Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 5. февруари 1918 в Берлин (СС 181 “Земната смърт и мировият живот. Антропософски дарове за живота. Необходимости на съзнанието за настоящето и бъдещето”)  

“Когато млади хора или деца преминат портата на смъртта, ни се разкрива как остава да съществува една определена връзка между тях и живите; връзка, която е от друг вид в сравнение с връзката с възрастни хора, които са починали в залеза на живота си. Между двата вида мъртви има драстична разлика. Когато губим деца, когато млади хора си отиват от нас, всъщност те не си отиват истински, а в действителност остават при нас. На ясновиждащото съзнание това се разкрива във факта, че посланията, които достигат до нас при събуждане, са съвсем ясни и живи, ако са от умрели деца или младежи. Тук връзката между останалите живи и умрелите може да се характеризира с думите: В действителност ние не сме загубили детето или младежа, те всъщност остават с нас. И то остават заради това, че след смъртта проявяват жива потребност да действат в нас при събуждането ни, да ни изпратят послания.   

Твърде странно е, но е вярно, че човекът, умрял млад, има изключително много общо с всичко, свързано със събуждането. За ясновиждащото съзнание е особено интересно, че всъщност на рано умрелите души се дължи това хората да чувстват във външния физически живот някаква богобоязливост, известна склонност към набожност. Това именно им се внушава от рано заминалите си души. Чрез посланията на тези преждевременно заминали души се действа невероятно много по отношение на набожността.   

Другояче стои въпросът при души, които си заминават възрастни. Това, което се разкрива на ясновидеца, можем да го представим така: те не ни губят, ние с душите си оставаме при тях. Забележете разликата - ние не губим младите души, те остават сред нас, докато по-възрастните души не губят нас, те вземат със себе си, така да се каже, нещо от нашите души. Това го казвам като сравнение, ако мога да сравня двете групи. Душите, умрели като възрастни, повече ни привличат към себе си, докато младите умрели биват привлечени повече от нас. Затова дори в моментите на заспиване имаме да кажем много на по-старите умрели души и можем да изтъчем нишка към духовния свят, ако станем способни да се обърнем към тях в момента на заспиване. В това отношение наистина може да се направи нещо.  

Виждаме следователно, че сме в непрекъсната връзка с умрелите и имаме един вид въпроси и отговори, едно взаимодействие с тях. За да станем способни да задаваме въпроси, тоест да се приближим към мъртвите, е подходящо следното нещо. Обикновените абстрактни мисли, произлизащи от материалния живот, могат съвсем слабо да ни приближат до мъртвите. Заминалите си, които по определен начин са били свързани с нас, страдат и от нашето разсейване с неща от чисто материалния живот. Ако обаче ние поддържаме и обгрижваме това, което може да ни свърже с тях като чувство и воля, значи се подготвяме добре да им зададем съответните въпроси, да влезем във връзка с тях в момента на заспиването. Тези връзки съществуват, предимно защото съответните мъртви са били свързани с нас, докато са били живи. Връзката по време на живота води до това, което поражда връзка и след смъртта. Разбира се, има разлика дали аз говоря равнодушно с някого или проявявам съчувствие, дали общувам с някого като с човек, когото обичам, или имам равнодушно отношение. Голяма е разликата дали бъбря с някого по време на следобедния чай или особено ме вълнува това, което има да ми каже събеседникът.   Ако създадем близки душевни връзки в живота, почиващи на чувства и волеви импулси и ако можем да задържим предимно такова емоционално отношение, интерес към душата, любопитство към отговорите, които тя ще даде, след като е преминала прага на смъртта, или може би сами имаме подтик да бъдем нещо за нея тогава, ако можем да живеем в спомени за нея, които не произлизат от представи, а от връзката с душата, тогава ще сме способни да се доближим в момента на запиване към нея.”