онзи Исус. Сега разбрах Исус като един вид земна обвивка, в която преди 2000 години е действало истинското същностно ядро на Бог. 

По принцип това беше като при нас хората - бях разбрала вече, че нашата видима за всички телесна обвивка макар да е част от нас, в края на краищата не е онова, което съставя действителния човек, тоест неговото съзнание и самопознание... Телесната обвивка беше така да се каже инструментът за действие във физически-сетивния свят и следователно светото обиталище на истинското ядро на човешката същност. Явно при Исус е било нещо подобно, с решаващата разлика, че в него не е действало човешко ядро, а едно Божествено същностно ядро. И специалното не е била смъртта на онзи Исус, а преодоляването на смъртта чрез силата на Христос. Така аз най-сетне получих отговор на въпроса си какво има “след това”, след смъртта.

Както го разбрах тогава, чрез еднократното присъствие на Бог на земята в човека Исус на хората е било показано, че истинското същностно ядро е безсмъртно! … Значи след смъртта на кръста не е възкръснал Исус, а неговото действително, същностно ядро, Христос! 

От този ден аз изтръпвах винаги, когато чувах някой да говори, че Исус е “Божи Син” и е “възкръснал”. Честно казано, и до днес е така.Тогава се чудех защо християните се наричат христ-ияни, а не исус-яни или нещо подобно…

Но действителното странно нещо беше рекапитулацията на това изживяване посредством дневното съзнание, тоест с мозъка. Бях потресена при срещата с онази cъщност, че действително има Божи Син, както говореха и християнските вероизповедания… А го схванах като Син, защото творящата цялост на Бога беше отделила една част от Себе Си и я беше изпратила на земята, за да стане човек и чрез живота, смъртта и възкресението Си да покаже на нас хората кой е пътят за завръщане към онази единност, от която сме произлезли. В този смисъл Христос беш наш първи брат и Божи Син, както и ние като деца гледаме към своя баща. Ние можем да се върнем като Него при Отца, ако започнем да се схващаме като безсмъртни човешки същностни ядра.

Има една религия, която се позоваваше на този факт - християнството. Но през следващите години аз останах с впечатлението, че това християнство разбира друго нещо под Христос. Никога не съм срещала представител на християнската религия, независимо от коя деноминация, да говори за Христовата същност по начина, по който аз я бях преживяла...

Висшата същност се обърна и с една молба към мен. Това не беше човешка ежедневна молба. Това беше като намерение - прозрачно, провиждащо се и поради това едновременно и отговор, тоест изпълнение и обосновка на молбата. И тази молба беше да изучавам нещо специално. Но това учене имаше съвсем други аспекти, отколкото учението в ежедневния свят - то носеше елементите на спомняне. И така Христовата същнoст в онзи момент стана моя най-добър, най-възвишен учител и същевременно моя пръв и най-добър приятел.”

Днес ще се запознаем с някои аспекти от личността и делото на Елена Блаватска и с един свидетелски разказ за работата по написването на колосалния й труд “Тайната доктрина”.   

Към този разказ ме насочи една статия по повод началото на дейността на Рудолф Щайнер, написана от Томас Майер. Това е онзи швейцарски антропософ, който всяка година идва в София да гледа постановките на Вагнеровата четирилогия в операта и да представи някоя своя книжка. Майер се интересува не толкова от еволюционни проблеми, колкото се рови в различни исторически извори и от време на време изравя по нещо ценно, както например указанието за една книжка със спомени на графиня Констанс Вахтмайстер за времето, прекарано от нея заедно с Блаватска във Вюрцбург. Там Блаватска работи върху “Тайната доктрина”.  

Но преди това да кажем нещо за HPB, както я наричат на Запад. Елена Петровна Блаватска (1831 -1891) е рускиня от аристократичен немски произход. Тя се жени на 17годишна възраст за много по-възрастен мъж, от който бяга след три месеца. По нейни думи не е консумирала нито първия, нито втория си брак.  

През 1875 г. в Ню Йорк тя основава заедно с Хенри Олскот и Уилям Джъдж Теософското общество. Малко хора знаят, че през 1879 г. Елена Блаватска посещава и току-що освободената България. Не е известно къде точно е била, но през същата година в органа на Теософското общество сп. “Теософ” Блаватска публикува материал за България. В него между другото пише: “Българите са народ, за който преди последната Руско-турска война почти нищо не се знаеше и който е приел християнството преди повече от хиляда години. Но въпреки това те са си останали езичници. Ето как празнуват Рождество и Нова година. До ден днешен наричат празника си ‘Сурваки”, което съвпада с празника на древния бог Сурва. Очевидно този техен бог Сурва е идентичен с арийския бог Сурия на слънцето, топлината, светлината и плодородието. Този празник се корени далеч назад във вековете, защото още много преди християнството българите са почитали Сурва и на Нова година са го молели да благослови нивите им и да им даде щастие и разцвет...”  

Както признават и Щайнер, и Учителят Беинса Дуно, Блаватска има исторически заслуги като един пионер първопроходец, който прокара пътя на духа през 19. век, когато западната култура започва да се задушава от материализма. През 1879 г. архангел Михаил сваля ариманичните духове на земята, където те разгръщат мощното си въздействие върху хората. Това намира отражение в духа на материализма, обхванал науката, която се редуцира до изследване само на материалното измерение на феномените. В живописта след 1879 г. виждаме уродливите картини на модернистичните течения (от типа -изъм), които някои продължават да рисуват до ден днешен, а литературните творби пресъздават моралния упадък на хората под въздействието на материализма (у нас например “Гераците” на Елин Пелин).

Блаватска няма логичния научен стил на Щайнер, но тя черпи от източник на невероятни окултни сили, които, както се изразява Майер, “и за нея самата са загадка”. По-нататък Майер казва: “В съзвучие със закона за духовната приемственост, валиден за всички духовни течения, Рудолф Щайнер започва дейността си за духовното познание преди всичко, изхождайки от историческата личност, и още повече от реалния дух на Блаватска”.

И наистина в автобиографията си Щайнер пише: “Аз самият никога не бих могъл да работя в стила, в който действаха теософите., но смятах живеещото сред тях за един духовен център, с който може да се свърже човек, ако се отнася сериозно към разпространението на духовното познание.”  

Аз лично съм на мнение, че книгите й не би трябвало да се четат, преди човек да се е запознал с основното от антропософията, която е изнесъл Щайнер. Иначе рискуваме съвсем да се объркаме от многобройните цитати, термини на санскрит, тибетски и т.н., които не са обяснени прегледно. Ако човек е привлечен само от мистичното, без да има духовнонаучна подготовка, нито ще разбере, нито ще оцени написаното от Блаватска. А че тя е велик дух (може би някоя древна сибила?), в това няма съмнение. Но преди всичко е била скромна, самокритична, честна и отдадена на делото жена.

За своя труд “Тайната доктрина” Блаватска казва на графиня Вахтмайстер, която по-късно издава спомените си за ЕПБ: “Той, разбира се, ще бъде много непълен и в него неизбежно ще останат големи празнини, но това ще накара хората да се замислят и когато са готови, ще бъде публикувано повече. Но - добави тя след известна пауза -. това няма да стане преди следващия век, когато човечеството ще започне да се осъзнава и говори за тази книга с разбиране”.   

Книгата на Констанс Вахтмайстер “Е.П. Блаватска и “Тайната доктрина” може да бъде намерена на страницата на руското теософско общество. Ето един интересен откъс от нея:  

“ЕПБ ми каза една вечер: “Не можете да си представите какво означава да преживявам толкова много враждебни мисли и течения, насочени към мен, сякаш ме бодат хиляди игли и непрекъснато трябва да изграждам стена около себе си. Попитах я дали знае от кого идват тези неприятелски мисли, а тя отговори: “За жалост знам и все се опитвам да си затварям очите, за да не виждам и знам нищо. И за да ми докаже, че това наистина е така, тя ми разказа за писмата, които са били написани, цитира откъси от тях. Един или два дни по-късно тези писма действително пристигнаха и аз можах да се убедя в правилността на цитираните изречения.”    

След един епизод, когато Блаватска 12 пъти записва нещо и учителят й все казва, че не е правилно, графиня Вахтмайстер се учудва и пита как е възможно Блаватска да е записала нещо погрешно. Тогава Блаватска обяснява: “Виждате ли, аз правя следното: Във въздуха пред мен създавам нещо, което мога да го опиша само като един вид вакуум и насочвам вътрешното си зрение и волята си върху него. Скоро пред вътрешния ми поглед започват да минават сцена след сцена. Или ако ми трябва указание или информация от книга, съсредоточавам интензивно духа си и тогава се появява астралният образ на книгата, от която вземам, каквото ми трябва. Колкото духът ми е по-свободен от разсейване и тревоги, колкото повече енергия и интензивност има той, толкова по-лесно мога да правя това. Но след всичката болка, която ми причини писмото на Х, не можах правилно да се концентрирам и всеки път като се опитвах, обърквах цитатите. Учителят казва, че сега вече е правилно. Да идем оттатък да пием чай.”  

Графиня Вахтмайстер се учудва, че Блаватска цитира многобройни книги, а личната й библиотека е твърде скромна. Оказва се, че Блаватска въобще не се нуждае да има пред себе си книгите, за да види какво пише в тях: “Малко след пристигането ми във Вюрцбург тя ме попита дали познавам някого, който би могъл да провери нещо в една библиотека в Оксфорд. Случайно познавах такъв човек и приятелят ми можа да потвърди правилността на един пасаж, който ЕПБ беше видяла в астрала - всичко, включително заглавието, главата, страницата и числата, тя беше записала коректно. Духовното виждане често показва образа на оригинала обърнат като в огледало и макар че с малко тренировка човек може да разчита написани наобратно думи, при числата е много по-лесно да се сгреши. Затова числата трябваше да се проверяват. 
Веднъж ми беше възложена трудната задача да проверя един пасаж от ръкопис, намиращ се във Ватикана. След като се запознах с един господин, който имаше роднина във Ватикана, след известни трудности успях да проверя пасажа. Две думи бяха грешни, но всичко останало беше правилно и забележителното е, че ми казаха, че точно тези думи, които са били доста размазани, много трудно са могли да бъдат разчетени. “  

В една непубликувана лекция на Рудолф Щайнер от 5. май 1904, която Томас Майер цитира, се говори за това, че Блаватска работи и след смъртта си, когато осъзнава заблудите, които е имала по отношение на Христос и вече е освободена от бремето на грешките и недостатъците си. Тогава нейната индивидуалност става още по-значима. На нея стъпва Щайнер в началото на дейността си и с времето му се показва, че индивидуалността на Блаватска е претърпяла развитие, което е преминало през заблудите на теософското общество и я е свързало още по-здраво с дейността на Щайнер. Макар теософите до ден днешен да се позовават на Блаватска като свое духовно наследство, нейният дух отдавна е напуснал тяхното общество. Майер привежда един любопитен пример с Елинор Мери - английска последователка на Щайнер, която намира пътя към антропософията покрай “Тайната доктрина”. Четейки я, жената има трудности да разбере някои места и  тогава сякаш един глас казва в нея: “Виж в еди кой си том! Погледни там!” Указанията били правилни и тя наистина проумявала написаното. Мери виждала, макар и не с физическите си очи, образа на една ръка - жива ръка, не ръка на мъртвец -, която лежи върху книгата. Има чувството, че тази приятелска ръка е там, за да я води. Когато по-късно разказва за това преживяване на Щайнер, той й казва: “Да, вярно е. Тази ръка Ви доведе при мен”.   

Да се надяваме, че и в бъдеще индивидуалността, живяла като Елена Блаватска,  ще напътства по правилния начин хората, които търсят пътя към Духа.        

Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 26. декември 1909 г. в Берлин и включена в СС 117 “Дълбоките тайни на формирането на човечеството в светлината на евангелията”  


“Сега в съвременността сме достигнали до една важна повратна точка. Някои днес питат какъв смисъл има да говорим за прераждането, след като не можем да си спомним за предните си животи. Разбира се, днес хората още не го могат. Но аз вече отбелязах, че ако доведат едно четиригодишно дете и кажат: ето, това е един човек, но той не може да смята, то това не е доказателство, че човекът по принцип не може да смята. Трябва да се изчака детето да порасне, за да се научи да смята. Така и човешката душа ще узрее, за за да си спомни за предните си инкарнации. Дали ще си спомни по правилния начин, това е друг въпрос.  

Сега се намираме във важен повратен момент. В четвъртата следатлантска културна епоха (гръко-римската) Христос слезе като импулс, за да могат да почувстват хората своя аз като единна, основана сама на себе си същност. В момента сме в петата културна епоха - последната, в която хората не помнят предните си инкарнации. В следващата шеста епоха хората ще могат да си спомнят за предните си животи. Дали ще ги помнят правилно, зависи от това как днес приемат в душите си импулсите, дали стават способни да си спомнят по правомерния начин. Само онези, които са приели Христовия импулс, извора на истинския аз, ще могат в бъдеще да си спомнят по правилния начин за сегашното си съществуване.    За сметка на това при онези, които не приемат този извор на истинска азовост, ще се образуват нови групови души.   

Погледнете външната реалност - как хората направо напират за груповата душевност, въпреки че не би трябвало да е така, би трябвало да могат да намерят извора на истината, който струи от собствената им душа. Наблюдавайте как хората искат да правят всичко единствено по начина, по който "другите" го правят. Те не търсят онова, което могат да намерят единствено в душата си, а виждаме как търсят да вкарат всичко в категории, в групи, как се радват най-много, не ако могат да извоюват собствени истини, а ако имат същото като другите. Да, те дори мразят индивидуалността и смятат, че с тази омраза към индивидуалното ще изковат най-силните си оръжия срещу мъдрост като антропософската. Защото антропософската мъдрост трябва да заблести в душата на всеки човек, тя не може да бъде налята насила с фуния, с външно експериментиране.Това, което казва антропософията, застава пред нас не с външни ръчки и копчета. Ние трябва да усвоим това знание, защото то принадлежи на невидимия свят, в който един ден всеки сам ще влезе със своето мислене, всеки сам, без някой да го убеждава чрез външен инструмент. Чрез антропософската мъдрост ние ставаме индивидуалност.   

Ако приемем тази мъдрост по правилния индивидуален начин, проникната от Христовия импулс, тогава в душата ни ще се спусне това, което ще ни даде възможност да си спомним през шестата културна епоха за един аз, който всеки притежава индивидуално, който е заключен в себе си.   

В замяна на това спомените на хората, които днес изкуствено търсят  груповата душа, ще са такива, че пак ще възниква групова душевност. Хората в шестата епоха ще си спомнят за сегашната си инкарнация, но ще им е ясно: ти тогава беше обвързан с мнението на другите!   

И сякаш ужасни окови ще спъват човека, който се чувства поставен в някаква групова душевност. Такава душевност заплашва хората, които не могат да приемат Христовия импулс в нашето време. Ако приемем посланието на Христовото събитие, посланието за човешкия аз, то в нашата душа ще се спусне възможността през шестата култура да постигнем целта на човечеството -  да гледаме не към миналото и груповата душевност, а към аза, пронизан от Христос. Така онзи, който днес може да разбере християнството по правилния начин - да го възпламени и проникне с духа на антропософията - ,ще изработи необходимото, за да бъде пълноценен човек през шестата епоха и инструмент, през който ще действа истината в онази бъдеща епоха.   И така, възниква въпросът - искаме ли, гледайки от следващите си прераждания в шестата епоха към сегашния си живот, да видим своя аз като неиндивидуален, несамостоятелен, заключен в груповата душа или искаме да си спомним за себе си като аз, който е овладял сам извора на духовността в нашето земно развитие, който е осъзнал великата мисъл че преди да има въобще някаква личност, преди да има това, което освен нас може да живее на земята и преди Аврам, е бил Аз-съм.”

Днес за пореден ден осъмнахме със съобщението за атентат на Коледен пазар някъде в християнска Европа - след Берлин, Лондон, Париж, Брюксел, този път се случи в Страсбург - град, изиграл огромна роля в живота на Гьоте. Макар на пръв поглед туристът да не открива никакви следи от присъствието на поета тук, Страсбургският период  на Гьоте е ключов за формирането на мирогледа му - от пролетта на 1770 до лятото на 1771 година Гьоте е следвал право в Страсбург и е имал тук значима среща с доста по-възрастния от него Хердер. Тук той среща и Фридерике Брион - девойка от едно съседно село, с която изживява съдбовен за творчеството му романс, тук се възхищава на катедралата и често се изкачва на върха й, за да преодолее страха си от височината. 

От онази атмосфера на града е запазено много малко, днес са актуални Европейският парламент с неговата ултрамодерна сграда, както и целите квартали, населени с магребинци. В един от тези иначе спретнати квартали живееше една самоковка, която 1993 година, след първоначалната еуфория, че се е отървала от “мизерията в България”, скоропостижно върна сина си в същата мизерия, защото се оказа, че освен дето нищо не научава в училище, като единствен европеец в класа бил тормозен непрекъснато на расова основа, наричан “неверник” и т.н.  

Та сега значи и Страсбург се нареди сред градовете с предколедни атентати. Политиците ще осъдят акта, дрън-дрън, ще присъстват на църковна служба в памет на жертвите, ще положат някой и друг венец. По-разхлабените етерно фейсбук-потребителки (от тия, дето говорят все за вибрации, възнесение, кристални решетки и пр.) ще турят френското знаме и надпис „Je suis Strasbourg“ на заглавната си страница.  

Наистина, след като ги дръннаха няколко пъти, в Западна Европа започнаха да ограждат Коледните си пазари с масивни циментови прегради, проверяват надве-натри влизащите като в римска гладиаторска арена търсачи на силни усещания, мотаят се някакви полицаи, колкото да плашат гаргите.   

Откакто почнаха да летят и у нас нискотарифните въздушни каруцари, българинът се отъркаля малко и той по тия прословути Коледни пазари, дето вече на Запад политически коректно ги наричат “зимни базари” (всяка прилика с обичаите на социализма тук е случайна). Та все се намира някой, даже и духовно ориентирани хора, който да ми се похвали какви били прекрасни тези пазари. Ма вие верно ли бе? 

Закоравелите посетители на вайнахтсмарктовете, които още не са опукани от атентаторите или обрани от джебчиите, пак ще се наливат с греяно вино или черешова ракия, ще плюскат наденици, ще зяпат будките, където обичайните азиатци и латиноамериканци, за разлика от обикновените седмични пазари този път нахлупили червени дядоколедовски шапчици, ще им предлагат китайски играчки за елха, плетени жилетки от вълна на лама и задължителните калъфчета за телефони.  

Последните дни на декември (у нас изглежда целогодишно) хората ще могат отново да похарчат по сто-двеста-триста евро за фойерверки, които започват да се пробват още по пътя за дома. И преди 24. декември задължително новините ще съобщят за взрив в някоя фабрика за фойерверки, където човечетата-роботи издъхват под натиска на поръчките от Европа. Пак ще има някой и друг малоумник, отрязал пръстите си при неправилно боравене с гърмящи жаби (у нас известни като пиратки) или пък при забъркване на смес за такива по инструкции от интернет.  

Та към обичайното гърмене около Коледа и Нова година вече изглежда като нещо ново, обогатяващо традицията, се прибавят и ислямистките атентати.  

Що за хора са тези атентатори? То е ясно, че са религиозни фанатици, но на какво се дължи активизирането им през последните години? Имам предвид духовните причини на явлението, не конспиративните теории за ролята на американци, евреи, руснаци, саудити и пр. (не че го няма и това, но те са само машите).  

Атентаторите са хора, през които действат азурите - изостанали духове на личността (архаи). Азурите се противопоставят пряко на самия Бог-Отец и изостават най-рано в сравнение с луциферичните и ариманичните духове. Затова в съгласие с окултните закони за развитие на Вселената се проявяват и най-късно - те започват да действат едва в наше време.  

Къде действат те? Ами например в разюздания сексуален живот, тоест във физическото тяло. Днешните сексуални извращения, за които медиите ежедневно пишат, сякаш с някакво скрито садистично-воайорско любопитство, се дължат на действието на азурите. Нека си припомним как след световната прожекция на филма “Петдесет нюанса сиво” имаше масови случаи на изнасилвания, при които извършителите в свое оправдание след това твърдяха, че искали да изпробват сексуални техники, показани във филма.   

Азурите са по-мощни от останалите противоборстващи духове, те са една степен над ариманичните и две степени над луциферичните същества. В СС 266а Рудолф Щайнер казва за азурите, че те се стремят към осмата сфера и искат да сгъстят все повече материята, така че тя да не може вече да бъде одухотворена, което означава върната в първоначалното й състояние. Те действат от луната, откъдето влияят върху хората, като искат да ги смъкнат в осмата сфера и така да ги откъснат от правомерната еволюция и Христос.  

Азурите проникват до съзнателната душа на човека и така атакуват непосредствено човешкия аз. Злото, което те носят, няма да може да бъде изкупено както при другите тъмни духове по пътя на извоюването на свободата (луциферичните духове) или кармата (ариманичните духове). Причината е, че тези духове се стремят да завоюват най-вътрешната и същностна част на човека - съзнателната душа и аза. Азурите искат азът да се свърже с физическото, искат да откъснат части от аза и да се наместят вместо него в съзнателната душа на човека. Онова, което успеят да завоюват азурите, човек вече няма да може да си го върне обратно.   

Къде се проявяват азурите? Както казва Щайнер в лекцията си от 22. март 1909 година (СС 107), в духа на обикновения обърнат само към материалното живот, в животинско-чувствените страсти и в забравянето на духовния свят. И докато преди 100 години, когато Щайнер е изнасял лекциите си, това е било нещо като пророчество за бъдещето, днес ние сме свидетели на сбъдването на това пророчество. Докато по-рано азурите са залъгвали човека, че азът му е  продукт само на физическото, то днес виждаме как чрез бушуващите сексуални страсти погледът на човека все повече бива затъмнен за духовния свят. Човекът все повече става роб на нагона, страстта, жаждата за задоволяване на чисто физическите нужди, без вземане предвид на моралния аспект (“Гладни са децата”). И ако тук има намесени алкохол и наркотици, човек съвсем лесно предава аза си на тъмните духове.  

Чрез кои хора действат азурите? Основно чрез хора, които не дават път на Христос в себе си, живеят най-вече в материалното, склонни са да задоволяват всички свои внезапно изникнали физически потребности от удоволствия, независимо дали така ще навредят на други живи същества. Далеч не е задължително да са от определена народност, та дори и религия - както виждаме, освен Ислямска държава, която си е едно азурическо образувание, склонността към безсмислено насилие над хора, животни, растения, вандализмът срещу материални обекти се проявяват във всякакви хора. Естествено е, че там, където християнството по принцип се отрича и се следва повелята за избиване на неверниците, азурите действат най-активно.

Но ако от друга страна анализираме задълбочено жертвите на нашумелите случаи на брутални убийства на млади жени след изнасилване, каквито почнаха да стават масови в Западна Европа, че и у нас, то ще забележим, че жертвите по правило са модерни, хубави, еманципирани, секси, обърнати към материалното, фейсбуците им са пълни с разголени снимки. Едва ли в тези жертви Христос е бил пуснал дълбоки корени - имам предвид като мощно чувство, обзело целия човек и станало определящо в живота му, а не като формално появяване чат-пат в някоя църква - все тая от коя деноминация. 

И понеже азурите тепърва ще се вихрят още повече, нека да кажем: няма спасение в криенето в затънтени селца, сред природата, колкото се може по-далеч от градовете и пр. Виждаме, че бабите, живеещи в затънтени селца, също стават жертви на двукраки същества, които азурите са превърнали в свои инструменти.

Само ако човек насити живота си с Христовия импулс, ако съзнателно покани Христос да живее в аза му, той може да стане ценен за духовния свят и да разчита, че ще бъде пазен от правомерните духовни същества (или поне ще бъде засегнат в по-малка степен, защото нека не забравяме за евентуалната карма на човека) от действието на азурите. Това е и посланието на предколедните атентати. 

В една своя беседа Учителят Беинса Дуно се кара на учениците си, че си пожелават не “Честито Рождество”, а Честита Коледа”, тоест честитят си един езически празник. И наистина, още древната “Веда словена” споменава Бога  Коледа, когото хората са призовавали: "Сите паждат пу куляна на земята,/ Куледу Богу си са молба молят, да си прати вятрувита Самувила, тя да си задуя силан ветар, дур да си пумързне ду бял Дунав, пу нег` кату пу суху да си заминат. Та си им Куледу Бога молба услише".

Хората дотолкова са се отдалечили от разбирането за нощта на 24. декември като Святото Рождество на Божественото дете Исус от евангелието на Лука, че даже и пожеланията им са езически. В Германия някога са вярвали, че детето Исус носи малки подаръчета на децата, дори в някои области на Бавария още се е запазило писането на писма не до дядо Коледа, а до Божественото дете -  Christkind. Хората даже и не съзнават трансформацията, която претърпя един светец - Николай Чудотворец, който се превърна в дядо Коледа, но не с червената свещеническа мантия, а с палто в кока-колено червено.

Така че, уважаеми сънародници, по-полека със свинското и винското след две седмици и гледайте какви пожелания си отправяте! Да не ни тресне пак някое Хитрино и тая година!

Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 9. май 1915 г. във Виена и включена в СС 159 “Тайната на смъртта. Същност и значение на Средна Европа и европейските народни духове” 


“Материализмът добре е подготвил това, което е искал. И тук също е действал геният (да се има предвид значението на думата като ‘висша творческа сила’, а не ‘надарен човек’), само че геният, породил материализма като негов най-висш предводител, е Ариман. Той има мощно влияние през последните векове, много мощно влияние. И тук искам да обърна внимание на един въпрос, макар и с известно неудоволствие. Защото като прави човек това, смятат, че има особен вид лудост.   

Най-лесно човек може да бъде превзет, ако докато е още млад, започне капка по капка да му се влива в способността за въображение, в душата, онова, което се цели да израсте в него. В по-късните години много малко хора могат да усвоят нещо принципно ново. Затова Ариман никога не е имал по-добри възможности да обработи душите в материалистичен дух, от това да влива капка по капка още в юношеските, в детските души нещо, което после от само себе си ще действа в подсъзнанието. Ако в периода, когато човекът още не мисли с разсъдъчните си сили, той възприеме материалистичните мисъл-форми, то тогава хората задълбочено ще усвоят материалистичното мислене. Та нали материализмът е бил посаден още в детските им души!   

Ариман е направил такова нещо, като е инспирирал в един писател от материалистичната епоха идеята за Робинзон Крузо. Ако този, който има истинско ясновидство, се остави да му въздейства книгата “Робинзон Крузо”, то той ще види как в нея интензивно работят представите на материализма. Това може би не изглежда по този начин, но всичко в книгата - как е композирана, как Робинзон бива тласкан към онова, което преживява на външен план като приключения, докато накрая даже и религията израства като зелка на полето - всичко това много успешно подготвя детската душа за материалистичното мислене. И като се има предвид, че в един момент, в шестнадесети, седемнадесети и осемнадесети век, са същестували бохемски, португалски, унгарски Робинзоновци като имитация на оригинала, трябва да признаем, че работата е свършена както трябва и приносът, който четенето на “Робинзон Крузо” има за формирането на материализма, е огромен.  

С оглед на подобни явления трябва също да се изтъкне, че съществува и нещо друго, което децата, та и хората в по-късна възраст трябва да усвоят във вижданията си - това са приказките, които живеят в Средна Европа и особено тези, събрани от братя Грим. Това е много по-добра литература за децата, отколкото “Робинзон Крузо”. И ако това, което в днешно време (лекцията е изнесена в разгара на Първата световна война) се случва между европейските народи по такъв ужасен, тежък, съдбоносен начин, го схванем като предупреждение към нас да наблюдаваме по-внимателно как в подосновите на събитията се е развило онова, което изкласява в днешните военни действия, то тогава най-вече ще разберем, че в края на краищата наистина не е важно дали няколко немски учени са върнали обратно на Англия ордените и дипломите си! Ако знамението на времето толкова мощно ни насочва да схванем значението на  материалистически инспирираната съзнателна душа на британския народ, ние ще прозрем значението на изучаването на “Робинзон Крузо” и ще изкореним целия Робинзон. Трябва да се подходи много по-задълбочено, много по-радикално, ако могат правилно се вземат под внимание предупрежденията на днешното ни време.”

 Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 13. ноември 1909 г. в Щутгарт и включена в СС 117 “Дълбоките тайни на формирането на човечеството в светлината на евангелията”


“Защо толкова много хора днес не помнят миналите си инкарнации? Въпросът е изключително важен. Хората не помнят предишните си прераждания,  макар повече или по-малко да са били ясновиждащи в старите времена, защото тогава не са били изградили онези качества, които са именно качествата на аза. Защото не става въпрос за това човек да е формирал ясновидски способности, а онова, което трябва да се види, наистина да е вече изградено. Ако хората, макар и да са били големи ясновидци в миналото, не са се постарали да си изградят именно способностите на аза - способност за мислене, за различаване - специфичните способности на човешкия аз на земята, то тогава азът не е присъствал в предните инкарнации. Себето не е било там. За какво да си спомня тук човек?   

В предната инкарнация човек е трябвало да се постарае да има затворен в себе си аз. За това става въпрос! Така че днес могат да си спомнят за предни животи само хората, които са работили в тези животи със средствата на мисленето, на логиката, на различителната способност. Тези хора могат да си спомнят предните си животи. При някой може ясновидството да не е толкова изградено, ако не е работил в предните инкарнации със средствата на различителната способност, на логическото мислене, тогава този човек няма да може да си припомни предните животи. Някога той не е поставил жалона, за който трябва да си спомни. И ще видите, че човек, който действително разбира антропософията, ще пожелае да започне да овладява без отлагане именно тези способности за задълбочено мислене.  

Ще кажете: като стана ясновидец, от само себе си ще развия тази способност за логическо мислене. Това не е вярно. Защо боговете въобще са създали човека?  Затова, защото само в човека те можеха да развият способностите, които иначе нямаше как въобще да развият - способността за мислене, способността да си представи човек нещо мислено, така че тези мисли да се свържат с различаването. Тази способност може да се развие само на земята, тя преди въобще не е съществувала. Тя можа да възникне само защото беше създаден човекът.  

Ако искаме да употребим сравнение, можем да вземем за пример едно семенце, например житното зърно. Колкото и дълго да го гледате, от него няма да поникне пшеница. Трябва да го посадите в земята, за да расте то, за да започнат да действатвърху него силите на растежа. Това, което божествено-духовните същества са имали преди създаването на човека, може да бъде сравнено с житното зърно. Ако то трябва да узрее под формата на мисли, трябва да бъде отгледано от човека на земята. Няма друга възможност да се отгледат мисли от висшите йерархии, освен те да бъдат посадени в човешките инкарнации. Така че онова, което мислят хората на физически план, е нещо неповторимо и то трябва да бъде прибавено към онова, което е възможно във висшите светове. Човекът действително е бил необходим, иначе боговете нямаше да го създадат. Боговете създадоха човека, за да получат това, което имаха под формата на мислите на човека. Така онова, което слиза от духовния свят, никога не би получило формата на мисъл, ако човекът не му придаде тази форма на мисъл. И който не иска да мисли на земята, той отнема на боговете това, на което те разчитат и следователно такъв човек не може да изпълни истинската си задача и смисъла на човешкото съществуване на земята. Човекът може да постигне това само в онези свои инкарнации, в които започне действително да извършва мисловна дейност.”    

Откъс от антикварното издание “Кратки виенски мемоари или късчета от Виена” на Франц Грефер, от 1918 година (първо издание 1845 г.), в което авторът предава записаните спомени на своя чичо Рудолф Грефер (1734 – 1817), известен австрийски търговец на книги и любител алхимик 


                                    „Сен-Жермен при адептите във Виена     

Един ден се разпространи слухът, че маркиз Сен-Жермен, най-загадъчната от всички мистериозни личности, е във Виена. Сякаш ток премина през телата на онези, които бяха чували името му. Нашият алхимичен кръжец беше разтърсен до най-вътрешната си част.  

Сен-Жермен във Виена! Без съмнение Сен-Жермен е познат на читателите ни. Но какво казвам? Със сигурност повечето от нашите читатели са го забравили. Какво може да се направи? Да се помогне малко на паметта им. Най-напред да кажем за възрастта му. Ами, Сен-Жермен няма възраст. Той наистина е на шейсет години, тоест изглежда като мъж на шейсет години, но от няколко хиляди години си е все на шейсет. Той е бил съвременник на най-древните участници в световната история, в родословната му книга са записани саморъчно Тиберий, Йосиф Флавий, Карл Велики. Сен-Жермен е бил навсякъде, той знае всичко, върши най-невероятните неща. Произвежда злато от нищото, от малки диаманти прави големи, забърква еликсир на живота, но не се възползва от него, въпреки че е на няколко хиляди години. Той има някаква своя съкровена тайна, някакво чудодейно средство. Взема го веднъж на няколко стотин години, ляга си и спи около петдесет или сто години. Ето това е. Монтен, който е живял преди триста години, говори за него като за свой съвременник. Какво друго да кажа?...   

Едва-що Грефер се съвзе от тази новина и отиде до вкъщи да вземе документите си, между които се намираше и едно препоръчително писмо от Казанова, с когото се беше запознал в Амстердам, адресирано до граф Сен-Жермен.   

Грефер бързо се върна в книжарницата си, където му разказаха следното: “Преди час тук беше един господин, чийто вид ни изуми всички. Той не беше нито нисък, нито висок на ръст, имаше забележително хармонично телосложение, всичко в него беше изпълнено с изисканост. Лицето му сякаш сияеше от хубост и благородство, носът беше дълъг и извит, плътните му устни бяха божествени, а тъмните очи сияеха, пълни с неизказана живост. Костюмът му беше от сребристосива коприна, големите му копчета сякаш бяха чисти брилянти. Той направи три крачки навътре и заговори, без да се обръща към някого от присъстващите, сякаш на себе си произнесе следните думи на френски: “Отседнъл съм във “Федерлхоф”, в стаята, която Лайбниц заемаше през 1713 година.” Искахме да кажем нещо, но той вече беше изчезнал. От един час сме като вкаменени, господине.”   

Междувременно пощальонът донесе писмо. То беше от брата на Казанова, прочут художник на военни сражения (Франческо Казанова, брат на Джовани Батиста Казанова, е работил като придворен художник във Виена), написано в Брюл, където той в последствие и умря през 1805 година. След пет минути вече бях в хотел “Федерлхоф”. Стаята на Лайбниц беше празна, никой не знаеше кога ще се върне “американският господин”. Не се виждаше никакъв багаж, освен един малък железен сандък. Време беше за обяд. Но на кой му беше до обяд?   

Грефер спонтанно си помисли да потърси барон Линден. Намери го в “Патицата”, на третата порция патица. Те поеха по Ландщрасе, някакво тъмно предчувствие им нашепваше, че трябва да вървят именно по тази улица. Отключиха алхимичната си лаборатория и тогава от двамата се изтръгна едновременен вик на изненада - до масата седеше граф Сен-Жермен и спокойно четеше един голям том от Парацелз. Те стояха неподвижни на прага, тайнственият гост затвори книгата и бавно се надигна. Двамата осъзнаха, че описанието, дадено от персонала в книжарницата, беше само бледа сянка на действителността. Светло сияние сякаш обгръщаше фигурата, отличаваща се с достойнство и извисеност.   

Двамата алхимици не можаха да кажат и дума. Маркизът тръгна към тях, те влязоха вътре. Той се обърна на френски към Грефер, овладяно, но без престореност, с неоповторим мелодичен, разтърсващ душата тембър: “Носите препоръчително писмо, но то не е необходимо. Знаех, че в тази минута щяхте да дойдете. Носите и писмо от град Брюл. Но художникът не може да бъде спасен, белият му дроб ще пострада, ще умре на осми юли 1805 година. Един мъж, който сега е още дете и се казва Буонапарте, ще бъде непряко отговорен за смъртта му. А сега, господа, аз знам за Вашите занимания. Мога ли да Ви бъда с нещо полезен? Говорете!”    

Но те не бяха способни да кажат каквото и да било. Линден придърпа една малка масичка, извади бонбони от шкафа, сложи ги на масичката и слезе в мазето.    Маркизът направи жест към Грефер да седне, той също седна и каза: “Знаех, че Вашият приятел Линден ще се отдалечи. Той трябваше да го направи. Аз ще услужа само на Вас. Познавам Ви покрай Анджело Солиман (Aнджело Солиман, ок. 1721 – 1796, африканец, продаден след изтребването на племето му в Европа, живял първо в Италия, където бил възпитан от една маркиза, после работил като придворен възпитател и в последствие бил началник на прислугата на княз Венцел фон Лихтенщайн), на когото съм вършил услуги в Африка. Когато Линден се върне, ще го отпратя.”    

Грефер се опомни, но беше прекалено развълнуван, за да каже нещо повече от “Разбирам Ви, досещам се.”   

Междувременно Линден се върна и сложи две бутилки на масата. Сен-Жермен се усмихна на това от една неописуема висота. Линден му предложи да пие. Усмивката на маркиза премина в смях. “Моля Ви”, каза той, “има ли на земята някоя душа, която някога да ме е виждала да ям или да пия?”     

Той посочи бутилките и отбеляза: “Това токайско вино не идва направо от Унгария, то идва от моята приятелка Екатерина Руска. Тя беше толкова доволна от картините на битките, които нарисува Франческо Казанова, че му изпрати един сандък вино.”    Грефер и Линден се смаяха - действително бяха купили виното от брата на Казанова.

Маркизът помоли за лист и нещо за писане, Линден му донесе. Чудотворецът изряза от един голям лист хартия две по-малки листчета, сложи ги едно до друго и взе по една писалка във всяка ръка. С двете ръце едновременно изписа по половин страница, подписа се и каза: “Вие нали събирате автографи, изберете едно от тези листчета, все едно кое, еднакви са.”    

“Но това е магия!”, извикаха едновременно двамата приятели. Написаното на двете листчета съвпадаше до най-малката чертичка. – “Няма и следа от разлика!”      Авторът им се усмихна, остави двете писалки и положи листчетата едно върху друго на прозореца - човек можеше да помисли, че има само едно листче, толкова точно съвпадаше всичко написано. Нямаше и следа от отклонение. Нещо нечувано!    Маркизът каза: “Искам едното листче да се занесе колкото се може по-бързо на Анджело. След четвърт час той заминава с княз фон Лихтенщайн. На приносителя ще  бъде дадена една кутийка.”     

Линден отиде да отнесе писмото. Маркизът заключи вратата и каза: “Господине, чуйте. Аз отдавна знаех и виждам по вида на Вашите реквизити и устройства, че ще се погубите с Вашите опити за произвеждане на злато. Имам нещо друго за Вас. Погледнете тази перла.”     

При тези думи той извади една игла за нагръдник, на която беше прикрепена перла, голяма колкото лешник.     

“Това бижу”, каза Грефер, който отдавна вече му се беше възхитил, “трябва да е по-скъпо от прочутата историческа перла на Клеопатра.”     

Маркизът отговори: “Разбира се, но аз бих могъл и да го разтворя в оцет,  без загубата му да ме притесни. Нещо повече! Един начинаещ поет на немската нация, когото някога ще поставят над всички други поети, още сега има в главата си идеята за пиеса, в която една принцеса Еболи ще каже: “Подобно на богатия търговец,  който нетрогнат от златото на Риалто върна богатата перла на по-богатото море, защото беше прекалено горд да я продаде под стойността й”(цитат от драмата “Дон Карлос” на Фридрих Шилер).    

“Онази перла също аз я направих. Накратко, само аз между всички живи хора разбирам от изкуството да накарам мидата да отлага каквито искам по големина перли.”     

Удивлението на чулия тези думи беше безгранично. Но той си спомни за нещо и каза: “Учителю, когато бях в Швеция, се говореше, че великият Линей разбирал от това изкуство.”     

Сен-Жермен отговори с лека усмивка: “Аз бях негов приятел. Дадох му да си препише моята рецепта. Но той не намери време да сравни преписа с оригинала. Преписът беше неточен, затова и нещата не се получиха. Междувременно славата на тази тайна се разнесе. Когато Линей умря, неговата вдовица предложи на правителството да откупи документа. Не можаха да се споразумеят. Вдовицата с цялото си имущество вече беше се качила на кораб, за да се пресели в Америка. Тогава правителството й плати цялата цена. Но както казах, рецептата не е точна.”     

Сега маркизът извади от джобче на гърдите си едно листче и го даде на Грефер да си го препише. След това го сравни с оригинала. “Добре”, каза Сен-Жермен, “Имате дарба. Вярно е с оригинала. След 4 минути Линден ще се върне и ще донесе кутийката. Тя ще съдържа прах, който трбява да се употреби съгласно описанието.”    Грефер не намери думи да изрази изненадата и благодарността си. Той беше проверил часовника - оставаше половин минута. Хвърли поглед през прозореца - Линден беше вече на няколко крачки. Той донесе кутийката.     

Сен-Жермен постепенно премина в тържествено настроение. За няколко секунди застина неподвижен като статуя, енергичните му очи бяха бледи и безцветни. Но скоро целият му вид се оживи пак. Направи с ръката си движение като че се сбогува. След това каза: “Аз заминавам. Недейте да ме търсите. Ще ме видите още веднъж. Утре през нощта аз ще отпътувам. Нуждаят се от мен в Константинопол, след това и в Англия, където трябва да подготвя две открития, от които ще се ползвате през следващия век - влаковете и параходите. В Германия ще се нуждаят от тях, защото сезоните постепенно ще изчезнат. Най-напред пролетта, след това и лятото. Това ще е постепенното изчезване на самото време, като известие за загиването на света. Аз виждам всичко това. Астрономите и метеоролозите не знаят нищо, повярвайте ми. Трябва човек да е изучавал това в пирамидите като мен. Към края на века ще изчезна от Европа и ще се отправя към Азия, към района на Хималаите. Искам да си почина, трябва да си почина. Точно след 85 години хората пак ще ме видят. Сбогом! Обичам Ви!”     
След тези тържествено произнесени думи маркизът повтори знака, който беше направил с ръка. Разтърсени от силата на впечатленията, приятелите напуснаха стаята в състояние на пълно упоение. В този момент заваля като из ведро, чу се гръм. Двамата инстинктивно се върнаха в лабораторията, за да се подслонят. Отвориха вратата - Сен-Жермен вече го нямаше.     

Тук свършва моят разказ, който е по памет. Едно особено, непреодолимо чувство ме накара да го запиша след толкова време днес, на 15. юни 1843 година.”    

За тайната на двете деца Исус Рудолф Щайнер говори на различни места, много подробно са засегнати събитията в “Петото евангелие” (СС 148). Тук ще представим част от друга лекция на същата тема.

Из записки на присъстващ на лекцията, изнесена от Рудолф Щайнер на 11. октомври 1909 в Берлин, публикувани в СС 117 „Дълбоките тайни на формирането на човечеството в светлината на евангелията” 


“Личността, приела на 30годишна възраст Христовото същество в себе си, е изградена по много сложен начин. Само в Акашовата хроника могат да се добият правилните отправни точки, които да отговорят на въпроса защо в различните евангелия първите години на Исус са представени по различен начин. Акашовата хроника разкрива на ясновидеца с живи символи онова, което се е случило в течение на времето.

По принцип духовните съобщения протичат, като най-напред се оповестяват фактите от Акашовата хроника, без да се прави връзка с определен външен източник. Едва след това се показва, че всички тези неща могат да бъдат открити в някои извори, особено в евангелията, които могат да бъдат правилно разбрани само ако се вземат под внимание данните, съдържащи се в Акашовата хроника. 

Някога в Палестина се слели в едно духовни течения, които преди това преминавали през света, разделени едно от друго. С оглед на евангелието на Лука можем да говорим за три духовни течения, които се съединяват в Христовото събитие. Едното е свързано с Буда, другото със Заратустра, а третото е представено от древната еврейска култура. Тези три течения се влели в едно конкретно събитие - Христовото събитие. За такива духовни течения обикновено се говори прекалено абстрактно. В действителност те се осъществяват чрез специални същества, чието устройство позволява в тях да се слеят теченията. Следователно трябва точно да изследваме вътрешното устройство на подобни същества.

Будисткото течение достига своя апогей при Гаутама Буда, който се е прераждал и преди това. Онази инкарнация през шести век пр. Хр. е била връх в съществуването му. В нея Гаутама станал това, което се нарича ‘Буда’. Преди това е бил само бодхисатва, което значи ‘велик учител на човечеството’. В течение на времето този последният постепенно приема други качества. Ние самите вероятно сме живели в Древния Египет, но тогава сме имали други способности в сравнение с днешните, някои стари наши способности са изчезнали, а сме усвоили други. Който не вземе под внимание такова едно развитие, не може да гледа на света непредубедено.

Например днес човекът може със своята разсъдъчна способност да разпознае сам дадени логически или морални закони, може да осъзнае различни неща без външна подбуда. Но в древните времена не е било така. Тогава човек не можел да открие в себе си нищо от областта на моралността. Той не би и разбрал такива закони, на каквито днес го учат със съвременни думи. Тогава е трябвало да се апелира към съвсем друга негова способност. Така например днес има определени истини, които преди хиляди години трудно биха могли да бъдат намерени, например учението за състраданието и любовта. Днес един вътрешен глас ни наставлява за законите на състраданието и любовта. Едно време човек напразно щял да търси такъв вътрешен глас. Тогава е трябвало отвън да му се внушават състрадание и любов.   

Съществото, чиято задача е била хилядолетия наред да влива състрадание и любов от по-висшите духовни области в човека, бил онзи бодхисатва, който се инкарнирал в Индия като Буда. Като човек във физическия свят той не би намерил никакво състадание и любов в себе си. Но чрез своето посвещение бодхисатвите се издигат до духовните области, откъдето могат да свалят такива учения, като това за състраданието и любовта. Но настъпва един момент, когато човечеството узрява да намери само онова, което преди му е било вливано отвън. Така станало със състраданието и любовта.  

Когато онзи бодхисатва в прераждането си в шести век пр. Хр се издигнал в чин Буда, седейки под дървото бодхи, тогава не само в неговата същност, но и по цялата земя станало нещо важно. Тогава учението за състраданието и любовта, по-точно неговото описание като осемстепенният път, се вляло не само в човека Буда, но и в човечеството. С това, че Буда могъл да осъзнае живо в себе си това учение, на цялото човечество била дадена възможността в бъдеще също да го познае. Оттогава определени хора могат да разпознаят учението и по примера на великия Буда да водят живот, в който като живо изкристализира учението за осемстепенния път ...

Но какво станало с онзи Буда, чиято мисия била да донесе на човечеството състрадание и любов, след като напуснал физическото си тяло? ‘Буда’ означава винаги последна инкарнация. На него му е трябвала само инкарнацията като Гаутама, за да изпълни мисията си. Оттогава на онази индивидуалност на бодхисатва, понеже е станала Буда, вече не й е било възможно да слиза във физическо тяло. Тя може да се въплъщава най-много до етерно тяло. Следователно онзи Буда днес може да бъде видян само от ясновидец. Една такава форма, която приема дадена индивидуалност, несъдържаща физическо тяло, се нарича ‘нирманакая’. В нея съществото предава нататък мисията, която му е поверена като на бодхисатва. И великото Христово събитие е било подготвено от онзи Буда, пребиваващ в своята нирманакая.   

На една родителска двойка, Йосиф и Мария от Назарет, се родило дете на име Исус. Удивителното било, че то имало такава същност, че Нирманакая-Буда могъл да си каже, че това дете имало възможност чрез физическата си телесност да изведе човечеството напред, ако той като Буда допринесе нещо за това. Ето защо той се спуснал в своята нирманакая в онова дете. Под нирманакая не трябва да разбираме затворено тяло, каквото ние имаме, а това, което иначе били само сили, станало тук една особена същност. Тази система от същности се организира във висшите светове от аза на съответната индивидуалност, както нашият аз организира способностите ни за мислене, чувство и воля. Ясновидецът възприема това кножество от същности, образуващи единна цялост, като нирманакаята на Буда...  

Тези неща са били известни на автора на евангелието на Лука, който знаел също, че Нирманакая-Буда се е спуснал в онова дете Исус. Това той изразява, като съобщава, че когато детето във Витлеем било родено, от духовния свят се спуснало ангелското воинство и възвестило на пастирите какво се е случило. Пастирите по определени причини били станали ясновиждащи в онзи момент.   

Детето Исус отначало се развивало бавно. На външен план то не проявявало особени качества, които да загатват за наличието на велик дух в него. Но затова пък в него скоро започнала да се забелязва дълбока искреност и задушевност, един наситен душевен живот. Ясновидецът би забелязал как нирманакаята на Буда се носи над детето.   

Една индийска легенда ни разказва за стария мъдрец, който веднъж отишъл при Буда, когато той бил дете и разпознал, че в него предстои един бодхисатва да се развие до Буда. Старецът се облял в сълзи, защото нямало да доживее да види великия Буда. Асита, така се казвал старецът, се преродил като старият Симеон от евангелието на Лука. При представянето на новородения Исус в храма той видял пред себе си бодхисатвата като истинския Буда и затова казал: “Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си, смиром, защото очите ми видяха Твоето спасение”.

Така след петстотин години мъдрецът видял онова, което преди това не успял.   Когато се изследва произходът на Исус от евангелието на Лука и той се сравни с описаното в евангелието на Матей, става ясно различието, на което науката не е обърнала внимание. Но от Акашовата хроника може да се разбере защо двете родословни линии са различни и трябва да бъдат различни.   

Приблизително по времето, когато бил роден Исус, на една друга родителска двойка в Палестина, също на име Йосиф и Мария, се родило дете, отново с името Исус. Значи тогава имало две деца Исус на две родителски двойки с еднакви имена. Единият Исус е витлеемският. Той живеел с родителите си във Витлеем, другият Исус живеел с родителите си в Назарет. Първият Исус произхожда от родословната линия на дома Давид, минаваща през Соломон.   

Исус от Назарет за разлика от него произхожда от Натановата линия на дома Давид. Лука разказва повече за едното дете, а Матей за другото. Детето от Витлеем в ранните си години показало съвсем различни качества от детето от Назарет. Първото било добре развито във всички външно проявяващи се качества. Например то можело още от раждането си да говори, макар и отначало неразбираемо за околните. Другото дете показвало наченки на вътрешна надареност. Във витлеемското дете бил инкарниран великият Заратустра от древните времена. Онзи Заратустра, както е известо, дарил астралното си тяло на Хермес, а етерното си тяло - на Мойсей. Азът му се преродил шестстотин години преди Христа като Назаратос или Заратос в Халдея и след това още веднъж като Исус. Това е детето, което трябвало да бъде отведено в Египет, за да изчака там известно време в подходяща среда и да  оживеят в него впечатленията от тази среда. Затова не трябва да се вярва, че Исус, за когото разказва Лука, е същият като този, описан от Матей. По заповед на Ирод всички деца на възраст до две години трябвало да бъдат избити. Йоан Кръстител също щял да бъде засегнат от тази заповед, но между неговото раждане и това на Исус е било минало достатъчно време.   

В 12тата година азът на витлеемското дете Исус, тоест азът на Заратустра, преминава в другото дете Исус. Следователно от 12тата година в детето от Назарет вече не живее предният аз, а азът на Заратустра. Скоро след като азът напуснал витлеемското дете, то умряло.

Преминаването на аза на Заратустра в Исус от Назарет ни е описано от Лука в историята за 12годишния Исус в храма. Родителите му не могли да си обяснят защо детето им изведнъж започнало да говори толкова мъдро. Тези родители имали само едно дете. Другата двойка обаче освен своя Исус имала още четири други момчета и две момичета. Двете семейства по-късно заживели като съседи в Назарет и накрая се слели в едно семейство. Бащата на витлеемския Исус бил вече стар, когато му се родил Исус. Скоро умрял и тогава майката заживяла в Назарет близо до другото семейство. Така Буда в своята нирманакая действал с аза на Заратустра в Исус от Назарет. Буда и Заратустра действали съвместно в това дете.

В евангелието на Матей най-напред се говори за витлеемския Исус. При неговото раждане дошли мъдреците от Изтока, доведени от звездата до мястото, където се родил отново Заратустра.”      

В края на статията за орисниците беше изтъкнато, че от 20. век насам Христос става господар на кармата. Също така Той ще се явява все по-често в етерна форма. От трийсетте години на 20. век Христос започва да става видим за все повече хора. Ето защо Антихристът е впрегнал цялата си армия от служители, за да осуети това човекът да има лична среща с Христос, което, както ще видим по-долу, води до драстична промяна в съдбата и възгледите. Чрез пръскане на алуминий и други метали в атмосферата, ГМОта, ваксини и какви ли не други средства все от арсенала на тъмните, Ариман иска не само да създаде подходяща атмосфера за собствената си предстояща инкорпорация в човешко тяло, което вече расте в Америка и го очаква, но и да направи така, че хората да пропуснат срещата си с Христос.

А всички, които са имали такава среща с Христос, смятат това за най-важното събитие в живота си. В тях настъпва радикална промяна, подобна на тази, станала след изживяването, което е имал апостол Павел, бившият гонител на Христос Савел, пред вратите на Дамаск.

Днес ще се спрем на една жена, видяла Христос и смятаща това събитие за най-важното нещо в живота си. Става въпрос за случилото се с Дорийн Върчу.

По рафтовете на “Сиела” и другите големи книжарници у нас още стоят (и вероятно продължават да се превеждат и издават) книгите на Дорийн Върчу - известната звезда на американския ню ейдж, работеща с ангелите, написала десетки книги за ангелска терапия, ангелските знаци, ангелски числа, лечение с ангелите и пр. Небеизвестната нейна българска ученичка (както сама се рекламира) Нели Конуей, бивша Колтукчиева, все още продължава да работи в тая насока и от време на време прехвърча от Америка в България като пеперудка на цветен прашец, за да се зареди от българската аура, организирайки мимоходом доста скъпи ангелски и пр. ню ейдж семинари за по-платежоспособна клиентела.

Обаче много малко хора знаят, че от 2017 г. ню ейдж гуруто Дорийн Върчу прекрати тази своя “ангелска” дейност, която беше един по американски стройно организиран бизнес.

Какво беше това, което й се случи и доведе една добре печелеща авторка на бестселъри до такъв обрат? Както сама разказва Дорийн Върчу, по време на църковна служба на 7. януари 2017 година тя е видяла Христос, което променило живота й.Това изживяване я подтиква да се отдалечи от движението ню ейдж, на което беше един от символите. За станалото с нея след съдбоносното събитие Върчу разказва в книгата си “Радостта от Исус”, която може да бъде свободно свалена от интернет.

Преди да види Исус, както казва Дорийн, в духа на ню ейдж тя Го е смятала за духовен учител или мистик, който някога е живял на земята и сега помага на хората от небето, подобно на други духовни учители, като Буда, Куан Ин и.т.н. 

След резкия завой и оттеглянето си от бизнеса с ангелите Върчу пожелава да спре от разпространение всички материали, написани от нея по време на ню ейдж периода й. Но тази машина не може да се спре толкова лесно, а и нито Луцифер, под чието влияние е движението ню ейдж, нито Ариман, който се възползва умело от всяка заблуда, отдалечаваща хората от Христос, биха се отказали доброволно от наследството на Дорийн - книги, таро-карти, та даже и приложения за телефони.

Ето какво разказва тя за събитието, случило се с нея по време на църковна служба:

“В началото на всяка служба се правеха безброй съобщения. В онзи ден пасторът изведе напред до олтара жена, наречена Карeн. Тя трябваше да бъде почетена заради доброволческата й дейност и защото, както пасторът обясни, напускаше Хаваите.

Никога преди това не бях срещала Карeн. За голяма църква с често провеждащи се служби е нормално да не познаваш всеки присъстващ, особено ако ти самият току-що си започнал да ходиш на църква. В Карeн имаше нещо по детски невинно. Тя говореше за силната си вяра и упование в Бог. Думите, държанието и излъчването й бяха вдъхновяващи. Нали Исус ни казва да станем като децата и Карeн изглеждаше като въплъщение точно на това детско състояние. Не на едно импулсивно, буйно дете, а на дете, пълно с вяра, упование и смирение. 

Отпуснах се на стола си и се наслаждавах на словата й. Тогава изведнъж тя изчезна. Изчезнаха и пасторът, олтарът и всичко около мен. И носейки се, пред мен застана самият Исус. Очите ми бяха широко отворени и аз бях сто процента съзнателна. През живота си съм имала духовни виждания, но това тук беше по-реално и всеобхватно. Аз не просто виждах, аз бях в тази опитност. Трудно е да се изрази с думи какво се случи, но ще се опитам да го предам:

Присъствието Му изпълни целия ми взор. Ръцете Му бяха разтворени, сякаш Той приветстваше отново вкъщи своето блудно дете. Чертите на лицето му изглеждаха като на човек от Средния изток, мургав, с тъмни, дълги до раменете вълнисти коси и кафяви очи. А сърцето Му! От сърцето Му излизаха лъчи от светлина и се разпръскваха във всички посоки, огромни пулсиращи снопове светлина. Усещах как тези снопове светлина ме озаряват и в един момент се почувствах блъсната обратно на стола.

Светлината беше едновременно заслепяваща и искряща. Чувствах се толкова обичана и щастлива, но въпреки това част от мен наблюдаваше тази опитност и се чувстваше объркана. Какво означаваше това? Как можеше то да се случва?

И все пак беше толкова действително! И Исус беше реален! Сигурна съм, че устата ми е била отворена, защото Неговото присъствие ме беше зашеметило напълно. 

Нямам представа колко време Той стоя там. Имах чувството, че Исус винаги е с нас и с всички и можем да Го почувстваме. Моето усещане беше, че станах като малко дете, докато си мислех за детското излъчване на Карин. Може би затова в онзи момент завесата пред Него беше дръпната за мен.

Светлината, излъчваща се от сърцето Му, грееше към всички хора, не само към мен. Тя беше толкова силна и неземна! Никога не съм виждала друга такава светлина. Лъчите бха по-блестящи от всичко друго на света.

По времето, когато видях и преживях присъствието на Исус, аз преминах от обикновената вяра в Него към познаването на Неговата истинност. Чувствах, че Исус е бил разпънат от смазващата тежест на греховете на целия свят върху Него, докато е страдал на кръста. Сепнах се, защото осъзнах, че Исус беше приел в себе си всички наши грехове!

Всякакви съмнения, които бях имала за описанието на Исус в евангелията, още тогава изчезнаха. Това беше Исус от Назарет! Той знаеше коя съм аз. Той знае кои сте вие, той ни познава всички.

Аз преживях ясно, че Исус беше син на Бога, част от Светата Троица. Спомнете си, че преди Го смятах за духовен “учител”. Но в онзи момент, когато Го видях, аз знаех, че Исус е Бог. Също усетих, че не мога повече да остана в света на ню ейдж. Знаех, че почитателите ми ще бъдат смутени, но какъв избор имах, освен публично да заявя, че отсега нататък щях да следвам плътно Исус? Нямах и не исках да имам друг избор. 

Най-вече чувствах в този ден, че Го обичам. Готова бях да направя каквото и да е, за да съм с Него. Сега търсенето ми беше свършило, защото Исус изпълни копнежа ми за силна любов. Не можех да дочакам да Го видя пак и да прекарам цяла вечност в рая с Него!

И тогава Го загубих от поглед. Той изчезна. Не можех повече да го виждам, но все още се носех на вълните на тези лъчи от светлина, излъчвани от сърцето Му. 

Бях изчерпана и безмълвна, което рядко ми се случва. Не си спомням остатъка от църковната служба или как съм се върнала  у дома. 

Преживяването ми беше реално. Това беше Той. Как бях сигурна, че това беше Той, а не видение, пратено от врага? В края на краищата демоните се представят за Исус, Богородица и ангелите. Някои казват, че виденията са от дявола. Но в “Деяния на апостолите” библията описва как Савел вижда Исус, което го довежда до обрат.” 

Разбира се, тези, които са запознати с антропософията и знаят за разликата между човека Исус от Назарет и Христос (тук няма да се спираме пък на сложното съчетаване на двете деца Исус в един човек, което ни разкрива Рудолф Щайнер), ще кажат, че Дорийн Върчу от водеща фигура на ню ейдж е станала обикновена американска протестантка. И може би няма да са далеч от истината. Бъдещето ще покаже как ще се развие Дорийн, но засега това е огромна крачка, която явно й е струвала много - тя не само зарязва един добре работещ бизнес, което несъмнено й е донесло големи материални сътресения, но и загубва почитателите си, публично бива очерняна, търпи и други удари. Сега всички приходи от продажбата на старите си книги дава за благотворителни цели. Ще следим развитието й, за да видим дали тясната църковна вяра ще се развие в нещо повече.

Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 14. ноември 1909, в Щутгарт и публикувана в СС 117 “Дълбоките тайни на формирането на човечеството в светлината на евангелията”


В древните тайни школи не били развивани едновременно всички сили в учениците, а в зависимост от кармата на човека при един се задълбочавали да развиват мисленето до ясновидство, при друг - чувството до ясночувстване, а при трети - волята до магическа сила. Затова в древните тайни школи е имало три типа развити способности. Имало ученици, при които особено била развита способността да виждат просветлено мъдростта на духовния свят - това били онези, до които хората се допитвали, ако искали да знаят фактите във висшите светове и тяхната взаимовръзка. Ако днес трябва да си послужим с обикновен израз, то можем да кажем, че тези били специалистите по познанието в мистериите.

Освен това имало посветени, при които било особено развито чувстването. За да се развие то, при такива ученици се отказвали от развиване на познанието и волята и било развивано чувстването като такова. Когато в един човек специално се развива чувстването, той става нещо, което в днешно време вече почти не се среща - той става лечител, лекар. В старите времена много повече от днес лечителят упражнявал въздействие, излизащо от сферата на чувствата и възприемчивата душа била изцелявана посредством развито чувстване. Това бил вторият вид посветени. Те развивали чувстването до най-висша самопожертвователност, до отдаване на всички сили, които имали в себе си. Имало един вид разделение на труда. Ако хората искали да знаят от какво е болен някой, отивали при развилите мъдростта, които установявали от какво страда човекът и какво трябва да се направи. После идвали онези, които не можели да кажат какво му е на болния, защото при тях способността за мислене не била развита. Но те идвали и жертвали силите си, защото били развили силите на чувстване. Те същевременно имали и други функции - например проявявали саможертва при нещастни случаи или подобни инциденти.

Третият вид посветени били маговете. Това били хората, развили областта на волята. Те трябвало да вземат външни мерки. Маговете развивали силите на волята и можели да извършат това, което било необходимо.

Така че имало три вида посветени - на мисленето, чувството и волята.

Четвъртият вид посветени били онези, при които в известен смисъл бил направен опит да се развие от всичко по малко - по малко от мисленето, чувството и волята. Затова тези хора не напредвали в никоя област така, както останалите. Но при тези ученици се установявало как при едно посвещение в трите области нещата са взаимосвързани. Следователно имало могъщи посветени на мъдростта, могъщи посветени на жертвеното служене и могъщи посветени на магьосничеството, както и една четвърта категория, която имала от всяка способност по нещо.  

И когато трябвало да се опише Христос Исус от всички страни - друг път може да се разкаже това по-подробно, днес можем само да го маркираме в общи линии -, се намерили четирима души, които от четири гледни точки описали обединените в Христос способности.

Първият от тях бил особено посветен в тайните на мисленето. Той описал онези качества на Христос Исус, които най-добре можел да разбере един посветен в мъдростта, оставяйки настрана останалите аспекти.   

Вторият бил посветен в чувството. Той представил Христос Исус от гледна точка на чувството, така да се каже като лекар, като лечител.

Третият бил посветен в магията. Той описал силите, които Христос разгърнал за организиране на цялото човечество.

А четвъртият човек бил посветен от четвъртия вид, при който силите хармонично си взаимодействали. Той описал предимно човешката дейност на Христос Исус. Той не виждал цялата мощ на мъдростта, на самопожертвователността, не виждал магичната сила на Христовата воля. Но той виждал как в Христос Исус хармонично се съчетавали трите сили на мисленето, чувството и волята. Той пресъздал човека Христос Исус.   

И така, имаме образа на Христос, описан от четирима посветени. Този, който Го описал като посветен на мъдростта, бил авторът на евангелието на Йоан, вторият, който го изобразил като посветен на чувствата, бил авторът на евангелието на Лука, онзи, който описал магичната Му сила, бил авторът на евангелието на Марко, а четвъртият, описал хармоничното съчетание на нисшите членове на човешкото същество, бил авторът на евангелието на Матей. По такъв начин всеки евангелист представил в Христос Исус онова, в което сам бил посветен.