С този откъс, представящ по-голямата и съществена част от коледната лекция на Рудолф Щайнер “Коледа – празник на инспирацията”, изнесена на 21.12.1911 в Берлин (CC 127 “Мисията на новото откровение на Духа. Христовото събитие като централна точка на земната еволюция”), поздравявам всички хора, четящи и пишещи в blog.bg и им пожелавам здраве, светлина в ума и топлина в сърцето.

Често пъти имаме причина да се възхищаваме много повече на това, което хората са установили в миналото от съкровените дълбини на душата си, отколкото на онова, което са могли с разумната си мисъл да изковат в понятия. Колко безкрайно мъдро ни изглежда да видим, отваряйки календара, че под датата 25. декември е записан празникът “Рождество на Христос Исус”, а под 24. декември – “денят на Адам и Ева”. Това ни се представя нагледно, разумно, духовно от смътното, подсъзнателно средновековно творчество, когато във времето на Коледа на различни места са били провеждани коледни игри. Когато т.нар. певцитръгвали на своите коледни шествия, пред тях било носено “райското дърво”. Както в календара празникът на Адам и Ева предшества раждането на Исус, така в средновековните игри райското дърво предвождало трупата, oтиваща да представи своя коледен спектакъл. Накратко, някога е съществувало нещо, което е давало повод на съкровените душевни глъбини на хората да свързват непосредствено наченките на земния човек с празника на Рождество Исусово.

През 353г. даже и в църковния Рим 25. декември още не е съществувал като празник на Исусовото раждане. Там този ден е бил честван за пръв път през 354г. Преди това е празнуван ден, който хората са осъзнавали като рождествен празник - 6. януари, денят на кръщението в река Йордан, напомнящ за спускането на Христос от духовните висоти и вселяването му в тялото на Исус от Назарет. Това е било най-напред раждането на Христос в Исус, споменът за великия исторически момент, който символично ни се представя с гълъба, реещ се над главата на Исус от Назарет. Шести януари е бил възпоменателен ден за раждането на Христос в Исус от Назарет.

Но през четвърти век за настъпващия вече материалистичен мироглед на Запада отдавна е била загубена възможността да проумее великата мисъл за проникването на Христос в Исус. Като мощна светлина тази мисъл е пробляснала за кратко у гностиците, които са били съвременници или са живели във времето, непосредствено след Голготското събитие и са могли да потърсят дълбочината на мъдростта за “Христос в Исус” по начина, по който ние отново трябва да я потърсим с помощта на съвременното ясновидство. Чрез последното проблясване на старите, първични човешки ясновидски способности те са я виждали като сияеща благодатна светлина. Това ние отново трябва да го овладеем чрез великите тайни на Голгота. Тогава на гностиците е просветнало нещо, което ние пак трябва да усвоим – най-вече тайната за раждането на Христос в Исус от Назарет, когато е кръстен от Йоан Кръстител в река Йордан.

Но както старото ясновидство изчезва, така изчезва и онзи особен проблясък на най-висши ясновидски сили, най-висшата Рождествена светлина, съществувала у гностиците. В четвърти век западното християнство отдавна вече не е било в състояние да разбере тази велика мисъл. Затова по онова време истинският празник на появата на Христос в Исус вече е бил загубил смисъла си за западната християнска култура. Било е забравено какво представлява всъщност празникът Богоявление на 6. януари. За известно време, дори и до наши дни, усещането за Христовия образ в човешкото развитие е трябвало да бъде погребан под материалистичните отпадъци на разума. И макар хората да не са могли да схванат, че при кръщението в река Йордан на човечеството се е явило нещо величаво, те все пак разбирали, понеже това не противоречало на материалистичното съзнание, че телесната организация, избрана да приеме Христос, е представлявала нещо значимо. Затова духовното раждане, което всъщност се случва при кръщението в река Йордан, е било образно прехвърлено върху раждането на детето Исус от Назарет и празникът на Исусовото Рождество е бил поставен на мястото на Богоявление.

Но макар в много редки случаи това да е било ясно изразявано, все пак винаги са съществували важни, възвишени усещания за значението на Коледния празник за човечеството. Винаги с наближаването на Коледа в човешката душа оживявало нещо значимо. Оживявало това, за което бихме казали, че разглеждайки света по правилния начин, въпреки всички опасности и съдбоносни удари на битието можем да се укрепим във вярата си в човечеството, можем в най-дълбок смисъл да се оживим от чувството на любов и умиротвореност, независимо от всички дисхармонии и раздори на живота. 

Това винаги проблясва във връзка с Коледа и Рождество. Защото за какво всъщност са си спомняли хората? Нека да го проумеем в духовнонаучен смисъл. Знаем какви съществени, мащабни събития трябвало да настъпят в развитието на човечеството, за да може да се влее в него Мистерията на Голгота. Трябвало да се роди един човек - прероденият Заратустра, едното от двете момчета Исус. Но трябвало да се роди и онзи, за когото ни напомня празникът на Рождество и чиято душевна субстанция била оставена в духовния свят. Докато човечеството преживявало всичко, което може да се случи в рамките на наследствеността през поколенията до Мистерията на Голгота - останалите човешки души преминали през поколенията –  то приемало всички разрушителни сили, промъкващи се в кръвта. Само една-единствена душевна субстанция била оставена в духовния свят, пазена от най-святите мистерии и най-чистите култови места и тя след това се изляла в човечеството като душата на второто момче Исус – онова, описано в евангелието на Лука, от чието раждане водят началото си всички спомени и представи за Христовия Рождественски празник. За първоизточника на човека, за човешката душа, която още не е била слязла в природата на Адам, си спомнял човекът във времето на Коледа. Той искал да каже, че във Витлеем, в Палестина се родила онази душевна субстанция, която не взела участие в слизането на човечеството на Земята, а била оставена в духовния свят и за пръв път се спуснала в човешко тяло, когато се въплътила в детето Исус, описано от Лука. 

“Може да се вярва в човечеството, може да му се има доверие” - това усеща човешката душа, ако мисълта й се насочи към факта, че колкото и раздори, неверие и дисхармония да се намесват в развитието на човека - а те са се намесили чрез всичко, изляло се в него от времето на Адам до наши дни - ако се погледне назад към това, което в древните времена наричали “Адам Кадмон”, станало после понятието за “Христос”, тогава в душата се възпламенява доверие в правилността на човешката сила, в първичната чиста и проникната с любов природа на човечеството. Затова подсъзнателното душевно преживяване е поставило празника Рождество Исусово непосредствено след празника на Адам и Ева, като човекът сякаш вижда в младенеца, който се ражда, своята собствена природа, но в нейната невинност и безгреховност.

Защо в течение на цели векове и хилядолетия божественото дете представлявало за човечеството нещо, достойно за най-висша почит? Защото гледайки към детето, което още не е дотам развито, че да може да каже на себе си “аз”, ние знаем, че то все още работи върху човешкото тяло, върху храма на божествено-вечното и защото човекът, който още не казва “аз”, показва ясни признаци, че произходът му е от духовния свят. 

С този поглед към детската природа на човека ние се учим да имаме пълно доверие към човешката природа. Във времето, когато можем най-много да се съсредоточим, когато слънцето свети и топли земята най-малко, когато не сме заети с външни задачи, дните са най- кратки, а нощите най-дълги и са налице най-добри условия за вглъбяване, когато за известно време целият блясък, цялата външна красота се изплъзва от погледа ни, западното културно развитие е поставило празника на Рождеството на божествения младенец, тоест на човека, който влиза в света невинен и може по този начин да даде във времето на най-интензивно вглъбяване най-силно, висше доверие на човека, произлизащо от съзнанието за божествения му произход. Това е потвърждение на великата истина, че от детето може да се научи много.

И ние се възхищаваме на подсъзнателния, духовен разум на хората от миналото, поставили такива знаци в потока на времето. Тогава се чувстваме като четци на необикновените йероглифи, които хората в миналото чрез такива празници са вложили в писмеността на времената, усещаме се в единство с тях. Докато нашият поглед по принцип е устремен към бъдещето, на което сме склонни да предоставим най-добрите си сили, да укрепим и заздравим вярата си в него, то в такива празнични дни ние се опитваме да живеем в спомени, които ни донасят сякаш въплъщението на древни мисли и ни учат, че макар днес да можем да мислим по съвременен начин за духовното, лежащо в основата на външния свят, то в древните времена хората по различен начин, но не по-малко правилно, не по-малко грандиозно и величаво са мислили и усещали единство с човечеството, с всичко, което трябва да го издигне към неговите висоти. Нашият духовнонаучен идеал е да се почувстваме в единство със сътвореното от хората на предишните времена, произлязло от най-съкровените дълбини на душата. Ето за това служат празниците, особено големите празници, ако успеем чрез истините на духовното изследователство да разкрием пред душата си запечатаното във времето йероглифно значение на знаците. Прекрасна е мисълта, която се съчетава сякаш с едно красиво усещане в душата, когато виждаме как във времето след четвърти век, който най-напред е поставил празника на Рождество Исусово на 25. декември, в душата на онези хора се излива съзнанието за доверието, което трябва да бъде събудено именно чрез детската природа; когато в живописта, в коледните игри, навсякъде се показва как съществата на всички земни царства се покланят пред младенеца Исус, пред божественото дете, пред божествения произход на човека. Пред нас изниква прекрасната сцена в обора, където животните се покланят пред първочовека; към тях се добавят онези чудесни легенди, като например тази, в която Мария, носейки младенеца Исус по време на бягството към Египет, преминава отвъд границата и едно древно дърво се покланя пред нея и младенеца. Фактът, че по необикновен начин дърветата в коледната нощ се прекланят пред великото събитие, ни се представя почти навсякъде в Европа под формата на легенди. Можем да отидем в Елзас, в Бавария и навсякъде ще срещнем легенди, според които някои дървета дават плод по Коледа и се покланят в коледната нощ. Всички те са прекрасни символи, които трябва да известят как действително Рождеството на младенеца Исус се разкрива като събитие, свързано с целия живот на Земята.

И ако си припомним това, за което често сме говорили – как древните духовни течения са били дадени на човечеството от боговете и хората някога са имали ясновидски поглед към божествено-духовния свят, но това ясновидство постепенно е изчезнало, за да могат те да овладеят аза -, ако си представим как в цялата човешка организация настъпва изсъхване и умиране на древните божествени сили и след това те биват пронизани от животворния Христов импулс, благодарение на който се е случила Мистерията на Голгота, то тогава пред нас ще изникне един прекрасен образ, щом коледните легенди ни разкажат как увяхналите Йерихонски рози разцъфват от само себе си в Рождественската нощ. Това е легендата, която намираме записана навсякъде през Средновековието. Според нея в Рождественската нощ Йерихонските рози разцъфват и избуяват, защото най-напред са разцъфтели под стъпките на Мария, която носейки младенеца Исус по време на пътуването към Египет, минала през място, където растял розов храст. Това е прекрасен символ за случилото се с човешко-божествените сили - дори и сухи, безжизнени неща като увяхналите рози край пътя, които сякаш са мъртви, пак набъбват и разцъфтяват от Христовия импулс, навлязъл в хода на времето. 

В празника на раждането на младенеца Исус намира израз идеята, че на човека е дадено нещо, което му е било приготвено още от самото начало. Това иска да ни каже коледната легенда – че преди Адам и Ева да съществуват, за човечеството е било предвидено нещо, което е скрито в изцяло непокътнатата божествена детска природа на човека, но поради влиянието на Луцифер човечеството може да го придобие наистина едва след всичко, случило се между Адам и Ева и Мистерията на Голгота.

В душата ни се пробужда истинско дълбоко усещане, когато в своите размисли и чувства ние виждаме сякаш събрано в нощта на 24. срещу 25. декември всичко, което човечеството е станало благодарение на луциферичните сили между времето на Адам и Ева и раждането на Христос в Исус. Чувствайки това, ние ще усетим в достатъчна степен значението на този празник и всичко, което чрез него е било поставено пред човечеството. И ако човечеството използва възможността да направи от тези знаци на времето материал за медитация, то може наистина да осъзнае своя чист произход от космическите сили на Вселената. Издигайки поглед към космическите сили на Вселената и прониквайки чрез антропософията, чрез истинската духовна мъдрост в тайните й, човечеството може да узрее за схващането, че има една по-висша степен на празника Рождество Исусово, която някога гностиците са смятали за празник на Рождество Христово и която всъщност би трябвало да се чества на 6. януари – раждането на Христос в тялото на Исус от Назарет.  

Но за да можем да се вглъбим в дванайсетте универсални сили на космоса, между Христовия празник и празника, който трябва да се чества на 6. януари и който сега се чества като ден на Тримата влъхви, са поставени Дванайсетте святи нощи. И отново без досегашната наука да има точна представа, тези Дванайсет святи нощи съществуват, определени от скритите мъдри душевни глъбини на човечеството и сякаш казват: “Усетете цялата дълбочина на Христовия празник, но след това във времето на Дванайсетте святи нощи се потопете в най-свещените тайни на космоса, тоест в тази област на Вселената, от която Христос се е спуснал на земята.”  

Защото само ако човечеството намери воля да се вдъхнови от мисълта за свещеното детско богоначало на човека, от онази мъдрост, която прониква в дванайсетте святи сили на Вселената, които са представени символично в дванайсетте знака на зодиака, но в действителност се разкриват чрез духовната мъдрост, ако човечеството само се вдълбочи в истинската духовна мъдрост и се научи да разпознава хода на времето във великата Вселена и в отделния човек, то бъдещото човечество, оплодено от духовната наука, ще намери за собственото си благо инспирацията, която може да дойде от Рождество Исусово и да доведе до най-великите мисли за бъдещето, изпълнени с надежда и упование.  

Ето така можем да позволим на Коледа да въздейства върху душата ни като празник на инспирацията, празник, който в образа на божественото дете така чудесно поставя пред душата ни идеята за човешкия произход. Правилно разбрана, светлината, която ни се разкрива в източника си в Святата нощ като символ на човешката светлина, а в по-ново време се представя символично от светлините на коледната елха, може да даде най-добрите и мощни сили за нашата душа, стремяща се към истинския световен мир, към истинското щастие и надежда на света. Нека чрез такива мисли за делата на миналото, за установените от него празници да се почувстваме укрепени чрез импулсите за бъдещето, които винаги ще са ни необходими – Рождественските мисли, възпоменанията за произхода на човечеството, които в същото време са корени, избуяващи в истинско, силно душевно дърво, в истинско бъдеще за човечеството.

Сега ще охарактеризирам минералното царство от друга една страна. Да се върнем назад в еволюцията на Земята, каквато я познаваме, до Атлантската епоха. Тогава атмосферата била пропита с водна пара. Атлантът също изглеждал по-различно от днешния човек. Още по-назад във времето, когато съществувал континентът Лемурия и температурата била много висока, човекът бил наполовина водно създание. Тогава всички минерали били в друго състояние. Там оловото нямало как да бъде твърдо. Някога, по времето, когато Слънцето и Земята били съединени, златото също не било още твърдо. Когато Земята се отделила от Слънцето, все още съществували следи от това по-фино вещество. То се втвърдило като всички метали и образувало златни жилки в скалите. Още по-назад във времето стигаме до епоха, когато се втвърдили и скъпоценните камъни. Тогава въгленът бил прозрачен и образувал диаманта. Съществуващите физически условия направили това възможно. В друго време бил образуван карнеолът, както и топазът.

Тук трябва да помните, че тогава съществувала вече и душата на човека, но още нямала физическо тяло. Някога Земята се намирала в състояние, в което било напълно невъзможно тя да бъде обитавана от физически тела. Тогава човекът имал само етерно тяло. В това етерно тяло в даден момент се образували наченките на очите. Физическото око било образувано едва по-късно от етерното тяло. Всички останали органи най-напред са отделени и образувани от етерното тяло. Всеки път, когато се създавал такъв етерен орган, поводът за образуването му било желанието. Астралното тяло жадувало да възприеме, да види нещо, тогава то въздействало върху етерното тяло и оформило от него етерните очи; едва по-късно се отделили физическите очи. Етерният противоположен образ възникнал в минералното царство и това е хризолитът. Така в действителност съществува тясна връзка между човешкото зрение и хризолита. Затова окултистът използва камъните за специални цели. Той чувства известна общност между зрението и хризолита и знае как да въздейства с него върху някои очни болести.

По-рано от зачатъка на зрението се образувал зачатъкът на слуха. Тогава в девственото царство на камъните ониксът бил създаден като праобраз на слуха. Слуховото сетиво е тясно свързано с най-чистата материя. Там, където звуковите вълни изпълват пространството, се намира най-финият звуков етер, наречен също числов или химически етер. Има още топлинен, светлинен и жизнен етер. Финият звуков етер станал причина да се създадат слухът и зачатъкът на оникса.

Тук ще Ви припомня Стареца с лампата в Гьотевата “Приказка за зелената змия и красивата лилия”. Неговата лампа превръщала дървото в сребро, мъртвите животни в скъпоценни камъни, мопса, мъртвото куче, в оникс. Заедно с осезанието се образувал карнеолът, с вкусовото сетиво топазът, с обонянието ясписът, с образуването на разума берилът и със способността за образна представа гранатът. Както разказва една красива легенда, когато Луцифер бил изхвърлен от небесното царство долу, той загубил един скъпоценен камък от диадемата си – това бил гранатът. В действителност този камък се създал по същото време, когато започнала да се събужда и човешката представна способност, и то най-напред образната.

Със слънчевия сплит, който е свързан с неволевите, несъзнателни движения в човешкото тяло, възникнал смарагдът. По времето на най-старото образувание, когато възникнал зародишът на човешкото физическо тяло, се образували и наченките на диаманта. Виждате колко дълбоки са взаимовръзките във света. Това не е суеверие, а мъдрост.

Тук искам да Ви приведа два факта от богатото поле на окултизма. Знаете, че сред работническите профсъюзи има и умерени течения. Eдна особено умерена група представлява професионалното обединение на печатарите. Даже редакторът на вестника им бил изгонен, защото бил прекалено умерен. При печатарите най-напред се срещнали работници и собственици. Човек дори не предполага колко зависим е от своето обкръжение. Понеже печатарят работи с олово, което атакува не само белите дробове, при него се получава и душевен ефект – предизвиква се определено реалистично убеждение. 

Друг пример. Някога срещнах човек, който постепенно стана добър теософ. Но една необяснима способност му причиняваше тревоги. Той издава вестник и е в състояние бързо да открива съществуващите аналогии. Ако някой учен търси такива аналогии, то той може да умува месеци наред без резултат. Въпросният човек с едно посягане към рафта с книги намери търсеното. Мисленето му беше толкова свободно, че не беше стеснявано от физическия мозък. Но това крие и големи опасности. “Откъде идва това у мен?”, ме попита той. Тогава му казах, че може би често влиза в контакт с метала мед. И наистина беше така – той свиреше на валдхорна, която съдържа мед. Това е било достатъчно, за да предизвика такъв силен ефект. 

От това виждате как всичко във външния свят оказва дълбоко влияние върху човека и металите и скъпоценните камъни са свързани с човешката природа.

Въпрос: Какво представлява златото? 
Отговор: Когато Земята и Слънцето са образували едно цяло и всичко е било още чист етер, всичко е било разтворено, във фино състояние като слънчевата светлина. Тогава минералите не са можели да се втвърдяват. Едва след като Слънцето се отделило и нещо от чистата слънчева светлина останало в Земята, то се сгъстило в нейните жили и образувало златото. Златото е сгъстен слънчев лъч и се намира в непосредствена връзка със Слънцето. Сапфирът съответства у човека на стъпалата. Те са много по-важна част от тялото, отколкото обикновено се приема. Някога стъпалата са притежавали способността да се задържат чрез засмукване на повърхността, подобно на мухата.

Опалът съответства по-скоро на една област, от която произлизат и белите дробове. Рубинът е свързан с това, което се нарича “по-висш орган на мозъка”, органа на интуицията. Желязото предизвиква у човека известно възбуждане на чувствената природа. Когато Земята се срещнала с Марс, било създадено и това качество в кръвта. Окултистът не обича да пипа предмети от чисто желязо.

Из разговорите на Волфганг Вайраух с водния дух Мокрия с посредничеството на Верена Щал фон Холщайн - от книгата ”Природните духове”, т.3 “Същества на пушека, ливадите, торфа и машините”

Волфганг Вайраух: Какви същества живеят в уредите и машините?

Мокрия: Най-важното за съществата, за които говорите, е това, че вие сами сте ги създали. Защо питате нас за нещо, което сами сте създали?

В.В.: Защото не знаем нищо за тези същества.

М.: Това е опасно! В началото тези същества всъщност са неутрални.

В.В.: Какво означава неутрални?

М.: Те не са нито добри, нито лоши, нито красиви, нито грозни. Те са като празен лист. Това се отнася и за първото използване на уреда или машината.

В.В.: При всяка машина и уред?

М.: Да. В началото тези същества са неутрални. Естествено, най-важна е първата машина или първият уред от дадена серия. Всички останали вървят по неговите стъпки. По-късно се решава дали това същество ще стане черно или сиво. Те нямат друг шанс, защото не могат да станат напълно бели.

В.В.: Съществата в уредите и машините ариманични ли са?

М.: Да.

В.В.: Тогава защо, след като са ариманични, в началото са неутрални?

М.: Защото в момента на създаването им още не са ариманични. Но тъй като човекът не съзнава, че е сътворил нещо, понеже, така да се каже, в момента на създаването си още живеят без водач, Ариман веднага атакува. Той моментално ги сграбчва.

В.В.: Значи ако човек е напълно съзнателен при създаването  на даден уред, най-вече с оглед на формираното в този процес същество, ако би обхванал това същество с мисли, може би дори с Христови мисли, тогава то не би могло да бъде грабнато от Ариман?

М.: Съвсем правилно го виждаш. 

В.В.: Значи те са дотолкова неутрални, доколкото един по-висш дух, било човекът, Ариман или Христос, може да им даде своя отпечатък? 

М.: Да. Какво смяташ ти, Фридрих? (Фридрих Пфаненшмит е съпруг на Верена Щал фон Холщайн.)

Ф.П.: Може да им се даде отпечатък, най-вече по отношение на нюанса на черното, като съществата продължават да бъдат оформяни по време на тяхното използване. Когато човек се грижи за даден уред или устройство и го обича, когато го наблюдава с приятелско чувство, та дори и да го погали понякога, тогава този механизъм, както и стоящето зад него същество “се радва”. Тогава уредът “ляга” безпроблемно в ръката на човека и той с радост може да работи с него и да създава красиви неща. Тъй като тези същества помагат на човека да създава красиви неща, те не могат да бъдат съвсем черни. 

М.: От наша гледна точка това е началото на християнизирането на тези същества …

В.В.: Рудолф Щайнер е говорил понякога за машинните същества, имайки предвид ариманични елементарни същества. Той ги представя като същества с висока интелигентност, които по принцип са враждебно настроени към човека и понякога по разнообразни начини се вмъкват от машините в човека, като имитират неговата интелигентност и я запаметяват в царството си. Като си ги представя по този начин и ги сравня със съществата, за които досега говорихме, те изглеждат различни същества. Така ли е или се заблуждавам?

М.: Рудолф Щайнер е живял във време, когато техниката и най-вече електрониката още са били в съвсем начален стадий. Например по негово време компютърът не е бил изобретен. Едва са започвали да се развиват телеграфията и телефонът. Самият Щайнер често е казвал в някои лекции, че предстои да се създадат неща, които тогава са били немислими. Междувременно информационните технологии станаха реалност. Съществата, които Рудолф Щайнер е наричал машинни, от наша гледна точка са по-скоро онези същества, които бихме нарекли информационни същества, тоест същества, свързани с информационната технология като цяло. По негово време телеграфът и телефонът са били почти напълно механични, междувременно обаче те са напуснали материята. Токът почти го няма в материята.  Съществата, които могат да “изядат” твоя аз, душата и чувствата ти, се намират във виртуалния свят. Те са много по-тъмни от света на механиката. Но светът на механиката е създал този виртуален свят, защото компютрите могат да бъдат произведени само с помощта на машини. 

Ф.П.: Зад всичко стои човешката воля. Човешката свобода създава все по-напреднала техника.

Искам да повдигна въпроса за военните пособия - оръжия, ракети и военна техника. Те също са неутрални в момента на създаването. Но в този момент зад създаването им стои човешката мисъл, а тя в случая е разрушителна. В този смисъл съответните същества вече носят определена тенденция, предварителен отпечатък. Затова съществата само по принцип са неутрални в началото, но в действителност са много студени и тъмни.

В.В.: Може ли някой да каже нещо за виртуалните същества? Каква роля играят в мировото развитие?

М.: Те тепърва ще играят ужасна роля.

В.В.: Каква?

М.: В момента, в който виртуалният свят успее да изсмуче достатъчно жизнена сила от хората, той ще оживее. Колкото по-интензивно му се отдавате – а много хора се отдават на компютъра си като на любим човек -, толкова по-скоро ще настъпи тази фаза. Тогава тези същества ще оживеят, а те обичат да са свързани в мрежа. Мрежите се плетат от паяци. Тези същества ще бъдат подобни на паяци и изключително студени! Но за да можете да ги възприемете, трябва да се случи още нещо – външната планета, студеният Еребос, трябва да стане възприемаема. Тя трябва са бъде открита.

В.В.: Какъв процес протича, когато човекът се отдава на компютъра си? Какво се случва с човек, който само играе на игри или чати, а не използва компютъра като работно средство?

М.: Той забравя низшите си тела. Това е първата степен на процеса. Всеки, който има известна чувстителност, усеща как след известно време, прекарано пред компютъра, крайниците му изтръпват или се схващат. Човекът изстива, защото забравя низшите си тела - физическото и етерното. В момента, когато жизненото (етерното) тяло изчезне от съзнанието на човека, празнотата в компютъра е в състояние да отнеме сила от това жизнено тяло. То е все едно майка да кърми детето си. Сучещото дете поема заедно с млякото и жизнена сила от майка си. Когато ти, седейки пред компютъра, забравиш за телата си, в които тече твоя живот, то компютърът го изсмуква. Виртуалният свят представлява дупка в духовния свят, която може да засмуква. Дупките винаги се запълват.

В.В.: Това означава, че виртуалните същества непрекъснато се “угояват” с жизнена сила? 
М.: Да. И като съберат достатъчно сила, ще има малка експлозия и те ще влязат в една субстанция. 

В.В.: Какво имаш предвид със субстанция? Това духовно-физическа субстанция ли е?

М.: Тя е физическа, но не материална. Тези същества имат определена свобода, която са засмукали и която е пропита от човешка свобода. И те притежават нещо, което мога да го опиша само като мъртвешко студено. Те са противоположното на живота, но не са мъртви!

В.В.: Каква е целта на тези същества? 

М.: Да унищожат човешката свобода. 

Ром (Ромуалд) Ландау (1899-1974) e роден в полско-немско семейство в Полша. По-късно служи като доброволец в кралските въздушни сили и става британски гражданин. Ландау изучава философия, скулптура и религия в Германия, работи като скулптор, писател и журналист. Посещава много страни, среща се с известни личности (напр. Рудолф Щайнер, Джиду Кришнамурти, Мехер Баба, Гурджиев и др.) и публикува спомени за тях.

Ландау посещава България в рамките на обиколка на Балканите и Близкия Изток, проведена между есента на 1936 и зимата на 1938 г. Впечатленията си описва в книгата “В търсене на утрешния ден”. У нас Ландау се среща с Александър Цанков, Димитър Гичев, проф. Александър Балабанов, ген. Христо Луков и Учителя Беинса Дуно.  

Тук публикувам спомените на Ром Ландау за Учителя. Макар те да не се отличават с особено вникване в неговата мисия и учение, все пак представляват свидетелство на чуждестранен гост на “Бялото братство”. За съжаление Ландау не отбелязва точните дати на посещенията си на “Изгрева”, но от някои споменати указания можем да заключим, че че той е бил там през пролетта на 1937 г. 

                                         “Учителя” (Петър Дънов)

                                                                                         Сряда вечерта

Тъй като във всеки разговор по духовните въпроси без изключение на преден план излизаше името на Дънов, малко след като пристигнах в София, реших, че трябва да се срещна с неговия носител. Някои хора го описваха като шарлатанин. Други го наричаха опасен еретик. Малка част твърдяха, че той е главният представител на окултизма в България. Славата му е била най-голяма в годините след Войната1, но дори и днес той има хиляди последователи в цяла България. Аз вече два пъти го посетих.

Той живее в колония, намираща се на няколко километра извън София, заедно с много от своите ученици. Те се наричат Бялото братство и са известни като дъновисти. Колонията се състои от много къщички, всяка с малка градинка и е разположена сред гората с красив изглед към покритите със сняг планински върхове. В центъра на колонията има по-голяма бяла сграда, обитавана от самия Дънов и притежаваща няколко общи помещения.

Петър Дънов, наричан от учениците си Учителя, е роден преди около осемдесет години като син на един от най-изтъкнатите свещеници на Православната църква. Той се заел да изучава богословие. След това заминал за Съединените щати, където следвал медицина. След завръщането си започнал да изнася лекции. Говорел основно за мистичното значение на християнството и за един по-одухотворен подход към живота. Лекциите му привлекли множество интелектуалци и работници и накрая било създадено “Бялото братство”. След Войната братството закупило голям терен в предградията на София и няколко стотин от членовете му се заселили там със своя Учител.

Смята се, че в България има общо около 30 000 дъновисти. Някои членове на движението живеят в Америка, Италия и в Балтийските страни.

Дънов придава огромна важност на духовното влияние на слънцето, особено малко преди и по време на изгрева. Затова тези моменти са станали ежедневна начална точка на живота в колонията му. Всяка сутрин, независимо от сезона, дъновистите се събират в колонията, за да посрещнат слънчевия изгрев. Повечето от тях се подлагат на този строг режим дори и живеейки на километри от колонията. Човек, който може да накара последователите си да вършат нещо, което повечето хора биха сметнали за голяма жертва, би трябвало да ни изпълни с уважение.

По време на първото ми посещение миналата седмица бях помолен да дойда в събота малко след шест часа сутринта, за да наблюдавам “паневритмичните” упражнения, с които колонията започва всеки нов ден.

Когато пристигнах в уговореното време, слънцето току-що изгряваше и утрото беше хладно. На една широка поляна 200-300 мъже и жени извършваха ритмични движения – отчасти физически упражнения, отчасти народни танци. Музиката идваше от няколко цигулки и флейти, а и самите участници пееха. Дънов изпълняваше упражненията от центъра на полето. Жизнеността, с която той играеше, беше изненадваща за човек на неговата възраст.

Мелодиите и ритмите се сменяха на всеки няколко минути. Всеки нов ритъм пораждаше нова комбинация от движения. Сред танцуващите имаше много възрастни хора, изглеждащи недодялано и повечето носеха дъждобран или друго неподходящо облекло. Въпреки това синхронът и известното умение в движенията им компенсираше елемента на комичност, който  в противен случай биха имали.

Докато стоях, треперейки в негостоприемната сянка на няколко бора, които ми ограбваха меката топлота на ранното слънце, не можех да не завидя на хората пред мен. Те се топлеха на фона на приятна музика и се наслаждаваха на ободряването, породено от ритмичното движение.

Между танцуващите имаше мъже и жени, които приличаха на селяни и работници, други явно бяха с по-добро положение, интелектуалци и няколко офицера в униформа. Бях изненадан от големия брой младежи и хора на средна възраст. В Англия мнозинството от танцуващите може би щяха да са възрастни дами.

Когато упражненията свършиха, към мен се приближи една млада двойка и ме покани на закуска. Бяха им казали за моето посещение и понеже знаеха английски, ми пожелаха да се чувствам като у дома си. Те бяха съпрузи и собственици на една от къщичките. Масата беше сложена в тяхната градинка и ние седнахме на богата неделна закуска от чай с лимон, масло, хляб, превъзходно сирене и маслини.

В десет часа Дънов изнесе неделната беседа в голямата зала, която беше препълнена. Лекцията беше предхождана от хорово пеене. 

По-голямата част от музиката и текстовете - както по време на сутрешните упражнения, така и преди беседата - е написана от Дънов, отчасти в сътрудничество с учениците му. Винаги, когато измисли нова мелодия, той я представя на последователите си по време на някоя от беседите. Тогава те се заемат да я разработят. Понеже той настоява, че музиката е важна за духовното обучение, повечето от учениците му са изучавали музика. Когато мелодията бива одобрена, той предлага думите и отново крайният резултат се развива колективно. Този демократичен принцип е в основата на цялата му система. Той обикновено задава основните си идеи на учениците, но предоставя на всеки да ги разработи индивидуално по своя собствен начин.

Важността на любовта е ядрото на цялата доктрина на Дънов – както в живота на човека, така и на природата. Това от една страна е в тясна връзка със значението на слънцето и светлината, а от друга – със строги етични принципи.

В известна степен техниката на Дънов може да се сравни с тази на Кришнамурти. Докато дава основните очертания на мисълта, той избягва прецизните отговори, смятайки, че това би означавало да прави предписания. Това е любопитен източен елемент у Дънов, който няма вкус към логическата организация на западната мисъл. Няколко от учениците му ме увериха, че макар понякога отговорите му да не са нещо особено, те имат странната способност да решават проблеми в по-късен момент и да помагат на ученика да развие отговора, подходящ за него.

Дълго време движението е било подложено на преследване. В един момент църквата го е обявила за еретично и опасно. След това то е било обвинявано в неморалност. Попитах някои хора в София за него.”Във вените на дъновистите има прекалено много вода и недостстъчно кръв”, казаха повечето от критиците му, “за да има у тях някаква неморалност”. Моето собствено впечатление е, че Дънов кара хората да са по-истинни и преодолява обикновения подход към религията и живота като цяло. Животът, живян в съответствие с неговата доктрина, учи много от младите да разрешават сексуалните си проблеми по-лесно, отколкото преди. Но в същото време то отслабва независимата мисъл и спестява някои от опитностите, които животът налага, ако я няма подкрепата на определено движение. Съмнявам се, че това е движение за истински силните, но съм сигурен, че прекрасно помага на по-слабите. А на някои дава ясна представа за истината.

                                                                                                        Четвъртък

Тази сутрин направих последното си посещение в колонията и проведох дълъг разговор със самия Дънов.

Той е слаб, дребен мъж с дълга коса и брада, бяла като полирано сребро. Гласът му е мелодичен и той изглежда винаги словоохотлив, казвайки нещата сякаш между другото. Дънов признава мистичния подход към истината, но също и по-обективния подход на окултната наука. Започнал в средите на теософията, той все повече развива система за практическа окултна работа. В известна степен изглежда, че основава учението си на откритията на Рудолф Щайнер, както и на тези на по-ранните окултни автори. Като всеки сериозно изучаващ окултизма човек, Дънов смята, че колкото повече се опитваме да живеем в хармония с природата и със законите, които я управляват и колкото повече подхранваме всяка наша дейност със съзнателно чувство на любов, толкова по-лесно разрешаваме субективните и обективни проблеми, които ни заобикалят. “Посещавайте градината си поне десет пъти годишно, опитвайки се да мислите с любов за всяко дърво, всеки храст, опитайте се да фокусирате част от скритите във вас сили на любовта върху живота в градината ви”, казва той на учениците си, “и вие ще й помогнете да расте здрава”.

В доктрината на Дънов няма ясна философска система. Изглежда, че са събрани много от по-очевидните принципи на различни учения, включително християнската наука и най-общ казано, аз се съмнявам, че Дънов е достатъчно велика личност или достатъчно оригинален в своите идеи, за да остави ярка следа в духовния живот на нашата епоха. 

Но в една страна, която по природа и традиция е склонна към скептицизъм и може би е прекалено рационална, движението на Дънов има много специално значение. То изглежда е единственото освен братствата, в които се подчертава творческата сила на любовта, където съответстващите усилия не са фон на съществуването, а самият му център и където едно обединение на мъже и жени се стреми към някакъв духовен идеал. 

По време на дългия ми разговор с Дънов аз бях поразен от простотата на отговорите му. Те бяха предимно мъгляви, но аз съм се научил да бъда подозрителен към учители, чиито отговори са толкова еднозначни и самоуверени като на полковник в казармата. Както в своя изказ, отчасти настойчив и все пак странно дистанциран, така и със своите думи с цялото им противоположно значение на неяснота, интензивност и сдържаност, той малко ми напомняше на Кришнамурти.  

Тръгвайки си, аз не можех да не изпитам чувство на уважение и симпатия към човека и движението, което той ръководеше от толкова години.

Излезе дългоочакваната декемврийска корица на английското седмично списание “Икономист”, която всяка година показва в алегорична форма какви събития трябва да очакваме през следващата година. Ако трябва да сме точни, това са събитията, които от “Икономист” смятат, че са важни за нас, а това е все пак нещо по-различно.

Предната година корицата в стила на Леонардовите скици беше доста богата и даваше повод за много размишления (вж. тук http://anthroposophie.blog.bg/history/2019/01/26/kakvo-ni-kazva-dekemvriiskata-korica-na-ikonomist.1643647). Тази година лично за мен декемврийската корица беше разочароваща с липсата си на фантазия. Но колкото по-малко време остава до идването на Сатаната в човешко тяло, толкова по-кратки и директни ще стават посланията към нас.        

Този път на корицата са изобразени на пръв поглед несвързани в думи букви, приличащи на знаците, познати ни от таблата за проверка на зрението в кабинетите на очните лекари. 

                   

Както знаем, буквите, цифрите и другите знаци на техните табла на най-горния ред са големи и с всеки следващ ред стават все по-малки, така че колкото по-надолу гледа пациентът, толкова по-трудно ги разпознава. Само който има отлично зрение може да стигне до края на редовете. Освен остротата на зрението с изобразени знаци в червено и зелено лекарите проверяват дали пациентът страда от далтонизъм. Представяйки акцентите на 2020 г. под формата на офталмоложко пособие, авторите ни отправят препоръката да проверим зрението си, по-точно способността за различаване. Всички букви са черни с изключение на годината 2020, където първите цифри са в червено, а вторите - в зелено и думата visions ("видения, виждания, планове"), в която само s e черно.

Червеното и зеленото са комплементарни цветове и далтонистите не могат да ги различават. Намек за политическия далтонизъм на много хора, които не различават политическото червено от зеленото е издържаната в червено и зелено цифра 2020. През последните години се наблюдава, че все повече посланията на Зелените партии за внимание и грижа към природата, споделяни от огромен брой хора, еволюираха в посока към искания за силово прокарване на определени планове по подобие на комунистическите диктатури.

През 2019 г. се разгърнаха мощни младежки протести срещу бездействието на политиците към климатичните промени. Те не само получават широко медийно отразяване по света, но направо създават апокалиптичен страх у хората. Политическият далтонизъм се изразява между другото и в неспособността да се различи червената същност на зелените послания. Младежите от Fridays for Future, за които няколко пъти писах, протестират срещу антропоморфните климатични промени, но исканията и посланията им са толкова комунистически, че поне на нас българите няма как да не ни светне червената лампа.

Един хубав образ за зелените партии е, че те са като динята - отвън зелени (екология), отвътре червени (комунизъм) и пълни с кафяви семки (нацизъм). Определени кръгове умело използваха загрижеността на хората за природата и яхнаха мощните младежки движения, защото видяха, че така могат по-лесно да установят нов вид комунизъм по света. 

Това е за мен основният акцент на корицата. Ето и кои са другите акценти според “Икономист”, изобразени като поредица от хаотични на пръв поглед букви, между които няма разстояние:

The World in 2020;

Trump;

Brexit;

AI (изкуственият интелект);

Tokyo (следващата година летните олимпийски игри ще се проведат в Токио);

Mars (към полет на човек до Марс се стремят американците от НАСА и СпейсИкс на Илон Мъск, както и китайците и руснаците);

climate – климатът явно ще бъде в центъра на вниманието на хората и през 2020г.;

Xi - Кси Джинпинг е името на президента на Китай, откъдето винаги може да се очаква развитие, засягащо целия свят;

recession - финансистите непрекъснато говорят за очаквана рецесия, а знаем, че щом за едно нещо се говори интензивно, в даден момент то се реализира. Следващата криза може да е начин за премахване на парите в брой и по-голям контрол над хората;

Modi - Нарендра Моди е премиер-министър на Индия, който за разлика от Махатма Ганди е привърженик на хиндутва - типичния хиндуистки патриотизъм, изключващ другите религии;

Expo - през 2020 световното изложение на технологичните новости ще бъде в Дубай;

SDGs (sustainable development goals) са целите за устойчиво развитие на ООН, вж. тук: https://www.un.org/sustainabledevelopment/sustainable-development-goals/;

Bond - може да бъде както следващата серия на “Джеймс Бонд”, която ще излезе през април 2020, така и бонд като дългов инструмент, така че евентуално ще има нова дългова криза;

Beethoven – През 2020г. се навършват 250 години от рождението му (16. декември 1770);

visions - думата е написана с червено, a окончанието за множествено число s e в черно. Тук можем да допуснем, че от всички виждания за устройството на света задкулисието отдава предпочитанието си на комунистическото;

biodiversity e биоразнообразие, което все повече намалява;

rat – 2020 е годината на плъха според китайския хороскоп, а интересното е, че в предната година на плъха(2008) започна последната голяма световна рецесия;

NPT – (nuclear) non-proliferation treaty e договорът за неразпрострaнение на ядрени оръжия;

Warren - Елизабет Уорън е надеждата на демократите да съборят Тръмп на предстоящите през ноември 2020 избори за американски президент. Известната анимационна серия “Семейство Симпсън”, която предрече избирането на Доналд Тръмп за президент, показва в един от епизодите как след Тръмп ЛизаСимпсън става първата жена-президент на САЩ, вж.тук: https://m.youtube.com/#searching

Raphael – На 6. април 2020 се навършват 500 години от смъртта на художника Рафаело Санти (6.4.1520);

Nightingale - Проектът “Найтингейл” стана известен с това, че участващият в него “Гугъл” тайно e събирал данни за здравословното състояние на милиони американци. Явно това ще продължи и през следващата година;

Russia.

В този списък, представящ акцентите на 2020 г., прави впечатление липсата на европейски имена. Като изключим годишнините на двамата велики европейци Бетховен и Рафаело и английския Брексит, който ще се точи и догодина, явно от “Икономист” не виждат нищо съществено, произлизащо от европейския континент. Не са споменати нито Макрон, нито Меркел, която вече е с единия крак извън политиката, Името на Русия пък едва-едва се разчита, сбутано на края на последния ред. Вместо това виждаме как за “Икономист” и силите, стоящи зад него, акцентът на световните събития е изместен към Азия – към Китай и Индия като политически сили и към Дубай и Япония, където догодина ще се проведат събития с обществена значимост. Същото задкулисие, което стои зад “Икономист”, е предвидило, че европейците трябва да станат пробния камък за налагането на Новия световен ред. За тези планове вече предупредих (http://anthroposophie.blog.bg/history/2019/06/08/predupreditelni-dumi-na-shtainer-po-povod-syzdavaneto-na-on-.1660745). И то предупредих не защото желая да пропагандирам подобни планове (както научих, че смятали личности с очевидно ниска различителна способност), а за да са наясно повече хора с тези планове, за които едва ли ще кажат по Битиви, Нова или БНТ. Виждаме, че дори и политици с честни намерения не винаги се ориентират в днешната международна обстановка, в която властва царят на лъжата Ариман и всяко нещо на пръв поглед изглежда като своята противоположност. Затова не е лошо поне ние българите да си проверим различителната способност и винаги да я упражняваме.

Следният откъс е част от предговора към френския превод на книгата на Рудолф Щайнер “Християнството като мистичен факт”, публкуван в “Beitrдge zur Rudolf-Steiner-Gesamtausgabe, 42/1973”. Автор на предговора и преводач е Едуард Шуре (1841-1929) - френски писател и теософ, роден и учил в двуезичната атмосфера на Страсбург. През 1900 г. с него влиза в контакт Мария фон Сиверс (по-късно омъжена за Щайнер), която иска да преведе на немски една пиеса на Шуре. Именно той я насочва към Рудолф Щайнер. През лятото на 1907 Шуре завършва превода на книгата “Християнството като мистичен факт” и Мария фон Сиверс му дава идеята да напише предговор с информация за автора. През септември 1907 тя и Рудолф Щайнер посещават Едуард Шуре в елзаското градче Бар, където Щайнер в разговори с домакина му дава информация за живота си. Възоснова на тази информация Шуре пише своя предговор. По време на Първата световна война французинът обвинява Щайнер в шовинизъм и се отдалечава от него, но след войната намира сили да му се извини.  

Личността на Рудолф Щайнер и неговото развитие

… Рудолф Щайнер е роден в Горна Австрия през 1861 г.1. Първите години от живота си прекарва в едно малко градче на река Лайта, на границата на Щирия, Карпатите и Унгария. От ранна младост той бил сериозен и затворен в себе си. Тази особеност се дължала на детството му, просветено от най-прекрасни вътрешни видения, на младостта му, изпълнена с опасни изпитания и на неговите зрели години, увенчани с мисия, която той предчувствал още от първата зора на своето съществуване, но чийто обхват и истинска цел се изяснявали постепенно в борбата за истината и живота.

Детството, прекарано в планински и уединен район, може да се нарече в известна степен щастливо, благодарение на необичайните способности, които Рудолф Щайнер открил в себе си. Той пеел в момчешкия хор на една католическа църква. Поетичността на църковната служба, дълбокото значение на символите го привличали по тайнствен начин. Но имайки вродения дар да вижда душите, момчето се уплашило от едно нещо - тайното неверие на свещениците, които били заети изключително с правилното протичане на ритуала и материалната страна на службата. 

И друга странност имало момчето - никога, нито тогава, нито по-късно, никой в негово присъствие не се осмелявал да изрече грубо суеверие или богохулство, сякаш тези спокойни и пронизващи очи просто принуждавали другите да имат сериозни мисли. В това почти винаги мълчаливо дете се развила тиха и несломима воля, насочена към овладяване на нещата чрез интелигентност. Това му се удавало по-лесно, отколкото на другите, тъй като момчето от раждането си притежавало самообладание - дар, който е много рядък дори сред възрастните, но който включва преимущество над другите хора. Към силната му воля се добавяло дълбоко, сякаш сърдечно съчувствие, някаква състрадателна нежност към всички същества, дори и към неодушевената природа. Струвало му се, че във всички души се съдържа нещо божествено. Но зад каква дебела черупка е скрита златната жилка! Колко твърда е скалата, колко тъмна е бездната, в която се таи скъпоценната същност! В него неопределено живеела идеята, която той по-късно трябвало да развие, че у всички хора присъства, макар и скрита, божествената душа. Тя е спящата затворница, която трябва да бъде освободена от магията. За очите на това дете човешките души с всичките си притеснения и желания, изблици на омраза и любов ставали съвсем прозрачни. Със сигурност ужасните неща, които то възприемало, били причината за голямата му мълчаливост. С това нетърсено ясновидство обаче се разкривали и чудеса, непознати за всички останали хора. От забележителните вътрешни откровения на младежа ще приведа само едно, което е изключително характерно.

Огромните равнини на Унгария, необятните гори на Карпатите, древните църкви на тези планини, където като слънце в тъмнината на светилището греела само златната дарохранителница, не били причините за неговите медитации, но те благоприятствали вътрешното вглъбяване. На петнайсетгодишна възраст2Рудолф Щайнер се запознал с един ботаник, който временно пребивавал в неговия район. Особеното в този човек било, че той познавал не само видовете, семействата и живота на растенията до най-малките подробности, но и техните тайни качества. Сякаш бил прекарал целия си живот в разговор със съзнателната и мимолетна душа на растенията и цветята. Той имал дарбата да вижда с очи живия принцип на растенията, етерното тяло и това, което в окултизма се нарича елементарните същества на растителното царство. Той разказвал за тях като за нещо, което е най-нормално и разбиращо се от само себе си. Деловият и студено-научен тон, с който разговарял, усилили любопитството и възхищението на младежа. По-късно той узнал, че този странен човек е пратеник на Учителя, когото все още не познавал, но който трябвало да стане неговият истински подбудител и вече го наблюдавал отдалеч.

Всичко, което причудливият ботаник му разказвал от своето ясновидство, младият Щайнер установил, че се намира в пълно съгласие с логиката на нещата и това помогнало да се затвърди едно вътрешно чувство, което той отдавна имал и което все повече се налагало на разума му като основен закон и фундамент на великата Вселена - законът на двойния поток, който представлява движението на света и който би могъл да се нарече протичането на целия живот в посока напред и назад.

Всички ние сме наясно с външния поток на еволюцията, който увлича със себе си всички същества на небето и земята, звездите, растенията, животните и хората и им позволява да се движат напред към едно безкрайно бъдеще, но не възприемаме първоначалната Сила, чрез която те биват задвижвани и която безспирно ги тласка напред. Обаче във Вселената съществува и обратен поток, който се движи в обратна посока и постоянно се намесва в първия поток. Това е потокът на инволюцията, чрез който принципите, силите, съществата и душите, идващи от невидимия свят и областта на вечността, непрекъснато проникват във видимата реалност. Никоя материална еволюция не би била разбираема без тази постоянна духовна инволюция, без този окултен астрален поток, който със своята йерархия от могъщи същества е великият вдъхновител на целия живот.

Така Духът, който в зародиш съдържа бъдещето, инволюира в материята; материята, която приема Духа, еволюира към бъдещето. И докато ние сляпо се приближаваме към едно неизвестно бъдеще, това бъдеще съзнателно се приближава към нас, спускайки се в развитието на света и на човека. Такова е двойното движение на времето, издишването и вдишването на мировата душа, което идва от вечността и се връща във вечността. 

За това двойно движение младият Щайнер имал непосредствено чувство от осемнадесет годишна възраст. Именно това чувство е условието за всяко духовно познание. Принципът на двете течения му се разкрил чрез едно неволно и непосредствено [духовно] виждане и оттогава той имал неопровержимо възприятие на тайните сили, действащи зад него и чрез него, за да го ръководят. Той се вслушвал в казаното от тези сили и следвал това, което те загатвали, защото се чувствал в пълна хармония с тях.

Въпреки това този вид възприятия формирали свой собствен свят в неговия духовен живот. За него това били истини, които му се сторили толкова дълбоки, загадъчни и свещени, че той не можел да си представи как могат изобщо да се изразят с думи. Той подхранвал душата си с тях, сякаш били божествен източник. Но да позволи и една капка да изтече навън му изглеждало като оскверняване.

В допълнение към вътрешния съзерцателен живот неговият интелектуален и философски ум също се развил по най-оживен начин. От 15-16 годишен Рудолф Щайнер се занимавал със задълбоченото изучаване на Кант, Фихте и Шелинг. Когато няколко години по-късно дошъл във Виена, той се въодушевил от Хегел, чийто трансцендентален идеализъм довел този философ до границите на окултизма. Но умозрителната философия не била достатъчна за Рудолф Щайнер. Неговият разум, насочен към позитивното, изисквал солидна основа, която могли да му дадат само науките, свързани с наблюдение. Затова той се насочил към математиката, химията, минералогията, ботаниката и зоологията. “Тези изследвания“, казва той, “дават много по-безопасна основа за един духовен мироглед, отколкото историята и литературата. Последните, на които им липсваше прецизна научност, по онова време бяха неспособни да хвърлят някаква значителна светлина върху обширното поле на немската наука.” 

Изпълнен с интерес към всичко, с което се сблъсквал, увличащ се от изкуството и поезията, Щайнер все пак не пренебрегвал изучаването на историята на литературата. В тази област литературният историк Юлиус Шрьоер станал негов отличен водач. Той бил изключителен учен от школата на братя Грим, чиято основна цел била да култивира изкуството на свободното слово и писменото изразяване сред учениците си. На този значим човек дължи младият студент своето обширно литературно образование. “В пустинята на съвременния материализъм”, казва Щайнер, “неговият дом беше за мен оазис на идеализма.”

Все пак това още не бил Учителят, когото той търсел. В разгара на най-разнообразни проучвания и интензивни медитации Щайнер успявал да разпознае само фрагменти от действителното устройство на Вселената; но вродената му интуиция не му позволявала да се съмнява в съществуването на Божественатаоснова на нещата и духовния свят.

Характерна черта на този необикновен човек е, че той никога не е трябвало да изживее кризите на съмнение и отчаяние, които в живота на мистиците и мислителите обикновено стоят на прага на окончателното им убеждаване. Но все пак чувствал, че истинската светлина, която осветява и пронизва всичко, все още не била достигнала до него. Младостта го обсадила с належащите си проблеми. Как да подреди живота си? Пред него легнал съдбовният сфинкс. Как да реши въпроса, който той му задал? 

На деветнадесет години младият ученик срещнал своя водач, Учителя - среща, която той от дълго време предчувствал. Факт, потвърден от окултната традиция и опита е, че хората, въодушевени от безкористния копнеж по висшата истина, намират учител, който ги посвещава в подходящия момент, тоест, когато са готови за това. “Чукайте и ще ви се отвори", казва Исус. Това се отнася за всички неща, най-вече за истината. Но желанието трябва да е жарко като пламък, подхранвано в кристално чиста душа.

Учителят на Рудолф Щайнер бил един от онези могъщи мъже, които, непознати за света, на външен план имат някаква светска професия, но чиято истинска мисия е известна само на равнопоставените в братството на “майсторите на отказа”. Те не упражняват някакво видимо влияние върху човешките събития. Да бъдат инкогнито е условие за тяхната дейност и по такъв начин тя придобива още по-голяма сила. Привидно самостоятелно действащите главни лица на световната история биват стимулирани, подготвяни и ръководени от тях.

С Рудолф Щайнер на Учителя не било трудно да доведе докрай първото, спонтанно посвещение на своя ученик. Трябвало само да му покаже как да използва собствената си природа, за да му даде всичко необходимо. В най-пълна светлина той му разкрил връзката между външните и тайните науки, религиите и духовните сили, които в момента си оспорват ръководството на човечеството, както и древната окултна традиция, която държи в ръцете си нишките на историята, свързва ги, разделя ги и пак ги обединява през вековете. Той бързо го превел през различните етапи на вътрешната дисциплина, за да го издигне до нивото на съзнателното и водено от разума ясновидство. За няколко месеца чрез устно обучение ученикът се запознал с несравнимата дълбочина и красота на езотеричното. Още тогава Рудолф Щайнер вече бил предначертал духовната си мисия: “Да свържа науката с религията, да внеса Бог в науката и природата в религията и така да се оплоди тя с ново изкуство и нов живот.”

Но как да се подходи към тази невероятна и дръзка задача? Как би могъл той да победи или поне укроти и спечели за съмишленик големия враг - съвременната материалистична наука, която прилича на страховит, брониран и бдящ над велико съкровище дракон? Как би било възможно да се впрегне този дракон на съвременната наука пред колесницата на духовната истина? Преди всичко, как би могъл да бъде победен бикът на общественото мнение?

Учителят на Рудолф Щайнер бил много различен от ученика. Той нямал нищо от тази дълбока, почти женствено фина чувствителност, която макар да не изключва енергичността, превръща всяко докосване в емоционално преживяване и в която страданието на другия веднага се трансформира в лична болка. Това бил мъжки дух, владетелска натура, която гледала само вида и за която индивидите не играели почти никаква роля. Той не щадял самия себе си, нито пък другите. Волята му била сравнима с гюлле на оръдие, което след като веднъж е излязло от цевта, стреля директно в целта и помита всичко по пътя си. На тревожните въпроси на своя ученик той отговорил приблизително в следния смисъл: “Ако искаш да победиш врага, първо трябва да го разбереш. Можеш да победиш дракона, само ако се облечеш в неговата кожа. Трябва да хванеш бика за рогата. В най-голямата несполука ще намериш твоите оръжия и бойни другари. Показах ти кой си; сега върви и остани самия себе си!”3

Рудолф Щайнер познавал езика на Учителите достатъчно, за да предусети трудния път, който му предопределила тази заповед; но той също така разбрал, че това било единственото средство за постигане на целта. Той се подчинил и поел по своя път.”

1 Родното му място е Долни Кралевец в днешна Хърватия.

2 В действителност запознаването с билкаря става, когато 18годишният Щайнер е студент първи курс във Виена, за подробности вж. тук http://anthroposophie.blog.bg/history/2019/09/14/bilkariat-okultist-feliks-kogucki.167432

3 В сборника с писмата на Рудолф и Мария Щайнер (СС 262) също е публикуван част от този текст, като на това място има следната бележка под линия: 

“Това сведение потвърждава Мария Щайнер в предговора към двете лекции, публикувани от нея през 1947 г. под заглавие „Христовият импулс в историческото развитие“ (Лугано, 17.9.1911  и Локарно, 19.9.1911, понастоящем в СС 130). Нейният предговор днес може да бъде намерен в: Мария Щайнер, “Събрани съчинения”, том I „Антропософията на Рудолф Щайнер“, Дорнах 1967. Там се посочва, че Рудолф Щайнер съвсем съзнателно си е поставил задачата да „отправи към себе си всички възражения, които критичният материалист отправя към откровенията на Духа и да не си спести нищо, което би представлявало най-малкото отклонение от тази линия. Това той наричал “да облечеш кожата на дракона”.

Друго свидетелство за автентичността на написаното от Шуре дава италианецът Паоло Джентили. През 1922г. той посещава Дорнах, където по това време е и Едуард Шуре и разказва следното за срещата си с французина: “Използвах възможността да го попитам за биографичния очерк за Рудолф Щайнер в предговора на преведената от него книга “Християнството като мистичен факт” и особено за личността на тайнствения учител на Рудолф Щайнер. Шуре отговори, че съдържанието му е било съобщено лично от Щайнер в много разговори. Той бил предал впечатлението си на “поет” и има усещането, че текстът съответства на истината. Дал го на Рудолф Щайнер да го прегледа, преди да бъде отпечатан и той нямал никакво възражение”.

Вчера сутринта, още по тъмно, стана кражба на скъпоценности от Дрезденския музей “Грюнес Гевьолбе”. Откраднати бяха изкусно изработени съкровища от хазната на Август Силни (снимка на скъпоценностите https://www.faz.net/aktuell/feuilleton/kunst/was-der-einbruch-ins-gruene-gewoelbe-fuer-dresdens-seele-bedeutet-16503843/sind-sie-verloren-objekte-aus-16503917.html). Двама души запалили трафопост и спрели тока на двореца-резиденция на саксонските курфюрсти1, махнали една решетка, разбили прозорец на партерния етаж и спокойно обрали нарочената витрина със скъпоценности – все едно задигат алкохол и цигари от селски хоремаг в България. Добре, че някои от скъпоценностите били пришити за възглавнички, иначе кражбата щяла да бъде още по-мащабна.

Картината на открадването на тези толкова ценни предмети обаче се допълва от един потресаващ факт -  двамата охранители в музея наблюдавали на монитора кражбата на живо, но понеже нямали правомощия и били невъоръжени, не се намесили, а само извикали полицията. Ето действията на крадците, записани от охранителните камери: https://www.youtube.com/watch?v=WzjxOzniAuw. 

Докато полицията дойде, те спокойно изчезнали с плячката. Може би скоро крадените скъпоценности ще се появят в частната колекция на някой шейх или друг налудничав колекционер. Та изнасянето през граница не представлява никаква трудност - нали и огромната златна монета, открадната преди две години от Берлинския Бодемузеум, също още не е открита.

По-голям абсурд от тази кражба едва ли някъде е ставал, особено като се има предвид колко добре охранявани са терените на сградите, в които са настанени бежанци  – голям е страхът да не би някой неонацист да развали комфорта на гостите, като метне свинска глава на плаца, както вече е имало такива случаи. 

Немското обществено мнение, разбира се, беше шокирано. Политици и общественици, наследници-благородници зажалиха, че паметта на Саксония, даже на цяла Германия е открадната. Да, откраднатите скъпоценности са материализирана част от историята на страната. Но защо никой не протестира за другата кражба, станала в Германия, която е по-важна от диамантите – на духовните ценности на страната? В последните век-век и нещо беше открадната и подменена родовата памет на този народ. Тайни общества замислиха и реализираха жестоки удари срещу мисията му – като се започне с чудовищното отвличане, затваряне и накрая физическо ликвидиране на детето Каспар Хаузер, наследник на Баденския престол, та се стигне до Първата световна война и Версайския договор. Наследството на Гьоте, философите на немския идеализъм бяха стъпкани и заменени от възгледите на материализма и най-прозаичния стремеж към материално забогатяване. Германските богове, епосът на Нибелунгите и митологията бяха употребени в интерес на уродливия фашизъм. Светлината, която дойде в началото на ХХ век под формата на антропософията на Рудолф Щайнер и трябваше да подаде щафетата към Източна Европа, за да се подготви тя за задачата си в следващата шеста славянска културна епоха, в Германия беше почти изцяло угасена.  

Особено пагубни бяха годините след Втората световна война. Тогава под формата на прокарваната от победителите денацификация хитро беше изкривена и подменена немската история, като успоредно с това хората бяха духовно приспани с материалното благополучие, дошло с помощта на плана “Маршал”. Седемдесетгодишното промиване на мозъци, американизацията и ариманизацията на обществения живот дават своите гнили плодове. Днес цензурата и автоцензурата в Германия се вихрят в мащаби, каквито у нас само по-възрастните хора помнят от времето на социализма. Диктуваният от леви и зелени “коридор на мненията” – разпространеното в Германия название на обхвата на обществено-приемливите мнения при публични дискусии (срв. “прозореца на Овертон”) - става все по-тесен. Българинът, който ежедневно е свикнал да изхвърля цели кофи от астралната си помия в интернет като критика или направо псувни към политици, артисти, спортисти и всички, които го дразнят с нещо, даже не може и да си представи какво значи истинска цензура, наложена с немска педантичност. 

Сега всички са ужасени от кражбата на съкровищата. Да, ценни са, скъпи са, макар материалната им стойност да не може да се измери, понеже са свързани с историята на страната. Но защо никой не изглежда да е забелязал кражбата на духовното наследство, подмяната му с идеалите на материализма и бюргерското благополучие? Христос беше изгонен даже и от немските църкви. В това имах възможност лично да се убедя, присъствайки случайно на 6. януари на служба в една евангелска църква. Там нито един път не беше споменато случилото се на този ден – слизането на Светия Дух при кръщението в река Йордан (или вселяването на Христос в съсъда на Исус от Назарет). Вместо това службата беше посветена на местен езически германски благородник, воювал против християнизацията, който на тази дата наредил да омесят питки за бедните и в чиято чест на 6. януари кметството спонсорира почерпка с кифлички за децата. 

Но по-същественото е, че в немските църкви се настани и джендъризмът - в 18 от 20те протестантски църковни области вече могат да се извършват бракосъчетания на еднополови партньори. 

На 14. ноември т.г. Бундестагът гласува въвеждането на задължителна имунизация срещу морбили за децата и персонала в детските градини и училищата. Така след 1.3.2020 никое дете няма да може да бъде записано в детска градина или учебно заведение, без да е имунизирано. Разбира се, и тук не се мина без предателството на официалното представителство на антропософията в Дорнах, което пренебрегвайки изнесеното от Рудолф Щайнер, тихомълком се обяви в подкрепа на ваксините. Масово съвременните немскоезични антропософи не разбират случващото се в обществения живот на Европа и света. Наскоро един дългогодишен антропософ дори написа, че Грета Тунберг била прероденият Мани - основателят на манихеизма. 

Немските деца са най-голямата жертва на промиването на мозъци и не е случайно, че се правят опити за промяна на конституцията, като се включат в нея правата на децата. Така под формата на загриженост за благото им държавата ще има мощен инструмент да ги отдели рано от неблагонадеждни според нея родители, които евентуално биха ги възпитали като духовно ориентирани хора.

Тъжна картина представлява днес Германия в духовно отношение, а то вече започва да личи и в материалния живот. И не е случайно, а дори симптоматично, че се случи тази на пръв поглед абсурдна кражба в Дрезден. Тя показва, че когато един народ неглижира и забрави духовната си мисия (респ. му помогнат да направи това), той започва да губи и материалните си съкровища.

Забравянето и подмяната на духовното наследство и свързаната с него мисия, размяната на Христос срещу ценностите на Мамон, обявяването на някои лекции на Рудолф Щайнер за застрашаващи младежта2, мълчаливото съгласие с всичко случващо се в страната - ето това е най-голямата кражба, станала на немска почва, а не обкичените с красиви камъни предмети, които един ден така или иначе ще престанат да съществуват.

1 Князе, имащи право да избират германския император

2 Между тях особено трябва да се изтъкне цикълът  „Мисията на отделните души на народите във връзка с германо-скандинавската митология” (СС 121).

Следващите страници са откъс от една необикновена книга, написана от младо момче от Швеция, страдащо от аутизъм. Ето оригиналът: http://www.bokhandeln-vidar.se/livet-pa-jorden-p-347.html

Йоаким, който сега е двайсет и девет годишен, общува с помощта на т.нар. подпомогната комуникация. При нея контактите със света се осъществяват с помощта на друг човек, оказващ подкрепа чрез физически допир (напр. насочване на ръката, лек натиск на рамото и под.) при устна комуникация, използване на компютър или друго помощно средство. 

При аутизма e налице недостатъчно инкарниран аз, така че човекът не е здраво стъпил на земята и не може като другите хора да се справя пълноценно със задачите на земната инкарнация. Причина за това е тежката карма от предния живот, заради която душата изпитва ужас от въплъщението. В известна степен аутистите се намират между два свята и ако попаднат на хора с духовни интереси и познания, които да стимулират общуването на духовни теми, могат да разкажат много вълнуващи неща. Обратното – за трезвомислещия човек с материалистичен мироглед мислите на един аутист могат да се сторят хаотични, дори налудни. Така е и с книгата на Йоаким, която е плод на неговите тревоги за бъдещето на планетата, природата и човечеството. В нея липсва логичното абстрактно мислене на здравия човек - Йоаким се изразява изключително имагинативно. Запознатият с духовната наука обаче ще открие в откъса много неща, които са му познати.

Публикувам част от книгата с разрешението на Йоаким и неговия помощник Улрик, автор на насочващите въпроси. Йоаким знае, че в България има хора, които ще прочетат откъса от книгата и много се радва, че повече хора ще станат съпричастни с мислите и тревогите му.

“Защо човек се ражда аутист? - По различни причини. Понякога е комбинация от генетика и карма. 

Страх от инкарнацията ли е? - За някои да, за други е послание от любов към родителите. Трябва да гледате на нас като на ангели, а не на бавноразвиващи се. 

Земята вече не издържа без нашите мисли за Христос. Мислите на хората образуват корени, но без Христос те не получават сила. Мислите не отлитат към Христос, както искат птиците, а образуват хаотична плетеница от корени, които не могат да се разплетат. Това дава възможност други същества да изсмучат силата им и да изкривят съдържанието им. Корените на хората умират. Противоборстващите са силни тук. За хората е трудно да намерят входа към духовния свят. Те трябва да имат много търпение и всеки ден да се упражняват, така че корените да могат да се враснат в светлината [която е] у Христос. Той ни чака и ни помага, колкото може. Много хора са прерязали всички пътища към него и живеят в тъмнина и грозота, на тях дори и не им липсва светлината, защото те не си спомнят как е било в предните животи.

Тъмно и студено е в материята, която хората обожествяват. Идолът на хората е в тъмнината и парите управляват постъпките им, които сега разрушават целия живот на Земята. Материята е заела мястото на Христос и хората имат нова религия, която е отворила бездната и е пуснала звяра навън. В материята е нищото и животът [в нея] се втвърдява и умира. 

Трябва да мислим за това, че духовете на мъдростта  живеят в нашите мисли и дават своята мъдрост на всички същества, които жадуват за светлината на висините.

Духовете на мъдростта не могат ли вече да достигат до нас? – Те вече не достигат до нас, откакто хората могат свободно да избират мислите си. Преди времето на Христос е било друго. Тогава хората са мислели според боговете и всичко е било в единство.

Следователно от способностите на хората зависи да разберат духовния свят? – Ние хората трябва да се откажем от егото си, за да служим на Христовия дух. Никакви собствени егоистични мисли не могат да живеят в сферата на духовете на мъдростта. Всички себични мисли водят до смърт при тъмните духове в бездната. Ако егоизмът властва, ние не намираме пътя към Христовата светлина.

Ясенът умира, ако ние не можем да излъчваме живите мисли на сърцето.

Задачата на хората е да създадат собствен космос заедно с Христос или поне да се опитат да го направят за всички дървета и животни, които са под тяхна закрила. Знаеш как животните страдат, във всички ферми има крави, които са притиснати от тежестта на нашите грехове. Те не могат вече да стоят, а трябва да лежат, защото ние не виждаме колко зле се чувстват и не им помагаме да се изправят. Кравите са помощнички на Земята и самоотвержената им любов прави всичко, за да поддържа живота на Земята. Любовта им е безгранична като любовта на Христос и ние би трябвало да се поучим от тях. Земята кърви, когато се отнасяме лошо с животните, така че те да не могат да се държат на краката си. 

Антихристът събира все по-голямо войнство и силата му расте с всеки изминал ден. Той седи върху грамади от зло, което управлява парите и очите му са навсякъде.

Аз се интересувам от това, което става във въздуха, водата и светлината, когато към нас се спускат духовете на мъдростта със своята благословия. Те усърдно работят по изграждането на мъдростта в природата. Без тяхната помощ елементарните същества не биха намерили своята истинска задача и в сферите на живота би настъпил хаос. Мъдростта им е огромна. Нищо не може да расте, ако духовете не мъдростта не пеят за живите същества на Земята. 

Аз мисля за водата, въздуха и съществата на въздуха и за ангелите. Как ние хората можем да се учим съзнателно от тях, така че да работим заедно с тях, а не един срещу друг? – Трябва да престанете да имате втвърдени мисли, иначе Земята ще умре и ще има само лед и пустиня. Водата иска да танцува с въздуха, а не да е в тръби, въздухът иска да работи с музиката във водния танц, а не да бъде нещастен от изгорелите газове. Хората са тези, които създават пустинята и леда и биха разрушили и Земята, ако нямаме пропити с любов мисли. Така студените течения от лед и лошотия изкарват Земята от орбитата й. Наводненията направляват злото към нас. Ще бъде тежко за всички, които не виждат съществата, ръководещи загиването. Ако ги виждаме, може би ще можем да им дадем по-добри мисли. На някои от тях им е необходимо ние хората да успеем да ги погледнем в лице. Това е страшно и не всеки може да го издържи. Да се гледат те в очите е ужасяващо и само стигмите на Христос могат да удържат техния страшен огън. Повечето хора ще се обърнат и ще се опитат да избягат, но не всички, защото Христос ще мине пред хората, както го е правил винаги. Само тези, които могат да го видят, знаят пътя и рискуват да тръгнат по него. Всички останали нямат шанс да намерят посоката в хаоса, който скоро може да стане съдба на Земята. 

Защо повече хора не са се научили да бъдат ясновидци? - Защото не се осмеляват. Някои ги затварят в лудницата. Лекарствата успокояват човека на повърхността и погасяват способностите. 

Светлината на духовете на мъдростта представлява благословията отгоре на още по-висши, любящи същества. Серафимите са любов и мощните им крила са музиката, която задвижва света. Ако онемеят, всяко движение ще престане. Духовете на мъдростта тъкат в светлината и създават форми, в които могат да живеят духовете на формата, за да дават опора на всички същества на Земята, във водата, въздуха и светлината, но не в огъня!

Ужасно е, ако можеш да четеш мисли, нямате представа какво трябва да се изтърпява. Духовете на мъдростта страдат, защото не могат да влязат във връзка с хората, а само с животни и растения. 

Виждам съществата на разложението в Земята. Важно е да им се помогне да преобразуват растенията. Помощта идва от сиви същества, които живеят от това, че разлагат на малки частици живота, те почиват и чакат духовете на мъдростта да ги повикат пак. Те изглеждат като малки, мъхести, нежни, рошави гномчета с малки нослета и безформени крачета.

Серафимите са източник на живота и преди да заструи към тях любовта на Бог, не е имало нищо, след това се създаде Земята. Серафимите могат да ни се притекат на помощ, ако ги помолим. Музиката им потапя всичко в топлина и любов и трябва да им помогнем, каторазкажем за това. Иначе ще избяга животът поради студа, който сега е толкова голям, защото хората са алчни за пари. 

Христос иска да дойде при нас, ако вървим по следите на серафимите. Серафимите са в кръвта ни и задвижват всичко в Игдразил1. Всеки ден Михаил трябва да воюва, за да задържи Семята в правилната орбита в космоса. Без него всичко би свършило в хаос, а ние не му благодарим. 

Природните духове живеят в страх, защото хората не се грижат за тях и не им дават любов. Те мислят, че нищо не може да спаси Земята и това е ужасно за тях. Ние аутистите имаме важна задача да ги успокоим с нашите мисли за способностите на хората, които не са видими в света. Най-лошото е, че не можем да работим с ясно съзнание, а сме принудени да вземаме лекарства, които и без това не ни успокояват, а само ни отнемат възможността да помагаме. Това е ужасно и трябва да спре!

Лосът е умно животно, което разбира гората. Той притежава мъдростта на Земята. Той е много по-интелигентен, отколкото си мислят хората. Короната му улавя песента на космоса.

Да се пости! Да спрем непрекъснато да ядем във времето на Рождество!  

Страданието е огромно, ако брадвата отсече здраво дърво, което е можело да живее дълги години.

Черният път е широк и хиляди вървят по него. Те са достойни за съжаление, защото са жертвапо пътв към бездната на омразата. Христос стои на всеки кръстопът и се надява да се отклоним и да дойдем при него, вместо да вървим по вечния път към бездната. Но малко хора виждат как той вика, а като упоени продължават пътя си към смъртта.

Ангелите са първи помощници по пътя към истинското познание. Те през цялото време са с нас и виждат света през нашите очи. За тях е болезнено, ако се отнасяме грубо към животните и растенията, които ангелите обичат повече, отколкото можем да разберем .

Ако напуснат мястото си и нас, в душата става тъмно и веднага идват други същества, които не понасят светлината, струяща отгоре.

Не можете да разберете колко трудно е днес за ангелите, когато сетивата на хората са свързани с интернет. Трябва да спрем тази лудост, която изяжда сетивата ни и вместо това да приемем даровете на ангелите!

Контрол над мисълта е единствената възможност за нас да се изплъзнем от враговете си. Аз тренирам контрол над мисълта и вие също трябва да го правите, за да се свържете с елементарните същества. Те чакат с надежда да влязат в контакт с вас. Всички очакват и гладуват за храната, която имате в главите си, но още не можете да дадете със сърцата си. Мисля, че трябва да започнете с гномите, които принадлежат на земята и дълго време не са усещали човешки ръце. Те се нуждаят от вашата топлина.”

1 Игдразил (мировото дърво в германско-скандинавската митология) е гигантски ясен, под формата на който древните скандинавци са си представяли вселената.

Още преди години, когато се появиха първите текстообработващи програми, стана ясно колко много метафори се съдържат в специализирания компютърен език (самото название език е метафорично) - като почнем от папките, документите, прозорците, кошчето за изхвърлени файлове, пощенската кутия, иконите, вирусите, мишките и техните килимчета и т.н. Ние не бихме могли въобще да се справим с новите уреди, ако метафорите не ни създаваха впечатлението за нещо познато от ежедневието, което води до рутина при работата с компютъра. C появата на световната мрежа (още една метафора) новият специализиран език беше все повече обогатен от образите на наши ежедневни действия  – облак, таблет, сърфиране, теглене, качване и под. 

Какво представлява метафората? Тя е е пренос на значение, в чиято основа лежи прилика на назовавания обект А с друг обект Б възоснова на общ признак. С помощта на общоразбираеми метафори новите абстрактни понятия от виртуалния свят се уподобяват на неща, близки до ежедневието на човека. Метафорите рисуват образи в главите ни, онагледяват, събуждат емоции и асоциации. Запазват се дълго в паметта и влияят на мисленето и действията ни, като организират възприятията ни и дори упражняват финото им насочване. И понеже метафорите на компютърния език и интернет са отражение на обекти от действителността, те улесняват ориентирането на хората във виртуалния свят. Колкото по-абстрактни и трудни за представяне са нещата, толкова повече метафори трябва да направят възможно боравенето с тези феномени. Метафорите, употребявани в езика на компютрите и интернет, имат за цел да улеснят преминаването на човека от реалния във виртуалния свят на Ариман, маскирайки сивия, скучен технически свят като нещо, което хората познават от ежедневието си. Така сложната абстрактност става нагледна за потребителите и те могат по-лесно да се ориентират във виртуалния свят, като неусетно потъват все по-дълбоко в ариманичното. Защото светът на интернет, световната паяжина, мрежата, е свят на Ариман, който иска да замени реалния свят - света на природата, човешкото общуване и живота с неговите емоции - с виртуалния свят. Виртуалният свят дублира реалния, но като негово лошо копие, като менте. 

Целта на Ариман е с примамването на човека във виртуалния свят да добие абсолютния контрол над човешкия Аз и да осуети израстването му. Паякът-цар е Ариман, който действа скрит в мрежата, която все повече развива и увеличава. Трябва да признаем, че той успява невероятно бързо да ни подчини. Виждаме как всички, особено децата, стават все по-зависими от интернет. В миналото хората, които са били отдалечени един от друг в пространството, са общували телепатично. След това започват да си пишат писма. В материалистичната епоха телефонните разговори изместиха писмата, имейлите на свой ред изместиха телефонните разговори. За много хора цялото им общуване протича в социалните мрежи, така че без интернет са като с вързани ръце. Социалните мрежи (всъщност можем да ги наречем антисоциални) все повече заменят реалното общуване между хората, чиито чувства все по-често се изразяват само виртуално, сведени до набор от емотикони. Най-фатално е пропадането във виртуалната реалност за децата, защото интернет заменя уменията със знания. С използването на таблети от две-тригодишна възраст децата имат достъп до твърде много информация, но са неспособни за действие, а развитието на фината им моторика се изчерпва до трениране на палеца чрез писане на есемеси.

Ето какво казва за виртуалната реалност природният дух Големия в разговор с Волфганг Вайраух и Верена Щал фон Холщайн ( „Какво ни казват природните духове”, Фленсбург, 2002): “Виртуалната реалност е много полезна за Ариман, защото той я оформя по своя воля. Човекът, живеещ в нея, се свързва с малките ариманични същества и тези връзки осуетяват контакта с природните духове. Природните духове се опитват да влязат във връзка с човека, но нямат възможност да го достигнат, тъй като той е заграден от ариманични същества”. 

Също така свръхсетивните връзки между хората, доколкото въобще съществуват в наше време, вместо да се развиват, се заменят с подсетивни. Използвaнето на мобилни телефони пречи на развитието на телепатията - способността да се предават фини мисли или усещания на друг човек. 

Но Ариман знае какво трябва в близкото бъдеще да стане земна действителност – новите способности на хората за познание, новият начин да обичаме и новите волеви способности. Затова той насочва интересите ни в друга посока и създава у нас погрешни желания, за да ни впримчи още повече в мрежата си. Защото човекът, както пише антропософът Сергей Прокофиев в статия от 2004 г. (срв. “Werkstatt fьr Geisteswissenschaft“, Merkblatt 20) е като насекомо, хванато в световната мрежа (world wide web) на един голям и гладен цар Паяк. Този паяк господства над милиарди по-малки паяци - отделните устройства, свързани в гигантската мрежа. Сякаш като ясновидци тези паяци “отгатват” желанията и интересите на потребителите и ги насочват към подходящото място в мрежата. 

Прокофиев отбелязва и връзката на израза worldwide web (www) с еврейската буква вав, имаща числов израз 6. Трите шестици според Рудолф Щайнер отговарят на Слънчевия демон Сорат – най-големия противник на Христос (срв. СС 96, лекция от 27.04.1907). Така всеки път, когато човек ползва интернет, в известен смисъл отдава почит на Сорат. 

Наистина, още не са се “излюпили” истинските страховити паяци, за които говори Рудолф Щайнер в лекцията си от 13.5.1921/СС 204 (цялата лекция вж. тук: http://anthroposophie.blog.bg/drugi/2019/06/06/duhovni-syshtestva-ot-drugi-planeti-sa-ustremeni-ot-kraia-na.1660435), но виртуалните им предвестници в световната мрежа са налице. Това личи и от удивителния факт, че различни електронни системи междувременно могат да се  самовъзстановяват и така тези уж минерални, мъртви конструкции се приближават опасно близо до бъдещото си оживяване насреща ни под формата на чудовища. 

В споменатата книга за природните духове на Волфганг Вайраух съществото, наречено там Огнения и принадлежащо към духовете на огъня, казва: “Жизнените сили на човека се всмукват в света на компютъра, така че в недалечното бъдеще компютрите и машините изведнъж ще започнат да оживяват”. Тази информация съответства много точно на предсказаното още преди повече от сто години от Рудолф Щайнер: 

“Нашата днешна култура сама си създава онези ужасяваши чудовища, които ще заплашват човека на бъдещия Юпитер. Погледнете огромните машини, които човешката техника днес конструира с целия си буден интелект! В тях човекът си създава демоните, които в бъдеще ще беснеят насреща му. Всичко, което човекът днес строи като технически апарати и машини, ще оживее в бъдеще и ще му се противопостави по ужасен начин. Всичко, което хората са създали, водени от чист стремеж към полезност, личен или групов егоизъм, в бъдеще ще стане враг на човека” (СС 266а, 16.01.1908). 

Но това не е всичко. Както е известно, фирми като “Гугъл” и нейните разклонения събират огромно количество информация, предлагайки безплатни програми и така насочват гигантски информационни потоци към себе си. Само търсачката на “Гугъл” обработва над три милиарда запитвания дневно. С помощта на “Гугъл” Ариман изгражда собствена световна хроника, която показва ясно претенцията да бъде един вид електронна Акаша.Бъдещето ще покаже какво ще е по-нататъшното развитие на тази псевдо-Акашова хроника. Но отсега е ясно, че следите, които оставяме ежедневно при пребиваването си в мрежата, се съхраняват някъде и могат да се използват (и се използват!) за контрол. 

Друго важно нещо е, че функционирането на компютрите почива на бинарната/двоичната система, а знаем, че дуалността, това е Ариман. Тя е пълна противоположност на идващото от духа на времето - архая Михаил.

Колко много се отличават компютърните метафорични термини от Михаиловите имагинации! Неговите инспирации ясно се познават по това, че са изградени троично като Светата Троица – например представата за троичното устройство на човешкия и на социалния организъм или за човека между двамата изкусители Луцифер и Ариман. 

Изложенотo съвсем не е призив да зарежем техниката и да живеем като троглодити без компютър, интернет и телефон, без комуникация със света. Но все пак трябва да сме наясно с какво си имаме работа, когато си служим с тази техника. Също е желателно да имаме ясното съзнание кога използваме интернет като необходимо работно пособие или примерно с цел да внесем в пространството му някакво духовно съдържание и кога се поддаваме на ариманичното изкушение да сърфираме безцелно или да публикуваме на стената си инфантилни снимчици, клипове и пр. безсмислици, пренасяйки социалното си общуване във виртуалността.

Анна Тургенева, наричана Ася (1890-1966), е била художничка и антропософка. Тя е първата жена на руския поет Андрей Бели. Участничка е в изработването на витражите на Първия Гьотеанум - антропософския център, който е бил построен по проект на Рудолф Щайнер в швейцарския Дорнах. Първият Гьотеанум е подпален от врагове на Щайнер и изгаря до основи в новогодишната нощ на 1922-23 г. В автобиографичната си книга "Спомени за Рудолф Щайнер и строителството на Първия Гьотеанум" Ася Тургенева ни е оставила забележителен спомен за пожара в Дорнах, на който е била непосредствена свидетелка. 

"В един облачен и влажен ден след обяда в Гьотеанума бързах за евритмичното представление. Две тъмни фигури, приличащи на химерите от парижката катедрала "Нотр Дам”, висяха от парапета на терасата близо до малката платформа, поставена над южния вход. Всъщност в този момент никой не би трябвало да е на терасата", мина ми през ума, но трябваше да бързам. Дългото помещение на новата ни съблекалня беше разположено на първия етаж, близо до стаите на д-р Щайнер и госпожа Щайнер. Там беше и стаичката на Миета Валер.

В „Пролога в небето“ в първата част на „Фауст“ бяха заети около 30 души (при това се налагаше да се преобличат); вървеше хаотичен общ разговор. "Момичета”, възкликна внезапно една евритмистка: „Наближава буря с гръмотевици!“ Тя хукна към прозореца, за да види настъпването на бурята. „Такова нещо не се случва през зимата, това е изключено“, се чуваше от всички страни; небето беше монотонно сиво, без ни най-малка следа от облаци. "Но аз чух - беше шум като при силна буря!" Евритмистката държеше на своето. 

Когато слязохме в съблекалнята, зад сцената се случи още нещо. Една от нашите евритмистки изведнъж изтича до вратата към терасата и се опита да я отвори. "На терасата са заключени хора, те блъскаха по вратата", уверяваше ни тя. Но вратата беше заключена и почти никой не обърна внимание на случилото се. Когато се озовахме долу, Миета Валер мина напред: "Г-жо Щайнер, не ни ли очаква беда? Огледалото ми се е счупило. Не разбирам защо е паднало от стената." Още едно предупреждение. Ако беше дошъл при нас д-р Щайнер, както обикновено правеше, може би щеше да се заеме с това. Защо огледалото падна? Какъв беше този внезапен шум и какво правеха хората на терасата? Той обаче не дойде и по-късно научихме, че по време на обръщението му към публиката преди началото на представлението платформата за ораторската катедра, на която той стоял, изведнъж започнала да потъва в люка. - Кой е по-силен? Кой беше по-силен? Дали ние, преоблечени като ангели, стоящи на платформата, образувайки фигурата на пентаграма, представяща гласа на Господ - или черният Мефистофел отдолу, озарен от червена светлина? ... 

Не можах да се отърва от тези плашещи мисли. „Новата година посрещат нови гробове”- тези думи на Соловьов1 звучаха в пиесата. Разтърсващ беше драматизмът на “Погребалния марш“ от Менделсон. Освен всичко останало представихме и хора на насекомите от втората част на Фауст: „Добре дошъл, добре дошъл, стари господарю!” При тези думи трябваше едновременно да правим специални скокове и да клатим глава, включвайки тук и евритмията на пръстите - правеше зловещо впечатление. Погледът на младенеца Христос (френско коледно стихотворение) беше дълбоко сериозен.

Въпреки че вечерната лекция също беше вълнуващо интересна, не успях да преодолея усещането за студ, за нещо ужасно. Нима никой не забелязва, че д-р Щайнер полага всички усилия да се съсредоточи върху лекцията? Мислите му сякаш го напускаха. Къде беше той в онези моменти, когато гласът му внезапно отказваше да му се подчини?

Бях една от последните, напуснали залата. Долу стояха скупчени хора, които ми се стори, че са сякаш загрижени за нещо. - “Някой трябва да запали елхови клони” - чух да казват. Исках да им задам въпрос, но тук една от участничките в нашата „група на насекомите“ се хвърли към мен, за да ми честити Новата година и това ме разсея.

След като се прибрах вкъщи - живеех в първата къща на евритмистките с прозорци, гледащи към Гьотеанума - поисках да пусна щорите. Но какво става там? Над сградата като че ли се проточваше бледа ивица облаци; сенки на хора сякаш се мятаха напред-назад зад ярко осветените прозорци на южното стълбище. Разбрах, че се е случило нещо ужасно и се втурнах навън от стаята. В коридора стоеше Едит Марион, буквално парализирана от вълнение; тя се опитваше да свали от стойката пожарогасителя на фирмата “Минимакс”. С ритник аз го извадих от стойката и хукнах с него към Сградата. 

Пред входа лежеше младият ни пазач от дърводелната Шлайтерман, задъхващ се от дима. Някой се опитваше да му помогне. Образува се верига от хора с кофи и кани от дърводелната към Сградата. Не исках да се присъединя към тях. Но къде е огънят? Стаята на г-жа Щайнер на първия етаж стоеше отворена и празна, целият под беше мокър от употребените без никаква полза пожарогасители - много от тях вече се въргаляха изпразнени наоколо. Къде беше огънят? Търсеха го горе в Бялата зала и между куполите - но по-близо димът не беше допуснат. Отидох в голямата зала: празнично и тихо, пълно осветление; залата и сцената бяха празни.
 

Под дръвчето пред дърводелната стоеше д-р Щайнер и наблюдаваше действията ни. До него беше Едит Марион. Защо не се намесва? Защо не помага? По-късно разбрах, че заедно с двама свидетели той незабавно проверил електрическото табло и се уверил, че всичко е наред. След това извикал местната пожарна команда. Базелската пожарна пристигна много по-късно и имаше достатъчно вода, за да спаси дърводелната. Нашата пожарна на Сградата и жителите на селото засега се опитваха да надделеят над пожара; обаче огънят все още не се виждаше, той бушуваше между стените! Само димът се засилваше.

Оказала се пак на южното стълбище, срещнах Кете Мичер2, която заедно с работниците изнасяше мебели от стаичката на госпожа Щайнер. Някакъв младеж по указанията на д-р Щайнер пробиваше с брадва дупка в дървената стена. Тогава видях синкавите езици на пламъците, които с огромна скорост, подобно на змии, се устремяваха нагоре. Дали спасението тогава все още беше възможно? Не трябваше ли тази дупка да бъде пробита още в самото начало, още в четири и половина, когато нашите евритмистки чуха шум? А сега пламъците бушуваха между стените вече от много часове. Почувствала внезапно някакво подозрение, се принудих да си спомня за отвора, който бях видяла преди няколко дни до прозореца в стаята на д-р Щайнер. Тогава работниците извадиха няколко греди от външната стена, достъпна от терасата ... Няма ли тук някаква връзка?

Все още празнично спокойни бяха помещенията под куполите, незасегнати от бедствието. Приседнах в залата. Възможно ли беше няколко часа по-късно от всичко това да не остане нищо? Само да го погледам - за последен път. Но както тези мисли, така и човешкото ми присъствие бяха неуместни при случващото се. Тръгнах си, обзета от страх.

Както и преди, д-р Щайнер беше заобиколен от покой под дръвчето пред дърводелната. "Трябва ни вода, вече не идва вода!" - викаха някакви неумели помощници. Без да бърза, той намери телефонния номер, за да се обади. "Стълби, трябват ни стълби!" - викаха други. „До стената зад дърводелната“, каза той. "Къде да помогна, какво да направя?" - към него се затича един младеж от нашите. Той мълчеше. "Помогнете там долу да спасите макетите", му казах. "Не ми трябват никакви макети", каза д-р Щайнер и отново надвисна мълчание. - “Хайде да вървим”, казах след малко.

Още веднъж влязох в Сградата. „Имаме маркучи, но не знаем къде можем да ги свържем с водопровода“, ми каза едно момче от селото. За щастие аз знаех. Сега заварих различна картина в залата. Вече нямаше светлина. Наполовина осветени от мрачните езици на пламъците, които горяха навсякъде между куполите и обагряха дима в червеникаво, на фона на тази зловеща атмосфера се открояваха архитравите. Някои се опитваха да поставят стълби до колоните, но те бяха твърде къси. „Помогнете да спасим завесата!“ - ми извика една евритмистка и ние издърпахме сценичната завеса, която се раздираше от горе до долу. 

И отново нещо ме привлече към д-р Щайнер. "Господин докторе, сега гори в залата на сцената!" - извика някой отдалеч. "Защо никой не гаси? Защо не сложат стълбите?" - попита той бързо. "Стълбите не достигат дотам, те са твърде къси", казах аз. Той се обърна.

Сега вече огънят с невероятна скорост обхващаше и външните стени. Д-р Щайнер поиска всички да напуснат Сградата. Топлината се усили. Госпожа Финк, притеснена за стенограмите на лекциите, които се съхраняваха в малката дървена къщичка между дърводелната и котелното, помоли Гюнтер Шуберт да ги отнесе в дома "Дулдек"3. Той не можеше да ги занесе сам, затова отидох с него. Отне ни около четвърт час да увием всички тетрадки във вълнено одеяло, което понесохме от двете страни; обаче за връщане по същия път не можеше да става и дума. Като гигантска факла стърчеше Гьотеанумът, обгърнат от всички страни от пламъци. Жега като в горещ летен ден достигаше до "Стъклената къща", покрай която мъкнехме тежкия товар нагоре през горичката край дома "Бродбек", сега наречен „Рудолф Щайнер”.

Жегата в дома "Дулдек" изглеждаше все още опасна; ние понесохме скъпоценния товар по-далеч - до къщата, където сестра ми имаше стая. Тъмночервената жега сияеше над нощния мрак. Като на слънчева светлина наоколо червенееха хълмовете и руините на Дорнек4. 

Хиляди зяпачи от Базел и околностите му се притискаха към оградата, опасваща терена на Сградата, влизането на територията й беше забранено. В мълчание, сякаш омагьосани, те се взираха в грандиозното зрелище на танцуващия, извисящ се високо в небето огън. Няколко пожарни маркуча хвърляха мощни струи вода към стените на дърводелната, където доскоро д-р Щайнер стоеше под дръвчето. В тази нощ обгоря половината от дръвчето и после то в продължение на няколко години беше с голи клони.

Намерихме доктор Щайнер да стои на стълбите пред дома "де Ягер", заобиколен от членове на Обществото. Минаваше полунощ и в първите часове на новата година огънят започна малко да отслабва. Тълпата от зрители постепенно оредяваше, доктор Щайнер също си отиде. Сега вече можеше да се върне в дърводелната всичко, взето оттам. Статуята на Христос също беше пренесена от ателието на поляната зад постройката. Отново беше разрешено да се влиза на територията. Дълбока синева окръжаваше хълма, пожарът извърши своето. Само нажежените масивни колони с двойните пръстени от архитрави отгоре се извисяваха на фона на нощното небе. Незабравима картина, изпълнена с ужас и красота! Тези прозрачни, калцирани форми сякаш бяха пропити от пулсиращ живот и дихание; това беше като прощаване със Земята, на която за толкова кратък срок беше спусната Сградата. Високо над нея се простираше небесният свод - родината, в която тя се завръщаше сега.

Зад нея на запад имаше червеникава ивица, отблясък на деня, известяващ за себе си на изток. И ето вече под тежестта на архитравите двойният огнен пръстен започна да се разрушава, срутвайки се под формата на нажежена маса в подножието на колоните.

Стоейки близо до дърводелната, виждах как две сенки вървяха бавно в тъмното по пътя към хълма. Д-р Щайнер, придружен от Едит Марион, влезе, приведен и пристъпвайки тежко, в дърводелната. Той беше ходил у госпожа Щайнер в дом "Ханзи"; заради болните си крака тя трябваше да преживее пожара отдалече, наблюдавайки го от прозореца.

Д-р Щайнер настоятелно поиска да продължи работата, която не беше повлияна от станалото; но много неща трябваше да се случат, преди дърводелната да бъде ремонтирана за тази цел. Когато погледнах в ателието на д-р Щайнер, там все още цареше пълен хаос. Той стоеше сред струпаните наоколо мебели и сандъци. Обърна се към мен. В широко отворените му очи нямаше и най-малкия признак на яд заради преживяното, само безкрайна болка и тъга.

"Благочестиви, мъдри ...“: до тези думи стигна Ангелът от пиесата за Тримата влъхви в приветствената си реч; след това гласът му отказа. Напразно се опитваше той да започне отначало, а после тихо заплака, като стоеше подпрян на тоягата си, докато намери сили да продължи. - По време на вечерната лекция без да са се уговорили, всички станаха, когато д-р Щайнер влезе в залата на дърводелната.

Дърводелната се превърна за години наред в наше работно място. Когато след няколко дни горещата пепел се охлади, в нея откриха човешки скелет с осакатен гръбнак. Такъв недъг имаше и часовникарят, който изчезна в момента на пожара. Официално беше признато, че е загинал по време на спасителните операции.

Застрахователната сума беше изплатена, тъй като в нощта на пожара д-р Щайнер установи, че всички бушони са били в изправност. Но д-р Щайнер ни обърна внимание на това, че първата Сграда е била построена със силата на любовта и жертвата. Ако постройката беше завършена, Сградата щеше да излъчва мир. Във втората сграда с парите от застраховката ние ще внесем в нея човешката омраза ...

Младежкият весел смях, който по-рано често проясняваше строгите черти на лицето на д-р Щайнер, бързите му, леки движения, ритмичната му походка (никой не можеше да ходи като него) - нищо от това не видяхме повече след нощта на пожара. На раменете му легна тежък товар. Трябваше да полага усилия, за да запази изправената си стойка и походката му стана напрегната. Но неговото влияние и сила на духа в последния период от живота му се извисиха до свръхчовешки размери."

Бележки

1 Начало на стихотворението “Честита Нова година (1. януари 1894 )” от Владимир Соловьов

2 Kете Мичер (1892-1940) - евритмистка, активна участничка в поставянето на Мистерийните драми в Мюнхен (1910-1913), строежа на Първия Гьотеанум и представленията на евритмистките.

3 За сградите, разположени на територията на Гьотеанума, които се споменават в текста, вж. http://www.aobg.org/index.php?ln=1&id=51 и http://www.aobg.org/index.php?ln=1&id=176

4 Дорнек – район в швейцарския кантон Солотурн, чийто център е селото Дорнах

“И хората с право усещат днес, въпреки погрешните възприятия, които имат при начина си на възприемане, че е неподходящо в т.нар. обществени дела да се намесват теченията, които трябва да действат само в отделния човек. Когато руският цар и руската царица се ползваха за своите управленски действия от вътрешните преживявания на човек като Распутин, хората с право се страхуваха, защото откровенията от духовния свят трябва да се намесват само в духовния живот, те не бива да играят роля в живота на държавата. В него може да се намесва само това, което чрез духовните откровения се е превърнало в нашия здрав разум. А Распутин не е стигнал до здравия разум, макар че е имал откровения.”

В книгата "Спомени за Рудолф Щайнер и строителството на Първия Гьотеанум" на руската художничка Ася (Анна) Тургенева (1890-1966) се съдържат следните думи, казани й от Щайнер за Распутин:

“Распутин е въздействал директно върху волята. Това е недопустимо. Но хората го искат. Той е точно един необуздан човек, един "Распутин" (на руски ‘разпътен, развратен’). Всичко, което се говори за него, е вярно, но въпреки това, той е „боговидец“ и това е окултен термин за определено ниво на посвещение. Само чрез него духовният свят, духът на руския народ са могли да действат в Русия – чрез никой друг".

Тези думи завинаги се отпечатаха в мен. Той ми каза също, че би искал да остана в Дорнах, защото тук ще се намери работа за мен.

Няколко дни по-късно сънувах мъртвец в староруски дрехи на великолепна катафалка. Лицето му се променяше от изразяване на груба чувственост до християнски просветлена духовност. На следващия ден научихме за убийството на Распутин ... Настъпи хаос…”

Интересни са и следващите спомени на Ася Тургенева за това как е реагирал Щайнер на революцията в Русия и последвалите я световни събития:

“Благодарение на лекциите на Рудолф Щайнер и пребиваването около него ние можехме интензивно да преживяваме това, което се разиграваше във външния свят. Но се налагаше с безсилие да установим, че той, който би могъл да се намеси и да помогне, нямаше условия за това; самите ние също бяхме неподходящи инструменти, за да му послужим за тази задача… Доктор Щайнер често ни задържаше, за да разговаря с нас за събитията, стоварили се върху света. Не очаквахме, че той ще се радва на революцията, която избухна в Русия. Беше невъзможно да се поправят грешките на царизма. "Най-накрая Русия се освободи от тази страшна карма на Романовите", каза той. "Защо овесихте нос? Руснаците трябва да се радват на бъдещето!" Той се надяваше на нов ред в Русия. А аз видях лично настъпването на хаоса и разрухата - нещо, което самият той толкова често предсказваше -, така че само отчасти можех да споделя неговата увереност. Едва по-късно разбрах, че на събитията, както и на сериозното заболяване, трябва до последния момент да се противодейства с надеждата за някакво чудо. В това се крие изцелителна сила.

Аз преживях Брест-Литовския мир като ужасно нещастие за бъдещето. "Ако на хората беше даден Тричленният социален организъм, те биха го разбрали, те имат глави за това", заяви д-р Щайнер. При това той имаше предвид ръководството на руската комисия. Но опитите му да доведе до знанието на авторитетни личности своята идея за ново социално устройство не успяха.

Един ден в началото на 1918 г. го срещнах сутринта в дърводелната. "Прочетохте ли днес във вестника обръщението с 14те точки на Уилсън? Какво мислите за него?" "Да, господин доктор; не намерих там нито една нова мисъл." "Нито една нова мисъл”, потвърди той, "нито една. Но ще видите, че сега целият свят ще се кълне в него." Повече от всичко той страдаше от празнословието, което често биваше прикривано с ужасяваща неискреност.”

Още години преди Първата световна война Парвус е виждал и пропагандирал една война на великите силикато средство за постигане на преврата в Русия. От бремето, което такава война би стоварила върху обществената структура, той очаквал онова отслабване и вътрешно разрушаване на Русия, което след това да подготви почвата за революцията. При избухването на Световната война през 1914 Парвус вече от четири години живее в Турция, където с разнообразни сделки придобива желаното богатство. Когато избухва войната, той веднага взема страната на Германия и развива активна журналистическа дейност в тази посока. В подкрепата на противника той вижда шанса да подготви почвата в Русия за свалянето на царския режим.

С това съчетание от идеи и цели - отслабване на Русия чрез международна война, сваляне на царския режим и последваща революция - Парвус застъпва програма, която съответства точно на изискването за "провеждане на социалистически експерименти", в полза на което според Рудолф Щайнер работят западните ложи. Една Германия, насърчаваща революцията в Русия, за да подобри шансовете си във войната, в този мащабен план играе единствено ролята на “полезния идиот”. Интензивното финансиране на руското въоръжаване, практикувано от Запада и особено от Франция преди 1914, може би е целяло в рамките на тези планове не само да се осигури руска помощ във войната срещу Централните сили, но и въобще да се въвлече Русия във война, която да направи революцията възможна там. 

Това, че влизането на Америка във войната на 6. април 1917 почти точно съвпада с началото нареволюционизирането на Русия през март 1917, е може би нещо повече от случайно или очевидно обстоятелство: военните усилия на Антантата изискват Русия, която поради революцията изпада като участник във войната, да бъде заменена от друга страна. Странното при Парвус е неговото свързване с режима на младотурците, дошъл на власт с преврат през 1908. Парвус очевидно е правел важни услуги на този режим между 1910 и 1915г., не на последно място като търговец на оръжие. Такава връзка има и друг главен участник в огромните катаклизми, случили се в Европа през първата половина на ХХ век - Рудолф фон Себотендорф като него е живял дълги години в Турция и след завръщането си в Германия се превръща в ключова фигура на националистическото движение, от което се ражда националсоциализмът.13 Себотендорф също е бил свързан с младотурците и е членувал в ложа, участвала в преврата през 1908. И Парвус, и Себотендорф натрупват значително богатство в Турция. Най-малкото можем да се запитаме дали двамата не са били замесени и в други действия, освен тези, които са се проявили на външен план.14

Книгата на Елизабет Хереш за Парвус е интересна още и затова, защото с мимоходом подхвърлени бележки разказва не само за немската подкрепа за руските революционери, но и за помощта на други страни. Така например още през септември 1916 от страна на Англия са предоставени 21 милиона рубли за свалянето на царя, т.е. на собствения съюзник във войната. Февруарската революция по същество е дело на британско-френски клиентелистки групи и се извършва с британско-френска подкрепа. Много повече пари е предоставил на руската революция Джейкъб Шиф – президент на Нюйоркската банка “Кун, Льоб и ко.” Шиф, който е от еврейски произход, още от 90те години на XIX се посвещава неотклонно на събарянето на царя. Бил е възмутен от царистката политика да се правят антисемитски погроми с цел отклоняване на народното недоволство. Хереш цитира източник, според който между 1918 и 1922г. съветската страна връща на банката “Кун, Льоб и ко.” 600 милиона долара в злато. 

(Хереш не споменава подкрепата за болшевиките, разкрита от американския историк Антъни Сътън в неговата книга “Уол Стрийт и болшевишката революция”.16 Там става въпрос предимно за нюйоркската банка “Морган” и някои от нейните сателити. Хереш явно е запозната с книгата на Сътън, защото в една от по-ранните си публикации я цитира при използваните източници. По нейна информация подтикът за сегашната й книга за Парвус идва от Америка, най-вече от страна на дългогодишния кореспондент на “Ню Йорк Таймс” за Германия Дейвид Биндер. Би могло да се предположи, че една странична цел на разкритията й за Парвус е идеята да се потопят и потънат отново в забрава именно връзките, които разкрива Сътън. А точно в разкритите от него връзки най-вече би могло да се види влиянието на определени целенасочено действащи, информирани задкулисни сили.)

Бележки

11 Eлизабет Хереш, “Тайното досие на Парвус. Купената революция”, Мюнхен 2000. В книгите на Хереш за този период ни се струва проблемен възгледът й да приема за даденост агресивната немска вина за Първата световна война.

12 Пак там.

13 За Себотендорф виж статията в “Europдer”, год. 5, бр. 1.

14 В този смисъл любопитна е връзката на Парвус с оръжейния търговец Василий Захаров (англ. Basil Zaharoff, 1849-1936), който в един период е бил смятан за най-богатия човек в света. За известно време негов местен представител е Парвус. Захаров е притежавал английската благородническа титла “сър”, бил е и “командир” във френския Орден на почетния легион. Той е най-важният оръжеен индустриалец, работил на страната на Антантата в Първата световна война. По време на Версайските преговори през 1919 неговият парижки дом става място за срещи на Удроу Уилсон, Клемансо и Лойд Джордж, ръководещи правителствата на най-важните страни-участнички в Антантата. Твърди се, че Захаров е подкрепял болшевиките и в този смисъл е въздействал върху английското правителство.

15 Срв. Хереш, “Тайното досие на Парвус”. Главна роля в английските усилия да се свали царя е играл Лорд Милнер - ръководител на важната мрежа от задкулисни връзки в англоамериканската политика, описана отКарол Куигли като “Групата Милнер”. Централата на тази мрежа е бил Оксфордският университет и в този смисъл е забележително, че убиецът на Распутин княз Юсупов е негов абсолвент.

16 Антъни Сътън, “Уол Стрийт и болшевишката революция”, Морли, 1981. 

Максим Горки за социалистическия експеримент

“Народните комисари се отнасят с Русия като с опитен материал. Руският народ за тях е кон, който ваксинират с коремен тиф, за да произведе противотифусен серум  ... Какъв жесток и предварително обречен на провал опит!” (Из статия от издавания от Горки вестник “Новая жизнь”, април 1918, цитиран от Сътън)