Версията на Лидия Джентили-Барато: 

Осемдесетгодишната участничка в духовното дело на извисяващата се срещу нас постройка седеше някак откъсната от себе си, задълбочена във фактите на своя живот, прозрачна както отвътре, така и в деликатната си външност. Човек без възраст, с розова като на дете кожа, с бодър дух, неподвластна на времето. Дамата седеше, облечена в бяло, както винаги изправена, с поза, стимулираща съзнанието, досущ праобраза на антропоса (някои обясняват етимологично гръцката дума anthropos като "изправеният"), на изправеното същество. 

Пред нея имаше масичка и на нея вази с пъстри букети. Ръката й почиваше спокойно върху няколко бели листа, на които с ясен почерк беше написано нещо, другата ръка лежеше в скута. Погледът й беше отправен в далечината, докато седяща неподвижно и отговаряйки на въпросите на ученичката, тя сякаш долавяше някакъв образ с вътрешния си взор. Образът на един зимен ден, отдалечен във времето, като че ли отделен от душата й, застана пред двете жени. 

“... Да, Рудолф Щайнер беше отровен в последния ден на Коледното събрание, при вечерния прием, който беше даден в сградата на дърводелната. Дълго време и аз седях в залата, докато хората около Доктора1идваха и си отиваха. Не можех да обръщам внимание на никого, поздравявах с огромно усилие приближаващите се, защото пред душата ми се бе изправило нещо необяснимо, ужасяващо. Имах усещането, че трябва да предотвратя нещо, но не знаех какво и как. Вече не издържах да седя спокойно и отидох в моята стая отзад..."

Едно листенце се отрони от букета и падна върху бялата хартия. Тя го взе между палеца и показалеца си и затаи дъх, сякаш вътрешният образ й се струваше неизречим. После го побутна настрана с обичайната си решителност: “ … бях се задълбочила в разговор с д-р Ваксмут2, когато Доктора внезапно влезе, позеленял като това листо. Облегна се на вратата, погледна ни отчаяно и каза: "Ние сме отровени!" 

Бях като парализирана от уплаха. Доктора веднага ни запита дали сме пили нещо и като отрекох и той забеляза, че на д-р Ваксмут му няма нищо, въздъхна облекчено: "Значи само аз, това е добре!", прошепна той и залитайки, влезе в стаята. Д-р Ваксмут искаше веднага да извика лекар, но д-р Щайнер му забрани категорично. Ваксмут се отдалечи, обещавайки, че никой няма да научи и че няма да се вика лекар. Доктора накара да му донесат наличното мляко и започна да си промива стомаха, докато набавят още мляко от вила Ханзи. Донесоха всичкото мляко оттам и той продължи промивката цялата вечер и цялата нощ... 

Оттогава беше обречен. Само свръхчовешката му сила, намираща опора в духа, позволи на тялото му да живее още 15 месеца...

Той не се щадеше, знаейки, че смъртта чака на вратата, докато по Михаиловден се срина съвсем…

Да, след смъртта му бях длъжна да кажа това на Обществото, но още намекът, който направих в края на "Моя жизнен път"3, срещна съпротива от страна на Форщанда4... Не искаха да узнаят истината... Страхуваха се от нея, както и от завещанието му. Така аз трябваше едва ли не да мълча за това."

Сякаш гледаше към ужасяваща бездна - така се стори на ученичката цялата мъка на последните 15 месеца от живота на нейния учител и с типичната си спонтанност и доверчивост, без да съзнава упрека, съдържащ се в думите й, тя извика: "Но тогава ние ходехме на турнета, госпожо Доктор! А Вие сте знаели, че той ще умре, че е оставал сам. Защо сте го оставяли сам?" (Тогава по желание на Рудолф Щайнер евритмичният ансамбъл предприе дълго турне в Германия). 

Долавяйки душевните терзания на младостта, мъдрата жена се усмихна уморено: "Д-р Щайнер пожела това. Тялото му вече не можеше да се спаси, то беше обречено на смърт. Но делото му трябваше да бъде спасено!" - Желязното душевно самообладание на съработничката на Рудолф Щайнер, неимоверният дълг, който й беше вменила съдбата, се извиси в цялата си мощ. - Тя продължи разговора с по-мек тон: “Често д-р Щайнер ми казваше, че антропософската работа, възложена на мен, би спасила делото му, поне дотогава, докато узрее съзнанието на неговите ученици. Само чрез моята дейност, казваше той, неговото дело би било напълно спасено за човечеството. За делото му ние двамата бяхме пожертвали всичко. Тогава ме помоли за една последна жертва. Остана силен, въпреки моите сълзи, защото целият ни личен живот беше посветен на човечеството, той не беше за нас самите. Но тази последна жертва - да го изоставя по този начин - беше най-тежка за мен в живота... В антропософското изкуство той виждаше мост към един нов езотеричен мироглед." 

Сега тя наклони глава. Листенца от цветя бяха разпилени по коленете й. Желаейки сякаш да отстрани нещо от себе си, може би подтискащия далечен образ, тя няколко пъти прокара ръка, за да махне цветчетата от роклята си. Безпомощен жест, който поради оскъдните прояви на затворената й същност се стори толкова по-ценен на събеседничката. Една тъй силна и безкористна личност не си позволява слабост, затова и подтискащото настроение веднага беше преобразувано и тя заговори, сякаш разказвайки за живота на някакъв друг човек: "В отговор на моята молба Доктора ми обеща, че ще ме повика своевременно при себе си, ако почувства, че смъртта идва. И той го направи. Но молбата му не беше изпълнена веднага, затова ние нямахме вина, че аз бях далеч, когато той е склопил очи..." 

В душата на ученичката проблясна слабо усещане за онези мирови връзки, които трябваше да предизвикат напредъка на една малка група пионери на духовността чрез морето от страдания на нейните водачи. Реалността на жертвата, подпечатана от фактите на историческите събития, имаше неизмерими мащаби. В душата й като вълни се издигаха пак и пак думите "Тялото му вече не можеше да се спаси, но делото му трябваше да бъде спасено..."

Версията на Илона Шуберт:

“От залата един коридор водеше покрай сцената до помещенията за преобличане. Едно от тях беше превърнато в кухня и оттам носехме чай, кафе и сладкиши за гостите. Аз също минах веднъж по коридора с чаша чай. Тогава завесата, която отделяше коридора от залата, се разтвори и д-р Щайнер се показа, олюлявайки се насреща ми, блед като сняг и дишащ тежко. Аз бързо оставих чашата и успях да му помогна да седне в един фотьойл. Той отрони само: “Толкова ми е лошо”. Исках веднага да доведа г-жа д-р Щайнер и г-жа д-р Вегман, но той стисна здраво ръката ми и каза: “Не, останете при мен – моля, вода, вода”. Госпожица Мичер, която тъкмо минаваше, веднага изтича да донесе вода, аз не можех да се отделя, защото подпирах с ръката си д-р Щайнер. Той изпразни чашата, която му подаде госпожица Мичер. Попитахме какво се е случило и той каза: “Отровиха ме.” Виждаше се, че изпитва ужасни болки, беше ледено студен и покрит с пот. Г-ца Мичер, г-жа Тургенева, която също беше дошла, както и аз, решихме да извикаме веднага помощ. Тогава от залата излезе г-жа Щайнер и попита: “Случило ли се е нещо?” Когато видя г-н Доктора така отпуснат на стола, пристъпи към него и попита пак: “Какво има?” Д-р Щайнер й каза: “Отровиха ме – как са другите членове на Форщанда?” Г-жа Доктор каза, че те си разговаряли спокойно, само тя била обезпокоена от дългото му отсъствие. С усилие заведохме д-р Щайнер в стаята му и го сложихме да легне на дивана… След известно време г-жа Доктор излезе и каза, че д-р Щайнер моли да не казваме на никого.”

1 Така са наричали Рудолф Щайнер.

2 Гюнтер Ваксмут (1893-1963) - антропософ, завършил право, близък помощник на Рудолф Щайнер

3 Автобиографията на Рудолф Щайнер; в края на оригинала е поместен и текст от Мария Щайнер, който в българския превод липсва.

4 Управителният съвет на Общото Антропософско общество