В деня на годишнината от Октомврийската революция ето една статия от немския историк Андреас Брахер. Брахер е автор на редица интересни книги и статии, повдигащи завесата на световните събития през ХХ век. Някои от тях могат да се прочетат в списанието “Der Europдer“, откъдето е и следващият материал.  

По времето на Първата световна война и след нея Рудолф Щайнер често говори за това, че в плановете на определени западни кръгове влиза провеждането на “социалистически експерименти” в Русия (по темата вж. и следния пост: http://anthroposophie.blog.bg/history/2019/05/29/socialisticheskata-revoliuciia-v-rusiia-e-planirana-ot-anglo.1659303). Според него възоснова на дадени предпоставки на народностния характер Русия се е сторила на тези хора по-подходяща за подобни опити от Запада. Освен това чрез последващия крах на социализма експериментите трябвало да служат за възможно по-трайно дискредитиране на мисълта за социализма, от който тези западни кръгове се чувствали заплашени. Удивителното е, че Щайнер изнася тези сведения още преди Руската Октомврийска революция през 1917г. и няма как да не разпознаем, че тези планове са осъществени в Съветския съюз между 1917-1991 г.1   За традиционната историческа наука такива сведения на Щайнер си остават абсолютно фантастични и непонятни. Тя не намира (а и не търси) никакви улики за това как е възможно дори да си представи човек, че подобни планове могат да се правят и да се реализират. Историческата наука няма съответния поглед върху световните събития, с който да ги разпознае като поле за реализация на подобни планове. Когато историците срещнат такъв поглед някъде, те размахват кръста - или може би по-скоро друг някакъв знак - и с треперещ глас изговарят заклинанието: „теория на конспирацията“.  

Тук ще посочим две личности и два комплекса от събития във връзка с Руската революция, които би трябвало отново да бъдат изследвани и разбрани в светлината на посочените сведения на Щайнер. От една страна това е Распутин, онзи странстващ проповедник с порочен живот и удивителни способности, който между 1905-1916 г. е имал изключително влияние върхи царския двор.  

Распутин е предсказал период на големи страдания за Русия2. Това предсказание е било основата, от която същевременно произлизала неговата роля на предупредител на царския двор да пази мира в условията на наближаващата световна война. Войната се е струвала на Распутин като онзи допълнителен удар, който би могъл да преобърне руските условия и да стане първата предпоставка на революцията. Распутин е бил най-важното влияние, което трябвало да бъде премахнато, за да бъде въвлечена Русия през 1914 г. в Първата световна война. Съответно на 29. юни (12. юли 1914) се извършва опит за неговото покушение3. Първоначално то било планирано дори за 28. юни, деня на атентата в Сараево4, като дори било координирано с него. Распутин оцелява, но през решаващите дни преди избухването на войната е неспособен да действа и не е замесен в хода на събитията. Още от болничното легло той телеграфира (неуспешно) на царя: „Не се оставяй да бъдеш въвлечен във война. Това е краят на Русия и на царя и ще струва на Русия и последния човек!” 5  

Окончателното убийство на Распутин бива извършено на 16 (29.) декември 1916, около две седмици след т. нар. “Мирна резолюция на немския Райхстаг” от 12. декември 1916. Войнствено настроените кръгове в Русия сигурно са чувствали, че Распутин е бил най-голямата опасност за това мирното решение да доведе евентуално до отделен германо-руски сепаративен мир. Неговите врагове се опитват още през военните години да изкарат Распутин немски агент. През декември 1916 изглежда окончателно им се е видяло необходимо той да бъде убит, за да се осуети опасността от сепаративен мир и по този начин да се предотврати спасяването на царска Русия в най-късния възможен час. Распутин оставя писмо с пророчество в случай, че бъде убит: според него убийството му би било безсмислено, ако е извършено от селяни, т.е. от народа; но ако е извършено от боляри, т.е. от благородничеството, то най-късно две години след смъртта му и царското семейство няма да е живо.6  

Това пророчество наистина се сбъдва. Распутин бива убит от заговорнически кръг, произхождащ от най-висшите благородници, приближени на царското семейство. Неговият непосредствен убиец, принц Юсупоф7, е бил един от най-богатите наследници в Русия. Сякаш с това убийство руската управляваща класа отрязва и последната си връзка с народа. След убийството на Распутин се задейства бързо онзи сценарий, който води от Февруарската революция през 1917 до завземането на властта от болшевиките през ноември 1917 и убийството на царското семейство през 1918.  

Показателно за мъглата, в която днес все още се държат събитията около Първата световна война, е непрекъснатото издаване на нови и нови книги, които рисуват влиянието на Распутин в Русия само в най-черни краски, като краен признак на упадък8. В тях се прикрива или пък не се разпознава, че влиянието на Распутин не толкова е причинило или ускорило този упадък, а по-скоро той е бил последният му задържащ фактор, последното нещо, което е поддържало династията в определена връзка с пулса на руския живот.  

Като симптом за разпад може най-много да се приеме, че само човек като Распутин (с неговите слабости на характера, които го правят да изглежда като чудовище) е бил в състояние да осигури тази връзка на династията. Керенски, който за кратко време става ръководител на западно ориентираното революционно правителство след март 1917, се опитва след смъртта на Распутин да му припише вината за завземането на властта от болшевиките: „Без Распутин нямаше да има Ленин” 9. Това остава и преобладаващият тон на днешните публикации. Но истината е, че без смъртта на Распутин нямаше да има Ленин. Клеветите и изкривяването на образа на Распутин и днес все още служат за това да се пречи на Русия да разбере историята си и да бъде заблудена в опитите си за самопознание и самооткриване.10  

Решаваща роля за завземането на властта от болшевиките в “Октомврийската революция“ изиграва Кайзерова Германия, която вкарва в Русия Ленин и редица други революционери през април 1917 в запечатан железопътен вагон от Швейцария. От 1915 до 1918 са изразходвани значителни немски средства, за да се направи с пропаганда и саботаж имперска Русия неспособна да воюва и да бъде отстранена от фронта на немските противници. Това начинание е успешно и Ленин става водач на болшевишкия преврат, като веднага започва мирни преговори с Германия. Накрая през март 1918 болшевиките сключват в Брест-Литовск сепаративно мирно споразумение с немския Райх, което е много неблагоприятно за Русия. От 1918 обаче част от немската помощ отново потича в обратна посока, насочена от болшевишкото ръководство към социалистическите кръжоци в Германия, за да се подклажда и там революцията.  

Кайзерова Германия вярва, че през Първата световна война води борба за оцеляване; в хода на тази борба тя в края на краищата се отказва от почти всички морални задръжки. Човек се разтреперва, прочитайки как необмислено, но съвсем съзнателно тогавашните ръководители на Германия - хора като Ерих Лудендорф, началник на Върховното командване - предават Русия в ръцете на една клика, от която никой не е очаквал нищо добро. Зловещо е също, че човек като Лудендорф само няколко години, след като подкрепя Ленин при завземането на властта, участва заедно с Хитлер в опита за преврат през 1923. С това, че той се свързва както със съветския комунизъм, така и с националсоциализма, Лудендорф си извоюва особено високо място в подземния свят на ХХ век.  

Планът, осъществен от немската страна с подкрепата на руските революционери, не произлиза от немската политика или бюрокрация. За първи път той е бил представен на немското политическо ръководство през януари 1915 от един външен човек - руския социалист Израил Лазаревич Гелфанд, съотв. Александър Хелфанд, който използва името Парвус. Хелфанд (1867-1924) идва през 1887 от Русия в Швейцария, където учи икономика в Базел. След като завършва следването си, той се премества през 1891 в Германия и скоро си извоюва име като публицист в средите на социалистическото движение. През двете десетилетия преди Първата световна война той е една от най-важните и ярки фигури в европейските революционни среди. Ленин и Троцки преминават през неговата школа, Парвус е приятел с Роза Люксембург, а по-късно и с водачите на немската социалдемократическа партия Еберт и Шайдеман. През 1905 Парвус играе главна роля заедно с Троцки в тогавашната руска революция. Арестуван е през 1906, но скоро успява да избяга, най-напред в Германия. През 1910 заминава за Турция, където през януари 1915 се свързва с тамошния немски посланик. Немското ръководство съдейства на Хелфанд-Парвус да отвори собствен институт в Копенхаген, откъдето той започва да изплита нишките, с които да ускори революционизирането на Русия. Именно Парвус се занимава с разпределянето на парите, които немското ръководство му предоставя за тази цел.  

Следва продължение.  

Бележки:  

1 Писменото излагане на плановете за провеждане на социалистически експерименти в Русия откриваме напр. в Първия меморандум на Щайнер за Тричленния социален организъм от юли 1917 (СС 24). Особено интересно е изложението в лекцията от 21.3.1921 в СС 174б “Духовните подоснови на Първата световна война”.  

2 Напр. в писмо от юли 1914, срв. Петер Курт, “Последният цар. Блясък и упадък на света на Николай и Александра”, Мюнхен, 1995.  

3 В началото на века руският календар е изоставал с 13 дни от западноевропейския, съотв. първата дата е според руския, втората според западния календар.  

4 Срв. Елизабет Хереш, “Распутин. Тайната на неговата мощ”, Мюнхен, 1999. (Книга, съдържаща интересни материали, но иначе проявяваща пълно неразбиране към Распутин). В Сараево на 28.6.1914 е убит австрийският престолонаследник Франц Фердинанд. Това убийство става причината, довела в края на краищата до избухването на Първата световна война на 1.8.1914.  

5 Срв. бележка 4  

6 Срв. Петер Курт, бел. 2  

7 Срв. Oрландо Фигес, “Трагедията на един народ. Епохата на Руската революция 1891-1924”, Mюнхен, 2001.  

8 Тази тенденция за демонизиране на Распутин достигна кулминацията си във филма “Анастасия”, произведен през 1997 от фирмата 20th Century Fox. В него Распутин е представен като сатана и черен магьосник, който преследва царското семейство дори и след смъртта си.   

9 Срв. Eлизабет Хереш, “Тайното досие на Парвус. Купената революция”, Мюнхен, 2000. 

10 Главно в немскоезичните страни в десетилетията след революцията се поддържа едно разбиране на Распутин в човешко и политическо отношение. Доказателство за това са книгите на Рене Фюльоп-Мюлер, “Светият дявол. Распутин и жените”, Лайпциг 1927, романът на Йоханес фон Гюнтер, “Распутин”, Олтен 1956 (първо издание 1939) и Хайнц Лийпман, “Распутин - светец или дявол”, Гютерсло 1957.  

 
Молитва на смирението  

Каквото и да дойде, каквото и да ми донесaт следващият час, следващото утро,
не мога в началото, когато то още ми е напълно непознато, да го променя със страх.
Очаквам го с пълно вътрешно спокойствие на душата, с пълно затишие на духа.
 
Страхът и уплахата спъват развитието ни, 
с вълните на страх и уплаха отблъскваме онова, 
което от бъдещето напира да влезе в душата ни.  

Отдаденост на ‘божествената мъдрост на събитията’,
увереност, че това, което предстои,
трябва да се случи и непременно ще донесе и нещо добро;
излъчването на тази нагласа в думи, усещания, идеи -
това настроение носи молитвата на смирението.  

В днешно време трябва да се научим да живеем само с упованието,
без осигуреност на битието,
с доверие в помощта, давана винаги от духовния свят. 
Това днес наистина не става по друг начин,
ако не искаме храбростта да ни напусне.  

Да хванем здраво юздите на волята си и всяка сутрин и всяка вечер да търсим пробуждането отвътре.  

Тази молитва е много популярна сред немските антропософи, макар че не е дадена в този вид от Рудолф Щайнер. Първите три абзаца предават с незначително изменение три пасажа от лекцията “Същността на молитвата”, изнесена в Берлин на 17. февруари 1910 (СС 59), а последните два абзаца според В.З. ван Емихофен също са думи на Щайнер. 

Задълбочаването на смирението е най-важната противоотрова за луциферичната грандомания, особено при хора, смятащи се за духовни будители.

Преди време споделих части от “разговорите” с водния дух Ечевит/Мокрия, публикувани в книга от поредицата за природните духове на Волфганг Вайраух и Верена Щал фон Холщайн (срв. http://anthroposophie.blog.bg/drugi/2019/03/15/za-domashnite-duhove-iz-razgovorite-na-melnicharia-s-verena-.1649476 и следващите постове). Днес споделям пасажи от книгата, отнасящи се до идването на Ариман и същността на Слънчевия демон Сорат. Нека тези, които са чели нещо по темата, да сравнят казаното от Учителя, Щайнер, както и от наши съвременници, със съобщенията, дадени от природните духове през 2002 г.                                
                                                   Инкарнацията на Ариман 

Волфганг Вайраух: Съкратило ли се е времето между отделните инкарнации на хората? В днешно време те по-рано ли се връщат за нов живот на земята, отколкото по-рано?

Мокрия: Поредицата от инкарнации на хората в момента преминава много бързо, за да могат те да преживеят прелома на времената. Освен това хората, загинали млади в многобройните ужасни войни, получават възможност да се върнат скоро на земята. Затова тези, които се инкарнират сега, ще могат бързо да разберат какво е красота, респ. инкарнирайки се, те ще носят красотата със себе си. Тя и физически ще бъде видима в тях.  

В.В.: Закон ли е, че хората, умрели млади, се връщат бързо за следваща инкарнация?
М.: В момента това е така, в други епохи не е било така.  

В.В.: Кои неща от днешната епоха искат да преживеят множеството инкарниращи се души?
М.: Това е Второто Пришествие на Христос в етерния свят, Възнесението в етера. Освен това те искат да преживеят Пристигането на Чуждия и Външната поява на Ариман. Ерата на Луцифер постепенно свърши и истински злото същество в момента е Ариман. Това, че днес много хора смятат вече Луцифер за положително същество, тъй като той не охлажда, а въодушевява, е изкривяване.  

В.В.: Ще се инкарнира ли Ариман в човешко тяло?
М.: И да, и не. Никое човешко физическо тяло не може да носи дълго време същество като Ариман. Той е толкова враждебен към живота, че това ще бъде по-скоро инкорпорация.  

В.В.: Кога ще се случи тази инкарнация, респ. инкорпорация? 
М.: Не ми е разрешено да отговоря.  

В.В.: И къде ще се появи той?
М.: В Европа.  

В.В.: Били ли са съвременните хора скоро пак на земята? 
М.: Да, мнозина. Това се отнася напр. за много антропософи. Но винаги трябва да се гледат и индивидуалните кармични пътища.  

В.В.: Можеш ли да видиш веригата от инкарнации на отделни хора?
М.: Ако пожелая, мога.                          

                                  Злото по време на слънчево затъмнение  

В.В.: Какво се случва на духовен план по време на слънчевите затъмнения?
М.: Добър въпрос. В затъмнената ивица, която закрива земята по време на слънчево затъмнение, големи разрушителни сили имат възможност да обсебват, защото в този момент Христос не гледа натам.  

В.В.: Могат ли тъмните сили на космоса в този момент да нахлуят на  земята?
М.: Да.  

В.В.: Това случило ли се е и по време на слънчевото затъмнение през 1999 година?
М.: Да.  

В.В.: Тези обсебвания отделни хора ли засягат или цялото човечество?
М.: И двете. Всички дупки могат да бъдат запълнени по време на едно слънчево затъмнение. Всички празни пространства, които вие хората създавате в земята, в такъв момент могат са бъдат изпълнени от огромни тъмни същества.    

                                           Другите и Слънчевият демон  

В.В.: Вие говорите за Другите и за Слънчевия демон. Какви същества са те? М.: Другите, това е общо название за демони, спектри, същества на сухотата, тоест по-малките същества на сивата и тъмната страна. Всички малки природни същества се страхуват от големия Слънчев демон и не смеят да произнесат името му. Само ние Големите можем да го издържим.  

В.В.: Каква е задачата на Слънчевия демон? 
М.: Той пречи на активността на Христовото същество.  

В.В.: От какво се захранва той?
М.: От черна магия, от неверието, омразата, черните мисли и постоянния материализъм. Този материализъм го "угоява".   

В.В.: А може ли той да обсебва и хора, които имат съответните мисли?
М.: Да, и тогава той ги насочва, респ. подстрекава към дела. Но в момента още е много предпазлив, за да не се прояви прекалено видимо. Не се е появил напълно, но силата му ще расте. Би трябвало името му да се произнася колкото се може по-малко, ако помещението не е изпълнено с молитви.  

В.В. : Защо името на Слънчевия демон не бива да се произнася?
М.: Имената се инкарнират. Да се пише и чете името му е възможно, но не бива да се облича в Слово.                                          

                                                 Чуждия, Антихриста  

В.В.: Мокрия ми зададе въпроса за разликата между човешкия аз и аза на един ангел и на това място аз му изнесох кратък доклад за тази разлика. Ечевит имаше още един въпрос за вътрешната и външната страна на космоса, който не можах да разбера напълно. Тук той го поясни още веднъж за всички читатели, защото аз не успях да му отговоря.  
М.: Чрез Верена ние можахме да видим този, който идва отвън. Ние го наричаме Чуждия, Антихриста. Чуждия идва от областите отвъд нашия космос и въпросът ми е как вижда отвън това, което ние виждаме отвътре. Как се различават тези две гледни точки?

В.В.: Ариман също ли идва отвън?  
М.: Не, Ариман идва отвътре. Но Чуждия, Антихриста, идва отвън. Много същества вече са били наричани Антихрист, но истинският Антихрист е именно този противник на Христос, той е един вид брат на Христос. Той е черният, обърнатият наобратно брат на Христос. Той идва отвъд онзи космос, чийто център е Христовото същество. В този космос, по-точно на земята, Христовото същество премина през смъртта и така създаде свободата, Той заложи възможността да бъде създаден нов космос. Но в този момент като противотежест едно същество трябваше да погледне към Христовото дело отвън, иначе то нямаше да бъде възможно. Какво видя Чуждия? Ние водните духове искаме да узнаем това. Разбираш ли нашия проблем? Бихме могли да направим много, ако научим повече по въпроса.   

В.В.: Да попитам ли Големия за това или няма смисъл?
М.: Ангелите също всичките са вътре и не знаят. Само хората могат да погледнат отвъд космоса.  

В.В.: Нека да го схвана по-добре: Това същото ли е като при съществата на глупостта, които са потребни, за да може да бъде създадена една умна мисъл или като при съществата на грозотата, необходими, за да се създаде едно красиво произведение на изкуството? Трябва ли в духовното винаги да има противотежест, за да възникне нещо? Така ли следва да разбираме Чуждия, Антихриста - като антипод на свободното дело на Христос, на Мистерията на Голгота?
М.: Точно така. Току-що говорих с Големия. Ти му зададе въпроса кой е бил Черният магьосник, разпънат на кръст в Мексико. Той беше противоположният полюс на Исус. Земята щеше да бъде разкъсана, ако не беше се появил той. Тя би се взривила физически, ако го нямаше този противовес в Америка по времето, когато Исус живя в Палестина. Това е точно същият принцип.  

В.В.: Той е бил най-великият Черен маг, който е съществувал някога...
М.: ... и който въобще ще съществува.  

В.В.: Рудолф Щайнер описва как този маг е бил разпнат по същото време като Исус Христос, и то с главата надолу и че е бил победен от човек, който е бил свързан с архангел.
М.: Точно така е. Черният маг е антиподът на човека Исус и с него е бил свързан Чуждия, Антихриста, който е антипод на Христос.  

В.В.: За съжаление Щайнер е говорил само веднъж за това и аз никъде другаде не съм срещал нещо по темата.
М.: Питай нас.      

Наскоро публикувах отговора на горния въпрос, даден от антропософа Аксел Буркарт, който от две години се проявява като будител на немския народ с видеа в Ютюб и създаването на мрежа от съидейници, срв. http://anthroposophie.blog.bg/drugi/2019/09/30/kakvo-stoi-zad-mladejkite-demonstracii-za-klimata.1676344.

Изявите на Грета Тунберг от последните месеци, откритата й подкрепа на екодиктатурата, към която се стреми движението “Бунт против унищожението” (Extinction Rebellion), изкривената й физиономия и откровено агресивния текст, прочетен от нея в ООН, показват, че има сили, които правят всичко възможно да се възползват от масовите младежки демонстрации. Силите, целящи разделение и противопоставяне на едни групи хора на други, са известни – това са всички духове и техните проводници сред хората, служещи на Ариман. 

Но какви са дълбоките духовни причини за това едни симпатични деца и младежи с екологично съзнание да станат сърдити, агресивни бунтари? Към разбирането на въпроса може да ни приближи следният откъс от лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 11.9.1920 в Дорнах (СС 199 “Духовната наука като познание за основните импулси на социалното развитие”):

“A сега започва времето - и в много случаи тук се крие причината за бурния характер на нашето съвремие - сега започва времето, когато душите, слизайки от духовния свят към земния живот чрез зачеване и раждане, носят със себе си образи. 

Образите, пренесени от духовния живот в този физически живот, е нужно при всички обстоятелства, ако е за спасението на човека и социалния му живот, да се свържат с астралното тяло, докато онова, което е без образи, се свързва само с аза. И главно изживяването на аза процъфтяваше в човечеството от средата на петнадесети век насам. Но сега започва времето, когато човек трябва да почувства: Още от преди твоето раждане в теб живеят образи, които ти трябва да оживиш в себе си по време на своя живот. Ти не можеш да го направиш с обикновения си аз, то трябва да проработи по-дълбоко в теб, трябва да навлезе до астралното ти тяло.

Обикновено човечеството се противопоставя на вмъкването на образите, преживени преди зачеването, в астралното тяло. В известен смисъл хората отблъскват това, което трябва от дълбините на същността им да се установи в астралното тяло. Деловитостта, прозаичността е основна черта на новото време и днес съществува дори широка съпротива срещу желанието още със самото възпитание да се помогне на онова, което се издига от душата и иска да се прояви в астралното тяло, наистина да се прояви. Има безцветни, сухи хора, които всъщност искат да премахнат възпитанието чрез приказки, легенди, чрез онова, което е проникнато от въображението.

В нашата Валдорфска училищна система току-що поставихме на преден план именно това -  преподаването и възпитанието при децата, влизащи в началното училище, да изхожда от представянето в образи, от използването на ярки образи, легенди и приказки. И нещата, които децата първо трябва да научат за съществата и процесите в животинското царство, в растителното и минералното царство, не бива да се разказват сухо и прозаично, а да бъдат облечени в образи, в легенди и приказки. Защото това, което е дълбоко проникнало в детската душа, са имагинациите, получени в духовния свят. Те искат да излязат на повърхността и ако учителят или възпитателят се отнася правилно към детето, той му дава образи. И когато ги постави пред детската душа, от нея проблясват онези образи, или по-скоро силите на образното представяне, получени преди раждането, съотв. преди зачеването. Ако това нещо е подтиснато, ако в днешно време възпитава и преподава някой сух, скучен човек, то той още от ранната младост ще донесе на детето нещо, което всъщност му е чуждо: буквите. Защото буквите, с които разполагаме днес, нямат нищо общо със старите букви-образи, те са по принцип нещо чуждо за детето, което тепърва би трябвало да се извади от образа - така, както се опитваме да го правим във Валдорфското училище.

На детето се дава нещо, лишено от образи, ала то има в тялото си сили - разбира се, когато говоря за тяло, имам предвид душата, също говорим и за астрално тяло – в тялото на детето има сили, които го разрушават, ако не са извадени на повърхността чрез образно представяне. И какви са последствията? Тези сили не се губят; те се разпростират, придобиват съществуване, навлизат в мислите, чувствата, импулсите на волята. И какви хора стават по този начин децата? Бунтовници, революционери, недоволни хора, които не знаят какво искат, защото искат нещо, което не може да се знае, защото искат нещо, което е несъвместимо с никой възможен социален организъм, което те само си представят, което би трябвало да навлезе във фантазията им, но не е навлязло там, а в социалната им припряност да се действа.

И може да се каже, че онези хора, които по окултен начин не са честни към своите събратя, просто не смеят да произнесат на глас следното: Ако днес светът се бунтува, тогава небето се бунтува, тоест небето, което бива възпирано в душите на хората и което не се проявява в своята собствена форма, а в нейната противоположност, което се проявява в ожесточени битки, вместо в имагинации. Затова не е чудно, че онези хора, които участват в подобно разрушаване на социалния ред, всъщност имат чувството, че правят нещо добро. Защото какво усещат те в себе си? Усещат небето в себе си, но в душата им то приема единствено вид на карикатура. Ето колко сериозни са истините, които би трябвало да разберем днес. Признаването на истините, за които става въпрос сега, не бива да е детска игра, а трябва да бъде проникнато от изключителна сериозност.”

"Много често срещано явление е хората да не могат да бъдат убедени в нищо ново, след като са достигнали определена възраст. Срещнат ли нещо ново, те се питат единствено дали вече са мислили за него. Ако са мислили, са съгласни с явлението, ако не, то тогава то е неправилно, абстрактно или нещо подобно. Накратко, има някаква причина, поради която не се ангажират с него. А всъщност съвременният човек има сериозната задача, не бих искал да кажа да се остави да бъде убеден в нещо ново, но поне без предразсъдъци, безпристрастно да може да бъде докоснат от новото, да участва в новите неща, които навлизат в света.  

Казаното изглежда като тривиална забележка, но то не е тривиална забележка, защото срещу това, което имам предвид, в днешно време се греши извънредно много. А някои неща биха се подобрили съвсем бързо, ако във взаимоотношенията на хората се развие повече убедителна сила, ако те не са така отрицателно настроени един към друг и не държат толкова твърдоглаво на собственото си мнение, възприето на определена възраст.” (Рудолф Щайнер, лекция от 5. април 1919 в СС 190 “Импулси от миналото и бъдещето в социалните явления”)  

На отношенията между Запада и азиатските народи се спира следната статия, писана от Рудолф Щайнер преди близо сто години. За разлика от препоръките в нея, и днес виждаме, че във връзките си с азиатските страни и Европа, и САЩ продължават да бъдат водени главно от стремежа за икономическа изгода. Що се отнася до САЩ, именно Япония и Китай са техните най-големи кредитори. Япония има американски държавни книжа за над 1,1 билиона долара, на второ място е Китай с 1 билион, а държавите-джуджета Хонг Конг и Тайван са съответно на девето и десето място в списъка на американските кредитори. Така че не случайно при срещите си с китайския президент и важни китайски гости Тръмп редовно пробутва внучката си Арабела Кушнер, дъщеря на Иванка Тръмп, а вече и братчето й Джозеф, да им пеят китайски песни - https://www.youtube.com/watch?v=AlxgYU40Ix8. Децата имат китайска гувернантка, която ги учи на родния си език.  
  
                                                           Световният въпрос  

Статия от Рудолф Щайнер, публикувана на 28. август 1921 (СС 36 “Мисълта на Гьотеанума всред съвременната културна криза. Събрани статии 1921-1925 от седмичника “Дас Гьотеанум”)  

Светът очаква важни решения от Вашингтонската конференция1, която трябва да се проведе през ноември. Ако към програмата на тази сбирка на западните сили спадат разоръжаването и въпросите на Тихия океан, то следва да се отнесем сериозно само към втория въпрос и да разглеждаме първия като един вид морална украса. Защото в Тихия океан се събират линиите, върху които е съсредоточено вниманието на силите, от които днес зависи съдбата на света - Северна Америка, Англия, Япония. Ако разгледаме преобладаващите интереси, ще признаем, че истински определящ е техният икономически характер. Те искат да обсъждат икономическите предимства и ще се обезоръжават или въоръжават дотолкова, доколкото това прави тези предимства да изглеждат необходими. Не могат и да направят друго. Защото така, както са се оформили отделните държави, те трябва да действат като икономически сили, всички други въпроси могат да се появят пред тях само в светлината на техните икономически импулси.  

Но Европа и Северна Америка с техния начин на мислене, зададен от собственото им историческо развитие, ще се натъкнат на много сериозни пречки в Азия. На мнозина се струва важно това, което каза южноафриканският министър Смутс на Лондонската имперска конференция2. Той изтъкна, че в бъдеще политическите погледи вече няма да са насочени към Атлантическия океан и Северно море, а за следващия половин век трябва да са насочени към Тихия океан. Но действията, които ще се извършват под влиянието на този поглед, ще се сблъскат с волята на азиатците. Световната икономика, създала се от около пет десетилетия насам, трябва да продължи да се развива вътрешно, трябва да включи и народите на Азия по начин, който засега съществува само като наченки.  

Ала това няма да е възможно, ако към съществуващите условия за разбирателство на народите не се прибавят и други. Няма да могат да се развиват икономически отношения с народите в Азия, ако не се спечели тяхното доверие. Но доверието може да бъде спечелено на чисто икономическа основа само до известна степен. Тя няма да е достатъчна за това, което се планира. Трябва да бъдат спечелени душите на азиатците. Без това всяко отношение ще бъде подкопавано от недоверието на тези хора.

От друга страна се появяват световни проблеми с огромно значение. През последните няколко века западните хора са формирали у себе си начин на мислене и чувстване, който предизвиква недоверието на азиатците. Азиатецът може да научи много за науката на Запада, за техническите резултати на тази наука: това не го привлича, то го отблъсква. Когато вижда у своите съседи японците интерес към западната цивилизация, той схваща това като предателство към истинското азиатство. Той гледа на западните култури като на нещо, което е под нивото на това, което сам притежава като вътрешно богатство на душевния живот.   

Той не вижда своето изоставане от материалния прогрес, а само духовните си стремежи и те му се струват като извисяващи се над тези на западните хора. Също така не смята начина, по който те се отнасят към християнството, като достигащ до дълбочината на неговото религиозно изживяване. Това, което научава от него, той смята за религиозен материализъм; дълбочината на християнското изживяване не е видима за него.   Западните народи ще се сблъскат с неразрешими въпроси, ако не възприемат тази противоположност на душите в своите световнополитически усещания. Докато тази противоположност се смята за някаква сантименталност, с която практикът на истинския живот не се занимава, ще се работи само за световен политически хаос.   Те ще трябва да се научат да разглеждат като практически импулси неща, които досега са били разглеждани само като идеология на мечтатели. И Западът би могъл да извърши тази промяна във възгледите. Досега той е формирал само външната страна на своята природа. Така той е постигнал онова, което азиатецът не разбира, което никога няма да иска да разбере. Но тази външна страна извира от вътрешна сила, която все още не е разкрила своята специфика. Тази сила може да се разгърне и тогава тя ще прибави към постиженията в материалната сфера и резултатите от духовния живот, които за азиатците могат да бъдат световни ценности.  

Човек може, разбира се, да възрази на такова твърдение, че за разлика от азиатското варварство, на Запад съществува овътрешняване, одушевяване, въобще една „по-висша” култура. Това със сигурност е вярно. Но то не е важно. Важното е, че западният човек може да развие дълбока душевна същност, но досегашната му история го е накарала да се въздържи от въвеждането на душевния елемент в обществения живот. Азиатецът може да има душевност на дете, дори и да бъде повърхностен, но той живее с този душевен елемент в обществения живот.  

Противоположността, която се има предвид тук, няма нищо общо и с етични аспекти като това кое е добро и зло, нито кое е красиво или грозно, художествено или не. Но то има нещо общо с факта, че азиатецът изживява своето усещане, своя дух във външния сетивен свят, докато душата на западния човек остава заседнала вътре, когато той се отдаде на света на сетивата си. Азиатецът намира духа, като живее чувствено; той често намира там един лош дух, но все пак дух. Западният човек може да е много тясно свързан с духа в своята вътрешност, но сетивата му бягат от този дух и се стремят към един механично замислен и подреден свят.  

Естествено, западният човек няма заради азиатците да възприеме един духовен начин на мислене и усещане. Той може да направи това само от собствените си душевни потребности. Азиатският въпрос дори не може да бъде повод за това. Но материалната цивилизация на Запада е достигнала точката, в която той усеща своите собствени откровения като незадоволителни, a западното човечество се чувства вътрешно празно и опустошено. Душата на западния човек трябва да се стреми към овътрешняване на цялото битие, към духовно възприятие на живота, ако в настоящия момент на своето развитие тя правилно разбира сама себе си.  

Този стремеж е въпрос на Запада, изискван от самото съвремие. Той съвпада по време със станалия необходим поглед на световната политика към Изтока. На Запад ще се отдават толкова дълго на злощастни илюзии за великите задачи на времето, докато не забележат, че без волята за обновяване на душевния живот по-нататъшният напредък на човечеството става невъзможен. Човек може да изпита душевен срам, когато се сблъска с онова, което азиатецът нарича свое душевно превъзходство.   И измама има, само когато западният човек приема духовността на древния Изток като душевно благо, което да добави към своите материални постижения. Духовното съдържание, чрез което западният човек може да направи науката, техниката, икономическите си способности наистина достойни за човека, трябва да идва от способностите, които той самият може да развие в себе си. Много хора са казали "Ех Oriente lux"3. Но светлината, идваща отвън, не се превръща в усещане на светлина, ако не бъде приета от вътрешна светлина.  

Бездушната световна политика трябва да се изпълни с душа. Естествено, развитието на душата е съкровен човешки въпрос. Но делата на човек, който има овътрешнен душевен живот са част от външния световен ред. Стремежът за печалба, който азиатският човек вижда у европееца, на Изток бива отричан, докато душа, която разкрива духовно съдържание, ще вдъхне доверие.   

За старите мисловни навици може да изглежда необходимо да се отговори само на въпроса как да се превърне Китай в икономическа територия, която да дава своите резултати на западните сили; но истинският практически въпрос на бъдещето ще бъде как да общуваме с душите на хората, живеещи в Азия. Световната икономика може да бъде само външно тяло за една душа, която трябва да бъде намерена за нея.   На някого един коментар по актуални въпроси, който започва с Вашингтонската конференция и завършва с потребностите на душата, може да се стори твърде идеологически. Но в нашето динамично време може би някой от сега живеещите хора, презиращи идеите, ще установи по емпиричен път, че отричането на душевния елемент няма да се окаже практика, подходяща за живота.”  

1 Вашингтонската конференция по разоръжаването се провежда от 12 ноември 1921 г. до 6 февруари 1922 г. по инициатива на САЩ и обслужва предимно американските геополитически интереси. Целта е да се установи нов мирен ред в Тихоокеанския регион. Участват страните-победителки от Антантата в Първата световна война, начело със САЩ, Великобритания и Япония. В конференцията се включват и представители на Китай, Франция, Италия, Нидерландия, Белгия и Португалия, т.е. общо 9 държави и 5 британски доминиона. 

2 Лондонската имперска конференция на представителите на английското правителство и доминионите се е състояла през 1921г. Ян Кристиан Смутс (1870-1950) воюва в Бурската война срещу Англия, като се застъпва за помирението на расите. Между 1919-1924 и 1939-1948 е министър-председател на Южноафриканския съюз. 

3 “От Изток идва светлината.” 

Из обръщение към руските слушатели на цикъла от лекции “Окултните основи на Бхагавад Гита”, Хелзинки, 5.6.1913 (СС 158 “Връзката на човека с елементарния свят”)

”Сега Вие сте се събрали по външен начин. При големите трудности, които съществуват във Вашата страна, сте намерили възможност да се съберете по външен начин. Използвайте тази възможност за най-силно вътрешно общуване, за да изградите мост, всеки от един от Вас да изгради мост към народностната душа. Не е моя задача, скъпи приятели, да казвам как конкретно може да се служи на тази народностна душа. Ала мога да Ви говоря за нещо друго, което искам да бъде произнесено като думи, които да се трансформират във Вас в чувство. Вие сте поставени в особено положение, скъпи мои приятели. Вие сте, така да се каже, в противоположното положение на един народ, който населява земята и има дори кратък проблясък на възход. Вие се намирате в положение, противоположно на това на северноамериканския народ. Помислете, скъпи мои приятели, че този северноамерикански народ, който е Вашата противоположност, постепенно напредва от Запад към Изток, откакто в Европа започна ерата на материализма, като го доразвива. Помнете, че в корените на американизма властва материализмът.

Не забравяйте, че тези, които култивираха Америка, направиха това с представите на цивилизования европеец от вековете, които не са толкова отдалечени от нас. Какво направиха тези хора? С материалистичните представи на съвременните парламенти, с представите на съвременното естествознание, съвременния социален ред, тези хора направиха това, което иначе правят необразованите хора, когато изкореняват вековни гори, завладявайки стъпка по стъпка обработваема земя и подготвяйки почвата за култивиране. Всичко това води началото си от материализма. И ако днес погледнем човека, признат за техния най-важен писател и избран от американците за лидер - Удроу Уилсън, който в наши дни наистина е значим писател, създал блестящи трудове за социалния мироглед - когато погледнем него, неговите концепции и идеи, всичко, което той въплъщава като представител на американския народ, какво виждаме? - Една къща от карти. Къща от карти, която би могла да бъде унищожена от един единствен полъх, дошъл от духовните светове. Тогава цялата тази култура би се срутила. Всеки детайл, от който произлиза американската култура, може да бъде доказан от външните учебници по история, от културната история на миналите векове. Всичко е отворено, всичко, от което това е изникнало, е човешко дело.

Попитайте откъде идва Вашият народ, откъде идва духовният Ви живот, попитайте откъде идва най-доброто, което можете да отгледате в душите си. Няма да го намерите на земята! То не може да се намери по такъв начин, то се корени в самия духовен свят. Това е организъм, това е живо същество, а не къща от карти! 

Никога не би трябвало да приемаме такива неща като повод за високомерие, а за смирение и скромност, защото не бива от тях да черпим безразсъдно самочувствие, а чувство на отговорност.”

Сред бележниците на Рудолф Щайнер се намира и любопитна записка от 1918 г. по повод на Украйна:

“Украйна е англосаксонското бойно поле на битката за руския културен зародиш*. Украйна е ни повече, ни по-малко актуалната арена на продължаващата от 1914 г. битка срещу Средна Европа.” 

*Има се предвид подготовката за следващата Шеста славянска културна епоха (3573 до 5733 година).

 

 

 (текст със съкращения на лекция, изнесена от Аксел Буркарт през септември 2019)  

Защо толкова много млади хора демонстрират в днешно време? На пръв поглед това се обяснява със страха от климатичните промени, от случващото се в природата. Но ако погледнем зад тези събития, ставащи на външен план, ще видим, че всъщност действат съвсем други сили. Съществуват наистина и манипулативни сили, сред тях са медиите, както и други сили от средите на самото човечество, които изкарват младежите на протест, но не те са решаващите. Трябва да си зададем въпроса какво е душевното настроение на младежите, което ги кара да излизат по улиците да протестират.  

Как се чувстват душите на хората днес? Съвременната психология, която би трябвало да бъде науката за душата, отрича душата, тя говори не за душа, а за психика. Според “Уикипедия” душата е съвкупност от чувствeните вълнения и духовните процеси в човека. Виждаме в това определение, че става смесване на душата и духа. Причината е в материализма, който отрича съществуването на душата и описва психиката само като въздействия на тялото. Това се дължи на факта, че психологията обикновено се преподава по модела на природните науки. В съвременните учебници по психология понятието душа въобще не се среща. Ала за младежите е абсолютно безразлично какво мисли психологията, защото реалността в душата им съществува. Младежите усещат в душата си нещо от съвременните събития - кризи, климатични промени, страх от бъдещето. Всички тези неща тревожат силно душите на младите. Но откъде идва този страх?   

За да разберем това, трябва да се върнем 120-160 години назад във времето и благодарение на Рудолф Щайнер и духовната наука ние можем много добре да вникнем в развитието. Така ще видим, че през ХIX век е станала огромна промяна, която окончателно е влязла в сила през 1900 г. Тези неща не могат да се научат в училище, защото не съществува история на душевното развитие, но затова пък има антропософия. Въпросът е как се е изменила душевната нагласа на хората през вековете и какво е станало по-различно.  

През втората половина на XVIII и първата половина на XIX век до около 1840 г. в Средна Европа има силно развитие на немския идеализъм. Това е едно невероятно време на подем, от което светът се храни до ден днешен. Време, когато в музиката, литературата, философията действат мощни духове - Бeтховен, Гьоте, Шилер, Фихте, Шелинг. Много от тях днешната младеж дори не познава. Всичко, което Гьоте е развил, е било заметено от природонаучния материализъм, дошъл от Америка и приет в Германия. Като се четат документи от ХIX век, може ясно да се види как от 1840 г. насам духът в немските университети се променя. Немският идеализъм умира и на неговото място се настанява друг дух. Това, което хората съзнателно са преживели тогава, е било умирането на немския дух, на немската средноевропейска култура. Тогава Средна Европа започва да отрича собствената си култура. Ние в Средна Европа забравихме Гьоте и приехме Дарвин, ние сме забравили, че Гьоте има учение за еволюцията. Още във втората половина на XIX век Гьоте е забравен.  

В следствие на загубата на немската култура възниква немският райх и Германия се въоръжава индустриално, но се разоръжава духовно. Какво донесе материализмът? Той донесе Нищото. В края на ХIX век хората изживяват Нищото, абсолютната празнота в душата си. В нея има само сенки, само мъртви мисли. Та какво днес е по-различно? Живот има само у хора, занимаващи се с духовност. С тази вътрешна празнота човечеството пристъпи в ХХ век. През 1899 г. свършва Кали Юга и младежта усеща празнотата. Затова възникват младежките движения, като това на „Прелетните птици“1, напомнящи на днешните “Петъци за бъдещето”, които се опитват да прикрият с нещо вътрешната пустота.   

Защо днешните младежи отново демонстрират? Защото те чувстват същата пустота, понеже нищо не се е променило. Днес пак имаме младежко движение, което по принцип пак крещи като едно време и все още не знае, както не знаят и възрастните, защо крещи. Не става въпрос за климата или защитата на околната среда. Не е това. Още някога младежите с движението на “Прелетните птици” се бяха насочили към природата. Какво търсеше тогава младежта?   

Тя търсеше смисъл на живота си. Днес се протестира за защитата на  природата и духът, душата биват запълвани с нови илюзии. В наше време пак се разпалват илюзии. А че те съзнателно се разпалват, в това сме съгласни. Съгласни сме, че тази празнота се използва умело от хора, които знаят как се съблазняват души. Така младежта бива инструментализирана за други цели. Празнотата на младежта обаче не може да се запълни с демонстрации за климата. По този начин се опитват да я запълнят с нещо въображаемо. Тази душевна празнота се проектира навън, хората се ангажират с климатичните промени и мислят, че правят нещо и че изпълват душата си с възторг. Да, разбира се, душата преживява въодушевление. Но ще има лошо събуждане.   

Рудолф Щайнер показа къде можем ясно да усетим тази празнота, нахлуваща в душата - при Фридрих Ницше. Такава празнота е имал в душата си Фридрих Ницше и от нея е полудял. Той е бил честен човек, чувствал е тази празнота и понеже е бил автентичен в преживяването й, полудява. Полудявайки, Ницше показва какво означава да се преживее честно тази празнота. Той не е могъл да направи нищо друго, освен да полудее от собственото си отчаяние. От тогавашното християнство Ницше също се е отчаял, защото и то се е било изпразнило откъм съдържание. Ницше се опитва да запълни тази празнота с идеята за свръхчовека. Така че е напълно разбираемо, когато днес се казва, че светът все повече полудява. За да разберем защо, трябва само да погледнем Ницше и да се запитаме какво се е случило с него.   

Как можем по-точно да проумеем тази душевна празнота? Знаем от духовната наука за мировия план, чиято цел е човекът да стане свободен. Но как мога аз да стана свободен? За целта душата ми трябва да е като бял лист хартия, където аз да мога да решавам свободно какво да напиша, а не да има сили, които да ме манипулират или владеят. Белият лист е онази област в душата, където съществува свободата – това е елементът на съзнателната душа. Някога този лист е бил изписван от Боговете, от духовните йерархии. Затова ние от ХV век насам2 изживяваме душевна празнота, защото Боговете, йерархиите са се оттеглили, за да ни дадат възможност да възмъжеем духовно. Знаем от духовната наука, че това [развитие] беше правилно. В древна Индия, Персия хората още са били много силно свързани с духовния свят и за тях е било съвсем нормално да живеят в него. С течение на времето този контакт все повече е отслабвал, в древногръцката епоха е намалял значително и след 1413 година окончателно е прекъснал. Именно тогава се полага началото на новото развитие.   

Ако искаме днес да направим нещо в света, да променим нещо, трябва да разберем тези закони, иначе нямаме шанс. Трябва да разберем какво се случва според духовните закономерности, иначе ще продължим да бъдем пушечно месо. Можем да си правим много митинги и демонстрации, но ако не знаем за какво се борим, ще си останем марионетки на други сили и ще ни липсва собствената мощ да се наложим.    Тази празнота в нас ние сами трябва да запълним. Не бива повече да очакваме, че душата ни ще бъде изпълвана отвън. Хората все още очакват това, но тези времена отминаха. Някога светлите същества са ни изпращали мисли, образи-мисли и хората са разбирали за какво става въпрос. Но то вече е престанало и поради това идва празнотата. Този преход продължава от XV до края на XIX век. В началото ние имахме религията и традициите. Някога майките и бабите все още са имали нещо от старото познание и са знаели интуитивно какво да предадат на децата си. Това продължи 450 - почти 500 години, докато религиите стигнаха до нулевата точка, когато от тях вече не остава нищо, освен стари, застинали догми. Традициите също пресъхнаха. Както казва Щайнер, това се случи в края на XIX век, когато е и краят на Кали Юга. Важно е да осъзнаем този факт.  

Ала какво става, когато някъде настъпи празнота? Когато в стомаха има празнота, ние усещаме глад. Когато в душата има празнота, също усещаме глад. А с какво може да се запълни празнотата в душата? - С дух. Тоест, от 1900 година насам възниква огромен копнеж по духа. Интересното е, че именно от 1900 година Рудолф Щайнер започва постепенно да изкарва антропософията навън. Той започва да изнася живото духовно познание, за да могат душите да намерят нужната им храна. Това е свързано и с архангел Михаил, междувременно станал архай, който от 1879 г. поема ръководството на нашата епоха, в която душите да намерят пак храна. Това е духът, който търсят хората. Възникнаха и се развиха естествознанието и техниката. Те са много добри, но в тях не може да се намери духа. Това е знание, което прекрасно работи в мъртвата материя, но не и в органичната. Затова и душите останаха без храна и почувстваха, че в естествознанието няма храна. Нова илюзия се промъкна чрез материализма и дарвинизма в духа на хората - това е тази бездуховна наука с всичките си положителни въздействия. Но тя дава само сенки-образи, не и духовна храна. В естествознанието хората приемат пасивно мисли и е съвсем правилно, когато се казва, че природонаучното мислене е свързано с мозъка. Но то не е духовно мислене. И това хората са го почувствали. Днешната младеж все още го чувства, но не знае какво се случва в действителност. Това е душевното терзание на всички днешни хора, не само на младите...  

Душата ни е гладна, душата ни е жадна. Но кой ще я нахрани, след като дори и психологията отрича съществуването й? От храна се нуждае само нещо, което е организъм. Душата е организъм, съставен от три части - сетивна, разсъдъчна и съзнателна душа. И тъй като те се развиват, се нуждаят от храна. Именно от опората на душата ни - съзнателната душа - възниква нашето безсмъртно духовно тяло, затова тя се нуждае от храна. А храната - това е духовното познание. Без дух, без духовно познание нашата душа ще умре от глад. И именно това е бедата на младежта днес, както и преди 100 години. Всяка душа жадува несъзнателно за тази храна, но ние трябва да осъзнаем това.  

С какво се опитват хората да запълнят празнотата? С наркотици, удоволствия, материални неща (нови телефони, коли и т.н.), които само привидно изпълват душата. Защо жадуваме за все повече такива неща? Защото вярваме, че те ще ни дадат някаква радост, някаква храна. Ала всички сетивни удоволствия веднага отлитат, те не дават истинска храна на душата. Ние само прикриваме празнотата на душата си.   Родителите на децата усещат това, но не знаят какво се случва, те подкрепят петъчните демонстрации, защото чувстват, че трябва да се демонстрира за нещо. Но това са илюзии, родителите преследват илюзии и стимулират още повече илюзиите на децата си. Тази празнота има и друго име - интелектуализъм. Това е разсъдъчното мислене, обвързано с мозъка. Мислене, което се занимава само с материалните аспекти на живота. То създава само мъртви мисли, мисли без дух... Ако искаме да се събудим и излезем от него, трябва да преживеем пак Мистерията на Голгота. От ХХ век насам се изисква Мистерията на Голгота да се преживее пак с нови сили. Днешната младеж може да се събуди само чрез духа, празнотата може да се запълни единствено с дух. Само ако си изясним, че днешното развитие е необходимо заради нашата свобода, ако осъзнаем как да нахраним душата си, ще можем да преодолеем душевната безпътица.  

1 Движението на “Прелетните птици” възниква през 1896 г. в Щеглиц (днес част от Берлин) като движение на ученици и студенти, предимно от средите на буржоазията. В епохата на интензивна индустриализация на градовете и загуба на връзката с природата младежите чувстват подтик да се откъснат от това, което им задават училището и обществото. Водени от идеалите на романтиката, те се опитват да живеят по свой начин сред природата.  

2 Според антропософията епохата на Съзнателната душа започва през 1413 г. и ще продължи до 3573г.        

В антропософската традиция Михаиловден се празнува на 29. септември като един от четирите основни годишни празника (Коледа, Великден, Йоановден и Михаиловден). 

Михаиле, 
дай* ми твоя меч, 
за да съм въоръжен
и победя змея в себе си!
Изпълни ме с твоята сила, 
за да прогоня духовете,
които искат да ме сковат!
Действай в мен така,
че светлината на Аза ми да сияе
и да бъда воден към дела, достойни за теб,
Михаиле!

* Prestami означава букв. “дай ми назаем”, но заради ритъма назаем е пропуснато.  

(Из CC 268 „Мантрически изречения. Душевни упражнения II. 1903-1925“) С 266/1, 24.10.1905)

За мантрите и медитациите Щайнер казва, че не са измислени по волята на някого, а са взети от духовния свят. Затова те съдържат много повече, отколкото предполагаме. Ще разсъждаваме правилно за мантрите, само ако имаме предвид, че никога не можем да изследваме цялото им съдържание и колкото повече успеем да се задълбочим в тях, толкова повече ще ни се разкрива от него (срв. СС 266/1, 24.10.1905).  

Немският оригинал на тази Михаилова медитация е загубен и е възстановен по запазения италиански текст. А защо италиански? Защото медитацията е дадена от Щайнер на италианския лекар и антропософ Джовани Колаца (1877-1953). Колаца още като студент влиза в контакт с теософските среди и през 1902 г. се запознава с Мария фон Сиверс (по-късно Мария Щайнер). През 1909 г. се среща и с Рудолф Щайнер и става негов личен ученик, като присъства на езотеричните уроци в Мюнхен. Джовани Колаца е сред основоположниците на Антропософското движение в Италия и през 1938 г. става председател на Антропософското общество в Италия.            
 

Откъс от лекцията “Човекът като образ на духовни същества и духовни въздействия”, изнесена на 2. септември 1923 в Лондон (СС 228 “СС 228 “Науката за посвещението и познанието за звездите. Човекът в миналото, настоящето и бъдещето от гледна точка на развитието на съзнанието”):    

“Както гледайки към Луната, никога не виждаме самата нея, а най-много един слаб намек като продължение на осветения сърп, както виждаме винаги отразената слънчева светлина, но не и самата Луна, така до нас достигат само отразените от Луната мирови сили, а не живеещото в нея.   

Отразяването на слънчевата светлина е само една част, и то най-малката от принадлежащото към Луната. В действителност Луната отразява като огледало всички физически и духовни импулси, действащи от Вселената към нея. И както не можем да видим задната част на огледалото, така никога не виждаме и вътрешността на Луната. Но тази вътрешност на Луната е обитавана от истинско духовно население с високи сили, които го ръководят. Тези високи водещи сили, както и другите лунни обитатели, са били някога тук на Земята, но преди повече от петнадесет хиляди години са се оттеглили на Луната. Преди това и Луната е имала друг физически облик. Тя не просто изпращала слънчевата светлина надолу към Земята, но смесвала с нея и собствената си същност. Това няма нужда да ни интересува, но трябва да ни интересува, че днес Луната е нещо като крепост във Вселената. Тази крепост е обитавана от население, преминало през човешката съдба преди повече от петнадесет хиляди години, което се е оттеглило на Луната заедно с водачите на човечеството. Някога тук на Земята е имало напреднали същества, които не са приемали физическата човешка форма на днешните хора, а са пребивавали повече в етерни тела, но въпреки това са били великите Учители и Възпитатели на тогавашните земни хора.  

Тези велики Учители и Възпитатели на човечеството, които някога му донесли първичната мъдрост, онази възхитителна, висока първична мъдрост, чийто слаб отзвук намираме при Ведите и Веданта, днес живеят на Луната и излъчват към Земята само това, което живее извън Луната във Вселената. Нещо е останало на Земята от онези лунни сили, но това са единствено физическите репродуктивни сили на човека и животното. Запазил се е само най-крайният физически остатък, след като в древните атлантски времена великите Учители на човечеството последвали отделилата се от Земята Луна.  

Затова поглеждайки към Луната, ще видим нейната истинска същност, само ако разберем, че висши духовни същества, свързани някога със Земята, днес са си поставили задачата да излъчат към Земята не това, което самите те носят, а физическите и духовни сили, които се предават във Вселената. Следователно всеки, който днес се стреми към посветителската мъдрост, трябва преди всичко да се опита да внесе в нея онова, което имат да му кажат тези лунни същества със своите по-висши сили.  

Това в известен смисъл е колония отвъд в Космоса, но други сили са също толкова важни, особено тези, които принадлежат към нашата планетна система. С оглед на значението си за нас земляните, така да се каже на другия полюс е населението на Сатурн. Но Сатурновите същества не са свързани по същия начин като Лунните със Земята. А че връзка между тях е съществувала, можете да разберете от книгата ми „Въведение в тайната наука“. Но Сатурновите същества не са свързани по същия начин със земното, те не отразяват нищо от намиращото се в мировото пространство. Ние получаваме много малко физическа слънчева светлина, отразена от Сатурн. Като самотен, слабо светещ отшелник той бавно обикаля около Слънцето. Външната астрономия знае много малко за Сатурн. Това, което означава Сатурн за човечеството на Земята, настъпва всяка вечер, макар и само като образ. Ала то идва най-вече в живота между смъртта и новото раждане, когато човекът преминава през духовния и с това и през звездния свят, както изложих веднъж в една от лекциите, държани тук.  

Човекът не се среща със самия Сатурн в сегашната фаза на човешкото развитие, но стига по обиколен път до Сатурновите същества. Този обиколен път днес няма да го описвам. Важното е обаче, че Сатурн е обитаван от съвършени същества, най-възвишени същности, намиращи се във вътрешна връзка със серафимите, херувимите и престолите, като за тях те са съществата от най-близката им йерархия.   Тези Сатурнови същества не излъчват нищо от Сатурн към Земята и не дават на човека нищо, идващо от външния физически свят. В замяна на това те съхраняват космическата памет, космическия спомен. Всичко, което планетната система е претърпяла като физически и духовни факти, което съществата са преживели в нашата планетна система, бива съхранено вярно в паметта от съществата на Сатурн. Те винаги гледат назад в спомен към целия преживян живот на планетната система. Както ние в спомените си поглеждаме назад към целия си земен живот, така и Сатурновите същества, въздействайки заедно, съхраняват космическия спомен за всичко, през което са преминали и цялото, и всяко отделно същество на планетната система. Всички сили в този спомен оживяват за човека поради това, че между смъртта и новото раждане, а в образи и всяка нощ, той влиза във връзка с тези Сатурнови същества. В резултат на това в човека действат силите, излъчвани от тези същества и тези сили в действителност са най-дълбоката същност на планетната система. Защото както паметта е най-дълбоката ни същност на Земята, така и живеещото в Сатурн е най-дълбокото вътрешно космическо Аз на цялата планетна система.  

Поради тези въздействия в живота се случват процеси, чието значение в по-голямата си част остава неосъзнато, но които играят най-голямата възможна роля в човешкия живот. Повечето от това, което се случва съзнателно в живота, е само най-малката част от него.  

Ако в живота Ви има някакъв решителен обрат, някакво значимо събитие, например, намерили сте някого, с когото да прекарате остатъка от дните си или друга важна случка и погледнете назад от него, ще Ви направи впечатление, че сякаш съществува някакъв план, който отдавна Ви е повел към това събитие. Понякога можете да проследите нещо, настъпило в живота Ви между тридесетата и петдесетата година и ще установите: Да, всъщност аз съм тръгнал по пътя към това събитие още на десет- дванадесетгодишна възраст и всичко, станало по-късно, се случи така, че накрая доведе до него.  

Възрастните хора, които се обръщат назад към живота си, при условие, че го направят смислено, ще се ориентират в него, ако могат да си кажат: Тук съществува една такава подсъзнателна връзка. Ние биваме подтиквани към различни събития от сили, които не осъзнаваме.  

Това са силите на Сатурн, силите, заложени в нас от това, че сме във връзка с вътрешното население на Сатурн по споменатия начин. И ако от една страна на Земята присъстват само физическите репродуктивни сили, останали от Луната, то от друга страна чрез Сатурн присъстват и най-висшите, космическо-моралните сили. Сатурн е най-големият балансьор на всички земни събития. Но докато силите на Луната, действащи сега върху Земята, са свързани само с наследствеността от бащата, майката и т.н., то Сатурновите сили имат връзка с нашия човешки живот чрез онова, което живее в кармата, което върви от една инкарнация в следваща. А другите планети се намират между тях, посредничейки в предаването на физическите и най-висшите морални влияния.  

Между Луната и Сатурн се намират Юпитер, Марс и т.н. Те предават по свой начин това, което Луната и Сатурн внасят в човешкия живот като две крайности: Луната с това, че нейните духовни същества са се оттеглили, оставяйки само физическото да действа в земното, само физическите  размножавителни сили, а Сатурн с най-висшата морална справедливост на Вселената. Двете планети си взаимодействат, като между тях стоят другите планети, преплитайки едното влияние с другото. Предавайки кармата чрез Сатурн и физическата наследственост чрез Луната, те ни показват как човек, преминавайки от един земен живот в друг, е свързан със самата Земя и с извънземното във Вселената.”    

Из лекцията „Слънчевото посвещение на друидския жрец и неговото лунно познание”, изнесена от Рудолф Щайнер на 10. септември 1923 в Дорнах (СС 228 “Науката за посвещението и познанието за звездите. Човекът в миналото, настоящето и бъдещето от гледна точка на развитието на съзнанието”):  

„Разполагайки днес със средствата на външната наука, напразно ще се питаме каквa е била душевната нагласа на тези друидски жреци - бих могъл да ги нарека и друидски учени, защото това е израз, напълно подходящ за онова време, макар че тогава не е съществувал. Какво е живяло в импулсите, чрез които те са ръководели своята община?  

Онoва, което много често се разказва от историята, винаги означава само нещо, което е било активно във времената на застой, на упадък. Това, което искам да изложа тук, предхожда упадъка, то е било живо по времето на възхода. Защото тези кромлехи, различните слънчеви кръгове, за които вчера говорих, със своята същност изцяло напомнят за нещо, същестувало при разцвета на друидските мистерии.   

Със средствата, които ни дава духовната наука, днес можем по определен начин да проникнем в метода, по който са действали жреците-друиди. В известен смисъл те са били всичко за своите народи, по-точно племена. Жреците са отговаряли за религиозните потребности, доколкото може да се говори за такива по онова време. Грижили са се за социалните импулси, но също и за методите на лечение в тогавашната епоха. Те са обединявали в едно цяло всичко, което по-късно се е разпределило в много клонове на човешкия цивилизован живот.  

Можем да погледнем по правилен начин към друидската култура, ако видим същественото за нея в една по-ранна епоха от тази, в която от Север към нас идват митологичните представи, обвързани с имената на Вотан и Один. Свързаното с името на Вотан по принцип е дошло по-късно от времето на разцвета на друидската култура. В кръга на мъдростта, сочещ към бога Вотан или Один, трябва да видим нещо, което най-напред е дошло от Изток, от един мистериен кръг, съществувал в района на Черно море, който по-късно е излял духовното си съдържание от Изток на Запад, като в посока от Черно море на Запад по най-различен начин са били основани колониални мистерийни центрове. Всичко това e излъчилo една възвишена култура, която в по-дълбок смисъл трябва да се нарече древна друидска мъдрост. Тази друидска мъдрост в действителност е била несъзнаван отзвук, нещо като неосъзнат спомен за всичко, което Земята е наследила от Слънцето и Луната, преди те да се отделят от нея. Посвещението в мистериите на друидите по своята същност е било слънчево посвещение, свързано с онова, което чрез слънчевото посвещение е могло да стане лунна мъдрост.   

За какво са служили тези кромлехи, тези кръгове на друидите? От вчерашното изложение ще Ви стане ясно, че основното им предназначение е било да се наблюдава по духовен начин отношението между Земята и Слънцето. Ако погледнем отделните долмени, ще намерим в тях нещо като инструменти, чрез които се изключват външните физически въздействия на Слънцето, така че надареният с ясновидство посветен да може да наблюдава онова, което слънчевото въздействие оставя в тъмното помещение. Вътрешното качество на слънчевата същност, как тя прониква в Земята и как се излъчва отразена от земята обратно в космическото пространство - това е наблюдавал друидският жрец с помощта на отделните кромлехи. Имам предвид, че физическата същност на слънчевата светлина е била възпирана. Вчера Ви казах, че чрез забити в земята камъни, покрити отгоре с друг камък, е било създавано тъмно помещение и в него със силата на духовното проникване в камъните е могла да бъде наблюдавана духовната същност на слънчевата светлина. По такъв начин, застанал пред своя култов олтар, друидският жрец се е занимавал в действителност с вътрешните качества на слънчевата същност, доколкото за да управлява общината си, се е нуждаел от това, което е нахлувало с мъдростта в него, но така че тя все още е била като природна сила.   Трябва да сте наясно, че тук говорим за епоха, когато не е можело да се провери в календара кога е подходящото време за садене, кога трябва да се поверят определени семена на земята. Календарът е бил това, което жрецът е прочитал в слънчевото въздействие. Някога не са ползвали книги, за да се информират за времето. Единствената книга, налична тогава, е била самата Вселена и буквите, които се съчетавали в думи, ставали ясни от наблюденията над слънчевото въздействие върху изграденото приспособление. Днес Вие проверявате в книгите, ако искате да знаете нещо по даден въпрос, а друидският жрец е гледал какво прави Слънцето в неговите кромлехи. В тях той прочитал тайните на Вселената. Той разбирал от видяното кога трябва да се сее пшеница, кога ръж и т.н. - това са само примери. За всичко, което се е вършело, са били разчитани импулсите от Вселената. По-висшите импулси, необходими за един цялостен годишен календар, ставали видими при наблюдението на сянката на друидския кръг. Така в онова време, когато не е съществувало нищо, родено от човешкия интелект, хората са имали на разположение самата Вселена. Вместо печатарски преси са имали кромлехите, за да проникнат в тайните на Вселената. По такъв начин те се занимавали със слънчевата същност, като са чели в космическата книга. А като противопоставен на слънчевия те възприемали лунния елемент. Силите, съсредоточени в Луната, някога били свързани със Земята, но не са изчезнали безследно, а са оставили нещо в нея. Ако бяха единствено слънчевите сили, то биха съществували, да кажем, само буйно растящи клетки, непрекъснато би възниквал живот, който повече или по-малко има клетъчен характер. Оформеното многообразие не произлиза от слънчевите сили, а от действащите съвместо с тях сили на Луната.  

И така до друидския жрец, излагащ се на това, което му показвали неговите кръгове или кромлехи, не достигали само абстрактните впечатления, които ние днес с право имаме, когато по нашия интелектуален начин се отдадем на духовното, а непосредствено му говорели силите на Слънцето. В сянката на Слънцето слънчевият елемент въздействал пряко и далеч по-интензивно, отколкото днес едно сетивно възприятие въздейства върху нас, защото бил свързан с много по-дълбоки сили. Когато жрецът стоял пред своето светилище и наблюдавал слънчевия елемент, дишането му се променяло, притъпявало се, ставало сякаш на вълни, всяко вдишване се вливало в следващото. Жрецът живеел с това, което представлявал като човек в своето дишане, произлизащо от слънчевото въздействие. Той не получавал абстрактно знание, а нещо, което действало в него като кръвообращението, което вътрешно го пронизвало и възбуждало човешкото в него до самия физически елемент. Но това въздействие, достигащо до физическия елемент, било и духовно. Вътрешните вълнения, които жрецът изживявал, били всъщност неговото познание. Това познание трябва да си го представим като много по-живо и интензивно, отколкото едно обикновено преживяване. Такова познание той получавал само в определено време. С по-малка сила то можело да се активира всеки ден по пладне, но ако трябвало да се разкрият великите тайни, било необходимо жрецът да се подложи на тези въздействия във времето, което днес наричаме Йоаново (дните около 24.6. - празника на Йоан Кръстител - Еньовден). Тогава към ежедневно настъпващите малки вълни на неговото познание се добавяла голямата вълна. Изживявайки чрез слънчевите въздействия, които по особен, изкуствен начин били прихващани на Земята, нещо, което жрецът възприемал като свое слънчево посвещение, той придобивал способността да изследва и разбира лунните сили, останали в Земята след напускането на Луната. Това били неговите природни познания, които той придобивал под влияние на слънчевото посвещение. Това, което се разкривало на повърхността, не било важно за него, а другото, което се надигало отдолу като лунни сили на Земята. Чрез принципа на посвещението, чиито следи са се запазили до днес в тези паметници, жрецът добивал познавателна способност и разпознавал действащите в природата сили, особено когато звездите обсипвали нощното небе над Земята, по което се движела Луната. Слънчевото посвещение му давало духовния импулс и така той имал свoите естествени науки. Нашите естествени науки са земни науки, неговите са били лунни. Той възприемал лежащите в основата им лунни сили, които се излъчвали от земните дълбини в растенията, които действали във вятъра, времето и другите елементи. Той ги възприемал не абстрактно, както ние възприемаме природните сили с нашата земна наука, а в тяхната живост, като живи действащи същества.”      

Новалис (Георг Филип Фридрих фон Харденберг – 1772-1801) е един от най-известните немски поети, родоначалник на ранния романтизъм. Като символ на това течение се утвърждава Синьото цвете от неговата незавършена повест “Хайнрих фон Офтердинген” (1802). Пътят в търсене на Синьото цвете - това е пътят на човека към неговия висш Аз.  

Силно влияние върху творчеството на Новалис оказва ранната смърт на неговата годеница Софи фон Кюн, която умира от туберкулоза. В своите “Химни на нощта” (1797-1800) поетът възпява смъртта и нощта като порта към мистичното свързване с любимата и с Христос.   

Покрай пожара на катедралата “Нотр Дам” много коментатори си припомниха единственото есеистично произведение на Новалис от 1799 г. “Християнството или Европа”. В него се говори за християнството като общ корен и обща ценност на Европа. Есето започва с многозначителните думи: “Хубави, блестящи бяха времената, когато Европа беше християнска и едно християнство обитаваше тази преобразена от хората част на земята”. В него Новалис се противопоставя на духа на Просвещението като видим предвестник на епохата на материализма и дава свой идеал за социален ред, който да възвърне единството на християнските народи на Европа.   

Въпреки силния духовен размах на мисълта си, Новалис е имал практическа нагласа, изпитвал е възторг от математиката. За него математиката е “великата поема, по която е бил сътворен светът”. След смъртта на Софи фон Кюн Новалис завършва минната академия във Фрайберг (преди това е учил право) и започва работа като минен чиновник във Вайсенфелс. Там умира едва 29годишен от туберкулоза.  

В дневниците и в тетрадките от следването си Новалис записва множество афоризми, от които е видно как той се опитва чрез поетизиране на света да преодолее разделението между природа, дух и душа, което за него е осезаемо. Приживе само малка част от афоризмите на Новалис е публикувана със заглавие “Цветен прашец” в списанието “Атенеум”, издавано от неговия приятел Фридрих Шлегел.  

В една непубликувана лекция от 26.4.1905 в Кьолн Рудолф Щайнер казва за Новалис, че е “прероден питагореец” (срв. сп. Europдer 9/2003). По-късно в цикъла от лекции от 1912 г. СС 143 той подробно говори за предишни инкарнации на Новалис като пророк Илия, Йоан Кръстител и художника Рафаело.    

Бъдете хора, така и човешките права ще ви дойдат oт само себе си.  

Международното право е началото на универсалното законодателство.  

От обществения морал зависи поведението на държавата. Облагородяването на този морал е единствената основа за една истинска реформа на държавата.  

Там където няма богове, царуват призраци.  

Грешката е необходимият инструмент на истината.  

Сред хората трябва да се търси Бог. В човешки случки, в човешки мисли и усещания се разкрива най-ясно духът на небето.  

Говоренето и слушането са оплождане и зачеване.  

Седалището на душата е там, където се докосват външният и вътрешният свят. 

Поезията лекува раните, които отваря науката.  

Всички случайности в живота са материал, от който можем да направим каквото поискаме. У когото има много дух, той постига и много в живота си.  

Ние сме свързани с невидимото повече, отколкото с видимото.  

Въодушевлението без разум е безполезно и вредно.  

Ако видиш великан, най-напред погледни къде се намира слънцето и внимавай дали той не е сянката на някой пигмей.  

Когато духът oсвещава, всяка книга е библия.  

Много истински книги имат съдбата на късчетата злато в Ирландия - дълги години се използват само като тежести.  

Бог иска богове.  

Всеки мислещ човек със сигурност ще намери една истина, откъдето и да тръгне и накъдето и да върви.  

Не би ли трябвало и в отвъдното да има смърт, чийто резултат е земното раждане? Когато един дух умре, става човек, когато човекът умре, става дух.  

Идеалът за съвършено здраве е интересен само в научен аспект.

Болестта принадлежи към индивидуализацията.  

Случайността също не е необяснима - тя има своята регулярност.  

Чистата математика е религия.  

Всички приказки са само мечти за онзи свят, който е навсякъде и никъде.  

Известна самотност изглежда е необходима за развитието на висшите сетива и затова прекалено дълго прекараното време с другите може да задуши някой свещен кълн.  

Моралът не казва нищо конкретно, той е съвестта - съдия без закон.  

Хипотезите са мрежи - само който ги хвърли, ще хване риба.  

Всички истински подобрения са морални подобрения, всички истински открития са морални открития.  

Духът непрекъснато доказва съществуването си.  

Във всеки човек може да ми се яви Бог.  

Кой би издържал престоя на земята, ако нямаше приятел в небето?  

Науката е едната половина, другата е вярата.  

Истинското винаги се запазва, доброто надделява, човекът винаги се издига.

Индивидуалната душа трябва да съответства на мировата душа.  

Който предава истината, предава себе си. Не става въпрос за лъжа, а за действие против убежденията.

Много хора са ми дали или са означавали нещо за мен, без да знаят. Хора, с които не съм разменил и една дума, дори такива, за които само съм чувал да се говори, са упражнили влияние върху мен.  

Дали ние се нагаждаме според нещата или нагаждаме нещата според себе, това е едно и също.  

Вицът е духовно електричество - за това е нужно твърдо тяло.  

Свещеникът не помни времето, когато е бил само клисар.  

Мечтаем за пътешествия във Вселената, не е ли Вселената в нас?  

Щом Бог можа да стане човек, той може да стане също и камък, животно, растение или елемент. И може би по този начин непрекъснато се случва избавлението на природата.  

Всеки човек има собствен език. Езикът е израз на духа.  

Ако една теория трябва да чака практическата си проверка, тя никога няма да се създаде.   

Абстракцията отслабва, разсъждението укрепва.  

Всяко духовно докосване е допир на магическа пръчка. Всичко може да стане магически инструмент.  

Божии деца, божествени семена сме ние. Някога ще станем това, което е нашият Отец.  

В злото също има прогресия. Ако човек не внимава, постепенно възникват различни чудовища - от бруталност, жестокост, престорена набожност и т.н.  

Злобата не е нищо друго, освен болест на душата.  

Чрез молитва се постига всичко. Молитвата е универсално лекарство.  

Всяка болест може да се нарече болест на душата.  

Който иска да търси Бога, ще го намери навсякъде.  

Сутрин сме млади, а вечер стари. Вечер завещението ни трябва да е готово, а нещата ни да са в изправност  

Със сигурност всяко лично убеждение придобива невероятни размери, щом се намери второ човешко същество, което да се присъедини към тази идея.