Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Тук ще публикувам откъси от непреведените книги на Рудолф Щайнер, както и други тематично свързани материали, неизвестни у нас.
Автор: anthroposophie Категория: История
Прочетен: 892585 Постинги: 468 Коментари: 15
Постинги в блога
2 3 4 5  >  >>

Размишления на Пиеро Камеринези от сайта му liberopensare 

(https://www.liberopensare.com/the-donald-tra-john-wayne-e-i-sacrifici-rituali/ )

 

Няколко часа след това - неуспешно или инсценирано? - покушение срещу Доналд Тръмп, докато чакам да стигна до дъното на случая, ако това изобщо е възможно, в съзнанието ми изникват две неща.

Първото носи името Холивуд. 
Освен очевидната странност на снайперист, който удобно е успял да се разположи на покрива на сграда на малко разстояние от сцената на митинга на една от най-ненавижданите американски фигури - обстоятелство, разказано в няколко холивудски филма - да не говорим за факта, че изглежда почти точно копие на убийството на Кенеди - видяхте ли снимката, която вече символизира събитието? Кръстоска между прочутата снимка от Иводжима
                          image

и легендите около Джон Уейн, символа на Америка на пионерите, смелостта, мъжагата, мъжа, който никога не пита... Накратко, изглежда, че някой е чакал точно този момент, за да създаде нов герой без недостатък или страх.

Всъщност е добре известно, че силата на образите е много по-всеобхватна и манипулативна от езика, чиято сила сега е драстично намалена от злоупотребата с цифровите медии. От друга страна, добре известно е, че съзнателното манипулативно използване на образи е изцяло англо-американско изобретение, което води началото си още от XVII в., когато англичаните отлично разбират, че образите са много по-ефективни от думите и ги използват по онова време, за да демонизират испанците, техни противници в завладяването на Новия свят.

Безскрупулното използване на образи всъщност довежда в края на XIX в. до появата в САЩ на първите таблоидни вестници (жълтата преса), препълнени със сензационни, манипулирани новини, карикатури, печатни букви, снимки на цяла страница, благодарение на които вестниците на Рандолф Хърст постигат космически за времето си продажби, публикувайки предполагаеми зверства, извършени от испанците: убити деца, изнасилени жени, кървави кланета. В резултат на това общественото възмущение позволява на САЩ да започнат война срещу Испания.  

Онези, които са планирали този метод на манипулация през десетилетията, са наясно как информацията, базирана на образи, разчита на когнитивната уязвимост на адресатите, използвайки вече съществуващи тревоги или убеждения, които ги предразполагат да приемат невярна информация.  

Ето защо след MAGA - Make America Great Again (“Да направим Америка отново велика”) - твърдение с безспорна ефективност, сега имаме бивш президент, който се кандидатира за втори мандат, изправя се окървавен след удар, откъснал парче от ухото му, само на крачка от смъртта и крещи Fight, fight (Бой, бой) - още едно твърдение, което ще влезе в историята на този свят, толкова пълен с образи и празен откъм съдържание.

          image

Второто съображение се отнася до ритуалните жертвоприношения. Нека обясня. Да започнем от факта, че най-голямата демокрация в света вече е убила четирима президенти - Ейбрахам Линкълн, Джеймс Гарфийлд, Уилям Маккинли и Джон Фицджералд Кенеди - и е ранила други четирима: Теодор Рузвелт, Франклин Д. Рузвелт, Хари Труман и Роналд Рейгън. С оглед на това, следейки сутрешните публикации на световните агенции, коментиращи опита за покушение срещу Тръмп в Пенсилвания, си спомних за ритуалната игра пелота, използвана от маите в Централна Америка.

Тази игра имала много специфични характеристики, които я оприличават на ритуалните жертвоприношения, широко практикувани преди завоеванието на Новия свят: два отбора играели с каучукова топка; играчите можели да я удрят само с бедра, колена, хълбоци или рамене. Топката се хвърляла от отборите от едната страна на игрището до другата, докато един от тях не се провали, като я изпусне или изхвърли. Играело се на дълги игрища, оградени със стени, като най-добре запазеното е в Чичен Ица в Юкатан.

       image

Защо говоря за връзките между играта пелота и човешките жертвоприношения? Защото изглежда, че някои удобно нагласени  мачове - имало ли е футболни уговорки и тогава? - са предвиждали поражение на отбора, съставен от военнопленници, които неизбежно били принасяни в жертва.

Но това, което е още по-поразително - и свързано с убийствата и атентатите срещу президенти - е, че след ритуалните мачове главата на капитана на един от двата отбора, вероятно на отбора победител, била отрязвана, тъй като в културата на маите ритуалното жертвоприношение е началото на пътя към божествеността. Ето защо е възможно наградата за победата да е била жертвоприношението, разглеждано като начин да се доближиш до боговете.

И така, като събера двете съображения - света на холивудските образи и ритуалните жертвоприношения - опитът за убийство на Доналд Тръмп ми изглежда като желание да го предаде не на божествеността, а на подчовечността на манипулативните образи.
Докато в същото време от тази страна на Атлантическия океан човешките жертвоприношения в Палестина продължават с пълна сила.

Дали Молох жадува за кръв, за да омагьоса и парализира все повече човечеството в очакване на идването на Антихриста?

Фантазии? Може би, но Знаците на времето би трябвало да ни научат на нещо от фактите в новините и от нас зависи да се опитаме да разберем тези знаци.

Категория: История
Прочетен: 548 Коментари: 0 Гласове: 10
Последна промяна: 15.07 17:15

 

Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 23-ти ноември 1905 г. в Берлин (СС 54 “Загадките на света и антропософията”

В цялата природа виждаме примери за взаимодействието на отделни същества в едно цяло. Вземете само човешкото тяло. То се състои от независими същества, от милиони и милиони отделни самостоятелни живи същества или клетки. Ако разгледате част от това човешко тяло под микроскоп, ще откриете, че то всъщност е съставено от такива самостоятелни същества. Но как те работят заедно? Как онова, което в природата би трябвало да образува едно цяло, е станало безкористно? Нито една от нашите клетки не проявява своята отделност по егоистичен начин. Чудодейният инструмент на мисълта, мозъкът, също е съставен от милиони фини клетки, но всяка от тях работи на своето място в хармония с останалите. Какво предизвиква сътрудничеството на тези малки клетки, каква е причината едно по-висше същество да се проявява в тези малки живи същества? 

Душата на човека е тази, която предизвиква такова проявление. Но човешката душа никога не би могла да работи тук на земята, ако тези милиони малки същества не се откажат от своята отделност и не се поставят в служба на голямото, общо същество, което наричаме душа. Душата вижда с клетките на окото, мисли с клетките на мозъка, живее с клетките на кръвта. Тук виждаме какво означава обединението. Обединението означава възможността едно по-висше същество да се изрази през обединените членове. Това е общ принцип в целия живот. Петима души, които са заедно, които мислят и чувстват хармонично заедно, са нещо повече от 1 + 1 + 1 + 1 + 1, те не са просто сбор от пет, точно както нашето тяло не е сбор от петте сетива, но съжителството, живеенето на единия в другия означава нещо доста подобно на съвместното живеене на клетките на човешкото тяло. Едно ново, по-висше същество се намира сред петимата, а дори само сред двама или трима.

"Където двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях". Това не е единият и другият и третият, а нещо напълно ново, което възниква чрез обединението. Но то възниква само когато индивидът живее в другия, когато индивидът черпи сили не само от себе си, но и от другите. Обаче това може да се случи само ако той живее безкористно в другия. Ето как човешките обединения са тайнствените места, в които се спускат висши духовни същности, за да работят през отделните човеци, точно както душата работи през телесните членове. 

В нашата материалистическа епоха хората не биха повярвали лесно, обаче в духовнонаучния светоглед това не е само образ, а нещо във висша степен реално. Затова и духовният изследовател не говори просто за абстрактни неща, когато говори за дух на народа или душа на народа или за семеен дух или за духа на някаква друга общност. Духът, който действа в едно обединение, не може да бъде видян, но той съществува и съществува чрез братската любов на личностите, действащи в това обединение. Както тялото има душа, така и гилдията, братството има душа и повтарям още веднъж: това не е само образно казано, а трябва да се разбере като истинска реалност.

Магьосници са хората, които действат съвместно в братството, защото те привличат възвишени същества в своето обкръжение. Не е необходимо да се позоваваме на машинациите на спиритизма, ако с братска любов действаме заедно в една общност. В нея се проявяват висши същества. Ако се отдадем на общността, то това отдаване, това сливане с цялото представлява закаляване, укрепване на нашите органи. Когато действаме или говорим като член на такава общност, то в нас действа или говори не отделната душа, а духът на общността. Това е тайната на прогреса на бъдещото човечество, да се действа от общности. 

 

Категория: История
Прочетен: 1611 Коментари: 0 Гласове: 14
Последна промяна: 02.07 12:11

Преди Черешова задушница е важно да разберем, че връзката ни с починалите не се изразява само в това да си припомним изживените съвместни радостни моменти, а има много по-голямо еволюционно значение за нас самите и за Земята. 

Из трети том на петтомната поредица на Юдит фон Хале, “Словото в седемте царства на човекоставането” 

Това, което е "време" на Земята, в което душата може и трябва да се развива в азов смисъл, се произвежда вътре в човека от два времеви потока, които идвайки от различни посоки, се срещат в човешката душа и пораждат това, което човекът след това възприема като реално изживяно време между раждането и смъртта.

От миналото в човешката душа се влива като времеви поток нещо, което принадлежи на сетивните процеси като причинно-следствен поток. Онова, което е станало от праначалото насам, е довело до материалното сгъстяване на сетивния свят. Затова в него всички сетивни процеси действат последователно, следвайки един след друг, от миналото към настоящето. Това, което е растение, първо е семе, после разсад, после цъфтящо растение, накрая плодоносно растение, преди да изпълни мисията си и да увехне. Физическо-материалното животинско или човешко тяло също се ражда, отначало е дете, след това пораства - цъфти -, става способно да се размножава - дава плодове -, после постепенно остарява и накрая отпада. Всичко това е подчинено на потока на времето, който тече от миналото към бъдещето. Но това са процеси в сетивния свят. С раждането на сетивно-материалното вече е започнал и процесът на неговото умиране. 

В този процес обаче слиза Азът - духът на човека, неговото истинско, висше същество. И когато в хода на обичайното преживяване на времето и на развитието на своето телесно обиталище човекът осъзнае себе си, той се издига от този поток на времето по такъв начин, че свръхсетивните му цели стават разпознаваеми за него. А те се намират, разбира се, в неговото бъдеще. По този начин Азът осъзнава, че може да си поставя цели само защото оттам, където целите се намират, а именно в бъдещето, съответните волеви импулси идват при него, така че сега Азът се стреми да осъществи нещо съвсем определено в живота си като човек със сетивно тяло. Следователно в душата на човека се влива втори времеви поток. Душата го осъзнава не чрез телесното, а чрез духовното битие. Той протича, така да се каже, от бъдещето към настоящето.

Когато тези два времеви потока се срещнат в човешката душа, надарена с Аз, възниква онова усещане за време, от което човекът се нуждае като основа за духовното си развитие в земно тяло.

Но именно това същество на времето, което възниква от тези два времеви потока (от един общ за всички същества и друг индивидуален, самостоятелно определен и божествен) и което представлява действителното поле на действие на азовия земен човек, по волята на духовете от бездната трябва да бъде разкъсано, раздвоено, разделено. И това може да се постигне, като се потисне съзнанието на Аза за самия себе си. Ако Азът не стига до това, за което е предназначен, причината е във влиянието на определени духовни същества, които в настоящето атакуват човешката душа от две страни. От страна на ариманично оцветените духове на човека се дава огромна интелигентност, която се отнася до сетивния свят и до всички процеси, които протичат в него и му принадлежат. От страна на луциферично оцветените духове обаче, които вече постепенно сливат работата си с тази на ариманичните духове, в човека се насажда гордост от тази интелигентност, високомерие, което не позволява на интелекта да поставя под съмнение себе си.

Това настъпление на противоборстващите духове днес е огромно, тъй като възможностите, които са се появили за човека заедно с пробуждането на Аза, също са огромни и ако бъдат използвани от него, вече няма да позволят на тези сили да продължат безпрепятствено своята работа. Затова се прави всичко възможно да се засилят въздействията, които приспиват Аза и те за съжаление в момента успяват. Резултатът е, че в сегашната епоха, когато душата трябва да осъзнае своя Аз, дейността на разсъдъчната душа е изтласкана отвъд точката, която тя не би трябвало да достига, така че човекът приема мощно материализма в мисленето си.

Но след като Азът е приспан, той не разпознава себе си и своето висше предназначение, не успява да осъзнае целите на своето развитие, в резултат на което времевият поток, който се влива в неговия душевен живот от бъдещето, сякаш пресъхва и за човешкото възприятие остава само този поток от време, на който са подчинени всички сетивни процеси на физическо-материалното земно съществуване. На този поток смята, че е подвластна онази душа, която със своя сетивен разум потиска висшите познавателни сили на Аза.

Така човекът постепенно се превръща в чисто сетивно същество, но не и в духовен човек. С това обаче угасва и вътрешната му свобода, която се възпламенява именно от това, че сетивният земен човек разпознава времевия поток на духовната воля, идващ от неговото бъдеще и му позволява да оживее в него. Защото само тогава, когато съзнателно усеща този втори времеви поток в душата си като сетивен човек, той може свободно да се заеме с живота си от момента на настоящето, в присъствието на духа и да го оформи в по-висше съществуване.

Ако това не стане, човекът преживява единствено времевия поток, водещ от миналото към настоящето и по този начин чувства себе си като нещо изключително преходно, остаряващо и в крайна сметка отминаващо, което днес вече е очевидно от факта, че се полагат всички усилия - било то с практиките на фитнес манията, било то с определени "медицински" интервенции или дори с т. нар. криотехника, прилагана след смъртта - за запазване на материално-физическото тяло за възможно най-дълго време. (Съвсем разбираемо е, че човекът се стреми към това, щом се смята за същество, което живее единствено в материалния сетивен свят. Тъй като всеки човек произлиза от истината, той подсъзнателно знае в най-съкровената си същност, че е предназначен за вечен живот, поради което за стопроцентовия материалист е напълно естествено да полага всички усилия за реализиране на вечен живот в материята).

Ала към това се прибавя и още едно зло: човекът се чувства напълно подвластен на земните обстоятелства и условия, ако е убеден, че не съществува нищо друго освен тях. Той изживява съществуването си във времето само по такъв начин, че си казва: преди раждането ми са се случили такива и такива събития, които са довели до условията, съставляващи моето съществуване и до настоящите обстоятелства, на които съм изложен сега. Според волята на противоборстващите духове, които се скриват за земния му интелект, човекът трябва да се чувства само като следствие от това, което е било преди него. Трябва да се чувства безсилен пред великите мирови събития. Но случаят е точно обратният и това се вижда например от розенкройцерската медитация на душата: в действителност човекът разполага с цялата власт и сила в мировото съществуване!

Онзи, който все още не е в състояние чрез пряка връзка с Христовото същество да изпита възприятието на времевия поток, идващ от бъдещето, може - освен факта, че всеки човек първоначално трябва да може лесно да разбере тези неща дори и само с мисленето си - да засили вътрешното си усещане за този втори времеви поток, като се свърже съзнателно с онези души, които обикновено се наричат “починали”.

“Сключете съюз с т. нар. мъртви!” - Това трябва да възкликне днес всеки отговорен човек с опитности в областта на духовния живот. Защото благодарение на този съюз на въплътените на Земята души с душите, които не са въплътени в момента, човек силно преживява и реалността на времевия поток на духовната съзнателна воля, напиращ от бъдещето към земното настояще. Но този съюз е необходим и по друга причина: 

Тъмната страна, противопоставяща се на висшето развитие на човека, използва материалистическите импулси на онези човешки души, които не са развили духовни мисли в земния живот и заради това след смъртта остават преди или в т. нар. Лунна сфера, като издига астрална стена между Земята и сферата на Венера. Този вид нова, сгъстена Лунна сфера е причината за това, че одухотворяващите импулси от по-висшите сфери вече не могат да проникват до въплътените на Земята души или само много трудно успяват; и обратно, за въплътените на Земята човешки души, които търсят връзка с висшите светове, става по-трудно да намерят съзнателен достъп до властващите там импулси.

Днес вече не само голямото смущение, идващо от пренапрегнатия от външни впечатления сетивен свят с неговите свръхстимулации, е причина за секващия процес на медитация, но и онази блокада между сетивния и свръхсетивния свят, която вече разгръща значително разрушително въздействие - особено върху всички духовни ученици, които все още са в началото на своето ученичество. Точно това обстоятелство е фатално, защото е в състояние значително да намали контингента на стремящите се към Бялата ложа, тъй като тези, които в началото на своето духовно ученичество срещат привидно непреодолима съпротива срещу медитацията, се нуждаят от огромен волеви потенциал и силно доверие в добрите сили на света, за да не се обезсърчат.

Ако обаче човек се свърже с душите на такива покойници, за които знае, че са имали дълбок интерес към духовния живот по време на въплъщението си и по тази причина пребивават отвъд Лунната сфера и имат здравословен живот след смъртта, за противоборстващите сили става по-трудно да прережат лентата, която свързва земното развитие с духовната реалност. Затова днес трябва да се установи неразрушим съюз между човешките души, живеещи на Земята и тези, живеещи в духовната сфера, между всички души, посветили себе си на божествения Дух, на Христос, ако желаещите да се развиват в по-висш смисъл не искат да бъдат силно ограничени духовните им сили, които така или иначе все още са доста крехки. Желанието да бъдеш добър човек в смисъла на висшето развитие не е достатъчно, за да устоиш пред обширната и плътно заплетена мрежа от хитри уловки на противоборстващите духове.

Категория: История
Прочетен: 2889 Коментари: 0 Гласове: 12
Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 10.10.1919 в Дорнах (СС 191)

В тези дни бих искал да развия пред вас част от това, което е необходимо за разбирането и действията в рамките на настоящата ни цивилизация. От фактите, които в известна степен днес проблясват отвсякъде насреща ни, едва ли ще бъде трудно да се разбере, че настоящата цивилизация съдържа в себе си явления на упадък, сили на упадък и че е необходимо да се обърнем към тези сили, към това, което е необходимо, за да се внесат нови сили в тази цивилизация. Ако разгледаме тази наша цивилизация, ще видим, че тя съдържа основно три упадъчни сили, които трябва постепенно да я доведат до срив. Всички тревожни явления, които вече сме преживели в хода на човешкото развитие и които тепърва ще преживяваме - при много неща ние сме едва в началото - са само отделни симптоми на това, което се случва като цялостно явление на упадък в нашата епоха.

Ако не гледаме късогледо само към това, което се е случило в настоящето и в нашата цивилизация през последните три-четири века, а погледнем по-цялостно към хода на човешкото развитие, тогава ще можем да видим, че в древността е имало нещо като основа на културата, на културата на всекидневния живот, в което сега трябва само да вярваме. Тези древни култури, особено езическата, са имали определен научен характер, така че хората са осъзнавали, че в душите им живее нещо от целия космос. Достатъчно е да помислите колко живи са били все още представите на гърците за онова, което излиза извън рамките на всекидневното, което е светът на боговете и духовете зад сетивния свят. И е достатъчно само да си спомните колко ярко в ежедневието е проникнало онова, което е давало на хората от по-старите култури определена връзка с духовния свят, за който те са знаели. Във всички свои ежедневни дейности тези хора от древните цивилизации са имали съзнанието, че стоят в един свят, който не се изчерпва с ежедневието, а в него се намесват с действията си духовни същества. Всекидневните дейности са се извършвали под въздействието на духовни сили. Особено ако погледнем назад към езическите култури, ще открием един основен научен характер, за който можем да кажем: хората са имали - можем да се изразим по този начин - някаква космогония. С други думи, те са знаели, че са членове на цялата вселена; знаели са, че не са просто изгубени същества, които бродят като агънца по зелената морава на земята, а че са свързани с цялата обширна вселена и че имат своето предназначение в нея. Древните хора са имали космогония.

Нашата цивилизация няма подтик да създаде истинска космогония. Всъщност ние нямаме истинска научна концепция в истинския смисъл на думата. Имаме списъци с отделни природни факти и идейна концептуална схема, но нямаме истинска наука, която да ни свързва с духовните светове. Колко бедно е това, което достига до всекидневния ни живот от науката, която днес се развива, в сравнение със силите на духовния свят, за които древният човек е знаел, че го импулсират, когато действа. Той е имал космогония, знаел е, че е свързан с цялата вселена. Той не е гледал към Слънцето, Луната и звездите като към чужди светове, а е знаел, че е вътрешно свързан с тях. Така че древните хора са имали космогония, която е изгубена за нашата цивилизация. Човек не може да бъде силен в живота, ако няма космогония. Това е едното нещо, което, бих казал, като научен елемент, води нашата цивилизация към упадък.

Вторият елемент, който води нашата цивилизация към упадък, е липсата на истински импулс за свобода. Нашата цивилизация не разполага с възможност да установи свободата на живота по един цялостен начин. Малко хора днес имат реална представа за свободата, въпреки че мнозина говорят за нея, а още по-малко имат истински вътрешен импулс за това, което е свободата. Ето защо нашата цивилизация постепенно изпада в нещо, което не може да понесе: тя изпада във фатализъм. Ние имаме или религиозен фатализъм, при който хората се оставят на някакви религиозни сили, в чиято услуга се поставят и от които предпочитат да бъдат дърпани за конците като марионетки; или научен фатализъм. Научният фатализъм се изразява в това, че хората постепенно са стигнали до убеждението, че всичко се развива според природната или икономическата необходимост; няма място за свободното действие на човека. Ако хората се чувстват включени в икономическия или природонаучния свят, това не е нищо друго освен истински фатализъм. Или пък имаме онзи фатализъм, който са породили по-новите религиозни вярвания и който всъщност изключва истинската свобода. Помислете само колко много сърца и души днес осъзнават факта, че биха предпочели да се оставят на всичко, което Христос или някоя друга духовна сила прави с тях. В това дори упрекват антропософията - че тя не отдава голямо значение на това хората да бъдат, както се казва, изкупени от Христос, а от самите себе си. Хората искат да бъдат водени, искат да бъдат направлявани, всъщност искат фатализмът да бъде правилното нещо. 

И колко пъти през последните години на нещастие сме чували хората да казват тук или там: А защо Бог или Христос не помогне на този или онзи народ? Би трябвало да вярваме, че съществува божествена справедливост. - Хората биха искали тази божествена справедливост да бъде спусната като орис. Те не искат да стигнат до истинското вътрешно изпълване от силата на импулса за свободаЕдна цивилизация, която не е в състояние да поддържа този импулс за свобода, отслабва човека и се обрича на упадък. Това е второто нещо. Липсата на космогония е първото; липсата на правилен импулс за свобода е второто нещо, което се съдържа в нашата цивилизация като упадъчна сила.

А третото нещо е, че нашата цивилизация не е в състояние да даде нов тласък на истинско религиозно чувство и воля. Нашата цивилизация всъщност иска само да поддържа и подгрява старите религиозни вярвания. На нея ѝ липсват сили да внесе в живота нови религиозни импулси, а по този начин ѝ липсват и сили за истински алтруистични действия в живота. Причината, поради която нашата цивилизация е толкова  силно обхваната от егоизъм, е, че тя всъщност не съдържа силен алтруистичен подтик. Силният алтруистичен стремеж може да дойде само от един духовен светоглед. Само когато човек знае, че е член на духовния свят, той престава да бъде толкова ужасно интересен за себе си, че собственият му аз да се превърне в център на целия свят; тогава егоистичните подбуди спират и започват алтруистичните подбуди. Обаче нашата епоха е слабо склонна да развие този голям интерес към духовния свят. Защото интересът трябва да се повиши, ако човек наистина иска да се чувства като част от духовния свят.

И така се случи, че импулсите на прераждането и кармата бяха сякаш довеяни в нашата цивилизация. Но как бяха разбрани импулсите на прераждането и кармата? Дори онези, които се обърнаха към тези идеи, ги разбраха строго погледнато в много егоистичен смисъл. Казват например, че човек е заслужил съдбата си в определен живот. От иначе интелигентни хора може дори да се чуе, че идеите за прераждането и кармата сами по себе си били отговор на въпроса за съществуването на човешкото страдание; социалният въпрос по принцип не бил оправдан.

Така например някои иначе интелигентни хора казват, че беднякът просто си е заслужил всичко в предишното въплъщение и че в сегашното си въплъщение трябва само да изстрада това, което е заслужил в предишното. Дори идеите за прераждането и кармата не са в състояние да си пробият път в нашата цивилизация по такъв начин, че да формират импулс за алтруистично чувство. Въпросът не е само в това дали идеите за прераждането и кармата да бъдат въведени в нашата епоха, а как да бъдат въведени. Ако те се превърнат само в импулс за егоизъм, тогава те не само няма да издигнат културата ни, но ще я тласнат още по-надолу. 

От друга страна, прераждането и кармата се превръщат в неетични идеи, в антиетични идеи, когато много хора казват: аз трябва да стана добър човек, за да бъде и следващото ми прераждане щастливо. - Да действаш, воден от този стремеж да станеш добър човек, за да преживееш нещо възможно най-симпатично в следващото въплъщение, е двоен, а не обикновен егоизъм. Но за много хора този двоен егоизъм идва от идеите за прераждането и кармата. Следователно можем да кажем, че нашата цивилизация има толкова слаб алтруистично-религиозен импулс, че е невъзможно да разбере дори такива идеи като прераждането и кармата в смисъла на превръщането им в импулси за алтруистични, а не егоистични действия и чувства.

И така, тези три неща представляват упадъчните сили в нашата култура: липсата на космогония, липсата на правилна обосновка на свободата, липсата на алтруистично чувство. И виждате ли, там, където няма космогония, няма истинска наука, няма истинско знание, знанието в крайна сметка се превръща в един вид игра със света или с цивилизацията, каквото често е в наше време, доколкото не е просто момент на полезност във външната култура, във външната техническа култура. В наше време свободата често се превръща в куха фраза, тъй като задълбоченото обосноваване на свободата и разпространението на импулса за свобода не е силата на нашата цивилизация. Ние нямаме и възможност за истински напредък в социален смисъл в икономическата сфера, защото нашата цивилизация не съдържа алтруистичен импулс, а само егоистични, т.е. антисоциални импулси, а с антисоциални импулси не може да се създава социалност. Защото да се създава социалност означава да се създаде такава структура на обществото, че един човек да действа за другия. Но само си представете в нашата цивилизация един човек да действа за другия! Целият обществен ред е организиран така, че всеки може да действа само за себе си. Всичките ни институции са такива.

И така, възниква въпросът: как да преодолеем тези признаци на упадък на цивилизацията ни? - Не е възможно да се прикрие това, което е явление на упадък в нея. С оглед на казаното дотук е необходимо да се погледне безпристрастно и бекомпромисно, да не се поддаваме на илюзии. Трябва да си кажем: силите на упадъка са налице и не бива да вярваме, че можем да ги коригираме по някакъв начин или нещо подобно; по-скоро са налице силни упадъчни сили, които могат да бъдат характеризирани по начина, по който току-що се изразихме. От друга страна, въпросът е сега да се обърнем към това, от което могат да се извлекат сили за възход. Това не може да стане чрез теории; в днешно време хората могат да измислят най-красивите теории, да имат най-красивите принципи, но нищо не може да се направи само с теории. В живота може да се направи нещо само със силите, които реално присъстват на тази Земя и които трябва да бъдат призовани. Ако нашата цивилизация беше напълно такава, каквато я описах, тогава не бихме могли да направим нищо друго, освен да си кажем: трябва да оставим тази цивилизация да загине и да участваме в нейното унищожение. Защото всеки опит да се коригира това явление въз основа на обикновени идеи или представи е безсмислен.

Можем само да се запитаме: не са ли нещата всъщност по-дълбоки? - И те са по-дълбоки. Работата е там, че хората днес - както често съм обяснявал тук от други гледни точки - прекалено силно се стремят към абсолютното. Когато се питат кое е истина, те питат кое е истина в абсолютния смисъл на думата, а не кое е истина за определена епоха. Когато питат кое е добро, те питат кое е добро в абсолютен смисъл? - Те не питат: Кое е добро за Европа? Кое е добро за Азия? Кое е добро за ХХ-ти век, за XXV-ти век? - Те питат за абсолютното добро и абсолютната истина. Те не питат за това какво е истинско в конкретното развитие на човечеството. Но ние трябва да зададем въпроса по различен начин, защото трябва да погледнем към реалността, а от реалността въпросите трябва да се задават по различен начин, често по такъв начин, че отговорите им да изглеждат парадоксални в сравнение с това, което човек е склонен да предположи, наблюдавайки повърхността на нещата

Трябва да се запитаме: няма ли възможност да се върнем към представите на космогонията? Няма ли възможност да се достигне до истински социално ефективен импулс за свобода? Няма ли възможност да се постигне импулс, който да е едновременно религиозен импулс и импулс към братство, който да е истинска основа на икономическия социален ред, няма ли възможност да се постигне такъв импулс? - И ако си зададем тези въпроси, изхождайки от реалността, тогава ще получим и реални отговори; защото тук става въпрос за това, че в настоящето не всички човешки типове са предразположени да достигнат до цялата всеобхватна световна истина, а че различните човешки типове на Земята са предразположени да достигнат само до частични области на истинска дейност. И ние трябва да се запитаме: Къде в настоящия живот на Земята може би е налице възможност за развитие на космогония, къде е налице възможност за развитие на цялостен импулс за свобода и къде е налице импулс за религиозно и братско съжителство на хората в социален смисъл?

Ако започнем с последното, тогава безпристрастното наблюдение на нашите земни условия показва, че трябва да търсим нагласата, начина на мислене за истински братски импулс на нашата Земя сред азиатските народи; сред азиатските народи, особено в китайската и индийската култура. Въпреки че тези култури вече са стигнали до упадък и въпреки че това изглежда в противоречие с външните повърхностни наблюдения, ние откриваме там онези импулси на любов към всички същества, които се излъчват от най-съкровените кътчета на човешкото сърце и които единствено могат да осигурят основите, първо, на религиозен алтруизъм и второ, на истинска, алтруистична икономическа култура.

Особеното е, че макар азиатците да имат склонност към алтруизъм, те нямат възможност да го реализират. Те имат само нагласата, но нямат възможност, нямат талант да създадат социални условия, при които наченките на алтруизма да могат да се реализират външно. В продължение на хиляди години азиатците са знаели как да развиват алтруистичните импулси в човешката природа. Въпреки това те са успели да предизвикат ужасни случаи на масов глад, избухнали в Китай, Индия и т.н. Това е особеното на азиатската култура - че нагласата е налице и че тя е вътрешно честна, но няма талант за реализирането й във външния живот. 

И това е характерното за тази азиатска култура, че тя съдържа изключително значим алтруистичен стремеж в човешката природа и няма възможност да го реализира външно сега. Напротив, ако Азия остане сама, поради факта, че има възможност да установи алтруизъм вътрешно, но няма талант да го реализира външно, тя ще се превърне в ужасна пустиня на цивилизацията. Така че може да се каже: От тези три неща - импулс за космогония, импулс за свобода, импулс за алтруизъм - Азия има най-много във вътрешната си нагласа именно третото. Но тя притежава само една трета от това, което е необходимо на настоящата цивилизация, за да се издигне отново: а именно вътрешната нагласа за алтруизъм.

Какво има Европа? Европа има изключителната необходимост да реши социалния въпрос, но тя няма нагласата за него. Ако искаше да реши социалния въпрос, тя всъщност трябваше да има азиатската нагласа. Всички предпоставки за решаване на социалния въпрос са налице от социалните нужди в Европа; но европейците първо ще трябва да се проникнат от онзи начин на мислене, който е естествен за азиатците; само че те нямат талант да виждат наистина външно социалната нужда. Често тя дори им харесва. В Европа външният подтик да се направи нещо по социалния въпрос е налице, но не и нагласата. За сметка на това Европа има във висша степен таланта, способността да установи импулса за свобода 

Това, което е специфично европейски талант, има за цел да формира вътрешното чувство, вътрешното усещане за свобода в най-висша степен. Може да се каже, че е специфично европейски талант да се достигне до истинска идея за свободата. Но тези европейци нямат хора, които да действат свободно, които да реализират свободата. Европейците могат да формулират идеята за свободата по великолепен начин. Но както азиатският човек веднага би знаел какво да прави, ако можеше да получи непомрачената идея за европейската свобода без другите лоши навици на европееца, така и европеецът може да формира най-прекрасната идея за свобода, но няма политическа възможност да реализира тази идея за свобода пряко с хората от Европа, защото той има само третото от трите условия на цивилизацията - импулса за алтруизъм, импулса за свобода и импулса за космогония. Той има само една трета - импулса за свобода, другите две трети ги няма.

И така европеецът също разполага само с една трета от това, което е необходимо, за да настъпи истинска нова ера. Много е важно тези неща най-накрая да бъдат схванати като тайни на нашата цивилизация. Можем да кажем, че в Европа имаме по най-красивия начин всички предпоставки на мисленето, на чувството, за да знаем какво е свобода; но нямаме възможност да приложим тази свобода практически. Мога да ви дам уверението, че например най-красивите думи за свободата са написани от отделни хора в Германия по времето, когато цяла Германия е стенела под тиранията на Лудендорф и другите. В Европа има талант за формулиране на импулса за свобода, но този импулс е едва една трета от необходимото за реалния напредък на нашата цивилизация, а не всичко.

А ако излезем извън Европа, ако отидем на Запад - като в този контекст аз причислявам Великобритания към Америка - ако отидем в англо-американския свят, тогава отново ще открием там един от трите импулса, които са необходими за издигането на нашата цивилизация, а именно импулса за космогония. Всеки, който познава англо-американския духовен живот, знае, че той най-напред е формалистичен, материалистичен и дори иска да постигне духовното по материалистичен начин. Въпреки това той има начини и средства да достигне до космогония. Дори ако тази космогония днес се търси по съвсем погрешни начини, тя се търси от англо-американската същност. Отново една трета: търсенето на космогония. Не е възможно тази космогония да се свърже със свободния, алтруистичен човек, но там хората имат талант да се придържат към тази космогония, да я формират, обаче нямат талант да интегрират човека в тази космогония.  

Може да се каже, че дори усилията на заблудения спиритизъм, които започнаха в средата на XIX в., бяха космогонични и всъщност не са стихнали напълно и до днес. Ставаше въпрос за това да се открие какви сили стоят зад сетивните сили, обаче беше избран материалистически път, материалистически метод. Не ставаше въпрос да се стигне до такива формалистични науки, каквито имат например европейците, а да се опознаят реални, действителни свръхсетивни сили. Както казах, те обаче поеха по погрешен път, който и до днес се нарича „американски“. Така че и тук е налице една трета от това, което всъщност трябва да съществува, за да се стигне до истински възход на нашата култура.

Да, днес хората няма да научат тайните на нашата цивилизация, ако не знаят как да разпределят трите импулса, които са свързани с възхода на нашата цивилизация, между частите на земната повърхност; ако не знаят, че стремежът към космогония се крие сред талантите на англо-американския свят, стремежът към свобода - в европейския свят, а стремежът към алтруизъм и към такава нагласа, която, ако се приложи правилно в реалността, води до социализъм, всъщност се крие само в азиатската култура. Америка, Европа и Азия имат по една трета от това, към което е необходимо да се стремим, за да постигнем истинско ново начало, ново изграждане на нашата култура.

Именно от тези подоснови трябва да мисли и да чувства днес всеки, който сериозно и честно иска да работи за ново изграждане на нашата култура. Днес не можете да седите в кабинета си и да размишлявате коя е най-добрата програма за бъдещето. Днес трябва да излезете в света и да поемете импулсите, които са в него. Казах, че ако погледнете нашата култура с нейните моменти на упадък, трябва да останете с впечатлението, че тя не може да бъде спасена, ако хората не осъзнаят как едното съществува при този, другото при онзи, а третото при третия; ако хората не започнат да си сътрудничат в широк мащаб по цялата Земя и наистина не признаят онова, което отделният човек не може да постигне сам в абсолютен смисъл, но то може да бъде постигнато само от онзи, който, ако мога така да се изразя, е предопределен да го направи. - Ако днес американецът иска да формира от себе си и свобода, и социализъм в допълнение към космогонията, той няма да може. Ако европеецът днес иска да открие космогония и алтруизъм в допълнение към обосноваването на импулса към свобода, той няма да може. Също така и азиатецът няма да може да утвърди нищо друго освен своя традиционен алтруизъм. Ако този алтруизъм бъде възприет от останалите маси от населението на Земята и се насити с това, за което те на свой ред имат таланти, само тогава наистина ще бъде постигнат напредък. Днес човечеството трябва да работи заедно, защото хората имат различни таланти. 

Категория: История
Прочетен: 2201 Коментари: 0 Гласове: 12
Последна промяна: 11.06 17:35

Сред многото разговори с природни духове, поместени в книгите на Волфганг Вайраух и Верена Щал фон Холщайн, има и такива с една група същества, които не спадат към природните духове, нямат фини свръхсетивни тела, а са изцяло материални. Тези същества Верена нарича “същинските земни”, защото те са съществата, от които се състои земната материя, върху която ние живеем. Те имат един вид подфизично тяло, което е свързано с магнетизма. Доколкото смъртта е напускане на материята и преход към друг, нематериален свят, същинските земни не умират, защото не могат да напуснат битието си на материя. Тези същества са се формирали, когато нашата планета Земя постепенно се е втвърдила, след като първо е била огнена, след това газообразна, а после много водна. Ето част от “разговора” на Волфганг Вайраух с един представител на същинските земни (наречен тук Кнут), поместен в книгата “Предупреждението на Фукушима: Земетресения - вулканизъм - радиоактивност”, Фленсбург, 2011.

Ние сме самата материя

Кнут, същинското земно същество на пясъка: Здравей, Волфганг, отдавна не сме се виждали. 

В.В.: Здравей, Кнут, как си?

Кнут: Отдавна не сме разговаряли! Пясъкът е добре. Докато вие хората сте все още смъртни, пясъкът ще е добре. 

В.В.: Първо имам няколко уводни въпроса за същинските земни същества. Кои са те?

Кнут: Ние сме Земята. Аз също принадлежа към същинските земни същества. Ние сме материята на Земята.

В.В.: Колко сте и какви са задачите ви?

Кнут: Има малки, има големи, броят ни трудно може да се определи, но сме милиарди. Същинските земни същества отговарят за много различни области. Ние не отговаряме за растенията, въпреки че сме в контакт с тях, защото те живеят на Земята. Ние сме самата материя. И доколкото има различни видове материя, има и различни земни същества. Вие хората дори дръзвате да създавате нови земни същества, като произвеждате нова материя, например като смесвате нещо като бетона, мъртвата смърт. 

В.В.: Има ли същински земни на сярата, медта, бора, калция и т.н. или на варта и глината и т.н.?

Кнут: Ние не отговаряме за елементите, а за това, което се намира в Земята, например за гранита, пясъка, шистите, горния почвен слой и т.н. Почвата сама по себе си е същество и доколкото вие отнемате нещо от почвата и го поставяте на друго място, има различни по-големи и по-малки същества. Същинските земни са съществата на материята. Те не са елементарни същества. Разбира се, ние имаме много общо с гномите, също и с ундините, особено със саламандрите, но не сме нито гноми, нито ундини, нито саламандри. Ние сме материя. 

В.В.: Вие ли сте духовната закономерност на материята?

Кнут: Не, ние сме субстанцията.

В.В.:Духовната субстанция на материята? 

Кнут: Не, физическата субстанция.

В.В.: Но вие не сте материални.

Кнут: Напротив. 

В.В.: Ако тук, на масата, лежи една песъчинка, от една страна, тя е материя, а от друга, аз разбирам, че с тази песъчинка е свързано малко същество. Но самото същество не би било материално!

Кнут: Тук става трудно. И да, и не. Материята се състои от вещество. Субстанцията не е нежива, така че и тя е същество. Нашата жизненост, ако изобщо може да се говори за такава в този момент, не е на етерно ниво. Ние нямаме етерно тяло. Ние също нямаме такава структурирана телесност като вас човеците, като животните и т.н. Ние сме в субстанцията, но в същото време ние сме субстанцията. Всъщност, казано малко на шега, ние сме начинът, по който материалистите преживяват себе си. Материалистите отричат духа. Така че в представите си те говорят за материя. За материалиста няма нито Бог, нито дух, той вижда себе си като своето тяло. Трябва да си представиш нас по подобен начин - ние сме нашето тяло. От друга страна, ние имаме и подфизични тела, но тези подфизични тела са много трудни за разбиране. Ние сме свързани с магнетизма.

Тук бих искал да подчертая, че металите не принадлежат към същинските земни, те не са същински земни, а са опорни точки на същества от други небесни тела. Някои метали, особено желязото, са свързани с магнитното същество. Самата смърт също е свързана с материята, тя е идентична на материята в духовен план, но се проявява като смърт само за същества, които могат да умрат. В този момент смъртта е вратата за напускане на материята. Но ние, същинските земни, не напускаме материята. 

В.В.: Защото нито живеете, нито умирате?

Кнут: Да. Ние не умираме даже и ако някой някъде раздроби материята. Дори ако цялата материя изчезне, ние няма да умрем. Тогава вече няма да съществуваме, без да сме умрели. Разбираш ли това?

В.В.: Поне на теория. Само че не разбирам точно как сте само физически. С кого говоря сега? Ти нали имаш и духовен елемент?

Кнут: Всяка физичност и всяка материя имат и духовен елемент. Физичното съществува само защото много високопоставени духовни същества задействат волите си, защото тези воли се кръстосват и така се появява съществуването. В този момент има много дух, но в същото време се появява и физичност и/или материя. И тогава се повявяваме и ние. Може също така да се каже, че ние сме волята на много високи ангелски същества, която е придобила форма.

В.В.: Тъй като висши ангелски същества кръстосват своите воли, възниква и материята, възниквате и вие?

Кнут: Да. Но ние не сме висши ангелски същества, не сме и етерни същества, ние сме земни същества. Интересуваме се от съществуването и промяната на земното ни тяло, което се формира от нашата общност. Ние също така не съществуваме - нека това бъде казано ясно поне веднъж - за да могат хората да пилеят ресурсите на земята и в даден момент да се превърнат в десетата йерархия. 

В.В.: Само в твърдата материя ли сте или и във водата например?

Кнут: Във водата всъщност са по-скоро същинските лунни същества. Сега това е трудна тема. Водата е различна. Въздухът е различен. Всъщност ние съществуваме само в материята на Земята, която може да се пипне. 

В.В.: Тогава значи сте възникнали в началото на лемурийския период, когато Земята постепенно се е втвърдила?

Кнут: Не възникнали, но например, както когато пясъкът в моя случай, е станал твърд, когато волевите потоци на първата йерархия са се променили, защото са искали друго ниво на Земята. Може да се каже също, че те са се кръстосали по-силно. Когато волите се кръстосват по-слабо, възниква вода, когато се кръстосват още по-слабо, възниква въздух, а когато волите само се докосват, възниква топлина. Но това е само образ. Когато от волите на висшите ангели се появи кръст, а не някаква форма на докосване или успоредност, тогава се появява физичността на Земята. Но Земята не е създадена само заради хората, тя има причина да съществува и сама по себе си. 

В.В.: Как сте структурирани вътрешно? Съществува ли върховен същински земен? 

Кнут: Имаш ли понятие какво представляват колониите от медузи (от вида сифонофори)? (Виж книга 105 от същите автори, “Разговори с животни”)

В.В.: Да. Всички същества ли сте на едно ниво? 

Кнут: Да, но ние сме различни по големина. Ние функционираме като многочленно същество, по принцип като колония от медузи. Съществуват малки, големи и много големи същества, но те са образувани от материя, без да са йерархично структурирани.

В.В.: И ти отговаряш за пясъка, а други - за други области от Земята?

Кнут: Да, аз съм пясъкът. За да мога да разговарям с теб или с Верена, много песъчинки - метафорично казано - се събират заедно. При други мои задачи песъчинките отново се разделят и тогава аз не съм там като Кнут, с когото ти говориш сега. Това са необичайни за вас представи.

Ядрените отпадъци никога не престават да съществуват 

В.В.: А когато земята се разтвори, етеризира - тогава вие просто ще изчезнете ли?

Кнут: Ние няма да изчезнем просто така, това не става така. Когато Земята се промени така, както всъщност е планирано, т.е. когато възникне Новият Йерусалим, състоянието на Юпитер на Земята, тогава ще възникне кристалната форма на Земята. Тогава заедно с хората - а това е възможно само заедно с тях - ще сме създали друго ниво на съществуване.

Живеете като скотове

Това, което се случва без човека, се превръща в шлаките, които остават. И то вече е започнало, защото вече има шлаки, които вие не можете повече да обработвате. Тези шлаки са изпаднали извън способността ви да ги обработвате. Това е всичко, което е свързано с крайните хранилища, т.нар. ядрени отпадъци. Те не само излъчват радиация много дълго време с период на полуразпад от десетки хиляди години, но и никога няма да престанат да съществуват. Никога! Когато Земята достигне състоянието Вулкан, ядрените отпадъци все още ще съществуват. Те ще останат завинаги по начин, който ти дори не можеш да си представиш. 

В.В.: Земята съществува и за човека, за да може той да развие на нея любовта и свободата си, но и вас ви има. Каква е връзката ви със свободата и с хората?

Кнут: Сега не сме в много добри отношения с хората, защото в момента те се държат като скотове. Достатъчно е да се огледаш наоколо; отиди веднъж на някое сметище. Това е началото на безобразието.

В.В.: Хората живеят тук, за да се нащуреят! 

Кнут: Така е. От друга страна, има и духовна надстройка, т.е. съществото Земя е мястото, където се развива нещо наистина съвсем ново, а именно свободата и любовта. Естествено, че сме свързани със свобдата и любовта, защото те засягат и нас. Само тези две качества, тези две сили ще могат да направят така, че един ден ние ще станем прозрачни. 

Любов и свобода 

В.В.: Още веднъж да кажем съвсем точно: какво ще ви направи прозрачни? 

Кнут: Ако мястото, което представляваме, действително роди нещо напълно ново, тогава чрез това раждане ще се появи нещо ново, така че да достигнем ново ниво на въплъщение. В оптимален смисъл това ще е Новият Йерусалим, както е изобразен в края на Новия завет. Въпросът дали това ще се случи е отворен. Рудолф Щайнер нарича това състояние на Земята "Юпитер". Но това не е днешният Юпитер, това е Земята в ново състояние.  

В.В.: Разполагате ли и с известна свобода?

Кнут: Вие не бихте могли да развиете изобщо свободата си, ако нас ни нямаше. В този смисъл ние участваме в свободата. Това се дължи на факта, че ние формираме мястото на свободата и че всъщност нас ни има, за да ви поставим граници. Образно казано, ако вие хората не се блъскахте постоянно в материята, ако не се блъскахте постоянно във вратата, всъщност нямаше да можете да възприемате материята правилно. Чрез факта, че материята я има, вие преживявате граница и само така можете да развиете нещо заедно с тази граница, да интегрирате в нея развитието на свободата, тъй като ние осигуряваме мястото на свободата. 

В.В.:Вие самите развивате ли също нещо като свобода? Или само човекът я развива на мястото, което вие му предоставяте? 

Кнут: Ние нямаме свобода! Свободата не ни засяга. Ние сме свързани повече с другата страна на свободата - любовта.

В.В.: По какъв начин?

Кнут: Защото само любовта ще даде възможност на хората да започнат истинско сътрудничество с нас. Единствено чрез истински увеличена способност за любов от страна на хората, които могат да се развият дотам, че да не се обичат само един-друг или да обичат само домашната си котка, а наистина да приемат цялата Земя в нейната независимост и равностойност, може да започне процес на промяна във връзка със Земята и нас. Това е възможно не само благодарение на свободата. Свободата е нещо, което засяга йерархиите. Но любовта ни засяга съвсем явно. Със свободата вие не сте във физическото, а в духовното. Но с любовта можете да бъдете във физическото. Дори трябва да си във физическо състояние, за да можеш да изпълниш описаните стъпки с любов.

В.В.: Как ще протече това сътрудничество със същинските земни същества, ако хората не знаят нищо за тях или едва сега получават начална информация за тях? Реалистично ли е и нормално ли е, че хората едва сега научават за вас? Ще бъде ли достатъчно сътрудничеството до края на земното време, ако повече хора осъзнаят тези връзки? Или не е малко изкривено това, че вие изведнъж се появявате в съзнанието на хората и че тук се говори за необходимо сътрудничество? 

Кнут: Вярно е, че първо вие трябваше да достигнете определена степен на съзнание, за да можете въобще да разберете и приемете нашето съществуване. Въпреки това има множество приказки или митове, в които се споменаваме между другото и ние, макар и само в мистична форма. Човек трябва първо да развие определена форма на съзнание, първо да разбере повече за смъртта и живота, първо да получи водачество и контрол над смъртта и живота си. Само такова съзнание ще ви даде възможност да възприемате същинските земни същества, да мислите за тях и да допуснете, че те съществуват. Нямаше смисъл да се свързваме с вас по-рано, защото на това място вие бяхте слепи. Все още имаме много време, дори от земна гледна точка. Юпитер няма да дойде в другиден. Току-що сме преминали половината от земното време, но останалата част от втората половина все още е много дълъг период. Много хора винаги смятат, че няма повече време. Може би за някои неща вече няма време, но до разтварянето на Земята, до Юпитер, остава още много време. И тогава ще можем да се научим да разговаряме с много хора, а не само с вас.

В.В.: Много ви благодаря засега.

Кнут: Моля.

 

 

 

 

Категория: История
Прочетен: 2827 Коментари: 0 Гласове: 11
Последна промяна: 07.06 21:02

През последните години все повече западни страни разрешават асистираната евтаназия - Нидерландия, Белгия, Австрия, Канада, Нова Зеландия. И въпреки че в България този въпрос засега е само екзотичен и не стои на дневен ред, си струва да прочетем един много важен доклад на д-р Золтан Шерман (публикувана в сп. “Europдer” от октомври 2017 г. със заглавие “Процесът на умиране и съдбата”), в който той описва собствените си духовни преживявания по темата. За този лекар научих от Джереми Смит, който беше цитирал извадки от доклада в блога си. Докладът е изнесен на 16 ноември 2014 г. в Дорнах в рамките на конференция на антропософските лекари.

Золтан Шерман (роден 1960 г.в Унгария), работи от 1996 г. в Леуварден (Нидерландия) катообщопрактикуващ лекар. От 2011 г. е частно практикуващ лекар, като заедно със съпругата си изследва връзката между събитията в биографията и симптомите на заболяванията. 

                       image

Моят доклад се основава на собствения ми опит. За мен това беше едно много дълбоко и съдбовно преживяване. Това, което искам да изнеса, е тясно свързано и с начина, по който се практикува медицината в Холандия. Ето защо ще разкажа подробно за него. Това е необходимо и за правилното разбиране на някои събития. 

Един случай от практиката на общопрактикуващ лекар в Холандия

Случката се разигра през 2007 г. По това време бях антропософски лекар в кабинета на един общопрактикуващ лекар. Това не означава, че всеки пациент, идващ при мен, наистина се интересува от антропософската медицина. В Холандия общопрактикуващият лекар играе централна роля в медицинското обслужване. Всеки пациент трябва да си избере личен лекар и да се регистрира в неговата практика. Това означава, че практиката е свързана с определен район. Затова в нея се регистрират и хора, които живеят наблизо и просто имат нужда от лекар. Те обикновено очакват медицински грижи, основаващи се на конвенционалната медицина.

За медицинска помощ винаги трябва да отидете първо при личния си лекар - не можете просто да отидете при специалист без съответното направление. Въпреки това пациентите биват препращани сравнително бързо пак към личния лекар. Разбира се, в болниците има добре организирани служби за спешна помощ. Въпреки това хората обикновено първо се обръщат към личния си лекар. Общопрактикуващият лекар запазва тази централна роля не само при тежко болните, но е и основното лице, отговарящо за палиативните грижи.

Организационната структура на кабинетите на общопрактикуващите лекари е приблизително сходна с тази в Германия. При случая, който искам да опиша, става въпрос за жена, която по онова време беше на 67 години. Тя беше записана при мен и аз я познавах от дълги години. Всъщност тя не идваше заради антропософската медицина.

Пациентката имаше различни оплаквания, но при повторните изследвания никога нямаше находки. Поради това тя беше разочарована от конвенционалната медицина и смяташе, че специалистите не я приемат сериозно. Тя беше слаба, много бледа, но жизнена и енергична. Отношенията ни винаги бяха добри и почиваха на доверие. Семейството ѝ се състоеше от двама сина и съпруга ѝ, с когото тя беше в много добри отношения. Жената не се интересуваше много от духовното и не ходеше на църква, но все пак беше по свой начин набожна и винаги весела.

Две години преди смъртта ѝ пациентката беше диагностицирана с карцином на вулвата. Мина доста време, преди да се прегледа, а след това още повече, преди гинекологът да постави правилната диагноза, като между него и пациентката постоянно имало проблеми в общуването. След това тя била включена в списъка на чакащите за операция. Едва три месеца по-късно е била оперирана. Допълнително лечение, като лъчетерапия или химиотерапия, не е било препоръчано, тъй като лекарите са предположили, че операцията ще премахне напълно рака.

От своя страна аз й препоръчах лечение с бял имел, но тя отказа. Операцията я беше доста осакатила. Например, след нея тя вече не можеше да уринира нормално, урината се пръскаше навсякъде, така че тя можеше да уринира само в банята.

Три месеца по-късно обаче туморът започна да расте отново отвътре. Той постепенно израсна от коремната й стена и се появи отворена рана, която винаги беше влажна, кървеше и миришеше неприятно. Оттогава пациентката нямаше редовно изхождане и то й причиняваше мъчителни болки.

Освен това получи тежка алергия, заради която повечето от взетите мерки се проваляха. Постепенно пациентката стигна дотам, че не можеше да понася състоянието си и многократно искаше да говори с мен за евтаназия.

За около 20 години работа като общопрактикуващ лекар този въпрос ми е бил задаван редовно. Винаги съм отговарял на въпросите на моите пациенти, като съм казвал, че не предлагам активна помощ за смърт. Ще се върна на този въпрос по-късно. Първо, бих искал да очертая ситуацията в Холандия и положението, в което може да се окаже един общопрактикуващ лекар.

Регламентиране на евтаназията в Холандия

В Холандия евтаназията е сравнително добре приета в обществото. Тя съществува в правна рамка от 2002 г., но дискусията за нея започна още преди 40 години. Първият случай на евтаназия, за който е било съобщено на властите, е от 1973 г., а по времето на г-жа Елс Борст като министър на здравеопазването през 2002 г. беше приет закон, който регламентира асистираната евтаназия.

Не става въпрос за това, че законът просто разрешава евтаназията. В него са регламентирани критериите, по които се преценява искането за евтаназия и на какви условия трябва да отговаря лекарят. Едно от тях е, че втори, независим лекар също трябва да оцени ситуацията. От около десет години се предлагат и допълнителни курсове за обучение на лекари по асистирана евтаназия. Един от тези лекари трябва да оцени искането и да даде препоръка.

Други критерии са пациентът да страда непоносимо и да не е възможно по-нататъшно подобрение, както и искането за евтаназия да е добре обмислено решение, т.е. да няма друга подходяща възможност за облекчаване на симптомите. Когато се извърши евтаназията, трябва да бъде извикан съдебен лекар. Той изготвя оценка и доклад и ги предава на властите. Впоследствие комисия за експертиза преценява дали всички критерии са изпълнени правилно. Ако лекарят е извършил всичко грижливо, той няма да бъде съдебно преследван.

По този начин Холандия стана първата страна в света, в която асистираната евтаназия беше легализирана при определени условия. Втората страна е Белгия, а третата - Швейцария. Много хора отдавна смятат, че асистираната евтаназия е нещо, на което имат право. 

Тъй като общопрактикуващите лекари играят толкова важна роля, те не могат да избегнат този въпрос. Асистираната евтаназия просто се разглежда като част от работата на общопрактикуващия лекар.

Съдбоносна ситуация 

Както вече казах, въпросът за евтаназията се появяваше редовно през двадесетте години, откакто съм общопрактикуващ лекар, но моят отговор също толкова редовно беше “не”! Това обаче не означава, че съм изоставил тези пациенти. Изтъквах им колко ефективни начини има за облекчаване на болката и другите оплаквания, тоест, че има много алтернативи на евтаназията. Това винаги изискваше продължителни разговори и време. Досега винаги съм успявал да стигна до момента, в който пациентите са вземали решение срещу евтаназията и за интензивни палиативни грижи и подкрепа. Това винаги бяха доста изтощителни, но и много удовлетворяващи процедури. Понякога дори и аз съм си мислел, че пациентът вече не може да се справи със ситуацията, но винаги се оказваше, че скоро след това настъпваше смъртта. По този начин човекът можеше да изживее пълноценно съдбата си. 

Един-единствен път ми се наложи да препратя пациент към друг личен лекар, защото той беше взел изцяло решение за евтаназия и не искаше да приеме нищо друго. Многократните разговори останаха безрезултатни и предложенията ми бяха отхвърлени. След това пациентът поиска по собствено желание да бъде насочен към друг лекарски кабинет.

Ситуацията с тази жена обаче беше някак си различна. Никога досега не бях виждал някой да страда толкова много от болестта си. Нямаше ефективни средства за облекчаване поне малко на страданията ѝ. Можех да съчувствам на молбата ѝ. Тъй като се бях грижил за нея толкова дълго време, не смятах, че е правилно да я насоча към друг лекар. Останах безпомощен. Това беше наистина съдбоносна ситуация и аз просто не можех да избегна въпроса, така че обмислих подробно нейната молба. Защо не исках да й помогна да умре? Само защото ние, антропософските лекари, просто не го правим? Или защото се страхувах, че тя няма да умре в точния момент? Или че ще се намеся в нейната карма? Но какво наистина можех да знам за тези неща? Дали не отблъсквах молбата ѝ, на която явно трябваше да съчувствам и не се криех зад разсъждения? Страхувах ли се да изпълня това, което пациентката искаше от мен? Нима в дъното на душата си аз бях просто един  страхливец?

Не ми оставаше друга възможност. Принуден от обстоятелствата, макар и неохотно, накрая се съгласих. Жената беше много облекчена. След моето съгласие й оставаха още два месеца, след което тя поиска да изпълня обещанието си.

Наблюдения върху процеса на умиране

Преди да продължа, искам да вмъкна още две бележки. Първата се отнася до моето възприемане на процеса на умиране. Когато гледам етерното тяло, аз мога да видя, че то е също толкова голямо или може би малко по-голямо от физическото тяло. Според моите наблюдения физическото и етерното тяло са почти еднакви по размер. Това е така през целия живот.

По време на работата си като общопрактикуващ лекар много пъти съм ставал свидетел на смъртта на човек, обикновено след фатално заболяване. Винаги съм можел да забележа, че етерното тяло се променя по определен начин в момента на смъртта. В момента, в който душата напусне тялото, етерното тяло се променя. То се разтяга до определена степен, разширява се, излизайки извън физическото тяло, но запазва формата на човешкото тяло. Приблизително на нивото на пъпа етерното тяло започва да се свива и да се издига като нишка, да се източва нагоре. Етерното тяло се издига като тънка нишка и изчезва някъде по-нагоре.

Този процес на изчезване на етерното тяло от тялото, свиване и източване нагоре продължава около три дни, докато не остане повече никаква етерна субстанция и източването нагоре спре. Тъй като многократно съм възприемал този процес, потърсих какво пише Рудолф Щайнер за него: 

“Докато човек е свързан със своето физическо тяло, външният свят прониква в неговото съзнание под формата на отражения. След като отхвърли това тяло и го положат в гроба, човек започва да възприема това, което изживява астралното тяло, след като вече никакви физически сетивни органи не го свързват с външния свят. Първоначално той няма никакви изживявания. Връзката с етерното тяло му пречи да изживее нещо ново. Но това, което той притежава, е споменът за изминалия живот. Все още съществуващото етерно тяло позволява на този спомен да израсне като една жива и всеобхватна картина. Това е първото изживяване на човека след смъртта. Той възприема живота си между раждането и смъртта като една разгърната пред него поредица от образи. Докато човек е жив на Земята, споменът съществува само за будното съзнание; тогава той е свързан със своето физическо тяло. И този спомен съществува само дотолкова, доколкото това тяло позволява. Обаче душата не губи нито едно от своите впечатления, които е получила по време на живота си. Ако физическото тяло би било един съвършен инструмент, то би трябвало да изправя пред душата цялото и минало във всеки миг от живота. След смъртта тази пречка отпада. Докато етерното тяло на човека е все още запазено, съществува и известна пълнота на спомена. Тази пълнота, това съвършенство на спомена обаче постепенно изчезва след като етерното тяло изгуби формата, която е имало по време на пребиваването си във физическото тяло, и която е подобна на физическото тяло. Тази е също причината, поради която след известно време астралното тяло се отделя от етерното тяло. То може да остане свързано с него само, докато трае неговата собствена, етерна форма, която е идентична с тази на физическото тяло.” 1

Втората бележка е свързана с начина, по който трябва да се извърши асистираната евтаназия в Холандия. Той е строго определен - в противен случай условията за евтаназия не са изпълнени. Сега не искам да навлизам в моралната страна на асистираната смърт, но бих искал да изясня какво всъщност се случва.

След достатъчно изясняване на цялата ситуация на пациента по отношение на това дали евтаназията езаконна, тя може да бъде извършена. Точно е предписано как трябва да постъпи лекарят. Трябва да се използват две лекарства, които обикновено се използват за анестезия и операция. Едното, тиопентал, е барбитурат, а другото, рокуроний, е мускулен релаксант. Първо се прилага много висока доза (2 грама) тиопентал. Това предизвиква анестезия. След това интравенозно се инжектира и много висока доза рокуроний. Малко след прилагането на тези лекарства, пациентът умира.

Стана ми ясно къде е скрита лъжата...

Трябваше да спазя обещанието си, беше настъпил моментът, за който аз, пациентката и съпругът ѝ се бяхме подготвили подробно. Двамата се бяха сбогували и обсъдили всичко необходимо. Те и двамата бяха убедени, че евтаназията е правилна и навременна. Пристигнах в уговорения час и заварих пациентката в болничното ѝ легло. Само съпругът ѝ все още беше там. Попитах я още веднъж дали всичко е така, както го е искала. Тя каза „да“ и ме помоли да извърша евтаназията. Така че първо инжектирах барбитурата, а след това и курарето. Изчаках момента на смъртта, за да видя какво ще се случи.

И тогава се случи нещо съвсем различно от това, което очаквах. Вместо тихото отделяне на етерното тяло, както го описах преди малко, то се разду. Етерното тяло набъбна мощно и се пръсна на безброй парчета. Стаята се изпълни с блещукащи, светещи и въртящи се късчета. Процесът продължи съвсем кратко време, по-малко от минута, след което всичко се разтвори и изчезна. 

Светлината в стаята отново стана толкова слаба, колкото и преди, а съпругът ѝ сякаш не забеляза нищо.

А аз седях там, все още със спринцовката в ръка. Бях силно уплашен. Светкавично осъзнах много неща. Изведнъж ми стана съвсем ясно къде се крие лъжата. Не става въпрос само за това, че човекът умира твърде рано и не става въпрос само за това, че не изживява пълноценно болестта. Нещата са много, много по-дълбоки, отиват много по-далече.

Ето един цитат от Рудолф Щайнер:

“След като физическото тяло вече е отпаднало, етерното тяло става свободно. И това етерно тяло сега се появява за първи път с целия резултат от току-що изживения живот, когато сме преминали през смъртта. Ето защо то показва и панорамата на живота, която се разпростира върху целия ни минал живот само за няколко дни, за да можем да извлечем от нея всичко, което можем да научим и придобием. Именно това се случва през тези няколко дни, в които гледаме тази панорама на живота. [...] Астралното тяло никога не навлиза в етерното тяло по такъв начин, че да може да се възползва от това, в което етерното тяло се е превърнало в настоящата инкарнация. Но сега, след смъртта, случаят е такъв. То е свързано с етерното тяло дотолкова, че астралното тяло усеща, възприема, чувства това, което човек има в резултат на току-що приключилия си живот. И когато след няколко дни астралното тяло се отдели от етерното, тогава целият резултат от живота е в астралното тяло, защото то го е извлякло от етерното тяло, защото го е преживяло в етерното тяло за няколко дни. Не са му нужни повече от няколко дни, за да преживее целия резултат, равносметката на живота, в етерното тяло, което е станало свободно. След това то се нуждае от дълго време, за да организира преживяното по такъв начин, че да може да се изгради новият му живот на Земята.” 2

Ние си мислим, че сме милостиви и помагаме на хората, помагаме на някого, който не може повече да понася страданията на своята болест. А след това всички трябва да са доволни. Съпругът [на пациентката]е доволен и днес. В действителност обаче става нещо съвсем различно. Прави се нещо, което на пръв поглед изглежда полезно и хуманно. Но какво се случва всъщност? Този човек бива катапултиран в космоса без послесмъртни спомени, без панорамата на живота си след умирането и без духовна светлина, защото етерното му тяло се взривява. 3

Ето още един цитат от Рудолф Щайнер:

“Сега, виждате ли, както в този живот между раждането и смъртта Азът трябва да бъде непрекъсната нишка и не бива да се прекъсва в нито един момент през деня, тази възможност да си спомняме всичко, случило се от времето на детството, което човек помни, така трябва да бъде и в живота между смъртта и новото раждане. Винаги трябва да имаме възможност да съхраним своя Аз. Е, тази възможност ни е дадена и тя ни е дадена от факта, че първите моменти след смъртта са точно такива, каквито често сме ги описвали. Най-първите моменти след смъртта протичат така, че човекът има пред себе си миналия си живот като голяма панорама. Той я съзерцава с дни, но винаги по такъв начин, че в определен смисъл предишният живот на човека се появява наведнъж. Той го вижда пред себе си като голяма панорама. Ако обаче се вгледате по-внимателно, разбирате, че тези дни с техния ретроспективен поглед към изминалия живот, така да се каже, вече са оцветени с определен нюанс на наблюдение. До известна степен в тези дни ние виждаме живота от гледна точка на Аза, виждаме по-специално всичко, в което е участвал нашият Аз. Искам да кажа, че виждаме взаимоотношенията, които сме имали с даден човек, но виждаме тези взаимоотношения с човека в такъв контекст, че осъзнаваме какви плодове са ни донесли те на нас самите. 

Така че ние не гледаме обективно на нещата, а виждаме всичко, което ни е донесло плодове. Виждаме себе си в центъра на всичко. И това е абсолютно необходимо, защото от тези дни, когато виждаме всичко, което е дало плод за нас, идва вътрешната мощ и сила, от които се нуждаем през целия живот между смъртта и новото раждане, за да можем да удържим мисълта на Аза. Защото човек дължи силата за удържането на Аза между смъртта и новото раждане на това съзерцание на последния живот, от което всъщност произлиза тази сила. И по-специално, скъпи мои приятели - трябва да подчертая това още веднъж, дори и да съм го казвал вече тук - тъкмо моментът на умирането е от изключителна важност.” 4

Една сериозна среща

Случи се обаче и още нещо. Тъй като бях толкова уплашен, може би се бях разхлабил малко и бях способен давъзприемам повече. Изведнъж забелязах една ангелска фигура. Тя стоеше вляво от мъртвата жена. Беше висока и сериозна фигура, могъща и внушаваща страх. Усещах как силата и мощта ѝ далеч надхвърлят човешката сила и не могат да бъдат сравнявани с нея. Вероятно затова при срещите с ангели често се споменава, че ангелът казва: „Не се страхувай“. Беше ми ясно, че той е чакал да го забележа. Ангелът обаче не каза нищо, а само ме погледна сериозно. Това ме накара да осъзная, че съм осуетил работата му. 

Той пристъпи към мен, протегна ръка и ме посочи. После написа нещо в мен. Усетих, че пише в костите ми. Той ме погледна, отпечата нещо в костите ми и след това изчезна. В този момент аз изобщо не разбирах какво е написал в костите ми. Но някак си почувствах облекчение, че го е направил. Буквално усещах до костите си, че един ден ще имам възможност да поправя нещо тук. Нишките вече бяха изпредени. Той щеше да ни събере.

Необходимо развитие на съзнанието 

Убеден съм, че експлозията на етерното тяло е пряко свързана с тези лекарства. Във всички останали случаи, в които се е налагало да се използват лекарства от конвенционалната медицина в последните етапи на заболяването, никога не съм виждал подобно нещо. Имам предвид например морфин, силни сънотворни, транквиланти и др.

Тук можете да видите много ясно как работи ариманичното. Обществото разработва процедура, система. Съществува точно определена процедура, която изглежда подредена и е призната от закона. Това е процедура, която предлага решение на безнадеждното страдание. Тя е ефективна, надеждна и елегантна, както и интелигентна, разумна и чиста. Кой би могъл да има нещо против нея?

Но в скрития, невидим свят се случва нещо съвсем различно. Хората, подложени на тази процедура, са изтласкани извън своята карма и губят пътя си в следсмъртния живот. Ариманичното действа още по-ефективно, защото процедурата предписва задължително да се използват точно тези средства, които предизвикват разкъсване на етерното тяло. Но именно материалистическият светоглед никога няма да забележи това. Можете също така да наблюдавате как системата заживява свой собствен живот и се разширява, като компютърна автоматизация, която никой не може да спре. Това се отнася и за асистираната евтаназия. 

През 2013 г. в Холандия са регистрирани около 14 500 молби за асистирана евтаназия. От тях са извършени около 4800 евтаназии. Това съответства на около 3,4% от смъртните случаи, от които около 8% са пациенти с рак. Тази цифра обаче включва и 42 случая на психиатрични пациенти и същия брой пациенти с болестта на Алцхаймер. Както виждате, системата се разширява. Медицинското съсловие никак не е доволно от това развитие. Закономерност е, че една система, която е приета от обществото, се разширява, защото ариманичните влияния поемат контрола над нея.

Игнорирането на проблема не помага. Точно както не можете да спрете автоматизацията, като не си купувате компютър или смартфон. Убеден съм, че и други държави ще последват примера на Холандия и ще легализират асистираната евтаназия. Единственото нещо, което може да помогне, е промяна в съзнанието. Необходимо е да еволюира съзнанието, да прогледнем за това, което се случва в действителност. 

След моето съдбоносно преживяване се чудех какво да правя с него. През следващите няколко години постепенно разбирах все повече от това, което ангелът беше написал в костите ми. Към него спада поръчението да говоря открито за това събитие. Да говоря там, където има шанс то да бъде разбрано, а не да се е случило напразно. Оттогава разказвам историята на различни пациенти, които търсят асистирана евтаназия. Без изключение всички се радват и техните съмнения изчезват. От този момент нататък те понасят страданието си по различен начин, бих казал, по-смело.

През септември 2011 г. се отказах от договора си със здравната каса и оттогава работя като частен лекар. Непрекъснато увеличаващите се регулации и принуда в работата ми правеха все по-невъзможно да работя така, както смятам за правилно. В резултат на това аз се отказах от финансовата сигурност, но сега мога да практикувам лекарската си професия с лична отговорност и свобода. Моята специализация е в областта на усъвършенстваната аускултация на сърцето по метода на Каспар Апенцелер. Чувствам се много отговорен да подкрепям и развивам тази дейност. Убеден съм, че този метод може да даде много силен тласък на антропософската медицина. След тази промяна при мен все по-често идват много болни хора, включително и пациенти с рак. В редица случаи за тях беше твърде полезно това, че можех да им разкажа за моите преживявания. 

За съжаление няколко месеца преди настоящата лекция се сблъсках и с едно изключение. В продължение на две години се грижех интензивно за една жена. Тя страдаше от рак на гърдата и й беше много трудно да приеме процеса на умиране. Беше много привързана към тялото си и изпитваше много страхове. Въпреки че имаше силни духовни интереси и много добре разбираше разказите за преживяваното от мен, в крайна сметка тя помоли личния си лекар за асистирана евтаназия. Според мен беше победена от страховете си. Докато съм бил една седмица на курс, тя уредила с личния си лекар всичко за активна евтаназия.

Това събитие повдига нови въпроси. Как би могла да изглежда асистираната евтаназия в правилния смисъл на думата? Не да предизвикаме смъртта, а да помогнем на някого, така че той да може да съблечефизическото си тяло с доверие и в правилния момент. Това със сигурност не е само медицински въпрос. Мисля, че е много необходимо да се създаде противовес на активната евтаназия.

Бележки 

1 „Въведение в тайната наука“ (СС 13), стр. 95-96.

2 “Случайност, необходимост и провидение” (СС 163), лекция от 5 септември 1915 г.

3 Вж. също: Бенямин Шмид, „Йерархиите все още имат интерес... За изказванията на Рудолф Щайнер относно последиците от отравяне с цианид", сп. “Europдer”, юни 2009 г. (бел. ред.). 

4 „Формиране на съдбата и живот след смъртта” (СС 157a), лекция от 16 ноември 1915 г.

  

Категория: История
Прочетен: 2627 Коментари: 0 Гласове: 9
Последна промяна: 25.05 08:08
Лекция, изнесена от Рудолф Щайнер на 24. август 1906 г. в Щутгарт и включена в
СС 95 “Пред портите на теософията”

Как човекът прекарва времето между смъртта и новото раждане?

Смъртта неслучайно е наричана по-големият брат на съня, тъй като между съня и смъртта съществува определено родство. Но между тях има и голяма, огромна разлика.

Нека да разгледаме какво се случва с човека от момента, в който заспи, до момента, в който се събуди. Това време ни се разкрива като един вид състояние на безсъзнание. Появяват се само оскъдни, понякога объркани, понякога по-ясни спомени за сънното съзнание. За да разберем правилно съня, трябва да си припомним отделните части на човешкото същество. Видяхме, че човекът се състои от седем члена, четири от които са напълно развити, петият - частично, а от шестия и седмия са налице само зародиши и наченки: 

1. физическото тяло, което възприемаме със сетивата си 

2. етерното тяло, което е фино светещо, пропускливо и пронизва първото

3. астралното тяло

4. тялото на Аза или тялото на съзнанието.

 

В тялото на Аза се съдържат:

5. духът-себе или манас, който е отчасти развит, а отчасти е в

зародиш

6. духът-живот или будхи

7. човекът-дух или атма,

като последните два члена са само в зародиш.

При будния човек четирите най-нисши тела се намират в пространството, което той заема. Етерното тяло излиза малко навън от физическото тяло от всички страни. Астралното тяло излиза на около две и половина дължини на главата над физическото тяло, обгръща го като облак и изчезва надолу. Когато човек заспи, физическото и етерното тяло остават в леглото; те остават свързани помежду си, както са свързани и през деня. За разлика от тях астралното тяло се разхлабва; астралното тяло и тялото на Аза сякаш се издигат нагоре от физическото тяло. Тъй като всички усещания, представи и т.н. се пораждат в астралното тяло, което сега е извън физическото тяло, по време на сън човекът е безсъзнателен; защото в този живот той се нуждае от физическия мозък като инструмент, за да стане съзнателен. Без него човекът не може да осъзнае себе си.

Какво прави обаче отделеното астрално тяло през нощта? Ясновидецът може да наблюдава как нощно време астралното тяло се занимава със спящия човек; то има своя определена задача. То не витае наоколо, както често учат теософите, не е бездейно, инертно като някакво неактивно образувание над човека, а постоянно работи върху физическото тяло. И какво прави то? Физическото тяло се уморява и изтощава през деня, а през нощта астралното тяло компенсира това изтощение. Астралното тяло възстановява физическото тяло през нощта и обновява изразходените сили. Оттук идва и необходимостта от сън, както и освежаващото, съживяващо и лечебно действие на съня. По-късно ще обсъдим въпроса за сънищата.

Когато човек умре, ситуацията е различна. Тогава от физическото тяло се отделят не само астралното тяло и тялото на Аза, но и етерното тяло. Тези три тела се отделят и остават заедно за известно време след смъртта на физическото тяло. Появата на смъртта се осъществява по такъв начин, че в момента на смъртта връзката, която съществува между етерното и астралното тяло, от една страна и физическото тяло, от друга, се разпада, особено в сърцето. В сърцето настъпва своеобразен проблясък и тогава етерното тяло, астралното тяло и Азът се издигат над главата. В момента на смъртта обаче за човека настъпва нещо странно: За кратък период от време той си спомня всички свои преживявания от току-що изминалия живот. Подобно на голямо табло в един-единствен момент целият му живот застава пред душата му. 

Нещо подобно се случва в живота само в много редки случаи, а именно когато някой се намира в смъртна опасност или претърпи силна уплаха; например човек, който се дави или пада от високо, в момента на наближаващата смърт вижда пред душата си своя живот.

Друго подобно явление е особеното пробождащо усещане, когато ни изтръпне крайник. Откъде идва то? То идва от разхлабването на етерното тяло. Когато някой крайник, например пръст, изтръпне, ясновидецът вижда, че до него стърчи някакъв друг пръст; това е етерното тяло, което се е разхлабило в този момент и се е показало. В това се състои и голямата опасност на хипнозата, защото при нея мозъкът е подложен на същия процес като изтръпналият пръст. От двете страни на главата ясновидецът вижда разхлабеното етерно тяло да виси като два парцала или чувала.  

Ако хипнотизирането се повтаря често, етерното тяло придобива склонност да се разхлабва, което може да бъде много опасно. Засегнатите обикновено стават несвободни, сънливи, получават пристъпи на световъртеж и т.н. Такова разхлабване на цялото етерно тяло се случва при смъртна опасност. Етерното тяло е носител на паметта; колкото по-фино, колкото по-развито е то, толкова по-добра е паметта. Ако етерното тяло е заклещено във физическото тяло, какъвто е случаят с обикновените хора, тогава неговите вибрации не могат да въздействат в достатъчна степен върху мозъка и човекът не може да ги осъзнае, защото физическото тяло сякаш ги покрива със своите по-груби вибрации. При смъртна опасност обаче, когато етерното тяло се разхлаби, то се освобождава със спомените си от мозъка. Целият минал живот се изправя за миг пред душата на умиращия. 

Така че в момента, в който етерното тяло се разхлаби, всичко, което някога е било записано в него, се появява. Ето защо веднага след смъртта нахлува и споменът за изтеклия живот. След това е необходимо известно време, за да може етерното тяло да се отдели от астралното тяло и Аза.

При обикновения човек етерното тяло постепенно се разтваря в мировия етер. При необразования, все още неразвит човек, това разтваряне на етерното тяло става бавно, при образования - бързо, при духовния ученик - отново бавно и все по-бавно, колкото по-високо се издига човекът, докато накрая настъпва етап в развитието, когато то повече изобщо не се разтваря.

Така при обикновения човек вече имаме два трупа - един на физическото тяло и един на етерното; остават астралното тяло и Азът.

Сега трябва да осъзнаем, че цялото съзнание на човека в земния живот зависи от сетивата му. Ще можем да си представим колко различно е сега състоянието на съзнанието. Нека си представим, че всички сетива постепенно изчезват: след загубата на очите настъпва тъмнина, след загубата на ушите липсват звуци, след загубата на съответното сетиво не се усещат нито студ, нито топлина. Какво остава сега от онова, което оживява душата, което изпълва съзнанието през деня, което дължим на тялото от сутрин до вечер, след като всички физически органи липсват? - Съдържанието на душата; и именно когато осъзнаем това, ще разберем какво е състоянието на живота след смъртта, когато човекът е съблякъл тези две тела.

Това състояние се нарича Камалока, което означава място на желанията. Но това не е място някъде навън. Не, там, където се намираме ние, също има Камалока, а духовете на починалите постоянно витаят около нас и живеят около нас. Ала тяхното присъствие убягва на физическия човек. Какви са усещанията на един мъртвец? Един прост случай ще ни изясни това: Ако някой се храни с охотс и истинска наслада, ясновидецът вижда при него удовлетворението от насладата в горната част на астралното му тяло като кафеникаво-червена мисъл-форма.

Сега този човек умира; това, което се запазва, са желанието и способността да изпитва наслада. Само нещо физическо, материалът на насладата, може да се задържи върху физическото; трябва да имаме небце и т.н., за да можем да ядем. Но насладата и желанието са нещо душевно; затова способността за наслаждение и желанието остават дори след смъртта. Тогава обаче човекът вече няма възможност да задоволи желанията си, защото липсват органите, които да ги задоволяват. Такова е положението при всички удоволствия и желания: Човек има желание за красиви цветови съчетания, но очите му липсват; има желание за хармонична музика, но ушите му липсват.

Как душата осъзнава това след смъртта? Точно както пътникът в пустинята, измъчван от изгаряща жажда, се лута в търсене на извор, за да утоли жаждата си, така и душата страда от изгаряща жажда, защото вече няма никакви органи, никакви инструменти, с които да я утоли. Тя трябва да се лиши от всичко, така че изразът "изгаряща жажда" е много подходящо описание и точно той показва състоянието Камалока. Това не е външно мъчение, а мъчението на неосъществената способност за наслаждение, която все още е налице. 

Защо душата трябва да страда от тази агония? За да може човек постепенно да се откъсне от тези сетивни страсти и желания, за да може душата да се откъсне от Земята, да се пречисти и просветли. Когато настъпи моментът, периодът на Камалока приключва и човекът се издига в девакана. 

Как душата преживява живота в Камалока? В Камалока човекът изживява целия си живот, но го изживява наобратно. Той преминава през целия си живот от часа на смъртта до раждането назад, ден след ден, с всички преживявания, събития и постъпки. И какъв е смисълът на това? Смисълът е, че той се спира на всяко събитие, така да се каже, за да се откъсне от привързаността си към физическото и материалното. Отново преживява всички удоволствия, но по такъв начин, че трябва да се въздържа от тях, че не може да ги задоволи. По този начин той се откъсва от физическия живот. И когато изживее живота си по този начин до раждането, тогава може, както казва Библията, да влезе в "царството небесно", както казва Христос:

„Ако не станете като децата, няма да влезете в царството небесно.“ Всички думи на Евангелието са много дълбоки и ние научаваме тяхната дълбочина, като постепенно проникваме в божествената мъдрост.  

Трябва да наблегнем на няколко момента от този живот в Камалока, които са особено важни и поучителни. Сред различните чувства, към които човекът се е прилепил в живота, е най-вече самото усещане за съществуване, усещането за живот, въобще радостта от живота, от това, че се намираме във физическото тяло. Ето защо главното лишение се състои в това да нямаш повече физическо тяло. Сега ще разберем ужасната съдба и страшните мъки на онези нещастници, които напускат живота със самоубийство. При естествената смърт разделянето на трите тела е сравнително лесно. Дори в случай на инсулт или друга бърза естествена смърт отделянето на тези висши членове един от друг всъщност отдавна е подготвено; те се отделят лесно и тогава липсата на физическо тяло се понася лесно. Но в случай на такова насилствено и внезапно отделяне от тялото, каквото е самоубийството, когато всичко е все още здраво и станилни свързано, веднага след смъртта рязко се усеща лишаването от физическото тяло, което причинява ужасни страдания. Това е ужасна съдба. Самоубиецът се чувства така, сякаш е бил издълбан, и сега започва едно ужасно търсене на внезапно отнетото физическо тяло. Нищо не може да се сравни с това.

Някой може сега да каже: самоубиецът вече не е бил привързан към живота, иначе не би го отнел сам. - Това е заблуда, защото именно самоубиецът е твърде привързан към живота; но тъй като животът вече не му предлага задоволяване на обичайните му удоволствия, тъй като може би човекът е бил лишен от някои неща поради промяна на обстоятелствата, той отива на смърт и затова липсата на физическото тяло сега се усеща невероятно силно.

Ала животът в Камалока не е толкова труден за всички. Този, който не е бил силно привързан към материалните удоволствия, разбира се, по-лесно ще свикне с лишаването си от тях. Но и той трябва напълно да се откъсне от физическия си живот, защото животът в Камалока има и друг смисъл.

По време на живота си човек извършва не само неща, които му доставят удоволствие, а и живее тук заедно с други хора и същества; съзнателно или несъзнателно, умишлено или не, той причинява на хората и животните радост и страдание, удоволствие и болка. С тях той също се сблъсква отново при преминаването през периода на Камалока и се връща на мястото и в момента, в който е причинил болка на други същества. Някога аз съм накарал другите да изпитат болка, сега трябва да изпитам същата болка в собствената си душа. Цялата болка, която някога съм причинил на друго същество, сега трябва да преживея в собствената си душа. Аз съм, така да се каже, вътре в човека, вътре в животното и научавам какво е изстрадало другото същество чрез мен, а сега аз самият трябва да преживея всички тези мъки и болки. 

От тях не може да се избяга. Това обаче не е резултат от кармата, а само от откъсването от земното. Камалоката на извършителите на вивисекции е особено страшна. Теософът не трябва да критикува това, което предлагат световните явления, но може да разбере как съвременният човек може да стигне до такива неща. През Средновековието никой не би си и помислил за вивисекции, а в древността всеки лекар би сметнал за най-голяма глупост да се унищожава живот, за да се опознае живота, защото е вярно, че дори през Средновековието голяма част от хората са били ясновидци, а лекарите са можели да прозират в хората и да виждат какво в тях е увредено и какво им липсва. Парацелз например е можел да вижда през физическото тяло. Но е трябвало да дойде времето на материалната култура, когато ясновидството се е загубило. Това се наблюдава особено при днешните лекари и учени-естественици, а вивисекцията е последица от него. Ето защо тя може да бъде разбрана, но никога извинена или оправдана.Последиците от такъв живот, в който са причинени страдания, са неизбежни:  

След смъртта си самият вивисектор трябва да преживее точно всички мъчения, които е причинил на животните; душата му е сякаш вътре във всяка болка, която е причинил. Неговата непреднамереност, оправданието с науката, „добрата цел“, не са извинение. Законът на духовния живот е безкомпромисен.

Колко дълго човек остава в Камалока? Една трета от живота си. Ако някой е на седемдесет и пет години, престоят му в Камалока ще продължи около двадесет и пет години. 

Какво се случва тогава? Астралните тела на хората са много различни по цвят и форма. Астралното тяло на примитивния човек е пронизано от всякакви образувания, от нисши инстинкти; то има червеникаво-сив основен цвят с червеникаво-сиви излъчвания и не се различава по форма от това на някои животни. Съвсем различно стои въпросът при един образован човек, при идеалист като Шилер, или светец като Франциск от Асизи; те са се отрекли от някои неща, облагородили са инстинктите си и т.н. Но колкото повече човек работи върху себе си от своя Аз, толкова повече излъчвания излизат от синкавата сфера, центъра на Аза; тези излъчвания означават сили, чрез които човек придобива контрол над астралното тяло. Затова може да се каже, че човекът има две астрални тела - една част, която е останала с животинските желания и друга част, която самият човек е изработил в него. 

Когато човекът премине периода на Камалока, той е узрял да издигне облагородената част на астралното си тяло от долната част. Тази долна част остава, а той изважда от нея това, което е направил от себе си. При дивака и по-ниско културния човек голяма част остава като нисше астрално тяло, а при образования човек остава по-малка част. Например когато Франциск от Асизи умре, остава много малко и се изважда едно мощно, извисено астрално тяло, защото той е работил много върху себе си. Това, което остава, е третият труп на човека: нисшите влечения и инстинкти, които човекът все още не е облагородил. Оттук нататък този труп се носи навсякъде в астралното пространство и от него се излъчват много вредни влияния.

Това е и второто нещо, което може да се появи по време на спиритичните сеанси. Този астрален труп често остава дълго време запазен и може да се прояви чрез някой медиум, а хората често вярват, че е дошъл самият починал, обаче това е само неговият астрален труп. Сякаш като в черупка той съдържа нисшите инстинкти и навици на починалия; той може и да отговаря на въпроси, да дава информация, може да говори и да бъде точно толкова разумен, колкото е бил разумен и нисшият човек. В резултат на това възникват много заблуди. Ярък пример за ъова ни предлагс брошурата на спиритиста Лангсдорф 1, в която той твърди, че е имал среща с Елена Блаватска. Идеята за прераждането въздейства на Лангсдорф като червена кърпа на бик. Той иска да направи всичко по силите си, за да опровергае това учение; ненавижда Блаватска, защото тя го е преподавала и разпространявала. И сега той разказва в тази брошура, че бил призовал Блаватска и че тя му била казала не само, че учението за прераждането е погрешно, но и колко много съжалявала, че го е преподавала. Всичко това може и да е вярно, само че Лангсдорф е призовал не Елена Блаватска, а нейното нисше астрално тяло и е задавал въпросите си на него. А че това нисше астрално тяло на Блаватска е отговорило по този начин, вече е съвсем разбираемо, когато се знае, че в първия период на своето развитие в „Разбулената Изида“ тя наистина е отхвърляла и се е борила срещу учението за прераждането. Самата тя се е издигнала в познанията си, но нейната заблуда е останала в астралната й обвивка.

Този трети труп, астралната обвивка, постепенно се разтваря и е важно да е напълно разтворена, когато човекът се завърне в нова инкарнация. В огромното мнозинство от случаите това става. Но има и изключения, когато човек се преражда прекалено бързо, преди астралното му тяло да се е разтворило. Тогава това създава трудни ситуации за този човек, ако при повторното си въплъщение той завари собственото си астрално тяло, което все още съдържа всичко, което е било все още несъвършено в предишния му живот.

---------------

1 Георг фон Лангсдорф, Фрайбург, е известен като преводач и публицист в областта на спиритизма в края на XIX век. Вж. по този въпрос Карл Кизеветер, „История на съвременния окултизъм“, Лайпциг, 1891. Не е възможно да се определи коя брошура има предвид Рудолф Щайнер тук.

 

Категория: История
Прочетен: 3163 Коментари: 0 Гласове: 10

Лекция на проф. д-р Петер Селг, изнесена на 13.9.2023г. пред акушерки по време на годишната конференция на Медицинската секция на Гьотеанума

Волфганг Шад, един много важен антропософски учен, който почина неотдавна, публикува в Щутгарт книгата „Изгубената половина на човека“. Някои от Вас навярно я познават - това са изследвания върху плацентата и аз искам да говоря за тези изследвания, но днес ще го направя в една по-широка перспектива.

Самият аз не съм специалист по този орган на човешките обвивки, но бих искал да опиша малко от пътя на човешката душа към тези обвивки, който всъщност дава на всяко новородено дете възможността да съществува. Смятам, че е прекрасно това, че всички вие, дошли от много страни на тази конференция, вършите работа за този път към живота, и то със съзнанието за наличието на един вид задно помещение, тоест, че раждането не започва от нищото, а по-скоро с него завършва, съотв. се трансформира или метаморфозира една дълга история. 

В края на Първата световна война Рудолф Щайнер разказва как от около седем години, т.е. от около 1912 г. насам, е наблюдавал промяна в лицата на новородените. Той констатирал, че нещо в тях се е променило и описва детските души, дошли на Земята през 1919 г., като казва, че зад усмивките на тези деца, които започвали тогава земния си път, често се криел израз на меланхолия, сякаш навлизали в живота, преминавайки през големи препятствия и спънки. Той също така описва едно изражение на скрита тревожност, на колебание и по думите му това тревожно колебание се засилвало при новородените и се появявало силно безпокойство. И според него, ако това нещо продължавало, в бъдеще децата щели да се раждат, треперейки. Сега през XX век вече имаме описанието на децата с хиперкинетично разстройство и тяхното голямо безпокойство е основен проблем в детската психиатрия. 

И може би това безпокойство започва много рано като израз на определена тревога, като израз на определена пречка. Учудващо е, че Рудолф Щайнер не казва, че това се дължи на Първата световна война. Бихме могли да останем с впечатлението, че ако някой е роден в Средна Европа през 1919 г., той е наблюдавал от духовния свят една война, продължаваща четири  години. Това би могло да го накара силно да се разколебае дали да започне земния си път, но в духовно отношение често нещата не са толкова прости и не винаги очевидното е причината. Щайнер изтъква, че тази несигурност на душите, които започват живота си наново на Земята, се основава на срещи в света на духа с починалите, с хората, които са видели XIX век - разцвета на материализмавремето, когато Европа преживява огромна индустриализация и механизация, голям напредък в естествените науки, но и трансформация на обществото в индустриално, в общество на постиженията. Това е век, в който човешките ценности все повече намаляват, а се увеличават икономическите и технически ценности, водещи до обедняване на душевното пространство. Много хора тогава са вярвали в прогреса и наистина са имали почти религиозно отношение към естествените науки, към постиженията на техниката, сякаш започвал раят на Земята. Дори и в медицината нагласата в началото на ХХ век е била, че в бъдеще няма да има повече болести. Не само войната е заблудила много хора, те са били част от XIX век - века на толкова много надежди - който обаче не приключва добре. Рудолф Щайнер описва срещи между неродени души и хора, които тогава са завършили земния си живот и по същество са гледали назад към една опустошена биография, но биография под знака на онова време. Той разказва също така, че тези неродени души са знаели, че тенденцията на технологиите и индустрията не само ще се засилва, но и че XX век ще донесе катастрофална връзка между силите на човешкия интелект и злото.

Това е много важна мисъл - че силите на човешкия интелект се свързват със злото. И новородените са изпитвали страх от този свят, в който са навлизали. Днес знаем, че ХХ век е векът на оръжията за масово унищожение, а също и на геноцида, в който злото властва с огромна интелигентност и изтънченост. От 1912 г. насам, както го описва Рудолф Щайнер, това е можело да се види в децата

Далеч е от нашата тема, но любопитно е, че през 1919 г. Щайнер открива Валдорфското училище, т.е. то е било за деца, които всъщност са родени от 1912 г. нататък. Училище, чиято най-дълбока задача е да свърже човешкия интелект със силите на доброто, като противодействие да създаде едно движение, сърдечно мислене, връзка между морала и интелекта чрез цялата учебна програма, чрез социалната организация на Валдорфското училище - като място за подготовка за това как да бъде намерено доброто.

Исках да спомена това в началото, защото така ще стане ясно колко оспорвана битка се води за портата, през която човекът навлиза в живота и какъв дълъг период на подготовка има преди това.

Преди да премина към темата за обвивките, бих искал да кажа няколко думи за това дълго пътуване на човешката душа към раждането. Според антропософския възглед този път започва от последната смърт. За хората, които са далеч от антропософията, твърдението, че има път между смъртта и новото раждане, е нечувано, въпреки че броят на хората по света, които вярват, че в човека има нещо безсмъртно, е голям и все повече расте. И въпреки това не е голям броят на хората, които вярват, че последният живот на Земята е смислен и последователен път към следващия, тоест, които не само вярват в прераждането, но също и в кармата - тази стара индийска дума за съдбата. Щайнер винаги е говорил за прераждането и кармата и тайната е, че понятието карма означава, че аз приемам това, което идва от последния живот като резултат, но също и като провал, като изоставане и го трансформира в следващия живот. 

Обаче това не винаги е било така. Рудолф Щайнер описва период от еволюцията на човечеството, когато вече е имало прераждане, но все още не е съществувала възможността за пренасяне на грешките от един живот в следващия. В антропософията се знае, че такова нещо съществува, но то е било израз на историята на съзнанието, а също и на тялото, че тялото е станало носител на съдбата. И така, не е голям броят на хората по света, които са на мнение, че съществува съдбовен път от смъртта до новото раждане, изпълнен със смисъл. Има много повече описания от Рудолф Щайнер на този път, отколкото биографии, има описания на тази важна отсечка от пътя, с чийто край вие като акушерки се занимавате, защото от антропософска гледна точка това, с което се занимаваме през деветте месеца на бременността, е до известна степен последният участък от дълго подготвяния път и характеризира този път. 

Бих искал да се спра само на няколко етапа от него. Това е път, по който индивидуалността, душата, която се въплъщава, никога не върви сама, а е заобиколена от други души, но най-вече от добри духовни сили. Мисля, че с нашето земно съзнание ние дори не можем да си представим колко интензивно човешката душа е свързана с йерархиите между смъртта и прераждането. Започва се с ангелите, които всъщност са водачите през прага на смъртта и те ни предават и остават с нас, а след това и с много по-висшите йерархии и както казва Рудолф Щайнер, ние живеем в тези същества, живеем не само с тях, но и в тях. Степента на безкористност, която постигаме в живота, е нищожна в сравнение с това, което имаме между смъртта и новото раждане, където наистина живеем в другия, но този друг може да бъде и ангелско същество - както описва Щайнер - това е пътят към йерархиите и заедно с тях към този велик космос през планетарните сфери. 

Щайнер описва това пътешествие в много свои лекции и особено през 1923 г., преди 100 години. Има великолепни описания в различните цикли лекции. Човек преминава през тези планетарни сфери и може би само през първата от тях малко по-интензивно, защото тя е и последната, през която той преминава отново, когато се завръща на Земята. Това е тайнствената Лунна сфера. Луната, по-точно лунните сили, влияят на всички нас както в нощ с пълнолуние, така и при новолуние. Този спътник на Земята е една дълбока загадка и по отношение на този съдбовен път Рудолф Щайнер казва, че ние като човешки същества не можем да влезем толкова лесно в духовния свят с това, което носим със себе си като съдбовни трудности след края на земния си живот. Многото ситуации, в които сме наранили други хора, в които не сме изпълнили задачите си, редица трудности, които са твърде тежки, за да бъдат действително приети в този космос на светлината и лекотатание оставяме зад себе си като пакет, който е прекалено тежък, за да го отнесем в пътуването си към сферата, която е най-близо до Земята в духовен смисъл, а не във физически - в сферата на Луната Пакетът обаче ни очаква и при повторното ни пристъпване към Земята, а това са кризисни моменти на инкарнацията. След това Щайнер продължава с описанието на това, което се случва при преминаването през сферата на Меркурий. То е изключително интересно от медицинска гледна точка. Може би само една дума за него - Рудолф Щайнер казва: “Не вярвайте, че влизате в духовния свят като здрав човек. Можете да съблечете болното си земно тяло, но това не ви прави напълно здрави, защото душата ви е преминала през всички последни болести и тези болести също оставят своя отпечатък върху нея.” Малко са хората като Кристиан Моргенщерн, за когото Щайнер казва, че се е отправил към смъртта в отлично душевно здраве, макар и с много болно тяло. При огромното мнозинство от пациентите, за които ние като лекари се грижим, душевният живот е оцветен поне донякъде от тежките болести, през които те преминават. Щайнер казва, че в сферата на Меркурий човекът бива изкупен, освободен от последиците на болестта, която е носил със себе си в душата си до този момент. След това душата преминава през сферата на Венера, където много сили на любов идват да я посрещнат, човекът е станал малко по-малък, оставил е зад гърба си съдбата, преживяванията си на болестта. Той трябва да бъде обгърнат в обвивка от любов, както Щайнер описва най-дългото време след смъртта.

След това човек преминава през Слънчевата сфера - една сфера на чиста доброта, както великолепно я описва Щайнер. Там живеят йерархии, чиито единствен фокус е върху добрите сили, които ние сме носили в душите си по време на земния си живот. По-голямата част от него се е оказала различназнаем, че в живота си ние сме планирали отлични неща, но повечето от тях не са се реализирали. Ако тези наши идеали не са въздушни замъци, а истински идеали, съществата от първата и втората йерархия гледат към тях и е важно, че те също гледат към доброто, което носим в себе си, към нашата нравственост.Това е преди всичко много голямо приветствие, защото по принцип всички ние ще си отидем един ден, дори и тези от нас, които са тук в Гьотеанума днес, с усещането, че животът не е завършен, смъртта е дошла в християнския смисъл, но не всичко е завършено. Животът е фрагмент и винаги ще си остане такъв. Волята е била много по-велика от това, което човекът е постигнал, волята надвишава човека. Според Щайнер именно волята е това, което извежда човека от земното тяло, дори и ако болните възрастни хора се чувстват слаби и трудно ходят, преди да приключи животът им. Така че несъзнаваната илисвръхсъзнаваната воля присъства много силно и тази воля е знаеща. Ето защо ние осъзнаваме, че вече не можем да направим нищо в този земен живот, а трябва да потеглим към други сфери. Колкото и болезнено да е често пъти за оставащите да пуснат близкия си да си тръгне от тях, тази добра воля се вижда в сферата на Слънцето и се подготвя нещо, което вече засяга по-пряко областта на акушерството. Подготвя се нещо, което Рудолф Щайнер нарича "духовен зародиш на бъдещия организъм"един вид духовна форма на това, което някога отново ще се превърне в човешко тяло. Тя се тъче там от висши йерархични духове. Има величествени описания, които Рудолф Щайнер разгръща в своите лекции. На едно място той казва, че най-великото нещо, което някога е било постигнато в космоса, е да се проектира едно бъдещо човешко тяло, но не просто първично тяло, така да се каже, а тяло, което след това ще стане носител на съдбата за смислено продължение на последния живот на ЗемятаТова е духовниятзародиш на тялото, обаче в него трябва да се включат и мъките, които ще са необходими, за да можечовекът да изживее съдбата, специалните таланти, специалните способности, за да може да изпълни призванието си.

Ако професията на акушерката е била поставена на пътя ви, то тогава са били положени грижи и за това вие да имате умения за нея, като те стигат и до физическата същност на това, което ни очаква, тъй като задачата също изисква умения, и то не са само душевни, а душевно-физически умения.

Оттук става ясно също, че около този духовен зародиш на бъдещото тяло вече се изтъкава част от биографията. Има едно разтърсващо описание от Рудолф Щайнер, който казва, че в Слънчевата сфера първата йерархия ни показва нашия бъдещ живот в образи. Ние сякаш се намираме в зала, но на сцената не се разиграва евритмия, а образите на нашата бъдеща биография. Като акушерки, като хора, които работят в тази област, вие също може би сте се чудили понякога, а и аз съм се учудвал колко силно утвърждаватсъдбата си пациентите. Често има тежки събития, които трябва да се припомнят. Самият аз работя в клиничната детско-юношеска психиатрия, където има много тежки травми, злоупотреби, много удари на съдбата, които са били нанесени на хората и винаги съм се възхищавал на моите пациенти, че много от тях с терапевтична подкрепа успяха да кажат "да" на живота си.

Задачата на медицината и на работещите в нея е именно да насърчават хората да кажат "да" на това, което им е било причинено, колкото и да е трудно. И особено в областта, която споменах, често се налага да се премине през пълно отхвърляне. Ако някой е бил малтретиран, той първо трябва да се научи да отхвърля всичко, което му е било причинено, за да успее в някакъв момент да каже "да" на собствения си живот.

Е, в областта на акушерството е различно, но и тук има трудности и често може да се изненадате, че пациентите приемат съдбата си. Щайнер обяснява, че хората не биха били в състояние да го направят, ако в някакъв момент в миналото не са приели тази трудна съдба дълбоко в себе си във фазата на предродилния живот. Много интересна е мисълта, че това е залегнало дълбоко в човека, който въобще стига до раждането си и че той първо е получил един вид подготовка за това, което го очаква, и то все още по време на отдалечаването си от Земята, защото това, за което току-що говорих, е преминаването през сферите нагоре от Земята, което стига далеч отвъд Слънцето до повратната точка. Щайнер нарича мирова полунощ” момента, когато по същество се извършва обръщане към Земята. Това е много специален момент, тъй като дотогава човешката душа се враства в космоса и после настъпва метаморфоза, един вид обръщане назад. 

Сега ще пропусна другите сфери след Слънчевата сфера, след които става приближаването към този момент. Всъщност нас ни интересува времето преди раждането и затова съкращавам силно описанието. Щайнер разказва за този зараждащ се копнеж по Земята, може да се каже и по собствената съдба на Земята, а в христологичен аспект - копнеж по Земята като място на Христос, защото от Мистерията на Голгота насам Земята е мястото, където се разгръща тази съдба, съпровождана от Христос.

Във всеки случай тази душа след врастването си в Космоса се обръща назад, разбира се, не от егоистични сили, а под опеката на добри сили, и е толкова интересно какво казва Рудолф Щайнер: Когато се случи обръщането назад, тогава се вземат решения за времето на новото раждане, после за мястото на раждането и след това за родителите. В общи линии в този ред и, разбира се, няма да го разглеждаме, но това е много интересно време. Наистина е изключително важно кога сме се родили, в кой век или дори в кое десетилетие на кой век, а след това, разбира се, има огромно значение дали сме се родили във Финландия или в Бразилия, в Намибия, в Тайван или в някоя швейцарската долина. Вече има огромни промени във всичко онова, което ни очаква като облик на биографията. До известна степен то трябва да бъде решено при този преглед. Никой човек не би могъл да реши това за себе си, защото не става въпрос за принципа на удоволствието, а за смислено цяло и това трябва да се реши не само за един човек, а за толкова много хора

Веднага ни прави впечатление, че никой не може да реши това, освен божественият духовен свят, но той взема тези решения за времето и мвстото и след това за родителите, или, както често е казвал Рудолф Щайнер, за потока на поколенията, защото не става въпрос само за двамата родители, а те на свой ред имат родители, които имат родители. По принцип душата взема решение в полза на една двойка и нейния произход. Тя се чувства особено привлечена от родителите дълги векове, преди да се осъществи зачеването. Подобно нещо очевидно е подчинено на друга логика, логиката на любовта, логиката на духовния свят. Ала само възможността да си помислим, че любовта на родителите към тяхното дете е своеобразен отговор на любовта на това дете към тези родители, е нещо колосално, нещо величествено, как толкова много идва от тази душа. Така е и в нашите биографии, ако се запитаме какви способности дължим на родителите си, а също и какви трудности сме срещнали покрай тях, съвсем не в смисъл на това, което те са ни причинили…

Ако погледнем по-общо и проследим какво се случва благодарение на децата в рамките на биографията ни, ще видим, че се проявява един истински импулс, не само пасивно се зачева дете, но има импулс за действие. Животът на родителите се променя и много други неща се променят в резултат на приближаването ни към Земята. Не е лесен този обратен път на постепенно приближаване до Земята. Особено трудно става в Лунната сфера.

Това са дълбоко загадъчни процеси, които и до днес не са споменати в нито един учебник по ембриология. Рудолф Щайнер ги описва на различни нива. От една страна, той разказва, че завръщайки се на Земята през Лунната сфера, ние се сблъскваме с бремето на нашата съдба. Може да се каже, че с това дълго пътуване сега сме подготвили и тялото, което е предвидено за нас като съсъд. Но досега то е било сякаш защитено и сега в Лунната сфера наистина към нас приближава бъдещата земна съдба, която може да ни изплаши.

Междувременно знаем от интензивните отделения, от грижите за умиращи хора, че казаното от Рудолф Щайнер е вярно - на прага на смъртта има ретроспекция и изведнъж изникват образи. Много хора са преживели в етапа близо до смъртта си, че изживеният им живот се изправя пред тях. До ден днешен е малко известно, а и много по-трудно да се наблюдава в болниците, че съществува панорама от образи и преди раждането, и по-точно там, където се минава през Лунната сфераТам се случват много тайнствени неща - както казва Щайнер, духовната душа идва и организира своето етерно тяло от всички възможни космически съставки. Той описва това много силно във връзка с Ефес, в смисъл, че в такива мистерийни центрове е съществувало познание за тези неща, за формирането на етерното тяло. Това е чудно събитие, но с него е свързан и този свят от образи, на който човек наистина трябва да каже отново "да". Космически той вече е казал "да", но земното "да" е много по-трудно и всичко се случва около момента, в който земната яйцеклетка и сперматозоидът се съединяват. На земен план се извършва зачеването, но духовната душа на бъдещото човешко същество, търсещо етерната си обвивка, все още е доста далеч от нея и може да се оттегли. Мисля, че според сегашните преценки при около 70% от оплодените яйцеклетки не се стига бременност. Толкова много зародиши не се развиват и медицината недоумява защо това е така. Може би защото мнозина, които не могат да приемат тази панорама, този земен живот, се разколебават. Щайнер описва една много трудна ситуация, включваща състояния на шок, при които човек може да бъде наистина разтърсен, може би след това той ще продължи нататък, но съществените елементи някак си се разединяват и накрая той започва биографията си, но в състояние на шок, чиято предистория е именно този момент от времето.

Сега вече преминаваме в известен смисъл към практиката, защото това е моментът, когато всъщност започва животът, който проследяваме в ембриологията с мисълта, че духовните обвивки са все още далеч, духът на човека е все още далеч, но той се приближава, идва все по-близо. Ние се опитваме да видим формиращия се човек в тези зародишни стадии. Това не е лесно, когато четете учебниците по ембриология, знаете, има яйцеклетка, сперматозоид, морула, бластула.

Щайнер казва, че ембрионът постепенно ще се превърне в носител на това, което тепърва ще дойде, но той вече има пълното достойнство, защото духовният зародиш вече е свързан с него. Това е много трудна идея. Този духовен зародиш на бъдещото тяло се свързва с оплодената яйцеклетка, докато душата, Азът и етерното тяло съвсем постепенно се врастват в нея. Но това също така означава, че този първи етап вече притежава високо космическо достойнство. Знаете как хората в наше време се отнасят към него, почти индустриално, а той по принцип вече е резултат от много висш космически процес на ставане, дори и да не можем да кажем, че духовната душа наистина вече живее в него. 

Сега се приближаваме към тези етапи, които стават все по-видими на Земята, а също и към тайната на това същество на обвивките, което представлява човекът. Тези човешки членове се намират близо до майката и зародишът се развива. Щайнер често е наричал третата седмица, 21-вия, 22-рия ден, много специален момент. Знаем, че след зачеването започва да бие сърцето, което също е нещо много специално. В мен винаги е предизвиквал голямо удивление фактът, че сърцето на детето - разбира се, трябва да се каже плода или ембриона - сърцето на възникващия телесен зачатък се формира извън тялото и след това се спуска, с други думи имаме descensus chordis, както се казва на латински, и след това се обединява с формирането на тялото. Изключително интересно е, че това сърце отговаря не само за кръвообращението на този малък ембрион от 21-ия ден, но и за кръвоснабдяването на нещо, което е много по-голям - хориона. Това същество, което всъщност заобикаля цялото зародишно мехурче, частично се кръвоснабдява в ранните етапи от сърцето, което се спуска в детето. 

И така, сега се приближаваме до момента, който вие всъщност добре познавате от своята работа - тези обвивки. Но аз вярвам, че трябва непрекъснато да имате предвид - не в практическата ежедневна работа, но може би в някоя вечерна или сутрешна медитация - че това, с което се занимавате в акушерството, например плацентата, има огромна история на развитие и, както казва Рудолф Щайнер, първото човешко тяло всъщност е това, което се ражда като плацента. То умира и се създава ново тяло. Това същевременно е тайната на едно тяло, което се ражда и друго, което умира.

И тук се сблъскваме със старите въпроси - как всъщност да се погребва плацентата, органът, който се образува от този хорион, този орган, създаващ пространство. А плацентата, както знаете по-добре от мен, е нещо удивително. Тя е органът пар екселанс, който може всичко. Тя е сърце, черен дроб и далак в едно,отговаря за храненето на детето, за затоплянето, за кръвообращението, за всичко. За разлика от нашите телесни органи тя не е специализирана, не навлиза толкова дълбоко в земния план, където става специализацията, а остава космическа. Тя не навлиза и в нервната система, няма нервни клетки, не е невронна, което е силно свързано със Земята, а остава хормонална, космическа. Плацентата е изключително безкористен орган - тя се оттегля в степента, в която зараждащото се тяло е способно да поеме само функцията си и остава хормонална, космическа. Един изключително безкористен орган, който емодел на успешно майчинство или родителство. Ние също би трябвало да се оттеглим, когато осъзнаем, че детето може да е самостоятелно, което не е лесен процес от педагогическа гледна точка. В плацентата живее безкористността като вид космическа добродетел. Тя е силно доминираща и безкористна, в същото време се държи свободно от Земята. И дори там, където в процеса на формиране на детското тяло от 7-та седмица нататък започват процеси на минерализация, тя остава далеч от минерализацията, т.е. ние наистина навлизаме в земния план. И може би знаете, че в процеса на формиране на детското тяло сезапочва с ключицата, където може да се открие първата минерализация. Ключицата окончателно се вкостява на 25-годишна възраст. Това е последната завършена кост, първата и последната.

Но в плацентата няма минерализация и това, което върви ръка за ръка с минерализацията по определен начин в човешкото развитие, е поляризацията в областта на пола. Тя не е причинена от минералите, но е стъпка към толкова дълбоко въплъщаване на Земята, че човек трябва да вземе решение. Решението отдавна е взето, макар че днес то все повече се предоставя на децата и вече ги питат от какъв пол биха искали да бъдат…

Това е много интересно - имаме от една страна минерализация, а от друга - поляризация. Плацентата няма пол, тя не участва в тази стъпка, което е много любопитно. Също и процесът на умиране не започва след раждането, а забелязваме увеличаващи се процеси на деградация в плацентата, които могат да започнат и прекалено рано. Рудолф Щайнер казва, че преди да навлезе постепенно в тялото, Азът на човека, истинският Аз на човека, живее в хориона, всъщност в плацентата.

Преди малко описах пътя между смъртта и новото раждане, това, че сме извън себе си, че живеем с отдаденост в йерархиите, но не се превръщаме в йерархии, защото Азът на човека е при серафимите, той е Аз на сферите, Аз на обвивки, който без да губи себе си, може да бъде в другия. Това е космическо изкуство. На Земята ние го практикуваме в любовта, бидейки в другия, без да губим себе си. 

Този космически висш Аз се спуска до хориона, до плацентата. Земният аз става все по-силен от сърцебиенето, което означава, че едно измерение на Аза се премества в тялото, а друго остава, така да се каже, периферно. Това е много интересно. Астралното тяло прави нещо подобно и отчасти се премества в така наречените алантоиди, а отчасти остава космическо, което означава, че тези така наречени обвивки са като един вид физическа телесност за висшите членове, които по-късно навлизат в тялото, но никога не напълно поради своето космическо измерение.

Очевидно древните култури са знаели това, защото в книгата на Волфганг Шад „Изгубената половина на човека“ има снимка на египетска плоча от 3100 г. пр. н. е., на която се вижда фараон в цялото му достойнство на владетел и пред него начело на процесията се носят символите на фараонската му власт в различни форми. Но символът, който е най-близо до него, е мумифицираната му плацента, в известен смисъл неговият космически Аз, съотв. това, което е останало от органа. Погрешно е да се търси космическият Аз по-късно в плацентата, но някога тя е била като негов отпечатък. Толкова е била ценена, че са я мумифицирали и са я носели пред човека. Може да се каже също, че това, което е вървяло пред него към земния живот, висшият Аз, подготвя пътя на земния аз, така че той да намери своето място. 

image

Палетата на Нармер, открита при разкопки в храма на Хор, за която се споменава в доклада, е направена от шифер и има височина 64 см.

image

На този фрагмент от палетата в маркирания участък се вижда носачът с мумифицираната плацента и висящата от нея пъпна връв.

В талмуда от V в. от н.е. също е описано нещо подобноче фараонът въплъщава слънчевия принцип, а плацентата - лунния. Волфганг Шад описва също как в древния Египет висшите фараони са имали като място за погребение две пирамиди - едната за тялото им, а другата - за мумифицираната плацента. За нея била издигана цяла пирамида. Християнството започва да смята тези традиции за варварски и езически и в определен момент от развитието си ги изкоренява. Църковното християнство води един вид борба с космическия човек. Интересното е, че до IV век основният празник на християните е бил денят на Богоявление, когато духът на Христос влиза в тялото на Исус от Назарет. Богоявление се е празнувало през нощта на 5-ти срещу 6-ти януари в земите на днешен Израел край река Йордан и другаде с нощни празненства. След това обаче църквата решава, че ще празнуваме Коледа и премахва гностическия, езически празник Богоявление. Съзнанието на човечеството се насочва към младенеца Исус в яслата, когото всички обичаме и на когото дължим много, обаче в същото време става опасно засенчване на космическо-духовната част на човека и на човека-Христос. Разбираемо е, че църквата отменя Богоявлениеили да речем ритуала на погребението, защото дълго време плацентата е била достойно погребвана на специално място. След това обаче обичаят е бил заклеймен като вещерски култ, като демонизъм и т.н. и по същество е бил премахнат. Смъртта и раждането, роденото тяло, носителят на живота и тази друга телесност на обвивките, това е, с което вие имате работа. Детето и плацентата, този велик момент в родилната залатази двойственост на процеса.

Би било погрешно да спрем да действаме от чисто страхопочитание, защото за плацентата също трябва да се направи нещо, но не мисля, че е правилно да я превърнем отново в едва ли не олтарно тайнство. Въпреки това знанието или поне представата, отношението към за нея, би било от полза за детето. Култ към плацентата би бил нещо странно в XXI век, но е важно да се знае за нероденото състояние на детето. Голяма част от детето все още принадлежи на космическите сферитова ние го преживяваме като родители, като спътници на новороденото. Щайнер казва, че подражанието е това, което продължава да трепти от пренаталния живот. Този космически жест трепти години наред и той е част от вълшебството на децата. Ние осъзнаваме, че те са толкова различни от нас възрастните. Нещо идва с тях от небето на Земята и в този смисъл то не умира с плацентата, а те го вземат със себе сиВ известен смисъл това е висшият Аз на детето, в който то много силно живее. За мен като баща винаги е било поразяващо да видя как малките деца гледат към родителите си, защото ако си достатъчно самокритичен, ще си кажеш: Би било хубаво, ако ти си наистина този, към когото детето гледа. Това, което носиш в себе си като бащински образ, е по-велико от ежедневното ти съзнание. Любовта, която те проявяват към теб, е по-голяма от тази, която ти си заслужил с всичките си педагогически слабости. В един момент обаче осъзнаваш, че те виждат повече, имат по-широк поглед и това не е утопия, не е някакъв идеал за баща, а те наистина живеят в сферата, в която твоят висш Аз също е у дома си. Това е нещо изключително велико - че самите деца ни напомнят за нашия висш Аз, т.е. те носят нещо със себе си и то вече не е свързано с плацентата. 

Волфганг Шад пише, че ние като хора сме само фрагмент и сега си търсим нови обвивки. Първата обвивкаса родителите, дори и детето да е голо, то е е защитено от майката чрез акушерката, а сравнително скоро след това ние имаме нужда да го увием в плат и дрехи. Волфганг Шад споделя следния възглед: Фактът, че изобщо се обличаме, е свързан със загубената обвивка на човека. Разбира се, това не замества плацентата, която сме изгубили, но е сякаш търсене на заобикалящото пространство, което носим толкова дълбоко в себе си. А нашият висш Аз е пространствен. Имам предвид тук и Гьотеанума като сграда, като същество, което ни обгръща, Антропософското общество, за което могат да се кажат редица лоши неща, но което е нещо велико като общество на хора, които се грижат за съществото АнтропософияС него могат да бъдат свързани най-дълбоки преживявания на общност…

Ако си припомним малко този път, който започва със смъртта и след това води обратно към живота на Земята и донася този космос, тогава вярвам, че уважението към обвивките начовека и момента на раждането могат да придобият съвсем ново измерение.

Сега бих искал да завърша с един текст за медитация, който Щайнер дава на Ита Вегман по повод празника на Рождество Христово, когато тя подготвя първата си клиника. Това става на 24-ти декември 1920 г. - точно когато сградата се преустройва, за да стане клиника. Едно от последните неща, които Ита Вегман иска, преди смъртта си, е това място да се превърне в родилен дом. Тя обаче не казва само, че има нужда от родилно отделение, каквото все още енямало, но и че трябва да се създаде място, където децата да бъдат приемани с достойнство. Това се случва в разгара на войната. 

Наскоро говорихме на една конференция за факта, че между 1943 и 1945 г.  в една барака в Аушвиц-Биркенау са били родени 1500 деца. Имало е една полска акушерка, Станислава Литинска, която се е грижила за всяко от тези деца с абсолютно уважение. Това се е случвало скрито от нацистите в тези ужасни бараки. Повечето от децата умирали след няколко дни или още в деня на раждането си, но Станислава Литинска е възстановявала пълното достойнство на раждането на всяко дете с помощта на майката и други жени. Някои от децата са живи и днес. Тъй че това е бил и един от последните импулси на Ита Вегман да създаде такова място за достойно посрещане на децата. Това не означава непременно да има перфектно родилно отделение, а да се създаде състояние на близост.

Ще прочета стиховете, които много от вас са чували често и тук в Гьотеанума:

Човекът е мост 

между миналото 

и битието на бъдещето.

Настоящето е момент,

момент като мост.

Дух, превърнал се в душа 

в материална обвивка,

това е от миналото;

Душа, превръщаща се в дух

в зародишни обвивки,

това е на път към бъдещето.

Схвани бъдещето 

чрез миналото,

надявай се за това, което става,

чрез станалото.

Тъй обхващай битието

във възникващото.

Тъй обхващай това, което става, 

в това, което е.

 

 

 

 

Категория: История
Прочетен: 2580 Коментари: 0 Гласове: 10
Последна промяна: 14.05 11:49
Отзив на Михаела Сузане Саладин, терапевт и антропософ от Цюрих, публикуван в „Ein Nachrichtenblatt“, Дорнах, извънреден брой от 19.2.2022г.

Следващото изложение има за цел да бъде принос към усилията за отговорно и балансирано обсъждане на Юдит фон Хале и нейната работа.

Когато преди няколко години се запознах с Юдит фон Хале, зад гърба си имах около 30 години, през които жадно попивах антропософията. Търсенето на задълбоченост в нея за мен винаги е било също и търсене на хора, които носят живия импулс в себе си и имат вдъхновяващо и импулсиращо въздействие. Такива хора откривах сред починалите, но сред живите намерих  само отделни личности, и то предимно далеч от утвърдените антропософски кръгове... 

Години преди това бях чула за една млада жена в Берлин, при която внезапно се появили Христовите стигми 1. Вероятно тогава не съм била достатъчно будна, за да наостря уши. Трябваше да минат още години на нови, по-тежки кризи и изпитания в живота ми, за да се промени това. Книгата на Гералд Хютер за деменцията беше събудила интереса ми на терапевт, а един приятел ми обърна внимание на друга книга по темата, която впоследствие също силно ме впечатли. Тя беше написана по начин, който ми се струваше, че свидетелства за живата духовна наука. Книгата пренасяше читателя на едно ниво, където не само буквите предаваха интересно и полезно съдържание, но където и самият живот пулсираше осезаемо. Авторката на книгата беше Юдит фон Хале. 2

Разбира се, не останах само с тази книга. Коя беше тази жена? - От полумрака изплува споменът, че вече съм чувала името й. Аха, Юдит фон Хале, точно при нея се бяха появили стигмите. Сега вече нищо не можеше да ме спре да продължа да изследвам въпроса. Изведнъж се събудих за отговорността, която идва с това, че на тази земя по същото време като мен живее човек, носещ белезите от пироните на Христос. Опитът от четенето на книгата, която тя беше написала, вече ми подсказваше, че стигматизацията й не изглеждаше нито да е болестно състояние, нито измама. Следващите книги, които прочетох, също ме убедиха с живото си и извънредно ясно изложение. Беше ми ясно, че трябва да се помъча да се срещна с нея. Привлече вниманието ми и фактът, че по същото време и моят съпруг се запозна с Юдит фон Хале, но от друг източник. След това за пръв път успяхме да я видим за кратко на един концерт в нейния антропософски клон в Дорнах.

Искахме да се запознаем по-отблизо с г-жа фон Хале. Темата за стигматизацията ни занимаваше много, чувствахме се отговорни да получим яснота, да проучим наистина какво означава този феномен. Затова решихме да работим с нея и нейната антропософска група, за да я опознаем по-добре. Когато се обърнахме към човека, който отговаряше за групата, имахме непланирана среща с Юдит фон Хале, която неочаквано продължи три вълнуващи часа. Юдит фон Хале на пръв поглед е обикновена на вид, стройна, на средна възраст, с динамични движения, с тъмна, средно дълга, къдрава коса, прибрана назад, сив панталон, сиво сако, топла и непринудена и човечна, много човечна. Вниманието и сърдечността, с които ни посрещна, бяха изключително трогателни.

Впоследствие прочетохме всичките ѝ книги. И първите впечатления се потвърждаваха все повече с всяка следваща книга и с всяко следващо, по-задълбочено четене. Точността на мисълта ѝ, стилистичното майсторство, огромните мисловни и съдържателни дъги, които тя простира, силата на думите, напредващас мощни стъпки, всестранната образованост, която демонстрира, обобщеният поглед върху различни нива, ангажираността за достойно продължение на одухотворяването на християнството - всичко това, както го преживяхме, ни говореше от една страна за голям интелектуален, научен и художествен талант, а от друга - за дълбоко преживяване, непосредственост и силно вълнение. Тук дишаше дух, говорещ на нашите собствени търсения, който се занимаваше със сериозните въпроси, които ни вълнуваха и го правеше по начин, който призоваваше нашето доверие.

В известен смисъл дори по-впечатляващо от книгите й беше да я видя по време на работа и докато изнасяше лекции. Човек можеше да наблюдава, и то не само да наблюдава, но и да съпреживява, да почувства: Всяка нейна дума - а тя обикновено говори свободно и с изречения, които са готови да бъдат отпечатани без редактиране - идваше от преживяването, всяка дума се отразяваше вълнуващо жизнена в чертите на лицето й. Брилянтният интелект се съчетаваше с дълбока топлота. Всяка дума - и това човек буквално го усещаше в помещението - говореше за проникната от мисълта непосредственост. А като слушател човек можеше да участва в това непосредствено преживяване по впечатляващ начин. Когато тя четеше текстове на Рудолф Щайнер, човек можеше да проследи по изражението на лицето ѝ незабавното прилагане на съдържанието в душата ѝ. В такъв момент си спомняхме за съвета на Рудолф Щайнер понятията да бъдат уплътнявани до яркостта на сетивното възприятие. Тук това ни беше нагледно демонстрирано. 

Силно впечатление ни направи и начинът, по който тя отговаряше на въпросите: Отговорът винаги попадаше в ядката на въпроса, както и в центъра на питащия. – При тези срещи истинността и дълбочината на тази жена се превърнаха за мен и съпруга ми в непосредствено преживян факт.

                                                                   *** 

Разбираемо е, дори е необходимо, когато имаме работа с хора, които представят резултатите от своите духовни изследвания, да се чувстваме длъжни да проверяваме достоверността на техните резултати и да се отнесяме много сериозно към тази проверка. Разбира се, това важи и за Юдит фон Хале. Но нещото, което ме кара да се замисля, е начинът, по който това се правеше и се прави в широки кръгове  а те за съжаление често са много влиятелни. Колко умствена енергия и интелектуална проницателност са изразходвани, само за да се опровергае Юдит фон Хале, да се отрече духовнонаучната основа на нейните изследвания! Разбира се, Рудолф Щайнер ни е призовавал да подлагаме на сериозна проверка дори и него; но той ни е дал и ясна насока за това: с непредубеденост, която е едно от така наречените "допълнителни упражнения". Той ни е призовавал към непредубедена проверка! “Проверявайте, проверявайте, но не пристрастно, а безпристрастно!" И това е, което според мен най-много липсва на критиците на Юдит фон Хале. Твърде често те проверяват по предварително установен ред.

Това, че на Юдит фон Хале - един напълно сериозен човек, който е дълбоко отдаден на антропософския импулс - е отказано правото да говори в Гьотеанума, е изключително трагично, както и фактът, че тя многократно е обвинявана в твърдения, които се оказват несъстоятелни, когато текстовете ѝ се четат внимателно и се отчита техният контекст. Текстовете ѝ са сложни, това подтиква хората да правят съкращения, които твърде бързо рискуват да предадат по-скоро лични мнения, отколкото това, което действително е било казано. Съзнателно или не, така се разпространява един напълно фалшив образ, който вреди на нейната работа.

В усилията ми да се доближа до феномена Юдит фон Хале и до естеството на нейните опитности ми помогна разграничението между два източника, които са в основата на нейните прозрения. Доколкото мога да преценя, това разграничение често се пренебрегва при изследване на научния характер на нейните твърдения. На преден план обикновено е осъждането на единия източник на нейната работа, а именно свръхсетивните възприятия на събитията и обстоятелствата около Мистерията на Голгота. Тези възприятия, както обяснява Юдит фон Хале, са се появили едва със стигматизацията. - Нейните описания на възприетото по този начин - и това беше много важно за мен - в никакъв случай не се характеризират по-малко от цялото ѝ творчество с голяма яснота и интелектуално проникване в това, което е било възприето.

Другият източник на познание "не е свързан със събитието на стигматизацията, а беше налице още преди нея. Той може да бъде описан като душевно-духовно съзнание отвъд прага на духовния свят". За мен, без съмнение, това са възприятията, които се появяват в резултат на пътя на духовно обучение, описан от Рудолф Щайнер.

За разлика от някои хора, аз не разбирам факта, че госпожа фон Хале започва да придобива този източник на своите прозрения още в ранна възраст като атавистично явление, а по-скоро го отдавам на обстоятелството, че очевидно тази инкарнация на Юдит фон Хале се явява вече нейна втора "антропософска инкарнация" 4, която е ярко белязана от травмата от пожара в първия Гьотеанум, получена в предната й инкарнация и от дълбокото изживяване на тази катастрофа за човечеството. Струва ми се, че е важно и необходимо да се включат подобни съображения във връзка с оценката на творчеството на госпожа фон Хале.

Следователно, от една страна имаме работа с предаването на свръхсетивно възприемани исторически факти, а от друга - с предаването на чисто духовни факти. Последните, а именно духовнонаучнитенаблюдения и прозрения, са били, както казва тя в центъра на нейния живот много преди събитието на стигматизацията: “От това мое същество, което се чувства изцяло вписано в езотеричните истини, изречени от Рудолф Щайнер, тъй като още в ранните си години съвсем естествено се е възприемало като нещо, изначално произхождащо от своя космически дом, от това мое същество - което е мое същество независимо от стигматизацията – се изричат езотеричните съобщения на лекциите… 5

“… Става въпрос за възможно най-точен "превод" на онова, което присъства и може да се възприеме като факт в духовния свят. Духовният човек може да има интуиции за тези космически факти, когато от другата страна на прага неговият Аз напълно се откъсне от астралното, така че той - т.е. Азът му - да навлезе в обективността. Всеки човек има впечатления от подобен вид по време на сън, но рядко успява да ги пренесе в дневното си съзнание. Трудна и поради това високоотговорна задача е да се превърнат тези обективни факти, които Азът е успял да възприеме от другата страна на прага, в истинско познание, което е точно толкова вярно, колкото чистото възприятие първоначално присъства като даденост. Отново и отново трябва да се проверява дали духовното възприятие действително съответства на понятието, на което то се приписва. Едва когато всички резултати издържат тази проверка, ученикът на духовната наука може да се чувства в правото си да предаде резултатите си като духовно познание." 6

Според мен тези твърдения са достатъчно свидетелство, че Юдит фон Хале безспорно отговаря на изискванията на антропософското духовно изследване. И централният въпрос за легитимността на резултатите от нейните духовни изследвания ми се струва, че е следният: Дали тези резултати са получени чрез легитимно преминаване на прага, а именно чрез реална среща с Пазителя на прага? Фактът, че отговорът на този въпрос е положителен, е описан от Юдит фон Хале по много впечатляващ и нагледен начин в нейната автобиография. 7

                                                                     *** 

Смятам, че ако за разбирането на Юдит фон Хале беше изразходвана толкова енергия, колкото за опровергаването ѝ, днес ние като антропософско движение с най-висша цивилизационна мисия щяхме да сме в съвсем различно състояние! Наистина ли още има какво да се предъвква в дебати, изпълнени със съмнения и критика, въпреки това, което вече е казано и написано многократно? Не е ли по-важно да изпитаме собствената си непредубеденост и да се постараем да намерим добронамерен подход, който желае да я разбере? В противен случай вратата ще остане затворена. 

Не намирам, че изследването на феномена Юдит фон Хале е било лесно за мен. Отговорността е твърде голяма. Днес вече аз нямам обективна причина да поставям под съмнение нейните духовни прозрения. За мен е показателен фактът, че Юдит фон Хале се обръща към нас, антропософите, в тези дни, когато кулминацията на антропософското движение, на която толкова много се е надявал Рудолф Щайнер, за наше най-дълбоко съжаление, не настъпи, с една антропософска христология изцяло в духа на Рудолф Щайнер, която чрез нея разцъфтява наново. Днес, когато материализмът и интелектуализмът са достигнали безпрецедентни нива, когато се наблюдава все по-голяма девалвация на всички ценности, когато въплъщението на Ариман е пряко предстоящо, а Сорат започва да разгръща своята сила в борбата срещу Аза, ние се нуждаем от този импулс на обновление толкова по-належащо! Не е случайно, че този импулс навлиза именно сега в света! Струва ми се, че някои критици се отварят твърде малко към този аспект.

В цикъла "Светът на сетивата и светът на духа" 8 Рудолф Щайнер показва как не е възможно да достигнем до адекватно на реалността познание или да стигнем до истината само с мислене, без да преминем през определени състояния на душата:

"Защото в състоянието на душата ни трябва да възникне трети етап, когато сме преминали достатъчно дълг през удивлението и преклонението и този трети етап може да се нарече “усещане за мъдра хармония с мировите закони”. Да, виждате ли, това усещане за мъдра хармония с мировите закони не може да бъде постигнато по друг начин, освен когато човек вече е признал безполезността на обикновеното мислене в определено отношение, когато отново и отново си е казвал, че който се опира само на правилността на мисълта - дали нещо се обосновава или опровергава, няма значение - всъщност е хванат в същия капан като нашето момченце 9 ... Той би открил, че човек трябва да излезе от себе си във външния свят и че правилното мислене няма никакво значение за това дали нещо е реално." 

И в края на първата лекция [от този цикъл] Щайнер казва:

"Човек трябва да се отнася към мисленето си така, че то да не се превръща в съдник на нещата, а в инструмент за тяхното изговаряне … Удивлението, преклонението, мъдрата хармония с явленията в света, отдаването на световния ход - това са етапите, през които трябва да преминем и които винаги трябва да вървят успоредно с мисленето, които никога не трябва да напускат мисленето - в противен случай то ще достигне само до правилното, а не до истинното.” 

Бих искала да кажа няколко лични думи по повод на последната публикувана досега книга на Юдит фон Хале - "Пандемията от корона вирус II". 10 Не на последно място точно тази книга е отговорна за подновената враждебност към нея в последно време. Най-вече "противниците на ваксинирането" се чувстват призвани да се борят с духовнонаучните прозрения в това отношение. Но Юдит фон Хале в действителност смята ваксината за твърде проблемна и е всичко друго, но не и привърженичка на ваксинирането. Обаче - тук е много важно да се направи това разграничение - в книгата си тя описва сегашната ваксина като по-малкото зло в сравнение със "заразяването" с едно образувание, което неправилно се нарича "вирус" и което е създадено от материалистическото съзнание на човечеството, отдалечило се от Духа. Защото този мним "вирус" е носител на най-екстремните, враждебни към човечеството сили и е способен да заличи имунната система в сегашния ѝ вид. За бъдещето тя категорично говори за опитите на тъмните сили чрез ваксинация да променят ДНК на човека и по този начин да се намесят и разрушат съдбата му, за да осуетят неговото духовно развитие.

Но според Юдит фон Хале това все още не е така при настоящата ваксинация. По-скоро тя трябва първо да създаде доверие в силата на новата технология за ваксинация. - И наистина, според проучванията почти религиозната вяра в конвенционалната медицина е силно нараснала и заедно с дигитализацията е основният печеливш от пандемията. 11

Юдит фон Хале подчертава необходимостта от сериозно поемане по пътя на духовното обучение, описан от Рудолф Щайнер в "Как се постигат познания за висшите светове”, за да постигнем по този начин самостоятелно познание за духа, което с течение на времето ще ни позволи и собствена диференцирана способност за преценка и по отношение на явление като появата на корона вируса. 12 Освен това тя подчертава, че една ваксинация без интензивно следван път на ученичество в същото време би била голям проблем за засегнатия човек, а би била трагична и за развитието на човечеството, тъй като то се нуждае от всички сили, за да направи възможно положителното развитие в настоящия момент.

Аз също бях и съм много критично настроена към ваксинацията и въпросната книга беше голямо предизвикателство. Но нейното съдържание за мен е в същия поток като всички останали книги на Юдит фон Хале и затова беше много сериозна основа за решението ми. Започна един интензивен процес. Безпристрастността ми беше подложена на сериозно изпитание. Също така си дадох сметка как с известна липса на обективност многократно съм се движила все в една и съща посока, за да подкрепя собствената си гледна точка. В крайна сметка обаче ми стана ясно, че преките духовнонаучни - т.е. включващи и естественонаучни резултати - с които сега разполагах, ще бъдат по-важни за решението ми, отколкото чисто естественонаучните познания или цитатът от Рудолф Щайнер, при който не е ясно за кой момент и за каква ваксина се отнася и че е необходимо да се вземат под внимание и специфичните духовни условия на настоящата ковид проблематика. Процесът придоби собствена динамика, в която вътрешното ми същество ме водеше все по-ясно и също така ме сблъскваше с такива синхроничности, които не ми позволяваха да ги тълкувам по друг начин, освен като ясна подкрепа за вземането на решение.

Рудолф Щайнер се е надявал на кулминацията на антропософското движение в края на ХХ век, когато много от живеещите по негово време членове би трябвало да се инкарнират отново и духовните течения на платониците и аристотелиците да се обединят. Колко категорично е изтъквал той, че в противен случай нашата цивилизация ще бъде близо до пропастта, дори че ще достигнем до края на всякаква цивилизация, ако антропософията не бъде взета на сериозно! 13 Мисля, всички сме съгласни, че тази кулминация не се е състояла, а точно обратното. И сега какво? Към края ли сме или имаме още един шанс? Какво - още веднъж следва да се запитаме - би могло да означава за това Антропософско общество, предвид опустошителните условия в него и в нашата цивилизация, че в редиците му именно сега се е появил човек със стигматизация?

През септември 2004 г., половин година след появата на стигмите, Юдит фон Хале се обръща с писмо към водещите личности на Общото антропософско общество и Антропософското общество на Германия. (Това писмо е било адресирано само до тези личности и не е трябвало да бъде оповестявано публично). 14Според него ние трябва да разглеждаме случилото се с нея като "почти необяснимо чудо" (стигматизация, непоемане на храна, нови способности за възприятие) като нещо, в което собствената ѝ личност не е в центъра на вниманието.

Вярно е, че тези събития са свързани с нейната личност, "но винаги Самият Христос се обръща лично към Вас с любов - когато се занимавате със събитието на стигматизацията, което се е случило в Антропософското общество, с това, че чрез Своята благодат, чрез ръководството и подкрепата на вашата карма Той Ви позволява да станете свидетели на Неговото ходене из земния свят, на Неговата автентичност, на Неговото всеприсъствие".

Богохулство ли е това? Някои са й отправяли такива обвинения. - А може би това писмо на Юдит фон Хале свидетелства за смелото и жертвено приемане на една трудна задача, на предусещан път на страдания, който по-късно действително е настъпил със съобщаването на тези факти на нейните антропософски събратя, знаейки, че - въпреки принципната способност за разбиране, която трябва да се предполага именно сред антропософите - тя може да срещне голямо неразбиране и болезнено отхвърляне? Не е ли това писмо един мощен призив към всички нас?

Със сигурност може да се каже, че епистемологията е в основата на антропософията. Но нейното сърце е и си остава христологията. Без Христос няма Аз, без Христос няма познание, без Христос няма свобода. Следващото изказване на Рудолф Щайнер открива пред нас една дълбока истина:

"До понятието за свободата хората не бива да стигат само чрез своите абстрактни мисли, до свободата те не бива да стигат без мисълта за Спасението чрез Христос. Само тогава идеята за свободата има своето дълбоко оправдание. Ако искаме да бъдем наистина свободни, трябва да направим жертвата да признаем, че дължим нашата свобода на Христос!" 15

Христологията обаче живее у мнозина от нас - така поне ми се струва - преди всичко в сферата на мисълта, много по-малко в сферата на сърцето и още по-малко във волята. За да разгърне целебно въздействие, заниманието ни с централното събитие на човечеството, Мистерията на Голгота - а това ми се струва най-важната задача на антропософски устремения човек - се нуждае от реално закотвяне в земните събития. В крайна сметка това може да бъде постигнато само от нас, хората, които се поставят в служба на Христос. Закотвянето на Христовото дело в земните събития става чрез хора, в които постепенно се пробужда духът на Петдесетница, хора, които стъпка по стъпка се издигат до не-аза и по този начин, ставайки свободни, правят място на Христос в себе си. Всеотдайността, безкористността и готовността за страдание са белезите на Възкръсналия, които ние трябва да придобием.

Това са най-високите възможни изисквания, поставени пред нас. Наградата е нашата способност даизцелим Земята. Човечеството днес е застрашено повече от всякога, ние знаем това. Съществува дори опасността жертвата на Христос да бъде пропиляна. Атаката на противоборстващите сили чрез материализма, егоизма, електронните медии, развлекателната индустрия и т.н. оставя следи от духовно опустошение в душите ни. Сега за пръв път мишена на атаката става човешкият Аз, който е гарант за индивидуалното развитие, за цялостната трансформация и себепознание. Колко шокираща е мисълта, че хората могат да се откъснат от възходящия еволюционен поток на човечеството, което се издига отново, както описва Рудолф Щайнер в лекциите от цикъла "От Исус до Христос". И съществува голяма опасност повторната поява на Христос в етера да остане незабелязана.

Сега сред нас има човек, който е развил в себе си християнските добродетели до такава висока степен, че те дори са станали телесно видими в него (което, както посочва Юдит фон Хале, е индивидуална съдба и в никакъв случай няма да бъде част от пътя на всички духовно търсещи хора). Този човек е пряк свидетел на реалността на Христос. Този човек има задача, която безспорно е свързана с изключителните предизвикателства на настоящето. - Нима не искаме да се поставим на негова страна?

Победоносен дух,

изгори егоизма на плахите души.

Пронижи безсилието, 

запали състраданието,

тъй че безкористността,

жизненият поток на човечеството,

да се превърне в източник на духовно прераждане. 16

Бележки

1 Белези по тялото, обикновено на ръцете и краката, съответстващи на раните от разпятието на Христос.

Става въпрос за книгата на Юдит фон Хале “Заболяването деменция - антропософски аспекти” от 2012 г.

Юдит фон Хале, “И ако той не беше възкръснал”, 2009 (3. издание)

4 Виж книгата на Юдит фон Хале “Лебедови криле. Спиритуална автобиография - част I”; откъси от нея мигат да се прочетат и в блога:

https://anthroposophie.blog.bg/history/2018/12/14/sreshtata-s-hristos-prejiviana-ot-iudit-fon-hale-nositelka-n.1638572

https://anthroposophie.blog.bg/history/2019/01/06/razkaz-za-prebivavaneto-v-sveta-na-lucifer.1641263 

5 Юдит фон Хале, “И ако той не беше възкръснал”, 2009 (3. издание) 

6 Вж. също повтарящия се предговор към много от нейните книги, например “За мистерията на Лазар и тримата Йоановци, 2009. Срв. също и Петер Традовски (известен антропософ и бивш директор на Берлинския център, който работи неуморно за разбирането на процесите, свързани със стигматизацията) в книгата “И ако Той не беше възкръснал...".

Срв. също Хелмут Кине, директор на Института за приложна епистемология и медицинска методология, Фрайбург: "Фантомно тяло, стигматизация и духовно изследователство: Юдит фон Хале и антропософската христология".

7 Юдит фон Хале “Лебедови криле. Спиритуална автобиография - част I”, стр. 175 и следв. от немския текст

8 Рудолф Щайнер, СС 134, лекция от 27.12.1911

По-напред в лекцията се разказва следната история:

“Веднъж в едно село имало момченце, което родителите винаги пращали да купи хлебчета. Те винаги му давали десет кройцера - това било на място, където се използвали кройцери - и за тях то донасяло шест хлебчета. Ако се купело едно хлебче, то струвало два кройцера. Момчето винаги носело вкъщи шест хлебчета за десет кройцера. То не можело да смята и не обърнало внимание на това как така винаги му дават десет кройцера, а едно хлебче струва два кройцера и въпреки това за своите десет кройцера носело вкъщи шест хлебчета. Но после то се сдобило с доведен брат. От друго място в същата къща довели другомомче, което било на същата възраст, но можело да смята добре. То видяло, че новият му брат отива при хлебаря с десет кройцера, а знаело, че едно хлебче струва два кройцера и казало: "Значи задължително трябва да донесеш пет хлебчета вкъщи.”

Това момче било много добър математик и разсъждавало правилно: едно хлебче струва два кройцера, брат му получава десет кройцера, така че със сигурност ще донесе вкъщи пет хлебчета. Но ето че той донесъл вкъщи шест хлебчета. Тогава добрият математик казал: "Ама това е съвсем погрешно, няма как да донесеш вкъщи шест хлебчета, защото едното струва два кройцера, а на тебе ти дадоха десет кройцера, тъй като две се съдържа пет пъти в десет. Или е станала грешка, или ти си задигнал едното хлебче.” Но ето че на другия ден момчето отново донесло шест хлебчета за десет кройцера. В онзи магазин било прието на всеки пет хлебчета да дават по едно допълнително, така че ако си купил пет хлебчета за десет кройцера, получаваш шест. Това било много приятен обичай за хората, които имали нужда само от пет хлебчета за домакинството си.

Е, добрият математик разсъждавал съвсем правилно, той изобщо не сбъркал в мисленето си, но това правилно мислене не отговаряло на действителността. Трябва да признаем, че правилното мислене не е достигнало до реалността, защото реалността не се ориентира по правилното мислене.

Виждате ли: както и тук, в този случай, може да се докаже, че наистина и от най-съвестните, най-изкусни мисли, които човек винаги може да изведе логически, може да излезе най-правилното нещо, но измерено спрямо действителността, то може да бъде напълно погрешно. Това винаги може да се случи. Ето защо едно доказателство, получено с мислене, никога и по никакъв начин не е меродавно за действителността, никога.”

10 Статията е написана няколко месеца преди да излезе от печат последното произведение на Юдит фон Хале, вж. поста 

https://anthroposophie.blog.bg/history/2023/10/04/zabelejitelno-iavlenie-na-antroposofskiia-front-no-ne-v-dorn.1884362

1Това твърдение е доста спорно - по-скоро уврежданията на здравето в резултат на ваксинациите срещу ковид доведоха дотам, че хората загубиха до голяма степен доверие в мощно рекламираните ваксини. Даже и в страни като Германия интересът към поредна ваксина е изключително слаб. (Бел. на прев.)

12 “Собствена диференцирана способност за преценка” за ваксината е възможна и без навлизане в духовните светове, само ако човек разсъждава трезво, без да се поддава на пропагандата на медиите и натиска на обществото и като се вслуша във вътрешния си глас. (Бел. на прев.)

1Срв. лекциите в Арнхайм от лятото на 1924г. в СС 240.

1Писмото е цитирано според книгата на Хелмут Кине “Фантомно тяло, стигматизация и духовно изследователство”.

15 Рудолф Щайнер, “От Исус към Христос”, СС 131, лекция от 14.10.1911г.

1Рудолф Щайнер, Медитация-обръщение към архая Михаил за усилване на волята, СС 268, 20.9.1919г. 

Категория: История
Прочетен: 3418 Коментари: 0 Гласове: 8
Откъс от книгата на Емил Бок "Евангелието - наблюдения върху Новия завет"  

Загадки-въпроси

Ако Евангелието на Йоан в своя встъпителен химн ни кара да видим в човешката фигура на Исус от Назарет Логоса, върховната творческа сила, на която цялото творение дължи своето съществуване, как тогава ще може да опише другото, новото творение, което се появява чрез великденското събитие? Близко е до ума да се очаква, че великденският разказ от четвъртото Евангелие разгръща пред нас невиждан космически радиус и в стила на великия пролог на Логоса описва Възкресението. На пръв поглед това очакване не изглежда да се е сбъднало. Вместо това сме изненадани от едно особено разнообразно богатство в рамките на великденските разкази. Ние се чувстваме богато надарени, докато разглеждаме великденските пространства в Евангелието от Йоан, но когато след това се опитаме да подредим и разберем богатството от образи, се натъкваме на множество загадки. 

Ако проследим ролята, която самият евангелист Йоан, ученикът, когото Исус обичаше, играе във великденските разкази, ще стигнем до центъра на всички тези загадки. Ние преживяваме как самият Йоан стига до ролята си във великденските срещи като преминава през най-трудния, най-мрачния въпрос. Същевременно осъзнаваме една особеност в стила на Йоановите великденски разкази, която трябва да продължи да ни занимава: описанието напредва, като възпроизвежда множество конкретни индивидуални черти, които изискват от нас да развием жива и същевременно точна способност за съзерцание, за чието интелектуално осветляване самото Евангелие поначало сякаш не допринася с нищо.

Йоан винаги се появява заедно с Петър. Първо го виждаме да крачи с него към гроба. Той пристига там преди Петър, но остава отвън, сякаш първо трябва да приеме дълбоко в душата си чудото на отворената гробница, което само по себе си е толкова изумително. От друга страна, Петър не се сдържа, когато пристига при гроба. Импулсивно той веднага влиза в тъмната камера на гробницата. Петър е този, който пръв е поразен от огромната загадъчност на празния гроб. И не само липсата на тялото го ужасява; той вижда ленените платна, в които е било увито тялото на Господ, да лежат свити настрана и на съвсем друго място, сякаш някой е извадил тялото от тях. Едва когато Петър забелязва и съобщава за всичко това с удивена душа, Йоан също влиза при гроба. В Евангелието се казва: "Тогава влезе и другият ученик, който пръв беше дошъл на гроба, и видя, и повярва” (Йоан 20:8). Но неговото виждане и повярване все още не могат да се свържат с положителната страна на великденското събитие, нито пък е нещо друго освен поразителната велика тайна на празния гроб, която той приема в сетивата и в сърцето си. Евангелието изрично добавя: “защото още не знаеха Писанието, че Той трябва да възкръсне от мъртвите” (Йоан 20:9).

Само когато сме усвоили основно тази сцена и особено ролята на Йоан в нея, можем да оценим правилно великденската среща на Йоан и Петър, описана в главата от приложението. Когато учениците по заповед на Възкръсналия извършват чудотворния нощен риболов и на разсъмване се завръщат на брега със спечеленото богатство, те виждат сияйната фигура на Христос да стои на брега. Йоан е този, който Го разпознава. Той казва на Петър: "Господ е", а Петър импулсивно напуска първи кораба, точно както е влязъл пръв в гроба, въпреки че още не са стигнали до брега, за да бъде по-бързо при Този, който е приготвил храната на брега. Сега въпросът в душата на Йоан отдавна е решен. Тъй като го е почувствал с особена сила, сега той може да бъде водач на другите в преживяването на отговора. И така, съпоставянето на Петър и Йоан в сцената на великата великденска мисия образува чудесна октава на сцената, която ни показа двамата ученици, слисани в гробницата: След като Възкръсналият го пита за любовта му, Петър получава поръчението да присъства, а въпросителния му поглед към ученика, когото Исус обича, позволява на Възкръсналия да произнесе думите, които събуждат предчувствието за Йоановото бъдеще, в което попада мистерията на Второто пришествие.

Мотивът на въпроса е истинският ключ към Йоановите великденски истории. Поразителният реализъм, с който се сблъскваме в целия разказ, не е нищо друго освен непрекъснат призив към чувството за въпросите в нашите души. И пред колко много загадки се чувстваме изправени тук! Колко странно е още в самото начало описанието на свитата кърпа в гробницата! Какво иска да ни каже това? Проблемите, с които можем да се сблъскаме в Евангелията, тук са, така да се каже, сгъстени в класически загадки, които се изправят пред разбирането на Евангелията.

Какво например искат да ни кажат резкият контраст и противоречието, които трябва да усетим, когато сравняваме великденските срещи на Мария Магдалена и Тома? Докато Възкръсналият отхвърля със строгите думи "Noli me tangere" (“Не ме докосвай!") душата на жената, която протяга ръцете си към Него в непреодолимата радост от разпознаването, след това Той казва точно на съмняващия се сред учениците думи, които са обратното на това отхвърляне: "дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми.” Защо Възкръсналият призовава Тома да направи това, което е отказано на Мария Магдалена?

image

Бенвенуто Тиси (1481 - 1559), " Noli me tangere" (между 1525 и 1530 г.), Виена, kunsthistorisches Museum

Защо преливащата любов среща отхвърляне, докато хладното съмнение е толкова богато почетено и надарено? И какво трябва да си представим под докосването с пръст на следите от гвоздеите и страничната рана на Христос, което Тома е поканен да направи? Ако яденето и пиенето на възкръсналия Христос, както ни е разказано в Евангелието от Лука, е не само загадка, но и обида за обичайния начин на мислене, то чувството за съмнение у мислещия човек на нашето време трябва да бъде събудено още повече от великденските преживявания, които са дадени на съмняващия се сред учениците.
 

В Йоановите великденските разкази има още една загадка, на която трябва да обърнем внимание. В описанието на събитията, свързани с Възкресението, постоянно се вплита представата за такива събития, за които сме свикнали да мислим, че са последвали едва след Възкресението на Христос в един по-късен момент. Мотивите за Възнесението и Петдесетницата се появяват в Йоановите великденски разкази не само като предвестни лъчи на бъдещи слънца, но и като намек за настоящи събития, и дори перспективата за Христовото завръщане се открива като събитие, което в никакъв случай не е само в далечното бъдеще. Когато Мария Магдалена разпознава Христос във великденската утрин и протяга ръце, за да го прегърне, Той оправдава строгия Си отказ, като се позовава на Възнесението Си: "Не се допирай До Мене, защото още не съм възлязъл при Отца Си; но иди при братята Ми и им кажи: възлизам при Моя Отец и при вашия Отец, и при Моя Бог и вашия Бог” (Йоан 20:17).

Въпреки че на Мария Магдалена Възнесението се показва като нещо, което тепърва предстои, продължението на Евангелието означава дълбоко тайнствено преплитане на Възнесението и Великден. Мистерията на Възнесението се превръща по съвсем нов начин във въпрос за нас. Ако си представим Възнесението на Христос по обичайния начин като един вид грабване на Христовото същество в една отвъдна сфера, тогава суровите думи, изречени на Мария Магдалена, трябва да останат напълно неразбираеми. Как Христос може да оправдае Своето “Не ме докосвай” с факта, че все още не е отишъл на небето? Ако на Мария Магдалена не ѝ е позволено да го докосне сега, когато Той се появява пред нея, как ще може да го докосне, когато Той напусне земята и отиде на небето? Евангелието от Йоан очевидно иска да ни накара да си изградим напълно нова представа за тайната на Възнесението. И когато седмица по-късно Възкръсналият казва на Тома обратното на “Не ме докосвай”, като го моли да Го докосне, трябва да се запитаме дали думите “Още не съм се възнесъл при Отца Си” вече не важат. Дали тайната на Възнесението вече е започнала сега, когато са изминали само осем от четиридесетте дни?

Изпреварват се обаче не само четиридесетте дни, но и петдесетте дни, които изтичат в утрото на Петдесетница. Възкръсналият влиза в кръга на учениците и им говори. След това се казва: "И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго” (20:22). Мистерията на Петдесетница също се превръща в напълно нов въпрос за нас, ако следвайки Евангелието на Йоан, си представим, че изливането на Светия Дух е започнало още на Великден. Как ще стигнем до новото Йоаново понятие за събитието на Петдесетница?

Но това не е всичко. Когато на брега на езерото Петър, към когото е отправен призивът за следването, пита за задачата на Йоан, той получава като отговор йероглифните думи за завръщането на Христос: “Ако искам да пребъде той, докле дойда, тебе що ти е? Ти върви подире Ми” (Йоан 21:22). Едва когато започне Второто пришествие на Христос, ще започне и задачата на Йоан. Заедно с Петър сме пренесени в бъдещето. И все пак не само за бъдещето може да става дума, ако Възкръсналият вече говори за Своето завръщане, тъй като Йоан, който трябва да бъде носител на апостолското поръчение за времето на Христовото завръщане, стои като жива фигура на сцената. Дори и поръчението на Йоан първоначално да не е активно, той все пак трябва да присъства като латентна жива сила.

Тук в една история е вплетено цяло богатство от христологични въпроси. Въпреки простотата и реалистичните подробности на описанието, великденското събитие в Евангелието на Йоан ни се представя толкова всеобхватно, че трябва да се чувстваме предизвикани да разберем всички мистерии на Възнесението, Петдесетница и Второто пришествие по някакъв начин като негови съставни части. 

Сумата от загадки, които срещаме в Йоановите великденски разкази, трябва да бъде усетена, за да разпознаем специалния характер, който Евангелието от Йоан придобива в представянето на Христовото Възкресение. В съответните разкази на Матей сме погълнати от космическо-драматичното величие на събитието. Великденската история на Марко ни говори за силата на вярата, за вътрешната душевна смелост, чрез която ставаме носители на великденския импулс за подмладяване на света. Лука ни позволява да навлезем в спокойната благоговейна сфера на одушевения и божествено осветен спомен, където звучат тихите думи на Възкръсналия и цари магията на сакраменталното докосване на Духа. Йоановите великденски разкази надхвърлят всякакъв елемент на настроението. Поразителният реализъм, който ги пронизва, разпростира свята, сурова трезвост. Всеки, който не е надраснал настроението на обикновената нужда от поучение, няма да може да разгадае дълбоките великденски загадки, които поставя Евангелието от Йоан.

Духовната нагласа, която се изисква от нас тук, е образно описана в мита за Грала. Парсифал трябва да напусне царството на замъка на Грала и да се върне в света, защото не се е събудил за въпроса пред лицето на ранения Амфортас.  Днешният човек винаги се интересува от отговорите. Въпросите като такива не означават нищо за него. Мисловните навици, с които сме свикнали да четем Евангелието, също се характеризират с нетърпеливо желание да разберем. Искаме тълкуване. Колко често например се сблъскваме с повърхностни интелектуални въпроси, които всъщност не са въпроси, а само търсене на отговори: какво означават кърпите в погребалната камера и т.н.? Трябва да ни накара да се замислим фактът, че Евангелието от Йоан навсякъде се ограничава до трезво конкретно възпроизвеждане на загадъчните факти и никъде дори не загатва за отговор. За него е по-важен въпросът, отколкото отговорът. Изкуството, което трябва да усвоим тук, е да живеем с въпроса, да позволим на открития въпрос да се появява постоянно в душата ни. Не въпросът, който се поставя интелектуално-умствено, води до приемането на Парсифал в кръга на рицарите на Грала, а само онзи въпрос, който напълно прониква в най-съкровената същност на човека и го запалва, превръща го в горяща факла на познанието. Истинският въпрос на Парсифал вече е идентичен с пробуждащото се чувство за мистерията.

 

 

Категория: История
Прочетен: 2638 Коментари: 0 Гласове: 9

Откъс от книгата на Емил Бок "Евангелието - наблюдения върху Новия завет"  

Всяка година Великден е не само кулминация, но и вътрешен ориентир за автентичността и силата на християнското преживяване. Същото послание, което ни кара да се радваме в хармония с великия химн на пролетната природа, поставя и един сериозен въпрос. Защото, ако Христос наистина е възкръснал, тогава Той присъства сред нас. Най-конкретната истина ни говори от думите на Христос в края на великденския разказ на Матей: "Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света". Новалис изразява същата истина със средствата на поезията:

“Аз казвам на всеки, че той е жив

и е възкръснал,

че носи се насред живота

и вечно е със нас.”

Но ако Възкръсналият присъства сред нас, тогава смисълът на християнството за нас може да се състои единствено в това да се научим на живо общение с Него. Най-малкото предчувствието и копнежът за истинска среща с Христос трябва да владеят цялото ни същество и затова Великден ни пита година след година дали сме постигнали напредък в срещата и възприемането си на Великденския факт. Ако не се отдръпнем от сериозността на този въпрос, то Великден ще ни помага всеки път да се приближаваме до сферата, в която Възкръсналият може да бъде открит като духовна реалност.

Къде са входовете към нея, вратите, на които трябва да почукаме? Ще има толкова входове и врати към великденската сфера, колкото са търсещите човешки души. Всеки ще трябва да намери своя собствен път към вътрешното си преживяване на Великден. Тук, повече отколкото при всяка друга тема на християнския живот, можем да се научим да се удивляваме на четирите Евангелия и да им отдаваме почит. Именно в това се изразява благословията на тази четворност, че тя иска да ни въведе дълбоко в преживяването на многообразието на достъпа до сферата на Възкръсналия.

Тривиалният възглед, че четирите Евангелия са написани от четирима различни автори, от които единият е знаел това, а другият - онова, така че просто трябва да се съберат съобщенията, далеч не отговаря на истината. Ако се възприемат Евангелията външно, човек би могъл да се натъкне на особено голям брой очевидни противоречия именно във великденските истории. Теологията на миналия век много добре е открило тези противоречия и само поради факта, че хората от самото начало са били склонни да смятат такива свръхсетивни събития като срещите с ангелите при гроба за легенда и следователно да не ги приемат сериозно в детайли, те не са се развълнували толкова много от противоречията във великденските истории, колкото би трябвало, като се имат предвид предпоставките, на които те се основават. Ако сега ние подхождаме към Евангелията с ново дълбоко благоговение, готови и способни да разпознаем изразената в тях духовна и свръхсетивна реалност, то в никакъв случай не пренебрегваме привидните противоречия, защото именно те в крайна сметка водят най-дълбоко към духовните тайни на великденското събитие.

МЯСТОТО НА ДЕЙСТВИЕ НА ЧЕТИРИТЕ ВЕЛИКДЕНСКИ ИСТОРИИ

Нека започнем съпоставянето на четирите великденски истории по възможно най-ярък и нагледен начин. Да си представим, че седим в краката на божествена сцена, на която пред нас се разгръщат сцените и пейзажите на великденските преживявания. Образите, които виждаме, ни пренасят във външната палестинска действителност, която заобикаля жените при гроба и учениците през пасхалните дни, но също и в пейзажите и областите на царството на душата. Външните пейзажи стават прозрачни за вътрешните пейзажи: областите на онези духовно-душевни сфери, в които и днес можем да срещнем Възкръсналия. С живо чувство, което е способно да почива в чистото съзерцание и същевременно да е в крак с метаморфозите на променящите се образи, ние искаме да преминем през великденските пейзажи на Евангелията.

И в четирите Евангелия драмата започва със сцената на гроба на разсъмване в неделята на Великден. Намираме се в пейзаж на открито. Заобиколени сме от царството на елементите с неговите живи процеси на ставане. Бурите, с които настъпва новият сезон, преминават през царството на природата. Но ние усещаме, че те също така проправят пътя за семената на новопоявилия се живот. Евангелието от Матей, което разгръща най-мощната си драматична сила именно тук, ни показва великденските пролетни бури в тяхната кулминация. Научаваме, че от Разпети петък до сутринта на Великден природата е разтърсена от мощно земетресение. В самия момент на изгрева на слънцето във великденската утрин елементите се развихрят и разтърсват с последната си сила и мощ, така че скалите се разбиват за ужас на жените на път за гроба. Във всички Евангелия жените са главните героини в първото действие на драмата, независимо дали са споменати две, както е при Матей, три, както е при Марко, или само една, както е при Йоан.

В Евангелието на Матей сцената остава навън, на открито, дори след като жените са имали начална среща с Възкръсналия на връщане от гроба. Великденската пиеса на Матей продължава с бурно и драматично. Сякаш изобщо не ни е дадено време да напуснем света на елементи. В бърз преход сме пренесени, сякаш отлъчени, в напълно променена сцена: на върха на планината в Галилея учениците поемат от жените ролята на носители на великденското преживяване. Тъмнината на дълбините на гробницата в Юдея внезапно се превръща в залетите от светлина хълмове на Галилея, където някога учениците са слушали думите на Христос по време на Проповедта на планината или са видели Неговия духовен образ по време на Преображението. Ще трябва да поговорим за това, че планината в Галилея, на която учениците са чули силните думи на Възкръсналия Христос, по никакъв начин не може да се отнесе географски към пейзаж в северната част на Палестина. Тук сцената на гроба, която в Евангелието трябва да се разбира и външно, е превърната в душевен пейзаж, който може да се проумее само вътрешно. Наистина учениците са се пренесли по това време в едно велико великденско отлъчване. Външно те са се намирали на същото място в Йерусалим, както и преди.

Голямата, внезапна и рязка смяна на сцената, която преминава от преживяването на жените към това на учениците, а в същото време от сцената на гроба към високия планински връх, разкрива нещо от най-съкровената същност на Евангелието от Матей. Във великденските разкази първото Евангелие разгръща такава мощно трептяща, драматична сила, която не се среща никъде другаде в Евангелията. Структурната загадка, която е зреела през цялото време на Евангелията, се разрешава: Планината на великденската среща е последната от поредицата от седем планински върха, които са станали видими в Евангелието на Матей като важни спирки от вътрешния път.

Великденската сцена при Марко също започва отвън на гроба, но всичко е по-тихо. Светът на елементите се е смълчал. Няма и следа от земетресението в другите три Евангелия. Преобразяването на пейзажа, който по-късно ни въвежда в нова сцена, засилва тишината. Жените напускат гроба с бързи крачки, за да предадат вестта на учениците. Учениците обаче са се събрали вътре в къщата. Трябва да направим заедно с жените стъпка отвън навътре. В къщата, без да се променя отново външния декор, в душите на учениците се случва драматично развитие. Когато жените пристигат, учениците още не са в състояние да възприемат искрата на великденското послание от душите на жените. Дори когато в къщата влизат двамата ученици, чиято история е разказана по-подробно в Евангелието от Лука, искрата все още не е запалена. Накрая, в същото затворено пространство, Самият Възкръснал влиза в кръга на учениците и сега и за тях започва преживяването на Възкресението. Точно както Матей описва прехода от гроба до върха на планината, така и при Марко трябва да проследим прехода от гроба до вътрешността на къщата. 

Законът от Евангелието на Марко се следва даже по-подробно в Евангелието на Лука.Великденските истории на Лука също се въртят около обрата от външния свят към сферата на съсредоточаването и овътрешняването. Евангелието от Лука подчертава този завой в съответствие със своя характер. Преди да бъдем заведени при другите ученици, участваме в това, което двамата ученици преживяват по пътя за Емаус. Както и жените, ние срещаме тези двама ученици навън, сред природата. Но тяхното великденско преживяване достига пълна зрялост едва когато те напускат света навън по здрач и влизат в дома на Клеофа, за да седнат на трапезата. По време на разчупването на хляба те разпознават третия човек, който се е присъединил към тях. След това бързат да се върнат в Йерусалим, за да занесат вестта на останалите ученици, които са се събрали в къщата. И сега при Лука започва удивително тихата драма на общата трапеза, която учениците празнуват заедно с Възкръсналия. Тази драма продължава и в "Деяния на апостолите", които - също написани от евангелиста Лука - са своеобразно продължение на третото Евангелие. Виждаме как учениците се събират в същата стая, в която са имали първата си среща с Възкръсналия, през всичките четиридесет дни между Великден и Възнесението и как пламъците на Светия Дух ги завладяват в тази стая в утрото на Петдесетница. Символът на свещеното пространство като важно място на великденското действие, който в Марко е само загатнат, в Лука се разгръща в цял един свят. Лука е този, който ни дава да разберем, че помещението на великденските срещи и на събитието на Петдесетница не е никое друго освен мястото на Тайната вечеря - Горницата, в която са се случили събитията на Велики четвъртък вечерта. Преходът от външната сцена към вътрешността на къщата не би могъл да бъде по-богато и по-пълно изобразен като израз на пътя на вътрешното усвояване на Великдена, отколкото го е направил Лука.  

В Евангелието от Йоан великденските истории са най-богати и разнообразни. И тук сцените при гроба са началото, само че броят на нивата на преживяване е по-голям. Преди ангелското появяване на гроба, чийто носител тук е само една от жените, Мария Магдалена, виждаме жени и ученици, които идват към гроба: по думите на Мария Магдалена Петър и Йоан тичат към Голгота и виждат празния гроб. След като Мария Магдалена е видяла ангелите и Възкръсналия в образа на градинаря и евангелистът Йоан ни води по същия път като Марко и Лука: от гроба към дома. 

                  image

Джото ди Бондоне (1320 г.), “Не ме докосвай” (Мария Магдалена разпознава Възкръсналия), фреска в параклиса Скровенил Падуа

Възкръсналият се разкрива на кръга от ученици, а после отново, специално на Тома. Но след това в края, в последната глава на Евангелието от Йоан, се случва още едно фундаментално преобразуване на мястото на действието. Отново сме изведени от къщата. Преходът отвън навътре сега е последван от друг преход - отвътре навън. Марко подготвя този преход сякаш само отдалеч; дори там, където загатва за преживяното от учениците Възнесение, той не напуска кръга на къщата.

В последните стихове на Евангелието от Лука преходът отвътре навън вече прозвучава тихо, като събитието на Възнесението е поне загатнато, преди да бъде по-пълно изобразено в Деянията на апостолите. След сцените при гроба и в къщата четвъртото Евангелие отново рисува пред очите ни един свят като великденска сфера в цялата ѝ широта и пъстрота. За наша изненада се пренасяме в един напълно различен пейзаж. Стоим на брега на Галилейското езеро. Неговата синева е откритият, обширен фон на последните срещи на учениците с Възкръсналия Христос. Подобно на великденската планина в Евангелието на Матей, великденският бряг на езерото, към който ни води Йоан, също е в Галилея. Но както и планината на Възкресението, така и езерото, на което Възкръсналият се явява на учениците, не се намират в Галилея в географския смисъл на думата. И тук, стъпвайки на брега на езерото, ние сме въвлечени във великото великденско излъчване на душите на учениците, което е преживяно, докато те външно са били, както и преди, в Йерусалим. В първото Евангелие великденските разкази завършват с пренасянето на планината в Галилея, а в четвъртото Евангелие - с  това на морето в Галилея. Докато обаче Матей свързва рязко две големи външни сцени, Йоан описва между двете външни сцени, първата от които се има предвид външно, а втората - вътрешно, разгръщането на великденското преживяване в къщата, което при Марко и особено при Лука, представлява крайната точка и кулминацията на великденските срещи. Четирите великденски истории започват с кулминация по отношение на драматичните емоции от външните събития и душевното излъчване. 

Увеличението от първото към четвъртото Евангелие е изцяло вътрешно и се изразява в това, че външният драматичен елемент става все по-тих. Много хора имат предпочитания към едно-единствено Евангелие и обикновено заявяват, че Евангелието от Йоан или Евангелието от Лука им е любимо. При разглеждането на великденските истории обаче човек направо може да преоткрие Евангелието от Матей. Тук драматично се разкрива огромният космически радиус на събитията. Като отзвук от земетресението ние сме грабнати от голямата панорама, разкриваща се от върха на планината. Едва след като сме преминали през вълнуващата подготовка на великденската драма на Матей, можем да се надяваме да навлезем с вътрешна радост в стаичката на тихите великденски срещи, към която ни сочат пътя другите Евангелия. И ако сме откликнали в достатъчна степен на поканата на Марко и Лука да се вглъбим в себе си, можем най-накрая да позволим на Йоан пак да ни изведе в един нов външен свят.

Така пейзажът на четирите великденски истории ни води през три праобразни сфери. Великденската сфера се открива пред нас в трите праобраза не само на библейското място на действие, но и на всички вътрешнодушевни пейзажи изобщо. Преживяването на гроба е предпоставка във всички Евангелия. Но след това ни водят към планината, къщата и морето. Всички пътища към срещата с Възкръсналия се съдържат в тези три великденски пейзажа. Като ни води към върха на планината, Матей ни позволява да преживеем величието на събитието. В къщата, в която ни водят Марко, Лука и Йоан, трябва да преживеем дълбочината на събитието. И накрая, като пристъпваме към брега на морето заедно с Йоан, ни е позволено да видим необятността на великденското сияние; тук водата на живота се разкрива като великденска и петдесятна сфера. Пред нас се откриват океанските простори на човечеството, които трябва да бъдат пронизани от силите на Възкресението.

 

 

Категория: История
Прочетен: 2719 Коментари: 0 Гласове: 9
Последна промяна: 25.03 13:39

Настоящият текст е фрагмент от писмо на един от първите и най-изявени немски антропософи Михаел Бауер (1871 – 1929) до Михаил Чехов, известния руски актьор и театрален педагог (1891 – 1955), племенник на Антон Чехов 1. Михаил Чехов се среща с Рудолф Щайнер в Берлин през 1922 г. и в Арнхайм през 1924 г., където води обширен разговор с него и получава важни импулси за развитието на своя метод на преподаване, стъпващ на антропософска основа, с който по-късно обучава редица звезди в Холивуд. Чехов успява през 1928 г. да избяга от болшевишка Русия, преди да бъде арестуван заради “антисъветските” си представления и поддържа по време на пребиваването си в Германия и Латвия кореспонденция с Михаел Бауер, както и с други антропософи. В едно писмо той отправя въпрос към Михаел Бауер за бъдещето на Русия, на който Бауер отговаря също в писмо малко преди смъртта си на 18 юни 1929 г. За съжаление краят на писмото-отговор на Михаел Бауер не е запазен, но въпреки това фрагментът си струва да се прочете.

                       

                            image

                        Михаел Бауер, автор на писмото

                         



              image
                        Михаил Чехов, получател на писмото

“Вие питате за съдбата на Русия. Мисля, че д-р Щайнер не е казал нищо конкретно за близкото бъдеще, а само за по-далечното. Вие знаете това. Според едно негово изложение окултистите на Запада (политико-империалистическите братства) са видели как вече не могат да се справят със социалните импулси в европейското човечество и затова са решили да създадат поле за експерименти, където социалните импулси (които от тяхна гледна точка са само утопии) един ден да бъдат изживени и доведени до абсурд. За тях това поле за експерименти е Русия. Великите социални импулси, които живеят в съвременното човечество (особено в пролетариата и сред руския народ, разбира се), са били прихванати от марксизма и по този начин изопачени - по същество това са най-духовните сили на душата, но са материалистически изкривени. И тези изкривени социални импулси сега се оставят да се развихрят на Изток, за да покажат: Вижте колко безсмислен е всичкият социализъм! Целта е да се създаде антипатия срещу всякакви социални движения и идеали. Този експеримент ще продължи толкова дълго, колкото тези западни братства сметнат за необходимо. Разбира се, той вече започва да им излиза през носа, защото азиатските народи стават неспокойни. Но истинската вина за цялата тази катастрофа е на Запада. (Някой трябва да събере всичко, което д-р Щайнер е казал за Русия). Бих искал да предложа още една гледна точка (Макар че д-р Щайнер никъде не казва това, то е резултат от духовнонаучно наблюдение):

Знаете, че съществува етерна география и че във всяка област на Земята има различни етерни въздействия, които оказват влияние върху хората и съответната култура там. Така например чистият светлинен етер има особено силно въздействие в Русия, но не пряко, а чрез обратното му излъчване от земната почва. По този начин го възприема руският човек. Следователно той възприема небесното в огледалото на земята, светлинното възприема чрез земята: Ето защо той обича земята толкова съкровено, но като нещо, което има небесно сияние. Земята не го прави материалист, а небесното не го прави да презира земята. Това е уникално благоприятният аспект на разположението на руската душа. (Нещо друго е това, в което определени течения са превърнали руснака днес. От едната страна е източният мистичен импулс, който действа от векове и иска да превърне руснака в аскет - от другата страна е западният интелектуализъм, който иска той да се отрече от небето: луциферичното и ариманичното изкушение. Тъй като луциферичното изкушение е имало толкова силно въздействие в продължение на векове, сега руснакът е толкова силно атакуван от Ариман). 

Обаче в настоящия момент се добавя нещо специфично. С Възкресението на Христос в етерната сфера започва нещо като огромно вълнение, направо революция в целия етер на Земята ("[И ще станат знамения в слънцето, в луната и в звездите, а по земята бедствие на народите, като ще бъдат в недоумение поради] бученето на морето и вълните” (Лука 21:25). В ход е невиждан процес на вълнение във всички сфери на елементите. В резултат на това безбройни множества от елементарни духове се събуждат и започват да се вълнуват. Тези елементарни духове копнеят за новата светлина, която се излива от възкръсналия Христос в етера по цялата земна сфера. Представете си как те блестят и започват да сияят в тази прекрасна лъчиста аура, която оттук нататък се образува около Земята. Поради особения характер на етерните въздействия в руската земна област, за които говорихме по-рано, обаче това сияние и възраждане на елементарните царства вече започва да се осъществява в много особена степен в европейския Изток. Да, то вече е започнало, само че хората все още не го осъзнават. В края на краищата хората осъзнават сиянието на духовното много по-късно от демоните. (Демоните са тези, които най-напред разпознават Христос в плът! - срв. Марко 1:24) Сега става следното: Ариманичните същества (демоните) винаги изпитват прекомерна алчност към златното сияние на астралната светлина навсякъде, където тя става видима. Те направо са обзети от дива жажда да притежават това съкровище от светлина. (Спомнете си за Рейнското злато, което Алберих сграбчва и открадва.) Сега бих искал да се осмеля да кажа нещо, което не мога да докажа интелектуално: Ариманичните същества на Земята са видели в тази специфична област на Земята, където вече е започнало по особен начин сиянието на елементарните царства и където новата Христова светлина вече се е разпространила чудесно над цялата сфера като зора преди изгрев - те са видели това сияйно съкровище, тази аура от лъчи и затова са се събрали над Русия. Те са се нахвърлили върху тази светеща етерна сфера и сякаш изяждат светещите елементарни същества, поглъщат златното съкровище от светлина. Но има едно нещо, което демоните не знаят. Те не познават по-дълбокото въздействие на тази астрално-етерна светлина. Тя има силата да разтваря отвътре всичко тъмно и плътно.

По този начин погълнатата светлина, действаща отвътре, разтваря сгъстените тела, фантомите на демоните. Това можем да си го представим като химическо-духовен процес, тоест като парализиране на демоничните сили. По този начин обаче тази погълната астрална светлина (която продължава да действа по скрит начин) пречиства земната атмосфера. Това е едно от мощните въздействия на Христос в етера, както го виждам аз. Ние вече сме в средата на този процес. По този начин концентрацията на демоните над Русия, която е подложена на тежко изпитание и тяхната разрушителна работа там придобиват напълно нов аспект. Това, естествено, е разбираемо само за езотериците. А ако разбирате това, тогава ще знаете също така, че парализиращата (разтваряща демоните) сила на Христос вече действа, като осветява отвътре в етера тези сенчести сили и ги разтваря. Това е мощно събитие, което сега започва да се случва.

По този начин можете да добиете представа от съвсем различен ъгъл за случващото се в дълбочината на всички събития, които изглеждат толкова мрачни и безрадостни от земна гледна точка: съдбата на Русия. Уважаеми господин Чехов, с настоящето Ви загатвам за нещо, което никога досега не съм казвал. Разбира се, това не е съобщено от доктор Щайнер. Но вярвам, че въпреки това е нещо, което мога да изговоря като вярно въз основа на духовната наука. Засега го приемете само като образи, в които да се вживеете и да почувствате дали са верни или не. Сега можете да си представите, че всичко това трябва да е много значимо преживяване за народния дух на Русия, за нейния архангел. В края на краищата архангелът наблюдава всичко това, той самият преминава през него. Но какво се случва в резултат на това? Той навлиза в едно много бързо развитие. Това е един вид инициация, през която той вероятно преминава.

Той съзрява бързо и се прониква с Христос, като изхвърля демоничното от себе си. В резултат на това естествено най-напред се формира един ариманичен антидух: тъмен двойник на народния дух, защото не само хората имат свои двойници. Този антидух иска да направи отделните хора безазови. Той иска да ги оформи като обикновена маса (болшевизъм). Така можем да си представим, че оттук нататък този архангел винаги ще има до себе си в особена степен (в по-голяма степен, отколкото други народи) един двойник, един ариманически изкривен образ. В резултат на това обаче той опознава все по-отблизо този двойник, който е носител на най-силните импулси на Антихриста. Оттук нататък му се налага да живее и да се бори с него, докато постепенно след дълго време го преодолее. (В малкия купол на стария Гьотеанум руският човек е изобразен като двоен образ. Това оттук нататък се отнася и за архангела.) Руският архангел, поради това, че сега трябва предварително да изпита тази съдба ...
                  image

  Славянският човек, пастелна скица за стенописа на малкия купол на Първия      Гьотеанум, Дорнах, 1914 г.

Публикувано в книгата на Петер Селг “Духовна помощ. Рудолф Щайнер и Кристиан Моргенщерн”, Арлесхайм, 2014 г.

Категория: История
Прочетен: 2746 Коментари: 0 Гласове: 12
Последна промяна: 19.03 16:00
2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: anthroposophie
Категория: История
Прочетен: 892585
Постинги: 468
Коментари: 15
Гласове: 6499
Календар
«  Юли, 2024  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031