Ром (Ромуалд) Ландау (1899-1974) e роден в полско-немско семейство в Полша. По-късно служи като доброволец в кралските въздушни сили и става британски гражданин. Ландау изучава философия, скулптура и религия в Германия, работи като скулптор, писател и журналист. Посещава много страни, среща се с известни личности (напр. Рудолф Щайнер, Джиду Кришнамурти, Мехер Баба, Гурджиев и др.) и публикува спомени за тях.

Ландау посещава България в рамките на обиколка на Балканите и Близкия Изток, проведена между есента на 1936 и зимата на 1938 г. Впечатленията си описва в книгата “В търсене на утрешния ден”. У нас Ландау се среща с Александър Цанков, Димитър Гичев, проф. Александър Балабанов, ген. Христо Луков и Учителя Беинса Дуно.  

Тук публикувам спомените на Ром Ландау за Учителя. Макар те да не се отличават с особено вникване в неговата мисия и учение, все пак представляват свидетелство на чуждестранен гост на “Бялото братство”. За съжаление Ландау не отбелязва точните дати на посещенията си на “Изгрева”, но от някои споменати указания можем да заключим, че че той е бил там през пролетта на 1937 г. 

                                         “Учителя” (Петър Дънов)

                                                                                         Сряда вечерта

Тъй като във всеки разговор по духовните въпроси без изключение на преден план излизаше името на Дънов, малко след като пристигнах в София, реших, че трябва да се срещна с неговия носител. Някои хора го описваха като шарлатанин. Други го наричаха опасен еретик. Малка част твърдяха, че той е главният представител на окултизма в България. Славата му е била най-голяма в годините след Войната1, но дори и днес той има хиляди последователи в цяла България. Аз вече два пъти го посетих.

Той живее в колония, намираща се на няколко километра извън София, заедно с много от своите ученици. Те се наричат Бялото братство и са известни като дъновисти. Колонията се състои от много къщички, всяка с малка градинка и е разположена сред гората с красив изглед към покритите със сняг планински върхове. В центъра на колонията има по-голяма бяла сграда, обитавана от самия Дънов и притежаваща няколко общи помещения.

Петър Дънов, наричан от учениците си Учителя, е роден преди около осемдесет години като син на един от най-изтъкнатите свещеници на Православната църква. Той се заел да изучава богословие. След това заминал за Съединените щати, където следвал медицина. След завръщането си започнал да изнася лекции. Говорел основно за мистичното значение на християнството и за един по-одухотворен подход към живота. Лекциите му привлекли множество интелектуалци и работници и накрая било създадено “Бялото братство”. След Войната братството закупило голям терен в предградията на София и няколко стотин от членовете му се заселили там със своя Учител.

Смята се, че в България има общо около 30 000 дъновисти. Някои членове на движението живеят в Америка, Италия и в Балтийските страни.

Дънов придава огромна важност на духовното влияние на слънцето, особено малко преди и по време на изгрева. Затова тези моменти са станали ежедневна начална точка на живота в колонията му. Всяка сутрин, независимо от сезона, дъновистите се събират в колонията, за да посрещнат слънчевия изгрев. Повечето от тях се подлагат на този строг режим дори и живеейки на километри от колонията. Човек, който може да накара последователите си да вършат нещо, което повечето хора биха сметнали за голяма жертва, би трябвало да ни изпълни с уважение.

По време на първото ми посещение миналата седмица бях помолен да дойда в събота малко след шест часа сутринта, за да наблюдавам “паневритмичните” упражнения, с които колонията започва всеки нов ден.

Когато пристигнах в уговореното време, слънцето току-що изгряваше и утрото беше хладно. На една широка поляна 200-300 мъже и жени извършваха ритмични движения – отчасти физически упражнения, отчасти народни танци. Музиката идваше от няколко цигулки и флейти, а и самите участници пееха. Дънов изпълняваше упражненията от центъра на полето. Жизнеността, с която той играеше, беше изненадваща за човек на неговата възраст.

Мелодиите и ритмите се сменяха на всеки няколко минути. Всеки нов ритъм пораждаше нова комбинация от движения. Сред танцуващите имаше много възрастни хора, изглеждащи недодялано и повечето носеха дъждобран или друго неподходящо облекло. Въпреки това синхронът и известното умение в движенията им компенсираше елемента на комичност, който  в противен случай биха имали.

Докато стоях, треперейки в негостоприемната сянка на няколко бора, които ми ограбваха меката топлота на ранното слънце, не можех да не завидя на хората пред мен. Те се топлеха на фона на приятна музика и се наслаждаваха на ободряването, породено от ритмичното движение.

Между танцуващите имаше мъже и жени, които приличаха на селяни и работници, други явно бяха с по-добро положение, интелектуалци и няколко офицера в униформа. Бях изненадан от големия брой младежи и хора на средна възраст. В Англия мнозинството от танцуващите може би щяха да са възрастни дами.

Когато упражненията свършиха, към мен се приближи една млада двойка и ме покани на закуска. Бяха им казали за моето посещение и понеже знаеха английски, ми пожелаха да се чувствам като у дома си. Те бяха съпрузи и собственици на една от къщичките. Масата беше сложена в тяхната градинка и ние седнахме на богата неделна закуска от чай с лимон, масло, хляб, превъзходно сирене и маслини.

В десет часа Дънов изнесе неделната беседа в голямата зала, която беше препълнена. Лекцията беше предхождана от хорово пеене. 

По-голямата част от музиката и текстовете - както по време на сутрешните упражнения, така и преди беседата - е написана от Дънов, отчасти в сътрудничество с учениците му. Винаги, когато измисли нова мелодия, той я представя на последователите си по време на някоя от беседите. Тогава те се заемат да я разработят. Понеже той настоява, че музиката е важна за духовното обучение, повечето от учениците му са изучавали музика. Когато мелодията бива одобрена, той предлага думите и отново крайният резултат се развива колективно. Този демократичен принцип е в основата на цялата му система. Той обикновено задава основните си идеи на учениците, но предоставя на всеки да ги разработи индивидуално по своя собствен начин.

Важността на любовта е ядрото на цялата доктрина на Дънов – както в живота на човека, така и на природата. Това от една страна е в тясна връзка със значението на слънцето и светлината, а от друга – със строги етични принципи.

В известна степен техниката на Дънов може да се сравни с тази на Кришнамурти. Докато дава основните очертания на мисълта, той избягва прецизните отговори, смятайки, че това би означавало да прави предписания. Това е любопитен източен елемент у Дънов, който няма вкус към логическата организация на западната мисъл. Няколко от учениците му ме увериха, че макар понякога отговорите му да не са нещо особено, те имат странната способност да решават проблеми в по-късен момент и да помагат на ученика да развие отговора, подходящ за него.

Дълго време движението е било подложено на преследване. В един момент църквата го е обявила за еретично и опасно. След това то е било обвинявано в неморалност. Попитах някои хора в София за него.”Във вените на дъновистите има прекалено много вода и недостстъчно кръв”, казаха повечето от критиците му, “за да има у тях някаква неморалност”. Моето собствено впечатление е, че Дънов кара хората да са по-истинни и преодолява обикновения подход към религията и живота като цяло. Животът, живян в съответствие с неговата доктрина, учи много от младите да разрешават сексуалните си проблеми по-лесно, отколкото преди. Но в същото време то отслабва независимата мисъл и спестява някои от опитностите, които животът налага, ако я няма подкрепата на определено движение. Съмнявам се, че това е движение за истински силните, но съм сигурен, че прекрасно помага на по-слабите. А на някои дава ясна представа за истината.

                                                                                                        Четвъртък

Тази сутрин направих последното си посещение в колонията и проведох дълъг разговор със самия Дънов.

Той е слаб, дребен мъж с дълга коса и брада, бяла като полирано сребро. Гласът му е мелодичен и той изглежда винаги словоохотлив, казвайки нещата сякаш между другото. Дънов признава мистичния подход към истината, но също и по-обективния подход на окултната наука. Започнал в средите на теософията, той все повече развива система за практическа окултна работа. В известна степен изглежда, че основава учението си на откритията на Рудолф Щайнер, както и на тези на по-ранните окултни автори. Като всеки сериозно изучаващ окултизма човек, Дънов смята, че колкото повече се опитваме да живеем в хармония с природата и със законите, които я управляват и колкото повече подхранваме всяка наша дейност със съзнателно чувство на любов, толкова по-лесно разрешаваме субективните и обективни проблеми, които ни заобикалят. “Посещавайте градината си поне десет пъти годишно, опитвайки се да мислите с любов за всяко дърво, всеки храст, опитайте се да фокусирате част от скритите във вас сили на любовта върху живота в градината ви”, казва той на учениците си, “и вие ще й помогнете да расте здрава”.

В доктрината на Дънов няма ясна философска система. Изглежда, че са събрани много от по-очевидните принципи на различни учения, включително християнската наука и най-общ казано, аз се съмнявам, че Дънов е достатъчно велика личност или достатъчно оригинален в своите идеи, за да остави ярка следа в духовния живот на нашата епоха. 

Но в една страна, която по природа и традиция е склонна към скептицизъм и може би е прекалено рационална, движението на Дънов има много специално значение. То изглежда е единственото освен братствата, в които се подчертава творческата сила на любовта, където съответстващите усилия не са фон на съществуването, а самият му център и където едно обединение на мъже и жени се стреми към някакъв духовен идеал. 

По време на дългия ми разговор с Дънов аз бях поразен от простотата на отговорите му. Те бяха предимно мъгляви, но аз съм се научил да бъда подозрителен към учители, чиито отговори са толкова еднозначни и самоуверени като на полковник в казармата. Както в своя изказ, отчасти настойчив и все пак странно дистанциран, така и със своите думи с цялото им противоположно значение на неяснота, интензивност и сдържаност, той малко ми напомняше на Кришнамурти.  

Тръгвайки си, аз не можех да не изпитам чувство на уважение и симпатия към човека и движението, което той ръководеше от толкова години.