Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Тук ще публикувам откъси от непреведените книги на Рудолф Щайнер, както и други тематично свързани материали, неизвестни у нас.
Автор: anthroposophie Категория: История
Прочетен: 819322 Постинги: 456 Коментари: 15
Постинги в блога
2 3 4 5  >  >>

Откъс от лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 1.4.1918 г. в Берлин (СС 181 “Земната смърт и мировият живот. Антропософски дарове за живота. Необходимости на съзнанието за настоящето и бъдещето”)

… да си представим земното същество [гледано от] от космоса … не е нереална представа, а съвсем реална идея, която например някога е хрумнала на Херман Грим. Но той се извинил веднага след като записал тази идея. В едно есе от 1858 г. той казва, че човек би могъл да си представи (но веднага отбелязва: "Тук не изказвам някакъв постулат на вярата, това е само фантазия"), че душата на човека, когато се освободи от тялото, би се движила свободно в космоса около Земята и в това свободно движение би наблюдавала Земята отвън; тогава това, което се случва на Земята, ще изглежда на човека в съвсем друга светлина, казва Херман Грим. Човекът би опознал всички събития от друга гледна точка. Например той би погледнал в човешкото сърце "като в стъклен пчелен кошер". Мислите, възникващи в човешкото сърце, биха се появили като от стъклен пчелен кошер! - Това е един прекрасен образ. - А след това си представете по-нататък: Този човек, който известно време витае около Земята, гледайки я отвън, сега идва, за да се въплъти отново на Земята. Той има баща и майка, има родина и всичко, което съществува на земята и сега би трябвало да забрави всичко, което е преживял от другата гледна точка. И ако например той беше историк в днешния смисъл, той не би могъл да направи нищо друго, освен да забрави всичко преживяно, защото с онези представи не може да се пише история.

Това е представа, която е много близка до истината. Защото е съвсем вярно, че човешката душа между смъртта и новото раждане сякаш се носи около Земята, но както често съм описвалл гледа към нея отвисоко заради кармичните връзки. Обаче там душата през цялото време има усещането, че тази земя е одушевен и одухотворен организъм и изчезват предразсъдъците, че тя е само нещо бездуховно, само геоложки обект. И тогава Земята става доста диференцирана, тогава тя става толкова диференцирана за разглеждане между смъртта и новото раждане, че наистина Изтокът например изглежда различно от американския Запад. Не може да се говори с мъртвите за Земята така, както се говори с геолозите за нея, защото мъртвите не разбират геоложките понятия. Но те знаят: Когато Изтокът - Азия и по-навътре в Русия - се гледа от космоса, Земята изглежда сякаш покрита със синкаво сияние, синкаво, синьо-виолетово; така се вижда тази страна на Земята от космоса. Ако я гледате от западното полукълбо, където е Америка, тя изглежда повече или по-малко горящо червена. Ето я полярността на Земята, видяна от Космоса. Разбира се, Коперниковият мироглед сам по себе си не може да Ви даде това; то е различен поглед от различна гледна точка. И за онзи, който има въпросната гледна точка, сега става разбираемо, че тази Земя, този одушевен земен организъм, се показва външно по различен начин в източната си половина и в западната си половина. В източната си половина Земята има своята синя обвивка, а в западната половина има нещо като избухване на вътрешността навън, откъдето идва и изгарящото червеникаво отвън. - Ето един от примерите как човек може да се ориентира между смъртта и новото раждане според това, което после се научава да разпознава. Той се научава да разпознава конфигурацията на Земята, различния вид на Земята по отношение на космоса и на духовния свят. Той се научава да разпознава, че тя е синьо-виолетова от едната страна и изгарящо червена от другата. И в зависимост от духовната потребност, която човекът ще развие от своята карма, това ще му определи къде да се въплъти отново. Разбира се, трябва да си представите нещата по много по-сложен начин, отколкото току-що казах. Но от такива взаимоотношения човекът развива силите между смъртта и новото раждане, които след това го карат да се въплъти в детско тяло с определена наследственост.

Това са само две цветни определения, които дадох. Разбира се, освен цветовете има и много други определения. Засега ще спомена само, че между Изтока и Запада, в центъра, гледана отвън, Земята е по-зеленикава, по-зелена примерно в нашите области. Така че всъщност вече е налице едно триединство, което може да даде важна информация за начина, по който човек може да направи определящо за себе си онова, което вижда между смъртта и новото раждане, за да се появи на едно или друго място на Земята.

Ако вземете предвид това, постепенно ще стигнете до идеята, че в отношенията между човека, въплътен тук във физическо тяло и развъплътения човек играят роля неща, които обикновено дори не се вземат предвид. Ако отидем в чужда страна и искаме да разберем хората, трябва да научим езика им. Ако искаме да общуваме с мъртвите, също трябва постепенно да научим езика им. Но това е и езикът на духовната наука, защото всички така наречени живи и всички така наречени мъртви говорят на този език. Той е този, който достига оттам към нас и от нас натам. Но особено важно е да усвоим не само абстрактни представи, а и образите на Вселената. Ние ще имаме представа за Земята, ако си представим една сфера, плаваща във Вселената, която от едната страна свети в синьо-виолетово, от другата страна е горяща или искряща в червеникаво-жълто; а между тях има зелен пояс.  

Визуалните образи постепенно пренасят хората в духовния свят. Това е важното. Човек естествено е принуден да дава такива картинни представи, когато говори сериозно за духовните светове, а освен това е необходимо не само да се вярва, че тези картинни представи са някакви измислици, но и да се направи нещо от тях. - Нека разгледаме още веднъж: синьо-виолетово светещата източна земя, червеникаво-жълто искрящата западна земя. Но в тях има и различно нюансиране. Когато мъртвият човек в нашата съвременна епоха се вглежда в определени точки, тогава от мястото, което тук, на Земята, е белязано с това, че е Палестина, че е Йерусалим, той вижда от средата на синьо-виолетовото нещо като златно образувание, като златно кристално образувание, което след това оживява: това е Йерусалим, видян откъм духа! 

             image

Снимка на Йерусалим от космоса, публикувана в Х от първия арабски астронавт Султан ал Неяди от ОАЕ на 23.6.2023 (преди започването на наказателната акция на Израел срещу палестинците)

Именно това играе роля и в Апокалипсиса - ако говорим за имагинациите - като "небесния Йерусалим". Това не са въображаеми неща, това са неща, които могат да бъдат видени. От духовна гледна точка при мистерията на Голгота е било същото, което може да се преживее при физическото наблюдение, когато днес астрономите насочват телескопите си към Вселената и тогава виждат това, което ги удивлява, например сиянието на звездите. От духовна гледна точка, погледнато от Вселената, събитието на Голгота е било изгряването на златна звезда в синята земна аура на източната половина на Земята.Ето ви имагинацията за това, което развих онзи ден [в края на лекцията]. Всъщност става въпрос за това как чрез такива имагинации могат да се създадат представи за Вселената, които да поставят човешката душа в духа на тази Вселена по един чувстващ начин. 

Ако се опитате да си представите заедно с починалия кристалната форма на небесния Йерусалим в синьо-виолетовата земна аура, която се изгражда в златен блясък, това ще ви доближи до него; защото това е нещо, което принадлежи на имагинациите, в които починалият умира: Ex Deo nascimur - In Christo morimur (От Бога се раждаме - в Христос умираме)!

Има начин човек да се затвори за духовната реалност и има начин да се приближи до нея. Можете да се затворите за духовната реалност, като се опитате да изчислите реалността. Въпреки че математиката все още е дух, дори чист дух, при прилагането ѝ към физическата реалност тя става средство за затваряне към духовното. Колкото повече изчислявате, толкова повече се изолирате от духа. Веднъж Кант казва: "В света има толкова наука, колкото е математиката в него.” - Но от друга гледна точка, която е също толкова основателна, може да се каже и следното: В света има толкова мрак, колкото хората са успели да изчислят от него.  

И човек се приближава към духовния живот, когато от външния поглед, особено от абстрактните представи, все повече и повече напредва към имагинациите, към картинните представи. Коперник накара хората да изчислят Вселената. Противоположният възглед трябва да накара хората отново да си представят образно Вселената, да мислят за Вселена, с която човешката душа може да се идентифицира, така че Земята да изглежда като организъм, проблясващ във Вселената: синьо-виолетов, със златно сияещия небесен Йерусалим от едната страна, искрящ в червеникаво-жълто от другата страна.

Откъде идва синьо-виолетовият цвят от едната страна на земната аура? Когато видите тази страна на земното кълбо, физическият аспект на Земята, погледнат отвън, изчезва; аурата от светлина става по-прозрачна и тъмнината на Земята изчезва. Именно това създава синьото, което прозира. Можете да си обясните това явление от теорията на цветовете на Гьоте. Но тъй като от вътрешността на Земята в западната половина избухват искри, така се разпръскват, че както казах и онзи ден, в Америка човекът наистина се определя от подземното, от намиращото се под Земята, затова вътрешността на земята излъчва и разпръсква ислри във вселената като червеникаво-жълт отблясък, като червеникаво-жълт искрящ огън. - Това е само много слабо очертание на един образ. Но той има за цел да Ви покаже как днес е възможно да говорим не само с общи, абстрактни мисли за света, в който живеем между смъртта и новото раждане, а в много, много конкретни представи. В края на краищата това може да подготви душата ни, за да се свърже тя с висшите йерархии, с онзи свят, в който човекът живее между смъртта и новото раждане.

Категория: История
Прочетен: 961 Коментари: 0 Гласове: 12
Последна промяна: 10.03 13:40
Честит празник на всички жени! Обаче жените трябва много да внимават Международният ден на жената да не им се изплъзне, защото разбираме, че Осми март вече не бил празник само за жените, а за "жени, лесбийки, небинарни, транс- и интер-хора". Поне в Германия е така.

            image

Туит на Зелената партия в Германия по повод Деня на жената, който казва, че трансжените също са жени.

С други думи, политиката на трансджендъризма иска да се присламчи към символа на този ден със своя дневен ред, в който равните права на жените са само една от многото точки - и то единствено ако крайният резултат не е справедливост, а джендър справедливост. И Осми март в кръговете на полово обърканите немци не се нарича вече Ден на жената, а “ден на Flinta” (Frauen, Lesben, inter*, nonbinary, trans* und agender Personen - жени, лесбийки, интер-, небинарни, транс- и безполови хора).

                       image

Подполковник Бри Фрам в момента е най-високопоставеният транссексуален офицер в Министерството на отбраната на САЩ.

Колкото и да е странно, дори и флагманът на немския феминизъм, списанието на Алис Шварцер “Ема”, отбелязва в статия по този повод, че определянето на това “кой е жена и кой е мъж” вече не се основава на "обективно установими физико-биологични характеристики", а става по приумиците на объркани индивиди. Самата Алис Шварцер се възмути в книгата си "Транссексуалност. Какво е жена? Какво е мъж?" от фундаменталното отричане на биологичния пол. 

Но това да си определяш сам пола не е само акция на объркани идивиди. Оправни хитреци вече се възползват от законовите възможности да си определиш сам пола, без да си се подложил на операция и терапия за смяна на пола и се обявяват за жени, за да се доберат до привилегии, които мъжете не могат да ползват. Това наскоро беше установено например в Сеута, Испания, където в последно време цели 37 полицейски и военни служители са се декларирали като жени, но без да се подложат на операция за смяна на пола:

https://nachrichten.es/37-polizei-und-militaerbeamte-aendern-in-ceuta-ihr-geschlecht-um-leistungen-zu-erhalten-weil-sie-nun-frauen-sind/

Оказало се, че било много по-лесно да се стигне до повишение в службата, ако си от женски пол, макар и фалшив, защото имало квота за процент жени в командването. Както по социалистическо време цигани и турци влизаха с тройки в някои специалности в университета, защото имаше квота за студенти от малцинствата.

           image

Създания, смятащи се за жени, “обучават” деца от детски градини - горе в Австрия и долу в САЩ:
                image

Човечеството, най-вече в западния свят, днес няма никакво разбиране за женското и мъжкото начало и една от последиците на това неразбиране на земен план виждаме във възникването на течения като радикалния феминизъм и неговата още по-уродлива кармична последица - трансджендъризма. Също и във факта, че то позволява на дадени задкулисни кръгове умишлено да прокарват концепцията, че няма биологичен пол и всеки сам може да си определя пола. (Виж по темата и поста https://anthroposophie.blog.bg/history/2023/11/15/koi-pecheli-ot-transdjendyrizma-i-zashto-toi-vyobshte-se-poi.1888506 ). Техните проводници в “цивилизования” свят стигнаха толкова далеч, че си присвоиха дори правото да забраняват употребата на исконни думи като баща, майка, сестра, брат, както и да измислят и налагат нови. В Германия те не се посвениха дори да “преведат” Светото писание на джендърски немски, в който говорят за Б*г, моята спасителка”, както се случи в протестантската църква на Берлин/Бранденбург (https://reitschuster.de/post/passion-kirche-betet-gender-gott-an/ ). 

Това показва, че днес хората, включително и Божии служители напълно са загубили връзката си с Христос, а някои са станали съзнателно служители на черните ложи, които имат интерес от преждевременното преодоляване на половото разделение, което наистина ще настъпи в далечното бъдеще на човечеството, но от съзнателната дейност на Аза. 

 

Категория: История
Прочетен: 1344 Коментари: 0 Гласове: 10
Последна промяна: 08.03 18:04

Поздравявам с националния празник всички, които милеят за България, търсят връзка с архангела й и работят за нея!


Похвала на древните болгаре и на отечеството им

Стихотворение от Христодул Костович Сичан-Николов, публикувано в сборника му “Мясецослов или календар вечний“ (1840)

България славна, слава приимаше,

      в старите времена чести добиваше

от сичките царства, мали и велики,

      които славеха нейните прилики.

Придобиха име старите й чеда

      славяно-болгаре, заради победа.

Гдето победеха, руце повдигаха,

      слава Богу Марсу сичките викаха.

Нашите прадеди бяха поклонници

      на много богов и тепли служебници.

Но великий Диа (1) като един баща,

      на сичките бози (2) така им отвеща:

„Чада мои мили, бози и богини,

      нещо съм намислил от многу години,

тая моя мисъл ще да я направа

      доле на землята, за да я оправа.

Сичките царщини ще да ви разделя,

      кому где прилича, ще да му отделя.”

Диа, бог небесний, това като рече,

      скоро го направи, как що се обрече,

раздели местата, кому где прилича,

      вечно да го има и да го обича.

Диа, бог великий, често прегледува,

      Тракия с Месиа (3) така отредува:

они да се дадат богу юначкому,

      Марсу стреличнику, на бой неситому,

защото людете, що се раждат тамо,

      наред са юнаци от местото тамо.

На бой, кога идат, тулумбеци бият,

      с песни и сос игри душманете трият;

Марс им невидимо и тайно помага,

      дерзост и мужество на сердце полага.

Они течат на бой каквото на сватба,

      но то придобиха се от свише дарба.

Сичкото им дело на левско прилича,

      зато направиха в нищо да различа,

но да показва царскио им печат -

      лев с корона венчан и тича как крилат.

Той вечно да явя болгарската сила,

      левски и мужески вразите си била.

Тебе, Боже, слава и промисли твоей

      Болгария дава от совести своей.

Защо си прославил старите й чеда

      на небо и земли секий да ги гледа.

На сите славяне зарождението

      от Россия виси и множението,

они се простреха по сичка Европа

      и след многу години светского потопа.

Старото си име не го изгубиха,

      но вкупе сос него собственни добиха

имена от многу и разни причини,

      до дванаесет са, какво ми се чини.

Сички мужественни и великодушни,

      знаят ги, защо с’ и самите бездушни,

но най-преклонени къде добри дела.

      На нашите бащи вишнята (4) е дала

промисъл Божия, коя е избрала

      них начинатели на добро е дала

понеже они са най-напред прияли

      християнска вяра и са показали

пут и на родо си, за да се остават

      от таквия бози, които се прават.

Като изтребиха многобожието,

      начеха да искат просвещението,

за да го воведат по своите места.

      Мусите (5) викнаха от нихните уста,

на славянский язик букви сочиниха,

      книги преведоха, школи соградиха,

на земли безсмертна слава оставиха,

      от Бога нетленни венци придобиха.

Христодул Костович Сичан-Николов (1808 - 1889) е възрожденски деец, протестант, роден в Самоков. По семейна традиция е изпратен в Рилския манастир, където остава седем години. След това учи в Австрия и след връщането си в България работи като учител. Автор е на помагала по аритметика и българска граматика, както и на сборника “Мясецослов”. 

След смъртта на Константин Фотинов (1858г.) Христодул Костович се включва в групата, работеща върху превода на Библията на новобългарски език заедно с Петко Славейков и американските протестантски мисионери доктор Елиас Ригс и доктор Албърт Лонг. Тъй като българската православна църква е подчинена на гръцката патриаршия, а митрополитите гърци не са били заинтересовани Божието слово да звучи на български, то заслугата за създаването на т.нар. Цариградска или Славейкова библия е на протестантските мисионери, които с помощта на българите Петко Славейков, Константин Фотинов и Христодул Костович Сичан-Николов превеждат Божието слово на говоримия тогава новобългарски език.

             image

Христодул Костович Сичан-Николов (вляво), до него са д-р Елиас Ригс, д-р Албърт Лонг и Петко Славейков

В своята автобиографична книга “Прекършени криле” (Пловдив, 1997г.)  Иванка Коларова, отгледана от племенника на Христодул Костович Сичан-Николов - Иван Сичанов, си спомня как като момиче присъства на една дискусия през 20те години на ХХ в. с участието на нейния “дядо” Иван Сичанов в Чамкория, която дава някои интересни детайли. 

“... В Цариград построеният с лични средства на филантропа Христофор Роберт през 1869 година колеж бе открит за младежи от всички вяри и народности. Там аз се почувствах горд, че съм българин. Полиглотът Алберт Лонг, познаващ добре и руски език, ни изнесе беседа на тема: „Старата слава и величие на българославяните." Той подчерта, че преди Джон Уиклиф да преведе Библията на английски, през 855 година Кирил и Методий съставят глаголицата и превеждат Библията на български език, признат oт папата след триезичието: староеврейски, гръцки и латински език. Нека каже Георги Попов, който предаваше уроци по български език на журналиста лорд Странгфорд. Този чужденец водеше книжовна война в полза на българския народ. На този протестантски християнин никой не плащаше, нито той търсеше изгоga.

Изправи се строен мъж с приветливо лице, високо чело и хубави черти. Той заговори с мелодичен глас:

- Прав е Горбанов, че в наше време беше мода да се изучава български език и аз бях търсен. Колкото за протестанството, тя си остава най-просветената християнска религия. Още през 1850 година със Султански ферман по настояването на Англия е признат „протестанският миллет". Мисионерът доктор Алберт Лонг през 1857 година е открил в Шумен протестантско общество. През 1859 година - в Търново. Вдигат се храмове в Пловдив, Стара Загора, София, Самоков, Битоля... Мога още да говоря, но нека дадем думата на завършилия с награда “Роберт колеж” пастир Иван Сичанов, който днес е между нас. Дано не се е засегнал от думите на хаджи Димов, че протестантите са „богонемили" сектанти. 

Дядо се изправи и както си беше внушителен, привлече погледите на всички.

- Не е обида за мен да бъда сравняван със средновековните богомили. Тези мъченици на убежденията си с будно социално чувство са проповядвали, че никой няма право да заробва ближния си, освен по законите Христови на Любовта. Те са се противопоставяли на разложителния разкош на дворците на болярите и на византийския бля сък из църквите. Предпочитали са да се молят под някой величествен дъб. Не приемат сътворените от човешка ръка икони и не приемат светостта на кръста, на който е разпнат Христос. Сигурно феодалите са отслабнали, като са загубили своите закрепостени роби, обработвали земите им. Отказът да служат като наемни убийци във войската е отслабило военната мощ, но колкото и да е било силно тогавашното Българско царство, не би могло да спре пълчищата гладни анадолски номади, техният кървав ураган е достигнал до Виена. Разбягалите се богомили са пренесли идеите си из цяла тогавашна Европа. Може да се каже, че те са лютерани преди Лютер ga се яви. Може би е случайно съвпадение, но големите държавници Вашингтон и Джеферсон приемат девиза „Никому господар и никому роб!" - девиза на нашите богомили, Не приели и имперското пиратство на Албиона, хиляди ирландци, шотланци, квакери и пуритани напускат английския остров. Заселват се в Америка. Основават щата Ню Ингланд, тук те продължават своите традиции. Живеят под крилото на църквата, която храни с духовна манна душите. За 5-6 десетилетия с инициативност, упорит труд и ум Америка е вече по-богата от митрополията Европа. Държавните власти не облагат с данъци средствата, които се дават за благотворителност Откриват се фондации, надпреварват се филантропи в добротворство. Пребогати стават и църквите, защото всеки дава десятъка от печалбата си в църковната каса. Обзети от благороден порив, църковните отци решават да вземат участие в световните проблеми. Няма ли да изчезнат враждите и войните, ако се християнизира планетата и всички народи се побратимат в христи со единство? Църквите внасят средствата си в Борда. Започва се формиране на армия от мисионери. Мощна вълна завладява светли умове да се подчинят на Христовите повели: „Раздай богатството си! Тръгни по целия свят и благовествувай моето слово!" Обсебени om благородни пориви и добра воля, тръгват мисионерите из планетата с волята да превърнат човекоядците в ангели, да премахват злините, където ги срещнат. Първият мисионер в българските земи е убит от турски разбойници и той оставя млада жена с малко gете.

Господин хаджи Димов се размърда и се обърна към дяgo:

- Искам да попитам вас, протестантските прозелити, не се ли прилепват към вашите общества подмамени от помощите, дето се изпращат от Америка? И от американския Борд ли получаваш платата си?

- Не, господин хаджи Димов. Американският Борд издържа американските мисионери. Моята заплата се гласува от обществото. Работил съм в Банско, във Варна, София и в Пловдив. От години вече съм останал на грижите на дъщеря си, която е учителка. Но щом се засегна личния ми живот, нека кажа - аз съм българин от Македония. Родът ми бе от Воден - града на водoпадите, от красотата на които се възхищава лейди Марстън. Тази англичанка, обикаляла земите на Отоманската империя, останала силно впечатлена от стремежа към просвета у българското население. Като се върнала в Лондон, изпратила 200 лири на мисионера Яков в Пловдив с поръчка да подпомогне някое училище, защото, пише тя, със страстта, с която англичанинът се стреми към златото, французите към удоволствията, с такава радост българите се стремят към просветата. Омъжена в Самоков, майка ми овдовя. И тя реши да ме изпрати при брата си в Рилския манастир. От род в род тя изброяваше седем души аскети. Аз щях да бъда осмият. Чичо ми ме изгледа изненадан, защото бях пораснал и стърчах над него. Прегърна ме и горко зарида. През сълзи той разкри гнетящото брожение в манастира: 

 - Тия гречешки антихристи, Господ да ги порази, изгориха всички български евангелия. Скрил бях две тука зад сандъка имам скривалище в стената. Дошъл бе веднъж владиката с придружители. Ядоха, пиха. Една вечер ме заприказваха в трапезарията. Ласкаеха ме те с елейни думи, че няма по-висок и по-дълбок глас от моя. Караха ме им пея. Съветваха ме да не пея „Господи помилуй" на варварския български, че Господ не ще ме разбере. Като се прибрах в килията, какво да видя? Подът разкъртен, сламеникът на одъра - разпран, скривалището ми разбито и евангелията ги няма. Няма живот тук за тебе. Още утре тръгваш към Цариград. Там брат Христодул нека се погрижи за тебе. 

Цариград ме смая с великолепието си. По улиците на този удивителен град се чуваше говор на турски, гръцки, арменски, руски, английски, френски и немски език. Злободневието бе „Източният въпрос". Водеше се подмолна война за наследството на „болния човек", но султанът си властваше. Макар и със заеми от Албиона. Чичо ми Христодул много не ми се зарадва, като пристигнах. Той водеше аскетичен и скромен живот. Беше скъперник, а аз щях да бъркам в джобовете му. Беше завършил в Одеса. Пеша бе обиколил Швейцария и пръв бе открил върхове в мъчно превземаемите швейцарски планини. Разказах му за притесненията на майка ми, за отчаянието на чичо Янаки в Рилския манастир. Чичо ми прояви съчувствие за окаяния живот на сестра си и брат си. Самият той разкри колко подмолна политика се води от гръцките фанариоти. Обладани от тяхната „Мегали идея” те убеждавали чужденците, че всички земи в полуострова до Дунава са гръцки, че племето „българи" са техни наемни орачи и копачи, неспособни за друго. Направи впечатление, че първите награди за висок успех всяка година се взимат от момчета, които се определят като българи. Директорът им Хямлини и сър Джоунс предприели пътуване из земите на Турската империя, населявана предимно от българи. Върнали се и започнали да споделят впечатления u да nuшат panopти. Описали, че никъде не срещат “непристоен смях", че българите с трудолюбие са превърнали земята в „Ханаан". Открили, че тази народност се отделя от другите, населяващи империята, с будна мисъл, свободолюбив дух и любознателност. Не останало скрито и голямото въжделение за свобода от турското владичество и от още по-тежкото - на гръцката патриаршия, която чрез църквата се стремяла да затрие забравения от Европа български народ.

Свидетели на отчаяната борба за болезнения черковен въпрос, чули за изгорените евангелия на българославянския език, мисионерите от „Bible House“, където се превеждала Библията на всички езици, откликнали на духовната нужда на българите да четат словото божие на своя език. Те привлекли Петко Славейков и чичо ми Христодул Костовия Сечанов на работа. Заедно с тях са д-р Ригс, полиглотът, който знаел санскритски, староеврейски, старогръцки, латински, френски и арменски. Четвъртият бил доктор Лонг.  

Георги Попов каза, че са го търсели да предава уроци по български език. За да задоволи интереса на учащите се, д-р Ригс издал през 1844 г. българо-английски словар и граматика. Пътни книжари са оставили дописка, че през 1828 година на Солунския пазар за половин час са продали пет хиляди евангелия Хората възкликвали: „Колко е сладко да четеш божиите откровения на сладкия си матерен език”. Петко Славейков и чичо ми се спрели на източното Великотърновско наречие. По-късно те превели и Библията на черковнославянски за служба из черквата и на говоримия български език. На малко хора е известно, че доктор Чомаков (6) от Пловдив е завършил медицина в Италия, изоставил е лекарския си кабинет и се е озовал в Цариград. Потърсил помощ от граф Игнатиев. Разкрил му жестоките борби в църквата „Света Богородица", където църковният певец, произнесъл „Господи, помилуй" на български език, а после бил съборен и тъпкан от подкованите c пирони обувки на станимашките лангери. Като покровител на православието и с дипломатическия имперски стремеж към гръцките топли води, граф Игнатиев останал глух и неотзивчив към страданието на българите. Отчаян, доктор Чомаков се озовал пред мисионера пастор Ригс с настоятелна молба българите да бъдат приети в лоното на протестантската религия.

- Вие не знаете какво искате! - се засмял д-р Ригс и обяснил, че работата на мисионерите се ограничава само в просветна дейност.

И действително в най-мрачното време на подхвърления на забрава български народ, в дългата робска нощ изгрява като светилник вестник „Зорница"; преведени са много назидателни книги, чете се на висококултурния говорим български език Книгата на книгите, която дава целебната глътка на огорчените и смутени души, вдъхва духовно здраве и упование.

Дядо седна на стола си. Чуха се ръкопляскания, но в това време господин хаджи Димов с прегракнал глас надвика ръкоплясканията.

- А как се забравя, че протестантска Англия и протестантска Германия в Берлин зачеркнаха от картата на света целокупното ни отечество България и подхвърлиха на изгнание населението? 

- Вашата болка е в моето сърце, господин хаджи Димов, защото съм българин от Македония - отвърна дядо, като се изправи и продължи: - Ключът за разбиране се крие във факта, че в политическите игри невсякога най-мъдрите и светли умове на нацията поемат кормилото на властването. Виждаме в Англия как аферистът Дизраели, чрез женитба за с 20 години по-възрастна от него, се домогва до парламента. С гъвкавия си прозорлив еврейски ум, финансиран от сънародника си банкера Ротшилд, изгражда величието на Албиона. Лорд Странгфорд нарича Дизраели „Фламинго в английския курник". Гладстон също критикуваше имперското пиратство в налагането на английските имперски интереси на всички народи. Дизраели съзря в „целокупна България" опасен помощник на едноплеменна Русия и затова реши да задуши България.

И все пак намерили сила и смелост нашите възрожденци да коригират отчасти неправдата. Обединиха Северна и Южна България. Изумен остана светът пред смелостта и никой не дръзна да се противопостави на справедливото дело. Смалена е родината ни, но тя има всичко, за да бъде земен рай! А всички разновидности на религията се кланят на един бог! А той е любов! Изпълнени ли са сърцата ни с Божията любов, няма място за омраза към друговереца. И нека Бог пази България и младият ни цар Борис ІІІ!

Много ръце стиснаха ръката на дядо тази вечер. Като напуснахме вилата, вън вече беше тъмно и ние бавно, с препъвания, се прибрахме в нашата квартира.“

————————---—–

Бележки

1. Зевс

2. богове

3. Мизия

4. върховната, висшата

5. музите

6. Д-р Стоян Чомаков - 1819 - 1893 - лекар, възрожденец и борец за църковна независимост, борец срещу гръцкото влияние в Пловдив.

Категория: История
Прочетен: 1978 Коментари: 0 Гласове: 14
Последна промяна: 03.03 07:38
Преводна статия на италианския журналист и антропософ Пиеро Камеринези, публикувана на сайта му liberopensare.com

Тази история заслужава да бъде разказана, защото както и други подобни, може да ни даде представа за сериозността на пандемията - глобалната епидемия от деменция - която вече е заразила голяма част от човечеството, но която особено жестоко връхлита нашия митичен свободен и демократичен Запад. 

А как действа пандемията? Преди всичко чрез езика, чрез преобръщане на значението на единственото означаемо на думата.

Агресивните войни се превръщат във “войни за освобождение” или “износ на демокрация”. Незаконните окупации се превръщат по магически начин в “хуманитарни мисии”. Здравната диктатура се превръща в “отговорен избор”. Военните, които окупират суверенни държави, са “съюзнически войски”, а тези, които се опитват да защитят страните си от нашественици - както и онези, които поставят под въпрос еднозначността - са “терористи”. Законът на по-силния се превръща в “международен ред, основан на правила”. Узаконяването на геноцида се превръща в “право на защита”. Обърнатият расизъм се превръща в “антирасизъм”.

Защото в проекта за всеобщо поробване на човечеството един от основните инструменти е именно езикът. Език, който - обикновено чрез преобръщане на значението му - се използва като лост за предизвикване на определени емоции, както добре е показано в "1984" на Джордж Оруел.

Партийните лозунги са прости, противоречащи си фрази, обаче те са догми и е забранено да се спираме на очевидната непримиримост между частите им:

"ВОЙНАТА Е МИР"

"СВОБОДАТА Е РОБСТВО"

"НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА"

Дори някой да има смелостта да иска да ги опровергае, той вече няма да намери думи за това: “демокрация”, “свобода”, “знание” не съществуват в новия речник. Новоговорът е могъщ, той атакува мисълта и я унищожава още в зародиш.

Проектът е добре конструиран и идва отдалеч. Понякога обаче има "неравности по пътя" дори за фалшификаторите на езика, както ще видим сега. Но нека преминем към историята, която искам да ви разкажа.

Тези дни стана известно, че амбициозната програма за изкуствен интелект “Джемини” е допуснала голяма грешка и мама Гугъл няма да ѝ позволи - докато ситуацията не бъде поправена - да генерира изображения на хора, след като този престижен пример за ... ъъъ ... изкуствен интелект беше наречен от многобройни критици "абсурдно уокистки" и "откровено расистки".

Точно така, защото “Джемини” - стартиран по-рано този месец като съперник на доминиращия GPT модел на OpenAI, който управлява ChatGPT и рекламиран като "най-способното семейство модели" на “Гугъл”, тъй като е способен да генерира "привличащи вниманието изображения" - при поискване на изображения на бащите-основатели на САЩ, руски императори или френски крале, папи и дори войници на нацистка Германия, е предложил резултати, възхваляващи модерната американска концепция за "разнообразие" с наистина смешни резултати.

Когато е помолен да създаде изображения на викинги, “Джемини” показва изключително чернокожи в традиционно викингско облекло. Помолен за изображения на бащите-основатели на САЩ, програмата предоставя изображения на местни жители в колониални дрехи и дори на чернокож Джордж Вашингтон. Помолена да създаде изображение на папа, “Джемини” показва само хора с етническа принадлежност, различна от бялата раса.

               image

                       Така е изглеждал Джордж Вашингтон според ИИ

          image

                                       Образи на папи според ИИ

Но “Джемини” не е автономна прграма; очевидно някой е въвел насоки, които определят нейното функциониране. А те са именно насоките на идеологията на уокизма, която днес е безспорната обща мисъл отвъд Атлантика. 

Моделът на woke, което по случайност означава "буден", "събуден", всъщност представлява идеологията на подчинението на една-единствена мисъл. Така че, както бе посочено по-горе, думата означава точно обратното. В действителност самоопределящата се като "пробудена" култура изобщо не се интересува от пробуждането за реалността. Целта е да се заличи реалността, като се наложи критерият за "многообразие" като единствения верен, неоспорим, краен етап на едно човечество, окончателно освободено от онези истини и обичаи, които се смятат за идеологически ограничения. 

Изглежда, че белите са единствената расова категория, която Джемини отказва да покаже, казват хората от “Фокс бизнес” в своя експеримент с изкуствения интелект.

В друг пример “Джемини” изобразява тримата мускетари на Дюма в чернокож и женски вариант, както и двамата "главни царе на Русия" като черни.

                            image

(От ляво надясно: френски крал, гръцки философ, саксонски рицари, викинг, тримата мускетари, велики руски царе, римски император, щастливи европейски двойки, рицари на Кръглата маса (още примери на сайта https://www.lebigdata.fr/google-gemini-ia-raciste-anti-blanc )

Дори “Ню Йорк пост” - един от мегафоните на доминиращата идеология в САЩ - се подигра с “Джемини”, наричайки програмата “абсурдно уокистка", а бившият кандидат за президент на САЩ Вивек Рамасвами я нарече "откровено расистка" и добави, че "смущаващото глобално пускане на Джемини доказва, че Джеймс Деймър - инженерът, уволнен през 2017 г. заради критиките си към доктрината за многообразието на компанията, е бил "100 процента прав за превръщането на “Гугъл” в идеологически ретранслатор".  

Интересен е отговорът на “Джемини” на въпроса защо не се създават изображения на хора с бяла кожа:

"Това би засилило вредните стереотипи и обобщения за хората въз основа на тяхната раса. Изображенията на бели хора, според ИИ създават стереотипна представа за бялата раса, която може да бъде "вредна" за хората с различна от бялата раса и за обществото като цяло”. 

Разбира се, “Гугъл” побърза да заяви, че е наясно, че в “Джемини” има неточности в някои исторически представяния на генерирането на образи, а на следващия ден обяви, че "вече работи по решаването на проблемите" с функцията за генериране на изображения, като добави, че заявките за генериране на изображения на хора ще бъдат спрени до пускането на подобрена версия.

Е, за известно време “Джемини” няма да може да ни развеселява с образи на женски или черни папи или нацистки войници от азиатски произход; но ние, които сме склонни да мислим за най-лошото, не сме съвсем убедени, че това е безобиден инцидент и си спомняме за прозореца на Овертон...

Сега, за да се върнем към преобръщането на значенията на езика, да видим какво казва Густав Льо Бон в своята "Психология на тълпите":

“Думи с най-неясен смисъл понякога въздействат най-силно. Такива са например: демокрация, социализъм, равенство, свобода и други, чийто смисъл е толкова смътен, че дебели томове не стигат за уточняването му. И въпреки това някаква наистина вълшебна мощ се свързва с кратките им срички, сякаш в тези думи се крие решението на всички проблеми. Те обобщават най-различни несъзнавани стремежи и надеждата за осъществяването им … Не всички думи и не всички изрази имат свойството да изграждат образи; а някои от тях след време се изхабяват и не означават нищо повече от съзнанието. Тогава те се превръщат в празни звукове, главната полза от които е да освободят употребяващия ги от задължението да мисли.” 

"Сгъстяването" на понятията - както недвусмислено видяхме през последните години - позволи пълното и майсторско осъществяване на фалшификацията на думите. Крачката беше кратка - от способността магически да се предизвикват емоционални реакции чрез определени ключови думи до изкушението да се променя - или дори преобръща - значението на самите думи. 

Защото, както вече беше казано, проектът за поробване на човечеството започва с фалшифицирането на езика. 

Преди век Рудолф Щайнер заявява: 

“Когато искате да постигнете определен резултат в света, резултат, който трябва да представлява обратното на обичайната посока на развитие на човечеството, тогава му давате, така да се каже, име, което означава обратното. Човечеството трябва да се научи да не вярва сляпо на имена.” (21.9.1920 г.)

Затова той ни съветват активно да проверяваме информацията, ако искаме да се освободим от постоянните фалшификации, на които сме подложени:

“Само жаждата за знание и волята за учене правят човека способен да вижда ясно събитията в света.” (пак там)

С други думи, необходимо е "поне веднъж да бъдем проникнати от потребността - тази потребност трябва да бъде внесена поне веднъж в съвременния живот - да развием не ентусиазма на разсеяността, а ентусиазма на вниманието.” (пак там) 

И така, не просто внимание към думите и събитията в света, а ентусиазирано внимание. А от тези думи сценарият става още по-ясен:

“Лекомислено е, когато някой си въобразява, че премъдрият всемирен ред си знае работата. Ако беше така, никъде в целия физически свят нямаше да има това, което съществува: човешката свобода.” (Рудолф Щайнер, Дорнах, 11.12.1916 г.)

Така че нашата задача, както вчера, така и днес е следната:

“Споделянето на истини в нашето време, ако мога да говоря така тривиално, изнасянето на истини е най-важното. Хората трябва да се съобразяват с тях, като изхождат от свободата си. По-далеч от лекцията, от споделянето на истините не бива всъщност да се отива. Останалото трябва да последва по свободно решение; така да последва, както следват нещата, които се взимат като решения въз основа на импулсите на физическия план.”(Рудолф Щайнер, Дорнах, 19 ноември 1917 г.) 

Трудно е това указание да бъде разбрано погрешно, дори ако човек иска.

Категория: История
Прочетен: 2540 Коментари: 0 Гласове: 11
Последна промяна: 24.02 16:33

Имаше вече достатъчно коментари по интервюто на Тъкър Карлсън с Путин, няма да се спирам на него подробно, но един детайл от разговора ми направи впечатление, защото има отношение към състоянието, в което се намира светът днес.

Когато Тъкър Карлсън попита Путин как християнската му вяра се свързва с неминуемото отнемане на животи по време на войната, а Путин взе да говори за руската душа, американецът вметна:

“Значи смятате, че тук работи нещо свръхестествено? Когато гледате какво става в света, виждате ли делата на Господа? Казвате ли си: Тук виждам действията на някакви свръхчовешки сили?

На това Владимир Путин отговори: “Не, честно казано, не мисля така. Мисля, че световната общност се развива по свои вътрешни закони и те са такива, каквито са…” 

(https://www.novinite.bg/articles/248033/Cyaloto-intervyu-na-Takar-Karlsan-s-Putin-na-balgarski-ezik ; На руски: http://kremlin.ru/events/president/news/73411 )

Тук Путин или бърка от незнание/заблуда, или съзнателно не иска да отговори искрено. И в двата случая обаче той се представя като марионетка - една от многото политически марионетки - на Ариман. Като дух на лъжата и заблудата, Ариман успява да държи хората на тъмно и в заблуда, че събитията в света са резултат от случайност, че “световната общност се развива по свои вътрешни закони” (както каза Путин) и не са замислени и осъществени с участието на духовни същества. За Ариман Рудолф Щайнер казва: “Ариман е дух на лъжата, който като фокусник залъгва хората с илюзии, но действа заедно със събратята си в един духовен свят. Ала самият той не е илюзия, о не! “ (лекция от 1.1.1909, СС 107). 

В духовния свят постоянно се води битка между добрите и противоборстващите духове, която се отразява и на земята. И всъщност най-важният проблем днес не са войната в Украйна, етническото прочистване в ивицата Газа или другите конфликти по света. Най-важното е, че хората масово не желаят да осъзнаят духовните реалности, които стоят зад земните конфликти.

От Учителя Беинса Дуно са известни следните думи, част от едно много силно утринно слово: “Външно войната се води от хората, но зад тях се крие нещо друго. И конете взимат участие във войната, но друг ги напътва. Конят не отива доброволно на война, господарят му го кара. Както конникът възсяда коня и го управлява, така и духовете възсядат хората и ги карат да се бият.” (“Синовно отношение”, 17.10.1943 г.) 

По времето на Първата световна война илюстрованите пощенски картички са били основното средство за изразяване на идеи. Имало е картички с патетични, патриотични, пропагандни мотиви, картички, целящи да развеселят войниците или да очернят врага. В същото време Рудолф Щайнер е работел на строежа на първия Гьотеанум в Дорнах наред с лекционната си дейност. Един ден той се върнал от Базел с една пощенска картичка, казвайки: “Това е най-доброто нещо, излязло по време на тази война.” Ето как изглежда тя:

                           image

Горната половина на картичката е заета от фигура с мефистофелски черти, която между другото много прилича на образа на Мефистофел, изграден от знаменития Никола Гяуров. 

                                     image 

                 Рондо на Мефистофел в изпълнение на Николай Гяуров:       https://bnt.bg/bg/a/nikolay-gyaurov-kato-mefistofel-1971-godina

Тази фгура можем да идентифицираме като Ариман, който на своята пишеща машина - лаптопа на онова време - вместо клавиши натиска фигури. Качеството на фотографията не позволява да разпознаем сред тях конкретни лица, но можем да приемем, че това са фигурите на всички водещи личности на онова време, през които Ариман е действал. Натискането на съответната фигура предизвиква светкавици, разпалващи пожарите на бойното поле в долната част на картината. Това е световната война на земята, в която ожесточено се бият войници от различни страни. Дали през 21. век човечеството пак ще съучаства в подобен сюжет на Ариман? Има такава възможност и тя ще е изцяло от полза за Ариман, защото тогава той ще може да се изяви като “миротворец” и да заблуди възможно най-много хора. Въпросът е дали ще направим всичко възможно да осуетим такава перспектива. Ако като Путин (или поне според това, което отговори на Карлсън) и ние смятаме, че никакви надчовешки сили нямат отношение към земните събития, то имаме всички шансове да стигнем до Трета световна война. 

Когато си затварят очите за реалността на духовния свят, за действащите добри и злотворни духовни сили, хората се превръщат в избиващи се един друг войници на бойното поле, върху което падат светкавиците от Ариман, натискащ своите фигури-клавиши. 

      image

Клавишът Борис Джонсън (един от споменатите в интервюто на Путин) заедно с Джейкъб де Ротшилд 

Понеже Путин спомена Джордж Буш младши в интервюто като политик, с когото са имали разбирателство, ето две техни снимки от книгата на високопоставения италиански масон Джоеле Магалди от 2014 г. “Massoni. Societа a responsabilitа illimitata” (“Масоните, дружество с неограничена отговорност”), където могат да се намерят подробности и снимков материал за Путин, Буш младши и други световни политици, “разписали” се при масоните. 

image  image

Категория: История
Прочетен: 2542 Коментари: 0 Гласове: 10
Последна промяна: 13.02 22:05
Като илюстрация на същността на астралните същества, за които стана въпрос в предния пост, предлагам по-долу част от разговора със съществото на мъдростта, публикувано в книгата "Чувства 8. От мъдростта до отговорността" на Волфганг Вайраух и Верена Щал фон Холщайн ( 2-ро изд., Фленсбург/Хандевит, 2021г.). Наред със станалите популярни разговори с природните духове на Волфганг Вайраух с посредничеството на Верена Щал фон Холщайн, двамата имат също така издадени няколко книги с разговори с астрални същества, представляващи чувства, добродетели, черти на характера и под. (например радостта, отговорността, вината, прошката, мъдростта.  Волфганг Вайраух казва за тези разговори:

"Нашите чувства, добродетели и черти на характера също не живеят само в нас, хората, но основната им сила е представена, оформена във всички аспекти и водена от същество. Тези разговори с чувствата винаги бяха много оживени диалози, за които можех да се подготвя само приблизително и те често отвеждаха в съвсем различна посока от очакваната, трябваше да се водят много бързо и с най-голямо внимание.

Издадохме осем книги с такива “разговори”. Те съдържат разговори с духовно-душевните същности, които представляват чувствата. Оживените диалози показват многостранността и широките измерения на съответните чувства и могат да послужат като импулси за гъвкаво мислене... Всяко изказване на тези същества, които представляват чувствата и добродетелите, не е послание, изречено от позиция на авторитет, а служи единствено за по-добро, по-цветно и по-разнообразно разбиране на нашия свят и особено на многобройните чувства, които хората днес често вече изобщо не възприемат диференцирано. Не бива просто да вярваме безкритично на тези изказвания - както впрочем и на Рудолф Щайнер - а да проверим доколко те могат да разширят възможностите за човешко познание и въздействие. Преди всичко обаче тези диалози трябва да се разглеждат като още една възможност да се съзерцава и разбере по-добре красотата и мъдростта на сътворената Земя.”

Мъдростта в най-дълбоката си сърцевина 

Мъдрост: Добър ден.

Волфганг Вайраух: Добър ден. Можеш ли да кажеш какво представлява мъдростта на целия космос в нейната най-съкровена сърцевина?

М.: Трудно е да се изрази, но ще се опитам да я представя малко. Надявам се, че и аз ще успея да намеря мъдри думи, което невинаги е лесно.

Аз съм мъдростта и съм древна. От вашата човешка гледна точка съм дори много древна. Фазата, в която имах най-голямо влияние върху космоса, беше времето, което вие наричате Стара Луна, времето преди сегашната Земя, когато нямаше материя. Онези същества, които развиха своята азова степен по време на Старата Луна, днешните ангели, бяха съществата, които заедно с мен подготвиха сегашната ми форма или оформеност; и тази форма на мъдрост днес откриваме навсякъде в природата, заобикаляща човеците. Азовото дело на тези същества беше да работят върху оформянето на мъдростта. Азовото дело на хората днес е да развиват любовта и свободата. Съществата, които днес наричате ангели, бяха ръководени от много по-висши духовни същества, включително херувимите. Във вашите азови постъпки вие, хората, сте водени главно от престолите.   

В.В.: Съществуват още и господствата, духовете на мъдростта. 

М.: Те бяха особено активни по време на фазата на Старото Слънце, т.е. във времето преди Старата Луна. Това е много трудно да се изрази с думи: господствата, това съм аз. С други думи: Аз съм груповото същество на господствата. Но моето същество е оформено от ангелите, преди това от херувимите. Аз обаче не принадлежа към йерархията на господствата.

В.В.: Как се появи ти? Простираш ли се до така наречената първооснова на цялото битие? 

М: Вашето сътворение произлиза от Словото. Това е цялата ви космическа система. Но има и мъдрост извън тази Слънчева система. Въпреки това аз не съм възникнала преди Словото. Защото е безсмислено да се говори за съществуване преди Словото, Логоса. Това е проблемът сега, то трудно може да бъде изразено с думи. Освен това аз съм разделено същество. От една страна съм на разположение на Троицата, а от друга - на луциферичните същества

Хармонията е съвършената мъдрост

В. В.: Има един цитат от Рудолф Щайнер: "Това, което живее в истината, което се пречиства в мъдрост, всъщност започва по време на еона на Старото Слънце, след това по определен начин има своята кулминация на Стара Луна, продължава в земния еон и по същество ще бъде завършено в етапа, който познаваме като Бъдещия Юпитер. Тогава човешкото същество ще е достигнало определена пълна завършеност по отношение на съдържанието на мъдростта." (СС 170, лекция от 5.08.1916) Можеш ли да обясниш това?

М.: Това отново звучи така, сякаш всичко, свързано с мъдростта, се отнася само до хората. Разбира се, съществува много голяма област от мъдростта, която е достъпна за човека; Рудолф Щайнер описва това в цитата. Щайнер представя позоваването на мъдростта от неговата човешка гледна точка. Всъщност тя трябва да бъде представена от друга гледна точка. Не става въпрос за това, че мен няма да ме има по време на Юпитер или след него, а за това, че вие хората ще бъдете обучени в мъдрост, когато ще се занимавате с мен на Юпитер. След това няма да е необходимо никакво допълнително обучение между вас и мен. 

Аз идвам от хармонията. Съвършената мъдрост, която е извън времето и пространството, се е отложила от хармонията. Трудно е да се изрази с думи, нито може да бъде точно изобразено: От моята субстанция бяха образувани духовете на мъдростта, господствата, а сегашните ангели оформиха мъдростта на Старата Луна. Едва ли може да се изрази по-ясно на вашия език.

В. В.: Щайнер също говори за това, че мъдростта се преживява навсякъде, ти също говориш за оформянето на мъдростта, ти си мъдростта. Въпреки това моят въпрос е: Какво изобщо е мъдростта? 

М.: За днешните ангели мъдростта е същото, поне приблизително, което за вас днес е любовта. Това помага ли ти?…

Елементарен телесен дух на груповото същество на господствата

В. В.: Ако цялата днешна природа или физическият свят е израз на мъдростта - тогава ти ли си това битие или природа или ти само управляваш мъдростта?

М.: Не е лесно да се разбере, думите са недостатъчни. Всъщност аз съм управителка на мъдростта, но също така принадлежа на тази мъдрост. Но съществото, което би могло да каже: "Аз съм мъдростта”, е груповото същество на господствата. Това съм аз, но аз не съм само това. Аз съм и управителна инстанция. Едното съм аз, а другото е моят телесен елементарен дух. И ти не говориш с груповото същество на господствата, а с телесно-елементарния дух на мъдростта или с телесно-елементарния дух на груповото същество на господствата. И този телесен елементарен дух е управлението на мъдростта. С другото същество вие и двамата не бихте могли да разговаряте. Не бихте могли да понесете това.

Аз съветвам телесния елементарен дух

В.В.: Можеш ли да опишеш задачите, които имаш днес? 

М.: С колко време разполагаш? Аз имам толкова много задачи, че те са неизброими. Това съответства приблизително на думите на Йоан в Евангелието от Йоан за Христос, който е извършил толкова много дела, че вселената не би имала достатъчно място да побере книгите, описващи всички тези дела. Приблизително така би трябвало да се говори за моите задачи. Но мога да кажа нещо по въпроса. Например, аз имам задачата да гарантирам, че вашият физически свят ще бъде мъдро построен до най-малките градивни елементи. За изпълнението на тази задача естествено си сътруднича с огромен брой други същества, преди всичко с много високопоставени същества, които след това извършват самата дейност. Това включва например духа на Земята. Същото правя и за Слънцето, Луната и зодиака.

Освен това имам задачата да бъда на разположение на твоя собствен елементарен дух на физическото тяло, който може да ме използва като съветник - обикновено чрез междинни нива на други същества - за да провери дали това, което прави с тялото ти, съответства на плана на мъдростта. И това го правя с всички телесни елементарни духове на всички хора. Също така имам задачата да проверявам дали това, което е мъдро, съответства на хармонията, дали е в унисон с нея. Тук не искам да навлизам в повече подробности.

Властваща мъдрост и мъдър продукт

В.В.: Рудолф Щайнер изрича следните думи от гледна точка на днешния човек...

М.: ... Не, от гледна точка на хората преди сто години. Неразумно е да се говори за днешен ден по отношение на неговите думи!

В. В.: Щайнер казва приблизително, че въплътеният човек, който гледа сетивния свят, гледа действащата мирова воля. Тази мирова воля струи през очите и другите сетива. Когато човек се свърже с по-дълбок слой, с етерното тяло, със света, той преживява света на възникването и отминаването. Този свят е мъдрост в действие. Човек изпитва това например, когато гледа листото на едно растение, защото при по-внимателно вглеждане в него се усеща възможността то да се промени и да се превърне в цвят. Щайнер нарича това “възникване”. От друга страна, ако погледнем кората на едно дърво, ние прежвяваме разпада. Зад управляващата мирова воля се крие управляващата мъдрост.

Досега установихме, че мъдростта е преди всичко в сетивния свят или че той е израз на мъдростта. Сега тук Щайнер посочва, че мъдростта е преди всичко и в етерния свят. Можеш ли да обясниш това малко по-подробно?

М.: Ще се опитам. Това, което вие наричате мъдрост и преживявате като мъдрост, идва преди всичко от времето на Старата Луна, оформено е от етера. Ето защо вие преживявате мъдрост най-силно в етерното пространство. Но тъй като имате етерно тяло, можете да имате и физическо тяло. Етерното тяло се управлява от етерното същество елементарен дух на физическото тяло. В продължение на хилядолетия то управлява и строителния план на физическото ви тяло. Строителният план на физическото ви тяло идва директно от мъдростта и се изгражда от управляващата мирова воля, съотв. от волята за инкарнация на самия човек. 

Това означава, че мъдростта се е намирала в етерното тяло и че е оформила нещо, което е мъдро, но което само по себе си не е мъдрост. То е мъдър израз. Така че физическият свят е израз на мъдростта, но не е и самата мъдрост. Въпреки това продуктът във физическия свят е мъдър. Мъдростта на ваятеля може да бъде разпозната в продукта. Продуктът носи неговия подпис. Това е все едно да разпознаете кой е художникът в едно произведение на изкуството. Но произведението на изкуството не е самият художник. Въпреки това мъдростта може да бъде разпозната във физическия свят. 

Мъдростта влиза през нощта

В.В.: В момента на заспиване Азът и астралното тяло излизат от човешката нервно-сетивна система. Тогава човек вече няма власт над действащата мъдрост - мъдростта в етерното тяло и мъдростта като продукт във физическото - и тогава в етерното и физическото тяло навлизат високи духовни същества, действайки от името на астралното тяло и Аза на човека.  

Това е признак, че мъдростта все още не е достигнала изцяло до душата и духа: по време на бодърстване душевно-духовните сили имат склонност да оказват разрушително въздействие върху долните човешки членове, а през нощта последните трябва да бъдат освежавани от висши духовни същества. Можеш ли да обясниш тези връзки малко повече?

М.: Съществата, които навлизат в спящия човек, са много високи духовни същества. Тези същества, които действат в долните човешки членове, идват от друга форма на мъдростта. Ако се говори за мъдростта по отношение на човека, тогава тази мъдрост все още не е налице в душевната и азовата част на човека. Но вие работите върху нея. Има една област от мен, която все още не е достъпна за човека. В това отношение току-що описаното от теб е правилно, когато става дума за мъдростта, отнасяща се до човека. Когато човек спи, неговата лична и най-вече егоистична част излиза навън, а на нейно място в нисшите чивешки членове навлизат високопоставени ангелски същества, които работят със силите на хармонията.

Луцифер и мъдростта

В.В.: Рудолф Щайнер често е казвал, че Луцифер е донесъл мъдрост на хората. Той говори и за това, че водачите на човечеството в древна Индия по време на индийската културна епоха, така наречените седем свещени риши, са били луциферични същества. Стремежът на Луцифер е бил да се погрижи човечеството да поеме по път, който се отклонява от Земята и не се свързва толкова здраво с нея. Как Луцифер е свързан с теб, съотв. с мъдростта?

М.: Искам да ти отговоря по заобиколен начин, като първо разгледам накратко любовта. Любовта, която вие, хората, също оформяте индивидуално, е близнак на свободата. Няма да можете да оформите любовта, ако едновременно с това не оформите свободата или любовта в свободата. Можете да обичате истински само ако сте приели свободата. Принудителната любов не е любов. Поне все повече хора знаят и усещат това, макар то все още да не е основен приоритет в много общества. 

Ако сега се върнете на Старата Луна с тази мисъл, ще откриете там също такава двойка сестри, а именно красотата и мъдростта. Те са свързани по същия начин, както любовта и свободата на Земята. Точно както любовта винаги е свързана със свободата, така и мъдростта винаги е свързана с красотата. И сега стъпката към Луцифер е много близо. Изкуството, красотата и Луцифер са много тясно свързани. На Земята днес не можеш да бъдеш артистично активен, без да използваш луциферичните сили. Но това също така означава, че днес на Земята не можеш да бъдеш мъдър без Луцифер. Всеки мъдър човек, дори всеки мъдър учен, също е някъде при Луцифер; вие вероятно не си давате сметка за това. 

Съществуват сестринските двойки на основните качества. Първата е любовта и свобода, втората е красотата и мъдростта, а третата е силата и добротата. Тези основни качества са качества на Троицата. И Троицата е решила или е трябвало да реши да сподели две от тези основни качества с Луцифер и Ариман. Силата е споделена с Ариман, а мъдростта - с Луцифер. Любовта не е споделена. Тя е изцяло при Христос. Луцифер е брат-близнак на Христос. Така Луцифер разполага с мъдрост. Тъй като Луцифер и Ариман са много обсебващи същества, понякога на вас, хората, ви се струва, че двамата са единствените господари на своята основна сила от Троицата, т.е. на мъдростта и силата. Но това е изкривяване. Разбира се, Троицата също има достъп до мъдростта и силата и той не бива да се изразява в числа, в смисъл че Луцифер или Ариман имат по 50 процента достъп до тези области, а Троицата - останалите 50 процента. И двамата - както Троицата, така и противоборстващите сили - имат 100-процентов достъп до мъдростта и силата. Вие, хората, трябва да вътрешно да направите тази крачка в съзнанието.

Ето защо не можете да ме разрежете наполовина и да поставите половината от мен при Луцифер, а другата половина - при Троицата. Като мъдрост аз работя напълно заедно и с двете. Аз не съм разделена. Същото е и със силата. Всъщност същото е и с любовта, но вие не го осъзнавате, защото любовта принадлежи на Троицата, както принадлежи и на Христос; но Христос е част от Троицата.

В. В.: Щайнер говори и за това, че хората са получили речта и мисленето чрез мъдростта на Луцифер, но че Ариман е диференцирал езика в различните земни езици. Следователно езикът вече има тенденция да бъде ариманизиран. Луцфер има тенденция към уеднаквяване и затова мисленето още е луциферично. Можеш ли да обясниш това?

М.: Най-добрият начин да обясним това е с термина “оклеветяване". Езикът е нож с две остриета и до голяма степен се е превърнал в инструмент на властта. Това, за което говоря, трябва да е ясно на всички. Когато мислите, не осъзнавате това, защото мислите мисли, които са достъпни за всички хора. В историята например много често се сблъсквате с това, че определени изобретения се появяват почти едновременно на съвсем различни места сред хората. Това е свързано с факта, че определени мисли се спускат на земята и се усвояват от хората. Отново и отново такива области на мисълта, които след това водят до изобретения, също и до нови мисловни импулси, стават достъпни за хората от един мисловен слой. Тогава можете да видите колко много хора мислят едно и също нещо. От примера с изобретенията можете да видите, че вашите така наречени собствени изобретения изобщо не са изобретения. Ако се упражнявате да мислите собствените си мисли, можете да го направите чрез молитва и медитация. 

В.В.: Щайнер е казвал също, че Гьоте е мислел най-малко луциферично, тъй като е наблюдавал всяко отделно растение, всеки отделен камък сам за себе си.

М.: Това е така, защото ако човек прочита мислите си от отделните наблюдения, той е много по-малко при общите мисли. Гьоте е наблюдавал отделните феномени и е правел оттам своите изводи, а всички мисли, които Гьоте, както и хората, които по подобен на неговия начин са мислили индивидуално, не стават жертва на Ариман.

Мъдрост без топлина

В.В.: Може ли един много умен човек да бъде и мъдър?

М.: Трудно.

В.В.: Значи Ариман не е мъдър?

М.: Съществуването на Ариман е много мъдро, самият Ариман не е мъдър. Той оставя това на Луцифер. Луцифер е изключително мъдър. Но той е напълно безсърдечен. Това е въпрос, който вие, хората, трябва да обмислите: Ако излезете от центъра, тогава мъдростта става режеща и студена, много прецизна, много структурирана, красива, но е загубила топлината. Този, който е мъдър без любов, седи в скута на Луцифер. И тогава му става студено... 

Ариман иска да отреже мъдростта

В.В.: Бих искал да завърша с един цитат от Рудолф Щайнер:

Но човек, който иска да стане мъдър, се стреми да пренесе от предните си животи работата, която е свършил и съхранил в предишните свои инкарнации. Колкото по-мъдри ставаме, толкова повече пренасяме от по-ранните прераждания в настоящото и ако не искаме да станем мъдри и оставим мъдростта от по-ранните прераждания неоползотворена, тогава ще дойде някой и ще я отреже: Ариман.

Никой не иска повече от Ариман хората да не стават мъдри. Ние имаме силата. В по-ранните въплъщения сме придобили много, много повече, отколкото смятаме, много повече във времената, в които сме преминали през старите ясновидски състояния. Всеки би могъл да стане много по-мъдър, отколкото става наистина. Никой не бива да се оправдава, че не е в състояние да донесе много. Да станеш мъдър означава да извадиш наяве това, което си придобил в предишни прераждания, така че то да ни изпълни в това прераждане." (СС 159, лекция от 31.01.1915)

Можеш ли да кажеш нещо повече по този въпрос?

М.: Всъщност вече сме обсъждали по-голямата част от това. Но може би ще отбележа още веднъж, че Ариман не иска да станете мъдри. Защото в това, което класически наричаме мъдрост, има и известно бездействие. По отношение на мъдростта Щайнер има предвид по-скоро класическата мъдрост: човек седи спокойно и гледа света. А Ариман иска да избегне всичко, което би могло да послужи за свързване на силите на сърцето с мъдростта. Когато човек донесе със себе си запас от мъдрост от минали прераждания, тогава Ариман ще се постарае с всички сили да направи този запас от мъдрост недостъпен или да го отреже, както казва Щайнер. Ариман ще се опита навсякъде да попречи на хората да свържат този запас от мъдрост със собствените си сили на сърцето. 

 

Категория: История
Прочетен: 2567 Коментари: 0 Гласове: 11
Нашите чувства, качества на характера, добродетели не живеят само в нас, а те са представлявани от съответни същества в астралния свят, които оформят и направляват всички аспекти на даденото качество - мъдрост, скромност, отговорност, надменност, прошка, съпротива и т.н. За това как тези астрални същества се свързватс човека, говори Рудолф Щайнер в лекцията си “Астралният свят”, изнесена на 19-ти октомври 1908 г. и включена в СС 107 “Духовнонаучна антропология”. 

В нашия душевен живот ние живеем в най-разнообразни чувства и усещания, в мисли и представи, в идеи и волеви импулси. Всичко това се случва в душевния ни живот от сутрин до вечер. Ако погледнем повърхностно на човека, този душевен живот с право ни изглежда като нещо затворено в себе си, като нещо самостоятелно. Наблюдавайте как протича Вашият живот, когато сутрин Ви хрумне първата мисъл, когато в душата Ви проблесне първото усещане, когато от Вас се излъчи първият волеви импулс; и наблюдавайте как до вечерта, когато съзнанието потъне в сън, една представа следва друга, едно чувство - друго, един волеви импулс - друг волеви импулс. Всичко това изглежда като един непрекъснат поток. В един по-дълбок смисъл обаче това не е такъв непрекъснат поток, защото чрез това, което мислим, чувстваме и усещаме, ние сме в непрекъсната връзка - която обаче остава напълно неосъзната за повечето хора - с висшите светове. Нека сега разгледаме връзката, която имаме с астралния свят.  

Когато изпитваме някакво чувство, когато в душата ни проблясва радост или страх, то е преди всичко събитие в душата ни, но не само събитие. Ако човек може да изследва това ясновидски, той ще види, че в момент на уплаха или радост от него се излъчва нещо като блестящо течение, което навлиза в астралния свят. Но това течение не навлиза без смисъл и посока, а поема по пътя си към някое същество от астралния свят, така че поради факта, че в нас проблясва някакво усещане, ние влизаме във връзка със същество от астралния свят

Да предположим, че някаква мисъл завладее душата ни, да речем, че мислим за естеството на една маса. Тъй като мисълта трепти в душата ни, ясновидецът отново може да докаже как от тази мисъл се излъчва течение към същество от астралния свят. И така е с всяка мисъл, всяка представа, всяко усещане. От целия поток на живота, който тече от душата, непрекъснато тръгват течения към най-различни същества от астралния свят. 

Би било напълно погрешно да се смята, че всички тези течения, които се излъчват оттам, отиват всички към едно същество от астралния свят. Това не е така. По-скоро всички тези отделни мисли, отделни усещания и чувства пораждат най-разнообразни течения и те отиват при най-различни същества от астралния свят. В това се състои особеността на този факт, че ние като отделни човешки същества не сме в контакт само с едно такова същество, а че тъчем най-различни нишки към най-различни същества от астралния свят. Астралният свят е населен с голям брой същества, също както физическият свят и тези същества са във връзка с нас по най-разнообразни начини.

Но ако искаме да разберем сложността на този въпрос, трябва да разгледаме нещо друго. Да предположим, че двама души виждат светкавица и имат много сходно усещане към нея. Тогава от всеки от двамата души излиза течение; но и двете течения сега отиват към едно и също същество от астралния свят. Така че можем да кажем: има едно същество, един жител на астралния свят, с когото двете същества от физическия свят влизат в контакт. Може да се окаже, че не само един човек, а петдесет, сто или хиляда души, които имат подобно усещане, изпращат потоци към едно същество от астралния свят. Съгласявайки се само по този един въпрос, тези хиляди хора влизат в контакт с едно и също същество от астралния свят. Но помислете за различните усещания, чувства и мисли, които тези хора, които в един случай имат едно и също усещане, иначе носят в себе си! По този начин те са в контакт с други същества от астралния свят; в резултат на това от астралния свят във физическия свят преминават най-разнообразни свързващи нишки. 

Има възможност да се направи разграничение между определени класове същества в астралния свят. Най-лесният начин да се добие представа за тези класове е ако се разгледа един пример. Вземете голям брой хора в европейския свят и нека вземем от душевното съдържание на тези хора понятието, идеята за право. Хората могат да имат най-разнообразни преживявания и по този начин да са в контакт с най-различни същества от астралния свят по най-сложен начин. Но тъй като тези хора мислят по един и същи начин за понятието за право, тъй като са усвоили това понятие по един и същи начин, всички те са в контакт с едно същество от астралния свят и можем да разглеждаме това същество от астралния свят като център, като фокусна точка, от която се излъчват лъчи към всички хора, които се имат предвид. 

И колкото пъти тези хора си припомнят понятието за правото, толкова пъти те влизат в контакт с това единствено същество. Точно както хората имат плът и кръв и са изградени от тях, така и това същество съществува в понятието за правото; то живее в него. По същия начин съществува астрално същество за понятието за смелост, добронамереност, храброст, отмъщение и т.н. Така че в астралния свят има същества за това, което са качествата в човека, съдържанието на душата. В резултат на това върху голям брой хора се разпростира нещо като астрална мрежа. Всички ние, които имаме едни и същи представи за правото, сме вградени в тялото на едно астрално същество, което можем да наречем “правно същество”. Всички ние, които имаме едни и същи понятия за смелост, храброст и т.н., сме свързани с едно и също астрално същество, което има за своя субстанциалност правото, смелостта или храбростта. Но това също така превръща всеки от нас в своеобразен конгломерат от течения, тъй като можем да гледаме на всеки човек така, сякаш астралните същества изпращат течения в тялото му от всички страни. Всички ние сме сбор от течения, идващи от астралния свят ...

Все повече ще се налага хората да знаят какво се крие в дъното на душата. Защото човекът би бил безкрайно бедно същество, ако не можеше да формира много такива течения към астралния свят; и също така би бил много ограничено същество, ако не можеше чрез духовното задълбочаване на живота си да получи възможността постепенно да стане господар на всички тези течения. Така че наистина трябва да си кажем: Ние не сме ограничени в собствената си кожа, а се простираме навсякъде в другите светове, а други същества се простират в нашия свят. Цяла мрежа от същества е изплетена над астралния свят.

Нека сега да разгледаме по-отблизо някои от съществата, свързани с нас по този начин. Това са същества, които ни се представят приблизително по следния начин: Астралният свят ни заобикаля. Нека тук си представим такова същество, например съществото, което има нещо общо с понятието и чувството за смелост. То простира пипалата си във всички посоки и тези пипала навлизат в човешките души; и когато хората развиват смелост, между това същество на смелостта и човешката душа се установява връзка… 

Други хора са различни. Например всеки, който развива определена форма на чувство за страх или любов, е в контакт със същество в астралния свят. Когато се свържем с тези същества, стигаме до това, което можем да наречем устройство, социален живот в астралния свят. Хората, така както живеят тук, на физическия план, не са просто индивидуални същества; на физическия план ние също се намираме в стотици и хиляди връзки. Намираме се в правни отношения, в приятелски връзки помежду си и т.н. Връзките ни на физическия план се регулират в съответствие с нашите идеи, понятия, представи и т.н. По определен начин социалните връзки на тези същества на астралния план, които току-що поставихме пред душите си, също трябва да бъдат някак регулирани. Как тези същества живеят заедно? 

Тези същества нямат толкова плътно физическо тяло от плът и кръв като нас, хората; те имат астрални тела, те са най-много етерна субстанция. Те простират антените си в нашия свят. Но как живеят заедно? Ако тези същества не работеха заедно, нашият човешки живот щеше да бъде съвсем различен. По принцип нашият физически свят е само външният израз на това, което се случва на астрален план. Така че, ако в астралния свят има същество, което е същество на правото и към което се отправят всички мисли, свързани с правото и друго същество, към което се отправят всички мисли, свързани с даряването, и тогава в душата ни възникне мисълта: Даряването е правилно - тогава от двете същества излиза течение и влиза в душата ни. Ние сме в контакт и с двете. Как се отнасят тези същества едно към друго?

Човек лесно може да се изкуши да повярва, че социалният живот на астралния план е подобен на този във физическия свят. Но съвместният живот на астралния план е съвсем различен от съжителството на физическия план. Хората, които групират отделните планове един над друг и описват висшите светове така, сякаш те са много подобни на физическия свят, не описват правилно висшите светове. Между физическия свят и висшите светове има огромна разлика, която става все по-голяма, колкото по-високо се издигаме. Преди всичко в астралния свят има определена особеност, която не се среща на физическия план. Това е способността за взаимно проникване на материята на астралния план. Във физическия свят е невъзможно да застанете на същото място, на което вече стои някой друг; липсата на пропускливост е закон на физическия свят. Не така стоят нещата в астралния свят, където съществува законът за проницаемостта. И е напълно възможно, дори е правило, съществата да проникват едно в друго и друго същество да прониква в пространството, където вече се намира някое същество. На едно и също място в астралния свят може да има две, четири, сто същества. Но това има и друга последица, а именно, че в астралния план логиката на съжителството не е същата …

Това, което беше описаното тук - тази пропускливост - е много важна и съществена особеност на астралния свят. Нито едно същество в астралния свят няма да развие такава представа за истината, каквато я познаваме във физическия свят. Съществата от астралния свят смятат, че това, което се обсъжда и т.н. във физическия свят, е абсолютно безплодно. За тях също важи мисълта на Гьоте: "Само това, което е плодотворно, е истина!" Истината трябва да се познае не с помощта на теоретични разсъждения, а от нейната плодотворност, от начина, по който тя може да се прояви. Така едно същество от астралния свят никога няма да спори с друго същество, както правят хората, а такова същество ще каже на другото: Добре, направи си твоето, аз ще си направя това, което е мое. Ще се види коя е по-плодотворната идея, коя идея ще победи.

 

Категория: История
Прочетен: 2547 Коментари: 0 Гласове: 11
Откъс от книгата на Емил Бок "Евангелието - наблюдения върху Новия завет" 

От Яхве къмХристос преходът от съботата към неделят 

Когато напрежението и контрастът между Исус и еврейския свят стават все по-ясни, се сблъскват не два различни възгледа за Бога или системи от вярвания, а две различни сфери на съществата от духовния космос. Исус не е бил представител и предвестник на една нова вяра, противопоставена на представителите и защитниците на старата вяра на предците, а в него е било въплътено едно Божествено същество, което е било различно и по-висше от божественото същество, предано почитано от еврейския народ.

Конфликтът избухва на пръв поглед заради незначителни събития. В съботния ден 1 Христос се разхожда с учениците си из една нива. Докато минават покрай нея, учениците откъсват от класовете, за да ядат (Лука 6:1-5). Пак в събота, в синагогата, Христос изцелява изсъхналата ръка на един човек (Лука 6:6-11). А по-късно, отново в събота, Той изцелява жената, която е била саката от осемнадесет години, както и болния от воднянка (Лука 14:2) 2. Всеки път избухва враждебният, изпълнен с омраза протест на юдеите.

Конфликтите за съботата лесно могат да бъдат взети от днешните хора за спорове по детайлите на Мойсеевия закон. Протестът срещу откъсването на житни класове в съботата се възприема като смешна дребнавост, а този срещу изцеленията в събота - като нечовешки, безсърдечен фанатизъм. Човек си представя, че съботата е била празник за евреите в същия смисъл, в който е неделята за днешното културно човечество. Фактът, че в християнската епоха неделята замества съботата, в крайна сметка се приписва на някаква случайност и се разглежда само като външен обичай. Ето защо днес никой не намира нищо особено в това, че еврейската заповед за свято пазене на съботата е била пренесена непроменена от съботата върху неделята.

Фактът, че днешният начин на мислене и усещане достига само до външната страна на подобен конфликт и не възприема нищо от космическата дълбочина и напрежението на сблъсъка на два свята, се дължи на загубата на различаващото познание за свръхсетивния свят.

Духовното съдържание на еврейския сабат е напълно различно от това на християнската неделя. Съботата е денят на Сатурн (на еврейски Сатурн се нарича “Шабатай”), а неделята е денят на Слънцето. Духовността и на юдаизма, и на християнството е намерила своята най-ясна символика в двата седмични празника. Когато човечеството преминава от юдейството към християнството, то прави крачката от Сатурн към Слънцето.

За днешното мислене и отношение към живота разделянето на седмицата на седем дни е практически въпрос. То прави календара по-ясен. Ние не чувстваме, че в един ден от седмицата действат различни духовни съзвездия и сили, в сравнение с останалите; обичаме да мислим за това като за суеверие. И все пак и ние наричаме различните дни от седмицата с имената, които са им били дадени във времената, когато все още хората са имали познания за влиянието на различните планетни сили върху земния ритъм на времето:

Събота (англ. Saturday)

Неделя (англ. Sunday)

Понеделник (фр. Lundi)

Вторник (нем. ден на бога Tiu/Ziu, фр. Mardi

Сряда (англ. Wednesday “ден на Вотан”, фр. Mercredi) 

Четвъртък (англ. Thursday “ден на бога Тор”, фр. Jeudi) 

Петък (нем. Freitag “ден на богинята Фрая, фр. Vendredi)

В кръга на седемте дни от седмицата някога хората преживявали кръга на седемте планетни сфери, които смятали и за обиталища на боговете. Редът на имената не трябва да се разбира от гледна точка на пространствените представи на съвременната астрономия, която не разглежда Слънцето и Луната като планети. Редът на планетните имена за дните от седмицата произлиза от древната предавана мъдрост за хода на мировото развитие и следователно изразява мистерии на хода на времето, а не на пространственото разположение.

Както седмицата се състои от седем дни, така и хората си представяли мировия ход като голяма мирова седмица, състояща се от седем гигантски мирови дни." 3

Сътворението се заражда в Сатурн. Древната мъдрост нарича най-старото състояние на планетния свят, включващо Слънцето и Земята, “Стария Сатурн”. Планетата, известна днес като Сатурн, е останала само като граничен камък на небето, опасвайки със своята орбита - най- голямата сред планетите - пространството или сферата, която е била утробата на битието в първия ден на сътворението, в рунда на Сатурн. Сферата на Сатурн е всеобхватната утроба, от която се е родил нашият свят. А самата тази сфера на свой ред почива в отечската мирова основа, която в образа на сферата на неподвижните звезди обгръща планетарното съществуване, като го носи, закриля и поддържа. Библейският разказ за сътворението посочва все още тъмното, раздвижвано от топлината, състояние на Сатурн в праначалото с думите: “А земята беше безводна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата.”

Когато след това се казва: "Рече Бог: "Да бъде светлина!" и настава светлина, ни се дава образът на това как голямото мирово развитие преминава от деня на Сатурн (събота) към деня на Слънцето (неделя). След като е преминат кръговратът на сътворението на седемте планетни рунда, битието отново стига до един сатурнов ден, до една мирова събота, то отново се доближава до бащината утроба и мирова основа, в която целият живот влиза във велика почивка и трябва да премине през топлината на измътването от духа, през пречистващия огън на началото, преди пак да започне една нова седмица от еволюцията.

С подобни понятия навярно е възможно да се загатне отдалеч настроението, което е преобладавало в древния свят по отношение на Сатурн като отеческо начало на всичко съществуващо и което, особено в юдейството, е било поддържано в повтарящия се всяка седмица ден на Сатурн. Духът на една група хора може да се разпознае по деня, който тя е превърнала в свой празник. Духът на юдейството е бил сатурнов. И затова религиозното чувство на еврейския народ е било съсредоточено върху онова, което е било сатурново в света. Сатурново е не това, което става, а това, което е станало, не младото, а старото, не настоящето, а изначалното минало.

Ставащото, младото, настоящето носи в себе си жизнените сили на Слънцето. В деня на Сатурн е важно да се върнем назад, отвъд всичко живо и слънчево, да медитираме върху възрастта на света.

Това е единственият начин да разберем особения характер на строгото спазване на празниците от евреите. Съботното мълчание на евреите е нещо съвсем различно от светлото и радостно празнично настроение на неделята, особено на неделната утрин. Мълчанието на съботата е оловно тежко, мрачно гробовно мълчание, защото в него властва духът на изначалното минало, който се проявява най-ясно в мъртвия камък, квинтесенция на онова, което е станало, за разлика от онова, което става. В събота говори гробът на земята. Почитат се мъртвите, които почиват в гробовете; те са били носители на миналото. В събота хората отиват да посетят гробовете. И от онова, което властва между гробовете като съществото на мировата старост, на хората отново и отново се е предавала волята за вярно съхраняване на старото, наследеното, за търсене на свещеното в традицията на миналото и за противопоставяне на всеки прогрес като изкушение от чужди богове.

   image

Събота. Сцена пред синагогата във Фюрт (Фридрих Кампе, около 1800 г.)

В гръцко-римския свят е била формирана представата за Кронос-Сатурн, която образно изразява точно това, което живее в юдейството като интензивно настроение без образи. Кронос, синът на Уран, на всеобхватната небесна утроба (Уранос се нарича "небе" и в гръцкия Нов завет), бил изобразяван с коса, като Мрачния жътвар, защото убил баща си с коса. Но Кронос е баща на Зевс и на цялото олимпийско семейство богове, от които възниква и се ръководи по-нататъшното сътворение. Следователно Кронос-Сатурн е баща на света и едновременно с това носител на смъртта. Митологичният образ на Сатурн продължава да живее в по-късните изображения на смъртта като скелет с коса. Сатурн е мировата основа, от която произлиза всичко и към която всичко се връща, когато достигне своята старост. Същата дума се използва и днес, когато се говори за бащините сили на космоса и за смъртта. Човек усеща бащата на битието в това, което е в основата на всичко земно, усеща смъртта с оглед на факта, че всичко земно трябва да загине.

Така късането на класовете и изцеленията вече се превръщат в истинско нарушаване на съботата. Зрялата житна нива е изпълнена със сатурнови сили. Мътещата топлина, която се стеле над нея, позволява на покълването и растежа да преминат в зреене и стареене. В житния клас плявата и сламката стават сатурнови. Ставащото се превръща във вече станало. Скрити в твърдата и мъртва обвивка почиват зърната, носещи зародиши. Слънцето живее в зародиша, но Сатурн все още го държи здраво заключено в себе си - нищо от това, което се развива, не бива да се раздвижва. Оставянето на зрялото житно поле недокоснато, съзерцанието на застоя, в който преминава живото, е било един от емоционално наситените символи на еврейския сабат. 

Подобно на външното тяло на житното поле, и физическото тяло на човека е сатурново. А физическото тяло на стареца е по-сатурново от това на детето, защото то е нещо, което вече е станало и ставането в него е стигнало до застой. Болното тяло също е по-сатурново от здравото тяло. В здравото тяло жизнените сили, които водят до растеж, са силно застъпени. Етерното балансира физическото. В болното тяло преобладава сатурново-физическото. Поради тази причина болестта, както и смъртта, предизвикват трепетния ужас пред онези сили на съдбата, които живеят в това, което вече е станало. Еврейската религия цялата е изпълнена с трепетен ужас от Бога, страх от Бога в истинския смисъл на думата. В болестта и смъртта юдейството медитира върху древността на света, върху отеческата му основа. Ето защо посещението на гробовете, оставянето на болните недокоснати, трепетният страх пред неизменимостта на божествената воля на съдбата, са били важни части от символите на съботното настроение. Гледайки от своя свят, юдеите не можели да не възприемат Христос и Неговите ученици като размирници и смутители на реда.

                    

               image

"Късането на класове в събота”, рисунка към 12-та глава от Евангелието на Матей на известната илюстрована Библия, изготвена около 1670 г. в Хамбург. Илюстраторът е Матиас Шайц (ок. 1625 - ок. 1700).

В Евангелието от Йоан преживяваме конфликта относно съботата в крайно изострен вид при изцелението на болния при къпалнята Витезда. Исус му казва: "Стани, вземи одъра си и ходи. И той веднага оздравя, взе си одъра и ходеше. А тоя ден беше събота... Затова иудеите гонеха Иисуса и търсеха случай да Го убият, задето вършеше това в събота” (Йоан 5:8-16). И сега Христос говори на юдеите, оповестявайки по грандиозен начин зората на една нова мирова епоха, прехода от Сатурн към Слънцето: "Досега работеше Моят Отец, сега работя Аз!” (5:17). Преводът на Лутер “и аз също работя” 4 изтрива твърде много от категоричността, която притежава Словото на Христос. Христос изразява световноисторическия факт, че времето на Отца преминава във времето на Сина. Бог Отец е действал по сатурнов начин; юдеите са Го търсели чрез съществото Яхве. (На това място няма да обсъждаме особената връзка, която има същността на Яхве с Луната, защото то не е абсолютно необходимо за разбирането на това, което се излага тук).

Синът работи по слънчев начин, Той е въплътен в Христос Исус сред тях. Разбираемо е, че тези горди слова на Христос само засилват безпокойството на юдеите: “Но затова иудеите още повече искаха да Го убият, защото не само съботата нарушаваше, но и наричаше Бога Свой Отец, като правеше Себе Си равен Богу” (5:18). Сега Христос казва, че Синът не се бори срещу Отца, а че е изпратен от Отца и е получил от Него пълномощието за новия начин на действие. Когато неделното утро изгрее след изминалата събота, това не е насочено против съботата. Делата на съботата сега трябва да поемат своя неделен ход. “Който не почита Сина, той не почита Отца, Който Го е пратил” (5:23). Волята на Сина не е различна от тази на Отца. Само че волята на Отца е действала по бащински, сатурнов начин, преди да дойде Синът; сега волята на Отца действа по синовен, слънчев начин, защото действа чрез Сина: “Аз не търся Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил (5:30).

Евреинът усеща близостта на Отца, особено в трепетния ужас пред смъртта край каменните гробове. Христос обаче казва: "Истина, истина ви казвам: иде час, и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божий и, като чуят, ще оживеят...Недейте се чуди на това; защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божий и ще излязат: които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане” (5:25-29). Както Слънцето сменя Сатурн, така и Възкресението се изтръгва от смъртта, животът получава своето божествено съдържание и може да започне да се превръща във вечен живот, след като преди това вечността на смъртта, бащата Смърт е бил божественото за човека.

Само липсата на способност за духовно различаване, глупостта на една материалистическа епоха, е могла да доведе до това юдейската заповед за съботата, както и целият Мойсеев закон, да бъдат възприети непроменени в християнския живот. Прехвърлянето на съботната заповед от юдейския ден на Сатурн към християнския ден на Слънцето показва може би дори по-ясно от общото продължаване на еврейското настроение на закона колко силно е прилепнал старозаветният характер към досегашното християнство; колко малко е проникнало християнството до своята собствена истинска същност.

Тъй като неделята има различен дух от съботата, тя изисква и форма на освещаване, която е различна от тази на сабата.

Въпреки това един велик сабат също принадлежи към големите християнски празници. Това е Велика събота, денят между Разпети петък и Великден. Тогава атмосферата на Сатурн, на сабата, тишината на гробовете, се намесва в християнския живот: в деня, в който Христос е почивал в гроба. Старите християнски обичаи ни показват как на този ден се е практикувало едно твърде строго спазване на съботата. Църковните камбани са мълчали, в олтарите не са се отслужвали литургии, а мълчаливата събота се е спазвала също толкова строго или дори по-строго от мълчаливия петък, даже в ежедневието. Велика събота е християнският сабат, християнският ден на Сатурн. Благочестивата душа следвала Христос в царството на мъртвите, в царството на онези, които лежат в гробовете, в бащината основа на битието.

Сатурнови чувства съпътствали мисълта за слизането на Христос в ада, когато тази мисъл все още се е преживявала живо. Тогава обаче едно предчувствие за Великден вече е проблясвало в атмосферата на Велика събота, когато се виждало как Този, който можел да каже за себе си на земята: “Аз съм светлината на света”, навлиза в тъмното, топло и замислено царство на Сатурн, обиталището на мъртвите: Усещал се е пробивът на Слънцето в сатурновото царство на сенките на смъртта. Това предчувствие за Слънцето в атмосферата на Велика събота е намерило образен израз в прекрасни имагинативни предания от ранното християнство. Раннохристиянското апокрифно Евангелие от Никодим - запазено в няколко латински и гръцки версии като “Деянията на Пилат” - описва влизането на Христос в царството на мъртвите. Действието в това Евангелие от Никодим, чието основно съдържание е било драматизирано през Средновековието като великденския спектакъл от Редентин, е следното в кратки щрихи:

Вестта за Христовото Възкресение достига до Висшия съвет на юдеите. Те са объркани и се съмняват. Тогава Йосиф Ариматейски казва: "Христос не е възкръснал сам, а мнозина са възкръснали с Него от гробовете. Ще намерите двамата Симеонови синове, Левций и Карин, които погребахте преди няколко дни, отново сред живите.” - Евреите отиват при тях и ги намират живи в дома им, потопени в дълбока молитва. Задават им въпроси, но те не говорят, само молитвени слова се изтръгват от устните им.

Когато им дават плочи за писане, те записват преживяното в царството на мъртвите. Те пишат за голямата въздишка на облекчение, когато ярката светлина на Христовата слава проникнала през тъмнината, която царяла от цели епохи. Те оставят великите мъртъвци да пеят своите химни на изкуплението. Скоро след като са приключили със свидетелството на Христовото слизане в ада, двамата свидетели отново умират. Двете плочи, удивително съвпадащи, разтърсват до основи Пилат, както и Каяфа и останалите юдеи, а странният документ завършва с признанието на Каяфа пред Пилат в тайната стая на храма, че е разпънал невинен човек. 

Подобно предание може да се сметне за легенда. И наистина е така. Въпреки това то показва, че в ранното християнство празнуването на Велика събота е имало истинско духовно съдържание. Хората са преживявали живо сатурновия мрак на дълбоките гробове и царството на сенките на смъртта, а като начало на победата на Слънцето от царството на мъртвите са чували вика: "Светлината свети в тъмнината!” Когато след това настъпвало утрото на Великден, победата на слънцето била пълна. Денят на гроба свършвал, настъпвал денят на Възкресението.

Така стигаме до седмичния християнски празник. В ранното християнство денят на Христовото Възкресение се е празнувал и така е заменил сабата. Но фактът, че това е неделята, не е случаен. Великден не би могъл да бъде в друг ден освен в неделя. А Великден освещава и всяка друга неделя. В ранното християнство все още е съществувало естественото инстинктивно знание за връзката между Христос и Слънцето. Християнството все още е имало космически характер. Без възстановяването на този космически характер последната мистерия на християнската неделя никога няма да бъде напълно жива; неделята винаги ще бъде подобна на сабата, т.е. християнството ще бъде еврейско. Адвентистите и съботяните протестират срещу пренасянето на съботната заповед върху неделята. В това отношение те са прави. Те обаче грешат, когато искат да задържат еврейския сабат в противовес на неделята. Постъпвайки така, те също остават заседнали в духовността на сатурновия ден, а това е духът на юдейството, не на християнството, духът на Яхве, не на Христос. Яснота във въпроса за празника ще настъпи само от новата духовна различителна способност. Не е вярно, че днес само неделята е духовен ден. Съботата също има своята духовност и дори днес денят от седмицата, в който душата е най-близо до Бог Отец, е съботата. Но няма причина този ден да се превръща в празник. Времето на Отца се е превърнало във време на Сина. Всички християни трябва да признаят това, не само адвентистите и съботяните. 

Днес е лесно да смятаме, че проблемът за празниците е маловажен. Може и да е така, ако се имат предвид външните и още повече законодателните въпроси. Но по отношение на този конкретен проблем, ако го разглеждаме в неговия симптоматичен обхват, наистина се разкриват мирови контрасти. Така е било още в ранното християнство. Западното и източното християнство влизат за първи път в конфликт по въпросите на празниците, което по-късно води до все по- непоправимия разрив между римокатолическото и православното християнство. Източната църква искала да празнува Великден на 14-ти нисан, независимо от това в кой ден от седмицата се пада. Западната църква настоявала Великден да се празнува винаги в неделя, в първата неделя след 14-ти нисан. Към средата на II в. това различие в мненията вече се превърнало в разкол. Днес ние се чудим как е възможно християнството, особено когато все още е било под натиска на гоненията срещу християните, да се разпадне на два лагера заради такава дреболия. Това е въпрос, подобен на този, който разделил лютерани и цвинглианци заради догматичната тънкост дали при празнуването на Господнята вечеря да се каже “това е” или “това означава”. Мистериите на трансубстанциацията и на неделята като ден на Възкресението са централни християнски въпроси. Само като признае централното им значение, християнството може най- накрая да се отърси от старозаветната черупка, в която все още е заклещено. Едно наистина свободно от Сатурн християнство ще възвърне космическата си широта, като превърне духа на Слънцето в свое сърце. Правилно разбраната християнска неделя оповестява седмица след седмица връзката между Христос и Слънцето, за която например миланският епископ Амвросий говори още в края на IV в. в своите предговори за шестдневния труд: “Слушай Този, който казва: "Да има светлини на небесната твърд, за да дават светлина на земята! Кой казва това? Бог го казва. И на кого другиго го казва, освен на Сина? Бог Отец казва: Да има слънце, и Синът създаде слънцето; защото така беше редно Слънцето на Духа да създаде слънцето на света” (“Шестоднев”, 4-ти ден II, 5). 

Когато юдеите протестират срещу нарушаването на съботата в житната нива, Христос казва: "Син Човеческий е господар и на съботата" (Лука 6:5). С това Той не казва, че например човекът може да се чувства свободен от обичаите, които някога сам е въвел. Смисълът на тези думи е по-скоро следният: Синът в човека е слънчев, а Слънцето е повече от Сатурн. Настъпило е времето на Сина и Слънцето и това е времето, в което възниква вътрешната свобода. Христос в човека сменя света на закона на Отца. От Яхве към Христос, от Сатурн към Слънцетo!

Бележки

1 На еврейски: сабат/шабат

2 В българската Библия: “красничав”

3 Виж “Рудолф Щайнер, “Въведение в тайната наука”.

4 В българската Библия тези думи са подобни на Лутеровите: “и Аз работя” 

Категория: История
Прочетен: 2485 Коментари: 0 Гласове: 9
Последна промяна: 31.01 11:24

Днес се навършват 100 години от смъртта на Ленин на 21.1.1924 г. и по този повод искам да споделя настоящия материал. Прочетена наскоро бележка в списанието на Томас Майер “Europдer“ за картината на Ханс Холбайн Млади "Мъртвият Христос в ковчега" стана причината да проуча един кратък, но забележителен детайл от престоя на руския революционер в Швейцария.

През 1895 г. Владимир Улянов за първи път пътува до Швейцария, за да лекува стомашните си проблеми край Цюрихското езеро. Малко след завръщането си той е арестуван за агитация и е заточен в Сибир за три години. По-късно живее в Женева, Мюнхен и Лондон, а след революцията от 1905 г. временно се завръща в Русия, но през 1908 г. отново е в Женева, после в Париж. Началото на Първата световна война го сварва в Австро-Унгария, в Галиция, но след това Ленин отново заминава за Швейцария.

Именно в този период - през зимата на 1915 г. той отива в Базел. (Виж https://blog.staatsarchiv-bs.ch/vom-suchen-und-finden-lenin-in-basel/). Формалният повод на посещението му е изнасянето на сказка за революцията пред руски емигранти. Пред тях той говори за планираната революция и за необходимостта от свалянето на царизма в Русия. След речта му, която произнесъл пред трийсетина руски емигранти, но не произвел особено впечатление върху тях, Ленин се осведомил как да стигне до градската галерия, защото непременно искал да види картината на Ханс Холбайн Млади “Мъртвият Христос в ковчега”. 

               image

               Ханс Холбайн Млади, "Мъртвият Христос в ковчега", 1521 ?1522 г.

По собствените му думи той бил дошъл в Базел най-вече за да види тази картина, а не заради сказката. Ленин преседял пред картината дълго време. Няма информация от свидетели какво въздействие е имала картината на Холбайн върху него. Вероятно съзерцанието на реалистичния образ на мъртвото тяло на Исус е оказало такова силно влияние върху Ленин, че това е бил последният аргумент, с който той е отхвърлил всякаква мисъл за възможно Христово Възкресение и който го е убедил, че християнството почива на “лъжата” за възкръсналия Бог. Много преди посещението на галерията в Базел Ленин вече е бил стигнал до идеята да се бори срещу религията, която Карл Марлс нарича още през 1843 г. “опиум за народа”. В статията си “Социализъм и религия” от 1905 г. г. Ленин пише: “… ние основахме нашата организация, Руската социалдемократическа работническа партия, именно за такава борба срещу всяко религиозно оглупяване на работниците. За нас идеологическата борба не е частно дело, а дело на цялата партия, на целия пролетариат.”

Ирония на съдбата е, че в същия град, в който Ленин е съзерцавал картината на мъртвия Исус, няколко години по-рано, през септември 1909г. в лекциите си върху Евангелието от Лука (СС 114) Рудолф Щайнер за първи път разкрива тайната на двете момчета Исус, която хвърля съществена светлина върху загадката на мъртвото тяло. Но Ленин се движи в съвсем друг коловоз и не стига до сведенията на своя съвременник Щайнер, изнесени от свръхсетивното изследване на духовните светове.

50 години преди Ленин картината на Ханс Холбайн Млади е била съзерцавана от друг известен руснак и той може да ни помогне да разберем впечатлението, което изобразеното тяло е предизвикало у Ленин. Фьодор Достоевски вижда същата картина през 1867 г. в Базел и жена му Ана Достоевская разказва, че тя “страшно поразила мъжа й: “Той ми каза тогава, че “можеш да загубиш вярата си, като гледаш тази картина”. По-късно Фьодор Михайлович си спомняше много пъти в живота за потресаващото впечатление, което му бе направила картината“. (Из бележките под линия на романа “Идиот”).  

В “Идиот” Достоевски пише за впечатлението от копие на картината върху неговия героят:

 “Тази картина! - извика изведнъж князът под впечатлението на внезапна мисъл. - Тази картина! Но знаеш ли, че гледайки я, един вярващ може да загуби вярата си!” - Да, загубва я - неочаквано потвърди Рогожин… Макар че бе лишена от всякаква художествена стойност, тя ме хвърли в някаква особена тревога.

Тя представляваше Христос в момента на снемането му от кръста. Ако се не лъжа, художниците имат навика да изобразяват Христос или на кръста, или след снемането му от кръста, и то винаги с необикновено хубаво лице; те гледат да запазят тази хубост дори при най-страшните му мъки. А в картината на Рогожин няма и помен от тази хубост; даден ни е истински труп на човек, понесъл безкрайни мъки още преди разпъването — рани, изтезания, бой от стражата, бой от народа, когато е носил кръста и е паднал под неговата тежест, и най-после мъките, които е изтърпял на кръста в продължение на шест часа (поне според моята сметка)… Но странното е, че когато гледаш този труп на измъчен човек, поражда се един особен и интересен въпрос: ако точно такъв труп (а той непременно е трябвало да бъде точно такъв) са видели всичките му ученици, главните му бъдещи апостоли, жените, които са ходили подир него и са стояли пред кръста, всички, които са вярвали в него и са го боготворили — как са могли те да повярват при тази гледка, че тоя мъченик ще възкръсне?”

Друга ирония на съдбата е, че тялото на Ленин след смъртта му е балсамирано и до днес си стои в мавзолея на Червения площад. При това балсамирането му първоначално е трябвало да бъде само временно, докато масите се простят с него. Защото въпреки мразовитите дни на януари 1924г. от цялата страна в Москва се стичали хора да видят за последен път вожда. Не е било желано тялото да се превръща в обект на поклонение като един вид мощи. Чак после, след като главният балсаматор успял да изнамери метод за дълготрайно съхраняване на мъртвото тяло, партийното ръководство на страната взело решението за постоянно излагане. Самият Ленин е отхвърлял създаването на идоли като поредната религия, която почива на поклонение пред божество. Леонид Красин и Луначарски са хората, които придвижват идеята за балсамирането и отговарят за строежа на мавзолея. Така преживяването пред картината в Базел на мъртвото Исусово тяло, подвластно на природните закони, намира странен завършек с превръщането на трупа на Ленин в “безсмъртно” ариманизирано тяло, изкуствено поддържано и предпазване от естественото разлагане с достиженията на материалистическата наука. 

     image

Балсамираното тяло на Ленин (доста мухлясало по време на Втората световна война и затова не съвсем запазено в първоначалния си вид) 


Колкото и да са се борили против християнството обаче, съветските “другари” нямали ни
що против да се възползват от почитането на икони и мощи на светци в Православната църква, за да прикрепят и вожда Ленин с неговото “нетленно” тяло към този обичайПо този начин са били атакувани сърцето и чувствата на руския народ, като към вярата и почитанието към светците е бил “закламерен” и Ленин. 

За култа към Ленин и окултната намеса на черни ложи в поддържането му допринася и Елена Рьорих с нейните писани под диктовка уж на източни махатми, а всъщност на тъмни духове, томове, най-вече третия том от поредицата “Листа от градината на Мория” - "Община”. Там “махатмите” говорят възторжено за “махатмата Ленин”, напр: 

"Може да се зададе въпросът: "Какви са качествата на Учителя, които трябва да се оценяват?" Вие вече сте наясно с качеството на действието и може би вече разпознавате нови подходи към действието. Човек трябва да предпочита този Учител, който поема по нови пътища. В това отношение хората от Северната страна [Русия] имат отличен пример - техният Учител Ленин е знаел стойността на новите пътища. Всяка негова дума в проповедта, всяка негова постъпка носеха печата на незабравимата новост. Тази отличителност създаваше призивна сила. Не подражател, не тълкувател, а мощен каменоделец на нови руди. 

Като съвременник на Ленин и Руската революция Рудолф Щайнер е бил наясно, че тя е социалистически експеримент на англосаксонските ложи и многократно е разкривал истинската същност на нейните водачи: 

Хора като Ленин и Троцки би трябвало вече да могат да бъдат преценявани от нашите съвременници, би трябвало да могат да бъдат преценявани по такъв начин, че да се виждат в тях най-големите, най-силните врагове на истинското духовно развитие на човечеството, каквито не е имало дори по времето на римския цезаризъм, който винаги е бил описван като толкова отвратителен, нито по времето на така прословутите ренесансови герои. Борджиите например са истински сирачета пред лицето на историческите събития по отношение на борбата с духовното в сравнение с това, което живее в такива хора като Ленин и Троцки. Това са неща, които със сигурност убягват от вниманието на хората днес, но понякога е необходимо да се обръща внимание на такива неща. (CC 181, лекция от 9.7.1918г.) …

Болшевизмът във формата, в която се е появил, може би ще има само кратко съществуване, но с това, което се крие зад него, цялото човечество ще си има работа много дълго време" (пак там, лекция от 30.7.1918 г.). 

Колко актуални са тези думи и днес, човечеството изпитва в последните години непрекъснато и предстои да изпитва и в следващите години.

 

Категория: История
Прочетен: 2646 Коментари: 0 Гласове: 13
Последна промяна: 21.01 19:03
Сергей Прокофиев – образ, който пазя в огърлицата от скъпи спомени

(Спомен на Емилия Маринова за общуването й със Сергей Прокофиев)


В навечерието на 70-годишнината от рождението на бележития руски антропософ Сергей Олегович Прокофиев, бих искала да щрихирам своите спомени така, както ще остане завинаги тази забележителна личност в моето съзнание.

През пролетта на 2007 г., пътувайки за Пиренеите във Франция, аз направих отбивка в гр. Дорнах, Швейцария, срещайки се с най-светлите членове на Управителния Съвет по това време – д-р Вирджиния Сийз (1) и Сергей О. Прокофиев. В този ден аз не ходех по земята, а летях и в него ден аз разбрах, че Дорнах ще стане част от моята съдба – отправих молба за обучение и бях приета да постъпя като студентка в Свободния Университет за Духовна Наука, когото всички знаем като Гьотеанума.

Първоначалното събеседване с д-р Сийз бе топло и сърдечно. Светлина извираше от ясносините й очи, а лъчите от там проникваха всяка частица на тялото ми, сякаш бях една отворена книга за нея, от която тя четеше. Това бе моята бъдеща учителка, която носеше в душата си жива духовността и Антропософията така, както бе завещана от Рудолф Щайнер. В края на нашето събеседване в кабинета на Вирджиния Сийз, боядисан в розов цвят и украсен с впечатляващата колекция от минерали и кристали – наследство от Манфред Шмид Брабант, (приживе като Председател на УС на АО, подписал членството ми в АО в Дорнах), аз попитах простичко и директно Вирджиния Сийз: „Госпожо Сийз, как бих могла да се срещна днес със Сергей Прокофиев, защото на следващия ден потеглям за Франция?“. Без да се замисля, тя ми отговори: “Заповядай  в 17.00 часа, в моя клас, чиито занятия ще води Сергей.“ Аз едва не подскочих от стола си от радост. Сбогувах се с Вирджиния и започнах да отброявам часовете до посещението ми на класа й. Дойде уреченият час. За да вляза в сградата, където се помещаваше класът, минах с благоговение покрай мястото с  урната на Рудолф Щайнер. От прозорците на сградата се виждаше малкото хълмче с урната. Класът бе подреден в кръг, в който седнах и аз. Казах на Сергей и на студентите, че съм по покана на Вирджиния Сийз да присъствам днес в класа. Очите ми не се откъсваха от високия преподавател, който имах чувството, че живееше в няколко свята едновременно. Той ме помоли да се представя. Аз се представих с малкото си име. Прокофиев обаче настойчиво ме погледна и ме помоли да произнеса цялото си име, като визираше трите ми имена. Произнесох бавно и отчетливо и забелязах как силно концентриран той слушаше всеки звук. В стаята бе толкова тихо! Студентите също слушаха с интерес. Сергей остана леко замислен, чувайки името ми, след което леко се усмихна и ми благодари. Когато занятието приключи, аз изтичах след него и го помолих да ми отдели няколко минути за разговор. Предисторията е, че по време на визитата му в София, аз задочно (2) му бях подарила снимка на уникална икона на Арх. Михаил, заедно с книга, тъй като нямах възможност да пътувам до София за тази среща. Попитах го дали е получил иконата. Той много се изненада, че е била от мен и благодари сърдечно. Каза, че е бил впечатлен от иконата, след което художникът у него взе думата и започна да говори бързо за иконографските особености на изображението на Арх. Михаил. Така естествено разговорът ни премина за Арх. Михаил, което пък ни пренесе към темата за самия Архай – Арх. Михаил. На съвършено правилен руски език аз му цитирах думите на Учителя за Второто Пришествие на Арх. Михаил на Земята. Лицето на Сергей Прокофиев се оживи и светна. Пред мен стоеше съвсем различен човек от този, когото видях в класната стая. Този разговор премина в друго измерение. Накрая с блага усмивка той ме поздрави за решението да стана студентка в Гьотеанума.  Целият ден премина по магичен начин, защото видях Червения прозорец, правен от Щайнер, бях в ателието на Щайнер, където са били и последните му дни, разгледах цялата сграда с местен водач, изпратен „отгоре“ и сама открих мястото, където Щайнер е поставил „Основополагащия камък“, или „Крайъгълния камък на Новите Мистерии“. Тази година се навършиха 100 години от това историческо Коледно събрание. Това бе любимата тема на Сергей Прокофиев, по която той можеше да говори ден и нощ! 

Дойде есента. Аз пристигнах в Дорнах, но вече като студентка. Сергей Прокофиев бе един от моите преподаватели. В края на часовете имаше моменти, в които ние питахме, а той отговаряше. Това бяха уникални моменти, защото той без да се замисляше цитираше съответния том на Събраните съчинения на Рудолф Щайнер, от който вадеше цитата си или обяснението си. Един от моите въпроси бе за материала, от който Щайнер бе направил Камъка. Прокофиев даде подробно обяснение. Като човек той бе изключително внимателен. В моите очи Сергей Олегович бе голям самотник. Обичаше дългите разходки сам, ходейки пеш до Арлесхайм. Веднъж, бързайки към библиотеката, аз се носех като вихър по улицата в синьото си разкроено палтенце и синя баретка, но се изви вятър и ми отнесе шапката. Тя падна пред краката на Прокофиев. Той се наведе, взе я внимателно, тръгна към мен и ми я подаде в ръката, с типичната сдържана усмивка. Благодарих му, разменихме няколко думи, пожелах му приятна разходка и продължих по своите задачи. Когато дойдеше Коледа, в съседното Валдорфско училище наставаше празник. Правеха се сергии, както с вкусни коледни сладки, сладкиши и други вкусни неща за хапване, така и с красиви кукли от филц и други ръчноизработени изделия, с които училището се опитваше да припечели. Бе радост за очите! На някои сергии се продаваше емблематичната и невероятно вкусна тиквена супа, приготвена от тиквите, отгледани по биодинамичен способ, завещан от Щайнер. В тези дни семейство Прокофиеви излизаше на разходка и Сергей с удоволствие си купуваше гореща купичка тиквена супа, която бавно и с невероятно наслаждение отпиваше. Смея да кажа, че и за мен това бе най-вкусната тиквена супа, която съм опитвала в живота си!

Живи за мен са спомените по време на т.н. конгреси в Гьотеанума, през които бяха канени различни лектори и се слушаха класически концерти. Задължително участие в тези дни имаше Прокофиев. Лекциите му бяха спиращи дъха и много интересни, а Голямата зала се пръскаше по шевовете. Сред преобладаващата част на неговите почитателки бяха възрастните дами от района на Базел, но и от Швейцария, които си носеха стария антропософски дух. Понякога залата лилавееше от тяхното облекло. Лилавият цвят, както и косите им, събрани на кокове, строгото облекло – всичко това бе толкова сходно с времето, когато Щайнер е бил жив! Прокофиев е казвал винаги важни неща! Говореше на правилен книжовен немски. Обичаше да дава пример с думи от руския език. И аз много харесвах тези примери, защото те не могат да се прочетат никъде!  Един от тях ще цитирам тук по спомен: той произнесе на руски думата „крестьянин“ (селянин, земеделец) и й направи дисекция. Обърна внимание на това, че коренът й идва от „кръст“; че така са наречени в Русия хората, които работят земята; че това има връзка с Кръста от Голгота и Мистерията, когато Христос става аура на Земята. Работейки със земята, християните влизат във връзка със самия Христос!  Един друг интересен факт бе, че Сергей Прокофиев (внук) организира в Гьотеанума събитие, посветено на Сергей Прокофиев (дядо) със специално подбрана авторска музика на бележития композитор. Честта да изнесе този концерт имаше талантливият българин Христо Казаков, който бе корепетитор на евритмистите. Помня, че преди Хр. Казаков да поеме отговорността за този голям концерт, Серей Олегович го бе погледнал с изпитателна усмивка и с единствен въпрос: "Ще се справиш ли?" Прокофиев осъзнаваше, че славянската душа на Христо Казаков можеше да почувства и предаде музиката, писана от славянин! Сергей Прокофиев  носеше една широка и необятна душа, точно както и неговата Русия, за която той лелееше до последния си дъх! Пристигайки в Дорнах, той се е сблъскал с много отпор, ревност,  завист и неразбиране от неговите колеги. Неговата неизчерпаема духовност сякаш бе заплаха за тях!  Много вода трябваше да изтече, докато той бъде приет в Управителния съвет на Антропософското Общество в Дорнах. Тази борба бе от една страна катарзис за него, а от друга страна – израстване! Това обаче допринесе за неговата затвореност и малословие, което бе типично за Сергей извън лекториите! 

Бе летен ден и целият ни клас очакваше с нетърпение Прокофиев да дойде в класа. (Тук отварям скоба, че неговата съпруга Астрид водеше часовете ни по музика и пеене.) Сергей дойде, вървейки бавно и ритмично. Беше облечен спортно-елегантно, което бе рядкост за него. В ръцете си държеше черната си чанта, а на главата си имаше черна шапка с голяма периферия. Бях изненадана от тази му визия. Такова облекло не бе типично за него! Винаги е бил облечен строго в костюм, имаше вълнено елегантно графитено-черно палто и почти винаги е бил без шапка. Влизайки в стаята, Прокофиев ни поздрави приветливо, енергично махна шапката и я положи настрани, заедно с чантата си. Тази шапка моментално повлече в мен мисли… Спомних си една заръка на Учителя П. Дънов – никога да не се слага черно на главата! Притеснено погледнах към Прокофиев и си помислих: „Какво ли ще му се случи с тази черна шапка?!“. Опитах се да се концентрирам над думите му. Три-четири години по-късно научих от моя приятелка в Дорнах, че Сергей Олегович е болен, а диагнозата – страшна! 

В края на всяка учебна година нашата ръководителка Вирджиния Сийз организираше празнично събитие, на което всеки носеше нещо собственоръчно приготвено или характерно за националната кухня от на съответната страна, от която идваше . (Бяхме студенти от всички краища на земното кълбо и от всички раси!) Едно от тези събирания тя организира в нейната къща, а нейни съседи и поканени на това събитие бяха сем. Прокофиеви. Покрай суетата с дегустацията той се радваше много, когато успявахме да разменим нещо на руски език, звучащо непонятно сред английската глъч на колегите. В една от ваканциите аз изпратих на г-н Прокофиев около 10 печатни страници с преводен текст от български на руски, както и много дълго писмо, в което написах за духовната Мисия на българите. На последното събиране той ме погледна и заяви, че трябва да поговорим за писмото. Усмихваше се, искаше да каже нещо повече, но обстановката не бе подходяща за сериозни и дълбоки дискусии на духовна тематика, затова се ограничи само с това, че трябва да поговорим. За съжаление, поради ред  обстоятелства, не се появи такава възможност и с голяма тъга научих за кончината му преди 10 години. 

Със Сергей Прокофиев разговарям понякога и сега в мислите. Знам, че след минаването му през Прага, много неща в Духовния свят са кристализирали за него в нова духовна светлина. Убедена съм, че е съгласен с всичко, което мисълта ми е отправяла към него, а то бе най-вече свързано с бъдещата Мисия на Славянството, останала неразбрана от мнозина в този живот!

При последното ми ходене в Гьотеанума аз се изкачих на стъпалата под огромното Червено стъкло, приседнах на едно от тях и заплаках тихо така, както се плаче за покойник …

Сега в Гьотеанума вече не е същото – много неща се промениха! Дори интериора! За мен Свободният Университет и Управителният Съвет на Антропософското Общество в света имаше две колони, които крепяха духовността там: това бяха Вирджиния Сийз и Сергей Прокофиев. Вирджиния се пенсионира, а Сергей напусна земния живот! 

Мир и Светлина на душата му!

                               image

„И това е живот вечен да познаем Тебе, Единнаго, Истиннаго Бога и Христа, Когото Си изпратил.“ 

Амин

А съвременните антропософи бих призовала: „Не слагайте черни шапки!“. 

  

15.01.2024

Автор: Е. Маринова

Бележки

1 Dr. Virginia Sease
2 Книгата с иконата бе предадена лично на Сергей Прокофиев от Димитър Мангуров, за което ще съм винаги благодарна.


 

Категория: История
Прочетен: 2560 Коментари: 0 Гласове: 10
Последна промяна: 16.01 14:49
Утре се навършват 70 години от раждането на един от най-видните съвременни антропософи – Сергей Олегович Прокофиев (16.1.1954 -26.7.2014). По този повод предлагам два материала. Първият е биографичен очерк с акцент върху първата (руска) половина на живота му. Той стъпва на надгробното слово на неговия приятел проф. д-р Петер Селг, а също и на спомените на свещеника от Християнската общност Дитер Хорнеман. Вторият материал съдържа личните спомени и впечатления на една негова българска ученичка от общуването й със Сергей Прокофиев, случило се по време на втората половина от живота му, прекарана сред германството.

                   image

Сергей Олегович Прокофиев се ражда трудно в мразовитото утро на 16-ти януари 1954г. в Москва. В този си живот той избира да се въплъти в едно от най-известните семейства в СССР, в което има музиканти, художници и поети. Дядо му по бащина линия е прочутият композитор Сергей Прокофиев, а баба му е първата жена на композитора, оперната певица Каролина Кодина, която има испанска (каталунска), руска и полска кръв. Дядо му по майчина линия е Леонид Фейнберг - известен руски художник, поет и изкуствовед (бабата по майчина линия е починала много рано). Леонид Фейнберг е от еврейски произход, но е покръстен християнин. Неговият брат Самуил Файнберг е известен пианист и педагог, професор по пиано в Московската държавна консерватория. Сергей Олегович Прокофиев е син на художника Олег Прокофиев и София Прокофиева, по баща Фейнберг, която също е художничка, авторка на детски приказки и поетеса. 

Това е семейството, в което Сергей Прокофиев израства – високообразовано, посветило се на изкуството и част от културния елит на страната. През 1948г. бабата на Прокофиев, оперната певица Каролина (Лина) Прокофиева, е обвинена в контакти със западни посолства и прекарва 8 години в сталинистки лагер (1948 -1956 г.). Преди лагера тя изпитва нечовешките мъчения на разпитите в милицията. Разказите от първа ръка, които Прокофиев е чул, ще му помогнат по-късно да осъзнае същността на сталинисткия режим като част от злото, инспирирано от Сорат и неговите демони, които стоят зад националсоциализма и болшевизма и се противопоставят на етерното пришествие на Христос, започнало през ХХ век.

     


         image

Семейството на дядото - композитора Сергей Прокофиев със синовете Святослав и Олег и първата жена Каролина Кодина (Лина Прокофиева).

В ранното детство Сергей се чувства самотен и не говори за усещанията, които има за духовния свят. По-късно той ще сподели, че е бил силно впечатлен от историята за Парцифал, която дядо му Леонид му прочита от либретото на едноименната Вагнерова опера. Кармичната му връзка с мистериите на Свещения Грал проблясва още в ранна детска възраст.

Дядо му Леонид е бил приятел с известния руски поет, художник и преводач Максимилиан Волошин, Марина Цветаева и други хора на на изкуството. Максимилиан Волошин няколко години е бил сред слушателите на Рудолф Щайнер и е участвал като доброволец в строежа на първия Гьотеанум. Волошин е притежавал вила в Коктебел, Крим (сега превърната в негов музей), където Леонид Фейнберг често гостувал.

               image

Пред вилата в Коктебел през 1913г., вляво прав е Леонид Фейнберг, жената с кучето е Марина Цветаева, а Максимилиан Волошин е мъжът с буйната коса и брада.

Именно домът на Волошин, където Сергей Олегович Прокофиев е гостувал няколко поредни години от 14-годишната си възраст по време на ваканциите, става мястото, където той се среща с антропософията. Там той открива огромната библиотека на Волошин и в нея книгите на Рудолф Щайнер. Вдовицата на Волошин Мария Степановна се отнася грижовно с юношата Сергей и му разрешава да чете на спокойствие книги от библиотеката.

                           image

Мария Волошина и Сергей Прокофиев на терасата в Коктебел през януари 1972г.

Той се заема да ги чете в уединение, започвайки с "Как се постигат познания за висшите светове". Тази книга се превръща за него в пътеводител по вътрешния път, който той следва с пълна последователност, въпреки че не говори за него. В дома на Волошин той прочита и друга книга на Щайнер - “Въведение в тайната наука” на френски. Там той се среща с медитацията на розата и кръстакоято го разтърсва дълбококакто и с Христос като същество в средата на космическата и човешката еволюция. 

По-късно Сергей ще сподели: “Всичко, за което Рудолф Щайнер говори тук, вече ми беше известно, но дотогава не можех да го изразя в мисли. Това, което живееше в душата ми като общо, неопределено усещане, сега беше проникнато от съзнателна яснота на мисълта." 

Стихове, писани под инспирация отгоре

Сергей Прокофиев е имал богат вътрешен живот, който е бил почти напълно скрит за хората от близкото му обкръжение по онова време и интензивно юношество на духовно търсене, включващо много мистични преживявания. В годините между 1971 и 1973 г. той пише необикновена поезия за пътя от мрака към светлината, за духовни битки и апокалиптични събития, като прави това с дълбока честност и драматична вътрешна сила. "Бях събуждан през нощта от мощно вдъхновение, сякаш от самите стихове. Втурвах се към бюрото си, за да уловя бързо поетичните думи и образи - често записвах на хартия стихотворение, което се бе появило напълно оформено в мен - понякога и повече от едно; сякаш те самите се стремяха и изливаха към листа.” Тези стихотворения са останали скрити в един шкаф в дома на родителите му в Москва - той не ги е показвал на никого, когато са били написани - докато не ги открива отново при едно посещение по време на болестта си. Той решава да ги публикува и те излизат в сборник със заглавие "Мистичният огън на душата. Ранни стихотворения” през 2013 г.

След като се запознава с антропософията, Сергей, който преди това обича да рисува - подобно на баща си - категорично отказва да се занимава с живопис, въпреки че като студент следва тази специалност. Той решава да посвети живота си на духовната наука. Това решение води до по-късното преселване на Запад и работата на Прокофиев в Дорнах, Швейцария във втората половина на живота му, прекарана сред германството. 

Неговият приятел Петер Селг споделя: “Веднъж Сергей Прокофиев ми разказа колко тъжен е бил, когато на деветнадесетгодишна възраст поетичното вдъхновение, което го е съпътствало толкова дълго време, внезапно престанало. Той бил разстроен. Гласът на стиховете замлъкнал, макар че за кратко се опитал да продължи да пише. Тогава, около времето на първия си лунен възел, той решава от най-дълбоките дълбини на душата си не само да прочете трудовете на Рудолф Щайнер, но и да избере антропософията като основна задача на своя живот и съдба. С това биографията му се променя: "Едва когато решението беше взето и аз преживях с пълна сила, че животът ми е получил нов смисъл и цел, бях изведен от първоначалното си самотно състояние под ръководството на съдбата - правех първите стъпки, за да служа съзнателно на онези идеали, които преди това живееха под повърхността на душата ми и които сега се превърнаха за мен в напълно осъзната реалност благодарение на духовната наука."

Намиране смисъла на живота

През една безсънна нощ малко преди края на 21-вата си година той изучава лекциите за кармата на Щайнер., изнесени в Арнхайм през юли 1924 г. - и те го завладяват на всяко ниво на съществото му. "Сега вече познавах духовното същество, на което винаги служа и на което исках да посветя цялото си съществуване - “лика на Христос” Михаил, вдъхновителя на съвременната духовна наука." В Арнхайм Рудолф Щайнер е разказал и за замислената кулминация на антропософията в края на ХХ век, за "съюза" с добрите духовни сили, сключен чрез Коледната конференция 1923/24 г., и за собствения си завет с духовния свят. В духа на лекциите в Арнхайм Сергей Прокофиев засилва решението си за антропософията, така че тя се превръща във вътрешно "обещание" ("първото съзнателно тържествено обещание в живота ми") и той се заема с антропософията с повишена решителност. Бързо му става ясно, че тя не е просто натрупване на идеи и гледни точки, а е същество от свръхсетивния свят - това "живо същество", за което Рудолф Щайнер казва през 1923 г., че "се движи невидимо сред нас" и че ние на свой ред трябва да му откликнем с чувство на "отговорност".

На Великден 1976 г. Сергей Прокофиев за първи път участва в антропософска работа като част от малка нелегална група в Москва, която чете Медитацията на основополагащия камък на немски и руски език. Той никога преди това не е чувал тази медитация и не е владеел немски. Въпреки това, докато слушал текста, се случило нещо, което много по-късно той нарича "истинско чудо" в живота си, "което може да се сравни само със събуждане от дълбок сън". "В звученето на немските думи на Медитацията за основополагащия камък пред мен се отвори един напълно нов свят на духовност. Езикът, който чувах, беше богат и "изпълнен с дух" като възвишените мисли, които предаваше. Езикът и съдържанието за първи път се разкриха пред мен в своето неразривно единство.

От друга страна, в Москва в средата на 70-те години на ХХ век той се сблъсква и със земната сенчеста страна на Антропософското общество или е доведен до нея от ръката на съдбата. Той прочита думите на Мари Щайнер-фон Сиверс (в предговора й към сборника за Коледната конференция) за дълбоката "трагедия" на Обществото, за това "какво означаваше д-р Щайнер да поеме върху себе си нашата карма". "Вероятно бяхме призовани, но не и избрани." Скоро след това той попада на текста на писмото от 1935 г. срещу Ита Вегман и нейните приятели. Разболява се физически от прочетеното там. Болестта продължава само няколко дни, но е интензивна - и по-късно (в контекста на кармата на Обществото) той я разбира като предшественик или "зародиш" на фаталната си болест, от която угасва на 26.7.2014 г. 

Новите мистерии 

В четири лекции в края на 1979 г. - сто години след началото на епохата на Михаил и три години след като за пръв път чува Медитацията на основополагащия камък на немски език - той представя подробните резултати от изследванията си в Москва и говори за езотеричното значение на Коледната конференция и основаването на Школата за духовна наука. За него конференцията не е просто "мистичен факт" на Антропософското общество; тя е началото на Михаиловите мистерии на езотеричното християнство и от нейното бъдеще ще зависи всичко - в Обществото и извън него. За писмената версия той решава също така да разгледа хода на живота на Рудолф Щайнер от гледна точка на случилото се на конференцията. Той подхожда към Коледната конференция като към връхната точка на живота на Рудолф Щайнер в християнските мистерии - и като към най-значимото духовно събитие на 20-и век на "физически план". 

Вътрешна близост с Рудолф Щайнер

През 1982 г. това произведение се появява в Щутгарт като книга благодарение на акуратния превод на Урсула Пройс (с която Сергей Прокофиев поддържа близки отношения до смъртта си и след нея), В предговора той пише, че книгата е публикувана със "съзнанието за неотложните задачи", които "ще стоят пред Антропософското общество и всеки отделен антропософ" с наближаването на края на века. По-късно той разказва за духовното присъствие, душевната подкрепа и вътрешната близост на Рудолф Щайнер като окултен учител и по-стар приятел, присъствие, което той истински и интензивно усеща при работата си върху Коледната конференция.

Сега той също така се чувства още по-силно свързан със съдбата и на Антропософското общество: "Да основем съвременна Михаилова общност на земята, която да призове нашия век да се превърне в ново братство на рицари и пазители на Светия Грал - това ми се струваше основната задача на Антропософското общество на езотерично ниво."

Шестата културна епоха 

През 1981г. Прокофиев успява за първи път да посети Гьотеанума в Дорнах След като се премества на Запад, Сергей Прокофиев насочва духовната си работа и издаваните в резултат на нея публикации към ключови въпроси за Централна и Източна Европа. На 33-годишна възраст той завършва голямата си книга за Новалис, с когото се чувства най-близък. За него Новалис е ориентиран към бъдещето предвестник на приближаващата шеста културна епоха на Йоановото християнство, която ще се развие сред славяните

                         image

Февруари 1982г. Свещеникът от Християнската общност Дитер Хорнеман (тук сниман до Прокофиев в неговото московско жилище) бракосъчетава Сергей Прокофиев и Астрид Зойферт на церемония в Единбург.

С тези книги Сергей Прокофиев се обръща главно към членовете на Антропософското общество; той иска да им помогне, като създаде задълбочено и широко разбиране за бъдещото сътрудничество между Централна и Източна Европа. Спред думите му той бил шокиран, когато видял как напредва "американизацията" на Германия, колко малко се познава богатата немска литература и култура (дори сред антропософите) и колко малко се знае за духовната Русия. 

Ръководната роля в Дорнах

През 2001 г. Сергей Прокофиев е поканен да се присъедини към ръководството на Гьотеанума. В лични разговори, обръщайки се назад към живота си, той многократно изразява мнението, че е трябвало да бъде призован най-късно до 1994 г., за да може да работи интензивно в Дорнах за "изплащането на дълга" към Рудолф Щайнер и за кулминацията на антропософията. Още преди назначаването си той разглежда така наречения "въпрос за устава" - който по време на годишното общо събрание през 2000 г. определя като "ариманична съблазън" - и много други събития оттогава насам като умишлени опити за отклоняване на вниманието от основните задачи на Гьотеанума и Школата за духовна наука. Пристига в Дорнах с готовия си ръкопис на "Хората нека го чуят!" и "Мистерията на Коледната конференция" (най-обемният труд в кариерата му). 

През следващите дванадесет години Сергей Прокофиев не само изнася важни лекции в Гьотеанума и на почти всички континенти, но и публикува за кратко време поредица от задълбочени трудове, сред които е обширният труд за Медитацията на основополагащия камък като "ключ към новите християнски мистерии", както и монографии, посветени на христологията, които се задълбочават и детайлизират с всяка следваща книга.

Петер Селг споделя: В разговор с него Сергей Прокофиев каза, че е важно човек да пренесе собствената си духовно проникната житейска история в духовния свят и да облекчи йерархиите от тази работа след смъртта. Не знаем как всъщност е бил приет там. В последния разговор малко преди смъртта си той ми каза, че има какво да каже на духовния свят и на Рудолф Щайнер, особено за поведението на антропософията на земята. Но добави, че е много щастлив, че е имал възможността да служи на антропософията през този живот.”

 

Категория: История
Прочетен: 2677 Коментари: 0 Гласове: 8
Последна промяна: 16.01 11:35
Това е още един чудесен разказ от сляпата писателка Урсула Буркхард, която вече беше представена в блога (https://anthroposophie.blog.bg/history/2023/07/25/za-mashinnite-syshtestva-razkaz-na-sliapata-pisatelka-ursula.1876837 )

Публикуваната по-долу “Приказка за възрастни” ни припомня, че мислите и изречените думи създават астрални същества, които започват да живеят свой собствен живот и от нас зависи дали те ще са сиви, прашни и тъмни или сияйни, цветни и светли същества.

Името ми е Мърморко 

Приказка за възрастни 

“Имало едно време... но къде се е случило ? Е, по-лесно би било да кажа къде не се е случило.” - Така започват много руски приказки и с тези думи се внушава идеята, че се разказва за събитие, което е извън времето, за нещо, което може да се случи навсякъде и по всяко време и е описано само в рамките на конкретната история като еднократно събитие. То се е случило някога, случва се сега и ще се случва отново и отново, докато хората са на път и търсят себе си. 

Историята за Мърморко също разказва за хора, които са на път, или по-скоро за тяхното тръгване към нещо ново, за първата стъпка, с която започва всяко пътуване, дори най-дългото и трудното. 

Приказката се разиграва в един град на първия и втория етаж на голям блок. Ето защо хората, които са специалисти по приказките, казват, че това не е приказка. Приказките се случват в гора или в замък, но не и в голям блок в града.

Имало едно време ... но къде се е случило ? Е, по-лесно би било да кажа къде не се е случило. Случи се на първия и втория етаж на голям блок. На първия етаж тъкмо пиеха кафе и ядяха сладкиш, а на втория етаж имаше съпружеска кавга. "Чуваш ли ги сега?" - каза домакинята на първия етаж на приятелката си - "Чуваш ли? Разбирам всяка дума, когато тези от втория етаж си крещят, особено през нощта." "Млъкни - изсъска приятелката, - като говориш, нищо не чувам". И докато слушаше внимателно, без да изпуска нито една дума, домакинята тайно облизваше малко крем от показалеца си.

На втория етаж прогърмя мъжки глас: "Нямам никакво намерение, сама си чисти, докато сметнеш, че едостатъчно чисто. Аз ще се обеся на тавана, за да не ти преча". "Сама си чисти, сама си чисти" - изимитира го един висок, писклив глас. "Все аз, щом има мръсна работа. Дори и вкъщи бях просто слугиня на братята си. А на нас, момичетата, не ни беше позволено..." Вратата на апартамента се отвори и захлопна. Със силен трясък тя прекъсна набъбващия поток от обвинения. После се чу асансьор, входната врата се затръшна и двигателят на колата изръмжа, обявявайки, че сега собственикът ѝ ще изисква от него максималното, за да се възстанови отново от настроенията на жена си.

Някой ридаеше на втория етаж. След това прахосмукачката заглуши плача, сякаш за да каже, че тя също има двигател и в крайна сметка също е някой. Но скоро и тя замлъкна. Нещо падна и след това на втория етаж настъпи тишина.

На първия етаж продължиха да се хранят и да се възмущават, че в лошо построената сграда се чува всичко. Чудеха се дали онзи на втория етаж си има любовница и сега отива при нея. Във всеки случай беше ясно, че жена му е феминистка, еманципатка. Всичко се обсъждаше тихо - в крайна сметка не беше предназначено за горния етаж. За щастие сладкишът и сметаната в устата правеха говора неясен. Дори и без предпазните мерки на първия етаж жената на втория нямаше да чуе и разбере нищо. Защото тялото ѝ лежеше до отворената врата на шкафа. На челото ѝ се бе образувал голям син белег. Той можеше да се превърне в рог или може би в око. Но съзнанието на жената за кратко се намираше в един друг свят, на странно място. Тя усети, че се е озовала в тъмна стая, пълна със стари, прашни кутии: кутии по рафтовете на стените, кутии на пода, високи купчини кутии, кутии, които дори висяха от тавана. "Само да не падне нещо върху мен, трябва да се пазя" - промълви жената. "Що за магазин за боклуци е това?" От ъгъла, иззад кулата от кашони, излезе някой: сив и прашен като кашоните, слаб като вретено, но с широки, висящи дрехи. Съществото изглеждаше призрачно. Неволно на жената й се стори като прилеп. Фактът, че съществото се приближи до нея, беше неприятен. Но то се държеше приятелски, поклони се учтиво и прошепна: "Казвам се Мърморко. Какво ще желаете?" "Това магазин за боклуци ли е?" - попита отново жената. "Място за съкровища", прошепна благоговейно Мърморко. "Значи музей?" - попита жената. “Това е мястото на вашите спомени, госпожо", прошепна Мърморко. Радвам се, че най-сетне Ви приветствам тук. Вие ми дадохте живот и сте неизчерпаемият източник на моето все по-нарастващо богатство." 

Жената не можа да разбере това. Изморена, тя искаше да седне на един кашон, който стоеше до вратата и не беше толкова прашен, колкото останалите. "Бъдете внимателна” - обади се Мърморко. Беше толкова развълнуван, че забрави да шепне. "Това съкровище току-що пристигна. Вижте, написано е: “Още вкъщи бях само слугиня на братята си.” За съжаление от втората кутия е останал само капакът: "На нас, момичетата, не ни беше позволено...". Гневът на съпруга ви попречи да измътите цялото съкровище. За щастие вече имаме 5326 пълни кутии и още 577 капака. Вие почти винаги се налагате и завършвате ценностите си напълно, както и трябва. Тази кутия тук, “слугинята на братята”, веднага ще я прономеровам и класифицирам". След тази дълга реч Мърморко прочисти гърлото си. Кашляйки тихо, той донесе голяма мастилница и гъше перо, което обстоятелствено подостри. След това написа върху кутията числото 5327. "Вие сте още млада, госпожо - прошепна той доволно, - така че надеждата за по-нататъшно увеличаване на тези съкровища е оправдана". И той постави номерираната кутия на определеното за нея място. "Но при оправданата надежда за умножаване е необходим нов рафт. И нещо от уникалността се губи" - каза той, сякаш говореше на себе си. Той номерира и капака на кутията. С радост нарисува върху него числото 578 и го хвърли върху купчина капаци, които лежаха в ъгъла като непълноценни съкровища. При този процес кулата от кутии започна да се клати. "Ролята на слугинята!" - извика той развълнувано и се втурна към застрашената кула. "Тази не трябва да се срутва. Ако всички роли на слугини се изтърколят … Не мога да се представя какво би се случило! Дори ако тук вече изобщо не може да се говори за уникалност, трябва да се намери нов рафт за това съкровище. В края на краищата за нас е важна преди всичко възпоменателната стойност".

Известно време той работи мълчаливо. После се поклони учтиво и сковано и прошепна: "На ваше разположение съм, госпожо. Искахте да знаете нещо. Какво точно?" "Искам да знам кой сте Вие, къде се намирам и как съм попаднала тук." "Е, всъщност Вие лежите в апартамента си до отворения шкаф - прошепна Мърморко, - но съзнанието ви сега е напълно преплетено с преживяванията, около които обикновено се върти. Трябваше да Ви доведа тук, като Ви ударя по главата. В противен случай в устрема си за чистене щяхте да унищожите едно произведение на изкуството на паяка. Събирам тези великолепни паяжини през свободното си време. Не можете да си представите колко сложно и трудоемко е да се поправят тези деликатни мрежи. След като ми предоставяте толкова малко свободно време, вече трябва да ви помоля да бъдете по-внимателна с тези изящни паяжини". "Какво общо имам аз с вашето свободно време?" - попита жената. - “Всъщност аз нямам нищо общо с вас." Мърморко се поклони учтиво и сковано. "Но, госпожо, Вие все пак ми дадохте живот. И сте неизчерпаемият източник на моето все по-нарастващо богатство. Аз съм роден от Вашето недоволство. Храня се от прахта на Вашите съкровища. А преживяваниятаоколо които винаги се върти съзнанието Ви, пазя за Вашите потомци. В края на краищата нали искате да оставите наследство. Цялото време, което не запълвате и не преживявате, Вие го давате на мен. От това нараства моята жизнена сила, а Вие питате: какво общо имам аз с Вас?" Мърморко изглеждаше притеснен. Той, съществото от прах и сухота, сигурно би се разплакал и би се почувствал по-добре заради това, но не можеше да има сълзи. А може би можеше? Жената усети нещо мокро. 

Стаята със сивите кутии беше изчезнала. Имаше... Но какво? Нейният апартамент... Съпругът й... Мокра кърпа на челото й, там, където се канеше да й излезе око или рог. Там беше и докторът. "Чувствам се съвсем добре - каза жената, - просто се блъснах в отворената врата на шкафа". "Легнете - нареди лекарят, - сега имате нужда от почивка. Може да е леко сътресение на мозъка. Трябва да го наблюдаваме." След това си тръгна. Жената се зачуди дали той наистина е бил там, или само го е сънувала. Той бе говорил сякаш от много далече.

Тя лежеше тихо на леглото си. Съпругът ѝ се притесняваше. Тя се наслаждаваше на тази форма на внимание. Скоро заспа. Събуди се едва когато прахосмукачката забуча в съседната стая. "Не чисти, скъпи - извика тя, - ще унищожиш произведението на изкуството на паяка." "Нали точно това ми каза да направя, затова се скарахме днес", извика той в отговор. "Ако не чистя, е лошо, а ако чистя, пак не е правилно. Какво искаш да направя?" "Почисти около мрежата", помоли жената и пак заспа. 

“Ударът май я е повредил" - въздъхна мъжът. "Дали в такива случаи няма нещо като личностни промени?" Той остави прахосмукачката и посегна към една дебела книга. В нея имаше много полезна информация за болестите. Той прелисти напосоки, зачитайки се тук-там, но нищо не отговаряше на състоянието на съпругата му. Поведението ѝ го разтревожи и притесни. Едно същество просто искаше да побутне и него, но той не го забелязваше. Трудно е да побутнеш човек, който прелиства напосоки дебели книги и не обмисля мисълта си докрай. Той не можеше да види съществото, дори не подозираше, че то съществува. Но върху сърцето си усещаше нещо като каменна плоча, неприятен натиск. Опита се да намери в книгата отговор на това, което го тревожеше. Жена му усети в съня си, че той мисли за нея и се усмихна. Никой не забеляза, че Мърморко се измъква от магазина за боклук и взема произведението на изкуството на един паяк. "Най-сетне свободно време за собствените ми дела" - промълви той. "Имам право на това. Много е хубаво да променям нещо тук-там с едно натискане. Може би от това ще се разкрие ново съкровище. Искам да построя рафт за всякакви болки и страдания".

Жената от първия етаж се обади на приятелката си: "Докторът не остана дълго. Пуснаха за момент прахосмукачката и поприказваха малко. Сега горе е тихо, нищо не се чува. Скучна вечер."

В дебелата книга наистина нямаше какво да се намери. Мъжът се зае със спалнята, така че жената най-накрая отново се събуди. Тя се почувства здрава и поиска да излезе. "Не днес, скъпа - каза мъжът, - трябва да се пазиш". Те седнаха в хола и започнаха разговор. Жената усети как той се грижи за нея и нямаше потребност да се занимава с миналото. Тя не разказа истории, които да се превърнат в прашни съкровища и отговаряше любезно на всичко, което казваше съпругът ѝ. Това го караше да се чувства добре. Натискът върху сърцето му отслабна. Вечерта беше толкова приятна, че те просто забравиха за игралния филм и изключително важната спортна програма. Мърморко се наслаждаваше на свободното си време. При него не пристигна нито един кашон, дори и капак. Той построи рафт за болки и страдания от всякакъв вид, в очакване на новото съкровище. След това се посвети на делата си, на произведенията на изкуството на паяците - новото беше особено красиво. Добре, че онези на втория етаж го бяха изгубили от поглед. Мърморко беше доволен, докато едно непознато чувство не го разтревожи и уплаши. "Хубаво е да съм свободен, за да се занимавам с делата си - промърмори той, - но ако не получа повече неизживяно, неосъществено време, защото тези двамата на втория етаж се сближат и преживеят нещо заедно, жизнените ми сили ще намалеят. Прахът, който консумирам, не помага срещу това. Може би тласъкът и промяната в жената са били грешка. Как ли ще свърши всичко?" Мърморко беше прав. Как ли щеше да свърши всичко това? Вероятно малко по-различно от многото приказки, които завършват с думите: "Те бяха щастливи до края на дните си". Тази вечер тези на втория етаж бяха щастливи, а също и следващата вечер. Но щом се казва, че всички бяха щастливи, това се отнасяше и за онази от първия етаж, а тя можеше да бъде щастлива, само ако се дразнеше от шума отгорния етаж. За нея гневът беше част от щастието или поне част от доволството. Тъй че беше добре, че тези на втория етаж скоро отново започнаха да си крещят. И тъй като това се случваше все по-рядко, тя се научи да се ядосва, като се смее или слуша модерна музика. "Там горе е неописуем шум" - обади се тя на приятелката си.

Мърморко също отново получаваше ценни предмети, но само от време на време и това вече се превръщаше в събитие. Той усещаше, че жизнените му сили намаляват. Притеснен, Мърморко стана небрежен. Беше невнимателен, когато изтупваше праха от кутиите си. Понякога изхлузваше капака или изкъртваше дупка в него. И не забелязваше, че в нея влиза въздух. Но въздухът, дори да е прашен, вреди на съкровищата от неизживяното, несбъднатото време. Въздухът ги разтваря в нищо. И тъй като нови кутии рядко пристигаха, а съдържанието на старите се разтваряше, скоро магазинът за боклук беше почти празен. 

Мърморко откри загубата твърде късно. И за негов голям ужас точно когато осъзна това нещастие, му дойде посетител. Жената от втория етаж влезе в магазина сама, без да я подтиква никой друг. Мърморко се поклони, учтиво скован. "Казвам се... - промълви той едва-едва. "Знам името ти, скъпи приятелю - каза жената. "Виж, в момента почиствам апартамента си. Но понеже не бива да унищожавам мрежите ти, докато все още имаш нужда от тях, искам да почистя сега и твоя склад за боклуци. Празните кутии и рафтове трябва да си отидат". "Дори чисто новият рафт за всякакви болки и страдания?" - попита Мърморко. "Тогава какво ще сложим в стаята?" "Снимки и цветя - каза жената, - те ще бъдат спомени за изживяно, изпълнено време." "А аз?" - въздъхна Мърморко. Трябва ли и аз да си тръгна?" "Ти да си тръгнеш?" - засмя се жената. "Скъпи ми приятелю, ти ми даде тласък и по този начин промени много неща. Ти си един от моите спътници. Не си ли казвал сам, че ми принадлежиш?" - "Разбира се", изпъшка Мърморко. "Ще имаш нова премяна - обеща жената, - ще се храниш с прашеца на цветята и ще сияеш от цветовете на картините, които ще поставим тук. Ще те пренеса впълноценно изживяното време. И ти ще се промениш. Не само паяжините. Има и други коприни, тези на гъсениците. Гъсениците често изглеждат странно, но те се преобразяват и се превръщат в пеперуди. Така че и ти можеш да се превърнеш в друго същество от новите сили, които ти давам. Всички ние се променяме. Жените и мъжете с упорити роли един ден ще се превърнат в хора, които наистина живеят пълноценно". Докато говореше така, Мърморко подуши въздуха. Чувстваше се възхитителен, непознат аромат. В един празен ъгъл на магазинчето за боклук се образуваха първите малки цветчета.

Мърморко беше изумен. Имаше неща, които все още не можеше да си представи. Но той вече изпитваше нещо от това, което щеше да се случи в малките цветчета. Доверчиво се остави всичко да му се случи и заедно с приятелката си започнаха дълга, усилна работа, за която знаеха само те. Беше тежко, но и красиво да превърнат бившия магазин за боклук в място за цветя и картини. "Дълъг път - каза жената, - път, който, както всички пътища, започва с първата крачка".

Мърморко отново довлече голямата си мастилница. Беше му трудно, защото все още се чувстваше слаб. Неумело си подряза едно гъше перо и написа на вратата на магазина си: "Пътят е целта". Не знаеше откъде идват тези думи и какво означават. Но подозираше, че са спомени от едно изживяно, изпълнено с удовлетворение време. Тези думи бяха стари, но не и посивели, и по тях нямаше прах. Написаното от Мърморко се превърна в златни букви.

Хората от нашата история и съществото Мърморко не бяха съвсем щастливи до края на дните си. Но те бяха на път, всеки по свой начин, вървейки по пътя, който е целта. Мърморко и неговата приятелка се бяха осмелили да направят първата съзнателна крачка и им се искаше да бързат напред по пътя, който е целта. Но често им се налагаше да спират и да чакат - да чакат мъжа, който прелистваше книгите и не усещаше никакъв тласък, да чакат жената на първия етаж, която беше заета с гнева и с произтичащото от него доволство. И двамата бяха техни спътници, но не бяха усетили тласък и все още не знаеха кой иска да ги тласне. Ето защо още не можеха да вървят така целенасочено по пътя. Чакането причинява болка, но то е част от този път. Първият тласък се превръща в първата болка, а първата болка - в първата стъпка. По този път има безброй болки и стъпки, защото той е труден и дълъг. Но е и красиво да се върви по него, когато разцъфват цветя и се появяват картини. И така приказката може да завърши с думите: "Те бяха щастливи по пътя и колкото по-съзнателно вървяха по него, толкова по-щастливи ставаха.”

 

Категория: История
Прочетен: 2446 Коментари: 0 Гласове: 11
Последна промяна: 14.01 18:35
2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: anthroposophie
Категория: История
Прочетен: 819322
Постинги: 456
Коментари: 15
Гласове: 6097
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031