Лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 30. март 1918г. в Берлин (СС 181 “Земната смърт и мировият живот. Антропософски дарове за живота. Необходимости на съзнанието за настоящето и бъдещето”)  

Който е възприел в правилния смисъл казаното в последните лекции за начина, по който човешката душа може да определи отношението си със свръхсетивните светове, как тя може сама да работи върху него, не трябва да се плаши от истината, че от друга страна човекът като такъв по известен начин е зависим от цялата вселена, от цялото обкръжение. Човешкият живот всъщност се движи като махало напред-назад между две неща: между свободното установяване на връзка със свръхсетивния свят и зависимостта от околната среда, от цялата вселена, и то най-вече защото човекът е обвързан с определено физическо тяло между раждането и смъртта. Една част от тази зависимост от вселената в наши дни ще обсъдим в специален контекст, в контекст, който може да бъде близък до човешката душа в настоящата епоха. 

От някои неща, които сте научили от духовната наука, ще ви стане ясно преди всичко, че цялата наша Земя, която съвместно обитаваме като човечество, е един вид голямо живо същество, че ние самите стоим в нея като членове на едно голямо живо същество; в различни лекции съм говорил за отделните жизнени явления на това голямо живо същество, което е нашата Земя. Животът на Земята се проявява по най-разнообразни начини. Между другото той се изразява и в това, че съществуват определени връзки между отделните области на Земята и живеещите на нея хора.  

Колкото и да е вярно - а това е много повърхностна истина - че от една страна човешкият род представлява единство, толкова е вярно и това, че отделните части на човешкия род, които са разпределени в различните области на Земята, диференцирани са според тези области, зависят от тях, зависят не само от многото сили, които външната естествена наука и география изследват, но и от много по-загадъчни сили на отделните области на земната повърхност. 

Съществуват определени вътрешни връзки на човека с почвата, върху която живее, с частта от Земята, от която е произлязъл, които не лежат изцяло на повърхността на природните науки. Това може да се види най-добре от факта, че тези връзки се установяват в хода не на кратки, а на по-дълги исторически периоди. Можем да го видим също и в промяната, която претърпяват европейците, когато се преместят в Америка и се установят там, макар че времето на заселването на Америка от европейците е все още толкова кратко, че това, което се разглежда тук, засега е само загатнато, но то е силно и ясно загатнато. Външната конфигурация на европееца се променя - както казах, това засега само се загатва - когато той заживее в Америка, не веднага, но в следващите поколения, например при оформянето на ръцете и дланите, също и в чертите на лицето европейците - но не си представяйте това като нещо съвсем очевидно, а само загатнато - започват да приличат на старите индианци, постепенно приемат индивидуалните особености на едновремешното индианство.

На първо място тези неща ни насочват най-общо към определени връзки между големия организъм на Земята и отделните членове на този организъм, именно отделните части на земното население. Знаем, че докато живее на Земята, човек е свързан със свръхсетивните същества, със съществата от висшите йерархии. Знаем, че това, което се нарича народна душа, не е онази безлична абстракция, за която днес говорят материалистично настроените хора, а народната душа е един вид архангелско същество. Достатъчно е да прочетем цикъла от лекции за душите на народите, изнесен в Кристияния и ще разберем как народната душа е конкретно, реално същество, в което човекът е вместен, така да се каже, с живота си. Изобщо със своето същество човекът е в постоянен контакт с повече или по-малко високопоставенисъщества от висшите йерархии.  Днес и през следващите дни ще разгледаме тази връзка от определена гледна точка - такива неща могат да се обсъждат само от определена гледна точка. 

За да се заемем с едно такова наблюдение като днешното, трябва да осъзнаем, че за духовнонаучния наблюдател на света всъщност не съществува такова нещо като това, което материалистичното разбиране нарича материя или субстанция; пред един наистина задълбочен поглед то също се разтваря в духа. Често съм използвал едно сравнение, за да стане ясно как стоят нещата. Да вземем водата. Тя замръзва, тогава се превръща в лед и изглежда съвсем различно. Ледът си е лед, водата си е вода; обаче и ледът е вода, макар ив различна форма.  

Приблизително същото е и при онова, което наричаме материя: тя е дух в друга форма, дух, преминал в друга форма така, както водата преминава в лед. Затова, когато говорим от духовнонаучна гледна точка, дори когато говорим за материални процеси, имаме предвид духовни неща. Действащият дух е навсякъде. Фактът, че действащият дух се проявява и в материални процеси, принадлежи към една специална форма на неговото проявление. Но действащ дух има навсякъде. Така че дори ако разглеждаме и по-материалните явления, всъщност говорим за начини на действие на духа, тъй като те се проявяват в определена област като външни, повече или по-малко материални процеси. В човека непрекъснато протичат материални процеси, които всъщност са духовни. Човекът се храни. По този начин той приема вещества от външния свят в собствения си организъм. Твърдите вещества, които се втечняват, се поемат отчовешкия организъм и претърпяват трансформация. Човешкият организъм се състои от всички възможни вещества, които приема отвън; но той не само приема тези вещества, а при това те преминават през определен процес. 

Нашата собствена топлина се дължи на топлината, която приемаме и на процесите, които погълнатите вещества претърпяват в нашия организъм. Ние дишаме. С дишането поемаме кислород; но не само поемаме кислород, а тъй като в процеса на дишане сме свързани с това, което се случва във външния свят, във въздушното пространство, ние сме включени и в ритъма на външния свят. Нашият собствен ритъм е вътре в ритъма на цялата вселена. Аз дори веднъж показах тази връзка с помощта на цифри. 

По този начин чрез ритмичните процеси, през които преминаваме в собствения си организъм, ние също сме в определена връзка с околната среда. Именно чрез тези процеси, които протичат, защото външните природни процеси се намесват в нас и продължават да участват в нас, всъщност се опосредстват онези въздействия, които например упражнява и народният дух върху отделния човек. Ние не просто дишаме кислород, а в дишането на кислорода живее нещо духовно, в него може да живее народният дух. Ние не просто се храним, а веществата се преработват в нас. Но този материален процес е същевременно и духовен процес и като приемаме веществата и ги преработваме в нас, народният дух може да живее в този процес. 

Животът на народния дух в нас не е просто някаква абстракция, а в това, което правим всеки ден и което нашият организъм извършва, се формира животът на народния дух. Материалните процеси са същевременно израз на духовните начини на действие. Народният дух трябва да мине по този заобиколен път, като влезе в нас чрез дишането, чрез храната и т.н.

Отделните народни духове, които представихме разграничени от друга гледна точка в цикъла лекции "Мисията на отделните народни души във връзка с германо-скандинавската митология", оказват различно въздействие върху човека във връзка с това, което току-що посочих и то характеризира отделните народнихарактери на Земята. Отделните народни характери зависят от народните духове. Но ако проследим по духовнонаучен начин по какви заобиколни пътища действат отделните народни духове, ще открием например следното. 

Човекът диша. Така той е в постоянна връзка с въздуха, който го заобикаля. Той го вдишва и издишва. И ако в един конкретен случай народният дух чрез конфигурацията на Земята и чрез условия от най-различен вид избира именно заобиколния път чрез дишането и така чрез него постига конкретната конфигурация, характеристиката на съответния народ, тогава може да се каже: Народният дух действа чрез въздуха върху съответния народ. - Това наистина се случва в особено голяма степен с народите, които някога са населявали Апенинския полуостров. 

На Апенинския полуостров въздухът е посредник за въздействието на народния дух върху човека. Може да се каже, че въздухът на Италия е онова средство, онази среда, чрез която духът на народа отпечатва своето въздействие върху хората, които населяват Апенинския полуостров, за да им придаде особената конфигурация, благодарение на която те са италианският народ, били са древноримският народ и т.н. Човек може да изследва духовните подоснови на това, което изглежда като материални въздействия, ако следва духовнонаучните пътища.

Сега може да се постави въпросът: А какво да кажем за другите народни духове? Ако погледнем към другите области на Земята, какви средства избират народните духове, за да изразят особената конфигурация на народите там? При народите, които са населявали или населяват днешна Франция, народният дух действа по заобиколен начин чрез течния елемент, чрез всичко, което не само влиза в тялото като течност, но и действа в него като течност. По този начин чрез естеството на това, което като течност обгръща организма и действа върху него, народният дух вибрира и тъче и така определя съответния народен характер. Такъв е случаят с народите, които са населявали или населяват Франция днес.

Обаче въпросът не може да се разбере напълно, ако тази връзка между човека и неговата среда се разглежда само едностранчиво. Това би Ви дало много едностранчив поглед. Трябва да помните нещо, което често съм казвал: Човекът е амбивалентно същество; главата и останалата част от организма действат сами за себе си. - Всъщност действието, което сега засегнах с оглед на италианския и френския народ, се проявява само върху останалата част от организма, извън главата, а от главата произлиза друго въздействие. И само чрез комбинацията от действието, идващи от главата и онова, което идва от останалата част на организма, се осъществява по цялостен начин това, което се изразява в народния характер. Действието, излизащо от главата, се неутрализира, така да се каже, от действието, идващо от останалата част на организма. Ето защо можем да кажем, че заедно с това, което жителят на Италия вдишва от въздуха, което въобще е определящо в дишането за останалата част от организма извън главата, от главата действа и конфигурацията на нейната нервна система, както тя е духовно диференцирана, тоест доколкото човекът е човек на главовите нерви. 

Във Франция е различно. Това, което живее в организма като ритъм, е специфичен ритъм за целия организъм и специфичен за главата; главата има свой собствен ритъм. Докато в Италия нервната дейност на главата взаимодейства с онова, което въздухът поражда в човека, то във Франция това е ритъмът, ритмичното движение на главата, вибрирането на ритъма в главата с това, което се поражда от течността в организма. По този начин от особеното взаимодействие на индивидуалния човек в главата с това, което народният дух поражда от околната среда, се изгражда народният характер. Оттук може да се види, че ако човек е готов да наблюдава тези неща духовно, е възможно да изследва това, което се разпростира върху организма на Земята като членове. Защото човечеството наистина няма да разбере особената конфигурация на Земята, ако не вземе под внимание тези неща.

Продължаваме да се интересуваме от отделните народни характери и питаме за британския характер. Докато народният дух на италианската същност минава през въздуха, а този на френската същност през водния елемент, то народният дух на британството преминава през всичко земно, най-вече през солта и нейните съединения в организма. Твърдото вещество е основното. Докато във френския народенхарактер действа течният елемент, в британската същност имаме действие на втвърдяващия, соления елемент чрез всичко, което навлиза в организма чрез въздуха и храната. Това обуславя особената конфигурация на британския народен характер. Но и тук от главата се оказва неутрализиращо въздействие върху това, което идва от околната среда. Както ритъмът е в останалата част на организма и в главата, така и храносмилането и обмяната на веществата са в останалата част на организма и в главата. Така както организмът на главата осъществява своята обмяна на вещества, начинът на тази обмяна работи заедно със соления елемент в организма и това поражда британския народенхарактер. Така че земното във връзка с обмяната на веществата в главата съставя британския народенхарактер. И може да се каже: Тъй като народната душа работи чрез соления елемент, срещу нея откъм главата нахлуват особеностите на обмяната на веществата в главата. Вие ще можете да изучите всички индивидуални черти на народния характер, ако вземете предвид тези особени метаморфози в начина на действие на народните души.

Продължаваме с изследването на Запад. При американството пък отново е различно, там действа подземен елемент. Докато при британството имаме работа със земното, със соленото, при американския народен характер действа подземен елемент, нещо, което вибрира под Земята. Това оказва основно влияние върху организма. Народният дух действа особено чрез подземните магнитни и електрически течения върху народния характер на американския народ. А от главата към него тече нещо, което неутрализира влиянието на подземните магнитни и електрически течения: към него се излъчва това, което е наистина човешка воля. Това е характерната особеност на американския народен характер. 

Докато в случая с британския характер трябва да кажем, че той зависи основно от земния елемент, доколкото човекът го приема в своя организъм, а той след това влиза във взаимовръзка с метаболизма на главата, то волята, доколкото се проявява в народа, в американеца действа заедно с нещо, което излиза изпод Земята и това оформя американския народен характер. То е във връзка и с нещо, което съм казвалдаже в една публична лекция. Човекът може да бъде свързан само с цялата си свободна личност с елемента над Земята и до Земята. Ако се намира под влиянието на подземни елементи на народната душа, той не формира своята народна душа в свобода, а е обладан от нея, така да се каже. И аз съм показвал в публични лекции как един американец може дори да казва едно и също нещо като средноевропееца Херман Грим, и все пак то няма да е същото. Докато при Херман Грим забелязвате как всичко е извоювано от човека, то при Удроу Уилсън той като човек е обсебен от него.

От това можете да видите едно нещо - то е важно, защото нашето съвремие трябва да вземе под внимание подобни неща: Ако днес двама или трима души казват едно и също нещо, то хората го разглеждат чисто съдържателно, разглеждат го абстрактно. Но двама души могат да кажат абсолютно еднакво нещо от гледна точка на съдържанието, изречението може да бъде абсолютно същото при единия и при другия. Единият може да има в душата си неща, за които се е борил, които е извоювал, а другият да ги е получил чрез обсебване. Често не съдържанието е същественото, а степента, в която това, което човекът казва, е изработено от собствената му душа или евентуално го е получил чрез обсебване. Това е важното. Днес хората имат усет само за абстрактното. При Херман Грим може да се види, че той е казал само това, което десет пъти е превъртял напред-назад в душата си и можем да вземем изречения от текстовете на Уилсън и върху тях да напишем "Херман Грим" и обратното, но не това е важното. При Херман Грим има нещо изработено, при Удроу Уилсън има обсебеност, нещо което навлиза в него от подземни същества. Тези неща могат да бъдат разпознати, няма нужда да подхождаме към тях с емоции и страсти, а те могат да бъдат разпознати съвсем обективно. 

Нека продължим да търсим, като най-напред, да речем, заобиколим Германия и погледнем на Изток. Ако погледнем към източната същност, която едва постепенно ще се издигне от хаоса и ще заблести в своята исконна форма, ще се натъкнем там на нещо особено. Както при италианците духът на народа действа чрез въздуха, при французите чрез водата, при англичаните чрез Земята и при американците чрез подземния елемент, така при руския, славянския елемент духът на народа действа чрез светлината. Всъщност във вибриращата светлина работи духът на народа, който имаме на Изток. И когато това, което ще израсне на Изток в бъдещето, се отдели от ембрионалните си обвивки, тогава ще стане ясно, че начинът на действие на народния дух в европейския Изток е нещо съвсем различно от този на Запад. Защото дори ако трябва да кажа, че народният дух работи чрез светлината, любопитното е, че той не работи директно чрез вибриращата светлина, а работи така, че светлината първо потъва в Земята и се отразява обратно от нея. И точно тази светлина, която се издига обратно от Земята, духът на народа използва при руснака, за да въздейства върху него. Но тя не действа върху организма, тя действа именно върху главата, върху начина на мислене, върху начина на формиране на представи, чувства и т.н. Следователно тук действието на народния дух е точно обратното на това на Запад, където той действа от останалата част на организма, а от главата нещо се стоварва насреща му. На Изток народният дух работи чрез светлината. Светлината, която се връща от Земята, е средство за народния дух и то действа преимуществено върху главата. А това, което действа обратно, сега идва от останалата част на организма, особено от сърдечния организъм. 

Това, което се връща, въздейства в обратна посока към главата и променя действието, излъчвано оттам. Днес то все още е в хаос, все още е в ембрионални обвивки. Това е ритъмът на дишането, който бие към главата и неутрализира онова, което идва по заобиколен път от народния дух през светлината. Онова, което се получава в по-близката част на Изтока, присъства в още по-голяма степен, когато отидем по-далеч на Изток. Това е особеното на азиатския Изток, че народният дух все още действа отчасти чрез светлината, която се приема от Земята и се излъчва обратно и която действа върху главата. Или той действа и чрез това, което вече не е светлина, но изобщо не се вижда: хармонията на сферите, която също вибрира през всичко и която за духовното човечество на азиатския Изток е равносилна на действие на народния дух, като той работи директно чрез хармонията на сферите, която обаче се излъчва обратно от Земята и действа върху главата. А насреща действа ритъмът на дишането.

И тук е скрита тайната, че духовните пилигрими на Изтока винаги са се старали да се свържат с духа чрез специфично формиране на дишането. Ако изучавате йога, ще видите, че тя се стреми да формира по специален начин дишането. То се дължи на факта, че отделният човек, като член на цялото човечество, а не като индивид, търси духовността през народния дух; той я търси по начина, по който тя наистина е изградена в рамките на неговия народен характер. Колкото по-на Изток отиваме, толкова повече виждаме това. Естествено, при по-често или по-рядко срещани фини разклонения на въздействията на народнияхарактер, но също и при изкривявания на тези въздействия ще се покаже как понякога се стига до заблуди. Някои народи и цели раси споделят във висша степен тези заблуди, като например възникват дисхармонии, когато действието от главата се настрои към действието на останалата част на организма и т.н. Но може би не е целесъобразно да се спираме на отделни дисхармонии, тъй като днес по едни или други причини трябва да обичаме останалите народи. Това повеляват условията; някои неща биха могли да се възприемат вместо с разума, с душата и тогава те не биха били разбрани. Когато дойдат други времена, може би ще можем да говорим и за източните народи и подобни проблеми. 

Сега може да се постави въпросът: Какво е положението при средноевропейските народи? Ние говорим по-скоро за географски отношения, така че нямаме предвид Средна Европа в социално-политически аспект. Също така не съм отговорил на въпросите от гледна точка на расовите отношения, а по-скоро, както виждате, на духовно-географските отношения. Следователно можем да говорим за една средна част на Европа, към която Франция и Италия не принадлежат.

Спецификата на народния дух, който действа в Средна Европа, е, че - както обясних за други райони, има въздействия чрез въздуха, водата, солта и т.н. - той действа по пряк начин чрез топлината. В Средна Европа народният дух избира заобиколния път, средата на топлината. И това не е съвсем строго определено, то може да бъде индивидуализирано. В Средна Европа може да има хора, при които това въздействие на народния дух да е различно, веднъж от останалата част на организма и веднъж върху главата; също така в зависимост от това дали имаме директно затопляне от външния въздух или чрез храната или дишането. Всичко това е среда за народния дух. 

И това, което противодейства на това въздействие тук, е отново топлината, така че в Средна Европа топлината, доколкото има външни въздействия, е среда за народния дух. И това, което идва насреща й, е отново самогенериращата се топлина, идваща отвътре. Ето защо може да се каже: срещу това, което действа в организма чрез народния дух като топлина, идва собствената топлина на главата. 

Ако топлината на народния дух действа през главата, то към нея струи топлината на останалата част от организма. Топлината действа към топлината, и то по такъв начин, че зависи преди всичко от по-голямата или по-малка жизненост на сетивата, на способността за възприемане. Човек, който е с по-подвижен дух, който гледа с любов на нещата около себе си, развива по-голяма собствена топлина. Човек, който е мимолетен, повърхностен, който не усеща много, който подминава всичко, развива по-малко вътрешна топлина. Това съпреживяване с обкръжението, когато човекът има сърце или отворени очи за заобикалящата го среда, е онова, което нахлува срещу топлината, действаща чрез народния дух, така че топлина струи към топлината. Ето какъв е специфичният начин на действието на народния дух в Средна Европа и голяма част от същността на народния характер се основава на това, че топлината е толкова вътрешно сродна с друга топлина. Всички останали начини на действие не са така сродни: волята не е свързана с електричеството по същия начин, соленият елемент не е така свързан с храносмилателния елемент на главата, както не са и другите споменати действия. Но топлината поражда средноевропейския характер, който също се изразява в това, че повече или по-малко се разтваря във всичко. - Ние няма да даваме оценки, а ще характеризираме, затова всеки може да разбира това, както иска - като добродетел или недостатък. Топлина, идваща срещу топлината - това придава гъвкавост, пластичност, способност да се нагодиш към всичко, също и към чуждия народен характер. Ако проследим историята, тя показва как отделните германски племена са били погълнати от чужди народи, приели са чужди елементи. Това ще Ви потвърди всичко, което беше казано сега.

От казаното днес най-ярко проличава големият контраст между азиатския Изток и американския Запад. Може да се каже, че именно светлината и дори това, което се намира над светлината в етерното, използва народната душата на Изтока, за да достигне до човека, въпреки че се излъчва обратно от Земята. На Запад това е подземният елемент, това, което се намира под Земята. - Това може да ни отведе дълбоко в органично-душевния живот на целия земен организъм в неговата общност с човечеството.Тук в никакъв случай нямаме намерение да нараняваме някоя част от земното население или да ласкаем друга част. Но е вярно, че от едната страна е насоченият към духовното прилив на Изтока, докато същността на Запада по-скоро развива тежест в посока надолу, обвързвайки човека със Земята. Дали това повече или по-малко съответства на американския народен характер, оставям на всеки да прецени сам за себе си. Бих казал, че на Изток има надигаща се вълна, а на Запад - отлив, проникване в Земята. Това е животът.

Не изведнъж, разбира се, но в хода на живота, в хода на поколенията, човекът се уподобява на земните условия, приспособява се към тях. Така че, когато един европеец отиде на Изток и там му се раждат деца, на свой ред и на тях им се раждат деца, действащите там обстоятелства изискват да се създадат тези условия. Това оказва влияние върху човека. Наистина е така, че както в нашия физически организъм от рамото никога няма да израсне нос, а винаги ръка, така и в Америка никога няма да се създадат добри йоги. Възможно е да се присадят веднъж, в парниците също могат да се отглеждат всякакви растения, но не то е важното, а онова, което самото развитие изисква в естествената среда. Всичко това е изразено, определено. Природонаучната биология в никакъв случай не е тази, която обяснява какви са условията на Земята. За тази цел трябва да разгледаме например различните начини на действие на народните души, както ги обсъждахме днес, как непроявеното се изразява в проявеното.

По този начин човекът е вграден в начините на действие, които са свързани със Земята. Ако имате предвид това, от една страна ще Ви се стори, бих казал, потискащо за душата колко много човек всъщност зависи от сили, които са свързани по описания начин с мястото на Земята, на което кармата го е поставила в някакво въплъщение. Разбира се, това, че той е поставен там, е свързано с неговата карма. Но въпреки това в описаните отношения може би има нещо потискащо и ако не разгледаме всички обстоятелства, то ще стане още по-потискащо. Ако се върнем към по-старите периоди от земното развитие, ще установим, че колкото по-назад отиваме, толкова по-голяма става зависимостта, за която говорих и толкова повече от тези импулси човечеството се диференцира по земното кълбо. Но земната еволюция носи в себе си възможността хората постепенно да преодолеят тази зависимост, ако не във външната конфигурация, то поне във вътрешния си живот.

Какво би трябвало да се случи - нека си зададем този въпрос - какво би било възможно да се случи, така че тази зависимост от мястото на Земята да бъде някак смекчена, така че човекът по някакъв начин да се измъкне от характеризираната тук необходимост и да получи известна свобода? 

За да стане това, би трябвало по време на еволюцията на човечеството на Земята да се е случило нещо, което на практика да противоречи на зависимостта на човека от нея. Вече обсъдихме всички импулси, които правят човека да изглежда зависим от своето парче земя. Казах: Трябва да се е случило нещо, което да противоречи на тази зависимост, нещо, което да се противопостави пряко на тези условия. - Трябва да се разбере, че това, което би живяло на Земята, различно от всичко, което действа чрез тази зависимост, би имало балансиращ, неутрализиращ ефект върху тези условия. Какво може да бъде това нещо? 

В началото на нашата ера се е състояла Мистерията на Голгота. С течение на времето ние изтъкнахме много нейни особености. Но е достатъчно да изведем пред душата си само една съвсем очевидна, съвсем обща, общоизвестна характеристика на Мистерията на Голгота и ще видим, че дори чрез онова, което е на повърхността на нещата, тази Мистерия на Голгота се представя като нещо особено, уникално в земния живот. Христос Исус е живял сред един народ, който има ясно изразен характер, който прави всичко, което прави, от ясно изразен народен характер. Но това, което се случва с Христос Исус, това, което се случва от народния характер, Мистерията на Голгота, смъртта на Голгота, е в пълно противоречие с този народен характер. Защото нито народът, сред който се извършва Мистерията на Голгота, я включва в своето верую, нито изповядва Христос Исус лично, индивидуално, а го убива, викайки: “Разпни го! Разпни го!” Случва се нещо, което не може да бъде предназначено за един народ; случва се нещо, което има смисъл, само ако се мисли, че е в противоречие с това, което може да последва от характеристиките на народа, това, което народът отхвърля по собствено желание, отменя, унищожава  по собствено желание. Това е тайната на Мистерията на Голгота. Ето защо тя няма народен характер, не израства от народния характер, а противоречи на всичко, което по-рано характеризирахме като зависимост на човека от народния характер. Тя е събитие и същност на Земята, които нямат нищо общо с народния характер, защото само това, което унищожава - смъртта - има нещо общо с този народен характер. Защото това събитие няма нищо общо нито с еврейския народен характер, нито с римския, който действа в същата област; тъй като евреите викат“Разпни го!”,  а римлянинът не може да намери вина в него, тоест, той не знае как да реагира на това, което се случва. Цялото нещо се отличава рязко от това, което може да се случи поради народния характер. Това прави Мистерията на Голгота такова събитие, че ако го изучавате внимателно, не можете да го сравните с никое друго. 

Разбира се, мъченици е имало и другаде, но не поради тези причини, които важат за Мистерията на Голгота, са се създали мъчениците. Колкото повече изучавате Мистерията на Голгота, толкова повече ще откривате, че тя се е случила именно защото няма нищо общо с индивидуалния характер на хората, а е свързана с цялото човечество. Ето защо наистина можем да кажем, че от една страна имаме онзи принцип в развитието на човечеството, който се разпростира над него по такъв начин, че има диференциращ ефект. Тогава от диференцираното израства нещо, което не му принадлежи, а има своята особеност именно в това, че е независимо от характера на хората; това е другата страна. Това ще се признава все повече и повече във всяко отношение като същественото в Мистерията на Голгота, че ако трябва да бъде разбрана, тя изисква индивидуално разбиране. Като я разбира все повече и повече, човек постепенно ще каже: земните условия, човешките условия могат да се разберат по един или друг начин, но Мистерията на Голгота стои сама за себе си, тя трябва да бъде разбрана като индивидуална в конкретното, нищо друго не може да се вземе, за да бъде разбрана.  

Търсете в която и да е област: днес проследихме какво действа в човечеството в областта на народната душа. Можем да обясним всичко от областта на народната душа, от началото на човечеството на Земята до наши дни - само не и Мистерията на Голгота и това, което е свързано с нея. Така че бихме могли да открием всякакви области, за които бихме могли да кажем: От едната страна е всичко останало, а от другата страна е Мистерията на Голгота и нейните последици. Вече няколко пъти подчертах, че учените богослови днес трябва да признаят, че не може да се намери историческо доказателство за Мистерията на Голгота, което да я постави в историята. В историята не се поставят събития, за които не могат да се намерят исторически доказателства - само Мистерията на Голгота и това, което е свързано с нея! Защото като еднократен акт тя трябва да е свръхсетивна; за нея нe трябва да има исторически доказателства. Мистерията на Голгота не трябва да бъде приемана от човек, който изисква само исторически материални доказателства. Тя оказва нужното въздействие само върху този, който се издигне до приемането за историческо на нещо, за което не съществуват никакви доказателства. Развитието ще продължи по такъв начин, че външните доказателства за Мистерията на Голгота ще бъдат отмити, ще изчезнат; критиката ще ги отмие. Но духовното осмисляне на развитието на човечеството все пак ще постави тази Мистерия на Голгота като ос на всички земни събития. Тя трябва да бъде духовно разбрана, духовно поставена в историческия процес на човечеството. Точно в това е нейната тайна. Все повече хората ще се научат да търсят не исторически доказателства, а възможността да разберат, че тук е необходимо свръхсетивно разбиране, свръхсетивно осмисляне на едно събитие, случило се на физическия план, за да може човекът да схване връзката му със земното историческо развитие на човечеството в пълния смисъл на думата. Ще говорим за това и следващия път на същото място.

 

Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 28. февруари 1911г. в Берлин и включена в СС 124 СС “Екскурси в областта на евангелието на Марко”

И така, когато ясновидските изследвания казват, че човекът се състои от четири съставни члена - физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и аз - тогава някой, който е далеч от тези неща, би могъл да каже: Аз виждам само физическото тяло; как мога, преди да ми бъде дадена възможност по силата на моята карма да видя например астралното или етерното тяло, да се убедя, че казаното за тези висши членове на човешката природа е вярно? - Е, ако иска, човек може да отрече астралното и етерното тяло. Но последиците от процесите, които протичат в астралното и етерното тяло, не могат да бъдат изключени от живота на човека; те се проявяват в човешкия живот. И за да можете постепенно да разберете структурата на човешкото същество, така както тя лежи в основата на много изрази от Евангелията, днес бих искал да Ви покажа как последствията от процесите в астралното или в етерното тяло например наистина се проявяват в съвсем обикновения живот на физическия план.

Нека първо разгледаме разликата между един човек, който в известен смисъл е изпълнен с идеализъм, който си поставя високи идеали и човек, който по принцип не желае да си поставя високи идеали, който действа, така да се каже, само под влияние на външните импулси на живота - да речем, яде, когато е гладен, спи, когато му се спи, прави едно или друго нещо, когато тази или онази страст или инстинкт го подтикват към това. 

Разбира се, има всевъзможни междинни степени между тези два типа хора, между последно характеризираните и тези, които са висши идеалисти, чиито намерения и мисли и величието на идеалите им винаги надхвърлят това, което могат да постигнат в обикновения живот. Такива идеалисти се намират в особена позиция по отношение на живота. Те винаги се убеждават в истинността на думите, че в живота на физическия план никога не е възможно да се направи нещо, което наистина да се равнява на най-високия ни идеал в съответната област. Това е признанието, което идеалистите трябва винаги да направят пред себе си: С действията си аз не достигам до своите идеали. Така че, ако искаме да говорим точно, бихме могли да кажем: идеалистът винаги има нещо в идеалите си, за което мисли, към което привързва чувствата си, което е по-голямо, по-далечно от действията му. Това характеризира идеалиста в духовнонаучен смисъл, че мислите му са по-големи, по-обхватни от действията му. Вгледайте се внимателно в това: идеалистът, значи, е човек, при когото намеренията, мислите са по-големи от възможните дела на физическия план. 

За онзи, който живее в другата характеризирана посока, може да се каже обратното - че не мисли толкова далече, колкото действа. Този, който действа само от инстинкти, страсти, импулси, желания и т.н., няма мисъл, която да обхваща всичко, което прави в даден момент, а извършва действие, дело във физически план, обхващащо неща, събития, за които не мисли. Така че намеренията му, мислите му, са по-малко мащабни, по-малки от действията му, делата му на физическия план. 

Сега ясновидецът ви казва следното нещо за тези два вида хора. Когато извършим едно действие, дело в живота, което е по-голямо, по-обхватно от нашите мисли, тогава това дело винаги хвърля отражение в астралното ни тяло. Но като цяло всичко, което правим в живота си, дава отражение в астралното ни тяло. Не можем да направим нищо в живота, когато сме надскочили действието, без да имаме негов образ в астралното си тяло.

По-късно този образ се предава на етерното тяло и докато се предава на етерното тяло, става възприемаем за Акашовата хроника, така че ясновидецът може да види огледалните образи на действията, които един човек е извършил в хода на живота си. Така и от онези действия, чиито мисли са по-високи от изпълнението, т.е. които извършваме от идеализъм, остават огледални образи в астралното тяло, които отново продължават в етерното тяло. 

В това обаче се състои голямата разлика между огледалните образи на действията, произтичащи от инстинкти, влечения, страсти и т.н. и огледалните образи на действията, които извършваме от идеализъм: всички образи от първия вид в определен смисъл имат нещо разрушително за целия ни живот. Те са онези образи и примеси от нашето астрално тяло, които постепенно оказват такова въздействие върху цялото ни човешко същество, че всъщност, може да се каже, бавно изяждат това човешко същество.  

И тези огледални образи са основно свързани с бавния начин, по който човек изчерпва себе си в своя живот до смъртта - т.е. в своето същество на физическия план; докато огледалните образи, които произтичат от това, което преминава от мислите към действията ни, имат в себе си нещо съживяващо. Тези образи са особено стимулиращи за етерното тяло, тъй като именно те непрекъснато внасят нови оживяващи сили в цялото ни човешко същество. 

Така според ясновидеца в човешкото ни същество на физическия план наистина има разрушителни, унищожителни сили, но също така в нас непрекъснато съществуват и оживяващи сили. По принцип действието на тези сили в живота може много добре да се наблюдава. Срещаме например хора, които са мрънкащи хипохондрици, с мрачен темперамент, които не могат да се справят със собствения си душевен живот и този техен душевен живот оказва обратно влияние върху физическия им организъм. Те са се превърнали в страхливи натури и може да се наблюдава как страхът, ако продължава постоянно в живота, подкопава здравето на организма чак до физиката. Накратко, има хора, които на по-късен етап от живота си са меланхолични, с мрачен темперамент, които трудно се справят със себе си и които по различни начини са неуравновесени по природа. Ако изследваме причините за подобно поведение, ще установим, че такива хора са имали малко възможности в по-ранни периоди от физическото си съществуване да преживеят това, което бихме могли да наречем идеалистично навлизане на мислите в действията на човека, по-голяма възвишеност на мислите, отколкото на действията. 

Такива неща не се наблюдават в обикновения живот, но последиците от тях са налице. Последиците са налице и мнозина ги усещат извънредно силно, усещат ги като цялостно душевно настроение в живота си, като цялостно настроение на душата, а също и във физическото си състояние. Така че човек може да отрича съществуването на астралното тяло; не може обаче да отрече въздействието му, защото го изпитва. И когато току-що описаното се прояви в живота, тогава хората трябва да разберат, че все пак не е чак толкова глупаво да се говори за такива неща като за доказателство, че наблюдението на свръхсетивни събития наистина е възможно, макар и само за ясновидеца, но проявата на наблюдаваните по ясновидски начин факти винаги може да се посочи в живота.

От друга страна, виждаме, че действия, които са по-малки от съответстващите им мисли, оставят такива впечатления, които се проявяват по-късно в живота като смелост, като увереност, като уравновесеност. Това продължава чак до вътрешността на физическия организъм и човек забелязва взаимовръзките само когато наблюдава живота в продължение на дълъг период от време, а не разглежда само кратки отрязъци от него. Това именно е грешката на много научни изследвания, че винаги вздействието на един или друг фактор се определя според това, което се случва в рамките на следващите пет години, докато въздействията на много неща често стават видими едва след десетилетия.

Сега имайте предвид, че съществуват не само хора, които са просто идеалисти по природа, които в мислите си надвишават индивидуалните преживявания, но и такива, които винаги изостават с мислите от преживяванията си. Има голям брой преживявания, които изключително трудно могат да бъдат изразени в мисли. Яденето и пиенето например са нещо, което се прави всеки ден от импулс, от инстинкт и на тези, които преминават през духовно развитие, наистина им е необходимо доста дълго време, за да съвместят такива неща в своя духовен живот. Именно ежедневните неща са най-трудни за включване в духовния живот, защото яденето и пиенето са включени в него, едва когато успеем да проследим защо за да служим на развитието на света трябва да консумираме в определен ритъм физически вещества и каква връзка имат те с духовния живот; точно както метаболизмът е не само нещо физическо, а чрез своя ритъм има и духовна страна. 

Съществува обаче начин постепенно да одухотворим и нещата, които не се изискват само от някаква външна материална потребност. Защото има възможност да ги разгледаме по такъв начин, че да си кажем: Ние ядем един или друг плод и чрез духовните си прозрения можем поне да си създадем представа как, да речем, ябълката или някой друг плод се отнася към цялата вселена. Обаче това отнема много време. После свикваме храната да не бъде просто материален факт, а да забелязваме каква роля има например духът в узряването на един плод под лъчите на слънцето. Затова ние одухотворяваме и най-материалните, всекидневни процеси и придобиваме възможността да проникваме с мислите си дори и в тях - мога само да загатна как - и там могат да бъдат привнесени мисли и идеи. Но това е дълъг път и много малко хора в нашата епоха могат да стигнат до пълноценно мислене за храната.

Следователно трябва да кажем, че има не само хора, които извършват инстинктивни действия, както и такива, които извършват идеалистични действия, но във всеки човек животът е разделен така, че той извършва някои действия по такъв начин, че мислите не могат да последват действията, а при други мислите и идеалите са по-обширни от действията. Затова в нас има един вид сили, които водят живота ни надолу; те работят така, че физическият ни организъм постепенно да достигне до смъртта, така да се каже, поради вътрешни причини. И в същото време в нас има и други сили, които снабдяват астралното и етерното ни тяло с оживяващи сили, сили и те винаги блестят като нова светлина в астралното и етерното ни тяло.  

Именно тези последните наистина остават като съживяващи сили в етерното тяло. Когато след смъртта с духовната част от нашето същество напуснем телесните си обвивки, все още етерното тяло е с нас в първите дни след смъртта и поради това ние имаме ретроспективен поглед върху целия си живот. И най-доброто, което остава за нас като вътрешен формиращ фактор, са именно оживяващите сили, които току-що споменах и които идват от факта, че нашите идеи са надхвърлили мащаба на нашите действия. Това е нещо, което до такава степен действа и след смъртта, че крие други оживяващи сили дори за следващата ни инкарнация.

 

 

Лекция на Рудолф Щайнер, изнесена в Дорнах на 17. февруари 1925 (СС 221 “Земно знание и небесно познание”) 

Вчера се опитах да обясня, използвайки за пример Ницше, който искаше да бъде морален философ, как човек, който живее изцяло във външната цивилизация на днешния ден и въпреки това, подобно на Ницше, иска да потърси морални импулси, изхождайки от цялата човешка природа, неминуемо ще се провали, тъй като при днешния начин на познание е невъзможно да се открие как моралните импулси се намесват във физическия живот. Днес имаме цивилизация, която от една страна позволява да се прилагат законите на науката, които формират и образованието ни по такъв начин, че ние от деца поемаме възгледите за взаимовръзките в природата, а от друга страна имаме морален светоглед, който стои сам за себе си. Ние разбираме моралните импулси като повели или конвенционални правила за поведение, възникващи в контекста на социалния човешки живот, но не можем да мислим за моралния и за физическия живот в един и същи контекст.  

И вчера аз посочих как от това, което Ницше превърна в своя върховна добродетел - честността - от честността към себе си и към другите, накрая стигна дотам да приеме само физическата страна на човека, а от физическата, която той усеща като прекалено човешка, след това да изведе и моралната. Тъй като искаше да бъде честен към тогавашния светоглед, той се провали с моралната си философия, защото не можа да види как моралното и физическото си взаимодействат в единство.

Това взаимодействие ние няма да го видим, ако не навлезем в онази област, която с право се нарича свръхсетивна. Трябва да сме наясно с факта, че единствено в самия човешки живот се установява контакт, така да се каже, между това, което чувстваме като морални импулси или морални идеали и физическото въздействие, физическите процеси в самото човешко същество. И големият въпрос днес е следният: Ако аз имам морален импулс, той остава ли си нещо изцяло абстрактно или може да се намеси във физическата организация?

Вчера Ви казах, че когато застанем пред една машина, можем да сме сигурни, че моралният импулс не се намесва в нейния механизъм. Между това, което е морален миров ред и механизма на машината, поначало няма никаква връзка. Ако човешкият организъм също се представи като машина, както все по-често се случва в съвременния научен светоглед, то това се отнася и за човека, то моралните импулси остават илюзии. Човекът може най-много да се надява, че някакво същество, дадено му чрез откровение, ще се намеси в моралния миров ред, възнаграждавайки добрите и наказвайки лошите; но той не може по никакъв начин от самия миров ред да види някаква връзка между моралните импулси и физическите процеси. 

Днес бих искал да посоча областта, в която наистина се осъществява тази връзка между онова, което човекът преживява в себе си като морално и онова, което е физическо. За да разберем по-добре обясненията, които ще трябва да дам, нека най-напред да разгледаме животното.

При животното имаме взаимодействие на физическия организъм, етерния организъм на формиращите сили и астралния организъм. Действителният аз не е пряко въплътен в самата животинска организация, а се намесва в нея отвън като групов аз. При животното трябва да сме наясно с факта, че в неговата организация могат ясно да се разграничат две направления. Да вземем главата на животното. И при висшите животни, както и при човека, главата е най-съвършеният носител на нервно-сетивния организъм. Виждаме как всичко, което животното приема от външния сетивен свят, по същество прониква в него чрез органите на главата му.

Вярно е, разбира се, това, което винаги съм подчертавал - не бива да свързваме разчленението на един организъм непосредствено с някаква физическа част от него. Трябва да кажем, че животното в известно отношение е изцяло глава, тъй като може да възприема навсякъде по продължение на тялото си. Но в главата животното предимно е нервно-сетивен организъм. Там то осъществява връзката си с външния свят.  

Ако след това разгледаме животното в цялостната му организация , така че да го видим във връзка с останалия му организъм, как другият полюс на главовата му организация се намира, така да се каже, към края на опашката, тогава като разгледаме разчленението на животното в неговата физическа, етерна и астрална организация, нещата стоят така, че при него астралното движение, протича отзад напред.  

Астралните течения, теченията на неговия астрален организъм, непрекъснато се движат отзад напред и се срещат с впечатленията, които сетивата изпитват в главата. Така че в животното имаме преливане едно в друго отзад напред и отпред назад. Бих искал да нарисувам схематично това преливане, при което астралните течения в животното се движат отзад напред (червените стрелки), а сетивните впечатления текат срещу тях от главата назад (жълти стрелки). Между тези две течения в животното има взаимодействие, което се разпростира върху целия организъм.

 

                  

Това взаимодействие се наблюдава ясно при кучето. Кучето вижда своя стопанин и размахва опашка. Когато то види стопанина си и замаха с опашка, това означава, че има впечатление за своя стопанин и срещу това впечатление, което върви отпред назад, т.е. срещу впечатлението отвън, струи астралното отвътре. И това насрещно струене на целия организъм отзад напред се изразява в махането на кучето с опашка. Налице е пълна хармония. Който се интересува от физиономията на кучето, когато то изразява радост, не бива да се вторачва толкова в лицето му, когато то гледа стопанина си, а трябва да погледне махането на опашката: в него има физиономия. 

Това по принцип важи за всяко животно. Само че когато слезем например на нивото на рибите, то не се забелязва толкова, защото при тях астралното тяло има голяма независимост. Но за ясновиждащото съзнание това е още по-ярко. За това съзнание е съвсем ясно, че когато рибата по някакъв начин възприема с нервно-сетивния си апарат нещо, което идва към нея по течението, тя самата изпраща към него отзад напред собственото си астрално течение и тогава се получава чудесно преплитане на това, което рибата вижда, с това, което тя носи насреща. 

Това интимно преплитане на астралното течение отвън - защото едно същество получава отвън заедно със сетивните впечатления именно едно астрално течение - и астралното течение отзад напред при човека се прекъсва поради факта, че той е изправено същество. 

Тъй като човекът е изправено същество, той не е в състояние да изпрати астралното течение толкова директно към сетивните впечатления по същия начин, както например кучето. Кучето има хоризонтален гръбначен стълб. Движението на астралното отзад напред преминава директно през главата му. При човека главата е повдигната. По този начин цялата връзка между тези астрални течения, които текат отзад напред, които съставляват действителното вътрешно същество, хармонизирането на тези течения с теченията, идващи чрез сетивните впечатления, не е толкова просто като при животните.  

И именно що се отнася до моралната природа на човека, трябва да се проучи точно това, което току-що предпоставих, за да се разбере как при него моралното се намесва във физическото. По отношение на животните не говорим за морал, защото при тях този поток на астралното отзад напред и отпред назад не се прекъсва от нищо. При човека се случва следното. 

Човекът издига главата си над астралното течение, което идва от него и което върви отзад напред. Това издигане на главата означава въплъщаване на аза. Фактът, че кръвта, така да се каже, не просто изминава хоризонтален път, а трябва да тече нагоре като носител на вътрешните сили на аза, кара човека да преживява този аз като свой индивидуален аз. Обаче това също така означава, че при човека главата, т.е. основният носител на сетивните впечатления, е отдадена единствено на външния свят. Човекът всъщност е организиран по такъв начин, че осезанието му е в много по-хлабава връзка например със зрението, отколкото при животното. При животното има тясна връзка между осезанието и зрението. Когато животното види нещо, то има непосредственото чувство, че докосва това, което вижда. Органите за осезание се чувстват стимулирани от самото виждане. Това тяхно стимулиране идва с течението, движещо се отзад напред.  При човека главата е отделена и изцяло отдадена на външния свят. Това най-вече се изразява в зрението. Можем да кажем, че при човека това сетиво е един вид етерно сетиво. Ние постепенно с помощта на съжденията се учим да преценяваме например какви са разстоянията във физическия свят и под. Като човеци ние виждаме предимно онова, което се изразява в цветовете и техните нюанси.

Имайте предвид, че едва по времето, когато се заражда интелектуализмът, човекът преминава към перспективата в живописта. При по-старите художници няма да откриете пространствена перспектива, защото едва в този период, по заобиколен път през съжденията, през интелектуализма, очите свикват да виждат онова реално нещо, което се изразява в перспективата, т.е. в разстоянията. 

За окото съществуват главно цветът, светлосянката, нейните нюанси. Но тъй като е разпростряно върху предметите, това всъщност идва от космоса. Слънцето изпраща светлината и понеже идвайки от космоса, тя пада върху предметите на Земята и се отразява обратно, окото в действителност вижда нещата не с помощта на земните сили, а с помощта на космическите, на мировите сили.

Това е въобще симптоматично за човешката глава. Тя е повече отдадена на етерното в света, отколкото на физическото. Човек всъщност намира своя път към физическия свят, като се разхожда в него, като го докосва, а не толкова чрез сетивата на главата си. 

Помислете само колко призрачен би бил светът, колко етерно-призрачен, ако не схващахме пространствеността чрез осезанието, а само онази част от нея, която ни предава окото! Организацията на животните по отношение на главата е съвсем различна от тази на човека. Животинската организация е много по-свързана с физическата реалност чрез главата, отколкото човешката организация. Във възприятията от главата си човекът има нещо идеално, защото то е етерно. С главата си той всъщност живее изцяло в етерния свят. 

Но главата даже и външно е изваяна по подобие на космоса и това, което казвам, не е просто нещо повърхностно. Вземете формите на главата при отделните животни. Те са пряк израз на собствената им животинска телесност. При животните не можете да откриете тази космически закръгленост, която има човешката глава. В главата си човекът наистина е копие на космическата сфера и той се издига до това нейно копие благодарение на факта, че линията на тялото му не е хоризонтална, както е при животните, а вертикална; той се издига от хоризонтала във вертикала. 

Това проличава особено ясно, когато се разглежда цялата организация на човека. Физическата организация на човешката глава е свързана с етерната организация, която наистина изцяло отразява чистотата на космоса. Организацията на човешката глава в етерното тяло през целия живот на човека на Земята е нещо, което е слабо засегнато от земното, което именно в етерната си част, а още повече в астралната, остава изцяло космическо. Също така когато човекът преминава от един земен живот в следващия, организацията, която се намира извън главата му, т.е. това, което е под главата му, защото главата се губи като силова система след смъртта, се трансформира - разбира се, не физическата материя, а силовата връзка, - метаморфозира и става глава в следващото въплъщение, в следващия земен живот. Така че за да се превърне в главова организация, човешката организация трябва първо да премине през космоса. На Земята главовата човешка организация изобщо не може да се формира. 

Чрез главата си човекът е абсолютно свързан с космоса, само чрез останалата си организация той е свързан със земното. Затова можем да кажем: При животното цялата конфигурация на главата възниква от останалата му организация, а при човека главата възниква с известна независимост от останалата организация. Тази останала организация обаче напира в главата на човека във всичко, което у него се превръща в жест и мимика. Защото когато изпитваме някакво вътрешно вълнение, да речем чувство на страх, тогава това, което се намира в обмяната на веществата, в системата на кръвообращението, се изразява чрез силите на човешкия организъм в побледняването на лицето и в мимиката. Подобно е положението и с другите вътрешни вълнения. В човека виждаме как това, което се намира в останалата част на организма, се излива духовно-душевно, т.е. астрално, в главата. И това, което живее астрално в останалата част на организма, се изразява физиономически в главата, може да се каже, дори подвижно-физиономически, в цвета на кожата, но най-вече в изражението на лицето. 

Много интересно е да се проучи например как човек придружава това, което изрича - а то идва от аза му - с определена мимика, как лицето му изразява това, което живее в астралното му тяло. Ако се вгледате в лицето на човек, който говори, вие получавате с думите, които изрича, неговия аз, а с мимиката - и съпътстващите процеси в астралния му организъм. Но с този астрален организъм на главата, който поражда израженията на лицето, е свързан и етерният организъм на главата, а етерният организъм на главата е прекрасен образ на космоса. Много странно е да се наблюдава свръхсетивно един говорещ човек. Тогава се вижда как астралният организъм се проявява навсякъде в израза на лицето му, обаче етерният организъм на главата е слабо засегнат от този израз на лицето. Етерният организъм на главата се съпротивлява да поеме в себе си, в своите движения, мимиката. Много интересно е да се види, че някои песнопения, например химни, при които човекът е проникнат в астралното си тяло от чувство за святост, лесно се поемат в етерния организъм на главата и наистина етерният организъм към лицето показва при всяка мимика игра на светлината; но в по-задните части етерното тяло показва рязка съпротива срещу поемането на каквито и да било процеси от мимиката.

Оттук виждате, че човешката глава наистина се намира в определена връзка с останалата част на организма, но тази връзка е подчинена на определени закони, защото етерното тяло е създадено по модела на космоса и би искало да остане в тази конфигурация на космоса, не би искало да бъде заблуждавано, особено от това, което идва от страстите, от нагона, от инстинктите на човешката природа. 

Има и още нещо изключително важно. В лицето виждаме определена мимика, която се разкрива външно в човека. Това изражение на лицето зависи от неговия темперамент, от характера му, от различни душевно-физически специфики. Но в човека има и друга, дори много по-жизнена мимика, само че тя се намира не в неговото съзнание, а в подсъзнанието. Тя е от екстрасензорно естество. Намира се в област, до която не може да се достигне със сетивното наблюдение. 

Ако погледнете астралното тяло на човека, но не при главата, а при системата от веществообмена и крайниците, тоест ако погледнете как астралното тяло на човека обхваща и пронизва и краката, как обхваща и прониква в долната част на тялото, тогава в тази част на астралния организъм също ще видите мимика, и то много жива мимика - една физиономия, която се изразява там. И най-странното е, че тази мимика, тази физиономия, се разкрива отвън навътре.  

Така че, докато мимиката, която изразява човешката реч или друго някакво човешко участие в обкръжаващата среда, се разкрива външно, една друга мимика, която човек обикновено не осъзнава, се разкрива вътрешно. Това е много интересен факт. Бих искал да ви го покажа схематично.  

                        

Да предположим, че тук е човека. След това тук имаме астралното тяло (червено), което е причина за мимиката на лицето, разкриваща се навън. Имаме същото астрално тяло, но друга част от него (жълто) и докато тук (горе) в това астрално тяло имаме мимика, която се разкрива навън, тук (долу) имаме мимика, която се разкрива изцяло навътре: тази част от астралното тяло обръща, така да се каже, едно лице навътре. Човекът не знае нищо за това в обикновеното си съзнание, но то е така. Ако се вгледаме в детето, ще открием как то непрекъснато обръща това лице навътре от тази част на астралното тяло, а ако се вгледаме във възрастния човек, мимиките дори стават повече или по-малко постоянни. Човекът получава там една физиономия навътре. И какво представлява тя? Тя се основава на следното.

Когато човек има като импулс това, което в обикновения живот с право се нарича добро, морално действие, тогава вътрешно се наблюдава по-различна мимика, отколкото когато човек има в себе си като импулс зло действие. Когато някой извършва егоистично действие, той вътрешно има едно грозно изражение на лицето, ако мога така да кажа. Защото по принцип всички морални постъпки се свеждат до неегоистичност, а всички неморални постъпки - до егоизъм.  

Само че в обикновения живот тази реална морална преценка се прикрива от факта, че някой всъщност може да бъде много неморален, т.е. изцяло пропит от егоистични подбуди, но формално да следва определени морални правила. Тогава те изобщо не са негови собствени правила. Той е вкаран в рамките на нещо, което е възпитан да прави или пък го прави, защото се смущава от това, което казват другите. Вмъкнат е в една верига като нейно звено. Но истински моралното, което действително е неотменна част от човешката индивидуалност и живее в нея, е така устроено, че доброто идва от онзи интерес, който имаме към другия човек; от онзи интерес, който можем да придобием, ако чувстваме и усещаме това, което другите чувстват и усещат, като свое, докато неморалното по произход е нещо, в което човекът се затваря, в което не чувства това, което чувстват другите хора.  

Да мислиш добре по принцип означава да си способен да съпреживяваш с другите хора, а да мислиш зле означава да не си способен да съпреживяваш с тях. Това може да се превърне в закони, конвенционални правила, неща, от които човек се срамува или не се срамува. Тогава това, което всъщност е егоистично, може да бъде много силно потиснато от конвенцията. Но по принцип решаващо за моралната оценка е не това, което човек прави, а трябва да вникнем по-дълбоко в човешкия характер, в човешката природа, за да можем да преценим действителната морална стойност на човека. 

Моралната стойност се изразява в астралното тяло чрез факта, че тази част от него обръща навътре едно красиво лице, когато в човека живеят неегоистични действия, алтруистични импулси, обаче обръща грозно лице навътре, когато в човека живеят егоистични, зли импулси. Така че един дух, който чете вътре в [астралния] човек, може да прецени по тази физиономия точно толкова добре дали човекът е добър или зъл, колкото ние можем да преценим човека по изражението на лицето му според други качества.  

Всичко това не присъства в обикновеното съзнание, но то неизбежно съществува. Няма начин нечестността да не проникне дълбоко в този човек. Бихме могли да си представим един хитър злодей, който владее цялата си мимика, това, което излиза навън; който би имал най-невинното лице на света, разгръщайки най-злодейските импулси - но в това, което е в астралното му тяло и му придава вътрешна физиономия, мимика, той не може да бъде нечестен, там той се превръща в дявол в същия момент, в който има своите неморални подбуди. Външно този човек може да изглежда невинен като дете, а вътрешно, в себе си, да прилича на дявол; и чистият егоист гледа сърцето си с дяволска усмивка. Това е просто такъв закон, каквито са и природните закони. 

Но сега идва решаващото. Ако тук (долу) се развие уродлива физиономия, тогава главата, свикнала с космоса, отблъсква тази физиономия, не я приема и човекът формира в своята етерност такова тяло, каквото направихме на Ариман, където главата е атрофирала, станала е инстинктивна.

 
                       

                           Главата на Ариман, изваяна от Рудолф Щайнер

Всичко преминава в долните членове на етерното тяло. Главата не приема това и човекът става ариманичен в своето долно етерно тяло, а после пронизва и главата си с това, което ариманичното тяло изтласква в нея.

Защото странното е, че в главата, дори в топлинния етер на главата, човек отблъсква физиономията на неморалното, не я допуска до себе си. Така че неморалният човек носи в себе си един етерно-ариманичен организъм, а главата му остава неповлияна от това, което е в него. Тя си остава образ на космоса, но все по-малко му принадлежи, защото космосът не може да проникне в нея със собствената си същност. 

По този начин неморалният човек напредва малко в сравнение с живота си в предишната инкарнация. Това, което е станало негова глава при трансформацията от останалата част от тялото на предната инкарнация, си остава пак глава и когато умре, той изобщо не е стигнал много далеч по отношение на главата си. От друга страна, онова, което моралната фантазия поражда вътрешно, протича в човека до главата. То поражда вертикалната посока. Във вертикалната посока всъщност не тече никаква неморалност. Неморалността засяда и ариманизира човека. Във вертикалната посока тече само моралното. И става така, че още в етера, в топлинния етер на кръвта, във вертикалната посока физиономията на неморалното бива отблъсната. Главата не го поема. Моралното обаче се издига до главата с топлината на кръвта още в топлинния етер, още повече в светлинния етер и особено в химическия и жизнения етер. Човекът пронизва главата си със собствената си същност.

Тук имаме наистина влияние на моралното във физическото, при което можем да кажем, че етерната главова организация на човека има афинитет към моралното в човека, но не и към неморалното. И никой, който остава при обикновеното физическо-сетивно наблюдение на света, не може да види как моралните импулси действат до физическото по заобиколен път през етерното. Трябва да разгледаме цялостния човек според етерната и астралната му организация, тогава ще имаме област, в която ще видим как моралното се намесва в цялата човешка организация.

Сега можете да си представите, че всичко изглежда по различен начин, когато човек умре. Ако главата му е отблъснала силите на останалата му организация, тогава в етерното тяло, което той изхвърля след няколко дни, няма да има нищо от него в главата. Човекът няма да направи никакво особено впечатление на света. Той няма да съдейства за по-нататъшното развитие на Земята, защото не изпраща сили в това, което достига до бъдещето. Ако човекът е развил в себе си морални импулси, които главата му е поела, тогава етерното му тяло го напуска като човек. Неморалният човек е напуснат от етерното си тяло, при което то има наистина ариманичен вид. Даже без да се опитваме да срещнем самия Ариман, можем да получим точно впечатление за ариманичната форма, когато видим как етерното тяло на неморалния човек преминава в космоса. То е ариманизирано в своята форма. За разлика от него при човек с морални импулси етерното тяло, което се отделя от астралното тяло и аза два-три дни след смъртта, е очовечено, по човешки закръглено и избистрено. 

Такъв човек преработва това, което преживява на Земята, също и в главата си, а не само в останалата част от организма и го предава на космоса чрез факта, че главата му е подобие на космоса. Главата е подобие на космоса, а останалата част от организма не прилича много на космоса; известно време, след като е предадена на космоса, тя се разпръсква като облак и пада повече или по-малко на Земята или най-малкото бива изтласкана в течения, които обикалят около Земята. Но онова, което човекът е отпечатал в главата си от своята моралност, се излива в необятната шир на космоса, чрез него човекът работи за преобразуването на космоса.  

Следователно можем да кажем: чрез начина, по който човек е морален или неморален, той работи за бъдещето на Земята. Неморалният човек предава на силите, които обкръжават Земята - а те са важни за цялата дейност, защото от етерното по-късно възниква физическото на Земята - това, което етерно се стича до Земята и на свой ред се свързва с нея или това, което живее в нейното обкръжение. За разлика от неморалния човек един морален човек, който е поел в главата си силите, които се развиват именно чрез моралните импулси, предава на целия космос това, което е изработил на Земята.

На Земята, ако останем вкопчени за нея, не можем да видим как всъщност действат моралните импулси; там те остават абстракции. Да вземем моралните импулси на някой морален философ, да речем Хербарт 1.  Той изброява пет морални импулса: вътрешна свобода, добронамереност, съвършенство, справедливост и честност. Така че ако човек действа в съответствие с тези пет добродетели, е морална личност. Но Хербарт всъщност не може да посочи с какво те са повече от една абстракция: той просто е морален човек. Обаче  какво означава това за света, той не уточнява. 

Е, добродетелите могат да се формулирст и по различен начин, в зависимост от това как се обобщават определени човешки импулси. Вчера Ви изброих четирите кардинални добродетели на Ницше, който ги групира по малко по-различен начин. Той разграничава, както казах, честност към себе си и приятелите си, храброст към враговете, великодушие към победените и учтивост към всички хора. Други морални философи пък са посочили други добродетели. Но всички тези добродетели остават абстракции, ако се познава само физическата страна на човека. Тогава ние заставаме с тези добродетели като импулси пред човека, все едно стоим пред една машина и й заповядваме - колкото и да убеждаваме машината, тя няма и да си помисли да приеме каквото и да било от нашите импулси.  

По същия начин човешката природа, за която говори днешният светоглед, не може да приеме нищо от моралните импулси. За да разберем реалността, въздействието на моралното, трябва да навлезем в свръхсетивната сфера.

Свръхсетивното е обърнатата навътре мимика, обърнатият навътре жест, който в зависимост от това дали е морален или неморален, се възприема или отблъсква от главата и така преминава в света или се разбива, разпръсква, раздробява на Земята. 

Дори и един морален философ с такава вътрешна сила като Ницше увисва във въздуха със своите морални принципи и може да стигне до укрепване само по начина, по който Ви казах вчера. Но това не е истинско укрепване. Въпреки че искаше да се постави “извън всякакво добро и зло", той трябваше накрая да се върне към човешката физика - ето къде се провали. Така че, ако искаме да схванем действието на морала, трябва да излезем извън рамките на обикновения физически миров ред, трябва да навлезем в свръхсетивната област, трябва да сме наясно с факта, че макар и моралът да проблясва абстрактно във физическия свят, неговото действие може да бъде видяно и оценено само в свръхсетивния свят.

————————-

Бележка 

1 Йохан Фридрих Хербарт (1776 - 1841), професор по философия, завършил кариерата си в университета в Гьотинген, срв. Рудолф Щайнер, “Загадките на философията”, СС 18

 

С поздрав към професорката от Илинойс Мария Тодорова, дъщеря на Кольо Ватмана и авторка на пасквила за Левски, чиято кариера почти изцяло е преминала на разкладка на чужди фондации и университети - турски, немски, американски...
  Еню Петров Келеведжиев е сред българите, взели участие в Априлското въстание, за които не се знае почти нищо. Освен участник в четата на Стоил войвода, той е и един от балканджиите, превели Предния отряд на руската армия през прохода Хаинбоаз, който тогава е бил непроходим за нейната конница и артилерия. Затова и не е бил охраняван от турците. Именно благодарение на помощта на местните българи Предният отряд под командването на генерал Гурко успява да премине по тясната пътека на прохода. Този пробие изиграва решаваща роля за по-късното настъпление на руските части към Южна България.

Заслугата по издирването и записването на сведенията и спомените за живота на Еню Келеведжиев (който е и мой прапрадядо) е на неговата правнучка Юлия Келеведжиева-Миндова. Ето какво споделя тя: 

“… през март 2006 г. сънувах необикновен сън. Като на филмова лента видях целия си живот. Бях заобиколена от всичките ми близки по линия на дядо Еню, вече покойници. Най-ярко между тях се открояваше моят баща и от него получих следното послание.

Той и останалите ни мъртви роднини - познати и непознати на мен - се застъпили с молитвите си пред Бог да ме дари с още живот, за да мога да завърша родовия летопис и никого да не забравя. Да разказвам простичко, искрено и с любов, и то от мое име.” 

Плод на тази “заръка от отвъдното” е книгата “Историята на рода Келеведжеви с основател Еню Петров и на останалите клонове на рода Петрови” (София, 2016г.). Тук ще представя най-важното за живота на Еню Петров Келеведжиев, както е отразено в книгата на леля Юлия.

Бащата на дядо Еню Петър бил роден в с. Руховци, Еленска околия около 1780г. Семейството се изселило в с. Нейково, Котленска околия, а през 1800г. заедно с други нейковци се установило в Бесарабия. Преселниците тогава били освобождавани от данъци за 10 години, но след това данъците ставали толкова непосилни, че заедно с други българи и дядо Петър се завърнал в България. Отишъл в Разград, където десетина години заедно с други нейковци бил овчар на турските бейове. Вероятно в Разград се е оженил за жена на име Пена и са имали трима сина и две дъщери. Синът му Еню Петров е роден според смъртния акт през 1837г., а е починал на 12. май 1925г., но според родовата памет е живял 95 години.

 
                                 

Единствената запазена снимка на Еню Петров Келеведжиев. Сниман е с нейковската си носия, в която се облича до края на живота си. 

Прякорът Келеведжия, който по-късно става фамилно име на рода, идва от майстор на келевета (наливни и подливни колела) на воденици (водни мелници) и на фабрики (по това време така наричали и малките предприятия). 

Дядо Петър починал преди баба Пена, но кога точно и от какво не се знае. Тогава синът им Еню бил 10-12-годишен. Осиротялото семейство живеело при много тежки условия и членовете му често били гладни или недохранени.

Когато Еню навършил 15 години, майка му го изпратила на една от нивичките им да оре самостоятелно със старо рало и с две мършави кравички. Както орял, ралото се забило по-дълбоко в земята, добичетата се напънали, за да го изтеглят, но се счупва единият джигъл на хомота и кравата се разпрегнала. Еню, разсърден и ядосан от станалото, освободил и другото добиче, ударил и на двете по една копраля (дълъг остен, на дебелия край на който има лопатка за почистване на ралото) и се прибрал в селото, заявявайки, че от него земеделец няма да стане и че той завинаги се прощава с това занимание. Майка му започнала да се кара и дори се опитала да го удари, но с това чашата преляла и дядо Еню тутакси решава да напусне семейството си и още невръстен да потърси късмета си извън Нейково. Ей така с една горна дрешка и с торбичка с нещо за ядене, преметната през рамо, той се озовал в Сливен, оставяйки майка си в много тежък момент, без да се вслушва в горещите и молби да не напуска бащиния дом.

Стъпил на сливенска земя, дядо Еню отначало живял много трудно, но бързо се справил. След като работил известно време всякаква работа, за да се изхрани, се ориентирал към занаят. След няколко години чиракуване в Сливен той става специалист на келевета. Заедно с други майстори, а по-късно и сам, дядо Еню работи и в Старозагорско, Казанлъшко, Котелско и другаде. Успоредно с основния занаят моят прадядо учи и кацарство и бъчварство. 

Бързо се усъвършенствал в основния си занаят и вече можел да направи цялата двигателна система на воденица или фабрика и още тогава го нарекли покрай келеветата Еню Келеведжията. А понеже бил и с много буен характер, пред личното му име прибавяли Дели (Луд)… 

Дядо Еню още като младеж се е отличавал със своя твърд характер и с голямата си физическа сила. Силно волеви - думата му на две не ставала. Упорит - държал на своето до победа. Ако чрез думи не е успявал да убеди противника си в някаква истина, служил си е понякога и със силата на юмрука. Винаги е носел оръжие в пояса си, но за такива случаи не го е използвал. Тъй като неговата прословута упоритост често се е приемала като инат, и то голям, познатите му я нарекли “келеведжийски инат” като нещо, което не се среща на път и под път, т.е. често, и с което генетично са “обременени“ някои от голямото му потомство…

В Сливен, където продължава да е местоживеенето на дядо Еню, той се учи сам на четмо и писмо. Научава се да чете и пише и на турски. По това време се запознава с Хаджи Димитър и Панайот Хитов, а по-късно и с Желю войвода. За съжаление това не е документирано. Поне аз не съм намерила писмени доказателства. Доверявам се на родовата памет и най-вече на спомените на дядо Еню и на сина му Велико, записани от татко. Това обаче не се отнася за връзките му със Стоил войвода и с членовете на Сливенския революционен комитет Иларион Драгостинов и Георги Обретенов и аз съм ги описала по-нататък.

Оженил се е около 1858 г. за Мария, родом от Казанлък. Не се знаят бащиното и фамилното и име. Дядо Еню я харесал, като работел в Казанлък, и си я взел за жена. Семейството се установява в Нейково, но нашият прадядо не се застоява там, а продължава да упражнява занаята си на голяма територия в Южна България...

Интересен е разказът на почти столетника дядо Илия, гъдуларят от с. Нейково, за дядо Еню, записан от баща ми (внук на дядо Еню): 

“Дели Еню беше красив мъж, спретнат, облечен винаги с хубави потури и аба, гайтанлии, с калпак и обувки. Яздеше на кон, и то лудо, пътувайки от Нейково за Сливен и обратно, и винаги с чифте пищови и хладен нож в пояса. Имаше хубав глас и с удоволствие пееше по време на гуляи. С турците умееше да се справя. Когато разбереше, че идва турска потеря в селото да търси хайдути, тъй като нашето село ги поддържаше в Балкана с храна, оръжие, цървули и дрехи, Еню веднага се разпореждаше селяните да напуснат селото и да отидат в скривалищата в планината, а той оставаше да посрещне неканените гости, да ги нахрани и напои. И с тях е гулял по два дни, за да ги отклони от замисленото, което са дошли да изпълнят. Така много пъти е спасявал селото и от кърджалии и различни орди, върлуващи често по това време."

Към 1870 г. дядо Еню, според негов разказ пред баща ми, участва в четата на Желю войвода. През зимата се е наложило четата да престои на Сините камъни над Сливен около три месеца. Участниците в нея били повечето нейковци. Четата е продоволствана от селата Нейково, Раково, Жеравна и др. Първородният син на дядо Еню Велико, по това време 10-годишен, заедно с други нейковци е носил на четниците хляб, цървули, дрехи и други неща, нужни за престоя им в Балкана.

Народната памет е съхранила спомен за дядо Еню от революционната му дейност преди Априлското въстание през 1876 г. Снаха му Мария (Марийка), съпруга на по-малкия му син Иван, разказва: “… Знае се, че преди Освобождението Дели Еню се е занимавал с революционна дейност. Бил е касиер в местния комитет - събирал и съхранявал комитетски пари. Ето защо се е налагало да обикаля по селата около Котел - Нейково, Раково, Жеравна, Ичера, Градец, Медвен и др. Тази територия била българска. Там турците избягвали да ходят, но са държали под контрол влизането и най-вече излизането от тези села. Турците знаели за съществуването на Еню Чорбаджи, но никога не го били виждали. В представите им той бил як, добре облечен, движещ се с охранени коне и свита.

Научили по неведоми пътища, че Еню Чорбаджи в определено време ще премине през определено място, те решават да му устроят засада и да го ограбят. Явно не са били представители на властта, а разбойници обирджии.

И така в уреченото време и на уреченото място те чакат да се появи Еню Чорбаджи. Много време стояли, но той не се появявал. Минал само един окъсан селянин, възседнал едно дръгливо магаре с отъркани дисаги. Спрели го, но не да го обискират, а да го попитат дали не е виждал тьдява Еню Чорбаджи. Той им отговорил, че Еню Чорбаджи по тези места не ходи. Пуснали го по живо, по здраво, без въобще да им мине през ума, че всъщност това е така чаканият от тях човек. (Левски е използвал същите прийоми при многобройните му митарствания по България.)” 

През периода 1875-1876 г. в подготовката на Априлското въстание дядо Еню с роднини и негови съселяни, а именно Ради Тодоров, наричан Дели Ради, Андон Великов, братов син на дядо Еню, Иван Костадинов и други са били в постоянна връзка със Сливенския революционен комитет - Втори революционен окръг с главен апостол Иларион Драгостинов и помощници Георги Обретенов и Стоил войвода. 

След убийството на председателя на Сливенския революционен комитет Нено Господинов комитетът взема решение Стоил войвода да събере сформираната чета и да отиде на Кушбунар в Сините камъни. Там пристига и Георги Дражев със 17 четници от Ямбол. 

За по-голяма достоверност в развоя на събитията вмъквам цитат от книгата “Втори сливенски революционен окръг, април 1876 г." със съставител Георги Славов, юбилеен сборник на Окръжния народен музей в Сливен, издаден в София, 1966 г.:

“Планът бил да се завземат балканските села, да се увеличи четата, след което да се завземе Котел и да се създаде широка революционна база. [...] Решена да поеме пътя на кървавата борба, дружината се строява, изважда се знамето и се избира Стефан Серткостов за знаменосец. Драгостинов произнася реч, в която изтъква дълга на всички да умрат за свободата на родината. След това той изважда сабята си, а Стоил войвода сваля пушката си, кръстосват ги и четниците минават под тях, като целуват знамето. Всички запяват “Не щеме ний богатство, не щеме ний пари, искаме свобода, човешки правдини“, изпълнени с решимост да останат верни на дадената клетва. По всяка вероятност този обряд е станал на 6 май или на 19 май нов стил. На другия ден сутринта всички се приготвят за път. Определени са санитари с лекарства и хирургически инструменти. 

Стоил войвода дава последни ценни напътствия и четата се отправя през местностите Харамията и Девеците за с. Нейково. В местността Еневски кладенец [Чувала съм от татко, че носи името на дядо Еню, но защо, не зная.] четата се спира на кратко съвещание. Решават тя да се раздели на две - едната част минава покрай десния бряг на р. Нейковска, а другата, в която е и знаменосецът, настъпва от юг. Навлизайки в селото, четата пее бунтовни песни и се спира пред църквата. Тук тя пленява единствения турчин [живеещ в селото], пъдаря Ислям [Според татковите записки той се е казвал Исмаил, обаче това различие няма особено значение за разказа], но го пощадява като беден и невинен в насилие над българите. [Пак според татко най-големите защитници на турчина били нейковката баба Илийца и дядо Еню.] В селото срещат горещата подкрепа на Дели Ради [В народната памет е останал като Дели Рад), Андон Великов и Дели Еню. С помощта на последните към четата се при съединяват около 30 момъка от Нейково [...] (стр. 15 и 16). Общо четата има около 70 души [...]. Всички се събират на площада, където новопостъпилите четници полагат клетва.”

“Свещеникът Тодор освещава знамето на четата. С развято знаме и бунтовни песни тръгват към Жеравна, за да се присъединят и оттам четници. Очаква се излизането на младежи от селата Градец, Катунище и др., след което дружината са навлезе в Котел, а по-късно да нападне и Сливен“ (Велко Тонев, “Котел през Възраждането”, 193, стр. 261).

В Жеравна става предателство. Жеравненски чорбаджии съобщават за четата на турските власти в Котел, Карнобат и Сливен, още преди четниците да са влезли в селото. Няколко часа по-късно последва втора телеграма, че въстаниците са вече в Жеравна и нараства опасността за Котел. “Турската администрация решава да бъдат изпратени 3-4 роти редовна войска за осигуряване на неговата [на Котел] безопасност, като заедно с това се нарежда да бъдат събрани запасните войници от Османпазарско (дн. Омуртагско), Ескиджумайско (дн. Търговищко) и Разградско и да бъдат отправени в същата посока." (Цитатът е от НБКМ- Ориенталски отдел, Тв. 26/25, стр. 6, взет от цитираната книга на Велко Тонев.)

“В това време въстаниците заклеват новопостъпилите и в обстановка на радост и всеобщо ликуване освещават знамето. Пристига пратеник и от Котленския революционен комитет с покана четата да влезе и там. Късно след обед на 7 май (стар стил) в походен ред и с бунтовната песен “Вятър ечи, Балкан стене”дружината излиза от Жеравна и се отправя към местността Ветрила, определена за сборен пункт на въстаниците от околността. През нощта обаче се разразява силна буря с пороен дъжд, преминал в обилен снеговалеж. Въстаниците се укриват из близките овчарски къшли, където прекарват в напразни очаквания и следващия ден.“ (Цитатът е от цитираната книга на Велко Тонев, стр. 262.)

,,В мъчително очакване минават тези часове и за котленските съзаклятници. Въпреки предварителната уговорка с дейците от Сливен и допълнителното уточняване, което прави П. Жейнов в Жеравна на 7 май за влизането на Стоил войвода вечерта на 7 срещу 8 май, акцията остава неосъществена. Докато изчаква нови въстаници, дружината е застигната от зимна буря, която осуетява по-нататъшното и придвижване. В това време група младежи, предварително подготвени от Радко Димитриев [родом от с. Градец], напускат Котел, за да се присъединят към четниците на Стоил войвода.“ (Цитатът е от Г. П. Генов, Град Котел, Спомени и бележки, ръкопис стр. 205, взет от цитираната книга на Велко Тонев, стр. 262). 

Групата се притаява в местността Салханата, южно от града. Почти едновременно с пристигането й започва дъждовна буря. Един от участниците - Петър Генов - разказва в спомените си: "Плисна силен дъжд, придружен с буен вятър, бури, каквито така често се явяват в планината през май." За учудване на момчетата бурята не само скоро не престанала, но се обърнала в лапавица, а по-късно на силна снежна фъртуна. Целият Балкан започнал, като в истинска зимна нощ, да стене под ударите на снежната буря. Събраните от Радко Димитриев младежи, измокрени от дъжда и снега, премръзнали от бурята, се пръснали по домовете си. По тая причина и Котел не въстанал. “Ако не бяха тия причини, твърди Петър Генов по-нататък в спомените си, Стоил войвода и Драгостинов със своите сподвижници не биха се поколебали да зарегистрират един революционен успех, като влязат в Котел и го принудят да въстане.“

Събитията обаче за съжаление тръгват в друга посока. На 9 май четата се отправя за с. Нейково, в чиито околности става първото голямо сражение с башибозуци, редовна войска и черкезка конница. Следват още няколко схватки и са дадени скъпи жертви.

Загива Георги Обретенов при местността Харем бунар над с. Раково, пронизан от масирания огън на турците. Около местността Соук бунар падат убити безстрашният Дели Ради и други. И досега поляната, където е убит този непокорен нейковец, се нарича Дели Радева поляна. В местността Кална усоя при изворит на Луда Камчия загива Иларион Драгостинов. 

Някои от нейковци и жеравненци успяват да се завърнат по домовете си. На 13 май стар стил край Икисча (днес с. Близнец) пада убит и Стоил войвода след вече две ранявания. Тук са заловени от турците и последните въстаници. Между тях бил и дядо Еню.

„Арестуваните са подложени на зверски мъчения и разкарвани из сливенския, пловдивския и одринския затвори. Във вилаетския център Одрин заседава и военният съд, който бърза да произнася смъртни присъди. С песен на уста увисват на бесилото 10 въстаници“ (цитираният юбилеен сборник, стр. 21-22). Бесилките са били издигнати на Старата круша и на брястовете на главната улица в Сливен. Дядо Еню, негови роднини и други нейковци били натикани в сливенския затвор. Преди това обаче са подложени на различни мъчения, като весене с главата надолу, поставяне между две дикани, при което кремъците им се забивали в телата на измъчваните и болките били непоносими, избиване на зъби, пребиване до смърт и др. Дядо Еню например е стоял овесен с главата надолу. 

След тримесечен престой нейковци били освободени. За това има три версии. Според първата освобождаването е станало с намесата на турчина Исмаил, пъдарят в Нейково, който бил пощаден от четниците, негови съселяни, заради миролюбивия му и кротък характер.

Втората версия гласи, че дядо Еню е имал познат паша, който се застъпил за тях. 

Според мен най-вероятното е написаното в цитирания юбилеен сборник на стр. 23, което е третата версия: „[...] Подготвят се и други смъртни присъди, но в Турция става преврат. Под натиска на европейското обществено мнение новият султан е принуден да обяви амнистия смъртните присъди се заменят със заточение, осъждат се само подбудителите, а останалите се амнистират.“ 

Кой знае, може би и в трите версии има известна истина! Важното е, че прадядо ми Еню Петров Келеведжия е оцелял. Животът бил пред него... 

B народна песен, създадена по повод на Априлското въстание в Сливенския край, се споменават дядо Еню и братовият му син Андон Великов, и то като едни от организаторите в Нейково. Тази песен е публикувана в цитирания тук юбилеен сборник, стр. 51 и сл. Съвсем малка част от нея е цитирана в книгата „Страници от историята на град Сунгурларе“ от Добри В. Келеведжиев (2009 г. ). Предполагам, че песента е включена и в други издания. Ще си позволя да цитирам тук по-голяма част от нея:

Излезли ми са момчета 
на Кушбунарското кладенче, 
руски талим учеха.
Паша от Сливен гледаше, 
от чардак паша с бинокъл,
паша циганче думаше:

„Циганче, мое ратайче, 
я вземи медно бакърче
за студена вода да идеш
на Кушбунарското кладенче, 
тамо си да съгледаш
какви се хора там движат, 
тогаз на мене да кажеш.”

Като си циганче отиде,
четници циганче хванаха. 
Стоил момчета думаше:
“Момчета, отбор отбрани, 
момчета събор събрани, 
до един ще ни изловят, 
изловят, още обесят. 
Хайде в Нейково да идем, 
при Радя, при Дели Радя,
при Еня, при Келеведжия 
и Андона дядо Великов. 

Там имаме книга писана 
от Радя Дели Радя, 
тий ще ни дадат момчета,
до 25 момчета."

А че са оттам тръгнали
и са в Нейково отишли... 

[Песента продължава. Тя проследява пътя на четата и трагичната и съдба. - Ю.М.]

В цитирания вече сборник на стр. 83, където е даден списък на участниците в четата на Стоил войвода, са вписани и имената на дядо Еню Петров и на братовия му син Андон Великов. Няма нищо чудно, че са дадени само личното и бащиното име, защото, както писах във въведението, по това време и в известен период след Освобождението такава е била и официалната регистрация.

През есента на 1876 г. (13 ноември) се поставя началото на българското опълчение в Кишинев - Русия. Записани били 700 души измежду четниците в Румъния и България и на 29 април 1877 г. се организира българската опълченска войска, в която влизали до 60-годишни. 

Изпратени били писма от Комитета в Кишинев до всички българи, които са имали връзка с четите. Такова писмо е получил и дядо Еню със задача да организира в с. Нейково желаещи да станат опълченци, които да участват в Освободителната война. По време на войната те трябвало да отидат в гр. Елена и да окажат помощ на руските войски при разбиването на турците при Марен, а по-късно да преведат руската конна армия на генерал Гурко през Хаинбоазкия проход. Проходът не бил охраняван от турците, тъй като бил един от най-непроходимите. Служел само за преминаване на пешеходци, но не и на конници и артилерия. 

Групата опълченци, събрани от дядо Еню, били въоръжени с руско оръжие - пушки, саби и пищови-нагани, и са помогнали на руската армия при освобождаването на гр. Елена. Дядо Еню е и един от водачите, които след упорит труд да се направи пътят сравнително удобен за конете и оръдията, превеждат войските през Хаинбоазкия проход. След като генерал Гурко влиза в Сливен, освобождава част от опълченците, между които е и дядо Еню, като им поставя задачата да не позволяват на турците, когато Руски войскови части в селата, да избиват мирното българско население. При раздялата дядо Еню получава лично от генерал Гурко пушка, сабя и наган заедно с благодарствен документ, че оръжието му се дава за заслуги от Руското военно командване. Това оръжие той запазва до края на живота си. Пушката и сабята били поставени на стената до леглото над главата му, а наганът бил винаги в пояса му. За него те били светиня до последния му ден. Сега е запазена само сабята и се намира в Музея по лозарство и винарство в град Сунгурларе, след като години наред се водеше за изчезнала заедно с други експонати. Слава Богу завърна се, където и да е била! Още през 1966 г. тя беше предадена в музейчето при читалище „Просвета“ от внука на дядо Еню Добри В. Келеведжиев. На сабята при произвеждането и в Русия е отбелязано: „Златоуст 1875 г.“.  
                  

Сабята на Еню Петров Келеведжиев, получена като награда от генерал Гурко

След деветоюнския преврат през 1923 г. новата власт направила обиск за оръжие по домовете. Намереното било иззето и предадено в общината. В това число е и оръжието на дядо Еню. Въпреки твърдия му характер той плакал за него и не можели да го успокоят. Тогава големият му син Велико взема документа, подписан от генерал Гурко, и го представя на новата власт с гореща молба оръжието да бъде върнато. Молбата била удовлетворена, но с цената на документа, който бил задържан като доказателство, че оръжието е законно. Според устна уговорка обаче е трябвало по-късно да бъде върнат на притежателя му, но за съжаление някъде изчезнал. А баща ми по това време бил в казармата редовен войник - трудовак, и не е можел да го потърси. Когато се завърнал, времето все още било много размирно. Преследвали и него като анархо- комунист и явно не е искал да се мярка пред властниците. 

Информацията за дейността на дядо Еню по подготовката и участието му в Освободителната война съм взела най-вече от бележките на баща ми и от устните му разкази. През 1965 г. с него посетихме Окръжния народен музей в Сливен, за да разберем какви данни имат за нейковци и по-специално за дядо Еню и за неговите роднини, които са участвали в революционните борби. Там разговаряхме с Панайот Митев и той ни каза, че една от причините за недостатъчното изясняване на участието на нейковци в Априлското въстание и особено на участието им в Освободителната война е, че за разлика от други села от Нейково никой не е подал молба за разглеждане на дейността му с цел да получи пенсия. Ето защо няма и документация. Лично дядо Еню многократно е казвал пред баща ми, че на новата държава трябвало да се помага, а не да се иска от нея и че е под достойнството му да получава пенсия за това, че се е борил за свободата на отечеството си…

Искам тук да вмъкна и разказаното от по-малкия брат на татко чичо Георги В. Келеведжиев за революционната дейност на дядо Еню още от най-млади години. На 13 май 1977 г., вече на 71 години, той е продиктувал по моя молба на по-голямата си дъщеря Виолета, по мъж Николова, живееща в Бургас, вече покойница (17 септември 1930 г. - 16 август 1999 г.), следното: ,,Дядо Еню още като юноша е искал да се запише в четата на Георги Раковски. Срещата му с четниците и с Раковски била в Балкана около Нейково. Не го приели по настояване на кръстника му Андон, защото бил още малък. Четници от тази чета, които по-късно са изиграли важна роля, били кръстникът му Андон, Дели Рад и дядо Хаджи, централна личност в четата. Това е била единствената среща на дядо Еню с Раковски. Направили му впечатление внушителната фигура на Раковски и смелият му поглед. 

Дядо Еню е слушал от стари четници, че Раковски бил със силен характер. Всяка негова заповед и всяко негово решение трябвало да се изпълняват навреме и точно така, както той е казал. Крайната му цел била освобождаването на България. Често казвал, че щом България се освободи, той сам ще осъди всички чорбаджии.

Дядо Хаджи се разделил с Раковски след последния бой на четата им, когато била предвождана от Раковски. Тази битка станала северозападно от Котел в местността “Текето". Там дядо Хаджи бил ранен в крака и сам Раковски го издърпва настрана в един храст. Събува му ботуша, превързва му раната и го оставя да се оттегли сам в близкото скривалище, а той се връща отново при другарите си.

След тежка битка няколко от другарите му били убити, а другите се разбягали по Балкана. Раковски е изчезнал, невидян от никого. Само на дядо Хаджи казал, че ще отиде в Немско да купи оръжие за четниците. Поръчал му да попълни четата с други момчета и да я предвожда, докато той се върне. Тогава именно дядо Еню влиза в четата на Раковски като четник."

Ще си позволя да дам известно пояснение като предположение за годината, когато дядо Еню е искал да стане четник при Георги С. Раковски, тъй като чичо Георги не я посочва. Проследих живота на Раковски, като използвах „История на България“, т.5, издаден през 1985 г., и от стр. 391 ще цитирам следния текст:

“До средата на декември 1853 г. Раковски и неговите сподвижници обикаляли из Северна България. След това той се прехвърлил през Дунава в Калафат. Там взел участие в края на същия месец в боя при Четатя. Но турските войски го арестували като руски шпионин и го изпратили в Цариград. По пътя Раковски успял да избяга събрал чета от 12 души българи и потеглил към Стара нина (юни 1854 г.). Изчаквайки настъплението на руските войски около Котел, четниците били изненадани от поврата на събитията. Англия и Франция обявили война на Русия и заедно с турските сили пренесли сраженията към Крим. Руските войски започнали да се изтеглят от Дунавския фронт, а Раковски и неговите съмишленици изпаднали в безпътица.

„Това порази – пише именитият българин - мое сърце и мя докара в отчяйност.“ Той напуснал четата и се прибрал в Котел."   

Има разминаване между написаното в „История на България“ и разказа, съхранен от родовата памет, най-вече при това, че при първия източник четата е разтурена и Раковски отишъл в Котел, а според втория тя се попълва с нови членове под водителството на дядо Хаджи по заръка на Раковски, който заминал за Немско. За допълнителна информация препоръчвам книгата „Биография на Раковски" от Господин Добрев, отпечатана в София през 2003г.

Разказът на чичо Георги продължава:

“Освобождението са дочакали само дядо Еню и дядо Хаджи. Дядо Еню притежавал следното оръжие: сабя, пушка мартина - бойна руска пушка - и пушка кремъклийка. [Наганът от ген. Гурко е изпуснат от чичо ми - Ю. М.)

След Освобождението Еню Келеведжиев принадлежал към демократите. Синовете му Велико и Иван - също. Когато бил в сливенския затвор след потушаването на Априлското въстание, един паша, негов приятел, подкупва охраната със злато и организира бягството му. След това се чуло, че Дели Еню избягал. 

По време на Априлското въстание през 1876 г. четниците на Стоил войвода са се клели на площада в Нейково. В селото имало само един турчин и комитите искали да го посекат. Тогава дядо Еню се хвърлил върху него и не позволил да го убият, защото бил убеден, че е невинен. След като четата била разбита, дядо Еню се укривал Балкана три дни в късно падналия сняг и бил хванат от турците." [Разказаното от Георги Великов Келеведжиев (1905-1978г.) предавам дословно, въпреки че хронологията на събитията не е спазена. Всичко това той е слушал от дядо си Еню и от баща си. - Ю. М.]

По време на Освободителната война, най-вероятно в Еленския балкан, дядо Еню намерил сгушено в храстите едно дете - туркинче, изгубило родителите си в паническото бягство. Той го прибрал, погрижил се за него и по някакъв начин успял да го препрати в Нейково. То изглеждало много зле и с изпокъсани от храстите дрехи, но прабаба ми Мария се погрижила за него като майка. Цялото семейство го приело радушно, то се успокоило и така преживяло доста време. Не можах да разбера обаче как са го открили завърналите се след години от Турция негови родители, дошли да уредят проблемите с имотите си. Знае се, че бащата се е отблагодарил на дядо Еню с жълтици за това, че е спасил и гледал детето му. По-късно нашият прадядо влага тези пари като малък принос към припечелените от занаята за закупуване на имоти в Сунгурларе.

Ще се опитам да обобщя най-същественото в характера и поведението на дядо Еню. Дано да успея! Голям патриот. Борбена натура. Силно волева личност. Упорит до инат. Оттам дошло и нарицателното за рода - Келеведжийски инат, но инат в доброто си значение. Бил е много дисциплиниран, акуратен, перфектен във всичко, което върши. При него лошо изпълнение нямало. Обичал реда във всяко нещо до маниакалност и с това тормозел близките около себе си. Знаел цената на парите, изкарани с труд и не обичал да харчи без сериозна причина. Помагал на ближния при беда и опрощавал дългове, но ненавиждал мързеливите и пияниците. Бил член на Демократическата партия, но с партизанщини не се занимавал. Ценял много училището, знанието, написаното в книгите. Баща ми много пъти е разказвал, че щом дядо му го видел с книжка, сяда до него и му казвал: „Чети, Дока (галено от Добри), чети, защото на учението корените са горчиви, а плодовете сладки“. Тези думи е казвал и на другите си внуци, желаейки да ги види на духовното поприще… 

Верен на почитта си към знанието, дядо Еню е един от инициаторите за откриване на училище в Сунгурларе през 1886 г., където се е преселил, и участва в първото училищно настоятелство. По-късно е сред инициаторите, организаторите и спонсорите за построяване на училищна сграда. Тя била изградена със средства, материали и труд на населението и през учебната 1894/95 г. приела своите питомци. Дядо Еню бръкнал дълбоко в кесията си, за да се закупят част от нужните материали. Доставил и дървен материал от Нейковския балкан и дал на разположение волска кола за превоз на камъните и за други нужди. Според баща ми това е била най-голямата му обществена изява в сунгурларския период на неговия живот. По-късно е дал своята лепта и при построяването на църквата “Св. Архангел Михаил“, чийто строеж започнал през 1910 г., но заради войните и други причини се проточил до 1921 г… 

Дядо Еню през целия си живот бил отворен към новото в живота и се стараел да внедри това, което е добро за семейството му и отначало за нейковци, а след това и за сунгурларци.

По повод на водениците, изработени от дядо Еню на р. Буналъка в с. Лозарево в началото на 20 в., Митю Жеков Велев, минен инженер, родом от същото село, ми каза, че гледайки техните развалини, е удивен от техническата мисъл и заложбите на създателя им… 

От големия двор на нашия праотец не ни остана нищо. Първо властите поискват част от двора на дядо ми за построяване на новата общинска сграда през 1935 г. и той подарява 500 кв.м. След това до 1960 и някоя година изгубихме всичко - беше взето за обществени цели. Има нещо символично в това, че в деня (2 ноември 1968 г.). в който трябваше да бъде открит Битовият комбинат, построен в последното иззето място, почина баща ми - четири часа преди това. И днес в двора на дядо Еню се намират част от общинската сграда (вече старата), магазини, ресторант, сладкарница, Бизнесцентърът, бившият промкомбинат и други. Голямото лице на двора, обърнат към изгряващото слънце и централния площад, беше като трън в очите на някои управници от времето на социализма. „Какъв е бил толкова Еню Келеведжиев, че е купил най-хубавото място в Сунгурларе?“ веднъж ме попита един от тях.

Какъв е бил? Един истински българин на своето време, един скромен борец за свобода по време на робството и строител на свободна България. 

Продължение на последните два поста

Трите най-съществени мерки 

Храненето играе изключително важна роля при рака. Ракът се храни със захар. Метаболизмът му е ферментативен, а не гнилостен. Той не може да се храни с протеини, нито с мазнини. Именно това откритие донесе на Ото Варбург Нобелова награда през 1931 г. Този факт е известен, но не се прилага в медицинската практика. От него следва, че болните от рак не трябва да ядат никаква захар. Това включва мед (с изключение на една чаена лъжичка дневно), кленов сироп и всички други естествени подсладители, дори и сушени плодове, плодови сокове и плодове, които са с високо съдържание на захар (грозде, манго, ананас и банани). Всички други пресни плодове, които съдържат по-малко захар, и тосвързана с месестата част на плода, така че да не може да наводни кръвта със захар, могат да се консумират в неограничени количества. От време на време може да се използва стевия, но не и изкуствени подсладители. Както и самият живот, храната трябва да се приема такава, каквато е, а не подсладена. В случаите, когато в организма все още има тумор, за съжаление нишестето също трябва да се остави извън диетата, защото в процеса на храносмилане то доста бързо се превръща в захар. 

Нишестето се съдържа в зърнените култури (ориз, царевица, киноа, просо и др.) и продуктите, получени от тях (хляб и макаронени изделия), както и в картофите, сладките картофи и бобовите растения (грах, боб, леща, соя и др.). Всички други храни, които не са сладки - месо, риба, яйца, масло, мляко, зеленчуци и др. - могат да се консумират. Това кара тумора да гладува, но укрепва пациента и е много ефективно, когато се прави последователно. 

Алкохолът е известна отрова. Това е в основата на дезинфекциращото му действие при унищожаването на бактерии например. Той е особено токсичен за черния дроб, тъй като, както подсказва името на този орган(liver на английски), черният дроб преобразува усвоената почти мъртва храна обратно в живот (life). Наредс другите си функции той синтезира всички прекурсорни протеини за имунната система. Следователно черният дроб играе решаваща роля именно при рака. Освен това алкохолът оказва притъпяващ ефект върху аза, както се вижда от дезинхибицията, която предизвиква. Действието му е в противоречие с целта на болестта, а именно пробуждането. Следователно консумацията на алкохол трябва да бъде преустановена най-късно при появата на рак. За разлика от него всички млечно-кисели продукти (кисело мляко, заквасена сметана, извара, крема сирене, кисело зеле, солени туршии и т.н. са по-скоро лекарство, отколкото храна, най-вече за черния дроб. Когато в организма вече няма тумори, може да се консумира хляб с квас (млечно-ферментирал продукт), направен от биодинамична ръж. 

Избраните хранителни продукти трябва да бъдат не само био, но по възможност с биодинамични качества. Биодинамичните храни не само се отглеждат без пестициди, хербициди и т.н. като био храните, но и се култивират чрез специални процеси, които им позволяват да поемат особено голямо количество светлина. Това е видимо дори с невъоръжено око, както се вижда по-долу...
       

Фигура 10. Оризово поле в Тайван, преминаващо от био (вдясно) към биодинамично (вляво).

… И тази сила на светлината е това, което наистина има значение в храненето, особено при рак.14  

Втората мярка е ходенето. При ходенето тялото генерира собствена топлина, като същевременно захарта в кръвта се използва в собствената му мускулатура и се държи настрана от рака. С ходене се укрепват не само мускулите, но и имунната система. Например на мишки, оставени известно време да се упражняватна колело за хамстер след това са инжектирани ракови клетки. Установява се, че раковите клетки са унищожени от имунната им система. 

Ходенето е по-полезно за душата, отколкото бягането. По време на ходене човек има време да премисли събитията от деня и да се наслади на това, което възприема по пътя със сетивата. Ходенето по един час на ден - два часа, ако туморът все още е в тялото - последвано от половинчасов престой на легло, има силно потискащо въздействие срещу рака. 

Третата важна мярка, която трябва да се спомене тук, е сънят. За да се възстановят силите, изразходвани във външната дейност през деня, са необходими поне осем часа сън. Важно е през този период да не се появяват външни смущения. Също така вътрешните смущения, като раздразнение или тревога, които могат да възникнат например при недоспиване, са най-добрият метод да не заспите. Затова тези чувства трябва да бъдат успокоени. За сметка на това лежането в леглото с чувство на вътрешно задоволство има укрепващ ефект, дори и без да заспива човек. Прегледът  на събитията от деня в обратен ред, за който говори Рудолф Щайнер, също има мощно укрепващо действие. Става въпрос за ретроспекция на изминалия ден в продължение на 10 - 15 минути, като се започне от най-скорошното събитие и се върви назад до сутринта. Прегледът не трябва да бъде в абстрактни мисли, а в образи, сякаш човек се наблюдава отвън. По този начин азът застава над възходите и паденията на чувствата и може съзнателно да възприеме най-значимите събития от деня. В особено интензивна ситуация е важно да се запитаме от тази гледна точка кое е същественото в дадена ситуация. Това не позволява на несъзнателните чувства да се блъскат в дълбините и да изтласкват настрани аза. Ето защо за пациентите с онкологични заболявания упражнението е особено важно.

Когато се спазва стриктно, описаната по-горе терапия с бял имел, заедно със споменатите диета, ходенето пеша, съня и избягването на лекарства за намаляване на температурата и болкоуспокояващи, вече може да доведе до регресия на съществуващия тумор, особено когато никое конвенционално лечение не е отслабило имунната система. И само тези мерки без имела са най-добрата профилактика срещу рак за всеки.

Други разумни мерки  

Раковите клетки имат склонност към свръхпроизводство. Кислородът е враждебен към чисто биологичния живот. Ето защо растенията "издишват" кислорода. Прекомерното количество кислород е токсично за тях, както прекомерното количество въглероден диоксид е токсично за хората. Растенията се нуждаят от въглеродния диоксид, за да живеят. Ракът, подобно на растението, не понася кислород. По тази причина кислородът е полезен и срещу рака. Този ефект е особено забележим при белодробните тумори, тъй като те могат да бъдат пряко изложени на кислород чрез вдишване. Многократно се наблюдава, че белодробните тумори регресират при кислородна терапия. За тази цел се поръчва 10-литрова бутилка с кислород, която се доставя в дома заедно с маска за лице, по възможност с резервоар. Кислородната бутилка се поставя до леглото и се настройва на 4 литра/мин. за инхалацията, която се извършва ежедневно в продължение на един час по време на обедната почивка. Доставчикът обикновено може да помогне с инструкции как да се настрои кислородната бутилка на този дебит. Половин час преди кислородната инхалация се приема 1 г витамин С, за да се подпомогне усвояването на кислорода от тъканите. Бутилката издържа около 20 дни, след които се сменя. Това трябва да се прави в продължение на три до шест месеца и да се повтаря на всеки шест до дванадесет месеца.

Озонът със своя трети кислороден атом е по-силна форма на кислорода и има същия ефект при всички други видове рак, които не могат да влязат в пряк контакт с кислорода, като например рак на белия дроб. Ректалната инсуфлация е за предпочитане пред интравенозното приложение. Ректалният подход позволява на почти целия озон (97 %) да попадне в кръвта и е по-малко инвазивен, отколкото през вената. Освен това той прочиства червата от патогенни анаеробни бактерии, които не понасят кислорода от въздуха (анаеробен = “живеещ без въздух”). При рака на ректума, който влиза в пряк контакт с озона, ефектът е най-силен. Съществуват лекари и натуропати, които прилагат озонова терапия. Лечението се провежда веднъж седмично. Типичното лечение на ректума може да започне с 15μg/200 мл и да се повишава всеки път, първо до 20μg, след това до 25μg и след това три пъти до 30μg/400 мл. Когато дозата достигне 40μg/800 мл, терапията може да продължи на това ниво в продължение на три до шест месеца и да се повтаря на всеки шест до дванадесет месеца. 

Ферментативният метаболизъм на рака създава киселинна среда около тумора, което го прави по-трудно достъпен за имунната система. Ето защо има смисъл да се алкализира тялото. Това може да се постигне чрез използване на сода за хляб (натриев бикарбонат), например чрез приемане на една таблетка Bicanorm® преди лягане. Тези таблетки са покрити с устойчиво на стомашни киселини покритие, което предотвратява взаимното неутрализиране на содата за хляб и стомашната киселина. Алкалното състояние на кръвта може да се провери чрез измерване на рН на първата сутрешна урина, което трябва да е по-високо от 6,5. Това може да се направи през времето, когато не се приема кислород, тъй като витамин С е кисел и неутрализира алкализиращия ефект на натриевия бикарбонат. 

И накрая, йодът под формата на Kalium jodatum 20% стимулира функцията на щитовидната жлеза. (Предписание: Kalium jodatum 20,0, Aqua dest. ad 100,0, 2 пъти дневно по 20 капки. Алтернативата е разтвор на Lugol 5%, 2 пъти дневно по 25 капки.)

Това води до лек хипертиреоидизъм с повишаване на базалната телесна температура и засилено изгаряне на телесни вещества, както собствени, така и чужди. Ето защо при пациенти с хипертиреоидизъм наблюдаваме повишена температура и загуба на тегло. И двете едновременно унищожават раковите клетки. При напреднали ракови заболявания вместо стимулиране на функцията на щитовидната жлеза, което отнема от три до шест месеца, този ефект може да се постигне незабавно чрез заместване на хормона на щитовидната жлеза (L-тироксин). Той се дозира точно под нивото, при което се появяват страничните ефекти на хормона на щитовидната жлеза (първият страничен ефект обикновено е нарушение на съня), като се започва с 25 μg L-тироксин, една таблетка сутрин и се увеличава на всеки две седмици с още 25 μg. Обикновено подходящата доза е от 50μg до 75μg.

Безсмислени или дори вредни мерки 

Срещу рака се препоръчват голям брой алтернативни вещества. Посочените по-горе вещества и мерки се основават на биологията на раковите клетки и на укрепването на имунната система. Разбираемо е защо те са ефикасни. Някои от препоръчваните алтернативни вещества са подпомагащи, но твърде леки (високи дози интравенозен витамин С, алое, различни диети и билкови чайове и т.н.). Други вещества и мерки обаче нямат разбираем начин на действие и са неефективни (плуването с делфини и др.). И накрая, някои препоръчани вещества са направо вредни.

Сред вредните вещества е CDS (разтвор на хлорен диоксид), мощен общ дезинфектант, използван за неприятно миришещи отпадъци и пречиствателни съоръжения за отпадни води. Употребата му върху хранителни продукти (напр. месо) е забранена в Европа и е спорна дори в силно разреден вид за третиране на питрйна вода, замърсена с бактерии. За лечение на рак CDS се предлага орално във висока концентрация. Като дезинфектант той убива всички бактерии, включително полезните, от устата до ректума. По-лошото обаче е, че той се поема в кръвта. Това е в основата на ефективността на CDS при малария, тъй като при нея има едноклетъчни паразити в кръвта, където те могат да бъдат убити от него.Въпреки това, веднъж попаднал в кръвта, той е токсичен за всички органи, включително имунната система. При рака, при който няма паразити в кръвта, той причинява ненужни вреди.

Цианидът на горчивите бадеми и костилковите плодове (костилки от кайсии, сливи и др.) също попада в тази вредна категория. От незапомнени времена цианидът е известен като отрова, която е толкова силна, че в най-малко количество (1mg/kg телесно тегло) причинява смърт в рамките на няколко секунди. 15 Дори поглъщането на едва 5-10 горчиви бадема е смъртоносно за малки деца - въпреки че това е естествена форма на цианида. 16 Цианидът бързо свързва цялото желязо не само в кръвта, но и във всяка клетка и блокира свързването му с кислорода. Това означава, че той предизвиква вътрешно задушаване, което достига до всяка клетка в тялото. По този начин цианидът изтръгва душевно-духовната сърцевина на човека в един вид експлозия (Рудолф Щайнер). 17 В тази посока действат горчивите бадеми и семената на костилковите плодове.

В случаите на използване на CDS и цианид алтернативната медицина изглежда е възприела същото отношение, което се среща в конвенционалната медицина: да се бори с рака с най-силните отрови, независимо от вредата. 

Дори витамин Д принадлежи към списъка на вредните мерки. Той втвърдява не само костите, но и цялото човешко същество. Всъщност душата бива засегната от това втвърдяване по-рано от тялото. Хората са склонни да развият вътрешна закостенялост, стремеж да запазят всичко точно такова, каквото е било винаги, без никаква промяна - нагласа, която върви по посока на деменцията. 18  

Типичният пациент с рак  

Типичните пациенти с рак имат няколко общи характеристики. Както видяхме, те имат ниска телесна температура, но не усещат студа; през зимата излизат навън само по риза. Те рядко са боледували през живота си и поради това не са в състояние да си спомнят кога за последен път са имали грип. Те рядкокихат. Както понасят рака, така понасят и полените и праховите акари, т.е. чужди протеини, които са проникнали през лигавиците им. Те дори не могат да си спомнят кога за последен път са кихнали, което може да е било преди десетилетия. Имелът има лечебен ефект върху всички тези характеристики. Пациентите усещат топлина след инжектирането и могат да кихнат отново.

Тези пациенти имат общи черти и в психологически план. Те са с мека душа, всъщност прекалено мека. Немогат да кажат "не", поддават се твърде лесно – това е психическият образ на физическото заболяване. Те се подчиняват на някоя чужда същност и страдат дълбоко. Това може да е съпругът, майката или професията им. Когато ги попитаме дали в живота им има постоянен проблем, те веднага знаят отговора, докато човек, който има нужда от размисъл, не е типичният пациент с рак. Такива пациенти имат проблем, който трябва да бъде решен сега, по най-краткия път. Тогава прогнозата им е добра. Те трябва да изпитват повече удоволствие от живота, отколкото болка. В противен случай болестта под формата на рак ще им "помогне", като сложи край на страданията им.

В действителност обаче само около една трета от всички пациенти с рак показват тези типични черти. Ако те са налице, терапията трябва да се прилага по-интензивно, особено при решаването на гореспоменатата житейска ситуация.

Значението на раковото заболяване  

През 1900 г. приблизително един на всеки двадесет души е бил диагностициран с рак в хода на живота си. През 1940 г. това е бил един на всеки шестнадесет души, а през 1970 г. - един на всеки десет. Днес това е един на всеки трима души. 19 Ракът се стоварва върху човечеството като лавина. 

Едно изказване на Рудолф Щайнер, предадено устно, хвърля светлина върху тази болест: "Това, което не е разпознато от човечеството, трябва да бъде изстрадано от всеки болен от рак. Изправени сме пред трагичния факт, че има хора, които поемат върху себе си пътя на страданието за мнозина, за да формират поне отчасти балансираща противотежест на съдбата на човечеството, която е излязла от равновесие... Хората на XX век трябва да търсят по пътя на страданието духовния възход, който възстановява достойнството на човека и преобразява душата, за да може тя да участва в новите духовни сфери, необходими на човечеството по пътя му към бъдещето." 20 Основната идея на това твърдение е, че човечеството е нарушило равновесието. То е изгубило своето достойнство, което може да бъде възстановено чрез връзка с Духа. Страданието от рак може да преобрази душата по такъв начин, че тази връзка да бъде възстановена. 

Факт е, че огромното мнозинство от хората в развитите страни днес вярват, че не съществува нищо друго освен материята. Смята се, че всичко нематериално - животът, чувствата, идеите - е само продукт на материята (химически вещества, хормони, мозък и т.н.). За повечето хора Духът "сам по себе си", независим от материята, не съществува. По този начин човечеството е излязло от равновесие, загубило е достойнството си. То е паднало в материята.

Всъщност е вярно обратното: всичко, включително и материята, произлиза от Духа. Самата човешка форма е ярък пример за това - тя произхожда от високи духовни същества. "Да създадем човека по наш образ и подобие", казват Елохимите, духовете на формата. 21 Поради отделянето на човека от Духа нашата божествена форма буквално се разпада чак до физическото тяло. Тя вече не може да бъде удържана. Ракът е израз на това състояние. То засяга човечеството като цяло, независимо от индивидуалните съдби. Ето защо ракът поразява и хора, които не притежават типичните черти на болния от рак. Той е като съдбата на хората от един и същ народ: През Втората световна война например германците, които са се сражавали срещу нацисткия режим, не са били пощадени от падащите бомби на съюзниците. Те трябвало да споделят същата съдба като целия немски народ. 

В този смисъл има и съдба на човечеството като цяло, а в наше време тази съдба е ракът. Ракът е заболяване, което, когато бъде диагностицирано, кара пациента да осъзнае нещо, което засяга всеки човек, но което повечето хора не осъзнават: сигурността на смъртта. И все пак минава много време, докато смъртта наистина настъпи. Така тази болест дава на засегнатия човек силен стимул да се занимава интензивно с въпроса какво е преходно и какво вечно, да погледне на живота от гледна точка на това, че той свършва. В такова състояние това, което е наистина съществено в живота, излиза силно на преден план. И видимо става също това, което е важно дори в ежедневието. Осъзнаването може да породи най-силни чувства на радост и в същото време се появява най-силната болка, защото болният знае, че това, което му е донесло тази радост, ще свърши. Такива преживявания преобразяват цялата личност. Те променят дори хората, които придружават пациента отблизо. И най-късно сега пред пациента застава въпросът какво се случва след смъртта. Рудолф Щайнер, който е направил практически пробиви не само в селското стопанство (вж. изображението на оризовите полета), но и в медицината, архитектурата, образованието, както и в истинското хармонично социално съжителство, наред с другото, предлага и подробно описание на живота след смъртта, например в книгата си "Теософия". Послесмъртните съобщения на Хелмут фон Молтке (до Рудолф Щайнер, който ги записва за съпругата на фон Молтке) също дават ясна представа за преживяванията на човека през първите осем години след смъртта. 22 

Съществуват и други заболявания, при които има дълъг период от време между поставянето на диагнозата и смъртта - например СПИН. Въпреки това фактът, че такава голяма част от човечеството трябва да премине през рака, определя това заболяване като специфичен израз на нашата епоха. И все пак, като дава на душата стимул да се издигне до духовното, ракът същевременно е и изцелението на нашата епоха.

_______________________________________________________________

Бележки

1 Gesenhues, Stephan, “Praxisleitfaden Allgemeinmedizin [General Practitioner’s Guide]”, Elsevier, Mьnchen 2017, стр.1117. 

2 Abel, Ulrich, „Chemotherapy of Advanced Epithelial Cancer – A Critical Preview“. В: „Biomedicine and Pharmacotherapy“, брой 10 (1992): 439 – стр. 2. Вж. също: researchgate.net, „The contribution of cytotoxic chemotherapy to 5 yr survival in adult malignancies“, 2005. 

3 Husemann, Friedrich / Wolff, Otto, „Das Bild des Menschen als Grundlage der Heilkunst“, том III, “Freies Geistesleben”, Stuttgart 1993, стр. 379. Английски превод: “The Anthroposophic Approach to Medicine”, том 3, Spring Valley, NY: Mercury Press, 2003, стр. 72.

4 “Expresszeitung”, брой. 34, Basel, август 2020. Информацията е коректна по отношение на най-важната литература.

5 Selg, Peter, “Ich bin fьr Fortschreiten – Ita Wegman und die Medizinische Sektion”, Natura Verlag im Verlag am Goetheanum, Dornach 2002, стр.23. Английски превод: “I am for going ahead: Ita Wegman’s work for the social ideals of anthroposophy”, Steinerbooks USA, 2012.

6 Husemann / Wolff, “Das Bild des Menschen” том II, стр.153-156. / “The Anthroposophic Approach to Medicine”, том. 1. Spring Valley, NY: Anthroposophic Press, 1982, стр. 187-192. 

7 Coley Nauts, H., “Cancer Research Inst.”, New York, Monograph No. 15, 16 (1975), 17 (1977), 8 (1980), 18 (1984).

8 Hobohm, Heinz-Uwe, “Heilende Hitze”, BoD – Books on Demand, Norderstedt, 2020. Английски превод:“Healing Heat”л Books on Demand, Norderstedt, 2008 - 2016. 

9 von Boch, Daphnе, “Impfen: Von Kinderkrankheiten bis zur Grippe?” В “Europдer”, юли-август 2019, стр. 13-23.  

10 Wolff, Otto, “Die Naturgemдsse Hausapotheke”, “Freies Geistesleben”, Stuttgart 2007. Translated as: “Home Remedies”, Edinburgh: Floris Books, 2000.

11 Wolff, Otto (HG), “Die Mistel in der Krebsbehandlung”, Vittorio Klostermann, Frankfurt/M. 1985, стр.14. 

12 Пак там, стр. 36, 72. 

13 Husemann / Wolff, “Das Bild des Menschen”, том III , стр. 382-399 / “The Anthroposophic Approach to Medicine”, том. 3, стр. 75-98. Цитирани са най-важните изследвания и клинични студии.

14 Wolff, Otto, “Was essen wir eigentlich?”, “Freies Geistesleben”, Stuttgart, 2012. Английски превод: “What are we really eating?”, 3. Издание, “Spring Valley”, NY: “Mercury Press”, 2020.

15 Psyrembel, “Klinisches Wцrterbuch”, “Walter de Gruyter GmbH”, Berlin/Boston 2013, стр. 285. 

16 Пак там, стр. 78.

17 Selg, Peter, “Rudolf Steiner’s Foundation Stone and the Destruction of the 20th Century”. В бележка под линия 30 се цитира лекцията на Щайнер от 1923 г., СС 351, Dornach 1988, стр. 47, и книгата му “Anthroposophische Дrtzte, Lebens- und Arbeitswege im 20. Jahrhundert”, Dornach 2000, стр. 263. 

18 von Boch, Daphnе, “Gefahren der Vitamin-D-Behandlung”. В сп. “Europдer”, Basel, октомври 2018, стр. 10-14. 

19 Beljanski, Sylvie, “Are We Winning the War on Cancer? The Good News”ч https://www.newsweek.com/are-we-winning-war-cancer-goodnews-799096 

20 Glцckler, Michaela, “Die geistige Signatur von Krebs” https://www.anthroposophie-lebensnah.de/lebensthemen/krebs-alszeitkrankheit/die-geistige-signatur-von-krebs/

21 “The Bible”, Genesis 1: 26. “New International Version”, 1978.

22 Meyer, Thomas, ed., “Light for the new millenium: Rudolf Steiner’s association with Helmuth and Eliza von Moltke: letters, documents and after-death communications”, London: “Rudolf Steiner Press”, 1997.

Продължение на предния пост  

Канцерогенните вещества

Изследванията на рака са идентифицирали стотици различни вещества и физични процеси (радиация, многократно изгаряне и др.), които могат да причинят рак. Безкрайни усилия са посветени на това да се открие какъв общ клетъчен ефект имат всички тези много различни канцерогенни агенти, който им позволява да превърнат доброкачествената клетка в злокачествена. Този общ знаменател не беше намерен. Но изглежда, че всички те имат една неочаквана обща черта: повечето са създадени от хората. Радиоактивни вещества, разбира се, съществуват и в природата, но те се намират дълбоко в планините, където не могат да навредят на хората. Човекът е този, който ги изнася от планините. “Веществото-майка", първоначалният природен продукт, например въглища, само по себе си не съдържа никакви канцерогенни вещества. 3

Защо такива създадени от човека вещества причиняват рак? Човешкият организъм е приспособен към природата, но не и към синтетичните вещества и физичните процеси, създадени от човека. Затова, особено когато организмът е отслабен, той не може да ги разпознае като чужди и да ги унищожи или изолира. Тогава тези чужди агенти могат да разхлабят душата-дух от някоя част на тялото, оставяйки клетките там недостъпни за имунната система. Тези клетки отново попадат под действието на природните закони, като губят своята диференциация и се размножават. Възниква тумор. Следователно туморът е "залив на външния свят" вътре в организма (Рудолф Щайнер).

Това ни помага да разберем как за първи път се появява ракът. Дедиференциацията на клетките не е причинена пряко от самите канцерогенни агенти. Те са само задействащи фактори. Общото между всички тях е, че могат да разхлабят връзката на имунната система с клетките и именно това по-късно причинява рака: откъсването на имунната система от клетките. А то може да се случи само при отслабена имунна система. Това обяснява защо например не всички закоравели пушачи заболяват от рак на белия дроб, въпреки че са изложени на подобни високи нива на канцерогенни вещества. Както при всеки вреден фактор (отрова, бактерии и др.), когато количеството на канцерогените надхвърли определено ниво, това твърдение повече не може да се приложи - имунната система е претоварена. 

И все пак днес ние непрекъснато сме изложени на въздействието на синтетични продукти. С храната си поглъщаме торове, инсектициди, оцветители, консерванти и т.н., а с дишането вдишваме изгорелите газове на двигателите. В допълнение към това вездесъщите визуални и слухови стимули на телевизията, компютрите, постоянният музикален фон и т.н. представляват непреодолимо предизвикателство за организма. Важно е да сме наясно с тези канцерогенни влияния и по възможност да ги избягваме - не защото действат директно върху клетките, а защото натоварват имунната система. 

Как действа имунната система? Чрез топлина. Топлината разтваря - от твърдия лед тя прави течна вода, а от нея - пара. Благодарение на способността си да разтваря, топлината създава пространство, в което организмът може да изгради нова собствена субстанция отново под ръководството на аза.

Когато нещо чуждо - например дървена тресчица - попадне в пръста ни, имунната система създава локално възпаление на това място. Ако нещо чуждо навлезе по-дълбоко, в кръвния поток, заплашвайки да се разпространи в цялото тяло, имунната система създава затопляне в цялото тяло: от умерено повишена телесна температура до висока температура (над 39°C). Независимо от причината, независимо дали става въпрос за полени, бактерии или недиференцирани клетки, тялото винаги реагира с топлина, за да разтвори чуждия елемент. Ето защо локалното възпаление и треската са в състояние да лекуват и рак.

Когато имунната система изгуби силата си да произвежда топлина, туморът се разраства. Туморът не е болестта, а само неин симптом, нейна проява. Самата болест има своя произход на съвсем различно място от тумора - в периферията, в имунната система.

По този начин ракът е “крадец", възползвал се от ситуацията - той не влиза в къщата, защото го иска и е положил големи усилия да се подготви предварително. Това би било истинско зло. Не, ракът просто влиза в къщата, защото вратата е оставена широко отворена. Стопанинът на къщата - имунната система - е твърде слаб.

Върху какво се фокусират изследванията на рака?

Изследванията на рака търсят причината за него в тумора, в прекомерния растеж. Какво предизвиква този растеж? Клетъчното делене. А откъде произлиза клетъчното делене? От клетката - по-точно от ядрото на клетката. Поради тази причина изследванията на рака се съсредоточават изцяло върху клетъчното ядро, изучавайки го щателно във все по-малки компоненти - от хромозомите и техните гени до ДНК и нейната структура.

Но ракът не е болест на клетката, както задръстването не е болест на автомобилите. Изучаването на двигателите през целия живот няма да помогне да се разбере защо движението по пътищата е извън контрол. Задръстването се получава от отношенията между автомобилите.

Изследването на рака прилича на това на алкохолика, който търси ключовете си през нощта под уличната лампа заедно с някой друг, дошъл да му помогне. След безрезултатното търсене помощникът пита алкохолика дали е сигурен, че ги е загубил точно тук. “Не”, отговаря алкохоликът, “загубих ги ей там” и посочва в тъмнината. "Тогава защо търсим тук?", пита помощникът. "Защото тук има светлина", казва алкохоликът, “а пък там е тъмно!" За изследването на рака в клетката има светлина. Под микроскопа се виждат всички компоненти на клетъчното делене. Там, в имунната система, е тъмно. В тази "светлина" обаче изследванията на рака никога няма да открият причината за рака по простата причина, че тя не е там. Това е трагедията на нашето време.

Терапия на рака

Вследствие на това конвенционалната терапия на рака се фокусира върху унищожаване на растежа, върху убиване на растящия тумор: Това е подходът на хирургията, радиацията и химиотерапията, при който “се реже, изгаря и отравя”. По-новата имунотерапия не добавя нищо съществено различно, само дето борави с антитела и други имунни вещества, произведени от бактерии или дрожди. При този процес имунната система е силно отслабена заедно с целия организъм. Фактът, че тези мерки действат незабавно и туморът първоначално регресира за много кратко време, е само резултат от тази разрушителна сила. Въпреки това и рецидивът е предварително програмиран, именно защото имунната система също е засегната. Тогава е логично, че единствената цел на конвенционалната медицина може да бъде удължаването на живота, а не излекуването. Терминът "излекуван" се прилага - дори и в статистиката - към всеки случай, при който оцелее над пет години, дори и да е само пет години и един ден. Малцината пациенти, които не страдат от рецидив, имат този късмет не благодарение на терапията, а въпреки нея.

От трите конвенционални мерки операцията е далеч най-слабо натоварваща за организма. При надхвърляне на определен размер (2 см) отстраняването на тумора дори може да бъде оправдано. Това временно освобождава имунната система от задачата да държи под контрол голямото количество размножаващи се клетки. Преди анестезия е препоръчително черният дроб да се предпази с Carduus marianus. (Например Legalon® Madaus 156 мг, по една капсула 3 пъти дневно, от една седмица преди операцията до четири седмици след нея.)

Заздравяването на рани също може да бъде значително подобрено чрез употребата на арника. (Arnica D3 на “Weledа”, ампули, подкожно инжектиране ежедневно от първия ден след операцията за общо 7 дни, след това 3 пъти седмично за още три седмици. Употребата на перорален разтвор има по-слаб ефект, 10 капки 5 пъти дневно през първата седмица, след това 3 пъти дневно в продължение на още три седмици.)

При случаи с големи тумори обаче оперативната намеса вече не е от полза. Напротив, туморът вече не може да бъде отстранен като цяло. Защитната капсула около него се прорязва и отваря, което позволява на раковите клетки да се разпространяват свободно.

Моят личен опит

През 1989 г. в медицинския факултет в Аржентина, където преминах по-голямата част от обучението си по медицина, имаше лекция по патология на рака. Професорът смяташе за важно да информира студентите по медицина, че химиотерапията и лъчетерапията не са решение, че ние нямаме решение за рака. Като лекари, които започват кариерата си, не бивало, подобно на неспециалистите, да си правим илюзии в това отношение. На въпроса защо това не се оповестява публично, той отговори, че не би било редно да се тревожат хората. След това дойде възражението, защо хората се лекуват безсмислено с такива токсични вещества, защо не се използват по-щадящи, по-разумни методи. Отговорът му беше, че след оръжейната индустрия и трафика на наркотици третата по големина икономическа сила в света е химиотерапията. И в действителност химиотерапията остава изключително скъпа до днес. Една бутилка струва около 1000 долара и се прилага на всеки три седмици. А новата имунотерапия е още по-скъпа и излиза около 10 000 долара на всеки три седмици. Днес здравноосигурителните дружества се сриват отчасти заради това. Мощният икономически интерес не може да бъде отречен. 

Изследванията  

Факт е, че почти няма изследвания на нови лекарства за рак (повечето от тях имунотерапевтични), които да не са финансирани от фармацевтичната индустрия, която печели от тези лекарства. Следователно техните резултати са определени от самото начало. Независими изследователи неведнъж са съобщавали за многобройните методи на умишлена измама при тези проучвания. Тук ще бъдат посочени три примера.

При тестването на ново лекарство за рак една група пациенти се сравнява само с група, приемаща друго, по-старо лекарство - не и с група, която не получава никакви лекарства за рак или само плацебо. Това нарушава научното правило. При тестване на ново лекарство групата пациенти, получаващи новото лекарство, трябва да се сравнява с контролна група, която не приема подобно лекарство. Оправданието, което се дава в този случай, е, че би било неетично да се лишат пациентите с рак от конвенционалнотолечение. Това обаче се основава на предположение, което вече е ненаучно - предположението, че пациентът ще живее по-кратко без конвенционалните лекарства за рак. Това първо трябва да се докаже.

Друг пример е критерият за "преживяемост без влошаване”. Такива проучвания се фокусират върху продължителността на периода, през който болестта не се влошава или туморът не се появява отново, а не върху това с колко се удължава животът. Дозата на изследваното противораково лекарство се определя на токсично ниво, така че времето, преди да се появи нов тумор, да се забави възможно най-дълго. Щом той се появи, се счита, че изследването е постигнало целта си и се прекратява. С ранното приключване на изследването този подход прикрива действителното време на смъртта, която често настъпва по-рано в сравнение с контролната група, използваща по-старото лекарство. С други думи, този вид проучване може да скрие ефекта на съкращаване на живота. Въпреки това то ще бъде предпочетено за терапия, тъй като преживяемостта без влошаване е по-дълга, въпреки че общото време на преживяемост е по-кратко, което не дава на пациента никаква полза. 

Трети пример е напълно "законният" метод за започване на проучване с "начална фаза". Раковото лекарство се дава първо на група пациенти. Тези от тях, които проявяват забележими странични ефекти, се изключват от проучването. След това изследването се провежда само с пациентите, които са понесли добре лекарството. Резултатите от този вид проучване тогава ще гласят, че лекарството има “ниско ниво на странични ефекти". Това е начинът, по който се провеждат изследванията. 4  

Токсичност на химиотерапията 

Химиотерапията е най-често използваното средство в терапията на рака. Тя е толкова токсична, че в болниците е обособено специално помещение единствено за инжектиране на този разтвор в бутилка с физиологичен разтвор. Отворът на флакона със субстанцията за химиотерапия е запечатан с херметична гумена капачка. Течността може да се вкара в спринцовката само с игла, която пробива капачката. След това без никаква възможност за контакт тя се прехвърля в също така запечатана бутилка с физиологичен разтвор. Въпреки тези предпазни мерки, преди да извърши манипулацията, лекарят трябва да влезе в това специално помещение и допълнително да покрие себе си и дрехите си буквално от главата до петите със специални защитни тъкани. След това прехвърлянето може да се извърши само зад въздушна стена ("ламинарен въздушен поток"), която издухва плоска въздушна струя, за да предпази допълнително лекаря,който също носи защитна респираторна маска, от всякаква възможност за вдишване на веществото. 

Празният флакон за химиотерапия се запечатва в две дебели пластмасови торбички и се изхвърля в специален съд за опасни отпадъци, за да се предотврати и най-малкото замърсяване на питейната вода. След това лекарят сваля цялото защитно облекло с изключение на ръкавиците и отива при пациента. И сега същото това вещество, което в никакъв случай не бива да се вдишва или поглъща (дори и при най-висока степен на разреждане), преминава в кръвообращението на друг човек чрез интравенозна инфузия, влизайки в пряк контакт с всичките му органи. Въпреки всички допълнителни медикаменти, които се дават за предотвратяване на страничните ефекти, скоро след химиотерапията се появява повръщане, което е толкова трудно да се контролира - ако не след първата химиотерапия, то при следващите. Това е отчаяният опит на организма да се детоксикира. А ако по погрешка химиотерапията не попадне във вената и остане в околната тъкан (екстравазация), тя е толкова разяждаща, че води до незабавна смърт на тъканите (некроза) и свързаната с това болка.

През 1909 г. Рудолф Щайнер казва на лекаря Ойген Колиско: "Просто оставете медицината да продължи да се развива по този материалистичен начин. Ако можехте да видите какво ще се случи след 40 години, щяхте да се ужасите от бруталността, с която тази медицина ще продължи да съществува под формата на смърт, с която хората ще бъдат "лекувани" с това лекарство." 5 Химиотерапията е разработена около 1950 г., след Втората световна война, 40 години след изричането на тези думи. Ендоксанът® (циклофосфамид), едно сравнително "леко" химиотерапевтично лекарство, използвано и до днес като стандартно лекарство срещу рак на гърдата, левкемия, лимфом, рак на белия дроб и други, всъщност е химическо производно на иприта - смъртоносно оръжие, използвано и през двете световни войни за убиване на хора.

Какви са по-нататъшните последици от тези токсини? Един проблем, който и до днес не е решен, е, че тези субстанции наистина попадат в питейната вода и я замърсяват - чрез екскрементите на пациентите.Пречиствателните съоръжения за отпадъчни води не са проектирани така, че да откриват и неутрализират тези токсини, ако това изобщо е възможно. Когато пациентът почине след химиотерапия, за да се предотврати замърсяването на водата тялото се полага поне в изключително сигурен запечатан ковчег. При кремация прави впечатление, че тялото на пациент, лекуван с химиотерапия, не изгаря лесно. Необходими са няколко опита, за да се запали то. Изглежда, че химиотерапията има силно консервиращо действие върху тялото.

Тези факти трябва да бъдат оповестявани, преди хората да изберат дали да се подложат на химиотерапия, те не бива да се премълчават. В противен случай хората ще вземат решения, без да знаят какво правят. 

Какво трябва да се направи? 

Ако причината за рака е локална слабост на имунната система, а туморът е само неин симптом, основният фокус на лечебната терапия трябва да бъде върху укрепване на имунната система и избягване на всичко, което я отслабва. Оперативната намеса може да подпомогне това, но сама по себе си тя не лекува. Ето защо туморът се връща. Може да се наложи лъчетерапия, както например при рак на костите заради болката от метастазите в костите или при бърз растеж (при саркома, рядък вид рак). Трябва да се прилага обичайната дневна доза, тъй като само тя ще спре растежа на рака на костите. Въпреки това този вид лечение трябва да се провежда само за половината от обичайната продължителност, например една седмица и половина вместо три. По този начин имунната система ще се предпази от прекомерно увреждане и може да бъде подсилена с други средства. С оглед на описаните по-горе факти, по моя преценка имунотерапията и особено химиотерапията са твърде вредни, за да бъдат използвани. 

Различен вид терапия 

Как може да се укрепи имунната система? Началният сигнал за цялата имунна система е високата температура (над 39°C) - т.е. топлината, която се генерира сама. След това белите кръвни клетки заливат съдовата система и се активират от топлината. Високата температура е истинска тренировка за цялата имунна система. Освен това самата топлина директно унищожава протеините, включително тези на бактериите и вирусите, които са изградени предимно от протеини. Микробиологът Андре Лвов получи Нобелова награда през 1965 г. защото посочи този факт. Фактът е известен, обаче по никакъв начин не се взема предвид в практиката. Температура над 38,5°C и до днес продължава да се потиска рутинно с медикаменти срещу треска. 

Треската обаче не само укрепва имунната система и унищожава бактериите и вирусите, но дори разрушава протеините на туморните клетки. Тази антагонистична връзка между треската и рака дори е била известна по-рано. В края на XIX в. е било забелязано, че малкото спонтанни излекувания от рак почти винаги са настъпили след силно фебрилно заболяване като пневмония или червен вятър. В същото време е установено, че хората, които са се разболели от рак, почти никога не са преживявали фебрилно заболяване през живота си и особено нито едно от детските заболявания. 6 От друга страна, хора, прекарали малария с нейните повтарящи се епизоди на висока температура или туберкулоза с повишена температура, или дори само хора с хипертиреоидни състояния с повишена базална телесна температура, не са заболявали от рак, или са заболявали само в редки случаи. Тази тенденция на липса на треска сред пациентите с рак е получила името "афебрилна диатеза". Установено е, че сред тях рядко се срещат и локални възпаления като абсцеси, възпаления на нокътните легла или алергии. Дори пчеларите, които редовно са ужилвани от пчели, са по-малко податливи на рак. Тези констатации подтикват към създаването на "индекс на инфекциозните заболявания", регистриращ броя на инфекциите, през които са преминали пациентите през живота си. При пациентите с рак тук има просто "празна анамнеза" - липсват прекарани инфекциозни заболявания.

Това е така и до днес. Типичните пациенти с рак дори показват субнормална температура. Сутрин, преди да станат от леглото, преди да настъпи топлината на мускулната активност, тяхната базална температура (измерена ректално) е под 36,0°C. Нормалното ритмично покачване на температурната крива в 15:00-16:00 ч., при което температурата се повишава с 0,5°C и отново спада в ранните сутрешни часове, при пациентите с рак често отсъства. Техните криви остават плоски. Ракът е "студено" заболяване. Злокачественият тумор може да се различи от доброкачествения дори и чрез палпация, защото в повечето случаи той е твърд като камък. Студът и твърдостта са атрибути на раковото заболяване.

Терапия с висока температура 

От 1890 г. до около 1940 г. пациентите с рак са били лекувани чрез предизвикване на висока температура. Разредени фрагменти от бактерии на еризипел (червен вятър, Streptococcus pyogenes) са били инжектирани в кръвния поток на пациента. Тъй като бактериите са били разградени и следователно мъртви, те не са могли да се възпроизвеждат и да причиняват вреди. Имунната система обаче реагирала на наличието на бактериални фрагменти в кръвта с висока температура. След по-малко от час тези фрагменти били унищожавани и темпераурата спадала. Това била контролирана треска, треска "по желание”. Водещите фигури на този метод са Уилям Коули в Ню Йорк и Вилхелм Буш в Берлин. Те постигнали изумителни успехи с тази терапия, за което свидетелства задълбочената работа на дъщерята на Коули, която също е лекар. 7 Пациентите са живели десетилетия наред и не са умирали от рак. С други думи, това са били действителни изцеления, а не просто удължаване на живота.

След Втората световна война навлизат радиацията и химиотерапията. Интензивната разрушителна сила на тези мерки доведе до по-бърз "успех" от терапията с треска, но това, което главно доведе до победата им в медицината, беше простата привлекателност на тяхната логика: Ако има тумор, изгорете го или го отровете. Но по нея е невъзможно да се разбере антагонистичната връзка между треската и рака, без да се схване природата на полярността. 

Какво е полярност? 

Две съществуващи полярни сили като топлината и студа първоначално са образували заедно единство. Някога те не са присъствали като топлина и студ, а са били недиференцирани. По-късно те се диференцират в две противоположни крайности и единството се разкъсва. 

 

    

Фигура 8. Полярност: От недиференцираното единство се отделят два противоположни полюса. 

И все пак те запазват първоначалната си връзка. Промяната в едната от тях предизвиква непосредствена противоположна промяна в другата. Те са свързани като двете блюда на везната. Когато от едното се отнеме тежест, другото трябва да се наклони. Когато тежестта се върне в първото блюдо, второто се повдига до уравновесена позиция.             

Фигура 9. Когато тежестта се върне в лявото блюдо, дясното се повдига до уравновесена позиция. 

Ракът е "студено" заболяване, а треската, топлината, е неговият лек. Тя действа не само косвено, укрепвайки имунната система, но и пряко, като унищожава раковите клетки. Образно казано, раковите клетки се топят "като масло на слънце".

Не поради неуспехите на терапията с треска, а въпреки успехите ѝ, поради неразбиране на нейното функциониране, радиацията и химиотерапията се превърнаха в общоприети методи. В резултат на товацелта на терапията на рака се измести от излекуване към удължаване на живота. Терапията с треска повече или по-малко изпадна в забвение. Въпреки това тя продължава да се практикува и днес сред малки групи лекари и да дава добри резултати. 8 

Страхът от повишената температура 

Този страх е попречил да се приеме благотворното действие на треската срещу рака, а чрез рутинното й потискане косвено дори е насърчил развитието му. Произходът на този страх се крие в епидемиите през Средновековието, които са били съпровождани с висока температура. Важно е обаче да се признае, че тези пациенти не са умирали от самата треска, а от основното заболяване. Треската е била неуспешният опит на организма да преодолее болестта. Хората са умирали не заради, а въпреки треската. Но страхът от нея е останал и до днес, дори в медицината.

Парадоксът на "лечебната болест", идеята, че една болест -  треската - може да излекува друга болест - рака, просто не се вписва в еднопосочното мислене на нашата епоха: че причината предизвиква следствие. Този друг начин на мислене не е логически, а биологичен. Треската е най-важният начин, по който тялото се самолекува.

Високата температура не е опасна. Човек не може да умре от нея. Смъртта от самата треска е абсолютна рядкост. Проблемът не е в самата треска, а това, че тя принуждава сърцето да бие по-бързо.  

За всеки градус повишена температура сърцето трябва да бие с десет удара по-бързо в минута. Това означава, че ако сърцето бие 70 пъти в минута при 37°C, то ще бие 100 пъти в минута при 40°C, което е с 30 удара повече на минута. Ако треската продължи три или четири дни, сърцето може да започне да се уморява. Това не е проблем за сърцето на здраво дете или възрастен, но може да стане проблем при хора със сърдечни заболявания и при възрастни хора (над 70 години). Естествено е при възрастните хора да отслабнат не само очите и ушите, но и сърцето. Това не означава, че при тях трябва да се потиска треската, а че сърцето трябва да се укрепва. (Например с Camphora D1 разтвор на “Weleda”, отначало по 10 капки на час, а когато температурата се върне под 39 °C, по 10 капки 5 пъти дневно.) 

Фебрилният гърч при децата е рядък и безвреден. По-рано хората са знаели това и не са викали лекар за него. При бързото повишаване на температурата човек има усещане за студ, въпреки че телесната температура вече е достигнала 38 °C. Докато тялото не достигне целевата си температура от 40°C, липсващата топлина се усеща като студ. Възрастният реагира с пристъп на треперене. Чрез треперенето мускулите създават необходимата температура. Бутилката с гореща вода може да помогне да се запълни тази нужда и треперенето ще намалее, защото вече не е необходимо. Детето е по-чувствително от възрастния човек и вместо пристъп на треперене получава фебрилен гърч. Той обаче преминава толкова бързо, че не е лесно да се приложи бутилка с гореща вода навреме, за да се успокои. След минута-две, когато се достигне необходимата телесна температура, пристъпът се прекратява от само себе си.

Всеки пристъп, който продължава повече от 15 минути, не е фебрилен пристъп и изисква допълнително медицинско изследване, за да се открие истинската му причина, но това се случва изключително рядко. Проблемът се състои в това, че високата температура, както и всички остри медицински състояния, винаги протичат изключително драматично. Напълно нормално е пациентът с висока температура да се чувства зле, но това не е причина да се прибягва до лекарство за понижаване на температурата до нормалното ниво (37°C) и да се лишава той от лечебното й въздействие. Освен това потискането на температурата не е лишено от опасност и често е причина за усложнения, тъй като позволява на бактериите и вирусите да се развиват. 9 За разлика от това компреси на прасците или свещички против треска и при никнене на зъби на “Weleda“, когато температурата е по-висока от 40°C, водят само до минимално понижаване на температурата - достатъчно, за да смекчат дискомфорта. 

Най-простата превантивна мярка срещу рака е да не се намалява температурата.

Сред мерките на конвенционалната медицина, които продължават косвено да насърчават рака, са не само рутинното потискане на температурата над 38,5°С с медикаменти за лечение на треска, но също така и елиминирането на детските болести чрез ваксинация. Тези болести са силно фебрилни и  помагат на децата да изградят имунната си система за цял живот.

Изключително важно е да се знае, че всички болкоуспокояващи (аналгетици), като ибупрофен, парацетамол (ацетаминофен), метамизол, аспирин и други, винаги са едновременно и лекарства против треска (антипиретици). Ако главоболието възникне вследствие на висока температура и за него се вземе обезболяващо средство, това неминуемо ще потисне и температурата. По същия начин ежедневната употреба на болкоуспокояващи за главоболие, менструални и други болки едновременно понижава базалната телесна температура. При редовна употреба това увеличава склонността към рак. Болковите състояния трябва да се лекуват с естествени средства, които нямат странични ефекти и водят до истинско излекуване.10 

Бял имел 

От незапомнени времена белият имел е известен като ботаническо средство срещу различни заболявания. Като средство за лечение на рак обаче той е посочен за първи път през 1920 г. от Рудолф Щайнер - тйговори за него като за "лекарството" за рак. Един поглед върху начина на живот на това растение може да помогне да се разбере неговото действие. 

Белият имел не е паразит, който живее за сметка на своя гостоприемник. Той образува собствен хлорофил, поради което е зелен и може да изгражда собствена жива субстанция чрез фотосинтеза. Той не е като гъбите, които са кафяви, защото не могат да образуват хлорофил и затова трябва да си набавят живот от гостоприемника. Въпреки това имелът не може да живее самостоятелно като другите растения, а се нуждае от гостоприемник. Затова в ботанически план той се определя като полупаразит.

Белият имел не е в състояние да живее на земята, а само издигнат високо над нея по короните на дърветата. По това той също не прилича на другите растения, които се ориентират вертикално в пространството между центъра на Земята и Слънцето. Вместо това имелът расте равномерно във всички посоки, като образува сферичен храст. Освен това е независим от времето: Той е вечнозелен и листата му не опадат през зимата. Пространството и времето са атрибути на Земята, но белият имел няма връзка с нея.

Обаче той има силна връзка с водата. Среща се по дървета, които растат над подземни водни течения или покрай реки. Той поема част от водата от своя гостоприемник, но сам не става "воден". Остава здрав, дори жилав и добре оформен. Листата му изпаряват шест пъти повече вода, отколкото тези на гостоприемника му. По този начин той може да освободи гостоприемника от излишната вода. 

Имелът има също толкова силна връзка със светлината. Именно светлината е тази, която позволява на растенията да създават своя зелен хлорофил. Ето защо когато растенията са засенчени, листата им пожълтяват. Имелът обаче има силата да задържи своя хлорофил и да остане зелен. Дори корените, които се намират дълбоко в дървесината на гостоприемника, при пълна тъмнина имат хлорофил и са зелени. Това, разбира се, пречи на дърводелците, които не могат да използват зелената дървесина за мебели. Но то е израз на присъщия характер на белия имел да е изпълнен изцяло със светлина. 

И все пак светлината от космоса е тази, която опосредства формиращите сили. Ето защо листата на растенията, които растат на силна светлина, са по-ясно оформени и назъбени, отколкото неоформените по-заоблени листа на растенията, растящи на сянка. Същото може да се види и при растенията, които се срещат във високите планини, по-близо до светлината в сравнение с листата на растенията в низините. Светлината има формиращо действие. Затова и самият имел е твърд и добре оформен и дори е в състояние да освободи дървото-приемник от излишната вода. По този начин той може да насочи организма, страдащ от рак, по пътя на оздравяването. Организмът трябва да се издигне над земята, да поеме в себе си прекомерния водно-жизнен процес и да се изпълни с формиращите сили на светлината.

Действие на субстанциите от бял имел 

Изследванията са установили, че имелът проявява най-силното известно досега действие, потискащо растежа на клетките (цитостатично), което надхвърля повече от десет пъти това на обичайните цитостатични химиотерапевтични средства. 11 И в същото време това действие е насочено главно към туморните клетки в кръвта и тъканите, по-малко към здравите клетки. Това означава, че той има най-силната известна сила да потиска клетъчния растеж, но тя е насочена главно към туморните клетки, а не към здравите. Това е уникално. Имелът постига това чрез разработването на растителни антитела (лектини), които имат изключителен афинитет към раковите клетки и следователно насочват веществата на имела към тях.

В същото време той стимулира цялата имунна система. Увеличава броя на белите кръвни клетки като цяло и особено броя на лимфоцитите - белите кръвни клетки, отговорни за унищожаването на туморните клетки. Това става отчасти чрез стимулиране и увеличаване на слезката, която е един от органите, изграждащи лимфоцитите. Но се стимулират и други имунни органи, включително тимуса, който обикновено извършва своята дейност като централен имунен орган само в детска възраст, за да изгради имунната система за живота. При терапията с бял имел тимусът отново възобновява функцията си. 

Нито едно познато вещество не проявява толкова противоположни действия в две противоположни посоки, като едновременно потиска растежа на клетките (и особено на туморните клетки) и в същото време мощно стимулира имунната система. Конвенционалната медицина полага безкрайни усилия да открие точно това. То е тук, в имела.

Последният уникален аспект на имела е начинът, по който той действа върху ядрото на раковите клетки. Неговата сила да потиска растежа на клетките всъщност не убива клетката, а изглежда блокира само част от гените, отговорни за хиперактивното клетъчно делене. 12 С други думи, имелът има способността да превръща раковите клетки обратно в здрави клетки. Той наистина е "лекарството" за борба с рака.

Как имелът постига всички тези ефекти? Чрез стимулиране на тялото да генерира топлина. Тази топлина възниква още един час след инжектиране. Тя се появява локално като възпаление на мястото на инжекцията. Ако е достатъчно силна, топлината дори става видима като зачервяване на кожата. Освен това, дори когато инжекцията е направена на място, отдалечено от тумора, температурата около тумора се повишава с до 2 °C. Общата телесна температура също се повишава след инжектиране, но това варира значително по отношение на интензивността, момента на появата и продължителността. Средно температурата се повишава с 0,5 °C, като процесът започва между един час и два дни след инжектирането. Освен това в хода на терапията се нормализират както базалната телесна температура, така и дневната ритмична температурна крива. С други думи, наблюдава се повишаване на топлината на пациента както локално, така и общо.

Трудности при терапията с бял имел  

Терапията с бял имел е в своето начало, а всяко начало среща трудности. Но конвенционалната медицина е в своя край. Трудността при терапията с бял имел се състои в това, че съществува твърде голямо разнообразие от различни препарати, дозировки и дървета-гостоприемници.

Кой препарат е правилният?

Рудолф Щайнер дава различни указания за това как да се повиши ефикасността на белия имел при неговата обработка. За съжаление това не е довело до появата на един-единствен препарат, който би могъл да постигне надежден пробив в терапията на рака, а до голям брой различни препарати: Iscador®, Iscucin®, Helixor®, abnobaVIS CUM® и други. Така възниква въпросът кой е най-добрият.

Може да се каже, че всички тези препарати са еднакво лоши, тъй като нито един от тях не е в състояние да замени напълно ножа на хирурга, което Щайнер си поставя като реалистична цел. Също така обаче може да се каже, че всички тези препарати са еднакво добри, тъй като самият бял имел е толкова добър, че никаква обработка не може да унищожи неговата ефикасност. По-важно от самия препарат е правилното дозиране

И този въпрос се усложнява особено много от факта, че дозировките на различните препарати не могат да се сравняват. Поради различните си методи на обработка те съдържат различни количества активни вещества. Например 1 мг Iscador® не може да се сравнява с 1 мг Helixor®.

Затова на въпроса "Кой е правилният препарат?" може да се отговори само по следния начин: препаратът, който лекарят познава най-добре и за който той знае прага на предозиране.

Какви са признаците на предозиране? 

Когато дозата е правилна, пациентите могат да почувстват лека умора на следващия ден след инжектирането. На по-следващия ден те ще се чувстват по същия начин, както преди инжектирането или по-силни. Възможно е също така да не усетят никаква промяна. Въпреки това имелът оказва своето укрепващо действие на заден план, което ще стане ясно от повишената психическа и физическа енергия след четири-пет седмици лечение. Пациентът се чувства по-позитивен. Сънят му е по-дълбок, теглото му се увеличава, стимулира се движението на червата (особено ако е имало запек) и то става редовно. Пациентът разцъфтява. Този ефект обикновено се отразява и на лабораторните резултати. Броят на левкоцитите се повишава, ако е бил нисък, особено на лимфоцитите, а понякога и на еозинофилите - белите кръвни телца, които отговарят за унищожаването на чуждите протеини при алергии.

Ако в деня след инжектирането на препарат с бял имел вместо лека умора пациентът изпитва изтощение и силна нужда да легне и да спи и ако състоянието продължава с дни, евентуално придружено от гадене, диария или главоболие, това е признак за предозиране. След известно време лабораторните резултати също ще отразят това в намаляване на левкоцитите и лимфоцитите. 

Каква е правилната доза? 

За съжаление не съществува единна, постоянно успешна дозировка. Днес обикновено се предпочитат по-високи дози, като се изхожда от предположението, че повече от веществото дава по-голям ефект. По-рано обикновено се използваха по-ниски дози. И двата подхода продължават да се оказват ефективни и до днес13, но нито един от тях не е 100% правилен. Кой е по-правилният подход?

Ефикасността на по-ниските дози е в съответствие с биологичния закон за жизнените процеси (закона на Арнд-Шулц). Според този закон лекото дразнене предизвиква реакция на организма, обаче много силното дразнене отменя реакцията на организма. Това се вижда от реакцията на кожата към слънцето: Краткотрайното излагане на слънчева светлина стимулира производството на меланин в кожата със защитния му ефект, а продължителното излагане води до изгаряне. Самият бял имел съдържа цитостатични вещества, например вискотоксини, които, както показва името, са отровни. При ниска доза те създават слабо дразнене, което поставя имунната система под леко напрежение, давайки ѝ "малък тласък". Първоначално тя реагира със "спъване" (лека умора). Ако обаче тази доза се дава многократно, с времето имунната система развива сила чрез съпротива. Тя става по-издръжлива. Такова е действието на ниските дози. Колкото по-висока е дозата, толкова по-силно е това цитостатично действие, което директно потиска тумора, но и отслабва имунната система. 

Гореспоменатите странични ефекти от предозирането с бял имел, включително намаляването на белите кръвни клетки, са значително по-леки, отколкото от химиотерапията. Въпреки това те са налице. За имунната система тези по-високи дози са по-скоро "ритник", отколкото тласък; те поставят имунната система под по-голямо напрежение, което я кара да "падне" (изтощение), а не да се препъне. След това тя се нуждае от време и сили, за да се "изправи на крака". Когато това се повтаря, имунната система постепенно отслабва от всички усилия, вместо да се подсили. В редки случаи този подход може да е необходим, но особено в началния и средния стадий на рака той е контрапродуктивен. Следователно е важно да се разпознават признаците на предозиране, отбелязани по-горе. Ако те се проявят, трябва да се направи пауза в лечението от две седмици, след което инжекциите могат да се възобновят със следващата по-слаба доза.

Кое е подходящото дърво-гостоприемник?

И тук мненията се различават. Когато Iscador® беше въведен в Аржентина през 70-те години на миналия век, белият имел се добиваше само от три вида гостоприемници: Quercus (Qu, дъб) за мъже; Mali (M, ябълково дърво) за жени; и Pini (P, бор) за лечение на мозъчни тумори. И през всичките тези години лечението с бял имел в Аржентина беше успешно. Тези три дървета-гостоприемници очевидно са достатъчни.

Трагичната последица от трудностите  

Изправени пред сложността на разнообразието от препарати, дозировки и дървета-гостоприемници, много семейни лекари, които са претоварени с пациенти и разполагат с малко време, се плашат от "гъсталака" на различните терапии с имел. В същото време все по-голям брой пациенти с онкологични заболявания се отвръщат от конвенционалната медицина и без никакъв лекар и никакви медицински познания предприемат пътешествие в джунглата от препоръки в търсене на алтернативен лек за своя рак.

Тук в никакъв случай не препоръчваме да се предприема самостоятелно лечение на рак. Въпреки това в името на такива пациенти и на заинтересованите лекари като ориентир ще бъде направен опит да се предложи препоръка за терапия, която е лесна за разбиране, няма да навреди и ще позволи на болните от рак да получат благотворното действие на имела. 

Пример за третиране с бял имел, разработено през 1920 г. от Оскар Шмидел в сътрудничество с Ита Вегман, е първият препарат с бял имел Iscador® в историята. Това означава, че той има най-дълга история. Освен това може да се получи в сравнително много държави. Аз лично имам най-голям опит с този препарат.

Обичайният подход е дозата да се увеличава постепенно. Затова при създаването на Iscador® дозите в ампулите на Iscador® бяха увеличени на стъпки от по 10, като всяка от тях съдържаше 10 пъти повече вещество от предишната доза: Бяха произведени ампули, съдържащи 0,01 мг, след това ампули с 0,1 мг, след това с 1 мг и след това с 10 мг вещество от имел. Следващата стъпка нагоре би трябвало да бъде ампули със 100 мг вещество от имел. Въпреки това беше признато, че при тази доза имелът е прекалено цитостатичен и следователно токсичен. Ето защо вместо това бяха произведени ампули от 20 мг. Това, което не беше забелязано обаче, е, че стъпката от 0,1 мг до 1 мг вече е твърде голяма. След три до четири седмици лечение с ампули от 1 мг често се появяват симптоми на предозиране. Всеки може да провери това върху себе си. От друга страна, 0,01 мг е твърде слаба доза. Ето защо най-ефективният подход е да се започне и поддържа дозата от 0,1 мг непроменена по време на цялото лечение, вместо да се използва Iscador® серия 0, която съдържа седем ампули, две с 0,01 мг, две с 0,1 мг и три с 1 мг. Така трябва да се използват опаковките на Iscador® M (за жени) или Qu (за мъже) 0,1 мг - всяка опаковка съдържа само седем ампули от 0,1 мг. Те могат да бъдат закупени в Швейцария. (Не е необходима студена верига, за да се получи пълната полза от имела. Новият закон, който изисква това, е неоправдан.) Ампулата се изтегля в спринцовка с вместимост 2 мл, като се използва дебела игла (например 23G), след което се сменя с най-тънката игла (30G) и се инжектира подкожно два пъти седмично. Три пъти седмично обикновено е твърде често за имунната система.

Препаратът се инжектира в близост до тумора или хирургичния белег, за да се стимулира възпалението на това място и да се създаде "топлинна обвивка около тумора" (Рудолф Щайнер). Това трябва да се прави вечер един час преди лягане. По време на сън всички наши сили се оттеглят от външния свят обратно към вътрешността, за да възстановят тялото, включително имунната система. Именно тогава имелът може да има най-голям ефект. Преди сън върху мястото на инжектиране се поставя бутилка с гореща вода, за да се засили възпалението там, без да е необходимо да се увеличава дозата, което би означавало и увеличаване на цитостатичните токсини на имела. При тумор в долната част на корема половин час след инжектирането в долната част на корема пациентът трябва да вземе затопляща седяща вана: той седи в приятно топла вода, като държи сърдечната област над водата. Краката се поставят отстрани на ваната. По този начин температурата може да се повиши значително, без да се натоварва сърцето или да се разширяват вените в долните крайници. В продължение на пет минути температурата на водата се повишава до неприятно ниво и пациентът остава в нея още 15 минути (за да се поддържа високата температура, трябва многократно да се добавя гореща вода). След това пациентът се подсушава и си ляга с бутилка с гореща вода върху мястото на инжектиране. 

Инжекциите трябва да се извършват два пъти седмично. Продължителността на това лечение варира от три месеца на всеки две години в случай на профилактика, до продължителна употреба при наличие на тумор в организма. Тримесечното лечение е полезно през пролетта или есента, когато променливите външни температури отслабват имунната система. Тежките емоционални стресове (раздяла и подобни) също имат отслабващ ефект, така че лечението с имел трябва да се провежда, докато те продължават.

Кога трябва да се използва имелът по този начин? 

Едно тримесечно третиране на всеки две години е препоръчително като профилактична мярка дори просто за хора, които рядко развиват висока температура или остри възпаления.

Препоръчва се и в случаите на хронични възпаления в целия стомашно-чревен тракт - от гастроезофагеална рефлуксна болест до язвен колит, включително хронични възпаления на храносмилателните органи (черен дроб, жлъчен мехур и др.). Коремната кухина е мястото в тялото, където се заражда животът. Тези изпълнени с живот клетки имат най-силна склонност към размножаване. Ето защо много ракови заболявания възникват под диафрагмата. Освен това, за разлика от острото възпаление, хроничното възпаление има отслабващ ефект върху имунната система, тъй като тя не е в състояние да преодолее възпалението. Тя губи контрол над тези клетки и те могат да започнат да се размножават. И тук тази превантивна мярка може да се провежда в продължение на три месеца на всеки две години.

При предракови образувания от всякакъв вид (чревни полипи, ендометриоза, множество брадавици и т.н.) белият имел има най-забележителен ефект. На този ранен етап заболяването е започнало да се проявява, но още не е напълно изявено. То все още е по-скоро предразположение, отколкото присъствие и затова може по-лесно да му се повлияе. Лечението трябва да продължи до пълната регресия на предраковото образувание. При предракови състояния на кожата и лигавиците (актинична кератоза, левкоплакия, склерозен лишей и др.) имелът може допълнително да се прилага локално всяка вечер под формата на мехлем (Viscum mali 10% на “Weleda“), който да действа през нощта. При ранните стадии на рак на маточната шийка (Pap II-IV) в допълнение към подкожните инжекции в долната част на корема мехлемът може да се нанесе върху тампон и да се постави дълбоко във влагалището за една нощ. След като предраковото образувание регресира, лечението ще следва същата схема като при профилактиката: тримесечно лечение на всеки две години, както и в случаи на емоционален стрес. 

Когато се открие тумор, това лечение трябва да се приложи още преди операцията. Ако при поставяне на диагнозата е налице състояние на изтощение - много често срещано явление - дори е по-добре операцията да се отложи с един до три месеца, за да се даде време на пациента да се възстанови и да се подсили имунната система с имел. Ако туморът е по-малък от 2 cм, той може да се проследява ежемесечно чрез ултразвук или на всеки три месеца с ядрено-магнитен резонанс (без контрастно вещество). Първоначално той може да се уголеми поради възпалението, предизвикано от имела около тумора и след три месеца отново да стане по-малък. Ако обаче продължи да расте след този период, особено до над 2 cм, трябва да бъде отстранен. Във всеки случай с използването на бял имел туморът ще бъде по-добре капсулиран с бели кръвни телца преди операцията. Това означава, че той може да бъде отстранен по-лесно и с по-малка вероятност раковите клетки да попаднат в кръвния поток. А ако това все пак се случи, имунната система е достатъчно подсилена, за да ги разпознае и унищожи. Ако е възможно, по време на операцията трябва да бъде отстранен само сентинелният лимфен възел, а ако в него не могат да бъдат открити ракови клетки, останалите лимфни възли трябва да бъдат оставени в тялото, тъй като те имат функция на надзирател над раковите клетки. Непосредствено след операцията трябва да се направи пауза от две до три седмици в лечението с имел, тъй като тъканта вече е възпалена от операцията.

След това лечението с бял имел трябва да се възобнови и да продължи без пауза през първите две години, освен в случаите на фебрилна инфекция (грип и др.) или интензивно локално възпаление (абсцес и др.), тъй като тогава не е необходимо да се стимулира допълнително възпаление. През третата година може да се прави двуседмична пауза на всеки три месеца. През четвъртата година паузите могат да се удължат до три седмици. От петата година терапията се провежда два пъти годишно в продължение на три месеца и допълнително в случаи на особен емоционален стрес. Тъй като предразположението към рак не винаги може да бъде преодоляно, препоръчително е това лечение да продължи два пъти годишно до края на живота на пациента.

Тази препоръка обаче се отнася само за случаите, когато туморът е отстранен. Ако туморът е останал в тялото, терапията с бял имел трябва да се провежда два пъти седмично без прекъсване (освен при наличие на треска или местни възпаления).

В случаите, когато терапията с бял имел се провежда успоредно с конвенционалната терапия на рака, тя трябва да се прилага по време на почивките в цикъла на химиотерапията, като се оставя интервал от поне четири дни между нея и предходното и следващото лечение с химиотерапия. Същото се отнася и за използването на имел по време на лъчетерапия. Той трябва да се прилага преди и след лъчелечението, а не по време на него, като също така се запазва четиридневен интервал. Използван по този начин, имелът има забележим ефект срещу спада на белите кръвни клетки и други странични ефекти на конвенционалната терапия.

В напредналите стадии на рака имелът в ниските дози, посочени по-горе, проявява забележително благотворно действие. Пациентът често изпитва малко или никакви симптоми за дълъг период от време, дори когато ракът продължава да се разраства и може да участва пълноценно в живота. След това за кратко време се появяват оплаквания, но те обикновено са поносими, така че е възможно да се избегнат опиатите и психическото помрачение, което те причиняват. След това в рамките на няколко седмици пациентът прекрачва прага, често в пълно съзнание. Затова имелът трябва да се дава до последния му дъх. В този последен период често е полезно и лечението с Aurum (Aurum met. praep. D30 ампули на “Weleda”), всеки ден вечер по една ампула, например подкожно в корема и допълнително при безпокойство, болки и др.)

Успокояващото му действие обикновено се усеща в рамките на 30 - 60 минути. Aurum (злато) е силата на Слънцето, която се е концентрирала до твърда материя. Тя леко издига душевно-духовната същност на човека извън тялото, намалява болката и дискомфорта и насочва към космоса - целта на земния път.

Следва третата част на статията.

 

Статия от д-р Дафне фон Бох, публикувана в сп. “The Present Age”,  брой 11/12, 2022/23

Д-р Дафне фон Бох е родена в Канада през 1958 г. и от дълги години живее в Базел, Швейцария. В продължение на петнадесет години тя работи като антропософски лекар и психолог в две рехабилитационни клиники по антропософска и психосоматична медицина, като в последните три е главен лекар. От 2018 г. има частна практика в Германия. Активно се занимава с преподаване на антропософска медицина на лекари главно в Изтока и Далечния изток, но също и на Запад (САЩ, Канада, Куба), с преиздаване на книгите на Ото Волф и с писане на статии за антропософската медицина. 

                          

                                                           Дафне фон Бох 

Ракът е най-изследваното заболяване. Всяка година се публикуват повече от 20 000 научни изследвания. Един журналист е изчислил, че е необходимо да четем по 26 часа на ден, за да сме в крак с всички изследвания. Публикува се повече, отколкото може да се прочете.

Щом толкова много се знае за това заболяване, то лечението му със сигурност би трябвало да е най-ефективното. В дейдтвителност обаче е точно обратното. Ракът продължава да има летален изход. В развитите страни той е втората най-честа причина за смърт от болести след сърдечносъдовите заболявания. Днес един от всеки четирима души умира от рак и тенденцията се засилва.

Ще бъде ли победен скоро ракът? Това твърдение е изказвано многократно, подкрепено с примери за успехи. 

Ракът на матката - успешна история? 

Често срещан пример е намаляването на случаите на рак на матката. При по-внимателно разглеждане обаче ни се разкрива причината за това: На почти всяка жена над 40-годишна възраст, която има оплаквания в тази област, което е много често срещано явление, се отстранява матката. А там, където няма матка, не може да възникне и рак на матката. Ето защо мъжете са толкова "рядко" засегнати от рак на матката.

Същият подход днес се прилага дори към здрави органи. Все по-често двете гърди или яйчниците се отстраняват при жени, които показват генетична предразположеност или фамилна обремененост (ранен рак на тези органи при майката или сестрата), дори когато не са налице никакви симптоми. Обаче отстраняването на напълно здрав орган, който не представлява заплаха за живота, никога не трябва да бъде първият, а само последният вариант при лечението. В действителност тази мярка вече е обявяване на поражение: Тъй като медицината не е в състояние да се справи с рака, тя предпочита да отстранява дори здрави нежизненоважни органи възможно най-рано, преди в тях да се появи рак.

Скринингът за ранна диагностика – успешна история? 

Друг пример, представян като медицински успех в борбата с рака, е ранният диагностичен преглед. Казват ни, че ранното разпознаване, последвано от ранно лечение на тумора, дава възможност за удължаване на живота на пациента. Това, което не се взема предвид в този наратив, е, че дори и без лечение повечето видове рак имат склонност да се развиват бавно. Периодът на преживяемост не може да се отдаде на ранното започване на лечението. Напротив - много методи за ранна диагностика всъщност насърчават развитието на рака. При мамографията например се използват рентгенови лъчи - радиация, която причинява рак. За целите на скрининга за рак на гърдата всички жени на възраст между 50 и 70 години е необходимо да се явяват на всеки две години за мамография на двете гърди. 

 

Фигура 1. Прогресиране на един и същ рак при двама различни пациенти. Действителното време на преживяемост (от началото на заболяването, а не от поставянето на диагнозата) е сходно и в двата случая (тук седем години). Вторият пациент не е живял по-кратко време, а е бил диагностициран едва по-късно, когато заболяването е било по-напреднало.

(В някои швейцарски кантони всяка жена получава писмо в този смисъл точно на 50-ия си рожден ден). Това прави 20 рентгенови снимки за този период от време, което е значително кумулативно облъчване. Тази процедура е особено вредна за рисковите жени, т.е. за тези, които имат генетично или фамилно предразположение, да не говорим за жени, които вече са заболели от рак на гърдата и след оперативното отстраняване на тумора са изложени на многократно следоперативно мамографско изследване. Независимо от това тези три застрашени групи се подлагат на още по-чести, ежегодни мамографски изследвания: това означава 40 рентгенови облъчвания в продължение на 20 години. 

За разлика от рентгеновите лъчи ултразвуковата диагностика е безвредна, тъй като работи със звукови вълни. Вярно е, че точността ѝ изостава от тази на мамографията с няколко милиметра, но разлика от порядъка на един-два милиметра обикновено е без значение при рака, тъй като той по принцип расте бавно. По този начин мамографията би могла да бъде заменена с ултразвук - ако някое от тези средства действително е необходимо. 

Споменатото за вредното въздействие на мамографията се отнася и за компютърната томография, която също работи с радиация, както и за радиоактивните контрастни вещества. Всъщност дори нерадиоактивните контрастни вещества са токсични. Следователно те отслабват организма и по този начин косвено подпомагат развитието на рака. Ето защо компютърната томография и контрастните вещества трябва да се избягват. И тук съществува безвредна алтернатива: магнитно-резонансната диагностика, която работи с магнитни сили. Тя обаче е безвредна само когато се прилага без контрастни вещества. Също като при ултразвуковата диагностика това леко намалява нейната точност, но както бе споменато по-горе, то не е толкова решаващо.

Използването на биопсия при скрининга за ранно откриване също не е лишено от опасност. Ако туморът е раков, иглата прониква в защитната стена, изградена от организма около тумора. Това дава възможност на раковите клетки да мигрират навън през отвора и да се разпространят. Освен това доказателствата, предоставени от биопсията, често са неубедителни за вземане на решение за лечение, така че обикновено се проследява и с допълнителни диагностични тестове. Това повдига въпроса за смисъла на стандартното използване на биопсията.

Имунотерапията - успешна история?

Третият пример, който често се представя като успех в битката с рака, всъщност е само надежда - надеждата, която се влага в "свръхбързата разработка" 1 на "новите" лекарства за рак, наричани общо "имунотерапия". Това наименование е подвеждащо, тъй като те не лекуват и не укрепват имунната система, а я отслабват. Това става ясно, когато се разгледа един от много често срещаните им странични ефекти: намаляването на белите кръвни клетки на имунната система.

Въпреки това тези лекарства са наречени имунотерапия, тъй като съдържат антитела, антигени и други вещества, които принадлежат на имунната система. Те се изграждат от бактерии и дрожди, които са били посяти например с ген за противораково антитяло от мишка или човек и бактериите или дрождите го възпроизвеждат хилядократно. Действителната цел на имунотерапевтичните лекарства обаче не е самата имунна система, а туморът. Проблемът тук е, че туморните клетки приличат на здравите клетки, така че антителата често атакуват и здравите клетки. Следователно друг страничен ефект на много имунотерапевтични средства е, че органи, които преди това са били здрави, могат да заболеят. Освен това, тъй като тези антитела са получени от бактерии и дрожди, те представляват чужди протеини за имунната система на пациента, която ги разпознава и се опитва да ги унищожи. Това е трети страничен ефект: алергични реакции, стигащи до анафилактичен шок.

След повече от 15 години опит с имунотерапевтичните лекарства те вече не могат да се смятат за "нови". Вече е възможно да се направи равносметка за тях. Като се имат предвид гореспоменатите странични ефекти и други, които се класифицират като много чести (което означава, че засягат поне 10 % от пациентите) и като се съпоставят с минималното удължаване на преживяемостта на заболяването, което повечето от тези средства предлагат, те са разочароващи. Освен това те често трябва да се прилагат заедно с химиотерапията. Макар това да дава възможност за леко намаляване на дозата на химиотерапията с нейните силни странични ефекти, пациентите обикновено не са много пощадени от тях. По този начин равносметката не е толкова обнадеждаваща, колкото се представя. 

Такова е днешното положение: Въпреки че се полагат всички възможни усилия с човешки, научни и финансови ресурси, лечението на рака не отбелязва никакъв напредък. Независими изследователи неведнъж са го отбелязвали 2. Ето защи трябва да се зададе въпросът дали наистина сме на прав път.

Друг път, приложим в този случай, произлиза от съвета на Гьоте да не се търсят нови факти, а да се погледнат старите от нова перспектива.

Как изобщо се появява ракът? По-рано, когато човек се разболееше от рак, хората просто казваха: "Той има израстък". Точно това се наблюдава: Нещо расте твърде много. Проблемът при рака обаче не е само, че нещо расте твърде много, а че расте по различен начин. Когато нещо расте твърде много, то притиска околната тъкан. Раковото разрастване обаче не само притиска, но и прониква в съседните органи, без да се съобразява с техните граници. Ето защо заболяването носи името "рак" - от латинското название за животното (cancer) с изпънати встрани крака. В крайна сметка тази инфилтрация разрушава целия организъм, което води до смърт. Острите щипки на рака са образ на това разрушение. Фактът, че раковият тумор води до смърт, обяснява и използването на термина "злокачествен" за него, за разлика от "доброкачествения" тумор (миома, липом и др.), който само притиска околните органи. Това, което заслужава внимание тук, е използването на термин с морално значение ("злокачествен") в рамките на една обективна наука, свободна от морални стойности. 

Как се получава растежът?

Растежът се дължи на клетъчното делене. То е свойство на всеки живот. Само мъртвите клетки спират да се делят. Ако умират все повече и повече клетки, след известно време целият организъм няма да може да продължи да живее. При човека например червените кръвни телца живеят 120 дни. Ако те престанат да се делят в костния мозък, след този период от време човекът умира. Следователно самото клетъчно делене не може да бъде основният проблем при рака, то е необходимо за живота. Проблемът е, че раковите клетки са различни.

Каква е природата на раковите клетки?

Когато клетките на различни органи се изследват под микроскоп, е лесно да се направи разлика между тях. Нервната клетка изглежда съвсем различно от чревната клетка. Те се различават в зависимост от органа, от който произхождат. При раковите клетки обаче е невъзможно да се определи от кой орган произхождат. Те са недиференцирани.

В живота на човека има период, в който е нормално клетките да не са диференцирани - това е ембрионалният период. Първата клетка, която току-що е била оплодена, е напълно недиференцирана. Точно това ѝ придава способността да се превърне в клетка на всеки орган. Тя носи в себе си много възможности.

Каква е природата на ембрионалните клетки?

Първата клетка, както и всички непосредствено следващи я клетки, са напълно недиференцирани. Важно е да се отбележи, че скоростта на делене на тези клетки е по-бърза, отколкото в който и да е друг период от развитието на организма. Тази скорост обаче не е продължителна. Настъпва повратна точка. Около четиринадесетия ден след оплождането, в това, което вече е многоклетъчен кръгъл ембрион, известен като бластула ("малка пъпка"), една малка група клетки започва да се дели по-бавно. Тъй като всички останали клетки запазват бързия си темп на делене, ембрионът се инвагинира (вгъва), като се появява така наречената гаструла ("малък стомах").

 

Фигура 2. Бластула и гаструла (в зелената  зона са клетките, които се делят по-бавно). 

В същото време възниква първата лека диференциация сред клетките. Те се развиват до ектодермални, ендодермални или мезодермални клетки.

 

Фигура 3. Възникване на екто-, ендо- и мезодермални клетки

Това е първата диференциация. Колкото повече клетките се диференцират в различни органни клетки по време на ембрионалното развитие, толкова по-бавно става тяхното делене, докато накрая, преди раждането, те повече или по-малко спират да се делят (повече при нервните клетки, по-малко при чревните). Какво забавя деленето им? Диференциацията.

Фигура 4. Скорост на делене от зачеването до раждането: Делението се забавя от диференциацията.

Каква е причината за диференциацията? 

Произходът на тази диференциация става "видим" веднага щом се разгледа онова, което не се вижда (пряко) във формата на гаструлата. Как се получава инвагинация (вгъване) в една топка влажна глина? Като я натиснем с пръст отвън.

 

Фигура 5. Стрелката показва силата отвън, която предизвиква инвагинация. 

Откъде идва силата на диференциране? Отвън. А какво е "отвън"? Това е заобикалящата среда, периферията на сферата. За земята като цяло, както и за ембриона, периферията е космосът. От космоса, чрез душата и духа на въплъщаващото се човешко същество, диференциращите сили проникват в ембриона. Отвътре идва живият, растящ "материал", делящите се клетки, докато отвън навлиза космосът със своята диференцираща сила. Той има диференциращо въздействие върху клетките, а чрез тях върхувсеки орган и в крайна сметка върху целия ембрион. Именно тази диференцираща сила, формиращата сила, забавя темпото на растеж на клетките. И по този начин в хода на бременността това, което е било недиференциран, бързо растящ конгломерат от клетки, се превръща в дете.

 

 

Фигура 6. Диференциращата/формираща сила (отбелязана с червените стрелки) забавя растежа на клетките.

След раждането 

Заедно с въздуха, поет с първото си вдишване, детето привлича своята душа, своя аз и космическите сили, които действат чрез тях. От този момент нататък, в продължение на 21 години, азът работи, за да превърне "тялото-модел", предоставено от родителите, в уникално тяло, подходящо за него. Тази уникалност се проявява външно в нарастващата индивидуализация на лицето, а вътрешно - в нарастващата сила на тялото да разпознава и унищожава "не-себе си", т.е. белтъка, който се отклонява от аза. Азът се инкарнира (лат. caro = плът; in-carnatio = "влизане в плът"). Той превръща плътта, белтъка - основната съставна част на човешкото тяло - в свой образ. За тази цел азът изгражда имунната система. В това тяло, изградено “по поръчка”, могат да се развият способностите, които са необходими на индивидуалната съдба, за да осъществи житейската си мисия.

Къде се намира имунната система?

За медицинската наука е трудно да схване имунната система, защото тя не е разположена на определено място като обикновен орган, а е в цялото тяло. Подобно на космоса, имунната система също е навсякъде в периферията. И оттам - т.е. отвън - тя въздейства върху клетките.

Както вече споменахме, живите клетки непрекъснато се делят. И всяко растене също притежава определена склонност към размножаване, към растеж без форма. Без външно ограничение клетките ще продължат да се делят и все повече ще се различават от органа, от който произхождат. Те ще стават все по-недиференцирани, а органът ще загуби формата си. Клетките ще отпаднат от връзката със съседните клетки, със съседните органи и накрая с организма като цяло: те ще станат "чужди". Здравата имунна система своевременно разпознава това и елиминира излишните клетки, където и да се появят - процес, известен като апоптоза. Това се случва ежедневно, без ние да го осъзнаваме.

Откъде идва силата на клетъчното делене? Бактериите - организми, състоящи се от една клетка - се делят непрекъснато, стига външните условия (хранителни вещества, топлина и др.) да са благоприятни. Като група клетки обаче те не приемат никаква форма. Те се размножават, т.е. растат без форма. Контролирани са единствено от външните условия, а не от някакъв по-висш принцип. Същото важи и за клетъчните култури, взети от тъканта на животно-донор. Такива тъканни клетки напълно губят диференциацията на своя орган на произход и продължават да живеят и да се делят безформено, докато външните условия са благоприятни. Сами по себе си обаче те не са в състояние да образуват отново организъм. Тази безформено размножаваща се субстанция, която непрекъснато приема все повече и повече земен материал, има своя източник в земята, в природата. Принципът на клетъчното делене, на растежа, е свързан повече със земята и субстанциите, а принципът на формата - повече с космоса и силите.

Фигура 7. Скорост на делене от зачеването до раждането: Делението се забавя от диференциацията.

Организмът и природата 

Човекът е подложен, от една страна, на въздействията на своята индивидуална душевно-духовна природа от космоса, а от друга - на въздействията на външната земна природа. Тези две влияния се срещат във физическото тяло чрез сетивата, дишането и храненето. Ние се нуждаем от природата, за да можем да живеем и все пак нашият организъм не произлиза от природните закони. Напротив, те се противопоставят на човешката природа: Щом душата и духът престанат да действа в нас, както става след смъртта, природата разлага тялото. Когато тези закони на природата, които са антагонистични на човешкото същество, действат директно върху физическото тяло, те предизвикват болести като алергия, интоксикация, инфекция, а също и рак. Затова преди да допусне природата, физическото тяло трябва да я спре и да я трансформира, за да избегне вредите. 

Това най-добре се илюстрира от процеса на храносмилане, тъй като той се извършва изцяло на материалния план. След като храната е сдъвкана и раздробена на по-малки парченца, тя се поглъща и влиза в тялото, но все още е отделена от останалата част на тялото чрез стомашно-чревната стена. Преди храната да бъде усвоена, тя трябва да бъде допълнително разградена в стомаха и червата; първо трябва да се отстрани нейната чужда природа.

По подобен начин имунната система има задачата да образува невидима защитна "стена" в тялото срещу външния свят. Ако тя не е в състояние да спре естествената тенденция на клетките да се размножават, в човешкото тяло се появява живо, растящо, чуждо тяло - тумор.

 

Наскоро на страницата https://www.globalresearch.ca/doomsday-seed-vault-in-the-arctic-2/23503 беше повторно публикувана тази статия на известния журналист и автор на книги Фредерик Уилям Енгдал. За пръв път тя излиза  през декември 2007г. и въпреки че някои от хората, споменати в статията, вече заемат други длъжности, основното съдържание е все така актуално и важно. Може би някои все още помнят как малко след 10.11.1989г. по БНТ ежедневно в продължение на месеци се излъчваха реклами за хербицида “Раундъп” на “Монсанто”, който, както по-късно се разбра, съдържа канцерогенния глифозат. Много от компаниите, за които става въпрос в статията, са активни в България, което повдига въпроса за чистотата на храните ни и за зависимостта ни от тези корпорации. А споменатият в статията Бил Гейтс освен активист и главен печеливш от иРНК ваксините е и най-големият собственик на земеделска земя в света, ето защо и всички негови дейности във връзка със семената и прехраната на хората, трябва да бъдат осветлявани. 

Инициативата на Бил Гейтс от 2006 година

Бил Гейтс, Рокфелер и гигантите на ГМО знаят нещо, което ние не знаем

В едно нещо не може да бъде обвинен основателят на “Майкрософт” Бил Гейтс - мързел. Той е програмирал още като 14-годишен, а компанията си основава на 20-годишна възраст, докато все още учи в Харвард. През 1995 г. е обявен от “Форбс” за най-богатия човек в света, защото е най-големият акционер в “Mайкрософт” - компания, която с неуморните си усилия превръща във фактически монополист върху софтуерните системи за персонални компютри.

През 2006 г., когато повечето хора в подобно положение биха си помислили да се оттеглят на спокоен тихоокеански остров, Бил Гейтс решава да посвети енергията си на своята фондация "Бил и Мелинда Гейтс", която по собствените му думи е най-голямата "прозрачна" частна фондация в света с активи от 34,6 млрд. долара и законово задължение да изразходва 1,5 млрд. долара годишно за благотворителни проекти по света, за да запази статута си на освободена от данъци благотворителна фондация. С акциите в “Бъркшир Хатауей" на стойност около 30 млрд. долара, които дарява неговият приятел и бизнес партньор, мегаинвеститорът Уорън Бъфет, фондацията на Гейтс се издига до равнище, в която харчи почти целия годишен бюджет на Световната здравна организация на ООН. Така че, когато Бил Гейтс реши да инвестира около 30 млн. долара от трудно спечелените си пари в проект през фондацията "Гейтс", си струва да му обърнем внимание.

В момента няма по-интересен проект от този, реализран в едно от най-отдалечените места в света - Свалбард (известно по-рано като архипелагът Шпицберген). Бил Гейтс инвестира милиони в банка за семена на Баренцово море, близо до Северния ледовит океан, на около 1100 км от Северния полюс. Свалбард е безплодно парче скала, за което Норвегия претендира и което е отстъпено с международен договор през 1925 г. (вж. картата).

                    

На този остров, забравен от Бога, Бил Гейтс заедно с фондация "Рокфелер", корпорация "Монсанто", фондация "Синджента" и норвежкото правителство, инвестира десетки милиони в така наречената "Банка за семена за деня на Страшния съд". Официално проектът се нарича "Глобално хранилище за семена Свалбард" на норвежкия остров Шпицберген (наречен по-рано Западен Шпицберген), част от архипелага Свалбард.

Банката за семена се изгражда във вътрешността на една планина на остров Шпицберген, близо до малкото селце Лонгирбюен. Както се съобщава, тя вече e почти готова да функционира. Банката ще има две взривозащитени врати със сензори за движение, два шлюза и стени от стоманобетон с дебелина един метър. Според норвежкото правителство банката ще съдържа до три милиона различни сорта семена от цял свят, "за да може растителното разнообразие да бъде запазено за бъдещето". Семената ще бъдат специално опаковани, с цел да се избегне влагата. Няма да има щатен персонал, но относителната недостъпност на хранилището ще улесни наблюдението на евентуална човешка дейност.

                

                                 План на банката за семена 

Пропуснахме ли нещо тук? В съобщението за пресата се казва: "За да може растителното разнообразие да бъде запазено за бъдещето”. Какво бъдеще си представят поддръжниците на банката за семена, което би застрашило глобалната наличност на днешните семена, почти всички от които вече са добре защитени в официални банки по света?

Всеки път, когато Бил Гейтс, фондация "Рокфелер", "Монсанто" и "Синджента" се обединяват за съвместен проект, си струва да се разровим малко по-дълбоко зад скалите на Шпицберген. Когато го направим, откриваме някои любопитни неща. 

Първото нещо, което трябва да се отбележи, е кой спонсорира хранилището за семена за деня на Страшния съд. Освен норвежците, това са, както вече споменахме: фондацията на Бил и Мелинда Гейтс, американският селскостопански гигант “DuPont/Pioneer Hi-Bred” 1 - един от най-големите собственици на патентовани генетично модифицирани семена и свързаните с тях агрохимикали, “Syngenta” - базирана в Швейцария компания за генетично модифицирани семена и агрохимикали, чрез своята фондация “Синджента”, фондация "Рокфелер" - частна група, която предизвика "генната революция" с над 100 милиона долара за финансиране на семена от 70-те години на миналия век насам и CGIAR - Глобалната консултативна група за международни селскостопански изследвания, създадена от фондация "Рокфелер", за да популяризира идеала си за генетична чистота чрез модифицирано земеделие.

                   

                      Вход към банката за семена на остров Шпицберген 

CGIAR и "Проектът”

Както подробно описах в книгата си "Семената на разрушението" 2 през 1960 г., фондация "Рокфелер", Съветът за развитие на селското стопанство на Джон Д. Рокфелер Трети и фондация "Форд" обединяват усилията си за създаването на Международния институт за изследване на ориза (IRRI) в Лос Баньос във Филипините. През 1971 г. IRRI на фондация "Рокфелер" се обединяват с разположения в Мексико Международен център за подобряване на царевицата и пшеницата (International Maize and Wheat Improvement Center) и два други международни изследователски центъра, създадени от фондация "Рокфелер" и фондация "Форд" - IITA за тропическо земеделие в Нигерия и IRRI за ориз във Филипините, за да създадат CGIAR.

CGIAR е създадена на поредица от частни конференции, проведени в конферентния център на фондация "Рокфелер" в Беладжо, Италия. Ключови участници в разговорите в Беладжо са Джордж Харар от фондация "Рокфелер", Форест Хил от фондация "Форд", Робърт Макнамара от Световната банка и Морис Стронг, международен специалист по околната среда на семейство Рокфелер, който като попечител на фондация "Рокфелер" организира срещата на върха на ООН за Земята в Стокхолм през 1972 г. Тя е част от десетилетния стремеж на фондацията да постави науката в услуга на евгениката - отвратителната версия на расовата чистота, наречена "Проектът".

За да постигне максимален ефект, CGIAR привлече помощта на Организацията по прехраната и земеделието на ООН, Програмата за развитие на ООН и Световната банка. Така в началото на 70-те години на ХХ в. чрез внимателно планирано използване на първоначалните си средства, фондация "Рокфелер" беше в състояние да формира световната селскостопанска политика. И тя го направи.

С щедри стипендии за обучение от фондациите "Рокфелер" и "Форд" CGIAR се погрижи да доведе в САЩ водещи селскостопански учени и агрономи от Третия свят, за да "усвоят" концепциите за модерно селскостопанско производство и да ги пренесат в родните си страни. По този начин те създадоха безценна мрежа за насърчаване на американския агробизнес в тези страни, особено за стимулиране на “революцията" с ГМО в развиващите се страни, всичко в името на науката и ефективното, пазарно ориентирано земеделие.

Генно инженерство с цел създаване на господарска раса?

Сега банката за семена на Свалбард започва да става интересна. Но нещата са още по-дълбоки. "Проектът", за който говорих, е проект на фондация "Рокфелер" и мощни финансови интереси от 20-те години на миналия век за използване на евгениката, по-късно преименувана на генетика, за да се оправдае създаването на генетично модифицирана господарска раса. Хитлер и нацистите я нарекоха арийска господарска раса.

Евгениката на Хитлер е финансирана до голяма степен от същата фондация "Рокфелер", която днес изгражда хранилището за семена за деня на Страшния съд, за да съхранява образци от всички семена на планетата. Ето тук става наистина интересно. Същата фондация "Рокфелер" създаде псевдонаучната дисциплина “молекулярна биология” в своя безмилостен стремеж да сведе човешкия живот до "определящата последователност от гени", която, както те се надяваха, би могла да бъде манипулирана, за да се променят по желание човешките качества.

Учените на Хитлер в областта на евгениката, много от които след войната тихомълком бяха доведени в Съединените щати, за да продължат изследванията си в областта на биологичната евгеника, положиха голяма част от основите на генното инженерство на различни форми на живот, което пo време на целия период на Третия райх беше открито подкрепяно от щедрите субсидии на фондация "Рокфелер". 3

Същата фондация "Рокфелер" постави началото на т.нар. Зелена революция, която е резултат от пътуване до Мексико през 1946 г. на Нелсън Рокфелер и Хенри Уолъс, бивш министър на земеделието от Новия курс на Рузвелт и основател на компанията за семена “Pioneer Hi-Bred”.

Зелената революция трябваше да реши в значителна степен проблема с глада в Мексико, Индия и други избрани страни, в които Рокфелер развиваше активна дейност. За работата си агрономът от фондация "Рокфелер" Норман Борлауг получи Нобелова награда за мир - това едва ли е за хвалба, щом и хора като Хенри Кисинджър са носители на същата награда. 

Както се оказa години по-късно, Зелената революция всъщност е била гениален план на семейство Рокфелер да развие глобализиран агробизнес, върху който да установи монопол - точно както направи половин век по-рано със световната петролна индустрия. Както заяви Хенри Кисинджър през 70-те години на ХХ век, "Който контролира петрола, контролира земята; който контролира храната, контролира населението". 

Агробизнесът и Зелената революция на Рокфелерови вървят ръка за ръка. Те бяха част от голяма стратегия, която няколко години по-късно вече включваше и финансирането от страна на фондация "Рокфелер" на изследвания за развитие на генното инженерство при растенията и животните. 

В началото на 50-те години на ХХ век Джон Хърбърт Дейвис е заместник-министър на земеделието при президента Дуайт Айзенхауер. През 1955 г. той напуска Вашингтон и се насочва към Харвардското висше бизнес училище - необичайно място за експерт в областта на селското стопанство в онези времена. Той има ясна стратегия. През 1956 г. Дейвис пише статия в “Харвард бизнес ривю”, в която заявява, че "единственият начин да се реши веднъж завинаги така нареченият земеделски проблем и да се избегнат тромавите правителствени програми е да се премине от земеделие към агробизнес" 4. Той е знаел точно какво замисля, макар и малцина други да са имали представа по онова време - революция в земеделското производство, която да постави контрола върху хранителната верига в ръцете на мултинационални корпорации, далеч от традиционните семейни ферми. 5

Един важен аспект, предизвикал интереса на фондация "Рокфелер" и американските земеделски корпорации, е фактът, че Зелената революция се основава на разпространението на нови хибридни семена на развиващите се пазари. Ключов аспект при хибридните семена е липсата на репродуктивна способност. Хибридите имат вградена защита срещу възпроизводство. За разлика от нормалните открито опрашвани видове, чиито семена дават добив, подобен на този на родителите им, добивът на семена от хибридни растения е значително по-нисък от този на първото поколение. Този спад в добива, характерен за хибридите, означава, че земеделските стопани обикновено трябва да купуват семена всяка година, за да имат високи добиви.

Освен това по-ниският добив на второто поколение възпрепятства търговията със семена, която често се извършва от производителите на семена без разрешението на селекционера. Това предотвратява преразпределението на търговските семена от посредници. Когато големите мултинационални компании за семена могат да контролират родителските линии семена вътрешно, никой конкурент или земеделски производител не е в състояние да произвежда хибриди. Глобалното концентриране на патентите за хибридни семена в шепа гигантски компании за семена, начело с “Pioneer Hi-Bred” на “ДюПон” и “Dekalb” 6 на “Moнсанто”, постави основите на по-късната революция на ГМО семената. Въвеждането на модерна американска селскостопанска технология, химически торове и търговски хибридни семена направи земеделските производители в развиващите се страни, особено в по-големите и по-устроени държави, зависими от чуждестранни (предимно американски) агрофирми и нефтохимически компании. Това беше първата стъпка в един процес, внимателно планиран в продължение на десетилетия.

В хода на Зелената революция агробизнесът навлезе на пазари, до които преди това американските износители имаха ограничен достъп. По-късно тази тенденция беше наречена "пазарно ориентирано земеделие". В действителност това беше контролирано от агробизнеса земеделие.

По време на Зелената революция фондация "Рокфелер", а по-късно и фондация "Форд" работеха ръка за ръка, за да оформят и подкрепят външнополитическите цели на Американската агенция за международно развитие USAID и ЦРУ. Един от най-важните ефекти на Зелената революция беше обезлюдяването на селските райони и селяни, които избягаха в бедняшките квартали на градовете в отчаяно търсене на работа. Това не беше случайно; то беше част от плана за създаване на евтина работна ръка за идващите американски мултинационални фабрики - "глобализацията" от последните години.

Когато саморекламата на Зелената революция затихна, резултатите бяха много различни от обещаното. Проблемите възникнаха от безразборното използване на новите химически пестициди, които често имаха сериозни последици за здравето. Монокултурното отглеждане на новите хибридни сортове семена с течение на времето намали плодородието на почвата и добивите. Първоначалните резултати бяха впечатляващи - двойни и дори тройни добиви при някои култури като пшеницата, а по-късно и при царевицата в Мексико. Скоро обаче добивите намаляха.

Зелената революция обикновено беше съпътствана от мащабни проекти за напояване, често финансирани със заеми от Световната банка, за изграждане на огромни нови язовири, залели населени райони и плодородни земеделски земи. Суперпшеницата доведе до по-високи добиви чрез насищане на почвата с огромни количества торове, като торовете се получаваха от нитрати и петрол - суровини, добивани от големите петролни компании, контролирани от Седемте сестри 7, а те пък доминирани от Рокфелер.

Използваха се и огромни количества хербициди и пестициди, което създаде допълнителни пазари за петролните и химическите гиганти. По думите на един от анализаторите Зелената революция беше в основата си просто химическа революция. В нито един момент развиващите се страни не можеха да платят за огромните количества химически торове и пестициди. Те получаваха кредити с любезното съдействие на Световната банка и специални заеми от Чейз банк” и други големи нюйоркски банки, подкрепени с гаранции от правителството на САЩ. В много от развиващите се страни от тези заеми се ползваха предимно едрите земевладелци. При дребните собственици ситуацията беше различна. Дребните стопани не можеха да си позволят химикали и други съвременни средства за производство и трябваше да вземат пари назаем. 

Първоначално различни правителствени програми се опитваха да предоставят заеми на земеделските стопани, за да могат те да купуват семена и торове. Тези, които не можеха да участват в такива програми, трябваше да вземат пари назаем от частния сектор. Поради прекомерно високите лихвени проценти по неофициалните заеми много дребни земеделски стопани дори не се радваха на първоначалните по-високи добиви. След прибирането на реколтата те трябваше да продадат по-голямата част от нея, ако не и цялата, за да изплатят заемите и лихвите. Те станаха зависими от лихварите и търговците и често губеха земята си. Дори и при нисколихвени заеми от държавните агенции жизненоважните култури отстъпиха място на производството на култури за печалба. 8

От десетилетия същите интереси, включително фондация "Рокфелер", които подкрепиха първата Зелена революция, работят за насърчаване на това, което президентът на фондация "Рокфелер" Гордън Конуей нарече преди няколко години втора "генетична революция", а именно разпространението на индустриалното земеделие и търговските суровини, включително патентовани ГМО семена. 

Гейтс, Рокфелер и Зелената революция в Африка

Когато се вземе предвид истинската предистория на Зелената революция на фондация "Рокфелер" от 50-те години на миналия век, става особено любопитно, че същата фондация "Рокфелер", заедно с фондацията на Бил Гейтс, която сега влага милиони долари в запазването на всяко семе срещу евентуален "сценарий на Страшния съд", инвестира милиони и в проект, наречен "Алианс за Зелена революция в Африка" (АGRA). 

AGRA, както сам се нарича алиансът, отново е съюз със същата фондация "Рокфелер", която постави началото на "генната революция". Един поглед към борда на директорите му потвърждава това. Той се председателства не от кого да е, а от бившия генерален секретар на ООН Кофи Анан. В благодарствената си реч при едно мероприятие на Световния икономически форум в Кейптаун, Южна Африка, през юни 2007 г. Кофи Анан заяви: "Приемам това предизвикателство с благодарност към фондация "Рокфелер", фондация "Бил и Мелинда Гейтс" и всички останали, които подкрепят нашата африканска кампания. 

Бордът на AGRA включва и южноафриканеца Страйв Масийва, който е попечител на фондация "Рокфелер". В него влизат Силвия М. Матюс от фондация "Бил и Мелинда Гейтс", Мамфела Рамфеле, бивш управляващ директор на Световната банка (2000-2006 г.), Раджив Д. Шах от фондация "Гейтс", Надя К. Шмавонян от фондация "Рокфелер" и Рой Щайнер от фондация "Гейтс". Освен това Гари Тоенисен, изпълнителен директор на фондация "Рокфелер", и Акинвуми Адесина, заместник-директор на фондация "Рокфелер", са членове на Алианса. Програмите за AGRA включват Питър Матлон, изпълнителен директор на фондация "Рокфелер", Джоузеф де Врийс, директор на Програмата за семена в Африка и директор на Програмата за семена в Африка и заместник-директор на фондация "Рокфелер", и Акинвуми Адесина, заместник-директор на фондация "Рокфелер". Подобно на старите, неуспешни зелени революции в Индия и Мексико, новата зелена революция в Африка очевидно е основен приоритет за фондация "Рокфелер".

Въпреки че засега се прикриват, има подозрения, че “Монсанто” и големите гиганти в областта на ГМО използват AGRA на Кофи Анан, за да разпространяват в Африка своите патентовани ГМО семена под подвеждащия етикет "биотехнология" - новия евфемизъм за генетично модифицирани патентовани семена. Към днешна дата Южна Африка е единствената африканска държава, която позволява законно отглеждане на ГМО култури. През 2003 г. Буркина Фасо одобри опити с ГМО. През 2005 г. Кофи Анан изготви проект на законодателство за биологична безопасност в Гана, а ключови длъжностни лица изразяват намерението си да продължат изследванията върху ГМО култури.

Африка е следващата цел в кампанията на американското правителство за разпространение на ГМО по света. Богатите й почви я правят идеален кандидат. Не е изненадващо, че много от африканските правителства подозират най-лошото от спонсорите на ГМО, тъй като в Африка са започнати различни проекти за генно инженерство и биобезопасност с цел въвеждане на ГМО в африканските селскостопански системи. Те включват безвъзмездни средства, предлагани от правителството на САЩ за обучение на африкански учени по генно инженерство в САЩ, проекти за биобезопасност, финансирани от Американската агенция за международно развитие (USAID) и Световната банка, както и изследвания на ГМО с използване на местни африкански хранителни култури.

Фондация "Рокфелер" от години се опитва да финансира проекти за въвеждане на ГМО в африканските полета - до голяма степен безуспешно. Тя е подкрепила изследвания, демонстриращи приложимостта на ГМО памук в равнините Махатини в Южна Африка.

“Монсанто”, която има силно присъствие в южноафриканската индустрия за производство на семена (както ГМО, така и хибридни), стартира хитро замислена програма за дребни земеделски производители, наречена "Семена на надеждата", която предлага на бедните дребни земеделски производители пакет за зелена революция, последван, разбира се, от патентованите ГМО семена на “Монсанто”. 9

Швейцарската компания “Синджента” (Syngenta AG), един от "четиримата конници на ГМО апокалипсиса", инвестира милиони долари в нова оранжерия в Найроби, за да разработи ГМО царевица, която е устойчива на насекоми. „Синджента” също е част от CGIAR. 10

Напред към Свалбард 

Дали сега това е просто философска небрежност? Какво кара фондациите "Гейтс" и "Рокфелер" едновременно да подкрепят разпространението на патентовани семена, а скоро и на патентовани семена на “Монсанто енд Терминейтърсийдс" в цяла Африка - процес, който, както навсякъде по света, унищожава растителните сортове семена чрез въвеждането на монокултури в индустриализирания агробизнес? В същото време те инвестират десетки милиони долари, за да запазят всеки известен сорт семена в бомбоубезопасен сейф, разположен близо до отдалечения арктически кръг, "за да може растителното разнообразие да бъде запазено за бъдещето", както се казва в официалното им съобщение?

Не е случайно, че фондациите "Рокфелер" и "Гейтс" се обединяват, за да прокарат "Зелена революция" в Африка в стил ГМО, докато тихо финансират хранилището за семена на Шпицберген. Гигантите от ГМО агробизнеса са затънали до ушите в проекта “Свалбард”. 

Целият проект и хората, участващи в него, напомнят на най-лошите катастрофични образи от бестселъра "Щамът Андромеда" на Майкъл Крайтън - научнофантастичен трилър, в който смъртоносна болест с извънземен произход предизвиква бързо смъртоносно съсирване на кръвта, което заплашва целия човешки вид. На Свалбард бъдещото най-безопасно съоръжение за съхранение на семена в света се охранява от пазителите на зелената ГМО революция - фондациите "Рокфелер" и "Гейтс", "Синджента", "Дюпон" и CGIAR.

Проектът "Свалбард” се ръководи от организация, наречена “Световен тръст за растително разнообразие” (Global Crop Diversity Trust, GCDT). Какъв е този тръст, който разполага с цялото разнообразие от семена на планетата? GCDT е основан от Организацията по прехрана и земеделие на ООН и „ Bioversity International“ (бивш Международен институт по растителна генетика), филиал на CGIAR.

Световният тръст за растително разнообразие е със седалище в Рим. Той се председателства от Маргарет Катли-Карлсон, канадка, която е член и на консултативния съвет на групата “Suez Lyonnaise des Eaux”, една от най-големите частни водни компании в света. До 1998 г. Катли-Карлсън е била и председател на базирания в Ню Йорк Съвет по населението (Population Council) - организацията на Джон Д. Рокфелер за намаляване на населението, основана през 1952 г., за да развива евгеничната програма на семейство Рокфелер под прикритието на "семейно планиране", устройства за контрол на раждаемостта, стерилизация и "контрол на населението" в развиващите се страни.

Сред другите членове на борда на GCDT е бившият изпълнителен директор на “Банк ъф Америка” и настоящ ръководител на холивудската “DreamWorks Animation” Люис Коулман. Коулман е и старши директор на борда на“ Northrup Grumman Corporation“, един от най-големите изпълнители на Пентагона във военната индустрия на САЩ. Жорио Даустер от Бразилия е също така председател на управителния съвет на „Brasil Ecodiesel“. Той е бивш посланик на Бразилия в Европейския съюз и главен преговарящ за външния дълг на Бразилия в Министерството на финансите. Даустер е бил също така президент на Бразилския институт по кафето и координатор на проекта за модернизиране на бразилската патентна система с цел узаконяване на патентите за генетично модифицирани семена, което доскоро беше забранено от бразилското законодателство. 

Кари Фаулър е изпълнителен директор на тръста. Фаулър е бил професор и директор за изследванията в отдела за международни изследвания на околната среда и развитието в Норвежкия университет по биологически науки. Бил е и старши съветник на генералния директор на „ Bioversity International“. Там той представлява Центровете за бъдеща реколта (Future Harvest Centres) на CGIAR в преговорите по Международния договор за растителните генетични ресурси. През 90-те години на миналия век той ръководи Международната програма за растителни генетични ресурси към Организацията по прехрана и земеделие. Изготвя и контролира преговорите по нейния глобален план за растителните генетични ресурси, който е приет от 150 държави през 1996 г. Бил е член на Националния съвет по растителни генетични ресурси на САЩ и на попечителския съвет на Международния център за подобряване на царевицата и пшеницата в Мексико - друг проект на фондация "Рокфелер" и CGIAR.

Членът на борда на GCDT д-р Мангала Рай от Индия е секретар на индийския Департамент за селскостопански изследвания и образование (DARE) и генерален директор на Индийския съвет за селскостопански изследвания (ICAR). Той е и член на управителния съвет на Международния институт за изследване на ориза (IRRI) към фондация "Рокфелер", насърчил първия голям ГМО експеримент в света - широко рекламирания "златен ориз", който се оказа неуспешен. Рай е бил и член на борда на CIMMYT (Международен център за подобряване на царевицата и пшеницата, International Maize and Wheat Improvement Center) и член на Изпълнителния съвет на CGIAR. 

Сред спонсорите на Global Crop Diversity Trust са, както казваше Хъмфри Богарт в известния филм "Казабланка", "обичайните заподозрени". Освен фондациите "Рокфелер" и "Гейтс", сред донорите са гигантите в областта на ГМО " DuPont/Pioneer Hi-Bred", базираната в Базел "Синджента", CGIAR и подкрепящата ГМО агенция за помощ за развитие на Държавния департамент на САЩ - USAID. Всъщност изглежда, че лисиците на ГМО и на намаляването на населението пазят кокошарника на човечеството - световния склад за семена на Свалбард. 11

Защо сега Свалбард?

Можем с основание да се запитаме защо Бил Гейтс и фондация "Рокфелер" изграждат заедно с големите компании за ГМО земеделие – “ДюПон” и “Синджента” и CGIAR хранилището за семена за деня на Страшния съд. Кой изобщо използва такава банка за семена? Селекционерите на растения и изследователите са основните ползватели на генните банки. Днес най-големите селекционери на растения са “Moнсанто”, “ДюПон”, “Синджента” и “Дау Кемикъл” - световните гиганти в областта на ГМО, които издават патенти за растения. От началото на 2007 г. “Монсанто”, заедно с правителството на Съединените щати, държи световните патентни права върху така наречения "Терминатор" или технология за ограничаване на генетичната употреба (GURT). “Терминатор” е зловеща технология, която позволява на патентованите търговски семена да се "самоубият" след една реколта. Контролът от страна на частните компании за семена е пълен. Такъв контрол и власт над хранителната верига не е имало никога в човешката история. 

Това интелигентно генетично качество на “Терминатор” принуждава земеделските производители всяка година да се връщат при “Монсанто” или други доставчици на ГМО семена за нови семена от ориз, соя, царевица, пшеница или друга основна култура, от която се нуждаят, за да изхранват населението си. Ако бъде широко разпространено по света, това може да превърне в рамките на десет години повечето производители на храна в нови крепостни селяни, подчинени на три или четири гигантски компании за семена като “Монсанто”, “Дюпон” или “Дау Кемикъл”.

Разбира се, това би могло да доведе и до там тези частни компании, може би по указание на правителството във Вашингтон, да откажат семена на една или друга развиваща се страна, чиято политика противоречи на тази на Вашингтон. Тези, които казват: "Това не може да се случи тук", трябва да разгледат по-внимателно актуалните събития по света. Самото съществуване на тази концентрация на власт в три-четири частни земеделски гиганта, базирани в САЩ, е основание за законова забрана на всички ГМО култури, дори ако печалбите им от културите бяха реални, а те очевидно не са.

Тези частни компании – “Монсанто”, “ДюПон”, “Дау Кемикъл” - едва ли имат безупречна репутация по отношение на отговорността за човешкия живот. Те разработиха и разпространиха иновации като диоксин, полихлорирани бифенили и агент Ориндж. 12 

В продължение на десетилетия те прикриваха ясни доказателства за канцерогенни и други сериозни последици за човешкото здраве от употребата на тези токсични химикали. Потулиха сериозни научни доклади, че най-широко използваният хербицид в света - глифозат, основната съставка на хербицида “Roundup” на “Монсанто”, свързан със закупуването на повечето генетично модифицирани семена на от компанията, е токсичен, когато попадне в питейната вода  13. Дания забрани глифозата през 2003 г. когато се потвърди, че той е замърсил подпочвените води на страната. 14.

Разнообразието, съхранявано в генните банки за семена, е суровина за селекцията на растения и за голяма част от фундаменталните биологични изследвания. Всяка година за такива цели се раздават няколкостотин хиляди проби. В списъка на Световната организация по прехраната на ООН фигурират около 1400 генни банки за семена по света, най-голямата от които се поддържа от правителството на Съединените щати. Други големи банки се намират в Китай, Русия, Япония, Индия, Южна Корея, Германия и Канада (в низходящ ред по големина). Освен това CGIAR управлява верига от банки за семена в избрани центрове по света.

CGIAR, основан през 1972 г. от фондация "Рокфелер" и фондация "Форд" за разпространение на техния модел за земеделие "Зелена революция", контролира повечето частни банки за семена от Филипините до Сирия и Кения. Общо тези банки за семена разполагат с повече от шест и половина милиона сорта семена, от които почти два милиона са "различими". Банката за деня на Страшния съд на Свалбард ще може да съхранява четири и половина милиона различни сортове семена. 

ГМО като оръжие за биологична война?

Сега стигаме до същността на опасността и потенциала за злоупотреба с проекта на Бил Гейтс и фондация "Рокфелер" в Свалбард. Възможно ли е разработването на патентовани семена за повечето от основните хранителни култури в света като ориз, царевица, пшеница и фуражни зърнени култури от типа на соята, което в крайна сметка да бъде използвано за ужасяваща форма на биологична война? 

Изричната цел на лобито на евгениката, финансирано от 20-те години на миналия век от богати елитни фамилии като Рокфелер, Карнеги, Хариман и други, е така наречената "негативна евгеника", т.е. систематичното елиминиране на нежеланите кръвни линии. Маргарет Сангър, яростна евгенистка, основателка на "Planned Parenthood International" и доверено лице на семейство Рокфелер, стартира през 1939 г. в Харлем т.нар. негърски проект, който, както тя разкрива в писмо до свой приятел, се отнася до това, че "ние искаме да изтребим негърското население". 15 

През 2001 г. малката калифорнийска биотехнологична компания „Epicyte“ обяви разработването на генетично модифицирана царевица, съдържаща спермицид. Той прави спермата на мъжете, които я ядат, безплодна. По онова време фирмата имаше споразумение за съвместно предприятие за разпространение на технологията си с “ДюПон” и “Синджента”, двама от спонсорите на Хранилището за семена за деня на Страшния съд на Свалбард. Междувременно фирмата беше придобита от биотехнологична компания от Северна Каролина. Удивителното е, че “ Epicyte” е разработила своята спермицидна ГМО царевица с финансиране от Министерството на земеделието на САЩ - същото министерство, което въпреки световната съпротива продължава да финансира разработването на технологията “Tерминатор”, понастоящем собственост на “Mонсанто”.

През 90-те години на ХХ век Световната здравна организация към ООН стартира кампания за ваксиниране на милиони жени на възраст между 15 и 45 години в Никарагуа, Мексико и Филипините, уж срещу тентанус - заболяване, причинено примерно от настъпването на ръждясал пирон. Мъжете и момчетата не бяха ваксинирани, въпреки че се предполага, че те също като жените могат да стъпят върху ръждясали пирони. Поради тази странна аномалия “ Comite Pro Vida de Mexico”, римокатолическа светска организация, се усъмни и поръча да се изследват пробите от ваксините. Тестовете показаха, че ваксината срещу тетанус, която се разпространява от СЗО само сред жени в детеродна възраст, съдържа човешки хорион гонадотропин - естествен хормон, който в комбинация с носител на тетаничен токсоид стимулира антитела, които правят жената неспособна да износи бременността. Нито една от ваксинираните жени не е била информирана за този факт. 

По-късно стана ясно, че фондация "Рокфелер", заедно със Съвета по населението на Рокфелер, Световната банка (седалище на CGIAR) и Националния здравен институт на САЩ, са участвали в 20-годишен проект за разработване на скрита ваксина за аборт с носител на тетанус за СЗО, започнал през 1972 г. Освен това норвежкото правителство, което е домакин на банката за семена на Шпицберген, е предоставило 41 млн. долара за разработването на специалната ваксина срещу тетанус. 16

Случайно ли е, че същите организации - от Норвегия до фондация "Рокфелер" и Световната банка - участват и в проекта за банка за семена на Шпицберген? Според професор Франсис Бойл, автор на приетия от Конгреса на САЩ през 1989 г. Закон за борба с тероризма и биологичните оръжия, Пентагонът "сега се подготвя за битка и победа в биологичната война" по силата на две директиви на Буш за националната стратегия, приети през 2002 г. "без знанието или проверката на обществеността". Бойл добавя, че само от 2001 до 2004 г. федералното правителство на САЩ е похарчило гигантските 14,5 млрд. долара за граждански дейности, свързани с воденето на биологична война. 

Биологът Ричард Ебрайт от университета "Рътгърс" смята, че днес повече от 300 научни институции и около 12 000 души в САЩ имат достъп до патогени, подходящи за водене на биологична война. Само 497 субсидии от правителството на САЩ по линия на Националните институти по здравеопазване са предназначени за изследвания на инфекциозни заболявания с потенциал за биологично оръжие. Разбира се, това се оправдава под претекст за защита от евентуални терористични атаки, както много други неща в наши дни. 

Голяма част от средствата, изразходвани от правителството на САЩ за изследвания в областта на биологичната война, са свързани с генното инженерство. Професорът по биология от Масачузетския технологичен институт Джонатан Кинг казва, че "разрастващите се програми за биологичен терор представляват нова значителна заплаха за собственото ни население". Кинг добавя: "Макар че подобни програми винаги се описват като отбранителни, в случая с биологичните оръжия отбранителните и нападателните програми се припокриват почти напълно. 17

Времето ще покаже дали, не дай Боже, Банката за семена за Деня на Страшния съд в Шпицберген на Бил Гейтс и фондация "Рокфелер" ще е част от поредното Окончателно решение, включващо изчезването на покойната, велика планета Земя

----------------
Бележки

С курсив са обозначени преводаческите бележки, останалите са на автора на статията.

1 Фирмата “Pioneer Hi-Bred” е главен производител на ГМО семена, като от 2019г. e пoдразделение на “Corteva Agriscience”. “Кортева” е разпростряла пипала по целия свят, включително и в България, вж. интернет сайта corteva.bg. 

2 F. William Engdahl, “Seeds of Destruction”, Montreal, (Global Research, 2007). 

3 Пак там, стр. 72-90.  

4 John H. Davis, “Harvard Business Review”, 1956, цит. в Geoffrey Lawrence, “Agribusiness, Capitalism and the Countryside”, Pluto Press, Sydney, 1987. Вж. също и Harvard Business School, “The Evolution of an Industry and a Seminar: Agribusiness Seminar”, http://www.exed.hbs.edu/programs/agb/seminar.html.

Именно Джон Хърбърт Дейвис изковава понятието “агробизнес”. 

5 Engdahl, цит. пр, стр. 130. 

6  „DeKalb Genetics Corporation“ е закупена през 1998 г. от “Монсанто” и от 2017г. е собственост на “Байер”. В България също са активни, вж. сайта dekalb.bg.

7 С това име се нарича група от интегрирани международни петролни компании, които доминират на световните петролни пазари от средата на 40-те до средата на 70-те години на ХХ век. През 50-те години на миналия век ръководителят на италианската държавна компания Eni Енрико Матей нарича тези компании "Седемте сестри". Те са: Англо-иранска петролна компания “Гълф ойл”, Роял Дъч шел”, “Стандард ойл къмпани ъф Калифорния”, “Стандард ойл къмпани ъф Ню ДжърсиStandard Oil Company of New Jersey”, “Standard Oil Company of New York”, “Texaco”. Някои от тези членове придобиват по-познати имена, отчасти поради сливания. Например, “Гълф ойл” и “Teксако” са част от “Шеврон”. Забележително е, че сред тези компании повечето са собственост на американци, включително добре познатият Рокфелер (Standard Oil. До 1949 г. те заемат 82 % от откритите петролни запаси извън САЩ. Основната роля на "Седемте сестри" е да поддържат стабилни цени на петрола, за да предотвратят проблемния "срив на цените", който често преследва петролната индустрия.

8 F. William Engdahl, "Seeds of Destruction", Montreal, (Global Research, 2007), стр. 123-30. 

9 Myriam Mayet, “The New Green Revolution in Africa: Trojan Horse for GMOs?”  May, 2007, African Centre for Biosafety, www.biosafetyafrica.net. 

10 ETC Group, "Green Revolution 2.0 for Africa?", Communique Issue #94, March/April 2007. В края на 90-те години на ХХ в. сливането на “Aстра” и “Зенека” създава третия по големина в света производител на химикали и лекарства. През 2000 г. “АстраЗенека” и “Новартис” решават да отделят бизнеса си със семена и препарати за растителна защита. Това доведе до създаването на съвместното предприятие “Синджента”. През 2015 г. китайската държавната химическа компания “ChemChina” окончателно придоби Syngenta на цена от 43 милиарда щатски долара. “Синджента” е пуснала пипала и в България (syngenta.bg)

11 Global Crop Diversity Trust website http://www.croptrust.org/main/donors.php.

12 Агент ориндж е името на хербицид-дефолиант, използван от армията на САЩ по време на Виетнамската война. Разпръскван е със самолети над джунглите на Виетнам, Лаос и Камбоджа. Този хербицид причинява окапване на листната маса на дърветата, като по този начин се разкриват позициите на виетнамските войски и техните продоволствени бази.

13 Engdahl, цит. пр. стр. 227-236. 

14 Anders Legarth Smith, “Denmark Bans Glyphosates, the Active Ingredient in Roundup”, Politiken, September 15, 2003,  organic.com.au/news/2003.09.15. 

15 Tanya L. Green, “The Negro Project: Margaret Sanger’s Genocide Project for Black American’s”, www.blackgenocide.org/negro.html.

16 Engdahl, цит. пр., стр. 273-275; J.A. Miller, “Are New Vaccines Laced With Birth-Control Drugs?”, HLI Reports, Human Life International, Gaithersburg, Maryland; June/July 1995, Volume 13, Number 8.

17 Sherwood Ross, “Bush Developing Illegal Bioterror Weapons for Offensive Use”, December 20, 2006, in www.truthout.org.

 

 

 

 

Наскоро Дитер Хорнеман, свещеник от Християнската общност в Прин-ам-Кимзее в Бавария публикува на страницата на общността своя дневник за дейността си по разпространяване на антропософията и организиране на Християнски общности в бившия СССР, Русия, Украйна и други бивши съветски републики. Започвайки от 70те години на ХХ век до наши дни, Дитер Хорнеман има над 200 посещения в бившия СССР и познава живота преди и след падането на социализма. Записките му освен, че описват личните му преживявания и срещи и разкриват огромната му дейност по изграждането на азова култура в земите на бъдешата шеста културна епоха, са и ценен източник на информация за живота в Русия и зараждането на конфликта с Украйна. Целият дневник може да се види тук https://christengemeinschaft-chiemgau.de/die-anfaenge-der-christengemeinschaft-in-russland-und-der-ukraine-erlebnisberichte-von-dieter-hornemann/ 

   
                                     Дитер Хорнеман (род. 1946 г.)

В началото на седемдесетте години в Москва около инженера Генадий Бондарев възниква кръг от млади хора, които се посвещават на изучаването на антропософията. С посредничеството на омъжената в Германия московчанка Ирина Фишер-Роде в началото на 1976 г. в кръга идва директорът на семинарията в Щутгарт Фридрих Бенеш. Посещението му оставя незаличимо впечатление там. Той не искаше да продължи контакта сам и ме помоли да го направя вместо него. Така се стигна до първото ми посещение от 31 октомври до 4 ноември 1976 г., при което като бях придружен от моя приятел лекар Херман Лаубок. - Вече бях ходил веднъж в Москва и Ленинград през 1968 г. заедно с Хелга Тоцек, когато участвахме в студентска екскурзия. Заставайки за пръв път на Червения площад, знаех точно, че не съм тук за първи път. Това беше много ясно усещане.  

През 1976 г. носехме куфари, пълни с книги на Рудолф Щайнер, поръчани от Москва чрез г-жа Фишер-Роде. В куфара ми на дъното имаше култови одежди, увити в бяла кърпа, защото г-жа Фишер-Роде беше обещала в Москва, че ще кръстим едно дете. Самолетът на "Аерофлот" във Франкфурт беше почти празен. Издигнахме се над облаците в ярко слънце. Херман имаше със себе си фотоапарат “Полароид”. Техническо чудо, което видях за пръв път. Направих снимка на една стюардеса с него и й я подарих. Скоро след това дойде втора стюардеса и също поиска да се снима. След тези приятни моменти дойде един неприятен. На митницата имаше много хора и един по един те бяха щателно претърсвани. Преди мен някои преминаха безпроблемно, но аз трябваше да отворя куфара и чантата си. Многото книги от един и същи автор бяха инспектирани враждебно. Протестирах, че всичко това не е за никаква политика, а просто философска литература. Вторият повикан служител се оплака, че това е религиозна, а не само философска литература. Отговорих, че философията и религията са тясно свързани, напр. при Толстой, Достоевски, Соловьов. Многото шоколадови бонбони, кафе, какао и др. също предизвикаха въпроси. Казах, че това са подаръци. "За кого?" "За някого." Всичко беше претърсено внимателно, така че колкото по-надълбоко ровеха в куфара, толкова повече се притеснявах какво да кажа като обяснение за култовите одежди, увити в платно. Едва ли биха ги взели за нощници. Но чудото се случи, дрехите бяха извадени и поставени до куфара. "Можете да опаковате отново."

В Москва валеше сняг, температурата беше -1 градус. Искахме да се обадим на Генадий на телефонния номер, който ни беше даден. Но телефонът не работеше, така че се отправихме към дома му. Не успяхме да вземем такси. Затова взехме метрото до станция "Кутузовская", а след това автобуса. Снегът валеше все по-силно и по-силно. В автобуса се заговорих с един мъж. Той беше океански риболовец и беше видял много от света. Една чудесна бабка слезе с нас и ни показа къщата. Улица “Давидовская” 28. Позвънихме на апартамент номер 3. Имената не бяха изписани на апартаментите. Генадий отвори вратата. Чернокос, среден на ръст мъж с приятелски очи. Той ни помоли да влезем. Очакваха ни, но тъй като бяхме закъснели, другите приятели вече се бяха прибрали, а жена му Женя имаше нощна смяна като медицинска сестра. Той ни разказа за певеца Пьотр Стачик, как след един концерт е бил отведен в полицията, а оттам - в психиатрична клиника. След това ни разясни колко важно е антропософията да не се смесва с нищо политическо. "Те знаят колко опасна е за тях антропософията. Но не ни затварят заради това, за да не стане още по-популярна. Ако им дадем претекст, те веднага ще го използват.” 

Генадий ни заведе до автобуса и се уговорихме да се срещнем на следващия ден в 14:00 ч. Нощта в хотела беше кратка. Човек почти не можеше да говори, защото имаше чувството, че всичко се подслушва. Понеделник започна с пазаруване в ГУМ и разглеждане на някои от църквите в Кремъл. След обяда отидохме до Генадий с такси. Проведохме приятен разговор с шофьора. Неговата "Волга" била на 317 000 км. Шофирал я от година и половина. Истинската му професия била инженер, но печелел повече като таксиметров шофьор. Малко преди да стигнем до адреса, той ме попита: "Добър шофьор ли съм?" По отношение на хората от Запада руснаците се чувстват като ученици спрямо учителя.

22 - 26 март 1979 г.
По време на една разходка Генадий ми каза: "Ленин и Троцки са изпратени от масоните, за да подготвят Русия за световната икономика. От друга страна, йезуитите насърчават Сталин с цел да изолират Източна Европа от американизма, за да се създаде резервоар от духовни сили за бъдещето на Католическата църква. Папа Йоан Павел II казал през 1979 г. при първото си пътуване до Полша: "Искам да притисна всички славяни до сърцето си". Хрушчов бил според Генадий също изразител на американските намерения, както и Брежнев. Какво ли ще последва сега?

   

Вляво са най-големите руски антропософи Генадий Бондарев и Сергей Прокофиев, снимани от Дитер Хорнеман

Сега настъпи тригодишно прекъсване, тъй като не получих разрешение да пътувам. Бях станал "известен" в Съветския съюз, без да го осъзнавам. Там бяха публикували статията “Мистицизмът в служба на антикомунизма". В нея твърдяха, че класическият “опиум за народа", религията, бил отслабнал и че капиталистите били измислили нещо ново, а именно антропософията. Следваше едно - отчасти правилно, отчасти погрешно - изложение на историята на антропософията в Русия. В него ставаше въпрос и за мен, а именно, че съм бил изпратен от Дорнах през 1976 г., "за да реактивирам старите антропософи". Ефектът от тази "слава" щях да усетя при следващото си посещение след три години.

От 20 до 24 октомври 1982 г. успях да направя още едно пътуване до Москва. Този път бях придружен от моята колежка Мари-Франсоаз Кювилие. Още на границата ме извадиха от групата и ме претърсиха щателно. За щастие нямах нищо подозрително в себе си, освен, както обикновено, известен брой рубли в туба шампоан. Отворих я отзад и пъхнах в нея рубли, увити в целофан. "Парите не миришат", казваше моят приятел Херман. Курсът на рублата по онова време беше 3,60 германски марки, докато една рубла, купена в Германия, струваше само 60 пфенига.

Настроението сред населението ми се стори много по-потиснато. Постоянно ни следяха. Когато влизахме в някоя кооперация, на отсрещната страна имаше две незабележими фигури, които на излизане ни следваха също толкова незабележимо. 

По време на едно посещение в апартамента на Сергей Прокофиев той ми показа своята "работилница" - рафт с книги на Рудолф Щайнер, от които произвеждал нови книги, като правел извадки. Направихме хубава обща снимка. Мари-Франсоаз ме попита след посещението при него: “Не е ли станал малко надменен?” Във всеки случай, славната обиколка за изнасяне на лекции в Западна Германия не му се е отразила много добре. В Щутгарт той говори в аудиторията на валдорфското училище пред 1000 души. Това беше сензация. В негова чест Елзе Клинк изпълни солова евритмия. Витаеха фантазии за предните му инкарнации. Защо ние антропософите сме толкова жадни за сензации?

......
Заедно със съпругата ми се присъединих към групата на младежките представители и дойдохме в Москва на 23 октомври 1987 г. след петгодишно прекъсване. За щастие връзката не беше прекъсната. Отново срещнах много стари приятели. Настроението беше обнадеждаващо благодарение на перестройката.  

В Душанбе и Ташкент беше много интересно. Ясно личеше, че сме извън християнската културна сфера. Особено впечатление ми направи краткото пътуване до планината Тиеншан. Там имах много силно преживяване на елементарни същества, които не искат ние хората да сме в тяхното царство. Имахме и трогателна среща в едно немско училище, което беше изключително гостоприемно. По това време в централноазиатските републики все още имаше много германци, които са били насилствено преселени там от района на Волга по време на войната. Учителите обаче говореха някакъв немски, който ние почти не разбирахме. В Ташкент исках да си купя нар на пазара. Когато започнах да се пазаря с продавача, други търговци надойдоха от всички страни, за да гледат. Това ми направи силно впечатление за една неиндивидуализирана групова душевност. 

28.7.1990 г.
В мавзолея на Ленин. Охранителите вече не го приемат толкова сериозно, колкото преди. Но впечатлението все пак е шокиращо. Как такова нещо е могло да се превърне в реалност! Това е възможно само в православната културна област, където в много църкви се съхраняват мощи на светци. 

Вечерта Саша и Олег идват на гости. Те са последните оцелели работници от нощта на аварията в Чернобил. Искат да разсеят впечатлението, че за инцидента са виновни някакви пияници. През нощта те са извършвали рутинен стрес тест както винаги. Защо системата е излязла от контрол, никой не може да каже и до днес. Тази техника в крайна сметка е неконтролируема. Във всеки случай не става дума за небрежност. Те казват, че дължат на паметта на починалите си колеги да заявят ясно това. Поканихме ги да се присъединят към нас за нашата служба. Тъй като бяха много развълнувани от песента, която изпяхме за тях в знак на благодарност, те приеха с удоволствие. Единият почина скоро след срещата ни, а другият дойде отново за една церемония по ръкополагане по време на следващото ми посещение и почина скоро след това. По този начин Християнската общност също влезе в по-близък контакт с това трагично събитие.
......

От десетилетия на Червения площад в Москва, в непосредствена близост до Кремъл, се провежда своеобразен "анти-култ". Почитането на Възкръсналия Христос в Православната църква е заменено с култ към трупа на Ленин. Пред мавзолея, всеки час през деня и нощта, охраната се редува със строги правоъгълни движения, марширувайки с високо вдигнати изпънати крака. С голяма прецизност, от 10 до 13 ч., по време на "часовете за посещения", посетителите се придружават от петдесетина милиционери и охранители, които ги привеждат във външна поза на благоговение. Никой не може да държи ръцете си в джобовете, палтата трябва да са закопчани и т.н., преди да се спуснем по многото стъпала в гробницата с форма на пирамида... В Москва се чуват все повече гласове с публични искания Ленин да бъде погребан. Може ли да има истинско обновление на Русия, докато в центъра на Москва се извършва този култ към трупа?

23 март 1991 г.
За съжаление ме хвана московският грипен вирус, за който се говори постоянно през последните дни. Надявам се, че все още мога да се справя с всичко. По обяд се срещам с няколко деца в клуба “Аристотел”, за да подготвим неделната служба за децата, планирана за утре. Утре тя ще се проведе за първи път в православната култура. Това е толкова важно, защото е акт, който събужда мисленето. Досега мисленето в религиозната сфера не имало място в Русия; изисквала се е вяра. Човек е призован да остане винаги дете в религията. Не напразно православният духовник, който напътства миряните, се нарича "отец". И ако искаш да си истински християнин, трябва да имаш такъв "отец" и да не решаваш нищо без негово съгласие. Затова е разбираемо, че за 14-годишните не е предвидена конфирмация. При нас неделната служба за децата е надочена към това те да станат независими, за което необходимото условие е пробуденото мислене. 

 
  

"Нашето символично погребение на Ленин, което по-късно предизвика толкова много шум. На хълмовете на Ленин с изглед към Москва."

Прощаване с Ленин, февруари 1994 г. 

На 4 ноември беше осветена Казанската катедрала на Червения площад в Москва. Навремето Сталин я е разрушил, за да може през мястото да преминават танкове по време на военните паради. През лятото катедралата беше възстановена в съответствие с оригинала и осветена от патриарх Алексей на 4ти ноември. Голямо множество в църквата и извън нея слушаше песнопенията на литургията, предавани по високоговорители. Срещу катедралата, пред мавзолея на Ленин, се извиваше огромна опашка от хора, които искаха да се спуснат отново в гробницата. Повечето от тях с очакването, че това вероятно ще е за последен път. След разпускането на парламента в началото на октомври президентът Елцин нареди да се прекрати смяната на караула пред мавзолея. След почти 70 години смяна на караула, на всеки час през лятото и на всеки половин час през зимата, това вече приключи. Беше изключително зловещо да наблюдаваш безмилостната сериозност и почти нечовешката прецизност, с която функционираше тази охранителна машина. Тялото на основателя на държавата се пазеше като най-голямата светиня. Милиони добросъвестни руснаци се отправяха на поклонение на Червения площад в Москва, за да отдадат почит на трупа на Ленин. Това почитание се е възпитавало още от детството. По много впечатляващ начин Чингис Айтматов описва в разказа си "Първият учител" детското преклонение, отгледано от болшевишката държава, с което се е злоупотребявало по много начини, за да се запази властта. Сега за мнозина светът на детската вяра и идеали е рухнал. Събудени грубо, те с ужас виждат на кого са служили.

Когато в началото на октомври приключва последната смяна на караула, двамата охранители изчезват в мавзолея. Гробницата ги поглъща, а заедно с тях и мечтите и надеждите на много доверчиви хора.

Но нека да разгледаме постройката на самия мавзолей. Изградена от червен и черен мрамор, тя прилича на египетска стъпаловидна пирамида. От долната част на голям квадрат се издигат все по-малки и по-малки нива, които образуват пет стъпала. Последният етаж се отваря с пет прозореца във всяка от четирите посоки. Това разделение на четири и пет се среща и във вътрешността. След като се спуснем по стълбите, се влиза в черно-червения пламтящ интериор. Там, във висока, правоъгълна стъклена кутия, лежи ярко осветеният, мумифициран труп. Покривалото на краката му е сгънато така, че образува петоъгълник. Пространството над него отново се издига на пет степени. Това разделение според числото пет се вижда дори от пръв поглед - над входа са изписани пет букви: ЛЕНИН. 

Когато караулът се сменя, пред вратата застават петима войници. Двамата предишни, двамата нови и техният водач. Новите охранители винаги идват точно преди да удари камбаната на Спаската кула, най-високата на Кремълската стена. След това изчакват третия удар и със светкавични движения войниците се сменят. Този камбанен звън е много специфичен. Той се понижава с един полутон и особено през нощта звучи доста зловещо. Сякаш отсичат човешка глава, която се търкулва и трополи надолу по стълбите. В последователността на звуковите сигнали отново се среща числото пет. 

Какво е значението на петицата? В традицията откриваме две неща. От една страна, пентаграма като архетип на човешката форма, а от друга -  т.нар. друидски крак, който предпазва от зли духове. Петицата е свързана с най-висшите идеали и в същото време има афинитет към тъмните сили. Това съответства на съветската действителност, над която се извисяваше червената съветска петолъчка. От една страна, тази държава, основана изцяло на материалистическа псевдорелигия, беше импулсирана от идеала за братството (“социализъм” идва от socius, “другар”); от друга страна, презрението й към човека не познаваше граници. В една телеграма, разсекретена наскоро, Ленин пише: "Стреляйте, стреляйте, стреляйте, колкото повече застреляте, толкова по-добре!" Повечето от паметниците на Ленин все още стоят. Но култът към трупа в центъра на властта най-сетне приключи. Големият въпрос е какво ще запълни освободеното място? Всички видове сили се борят помежду си.

Март 1997 г. 
В миналото в Москва почти нямаше витрини, които да стимулират желанието за покупка. Днес към съществуващите стоки непрекъснато се добавят нови. Изведнъж всички забелязват какво им е липсвало отземните "блага". Нужни са им само пари, за да си го купят. От дълбоко замразената торта от Германия през сиренето от Холандия до луксозния автомобил - всичко вече може да се види на витрините. Освен това рекламата се разпространява непрекъснато във всички медии. Дори на ескалатора, водещ към метрото, човек е облъчван от агресивни призиви да си купи едно или друго нещо. Всичко това рязко събужда руския народ от вековните му мечти и високи идеали. "Сблъскваме се с реалността", казва един руски приятел. От една страна, това създава ново качество на съзнанието, а от друга, красивите качества на руската душа - добродушие, вярност, способност да обича - са сериозно застрашени. Азовият импулс със своите сенки, с необуздания си егоизъм, нахлува в необятната Русия от Запад. Това прави още по-важен култът, който освещава и изцелява азовия импулс и който живее в нашата Християнска общност. 

155-то пътуване, лагер в Западна Украйна, 1-17 август 2014 г.

В 10:30 ч. пристигаме в Лвов.  С такси до автогарата. Шофьорът веднага започва да псува руснаците, в Донецк и Луганск бушува война. Това продължава и в автобуса, където до мен седи жена, която говори добре руски. Живяла е една година в Донецк със съпруга си. Тя казва, че конфликтът се е подготвял от дълго време и сега става ясно какво е пушело под земята от дълго време. Основната причина е, че в тази част на Украйна все още е останал старият съветски дух и нищо ново не се е развило. Това съвпада с факта, че нашето движение не е успяло да се утвърди там. В следващия автобус до мен седи студентка по гинекология. Тя разбира руски, но говори само украински. Казва, че много от приятелите ѝ вече са били на война. Всеки мъж на възраст между 18 и 40 години получава призовка, обучава се 1-2 месеца и след това трябва да бъде готов, като може да бъде изпратен на фронта във всеки един момент. 

По пътя често се разменя поздравът “Слава Украйни!” на което отговорът е "Героям слава!" Това вече е често срещано явление тук, благодарение на патриотичната вълна. Аз уча нашите, че е много по-добре да викат "Слава на човечеството!" и след това да се отговаря “Слава на майките!" На връщане Ярослава ни посреща веднага със "Слава Украйни!" Тя е напълно завладяна от патриотизма. Това се изразява и във факта, че говори с всички изключително на украински език, въпреки че не всички го разбират. 

25.11.2017 г.   
Днес е ден на възпоменание за жертвите на насилствената колективизация в началото на 30-те години на миналия век, когато милиони хора в Украйна губят живота си. За съжаление антируската пропаганда веднага се свързва с честването. Това се представя като геноцид над украинците от страна на "злите" руснаци. 

Онзи ден четох статия за това, че преди няколко дни трима грузинци се появили по италианската телевизия и признали, че на 20ти февруари 2014 г. са били сред снайперистите на Майдана, които са стреляли по демонстранти и полицаи от хотел "Украйна". Те твърдят, че са били подстрекавани към това от ултрадесните участници в Майдана с цел да предизвикат максимално объркване. Поне е постигнат желаният ефект - смяна на режима! Публикувах сведението във фейсбук с въпроса "Това хвърля ли светлина върху ситуацията?" В стаята на учителите във Валдорфското училище имах достъп до интернет и видях, че моята скъпа колежка Ярослава реагира яростно на поста ми. Нали е пламенна патриотка. Но жалко, че тя изразява отрицателните си емоции толкова публично. Разбира се, тази изповед, ако е вярна, обръща официалното изявление на новото украинско правителство с главата надолу.  Те твърдят, че старото правителство е наредило на снайперистите да стрелят, обаче не са представили никакви доказателства за това. А резултатът от смяната на режима по-скоро говори против това твърдение. 

27 април 2018 г.
Лекцията ми "Очакваната страна", за която се подготвях много дълго и задълбочено, премина много добре. Люда превеждаше на украински. Успях да обясня особеностите на геологията в пространството на Киевска Рус - от края на Карпатите до Урал. В Подолието се появява кристална подоснова, която иска да изпрати светлинни импулси в целия този огромен район на шестата културна епоха. По време на подготовката ми стана ясно колко безсмислено е да се иска отделяне на Украйна от Русия и каква важна роля има този район за цялото източнославянско пространство.

2018 г.
В Украйна влезе в сила нов закон, който силно ограничава руския език. Например, заплашват ви до три години затвор, ако напишете "Киев" вместо "Киив" и т.н. Публикувах новината във фейсбук и написах коментар за нея. Това предизвика буря от хейт, над 300 коментара. За съжаление сред нашите антропософски приятели в Украйна се е разпространил някакъв национализъм с мистичен привкус. Вече не се говори на руски, а на украински - общият враг, боядисан в най-черни цветове, ги обединява.  За жалост нашите две свещенички, Ярослава Блек-Терлецка и Татяна Майданюк, са бойни патриотки, които не се поколебаха да се нахвърлят публично върху мен в отговор на моя коментар.

На връщане виждам голям предизборен плакат със следния текст на украинския президент: 

- Армия

- Език 

- Вяра.

Това означава: Въоръжаване на Украйна, превръщане на украинския език в държавен и вяра като неясен събирателен термин. Тъжно! “Вяра, надежда и любов” би ми харесало много повече!

5.4.2019г.
Моята лекция "Русия и Украйна - какво може да ни каже геологията на Европа за шестата културна епоха" беше обявена във фейсбук и предизвика истинска буря. Няколко души от нашата Християнска общност в Киев не могат да чуят думата "Русия", без да избухнат. Особено ме притеснява фактът, че двете ми колежки Ярослава Блек и Татяна Майданюк се настройват към мен и ме презират като предполагаем поддръжник на Путин, особено Татяна. При това би трябвало да са ми благодарни за много неща.  

13.8.2022 г. 
Сред киевските антропософи от 2014 г. насам се появи мнението, че Украйна ще намери своя национален дух, само ако всички преминат към употребата на украинския език, докато аз мисля, че това би било крачка назад и спецификата на Украйна се състои точно в това, че хората не са залепнали само за един език.

 

Напоследък каквато и среща да се организира в рамките на инициативата “Отворени Балкани”, на нея непременно присъства синът на Джордж Сорос Александър (Алекс), който от няколко години се изявява като наместник на Западните Балкани. 

“Отворени Балкани" е инициатива, в която участват Сърбия, Албания и РС Македония и е налице желание да бъдат привлечени Босна и Херцеговина, Черна гора и Косово. За баща на този политически проект се сочи сръбският президент Александър Вучич. Обаче “Отворени Балкани" в действителност е идея на Джордж Сорос, а сега човекът, който контролира и координира всички негови прояви, е неговият син Александър.

Навсякъде, където се популяризира уж сръбската инициатива "Отворени Балкани", се появява доктор Александър Сорос. Тъй като баща му миналото лято навърши 92 годинки и не може да пътува и да бъде толкова активен, напоследък именно синът Алекс е човекът на Сорос на Балканите и той пребивава тук повече, отколкото в САЩ. Александър Сорос е дежурното присъствие на срещите на западнобалканските лидери и се изживява почти като римски проконсул на тези земи. Сорос младши е участник във всички дейности на “Отворени Балкани” - от срещата в Ниш, където тази инициатива беше публично представена от Александър Вучич, Еди Рама и Зоран Заев, до последната среща, проведена в Белград - панаира на виното, представен като "Икономика на отворените Балкани". Само миналата година Алекс Сорос се е срещал на различни места с лидерите на Западните Балкани на 27. май, 10. юни. 26. август., 4. септември и 13.ноември. Това лесно може да се види на фейсбук страницата на доктор Сорос, който обича да се снима с различни политически лидери. 

                

        Среща на младия Сорос с македонския президент Стево      
         Пендаровски през ноември 2022 г. в Париж

Първоначалното намерение на Джордж Сорос за Източна Европа всъщност е било да разруши комунистическите режими. Въпреки това след рухването им той постепенно придобива все по-голям апетит за влияние върху националните правителства на бившите социалистически страни чрез своите мрежи. От стъпването си в Източна Европа досега Сорос инвестира милиони, за да променя вътрешната политика набившите социалистически страни в съответствие със своите “ценности” и най-вече интереси. За тази цел той използва собствените си фондации и медии, за да очерни консервативните правителства (най-леснотова става с обвинения в корупция) и да доведе на власт съюзниците си сред местните политици, като манипулира изборите. След това хората на Сорос започват да променят страните си в съответствие с идеите на американския борсов спекулант. 

За бивша Югославия Джордж Сорос договаря още с нейния последен премиер Анте Маркович откриването на местен клон на “Отворено общество”. Една седмица по-късно обаче избухва войната в Югославия, така че на Сорос му се налага да отложи за известно време намеренията си и да отвори не един, а няколко клона.

За плановете на Джордж Сорос за Западните Балкани дава представа статията “Отварянето на Балканскияполуостров” от 1999 г., написана след падането на Милошевич и натовските бомбардировки над Сърбия. 1 В нея той между другото пише:

“Балканите не могат да бъдат възстановени на базата на национални държави. Видяхме, че опитът за установяване на етническа хомогенност може да доведе до недопустими жестокости, човешко страдание и разрушения. Той е и непрактичен. Населението на Югославия, дори след изключването на Косово, остава около 25 % несръбско. Единственият път към мир и просперитет е създаването на отворено общество, в което държавата играе по-малко доминираща роля, а границите намаляват значението си. Това е пътят, който Европейският съюз е избрал. Самият регион трябва да се разглежда като по-голям от бивша Югославия, защото не може да се събере отново на едно място. Той трябва да включва Албания и България и да бъде отворен за страни като Румъния и Молдова…”

Основният замисъл на плана на Сорос е ЕС да поеме контрола върху митническите служби на участващите държави и да “компенсира страните за загубата на митнически приходи от бюджета на ЕС”, защото спиред него “митниците не само разделят държавите, но и са мощен източник на корупция и намеса.” 

Идеята на Сорос за съюз на западнобалканските страни по модела на ЕС уж трябва да ги подготви за членство в ЕС, но всъщност е проява на задната американска цел да се намали влиянието на Русия върху Балканите, чието население в голямата си част е славянско. 

След като България и Румъния са впримчени още от началото на 90те години на ХХ век в паяжината на Сорос, военните действия в бивша Югославия забавят основаването на фондации в бившите югиславскурепублики, като една от трудностите е наличието на консервативни правителства, които не са добре настроени към Сорос.

Най-лесно падна в мрежата му бедната република Македония, която от 2008 г. насам е абонирана за американска помощ по линията на USAID, чийто главен разпределител от 2012 г. е именно “Отворено общество” на Джордж Сорос. По този начин той успя да изгради широка мрежа в Македония. През 2015 г. македонската левица обвини десния премиер Никола Груевски в корупция. Въпреки че той отрече, бяха организирани сериозни демонстрации, а много млади хора излязоха по улиците с тениски на Сорос. През 2018 г. Груевски избяга от страната, след като беше осъден от Специалната прокуратура. Тогава начело застана Зоран Заев, политик от Социалдемократическата партия, лоялна на Сорос. Той получи подкрепата на македонските медии, върху които Сорос също имаше значително влияние. 

В Черна гора беше разиграна подобна схема - обвинение в корупция на министър-председателя и замяната му с такъв, който е склонен да сътрудничи за реализирането на Соросовите идеи. През май 2020 г.свързаната със Сорос неправителствена организация "Фрийдъм хаус" обяви Черна гора (заедно с Унгария и Сърбия ) за държава, която "не е демокрация", а годините на управлението на Мило Джуканович бяха наречени “години на подкупване на държавата, злоупотреба с власт и силова тактика". Политическият климат в страната се промени през 2020 г. с назначаването на Дритан Абазович за заместник министър-председател. Бързо стана ясно, че този млад политик е съюзник на Сорос. През май 2020 г. той се срещна на Световния икономически форум с Александър Сорос, който нарече Абазович "стабилизираща и положителна сила за целите на Западните Балкани". Дритан Абазович от своя страна заяви, че правителството на Черна гора е решено да си сътрудничи с фондация “Отворено общество" и Александър Сорос.

През юли 2022 г. Сорос-младши отново се срещна с Абазович, който през пролетта на 2022 г. стана министър-председател на Черна гора. Така след като Джуканович беше отстранен от поста, начело на Черна гора беше поставена марионетка на Сорос, която прилага изцяло неговата политика. 

Какво се знае за младия Алекс Сорос? Той е роден на 27.10.1985 г. и е син на Джордж Сорос от историчката Сюзън Уебър-Сорос. За живота на Алекс преди баща му да го направи наместник на Западните Балкани дават представа две статии в “Дейли мейл” и “Ню Йорк таймс” 2, които са илюстрирани със снимки от веселото ежедневие на разглезения наследник на милиардите на Сорос. Младият Алекс Сорос е известен в Америка като редовен посетител на партита с участието на звезди от шоу бизнеса, модата и спорта и организатор на такива в лятното си имение в Хамптън, струващо 72 млн. долара. 
                  

            Алекс Сорос на градинско парти (зад него е интимният му партньор)

През 2012 г. Сорос джуниър основава своя фондация "Александър Сорос" - "организация за отпускане на безвъзмездни средства за насърчаване на гражданските права, социалната справедливост и образованието в Съединените щати и в чужбина", която междувременно била дарила около 10 милиона долара. Освен това Александър Сорос е член на борда на “Отворено общество” и управляващ партньор на “Soros Brothers Investments”, както и председател на борда на директорите на “Bend the Arc Jewish“, описвана като водещо прогресивно еврейско вътрешно лоби в САЩ.

Сорос, който, както знаем, е унгарски евреин, първоначално залага много на Унгария като плацдарм за разгръщане на дейността си в Източна Европа и дори осигурява стипендия на Виктор Орбан за следване в Англия. Ето защо той приема тежко “предателството”на Орбан и убедителните му изборни победи, но въпреки това не отслабва опитите си да повлияе на унгарското общество в полза на миграцията и свалянето на Орбан от власт чрез митинги на опозицията, с която си е осигурил топла връзка.  

През 2018 г. Джордж Сорос праща сина си в Будапеща, натоварен да установява контакти с опозиционни лидери и да действа против Орбан. Оттогава Алекс Сорос често посещава Будапеща, и то заедно със своя интимен приятел чернокожия Максуел Осбърн - моден дизайнер и активист на движението BLM (“Черният живот има значение”). Младият Сорос не крие, че е хомосексуалист, но предпочита да публикува снимки, на които позира с известни политици като Обама или Клинтън. Обаче който търси, ще намери в интернет и по-интимни снимки на двамата влюбени:

                          

                   Една от по-приличните снимки на Алекс Сорос и Максуел Осбърн

Може би хомосексуалността на сина му е и една от личните причини на Сорос толкова упорито да финансира ЛГБТИ прояви и да пропагандира сексуалните извращения и смяната на пола сред децата.

По отношение на Балканите дядо Сорос е делегирал изцяло на синчето си задачата да действа от негово име. Какво обаче квалифицира младия Александър Сорос като експерт по въпросите на Балканите и Източна Европа? Неговият докторат по литература не му дава никаква компетентност в дипломацията или геополитиката и всъщност цялата дейност на младия Сорос едва ли надхвърля това да се снима с балкански политици и да обещава щедро финансиране на разни балкански инициативи, като ги уверява, че зад гърба му стои американският естаблишмънт. 
                    

Алекс Сорос на среща на западнобалканските лидери по време на панаира на виното в Белград на 4.9.2022 … 
                  

… и с наследника на Херо Мустафа Кристофър Хил (тук като американски посланик в Сърбия) с Ана Бърнабич на същия форум

Явно обаче общуването с наследника на влиятелния финансов спекулант Сорос, който има директна връзка с правителството на САЩ 3, дава на западнобалканските лидери усещането за американска подкрепа.

Освен младия черногорец Дритан Абазович, друг добър балкански приятел на Алекс Сорос е албанецът Еди Рама, който миналата година има нахалството да скастри България с думите “Вие сте срам, вие сте позор за ЕС”. За тези, които не знаят, освен че е премиер на Албания, Еди Рама е албанският вариант на Велислав Минеков - и той е син на скулптор от времето на тоталитаризма (автора на партизански паметници Кристак Рама), и той като нашия Велислав е потомствен скулптор, макар че е сътворил и някакви шарени драсканици, които покрай сегашния си пост се опитва да популяризира и продава в Западна Европа. 

                      

                          Паметникът “Майка Албания” на Кристак Рама …

 
    

      ... и произведения на сина му и сегашен премиер Еди Рама на сайта artnet

Ето как през 2021г. Еди Рама хвали Соросовото отроче Алекс и дейността на фондацията “Отворена Албания” 4: “Всички клевети срещу Сорос идват от мозъци, които имат проблем с истината, с историята и със собственото си минало. Това, което искам да уточня, е, че на масата не беше Алекс Сорос с неговите помощници, а Атлантическият съвет, който е друга сила, подкрепяща безрезервно "Отворени Балкани".  

Плахи опити за съпротива на дейността на Алекс Сорос бяха направени от Сали Бериша: “САЩ са били и са фактор на мира и стабилността, но искам да кажа, че "Отворените Балкани" си имат кръстник и това е милиардерът Джордж Сорос. Позволете ми да призова САЩ да спрат всякаква дублираща политическа дейност.” 5

Бившият черногорски премиер и настоящ президент Мило Джуканович през лятото на 2022г. също изрази опасения от инициативата, казвайки 6: “Много е ясна целта и как ще приключи инициативата "Отворени Балкани". Тя трябва да приключи с изчезването на Босна и Херцеговина, Черна гора, Косово и РС Македония. Със сигурност тя ще предизвика и война и някой и друг геноцид…На тях (привържениците на проекта) им харесва идеята за промяна на границите, етническата и религиозната хомогенизация в рамките на големи държави. Както обикновено и по традиция всичко тръгва от сръбската страна, но този път под шапката на "Сръбския свят". И разбира се автоматично продължава със същите великодържавни безумия".

Като се има предвид, че зад гърба на сегашните лидери на Западните Балкани стои наместникът на самия Сорос, а чрез него и управляващите демократи в Америка, никой в България не би трябвало да се учудва на все по-агресивната политика на Скопие спрямо България. В статията си във вестник “Труд” от юни 2022 г. Георги Марков съвсем правилно посочва, че “в Македония външната политика се определя от Александър Сорос, който е най-близкият човек на Заев и крупен инвеститор при комшиите с парите на татко си, а българската външна политика “е извън контрол, а македонският въпрос е в ръцете на Весела Чернева - вторият човек на Сорос в България.” 

На сайта nabore.bg също има любопитен материал със заглавие “Защо Зоран Заев плаши България с Америка”, чийто автор Борис Данков се е потрудил да обобщи връзките на Александър Сорос с американския елит и влиянието му в Македония, което дава на съседите смелост да продължават с антибългарската си политика. 8 

Зоран Заев вече не е на власт в Македония, но и президентът Стево Пендаровски, и сегашният премиер Димитър Ковачевски действат в съответствие с американската политика, чийто изразител е Алекс Сорос. Свидетелство за това е желанието на съседите ни да атакуват България и в рамките на тазгодишния дневен ред на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, чието председателство през 2023 г. се пада на Северна Македония: “Сепак, оставен е простор и за други дејности кои даваат можност во нив да се вклопи и артикулацијата на човековите права на Македонците во соседна Бугарија.” 9

Да припомним, че човекът на Сорос в България Весела Чернева освен член на Центъра за либерални стратегии на Иван Кръстев е и заместник-директор и шеф на софийския офис на Европейския съвет за външна политика 10, който пък по една “случайност” се намира на същия адрес, както и Центърът за либерални стратегии. Хвърлете поглед на списъка на българските членове на Европейския съвет за външна политика и си задайте въпроса дали тези хора действат в интерес на България:

• Даниел Лорер – министър на иновациите и растежа
• Джема Грозданова – председател на Комисията по външна политика в 44-то Народно събрание
• Ева Майдел – член на Европейския парламент и председател на Международното европейско движение
• Иван Кръстев – председател на УС, Център за либерални стратегии
• Ивайло Калфин – изпълнителен директор, Европейска фондация за подобряване условията на живот и труд (Eurofound), бивш министър на външните работи на Република България
• Кристалина Георгиева – управляващ директор на Международния валутен фонд
• Моника Панайотова – зам.министър на Българското председателство на Съвета на ЕС през 2018 г.
• Николай Младенов – бивш специален пратеник на ООН за Близкоизточния мирен процес
• Свилен Спасов – съпредседател на Клуб „Европа“ и управител, СП Интернешънъл
• Юлиан Попов – бивш министър на околната среда и водите и старши политически съветник, Европейска климатична фондация

С български евродипломатки като Весела Чернева, съветничка на проваления премиер кирил петков и с американската подкрепа, реализирана заедно с милионите на Сорос, която македонците усещат зад гърба си, а и с назначаването на “тежката артилерия” на американската дипломация на Балканите Кристофър Хил за наследник на Херо Мустафа, нападенията над граждани с българско самосъзнание в Македония като побоя над младия Християн Пендиков в Охрид не са никаква изненада и вероятно ще продължат. Те са единствено резултат на американската политика зад паравана на Соросовия клан, провеждана от продажните балкански елити.

----------------

Бележки

1 https://www.project-syndicate.org/commentary/opening-the-balkans

2 https://www.dailymail.co.uk/news/article-3773358/Welcome-lavish-life-investor-George-Soros-little-known-playboy-son.html  

  https://www.nytimes.com/2012/07/19/fashion/alexander-soros-tries-to-live-up-to-his-family-name.html 

3 За връзката на Сотос с Байдън и демократите вж. https://www.foxnews.com/politics/george-soros-son-becomes-kingmaker-with-top-dems-makes-multiple-biden-wh-visits-meets-lawmakers

4 https://sot.com.al/english/politike/alex-soros-ne-tryezen-e-open-balkan-kryeministri-rama-zbulon-arsyen-i473694

5 https://www.imalbania.com/kosova/protest-in-front-of-the-prime-minister-berisha-soros-the-godfather-of-open-balkan-2/ 

6 https://dariknews.bg/novini/sviat/dzhukanovich-otvoreni-balkani-celi-unishtozhavane-na-rsm-cherna-gora-i-bosna-2319278

7 https://trud.bg/%D0%B2%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D1%87%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%BE%D1%80%D0%BE%D1%81-%D0%B2-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D1%80%D0%B5%D1%88%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F-%D0%B7%D0%B0-pcm/

8 http://www.nabore.bg/statia/zashto-zoran-zaev-plashi-bulgaria-3466-9

9 https://www.mkd.mk/makedonija/politika/so-pretsedavanjeto-so-obse-do-prava-za-makedoncite-vo-sosedstvoto-2 

10 https://cls-sofia.org/vesela-cherneva

     https://ecfr.eu/profile/vessela_tcherneva/#

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

За съжаление личните ми опасения, че в хранителните стоки ще се влагат насекоми, без да ни кажат, се оправдаха. На 4 януари 2023 г. ЕС разреши насекоми (домашни щурци) да се добавят към хлебни изделия, тестени изделия и други полуфабрикати "за населението". 

Докато всички са се вторачили в случващото се в Украйна и подготовката на Швабовото мероприятие в Давос, напълно незабелязано в Официалния вестник на ЕС на 4 януари 2023 г. беше публикувано подписаното от Урсула фон дер Лайен разрешение за използване на насекоми (домашни щурци) към огромно количество готови и полуготови храни. Разрешението започва да тече 20 дни след публикуването и трябва да бъде приложено от всички държави-членки на ЕС без изключение след 20 дни (от 24.01.2023 г.). 

Из Официален вестник на ЕС от 4.1.2023:

(https://eur-lex.europa.eu/legal-content/DE/TXT/PDF/?uri=CELEX%3A32023R0005&fbclid=IwAR1EJXrPpfz_sCN3F0aRBK550GfyNyc_hx_8AWLYnMjABvh90TdgvxkgXbs )

(7) В научното си становище Органът заключи, че частично обезмасленият прах от Acheta domesticus (домашен щурец) е безопасен при предложените условия на употреба в предложените количества. Следователно научното становище предоставя достатъчно доказателства, че частично обезмасленият прах от Acheta domesticus (домашен щурец) е безопасен за употреба в многозърнести хлябове и рула, крекери и пръчици за хляб, зърнени барове, сухи премикси за хлебни изделия, бисквити, сухи тестени изделия с пълнеж и без пълнеж, сосове, продукти от преработени картофи, ястия на основата на бобови и зеленчукови култури, пица, тестени изделия, суроватка на прах, аналози на месото, супи и супови концентрати или прахове, закуски на основата на царевично брашно, напитки, подобни на бира, шоколадови изделия, ядки и маслодайни семена, закуски, различни от чипс, и месни заготовки за населението, отговаря на условията за пускане на пазара, определени в член 12, параграф 1 от Регламент (ЕС) 2015/2283.

(8) В своето становище Органът също така заключи, въз основа на ограничен брой публикувани данни за хранителни алергии, свързани с насекоми като цяло, които не свързват ясно консумацията на Acheta domesticus с редица анафилактични събития и въз основа на данни, показващи, че Acheta domesticus съдържа редица потенциално алергизиращи протеини, че консумацията на тази нова храна може да предизвика сенсибилизация към протеини на Acheta domesticus. Органът препоръча допълнителни изследвания на алергенността на Acheta domesticus.

(9) За да изпълни препоръката на Органа, Комисията понастоящем оценява възможностите за провеждане на необходимите изследвания за алергенността на Acheta domesticus. В очакване на оценката на Органа на данните, получени от изследването и като има предвид, че доказателствата, които пряко свързват консумацията на Acheta domesticus със случаите на първична сенсибилизация и алергии, все още не позволяват да се направят категорични заключения, Комисията е на мнение, че в списъка на Съюза на разрешените нови храни не следва да се включват специфични изисквания за етикетиране относно потенциала на Acheta domesticus да предизвиква първична сенсибилизация.

(10) В становището си Органът установи също така, че консумацията на частично обезмаслен прах от Acheta domesticus (домашен щурец) може да предизвика алергични реакции при лица, алергични към ракообразни, мекотели и акари от домашен прах. Освен това Органът установи, че други алергени могат да попаднат в новата храна, ако тези алергени присъстват в субстрата, с който се хранят насекомите. Поради това е целесъобразно храните, съдържащи частично обезмаслен прах от Acheta domesticus (домашен щурец), да бъдат етикетирани по съответния начин в съответствие с член 9 от Регламент (ЕС) 2015/2283.

Следните продукти "за населението" е възможно да се появят на потребителския пазар с примеси от домашни щурци (Acheta domesticus) според списъка в документа: Многозърнест хляб, многозърнести кифлички, крекери и пръчици, зърнени блокчета, сухи премикси за хлебни изделия, бисквити, сухи тестени изделия с пълнеж и без пълнеж, сосове, продукти от преработени картофи, ястия на основата на бобови растения и зеленчуци, замразени готови пици, общи тестени изделия и продукти на прах от суроватка, аналози на месо (вегетариански алтернативи на месото), супи, супови концентрати и супи на прах, закуски на основата на царевично брашно, напитки, подобни на бира, шоколадови продукти, ядки и маслодайни семена, закуски (с изключение на чипс) и месни заготовки.

   

   Така изглежда домашният щурец ...

    

    ... и така стрит под формата на прах.


Названието на прибавката, което трябва да стои наред с другите съставки на хранителния продукт, е “частично обезмаслен прах от Acheta domesticus”.  До 24.1.2028 само фирмата Cricket One co. Ltd. от Виетнам има право да внася прах от щурци в ЕС. Тази компания от Виетнам отглежда домашни щурци, като се позовава на "устойчивите цели" на ООН и  вече официално има сертификат от Европейската агенция за безопасност на храните. Виетнамските имена едва ли говорят на някого нещо, но има голяма вероятност да са подставени лица и зад тях да наднича едно любимо име от компютърната област, което напира да спасява човечеството и е достатъчно влиятелно, за да осигури няколкогодишен бизнес комфорт на въпросната фирма-производител на щурци.

В публикувания документ още се казва: “Въпреки че има твърде малко публикувани данни относно алергиите и възможните анафилактични реакции, Комисията на ЕС е на мнение, че не е необходимо да се вписват специфични изисквания за етикетиране на възможните алергични реакции. Съществува обаче голяма вероятност хора с алергии към ракообразни, мекотели и акари от домашен прах също да получат алергични реакции при консумация на продукти с добавени домашни щурци. Това може да доведе и до нови алергични реакции към субстрата, с който се хранят насекомите.”

Продуктите, съдържащи прах от щурци би трябвало да са обозначени по съответния начин, но познавайки манталитета на фирмите и търговците и отрицателната нагласа на хората към консумацията на насекоми, силно се съмнявам, че в случая ще се действа коректно.

Между другото, в България вече има няколко фабрики за насекоми и дори и асоциация на производителите, която щяла да се бори с “негативните нагласи” у нас (https://www.segabg.com/node/215961 ).

Е, добър апетит!

Външният вид на ангелите

От многобройните изображения на ангели в християнската култура знаем, че ангелите са красиви, възвишени, крилати фигури. В по-ранното религиозно изкуство ангелите също са били изобразявани като деца. Много художници някога са имали живо душевно усешане за действителността на ангелите и детският образ е бил израз на чистотата на тяхното същество. Чрез него трябвало да се предаде качеството на истинност, на небесна чистота.  

                             

         Филипо Липи (1406 – 1469) , “Мадоната с младенеца и два ангела”

                    

         Анибале Карачи (1560 – 1609), “Христос с трънения венец, подкрепян от ангели”

Но как външният им вид въздейства върху нас, когато ги разглеждаме духовно?

Първо: Ангелите са свети и светостта се долавя много ясно в тяхно присъствие. Ако ги попитате какво е “святост” и защо въздействат така, те отговарят: "святост” означава от силата на Отца, Сина и Светия Дух, чрез силата на Троицата.

И още нещо: Ангелите са по-светли, по-красиви, по-възвишени, по-многообразни и по-вълнуващи в своето излъчване от всички картини и живописни изображения, които познаваме. Ако се настроим вътрешно към тях, ще ги видим като съкровени изящни същества от светлина в многобройни разновидности, с различни размери, в различни пози, характеристики и физиономии. Ангелите в никакъв случай не са еднакви. Както ние, хората, винаги можем да се възприемем като човеци в цялостната си форма, така и ангелите се показват в разпознаваема ангелска форма. Но както всяко човешко същество на земята има свой собствен, индивидуален облик, така и ангелите се проявяват в много разнообразни, диференцирани образи.

Те изглеждат така, сякаш са облечени в красиви "воали от светлина", които блестят в много фини, полупрозрачни цветове. Тези “воали” не са нещо извън съответния ангел, а представляват собствената му телесна душа, принадлежат пряко към неговото същество. Цветовете на ангелските одежди същевременно са израз на индивидуалната им задача и сфера на дейност. Ангелът на мира например винаги се появява в бяло или с много лек примес на жълто и златно. Такъв ангел не би могъл да изглежда червеникав, защото това не би съответствало на характерната му природа. Следователно оцветяването на ангелите отразява тяхната мисия и предназначение.

Някои ангели са "облечени" в един-единствен цвят. В повечето от тях обаче могат да се забележат няколко цвята, които се преливат един в друг в леки градиенти. Някои ангели имат специално сияние около главата си, подобно на златен венец, а други - не. От земните впечатления, с които сме свикнали, финото, блестящо и живо сияние на цветовете на дъгата е единственото нещо, което може да се сравни с цвета на ангелските одежди. В духовния свят обаче в един и същи цветови нюанс има много повече различия, отколкото познаваме от земния сетивен свят. Има например нюанси на бялото, които се усещат различно в своята “настройка”, въпреки че всички те изглеждат напълно бели. Ангелите, служещи на Христос, са с лъчисто бели дрехи, а ангелите на Небесната майка също са лъчисто бели, но все пак окраската им има малко по-различен ефект, по който могат да бъдат различени.
                   
   
    Поклонението на ангелите”, 2021, Аннаел – Анелия Павлова (annael.com)

Когато ангелите са подчинени на едни и същи области на отговорност и работят в групи, те блестят в един и същи цвят. С нетренирания си поглед ние можем да останем с впечатлението, че са объркващо сходни. Но ако съсредоточим вътрешното си внимание върху тях за по-дълго време, ще забележим, че ангелите, които формират групи, също са доста различни. В лицата и позите им винаги имат нещо индивидуално, а дрехите, макар и да показват абсолютно еднакви нюанси, все пак показват фини разлики в детайлите.

Не съществуват мъжки и женски ангели, както е при човешката раса. Има обаче ангели, които могат да изглеждат изключително силни, високи, изправени и много решителни и които по-скоро бихме определили като мъжки. Има и ангели, чието въздействие е предимно докосване, разбираща нежност и мека, обгръщаща топлина. В такъв случай бихме ги определили по-скоро като женски. Ангелите въплъщават различни аспекти на духовното чрез формата, на която съответстват. Тези характеристики представляват и основните качества на собственото им въздействие.

При ангелите също така виждаме, че вътрешността и външността им винаги са в хармония помежду си. Това е различно от нас, хората, защото ние можем да представляваме външно нещо, което е напълно различно от вътрешната ни същност. Например някой човек може да изглежда и да говори изключително дружелюбно, но в същото време да мисли нещо унизително, да изпитва отрицателни чувства и дори да извърши нещо лошо. При ангелите не е така. В тяхната същност няма противоречия и несъответствия, няма "прекъсвания". 

Следователно природата и външният вид на ангелите са едни и същи и в същото време образуват единство с тяхната мисия. Техният най-нисш елемент е етерното тяло, което обаче е по-фино изтъкано от човешкото. Астралното им тяло е тяхното действително "жизнено тяло", т.е. това, което представлява живата част на нашето етерно тяло.

Когато ги питат за външния вид и естеството им, ангелите дават следните сведения: "Ние сме изтъкани от светлина." – “Какво означава това?" 

"Вашата субстанция е изтъкана от четирите елемента, характерни за земното, от различни етерни качества и от много диференцирани качества на астралната субстанция. Ние не сме просто съставени от "етер", а предимно от светлинен етер, но смесен с други качества на етера, които съответстват на нашата природа и устройство. Душевното, което ни оживява и се представя в нашите цветове, е много по-одухотворена, по-чиста астралност от вашата, то е по-висше, по-пречистено. И това съвсем не е нашето усещане, а само жизненото ни тяло. Нашето усещане и мислене, вътрешната ни същност вече са духовни. При вас душевното е вътрешният ви живот, а за нас то е - в пречистено качество - жизнено тяло, подобно на вашето етерно тяло. Във външния вид на ангела веднага ще видите неговата “душевност”, защото тя вече е неговото жизнено тяло. И в него едновременно се изразява и неговата духовност, защото той е едно със себе си.

Вие все още не сте такива, но ще станете в хода на развитието си през преражданията. Някои духовни същества със сигурност могат да се маскират, но ако ги видите в истинския им вид, веднага ще разпознаете тяхната духовност, защото тя е еднаква с духовната им форма. При вас хората само някои аспекти от същността ви се отразяват на външния ви вид в съответните прераждания. Това, което сте научили, което сте преживели, което сте изработили, може да се види и във външния вид на човека. Но той все още може да се преструва и да се прикрива, точно както правят луциферичните същества. След няколко хилядолетия това вече няма да е възможно. Лицето ви видимо ще се превърне във външната страна на вашата вътрешност." 

Затова луциферичните ангели могат да изглеждат различно от това, което са, могат да се преструват, да приемат формата на друго същество, да ни заблуждават и мамят. Ариманичните същества също могат да притежават тези качества, но само в много ограничена степен, тъй като те не са майстори в играта със светлината.

Съвсем различно е положението с ангелите на истинската светлина. Външността им хармонично съответства на вътрешността им, те образуват пълно единство и по този начин представляват въплътена истинност като цяло. В същото време външният им вид не е толкова неизменен, колкото нашата физическа форма. Той е способен да се променя и по този начин изразява различни нива на интегрираност в съответните области на дейност.

По време на празниците на духовните събития, като например Светите нощи, ангелите се появяват в по-пищни, тържествени форми, сякаш одеждите им са по-перушинести, впечатляващи и разширени. Това възприятие винаги ме е впечатлявало и вълнувало.

"Нашият свят, царството на ангелите, е много различно устроен от вашия. Вие се преживявате заобиколени от външен свят, който ви изглежда като "обект". За нас това не е така, за нас всичко е “субект”, макар и не наш”. – “Мога да си представя това, но за нас, хората, не е лесно да го разберем истински."

“Добре, виж: Един овчар гледа стадото си овце, кучето, ливадите, гората и планините, които го заобикалят. В същото време всяка овца вече е част от неговото същество, той е “разширен” и обхваща както етерно, така и духовно цялото стадо. Кучето също е част от неговата същност, като удължената ръка на някои негови волеви импулси. И пейзажът със своите характеристики също е сякаш в него. Овчарят го приема и с етерното си същество и той се отпечатва в него по такъв начин, че формира вътрешното му същество. Можеш ли да почувстваш това?" 

"Засега да. Но как точно е при вас?" - “Подобно и все пак доста различно. Ангелът преживява себе си по същия начин в разширяването и обземането на своето поле на действие. Той има в себе си своята задача, например човека, над когото трябва да бди. Човекът не е извън него, а в собственото му същество." 

"Да, разбирам. Но защо ние ви виждаме свкаш сте до нас?" – “Защото това е вашият поглед на отделеността. Засега вие можете да разграничавате съществата едни от други само по този начин. Това също ще се промени с времето, когато се научите да гледате духовно. Разделянето и "поставянето до вас" ви помагат да възприемете съществуването на няколко равнини и на няколко същества." 

“Друг въпрос: защо хората могат да изпитват страх от външния ви вид? Какво означават думите “Не се страхувай”?

"Не се страхувай” е преди всичко указание за духовно виждане. Да възприемете ангел означава, поне за вас като днешни човеци, да излезете от сигурността на вашето сетивно възприятие. За вас сетивата вкрепостта на вашата отделеност от външния свят са като мостове над рова, който я обгражда. Можете да спускате или вдигате тези мостове. Сетивните ви възприятия ви носят впечатления отвън, сякаш ездачи пренасят нещо от света извън вашата крепост до вас по спуснатите мостове. Вашето възприятие за вас самите и за света не винаги е било и няма да остане такова, но в този момент от развитието ви е така. Дори духовният свят ви изглежда в света на разделението като нещо, което съществува извън вашата крепост, като пейзаж, който се очертава в далечината. Сега вие не възприемате ангела чрез обичайните си сетива, защото ви липсват познатите мостове. Сякаш планината, която сте зърнали на хоризонта, внезапно се приближава към вас или дори внезапно се появява пред крепостта ви. Липсва ви мост, непосредствеността на преживяването ви плаши. Защото вие възприемате ангела със сърцето си, но все още не познавате"сърдечния мост" на вашата крепост. 

Това е един от аспектите. Другият аспект е духовната сила на едно същество и той е бил валиден във всички времена. Почти никой не се страхува от гнома в корена на растението. Само малцина се страхуват от собствения си ангел-хранител. Но пред един мощен ангел на Бог-Отец или пред един архангел усещаното страхопочитание е по-голямо, защото тези същества въплъщават и друга субстанциалност на духовното. Когато застанете пред някой зелен хълм, усещате нещо по-различно, отколкото когато стоите в подножието на Хималаите. Страхът тук е индикация за определено качество на благоговение пред духовното величие, което се появява. И обърни внимание на следното: Опитният алпинист може да изгуби страха си от голямата планина, но никога благоговението си пред нея. Така и вие, с нарастващия си опит, няма да загубите страхопочитанието си, но може да загубите страха си от по-висшата духовност."

За качествата на ангелите

Ангелите се характеризират с качества, които бихме нарекли най-красивите и чисти качества на същества. Нашите най-ценни стойности, нашите най-свещени принципи формират самата им същност и представляватизживявана реалност за тях. Много от представите, които си изграждаме за тях, всъщност съответстват и на тяхната същност. Добротата, благосклонността и разбирането са част от техните качества, както и предаността, търпението и безкористността. Те винаги ни зареждат със светъл позитивизъм и укрепваща увереност.

В същото време ангелите обединяват различни аспекти, които ние хората не бихме сметнали непременно за свързани. Например ние възприемаме строгостта и веселието като противоположности. Но ангелите могат да изразяват и двете. Тяхната свята, дълбока сериозност ни кара да коленичим в страхопочитание пред неизмеримостта на духовната висота. В същото време със своята мъдра и изпълнена с надежда прозорливост те могат да ни дарят с жива и бодра радост от съществуването, която има извсяващо въздействие. Тяхната вярност е несломима, а доверието им - непоклатимо, но те никога не изразяват твърдост или неподвижност. Те са упорити и в същото време даващи свобода, те ни възпитават, без да поучават, представляват светлината, без да осъждат тъмнината. Освен това те имат и характеристики, които ние не бихме им приписали. Срещите ни с тях винаги са формиращи и окриляващи преживявания,като можем да преживеем и много изненадващи неща.

Ангелите, например, са учтиви. Всеки акт на съзнателно взаимодействие с ангел е съпътстван от поздрав и сбогуване. Ангелът ни посреща в пространството на взаимното възприятие, може да се каже, че ни приветства в него. Така или иначе, той е този, който държи и формира това пространство. Поздравът му към нас може да бъде придружен от кимване с глава или лек поклон. Пред по-висши йерархични същества ангелите се покланят дълбоко или коленичат. Тези жестове, които в нашия свят познаваме като жестове на вежливост и почит, сред тях са забележително изразени. Дори сбогуването е придружено от поздрав от страна на ангелите, а много често и от благословия, която изричат към нас.

И да, ангелите могат да се усмихват. Изобщо те са приятелски настроени, дори да са решителни и категорични. Ангелите пеят. Ангелите евритмизират. Ангелите се молят и го правят с всеотдайна любов, с всеотдайна преданост към Върховния на небесните събития. Ангелите също ни благодарят, окуражават ни и ни хвалят, стига да им дадем тази възможност. 

Разбира се, тези впечатления са имагинативни преводи на случващи се духовни събития, но те насочват към жеста на съществото, към отношението на ангелите. Този начин на общуване, характеризиращ се с искрена добронамереност, безрезервна преданост и признателност, ни напомня за по-ранните времена от нашето човешко съществуване, когато ритуалите на поздравяване и общуване все още са били много жив израз на междучовешките отношения. По онова време ние сме били много по-свързани с духовния свят, отколкото днес и човешкото поведение е отговаряло в още по-голяма степен на небесния свят.

“В днешно време вашата Земя е много изпитвана и мъчена. Водят се ожесточени борби за нейното по-нататъшно развитие. Тъмните сили се опитват да унищожат всякаква светлина в сърцата на хората и да оставят душите им да паднат в техните бездни. Борбата се води по цялата Земя, на всички нива на душите ви, на съзнанието ви, на връзката ви със Земята, на вашето единство. Те се промъкват през всички вратички и в най-отдалечените, най-скритите кътчета на вашето същество и ви подтикват към егоизъм и ограниченост, към алчност и егоизъм.

И все пак съществува и друг образ, друго ниво на реалност, който показва друг свят в развитие. Той изпитва болки като при всяко земно раждане, но в същото време е обкръжен от помагачи от светлина. Това, което трябва да се роди - Христос в човека – е свято дете на Земята и всички светли сили се радват на неговото раждане. Всяка болка е напредък, но в същото време изпитание, утеснение и опасност.”