Из “Лебедови криле. Спиритуална автобиография”, Юдит фон Хале, 2016  

Свидетелство на стигматизираната антропософка Юдит фон Хале за попадането й в луциферичните светове, когато е била на 12-13 годишна възраст и майка й я е карала да лежи на плажа на Майорка, за да се пече.

(Друг разказ за неправомерно проникване в духовния свят чрез техники от Ошо и попадане в царството на Луцифер се съдържа в автобиографичната книга на Георги Жеков “Вселената в мен”)

“Започнах с някои вътрешни експерименти, за да прогоня скуката. Не се помръдвах, а наблюдавах какво се случва с мен, когато в продължение на минути лежа неподвижно. След няколко минути, а когато бях вече по-напреднала, след няколко секунди настъпи състояние, в коeто вече не можех да кажа къде ми е едната ръка и къде другата. Жегата не я усещах и въпреки това след изтеглянето си от тялото към мястото, накъдето беше отлетяло съзнанието ми, изпитах жареща и въпреки това благотворна жега. Това състояние се отличаваше обаче драстично от досега преживяното, защото при него не трябваше да се гмурвам в бездните на астралното си тяло и не срещнах почитаемата светлина (Христос като Големия пазач на прага). Всичко стана прекалено лесно и аз не знаех изобщо накъде се нося. Но по странен начин бях привлечена към нещо. Това също беше ново преживяване, защото по време на изпитите с почитаемата светлина бях "поканвана" да я следвам, което същевременно беше и моята собствена воля. Сега обаче това просто се случваше и колкото повече се плъзгах в посока към непознатата цел, толкова по-бързо и лесно ставаше това. Странно уютната топлина ме обгръщаше. В нейното излъчваме започнах да долавям нещо като було, което приличаше на амебоподобни, непрекъснато извиващи се ръце или на дълги коси, реещи се във водата като мокър килим. Беше омагьосващо красиво. Този импулс ме насочваше към себе си и аз се оставях да бъда повлечена от него. Колкото повече ме повличаше, толкова повече имах чувството, че се разтварям. Досега не бях осъзнала колко важна е била за мен всъщност яснотата на съзнанието ми, която търсех още от деня на събуждането ми в земния свят. Сега определяща беше леката, топла пасивност и аз усетих желание да остана по-дълго в нея. Това не беше трудно, напротив, ставаше от само себе си. ... 
По някое време ми дойде една мисъл, която беше като нарушител, когото първоначално исках да прогоня. Но тя продължи да си пробива път като бодил през света от топъл памук, в който бях обвита. Тази мисъл ми проговори сякаш отвън в съзнанието: "Връщай се!" Опитвах се да прогоня този повик, но напрежението, което трябваше да положа, пречеше на блаженото ми състояние почти толкова, колкото и самата мисъл. Затова трябваше да й обърна внимание и нещо в дълбините на съзнанието ми реагира на повика. То беше приведено в движение като резонаторна кутия и върна ехо, така че постепенно в мен започна да се оформя един слаб волеви импулс - импулса да се върна. Макар и с неудоволствие, започнах леко да се съпротивлявам на по-нататъшното си плъзгане. Но това някак не ми се удаваше. Затова усилих малко импулса на съпротива. Но въпреки това продължих да се нося. Сега вече това взе да ме плаши. Наистина опитвах да се върна, но усетих как една мощна сила се противопостави на волята ми и не го допускаше. От една страна тази сила идваше от някаква част в мен, от собствената ми воля, но от друга страна имаше някаква динамика извън мен, която се проявяваше и излизаше от неясната за мен цел, към която тя ме тласкаше. Опитах се да преодолея тази сила, но напразно - като ластик тя ме придърпваше все към себе си. 
Но изведнъж мехурът от топлина, в който се намирах, се спука от една мисъл, която ми подейства като студен душ - мисълта да се стремя към пълното съзнание на собствения ми аз в света на действителността. Това беше моето спасение, защото се вкопчих в тази мисъл и накрая успях да си върна контрола над съзнанието. Отворих очи и премигнах срещу отрезвяващия материален свят.  Изправих се и погледнах часовника: мислех, че са изминали часове, а бяха само десет минути. Оставих събитията да преминат още веднъж покрай мен. Струваше ми се, че като Одисей съм била на пътешествие при сирените. Това беше прекрасно преживяване - докато сама не пожелах нещо друго. Това, което пожелах, беше да се върна в света на хубавото и истинното. Но в този нов свят то беше като натрапник. 
Какъв беше този свят, в който хубавото и истинното се явяваха неприятни? В този свят пречеше свободната воля! Докато му се поддавах, всичко беше добре, но когато пожелах нещо друго, нещата придобиха неприятен обрат. Нима освен света на действителността и истината имаше и друго царство, в което човек можеше да се изгуби? Нима имаше сила, по-могъща от самия Бог-Отец? Този въпрос си зададох и отговорих отрицателно. Но може би нещата се случиха така, защото бях излязла от тялото си, без да се срещна с чудовищата на Йеронимус Бош? (ариманичния двойник) Това означаваше ли, че бях влязла в света на действителността, без да се пречистя? Мож би съм била все пак в света на действителността, но не съм могла да я възприема като такава, защото в нея виждах само това, което ми рисуваха чудовищата на Бош? И така бях влязла все едно в царството на заблудата, което ми изглеждаше като було между мен и света на действителността. Който влезе в духовните светове със забулен поглед, се изгубва. Въздействието, което току-що бях изпитала, беше мощно, безмилостно засмукване. Следователно пътят към духовния свят имаше и заблуждаващи разклонения. Спомних си за понятието изкусител и той очевидно се бореше да ме овладее.”