Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Тук ще публикувам откъси от непреведените книги на Рудолф Щайнер, както и други тематично свързани материали, неизвестни у нас.
Автор: anthroposophie Категория: История
Прочетен: 113670 Постинги: 160 Коментари: 15
Постинги в блога от 07.08.2019 г.
Лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 3. май 1909 в Берлин (CC 107 „Духовнонаучна антропология“)   

Продължение на предния пост  

“Сред тях се вклинил Ману със своите нормални хора. На всяка отделна разновидност от тези народи той трябвало да даде подходящата култура. Затова било нужно да подбере мъдростта и поученията по такъв начин, че те да са адекватни на външните условия на съответния народ. И така виждаме как на населението в Азия се дава учение, предназначено да удовлетвори неговата пасивност и отдаденост. Това азиатско-африканско население не поставя акцента върху Аза. Негърът отчасти въобще не би го подчертал. Когато това население гледало нагоре към Божеството, то си казвало: “Най-вътрешната си същност аз намирам не в мен, а в брамана, като напускам себе си и се отдавам на Вселената.”  

Такова учение в Европа не биха го разбрали. Европа е доста близо до Северния полюс и все пак остава известна прилика в различните епохи. Да си припомним, че около Северния полюс някога са живели хора, които не слизали до физическите тела и те в известен смисъл закърнели. Да, това население на Европа още не слизало изцяло във физическо тяло и то овътрешнило своето чувство за личност. Това се забелязва толкова повече, колкото по-назад се връщаме в старите времена на Европа. Помислете как това овътрешнено чувство за личност все още се е запазило и по-късно, когато вече не се разбирала причината за него. Човекът на Изтока би казал: “Аз се съединявам с единия и всеобхватен браман!” Ти се съединяваш с брамана! Другият се съединява с него, петдесет, сто, всички се съединяват с един браман!   

С какво се съединявал европеецът, какво признавал за нещо важно за своя мироглед? Той се съединявал с валкюрата*, с висшата душа. За всеки човек в момента на смъртта му съществувала една валкюра. Всичко тук е индивидуално. А само на границата между двете области могла да възникне религията на Мойсей-Христос. Само там - по средата между Изтока и Запада - могла да се вмести тя, докато на Изток, където съществувала представата за единния Бог, но на една предишна степен, тя не могла да пусне корени; тя могла да се наложи като представа за личния Бог, Яхве и Христос, при онези народи, които вече носели в себе си чувството за личност. Ето защо тази религия се разпространила на Запад и ние виждаме как тук тя могла да срещне разбиране като представа за Бога като личност. Затова я виждаме да се развива по необходимост именно в тази област. Чувството за личност съществувало, но още не било вътрешно, духовно, както при старите лемурийци, където всичко било духовно, а телесното било малко развито. Тук тялото било развито, но личностното, на което човекът най-много държал, било вътрешно и той искал чрез вътрешното да завладее и външното. Затова там разбирали най-добре онзи Бог, който във външното проявявал най-много вътрешното – Христос. В Европа всичко било подготвено за Христос. И тъй като това били области, където хората по-рано не слизали напълно на земната арена и затова в тях съществували последните отломки от духовното възприятие, се запазило и нещо от възприемането на духовните същества, от старото европейско ясновидство. Това ясновидство довело до там, че в цяла Европа и чак до Азия съществувала древна представа за Божественото, за която днешните учени ще узнаят, едва когато я открият в легендите на отделни отдалечени области в Сибир. В тях се появява едно особено название, и то много преди християнството, когато тук не се знаело нищо за събитията, описани в Стария завет, за гръцко-римското и източното развитие. Там се появява една забележителна представа, довела до изчезналото днес име Онгод. Онгод е име, което звучи в представата за “единния Бог”. Онгод представлява Божественото във всички духовни същества, които възприемаме. В това отношение представата за личния Бог била напълно позната на населението в тази област на Земята. Затова можем да разберем защо тук този възглед дал най-съществените си плодове - понеже този пояс на Земята със своето население открил тайната на Аза. По принцип цялото развитие от Атлантската епоха насам се състои в това, че или части от населението получили Аза в правилното съотношение, или го развили прекалено силно, респ. прекалено слабо. От народите, развили Аза твърде силно или твърде слабо, не произлязло нищо съществено. В своеобразно отношение го развило населението на Предна Азия, на някои области на Африка и най-вече на Европа.  

Това били основните изисквания за идването на по-късната култура, която се развила приблизително от началото на нашето летоброене - Азът трябвало да стигне до известна степен на развитие, но да не преминава твърде много границата в едната или другата посока. Нашата задача днес е именно да разберем това в правилния смисъл, защото в известен смисъл цялата духовна наука трябва да се обърне към развитието на висшия Аз от нисшия Аз.   

Ако се обърнем към миналото, можем да вземем поука от факта, че известни части от населението на Земята не намерили възможност да бъдат на нивото на земното развитие във формирането на своя Аз. Тук виждаме колко много може да бъде пропуснато по отношение на развитието на висшия Аз от нисшия Аз. Например в древната Атлантида имало народи, по-късно станали днешните индианци, които тъй да се каже, се загубили за земното развитие. Какво биха казали те, ако можеха да изразят с думи това, което е факт в тяхното развитие: “Искам преди всичко да развивам своята вътрешност, тя e най-висшето за мен, ако се взра в себе си!” И те развили този Аз толкова силно, че това се отразило на цвета на кожата им, която станала медночервена. Така стигнали до упадък. Това са онези атлантски жители от времето, когато все още всичко преминавало в плътта и кожата, които “мътели в Аза” и имали убеждението, че ще намерят в себе си всичко, подлежащо на развитие.  

На другия полюс били хората, които казвали: “Ах, Азът няма никаква стойност! Той трябва да се  разтвори, всичко трябва да му се казва отвън!” В действителност не го казвали, защото не разсъждавали така. Но толкова отричали Аза си, че от това почернели, защото външните сили, идващи от Слънцето към Земята, ги направили черни. Само хората, които били в състояние да поддържат равновесието на Аза си, могли да се развият за бъдещето.  

Нека да погледнем към сегашното земно население. Днес още има хора, които казват: “Антропософите говорят за духовен свят, който търсят в себе си. Но ние ще си гледаме нашите добри, стари религиозни традиции, дошли отвън. Ще се осланяме на това, което идва отвън към нас и няма да се грижим толкова за някакъв си висш свят!” Естествено, днес всичко е по-духовно, отколкото е било в Атлантида. Днес човек не почернява, ако разчита само на традициите, казвайки, че за нас ще се погрижат други, на които е поверено душевното ни спасение и са назначени, за да издигнат душите ни на небето. Днес вече от това не се почернява. Но в Европа все още има области, където казват, че от такива убеждения се “почернява”. Та нали днес всичко е по-духовно! Това е единият вид хора. Другият вид хора, без даже да се запознаят с това, което духовната наука ни дава с най-големи подробности – изследванията на Акашовата хроника, същността на прераждането и кармата, принципите за същността на човека и т.н., което човек трябва да положи усилия, за да го разбере – са прекалено пасивни. Те казват: “За какво ми е всичко това! Аз поглеждам в себе си, там е моето висше Аз, това е Богът в мен!” Такива възгледи много често избуяват дори на теософска почва. Там не искат да научат нищо, не искат да се развиват, а се разхождат и чакат от тях да проговори Богочовекът, като непрекъснато наблягат на висшето Аз. Даже имат и литература, в която се казва, че няма нужда нищо да се учи! – “Оставете само да заговори Богочовекът от вас!”  

Днес, когато всичко е по-духовно, човек не става медночервен от това, но го сполетява подобна съдба като населението, което винаги е наблягало на Аза си. Ние се нуждаем от подвижен Аз, който не се губи във външното физическо наблюдение или изживяване, но и не остава в една точка, а наистина напредва в духовното си образование. Затова и Великите учители на мъдростта и хармонията на усещанията още от самото начало на теософското движение не са казвали, че Богочовекът трябва да говори от нас, а са ни дали съвсем конкретни импулси как да намерим мъдростта на света във всичките й подробности. Ние няма да сме техни ученици, ако искаме от нас да говори само Богочовекът или смятаме, че всеки човек носи учителя в себе си, а само ако пожелаем да се запознаем с устройството на света във всичките му подробности.   

Духовнонаучното развитие се състои в това да се стремим към знание за всички подробности на мировото развитие. Своя висш Аз ще достигнем, ако се изкачваме в развитието си стъпка по стъпка. Той е навън, проявен в чудесата на Мирозданието. Защото сме родени от света и искаме пак да заживеем в него. Затова виждаме как днешните състояния, в които може да изпадне човек, са само по-нови, така да се каже, по-духовни варианти на това, което се е случило с нас в Атлантската епоха. Тогава пак ги е имало тези три вида хора – едните наистина искали да развият Аза си, приемали винаги новото и така действително станали носители на следатлантската култура. Други искали само техният Богочовек да говори от тях и Азът им ги оцветил целите в медночервено. А третият вид, който обръщал сетивата си само навън, почернял. Ние наистина трябва да си вземем правилна поука от това, което ни разкриват тези процеси на земното развитие. Тогава именно в рамките на антропософското движение ще намерим правилния импулс. Винаги случващото се в известен смисъл вече е същрствувало, но то се явява непрекъснато в нови форми. Антропософското движение е нещо толкова велико и значимо, защото развива това, което видимо е било развивано в Атлантида и продължава да се развива в различните области на Земята. Така човек се движи от културата на видимото към една културна епоха на невидимото, което става все по-невидимо.”  


Валкюра или валкирия - жена-дух в северната митология от свитата на бог Один, която съпровождала падналите на бойното поле до Валхала – рая на загиналите доблестни войни.      


Категория: История
Прочетен: 254 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 07.08 14:25
Търсене

За този блог
Автор: anthroposophie
Категория: История
Прочетен: 113670
Постинги: 160
Коментари: 15
Гласове: 159
Архив
Календар
«  Август, 2019  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031