Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Профил на anthroposophie
Име:
Тони То

Статистика
Популярни постинги:
25

Постинги този месец:
4

Гласове този месец:
4

Коментари този месец:
0

Любими блогове:
1

Блогъри добавили в любими:
7

Блог вълни:
0
Последни постинги

 

Анна Тургенева, наричана Ася (1890-1966), е била художничка и антропософка. Тя е първата жена на руския поет Андрей Бели. Участничка е в изработването на витражите на Първия Гьотеанум - антропософския център, който е бил построен по проект на Рудолф Щайнер в швейцарския Дорнах. Първият Гьотеанум е подпален от врагове на Щайнер и изгаря до основи в новогодишната нощ на 1922-23 г. В автобиографичната си книга "Спомени за Рудолф Щайнер и строителството на Първия Гьотеанум" Ася Тургенева ни е оставила забележителен спомен за пожара в Дорнах, на който е била непосредствена свидетелка. 

"В един облачен и влажен ден след обяда в Гьотеанума бързах за евритмичното представление. Две тъмни фигури, приличащи на химерите от парижката катедрала "Нотр Дам, висяха от парапета на терасата близо до малката платформа, поставена над южния вход. Всъщност в този момент никой не би трябвало да е на терасата", мина ми през ума, но трябваше да бързам. Дългото помещение на новата ни съблекалня беше разположено на първия етаж, близо до стаите на д-р Щайнер и госпожа Щайнер. Там беше и стаичката на Миета Валер.

В „Пролога в небето“ в първата част на „Фауст“ бяха заети около 30 души (при това се налагаше да се преобличат); вървеше хаотичен общ разговор. "Момичета”, възкликна внезапно една евритмистка: „Наближава буря с гръмотевици!“ Тя хукна към прозореца, за да види настъпването на бурята. „Такова нещо не се случва през зимата, това е изключено“, се чуваше от всички страни; небето беше монотонно сиво, без ни най-малка следа от облаци. "Но аз чух - беше шум като при силна буря!" Евритмистката държеше на своето. 

Когато слязохме в съблекалнята, зад сцената се случи още нещо. Една от нашите евритмистки изведнъж изтича до вратата към терасата и се опита да я отвори. "На терасата са заключени хора, те блъскаха по вратата", уверяваше ни тя. Но вратата беше заключена и почти никой не обърна внимание на случилото се. Когато се озовахме долу, Миета Валер мина напред: "Г-жо Щайнер, не ни ли очаква беда? Огледалото ми се е счупило. Не разбирам защо е паднало от стената." Още едно предупреждение. Ако беше дошъл при нас д-р Щайнер, както обикновено правеше, може би щеше да се заеме с това. Защо огледалото падна? Какъв беше този внезапен шум и какво правеха хората на терасата? Той обаче не дойде и по-късно научихме, че по време на обръщението му към публиката преди началото на представлението платформата за ораторската катедра, на която той стоял, изведнъж започнала да потъва в люка. - Кой е по-силен? Кой беше по-силен? Дали ние, преоблечени като ангели, стоящи на платформата, образувайки фигурата на пентаграма, представяща гласа на Господ - или черният Мефистофел отдолу, озарен от червена светлина? ... 

Не можах да се отърва от тези плашещи мисли. „Новата година посрещат нови гробове”- тези думи на Соловьов1 звучаха в пиесата. Разтърсващ беше драматизмът на “Погребалния марш“ от Менделсон. Освен всичко останало представихме и хора на насекомите от втората част на Фауст: „Добре дошъл, добре дошъл, стари господарю!” При тези думи трябваше едновременно да правим специални скокове и да клатим глава, включвайки тук и евритмията на пръстите - правеше зловещо впечатление. Погледът на младенеца Христос (френско коледно стихотворение) беше дълбоко сериозен.

Въпреки че вечерната лекция също беше вълнуващо интересна, не успях да преодолея усещането за студ, за нещо ужасно. Нима никой не забелязва, че д-р Щайнер полага всички усилия да се съсредоточи върху лекцията? Мислите му сякаш го напускаха. Къде беше той в онези моменти, когато гласът му внезапно отказваше да му се подчини?

Бях една от последните, напуснали залата. Долу стояха скупчени хора, които ми се стори, че са сякаш загрижени за нещо. - “Някой трябва да запали елхови клони” - чух да казват. Исках да им задам въпрос, но тук една от участничките в нашата „група на насекомите“ се хвърли към мен, за да ми честити Новата година и това ме разсея.

След като се прибрах вкъщи - живеех в първата къща на евритмистките с прозорци, гледащи към Гьотеанума - поисках да пусна щорите. Но какво става там? Над сградата като че ли се проточваше бледа ивица облаци; сенки на хора сякаш се мятаха напред-назад зад ярко осветените прозорци на южното стълбище. Разбрах, че се е случило нещо ужасно и се втурнах навън от стаята. В коридора стоеше Едит Марион, буквално парализирана от вълнение; тя се опитваше да свали от стойката пожарогасителя на фирмата “Минимакс”. С ритник аз го извадих от стойката и хукнах с него към Сградата. 

Пред входа лежеше младият ни пазач от дърводелната Шлайтерман, задъхващ се от дима. Някой се опитваше да му помогне. Образува се верига от хора с кофи и кани от дърводелната към Сградата. Не исках да се присъединя към тях. Но къде е огънят? Стаята на г-жа Щайнер на първия етаж стоеше отворена и празна, целият под беше мокър от употребените без никаква полза пожарогасители - много от тях вече се въргаляха изпразнени наоколо. Къде беше огънят? Търсеха го горе в Бялата зала и между куполите - но по-близо димът не беше допуснат. Отидох в голямата зала: празнично и тихо, пълно осветление; залата и сцената бяха празни.
 

Под дръвчето пред дърводелната стоеше д-р Щайнер и наблюдаваше действията ни. До него беше Едит Марион. Защо не се намесва? Защо не помага? По-късно разбрах, че заедно с двама свидетели той незабавно проверил електрическото табло и се уверил, че всичко е наред. След това извикал местната пожарна команда. Базелската пожарна пристигна много по-късно и имаше достатъчно вода, за да спаси дърводелната. Нашата пожарна на Сградата и жителите на селото засега се опитваха да надделеят над пожара; обаче огънят все още не се виждаше, той бушуваше между стените! Само димът се засилваше.

Оказала се пак на южното стълбище, срещнах Кете Мичер2, която заедно с работниците изнасяше мебели от стаичката на госпожа Щайнер. Някакъв младеж по указанията на д-р Щайнер пробиваше с брадва дупка в дървената стена. Тогава видях синкавите езици на пламъците, които с огромна скорост, подобно на змии, се устремяваха нагоре. Дали спасението тогава все още беше възможно? Не трябваше ли тази дупка да бъде пробита още в самото начало, още в четири и половина, когато нашите евритмистки чуха шум? А сега пламъците бушуваха между стените вече от много часове. Почувствала внезапно някакво подозрение, се принудих да си спомня за отвора, който бях видяла преди няколко дни до прозореца в стаята на д-р Щайнер. Тогава работниците извадиха няколко греди от външната стена, достъпна от терасата ... Няма ли тук някаква връзка?

Все още празнично спокойни бяха помещенията под куполите, незасегнати от бедствието. Приседнах в залата. Възможно ли беше няколко часа по-късно от всичко това да не остане нищо? Само да го погледам - за последен път. Но както тези мисли, така и човешкото ми присъствие бяха неуместни при случващото се. Тръгнах си, обзета от страх.

Както и преди, д-р Щайнер беше заобиколен от покой под дръвчето пред дърводелната. "Трябва ни вода, вече не идва вода!" - викаха някакви неумели помощници. Без да бърза, той намери телефонния номер, за да се обади. "Стълби, трябват ни стълби!" - викаха други. „До стената зад дърводелната“, каза той. "Къде да помогна, какво да направя?" - към него се затича един младеж от нашите. Той мълчеше. "Помогнете там долу да спасите макетите", му казах. "Не ми трябват никакви макети", каза д-р Щайнер и отново надвисна мълчание. - “Хайде да вървим”, казах след малко.

Още веднъж влязох в Сградата. „Имаме маркучи, но не знаем къде можем да ги свържем с водопровода“, ми каза едно момче от селото. За щастие аз знаех. Сега заварих различна картина в залата. Вече нямаше светлина. Наполовина осветени от мрачните езици на пламъците, които горяха навсякъде между куполите и обагряха дима в червеникаво, на фона на тази зловеща атмосфера се открояваха архитравите. Някои се опитваха да поставят стълби до колоните, но те бяха твърде къси. „Помогнете да спасим завесата!“ - ми извика една евритмистка и ние издърпахме сценичната завеса, която се раздираше от горе до долу. 

И отново нещо ме привлече към д-р Щайнер. "Господин докторе, сега гори в залата на сцената!" - извика някой отдалеч. "Защо никой не гаси? Защо не сложат стълбите?" - попита той бързо. "Стълбите не достигат дотам, те са твърде къси", казах аз. Той се обърна.

Сега вече огънят с невероятна скорост обхващаше и външните стени. Д-р Щайнер поиска всички да напуснат Сградата. Топлината се усили. Госпожа Финк, притеснена за стенограмите на лекциите, които се съхраняваха в малката дървена къщичка между дърводелната и котелното, помоли Гюнтер Шуберт да ги отнесе в дома "Дулдек"3. Той не можеше да ги занесе сам, затова отидох с него. Отне ни около четвърт час да увием всички тетрадки във вълнено одеяло, което понесохме от двете страни; обаче за връщане по същия път не можеше да става и дума. Като гигантска факла стърчеше Гьотеанумът, обгърнат от всички страни от пламъци. Жега като в горещ летен ден достигаше до "Стъклената къща", покрай която мъкнехме тежкия товар нагоре през горичката край дома "Бродбек", сега наречен Рудолф Щайнер”.

Жегата в дома "Дулдек" изглеждаше все още опасна; ние понесохме скъпоценния товар по-далеч - до къщата, където сестра ми имаше стая. Тъмночервената жега сияеше над нощния мрак. Като на слънчева светлина наоколо червенееха хълмовете и руините на Дорнек4

Хиляди зяпачи от Базел и околностите му се притискаха към оградата, опасваща терена на Сградата, влизането на територията й беше забранено. В мълчание, сякаш омагьосани, те се взираха в грандиозното зрелище на танцуващия, извисящ се високо в небето огън. Няколко пожарни маркуча хвърляха мощни струи вода към стените на дърводелната, където доскоро д-р Щайнер стоеше под дръвчето. В тази нощ обгоря половината от дръвчето и после то в продължение на няколко години беше с голи клони.

Намерихме доктор Щайнер да стои на стълбите пред дома "де Ягер", заобиколен от членове на Обществото. Минаваше полунощ и в първите часове на новата година огънят започна малко да отслабва. Тълпата от зрители постепенно оредяваше, доктор Щайнер също си отиде. Сега вече можеше да се върне в дърводелната всичко, взето оттам. Статуята на Христос също беше пренесена от ателието на поляната зад постройката. Отново беше разрешено да се влиза на територията. Дълбока синева окръжаваше хълма, пожарът извърши своето. Само нажежените масивни колони с двойните пръстени от архитрави отгоре се извисяваха на фона на нощното небе. Незабравима картина, изпълнена с ужас и красота! Тези прозрачни, калцирани форми сякаш бяха пропити от пулсиращ живот и дихание; това беше като прощаване със Земята, на която за толкова кратък срок беше спусната Сградата. Високо над нея се простираше небесният свод - родината, в която тя се завръщаше сега.

Зад нея на запад имаше червеникава ивица, отблясък на деня, известяващ за себе си на изток. И ето вече под тежестта на архитравите двойният огнен пръстен започна да се разрушава, срутвайки се под формата на нажежена маса в подножието на колоните.

Стоейки близо до дърводелната, виждах как две сенки вървяха бавно в тъмното по пътя към хълма. Д-р Щайнер, придружен от Едит Марион, влезе, приведен и пристъпвайки тежко, в дърводелната. Той беше ходил у госпожа Щайнер в дом "Ханзи"; заради болните си крака тя трябваше да преживее пожара отдалече, наблюдавайки го от прозореца.

Д-р Щайнер настоятелно поиска да продължи работата, която не беше повлияна от станалото; но много неща трябваше да се случат, преди дърводелната да бъде ремонтирана за тази цел. Когато погледнах в ателието на д-р Щайнер, там все още цареше пълен хаос. Той стоеше сред струпаните наоколо мебели и сандъци. Обърна се към мен. В широко отворените му очи нямаше и най-малкия признак на яд заради преживяното, само безкрайна болка и тъга.

"Благочестиви, мъдри ...“: до тези думи стигна Ангелът от пиесата за Тримата влъхви в приветствената си реч; след това гласът му отказа. Напразно се опитваше той да започне отначало, а после тихо заплака, като стоеше подпрян на тоягата си, докато намери сили да продължи. - По време на вечерната лекция без да са се уговорили, всички станаха, когато д-р Щайнер влезе в залата на дърводелната.

Дърводелната се превърна за години наред в наше работно място. Когато след няколко дни горещата пепел се охлади, в нея откриха човешки скелет с осакатен гръбнак. Такъв недъг имаше и часовникарят, който изчезна в момента на пожара. Официално беше признато, че е загинал по време на спасителните операции.

Застрахователната сума беше изплатена, тъй като в нощта на пожара д-р Щайнер установи, че всички бушони са били в изправност. Но д-р Щайнер ни обърна внимание на това, че първата Сграда е била построена със силата на любовта и жертвата. Ако постройката беше завършена, Сградата щеше да излъчва мир. Във втората сграда с парите от застраховката ние ще внесем в нея човешката омраза ...

Младежкият весел смях, който по-рано често проясняваше строгите черти на лицето на д-р Щайнер, бързите му, леки движения, ритмичната му походка (никой не можеше да ходи като него) - нищо от това не видяхме повече след нощта на пожара. На раменете му легна тежък товар. Трябваше да полага усилия, за да запази изправената си стойка и походката му стана напрегната. Но неговото влияние и сила на духа в последния период от живота му се извисиха до свръхчовешки размери."

Бележки

1 Начало на стихотворението “Честита Нова година (1. януари 1894 )” от Владимир Соловьов

2 Kете Мичер (1892-1940) - евритмистка, активна участничка в поставянето на Мистерийните драми в Мюнхен (1910-1913), строежа на Първия Гьотеанум и представленията на евритмистките.

3 За сградите, разположени на територията на Гьотеанума, които се споменават в текста, вж. http://www.aobg.org/index.php?ln=1&id=51 и http://www.aobg.org/index.php?ln=1&id=176

4 Дорнек – район в швейцарския кантон Солотурн, чийто център е селото Дорнах

 

 

  
Категория: История
Прочетен: 125 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 15.11 20:37
За Распутин Рудолф Щайнер говори публично само в една своя лекция (Дорнах,14.2.1920, CC 196 „Духовните и социални промени в развитието на човечеството”) по повод на Троичния социален организъм. В нея той казва:

“И хората с право усещат днес, въпреки погрешните възприятия, които имат при начина си на възприемане, че е неподходящо в т.нар. обществени дела да се намесват теченията, които трябва да действат само в отделния човек. Когато руският цар и руската царица се ползваха за своите управленски действия от вътрешните преживявания на човек като Распутин, хората с право се страхуваха, защото откровенията от духовния свят трябва да се намесват само в духовния живот, те не бива да играят роля в живота на държавата. В него може да се намесва само това, което чрез духовните откровения се е превърнало в нашия здрав разум. А Распутин не е стигнал до здравия разум, макар че е имал откровения.”

В книгата "Спомени за Рудолф Щайнер и строителството на Първия Гьотеанум" на руската художничка Ася (Анна) Тургенева (1890-1966) се съдържат следните думи, казани й от Щайнер за Распутин:

“Распутин е въздействал директно върху волята. Това е недопустимо. Но хората го искат. Той е точно един необуздан човек, един "Распутин" (на руски ‘разпътен, развратен’). Всичко, което се говори за него, е вярно, но въпреки това, той е „боговидец“ и това е окултен термин за определено ниво на посвещение. Само чрез него духовният свят, духът на руския народ са могли да действат в Русия – чрез никой друг".

Тези думи завинаги се отпечатаха в мен. Той ми каза също, че би искал да остана в Дорнах, защото тук ще се намери работа за мен.

Няколко дни по-късно сънувах мъртвец в староруски дрехи на великолепна катафалка. Лицето му се променяше от изразяване на груба чувственост до християнски просветлена духовност. На следващия ден научихме за убийството на Распутин ... Настъпи хаос…”

Интересни са и следващите спомени на Ася Тургенева за това как е реагирал Щайнер на революцията в Русия и последвалите я световни събития:

“Благодарение на лекциите на Рудолф Щайнер и пребиваването около него ние можехме интензивно да преживяваме това, което се разиграваше във външния свят. Но се налагаше с безсилие да установим, че той, който би могъл да се намеси и да помогне, нямаше условия за това; самите ние също бяхме неподходящи инструменти, за да му послужим за тази задача… Доктор Щайнер често ни задържаше, за да разговаря с нас за събитията, стоварили се върху света. Не очаквахме, че той ще се радва на революцията, която избухна в Русия. Беше невъзможно да се поправят грешките на царизма. "Най-накрая Русия се освободи от тази страшна карма на Романовите", каза той. "Защо овесихте нос? Руснаците трябва да се радват на бъдещето!" Той се надяваше на нов ред в Русия. А аз видях лично настъпването на хаоса и разрухата - нещо, което самият той толкова често предсказваше -, така че само отчасти можех да споделя неговата увереност. Едва по-късно разбрах, че на събитията, както и на сериозното заболяване, трябва до последния момент да се противодейства с надеждата за някакво чудо. В това се крие изцелителна сила.

Аз преживях Брест-Литовския мир като ужасно нещастие за бъдещето. "Ако на хората беше даден Тричленният социален организъм, те биха го разбрали, те имат глави за това", заяви д-р Щайнер. При това той имаше предвид ръководството на руската комисия. Но опитите му да доведе до знанието на авторитетни личности своята идея за ново социално устройство не успяха.

Един ден в началото на 1918 г. го срещнах сутринта в дърводелната. "Прочетохте ли днес във вестника обръщението с 14те точки на Уилсън? Какво мислите за него?" "Да, господин доктор; не намерих там нито една нова мисъл." "Нито една нова мисъл”, потвърди той, "нито една. Но ще видите, че сега целият свят ще се кълне в него." Повече от всичко той страдаше от празнословието, което често биваше прикривано с ужасяваща неискреност.”

 

 

 

 

Категория: История
Прочетен: 293 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 10.11 12:31
Според една нова биография, написана от Елизабет Хереш11, Парвус още в началото си поставя две жизнени цели: първо - придобиването на лично богатствовторо - свалянето на царската империя в Русия. Първата цел го превръща в причудлива, смесваща фронтовете фигура в рамките на социалистическото движение, в революционер, който същевременно е и капиталистически бонвиван. Органът на Социалдемократите вестник “Форвертс” го нарича “авантюрист с корема на Фалстаф и черепа на човек с главен мозък, с познанията на учен и енергията на борсов спекулант." 12 Това е било написано не толкова от възхищениеа за да се обоснове дълбокото недоверие към него.

Още години преди Първата световна война Парвус е виждал и пропагандирал една война на великите силикато средство за постигане на преврата в Русия. От бремето, което такава война би стоварила върху обществената структура, той очаквал онова отслабване и вътрешно разрушаване на Русия, което след това да подготви почвата за революцията. При избухването на Световната война през 1914 Парвус вече от четири години живее в Турция, където с разнообразни сделки придобива желаното богатство. Когато избухва войната, той веднага взема страната на Германия и развива активна журналистическа дейност в тази посока. В подкрепата на противника той вижда шанса да подготви почвата в Русия за свалянето на царския режим.

С това съчетание от идеи и цели - отслабване на Русия чрез международна война, сваляне на царския режим и последваща революция - Парвус застъпва програма, която съответства точно на изискването за "провеждане на социалистически експерименти", в полза на което според Рудолф Щайнер работят западните ложи. Една Германия, насърчаваща революцията в Русия, за да подобри шансовете си във войната, в този мащабен план играе единствено ролята на “полезния идиот”. Интензивното финансиране на руското въоръжаване, практикувано от Запада и особено от Франция преди 1914, може би е целяло в рамките на тези планове не само да се осигури руска помощ във войната срещу Централните сили, но и въобще да се въвлече Русия във война, която да направи революцията възможна там. 

Това, че влизането на Америка във войната на 6април 1917 почти точно съвпада с началото нареволюционизирането на Русия през март 1917, е може би нещо повече от случайно или очевидно обстоятелство: военните усилия на Антантата изискват Русия, която поради революцията изпада като участник във войната, да бъде заменена от друга страна. Странното при Парвус е неговото свързване с режима на младотурците, дошъл на власт с преврат през 1908. Парвус очевидно е правел важни услуги на този режим между 1910 и 1915г., не на последно място като търговец на оръжие. Такава връзка има и друг главен участник в огромните катаклизми, случили се в Европа през първата половина на ХХ век - Рудолф фон Себотендорф като него е живял дълги години в Турция и след завръщането си в Германия се превръща в ключова фигура на националистическото движение, от което се ражда националсоциализмът.13 Себотендорф също е бил свързан с младотурците и е членувал в ложа, участвала в преврата през 1908. И Парвус, и Себотендорф натрупват значително богатство в Турция. Най-малкото можем да се запитаме дали двамата не са били замесени и в други действия, освен тези, които са се проявили на външен план.14

Книгата на Елизабет Хереш за Парвус е интересна още и затова, защото с мимоходом подхвърлени бележки разказва не само за немската подкрепа за руските революционери, но и за помощта на други страни. Така например още през септември 1916 от страна на Англия са предоставени 21 милиона рубли за свалянето на царя, т.е. на собствения съюзник във войната. Февруарската революция по същество е дело на британско-френски клиентелистки групи и се извършва с британско-френска подкрепа. Много повече пари е предоставил на руската революция Джейкъб Шиф – президент на Нюйоркската банка “Кун, Льоб и ко.” Шиф, който е от еврейски произход, още от 90те години на XIX се посвещава неотклонно на събарянето на царя. Бил е възмутен от царистката политика да се правят антисемитски погроми с цел отклоняване на народното недоволство. Хереш цитира източник, според който между 1918 и 1922г. съветската страна връща на банката “Кун, Льоб и ко.” 600 милиона долара в злато. 

(Хереш не споменава подкрепата за болшевиките, разкрита от американския историк Антъни Сътън в неговата книга “Уол Стрийт и болшевишката революция”.16 Там става въпрос предимно за нюйоркската банка “Морган” и някои от нейните сателити. Хереш явно е запозната с книгата на Сътън, защото в една от по-ранните си публикации я цитира при използваните източници. По нейна информация подтикът за сегашната й книга за Парвус идва от Америка, най-вече от страна на дългогодишния кореспондент на “Ню Йорк Таймс” за Германия Дейвид Биндер. Би могло да се предположи, че една странична цел на разкритията й за Парвус е идеята да се потопят и потънат отново в забрава именно връзките, които разкрива Сътън. А точно в разкритите от него връзки най-вече би могло да се види влиянието на определени целенасочено действащи, информирани задкулисни сили.)

Бележки

11 Eлизабет Хереш, “Тайното досие на Парвус. Купената революция”, Мюнхен 2000В книгите на Хереш за този период ни се струва проблемен възгледът й да приема за даденост агресивната немска вина за Първата световна война.

12 Пак там.

13 За Себотендорф виж статията в “Europдer”, год. 5, бр. 1.

14 В този смисъл любопитна е връзката на Парвус с оръжейния търговец Василий Захаров (англ. Basil Zaharoff, 1849-1936), който в един период е бил смятан за най-богатия човек в света. За известно време негов местен представител е Парвус. Захаров е притежавал английската благородническа титла “сър”, бил е и “командир” във френския Орден на почетния легион. Той е най-важният оръжеен индустриалец, работил на страната на Антантата в Първата световна война. По време на Версайските преговори през 1919 неговият парижки дом става място за срещи на Удроу Уилсон, Клемансо и Лойд Джордж, ръководещи правителствата на най-важните страни-участнички в Антантата. Твърди се, че Захаров е подкрепял болшевиките и в този смисъл е въздействал върху английското правителство.

15 Срв. Хереш“Тайното досие на Парвус”Главна роля в английските усилия да се свали царя е играл Лорд Милнер - ръководител на важната мрежа от задкулисни връзки в англоамериканската политика, описана отКарол Куигли като “Групата Милнер”. Централата на тази мрежа е бил Оксфордският университет и в този смисъл е забележително, че убиецът на Распутин княз Юсупов е негов абсолвент.

16 Антъни Сътън, “Уол Стрийт и болшевишката революция”, Морли, 1981. 

Максим Горки за социалистическия експеримент

“Народните комисари се отнасят с Русия като с опитен материал. Руският народ за тях е кон, който ваксинират с коремен тиф, за да произведе противотифусен серум  ... Какъв жесток и предварително обречен на провал опит!” (Из статия от издавания от Горки вестник “Новая жизнь”, април 1918, цитиран от Сътън)

Категория: История
Прочетен: 319 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 08.11 11:24
 В деня на годишнината от Октомврийската революция ето една статия от немския историк Андреас Брахер. Брахер е автор на редица интересни книги и статии, повдигащи завесата на световните събития през ХХ век. Някои от тях могат да се прочетат в списанието “Der Europдer“, откъдето е и следващият материал.  

По времето на Първата световна война и след нея Рудолф Щайнер често говори за това, че в плановете на определени западни кръгове влиза провеждането на “социалистически експерименти” в Русия (по темата вж. и следния пост: http://anthroposophie.blog.bg/history/2019/05/29/socialisticheskata-revoliuciia-v-rusiia-e-planirana-ot-anglo.1659303). Според него възоснова на дадени предпоставки на народностния характер Русия се е сторила на тези хора по-подходяща за подобни опити от Запада. Освен това чрез последващия крах на социализма експериментите трябвало да служат за възможно по-трайно дискредитиране на мисълта за социализма, от който тези западни кръгове се чувствали заплашени. Удивителното е, че Щайнер изнася тези сведения още преди Руската Октомврийска революция през 1917г. и няма как да не разпознаем, че тези планове са осъществени в Съветския съюз между 1917-1991 г.1   За традиционната историческа наука такива сведения на Щайнер си остават абсолютно фантастични и непонятни. Тя не намира (а и не търси) никакви улики за това как е възможно дори да си представи човек, че подобни планове могат да се правят и да се реализират. Историческата наука няма съответния поглед върху световните събития, с който да ги разпознае като поле за реализация на подобни планове. Когато историците срещнат такъв поглед някъде, те размахват кръста - или може би по-скоро друг някакъв знак - и с треперещ глас изговарят заклинанието: „теория на конспирацията“.  

Тук ще посочим две личности и два комплекса от събития във връзка с Руската революция, които би трябвало отново да бъдат изследвани и разбрани в светлината на посочените сведения на Щайнер. От една страна това е Распутин, онзи странстващ проповедник с порочен живот и удивителни способности, който между 1905-1916 г. е имал изключително влияние върхи царския двор.  

Распутин е предсказал период на големи страдания за Русия2. Това предсказание е било основата, от която същевременно произлизала неговата роля на предупредител на царския двор да пази мира в условията на наближаващата световна война. Войната се е струвала на Распутин като онзи допълнителен удар, който би могъл да преобърне руските условия и да стане първата предпоставка на революцията. Распутин е бил най-важното влияние, което трябвало да бъде премахнато, за да бъде въвлечена Русия през 1914 г. в Първата световна война. Съответно на 29. юни (12. юли 1914) се извършва опит за неговото покушение3. Първоначално то било планирано дори за 28юни, деня на атентата в Сараево4, като дори било координирано с него. Распутин оцелява, но през решаващите дни преди избухването на войната е неспособен да действа и не е замесен в хода на събитията. Още от болничното легло той телеграфира (неуспешно) на царя: „Не се оставяй да бъдеш въвлечен във война. Това е краят на Русия и на царя и ще струва на Русия и последния човек!” 5  

Окончателното убийство на Распутин бива извършено на 16 (29.) декември 1916, около две седмици след т. нар. “Мирна резолюция на немския Райхстаг” от 12. декември 1916. Войнствено настроените кръгове в Русия сигурно са чувствали, че Распутин е бил най-голямата опасност за това мирното решение да доведе евентуално до отделен германо-руски сепаративен мир. Неговите врагове се опитват още през военните години да изкарат Распутин немски агент. През декември 1916 изглежда окончателно им се е видяло необходимо той да бъде убит, за да се осуети опасността от сепаративен мир и по този начин да се предотврати спасяването на царска Русия в най-късния възможен час. Распутин оставя писмо с пророчество в случай, че бъде убит: според него убийството му би било безсмислено, ако е извършено от селяни, т.е. от народа; но ако е извършено от боляри, т.е. от благородничеството, то най-късно две години след смъртта му и царското семейство няма да е живо.6  

Това пророчество наистина се сбъдва. Распутин бива убит от заговорнически кръг, произхождащ от най-висшите благородници, приближени на царското семейство. Неговият непосредствен убиец, принц Юсупоф7, е бил един от най-богатите наследници в Русия. Сякаш с това убийство руската управляваща класа отрязва и последната си връзка с народа. След убийството на Распутин се задейства бързо онзи сценарий, който води от Февруарската революция през 1917 до завземането на властта от болшевиките през ноември 1917 и убийството на царското семейство през 1918.  

Показателно за мъглата, в която днес все още се държат събитията около Първата световна война, е непрекъснатото издаване на нови и нови книги, които рисуват влиянието на Распутин в Русия само в най-черни краски, като краен признак на упадък8. В тях се прикрива или пък не се разпознава, че влиянието на Распутин не толкова е причинило или ускорило този упадък, а по-скоро той е бил последният му задържащ фактор, последното нещо, което е поддържало династията в определена връзка с пулса на руския живот.  

Като симптом за разпад може най-много да се приеме, че само човек като Распутин (с неговите слабости на характера, които го правят да изглежда като чудовище) е бил в състояние да осигури тази връзка на династията. Керенски, който за кратко време става ръководител на западно ориентираното революционно правителство след март 1917, се опитва след смъртта на Распутин да му припише вината за завземането на властта от болшевиките: „Без Распутин нямаше да има Ленин” 9. Това остава и преобладаващият тон на днешните публикации. Но истината е, че без смъртта на Распутин нямаше да има Ленин. Клеветите и изкривяването на образа на Распутин и днес все още служат за това да се пречи на Русия да разбере историята си и да бъде заблудена в опитите си за самопознание и самооткриване.10  

Решаваща роля за завземането на властта от болшевиките в “Октомврийската революция“ изиграва Кайзерова Германия, която вкарва в Русия Ленин и редица други революционери през април 1917 в запечатан железопътен вагон от Швейцария.
 От 1915 до 1918 са изразходвани значителни немски средства, за да се направи с пропаганда и саботаж имперска Русия неспособна да воюва и да бъде отстранена от фронта на немските противници. Това начинание е успешно и Ленин става водач на болшевишкия преврат, като веднага започва мирни преговори с Германия. Накрая през март 1918 болшевиките сключват в Брест-Литовск сепаративно мирно споразумение с немския Райх, което е много неблагоприятно за Русия. От 1918 обаче част от немската помощ отново потича в обратна посока, насочена от болшевишкото ръководство към социалистическите кръжоци в Германия, за да се подклажда и там революцията.  

Кайзерова Германия вярва, че през Първата световна война води борба за оцеляване; в хода на тази борба тя в края на краищата се отказва от почти всички морални задръжки. Човек се разтреперва, прочитайки как необмислено, но съвсем съзнателно тогавашните ръководители на Германия - хора като Ерих Лудендорф, началник на Върховното командване - предават Русия в ръцете на една клика, от която никой не е очаквал нищо добро. Зловещо е също, че човек като Лудендорф само няколко години, след като подкрепя Ленин при завземането на властта, участва заедно с Хитлер в опита за преврат през 1923. С това, че той се свързва както със съветския комунизъм, така и с националсоциализма, Лудендорф си извоюва особено високо място в подземния свят на ХХ век.  

Планът, осъществен от немската страна с подкрепата на руските революционери, не произлиза от немската политика или бюрокрация. За първи път той е бил представен на немското политическо ръководство през януари 1915 от един външен човек - руския социалист Израил Лазаревич Гелфанд, съотв. Александър Хелфанд, който използва името Парвус. Хелфанд (1867-1924) идва през 1887 от Русия в Швейцария, където учи икономика в Базел. След като завършва следването си, той се премества през 1891 в Германия и скоро си извоюва име като публицист в средите на социалистическото движение. През двете десетилетия преди Първата световна война той е една от най-важните и ярки фигури в европейските революционни среди. Ленин и Троцки преминават през неговата школа, Парвус е приятел с Роза Люксембург, а по-късно и с водачите на немската социалдемократическа партия Еберт и Шайдеман. През 1905 Парвус играе главна роля заедно с Троцки в тогавашната руска революция. Арестуван е през 1906, но скоро успява да избяга, най-напред в Германия. През 1910 заминава за Турция, където през януари 1915 се свързва с тамошния немски посланик. Немското ръководство съдейства на Хелфанд-Парвус да отвори собствен институт в Копенхаген, откъдето той започва да изплита нишките, с които да ускори революционизирането на Русия. Именно Парвус се занимава с разпределянето на парите, които немското ръководство му предоставя за тази цел.  

Следва продължение.  

Бележки:  

1 Писменото излагане на плановете за провеждане на социалистически експерименти в Русия откриваме напр. в Първия меморандум на Щайнер за Тричленния социален организъм от юли 1917 (СС 24). Особено интересно е изложението в лекцията от 21.3.1921 в СС 174б “Духовните подоснови на Първата световна война”.  

2 Напр. в писмо от юли 1914, срв. Петер Курт, “Последният цар. Блясък и упадък на света на Николай и Александра”, Мюнхен, 1995.  

3 В началото на века руският календар е изоставал с 13 дни от западноевропейския, съотв. първата дата е според руския, втората според западния календар.  

4 Срв. Елизабет Хереш, “Распутин. Тайната на неговата мощ”, Мюнхен, 1999. (Книга, съдържаща интересни материали, но иначе проявяваща пълно неразбиране към Распутин). В Сараево на 28.6.1914 е убит австрийският престолонаследник Франц Фердинанд. Това убийство става причината, довела в края на краищата до избухването на Първата световна война на 1.8.1914.  

5 Срв. бележка 4  

6 Срв. Петер Курт, бел. 2  

7 Срв. Oрландо Фигес, “Трагедията на един народ. Епохата на Руската революция 1891-1924”, Mюнхен, 2001.  

8 Тази тенденция за демонизиране на Распутин достигна кулминацията си във филма “Анастасия”, произведен през 1997 от фирмата 20th Century Fox. В него Распутин е представен като сатана и черен магьосник, който преследва царското семейство дори и след смъртта си.   

9 Срв. Eлизабет Хереш, “Тайното досие на Парвус. Купената революция”, Мюнхен, 2000. 

10 Главно в немскоезичните страни в десетилетията след революцията се поддържа едно разбиране на Распутин в човешко и политическо отношение. Доказателство за това са книгите на Рене Фюльоп-Мюлер, “Светият дявол. Распутин и жените”, Лайпциг 1927, романът на Йоханес фон Гюнтер, “Распутин”, Олтен 1956 (първо издание 1939) и Хайнц Лийпман, “Распутин - светец или дявол”, Гютерсло 1957.  
Категория: История
Прочетен: 366 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 07.11 12:31
 
Молитва на смирението  

Каквото и да дойде, каквото и да ми донесaт следващият час, следващото утро,
не мога в началото, когато то още ми е напълно непознато, да го променя със страх.
Очаквам го с пълно вътрешно спокойствие на душата, с пълно затишие на духа.
 
Страхът и уплахата спъват развитието ни, 
с вълните на страх и уплаха отблъскваме онова, 
което от бъдещето напира да влезе в душата ни.  

Отдаденост на ‘божествената мъдрост на събитията’,
увереност, че това, което предстои,
трябва да се случи и непременно ще донесе и нещо добро;
излъчването на тази нагласа в думи, усещания, идеи -
това настроение носи молитвата на смирението.  

В днешно време трябва да се научим да живеем само с упованието,
без осигуреност на битието,
с доверие в помощта, давана винаги от духовния свят. 
Това днес наистина не става по друг начин,
ако не искаме храбростта да ни напусне.  

Да хванем здраво юздите на волята си и всяка сутрин и всяка вечер да търсим пробуждането отвътре.  

Тази молитва е много популярна сред немските антропософи, макар че не е дадена в този вид от Рудолф Щайнер. 
Първите три абзаца предават с незначително изменение три пасажа от лекцията “Същността на молитвата”, изнесена в Берлин на 17. февруари 1910 (СС 59), а последните два абзаца според В.З. ван Емихофен също са думи на Щайнер. 

Задълбочаването на смирението е най-важната противоотрова за луциферичната грандомания, особено при хора, смятащи се за духовни будители.
Категория: Други
Прочетен: 488 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 03.11 14:11
Търсене

За този блог
Автор: anthroposophie
Категория: История
Прочетен: 133611
Постинги: 185
Коментари: 15
Гласове: 270
Архив
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930