Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 7. януари 1911 във Висбаден и публикувана в СС 127 “Мисията на новото откровение на Духа. Христовото събитие като централно събитие за земната еволюция”    

“Можем да разгледаме и други качества в светлината на духовната наука, например удивлението, възхищението. Изхождайки от един хубав инстинкт, древногръцките философи са казвали че философията започва с учудването. Какво представляват учудването, удивлението?  

Съществува такова отношение към срещаните от нас явления, при което ние изпадаме в удивление, учудване. После вместо удивлението настъпва нещо друго, в което вече няма възторг. Това се случва например, когато започнем да разбираме дадени факти. Нека да поставим въпроса какво е удивлението. Сблъскваме се с едно явление, което ни кара да се удивляваме. Тук липсва отношение към разума, интелекта, защото те търсят разбирането, те не се преживяват чрез удивлението, което е едно много по-непосредствено отношение. Разбирането трябва да се занимава с отделните части на явлението, а удивлението се поражда непосредствено към цялото явление. Така е, защото при разбирането азът встъпва във връзка с явлението, докато при удивлението, учудването това прави астралното тяло. То няма пълното съзнание, а само един вид подсъзнание. Ако астралното тяло встъпи в контакт с явлението и тази връзка още не се е издигнала до аза, тогава настъпва удивление. Понеже човекът може да се удивлява на дадено явление, то е възможно да влезе в такава връзка с него, която е под прага на съзнанието. В много случаи тази подсъзнателна връзка е много важна. Както при възгледите на древните гърци за философията, важно е първо да съществува учудване.  

Важно е преди хората да пристъпят с интелекта си към дадено явление, първо да разпрострат астралното си тяло над него. По този начин се създава чувствена и душевна основа, в която да се гмурне разбирането. Това е нещо съвсем различно, отколкото веднага да пристъпим към въпроса по абстрактен начин, използвайки разума си. То води дотам да работим със значително по-широка основа за разбиране. В следствие на това развиваме много по-пълнокръвно схващане. Ето защо за възпитателя е толкова важно да развие у детето, у отделната индивидуалност най-напред удивлението, което сякаш се появява от тъмното, ако сме открити към това, което въобще не можем да обхванем с интелекта - безкрайността на една индивидуалност. Ние изкуствено се привеждаме в състояние на удивление от нея, като удивлението непременно ще се появи, защото има достатъчно поводи за удивление и възхищение от всяка една индивидуалност. Тези чувства не са покварени от нашия ограничен интелект, понякога те са много по-сигурни, богати и правилни от това, което сме разбрали с тесния интелект. Фундаментът на познанието, приложим в практиката на живота, трябва да се придобие чрез удивлението, чрез душевния живот. Върху това се основава нещо много важно - доверието, което един човек има към друг. Колко често в живота се случва някой да изпитва доверие, съотв. недоверие към другия човек, защото положителното и отрицателното съществуват по принцип преди приближаването към този човек в понятията на ежедневния разум. Доверието и недоверието понякога се явяват съвсем внезапно. Колко хора има, които често почват да се жалват: "Да бях се доверил на първото си впечатление! Истинското впечатление, за което най-напред само съм се досещал, съм си го развалил." Често тези хора са прави - от душевния живот трябва да израсте социалното ни отношение, връзката ни с живота.   

Има хора, които нямат предпоставки да усетят неопределеното в човека, за което само се догаждаме. Някои с часове могат да гледат в удивление звездното небе, без много-много да разбират от астрономия, а други хора остават като пън спрямо небето, докато не вземат книга в ръка, чрез която да разчленят и анализират всичко. Това са хората, неспособни да имат тази душевна нагласа. Те често минават покрай човека като покрай дърво, докато намерят достатъчно време да го проанализират. Това се проявява и в отношението към духовната наука. В действителност на разума може да се говори само в ранната младост. По-късно не е възможно поради изтъкнатата от Гьоте причина: "Не можеш да убедиш хората в неистинността на тяхното твърдение, защото възгледите им почиват на това, че смятат неистинното за истина." Ако някой чувства, че в духовната наука има нещо, което засища всичките му копнежи, той винаги ще стигне до логичните доказателства, които могат да се намерят навсякъде. Нещата по принцип са пределно ясни, те само трябва да бъдат разгледани в светлината на спиритуалния мироглед.  

Да предположим, че един човек пристъпи в младостта си към някой възрастен с почитание, за което дори и не може да каже защо го чувства. Ако забележим подобна душевна нагласа, то ще установим, че такива хора остават дълго време млади, в гърдите им бие младо сърце, дори и косите им да са посивели. Те съхраняват дълго време една подвижност, завинаги запазват способността бързо да се ориентират в различни ситуации, да се справят при всякакви условия. Ако някой като млад се отвори по този начин за живота, той по-късно ще му се разкрива все повече. Този човек ще може да вниква все по-дълбоко в нещата, ще може все по-лесно да усеща духа зад тях, ще става все по-духовен. Друго е при човек, който е развил през младостта си главно разума. Такива хора са склонни да остаряват преждевременно. За това не е виновен конкретният човек, а кармата на общността.  

Този, който е човек на разума, все повече се изолира от света, все по-малко го разбира. На това се дължи фактът, че много хора критикуват всичко в обкръжението си. "Като бях млад", казват те, "всичко беше хубаво, сега всичко е пропаднало." Тази намръщеност, това недоволство от всяко нещо, тази изолация и животът само със спомените от детството са свързани с пребиваването на душата в разума по време на младостта. Затова трябва да се опираме колкото се може повече на широката душевна основа, по-точно на образното във възпитанието. В наше време човечеството общо-взето се носи в противоположната посока.   

Например на децата вече не се разказва приказката за щъркела, донасящ бебетата. А в нея се използва по-истинен образ от онова, на което днешните хора учат децата - че бебетата идват само от бащата и майката. Образът на щъркела или друг, подобен на него, само намеква, че у детето има нещо, слязло от висотите над облаците. В този образ детето гледа към области отвъд тривиалното и си изгражда основа, от която в бъдеще ще израсте една по-късна истина. Да се смята образът на щъркела за нещо лъжливо говори за липсата на въображение, за безсилието да се намери подходящ образ, в който да се облече процесът на реинкарнация, който на децата не може да бъде описан направо. "Но децата днес не вярват в приказката за щъркела", възразяват някои. Това се дължи на факта, че самите хора, разказващи я на децата, не вярват в нея. Щом сам не вярваш в това, което изразява образът, то и децата няма да вярват в него. Но ако за нас самите това е образ за действителното, истинното, стоящо зад приказката, ако имаме достатъчно въображение да вложим истината в един образ, то и децата ще повярват в него. И всъщност е красиво да кажеш на детето, че бащата и майката дават всеки по една част, но други същества спускат от небесните висоти на крилата си към тях трета част. Ако разкажем това на децата, то този образ ще е изключителен верен и с него ние ще кажем истината. Така детето, на което даваме богати, образни представи, бива стимулирано по отношение на астралното тяло и ние му даряваме благодатта да бъде младо даже и на стари години."