От Яхве къмХристос преходът от съботата към неделят
Когато напрежението и контрастът между Исус и еврейския свят стават все по-ясни, се сблъскват не два различни възгледа за Бога или системи от вярвания, а две различни сфери на съществата от духовния космос. Исус не е бил представител и предвестник на една нова вяра, противопоставена на представителите и защитниците на старата вяра на предците, а в него е било въплътено едно Божествено същество, което е било различно и по-висше от божественото същество, предано почитано от еврейския народ.
Конфликтът избухва на пръв поглед заради незначителни събития. В съботния ден 1 Христос се разхожда с учениците си из една нива. Докато минават покрай нея, учениците откъсват от класовете, за да ядат (Лука 6:1-5). Пак в събота, в синагогата, Христос изцелява изсъхналата ръка на един човек (Лука 6:6-11). А по-късно, отново в събота, Той изцелява жената, която е била саката от осемнадесет години, както и болния от воднянка (Лука 14:2) 2. Всеки път избухва враждебният, изпълнен с омраза протест на юдеите.
Конфликтите за съботата лесно могат да бъдат взети от днешните хора за спорове по детайлите на Мойсеевия закон. Протестът срещу откъсването на житни класове в съботата се възприема като смешна дребнавост, а този срещу изцеленията в събота - като нечовешки, безсърдечен фанатизъм. Човек си представя, че съботата е била празник за евреите в същия смисъл, в който е неделята за днешното културно човечество. Фактът, че в християнската епоха неделята замества съботата, в крайна сметка се приписва на някаква случайност и се разглежда само като външен обичай. Ето защо днес никой не намира нищо особено в това, че еврейската заповед за свято пазене на съботата е била пренесена непроменена от съботата върху неделята.
Фактът, че днешният начин на мислене и усещане достига само до външната страна на подобен конфликт и не възприема нищо от космическата дълбочина и напрежението на сблъсъка на два свята, се дължи на загубата на различаващото познание за свръхсетивния свят.
Духовното съдържание на еврейския сабат е напълно различно от това на християнската неделя. Съботата е денят на Сатурн (на еврейски Сатурн се нарича “Шабатай”), а неделята е денят на Слънцето. Духовността и на юдаизма, и на християнството е намерила своята най-ясна символика в двата седмични празника. Когато човечеството преминава от юдейството към християнството, то прави крачката от Сатурн към Слънцето.
За днешното мислене и отношение към живота разделянето на седмицата на седем дни е практически въпрос. То прави календара по-ясен. Ние не чувстваме, че в един ден от седмицата действат различни духовни съзвездия и сили, в сравнение с останалите; обичаме да мислим за това като за суеверие. И все пак и ние наричаме различните дни от седмицата с имената, които са им били дадени във времената, когато все още хората са имали познания за влиянието на различните планетни сили върху земния ритъм на времето:
Събота (англ. Saturday)
Неделя (англ. Sunday)
Понеделник (фр. Lundi)
Вторник (нем. ден на бога Tiu/Ziu, фр. Mardi
Сряда (англ. Wednesday “ден на Вотан”, фр. Mercredi)
Четвъртък (англ. Thursday “ден на бога Тор”, фр. Jeudi)
Петък (нем. Freitag “ден на богинята Фрая, фр. Vendredi)
В кръга на седемте дни от седмицата някога хората преживявали кръга на седемте планетни сфери, които смятали и за обиталища на боговете. Редът на имената не трябва да се разбира от гледна точка на пространствените представи на съвременната астрономия, която не разглежда Слънцето и Луната като планети. Редът на планетните имена за дните от седмицата произлиза от древната предавана мъдрост за хода на мировото развитие и следователно изразява мистерии на хода на времето, а не на пространственото разположение.
Както седмицата се състои от седем дни, така и хората си представяли мировия ход като голяма мирова седмица, състояща се от седем гигантски мирови дни." 3
Сътворението се заражда в Сатурн. Древната мъдрост нарича най-старото състояние на планетния свят, включващо Слънцето и Земята, “Стария Сатурн”. Планетата, известна днес като Сатурн, е останала само като граничен камък на небето, опасвайки със своята орбита - най- голямата сред планетите - пространството или сферата, която е била утробата на битието в първия ден на сътворението, в рунда на Сатурн. Сферата на Сатурн е всеобхватната утроба, от която се е родил нашият свят. А самата тази сфера на свой ред почива в отечската мирова основа, която в образа на сферата на неподвижните звезди обгръща планетарното съществуване, като го носи, закриля и поддържа. Библейският разказ за сътворението посочва все още тъмното, раздвижвано от топлината, състояние на Сатурн в праначалото с думите: “А земята беше безводна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата.”
Когато след това се казва: "Рече Бог: "Да бъде светлина!" и настава светлина, ни се дава образът на това как голямото мирово развитие преминава от деня на Сатурн (събота) към деня на Слънцето (неделя). След като е преминат кръговратът на сътворението на седемте планетни рунда, битието отново стига до един сатурнов ден, до една мирова събота, то отново се доближава до бащината утроба и мирова основа, в която целият живот влиза във велика почивка и трябва да премине през топлината на измътването от духа, през пречистващия огън на началото, преди пак да започне една нова седмица от еволюцията.
С подобни понятия навярно е възможно да се загатне отдалеч настроението, което е преобладавало в древния свят по отношение на Сатурн като отеческо начало на всичко съществуващо и което, особено в юдейството, е било поддържано в повтарящия се всяка седмица ден на Сатурн. Духът на една група хора може да се разпознае по деня, който тя е превърнала в свой празник. Духът на юдейството е бил сатурнов. И затова религиозното чувство на еврейския народ е било съсредоточено върху онова, което е било сатурново в света. Сатурново е не това, което става, а това, което е станало, не младото, а старото, не настоящето, а изначалното минало.
Ставащото, младото, настоящето носи в себе си жизнените сили на Слънцето. В деня на Сатурн е важно да се върнем назад, отвъд всичко живо и слънчево, да медитираме върху възрастта на света.
Това е единственият начин да разберем особения характер на строгото спазване на празниците от евреите. Съботното мълчание на евреите е нещо съвсем различно от светлото и радостно празнично настроение на неделята, особено на неделната утрин. Мълчанието на съботата е оловно тежко, мрачно гробовно мълчание, защото в него властва духът на изначалното минало, който се проявява най-ясно в мъртвия камък, квинтесенция на онова, което е станало, за разлика от онова, което става. В събота говори гробът на земята. Почитат се мъртвите, които почиват в гробовете; те са били носители на миналото. В събота хората отиват да посетят гробовете. И от онова, което властва между гробовете като съществото на мировата старост, на хората отново и отново се е предавала волята за вярно съхраняване на старото, наследеното, за търсене на свещеното в традицията на миналото и за противопоставяне на всеки прогрес като изкушение от чужди богове.
Събота. Сцена пред синагогата във Фюрт (Фридрих Кампе, около 1800 г.)
В гръцко-римския свят е била формирана представата за Кронос-Сатурн, която образно изразява точно това, което живее в юдейството като интензивно настроение без образи. Кронос, синът на Уран, на всеобхватната небесна утроба (Уранос се нарича "небе" и в гръцкия Нов завет), бил изобразяван с коса, като Мрачния жътвар, защото убил баща си с коса. Но Кронос е баща на Зевс и на цялото олимпийско семейство богове, от които възниква и се ръководи по-нататъшното сътворение. Следователно Кронос-Сатурн е баща на света и едновременно с това носител на смъртта. Митологичният образ на Сатурн продължава да живее в по-късните изображения на смъртта като скелет с коса. Сатурн е мировата основа, от която произлиза всичко и към която всичко се връща, когато достигне своята старост. Същата дума се използва и днес, когато се говори за бащините сили на космоса и за смъртта. Човек усеща бащата на битието в това, което е в основата на всичко земно, усеща смъртта с оглед на факта, че всичко земно трябва да загине.
Така късането на класовете и изцеленията вече се превръщат в истинско нарушаване на съботата. Зрялата житна нива е изпълнена със сатурнови сили. Мътещата топлина, която се стеле над нея, позволява на покълването и растежа да преминат в зреене и стареене. В житния клас плявата и сламката стават сатурнови. Ставащото се превръща във вече станало. Скрити в твърдата и мъртва обвивка почиват зърната, носещи зародиши. Слънцето живее в зародиша, но Сатурн все още го държи здраво заключено в себе си - нищо от това, което се развива, не бива да се раздвижва. Оставянето на зрялото житно поле недокоснато, съзерцанието на застоя, в който преминава живото, е било един от емоционално наситените символи на еврейския сабат.
Подобно на външното тяло на житното поле, и физическото тяло на човека е сатурново. А физическото тяло на стареца е по-сатурново от това на детето, защото то е нещо, което вече е станало и ставането в него е стигнало до застой. Болното тяло също е по-сатурново от здравото тяло. В здравото тяло жизнените сили, които водят до растеж, са силно застъпени. Етерното балансира физическото. В болното тяло преобладава сатурново-физическото. Поради тази причина болестта, както и смъртта, предизвикват трепетния ужас пред онези сили на съдбата, които живеят в това, което вече е станало. Еврейската религия цялата е изпълнена с трепетен ужас от Бога, страх от Бога в истинския смисъл на думата. В болестта и смъртта юдейството медитира върху древността на света, върху отеческата му основа. Ето защо посещението на гробовете, оставянето на болните недокоснати, трепетният страх пред неизменимостта на божествената воля на съдбата, са били важни части от символите на съботното настроение. Гледайки от своя свят, юдеите не можели да не възприемат Христос и Неговите ученици като размирници и смутители на реда.
"Късането на класове в събота”, рисунка към 12-та глава от Евангелието на Матей на известната илюстрована Библия, изготвена около 1670 г. в Хамбург. Илюстраторът е Матиас Шайц (ок. 1625 - ок. 1700).
В Евангелието от Йоан преживяваме конфликта относно съботата в крайно изострен вид при изцелението на болния при къпалнята Витезда. Исус му казва: "Стани, вземи одъра си и ходи. И той веднага оздравя, взе си одъра и ходеше. А тоя ден беше събота... Затова иудеите гонеха Иисуса и търсеха случай да Го убият, задето вършеше това в събота” (Йоан 5:8-16). И сега Христос говори на юдеите, оповестявайки по грандиозен начин зората на една нова мирова епоха, прехода от Сатурн към Слънцето: "Досега работеше Моят Отец, сега работя Аз!” (5:17). Преводът на Лутер “и аз също работя” 4 изтрива твърде много от категоричността, която притежава Словото на Христос. Христос изразява световноисторическия факт, че времето на Отца преминава във времето на Сина. Бог Отец е действал по сатурнов начин; юдеите са Го търсели чрез съществото Яхве. (На това място няма да обсъждаме особената връзка, която има същността на Яхве с Луната, защото то не е абсолютно необходимо за разбирането на това, което се излага тук).
Синът работи по слънчев начин, Той е въплътен в Христос Исус сред тях. Разбираемо е, че тези горди слова на Христос само засилват безпокойството на юдеите: “Но затова иудеите още повече искаха да Го убият, защото не само съботата нарушаваше, но и наричаше Бога Свой Отец, като правеше Себе Си равен Богу” (5:18). Сега Христос казва, че Синът не се бори срещу Отца, а че е изпратен от Отца и е получил от Него пълномощието за новия начин на действие. Когато неделното утро изгрее след изминалата събота, това не е насочено против съботата. Делата на съботата сега трябва да поемат своя неделен ход. “Който не почита Сина, той не почита Отца, Който Го е пратил” (5:23). Волята на Сина не е различна от тази на Отца. Само че волята на Отца е действала по бащински, сатурнов начин, преди да дойде Синът; сега волята на Отца действа по синовен, слънчев начин, защото действа чрез Сина: “Аз не търся Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил (5:30).
Евреинът усеща близостта на Отца, особено в трепетния ужас пред смъртта край каменните гробове. Христос обаче казва: "Истина, истина ви казвам: иде час, и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божий и, като чуят, ще оживеят...Недейте се чуди на това; защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божий и ще излязат: които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане” (5:25-29). Както Слънцето сменя Сатурн, така и Възкресението се изтръгва от смъртта, животът получава своето божествено съдържание и може да започне да се превръща във вечен живот, след като преди това вечността на смъртта, бащата Смърт е бил божественото за човека.
Само липсата на способност за духовно различаване, глупостта на една материалистическа епоха, е могла да доведе до това юдейската заповед за съботата, както и целият Мойсеев закон, да бъдат възприети непроменени в християнския живот. Прехвърлянето на съботната заповед от юдейския ден на Сатурн към християнския ден на Слънцето показва може би дори по-ясно от общото продължаване на еврейското настроение на закона колко силно е прилепнал старозаветният характер към досегашното християнство; колко малко е проникнало християнството до своята собствена истинска същност.
Тъй като неделята има различен дух от съботата, тя изисква и форма на освещаване, която е различна от тази на сабата.
Въпреки това един велик сабат също принадлежи към големите християнски празници. Това е Велика събота, денят между Разпети петък и Великден. Тогава атмосферата на Сатурн, на сабата, тишината на гробовете, се намесва в християнския живот: в деня, в който Христос е почивал в гроба. Старите християнски обичаи ни показват как на този ден се е практикувало едно твърде строго спазване на съботата. Църковните камбани са мълчали, в олтарите не са се отслужвали литургии, а мълчаливата събота се е спазвала също толкова строго или дори по-строго от мълчаливия петък, даже в ежедневието. Велика събота е християнският сабат, християнският ден на Сатурн. Благочестивата душа следвала Христос в царството на мъртвите, в царството на онези, които лежат в гробовете, в бащината основа на битието.
Сатурнови чувства съпътствали мисълта за слизането на Христос в ада, когато тази мисъл все още се е преживявала живо. Тогава обаче едно предчувствие за Великден вече е проблясвало в атмосферата на Велика събота, когато се виждало как Този, който можел да каже за себе си на земята: “Аз съм светлината на света”, навлиза в тъмното, топло и замислено царство на Сатурн, обиталището на мъртвите: Усещал се е пробивът на Слънцето в сатурновото царство на сенките на смъртта. Това предчувствие за Слънцето в атмосферата на Велика събота е намерило образен израз в прекрасни имагинативни предания от ранното християнство. Раннохристиянското апокрифно Евангелие от Никодим - запазено в няколко латински и гръцки версии като “Деянията на Пилат” - описва влизането на Христос в царството на мъртвите. Действието в това Евангелие от Никодим, чието основно съдържание е било драматизирано през Средновековието като великденския спектакъл от Редентин, е следното в кратки щрихи:
Вестта за Христовото Възкресение достига до Висшия съвет на юдеите. Те са объркани и се съмняват. Тогава Йосиф Ариматейски казва: "Христос не е възкръснал сам, а мнозина са възкръснали с Него от гробовете. Ще намерите двамата Симеонови синове, Левций и Карин, които погребахте преди няколко дни, отново сред живите.” - Евреите отиват при тях и ги намират живи в дома им, потопени в дълбока молитва. Задават им въпроси, но те не говорят, само молитвени слова се изтръгват от устните им.
Когато им дават плочи за писане, те записват преживяното в царството на мъртвите. Те пишат за голямата въздишка на облекчение, когато ярката светлина на Христовата слава проникнала през тъмнината, която царяла от цели епохи. Те оставят великите мъртъвци да пеят своите химни на изкуплението. Скоро след като са приключили със свидетелството на Христовото слизане в ада, двамата свидетели отново умират. Двете плочи, удивително съвпадащи, разтърсват до основи Пилат, както и Каяфа и останалите юдеи, а странният документ завършва с признанието на Каяфа пред Пилат в тайната стая на храма, че е разпънал невинен човек.
Подобно предание може да се сметне за легенда. И наистина е така. Въпреки това то показва, че в ранното християнство празнуването на Велика събота е имало истинско духовно съдържание. Хората са преживявали живо сатурновия мрак на дълбоките гробове и царството на сенките на смъртта, а като начало на победата на Слънцето от царството на мъртвите са чували вика: "Светлината свети в тъмнината!” Когато след това настъпвало утрото на Великден, победата на слънцето била пълна. Денят на гроба свършвал, настъпвал денят на Възкресението.
Така стигаме до седмичния християнски празник. В ранното християнство денят на Христовото Възкресение се е празнувал и така е заменил сабата. Но фактът, че това е неделята, не е случаен. Великден не би могъл да бъде в друг ден освен в неделя. А Великден освещава и всяка друга неделя. В ранното християнство все още е съществувало естественото инстинктивно знание за връзката между Христос и Слънцето. Християнството все още е имало космически характер. Без възстановяването на този космически характер последната мистерия на християнската неделя никога няма да бъде напълно жива; неделята винаги ще бъде подобна на сабата, т.е. християнството ще бъде еврейско. Адвентистите и съботяните протестират срещу пренасянето на съботната заповед върху неделята. В това отношение те са прави. Те обаче грешат, когато искат да задържат еврейския сабат в противовес на неделята. Постъпвайки така, те също остават заседнали в духовността на сатурновия ден, а това е духът на юдейството, не на християнството, духът на Яхве, не на Христос. Яснота във въпроса за празника ще настъпи само от новата духовна различителна способност. Не е вярно, че днес само неделята е духовен ден. Съботата също има своята духовност и дори днес денят от седмицата, в който душата е най-близо до Бог Отец, е съботата. Но няма причина този ден да се превръща в празник. Времето на Отца се е превърнало във време на Сина. Всички християни трябва да признаят това, не само адвентистите и съботяните.
Днес е лесно да смятаме, че проблемът за празниците е маловажен. Може и да е така, ако се имат предвид външните и още повече законодателните въпроси. Но по отношение на този конкретен проблем, ако го разглеждаме в неговия симптоматичен обхват, наистина се разкриват мирови контрасти. Така е било още в ранното християнство. Западното и източното християнство влизат за първи път в конфликт по въпросите на празниците, което по-късно води до все по- непоправимия разрив между римокатолическото и православното християнство. Източната църква искала да празнува Великден на 14-ти нисан, независимо от това в кой ден от седмицата се пада. Западната църква настоявала Великден да се празнува винаги в неделя, в първата неделя след 14-ти нисан. Към средата на II в. това различие в мненията вече се превърнало в разкол. Днес ние се чудим как е възможно християнството, особено когато все още е било под натиска на гоненията срещу християните, да се разпадне на два лагера заради такава дреболия. Това е въпрос, подобен на този, който разделил лютерани и цвинглианци заради догматичната тънкост дали при празнуването на Господнята вечеря да се каже “това е” или “това означава”. Мистериите на трансубстанциацията и на неделята като ден на Възкресението са централни християнски въпроси. Само като признае централното им значение, християнството може най- накрая да се отърси от старозаветната черупка, в която все още е заклещено. Едно наистина свободно от Сатурн християнство ще възвърне космическата си широта, като превърне духа на Слънцето в свое сърце. Правилно разбраната християнска неделя оповестява седмица след седмица връзката между Христос и Слънцето, за която например миланският епископ Амвросий говори още в края на IV в. в своите предговори за шестдневния труд: “Слушай Този, който казва: "Да има светлини на небесната твърд, за да дават светлина на земята! Кой казва това? Бог го казва. И на кого другиго го казва, освен на Сина? Бог Отец казва: Да има слънце, и Синът създаде слънцето; защото така беше редно Слънцето на Духа да създаде слънцето на света” (“Шестоднев”, 4-ти ден II, 5).
Когато юдеите протестират срещу нарушаването на съботата в житната нива, Христос казва: "Син Човеческий е господар и на съботата" (Лука 6:5). С това Той не казва, че например човекът може да се чувства свободен от обичаите, които някога сам е въвел. Смисълът на тези думи е по-скоро следният: Синът в човека е слънчев, а Слънцето е повече от Сатурн. Настъпило е времето на Сина и Слънцето и това е времето, в което възниква вътрешната свобода. Христос в човека сменя света на закона на Отца. От Яхве към Христос, от Сатурн към Слънцетo!
Бележки
1 На еврейски: сабат/шабат
2 В българската Библия: “красничав”
3 Виж “Рудолф Щайнер, “Въведение в тайната наука”.
4 В българската Библия тези думи са подобни на Лутеровите: “и Аз работя”
Днес се навършват 100 години от смъртта на Ленин на 21.1.1924 г. и по този повод искам да споделя настоящия материал. Прочетена наскоро бележка в списанието на Томас Майер “Europдer“ за картината на Ханс Холбайн Млади "Мъртвият Христос в ковчега" стана причината да проуча един кратък, но забележителен детайл от престоя на руския революционер в Швейцария.
През 1895 г. Владимир Улянов за първи път пътува до Швейцария, за да лекува стомашните си проблеми край Цюрихското езеро. Малко след завръщането си той е арестуван за агитация и е заточен в Сибир за три години. По-късно живее в Женева, Мюнхен и Лондон, а след революцията от 1905 г. временно се завръща в Русия, но през 1908 г. отново е в Женева, после в Париж. Началото на Първата световна война го сварва в Австро-Унгария, в Галиция, но след това Ленин отново заминава за Швейцария.
Именно в този период - през зимата на 1915 г. той отива в Базел. (Виж https://blog.staatsarchiv-bs.ch/vom-suchen-und-finden-lenin-in-basel/). Формалният повод на посещението му е изнасянето на сказка за революцията пред руски емигранти. Пред тях той говори за планираната революция и за необходимостта от свалянето на царизма в Русия. След речта му, която произнесъл пред трийсетина руски емигранти, но не произвел особено впечатление върху тях, Ленин се осведомил как да стигне до градската галерия, защото непременно искал да види картината на Ханс Холбайн Млади “Мъртвият Христос в ковчега”.
Ханс Холбайн Млади, "Мъртвият Христос в ковчега", 1521 ?1522 г.
По собствените му думи той бил дошъл в Базел най-вече за да види тази картина, а не заради сказката. Ленин преседял пред картината дълго време. Няма информация от свидетели какво въздействие е имала картината на Холбайн върху него. Вероятно съзерцанието на реалистичния образ на мъртвото тяло на Исус е оказало такова силно влияние върху Ленин, че това е бил последният аргумент, с който той е отхвърлил всякаква мисъл за възможно Христово Възкресение и който го е убедил, че християнството почива на “лъжата” за възкръсналия Бог. Много преди посещението на галерията в Базел Ленин вече е бил стигнал до идеята да се бори срещу религията, която Карл Марлс нарича още през 1843 г. “опиум за народа”. В статията си “Социализъм и религия” от 1905 г. г. Ленин пише: “… ние основахме нашата организация, Руската социалдемократическа работническа партия, именно за такава борба срещу всяко религиозно оглупяване на работниците. За нас идеологическата борба не е частно дело, а дело на цялата партия, на целия пролетариат.”
Ирония на съдбата е, че в същия град, в който Ленин е съзерцавал картината на мъртвия Исус, няколко години по-рано, през септември 1909г. в лекциите си върху Евангелието от Лука (СС 114) Рудолф Щайнер за първи път разкрива тайната на двете момчета Исус, която хвърля съществена светлина върху загадката на мъртвото тяло. Но Ленин се движи в съвсем друг коловоз и не стига до сведенията на своя съвременник Щайнер, изнесени от свръхсетивното изследване на духовните светове.
50 години преди Ленин картината на Ханс Холбайн Млади е била съзерцавана от друг известен руснак и той може да ни помогне да разберем впечатлението, което изобразеното тяло е предизвикало у Ленин. Фьодор Достоевски вижда същата картина през 1867 г. в Базел и жена му Ана Достоевская разказва, че тя “страшно поразила” мъжа й: “Той ми каза тогава, че “можеш да загубиш вярата си, като гледаш тази картина”. По-късно Фьодор Михайлович си спомняше много пъти в живота за потресаващото впечатление, което му бе направила картината“. (Из бележките под линия на романа “Идиот”).
В “Идиот” Достоевски пише за впечатлението от копие на картината върху неговия героят:
“Тази картина! - извика изведнъж князът под впечатлението на внезапна мисъл. - Тази картина! Но знаеш ли, че гледайки я, един вярващ може да загуби вярата си!” - Да, загубва я - неочаквано потвърди Рогожин… Макар че бе лишена от всякаква художествена стойност, тя ме хвърли в някаква особена тревога.
Тя представляваше Христос в момента на снемането му от кръста. Ако се не лъжа, художниците имат навика да изобразяват Христос или на кръста, или след снемането му от кръста, и то винаги с необикновено хубаво лице; те гледат да запазят тази хубост дори при най-страшните му мъки. А в картината на Рогожин няма и помен от тази хубост; даден ни е истински труп на човек, понесъл безкрайни мъки още преди разпъването — рани, изтезания, бой от стражата, бой от народа, когато е носил кръста и е паднал под неговата тежест, и най-после мъките, които е изтърпял на кръста в продължение на шест часа (поне според моята сметка)… Но странното е, че когато гледаш този труп на измъчен човек, поражда се един особен и интересен въпрос: ако точно такъв труп (а той непременно е трябвало да бъде точно такъв) са видели всичките му ученици, главните му бъдещи апостоли, жените, които са ходили подир него и са стояли пред кръста, всички, които са вярвали в него и са го боготворили — как са могли те да повярват при тази гледка, че тоя мъченик ще възкръсне?”
Друга ирония на съдбата е, че тялото на Ленин след смъртта му е балсамирано и до днес си стои в мавзолея на Червения площад. При това балсамирането му първоначално е трябвало да бъде само временно, докато масите се простят с него. Защото въпреки мразовитите дни на януари 1924г. от цялата страна в Москва се стичали хора да видят за последен път вожда. Не е било желано тялото да се превръща в обект на поклонение като един вид мощи. Чак после, след като главният балсаматор успял да изнамери метод за дълготрайно съхраняване на мъртвото тяло, партийното ръководство на страната взело решението за постоянно излагане. Самият Ленин е отхвърлял създаването на идоли като поредната религия, която почива на поклонение пред божество. Леонид Красин и Луначарски са хората, които придвижват идеята за балсамирането и отговарят за строежа на мавзолея. Така преживяването пред картината в Базел на мъртвото Исусово тяло, подвластно на природните закони, намира странен завършек с превръщането на трупа на Ленин в “безсмъртно” ариманизирано тяло, изкуствено поддържано и предпазване от естественото разлагане с достиженията на материалистическата наука.
Балсамираното тяло на Ленин (доста мухлясало по време на Втората световна война и затова не съвсем запазено в първоначалния си вид)
Колкото и да са се борили против християнството обаче, съветските “другари” нямали нищо против да се възползват от почитането на икони и мощи на светци в Православната църква, за да прикрепят и вожда Ленин с неговото “нетленно” тяло към този обичай. По този начин са били атакувани сърцето и чувствата на руския народ, като към вярата и почитанието към светците е бил “закламерен” и Ленин.
За култа към Ленин и окултната намеса на черни ложи в поддържането му допринася и Елена Рьорих с нейните писани под диктовка уж на източни махатми, а всъщност на тъмни духове, томове, най-вече третия том от поредицата “Листа от градината на Мория” - "Община”. Там “махатмите” говорят възторжено за “махатмата Ленин”, напр:
"Може да се зададе въпросът: "Какви са качествата на Учителя, които трябва да се оценяват?" Вие вече сте наясно с качеството на действието и може би вече разпознавате нови подходи към действието. Човек трябва да предпочита този Учител, който поема по нови пътища. В това отношение хората от Северната страна [Русия] имат отличен пример - техният Учител Ленин е знаел стойността на новите пътища. Всяка негова дума в проповедта, всяка негова постъпка носеха печата на незабравимата новост. Тази отличителност създаваше призивна сила. Не подражател, не тълкувател, а мощен каменоделец на нови руди.”
Като съвременник на Ленин и Руската революция Рудолф Щайнер е бил наясно, че тя е социалистически експеримент на англосаксонските ложи и многократно е разкривал истинската същност на нейните водачи:
“Хора като Ленин и Троцки би трябвало вече да могат да бъдат преценявани от нашите съвременници, би трябвало да могат да бъдат преценявани по такъв начин, че да се виждат в тях най-големите, най-силните врагове на истинското духовно развитие на човечеството, каквито не е имало дори по времето на римския цезаризъм, който винаги е бил описван като толкова отвратителен, нито по времето на така прословутите ренесансови герои. Борджиите например са истински сирачета пред лицето на историческите събития по отношение на борбата с духовното в сравнение с това, което живее в такива хора като Ленин и Троцки. Това са неща, които със сигурност убягват от вниманието на хората днес, но понякога е необходимо да се обръща внимание на такива неща. (CC 181, лекция от 9.7.1918г.) …
Болшевизмът във формата, в която се е появил, може би ще има само кратко съществуване, но с това, което се крие зад него, цялото човечество ще си има работа много дълго време" (пак там, лекция от 30.7.1918 г.).
Колко актуални са тези думи и днес, човечеството изпитва в последните години непрекъснато и предстои да изпитва и в следващите години.
(Спомен на Емилия Маринова за общуването й със Сергей Прокофиев)
В навечерието на 70-годишнината от рождението на бележития руски антропософ Сергей Олегович Прокофиев, бих искала да щрихирам своите спомени така, както ще остане завинаги тази забележителна личност в моето съзнание.
През пролетта на 2007 г., пътувайки за Пиренеите във Франция, аз направих отбивка в гр. Дорнах, Швейцария, срещайки се с най-светлите членове на Управителния Съвет по това време – д-р Вирджиния Сийз (1) и Сергей О. Прокофиев. В този ден аз не ходех по земята, а летях и в него ден аз разбрах, че Дорнах ще стане част от моята съдба – отправих молба за обучение и бях приета да постъпя като студентка в Свободния Университет за Духовна Наука, когото всички знаем като Гьотеанума.
Първоначалното събеседване с д-р Сийз бе топло и сърдечно. Светлина извираше от ясносините й очи, а лъчите от там проникваха всяка частица на тялото ми, сякаш бях една отворена книга за нея, от която тя четеше. Това бе моята бъдеща учителка, която носеше в душата си жива духовността и Антропософията така, както бе завещана от Рудолф Щайнер. В края на нашето събеседване в кабинета на Вирджиния Сийз, боядисан в розов цвят и украсен с впечатляващата колекция от минерали и кристали – наследство от Манфред Шмид Брабант, (приживе като Председател на УС на АО, подписал членството ми в АО в Дорнах), аз попитах простичко и директно Вирджиния Сийз: „Госпожо Сийз, как бих могла да се срещна днес със Сергей Прокофиев, защото на следващия ден потеглям за Франция?“. Без да се замисля, тя ми отговори: “Заповядай в 17.00 часа, в моя клас, чиито занятия ще води Сергей.“ Аз едва не подскочих от стола си от радост. Сбогувах се с Вирджиния и започнах да отброявам часовете до посещението ми на класа й. Дойде уреченият час. За да вляза в сградата, където се помещаваше класът, минах с благоговение покрай мястото с урната на Рудолф Щайнер. От прозорците на сградата се виждаше малкото хълмче с урната. Класът бе подреден в кръг, в който седнах и аз. Казах на Сергей и на студентите, че съм по покана на Вирджиния Сийз да присъствам днес в класа. Очите ми не се откъсваха от високия преподавател, който имах чувството, че живееше в няколко свята едновременно. Той ме помоли да се представя. Аз се представих с малкото си име. Прокофиев обаче настойчиво ме погледна и ме помоли да произнеса цялото си име, като визираше трите ми имена. Произнесох бавно и отчетливо и забелязах как силно концентриран той слушаше всеки звук. В стаята бе толкова тихо! Студентите също слушаха с интерес. Сергей остана леко замислен, чувайки името ми, след което леко се усмихна и ми благодари. Когато занятието приключи, аз изтичах след него и го помолих да ми отдели няколко минути за разговор. Предисторията е, че по време на визитата му в София, аз задочно (2) му бях подарила снимка на уникална икона на Арх. Михаил, заедно с книга, тъй като нямах възможност да пътувам до София за тази среща. Попитах го дали е получил иконата. Той много се изненада, че е била от мен и благодари сърдечно. Каза, че е бил впечатлен от иконата, след което художникът у него взе думата и започна да говори бързо за иконографските особености на изображението на Арх. Михаил. Така естествено разговорът ни премина за Арх. Михаил, което пък ни пренесе към темата за самия Архай – Арх. Михаил. На съвършено правилен руски език аз му цитирах думите на Учителя за Второто Пришествие на Арх. Михаил на Земята. Лицето на Сергей Прокофиев се оживи и светна. Пред мен стоеше съвсем различен човек от този, когото видях в класната стая. Този разговор премина в друго измерение. Накрая с блага усмивка той ме поздрави за решението да стана студентка в Гьотеанума. Целият ден премина по магичен начин, защото видях Червения прозорец, правен от Щайнер, бях в ателието на Щайнер, където са били и последните му дни, разгледах цялата сграда с местен водач, изпратен „отгоре“ и сама открих мястото, където Щайнер е поставил „Основополагащия камък“, или „Крайъгълния камък на Новите Мистерии“. Тази година се навършиха 100 години от това историческо Коледно събрание. Това бе любимата тема на Сергей Прокофиев, по която той можеше да говори ден и нощ!
Дойде есента. Аз пристигнах в Дорнах, но вече като студентка. Сергей Прокофиев бе един от моите преподаватели. В края на часовете имаше моменти, в които ние питахме, а той отговаряше. Това бяха уникални моменти, защото той без да се замисляше цитираше съответния том на Събраните съчинения на Рудолф Щайнер, от който вадеше цитата си или обяснението си. Един от моите въпроси бе за материала, от който Щайнер бе направил Камъка. Прокофиев даде подробно обяснение. Като човек той бе изключително внимателен. В моите очи Сергей Олегович бе голям самотник. Обичаше дългите разходки сам, ходейки пеш до Арлесхайм. Веднъж, бързайки към библиотеката, аз се носех като вихър по улицата в синьото си разкроено палтенце и синя баретка, но се изви вятър и ми отнесе шапката. Тя падна пред краката на Прокофиев. Той се наведе, взе я внимателно, тръгна към мен и ми я подаде в ръката, с типичната сдържана усмивка. Благодарих му, разменихме няколко думи, пожелах му приятна разходка и продължих по своите задачи. Когато дойдеше Коледа, в съседното Валдорфско училище наставаше празник. Правеха се сергии, както с вкусни коледни сладки, сладкиши и други вкусни неща за хапване, така и с красиви кукли от филц и други ръчноизработени изделия, с които училището се опитваше да припечели. Бе радост за очите! На някои сергии се продаваше емблематичната и невероятно вкусна тиквена супа, приготвена от тиквите, отгледани по биодинамичен способ, завещан от Щайнер. В тези дни семейство Прокофиеви излизаше на разходка и Сергей с удоволствие си купуваше гореща купичка тиквена супа, която бавно и с невероятно наслаждение отпиваше. Смея да кажа, че и за мен това бе най-вкусната тиквена супа, която съм опитвала в живота си!
Живи за мен са спомените по време на т.н. конгреси в Гьотеанума, през които бяха канени различни лектори и се слушаха класически концерти. Задължително участие в тези дни имаше Прокофиев. Лекциите му бяха спиращи дъха и много интересни, а Голямата зала се пръскаше по шевовете. Сред преобладаващата част на неговите почитателки бяха възрастните дами от района на Базел, но и от Швейцария, които си носеха стария антропософски дух. Понякога залата лилавееше от тяхното облекло. Лилавият цвят, както и косите им, събрани на кокове, строгото облекло – всичко това бе толкова сходно с времето, когато Щайнер е бил жив! Прокофиев е казвал винаги важни неща! Говореше на правилен книжовен немски. Обичаше да дава пример с думи от руския език. И аз много харесвах тези примери, защото те не могат да се прочетат никъде! Един от тях ще цитирам тук по спомен: той произнесе на руски думата „крестьянин“ (селянин, земеделец) и й направи дисекция. Обърна внимание на това, че коренът й идва от „кръст“; че така са наречени в Русия хората, които работят земята; че това има връзка с Кръста от Голгота и Мистерията, когато Христос става аура на Земята. Работейки със земята, християните влизат във връзка със самия Христос! Един друг интересен факт бе, че Сергей Прокофиев (внук) организира в Гьотеанума събитие, посветено на Сергей Прокофиев (дядо) със специално подбрана авторска музика на бележития композитор. Честта да изнесе този концерт имаше талантливият българин Христо Казаков, който бе корепетитор на евритмистите. Помня, че преди Хр. Казаков да поеме отговорността за този голям концерт, Серей Олегович го бе погледнал с изпитателна усмивка и с единствен въпрос: "Ще се справиш ли?" Прокофиев осъзнаваше, че славянската душа на Христо Казаков можеше да почувства и предаде музиката, писана от славянин! Сергей Прокофиев носеше една широка и необятна душа, точно както и неговата Русия, за която той лелееше до последния си дъх! Пристигайки в Дорнах, той се е сблъскал с много отпор, ревност, завист и неразбиране от неговите колеги. Неговата неизчерпаема духовност сякаш бе заплаха за тях! Много вода трябваше да изтече, докато той бъде приет в Управителния съвет на Антропософското Общество в Дорнах. Тази борба бе от една страна катарзис за него, а от друга страна – израстване! Това обаче допринесе за неговата затвореност и малословие, което бе типично за Сергей извън лекториите!Бе летен ден и целият ни клас очакваше с нетърпение Прокофиев да дойде в класа. (Тук отварям скоба, че неговата съпруга Астрид водеше часовете ни по музика и пеене.) Сергей дойде, вървейки бавно и ритмично. Беше облечен спортно-елегантно, което бе рядкост за него. В ръцете си държеше черната си чанта, а на главата си имаше черна шапка с голяма периферия. Бях изненадана от тази му визия. Такова облекло не бе типично за него! Винаги е бил облечен строго в костюм, имаше вълнено елегантно графитено-черно палто и почти винаги е бил без шапка. Влизайки в стаята, Прокофиев ни поздрави приветливо, енергично махна шапката и я положи настрани, заедно с чантата си. Тази шапка моментално повлече в мен мисли… Спомних си една заръка на Учителя П. Дънов – никога да не се слага черно на главата! Притеснено погледнах към Прокофиев и си помислих: „Какво ли ще му се случи с тази черна шапка?!“. Опитах се да се концентрирам над думите му. Три-четири години по-късно научих от моя приятелка в Дорнах, че Сергей Олегович е болен, а диагнозата – страшна!
В края на всяка учебна година нашата ръководителка Вирджиния Сийз организираше празнично събитие, на което всеки носеше нещо собственоръчно приготвено или характерно за националната кухня от на съответната страна, от която идваше . (Бяхме студенти от всички краища на земното кълбо и от всички раси!) Едно от тези събирания тя организира в нейната къща, а нейни съседи и поканени на това събитие бяха сем. Прокофиеви. Покрай суетата с дегустацията той се радваше много, когато успявахме да разменим нещо на руски език, звучащо непонятно сред английската глъч на колегите. В една от ваканциите аз изпратих на г-н Прокофиев около 10 печатни страници с преводен текст от български на руски, както и много дълго писмо, в което написах за духовната Мисия на българите. На последното събиране той ме погледна и заяви, че трябва да поговорим за писмото. Усмихваше се, искаше да каже нещо повече, но обстановката не бе подходяща за сериозни и дълбоки дискусии на духовна тематика, затова се ограничи само с това, че трябва да поговорим. За съжаление, поради ред обстоятелства, не се появи такава възможност и с голяма тъга научих за кончината му преди 10 години.
Със Сергей Прокофиев разговарям понякога и сега в мислите. Знам, че след минаването му през Прага, много неща в Духовния свят са кристализирали за него в нова духовна светлина. Убедена съм, че е съгласен с всичко, което мисълта ми е отправяла към него, а то бе най-вече свързано с бъдещата Мисия на Славянството, останала неразбрана от мнозина в този живот!
При последното ми ходене в Гьотеанума аз се изкачих на стъпалата под огромното Червено стъкло, приседнах на едно от тях и заплаках тихо така, както се плаче за покойник …
Сега в Гьотеанума вече не е същото – много неща се промениха! Дори интериора! За мен Свободният Университет и Управителният Съвет на Антропософското Общество в света имаше две колони, които крепяха духовността там: това бяха Вирджиния Сийз и Сергей Прокофиев. Вирджиния се пенсионира, а Сергей напусна земния живот!
Мир и Светлина на душата му!
„И това е живот вечен да познаем Тебе, Единнаго, Истиннаго Бога и Христа, Когото Си изпратил.“
Амин
А съвременните антропософи бих призовала: „Не слагайте черни шапки!“.
15.01.2024
Автор: Е. Маринова
Бележки
1 Dr. Virginia Sease
2 Книгата с иконата бе предадена лично на Сергей Прокофиев от Димитър Мангуров, за което ще съм винаги благодарна.
Сергей Олегович Прокофиев се ражда трудно в мразовитото утро на 16-ти януари 1954г. в Москва. В този си живот той избира да се въплъти в едно от най-известните семейства в СССР, в което има музиканти, художници и поети. Дядо му по бащина линия е прочутият композитор Сергей Прокофиев, а баба му е първата жена на композитора, оперната певица Каролина Кодина, която има испанска (каталунска), руска и полска кръв. Дядо му по майчина линия е Леонид Фейнберг - известен руски художник, поет и изкуствовед (бабата по майчина линия е починала много рано). Леонид Фейнберг е от еврейски произход, но е покръстен християнин. Неговият брат Самуил Файнберг е известен пианист и педагог, професор по пиано в Московската държавна консерватория. Сергей Олегович Прокофиев е син на художника Олег Прокофиев и София Прокофиева, по баща Фейнберг, която също е художничка, авторка на детски приказки и поетеса.
Това е семейството, в което Сергей Прокофиев израства – високообразовано, посветило се на изкуството и част от културния елит на страната. През 1948г. бабата на Прокофиев, оперната певица Каролина (Лина) Прокофиева, е обвинена в контакти със западни посолства и прекарва 8 години в сталинистки лагер (1948 -1956 г.). Преди лагера тя изпитва нечовешките мъчения на разпитите в милицията. Разказите от първа ръка, които Прокофиев е чул, ще му помогнат по-късно да осъзнае същността на сталинисткия режим като част от злото, инспирирано от Сорат и неговите демони, които стоят зад националсоциализма и болшевизма и се противопоставят на етерното пришествие на Христос, започнало през ХХ век.
Семейството на дядото - композитора Сергей Прокофиев със синовете Святослав и Олег и първата жена Каролина Кодина (Лина Прокофиева).
В ранното детство Сергей се чувства самотен и не говори за усещанията, които има за духовния свят. По-късно той ще сподели, че е бил силно впечатлен от историята за Парцифал, която дядо му Леонид му прочита от либретото на едноименната Вагнерова опера. Кармичната му връзка с мистериите на Свещения Грал проблясва още в ранна детска възраст.
Дядо му Леонид е бил приятел с известния руски поет, художник и преводач Максимилиан Волошин, Марина Цветаева и други хора на на изкуството. Максимилиан Волошин няколко години е бил сред слушателите на Рудолф Щайнер и е участвал като доброволец в строежа на първия Гьотеанум. Волошин е притежавал вила в Коктебел, Крим (сега превърната в негов музей), където Леонид Фейнберг често гостувал.
Пред вилата в Коктебел през 1913г., вляво прав е Леонид Фейнберг, жената с кучето е Марина Цветаева, а Максимилиан Волошин е мъжът с буйната коса и брада.
Именно домът на Волошин, където Сергей Олегович Прокофиев е гостувал няколко поредни години от 14-годишната си възраст по време на ваканциите, става мястото, където той се среща с антропософията. Там той открива огромната библиотека на Волошин и в нея книгите на Рудолф Щайнер. Вдовицата на Волошин Мария Степановна се отнася грижовно с юношата Сергей и му разрешава да чете на спокойствие книги от библиотеката.
Мария Волошина и Сергей Прокофиев на терасата в Коктебел през януари 1972г.
Той се заема да ги чете в уединение, започвайки с "Как се постигат познания за висшите светове". Тази книга се превръща за него в пътеводител по вътрешния път, който той следва с пълна последователност, въпреки че не говори за него. В дома на Волошин той прочита и друга книга на Щайнер - “Въведение в тайната наука” на френски. Там той се среща с медитацията на розата и кръста, която го разтърсва дълбоко, както и с Христос като същество в средата на космическата и човешката еволюция.
По-късно Сергей ще сподели: “Всичко, за което Рудолф Щайнер говори тук, вече ми беше известно, но дотогава не можех да го изразя в мисли. Това, което живееше в душата ми като общо, неопределено усещане, сега беше проникнато от съзнателна яснота на мисълта."
Стихове, писани под инспирация отгоре
Сергей Прокофиев е имал богат вътрешен живот, който е бил почти напълно скрит за хората от близкото му обкръжение по онова време и интензивно юношество на духовно търсене, включващо много мистични преживявания. В годините между 1971 и 1973 г. той пише необикновена поезия за пътя от мрака към светлината, за духовни битки и апокалиптични събития, като прави това с дълбока честност и драматична вътрешна сила. "Бях събуждан през нощта от мощно вдъхновение, сякаш от самите стихове. Втурвах се към бюрото си, за да уловя бързо поетичните думи и образи - често записвах на хартия стихотворение, което се бе появило напълно оформено в мен - понякога и повече от едно; сякаш те самите се стремяха и изливаха към листа.” Тези стихотворения са останали скрити в един шкаф в дома на родителите му в Москва - той не ги е показвал на никого, когато са били написани - докато не ги открива отново при едно посещение по време на болестта си. Той решава да ги публикува и те излизат в сборник със заглавие "Мистичният огън на душата. Ранни стихотворения” през 2013 г.
След като се запознава с антропософията, Сергей, който преди това обича да рисува - подобно на баща си - категорично отказва да се занимава с живопис, въпреки че като студент следва тази специалност. Той решава да посвети живота си на духовната наука. Това решение води до по-късното преселване на Запад и работата на Прокофиев в Дорнах, Швейцария във втората половина на живота му, прекарана сред германството.
Неговият приятел Петер Селг споделя: “Веднъж Сергей Прокофиев ми разказа колко тъжен е бил, когато на деветнадесетгодишна възраст поетичното вдъхновение, което го е съпътствало толкова дълго време, внезапно престанало. Той бил разстроен. Гласът на стиховете замлъкнал, макар че за кратко се опитал да продължи да пише. Тогава, около времето на първия си лунен възел, той решава от най-дълбоките дълбини на душата си не само да прочете трудовете на Рудолф Щайнер, но и да избере антропософията като основна задача на своя живот и съдба. С това биографията му се променя: "Едва когато решението беше взето и аз преживях с пълна сила, че животът ми е получил нов смисъл и цел, бях изведен от първоначалното си самотно състояние под ръководството на съдбата - правех първите стъпки, за да служа съзнателно на онези идеали, които преди това живееха под повърхността на душата ми и които сега се превърнаха за мен в напълно осъзната реалност благодарение на духовната наука."
Намиране смисъла на живота
През една безсънна нощ малко преди края на 21-вата си година той изучава лекциите за кармата на Щайнер., изнесени в Арнхайм през юли 1924 г. - и те го завладяват на всяко ниво на съществото му. "Сега вече познавах духовното същество, на което винаги служа и на което исках да посветя цялото си съществуване - “лика на Христос” Михаил, вдъхновителя на съвременната духовна наука." В Арнхайм Рудолф Щайнер е разказал и за замислената кулминация на антропософията в края на ХХ век, за "съюза" с добрите духовни сили, сключен чрез Коледната конференция 1923/24 г., и за собствения си завет с духовния свят. В духа на лекциите в Арнхайм Сергей Прокофиев засилва решението си за антропософията, така че тя се превръща във вътрешно "обещание" ("първото съзнателно тържествено обещание в живота ми") и той се заема с антропософията с повишена решителност. Бързо му става ясно, че тя не е просто натрупване на идеи и гледни точки, а е същество от свръхсетивния свят - това "живо същество", за което Рудолф Щайнер казва през 1923 г., че "се движи невидимо сред нас" и че ние на свой ред трябва да му откликнем с чувство на "отговорност".
На Великден 1976 г. Сергей Прокофиев за първи път участва в антропософска работа като част от малка нелегална група в Москва, която чете Медитацията на основополагащия камък на немски и руски език. Той никога преди това не е чувал тази медитация и не е владеел немски. Въпреки това, докато слушал текста, се случило нещо, което много по-късно той нарича "истинско чудо" в живота си, "което може да се сравни само със събуждане от дълбок сън". "В звученето на немските думи на Медитацията за основополагащия камък пред мен се отвори един напълно нов свят на духовност. Езикът, който чувах, беше богат и "изпълнен с дух" като възвишените мисли, които предаваше. Езикът и съдържанието за първи път се разкриха пред мен в своето неразривно единство.”
От друга страна, в Москва в средата на 70-те години на ХХ век той се сблъсква и със земната сенчеста страна на Антропософското общество или е доведен до нея от ръката на съдбата. Той прочита думите на Мари Щайнер-фон Сиверс (в предговора й към сборника за Коледната конференция) за дълбоката "трагедия" на Обществото, за това "какво означаваше д-р Щайнер да поеме върху себе си нашата карма". "Вероятно бяхме призовани, но не и избрани." Скоро след това той попада на текста на писмото от 1935 г. срещу Ита Вегман и нейните приятели. Разболява се физически от прочетеното там. Болестта продължава само няколко дни, но е интензивна - и по-късно (в контекста на кармата на Обществото) той я разбира като предшественик или "зародиш" на фаталната си болест, от която угасва на 26.7.2014 г.
Новите мистерии
В четири лекции в края на 1979 г. - сто години след началото на епохата на Михаил и три години след като за пръв път чува Медитацията на основополагащия камък на немски език - той представя подробните резултати от изследванията си в Москва и говори за езотеричното значение на Коледната конференция и основаването на Школата за духовна наука. За него конференцията не е просто "мистичен факт" на Антропософското общество; тя е началото на Михаиловите мистерии на езотеричното християнство и от нейното бъдеще ще зависи всичко - в Обществото и извън него. За писмената версия той решава също така да разгледа хода на живота на Рудолф Щайнер от гледна точка на случилото се на конференцията. Той подхожда към Коледната конференция като към връхната точка на живота на Рудолф Щайнер в християнските мистерии - и като към най-значимото духовно събитие на 20-и век на "физически план".
Вътрешна близост с Рудолф Щайнер
През 1982 г. това произведение се появява в Щутгарт като книга благодарение на акуратния превод на Урсула Пройс (с която Сергей Прокофиев поддържа близки отношения до смъртта си и след нея), В предговора той пише, че книгата е публикувана със "съзнанието за неотложните задачи", които "ще стоят пред Антропософското общество и всеки отделен антропософ" с наближаването на края на века. По-късно той разказва за духовното присъствие, душевната подкрепа и вътрешната близост на Рудолф Щайнер като окултен учител и по-стар приятел, присъствие, което той истински и интензивно усеща при работата си върху Коледната конференция.
Сега той също така се чувства още по-силно свързан със съдбата и на Антропософското общество: "Да основем съвременна Михаилова общност на земята, която да призове нашия век да се превърне в ново братство на рицари и пазители на Светия Грал - това ми се струваше основната задача на Антропософското общество на езотерично ниво."
Шестата културна епоха
През 1981г. Прокофиев успява за първи път да посети Гьотеанума в Дорнах След като се премества на Запад, Сергей Прокофиев насочва духовната си работа и издаваните в резултат на нея публикации към ключови въпроси за Централна и Източна Европа. На 33-годишна възраст той завършва голямата си книга за Новалис, с когото се чувства най-близък. За него Новалис е ориентиран към бъдещето предвестник на приближаващата шеста културна епоха на Йоановото християнство, която ще се развие сред славяните.
Февруари 1982г. Свещеникът от Християнската общност Дитер Хорнеман (тук сниман до Прокофиев в неговото московско жилище) бракосъчетава Сергей Прокофиев и Астрид Зойферт на церемония в Единбург.
С тези книги Сергей Прокофиев се обръща главно към членовете на Антропософското общество; той иска да им помогне, като създаде задълбочено и широко разбиране за бъдещото сътрудничество между Централна и Източна Европа. Спред думите му той бил шокиран, когато видял как напредва "американизацията" на Германия, колко малко се познава богатата немска литература и култура (дори сред антропософите) и колко малко се знае за духовната Русия.
Ръководната роля в Дорнах
През 2001 г. Сергей Прокофиев е поканен да се присъедини към ръководството на Гьотеанума. В лични разговори, обръщайки се назад към живота си, той многократно изразява мнението, че е трябвало да бъде призован най-късно до 1994 г., за да може да работи интензивно в Дорнах за "изплащането на дълга" към Рудолф Щайнер и за кулминацията на антропософията. Още преди назначаването си той разглежда така наречения "въпрос за устава" - който по време на годишното общо събрание през 2000 г. определя като "ариманична съблазън" - и много други събития оттогава насам като умишлени опити за отклоняване на вниманието от основните задачи на Гьотеанума и Школата за духовна наука. Пристига в Дорнах с готовия си ръкопис на "Хората нека го чуят!" и "Мистерията на Коледната конференция" (най-обемният труд в кариерата му).
През следващите дванадесет години Сергей Прокофиев не само изнася важни лекции в Гьотеанума и на почти всички континенти, но и публикува за кратко време поредица от задълбочени трудове, сред които е обширният труд за Медитацията на основополагащия камък като "ключ към новите християнски мистерии", както и монографии, посветени на христологията, които се задълбочават и детайлизират с всяка следваща книга.
Петер Селг споделя: “В разговор с него Сергей Прокофиев каза, че е важно човек да пренесе собствената си духовно проникната житейска история в духовния свят и да облекчи йерархиите от тази работа след смъртта. Не знаем как всъщност е бил приет там. В последния разговор малко преди смъртта си той ми каза, че има какво да каже на духовния свят и на Рудолф Щайнер, особено за поведението на антропософията на земята. Но добави, че е много щастлив, че е имал възможността да служи на антропософията през този живот.”
Публикуваната по-долу “Приказка за възрастни” ни припомня, че мислите и изречените думи създават астрални същества, които започват да живеят свой собствен живот и от нас зависи дали те ще са сиви, прашни и тъмни или сияйни, цветни и светли същества.
Името ми е Мърморко
Приказка за възрастни
“Имало едно време... но къде се е случило ? Е, по-лесно би било да кажа къде не се е случило.” - Така започват много руски приказки и с тези думи се внушава идеята, че се разказва за събитие, което е извън времето, за нещо, което може да се случи навсякъде и по всяко време и е описано само в рамките на конкретната история като еднократно събитие. То се е случило някога, случва се сега и ще се случва отново и отново, докато хората са на път и търсят себе си.
Историята за Мърморко също разказва за хора, които са на път, или по-скоро за тяхното тръгване към нещо ново, за първата стъпка, с която започва всяко пътуване, дори най-дългото и трудното.
Приказката се разиграва в един град на първия и втория етаж на голям блок. Ето защо хората, които са специалисти по приказките, казват, че това не е приказка. Приказките се случват в гора или в замък, но не и в голям блок в града.
Имало едно време ... но къде се е случило ? Е, по-лесно би било да кажа къде не се е случило. Случи се на първия и втория етаж на голям блок. На първия етаж тъкмо пиеха кафе и ядяха сладкиш, а на втория етаж имаше съпружеска кавга. "Чуваш ли ги сега?" - каза домакинята на първия етаж на приятелката си - "Чуваш ли? Разбирам всяка дума, когато тези от втория етаж си крещят, особено през нощта." "Млъкни - изсъска приятелката, - като говориш, нищо не чувам". И докато слушаше внимателно, без да изпуска нито една дума, домакинята тайно облизваше малко крем от показалеца си.
На втория етаж прогърмя мъжки глас: "Нямам никакво намерение, сама си чисти, докато сметнеш, че едостатъчно чисто. Аз ще се обеся на тавана, за да не ти преча". "Сама си чисти, сама си чисти" - изимитира го един висок, писклив глас. "Все аз, щом има мръсна работа. Дори и вкъщи бях просто слугиня на братята си. А на нас, момичетата, не ни беше позволено..." Вратата на апартамента се отвори и захлопна. Със силен трясък тя прекъсна набъбващия поток от обвинения. После се чу асансьор, входната врата се затръшна и двигателят на колата изръмжа, обявявайки, че сега собственикът ѝ ще изисква от него максималното, за да се възстанови отново от настроенията на жена си.
Някой ридаеше на втория етаж. След това прахосмукачката заглуши плача, сякаш за да каже, че тя също има двигател и в крайна сметка също е някой. Но скоро и тя замлъкна. Нещо падна и след това на втория етаж настъпи тишина.
На първия етаж продължиха да се хранят и да се възмущават, че в лошо построената сграда се чува всичко. Чудеха се дали онзи на втория етаж си има любовница и сега отива при нея. Във всеки случай беше ясно, че жена му е феминистка, еманципатка. Всичко се обсъждаше тихо - в крайна сметка не беше предназначено за горния етаж. За щастие сладкишът и сметаната в устата правеха говора неясен. Дори и без предпазните мерки на първия етаж жената на втория нямаше да чуе и разбере нищо. Защото тялото ѝ лежеше до отворената врата на шкафа. На челото ѝ се бе образувал голям син белег. Той можеше да се превърне в рог или може би в око. Но съзнанието на жената за кратко се намираше в един друг свят, на странно място. Тя усети, че се е озовала в тъмна стая, пълна със стари, прашни кутии: кутии по рафтовете на стените, кутии на пода, високи купчини кутии, кутии, които дори висяха от тавана. "Само да не падне нещо върху мен, трябва да се пазя" - промълви жената. "Що за магазин за боклуци е това?" От ъгъла, иззад кулата от кашони, излезе някой: сив и прашен като кашоните, слаб като вретено, но с широки, висящи дрехи. Съществото изглеждаше призрачно. Неволно на жената й се стори като прилеп. Фактът, че съществото се приближи до нея, беше неприятен. Но то се държеше приятелски, поклони се учтиво и прошепна: "Казвам се Мърморко. Какво ще желаете?" "Това магазин за боклуци ли е?" - попита отново жената. "Място за съкровища", прошепна благоговейно Мърморко. "Значи музей?" - попита жената. “Това е мястото на вашите спомени, госпожо", прошепна Мърморко. Радвам се, че най-сетне Ви приветствам тук. Вие ми дадохте живот и сте неизчерпаемият източник на моето все по-нарастващо богатство."
Жената не можа да разбере това. Изморена, тя искаше да седне на един кашон, който стоеше до вратата и не беше толкова прашен, колкото останалите. "Бъдете внимателна” - обади се Мърморко. Беше толкова развълнуван, че забрави да шепне. "Това съкровище току-що пристигна. Вижте, написано е: “Още вкъщи бях само слугиня на братята си.” За съжаление от втората кутия е останал само капакът: "На нас, момичетата, не ни беше позволено...". Гневът на съпруга ви попречи да измътите цялото съкровище. За щастие вече имаме 5326 пълни кутии и още 577 капака. Вие почти винаги се налагате и завършвате ценностите си напълно, както и трябва. Тази кутия тук, “слугинята на братята”, веднага ще я прономеровам и класифицирам". След тази дълга реч Мърморко прочисти гърлото си. Кашляйки тихо, той донесе голяма мастилница и гъше перо, което обстоятелствено подостри. След това написа върху кутията числото 5327. "Вие сте още млада, госпожо - прошепна той доволно, - така че надеждата за по-нататъшно увеличаване на тези съкровища е оправдана". И той постави номерираната кутия на определеното за нея място. "Но при оправданата надежда за умножаване е необходим нов рафт. И нещо от уникалността се губи" - каза той, сякаш говореше на себе си. Той номерира и капака на кутията. С радост нарисува върху него числото 578 и го хвърли върху купчина капаци, които лежаха в ъгъла като непълноценни съкровища. При този процес кулата от кутии започна да се клати. "Ролята на слугинята!" - извика той развълнувано и се втурна към застрашената кула. "Тази не трябва да се срутва. Ако всички “роли на слугини” се изтърколят … Не мога да се представя какво би се случило! Дори ако тук вече изобщо не може да се говори за уникалност, трябва да се намери нов рафт за това съкровище. В края на краищата за нас е важна преди всичко възпоменателната стойност".
Известно време той работи мълчаливо. После се поклони учтиво и сковано и прошепна: "На ваше разположение съм, госпожо. Искахте да знаете нещо. Какво точно?" "Искам да знам кой сте Вие, къде се намирам и как съм попаднала тук." "Е, всъщност Вие лежите в апартамента си до отворения шкаф - прошепна Мърморко, - но съзнанието ви сега е напълно преплетено с преживяванията, около които обикновено се върти. Трябваше да Ви доведа тук, като Ви ударя по главата. В противен случай в устрема си за чистене щяхте да унищожите едно произведение на изкуството на паяка. Събирам тези великолепни паяжини през свободното си време. Не можете да си представите колко сложно и трудоемко е да се поправят тези деликатни мрежи. След като ми предоставяте толкова малко свободно време, вече трябва да ви помоля да бъдете по-внимателна с тези изящни паяжини". "Какво общо имам аз с вашето свободно време?" - попита жената. - “Всъщност аз нямам нищо общо с вас." Мърморко се поклони учтиво и сковано. "Но, госпожо, Вие все пак ми дадохте живот. И сте неизчерпаемият източник на моето все по-нарастващо богатство. Аз съм роден от Вашето недоволство. Храня се от прахта на Вашите съкровища. А преживяванията, около които винаги се върти съзнанието Ви, пазя за Вашите потомци. В края на краищата нали искате да оставите наследство. Цялото време, което не запълвате и не преживявате, Вие го давате на мен. От това нараства моята жизнена сила, а Вие питате: какво общо имам аз с Вас?" Мърморко изглеждаше притеснен. Той, съществото от прах и сухота, сигурно би се разплакал и би се почувствал по-добре заради това, но не можеше да има сълзи. А може би можеше? Жената усети нещо мокро.
Стаята със сивите кутии беше изчезнала. Имаше... Но какво? Нейният апартамент... Съпругът й... Мокра кърпа на челото й, там, където се канеше да й излезе око или рог. Там беше и докторът. "Чувствам се съвсем добре - каза жената, - просто се блъснах в отворената врата на шкафа". "Легнете - нареди лекарят, - сега имате нужда от почивка. Може да е леко сътресение на мозъка. Трябва да го наблюдаваме." След това си тръгна. Жената се зачуди дали той наистина е бил там, или само го е сънувала. Той бе говорил сякаш от много далече.
Тя лежеше тихо на леглото си. Съпругът ѝ се притесняваше. Тя се наслаждаваше на тази форма на внимание. Скоро заспа. Събуди се едва когато прахосмукачката забуча в съседната стая. "Не чисти, скъпи - извика тя, - ще унищожиш произведението на изкуството на паяка." "Нали точно това ми каза да направя, затова се скарахме днес", извика той в отговор. "Ако не чистя, е лошо, а ако чистя, пак не е правилно. Какво искаш да направя?" "Почисти около мрежата", помоли жената и пак заспа.
“Ударът май я е повредил" - въздъхна мъжът. "Дали в такива случаи няма нещо като личностни промени?" Той остави прахосмукачката и посегна към една дебела книга. В нея имаше много полезна информация за болестите. Той прелисти напосоки, зачитайки се тук-там, но нищо не отговаряше на състоянието на съпругата му. Поведението ѝ го разтревожи и притесни. Едно същество просто искаше да побутне и него, но той не го забелязваше. Трудно е да побутнеш човек, който прелиства напосоки дебели книги и не обмисля мисълта си докрай. Той не можеше да види съществото, дори не подозираше, че то съществува. Но върху сърцето си усещаше нещо като каменна плоча, неприятен натиск. Опита се да намери в книгата отговор на това, което го тревожеше. Жена му усети в съня си, че той мисли за нея и се усмихна. Никой не забеляза, че Мърморко се измъква от магазина за боклук и взема произведението на изкуството на един паяк. "Най-сетне свободно време за собствените ми дела" - промълви той. "Имам право на това. Много е хубаво да променям нещо тук-там с едно натискане. Може би от това ще се разкрие ново съкровище. Искам да построя рафт за всякакви болки и страдания".
Жената от първия етаж се обади на приятелката си: "Докторът не остана дълго. Пуснаха за момент прахосмукачката и поприказваха малко. Сега горе е тихо, нищо не се чува. Скучна вечер."
В дебелата книга наистина нямаше какво да се намери. Мъжът се зае със спалнята, така че жената най-накрая отново се събуди. Тя се почувства здрава и поиска да излезе. "Не днес, скъпа - каза мъжът, - трябва да се пазиш". Те седнаха в хола и започнаха разговор. Жената усети как той се грижи за нея и нямаше потребност да се занимава с миналото. Тя не разказа истории, които да се превърнат в прашни съкровища и отговаряше любезно на всичко, което казваше съпругът ѝ. Това го караше да се чувства добре. Натискът върху сърцето му отслабна. Вечерта беше толкова приятна, че те просто забравиха за игралния филм и изключително важната спортна програма. Мърморко се наслаждаваше на свободното си време. При него не пристигна нито един кашон, дори и капак. Той построи рафт за болки и страдания от всякакъв вид, в очакване на новото съкровище. След това се посвети на делата си, на произведенията на изкуството на паяците - новото беше особено красиво. Добре, че онези на втория етаж го бяха изгубили от поглед. Мърморко беше доволен, докато едно непознато чувство не го разтревожи и уплаши. "Хубаво е да съм свободен, за да се занимавам с делата си - промърмори той, - но ако не получа повече неизживяно, неосъществено време, защото тези двамата на втория етаж се сближат и преживеят нещо заедно, жизнените ми сили ще намалеят. Прахът, който консумирам, не помага срещу това. Може би тласъкът и промяната в жената са били грешка. Как ли ще свърши всичко?" Мърморко беше прав. Как ли щеше да свърши всичко това? Вероятно малко по-различно от многото приказки, които завършват с думите: "Те бяха щастливи до края на дните си". Тази вечер тези на втория етаж бяха щастливи, а също и следващата вечер. Но щом се казва, че всички бяха щастливи, това се отнасяше и за онази от първия етаж, а тя можеше да бъде щастлива, само ако се дразнеше от шума отгорния етаж. За нея гневът беше част от щастието или поне част от доволството. Тъй че беше добре, че тези на втория етаж скоро отново започнаха да си крещят. И тъй като това се случваше все по-рядко, тя се научи да се ядосва, като се смее или слуша модерна музика. "Там горе е неописуем шум" - обади се тя на приятелката си.
Мърморко също отново получаваше ценни предмети, но само от време на време и това вече се превръщаше в събитие. Той усещаше, че жизнените му сили намаляват. Притеснен, Мърморко стана небрежен. Беше невнимателен, когато изтупваше праха от кутиите си. Понякога изхлузваше капака или изкъртваше дупка в него. И не забелязваше, че в нея влиза въздух. Но въздухът, дори да е прашен, вреди на съкровищата от неизживяното, несбъднатото време. Въздухът ги разтваря в нищо. И тъй като нови кутии рядко пристигаха, а съдържанието на старите се разтваряше, скоро магазинът за боклук беше почти празен.
Мърморко откри загубата твърде късно. И за негов голям ужас точно когато осъзна това нещастие, му дойде посетител. Жената от втория етаж влезе в магазина сама, без да я подтиква никой друг. Мърморко се поклони, учтиво скован. "Казвам се... - промълви той едва-едва. "Знам името ти, скъпи приятелю - каза жената. "Виж, в момента почиствам апартамента си. Но понеже не бива да унищожавам мрежите ти, докато все още имаш нужда от тях, искам да почистя сега и твоя склад за боклуци. Празните кутии и рафтове трябва да си отидат". "Дори чисто новият рафт за всякакви болки и страдания?" - попита Мърморко. "Тогава какво ще сложим в стаята?" "Снимки и цветя - каза жената, - те ще бъдат спомени за изживяно, изпълнено време." "А аз?" - въздъхна Мърморко. Трябва ли и аз да си тръгна?" "Ти да си тръгнеш?" - засмя се жената. "Скъпи ми приятелю, ти ми даде тласък и по този начин промени много неща. Ти си един от моите спътници. Не си ли казвал сам, че ми принадлежиш?" - "Разбира се", изпъшка Мърморко. "Ще имаш нова премяна - обеща жената, - ще се храниш с прашеца на цветята и ще сияеш от цветовете на картините, които ще поставим тук. Ще те пренеса впълноценно изживяното време. И ти ще се промениш. Не само паяжините. Има и други коприни, тези на гъсениците. Гъсениците често изглеждат странно, но те се преобразяват и се превръщат в пеперуди. Така че и ти можеш да се превърнеш в друго същество от новите сили, които ти давам. Всички ние се променяме. Жените и мъжете с упорити роли един ден ще се превърнат в хора, които наистина живеят пълноценно". Докато говореше така, Мърморко подуши въздуха. Чувстваше се възхитителен, непознат аромат. В един празен ъгъл на магазинчето за боклук се образуваха първите малки цветчета.
Мърморко беше изумен. Имаше неща, които все още не можеше да си представи. Но той вече изпитваше нещо от това, което щеше да се случи в малките цветчета. Доверчиво се остави всичко да му се случи и заедно с приятелката си започнаха дълга, усилна работа, за която знаеха само те. Беше тежко, но и красиво да превърнат бившия магазин за боклук в място за цветя и картини. "Дълъг път - каза жената, - път, който, както всички пътища, започва с първата крачка".
Мърморко отново довлече голямата си мастилница. Беше му трудно, защото все още се чувстваше слаб. Неумело си подряза едно гъше перо и написа на вратата на магазина си: "Пътят е целта". Не знаеше откъде идват тези думи и какво означават. Но подозираше, че са спомени от едно изживяно, изпълнено с удовлетворение време. Тези думи бяха стари, но не и посивели, и по тях нямаше прах. Написаното от Мърморко се превърна в златни букви.
Хората от нашата история и съществото Мърморко не бяха съвсем щастливи до края на дните си. Но те бяха на път, всеки по свой начин, вървейки по пътя, който е целта. Мърморко и неговата приятелка се бяха осмелили да направят първата съзнателна крачка и им се искаше да бързат напред по пътя, който е целта. Но често им се налагаше да спират и да чакат - да чакат мъжа, който прелистваше книгите и не усещаше никакъв тласък, да чакат жената на първия етаж, която беше заета с гнева и с произтичащото от него доволство. И двамата бяха техни спътници, но не бяха усетили тласък и все още не знаеха кой иска да ги тласне. Ето защо още не можеха да вървят така целенасочено по пътя. Чакането причинява болка, но то е част от този път. Първият тласък се превръща в първата болка, а първата болка - в първата стъпка. По този път има безброй болки и стъпки, защото той е труден и дълъг. Но е и красиво да се върви по него, когато разцъфват цветя и се появяват картини. И така приказката може да завърши с думите: "Те бяха щастливи по пътя и колкото по-съзнателно вървяха по него, толкова по-щастливи ставаха.”
