Наблюденията на авторката, макар да остават главно на езиково-душевно ниво, са отлична илюстрация на характерната за азиатските народи и наследена от Атлантида групова душевност. При нея човекът все още има много силно съзнание за групата, към която принадлежи. Независимо дали е кореец, китаец, японец и т.н., азиатецът се чувства не като самостоятелен индивид, а като част от някаква общност. По силата на историческото развитие западният човек развива азовото самосъзнание, той е по-скоро индивид, отколкото член на група, докато в Азия отделният човек се разтваря и слива с колективната общност, изградена на основата на кръвнородовите връзки.
Статията на Хо Нам Зелман е публикувана във в. “Нойе Цюрхер Цайтунг”(https://www.nzz.ch/der_hals_ist_trocken_die_wut_steigt_auf-1.15389035 )
За един член на индивидуализираната западна култура е трудно да разбере, че има хора, които не могат да кажат „аз“. Но точно такъв е случаят с корейците: те са в състояние да говорят за своята най-съкровена същност само в трето лице.
Конкретната форма на това, което днес наричаме Аз, е важно историческо постижение за Европа. Следните свойства обикновено се приписват на Аза: той е една цялост, идентична със себе си и центрирана около себе си, осъзнаваща своето собствено единство, автономна, структурирана, уникална, имаща воля и действаща. Азът упражнява контрол върху собствените мисли, емоции и действия. Такъв Аз може да бъде обект на анализ и интроспекция. Той характеризира уникалността на индивида. Езикът, възпитанието и културната среда в Европа засилват култивирането на Аза.
Но това, че самовъзприятието и говоренето за себе си могат да имат и друга форма, се вижда например в Корея. Самият факт, че западният термин "Аз" няма еквивалент в корейския език, показва една фундаментална разлика. Въвеждането на западната психология, психиатрия и психоанализа през ХХ век наложи необходимостта от изковаването на съответния термин. В научния контекст думата ‘jagi“ в корейския език днес се използва за превод на английското ‚self‘. Но както показа едно проучване сред студенти, те не знаят какво означава това - неологизмът все още не е намерил дом в Корея.
В корейския език по принцип е трудно даже и на езиково ниво да се конструира Аз, тъй като има няколко думи, чието използване зависи от степените на учтивост. Това се отнася за всички лични местоимения. Образът на корееца за самия себе си остава гъвкаво свързан с неговите взаимоотношения. От това следва и слабата позиция на подлога в изречението, такъв не винаги се изисква. В разговорната реч подлогът по правило отпада. Липсващото се разбира от контекста, така че можете да говорите за себе си през цялото време, без да казвате „аз“.
Първите западни познавачи на Корея през ХIX век забелязали, че корейците говорят за себе си по по-различен начин, отколкото на Запад. Тази „безлична реч“, която сякаш кара Аза да изчезва, им създавала големи трудности. Зад споменатата особеност се крие едно многопластово езиково явление с голямо философско значение. Корейците говорят за себе си в трето лице много по-често, отколкото е обичайно в европейското езиково пространство. Сложните правила за учтивост повеляват да избереш такова описание за себе си, което да е подходящо за ситуацията на разговора.
Друга особеност е безличното изразяване на собствените нужди, желания и действия. Ако някой е жаден, казва „Гърлото е сухо“, ако е гладен, то за него “Коремът е гладен“. Ако някой е ядосан, казва „Гневът се надига“. Вместо да кажат “Безмълвен съм от гняв“, корейците казват „Ки е блокиран“, при което „Ки“ означава циркулиращата космическа жизнена енергия.
Така и най-интимните усещания на човека сякаш са изведени по странен начин навън и емоциите стават независими. Освен това части от тялото се проявяват като “действащи субекти“: например можем да кажем “Краката ми не се обръщат“, което означава „Не искам да ходя“; “Главата не се върти бързо“ означава „Не мога да схващам бързо“. Може да се каже и „Ръката не работи“ със значението „Не искам да взема това“. Има и дума на корейски, която можем да преведем като "тяло" и тя в определени ситуации замества местоимението “аз”, така че "Болен съм" на корейски означава "Тялото е болезнено". Ако се чувствате по-добре, казвате „Тялото се е подобрило“.
Освен това има и други инстанции като "дух" или "разумна природа", които се използват в сходен смисъл. Разнообразието на такива езикови средства подсказва липсата на силен, доминиращ над всичко Аз, а по-скоро се забелязва една странно дифузна и разпокъсана азовост, чиито контури не са ясно разпознаваеми. Сякаш вътрешният свят на корееца прилича на азиатския пейзаж, в който образното се носи върху плаващи воали от мъгла.
Ако все пак в Корея търсим нещо, което би могло да бъде функционален еквивалент на западния Аз, това най-вероятно би било понятието "ма-ум". Твърди се, че то е ключът към разбирането на корейците и корейската култура. Ма-ум е това, което наистина прави човека човек. Полиран от литературата и обогатен от живота, ма-умът се е превърнал през вековете в едно фино и сложно културно образование.
Ма-умът назовава онзи вроден център на спонтанните човешки вълнения, които могат да бъдат усъвършенствани чрез култивиране. Той е способен на морал, емпатия и разбиране и се намира в открита връзка с обкръжението. Ma-умът има и определени органични качества, защото може да бъде “докоснат” или „погален“. Характерното за ма-ума обаче е неговата автономност и спонтанност. Той регулира целия емоционален живот на човека и по този начин му придава индивидуална нотка. Казват, че идеалната комуникация между двама души е безсловесното общуване на един ма-ум с друг. Ма-умът може да се “отвори", "даде”, “изпрати" и "вземе". Ако някой обича друг човек, тогава казва "Моят ма-ум иде към теб". Ако нещо ви харесва, казвате, че „влиза в ма-ума”. В една известна песен се пее: „Любовта идва безмълвно до ма-ума и го прегръща нежно“. Човек може да се опита да „преобърне“ ма-ума на изневерилата любима. Несигурността възниква, когато ма-умът започне да се „колебае”. Човек е самотен, когато неговият ма-ум „няма къде да отиде“. Ако някой е потопен в дълбока скръб, то ма-умът “боли“, което е сравнимо с познатата в Европа душевна болка.
По своята чувствителност и наранимост ма-умът притежава определени аспекти, характерни за душата в европейската културна традиция, докато самата тя няма еквивалент в Корея. Така например най-дълбоката рана, която можем да причиним на някого, е да раним неговия ма-ум. Корейците могат да „сгънат“ своя ма-ум и в тези „гънки“ те трупат спомени, грижи и радости. Той може също така да бъде “изпразнен”, за да намери човек облекчение. Корейците често отиват в будистки манастири, за да постигнат чрез медитация изпразването на ма-ума. Вместо да кажат “Ти не ме разбираш“, хората в Корея отправят упрека: „Не разбираш моя ма-ум“, защото близостта и интимността могат да бъдат създадени само чрез докосването му.
В своята спонтанност ма-умът остава чист, истинен и свободен. Към него спадат мъката, меланхолията и болката, но не и негативни емоции като омраза, негодувание или гняв, които се развиват автономно - те „извират отвътре“ или „се изстрелват нагоре“. Поради склонността си към емоционалното, ма-умът в същото време е и противоположен на интелекта, който може да бъде пресметлив и манипулативен. Ма-умът не иска да бъде убеден, а трогнат. Това е много важен елемент от междуличностните отношения в Корея. Голямата склонност на корейците към сантименталност и сълзи се дължи на тази културна традиция, а също и импулсивността, свързана със спонтанността на ма-ума. Макар че е ярък, ма-умът остава изключително безформен и плаващ, защото това, което се случва в него, никога не се издига и структурира истински в съзнанието. Той е „азът“, личността, но все пак не е идентичен с нея, а е нещо друго, обектоподобно в личността. Между Аза и ма-ума остава една разлика, която не се поддава на описание. Те са в отворена и намираща се в постоянно движение връзка. Корейците непрекъснато казват „вече не познавам собствения си ма-ум“, чувстват се в конфликт с него, а понякога сякаш са оставени на произвола му. Те размишляват много за „течението” на ма-ума, чийто вътрешен живот често изглежда необясним и изпълнен с противоречия.
Колкото и странно да изглежда, корейците могат да говорят за своята съкровена същност само в трето лице. Тази трудно уловима форма на ма-ума означава, че опитът на корейските философи да разработят корейски вариант на субективната философия е неуспешен. Корейските психолози и психиатри също трябваше да се откажат от идеята за формулиране на теория на интроспекцията. Няма отграничена вътрешност, която може да бъде описана, разгледана като обект на анализ. Това вероятно е и причината корейците да медитират. Медитацията не е нито интроспекция, нито анализ, а по-скоро потапяне и гмурване в липсата на разлики. Целта на дзен-будистката медитация е да преодолее напълно границата на Аза и човек да стане идентичен с Вселената.
