Следният откъс е част от предговора към френския превод на книгата на Рудолф Щайнер “Християнството като мистичен факт”, публкуван в “Beitrдge zur Rudolf-Steiner-Gesamtausgabe, 42/1973”. Автор на предговора и преводач е Едуард Шуре (1841-1929) - френски писател и теософ, роден и учил в двуезичната атмосфера на Страсбург. През 1900 г. с него влиза в контакт Мария фон Сиверс (по-късно омъжена за Щайнер), която иска да преведе на немски една пиеса на Шуре. Именно той я насочва към Рудолф Щайнер. През лятото на 1907 Шуре завършва превода на книгата “Християнството като мистичен факт” и Мария фон Сиверс му дава идеята да напише предговор с информация за автора. През септември 1907 тя и Рудолф Щайнер посещават Едуард Шуре в елзаското градче Бар, където Щайнер в разговори с домакина му дава информация за живота си. Възоснова на тази информация Шуре пише своя предговор. По време на Първата световна война французинът обвинява Щайнер в шовинизъм и се отдалечава от него, но след войната намира сили да му се извини.  

Личността на Рудолф Щайнер и неговото развитие

… Рудолф Щайнер е роден в Горна Австрия през 1861 г.1. Първите години от живота си прекарва в едно малко градче на река Лайта, на границата на Щирия, Карпатите и Унгария. От ранна младост той бил сериозен и затворен в себе си. Тази особеност се дължала на детството му, просветено от най-прекрасни вътрешни видения, на младостта му, изпълнена с опасни изпитания и на неговите зрели години, увенчани с мисия, която той предчувствал още от първата зора на своето съществуване, но чийто обхват и истинска цел се изяснявали постепенно в борбата за истината и живота.

Детството, прекарано в планински и уединен район, може да се нарече в известна степен щастливо, благодарение на необичайните способности, които Рудолф Щайнер открил в себе си. Той пеел в момчешкия хор на една католическа църква. Поетичността на църковната служба, дълбокото значение на символите го привличали по тайнствен начин. Но имайки вродения дар да вижда душите, момчето се уплашило от едно нещо - тайното неверие на свещениците, които били заети изключително с правилното протичане на ритуала и материалната страна на службата. 

И друга странност имало момчето - никога, нито тогава, нито по-късно, никой в негово присъствие не се осмелявал да изрече грубо суеверие или богохулство, сякаш тези спокойни и пронизващи очи просто принуждавали другите да имат сериозни мисли. В това почти винаги мълчаливо дете се развила тиха и несломима воля, насочена към овладяване на нещата чрез интелигентност. Това му се удавало по-лесно, отколкото на другите, тъй като момчето от раждането си притежавало самообладание - дар, който е много рядък дори сред възрастните, но който включва преимущество над другите хора. Към силната му воля се добавяло дълбоко, сякаш сърдечно съчувствие, някаква състрадателна нежност към всички същества, дори и към неодушевената природа. Струвало му се, че във всички души се съдържа нещо божествено. Но зад каква дебела черупка е скрита златната жилка! Колко твърда е скалата, колко тъмна е бездната, в която се таи скъпоценната същност! В него неопределено живеела идеята, която той по-късно трябвало да развие, че у всички хора присъства, макар и скрита, божествената душа. Тя е спящата затворница, която трябва да бъде освободена от магията. За очите на това дете човешките души с всичките си притеснения и желания, изблици на омраза и любов ставали съвсем прозрачни. Със сигурност ужасните неща, които то възприемало, били причината за голямата му мълчаливост. С това нетърсено ясновидство обаче се разкривали и чудеса, непознати за всички останали хора. От забележителните вътрешни откровения на младежа ще приведа само едно, което е изключително характерно.

Огромните равнини на Унгария, необятните гори на Карпатите, древните църкви на тези планини, където като слънце в тъмнината на светилището греела само златната дарохранителница, не били причините за неговите медитации, но те благоприятствали вътрешното вглъбяване. На петнайсетгодишна възраст2Рудолф Щайнер се запознал с един ботаник, който временно пребивавал в неговия район. Особеното в този човек било, че той познавал не само видовете, семействата и живота на растенията до най-малките подробности, но и техните тайни качества. Сякаш бил прекарал целия си живот в разговор със съзнателната и мимолетна душа на растенията и цветята. Той имал дарбата да вижда с очи живия принцип на растенията, етерното тяло и това, което в окултизма се нарича елементарните същества на растителното царство. Той разказвал за тях като за нещо, което е най-нормално и разбиращо се от само себе си. Деловият и студено-научен тон, с който разговарял, усилили любопитството и възхищението на младежа. По-късно той узнал, че този странен човек е пратеник на Учителя, когото все още не познавал, но който трябвало да стане неговият истински подбудител и вече го наблюдавал отдалеч.

Всичко, което причудливият ботаник му разказвал от своето ясновидство, младият Щайнер установил, че се намира в пълно съгласие с логиката на нещата и това помогнало да се затвърди едно вътрешно чувство, което той отдавна имал и което все повече се налагало на разума му като основен закон и фундамент на великата Вселена - законът на двойния поток, който представлява движението на света и който би могъл да се нарече протичането на целия живот в посока напред и назад.

Всички ние сме наясно с външния поток на еволюцията, който увлича със себе си всички същества на небето и земята, звездите, растенията, животните и хората и им позволява да се движат напред към едно безкрайно бъдеще, но не възприемаме първоначалната Сила, чрез която те биват задвижвани и която безспирно ги тласка напред. Обаче във Вселената съществува и обратен поток, който се движи в обратна посока и постоянно се намесва в първия поток. Това е потокът на инволюцията, чрез който принципите, силите, съществата и душите, идващи от невидимия свят и областта на вечността, непрекъснато проникват във видимата реалност. Никоя материална еволюция не би била разбираема без тази постоянна духовна инволюция, без този окултен астрален поток, който със своята йерархия от могъщи същества е великият вдъхновител на целия живот.

Така Духът, който в зародиш съдържа бъдещето, инволюира в материята; материята, която приема Духа, еволюира към бъдещето. И докато ние сляпо се приближаваме към едно неизвестно бъдеще, това бъдеще съзнателно се приближава към нас, спускайки се в развитието на света и на човека. Такова е двойното движение на времето, издишването и вдишването на мировата душа, което идва от вечността и се връща във вечността. 

За това двойно движение младият Щайнер имал непосредствено чувство от осемнадесет годишна възраст. Именно това чувство е условието за всяко духовно познание. Принципът на двете течения му се разкрил чрез едно неволно и непосредствено [духовно] виждане и оттогава той имал неопровержимо възприятие на тайните сили, действащи зад него и чрез него, за да го ръководят. Той се вслушвал в казаното от тези сили и следвал това, което те загатвали, защото се чувствал в пълна хармония с тях.

Въпреки това този вид възприятия формирали свой собствен свят в неговия духовен живот. За него това били истини, които му се сторили толкова дълбоки, загадъчни и свещени, че той не можел да си представи как могат изобщо да се изразят с думи. Той подхранвал душата си с тях, сякаш били божествен източник. Но да позволи и една капка да изтече навън му изглеждало като оскверняване.

В допълнение към вътрешния съзерцателен живот неговият интелектуален и философски ум също се развил по най-оживен начин. От 15-16 годишен Рудолф Щайнер се занимавал със задълбоченото изучаване на Кант, Фихте и Шелинг. Когато няколко години по-късно дошъл във Виена, той се въодушевил от Хегел, чийто трансцендентален идеализъм довел този философ до границите на окултизма. Но умозрителната философия не била достатъчна за Рудолф Щайнер. Неговият разум, насочен към позитивното, изисквал солидна основа, която могли да му дадат само науките, свързани с наблюдение. Затова той се насочил към математиката, химията, минералогията, ботаниката и зоологията. “Тези изследвания“, казва той, “дават много по-безопасна основа за един духовен мироглед, отколкото историята и литературата. Последните, на които им липсваше прецизна научност, по онова време бяха неспособни да хвърлят някаква значителна светлина върху обширното поле на немската наука.” 

Изпълнен с интерес към всичко, с което се сблъсквал, увличащ се от изкуството и поезията, Щайнер все пак не пренебрегвал изучаването на историята на литературата. В тази област литературният историк Юлиус Шрьоер станал негов отличен водач. Той бил изключителен учен от школата на братя Грим, чиято основна цел била да култивира изкуството на свободното слово и писменото изразяване сред учениците си. На този значим човек дължи младият студент своето обширно литературно образование. “В пустинята на съвременния материализъм”, казва Щайнер, “неговият дом беше за мен оазис на идеализма.”

Все пак това още не бил Учителят, когото той търсел. В разгара на най-разнообразни проучвания и интензивни медитации Щайнер успявал да разпознае само фрагменти от действителното устройство на Вселената; но вродената му интуиция не му позволявала да се съмнява в съществуването на Божественатаоснова на нещата и духовния свят.

Характерна черта на този необикновен човек е, че той никога не е трябвало да изживее кризите на съмнение и отчаяние, които в живота на мистиците и мислителите обикновено стоят на прага на окончателното им убеждаване. Но все пак чувствал, че истинската светлина, която осветява и пронизва всичко, все още не била достигнала до него. Младостта го обсадила с належащите си проблеми. Как да подреди живота си? Пред него легнал съдбовният сфинкс. Как да реши въпроса, който той му задал? 

На деветнадесет години младият ученик срещнал своя водач, Учителя - среща, която той от дълго време предчувствал. Факт, потвърден от окултната традиция и опита е, че хората, въодушевени от безкористния копнеж по висшата истина, намират учител, който ги посвещава в подходящия момент, тоест, когато са готови за това. “Чукайте и ще ви се отвори", казва Исус. Това се отнася за всички неща, най-вече за истината. Но желанието трябва да е жарко като пламък, подхранвано в кристално чиста душа.

Учителят на Рудолф Щайнер бил един от онези могъщи мъже, които, непознати за света, на външен план имат някаква светска професия, но чиято истинска мисия е известна само на равнопоставените в братството на “майсторите на отказа”. Те не упражняват някакво видимо влияние върху човешките събития. Да бъдат инкогнито е условие за тяхната дейност и по такъв начин тя придобива още по-голяма сила. Привидно самостоятелно действащите главни лица на световната история биват стимулирани, подготвяни и ръководени от тях.

С Рудолф Щайнер на Учителя не било трудно да доведе докрай първото, спонтанно посвещение на своя ученик. Трябвало само да му покаже как да използва собствената си природа, за да му даде всичко необходимо. В най-пълна светлина той му разкрил връзката между външните и тайните науки, религиите и духовните сили, които в момента си оспорват ръководството на човечеството, както и древната окултна традиция, която държи в ръцете си нишките на историята, свързва ги, разделя ги и пак ги обединява през вековете. Той бързо го превел през различните етапи на вътрешната дисциплина, за да го издигне до нивото на съзнателното и водено от разума ясновидство. За няколко месеца чрез устно обучение ученикът се запознал с несравнимата дълбочина и красота на езотеричното. Още тогава Рудолф Щайнер вече бил предначертал духовната си мисия: “Да свържа науката с религията, да внеса Бог в науката и природата в религията и така да се оплоди тя с ново изкуство и нов живот.”

Но как да се подходи към тази невероятна и дръзка задача? Как би могъл той да победи или поне укроти и спечели за съмишленик големия враг - съвременната материалистична наука, която прилича на страховит, брониран и бдящ над велико съкровище дракон? Как би било възможно да се впрегне този дракон на съвременната наука пред колесницата на духовната истина? Преди всичко, как би могъл да бъде победен бикът на общественото мнение?

Учителят на Рудолф Щайнер бил много различен от ученика. Той нямал нищо от тази дълбока, почти женствено фина чувствителност, която макар да не изключва енергичността, превръща всяко докосване в емоционално преживяване и в която страданието на другия веднага се трансформира в лична болка. Това бил мъжки дух, владетелска натура, която гледала само вида и за която индивидите не играели почти никаква роля. Той не щадял самия себе си, нито пък другите. Волята му била сравнима с гюлле на оръдие, което след като веднъж е излязло от цевта, стреля директно в целта и помита всичко по пътя си. На тревожните въпроси на своя ученик той отговорил приблизително в следния смисъл: “Ако искаш да победиш врага, първо трябва да го разбереш. Можеш да победиш дракона, само ако се облечеш в неговата кожа. Трябва да хванеш бика за рогата. В най-голямата несполука ще намериш твоите оръжия и бойни другари. Показах ти кой си; сега върви и остани самия себе си!”3

Рудолф Щайнер познавал езика на Учителите достатъчно, за да предусети трудния път, който му предопределила тази заповед; но той също така разбрал, че това било единственото средство за постигане на целта. Той се подчинил и поел по своя път.”

1 Родното му място е Долни Кралевец в днешна Хърватия.

2 В действителност запознаването с билкаря става, когато 18годишният Щайнер е студент първи курс във Виена, за подробности вж. тук http://anthroposophie.blog.bg/history/2019/09/14/bilkariat-okultist-feliks-kogucki.167432

3 В сборника с писмата на Рудолф и Мария Щайнер (СС 262) също е публикуван част от този текст, като на това място има следната бележка под линия: 

“Това сведение потвърждава Мария Щайнер в предговора към двете лекции, публикувани от нея през 1947 г. под заглавие „Христовият импулс в историческото развитие“ (Лугано, 17.9.1911  и Локарно, 19.9.1911, понастоящем в СС 130). Нейният предговор днес може да бъде намерен в: Мария Щайнер, “Събрани съчинения”, том I „Антропософията на Рудолф Щайнер“, Дорнах 1967. Там се посочва, че Рудолф Щайнер съвсем съзнателно си е поставил задачата да „отправи към себе си всички възражения, които критичният материалист отправя към откровенията на Духа и да не си спести нищо, което би представлявало най-малкото отклонение от тази линия. Това той наричал “да облечеш кожата на дракона”.

Друго свидетелство за автентичността на написаното от Шуре дава италианецът Паоло Джентили. През 1922г. той посещава Дорнах, където по това време е и Едуард Шуре и разказва следното за срещата си с французина: “Използвах възможността да го попитам за биографичния очерк за Рудолф Щайнер в предговора на преведената от него книга “Християнството като мистичен факт” и особено за личността на тайнствения учител на Рудолф Щайнер. Шуре отговори, че съдържанието му е било съобщено лично от Щайнер в много разговори. Той бил предал впечатлението си на “поет” и има усещането, че текстът съответства на истината. Дал го на Рудолф Щайнер да го прегледа, преди да бъде отпечатан и той нямал никакво възражение”.