Сергей Прокофиев – образ, който пазя в огърлицата от скъпи спомени

(Спомен на Емилия Маринова за общуването й със Сергей Прокофиев)

В навечерието на 70-годишнината от рождението на бележития руски антропософ Сергей Олегович Прокофиев, бих искала да щрихирам своите спомени така, както ще остане завинаги тази забележителна личност в моето съзнание.

През пролетта на 2007 г., пътувайки за Пиренеите във Франция, аз направих отбивка в гр. Дорнах, Швейцария, срещайки се с най-светлите членове на Управителния Съвет по това време – д-р Вирджиния Сийз (1) и Сергей О. Прокофиев. В този ден аз не ходех по земята, а летях и в него ден аз разбрах, че Дорнах ще стане част от моята съдба – отправих молба за обучение и бях приета да постъпя като студентка в Свободния Университет за Духовна Наука, когото всички знаем като Гьотеанума.

Първоначалното събеседване с д-р Сийз бе топло и сърдечно. Светлина извираше от ясносините й очи, а лъчите от там проникваха всяка частица на тялото ми, сякаш бях една отворена книга за нея, от която тя четеше. Това бе моята бъдеща учителка, която носеше в душата си жива духовността и Антропософията така, както бе завещана от Рудолф Щайнер. В края на нашето събеседване в кабинета на Вирджиния Сийз, боядисан в розов цвят и украсен с впечатляващата колекция от минерали и кристали – наследство от Манфред Шмид Брабант, (приживе като Председател на УС на АО, подписал членството ми в АО в Дорнах), аз попитах простичко и директно Вирджиния Сийз: „Госпожо Сийз, как бих могла да се срещна днес със Сергей Прокофиев, защото на следващия ден потеглям за Франция?“. Без да се замисля, тя ми отговори: “Заповядай  в 17.00 часа, в моя клас, чиито занятия ще води Сергей.“ Аз едва не подскочих от стола си от радост. Сбогувах се с Вирджиния и започнах да отброявам часовете до посещението ми на класа й. Дойде уреченият час. За да вляза в сградата, където се помещаваше класът, минах с благоговение покрай мястото с  урната на Рудолф Щайнер. От прозорците на сградата се виждаше малкото хълмче с урната. Класът бе подреден в кръг, в който седнах и аз. Казах на Сергей и на студентите, че съм по покана на Вирджиния Сийз да присъствам днес в класа. Очите ми не се откъсваха от високия преподавател, който имах чувството, че живееше в няколко свята едновременно. Той ме помоли да се представя. Аз се представих с малкото си име. Прокофиев обаче настойчиво ме погледна и ме помоли да произнеса цялото си име, като визираше трите ми имена. Произнесох бавно и отчетливо и забелязах как силно концентриран той слушаше всеки звук. В стаята бе толкова тихо! Студентите също слушаха с интерес. Сергей остана леко замислен, чувайки името ми, след което леко се усмихна и ми благодари. Когато занятието приключи, аз изтичах след него и го помолих да ми отдели няколко минути за разговор. Предисторията е, че по време на визитата му в София, аз задочно (2) му бях подарила снимка на уникална икона на Арх. Михаил, заедно с книга, тъй като нямах възможност да пътувам до София за тази среща. Попитах го дали е получил иконата. Той много се изненада, че е била от мен и благодари сърдечно. Каза, че е бил впечатлен от иконата, след което художникът у него взе думата и започна да говори бързо за иконографските особености на изображението на Арх. Михаил. Така естествено разговорът ни премина за Арх. Михаил, което пък ни пренесе към темата за самия Архай – Арх. Михаил. На съвършено правилен руски език аз му цитирах думите на Учителя за Второто Пришествие на Арх. Михаил на Земята. Лицето на Сергей Прокофиев се оживи и светна. Пред мен стоеше съвсем различен човек от този, когото видях в класната стая. Този разговор премина в друго измерение. Накрая с блага усмивка той ме поздрави за решението да стана студентка в Гьотеанума.  Целият ден премина по магичен начин, защото видях Червения прозорец, правен от Щайнер, бях в ателието на Щайнер, където са били и последните му дни, разгледах цялата сграда с местен водач, изпратен „отгоре“ и сама открих мястото, където Щайнер е поставил „Основополагащия камък“, или „Крайъгълния камък на Новите Мистерии“. Тази година се навършиха 100 години от това историческо Коледно събрание. Това бе любимата тема на Сергей Прокофиев, по която той можеше да говори ден и нощ! 

Дойде есента. Аз пристигнах в Дорнах, но вече като студентка. Сергей Прокофиев бе един от моите преподаватели. В края на часовете имаше моменти, в които ние питахме, а той отговаряше. Това бяха уникални моменти, защото той без да се замисляше цитираше съответния том на Събраните съчинения на Рудолф Щайнер, от който вадеше цитата си или обяснението си. Един от моите въпроси бе за материала, от който Щайнер бе направил Камъка. Прокофиев даде подробно обяснение. Като човек той бе изключително внимателен. В моите очи Сергей Олегович бе голям самотник. Обичаше дългите разходки сам, ходейки пеш до Арлесхайм. Веднъж, бързайки към библиотеката, аз се носех като вихър по улицата в синьото си разкроено палтенце и синя баретка, но се изви вятър и ми отнесе шапката. Тя падна пред краката на Прокофиев. Той се наведе, взе я внимателно, тръгна към мен и ми я подаде в ръката, с типичната сдържана усмивка. Благодарих му, разменихме няколко думи, пожелах му приятна разходка и продължих по своите задачи. Когато дойдеше Коледа, в съседното Валдорфско училище наставаше празник. Правеха се сергии, както с вкусни коледни сладки, сладкиши и други вкусни неща за хапване, така и с красиви кукли от филц и други ръчноизработени изделия, с които училището се опитваше да припечели. Бе радост за очите! На някои сергии се продаваше емблематичната и невероятно вкусна тиквена супа, приготвена от тиквите, отгледани по биодинамичен способ, завещан от Щайнер. В тези дни семейство Прокофиеви излизаше на разходка и Сергей с удоволствие си купуваше гореща купичка тиквена супа, която бавно и с невероятно наслаждение отпиваше. Смея да кажа, че и за мен това бе най-вкусната тиквена супа, която съм опитвала в живота си!

Живи за мен са спомените по време на т.н. конгреси в Гьотеанума, през които бяха канени различни лектори и се слушаха класически концерти. Задължително участие в тези дни имаше Прокофиев. Лекциите му бяха спиращи дъха и много интересни, а Голямата зала се пръскаше по шевовете. Сред преобладаващата част на неговите почитателки бяха възрастните дами от района на Базел, но и от Швейцария, които си носеха стария антропософски дух. Понякога залата лилавееше от тяхното облекло. Лилавият цвят, както и косите им, събрани на кокове, строгото облекло – всичко това бе толкова сходно с времето, когато Щайнер е бил жив! Прокофиев е казвал винаги важни неща! Говореше на правилен книжовен немски. Обичаше да дава пример с думи от руския език. И аз много харесвах тези примери, защото те не могат да се прочетат никъде!  Един от тях ще цитирам тук по спомен: той произнесе на руски думата „крестьянин“ (селянин, земеделец) и й направи дисекция. Обърна внимание на това, че коренът й идва от „кръст“; че така са наречени в Русия хората, които работят земята; че това има връзка с Кръста от Голгота и Мистерията, когато Христос става аура на Земята. Работейки със земята, християните влизат във връзка със самия Христос!  Един друг интересен факт бе, че Сергей Прокофиев (внук) организира в Гьотеанума събитие, посветено на Сергей Прокофиев (дядо) със специално подбрана авторска музика на бележития композитор. Честта да изнесе този концерт имаше талантливият българин Христо Казаков, който бе корепетитор на евритмистите. Помня, че преди Хр. Казаков да поеме отговорността за този голям концерт, Серей Олегович го бе погледнал с изпитателна усмивка и с единствен въпрос: "Ще се справиш ли?" Прокофиев осъзнаваше, че славянската душа на Христо Казаков можеше да почувства и предаде музиката, писана от славянин! Сергей Прокофиев  носеше една широка и необятна душа, точно както и неговата Русия, за която той лелееше до последния си дъх! Пристигайки в Дорнах, той се е сблъскал с много отпор, ревност,  завист и неразбиране от неговите колеги. Неговата неизчерпаема духовност сякаш бе заплаха за тях!  Много вода трябваше да изтече, докато той бъде приет в Управителния съвет на Антропософското Общество в Дорнах. Тази борба бе от една страна катарзис за него, а от друга страна – израстване! Това обаче допринесе за неговата затвореност и малословие, което бе типично за Сергей извън лекториите! 

Бе летен ден и целият ни клас очакваше с нетърпение Прокофиев да дойде в класа. (Тук отварям скоба, че неговата съпруга Астрид водеше часовете ни по музика и пеене.) Сергей дойде, вървейки бавно и ритмично. Беше облечен спортно-елегантно, което бе рядкост за него. В ръцете си държеше черната си чанта, а на главата си имаше черна шапка с голяма периферия. Бях изненадана от тази му визия. Такова облекло не бе типично за него! Винаги е бил облечен строго в костюм, имаше вълнено елегантно графитено-черно палто и почти винаги е бил без шапка. Влизайки в стаята, Прокофиев ни поздрави приветливо, енергично махна шапката и я положи настрани, заедно с чантата си. Тази шапка моментално повлече в мен мисли… Спомних си една заръка на Учителя П. Дънов – никога да не се слага черно на главата! Притеснено погледнах към Прокофиев и си помислих: „Какво ли ще му се случи с тази черна шапка?!“. Опитах се да се концентрирам над думите му. Три-четири години по-късно научих от моя приятелка в Дорнах, че Сергей Олегович е болен, а диагнозата – страшна! 

В края на всяка учебна година нашата ръководителка Вирджиния Сийз организираше празнично събитие, на което всеки носеше нещо собственоръчно приготвено или характерно за националната кухня от на съответната страна, от която идваше . (Бяхме студенти от всички краища на земното кълбо и от всички раси!) Едно от тези събирания тя организира в нейната къща, а нейни съседи и поканени на това събитие бяха сем. Прокофиеви. Покрай суетата с дегустацията той се радваше много, когато успявахме да разменим нещо на руски език, звучащо непонятно сред английската глъч на колегите. В една от ваканциите аз изпратих на г-н Прокофиев около 10 печатни страници с преводен текст от български на руски, както и много дълго писмо, в което написах за духовната Мисия на българите. На последното събиране той ме погледна и заяви, че трябва да поговорим за писмото. Усмихваше се, искаше да каже нещо повече, но обстановката не бе подходяща за сериозни и дълбоки дискусии на духовна тематика, затова се ограничи само с това, че трябва да поговорим. За съжаление, поради ред  обстоятелства, не се появи такава възможност и с голяма тъга научих за кончината му преди 10 години. 

Със Сергей Прокофиев разговарям понякога и сега в мислите. Знам, че след минаването му през Прага, много неща в Духовния свят са кристализирали за него в нова духовна светлина. Убедена съм, че е съгласен с всичко, което мисълта ми е отправяла към него, а то бе най-вече свързано с бъдещата Мисия на Славянството, останала неразбрана от мнозина в този живот!

При последното ми ходене в Гьотеанума аз се изкачих на стъпалата под огромното Червено стъкло, приседнах на едно от тях и заплаках тихо така, както се плаче за покойник …

Сега в Гьотеанума вече не е същото – много неща се промениха! Дори интериора! За мен Свободният Университет и Управителният Съвет на Антропософското Общество в света имаше две колони, които крепяха духовността там: това бяха Вирджиния Сийз и Сергей Прокофиев. Вирджиния се пенсионира, а Сергей напусна земния живот! 

Мир и Светлина на душата му!

                               

„И това е живот вечен да познаем Тебе, Единнаго, Истиннаго Бога и Христа, Когото Си изпратил.“ 

Амин

А съвременните антропософи бих призовала: „Не слагайте черни шапки!“. 

  

15.01.2024

Автор: Е. Маринова

Бележки

1 Dr. Virginia Sease
2 Книгата с иконата бе предадена лично на Сергей Прокофиев от Димитър Мангуров, за което ще съм винаги благодарна.

 

Утре се навършват 70 години от раждането на един от най-видните съвременни антропософи – Сергей Олегович Прокофиев (16.1.1954 -26.7.2014). По този повод предлагам два материала. Първият е биографичен очерк с акцент върху първата (руска) половина на живота му. Той стъпва на надгробното слово на неговия приятел проф. д-р Петер Селг, а също и на спомените на свещеника от Християнската общност Дитер Хорнеман. Вторият материал съдържа личните спомени и впечатления на една негова българска ученичка от общуването й със Сергей Прокофиев, случило се по време на втората половина от живота му, прекарана сред германството.

                   

Сергей Олегович Прокофиев се ражда трудно в мразовитото утро на 16-ти януари 1954г. в Москва. В този си живот той избира да се въплъти в едно от най-известните семейства в СССР, в което има музиканти, художници и поети. Дядо му по бащина линия е прочутият композитор Сергей Прокофиев, а баба му е първата жена на композитора, оперната певица Каролина Кодина, която има испанска (каталунска), руска и полска кръв. Дядо му по майчина линия е Леонид Фейнберг - известен руски художник, поет и изкуствовед (бабата по майчина линия е починала много рано). Леонид Фейнберг е от еврейски произход, но е покръстен християнин. Неговият брат Самуил Файнберг е известен пианист и педагог, професор по пиано в Московската държавна консерватория. Сергей Олегович Прокофиев е син на художника Олег Прокофиев и София Прокофиева, по баща Фейнберг, която също е художничка, авторка на детски приказки и поетеса. 

Това е семейството, в което Сергей Прокофиев израства – високообразовано, посветило се на изкуството и част от културния елит на страната. През 1948г. бабата на Прокофиев, оперната певица Каролина (Лина) Прокофиева, е обвинена в контакти със западни посолства и прекарва 8 години в сталинистки лагер (1948 -1956 г.). Преди лагера тя изпитва нечовешките мъчения на разпитите в милицията. Разказите от първа ръка, които Прокофиев е чул, ще му помогнат по-късно да осъзнае същността на сталинисткия режим като част от злото, инспирирано от Сорат и неговите демони, които стоят зад националсоциализма и болшевизма и се противопоставят на етерното пришествие на Христос, започнало през ХХ век.

     

         

Семейството на дядото - композитора Сергей Прокофиев със синовете Святослав и Олег и първата жена Каролина Кодина (Лина Прокофиева).

В ранното детство Сергей се чувства самотен и не говори за усещанията, които има за духовния свят. По-късно той ще сподели, че е бил силно впечатлен от историята за Парцифал, която дядо му Леонид му прочита от либретото на едноименната Вагнерова опера. Кармичната му връзка с мистериите на Свещения Грал проблясва още в ранна детска възраст.

Дядо му Леонид е бил приятел с известния руски поет, художник и преводач Максимилиан Волошин, Марина Цветаева и други хора на на изкуството. Максимилиан Волошин няколко години е бил сред слушателите на Рудолф Щайнер и е участвал като доброволец в строежа на първия Гьотеанум. Волошин е притежавал вила в Коктебел, Крим (сега превърната в негов музей), където Леонид Фейнберг често гостувал.

               

Пред вилата в Коктебел през 1913г., вляво прав е Леонид Фейнберг, жената с кучето е Марина Цветаева, а Максимилиан Волошин е мъжът с буйната коса и брада.

Именно домът на Волошин, където Сергей Олегович Прокофиев е гостувал няколко поредни години от 14-годишната си възраст по време на ваканциите, става мястото, където той се среща с антропософията. Там той открива огромната библиотека на Волошин и в нея книгите на Рудолф Щайнер. Вдовицата на Волошин Мария Степановна се отнася грижовно с юношата Сергей и му разрешава да чете на спокойствие книги от библиотеката.

                           

Мария Волошина и Сергей Прокофиев на терасата в Коктебел през януари 1972г.

Той се заема да ги чете в уединение, започвайки с "Как се постигат познания за висшите светове". Тази книга се превръща за него в пътеводител по вътрешния път, който той следва с пълна последователност, въпреки че не говори за него. В дома на Волошин той прочита и друга книга на Щайнер - “Въведение в тайната наука” на френски. Там той се среща с медитацията на розата и кръста, която го разтърсва дълбоко, както и с Христос като същество в средата на космическата и човешката еволюция. 

По-късно Сергей ще сподели: “Всичко, за което Рудолф Щайнер говори тук, вече ми беше известно, но дотогава не можех да го изразя в мисли. Това, което живееше в душата ми като общо, неопределено усещане, сега беше проникнато от съзнателна яснота на мисълта." 

Стихове, писани под инспирация отгоре

Сергей Прокофиев е имал богат вътрешен живот, който е бил почти напълно скрит за хората от близкото му обкръжение по онова време и интензивно юношество на духовно търсене, включващо много мистични преживявания. В годините между 1971 и 1973 г. той пише необикновена поезия за пътя от мрака към светлината, за духовни битки и апокалиптични събития, като прави това с дълбока честност и драматична вътрешна сила. "Бях събуждан през нощта от мощно вдъхновение, сякаш от самите стихове. Втурвах се към бюрото си, за да уловя бързо поетичните думи и образи - често записвах на хартия стихотворение, което се бе появило напълно оформено в мен - понякога и повече от едно; сякаш те самите се стремяха и изливаха към листа.” Тези стихотворения са останали скрити в един шкаф в дома на родителите му в Москва - той не ги е показвал на никого, когато са били написани - докато не ги открива отново при едно посещение по време на болестта си. Той решава да ги публикува и те излизат в сборник със заглавие "Мистичният огън на душата. Ранни стихотворения” през 2013 г.

След като се запознава с антропософията, Сергей, който преди това обича да рисува - подобно на баща си - категорично отказва да се занимава с живопис, въпреки че като студент следва тази специалност. Той решава да посвети живота си на духовната наука. Това решение води до по-късното преселване на Запад и работата на Прокофиев в Дорнах, Швейцария във втората половина на живота му, прекарана сред германството. 

Неговият приятел Петер Селг споделя: “Веднъж Сергей Прокофиев ми разказа колко тъжен е бил, когато на деветнадесетгодишна възраст поетичното вдъхновение, което го е съпътствало толкова дълго време, внезапно престанало. Той бил разстроен. Гласът на стиховете замлъкнал, макар че за кратко се опитал да продължи да пише. Тогава, около времето на първия си лунен възел, той решава от най-дълбоките дълбини на душата си не само да прочете трудовете на Рудолф Щайнер, но и да избере антропософията като основна задача на своя живот и съдба. С това биографията му се променя: "Едва когато решението беше взето и аз преживях с пълна сила, че животът ми е получил нов смисъл и цел, бях изведен от първоначалното си самотно състояние под ръководството на съдбата - правех първите стъпки, за да служа съзнателно на онези идеали, които преди това живееха под повърхността на душата ми и които сега се превърнаха за мен в напълно осъзната реалност благодарение на духовната наука."

Намиране смисъла на живота

През една безсънна нощ малко преди края на 21-вата си година той изучава лекциите за кармата на Щайнер., изнесени в Арнхайм през юли 1924 г. - и те го завладяват на всяко ниво на съществото му. "Сега вече познавах духовното същество, на което винаги служа и на което исках да посветя цялото си съществуване - “лика на Христос” Михаил, вдъхновителя на съвременната духовна наука." В Арнхайм Рудолф Щайнер е разказал и за замислената кулминация на антропософията в края на ХХ век, за "съюза" с добрите духовни сили, сключен чрез Коледната конференция 1923/24 г., и за собствения си завет с духовния свят. В духа на лекциите в Арнхайм Сергей Прокофиев засилва решението си за антропософията, така че тя се превръща във вътрешно "обещание" ("първото съзнателно тържествено обещание в живота ми") и той се заема с антропософията с повишена решителност. Бързо му става ясно, че тя не е просто натрупване на идеи и гледни точки, а е същество от свръхсетивния свят - това "живо същество", за което Рудолф Щайнер казва през 1923 г., че "се движи невидимо сред нас" и че ние на свой ред трябва да му откликнем с чувство на "отговорност".

На Великден 1976 г. Сергей Прокофиев за първи път участва в антропософска работа като част от малка нелегална група в Москва, която чете Медитацията на основополагащия камък на немски и руски език. Той никога преди това не е чувал тази медитация и не е владеел немски. Въпреки това, докато слушал текста, се случило нещо, което много по-късно той нарича "истинско чудо" в живота си, "което може да се сравни само със събуждане от дълбок сън". "В звученето на немските думи на Медитацията за основополагащия камък пред мен се отвори един напълно нов свят на духовност. Езикът, който чувах, беше богат и "изпълнен с дух" като възвишените мисли, които предаваше. Езикът и съдържанието за първи път се разкриха пред мен в своето неразривно единство.”

От друга страна, в Москва в средата на 70-те години на ХХ век той се сблъсква и със земната сенчеста страна на Антропософското общество или е доведен до нея от ръката на съдбата. Той прочита думите на Мари Щайнер-фон Сиверс (в предговора й към сборника за Коледната конференция) за дълбоката "трагедия" на Обществото, за това "какво означаваше д-р Щайнер да поеме върху себе си нашата карма". "Вероятно бяхме призовани, но не и избрани." Скоро след това той попада на текста на писмото от 1935 г. срещу Ита Вегман и нейните приятели. Разболява се физически от прочетеното там. Болестта продължава само няколко дни, но е интензивна - и по-късно (в контекста на кармата на Обществото) той я разбира като предшественик или "зародиш" на фаталната си болест, от която угасва на 26.7.2014 г. 

Новите мистерии 

В четири лекции в края на 1979 г. - сто години след началото на епохата на Михаил и три години след като за пръв път чува Медитацията на основополагащия камък на немски език - той представя подробните резултати от изследванията си в Москва и говори за езотеричното значение на Коледната конференция и основаването на Школата за духовна наука. За него конференцията не е просто "мистичен факт" на Антропософското общество; тя е началото на Михаиловите мистерии на езотеричното християнство и от нейното бъдеще ще зависи всичко - в Обществото и извън него. За писмената версия той решава също така да разгледа хода на живота на Рудолф Щайнер от гледна точка на случилото се на конференцията. Той подхожда към Коледната конференция като към връхната точка на живота на Рудолф Щайнер в християнските мистерии - и като към най-значимото духовно събитие на 20-и век на "физически план". 

Вътрешна близост с Рудолф Щайнер

През 1982 г. това произведение се появява в Щутгарт като книга благодарение на акуратния превод на Урсула Пройс (с която Сергей Прокофиев поддържа близки отношения до смъртта си и след нея), В предговора той пише, че книгата е публикувана със "съзнанието за неотложните задачи", които "ще стоят пред Антропософското общество и всеки отделен антропософ" с наближаването на края на века. По-късно той разказва за духовното присъствие, душевната подкрепа и вътрешната близост на Рудолф Щайнер като окултен учител и по-стар приятел, присъствие, което той истински и интензивно усеща при работата си върху Коледната конференция.

Сега той също така се чувства още по-силно свързан със съдбата и на Антропософското общество: "Да основем съвременна Михаилова общност на земята, която да призове нашия век да се превърне в ново братство на рицари и пазители на Светия Грал - това ми се струваше основната задача на Антропософското общество на езотерично ниво."

Шестата културна епоха 

През 1981г. Прокофиев успява за първи път да посети Гьотеанума в Дорнах След като се премества на Запад, Сергей Прокофиев насочва духовната си работа и издаваните в резултат на нея публикации към ключови въпроси за Централна и Източна Европа. На 33-годишна възраст той завършва голямата си книга за Новалис, с когото се чувства най-близък. За него Новалис е ориентиран към бъдещето предвестник на приближаващата шеста културна епоха на Йоановото християнство, която ще се развие сред славяните. 

                         

Февруари 1982г. Свещеникът от Християнската общност Дитер Хорнеман (тук сниман до Прокофиев в неговото московско жилище) бракосъчетава Сергей Прокофиев и Астрид Зойферт на церемония в Единбург.

С тези книги Сергей Прокофиев се обръща главно към членовете на Антропософското общество; той иска да им помогне, като създаде задълбочено и широко разбиране за бъдещото сътрудничество между Централна и Източна Европа. Спред думите му той бил шокиран, когато видял как напредва "американизацията" на Германия, колко малко се познава богатата немска литература и култура (дори сред антропософите) и колко малко се знае за духовната Русия. 

Ръководната роля в Дорнах

През 2001 г. Сергей Прокофиев е поканен да се присъедини към ръководството на Гьотеанума. В лични разговори, обръщайки се назад към живота си, той многократно изразява мнението, че е трябвало да бъде призован най-късно до 1994 г., за да може да работи интензивно в Дорнах за "изплащането на дълга" към Рудолф Щайнер и за кулминацията на антропософията. Още преди назначаването си той разглежда така наречения "въпрос за устава" - който по време на годишното общо събрание през 2000 г. определя като "ариманична съблазън" - и много други събития оттогава насам като умишлени опити за отклоняване на вниманието от основните задачи на Гьотеанума и Школата за духовна наука. Пристига в Дорнах с готовия си ръкопис на "Хората нека го чуят!" и "Мистерията на Коледната конференция" (най-обемният труд в кариерата му). 

През следващите дванадесет години Сергей Прокофиев не само изнася важни лекции в Гьотеанума и на почти всички континенти, но и публикува за кратко време поредица от задълбочени трудове, сред които е обширният труд за Медитацията на основополагащия камък като "ключ към новите християнски мистерии", както и монографии, посветени на христологията, които се задълбочават и детайлизират с всяка следваща книга.

Петер Селг споделя: “В разговор с него Сергей Прокофиев каза, че е важно човек да пренесе собствената си духовно проникната житейска история в духовния свят и да облекчи йерархиите от тази работа след смъртта. Не знаем как всъщност е бил приет там. В последния разговор малко преди смъртта си той ми каза, че има какво да каже на духовния свят и на Рудолф Щайнер, особено за поведението на антропософията на земята. Но добави, че е много щастлив, че е имал възможността да служи на антропософията през този живот.”

 

Това е още един чудесен разказ от сляпата писателка Урсула Буркхард, която вече беше представена в блога (https://anthroposophie.blog.bg/history/2023/07/25/za-mashinnite-syshtestva-razkaz-na-sliapata-pisatelka-ursula.1876837 )

Публикуваната по-долу “Приказка за възрастни” ни припомня, че мислите и изречените думи създават астрални същества, които започват да живеят свой собствен живот и от нас зависи дали те ще са сиви, прашни и тъмни или сияйни, цветни и светли същества.

Името ми е Мърморко 

Приказка за възрастни 

“Имало едно време... но къде се е случило ? Е, по-лесно би било да кажа къде не се е случило.” - Така започват много руски приказки и с тези думи се внушава идеята, че се разказва за събитие, което е извън времето, за нещо, което може да се случи навсякъде и по всяко време и е описано само в рамките на конкретната история като еднократно събитие. То се е случило някога, случва се сега и ще се случва отново и отново, докато хората са на път и търсят себе си. 

Историята за Мърморко също разказва за хора, които са на път, или по-скоро за тяхното тръгване към нещо ново, за първата стъпка, с която започва всяко пътуване, дори най-дългото и трудното. 

Приказката се разиграва в един град на първия и втория етаж на голям блок. Ето защо хората, които са специалисти по приказките, казват, че това не е приказка. Приказките се случват в гора или в замък, но не и в голям блок в града.

Имало едно време ... но къде се е случило ? Е, по-лесно би било да кажа къде не се е случило. Случи се на първия и втория етаж на голям блок. На първия етаж тъкмо пиеха кафе и ядяха сладкиш, а на втория етаж имаше съпружеска кавга. "Чуваш ли ги сега?" - каза домакинята на първия етаж на приятелката си - "Чуваш ли? Разбирам всяка дума, когато тези от втория етаж си крещят, особено през нощта." "Млъкни - изсъска приятелката, - като говориш, нищо не чувам". И докато слушаше внимателно, без да изпуска нито една дума, домакинята тайно облизваше малко крем от показалеца си.

На втория етаж прогърмя мъжки глас: "Нямам никакво намерение, сама си чисти, докато сметнеш, че едостатъчно чисто. Аз ще се обеся на тавана, за да не ти преча". "Сама си чисти, сама си чисти" - изимитира го един висок, писклив глас. "Все аз, щом има мръсна работа. Дори и вкъщи бях просто слугиня на братята си. А на нас, момичетата, не ни беше позволено..." Вратата на апартамента се отвори и захлопна. Със силен трясък тя прекъсна набъбващия поток от обвинения. После се чу асансьор, входната врата се затръшна и двигателят на колата изръмжа, обявявайки, че сега собственикът ѝ ще изисква от него максималното, за да се възстанови отново от настроенията на жена си.

Някой ридаеше на втория етаж. След това прахосмукачката заглуши плача, сякаш за да каже, че тя също има двигател и в крайна сметка също е някой. Но скоро и тя замлъкна. Нещо падна и след това на втория етаж настъпи тишина.

На първия етаж продължиха да се хранят и да се възмущават, че в лошо построената сграда се чува всичко. Чудеха се дали онзи на втория етаж си има любовница и сега отива при нея. Във всеки случай беше ясно, че жена му е феминистка, еманципатка. Всичко се обсъждаше тихо - в крайна сметка не беше предназначено за горния етаж. За щастие сладкишът и сметаната в устата правеха говора неясен. Дори и без предпазните мерки на първия етаж жената на втория нямаше да чуе и разбере нищо. Защото тялото ѝ лежеше до отворената врата на шкафа. На челото ѝ се бе образувал голям син белег. Той можеше да се превърне в рог или може би в око. Но съзнанието на жената за кратко се намираше в един друг свят, на странно място. Тя усети, че се е озовала в тъмна стая, пълна със стари, прашни кутии: кутии по рафтовете на стените, кутии на пода, високи купчини кутии, кутии, които дори висяха от тавана. "Само да не падне нещо върху мен, трябва да се пазя" - промълви жената. "Що за магазин за боклуци е това?" От ъгъла, иззад кулата от кашони, излезе някой: сив и прашен като кашоните, слаб като вретено, но с широки, висящи дрехи. Съществото изглеждаше призрачно. Неволно на жената й се стори като прилеп. Фактът, че съществото се приближи до нея, беше неприятен. Но то се държеше приятелски, поклони се учтиво и прошепна: "Казвам се Мърморко. Какво ще желаете?" "Това магазин за боклуци ли е?" - попита отново жената. "Място за съкровища", прошепна благоговейно Мърморко. "Значи музей?" - попита жената. “Това е мястото на вашите спомени, госпожо", прошепна Мърморко. Радвам се, че най-сетне Ви приветствам тук. Вие ми дадохте живот и сте неизчерпаемият източник на моето все по-нарастващо богатство." 

Жената не можа да разбере това. Изморена, тя искаше да седне на един кашон, който стоеше до вратата и не беше толкова прашен, колкото останалите. "Бъдете внимателна” - обади се Мърморко. Беше толкова развълнуван, че забрави да шепне. "Това съкровище току-що пристигна. Вижте, написано е: “Още вкъщи бях само слугиня на братята си.” За съжаление от втората кутия е останал само капакът: "На нас, момичетата, не ни беше позволено...". Гневът на съпруга ви попречи да измътите цялото съкровище. За щастие вече имаме 5326 пълни кутии и още 577 капака. Вие почти винаги се налагате и завършвате ценностите си напълно, както и трябва. Тази кутия тук, “слугинята на братята”, веднага ще я прономеровам и класифицирам". След тази дълга реч Мърморко прочисти гърлото си. Кашляйки тихо, той донесе голяма мастилница и гъше перо, което обстоятелствено подостри. След това написа върху кутията числото 5327. "Вие сте още млада, госпожо - прошепна той доволно, - така че надеждата за по-нататъшно увеличаване на тези съкровища е оправдана". И той постави номерираната кутия на определеното за нея място. "Но при оправданата надежда за умножаване е необходим нов рафт. И нещо от уникалността се губи" - каза той, сякаш говореше на себе си. Той номерира и капака на кутията. С радост нарисува върху него числото 578 и го хвърли върху купчина капаци, които лежаха в ъгъла като непълноценни съкровища. При този процес кулата от кутии започна да се клати. "Ролята на слугинята!" - извика той развълнувано и се втурна към застрашената кула. "Тази не трябва да се срутва. Ако всички “роли на слугини” се изтърколят … Не мога да се представя какво би се случило! Дори ако тук вече изобщо не може да се говори за уникалност, трябва да се намери нов рафт за това съкровище. В края на краищата за нас е важна преди всичко възпоменателната стойност".

Известно време той работи мълчаливо. После се поклони учтиво и сковано и прошепна: "На ваше разположение съм, госпожо. Искахте да знаете нещо. Какво точно?" "Искам да знам кой сте Вие, къде се намирам и как съм попаднала тук." "Е, всъщност Вие лежите в апартамента си до отворения шкаф - прошепна Мърморко, - но съзнанието ви сега е напълно преплетено с преживяванията, около които обикновено се върти. Трябваше да Ви доведа тук, като Ви ударя по главата. В противен случай в устрема си за чистене щяхте да унищожите едно произведение на изкуството на паяка. Събирам тези великолепни паяжини през свободното си време. Не можете да си представите колко сложно и трудоемко е да се поправят тези деликатни мрежи. След като ми предоставяте толкова малко свободно време, вече трябва да ви помоля да бъдете по-внимателна с тези изящни паяжини". "Какво общо имам аз с вашето свободно време?" - попита жената. - “Всъщност аз нямам нищо общо с вас." Мърморко се поклони учтиво и сковано. "Но, госпожо, Вие все пак ми дадохте живот. И сте неизчерпаемият източник на моето все по-нарастващо богатство. Аз съм роден от Вашето недоволство. Храня се от прахта на Вашите съкровища. А преживяванията, около които винаги се върти съзнанието Ви, пазя за Вашите потомци. В края на краищата нали искате да оставите наследство. Цялото време, което не запълвате и не преживявате, Вие го давате на мен. От това нараства моята жизнена сила, а Вие питате: какво общо имам аз с Вас?" Мърморко изглеждаше притеснен. Той, съществото от прах и сухота, сигурно би се разплакал и би се почувствал по-добре заради това, но не можеше да има сълзи. А може би можеше? Жената усети нещо мокро. 

Стаята със сивите кутии беше изчезнала. Имаше... Но какво? Нейният апартамент... Съпругът й... Мокра кърпа на челото й, там, където се канеше да й излезе око или рог. Там беше и докторът. "Чувствам се съвсем добре - каза жената, - просто се блъснах в отворената врата на шкафа". "Легнете - нареди лекарят, - сега имате нужда от почивка. Може да е леко сътресение на мозъка. Трябва да го наблюдаваме." След това си тръгна. Жената се зачуди дали той наистина е бил там, или само го е сънувала. Той бе говорил сякаш от много далече.

Тя лежеше тихо на леглото си. Съпругът ѝ се притесняваше. Тя се наслаждаваше на тази форма на внимание. Скоро заспа. Събуди се едва когато прахосмукачката забуча в съседната стая. "Не чисти, скъпи - извика тя, - ще унищожиш произведението на изкуството на паяка." "Нали точно това ми каза да направя, затова се скарахме днес", извика той в отговор. "Ако не чистя, е лошо, а ако чистя, пак не е правилно. Какво искаш да направя?" "Почисти около мрежата", помоли жената и пак заспа. 

“Ударът май я е повредил" - въздъхна мъжът. "Дали в такива случаи няма нещо като личностни промени?" Той остави прахосмукачката и посегна към една дебела книга. В нея имаше много полезна информация за болестите. Той прелисти напосоки, зачитайки се тук-там, но нищо не отговаряше на състоянието на съпругата му. Поведението ѝ го разтревожи и притесни. Едно същество просто искаше да побутне и него, но той не го забелязваше. Трудно е да побутнеш човек, който прелиства напосоки дебели книги и не обмисля мисълта си докрай. Той не можеше да види съществото, дори не подозираше, че то съществува. Но върху сърцето си усещаше нещо като каменна плоча, неприятен натиск. Опита се да намери в книгата отговор на това, което го тревожеше. Жена му усети в съня си, че той мисли за нея и се усмихна. Никой не забеляза, че Мърморко се измъква от магазина за боклук и взема произведението на изкуството на един паяк. "Най-сетне свободно време за собствените ми дела" - промълви той. "Имам право на това. Много е хубаво да променям нещо тук-там с едно натискане. Може би от това ще се разкрие ново съкровище. Искам да построя рафт за всякакви болки и страдания".

Жената от първия етаж се обади на приятелката си: "Докторът не остана дълго. Пуснаха за момент прахосмукачката и поприказваха малко. Сега горе е тихо, нищо не се чува. Скучна вечер."

В дебелата книга наистина нямаше какво да се намери. Мъжът се зае със спалнята, така че жената най-накрая отново се събуди. Тя се почувства здрава и поиска да излезе. "Не днес, скъпа - каза мъжът, - трябва да се пазиш". Те седнаха в хола и започнаха разговор. Жената усети как той се грижи за нея и нямаше потребност да се занимава с миналото. Тя не разказа истории, които да се превърнат в прашни съкровища и отговаряше любезно на всичко, което казваше съпругът ѝ. Това го караше да се чувства добре. Натискът върху сърцето му отслабна. Вечерта беше толкова приятна, че те просто забравиха за игралния филм и изключително важната спортна програма. Мърморко се наслаждаваше на свободното си време. При него не пристигна нито един кашон, дори и капак. Той построи рафт за болки и страдания от всякакъв вид, в очакване на новото съкровище. След това се посвети на делата си, на произведенията на изкуството на паяците - новото беше особено красиво. Добре, че онези на втория етаж го бяха изгубили от поглед. Мърморко беше доволен, докато едно непознато чувство не го разтревожи и уплаши. "Хубаво е да съм свободен, за да се занимавам с делата си - промърмори той, - но ако не получа повече неизживяно, неосъществено време, защото тези двамата на втория етаж се сближат и преживеят нещо заедно, жизнените ми сили ще намалеят. Прахът, който консумирам, не помага срещу това. Може би тласъкът и промяната в жената са били грешка. Как ли ще свърши всичко?" Мърморко беше прав. Как ли щеше да свърши всичко това? Вероятно малко по-различно от многото приказки, които завършват с думите: "Те бяха щастливи до края на дните си". Тази вечер тези на втория етаж бяха щастливи, а също и следващата вечер. Но щом се казва, че всички бяха щастливи, това се отнасяше и за онази от първия етаж, а тя можеше да бъде щастлива, само ако се дразнеше от шума отгорния етаж. За нея гневът беше част от щастието или поне част от доволството. Тъй че беше добре, че тези на втория етаж скоро отново започнаха да си крещят. И тъй като това се случваше все по-рядко, тя се научи да се ядосва, като се смее или слуша модерна музика. "Там горе е неописуем шум" - обади се тя на приятелката си.

Мърморко също отново получаваше ценни предмети, но само от време на време и това вече се превръщаше в събитие. Той усещаше, че жизнените му сили намаляват. Притеснен, Мърморко стана небрежен. Беше невнимателен, когато изтупваше праха от кутиите си. Понякога изхлузваше капака или изкъртваше дупка в него. И не забелязваше, че в нея влиза въздух. Но въздухът, дори да е прашен, вреди на съкровищата от неизживяното, несбъднатото време. Въздухът ги разтваря в нищо. И тъй като нови кутии рядко пристигаха, а съдържанието на старите се разтваряше, скоро магазинът за боклук беше почти празен. 

Мърморко откри загубата твърде късно. И за негов голям ужас точно когато осъзна това нещастие, му дойде посетител. Жената от втория етаж влезе в магазина сама, без да я подтиква никой друг. Мърморко се поклони, учтиво скован. "Казвам се... - промълви той едва-едва. "Знам името ти, скъпи приятелю - каза жената. "Виж, в момента почиствам апартамента си. Но понеже не бива да унищожавам мрежите ти, докато все още имаш нужда от тях, искам да почистя сега и твоя склад за боклуци. Празните кутии и рафтове трябва да си отидат". "Дори чисто новият рафт за всякакви болки и страдания?" - попита Мърморко. "Тогава какво ще сложим в стаята?" "Снимки и цветя - каза жената, - те ще бъдат спомени за изживяно, изпълнено време." "А аз?" - въздъхна Мърморко. Трябва ли и аз да си тръгна?" "Ти да си тръгнеш?" - засмя се жената. "Скъпи ми приятелю, ти ми даде тласък и по този начин промени много неща. Ти си един от моите спътници. Не си ли казвал сам, че ми принадлежиш?" - "Разбира се", изпъшка Мърморко. "Ще имаш нова премяна - обеща жената, - ще се храниш с прашеца на цветята и ще сияеш от цветовете на картините, които ще поставим тук. Ще те пренеса впълноценно изживяното време. И ти ще се промениш. Не само паяжините. Има и други коприни, тези на гъсениците. Гъсениците често изглеждат странно, но те се преобразяват и се превръщат в пеперуди. Така че и ти можеш да се превърнеш в друго същество от новите сили, които ти давам. Всички ние се променяме. Жените и мъжете с упорити роли един ден ще се превърнат в хора, които наистина живеят пълноценно". Докато говореше така, Мърморко подуши въздуха. Чувстваше се възхитителен, непознат аромат. В един празен ъгъл на магазинчето за боклук се образуваха първите малки цветчета.

Мърморко беше изумен. Имаше неща, които все още не можеше да си представи. Но той вече изпитваше нещо от това, което щеше да се случи в малките цветчета. Доверчиво се остави всичко да му се случи и заедно с приятелката си започнаха дълга, усилна работа, за която знаеха само те. Беше тежко, но и красиво да превърнат бившия магазин за боклук в място за цветя и картини. "Дълъг път - каза жената, - път, който, както всички пътища, започва с първата крачка".

Мърморко отново довлече голямата си мастилница. Беше му трудно, защото все още се чувстваше слаб. Неумело си подряза едно гъше перо и написа на вратата на магазина си: "Пътят е целта". Не знаеше откъде идват тези думи и какво означават. Но подозираше, че са спомени от едно изживяно, изпълнено с удовлетворение време. Тези думи бяха стари, но не и посивели, и по тях нямаше прах. Написаното от Мърморко се превърна в златни букви.

Хората от нашата история и съществото Мърморко не бяха съвсем щастливи до края на дните си. Но те бяха на път, всеки по свой начин, вървейки по пътя, който е целта. Мърморко и неговата приятелка се бяха осмелили да направят първата съзнателна крачка и им се искаше да бързат напред по пътя, който е целта. Но често им се налагаше да спират и да чакат - да чакат мъжа, който прелистваше книгите и не усещаше никакъв тласък, да чакат жената на първия етаж, която беше заета с гнева и с произтичащото от него доволство. И двамата бяха техни спътници, но не бяха усетили тласък и все още не знаеха кой иска да ги тласне. Ето защо още не можеха да вървят така целенасочено по пътя. Чакането причинява болка, но то е част от този път. Първият тласък се превръща в първата болка, а първата болка - в първата стъпка. По този път има безброй болки и стъпки, защото той е труден и дълъг. Но е и красиво да се върви по него, когато разцъфват цветя и се появяват картини. И така приказката може да завърши с думите: "Те бяха щастливи по пътя и колкото по-съзнателно вървяха по него, толкова по-щастливи ставаха.”

 

На предколедния венец горяха четири свещи. Беше много тихо. Толкова тихо, че можеше да се чуе как свещите проговарят.

Първата свещ въздъхна и каза: "Името ми е Мир. Светлината ми свети, но хората не пазят мира, не ме искат". Светлината ѝ ставаше все по-малка и по-малка и накрая угасна напълно.

Втората свещ затрептя и каза: "Моето име е Вяра. Но аз съм излишна. Хората не искат да знаят нищо за Бога. Няма смисъл да горя повече". През стаята премина вятър и втората свещ угасна.

Тихо и много тъжно проговори третата свещ: "Моето име е Любов. Вече нямам сили да горя. Хората ме оставят настрана. Виждат само себе си, а не другите, които би трябвало да обичат". И с последното си трепване тази светлина също угасна.

В стаята влезе едно дете. То погледна свещите и каза: "Но вие трябва да сте запалени, а не угасени!". И почти се разплака. Тогава четвъртата свещ проговори. Тя каза: "Не се страхувай! Щом аз горя, можем да запалим отново и другите свещи. Името ми е Надежда!"

С една кибритена клечка детето взе светлината от тази свещ и отново запали останалите свещи!

             

Автор: неизвестен

Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 1.4.1923 г. в Дорнах (СС 223 “Годишният кръговрат като дихателен процес на Земята и четирите големи празници”) 

Времето на Коледните празници представлява за нас вътрешно задържане на дъха на Земята, пълно поглъщане на душевно-духовните сили от нея. Дълбоко в Земята почива всичко, което тя е разгърнала през лятото, за да бъде стимулирана от космоса. Всичко, което се е отворило и отдало на космическите сили през лятото, по Коледа се поглъща от Земята и почива в нейните дълбини. Човекът не живее в земните дълбини, той живее физически на повърхността на Земята. Но той не живее и душевно-духовно в земните дълбини, а всъщност живее със земното обкръжение. Той живее душевно-духовно с атмосферата, която обкръжава Земята. 

Ето защо всички тайни науки винаги са признавали същността на Земята във времето на зимното слънцестоене, във времето на Коледа, като нещо първоначално скрито, което не може да бъде прозряно с обикновените човешки познавателни способности; нещо, което принадлежи на езотеричната област на мистериите. И във всички древни епохи, в които е имало нещо подобно на сегашната ни Коледа, се е смятало, че това, което се случва със Земята по това време, може да бъде разбрано само с посвещение в мистерийното знание, както са казвали в Гърция, с посвещение в хтоничните мистерии.

Чрез това посвещение в мистериите човекът до известна степен се отчуждавал от земната среда, в която живеел с обикновеното си съзнание - до такава степен, че се потапял в нещо, в което не може да се потопи физически: потапял се в душевните сили и научавал в какво се превръща Земята в разгара на зимата, поглъщайки своите душевно-духовни сили. И чрез това посвещение в мистериите човекът научавал, че по време на зимното слънцестоене Земята става особено възприемчива към въздействието на лунните сили. Това се е смятало за тайната, ако мога да се изразя в съвременния смисъл, за коледната тайна на древните мистерии: по време на Коледа човек опознава начина, по който прониквайки и просмуквайки се с душевно-духовните си сили, Земята става особено възприемчива към въздействието на Лунните сили в своята вътрешност.

В някои по-ранни епохи например хората не са се доверявали на лечителското изкуство на човек, който не е бил посветен в тайните на зимата, който не разбирал, че със задържането на дъха си Земята става особено възприемчива към въздействието на лунните сили в своите недра; че по това време тя прониква с лечебни сили в растенията, като прави нещо съвсем различно от растителния свят, а също така и от света най-вече на нисшите животни. 

Коледното посвещение се възприемало като спускане в земните дълбини. Но с него се свързвало и нещо друго. Това коледно посвещение се свързвало с нещо, което в определен смисъл се възприемало като опасност за човешкото същество. 

Човек си казвал например: Ако погледна с любов, изпълвайки съзнанието си с любов, към онова, което живее в Земята като лунни сили по Коледа, тогава ще навляза в такова състояние на съзнанието, в което трябва да съм много силен вътрешно, трябва да съм се укрепил много, за да устоя на настъплението на идващите от всички страни ариманични сили, които живеят в Земята именно чрез поемането на лунното въздействие. 

И само в силата, която човек е развил в себе си, в своята душевно-духовна същност, за да сломи съпротивата на тези сили, се е виждало онова, което би могло да позволи на човека да издържи до край земното си съществуване.

В кратка статия, публикувана в сп. "Europдer“, бр. 2/3 от 2004г., Клаудия Тьорпел привежда красноречиви примери за въздействието на тези сили в живота на художника Ван Гог.

“Вечната поезия на коледната нощ"

За художника Винсент ван Гог (1853 - 1890) Коледа винаги е била време на криза, която често водела до решения, променящи живота му. На 22-годишна възраст той предизвикал уволнението си като търговец на произведения на изкуството в Париж, като напуснал без разрешение работното си място в разгара на предколедния период на продажби. Въпреки че го направил, за да празнува с холандското си семейство, за Ван Гог Коледа непрекъснато ставала повод за семейни спорове.

Той все по-често поставял под въпрос религиозните традиции, с които бил израснал като син на пастор и се бунтувал срещу буржоазно-консервативното отношение на родителите си. Противоположният му възглед за религията може да се види например в картината "Селяни ядат картофи" от 1885 г., която изобразява просто селско семейство по време на неговата вечеря - една “Тайна вечеря", която тези хора са заслужили с труда на ръцете си. Те изглеждат осветени от активната си връзка с природата, в която Ван Гог виждал духа, който вече не можел да намери в църквата с нейните застинали обичаи.

               

Конфликтите между Ван Гог и родителите му често се изостряли точно когато цялото семейство било заедно по Коледа. И колкото по-яростно се опитвали да спазват етикета, толкова по-чувствително Ван Гог се противопоставял на условностите и сковаващия конформизъм. На Коледа 1881 г. той дори бил изгонен от къщата след яростен спор с баща си. След това дълбоко обиденият син прекъсва за известно време всякакви контакти със семейството.

Но Коледа е била най-трудното време от годината за Ван Гог и извън семейния дом. Една от причините за това със сигурност е самотата, която "самотникът против волята си" осъзнава особено силно по Коледа - все пак за мнозина това е празникът, на който семейната сплотеност се празнува в общуването с близките. Ван Гог напразно копнеел за това, тъй като не само бил лишен от сигурността на родителския си дом, но и не успял да създаде собствено семейство - болка, която той изпитвал изключително силно през целия си живот.

Заслужава си обаче да се запитаме също дали Ван Гог като човек на волята и духовен ексцентрик, какъвто е бил, е реагирал на лунните сили, които според Рудолф Щайнер интензивно навлизат на Земята по време на Коледа. Тогава ариманичните сили разгръщат едно много особено въздействие. Възможно ли е Ван Гог, който имал силна връзка с природата и преживявал много интензивно годишния кръговрат, да е бил толкова необикновено чувствителен към тези лунни сили, че те понякога да са го довеждали до ръба на лудостта? ( В писмо до брат си Тео от 3.2.1889 г. художникът пише: “Имам моменти, в които ме разтърсва ентусиазъм, лудост или ясновидската дарба да виждам като гръцки оракул, седнал на своя триножник”.)

На 24 декември 1888 г. Ван Гог е приет в болница, защото е отрязал част от лявото си ухо. Самонараняването е предшествано от бурен спор с колегата му художник Пол Гоген, отседнал при него в Арл. Това е душевен срив, от който Ван Гог никога не се възстановява напълно. Дори продължителният престой в психиатричната клиника не успява да помогне и след една последна творческа фаза в Овер, през лятото на 1890 г. той се самоубива.

На фона на тъжната биография на Ван Гог изглежда като лъч светлина, че на 30-годишна възраст му е било дадено да изживее "Коледата", която е искал, благодарение на проститутката Сиен, с която той е живял година и половина. Когато се запознава с нея, тя вече е бременна и през юли 1882 г. ражда син. Ван Гог пише на брат си: "Силна, мощна емоция завладява човека, когато е седнал до жената, която обича, с бебе в люлката до него. И въпреки че се случи в болницата, където тя лежеше, а аз седях до нея, това по всяко време е вечната поезия на коледната нощ с детето в яслите, както са я виждали старите холандски художници, а също и Миле и Бретон - все пак има светлина в мрака, озаряваща тъмната нощ.” 

 

И тази година мина под знака на идването на Ариман, както е от началото на този век. В последните години ставаме свидетели как събитията протичат все по-бързо. Ние не успяваме да преработим впечатленията от един шок и вече идва следващият. Няма пауза за поемане на дъх, няма милост. А спуснатите отгоре наративи искат да изключим мисленето си и да вярваме - но не в Бога, а в официалната версия за вируси, войни, политики. Доброто и злото, красивото и уродливото сякаш са разменили местата си. С всичко това Ариман ни отклонява от предвидения от Бога път на развитие, стреми се да ни узурпира. Този мощен изостанал дух не е човек и не може да бъде измерен или разбран по човешките критерии. Затова всичко, което се случва, ни се струва толкова нечовешко и абсурдно. 

Съвременният човек прилича на някой, на когото едновременно му издърпват килимчето изпод краката, докато му слагат примка на шията и я стягат и в същото време го наводняват до устата. Ако се подхлъзне, ако загуби равновесие, ще падне; ако си отвори устата, за да поеме въздух и да не се задуши от стягащата се примка, ще се нагълта с вода. 

С издърпването на килимчето под краката ни се цели да изгубим традиционните си ценности, които са били досега устои на живота и човешката цивилизация и култура. Тук спадат богосъздадените два пола, семейството като съюз на мъжа и жената, Коледата, към която посягат и искат да забравим и нея, пренаписването на литературата (Астрид Линдгрен вече я редактираха, а отскоро и Агата Кристи стана жертва на политкоректната цензура), забраната за използване на думи като негър, индианец и пр.

                

За мен като художник е страхотно да мога да направя тази снимка. Това, че Пресветата майка е изобразена от транссексуална жена, а Исус - от хомосексуален, ексцентричен моден дизайнер е чудесно”, казва фотографът Харалд Гльоклер за своята грозна пародия на шедьовъра “Пиета” на Микеланджело.

Наводнени сме с гмо-храни, облъчени сме отвсякъде от пропаганда и лъжи и от вредни за здравето лъчения. Например на различни места в Европа хората наскоро внезапно получиха оплаквания след инсталиране на антени за 5G близо до жилищата им (внезапни кръвоизливи от носа в Италия (https://comedonchisciotte.org/allarme-5g-a-trento-le-persone-sanguinano-dal-naso/ ) и сърдечни проблеми в Швеция (https://childrenshealthdefense.org/defender/cardiac-symptoms-49-yr-old-5g-antenna-wireless-radiofrequency-radiation/ ).

Примката на шията е тоталният контрол, който идва от всички посоки и се отнася до целия ни живот. Всички знаем за предвидените цифрови паспорти, но Ариман е подготвил и още “дарове”. Ще дам два съвсем пресни примера за планирани нововъведения, които ще ни направят в следващите месеци и години още по-прозрачни и контролирани/манипулируеми. 

На здравния фронт вече е почти готово отменянето на лекарската тайна, което досега беше част от нашата свобода на индивиди. Две водещи комисии на Европейския парламент - Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи и Комисията по околна среда, обществено здраве и безопасност на храните  - гласуваха на 28.11. 2023 в подкрепа на създаването на "Европейско пространство за здравни данни" (ЕПЗД), в което ще бъде събрана информация за цялото медицинско лечение, проведено от даден гражданин

(https://www.europarl.europa.eu/meetdocs/2014_2019/plmrep/COMMITTEES/CJ43/AMC/2023/11-28/Item4-EHDS-compromiseamendments_EN.pdf ) Правото на пациентите да възразяват срещу медицинските си досиета ще бъде премахнато. По-конкретно законът на ЕС ще задължава лекарите да качват в новото пространство за здравни данни резюме на лечението на всеки пациент (член 7). Не се предвиждат изключения или право на възражение за особено чувствителни заболявания и терапии, като например психични разстройства, сексуални заболявания и разстройства, като например импотентност или безплодие, СПИН или терапии за пристрастяване. Пациентите ще могат да възразяват срещу достъпа на други доставчици на здравни услуги до тяхното електронно досие на пациента само ако не е налице спешност (член 3, параграф 9). Това задължително електронно пациентско досие с общоевропейски достъп крие рискове от кражба, хакване или загуба на най-личните данни за лечението и заплашва да лиши пациентите от всякакъв контрол върху събирането на информация за техните заболявания. С това лекарската тайна отива в небитието.

В застраховането също се подготвя “прозрачният шофьор”. Според вътрешна информация от известна немска застрахователна компания, се предвижда в рамките на 10 години вече да не е възможно да се застраховат "стари автомобили". Хората ще бъдат принудени да купуват "цифрови" автомобили (в противен случай няма да имат застраховка). Тези автомобили ще бъдат онлайн денонощно и ще комуникират в реално време със застрахователната компания, пътната полиция, отдалечената поддръжка и т.н. В зависимост от стила на шофиране, времето/скоростта/водача, застрахователната премия ще се коригира автоматично. Т.е. ако някой кара прекалено бързо или рисково, не само ще плаща глоба, но и застрахователната му премия ще се увеличи автоматично. А ако премията не е платена, няма да може да се стартира автомобилът. Това няма да е еъзможно и ако водачът е пил, защото колите от следващото поколение ще имат интегриран задължителен алкохолен анализатор. А дори и алкохолът в кръвта да е под "допустимото количество", тези данни ще бъдат предавани на застрахователната компания и тя ще определя по-висока премия.  

Това са само няколко примера за това как ние, днешните хора, сме атакувани от три страни. Тъмните са неуморни - ако един план не успее, веднага се придвижват десет други, защото техният силен коз е количеството, масата слуги, съсъди - обсебени хора с изместено съзнание, съзнателни злодеи, урсули, бурли, швабовци, гейтсовци, кой купен за пари, кой доброволен помагач от кретенизъм, кой с претенция да си играе със света като с Лего. Козът на Христос и архая Михаил, в чиято епоха се намираме, е качеството. И един-единствен човек може да направи много с решението си да извърши действие или да се въздържи от действие. Ако хората знаеха, че не са безгласни букви, а важни парчета от мировия пъзел, те щяха да застанат отговорно на мястото си със съзнание за собствената си стойност. От всеки зависи, всеки е важен, всеки може да се окаже в ситуация, която да е решителна за една група, една страна или за цялото човечество - за добро и за зло. От няколко депутата в Бундестага, които гласуваха против, в края на 2021г. Германия се размина със задължителната ваксинация срещу ковид. Един човек пък стана причина войната в Украйна да продължи и след пролетта на 2022г. и да загинат още стотици хиляди души - ето впрочем как изглежда този човек, умилително разхождайки кученцето си:

                         

И все пак, не всичко върви по план за тъмните, много неща им се объркаха. Покрай пандемията много хора се събудиха. Затова и ротшилдовите зашифровани корици на “Икономист” вече са стават безинтересни - те показват само желаното от тези кръгове, но има и други фактори, които са извън техен контрол.

                           

Корицата на “Икономист” за 2024 г. (жената над Зеленски не е някоя велика украинка, а кандидатка за президентка на Мексико.)

Заради тези неуспехи се засилва натискът, нещата се форсират, защото Ариман има още само няколко години, преди да се появи на сцената в човешко тяло и представяйки се за Христос-Спасителя, да овладее колкото може повече хора. Затова и гаврата с християнските добродетели и символи, опорочаването и опошляването на всичко свято за човека, стават все по-чести и дръзки. Знае ли някой у нас например, че все по-популярни сред западните сноби са сатанинските украшения за коледната елха? Елхата е един от символите на Рождественския празник, който ни връща към произхода на човека, към райското дърво. (Затова в някои области на Германия в миналото са закачали червени ябълки по елхата.) Днес хората намират за много изтънчено и оригинално да си закачат сатанински символи по коледната елха - обърнати пентаграми, та дори и малкия Бафометчо като контрапункт на младенеца Исус!

    

                                                  Сатанински играчки за елха

Можем само да се надяваме, че тази мода няма да стигне до България. И нека в тези дни, в които украсяваме елхата у дома, да украсим и вътрешната си елха, но с духовни плодове, които сме придобили през годината, а не с бурени и пошлости.

  

Лекция на Чарлс Ковач, изнесена в Лисестър през 1965 г. и публикувана в сп. “Europдer”, ноември, 2023 под заглавие “Общност”

Всички знаем, че в наши дни силите, които са формирали и поддържали човешките общности, са в упадък. Инстинктивните сили, които са действали в кръвта, силите на груповата душа се оттеглят и оставят след себе си празнота.

В този исторически момент на преход може би е полезно да разгледаме една общност, която и днес е водена и носена от древните сили, които някога са властвали по цялата земя. Сред примитивните племена съществуват остатъци от миналото и едно такова племе е описано в трудовете на антроположката Маргарет Мийд.

Племето арапеш е тъмнокожо, негроидно и живее в хълмистите местности на Нова Гвинея. Най-важният източник на храна за хората от арапеш са техните градини, в които те отглеждат зеленчуци и плодове. Но арапешите не гледат на градините си така, както европейците. Когато един арапеш влезе в градината си, той усеща присъствието на духовете, духовете на своите предци, и тези духове са истинските собственици на градините. Когато влиза в градината, арапешът поздравява духовете на предците и ги уверява, че влиза в имота им само за да премахне плевелите или да събере няколко изсъхнали клона. Той чувства, че в тази градина се намира на свещена земя, защото целият цъфтеж и растеж е дело на духовете на предците.

Тук обаче стигаме до една изненадваща основна характеристика на този племенен живот - арапешът, на когото принадлежи градината, никога не полага тежък труд в нея. Когато дойде време да се изоре почвата за сеитба или когато плодовете и зеленчуците са узрели за прибиране на реколтата, арапешът уведомява съседите си, хората от селото, че има работа за вършене. И след няколко дни селяните се събират в градината му и започват да работят - а стопанинът не прави нищо друго, освен да ги снабдява с храна и напитки.

Щом нивите и градините на друг призоват за труд, арапешът, който не си е мръднал пръста в собствената градина, естествено ще се присъедини с радост към селяните, когато работят на чуждата нива.

                       

Маргарет Мийд сред представители на племето арапеш, 30-те години на ХХ век

Сред арапешите никой не работи за собствените си нужди - само за нуждите на другите. Нашият арапеш също така не яде плодовете или зеленчуците от собствената си градина. Всичко, което израства в градината му, веднага се разпределя между неговите съседи. Никой арапеш никога не би изял нито един плод, отгледан на собствената му земя - за своята храна той зависи от това, което получава от другите. 

Дори когато ходи на лов, се случва следното: ако донесе вкъщи дивеч от изморителния поход, то той се споделя със съседите и единственият човек, който не изяжда нито късче, е ловецът.

За да се допълни картината, може би трябва също да се спомене, че децата на арапешите знаят всякакви игри с пеене и танцуване, но нито една от игрите им не включва състезание - нито надбягвания, нито отборни игри, нито бой или борба.

Когато погледнем назад от нашия начин на живот в общността към живота на тези така наречени "диваци", трудно можем да потиснем известно чувство на меланхолия; той изглежда като изгубен рай - това е живот, който е бил възможен единствено, когато Азът още не е бил проникнал напълно в човека и когато животът на общността все още е бил доминиран от груповата душа.

Инстинктивната мъдрост на груповата душа, която се изразява по такъв красив начин в общностния живот на племето арапеш, е действала и в древните цивилизации: йерархичният ред на живота в древна Индия, в Египет, в процъфтяващите градове-държави на Гърция, винаги се е развивал благодарение на инстинктивния импулс на груповата душа.

В предхристиянската епоха обаче вече са съществували и други общности - групи, които не са били обединени от общи кръвни връзки, а от обща духовна цел. Подобни общности са смятали духовното си познание за тайно - те могат да бъдат описани като "тайни общества", като езотерични общности, за разлика от екзотеричните общности, които се основават на кръвни връзки.

Такава езотерична общност в предхристиянските времена са били питагорейците - братство, основано от великия посветен Питагор. Това, което ни е предадено за питагорейците, са само няколко повърхностни факта - като например, че са били вегетарианци и че са вярвали в прераждането.

Но има и нещо друго, което знаем за тях; нещо, което на пръв поглед ще ни се стори маловажно, но което при по-задълбочен размисъл може да ни доведе до осъзнаване на истинския духовен живот на това езотерично братство. 

Разказва се, че членовете на Питагорейското братство често правели дълги пътувания. По време на тези пътувания те отсядали в страноприемници по пътя и понякога се случвало някой питагореец да няма достатъчно пари, за да плати на собственика на страноприемницата. В такива случаи обаче собственикът не се притеснявал излишно за дълга. Той знаел, че следващият питагореец, който мине и разбере за дълга, ще го плати.

На пръв поглед може да изглежда, че това е просто някакъв практикуван обичай, според който един питагореец плащал дълга на друг. Трябва обаче да сме наясно, че си имаме работа с езотерична общност, чиито правила са произлизали от духовни знания и духовни принципи. Когато един питагореец плащал дълговете на свой брат, това било просто израз на един духовен принцип, лежащ в основата на братството. Той може да се облече в следните думи:

"Като питагореец аз поемам отговорност за всеки дълг, който някой брат от общността е направил; признавам отговорността за неговата кармична вина."

Питагорейците са познавали прераждането и закона за кармата. И това, което се крие зад повърхностния факт, че са плащали финансовите дългове, е признаването на взаимните им кармични задължения.

Това означава, че общността като цяло е била готова да поеме кармична отговорност за действията на всеки свой член. Така в древността откриваме тези два типа общности: екзотеричните, които били скрепени от кръвта, и езотеричните общности като питагорейците, при които кармичните дългове на отделния човек били поемани от общността като цяло. 

Но в предхристиянските времена е съществувала и една общност, в която тези две течения са се събрали; общност, която е била едновременно екзотерична и езотерична: еврейството.

От една страна еврейският народ е бил сплотен като общност с помощта на кръвните връзки, чрез произхода си от общия си праотец Авраам. Никой друг народ не е имал подобни строги правила, за да запази тази кръв чиста и свободна от смесване с другите народи чрез брак.

Но евреите са били и езотерична общност и външният знак и характеристика на този езотеричен елемент в еврейския народ е Старият завет. Първо, Старият завет като цяло не е нищо друго освен историята на еврейския народ. Гърците и римляните също са имали книги, в които са записвали своята история, но тези истории не са били смятани от тях за свещени книги. Старият завет обаче е бил свещена, езотерична книга за евреите - а за ученика на духовната наука на Рудолф Щайнер той и днес е езотерична книга с голямо духовно значение. Древният еврейски народ е бил езотерична общност и тя е имала велика духовна цел.

От тези древни времена сред евреите се е запазила традиция, която не се споменава в Стария завет, но която е оцеляла сред еврейските окултисти - кабалистите, хасидите - чак до Средновековието и дори след това. И тази окултна традиция гласи:

"Всеки евреин е отговорен за делата на всеки друг евреин. Всяко провинение на един евреин се стоварва върху цялата общност."

Принципът, който видяхме да действа в живота на общността на питагорейците, е изразен отново и в окултната еврейска традиция, в традицията, според която цялата общност трябва да носи отговорност за делата на отделния човек.

Едно нещо е да се говори за такъв принцип в абстрактен смисъл. Съвсем друго е да се види трагичното му, конкретно изпълнение. Защото тази древна езотерична традиция на евреите се е превърнала в конкретна реалност в трагичната съдба на евреите в продължение на повече от две хиляди години - чак до наши дни. Съвременният евреин, който не познава древната традиция, може да възроптае срещу предразсъдъка, който обвинява всички евреи за грешките или простъпките на отделни хора. Но точно това се е случвало в действителност отново и отново; действията или поведението на отделни евреи са предизвиквали омраза срещу всички евреи. Това е сляп предразсъдък, породил преследвания и погроми и социална дискриминация срещу тях. Обаче зад този сляп предразсъдък стои неумолимият закон на онази древна традиция, която споменах: законът на езотеричните общности. Еврейският народ е бил езотерична общност и ние знаем задачата, целта на тази общност: да формира съсъд за въплъщението на Христовото същество.

Но когато се появява Христос, той полага основите на една нова общност - общност, която вече не е свързана с кръвни връзки или, както при питагорейците, с тържествени клетви, а общност на свободни хора, които се обединяват в свобода и работят заедно в свобода.

Моментът, в който се полагат основите на тази нова общност, е посочен в Новия завет в един пасаж, който може би е един от най-трудните и загадъчни пасажи в Библията. Това е моментът, в който ученикът Симон разпознава в Исус Христос, Сина на живия Бог. Христос му отговаря с думите: "Ти си Петър, скалата, и на тази скала ще съградя църквата Си” - общността Си…”и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата.” 

Този пасаж, в който Симон Петър се превръща в скала и в който му се поверяват ключовете на небесното царство, както знаем, се тълкува по специален начин от Римокатолическата църква и от този пасаж тя извлича правото да освобождава хората от греховете им. Римокатолическата църква претендира за властта на небесните ключове, които са дадени на Петър като за свой монопол 

Рудолф Щайнер обаче дава различно тълкуване на този библейски пасаж в своите лекции върху Евангелието от Матей (в СС 123). Ако е допустимо да обобщим казаното от него в единадесетата лекция от този цикъл, можем да кажем, че Христос е имал предвид една общност, която тук на земята трябва да бъде образ на небесния ред, реда на звездите.

И в такава общност погрешката на отделния човек, кармичното бреме на отделния човек, може да бъде поето от общността като цяло.

Да дадем думата на самия Рудолф Щайнер: "Кармичните нишки, засягащи отделния човек, се вплитат в една кармична мрежа, която обхваща цялата общност. И благодарение на това, което Христос свали от духовния свят, в основните си черти тази кармична мрежа е отражение на небесния порядък; с други думи: кармата на индивида се свързва с кармата на общността именно според порядъка на духовния свят, т.е. не произволно, а като един вид отражение на порядъка на небето. 

Когато нощем гледаме звездите на небето и представите ни не са изпълнени с хипотезите на съвременната астрономия, а с удивление и благоговение се взираме в чудния образ над нас, преживявайки непосредствено, тогава сърцето и душата ни се изпълват с дълбока хармония и спокойствие. И тази хармония на звездите се дължи на факта, че както в музикалната хармония, звездите "се носят една друга". 

Това е тайната - явната тайна, която ни открива всяка нощ звездното небе - звездите се държат и подкрепят една друга на мястото си в космоса и по този начин образуват единство в своето разнообразие.

Но можем да отидем и още по-далеч. Звездите образуват групи, така наречените съзвездия. От древни времена те се известни като "Овен", "Телец", "Близнаци" и т.н. От всяко от тези съзвездия към Земята се спускат сили. Всяка от тези сили обаче е едностранна сила, която, ако действаше самостоятелно, би имала разрушително действие. Само благодарение на това, че през годината всяка сила се уравновесява от другите сили, ние имаме благословията на сезоните и годишният цикъл образува една цялост. Съзвездията също се уравновесяват и се подкрепят взаимно. Всички "грешки" заедно образуват "доброто".

А такава общност, в която грешките на отделния член, несправедливостта, извършена от него, не са просто оставени на кармата на индивида, а се поемат от кармата на цялата общност и от всеки отделен член - общност, в която хората свободно поемат кармичните дългове на другия - такава общност тук на земята, е паралелният образ на небесния порядък на звездите. Това, което е свързано на земята, е свързано и на небето.

В такава общност няма място за самодоволство, за гледане от висотата на собствените си добродетели към грешките или греховността на другите, както е било обичайно сред фарисеите, противниците на Христос. В общността, която Христос е имал предвид, погрешките и простъпките на отделните хора се включват в съдбата на всички; те се превръщат в обща вина на всички и с това биват "простени" в дълбок и истински смисъл. 

Но има и нещо друго, което е паралелен образ на небесния звезден ред тук, на земята: физическото тяло се формира в съответствие със силите, които действат в зодиака. Космическата мъдрост събира в една цялост различни и дори противоположни сили, които формират физическото тяло. Ала едва в далечното бъдеще хората ще осъзнаят напълно космическата мъдрост на физическото тяло.

В определени моменти на "интуиция" обаче от тази мъдрост в човешката душа може да се появи мъдростта на Бог-Отец, както в случая с ученика Симон Петър. И Христос нарича тази отеческа мъдрост "скалата", върху която трябва да се изгради Своята общност. - Геният на езика ни позволява да характеризираме една общност с обща цел като "тяло" (срв. изразите “родителско тяло”, “законодателно тяло”, “управително тяло”). Тук имаме указание за онова, което духът на езика разпознава като тайна на физическото тяло: това е тайната на общността. 

Мъдростта, която създава единство от различните сили на физическото тяло, се нарича "Отец" на езика на Евангелието от Матей; тя е също така мъдростта, която привежда различните съдби на хората във връзка помежду им и ги обединява със съдбата на общността.

Това е мъдростта на първата Йерархия, Йерархията на Отца - Серафимите, Херувимите и Престолите, които са Господари на Кармата. И това е парадоксът на човешкото съществуване: само чрез въплъщението във физическо тяло можем да изпаднем в грях, егоизъм и зло, но само чрез космическата мъдрост, скрита във физическото тяло, можем да формираме общност, която е образ на звездите. 

Такава общност, всеки член на която вижда себе си като част от едно общо "тяло", в което всеки член поема кармичните последствия и дългове на останалите като обща съдба, подготвя и бъдещето - а именно бъдещето, свързано с голямата задача на манихеите.

Това, което Рудолф Щайнер описва като задача на манихейството в далечното бъдеще, не е нищо друго освен крайното следствие от принципа, който може да се нарече “признаване на кармичната вина на другия човек”.

Тук трябва да си представим такова бъдещо време, в което някои човешки души ще са се посветили на злото в многобройни прераждания и в резултат на това ще имат физически тела, подходящи единствено за злото - и такива души вече няма да имат възможност да следват Христос. 

Тогава манихейските души ще се откажат от подготвените за тях здрави тела и те ще бъдат използвани от изгубените души, а повредените тела ще бъдат оживявани от манихеите. А злите сили в тези тела ще бъдат трансформирани във висши сили за добро. 

Манихейската задача на бъдещето - задача с почти необозримо величие - е само крайната последица от приемането на чуждия кармичен дълг, "опрощаването на греховете", което е езотеричният смисъл на думите: "Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето" (Матей 18:18).

 

Откъс от третия том на петтомната поредица на Юдит фон Хале "Словото в седемте царства на човекоставането - Розенкройцерска медитация 

В съответствие с голямата огледална ос на мировото развитие човечеството отново се приближава към по-големи процеси на трансформация на Земята. Вулканичните изригвания, земетресенията, климатичните промени се увеличават и ще продължават да се увеличават. Земната ос ще се измести, магнитните полюси ще се преместят. Ще настъпят удари на комети и всички свързани с тях катастрофи за физическо-материалното съществуване на Земята - както е описано в Апокалипсиса на Йоан - до обединението на Земята с Луната и накрая със Слънцето.

Всички тези явления ще допринесат за това, че животът, какъвто го познаваме днес, ще стане невъзможен. Ако сега човекът разбере, че е получил от Христос средствата, за да помогне на себе си и на своята Земя да придобие нова форма на съществуване, която ще гарантира, че самият той няма да загине в цялостното външно разрушение, тогава няма да е необходимо да се страхува от приближаващия бъдещ сценарий. 

Но отделният човек ще трябва да осъзнае, че не трябва да чака Бог да му подготви тази нова форма на съществуване без неговата намеса. Това, което е необходимо днес, е истинско духовно осъзнаване на връзката между свръхсетивното и сетивното. Да, необходимо е духовно познание, т.е. освен духовният път на пречистване е необходимо и истинско духовнонаучно обучение (в смисъла на първия етап от розенкройцерския път на посвещение, който се нарича "изучаване"), така че тези, които днес смятат съществуването на духовен свят въобще за възможно, да не се придържат например, когато процесите на деградация станат прекомерни, към наивния и глупав възглед, че Бог е несправедлив, защото "допуска" такива тежки катастрофи. Ако човекът може да разбере, че неговият Бог е приел човешки образ, претърпял е мъчителна смърт и е поставил под контрол онези сили в окултната вътрешност на Земята, които са държали и искат да държат в плен човешките души и че този Бог е поел върху себе си всички тези жертви, за да даде възможност на човека да се освободи завинаги от това да е изложен на събитията на Земята и в космоса, той няма да упрекне и своя Бог, ако човечеството не използва или дори злоупотребява с дара на своя божествен потенциал.

Може би най-сериозната промяна в земното тяло, която в момента се наблюдава от естествените науки и която напомня за процесите в по-ранни епохи, се извършва в земното магнитно поле.

За да има балансирано, стабилно земно магнитно поле, е необходимо така нареченото диполно поле. Чрез установяването на северния и южния магнитен полюс, които са ни известни днес, преди около 40 000 години формиращите космически сили са могли да навлязат в човешкото тяло през главата. По този начин постепенно етерната глава е била изтласкана във физическата и така определени части на главата са могли да станат по-плътни и по този начин да се завърши необходимото капсулиране на физическата глава. Само при тези условия е било възможно да се осъществи постепенното пробуждане на човешкото самосъзнание. След това на човечеството е било дадено да достигне до пълно развитие на сетивното мислене.

Диполното поле е характерният знак на полярността, която се разкрива в най-дълбоката точка от мировото развитие. Докато човек иска да остане на материалната сетивна земя във физическо-материална форма, ако иска да бъде здрав като въплътен сетивен човек, той се нуждае от повече или по-малко ясно определено диполно поле на Земята. 

В един момент от физическо-минералното съществуване на Земята и от земното развитие на човечеството магнитното поле на Земята е било особено силно поради ясно дефинираното си диполно поле, когато магнитните северен и южен полюс са съвпадали с географските северен и южен полюс (в резултат на земната ос): по времето на Христовото събитие.

По този въпрос външните научни изследвания са в пълно съгласие със свръхсетивните изследвания (точно както всички външни научни изследвания би трябвало задължително да доказват духовната реалност, ако не се отклоняват от нея поради грешки в измерванията и наблюденията или заради материалистически пристрастното тълкуване - или ако в духовните изследвания се допускат грешки). Естествените науки твърдят, че това събитие се е случило преди около 2000 години. От духовнонаучна гледна точка времето може да бъде назовано по-точно: В момента на кръщението на Исус в река Йордан, в момента, в който божественият творчески Дух се е преместил в човешко тяло, е настъпило пълното съвпадение на полюсите, образувало се е най-ясното и силно диполно поле, което Земята някога е образувала и ще образува. Диполното поле налага силата си на географските полюси, на онези места, чрез които се разкрива положението на Земята в космоса.

Това, което в този момент е навлязло от космоса към Земята, за да спаси земното тяло в неговата изолация от йерархичните сили, които преди са имали формиращо въздействие върху него, но не са били в състояние да го отведат обратно към по-висшето съществуване, е присъствието на самия Създател. В пълното капсулиране, във физическо-минералната земя като крайна точка на разделението на първоначалното единство на творението, Логосът-Христос проникнал като трета сила, която застанала като жива ос на Земята, като изправяща сила в средата на диполярността на магнитното поле, за да издигне човека и Земята към Духа.

Така вътрешността на Земята - в средата на разделението на мировия дух и мировото тяло - била приведена в хармония с космическите сили. Земята като материално тяло и същевременно духовно същество от бъдещето се появила в последователна, земно-свръхземна смислово-адекватна ориентация към космоса, който в този момент бил напълно отделен от нея, така че в същия момент било премахнато и разделението. В предразположението към независимост на живеещото на тази Земя човечество, възникнало благодарение на до̀сега на Христос със Земята, "Небесният Йерусалим" присъствал, така да се каже, като реална проекция през онзи кратък промеждутък от време, така че - въпреки че сега настъпил моментът на най-голямото отделяне на Земята от космическия живот - в присъствието на божествения Спасител като човек сред хората целият духовен живот можел да тече нагоре и надолу като по небесна стълба.

Този очевиден парадокс се представя на свръхсетивния поглед като съвършено явната сърцевина на тайната на изкуплението на Земята и човека от Логоса-Христос, пронизано от божествена мъдрост. Смъртта и животът са били "в едно".

Силите, израснали за човешката душа от това събитие, са могли да възникнат и от епохата на съзнателната душа насам могат да бъдат възстановени и приложени само защото това "привеждане в равновесие" на разделението е станало чрез "влизането" на Бога в разделението и чрез Неговото действие "от вътрешността" на самото разделение.

В цялото историческо събитие на кръщението (по пътя на посвещението на християнско-розенкройцерския ученик му се разкриват многообразни аспекти на това чудо, които не могат да бъдат разказани тук) се проявява контактът на жизнения етер, който от този момент започва да се обновява, със земното тяло. Трансформацията на жизнения етер, изтичащ от духовно живия космос върху отделеното от него земно тяло, трансформацията на божествения поток на Бог-Отец, който е подхранвал групово-душевното човечество на Земята, в божествен жизнен етер на Бог-Син, който е трябвало да нахрани индивидуалната човешка душа в нейния пробуждащ се Аз с новия хляб на безсмъртието, е станала в периода от време, продължил от кръщението до момента на Възкресението.

Това, в което Христос се е превърнал със събитията в Палестина, било отредено за човечеството и неговата Земя. Това, което се е случило с Него, не се е случило заради Бога и Неговото развитие, а заради нас - чрез Него. Събитията в Палестина говорят за това - от зачеването до раждането на този нов жизнен етер!

За зачеването на новия жизнен етерен поток говори историческото събитие в съзнателото свързване на Исус със стария жизнен етер, "старата" вода на река Йордан, в която Той се спуснал с членовете Си и която като река, преминаваща през Обетованата земя, обединила по прототипен начин четирите райски реки Фисон, Гихон, Ефрат и Тигър като живата артерия на стария Адамов човек, на когото било обещано изкупление.  

Събитието говори за обливането на главата на Исус със "старата" вода на Йордан, която обаче била превърната в нов поток на етерен живот при вдигането на кръщелната чаша от Йоан Кръстител, като била изложена на кръговрата на въздуха и така могла да бъде обхваната от космическия духовен огън на Логоса, който паднал заедно с тази вода върху главата на Исус от Назарет, прониквайки и обгръщайки Го сега като Исус Христос като новия, слънчево-огнен етерен живот на Новия завет [сключен от Бога с човечеството]. 

И за раждането на новия поток от жизнен етер говорят историческите събития, а именно за онзи момент, когато този огнено-слънчев жизнен етер най-накрая успял да премине от "личността" на Христос Исус към цялата Земя, тъй като в резултат на жертвената смърт кръвта и тялото Му навлезли в Земята и я подквасили като фермент за бъдещото й свръхсетивно слънчево съществуване. Това положило основите на една Земя, жива отвътре. На нея ще живеят човешките души, които могат да се откъснат от адамовата си природа, защото искат да облекат дрехата на Възкръсналия, а тя е изтъкана от същия материал като новата Земя, изградена от жива воля, любов на сърцето и светлина на познанието. 

Така с навлизането на една трета сила, с живото присъствие на Божия Дух в капсулирането, светът, който бил изпаднал в разделение, бил приведен в равновесие. На никаква друга основа, освен сред тази балансирана полярност, човекът не може да намери средствата, за да излекува разделението на своя свят, да започне дългия път към "Отца", така че един ден, в края на своето развитие като човешко същество, той отново да влезе от Троицата в Единството. - Въз основа на факта, че полярната ситуация в света е била приведена в равновесие за пръв път от Христос в Поврата на времената, надареният с азов дух човек сега може да успее да преодолее напълно тази полярна ситуация в света, в която се намира и Земята.

Външен израз на контакта на новия жизнен етер със земното тяло, което без този контакт би било изправено пред вечно втвърдяване, тогава станало силното магнитно диполно поле над географските полюси - окултните пресечни точки на оста на въртене, с която Земята се накланя към космическите условия. 

Но както вече беше показано в друг контекст, именно положението в Поврата на времената формира основата за създаването на напълно различно състояние на нещата. Защото състоянието на света в Поврата на времената не би трябвало да остане окончателното състояние на творението; то само дава основата, а именно семето за истинското бъдещо крайно състояние. А на “градинарите” са дадени всички необходими инструменти за покълването на семето и поддържането на появилото се от него растение. 

Това обаче означава, че онези условия, които поставят Земята като сетивно-материално мирово тяло в космоса, задължително трябва да се разтворят отново, за да се установи това ново, по-висше състояние. Следователно отслабването на диполното поле не би било тревожен знак, а естествена последица, произтичаща от плана за мировото развитие, в средата на който събитието от Голгота се явява повратна точка. Да, лекото отслабване на диполното поле още в настоящето би могло да бъде дори знак, че човекът в собствената си вътрешна същност, а именно със своя азов дух, вече е започнал да отменя двете полярни сили, които е в състояние да балансира в себе си чрез Христос.

Сега обаче, освен природонаучните наблюдения, има поне един знак, че днес не може да се открие леко отслабване на диполното поле: почти не се откриват признаци, че някакъв значителен брой хора са започнали да се противопоставят на двете противоборстващи сили в душите си с пълно знаещо съзнание и решителна воля - действие, което би трябвало да доведе до такава лека промяна в Земята. (В края на краищата голяма част от човечеството дори не знае за съществуването на тези сили или отрича даже съществуването на духовен свят, а следователно и на духове, които по този начин могат да завладеят душите без съпротива).

И наистина! Ако се изследва - било то с природнаучни или духовнонаучни методи - степента на отслабване, което може да се наблюдава днес (защото отслабване наистина съществува), за съжаление се оказва ясно, че постепенното развитие на човешката душа под ръководството на нейния Аз, утвърждаващ Христос, не може да бъде причина за въпросните промени. Защото промените на Земята не са от фино естество, не са от по-малък мащаб, както би се очаквало, ако бяха причинени от духовно развиващия се човек, който едва от 600 години може да работи с инструмента на съзнателната душа. Напротив, промените са от сериозно естество, отслабването на диполното поле е с огромен мащаб: в сравнение с времето на Христовото събитие силата на магнитното поле на Земята е намаляла с една трета.

Нещо повече: отслабването е асиметрично по отношение на земното ядро и слоевете и континентите, разположени над него. Това означава, че течното желязо, което се движи във външното ядро на Земята (както го нарича науката) в рамките на магнитното поле под определени области на земната кора, се държи по-различно от преди.

Природонаучните наблюдения водят до заключението, че електропроводимото желязо, което се движи последователно във и срещу посоката на въртене на Земята в "конвекционни клетки", разположени около вътрешното ядро на Земята и по този начин при наличието на земния магнетизъм създава т.нар. геодинамо, вече не извършва тези движения по балансиран начин (казано по-просто). На определени места, особено там, където желязото се движи срещу оста на въртене, магнитното поле е отслабнало значително и е подложено на все по-бързи промени. Това води дотам, че на някои места линиите на полето междувременно вече се движат срещу посоката на полето. Развиват се постоянно растящи "антидинама̀", които се придвижват към първоначалните полюси и все повече ги отслабват - при което трябва да се добави, че от началото на ХХ век северният полюс (който, както казахме, е строго погледнато магнитният южен полюс) се движи целенасочено по северното полукълбо с такава голяма (и нарастваща) скорост, каквато научният свят никога досега не е наблюдавал.

Такова развитие, особено такова отслабване на полето, може, както беше посочено по-рано, да доведе до пълно обръщане на полюсите или поне това са идеалните условия за обръщане на полюсите. Обръщането на полюсите би имало опустошителни последици за по-голямата част от човечеството.

Но има и друг сценарий, който би бил още по-фатален от обръщането на полюсите: срив на диполното поле и постоянно напълно хаотично разпределение на полевите линии по цялото земно кълбо с общ изключително слаб земен магнетизъм. Този сценарий би бил още по-катастрофален, защото, ако се случи през следващите няколко десетилетия, дори и най-развитите в духовно отношение човешки души едва ли биха били подготвени за такива условия на Земята.

Тъй като Христовото събитие като централна и повратна точка в мировото развитие няма никакво значение за днешната материалистическа естествена наука, която предполага времева линия за световните събития, вървяща винаги само в една посока, настоящите промени в областта на магнитното поле се обясняват с факта, че отдавна било настъпило времето за обръщане на полюсите, тъй като такова обръщане винаги се случвало наново през редовни интервали от няколкостотин хиляди години.

Въпреки това дори и за учения, който смята духовния свят за несъществуващ, би трябвало да е очевидно, че събитията, които се случват на Земята, не се случват непрекъснато отново. Например той никога не е бил в състояние да наблюдава или да определи ретроспективно и никога няма да бъде в състояние да установи, че образуването на минералното, растителното, животинското или човешкото царство се повтаря на циклични интервали. Ето защо човек би могъл да забележи също така, че дори събития, които на пръв поглед изглеждат доста сходни, имат различен смисъл в зависимост от това кога се случват.

Дори и предстоящото обръщане на полюсите да предполага циклично повтаряне, причината за обръщането и произтичащите от него последици биха били съвсем различни, отколкото в по-ранните епохи, а днес дори биха били противоположни. Не е без значение в коя посока се извършва обръщането на полюсите (север-юг или юг-север), нито дали то се извършва по време на формирането на растителното царство или по време на формирането на животинското или човешкото царство, или след като отдавна вече са били формирани едно или повече от тези природни царства. В края на краищата човекът все още не се е бил появил на Земята в сегашната си физическа форма, когато е станало последното обръщане на полюсите. Какви последици би имало то върху него днес той изобщо не може да предвиди само от сетивния си опит и земните си разбирания.

Вярно е, че промените в земното тяло се случват в рамките на определени цикли или ритми, но дори и такъв ритъм не протича по права времева линия, тъй като на практика такава няма. На настоящия наблюдател може най-много да му се стори така, само ако пренебрегне други ориентири, които - ако ги вземе предвид - биха му дали основание да разглежда явленията на мировите събития в съвсем различна светлина.

От друга страна, ако човек се ориентира по голямата огледална ос, която преди 2000 години е била поставена като "повратна точка" в седемстепенното мирово развитие от събитието на Голгота и след това погледне към последното обръщане на полюсите, станало преди около 780 000 години (или също така само по последната сериозна т.нар. криза на полето преди около 40 000 години), то в настоящия момент нито едното, нито другото събитие е "закъсняло".

Духовният изследовател със сигурност вижда, че такива отражения на големите трансформационни събития върху земното тяло след Поврата на времената могат да се случат и на разстояние, което не е точно отразено във времето. В края на краищата той знае, че те не настъпват автоматично, а че след събитието на Голгота развитието на света е в ръцете на човека и той е отговорен за това кога се случва действително едно или друго нещо и с какъв импулс или сила се осъществява. Но с духовнонаучни средства може много добре да се разпознае дали подобни събития настъпват навреме според човешкото развитие и ако не, дали това е резултат от морална и духовна незрялост. Защото фактът, че човечеството като такова изостава от планирания ход на своето развитие по отношение на целта, която си е поставило за четвъртото планетарно ниво на съзнанието на света, може да се изрази и в ясни или крайни времеви изкривявания на това отражение на събитията в света. - И посвещаваният трябва да заключи, че настоящият случай е точно такъв.

На това място може да помогне само посвещението в свръхсетивните подоснови на мировите събития. Защото тъй като днес протичат две развития (или по-скоро едно мирово развитие и един миров застой) и тъй като те все още се намират едно в друго до края на настоящото физическо състояние на формата, явленията, които се случват оттогава, не могат лесно да бъдат отнесени към едната или другата посока на мировото развитие само с помощта на сетивата.

Изграждането на етеризираната по нов начин Земя по необходимост води до разграждане на материалната земя, която представлява, така да се каже, нейния предишен етап. Явленията на разпадане, които биха се появили върху физическо-материалното тяло на Земята в резултат на изграждането на етеризирана Земя (което от своя страна е следствие от душевно-духовното висше развитие на човека), в случая със земното магнитно поле биха изглеждали доста подобно на един от възможните сценарии, които би трябвало да се проявят като признак за падане на мировото развитие или "мировия застой" под естествената крайна точка. Двете състояния по същество представляват едно и също състояние, т.е. от една страна, естественият продукт на деградация, причинен от висшето духовно развитие на човека и отпадащ при формирането на новата Земя, а от друга страна, подсетивната земя, формирана непосредствено от поведението на човечеството, несъответстващо на мировия план или “мирова стагнация”.

Разликата между двете първоначално би била само в това, че първото споменато състояние, чиято причина би била естествена последица и следователно знак за духовния напредък на човека на съзнателната душа, би настъпило на много по-късен етап от развитието на човечеството, отколкото в настоящето или в близкото бъдеще. Фактът обаче, че това състояние на нещата в по-голямата си част вече е налице днес и се готви да се засилва в бъдеще, е горчиво доказателство, че човечеството едва ли вече е започнало да живее според критериите на съзнателната душа и че произтичащите от това безхаберие безобразия имат незабавен ефект върху земните условия. И колкото по-големи са безобразията, толкова повече се ускоряват промените.

Така че разпадането на диполното поле може да бъде и знак, че човекът постепенно излиза от своята вътрешна дуалност. Но не това е причината за разпадането на диполното поле, което може да се наблюдава в момента. По-скоро става дума за “излизане от здравословната полярност". То разкрива непостоянството на човешката воля и отклонението ѝ от висшата воля, илюстрира хаоса, който в момента цари в човешкия душевен организъм, издава слабостите му, избуяли под спящия му Аз.

"Кръвообращението" на Земята, движението на течното желязо, се променя от една неприятна причина, а именно от непречистения душевен живот на човека; то показва нередности, които на свой ред оказват влияние върху физическия живот на човека.

В случай на крайно отслабване на магнитното поле, каквото настъпва преди неминуемата смяна на полюсите, но най-вече в състояние на постоянно крайно слабо поле, човечеството едва ли ще бъде вече защитено от атаките на материалния космос. Без магнитното поле на Земята то би било беззащитно в сегашното си устройство, например срещу т. нар. космическа радиация. Би се задействала странна верижна реакция, в която биха се включили импулсите на различни паднали духове, които биха се насърчавали взаимно, въпреки че всеки иска да реализира само своето. Ариман вече не би работил пряко срещу Луцифер, а Луцифер - срещу Ариман. И двамата биха действали по свой собствен начин, но именно така биха подготвяли полето за Другия, така че в резултат на това би се получило обединяване на техните импулси, а това би създало основа за безпрепятственото действие на още по-големи противодействащи сили. 

Така без магнитно поле или без достатъчно силно магнитно поле, Земята би била изложена на въздействието на подматериалната страна на светлината - космическата радиация, която има изцяло ариманичен характер. (Това може да се види и във факта, че - ако сега отново се използва гледната точка на физиката - елементарните частици или изглеждат изолирани от цялостната си атомна свързаност и следователно "радикализирани", а не неутрални по заряд, или че самите атомни организми са йонизирани, което означава, че електроните, "добрите" влияния на Луцифер, са изтръгнати от тях). Но въпреки това именно появата на "ариманизирана", материално действаща светлина на Земята би довела до бърза свръхетеризация на земните условия и по този начин до "разтваряне" на човешкото съществуване на Земята, т.е. до разпадане на възможността за земно въплъщение - което на свой ред би могло да се разглежда като радикална "луциферизация". Всички съществуващи условия, които са здравословни за земния човек в сегашната му организация - а именно специалното равновесие между въздействията на Луцифер и Ариман - биха били премахнати или по-скоро потопени в постоянен хаос.

Само по тази причина обръщането на полюсите не би било най-лошият сценарий, защото след неговото настъпване диполното поле би се възстановило с по-голяма вероятност, т.е. отново би се образувал хомогенен щит от полеви линии, който до голяма степен би пренасочил смъртоносната за материално-физическия живот радиация обратно в материалния космос. Разбира се, обръщането на полюсите, освен всякакви външни катастрофи, които няма да бъдат споменати тук, би създало още по-трудни условия за голяма част от човечеството да усвои азовите сили, отколкото вече има днес. При тези обстоятелства за здравия разум би било почти невъзможно да разбере Христовия подвиг на любовта.

Само за много малко хора, които са наистина по-напреднали в своето душевно и духовно развитие, обръщането на полюсите би имало благоприятен ефект. Последното обръщане на полюсите, благодарение на което човекът е могъл да се постави с главата си в космическия поток от духовни импулси, идващи отгоре, е довело, както казахме, до това, че етерната му глава е влязла изцяло във физическия му мозък, в костната обвивка на физическата му глава, което му е позволило да стигне до формирането на разсъдъчната душа, а по този начин накрая и до формирането на съзнателната душа.

Ако човекът разбира себе си в това отношение като "завършено" земно същество и затова сега вземе, изхождайки от старата си “дреха”, новите инструменти на съзнателната си душа, той ще работи по изграждането на храма на своята нова, подвижна, а не минерално твърда телесност, като по този начин постепенно ще се измъкне от старата си физическа дреха и на нейно място ще облече новата.

Както и при всички останали хора, етеризиращите сили на един "стоящ изправен” посветен от петата културна епоха (която според висшите закони трябва да се води от северното полукълбо, а именно от Европа) след обръщането на полюсите ще потекат отвътре в обратна посока, т.е. не към главата му, а от главата му навън. Следователно ако полевите линии биха протичали в обратна посока, защото полюсите са се обърнали, техният поток от точката, която обикновено се нарича Северен полюс, към космоса, би насърчавал тенденцията на одухотворяващия се човек да освободи отново етерната си глава от нейното закрепване (или приковаване) към тленния мозък. Този процес, който за мнозина днес все още би представлявал пречка за достигане до живия дух, тъй като би довел до трудно лечима лудост, защото Азът все още не е в състояние да направлява отделящата се етерна глава, би могъл, от друга страна, да означава за малцината (наистина малцина) духовно напреднали хора едно насърчаване на съзнателно желаната от тях трансформация.

Но целта на Логоса не е да издигне само малцината, например само онези, които вече са "изпреварили" останалите, а целта Му е Той - във и чрез Христос Исус - да даде Своя "живот като откуп за мнозина”(Марко 10:45) - тук човек би искал да отбележи: "за колкото се може повече". 

Въпреки това многократно е изтъквано, че в духовното съзнание на християнско-розенкройцерския посвещаван стои една предупредителна централна истина за близкото бъдеще: че в рамките на много кратък период от време божественият поток от жизнен етер на Бог-Отец ще пресъхне завинаги, защото само по този начин човешкото същество може да бъде осветено в своята свобода, т.е. в превръщането си в божество (срв. Йоан 10:34). И така, може да се види, че днес този духовен поток наистина изтънява и същевременно бива заместван от все по-мощен приток на частици извънземна материя; че следователно все повече и повече от това, което е от мъртво естество в сравнение с живия дух, се влива в човека на Северния полюс чрез линиите на магнитното поле, минаващи в Земята; че междувременно поради пресъхването на духовния поток едно свръхколичество от споменатото излъчване на космически частици засяга живота на Земята. От друга страна, етерните сили, които оживяват Земята от началото на четвъртото земно въплъщение, отслабват. Само ако засега диполното поле се запази повече или по-малко непокътнато, може да се избегнат по-големи щети за въплътената човешка душа. 

В много малка доза - на това вече беше обърнато внимание - Земята се е нуждаела и продължава да се нуждае от радиацията, идваща от Космоса, тъй като в такива дози тя е необходима, подобно на естествената земна радиоактивност, като един вид лечебен прах срещу втвърдяването на Земята във вечна материя. Пристигането на тази радиация може да се наблюдава външно на магнитния полюс като северно сияние.

                  

                      Северното сияние над Бавария на 4.11. 2023

Ако обаче магнитното поле бъде трайно отслабено и диполното поле бъде заменено от една напълно неструктурирана мрежа от входящи и изходящи полеви линии по цялото земно кълбо, в резултат на което да се появят множество северни и южни полюси, това непременно би означавало поява на йонизираща космическа радиация не само на днешните полюси, но и навсякъде, където живеят хора. Явлениетона северното сияние, което днес с право предизвиква възхищение със своята цветна красота и всъщност би трябвало да бъде съпроводено от чувства на възторг, дълбоко смирение и сърдечна благодарност (чувства, които се пораждат от истинската мисъл, че по волята на Отца човекът днес - все още - има здраво поле, подготвено за неговото въплъщение), занапред би протичало като смущаващо трептене на произволни места на Земята всяка нощ, което напълно би обърквало хората. Хората биха се препъвали като марионетки, без да могат да схванат каквато и да било целенасочена мисъл и биха били принудени да разчитат изцяло на изкуствения интелект, за да могат изобщо да се справят с работата си.

И не само заради йонизиращата радиация, но и заради земното тяло, смущаващо осеяно с магнитни полюси, биха загинали преди всичко водните и въздушните животни, за което би бил отговорен единствено човекът, а не независимата от него физическо-елементарна природа. Единствено човекът би бил виновен, човекът, който според свещения принцип на измиването на нозете всъщност трябва постоянно да отдава благодарност на животинското царство за това, в което самият той е успял да се превърне въз основа на появата на животните на Земята.

                 

Ято северни гъски, които тези дни отлитат на юг. Хаосът в подредбата на линиите на магнитното поле се отразява и на животните, които са зависими за ориентацията си от земното магнитно поле. 

Освен опустошителната верижна реакция, която би довела до смъртта на много животни, подобно хаотично пристигане на космически частици на безброй места на земната повърхност би било равносилно на облъчването на цялата Земя в резултат на безотговорното боравене на човека със земната радиоактивност, т.е. на изкуствената радиоактивност.

Изключително отслабеното магнитно поле на Земята и формиращите се на различни места насрещни потоци разкриват, че мировият кръст на спасителното равновесие, поставен като праобраз в изправено положение от Христос, е на път да бъде преобърнат и разцепен на парчета поради решението на човечеството да се противопостави на собственото си висше развитие. 

Ако човечеството действително бъде доведено до точката, в която ще настъпи последно описаната ситуация (раздробяване на диполното поле на множество хаотично разпръснати и безспирно блуждаещи полюси), тогава е възможно и човечеството като цяло да не преживее това висше развитие. Последицитебиха били толкова сериозни, че не биха позволили живота на човешката душа във физическо-материалното тяло, което имаме в момента. И ако това действително се случи през следващите няколко години, тъй като дори и най-напредналите души едва ли ще са развили новата си етерна физическа телесна форма до такава степен, че вече да могат напълно да се справят без въплъщение в плът, оцеляването дори на най-малка част от човешкия род вече няма да е гарантирано. Защото едно "етерно въплъщение" би се нуждаело и от съответната почва, на която да се осъществи, т.е. от нова Земя, която също е развита до определена надеждност и самостоятелност…

Ако Земята беше населена и оформена от човешки души, които съзнателно са приели в себе си Този, Който някога е поставил на Земята великия изправен миров кръст, тогава над Земята наистина би възникнало широко разклонено "многополюсно поле". То обаче би се дължало на такова душевно-духовно развитие, което би било точно противоположно на сегашното. При изграждането на новата Земя разрушаването на старата не би се изразявало в това магнитното поле да проявява асиметрия, а тя днес вече е очевидна. Човекът, който би намерил в съзнанието си връзка със семето на дървото на живота, внесено в материята от Христос, би черпил своето жизнено етерно излъчване от окултната вътрешност на Земята и това би му гарантирало, че опорните точки на собствената му воля ще намерят своето закрепване в "надкосмическата” воля на Бог-Отец. Всичко, което човекът би правил на Земята и което би произтичало от неговия подреден живот на мисълта и чувствата, би намерило своята реализация чрез крайниците, чиито центрове на действие биха се намирали в съответствието на Аза с волята на Отца и по този начин отвъд настоящото пространство и време, тоест в безкрайното - или за сетивното виждане - в потенциалното "навсякъде", защото в единението с божествената воля на Отца Азът разгръща пълната свобода на действие, творческата интуиция на Божеството

Това би означавало, че всеки човешки Аз би носил със себе си своя собствена "настройка", излъчваща най-висша нравственост и би я предавал на Земята по един непрестанно жив и подвижен начин, винаги щом човекът се движи по нея. Самите човешки азове биха поставяли с хиляди и стотици хиляди своите мирови кръстове изправени, всеки в собствения си душевен организъм и биха ги прехвърляли на свой ред на мировото тяло, за да може то да бъде хармонично подредено във всичките си потоци от сили.

Така те биха последвали и Христос, който някога е издигнал единия, първия миров кръст като жив праобраз във и над Земята, като знак за това, което Неговите собствени човеци са способни да постигнат заедно по Неговия пример. Защото социалното тяло на новото човечество, което приеме Христос в себе си като последния Адам, би се проявило в това, че всички мирови кръстове, изправени на Земята от отделните азове, биха били издигнати от импулсната сила на висшето съзнание и поради това винаги биха се намирали в уважителна, хармонична връзка помежду си - едно свободно движещо се "многополюсно поле", което би било съвършено подредено от всеобхватната морална сфера на изпълнената от Христос съвест и любовта, в която просветените азове ще живеят и ще се срещат един с друг.

Ако това развитие беше причината за разпадането на диполното поле, то не би довело до катастрофа, а напротив - това развитие би довело до формирането на нова Земя, пронизана от здравословни сили.

Защото именно така ще бъде изградена новата Земя, която ще носи телата на хората, одухотворени по примера на Възкръсналия: тя самата ще бъде морална и следователно в своята напълно свободна подвижност все пак ще бъде структурирана и подредена според висшите закони на живия дух. Тя би достигнала първия етап на одухотворената си форма на съществуване: етеризираното физическо земно тяло би заменило старата форма на съществуване, твърдата, минерална форма на планетата. - Защото дори течното желязо в това, което естествознанието нарича външна област на ядрото, е с минерална субстанция и следователно "твърдо". Но единствено подреденото и балансирано разположение на минералните течения прави възможно физическо-сетивното съществуване на Земята. Ако инкарнациите трябва да се осъществяват във физическо-материално сетивно тяло на физическо-материална сетивна земя, "твърдите" състояния трябва да придобият смислена структура, а това се случва в значителна степен с помощта на течното желязо във вътрешността на Земята, което се движи балансирано според принципите на божествената мъдрост.

Сега обаче тази божествена мъдрост трябва да бъде открита от човешкото съзнание, за да може то да я насочи към вътрешността на Земята и да подреди с нея теченията. Ала за тази цел човекът се нуждае от духовно познание за земните недра.

Докато човекът е зависим от въплъщението си на минералната земя, защото може да премине през духовното си развитие само върху основата на сетивното си въплъщение, защото може да изгради безсмъртното етерно телесно съществуване само от материалното, полярността, символът на сегашното състояние на света в разделението на мировото тяло и мировия дух, трябва да съществува - но като полярност, поддържана в равновесие, в баланс.

Само по този начин човек може да живее засега. Сетивно-физическият човек не би могъл да живее, ако само вдишва или само издишва. Той не би могъл да живее, ако на земята съществуваха само мъже или само жени. Дори и в материалистически настроения възглед на квантовата физика, който провъзгласява космоса на частиците, се предполага, че за всеки физически обект или за неговото специфично изражение или състояние съществува допълнение (комплементар), както е описано например за т. нар. спин на елементарните частици. Всички тези примери обозначават противоположности, които, опосредствани от една "невидима" трета сила, са свързани помежду си по такъв начин, че като полюси, които не могат да бъдат отделени един от друг, те представляват постоянно равновесие, едно цяло в раздвоението.

Ако обаче едната има превес или недовес по отношение на другата, редът бързо се превръща в хаос - както сега между другото се е случило в областта на земното магнитно поле, тъй като ретроградната конвекция на желязото е отслабнала по отношение на проградната и за да се влоши положението, проградната и ретроградната посока на потоците около ядрото вече не се редуват, а се появяват поотделно под частите на земната повърхност, разположени по̀ на запад и по̀ на изток.

Ето защо една от най-неотложните първи задачи на човека в момента е да възстанови равновесието на потоците от течно желязо в земните недра с помощта на своето съзнание, проникнато от моралните принципи на Логоса-Христос, за да може все пак да има на разположение достатъчно дълъг период от време за спускането си във физическо-сетивно въплъщение на минералната земя, където да осъществява висшето си душевно развитие до първия етап на зрялост на новата си етерна физическа телесна форма.

След това ще има втора задача - от това състояние да почерпи сили, които да му дадат възможност да промени планово Земята, която едва тогава ще покаже определени признаци на разтваряне на своето тяло.

За да може обаче да разбере как може да насочи потоците течно желязо в Земята с помощта на Христос в своя Аз, човекът днес трябва възможно най-бързо да получи поне първоначално посвещение в духовната структура на своята планета. И по тази причина е необходимо незабавно да се тръгне по пътя на душевно-духовното обучение, защото то разкрива на човека тайните на земните недра.

 

Предварителна бележка:

Когато започнах да проучвам американската милиардерска династия Прицкър, която е свързана най-тясно с трансджендърството и печели милиони от него, ме интересуваше само този аспект. Но постепенно при проучването излязоха още любопитни аспекти на дейността й, които са характерни за срастването на икономическата власт с политическата и също така осветяват от друг ъгъл напр. причините за активността на САЩ в Украйна. Затова и тези аспекти ще бъдат споменати в началото. Който не се интересува от тях, нека да премине направо към втората част на материала. 

 

1.   Кратка история на клана Прицкър - от украинското село до бизнеса със смяна на пола

Американското семейство Прицкър (Pritzker) води началото си от евреина Яков, роден през 1831г. в село Великие прицки (укр. Великі Пріцьки), Киевска губерния, в Украйна. Той бил оправен и работлив и станал началник в местната захарна фабрика. Междувременно на евреите било разрешено да живеят в големите градове на империята и през 1855 г. семейството на Яков се преместило в Киев, където отворило магазин. Когато на евреите дали паспорти, те често вземали за фамилия име, образувано от мястото, където живеели. Така Яков взел фамилията Прицкер. 

След атентата през март 1881г., при който е убит цар Александър II., евреите в Руската империя са обвинени за смъртта му. Започва вълна от погроми срещу тях, която достига и до Киев. Прицкерови се крият на тавана в продължение на три дни, след което намират магазина си разграбен. След този удар Яков решава да емигрира и през 1881г. заминава с 10годишния си син Нафтали бен Яков Прицкер или Николай Яковлевич Прицкер (1871-1956) в САЩ. Те се установяват в Чикаго. Чикаго от края на XIX в. е процъфтяващ индустриален център, в който през 1893г. се провежда знаменитото Световно изложение в чест на 400-годишнината от откриването на Америка (В пътеписа си “До Чикаго и назад” Алеко Константинов ни оставя описание на атмосферата на града от онова време, в която попадат емигрантите Прицкер от Украйна.) В Америка Николай завършва право и основава адвокатска кантора.

                               

                         Николай Прицкер с жена си Ени в Чикаго около 1891г.

Именно синът на Николай Прицкер - Аврам Николаевич, поамериканчено Ейбръм Никълъс Прицкър (1896-1986), който станал предприемач, дава началото на днешната американска милиардерска династия Прицкър.  

Семейство Прицкър се издигат до една от най-богатите и влиятелни фамилии в САЩ. Те са основатели (и все още съсобственици, макар че междувременно са продали значителен дял от компанията) на световната хотелска верига “Хаят”. “Хаят” вече притежава няколко хотела и в България (на морето, в София, както и бившия комплекс "Риу" край Правец).

                           

Хотел “Хаят” срещу паметника “Левски” в София, построен на мястото на модерното за времето си кино “Сердика” 

Прицкър се занимават и с филантропия (обикновено за своите си цели), като даряват милиони на университети, болници, културни институции. Те са учредители и на реномираната награда “Прицкър” за архитектура (т.нар. архитектурна Нобелова награда), връчвана от фондация “Хаят”. 

Апетитът идва с яденето и в клана Прицкър се появява желание за политическо влияние. То се реализира основно чрез две издънки на фамилията: Джей Би (Джей Робърт) Прицкър, който понастоящем е губернатор на щата Илинойс и неговата сестра Пени Прицкър. Тя ръководеше събирането на дарения в полза на Барак Обама по време на президентската му кампания. След като Обама стана президент, той назначи Пени за министър на търговията на САЩ. През октомври 2015 г. в качеството си на министър Пени Прицкър посети Украйна, “за й да помогне за финансовите реформи”. “Вашата страна се нуждае от реформи и от въвеждане на система на равни възможности за всички граждани. Като се има предвид Вашата стратегия за реформи до 2020г., Вие имате много амбициозна визия за бъдещето на Украйна. И това е отлично. Ние ще ви подкрепим по този път на реформиране на страната" - тези кухи фрази американската министърка с бизнес интереси в Украйна Пени Прицкър изрича пред тогавашния украински президент и също мастит бизнесмен Петро Порошенко. 

Кортежът на Пени при посещението й през 2015г. в Украйна между другото се отбива и в село Великие Прицки - родното място на нейните предци. 

                             

Пени Прицкър (жената отляво) пред запазената сграда на старата захарна фабрика, където някога е работил Яков Прицкер

В Украйна (в която междувременно с решителна американска помощ се случва Майдана) с нейните евтини земи се очертава добър бизнес за клана Прицкър. Те имат планове за откриване на поредица от хотели, между другото и на полуостров Крим. За целта семейството установява бизнес контакти със Сергей (поукраинчено Серхий) Тарута, един от най-богатите украинци, бизнесмен и меценат. През 2013г. Тарута, който е собственик на корпорацията “ISD” - водещ украински производител на стомана с няколко завода в Украйна, Полша и Унгария - става за кратко губернатор на Донецка област. Той е нещо като украинският Васил Божков, защото има слабост освен към бизнеса с елементи на политическо влияние, но и към антиките - собственик е на големия фонд “Платар” с ценни артефакти от Триполската култура и образци наскитско злато (http://www.platar.org/ru/about).

Тарута също възнамерява да инвестира в бъдещи хотели под марката на “Хаят” в Крим, които семейство Прицкър се кани да открие на тамошното Черноморие. Междувременно обаче в Крим се провежда референдум и полуостровът се обявява за руски. Волно или неволно руснаците слагат край на редица примамливи бизнес проекти. 

Но дали защото има сантимент към Украйна или от бизнес нюх, семейство Прицкър не се отказва от Украйна: наскоро и следващият президент от Демократическата партия - Байдън - отреди на Пени Прицкър роля в бъдещото следвоенно развитие на страната. Слийпи Джо назначи Пени за “специален представител на САЩ за икономическото възстановяване на Украйна”. “Работейки в синхрон с украинското правителство, нашите съюзници и партньори, международните финансови институции и частния сектор, тя ще ръководи усилията на Съединените щати за подпомагане на възстановяването на украинската икономика", е част от изявлението, което дадоха на Байдън да прочете по повод назначението на Пени.

2. Кланът Прицкър и връзката му с трансджендъризма

Един от най-мощните, но незабележими двигатели на сегашните напъни за самоопределяне на пола, произлизащи от Америка, са съгласуваните действия на членовете на фамилията Прицкър. През последното десетилетие Прицкърови използват семейната филантропска мрежа, за да прокарат идеологията и практиката на подкопаването на биологичните реалности на двата пола в медицинските, правни, културни и образователни институции на Америка. Тези действия са пряко свързани с обратите в личната съдба на друг член на фамилията. Докато Пени се занимава с бизнес, а нейният брат е губернатор, техният братовчед Джеймс, който има зад гърба си кариера на военен, претърпява изненадващо развитие. През август 2013 той, който е женен мъж с деца, публично се обявява за трансджендър - жена под името Дженифър Наталия Прицкър. 

                     

Дженифър (бивш Джеймс) Прицкър със своя братовчед, губернатора на Илинойс Джей Би Прицкър

Любопитно е, че през 1978г. бидейки още мъж, Дженифър-Джеймс иска да стане офицер и за да получи необходимата бакалавърска степен, се записва в йезуитския университет "Лойола" в Чикаго. Дали бъдещият трансджендър е преминал там някакво по-специално йезуитско обучение, не е ясно, но можем да имаме едно наум по въпроса.

В намерението на Дженифър-Джеймс да накара други хора да сменят пола си активна роля играе и братовчедът-губернатор с неговото политическо влияние. Двамата решават да осъществят амбициозния си проект, като лансират трансджендъризма и операциите за смяна на пола. Както фондацията на Джордж Сорос “Отворено общество”, чийто син Александър Сорос е хомосексуалист, подпомага финансово каузата на ЛГБТ+ под шапката на правата на човека, така и Джеймс Прицкър, обявил се за жена, смята, че целият свят трябва да бъде ощастливен с благодатта на трансджендърството. Мартин Ротблат, също роден като мъж в еврейско семейство (също в Чикаго, Илинойс!) и също като Джеймс сменил пола си (като жена той се пише Martine Rothblatt, с е накрая), e другият влиятелен трансджендър, който смята, че трябва да наложи на света собствената си съдба.

На какво се дължи обаче внезапният стремеж на елитите да разклащат устоите на човешката същност и да създават условия за манипулиране на пола на деца и младежи в специализирани клиники, като същевременно претендират за нови права за тези, които са сменили пола си? Дали на удовлетворението от това да видиш личните си мании, размножени хилядократно или на изкушението на някой, надвил на масрафа си, да се прави на Бог? Или може би на финансов интерес? - В случая с Прицкър третото поне е сигурно. (Тази идея има по-дълбока подоснова, която цели много повече от финансова печалба, но за това по-късно.)

Парите, спечелени от хотелската верига “Хаят”, Прицкърови влагат под формата на “благородни каузи” вскоростния преход към самостоятелно определяне на пола. Тук работата се разгръща в широки мащаби в тясно сътрудничество с медицинските заведения, фармацевтичните гиганти и корпорациите.Същевременно натискът за промяна на пола на децата е съпроводен с политически мерки, които го улесняват и създават подходяща законова основа. 

Инвестицията от 30 млн. долара на клана Прицкър в отдела за биологични науки и Медицинския факултет на Чикагския университет осигурява пробив към академичната медицина с цел да се осъществи Прицкъровата програма за изследване и подпомагане на смяната на пола.

Дженифър Прицкър основава своя фондация, която предоставя финансиране на медицински центрове в Чикаго и на Института за сексуално и полово здраве към Университета на Минесота, всички от които предоставят някаква версия на "половата грижа". Други милиони се дават за изследване на особеностите навоенната служба при трансджендъри.

Прицкър са активни и в Канада, където Дженифър помага за финансирането на Центъра за изследване на сексуалното разнообразие "Бонъм" към Университета в Торонто - учебно заведение, което се занимава с деконструкция на човешкия пол; също така се създава и първата катедра по трансджендър изследвания в Университета на Виктория в Британска Колумбия.

Кланът Прицкър е един от основните инвеститори в клиники за деца с полова дисфория. Инвестициите мувключват няколко клиники за лечение на "деца с несъответстващ пол", както и 6,5 млн. долара за "Програма за човешка сексуалност" в Университета в Минесота. Прицкърови също така дългосрочно финансират лобистката група WPATH, която публикува насоки за най-добрите според тях практики в областта на транс-здравеопазването. През 2018 г. WPATH получи 250 000 щатски долара от Прицкър, предназначени за разработването на новите им насоки SOC8, които се използват в световен мащаб от държави, правителства и здравни специалисти. (вж. книгата на Кайса Екис Екман “За значението на пола. Мисли по повод новото определение за жена”, 2023)

WPATH интензивно лобира за това здравното осигуряване да покрива хормонално лечение и операции. Членове на семейство Прицкър също така са членове на управителните съвети на университетски институти за изследване на сексуалността и транссексуалността. Губернаторът на Илинойс Джей Би Прицкър е член на настоятелството на университета Дюк от 2017 г. - период, през който заведението направи стъпки в посока пропагандиране на трансджендъризма и изследване на медицинските средства за смяна на пола. Скоро след избирането на Джей Би за член на настоятелството, университетът обяви, че създава клиника за полова медицина за възрастни. Също така бързо беше разширена клиниката за джендър терапия при деца и юноши. Първата клиника за деца в Средния Запад по Програмата за джендър и полово развитие - детската болница "Лури”- беше открита в Чикаго още през 2013 г. с обещание за дарение от 500 000 до 1 млн. долара от Прицкър. (Съпругът на братовчедката Джийн Прицкър е член на борда на директорите на "Лури"). 

През август 2021 г. губернаторът Прицкър подписа закон за ново сексуално образование за всички държавни училища в Илинойс. Материалите, които се използват в училищата, отразяват именно идеологията на свободното избиране на пола. Той също така постанови, че здравната система на щата ще покрива хормоналното лечение и операциите за смяна на пола. Ето как същата фамилия, която финансира клиниките, инициира приемането на закони, задължаващи данъкоплатците да плащат за трансджендърските дейности. Губернаторът Прицкър нареди всички тоалетни в Илинойс да станат полово неутрални и държавните училища в щата да преподават предмета история, включвайки приноса на транссексуалните. (Колко ли пък са те?)

Лекарствата, които трябва да приемат трансджендърите, също са голям бизнес. Милиарди се печелят от включването на деца и възрастни в програми за медикаментозно доживотно лечение. Очакваната пазарна стойност на операциите за смяна на пола в САЩ през 2022г. достигна 2,1 млрд. долара, като прогнозите са, че до 2030 г. тя ще достигне 5 млрд. долара. Така манията за смяна на пола се превръща в истинска златна мина за фармацевтичната индустрия, която дори рекламира смяната на пола по време на прайдовете. Лекарствата, блокиращи пубертета, например струват 775 долара на месец, докато операцията за смяна на пола струва 30 000 долара. Според Global Markets Insight (https://www.gminsights.com/industry-analysis/sex-reassignment-surgery-market ) през миналата година пазарът на операциите за смяна на пола е бил на стойност над 623 млн. долара и се очаква да расте с годишен темп от над 11,5% между 2023 и 2032 г., достигайки обем от 1,9 млрд. долара.

В разрез с лекарската етика на пациентите с проблемна полова идентичност, в клиниките за смяна на поласе предлага само едно решение, което обещава да "излекува" техните проблеми чрез рискови операции. Пациентите не се информират за проучванията, които са  установили, че транссексуалните хора са 19 пъти по-застрашени от самоубийство в сравнение с връстниците си години след операцията. Те не са предупредени за необратимите увреждания на телата им или за нарастващия брой на осакатени хора, които изпитват нечовешки болки и съжаляват за операцията.

А последиците от операциите за смяна на пола са ужасяващи за потърпевшите, особено в случаите, когато е направен опит от тяхна плът да им се изгради изкуствена вагина или изкуствен пенис. Снимки, които не са за хора със слаби нерви, могат да се видят в интернет, например тук: https://unser-mitteleuropa.com/kantische-transfrau-will-nach-fehl-geschlagener-operation-euthanasie/

Лесно е да се забележи, че явлението трансджендъризъм, което е завладяло Запада и напира към Източна Европа, представлява много повече от изтърканите клишета за разнообразие, равенство, приобщаване или полова идентичност. В примера със семейство Прицкър виждаме как чрез мрежа за влияние се овладява цялото общество, а онези, които се осмеляват да се отклонят от наложеното групово мислене, биват определяни като "хомофоби" или "трансфоби". Това си е чиста проба социално инженерство, предназначено да програмира и индоктринира населението и особено младежите и децата.

                   

Модно ревю на лятната колекция на Миу Миу, вдъхновена от трансджендъризма

                              

Индоктриниращи детски книги в една от най-големите американски книжарници “Барнс & Нобъл”

В извратен вид най-голямото благо на човека, дарено му от Боговете – неговата свобода – се лансира като свободата да избереш сам пола си. При това душата сама определя бъдещия си пол в съответствие с кармата и плана за живота си в предродовия период, преди да се инкарнира! Физическото тяло на човека е от един пол, а етерното от противоположния и това е при всеки човек. Тази полярност е в основата на развитието и израстването на Аза по време на инкарнацията му. Ако той си смени изкуствено пола, здравословната полярност бива премахната, което още повече ще затрудни живота му. А за висше духовно развитие в този случай едва ли може да се говори. Освен това прилривайки се зад "многообразието, равенството и приобщаването", оформящият се глобален тоталитарен режим, готвен от слугите на Ариман, се стреми да премахне всички пречки пред бъдещата му власт – националния суверенитет, традиционните ценности, семейните връзки и - преди всичко - вярата. В това отношение се води духовна битка за душата на всеки човек.

И все пак никой не би отрекъл, че в днешно време се е увеличил драстично броят на хората, особено младите, които са, така да се каже, “полово сбъркани”. Причината за това са манипулациите, които се извършват на много по-високо ниво. Те са инициирани от духовни същности – противоборстващите духове, противници на Христос - и техните човешки изпълнители от Черните ложи, които остават анонимни. Личности като Прицкърови, Бил Гейтс, Клаус Шваб, които светът познава, са изтикани на преден план, но истинските манипулатори остават анонимни. В петия том на своята поредица “Словото в седемте царства на човекоставането - Розенкройцерска медитация" от Юдит фон Хале (за поредицата вж. тук: https://anthroposophie.blog.bg/history/2023/10/04/zabelejitelno-iavlenie-na-antroposofskiia-front-no-ne-v-dorn.1884362 )

авторката се спира подробно на дейността на Черните ложи и между другото и на проблема за смяната на пола, който се явява една от последиците на манипулирането на земните слоеве. Според Юдит фон Хале с усилията на Черните ложи за преждевременно сближаване на половете се цели да се възстановят условията на предлемурийските времена, когато Луната все още е била свързана със Земята и човекът все още не е бил преминал през разделението на половете. Ложите знаят, че в еволюцията ще настъпи момент на повторно навлизане на Луната в Земята, но те искат да настъпят по-рано условията, които биха възникнали по-късно. Затова създават условия, при които силите на Луната да се включат преждевременно в земното развитие. Това става чрез практики, впрягаши онази (под)духовност, която се получава от морално необработените физически сили. Тези сили могат да бъдат овладени от човека, само когато неговото нравствено развитие достигне до величина, съответстваща на тях.

Тук не е възможно да се сподели цялата информация, получена от духовнонаучните изследвания на авторката, а само една част като повод за медитативно размишление по темата. Ето какво пише Юдит фон Хале:

“… процесът на преодоляване на разделението на половете – лунно наследство, което също трябва да бъде извършено в подходящото бъдещо време от дейността на съзнателната душа - наистина е стартиран, но той не се преминава съзнателно в отделния Аз, а още по-малко се предизвиква от неговата духовна дейност. Всички видове трансформационни процеси в човешката физиология - като например тези в областта на преодоляването на разделението на половете - се инициират по манипулативен начин, но за отделния човек се държат в несъзнаваното. Това неминуемо води до голямо объркване и екзистенциални душевни кризи, защото подобни развития се предизвикват изкуствено, по споменатите неправомерни преки пътища. Личното духовно развитие на отделния човек няма никакво участие в такива процеси на трансформация. 

Работата на Черните ложи винаги води до разкъсване или до по-нататъшно разпадане на всичко, което би трябвало да бъде обединено от необходимата земна полярност в хармонично единство със силата на третия принцип-посредник  - самоосъзнатия Аз. 

Първите последици вече се проявяват. Това, което се случва заради споменатите стремежи въз основа на определени лунни импулси, води, наред с другото, до нещо като изкривен образ на преодоляването на разделението между половете по такъв начин, че индивидуалният човешки Аз чувства това развитие като дуализъм, който действа в него. Това може да се случи по два начина. В зависимост от това, дали промените в условията на съществуване се извършват чрез манипулации на земния магнетизъм или гравитацията, физическите тела или не се формират от самото начало по такъв начин, че да имат еднозначна полова определеност, или - както и обратното - въпросният Аз не може да овладее на физическия план пола, който в действителност сам си е формирал преди раждането. Вместо това астралното му тяло овладява полярния пол, който се формира в етерното тяло, което води до екзистенциални предизвикателства за Аза в неговата инкарнация, защото астралната същност наистина живее и чувства в етерния противоположен пол, но Азът намира полярния пол във физическото си тяло.”

Литература по темата:

Kajsa Ekis Ekman, “On the Meaning of Sex. Thoughts about the New Definition of Woman”, Spinifex Press, Australia, 2023

За Дженифър Прицкър: 

https://www.tabletmag.com/sections/news/articles/billionaire-family-pushing-synthetic-sex-identities-ssi-pritzkers 

https://www.vanityfair.com/news/2019/06/why-billionaire-republican-donor-jennifer-pritzker-is-abandoning-trump-after-coming-out-as-trans

Кой стои зад финансирането на смяната на пола: 

https://www.carolinajournal.com/the-billionaire-duke-trustee-behind-the-remaking-of-gender/

Последици за здравето от операциите за смяна на пола: 

https://www.emma.de/artikel/trans-die-irreparablen-folgen-der-ops-340491

 

 

Есеите и терапевтите; теченията на Матай и Незер

В своята биография на Мойсей (“Vita Mosis”) Филон Александрийски описва как младият Мойсей бил свещеник в Египет и принадлежал към терапевтите, а именно към същия кръг, в който е работила и сестра му Мириам като жрица. До времето на Мойсей Египет наистина бил носител на високоразвита мистерийна наука, която, от една страна, обхващала космоса в астрологията, а от друга - човека в един вид анатомия (изкуство на мумифицирането). Можем да си представим, че израилтяните в Египет са възприели част от храмовата мъдрост на страната и са я използвали, за да създадат ранна форма на терапевтика или есейство в собствения си народ, така че се появили кръгове, които култивирали мъдрост, обединяваща египетски и еврейски елементи. По-късното наименование “терапевти” посочва, че става въпрос за някакво медицинско течение, което вероятно било научило много за управлението на съдбата и тайната на раждането от египетската астрология и за законите на наследствеността, за болестите и здравето от египетската анатомия на мумиите.

Това течение на мъдростта като клон от развиващото се течение на терапевтите и есеите трябва да е преминало през много обрати, особено по време на вавилонското изгнание, когато еврейските мъдреци се срещат с мъдреците на Гърция, Вавилония и Халдея - еврейските легенди са пълни с такива разкази. А в последния етап, този на същинското есейство, този по-научен клон намира сред петимата ученици на Йешу бен Пандира своя представител в Матай, от чиято школа по-късно излиза Матей.

                

       Мозайка на евангелиста Матей, параклис на императрица Елизабет, Виена

Другият, по-скоро практическо-аскетичен клон на есейството, можем да проследим по-ясно в историята на Израил: Срещаме го още рано при назиреите. Шеста глава на четвърта книга Мойсеева описва как Мойсей дава един вид монашеско правило за назирейството, поредица от определени аскетични упражнения и правила за пречистване, свързани с назирейската клетва, които означават път, по който човек може да запази определена по-стара връзка с духовния свят и така да постигне някакво посвещение. Виждаме много велики фигури в историята на Израил, като Самсон и накрая Йоан Кръстител, като членове на този практическо-аскетичен клон на есейския орден. По времето на петимата велики есейски учители именно Незер е този, който - както подсказва името "нов филиз" - дава на това течение ново съдържание и нов живот. Рудолф Щайнер описва как Незер основава есейска колония, един вид религиозно селище в планините на Галилея, което впоследствие получава името "град на Незер, Назарет". Този факт е от най-голямо значение за представите, които трябва да си изградим за младостта на Исус. И той ни въвежда реално в текста на Евангелието от Матей. В глава 2 последният стих гласи: "и, като дойде (Йосиф), засели се в един град, наричан Назарет, за да се сбъдне казаното чрез пророците, че Той ще се нарече Назорей" (2:23). Словото на пророците, цитирано тук, не се среща никъде в Стария завет. Често се е смятало, че то е част от свещените предания на есеите. Евангелието от Матей с пълна яснота показва своя есейски характер. Матей се разкрива като ученик на Матай, т.е. като есей.

Преди да се върнем към личността на Матей, нека разгледаме накратко едни други загадъчни думи във втора глава. Те отново са цитат, но този път на старозаветния пророк от книгата на Осия: “От Египет повиках Сина Си" (Матей, 2:15). Начинът, по който евангелистът предава тези думи, отново може да бъде указание за връзката му с есеите. Думите “Той ще се нарече Назорей” са по-скоро думи за Незер. Думите “От Египет повиках Сина Си" са по-скоро думи за Матай.

Когато народът на Израил се вглеждал в миналото, той гледал към изхода от Египет. За народа като цяло това било само освобождение от робството. Но когато есеите гледали назад в миналото, те навярно са възприемали Египет като извор, от който към тях потекла голяма част от мъдростта им. В духовно отношение те изпитвали към Египет чувството, което синът изпитва към своя баща. Това, разбира се, не изключва възможността в същото време те да са чувствали изхода от Египет като освобождение. 

В ранните кръгове на есеите и терапевтите по времето на Мойсей трябва да е било дори особено ясно съзнанието, че времето на отците (Египет) е приключило и е започнало времето на синовете (Израил). По това време въобще принципът на сина, азовият импулс, навлиза в историята, а Израил става негов носител по много специален начин. С излизането на израилтяните от Египет синът наистина бил призован от Египет.

В Египет е живяла великата мъдрост за раждането на човека и човешкото тяло. Тази мъдрост се вляла в народа на Израил през течението на терапевтите. Когато от храмовете на Египет преминала в школите на езотеричното юдейство, тя навлязла, така да се каже, от етапа на Отца в етапа на Сина. Тя се трансформирала. Това, което в Египет било обща мъдрост за звездните закони в човешкото тяло и за трансформацията на това тяло през поредицата на поколенията, трябвало да се приложи в Израил. Израил имал задачата да създаде тяло, в което Месията да стане човек чрез съвсем конкретна последователност на поколенията.

Египет дал мъдростта на въплъщението, Израил сам трябвало да го осъществи.

Египет имал като знание това, което Израил трябвало да изпълни като задача на съдбата. Затова Израил трябвало да донесе съзнанието и познанието за собствената си задача от Египет. Възможно е ясното осъзнаване на предопределението на Израил да се е случило в Египет едва с появата на терапевтичното течение. Въз основа на това осъзнаване трябвало да узрее решението за напускане на Египет. Поръчението, което Мойсей получил пред горящия храст, съвпада с това, което изглежда е било признато за необходимо в езотеричните кръгове. 

Израил трябвало да бъде отведен от земята на мъдростта за тялото на Сина, тялото на Месията, към земята, където да се роди тялото на Сина, тялото на Месията. Египет бил земята на мъдростта на Отца. Палестина била земята на раждането на Сина. Синът бил призован от Египет. Във времената след Мойсей и Исус Навин народът на Израил бил поведен от назирейското и терапевтичното течение към синовното си предопределение.

Описанията на Рудолф Щайнер ни дават указанието, че в този орден, както в научната, така и в практическо-аскетичната му страна, имало ясно познание за законите, според които трябвало да се изпълни съдбата на Израил. Нека тук само накратко се спрем на някои от тях. Упражненията на назирейството трябва да са се състояли в следното: чрез строгото спазване на определени аскетични и култови предписания ученикът постепенно трябвало да прояви в себе си резултатите от физическото наследство и така да се устреми чрез физическото си тяло към духовния свят. Стъпка след стъпка той трябвало да премахва и разтваря втвърдяванията, които предизвиквал у него първородният грях, действащ в поредицата на поколенията и по този начин да се изкачва духовно нагоре по стълбата, по която се е спускала поредицата от предците му. Той се издигал първо до баща си, после до дядо си и така от един прародител до следващия. Собственото му физическо тяло ставало все по-прозрачно за духовния свят, който в крайна сметка е последният ни прародител. Рудолф Щайнер загатва, че след седем минали поколения винаги се е достигало до специален етап, до нов етаж, сякаш отделен от долния със стълба от седем стъпала. Непосредствено застанал срещу духовното царство, ученикът усещал, че се намира на седмия етаж, след като е изкачил 6 пъти по 7, т.е. 42 стъпала. Образно може да се каже, че след 42 стъпала се стигало до покрива на къщата, откъдето се откривала свободна гледка на всички страни.

Ето това е решението на загадката, която се крие в списъка на родословието на Евангелието от Матей с неговите 3 х 14 или 6 х 7 стъпала. Списъкът на родовете може да се разглежда като таблица на есейското обучение на душите, що се отнася до назирейското течение на ордена. Нека да погледнем хипотетично оттам към течението на Матай.

Като течение на знанието и науката, то в някои отношения има противоположна посока на погледа. Ученикът на Незер се изкачва от настоящето към духовните висоти на миналото; той се връща от сина към бащата по стълбата на поредицата от поколения. Ученикът на Матай се спуска от бащата Авраам към синовете, като наблюдава постепенната трансформация на физическото тяло, изхождайки от египетското наследство на мъдростта, за да достигне накрая до сина. 

Това е гледната точка на Матей, ученика на Матай. Той изброява предците от бащата до сина, от Авраам до Исус.

Донякъде е потресаващо да си помислим, дори като възможност, че е имало хора, които съзнателно са проследявали хода на поколенията от Авраам надолу, знаейки, че когато навлязат в седмата седмѝца от пълните поколения, ще се роди Месията, и то в едно конкретно семейство. Колкото повече наближавало времето, толкова по-голямо и по-силно трябва да е ставало напрежението и очакването на Месията сред тези хора, които вероятно са били много малко на брой. Тук се докосваме и до точката, в която може да се предположи нечуваната възможност, че е имало хора, които, изхождайки от такова висше познание и оставайки напълно на заден план като “Тихите” в страната, трябвало да окажат влияние върху сключването на браковете, като ръководят и събират двойките - например Йоаким и Анна или Йосиф и Мария, както за това намекват със своите нагледни описания апокрифните текстове. 

За ученика на Матай с голямо напрежение стоял въпросът: Кога под знака на числото 6 по 7 ще се роди Синът? 

За ученика на Незер въпросът бил: Кога ще достигнем точката, от която стълбата с 6 пъти по 7 стъпала ще ме отведе при Отца? 

В школата на Незер хората се стремели да се издигнат до чистата божественост, като изкачат 42-те стъпала на обучението. Всяко стъпало съответствало на едно поколение в развитието на месианския народ. Този, който се изкачвал с едно стъпало, си възвръщал онова, което човечеството било изгубило, спускайки се с едно стъпало надолу по земната стълба. Те знаели, че ако успеят да изкачат 42 стъпала нагоре по стълбата, ще достигнат отново до съществото на Бог Отец, от което човечеството стъпало по стъпало било отпаднало. В Авраам те са виждали "Отца”. Докато човек все още не се е бил отдалечил на пълни 42 духовни поколения от Авраам, той не е срещал Бог-Отец в Авраам, дори и да е достигал до него. Оставал един болезнен остатък, който събуждал копнежа. Докато "Синът” все още не се е бил явил, човек не е можел да намери наистина Бог-Отец. Пътят към отеца Авраам все още водел до някаква неопределеност. От това възникнала изпълнената с копнеж задушевност, с която се очаквало раждането на Месията например в назирейското градче Назарет. Хората се чувствали сякаш поставени между Отца и Сина, обаче нямали нито единия, нито другия. Заедно със Сина е трябвало да се открие и Бог-Отец.

Двойното убеждение, че Бог-Отец изпраща Сина, а Синът води към Отца, по един или друг начин изпълвало есейството. Намерението тук е само да се изразят определени възможности, които може би няма да станат веднага очевидни за всеки. Но тези възможности при всички случаи трябва да ни доближат до настроението и средата, съществуващи сред есеите във времето около раждането и младостта на Исус. И именно от тази среда трябва да разбираме апостол Матей и цялото Матеево евангелие. Митарят Левий-Матей бил член на онзи кръг есеи, които очаквали с такова напрегнато нетърпение идването на Месията.

Казахме, че есейският орден напълно изчезва през първи век от нашата ера. С раждането на Исус от Назарет неговата задача била изпълнена. Онези есеи, които не разпознали този факт и искали да запазят ордена, вече не били истински есеи. Може би е разрешено твърдението, че Матей се е отказал от дейността си в средите на еврейските жреци и есейския орден, защото е знаел, че Месията е дошъл и че самият той не е очаквал нищо с по-голям копнеж от това да бъде призован от Онзи, когото е усетил и разпознал.

Но защо той е отишъл точно сред митарите?

Матей като митар

Сега стигаме до въпроса защо ученикът на Матай става митар. Можем да се опитаме да дадем отговор, като се вживеем в образа на Матей и в историческата ситуация.

Есеите гледали към Египет, когато се обръщали назад в миналото. А накъде гледали, когато се взирали в бъдещето? В този случай те гледали към Рим. Те чувствали, че се намират в разгара на велик процес на въплъщение, процесът на въплъщението на Христос. Той води от Египет към Йерусалим, а оттам те усещали, че неговият ход е в посока Рим. В Палестина те се чувствали в центъра на пътя между Египет и Рим.

Египет е изворът, от който произлязла мъдростта за тялото на Месията. В земята на Йерусалим самото това тяло се родило в земния си образ. В Рим човечеството един ден щяло да се превърне в тялото на Христос.

Когато народът на Израил се преместил от Египет в Палестина, той прекрачил от мъдростта за предрожденния Христос във физическия свят на Христос, роден като човек. (Характерно и от голямо значение е фактът, че в Евангелието от Матей се разказва за бягството в Египет, в което момчето Исус повтаря съдбата на своя народ и сега само̀ е призовано от Египет като Син, като по този начин прави крачката от Египет към Палестина). Народът сам преминал от страната на мъдростта за тялото в страната на тялото.

Сега предстояла стъпката към земята на тялото на човечеството, а това е римският свят.

В Матей и в другите есеи сигурно се е раздвижило едно живо предчувствие за това, че на Рим и неговия свят предстои да изграят важна роля в първите години на християнството. Тайната на въплъщението била сърцето на учението на терапевтите. Египет, Юдея и Рим са трите велики етапа на въплъщението на Христос, дори ако човекоставането на Бога в своята историческа уникалност може да се открие само по средата на този път и дори ако специалната мисия на есейството е била да бъдат изпълнителите в тази среда.

Фарисеите, а заедно с тях и цялата еврейска общественост, били изпълнени със страх от Рим. Това бил страхът за светилищата, които били под слабата закрила на привилегиите, с които евреите все още се ползвали благодарение на формалното съюзничество. "Трябва ли да плащаме данък на кесаря?" - това било постоянното безпокойство на фарисеите с оглед на култа към кесаря и култовото значение, което Рим придавал на парите и налозите (на гръцки език налог се нарича τέλος, което означава и “жертвен дар”). Това бил въпросът на въпросите за юдейството в онези дни. Плащането на налози било един от компромисите, чрез които то се опитвало да запази благоволението на Рим. За разлика от фарисеите и юдеите като цяло, Матей бил на страната на Рим. Първите се страхували от Рим, защото искали да спасят старото. Матей обаче виждал, че старото било изпълнило задачата си, а в Рим, колкото и изкривено да е било лицето му, откривал носителя на бъдещето. Фарисеите виждали в римляните само слуги на чужди богове; Матей виждал в тях бъдещите християни.

В тази посока може да бъде потърсен отговорът на въпроса защо Матей станал митар. Метаморфозата на същия импулс, който го бил свързал с есеите, го довел сред римляните; след като втората, междинна стъпка от въплъщението на Христос била завършена, Матей искал да помогне за подготовката на третата стъпка.

Есеите със сигурност разпознавали демона в Рим не по-малко ясно от фарисеите. Обратът от техните аскетични идеали за чистота към едно, макар и зародишно, положително отношение към наситения с чувственост свят на Рим изисквало почти невъзможна вътрешна щедрост. Но те знаели, че биха дали на демона власт над себе си, ако се страхуват от него. Чрез този страх те биха го признали. Преди идването на Месията есеите биха могли да бъдат сравнени с онези хора от нашето време, които разпознават ариманичния характер на електричеството и затова се стремят към монашески райони без машини и радио. Когато надеждата и мисията им се изпълнили, поне една основна част от истинските есеи изглежда се е пренастроила и си е спомнила за най-дълбокия културен смисъл на своята дейност като терапевти. 

Те съзнавали, че единственият начин да се излекуват уврежданията на човечеството и демоните е да ги принудят да се превърнат в оръжие на светлината. Те поели болестта върху себе си, за да я излекуват за цялото човечество чрез силата на вътрешното си същество. Матей бил настроен съвременни в най-добрия смисъл на думата. Той се потопил в новото, въпреки че то първо се появило в демонична форма. Съвсем отдалеч душевната нагласа на Матей може да бъде сравнена с настроенията, които подтиквали някои хора в периода след Първата световна война, въпреки че самите те произхождали от други социални кръгове, да се присъединят към пролетариата (разбиран не като политическа партия, а като кръг от съдби). Причината за тази промяна е усещането, че пролетариатът ще бъде носител на бъдещото културно развитие, дори ако първоначално той бил настроен революционно и критически.

Следните думи на Исус са добър израз за душевното отношение, което се опитваме да опишем тук като отношение на Матей: "Здравите нямат нужда от лекар, а болните" (Лука 5:31). Терапевт означава “лечител, лекар” и можем да стигнем до същността на терапевта, ако произнесем изречението в смисъла на Матей по следния начин: "Здравите нямат нужда от терапевт, а болните”. В този смисъл е възможно ярко да се представи как по един парадоксален начин от своята принадлежност към ордена на терапевтите Матей става митар.

Думите за здравите и болните ни отвеждат направо към сцената на призоваването на Матей. Можем да видим в Матей един вид водач сред митарите, който е събрал около себе си цял кръг от тези презрени хора, за да работи сред тях. След това, когато големият копнеж  на живота му се сбъдва, когато Христос призовава Матей да бъде един от дванадесетте ученици, на него му е позволено да доведе Христос в презрения кръг, в който е живял и работил. Той подготвя голямо пиршество от радост, за което свиква всички членове на кръга от митарите. Христос следва призива на Матей, както Матей е последвал призива на Христос: Той отива на пиршеството на митарите. 

                  

"Призоваването на Матей”, 1599 или 1600г., картина от Микеланджело Меризи да Караваджо, намираща се в римската църква “Сан Луиджи дей франчези”

Би било погрешно тълкуване на тази сцена, ако видим в нея само банално ядене и пиене, само пиршество. Това е било свещено хранене, при което Христос благославил и раздал хляб и вино. Това е било тайнство. И тук се разкрива един велик символ на човешката история: когато Христос дава тайнството на хляба и виното за първи път след призоваването на учениците - Матей е последният, който е призован в кръга на дванадесетте - Той го раздава на римляните и приятелите на римляните от своя народ; Това е едно скрито и все пак велико пророчество за формата, която християнството щяло да приеме в своя първи съдбовен период.

Фарисеите питат: “Защо вашият Учител яде и пие с митари и грешници?” Това възмущение няма морален, а култов характер. Те не могат да разберат, че именно в сферата на демоничния култ към кесаря Христос пренася преобразителната тайна на храненето като лечебно лекарство. Те се страхуват от култовата сфера на кесаря. Христос като велик миров терапевт избавя демона чрез тайнството на собственото си същество от любов. И затова Той може и трябва да смъмри фарисеите с думите на терапевта, които в същото време са като посвещение в рицарство за терапевта Матей: “Здравите нямат нужда от лекар, а болните.”

Това, което Петър прави след Мистерията на Голгота в изпълнение на мисията си за Христос, Матей прави преди Мистерията на Голгота в тесен кръг като подготовка. Петър отива в Рим, в пещерата на демона, за да установи там центъра на християнството за една епоха. От гледна точка на терапевтичната си нагласа Матей е първият, който подготвя мъченическия път на Петровото християнство в своята професия и живот, като събира първата общност на Тайна вечеря сред римските митари. Това превръща Матей в евангелист на римското, Петровото християнство. Той е успял да извърви евангелския път на Петър, както ще видим в по-нататъшния ход на наблюденията. 

Когато поставим пред нас трите течения, които Матей обединява в себе си, бидейки едновременно левит, есей и митар, пред нас се разгръща богата и завладяваща житейска драма, въпреки че Евангелието почти изцяло мълчи по въпроса за тази фигура. Това, което тук може да бъде представено само като указания и по-скоро хипотетично, би трябвало един ден да бъде изобразено свободно и ярко в художествена форма. Намерението на това размишление не би било разбрано погрешно, ако някой види в него скица за произведение за Матей. Например под формата на роман то евентуално би ни доближило повече  до истината - със сигурност и по отношение на изследването на външните исторически събития - отколкото цяла поредица от научни изследвания на съществуващите исторически документи. 

Матей произхожда от еврейския народ. Но в душата си той е напреднал до представител на човечеството. Освен еврейското начало, той носи в себе си египетското и римското, всяко по свой начин. Това прави Матей човека сред евангелистите. Йоан е орелът, Лука - телецът, Марко - лъвът, а Матей е човекът. От юдейството той има мисленето като левит, от египетството - чувствата като есей, от римлянството - волята като митар. Юдейството, египетството и римлянството се обединяват в него, за да формират световното човечество.

И накрая, за да поставим окончателния щрих на образа на Матей, трябва да се запитаме къде в цялостната композиция на Евангелието се споменават призоваването на митаря и пиршеството на митарите и какво се изразява в този композиционен момент.

Матей е последният от учениците, който трябва да бъде призован. С неговото призоваване кръгът на дванадесетте е попълнен. Тези, които са призовани преди него, вече са преживели много неща в своя път с Христос; те вече са преминали през определени етапи. Дали е възможно Матей да е преминал през тези етапи, които се опитахме да опишем, по различен начин в своята съдба, преди да стане ученик на Христос?

Непосредствено преди призоваването на Матей Евангелието съобщава за изцелението на парализирания човек - сцена, която съответства на третото чудо в Евангелието на Йоан, изцелението на болния край езерото Витезда. Следователно Матей се присъединява към кръга на учениците, когато е достигната третата степен и започва преходът към четвъртата - нахранването на 5000-те. Това е преходът от индивидуалния човек към човешката общност, към човека на човечеството. Както видяхме, Матей вече е осъществил нещо от тази стъпка и преход чрез своята съдба. И в рамките на композицията на Евангелието може да се възприеме като знаменателно и затрогващо как сцената на призоваването на Матей води до образа на угощението на митарите, на първата Тайна вечеря, която Христос празнува заедно с учениците.

Той не я отпразнува със своите си, отделен от живота, а тъкмо сред онези хора, от които може да се прочете вътрешното състояние на епохата. Третото стъпало е изкачено с изцелението на парализирания човек. Сега предстои да бъде проправен пътят за чудото на четвъртото стъпало - чудото на храненето, тайнството на хляба и виното. Първата стъпка към това тайнство е угощението, което Матей приготвя за митарите от радост, че е призован.

Първи етап:

Сватба в Кана - Проповед на планината

Втори етап 2:

Синът на царския чиновник - Капитанът в Капернаум

Трети етап:

Изцеление при езерото Витезда - Изцеление на парализирания 

Четвърти етап:

Нахранването на 5000-те - / Угощението на митарите 

                                              Нахранването на 5000-те

 

Откъс от книгата на Емил Бок "Евангелието - наблюдения върху Новия завет"  

Нека да започнем с това да поставим пред нас фигурата на ученика и евангелиста Матей. От Евангелието не научаваме много за него - или поне така ни се струва на пръв поглед. Разказана ни е само сцената, в която човекът, седящ на митницата, е извикан и призован от Христос да Го последва и как след това той с радост подготвя угощение за митарите и кани Исус и учениците Му да се присъединят към него. И все пак и тази една фигура може да оживи за нас цяло богатство от духовните течения на онази епоха, ако само се пробуди въпросът за загадката на неговата природа.

Евангелието от Матей е единственото, което споменава името Матей в сцената на призоваването: "Когато минаваше оттам, Иисус видя едного човека, на име Матей, седнал на митницата, и му казва: върви след Мене. И тоя стана и тръгна след Него. И когато Иисус седеше на трапеза вкъщи, ето, мнозина митари и грешници дойдоха и насядаха с Него и с учениците Му" (9:9-10). 

                          

 Фрагмент от сирийски превод на Евангелието на Матей отпреди 1.750 години,          открит наскоро в библиотеката на Ватикана

Евангелието от Марко нарича митаря с друго име: "Като вървеше, видя Левия Алфеев, който седеше на митницата, и му казва: върви след Мене" (2:14). Евангелието от Лука споменава същото име като Марко, само че без да добавя името Алфей; вместо това името Левий е произнесено и повторено с още по-голямо ударение: "След това Иисус излезе и видя едного митаря, на име Левий, който седеше на митницата, и му рече: върви след Мене. И той, като остави всичко, стана и тръгна след Него. И приготви за Него Левий у дома си голяма гощавка; и там имаше много митари и други, които седяха на трапезата с тях" (5:27-29).

Така митарят е наречен веднъж Матей, а друг път Левий, макар че трябва да отбележим, че Марко и Лука, които го наричат Левий, използват на други места и името Матей. Това двойно назоваване не е лишено от смисъл. Навсякъде, където една и съща личност или едно и също събитие е назовано или описано по различен начин от различните евангелисти, чисто външният подход е склонен да вижда противоречия. Обаче при един подход, който се фокусира върху духовното съдържание, пронизващо Евангелието до най-малките му съставни части, точно с помощта на такива т. нар. противоречия ние се запознаваме с особени, неизказани тайни. Противоречията между различните Евангелия са именно средствата, с които Библията все пак изразява неизказаното. 

Нека сега обобщим какво знаем за Матей-Левий от оскъдните сведения на Евангелията. Името Левий ни насочва към връзката между евангелиста Матей и рода на левитите, които още от времето на Мойсей са били предназначени да служат в светилището, т.е. да бъдат свещенически род. В това отношение Матей всъщност е съпричастен към юдейската свещеническа служба. Щом разберем, че Матей е бил свързан с еврейското свещеническо течение чрез името си, а може би и чрез родословието си, загадката на неговата природа оживява с голяма настойчивост. Как е било възможно Матей, вместо да служи в храма, да се присъедини към презрените митари? Пред очите ни започва да се разгръща цял душевен роман. 

Митарите не са били мразени и презирани от евреите заради морална низост или социално ниско положение. Причината за презрението към тях е била култово-религиозна. Когато се разглежда историята на Новия завет, твърде малко внимание се обръща на огромната сила и влияние на римския култ към кесаря 1. Като си присвоявал насилствено посвещението в упадъчните по онова време места за посвещение, римският император се превръщал в съсъд на свръхестествени сили и след това изисквал да го почитат като бог - но това не били добри богове, а демони, чиито инструменти ставали цезарите - цялата световна империя на римляните била покрита с гъста мрежа от култови средища. Всички политически, военни и правни институции получавали култов привкус. Според тогавашните римляни целият живот трябвало да бъде едно богослужение, организирано в служба на бога-цезар. Под знака на римския бог-цезар те искали да установят на земята божие царство, теокрация, като обявят всичко светско за култово-религиозно.

Във всички страни, в които римляните навлезли като завоеватели, те подчинили местните богове на култа към цезаря, като разрушили храмовете и пренесли в Рим изображенията на боговете, култовите инструменти и традиции. В качеството си на pontifex maximus 2 императорът се превръщал и във върховен жрец на онези богове, които още били живи в завладените народи. Всъщност римляните не завладели земята на еврейския народ като завоеватели. Те дошли, когато Юда Макавей ги призовал в страната като помощници и съюзници срещу потисниците Селевкиди от диадохската империя 3, с която евреите граничили на север. В резултат на това еврейският народ запазил правото си да изповядва собствената си религия и да има свое богослужение. Храмът в Йерусалим останал непокътнат, въпреки че водачите на народа живеели в постоянен страх, че един ден римляните могат да намерят повод да завземат храма и да отнемат правото на народа да изповядва свободно религията си.

Въпреки това, по отношение на управлението, особено на данъчното облагане, еврейската територия все пак попадала изцяло под римски контрол. За да запазят храма, евреите били принудени да правят все по-големи отстъпки и компромиси по всички светски въпроси. Това водело до сериозни вътрешни конфликти, тъй като според разбирането светски въпроси изобщо на съществували. Митото, налозите, които римляните изисквали от своите "съюзници" евреите, в техните очи били храмови дарове, култови жертви, принасяни на бога-цезар. Плащайки данъка на кесаря, евреите ставали членове на култа към него. И от страх накрая те се съгласили с култовите изисквания на Рим до такава степен, че в храма в Йерусалим били поставени маси на менителите и събирачите на налози - в представите на Рим това били цезарови олтари. Така те служели на двама богове: на Йехова и на кесаря. 

Това, което беше указано тук, дава ключ към много важни сцени в Евангелието, като например очистването на храма и принасянето на лептата. Митническите служители, които били на служба при римляните, някои от тях римляни, а други - евреи, постъпили на римска служба, всъщност в очите на римляните били един вид низше духовенство, низше свещенство. В края на краищата те трябвало да събират храмовите налози и дарения. 

Колкото повече евреите били готови да правят компромиси с култа към кесаря от страх, толкова по-голяма ставала омразата и презрението им към онези, които изпълнявали неговата воля в еврейската земя, а това били преди всичко митарите. Така истинската причина за презрението към тях била, че те служели на култа към чуждия, демоничен бог. Ако този, който служел на Йехова по правилния начин, следвайки закона, бил "праведен", то този, който служел на кесаря, бил “грешник".

Може да се предположи, че в еврейските народни настроения омразата се изживявала най-вече към онези, които като членове на еврейския народ постъпвали на римска служба и ставали митари. Всъщност всички били виновни за службата на кесаря поради своята непоследователност и готовност за компромиси, но към евреите-митари наистина можело да се сочи с пръст като към отстъпници от бащината вяра.

Презрението към митарите прикривало гузната съвест на садукеите и на евреите като цяло. Колко голямо трябва да е било презрението, насочено към един такъв човек, който бил причисляван към еврейското левитско свещеническо течение, но отишъл сред кесаревите слуги, сред храмовите служители на парите, на Мамон!

Тук се сблъскваме със загадката, която ни представя образът на Матей. Какво го е накарало като член на свещеническо-юдейското течение да се включи като митар в течението на цезаровото римлянство и по този начин да си навлече омразата на своите сънародници? - Едва ли можем да се надяваме на задоволителен отговор на този въпрос, ако не разгледаме едно трето течение, към което чрез името Матей причисляваме митаря Левий. Това обаче отново ще повдигне нови въпроси, заради които решението на загадката изглежда почти невъзможно.

Матей и есеите 

Името Матей показва, че митарят Левий е бил тясно свързан с течението на есейския орден. Матей означава ученик на Матай. Матай е сред петимата учители, които около сто години преди нашата ера като ученици на един по-велик човек - Йешу бен Пандира 4 от ордена на есеите - организирали есейския орден в пет основни подразделения и го подложили на духовно обновление: Матай, Накай, Незер, Бони и Тода. Тези имена са ни предадени в талмудическите текстове на късния юдаизъм ("Вавилонски синедрион" 43 а). В цикъла си от лекции върху Евангелието от Матей (СС 123) Рудолф Щайнер говори за Йешу бен Пандира, великия пророчески реформатор в езотеричния късен юдаизъм, който работил при цар Александър Яней (103-76 г. пр. Хр.) и неговата наследница, царица Александра (76-67 г. пр. Хр.) и накрая бил убит с камъни и разпънат на кръст от фанатични противници. Рудолф Щайнер разказва, че Йешу бен Пандира заедно с петимата си ученици подготвил делото на Христос по решаващ начин, като напълно ориентирал живота на есейския орден към предстоящото идване на Месията…

Същността на есейското течение може да се опише по следния начин. От древни времена, в които светлината на едно предмисловно ясновидско виждане все още не е била помръкнала и угаснала в човечеството, преди всичко се е разпространявала една свещена мъдрост като вечен светилник и се е поддържала да гори: знанието за бъдещото спасително въплъщение на най-висшия Бог. Това знание било тясно свързано с осъзнаването, че в резултат на падението в грях човечеството е било в процес на слизане от висините на светлата близост с Бога в дълбините на едно чисто земно съзнание. Това щял да бъде смисълът и мисията на Месията на земята - да запали отново все по-затъмняващата и угасваща светлина на рая в земния мрак, в който човечеството потъвало. От самото начало пророческият поглед е виждал този, който някога щял да се спусне като ярка фигура от светлина на фона на пълния мрак в среднощния час на човешката история. Така трябвало да се избегне опасността Месията да върви по земята неразпознат. 

Членовете на течението, състоящо се от монашески общности, които в Поврата на времената били представлявани от есейския и терапевтичния орден, се били посветили на задачата никога да не оставят кандилото на чистата първична светлина да угасне напълно, така че когато времето се изпълни, той да притежава сила, за да освети онзи, който щял да се появи незабележимо сред човеците.

Ала да се поддържа кандилото на чистата първична светлина на виждащото съзнание вечно запалено, станало възможно само защото членовете на това течение били създали специални условия за съвместния си живот. Те трябвало да избягват да се включват в развитието на съзнанието на цялото човечество, водещо до все по-голямо втвърдяване и потъмняване.

Две средства служели за тази цел - едно положително и едно отрицателно. Положителното било преданата грижа за древната мъдрост, съдържаща се в кътаните свещени писания. Отрицателното средство било специалната култура на чистота и последователното аскетично отношение към живота, което с оглед както на яденето и пиенето, така и по отношение на всякакви житейски уредби, създадени от разума, избягвало всичко, което би могло да завлече душата и духа твърде дълбоко в тялото и да накара външното в човека да надделее над вътрешното. Колкото по-оживено и по-външно ставало ежедневието в градовете на Стария свят, толкова повече есеите били принудени да следват строгите си заповеди в отдалечени, тихи местности, в групи като манастири. Въпреки това, за да не останат без влияние, излъчващо се към цялото човечество, наред със стриктното спазване на най-вътрешния кръг, който можел да намери своя път само далеч от суетата на света, те създавали колонии с не толкова строги правила, които често имали своите религиозни домове насред големите градове. 

Освен това пратеници на есеите и терапевтите пътували из страната на групи от по двама, като преподавали и - както подсказва името “терапевти” - практикували един вид лечителско изкуство. 

Имало характеристики, отличаващи членовете и пътуващите пратеници на ордена от тяхното обкръжение, които не можели да бъдат сбъркани. Например носенето на оръжие и боравенето с пари са били особено строго забранени сред тях. Според възгледите на есеите и двете неща можели да забъркат хората по особено пагубен начин със земните неща и да ги замърсят със земна материя. В думите, с които Христос изпраща учениците си по двойки, има отзвук на това, което е било строго правило и за есейските братя, пътуващи по двойки, например когато на апостолите е казано да не носят пари в кесиите си. Където и да отивали, есеите се съобразявали с естественото гостоприемство на онези, които били техни съмишленици. Учениците на Исус трябвало да разчитат по аналогичен начин на отзвука от работата си в душите на хората. В този пункт се натъкваме на най-скандалната част от живота на Матей, преди да бъде включен в кръга на дванадесетте ученици: Това, че един член на ордена на есеите не само оставя настрана общото осъждане на парите, но и навлиза в издигнатата до култ тяхна употреба, в която митарите като изпълнители на култа към кесаря били принудени да се включат, представлява, разбира се, една удивителна загадка.

 
Бележки

1 Цезар, по-старо кесар, германизирано кайзер, също и бълг., рус. цар, са етимологични дублети със значение “император”. Всички те произхождат от прозвището на римския политик Гай Юлий Цезар и в течение на времето се превръщат в титла.

2 “върховен жрец”, букв. “велик мостостроител”

3 Диадохи (от гр. διάδοχος “приемник“) владетелите (Антипатър, Птолемей, Селевк и т.н.), поделили помежду си империята на Александър Македонски след неговата смърт през 323 г. пр. Хр. 

4 За Йешу бен Пандира и ордена на есеите вж. и следните публикации в блога:

https://anthroposophie.blog.bg/history/2022/11/18/koi-e-ieshu-ben-pandira.1843490

https://anthroposophie.blog.bg/history/2019/08/23/isus-ot-nazaret-i-ordena-na-eseite.1671537

 

В лекциите от 27. и 28.12.1911 (СС 134 "Светът на сетивата и светът на духа”) Рудолф Щайнер показва как не е възможно да достигнем до адекватно на реалността познание или да стигнем до истината само с мислене, без да преминем през определени състояния на душата.

За да опиша каква дълбока грешка се крие в презумпцията, че знанието, че истината трябва да се получи като резултат, когато човек прави правилни преценки, наскоро използвах едно много просто сравнение, което бих искал да повторя тук и от което ще видите, че това, което е правилно, не води задължително до това, което е истинско.

Веднъж в едно село имало момченце, което родителите винаги пращали да купи хлебчета. Те всеки път му давали десет кройцера - това било на място, където се използвали кройцери - и за тях то донасяло шест хлебчета. Ако се купело едно хлебче, то струвало два кройцера. Момчето винаги носело вкъщи шест хлебчета за десет кройцера. То не можело да смята и не обърнало внимание на това как така винаги му дават десет кройцера, а едно хлебче струва два кройцера и въпреки това за своите десет кройцера носело вкъщи шест хлебчета. Но в последствие то се сдобило с доведен брат. От друго място в къщата довели момче, което било на същата възраст, но можело да смята добре. То видяло, че новият му брат отива при хлебаря с десет кройцера, а знаело, че едно хлебче струва два кройцера и казало: "Значи задължително трябва да донесеш пет хлебчета вкъщи.”

Това момче било много добър математик и разсъждавало правилно: едно хлебче струва два кройцера, брат му получава десет кройцера, така че със сигурност ще донесе вкъщи пет хлебчета. Но ето че той донесъл вкъщи шест хлебчета. Тогава добрият математик казал: "Ама това е съвсем погрешно, няма как да донесеш вкъщи шест хлебчета, защото едното струва два кройцера, а на тебе ти дадоха десет кройцера, тъй като две се съдържа пет пъти в десет. Или е станала грешка, или ти си задигнал едното хлебче.” Но ето че на другия ден момчето отново донесло шест хлебчета за десет кройцера. В онзи магазин било прието на всеки пет хлебчета да дават по едно допълнително, така че ако си купил пет хлебчета за десет кройцера, получаваш шест. Това било много приятен обичай за хората, които имали нужда само от пет хлебчета за домакинството си.

Е, добрият математик разсъждавал съвсем правилно, той изобщо не сбъркал в мисленето си, но това правилно мислене не отговаряло на действителността. Трябва да признаем, че правилното мислене не е достигнало до реалността, защото реалността не се ориентира по правилното мислене.

Виждате ли: както и тук, в този случай, може да се докаже, че наистина и от най-съвестните, най-сложни мисли, които човек някога е в състояние да изведе логически, е възможно да произлезе най-правилното нещо, но измерено спрямо действителността, то да е напълно погрешно. Това винаги може да се случи. Ето защо едно доказателство, получено по мисловен път, никога и по никакъв начин не е меродавно за действителността, никога.

Човек може да сгреши напълно и в специфичното съчетание на причина и следствие, приложено към външния свят. Ще Ви посоча пример и за това. Да предположим, че един човек върви по брега на река. Той стига до определена точка, Вие виждате отдалеч как пада във водата и някой бързо се втурва да го спасява, но го изважда от водата мъртъв. Сега виждате трупа. Можем да констатираме примерно, че въпросният човек е пиян и да сме доста съобразителни в това отношение. Възможно е на мястото, където човекът е паднал във водата, да е имало камък; тогава ще кажем, че се е спънал в камъка, паднал е във водата и се е удавил. Защото следната мисловна конструкция е правилна: щом човекът е вървял по брега, спънал се е в камъка, който се е намирал там, паднал е в реката и е бил изваден мъртъв, то значи се е удавил. Не може да е станало по друг начин. Само че не е задължително точно при този човек да се е случило това. Защото ако не се оставим да бъдем завладени от това съчетание на причина и следствие, тогава можем да открием, че този човек е бил поразен от сърдечен удар в момента, в който е паднал във водата и е паднал в нея, защото се е намирал на брега на реката. Той вече е бил мъртъв, когато е паднал, само че е преживял същото като някой, който пада във водата жив. 

Виждате ли, ако някой тук реши от комбинирането на външните събития да заключи, че въпросният човек се е подхлъзнал, паднал е във водата и се е удавил, това ще бъде погрешно, то няма да отговаря на действителността, защото човекът е паднал във водата, тъй като е бил вече мъртъв, а не е бил изваден от водата мъртъв, защото е паднал. Виждате ли, погрешно направени съждения като въпросното, при което това е толкова осезаемо, днес се срещат на всяка крачка в нашата научна литература, само че човек не го забелязва там, както никога не би го забелязал, ако не изследва случая с падналия във водата човек, поразен от сърдечен удар. В по-фините вериги от причини и следствия такива грешки се допускат постоянно. Не искам да намекна нищо друго освен това, че нашето мислене в действителност най-напред е абсолютно несъответстващо на действителността, а не решаващо, то не е правилен съдник…

Още в Древна Гърция е било казано от какво трябва да започне здравословното човешко мислене, ако иска да има шанс някога да стигне до истината. И тези думи със сигурност са валидни и днес. Още в Древна Гърция са казали, че всяко човешко изследване трябва да започне с удивлението. Но нека разбираме това в положителен смисъл, скъпи приятели! Нека го разберем в положителния смисъл: че в душата, която иска да проникне в истината, трябва да съществува това състояние на удивление пред вселената. Защото онзи, който е способен да схване цялата сила на тази древногръцка мисъл, ще си каже: Когато човек, независимо каквито и да са другите условия, чрез които стига до човешкото изследване и размишление, тръгне от удивлението, т.е. не от нещо друго, а от удивлението от фактите в света, това е все едно да се посади семе в земята и от него да израсне растение. Защото всяко познание трябва по определен начин да има като семе удивлението.

Различно е обаче, когато човек не започва от удивлението, а може би от факта, че в определен период от младостта неговите образцови учители са му внушили някои принципи, които са го направили философ; или когато е станал философ, защото в средата, в която е израснал, е било прието да се учи нещо подобно и той е стигнал до философията заради съществуващите обстоятелства. Както е добре известно, изпитът по философия е и най-лесният за вземане. Накратко, съществуват стотици и хиляди отправни точки за философията, които не идват от удивлението, а от нещо друго. Всички такива отправни точки водят само до един вид съжителство с истината, което може да се сравни с това да направиш растение от хартия, а не да го отгледаш от семе. Сравнението е напълно валидно, тъй като всяко истинско знание, което иска да има шанса да се докосне до загадките на света, трябва да произлиза от семето на удивлението. И колкото и да е проницателен един мислител, който може да страда, да кажем, от излишък на проницателност, не е ли преминал през етапа на удивлението, от него няма да излезе нищо; налице ще е едно проницателно, умно сглобяване на идеи и нищо, което да не е правилно, но далеч не е задължително правилното да стига до реалността. Напълно необходимо е, преди да започнем да мислим, преди въобще да задвижим мисленето си, да сме преминали през състоянието на удивление. А мислене, което се задвижва без състоянието на удивление, в основата си остава просто игра на мисълта. Следователно мисленето трябва да има своите устои, ако искаме да използваме тази дума, в удивлението. 

Но и това не е достатъчно. Ако мисленето се заражда от удивлението, а човекът е предразположен от кармата си да стане доста проницателен и ако бидейки надменен, много скоро започне да се наслаждава на собствената си проницателност и след това само я развива, тогава дори първоначалното удивление няма да му помогне. Защото ако след като удивлението се е настанило в душата, в по-нататъшния ход на своето мислене човекът само мисли, тогава той не може да проникне до действителността.

Имайте предвид - и тук подчертавам това - аз не искам да кажа, че човек трябва да се лиши от мислене или че мисленето е вредно. Това е широко разпространено мнение, дори в теософските среди: те смятат мисленето направо за лошо и вредно, щом се каже, че човек трябва да започне от удивлението. Но не е нужно, когато човек е започнал полека да мисли и може да изброи седемте принципа на човека и т.н., отново да спре да мисли - мисленето трябва да остане. Само че след удивлението трябва да настъпи друго състояние на душата и това е състоянието, което най-добре можем да опишем с благоговение пред онова, към което се приближава мисленето. След състоянието на удивление трябва да дойде състоянието на благоговение, на страхопочитание. И никое мислене, което се е отделило от благоговението, от благоговейното вглеждане в това, което му се разкрива, няма да може да проникне в реалността. Мисленето никога не бива, така да се каже, да се разхожда по света с леки стъпки. Когато премине състоянието на удивление, то трябва да се корени в чувството на почит към основите на света. 

Тук обаче пътят на познанието веднага влиза в доста силно противоречие с това, което днес се нарича наука. Защото ако кажете на някого, който стои пред ретортите си в лабораторията и анализира вещества и изгражда съединения чрез синтез: “Ти всъщност не можеш да изследваш истината! Наистина разглобяваш и сглобяваш добре, но това, което правиш, са само факти. Ти подхождаш към тях непочтително, без да проявяваш благоговение към фактите на света. Би трябвало да се изправиш пред това, което се случва в ретортите ти, със същата почит и благоговение, както свещеникът стои пред олтара.” - Какво ще Ви отговори такъв човек днес ? Вероятно той ще Ви се изсмее, защото от сегашната научна гледна точка е невъзможно да се разбере, че почитането има нещо общо с истината, със знанието. Ако не Ви се присмее, човекът най-много да Ви каже: “Аз наистина мога да бъда въодушевен от това, което се случва в моите реторти, но този мой ентусиазъм трябва да бъде нещо различно, нещо лично и ти наистина не можеш да накараш един разумен човек да разбере, че то има нещо общо с изследването на истината. “ - Човек ще изглежда повече или по-малко глупав спрямо днешните учени, ако говори за това, че изследването и особено мисленето за нещата никога не бива да се отделя от това, което трябва да наречем преклонение, че не бива да правим и крачка в мисленето, без да сме проникнати от чувството на преклонение пред това, което изследваме. Това е второто нещо.

Но дори и някой, който вече е достигнал до определено чувство на почит и след това, изпитал това чувство на почит, сега иска да напредне само с мислене, също би стигнал до безсъдържателност, отново не би постигнал никакъв напредък. Той би намерил някакво правилно нещо и тъй като е преминал първите два етапа, неговото правилно нещо би било пронизано от различни добре основани гледни точки. Но той все пак скоро би стигнал до несигурност.

Защото в състоянието на душата ни трябва да възникне трети етап, когато сме преминали достатъчно дълго през удивлението и преклонението и този трети етап може да се нарече “чувство на мъдра хармония с мировите закони”. Да, виждате ли, това чувство на мъдра хармония с мировите закони не може да бъде постигнато по друг начин, освен когато човек в изведтен смисъл вече е признал безполезността на обикновеното мислене, когато отново и отново си е казвал, че който се опира само на правилността на мисълта - дали нещо се обосновава или опровергава, няма значение - всъщност е хванат в същия капан като нашето момченце, което е сметнало правилно броя на хлебчетата. Ако момченцето беше успяло да си каже: “Това, което изчисляваш, може и да е правилно, но ти изобщо не трябва да разчиташ на правилното си мислене, а трябва да потърсиш истината, да се поставиш в хармония с действителността”, тогава то щеше да открие това, което е по-висше от неговото правилно мислене: обичая на мястото да се дава едно допълнително хлебче на пет закупени. Щеше да открие, че човек трябва да излезе от себе си във външния свят и че правилното мислене няма никакво значение за това дали нещо е истинно.

Ала да се поставим в мъдра хармония с действителността не е нещо, което може да се постигне толкова лесно. Ако то можеше да се направи толкова лесно, скъпи мои приятели, тогава нито Вие сега, нито някой човек въобще щеше да преживее съблазняването от страна на Луцифер в тази точка.

Защото божествените водачи на света действително са били замислили за човека онова, което се нарича различаване на доброто от злото, придобиване на знание, ядене от дървото на познанието - но за един по-късен етап. Това, което е било грешката на човечеството, е, че то е искало да придобие това знание за различаването на доброто от злото твърде рано. Това, което е било предназначено за него за по-късно, то е искало да придобие по-рано под изкушението на Луцифер. Резултатът е могъл да бъде само едно недостатъчно знание, което спрямо истинското знание, което човекът е трябвало да придобие, както е било предназначено за него, е било като преждевременното раждане в сравнение с раждането на едно износено бебе. Така че старите гностици - човек усеща колко прави са били те - всъщност са използвали този израз: Човешкото познание, така както то съпътства човека през неговите въплъщения в света, всъщност е едно преждевременно раждане, един урод, защото хората не са могли да изчакат, докато преминат през всичко, което тогава е трябвало да доведе до познание. Трябвало е значи да мине време, в което човекът постепенно да позволи на определени душевни състояния да узреят, след което знанието да стигне до него. Този първороден грях на човечеството се върши и днес, защото ако не се вършеше, хората щяха да се занимават по-малко с това как бързо да усвоят едно или друго като истина, а щяха да се стремят да узреят, за да разберат определени истини…

Човек трябва да се отнася към мисленето си така, че то да не се превръща в съдник на нещата, а в инструмент за тяхното изговаряне. Това означава да се поставиш в хармония с нещата  …  

Когато човек премине през това трето състояние, тогава мисленето все още не бива да желае да стъпи на собствените си крака, тогава настъпва, така да се каже, най-висшето състояние на душата, което трябва да настъпи в човека, ако той иска да стигне до истината. И това е състоянието, което може добре да се опише с думата отдаденост.

Удивление, преклонение, мъдра хармония с явленията в света, отдаденост на световния ход - това са етапите, през които трябва да преминем и които винаги трябва да вървят успоредно с мисленето, които никога не бива да напускат мисленето - в противен случай то ще достигне само до правилното, а не до истинното… 

(Хановер, 28.12.1911) 

Мислене, което се е издигнало до състоянията на душата, в които първо сме придобили удивление, после това, което наричаме благоговейна преданост към света на реалното, после това, което наричаме познанието, че сме в мъдра хармония със световните явления. Мислене, което не би могло да се издигне и в онази област, която се характеризира в състоянието на душата на отдаденост, такова мислене не би могло да стигне до реалното. Сега, тази отдаденост всъщност може да бъде постигната само ако човек се опитва по един доста енергичен начин отново и отново да изкарва пред очите си незначителността на обикновеното мислене и освен това се старае да направи все по-активно и енергично настроението, което непрестанно му казва: “Не бива да очакваш, че мисленето ще може да ти даде познание за истинното, а преди всичко трябва да очакваш, че мисленето само ще те възпитава.” Изключително важно е да развием това настроение у себе си - мисленето да ни възпитава. Виждате ли, ако наистина приложите този основен принцип на практика, тогава ще преминете отвъд много неща по съвсем различен начин, отколкото човек обикновено смята, че трябва да премине…

Трудно е да се разбере разликата между това да преценяваш и да се оставиш да бъдеш научен от реалността, но когато човек разбере това и след това използва първото само за целите на практическия живот и се оставя да бъде научен от нещата, за да се приближи до реалността, тогава постепенно навлиза в настроението на отдаденост. Тя е именно онова душевно състояние, което не иска да изследва истината по собствена инициатива, а очаква цялата истина от откровението, което произтича от нещата и може да изчака, докато узрее да получи едно или друго откровение. Преценката иска да стигне до истината на всеки етап. Отдадеността не се стреми да проникне в една или друга истина насила, а работи върху себе си, върху самовъзпитанието и спокойно изчаква, докато на определен етап на зрялост истината потече чрез откровенията от нещата, прониквайки в нас напълно. Работата с търпението, което в мъдрото самовъзпитание иска да ни води все по-далеч и по-далеч - това настроение наричаме отдаденост.