Някои неща, които смятам да съобщя за тайните на духовния свят, трябва първо да бъдат загатнати картинно, или би могло да се каже – наполовина образно, обаче се имат предвид съвсем реални, истински образи. Необходимо е за такива неща да се загатва с образи, както бих искал да направя днес, за да медитирате върху тях в душата си, защото ако човек не иска да говори с образи, а с понятия, би трябвало да направи дълго изложение. Но всеки, който позволи на това, което ще кажа днес, да присъства малко в душата му и медитира върху него, може, така да се каже, сам да достигне до по-голямата дълбочина.
Всяка година по това време ние преминаваме от един времеви период в друг. Разбира се, на пръв поглед това може да изглежда като удобно разделение на времето. Но то не е така, защото поради една по-дълбока причина хората, които е трябвало да разделят времето, са следвали някои велики закони в движението на времето. Този празник на прехода от една година към следващата година се празнува при нас – говоря, разбира се, за нашите области – насред дълбоката зима, във времето, когато растенията са спрели да растат, да цъфтят и да дават плодове. Само някои горски дървета пренасят своята, както се казва, вечна зеленина през зимната белота. Слънцето разгръща най-малката си сила.
Знаем, че във всичко, което се случва пред сетивата ни, са вплетени духовни събития. Знаем, че когато се разхождаме из гората, около нас не са само горските дървета с техните зелени иглички или листа, а в тайнствените недра на битието царуват и работят духовни и душевни същества. Вече сме намерили пътя към възприемането на онова, което твърде умните хора на нашето време смятат за детинско суеверие, като насочващо към истинската реалност.
И така ние осъзнаваме, че всичко сетивно, независимо дали става дума за твърди неща или за събития, които могат да се наблюдават със сетивата, се основава на духовна дейност и развитие. Некаразглеждаме преди всичко неодушевената, както се казва, неорганичната земя, всичко, което се намира на нашата земя като минерално царство; нека разгледаме всичко, което е безжизнено. За външния материалист тази нежива природа е просто неодушевена. За нас към всяко неодушевено нещо принадлежи нещо душевно и нещо духовно, така че можем да говорим за душевност и духовност и на цялата наша т. нар. неодушевена, неорганична, чисто минерална земя. Когато обаче говорим за това земно съзнание, ние не виждаме в геолого-минералогичното дори това, което може да се сравни при човека с мускулите и с кръвта, а само скелета, по-точно твърдото земно тяло, така че когато говорим за съзнание на земята, трябва да си представим това съзнание свързано с цялата земя, към която не принадлежи само скелетът, а и водата, въздухът и т.н., което съответства на мускулите и кръвта. Цялата земя има съзнание, което принадлежи на нейното минерално царство. Ние няма да се занимаваме с промяната в това съзнание на земята за определена област в течение на годината, а искаме да внесем в душата си идеята, че цялата земя има свое съзнание. И сега нека обърнем поглед от цялата минерална земя към онова, което покълва и израства от нея като растителен свят. Ако разглеждаме този растителен свят в смисъла на духовната наука, трябва преди всичко да го разглеждаме като самостоятелно същество по отношение на нашата земя. А фактът, че съвкупността от растителното съществуване е самостоятелна същност по отношение на земята, става наистина очевиден едва когато разгледаме съзнанието на тези две същности. Можем да говорим за съзнание на цялата минерална земя. Но можем да говорим и за съзнание на целия растителен свят, който се развива на земята. Законите на това съзнание обаче са различни от законите на човешкото съзнание. Когато говорим за растително съзнание, винаги можем да говорим само за определена област, защото съзнанието се променя в зависимост от земните области.
Ние като хора не осъзнаваме, че всъщност съществува известен паралелизъм между нашето съзнание и съзнанието, например, на растителния свят на цялата земя, тъй като включваме в пълното си съзнание своето дневно съзнание, но не и нощното си съзнание. За да опростим разсъжденията, просто ще кажем: По време на дневното ни будуване Азът и астралното ни тяло се намират във физическото тяло. Но вече посочих, че това всъщност се отнася само за кръвта и нервната система, но не и за другите ни системи. Когато Азът и астралното тяло се намират, така да се каже, извън главата ни, те са толкова по-навътре в останалата част на нашия организъм. Това е съвсем аналогично на факта, че например, когато от едната страна на Земята е зима, от другата е лято. Тук също има само трансформация на съзнанието. Но такъв е случаят и с нас. Единствената причина, поради която не го забелязваме, е, че двете съзнания на нас, хората, нямат еднаква яркост. При нас те са с различна сила. Нощното съзнание е приглушено съзнание, за нас практически то не е никакво съзнание, а дневното съзнание е пълноценното съзнание на другата ни страна. Нашата нисша природа е будна през нощта, когато ние спим с висшата си природа, точно както е със земята: когато от едната страна е зима, от другата е лято. Когато едната страна е будна, другата страна е заспала и обратното.
Както го обясних сега и както вече сме обяснявали многократно, това важи само за растителния свят. Растителният свят спи за нас в разгара на лятото, точно когато избуява и се разраства. Докато разгръща физическата си същност в максимална степен, той спи. За сметка на това той е буден и с пълно съзнание по времето, когато не претърпява никакво външно физическо развитие, а когато физическото му развитие намалява: тогава растителният свят е буден. Така че ние говорим за всички растения на Земята като за едно цяло и тази цялост на растителния свят има съзнание.
Когато говорим за това съзнание, което следователно е второ съзнание, проникващо в минералното съзнание на земята, когато говорим за това растително съзнание, можем да кажем в правилния смисъл: Това растително съзнание за нашите области е спящо в средата на лятото и будно в тъмната зима.
Сега обаче, по това време, се случва нещо друго. Виждате, че двете съзнания, т.е. цялото земно съзнание, което принадлежи на минералната земя, и цялото растително съзнание, са разделени, те са две същности през цялата година. Сега обаче те не са само две същности, но и проникват една в друга, така че във времето, в което се намираме сега, едното е проникнато от другото. Там, където едната година преминава в другата, минералните неща и процеси на Земята и целият растителен свят имат едно съзнание, т.е. техните две съзнания се проникват взаимно.
Каква е природата на минералното съзнание на земята (както вече казах, днес няма да го разглеждаме в отличието му от съзнанието на растенията), което искаме да разберем като будно през зимата и като спящо през лятото? Каква особеност има минералното съзнание, съзнанието на голямото същество на земята? Човекът, който е ограничен само до физическите си сетива и до интелекта, а него смята за принадлежащ на физическите сетива, поначало не може да знае нищо за това голямо земно съзнание. Но духовната наука може да ни научи какво всъщност мисли това земно съзнание, какво мисли, както ние мислим за минералите, растенията, животните, въздуха, реките, планините и т.н. Точно както ние мислим с обикновеното си дневно съзнание за това, което ни заобикаля, така мисли и земята. Но какво мисли тя със своето съзнание? Нека се запитаме днес: Какво мисли земята със своето съзнание?
Земята мисли със съзнанието си за цялото небесно пространство, което принадлежи най-напред на земята. Както ние гледаме с очите си към дърветата, към камъните, така и земята гледа със съзнанието си към небесната шир и мисли за всичко, което се случва в звездите. Земята е същество, което размишлява за процесите в звездите.
Така че по принцип тайната на целия космос се съдържа в съзнанието на минерала като мисъл. Докато ние, хората, се разхождаме по земята толкова повърхностно и мислим само за камъните, в които се спъваме, или за много други неща, които заобикалят сетивата ни, земята мисли за космоса отвън със съзнанието, през което ние преминаваме, докато се разхождаме в пространството. Тя наистина има по-всеобхватни, по-велики мисли от нас. И по принцип е изключително извисяващо да знаем, че ние не просто се движим из въздуха, а се разхождаме из мислите на земята.
А сега нека отново да погледнем към другото, към съзнанието на растенията. Растенията не могат да мислят толкова, колкото земята. Съзнанието, мислещото съзнание на растителния свят - на целия растителен свят, а не на отделното растение - е много по-ограничено. То обхваща по-малък дял от земята през цялата година, но не и през тези дни. През тези дни съзнанието на растенията се слива с цялото съзнание на земята. И за да може растителното съзнание да проникне в съзнанието на земята, в новогодишната нощ растителният свят на нашата земя узнава тайните на звездите, т.е. сега, той приема тайните на звездите и ги използва, за да могат растенията на свой ред да се развият според тайните на Космоса през пролетта и да дадат цветове и плодове. Защото в начина, по който растенията раждат листа, цветове и плодове, се крие цялата тайна на космоса. Но растенията не могат да мислят за това, докато раждат листа, цветове и плодове. Те могат да мислят за това само в настоящия момент, когато съзнанието на растителния свят се обединява със съзнанието на минералния свят.
Ето защо духовната наука казва, че по това време, приблизително в нощта на Новата година, се проникват взаимно два цикъла. И това е тайната на цялото съществуване, че циклите се взаимопроникват и след това се развиват поотделно, след което отново се взаимопроникват. Помислете си колко прекрасна е тази тайна на еволюцията: растително съзнание - минерално съзнание - два потока на развитие. Поотделно те преминават през годината, обединяват се в момента, в който едната година преминава в другата. Отново преминават поотделно през годината и се обединяват отново в навечерието на Нова година. Такъв е цикличният ход на историята.
И сега нека погледнем от този процес, който може да ни изпълни с дълбоко, свято, набожно чувство към тайната на прехода от един годишен цикъл в друг, нека погледнем от тази тайна, през която в момента преминаваме, към една друга, още по-велика тайна. Знаем, че в момента живеем в цикъла на разгръщане на съзнателната душа и че този цикъл е бил предшестван от цикъла на разгръщане на разсъдъчната душа, който е бил предшестван от цикъла на разгръщане на сетивната душа; по-назад стигаме до разгръщането на сетивното тяло. Тук вече се връщаме към петото хилядолетие преди нашата християнска епоха, ако се върнем толкова назад до времето, в което цялото човешко мислене се е развивало в рамките на цикъла на сетивното тяло, т. нар. астрално тяло.
Сега ще трябва да преминем през съзнателната душа, през духа-себе, а ще се развиваме и още по-нататък. Съзнателната душа се развива в нашата епоха главно от това, че човек използва като инструмент само физическото си тяло. Ето защо, както вече сте чували в различни лекции тук, сега имаме прилива на материализма, защото човекът използва предимно физическото си тяло. Но след това ще дойде време, когато той ще използва не само физическото си тяло - описах как човекът ще се развива - когато отново ще се научи да използва етерното си тяло, ще се научи да използва астралното си тяло, както е използвал астралното си тяло в цикъла на развитие, когато астралното тяло е било основният елемент на съзнанието.
Така че можем да кажем: някога ние сме съществували на земята по такъв начин, че душата ни е преминала през контакт на съзнанието си със съзнанието на астралното ни тяло. Точно както растителното съзнание преминава през минералното съзнание на Нова година, така и душата ни е преминала през астралното ни тяло преди хиляди години, през съзнанието, което астралното ни тяло действително има. По онова време душите ни в своето съзнание и астралното ни тяло са били едно цяло. Това ни връща хиляди години назад, в шестото хилядолетие преди нашата ера. Когато това съзнание се е появило, човечеството на земята е празнувало Нова година - голямата Нова година! Както сега имаме Нова година, посрещаща ни като преминаване на растителното и минералното съзнание, така и шест хилядолетия преди новата ера на земята е имало Нова година, но голяма мирова Нова година. Нашето душевно съзнание се е обединило и е преминало през астралното съзнание на нашето тяло.
И какво се е случило тогава? Тогава, шест хиляди години преди новата ера, когато вътрешното ни душевно съзнание е преминало през астралното съзнание на нашето тяло, нашето ограничено човешко съзнание, каквото имаме сега, се е разширило толкова, колкото съзнанието на растенията по Нова година. Точно както растението поглежда в небесата, като обединява съзнанието си с минералното съзнание, така и човекът по онова време - шест хиляди години преди нашата ера - е видял и доловил широко поле от мъдрост, когато душата му се е обединила с астралното тяло при мировата Нова година.
И от онова време идва знанието, което е било изгубено - говорихме за него преди няколко дни - когато е залязло гностическото знание. Трябва да потърсим произхода на това знание в земната мирова Нова година, около шест хиляди години преди началото на нашата ера, знанието, от което е черпил Заратустра, знанието, чиито последни големи лъчи все още са греели над гностиците, от което, както обясних, са останали само отделни фрагменти, за които дадох пример. Тук се връщаме към зимата на земята, но към земната Нова година.
А сега прибавете към годините, изминали от основаването на християнството, още около четири хиляди години и тогава отново ще има такова преминаване на душевното ни съзнание през астралното съзнание по начина, който току-що посочих, само че на по-високо ниво. Отново човекът ще навлезе в такова мирово звездно съзнание. И ние искаме да се подготвим за него с нашата духовна наука, така че да има хора, подготвени за това.
Нека се подготвим за мировата Нова година! И ако се подготвим за празника Рождество Христово по начина, който посочих тук в една от последните лекции, ще сме подготвени по правилния начин. Като превърнем раждането на духовното познание в нас в свещено рождественско настроение, ще се подготвим за следващата мирова Нова година, която ще настъпи дванадесет хилядолетия след старата мирова Нова година.
Дванадесет месеца и години минават от едно обединение на растителното съзнание на земята с минералното съзнание до друго тяхно обединение. Дванадесет хилядолетия минават от една мирова земна Нова година до друга, от едно преминаване на човешката душа през астралния свят до друго.
И така, в този свещен час ние поглеждаме от малката Нова година към голямата Нова година, от последния ден на годината към онзи последен ден на мировата година, за която се подготвяме, като се опитваме да видим сега през зимата светлината, която тече по естествен, елементарен начин към човека като земен жител само в мировата Нова година.
Ние наистина ще видим света в правилната светлина само когато разберем това, което ни заобикаля - не само както то се представя на сетивата ни, както го разбира материалистическият дух, но и когато разглеждаме това, което ни заобикаля във външния сетивен свят, като символ на великите мирови тайни.
И така, когато наближи новогодишната нощ, може да ни се стори, че към нас се приближава пратеник от духовния свят, който ни разкрива тайната на Новата година и ни казва: "Ето виж, сега, в тъмната и студена зима, растителното съзнание се обединява с минералното земно съзнание. Но нека това бъде знак за теб, че земята също има година, великата мирова година, за която някога е говорил Заратустра, която той наистина е имал предвид. Тя преминава от една новогодишна нощ в друга новогодишна нощ, от една мирова Нова година в друга, която човек трябва да разбере, ако иска да разбере хода на човешката еволюция."
Заратустра говори за дванадесет хилядолетия. Той има предвид дванадесетте хилядолетия, за които Ви говорих днес. Той разделя земната година на четири периода като ход на развитието на земното човечество. Това е дълбоко вкоренено в духовните тайни.
И така, нека внесем от по-дълбокото разбиране на нашата духовна наука свято настроение в нашите души, в нашите сърца. Нека развием в сърцата си онази вътрешна топлина, която може да ни обгърне, когато в мразовитата зимна нощ чуем вестта най-напред за слизането на Слънчевия дух на нашата земя, а след това и за тайната на годишния цикъл.
Тринайсетте дни са дните, в които растителното съзнание се обединява с минералното съзнание. И ако човек успее да се постави в растителното съзнание, той може да сънува, да видинякои тайни, които след това проникват в сърцето му по много начини, както ние ги пуснахме да преминат през душите ни тук миналата година с “Песента за съня на Олаф Естесон”.
Но ако придобием такова свято настроение, тогава от това настроение ще намерим правилното чувство, правилния усет за това, което целим със стремежа си към духовно познание: чрез такава сърдечна топлота ние искаме да подготвим, достойно да очакваме следващата мирова новогодишна нощ, която трябва да донесе Нова мирова година, така че когато в следващите въплъщения при съвсем различни земни условия душите ни трябва да преживеят голямата мирова Нова година, те да я преживеят така, че малката новогодишна нощ - денят, който настъпва след дванадесет месеца, а не след дванадесет хиляди години - да се превърне в символ на голямата новогодишна нощ.
И това е тайната на нашето съществуване. Всичко в голямото е такова, каквото е в малкото, и вмалкото е такова, каквото е в голямото. И ние можем да разберем малкото, годишния цикъл, само ако то стане символ на голямото мирово събитие – хилядолетния цикъл.
Годината е образ на еоните. А еоните са реалността за онези символи, които изникват пред нас в хода на годината. Ако разбираме този ход на годината в правилния смисъл, мисълта за великите мирови тайни ще проникне в нас в тази достойна нощ, когато започва новият годишен цикъл. Нека се опитаме да настроим душата си така, че тя да може да погледне и към Новата година със съзнанието, че иска да носи в себе си годишния цикъл като символ на великия миров цикъл, включващ всички тайни, които божествените същества, действащи и тъчащи в света, следват с душите ни от еон в еон, така както по-малките богове следват тайнственото развитие на растителното и минералното в ходана отделната година.
Тази интерпретация на приказката "Баба Хола" от сборника на братя Грим е от книгата "Образният език на приказките" на немската антропософска авторка Фридел Ленц (1897-1970). С нея пожелавам на всички читатели на блога светли коледни празници и нека от всичко преживяно да добием златото на мъдростта, а не катрана на кармичните грешки!
Една вдовица имала две дъщери; едната била хубава и работлива, а другата грозна и мързелива. Но вдовицата обичала много повече грозната и мързеливата, защото й била истинска дъщеря; втората била завареница и трябвало да върши цялата домашна работа.
Женските фигури са образ на душата и на душевните човешки сили. Ако живата връзка с духовното мъжко начало вече не е налице и душата е оставена сама на себе си, тогава тя прилича на вдовица. Ако е наречена мащеха, тогава тя вече не е и духовно жива в същността си, а е станала материалистическа, отдала се е единствено на света на сетивата.
Но всяка душа е многостранна. Младите душевни сили възникват от старите, имат своето развитие и своята цел - дъщерите. Едната, родственица на духовно бащинското, е активна и съзидателна, другата, родственица на мащехата, е пасивна и ленива. И съответно в тях благородното блести с красота, а силите на омразата се проявяват като грозота.
Клетото момиче било длъжно всеки ден да седи до кладенеца край широкия път и да преде, да преде, докато от пръстите му потече кръв.
Веднъж цялото вретено се изцапало с кръв. Девойката се навела над кладенеца да го измие, но го изпуснала във водата. Разплакало се момичето, изтичало при мащехата и й казало каква беда се случила. Вдовицата страшно му се скарала и тъй като била безсърдечна, казала:
— Щом си изпуснала вретеното в кладенеца, ще слезеш да го извадиш.
Върнало се момичето при кладенеца, постояло, постояло и не знаело какво да прави. Но тъй като много се страхувало от мащехата, скочило в кладенеца да извади вретеното.
Преденето е древен образ на мисленето. И днес на немски ние казваме за някой едностранчив мислител, че той преде (нем. spinnen), фантазира. Но говорим и за нишката на логиката. Да седиш край широкия път и да предеш показва как това мислене вече не е тихо пазен навик, който се занимава със потайностите на духа, а е, така да се каже, публично и общо, обърнато към разкриването на сетивния свят. Но точно там е и творческата дълбочина, тайнствено извиращото душевнопреживяване: кладенецът.
Когато мисълта е толкова интензивна, че, както се казва, стига до кръв, материалът на мисълта трябва да се потопи в пречистващия извор (да се измие вретеното). Но в крайна сметка човекът вече не е господар на мисленото, то му се изплъзва. Защото мисленето и мисловното съдържание на трудолюбивата дъщеря са от духовно естество, а духовното навлиза в дълбините: вретеното потъва в кладенеца. Мащехата, представителката на материалния сетивен свят, не може да помогне тук, напротив, нейната суровост поражда още по-голямо задълбочаване: човек трябва да се осмели сам да скочи в дълбокото. Това, което сме мислили досега, вече не важи там: вретеното е изчезнало. Настъпва ново пробуждане на друго ниво.
От падането момичето загубило съзнание, но когато дошло на себе си и отворило очи, видяло, че се намира на една прекрасна поляна, където греело слънце и имало хиляди и хиляди цветя.
Тръгнало то по поляната и скоро дошло до една пещ, пълна с хляб. А хлябът викнал:
— Ох, извади ме, извади ме! Ако не ме извадиш, ще изгоря; отдавна се опекох.
Приближило се момичето, взело дървената лопата и извадило един по един всичките хлябове.
Другото ниво се появява пред вътрешния поглед като зелен, разцъфтяващ свят. От предметния сетивен свят момичето е навлязло в сферата на непрекъснат растеж и избуяващо развитие. И то се сблъсква с изисквания и изпитания. В света на сетивата хлябът е най-важната храна за тялото; в света на същността става въпрос за най-важната храна за душата, а това е духовното познание. Ние сме на земята, за да познаем Бога - се казва в християнското учение. Познаването на духа е хлябът на душата.
Готварските печки, фурните и котлоните са източници на топлина в дома. Центърът на топлината в дома на тялото е сърцето; в сънищата и приказките то често се появява в образа на печка. Там, иска да каже приказката, в центъра на вътрешната топлина на сърцето, ти си придобил това духовно познание, докато от другата страна на твоето същество се мисли, преде се. Но сега трябва да си активен, да използваш волята си, за да го извадиш на бял свят; а работливото момиче изважда на бял свят хляба.
После момичето продължило пътя си и стигнало до едно дърво, отрупано с ябълки. А дървото викнало:
— Ох, разклати ме, разклати ме! Всичките ми ябълки са узрели.
Разклатило момичето дървото и ябълките започнали да падат, сякаш падала градушка, и клатило, клатило, докато по клоните не останала нито една ябълка. После ги събрало на купчина и продължило пътя си.
Древното ясновидство, от което произлизат приказките, е виждало в този символ нервната система на гръбначния мозък, израстваща сякаш като дърво в човека. Там също се придобиват знания, но от по-различен вид, отколкото в сърцето. Плодът на дървото, ябълката, се превръща в символ на грехопадението на човека като плод на дървото за познаване на доброто и злото. Сега този плод трябва да бъде събран.
Стигнало до една малка къща. От прозореца гледала стара жена с такива големи зъби, че момичето се уплашило и понечило да побегне. Ала старицата викнала след него:
— От какво се страхуваш, мило дете? Остани при мене и ако вършиш домашната работа както трябва, ще те възнаградя богато. Особено трябва да внимаваш, когато оправяш леглото ми: ще изтърсваш старателно дюшека, така че пухът да се разхвърчи и тогава над света ще вали сняг, защото аз съм баба Хола.
Няма съмнение, че някога баба Хола е била едно от трите велики божества-майки, които са били почитани от келтите още от най-древни времена. Навярно е била съответствието на Майката Земя. В някои области тя е била смятана за последния отзвук на прекрасната Фрея, най-красивата дъщеря на боговете от рода на ваните, сияйните божества от древността, която като госпожа Хулда бди над благословията на полята и в чието царство се намира дървото, което хвърля сребро и злато, когато бъде разклатено. По-късно тя е смятана за основателка на преденето. За древния човек тази дейност на ръката е протичала заедно с мисловната дейност на главата, както все още показва и немският език. Тя станала закрилница на преденето, хвалела трудолюбивите и порицавала мързеливите. И когато хората вече не я виждали да се разхожда по земята и да раздава благословии, те все още я виждали в нейното царство, което потъмняло като тайнствена пещера, и я наричали баба Хола. Всеки, който пресичал границата, разделяща този свят от другия, а това се случвало постоянно в древните времена, изпитвал тази сила, управляваща съдбата.
Образът на госпожа/баба Хола (Frau Holle) е толкова популярен в Германия, че е удостоен и със сребърна монета от 20 евро от 2021 г. Когато навали много сняг, се казва, че тя пак е изтърсила завивките си.
Тъй като старицата увещавала момичето много дружелюбно, то се престрашило и се съгласило да остане при нея. Вършело с голямо усърдие цялата домашна работа и старицата била много доволна; изтърсвало дюшека всеки път тъй силно, че пухът се разхвърчавал на всички страни като неизброими снежинки. Ето защо момичето живеело добре, не чуло нито веднъж лоша дума от старицата и ядяло всеки ден печено месо.
Ала след като постояло известно време при баба Хола, станало му тъжно. Отначало не знаело какво му е; най-сетне разбрало, че го мъчи тъга по родния край. Макар тук да живеело хиляди пъти по-добре, отколкото вкъщи, копнеело да се върне там. И накрая казало на старицата.
— Мъчно ми е за дома; и макар че тука животът ми е много по-хубав, не мога да остана по-дълго, трябва да се върна вкъщи.
Баба Хола рекла:
— Драго ми е, че искаш да се върнеш у дома. И тъй като ти ми служи вярно, аз ще те изведа.
Хванала го за ръка и го довела до една голяма порта. Портата се отворила и тъкмо когато момичето прекрачвало прага, завалял силен златен дъжд; златото се изсипало върху него и го покрило от главата до петите.
— Това злато е за тебе, тъй като беше много работлива — казала баба Хола.
Върнала му и вретеното, което момичето изпуснало в кладенеца. После портата се затворила и момичето отново се намерило на горния свят, недалеч от къщата на мащехата си. А щом влязло в двора, петелът, който бил кацнал на кладенеца викнал:
— Кукуригу, кукуригу! Златната мома пристига.
Влязло момичето в къщата и понеже цялото било покрито със злато, мащехата и сестра му го посрещнали с радост.
Времето е такова, каквито са хората – този израз се чува и днес. Според древните вярвания съществува пряка връзка между света на човешката душа и процесите в елементарния природен свят. Душите, които изпълняват задачите на съдбата си по правилния начин и издържат изпита си, като трудолюбивата дъщеря, не нарушават хармонията на природата, а се вписват в нея и участват в нейната дейност.
Ала образът на снега може да се разглежда и по друг начин: Чистите снежни кристали в безбройните си звездни форми, които идват отгоре и покриват земята с ярката си белота, могат да се превърнат и в притча за благородните, чисти сили на един по-висш свят. Със сигурност приказката иска да загатне и това, че душата, която винаги правилно преде нишката на живота и се е изпълнила с добри мисли, съучаства в такава дейност. Думите на баба Хола “Драго ми е, че искаш да се върнеш у дома” ни показват, че тя принадлежи към правомерните добри сили. Защото животът в земния свят е обучение за един по-висш свят и завършеното в отвъдното има въздействие в този свят. При прехода от духовния към сетивния свят - девойката стои под портата - тя получава богатство от духовен опит и преображение: златото на мъдростта пада върху нея, а то е мъдрост, която не се губи. Баба Хола ѝ връща вретеното, което е паднало окървавено в кладенеца: сега вече може да започне пречистено ново мислене. Със златото, което е придобила девойката, тя е добре приета, защото то е от полза за всички онези, които не са се преобразили.
Мързеливата дъщеря насила иззема за себе си това, което придобива усърдната в мисленето дъщеря. Тя не може да извоюва никакво духовно познание (няма хляб) нито от силите на сърцето, които никога не са били активни в нея, нито от различаването на доброто и злото (няма ябълки), защото доброто й е било чуждо. Тя не може да се впише в свръхсетивния свят и неговия ред, защото поради мързел не е успяла да се впише и в реда на сетивния свят. Господарката на свръхсетивниясвят трябва да я изгони. Нейната награда е катранът. Тя няма да получи обратно вретеното. Този, който непречистен, непроменен, иска да получи силом мъдростта-злато, потъмнява, той дори помрачава своето същество, става по-беден от преди. И това потъмняване остава у него.
Разказало им то всичко, което му се случило, и щом мащехата чула как то се сдобило с това голямо богатство, решила да изпрати на кладенеца и своята грозна и мързелива дъщеря.
На другия ден я накарала да седне на кладенеца и да преде, а за да окървави вретеното, й казала да мушне ръката си в бодливите тръни. После грозната и мързелива дъщеря хвърлила вретеното в кладенеца и скочила в него. И тя като сестра си попаднала на прекрасната поляна и поела по същата пътека.
Щом стигнала до пещта, хлябът пак викнал:
— Ох, извади ме, извади ме! Ако не ме извадиш, ще изгоря; отдавна се опекох.
Но мързеланата му се сопнала:
— Не ми е приятно да се цапам.
И отминала.
Скоро стигнала до ябълковото дърво; и то викнало:
— Ох, разклати ме, разклати ме! Всичките ми ябълки са узрели.
Но тя отвърнала:
— Ама че го каза! Може някоя ябълка да ме удари по главата.
И отминала.
Като стигнала пред къщата на баба Хола, не се уплашила, защото знаела вече за големите й зъби и веднага се съгласила да й върши домашната работа.
Първия ден се насилила, показала се работлива и слушала, когато баба Хола й поръчвала нещо, защото все си мислела за златото, което щяла да получи като подарък. Но на втория ден започнала да мързелува, на третия още повече — сутринта не искала дори да стане от леглото. Не оправила както трябва и леглото на баба Хола, не изтърсила дюшека, та пухът да се разхвърчи.
Всичко това омръзнало скоро на баба Хола и тя казала на момичето, че не желае вече да й прислужва. Мързеланата се зарадвала и си мислела, че сега идва ред на златния дъжд. И баба Хола наистина я завела до портата, но там върху мързеланата се изсипало не злато, а един голям котел, пълен с катран.
— Ето ти наградата за твоята служба при мене — й казала баба Хола и затворила портата.
Върнала се мързеланата у дома, цялата покрита с катран. Видял я петелът на кладенеца и викнал:
— Кукуригу, кукуригу!
Черната мома пристига.
А катранът бил залепнал толкова здраво по нея, че не могли да го изчистят до края на живота й.
Дали кукуригащият петел, който посреща двете момичета, е предвестник на деня и дали това е нощно преживяване? Този свят, в който долното е като горното, не познава нито пространство, нито време, това го преживяваме в сънищата. Легендите разказват за безброй преживявания на хора, които са били пренесени духом в елементарния свят. Те са мислели, че години наред са били на служба при джуджетата, в блажена наслада при елфите, при чудните горски русалки или при баба Хола, а за околните това са били само часове или дни, през които са били отнесену. Приказката допуска и тази възможност.
Но човекът е едновременно член на човечеството и на света и затова тя може да отразява и много по-дълбоки съдбовни отношения, съдби, които надхвърлят рамките на един земен живот.
Навлизането в един свръхсетивен свят, в който преживяното от земния живот се представя пред на душата и се извършва своеобразен съд над нея, а накрая тя се завръща в сетивния свят, благословена или обременена от последиците на този съд, също сочи към повторното прераждане на човека. Знанието за прераждането на човека е било общоизвестно сред келтите и германите; за него съобщават Юлий Цезар и Диодор Сицилийски. “Едда", германското учение за боговете, говори занего в "Песните на Кара". Това познание не е изпаднало в упадък, както в Изтока, където прераждането е било сведено до обикновено преселение на душата. Но това знание било отнето за известно време на западния човек и той трябвало да посвети цялата си енергия на материалния свят на сетивата. Отзвук от това древно познание е запазен в някои приказки.
Ако погледнем на приказката за баба Хола по този начин, петелът не само се явява вестител на деня, но и символ на инстинкта. Тогава неговият зов насочва току-що пробудилия се за този живот Аз към посоката, определена от съдбата: да бъде човек, надарен с мъдрост, или неудачник.
Четвъртата следатлантска епоха, в която попада развитието на човешкия разум, се ръководи от древногръцките мистерии. Именно мистериите за пръв път показват на широките слоеве от населението на Близкия изток, на европейския Юг, какво стои в основата на тази култура на разума или характера. В тези мистерии важна роля играела тайната на съвместния живот на човека със Слънцето.
От описанията, които дадох в моята "Теософия", знаем как Азът просветва в разсъдъчната душа или душата на характера на човека, който след това трябва да достигне, така да се каже, до пълната си вътрешна сила през съзнателната душа. Доколкото Азът на човека е трябвало да стигне до един видпробуждане в епохата на културата на разума, мистериите от онова време са се занимавали с тайните на слънчевия живот и неговите връзки с това, което представлява човешкият Аз. От моето изложение в "Загадките на философията" Вие знаете също така как древните гърци все още възприемали своите представи, своите понятия във външния свят по същия начин, както ние днес възприемаме цветовете, звуците и т.н. За гърците онова, което е живяло в техните представи, не е било просто нещо, създадено в душата, а нещо, което се възприемало в нещата. В това отношение Гьоте несъмнено е имал нещо гръцко в себе си, за което свидетелства фактът, че когато в прочутия си разговор с Шилер 1 той чува думите му, че неговите представи, т.е. нещо концептуално-идеално, не са възприятия, а идеи, Гьоте му отговаря, че в такъв случай вижда своите идеи пред себе си така, както вижда пред себе си външните възприятия.
Начинът, по който гърците се отнасяли към представите, бил наистина свързан с едно определено усещане, което те изпитвали, когато обръщали поглед към външния свят. Те виждали във всичко, което сияело пред тях като съдържание на представите им, съществото на слънчевия живот. Когато Слънцето изгрявало сутрин, те възприемали и появата на живота на представите в пространството, а когато залязвало, възприемали залязването на света на представите. Човек не може да разбере развитието на народите, ако не вземе предвид тази промяна в душевния живот.
Това е нещо, скъпи мои приятели, което хората всъщност са загубили в душевния си живот: да усещат духовността на цялото си обкръжение. Днес човекът вижда само кълбото на изгряващото Слънце и има усещане само за това, което му се разкрива в него като цветно и светлинно въздушно явление. Същото става и когато той вижда как Слънцето изчезва в червения залез. Древният грък просто имал усещането, че сутрин изгрява светът, който му носи представите, а вечер залязва, че вечер идва светът, който оттегля този свят на представите от него. Затова той бил в такова състояние, че са се чувствал изоставен от представите в тъмнината на нощта. И когато поглеждал към небето, което виждаме като синьо и за което имал същото обозначение, както за тъмнината, той всъщност чувствал света ограничен от това, което е извън живота на представите. Там, където виждал границата на космическото пространство, за него свършвал животът на представите, какъвто е даден на човека. Отвъд това пространство за него се намирали други мисловни светове, мисловните светове на боговете. И той ги виждал като тясно свързани с това, което наричал светлина. Те се разкривали пред него, сякаш концентрирани в живота на Слънцето, докато иначе му убягвали в необятността на тъмния миров небосвод. Човек трябва да надникне в този съвсем различен свят на възприятия, ако иска да разбере как след като този възглед е действал известно време с цялата си вътрешна жизненост в развитието на човечеството, неговите най-напреднали представители са почувствали, че вече не могат да възприемат слънчевия живот в космоса като нещо, което духовно се излъчва обратно към тях, и как в първите векове - такъв е бил случаят с най-напредналите представители на човечеството, които все още са били обучавани в гръцките мистерии - те са усещали Мистерията на Голгота като изкупление, доколкото тя им е давала възможност да запалят сега светлината в себе си.
Светлината, която преди това човекът наистина е преживявал като божествена, сега е искал да преживее, като вземе душевно-духовно участие в събитията от Мистерията на Голгота. Не може да се разбере какво всъщност се е случило в човечеството през хилядолетията, ако се гледа на тези неща чисто интелектуално. Трябва да разглеждаме преобразяването на човешката душевност, на човешкия душевен живот в неговата цялост. А ние, които от началото на XV век живеем в епохата на развитието на съзнателната душа, имаме само сянката на разсъдъчната духовност, съществувала във времената на четвъртия следатлантски период, само сянката на нашата вътрешна интелектуална дейност. През последните седмици обяснявах това тук. Но ние трябва отново да стигнем до осъзнаване на онова, което може да проникне тази интелектуалност, този сенчест интелект, с живо виждане за Вселената. Именно чрез съвременната сенчеста култура на интелекта човекът е бил прикован, така да се каже, на Земята. Днес, особено ако се остави да бъде заразен от чисто научната култура, която все повече и повече се разпространява, той гледа само това, което му дава Земята. Човекът няма представа, че с цялото си същество принадлежи не само на Земята, а с цялото си същество принадлежи на извънземната Вселена. И това е, което той трябва да си извоюва отново - осъзнаването на своята връзка с извънземната Вселена.
Днес ние просто формираме нашите понятия, представи, като изхождаме от земния живот и си изграждаме цялата вселена според този земен живот. Но онова, което получаваме като образ на света, не е нещо много по-различно от пренасянето на земните условия в извънземните. И така се е получило, че от грандиозните постижения на съвременното естествознание със спектралния анализ и другите резултати се е формирала представа за Слънцето, която всъщност е моделирана изцяло според земните условия. Създава се представа за това как изглежда едно светещо газообразно тяло. И тази представа за светещото газообразно тяло ниепренасяме върху онова, което ни се разкрива като Слънцето във Вселената. Ние отново трябва да се научим да прилагаме духовнонаучни принципи, за да достигнем до виждане за Слънцето. Това Слънце, което според физика, на когото ако излезе във Вселената, ще му се представи като светеща газова сфера; това Слънце, въпреки че отразява светлината на Вселената обратно към нас по свой начин, е едно изцяло духовно същество. Ние нямаме работа с физическо същество, което се носи някъде там горе във Вселената, а с изцяло духовно същество. И древният грък все още е усещал правилно, когато е възприемал това, което се излъчва към него от Слънцето, като нещо, което трябва да бъде приведено във връзка с неговото азово развитие, доколкото това азово развитие е свързано с представите на разума. В слънчевия лъч той виждал онова, което разпалва Аза в него. Така че трябва да кажем: Древният грък все още е имал това усещане за духовността на космоса. Той е виждал в слънчевото същество едно същество, субстанциално свързано с Аза. Онова, което човекът осъзнава, когато казва на себе си “аз”, силата, която действа в него, за да може той да каже на себе си “аз” - ето какво е гледал гъркът и се е чувствал длъжен да каже на Слънцето същото, което казва на своя Аз, да изрази същото чувство към Слънцето, което изразява към своя Аз.
Азът и Слънцето се отнасят като вътрешното и външното. Това, което обикаля навън в мировото пространство като Слънце, е мировият Аз. Това, което живее вътре в мен, е Азът на човека. 2 Струва ни се, че това усещане може да бъде уловено от хората, които чувстват малко по-дълбоко цялата вселена на природата. Онова, което всъщност е в основата му, вече е много избледняло, но днес в човека все още съществува този живот, който сякаш долавя как слънцето изгрява през пролетта, който все още може да преживее слънчевия лъч като нещо духовно и усеща как Азът се възражда, когато слънчевият лъч осветява земята с по-голяма сила. Но това е, бих казал, последното усещане, което в тази външна форма вече догаря в човечеството, което ще загине в абстрактната интелектуална култура на сенките, завладяла постепенноцелия ни цивилизован живот. Но ние трябва да проникнем отново дотам да разпознаем нещо от връзката на човечеството с извънземното битие. И в това отношение днес бих искал да обърна внимание на няколко неща.
Като съберем на едно място всичко онова, което ще намерите разпръснато в нашата духовнонаучна литература, ще можем преди всичко да разберем връзката между Слънцето и Аза и ще можем да разпознаем съществения контраст, съществуващ между силите, които се излъчват към Земята от Слънцето, и онези сили, които въздействат на Земята от това, което наричаме Луна.
Слънцето и Луната в определено отношение са напълно противоположни. Те са полярни едно спрямо друго. Когато изучаваме Слънцето със средствата на духовната наука, то излъчва към нас всичко, което ни оформя като носител на нашия Аз. На излъчването на Слънцето дължим онова, което всъщност ни дава човешката форма, онова, което ни превръща в нашата човешка форма в образ на Аза. Всичко, което действа в човека отвън, което определя формата му отвън, което определя формата му още в ембрионалния период, е въздействие на Слънцето. Когато човешкият ембрион се формира в майчината утроба, не става само това, за което бълнува днешната наука: че силите, които формират човека, изхождали от оплодената майка - не, човешкият ембрион само почива в майчината утроба. Това, което му придава форма, са слънчевите сили. Трябва обаче да направим връзка между тези слънчеви сили и лунните сили, които действат в противовес на тях. Лунните сили са преди всичко онова, което се проявява като вътрешно за долния човек, човека на веществообмена. Така че ако го представим схематично, можем да кажем: слънчевите сили са това, което оформя човека отвън. Това, което се оформя в обмяната на веществата на човека отвътре, са централно излъчващите се лунни сили, които се вкореняват в него.
Това не противоречи на факта, че тези лунни сили помагат да се оформи например човешкото лице. Те формират човешкото лице, защото това, което действа от центъра в долния човек, в човека на веществообмена, има своеобразно притегателно въздействие отвън върху формирането на човешкото лице; лунните сили имат диференциращо въздействие върху формирането на човешкото лице - но като се сумират със слънчевите сили, докато от вътрешността на човека те противодействат на слънчевите сили. Затова и възпроизводството на човека като организъм също зависи от лунните сили, които придават форма. Но това, което се възпроизвежда, зависи от слънчевите сили. Цялото същество на човека е поставено между силите на Луната и силите на Слънцето.
Сега обаче, когато търсим лунните сили в човешката вътрешност, в човешкия веществообмен, трябва да разграничим тези лунни сили във веществообмена от силите, които имат своя произход в самия веществообмен. Лунните сили играят роля в обмяната на веществата, но обмяната на веществата има свои собствени сили. И тези собствени сили са силите на Земята. Така че можем да кажем, че когато силите в човека, които се крият в субстанциите на неговата храна, силите, които се крият, да речем, в зеленчуците или в други хранителни продукти, действат в човека чрез самите себе си. Те действат там като земни сили. Веществообменът е преди всичко резултат от земните сили; но в тези земни сили действа онова, което са лунни сили. Ако човекът имаше в себе си само обмяната на веществата с нейните сили, ако по този начин до известна степен субстанциите от неговата храна продължаваха в тялото му само собствените си сили, след като бъдат усвоени, тогава човекът би бил един хаос от всякакви възможни сили. Фактът, че тези сили са винаги в действие, за да обновяват човека отвътре, изобщо не зависи от Земята, а от Луната, която се добавя към Земята. Човекът се оформя отвътре от Луната, а отвън от Слънцето. И тъй като слънчевите лъчи се поглъщат отново през очите в човешкия главов организъм, те също действат вътрешно; но все пак действат отвън навътре.
Така откриваме как, от една страна, човекът зависи в цялото си азово развитие от въздействието на Слънцето, как без Слънцето той не би могъл да бъде Аз, живеещ здраво на Земята; и как не бихасъществували нито човешки род, нито размножаване, ако Луната не беше спътник на Земята. Можем да кажем, че Слънцето е онова, което поставя човека здраво на Земята като личност, като отделен индивид. Луната е онова, което привлича човека с неговото многообразие, с неговото цялостно развитие, на Земята. Човешкият род като физическа последователност от поколения е резултат от лунните сили, които го стимулират. Човекът като отделно същество, като индивидуалност, е резултат от слънчевите сили. И следователно, ако искаме да изучаваме човека и човешкия род, не можем просто да изучаваме условията на Земята. Геолозите напразно се стремят да вникнат в условията на Земята и да разберат от тях човека; напразно изучават другите земни сили, за да разберат човека от тях. Човекът първоначално не е създаден на Земята. Човекът е оформен от космоса; човекът е резултат от света на звездите, първоначално от Слънцето и Луната. От Земята идват само онези сили, които са присъщи на самата субстанция и които действат извън човека, след което продължават дейността си, когато влязат в него с яденето и пиенето; но те са получени там от извънземния свят.
Това, което се случва в човека, в никакъв случай не е просто земно събитие, то определено е нещо, което се осигурява от звездния свят. И човекът трябва отново да успее да осъзнае това. И ако разгледаме човека по-нататък, можем да вземем предвид следното: Той е преди всичко физическо тяло. Това физическо тяло поглъща външните хранителни вещества. Те продължават своите сили в това физическо тяло. Но физическото тяло е атакувано от астралното тяло, а в астралното тяло работи лунното въздействие, както Ви го представих. И в това астрално тяло се намесва слънчевото въздействие. Слънцето и Луната мощно проникват в астралното тяло и астралното тяло се проявява по начина, който току-що описах. Етерното тяло стои в центъра между физическото и астралното тяло.
Ако изследваме силите, които се излъчват от хранителните продукти, те първо се активират във физическото тяло и се поемат от астралното тяло, което има в себе си въздействието на Слънцето и Луната по начина, който току-що описах. Но между тях се намира и другото, това, което е активно в етерното тяло. То също не идва от Земята, а от цялото космическо пространство. Ако погледнем Земята по отношение на човека с нейните продукти, с онези вещества, които съществуват като твърди, течни, въздушни компоненти, те се поглъщат от човека, преработват се в него в съответствие със слънчевите и лунните сили. Но в човека действат и онези сили, които се излъчват към него от всички страни на космическото пространство. Силите, които действат в храната, идват от Земята. Но силите, които се излъчват към него от всички страни на космическото пространство: това са етерните сили. Тези етерни сили също завладяват хранителните продукти, но много по-равномерно и ги преобразяват по такъв начин, че ги превръщат в нещо, което е жизнеспособно, в нещо способно да преживява вътрешно етерното като такова, светлината и топлината. Следователно можем да кажем: Чрез физическото си тяло човекът е причислен към Земята, чрез етерното си тяло - към цялото околно пространство, а чрез астралното си тяло той е причислен преди всичко към Луната и Слънцето в техните въздействия. Но тези въздействия, които се съдържат в астралното тяло като слънчеви и лунни въздействия, на свой ред се модифицират така, че съществува огромна разлика между въздействията, които се упражняват върху горния човек, и тези, които се упражняват върху долния човек.
Нека днес наречем "горен човек" този, в който, така да се каже, преминава кръвният поток, който се движи нагоре, към главата; нека наречем "долен човек" това, което се намира надолу от сърцето. Ако погледнем на човека по този начин, тогава имаме преди всичко горната част на човека, която включва главата му, и това, което тъй да се каже, органично принадлежи към главата. Нейното формиране зависи основно от въздействието на Слънцето. Това е, което първоначално се формира в ембриона. Още в ембриона влиянията на Слънцето действат върху този организъм по много специален начин, но те продължават и когато човекът се роди, когато той физически присъства в живота между раждането и смъртта. И това, което се намира в тази област на човека, имам предвид това, което се намира над сърцето - би трябвало да се опише по-точно според кръвообращението - това, което се намира над сърцето, се модифицира с оглед на астралните въздействия от Сатурн, Юпитер и Марс.
Сатурн притежава сили, които - нека го разгледаме според Коперниковия възглед - развива в своята обиколка около Слънцето и които изпраща на Земята; той притежава онези сили, които всъщност са активни в цялото астрално тяло, особено в онази част, която принадлежи на този горен човек. Сатурн притежава силите, които се вливат в това астрално тяло. И като пронизват и оживяват астралното тяло, те му въздействат така, че всъщност от тях зависи по много съществен начин доколко астралното тяло се намира в правилно отношение към физическото тяло на човека. Например ако някой не може да спи правилно, тоест, ако астралното му тяло не иска да напусне правилно етерното и физическото тяло, ако не иска да влезе правилно във физическото тяло при събуждане, ако не се включва правилно във физическото тяло, това е неправилно въздействие на силите на Сатурн. Сатурн по същество е мировото тяло, което установява по заобиколен път през човешката глава правилна връзка на астралното тяло с човешкото физическо и етерно тяло. По този начин силите на Сатурн от друга страна осигуряват връзката на астралното тяло с Аза, тъй като Сатурн се намира във връзка с въздействието на Слънцето. Това е такава връзка, която се изразява пространствено-времево във факта, че Сатурн, както знаете, прави своята обиколка около Слънцето за около тридесет години.
Тази връзка на Сатурн със Слънцето се проявява в човека в това, че, първо, Азът влиза в съответна връзка с астралното тяло, но най-вече в това, че астралното тяло се включва по правилен начин в цялата човешка организация. Така че можем да кажем: Сатурн има своята връзка с горната част на цялото астрално тяло. Тази връзка действително е била нещо решаващо за хората от по-старите времена. И още в египетско-халдейската епоха, ако трябва да се върнем към третото, четвъртото хилядолетие преди Мистерията на Голгота, ще открием, че учителите, мъдреците в Мистериите оценявали всеки човек според това как той е определил връзката си със Сатурн чрез датата си на раждане; защото те много добре знаели, че ако някой е роден под едно или друго разположение на Сатурн, той е човек, който може успешно или пък не толкова успешно да вмести астралното си тяло във физическото. Познаването на тези неща е играло важна роля в древността. Ала напредъкът в човешкото развитие през нашата епоха, започнала в началото на XV век, се основава именно на факта, че ние се освобождаваме от това, което действа в нас.
Скъпи мои приятели, не разбирайте това погрешно. Това не означава, че Сатурн не действа в нас днес. Той работи в нас точно както е работил в древността; само че ние трябва да се освободим от него. А знаете ли в какво се състои това правилно освобождаване от действието на Сатурн? Най-лошият начин да се освободим от въздействието на Сатурн е да следваме сенчестия интелект на нашата епоха. Тогава човек направо оставя влиянията на Сатурн да бушуват в него; влиянията на Сатурн се стрелкат напред-назад и го превръщат в това, което в нашата епоха се нарича нервен човек. Нервният човек по същество се дължи на факта, че астралното му тяло не е правилно интегрирано в цялото му физическо същество. На това се основава нервността на нашата епоха. А човекът трябва да бъде доведен именно до стремежа към истинско съзерцание, до стремежа към имагинация. Ако остане с абстрактните представи, той ще става все по-нервен, защото всъщност той израства дейността на Сатурн, но тя все още е в него, стрелка се напред-назад в него и издърпва астралното тяло от нервите му и така прави човека нервен. Нервността на нашата епоха трябва да бъде космически призната като въздействие на Сатурн.
Както Сатурн е във връзка с горната част на цялото астрално тяло, доколкото това астрално тяло е свързано с целия организъм чрез нервната система, така и Юпитер има връзка най-вече с човешкото мислене.
Това човешко мислене също се основава по определен начин на частична активност на астралното тяло. Имам предвид, че една по-малка част от астралното тяло е активна в мисленето, отколкото в подхранването на целия човек от астралното тяло. Това, което действа в астралното ни тяло и което преди всичко прави мисленето ни силно, е въздействието на Юпитер. Въздействието на Юпитер е свързано преди всичко с астралната организация на човешкия мозък. Виждате ли, въздействията на Сатурн всъщност се простират върху целия човешки живот, а това е започнало още от първите три десетилетия от нашия живот. Целият ни живот и здравето ни зависят от това как се развиваме в астралното си тяло - докато сме в периодите на растеж, а те реално приключват едва след тридесетгодишна възраст. Ето защо Сатурн се нуждае от тридесет години, за да обиколи Слънцето. Това е изцяло съобразено с човека.
Това, което се развива у нас като мислене, е свързано с първите дванадесет години от живота. Онова, което обикаля навън, не е без връзка с човека.
Както Юпитер е свързан с мисленето, така и Марс е свързан с онова, което представлява езикът. Марс е свързан с езика.
Сатурн горна част на цялото астрално тяло
Юпитер мислене
Марс език
Виждате ли, Марс използва, така да се каже, една по-малка част от астралното тяло от тази, която служи за мисленето, от пълната му организация в останалата част от човешкото същество.
И от действията на Марс в нас зависи дали ще могат да се разгърнат силите, които след това се вливат в речта. Краткият орбитален период на Марс също е от решаващо значение за това.
Човекът научава първите звукове на речта за време, което съответства приблизително на половината от времето, за което Марс обикаля около Слънцето. Възходящо и низходящо развитие! Виждаме, че цялото това развитие, доколкото е обвързано с областта на човешката глава, е свързано със силите на Сатурн, Юпитер и Марс.
По този начин представихме външните планети в тяхната дейност, продължаваща в човешкото астрално тяло. Докато Слънцето е свързано повече с Аза, тези три мирови тела: Сатурн, Юпитер и Марс, са свързани с развитието на това, което е във връзка с астралното тяло, речта, мисленето и цялото поведение на човешката душа в човешкия организъм. После имаме Слънцето, което е свързано с действителния Аз. И след това имаме онези планети, които наричаме още вътрешни планети, които са между Земята и Слънцето, докато другите планети, Сатурн, Юпитер, Марс, са обърнати от Земята към Слънцето. Ако разгледаме тези вътрешни планети, тогава ще стигнем и до разглеждане на отношението на техните сили към човека. Нека първо разгледаме Меркурий.
Меркурий има, така да се каже, своите точки на въздействие, подобно на Луната, по-скоро във вътрешността на човека; само по отношение на човешкото лице той въздейства отвън, но все пак действа в тази част на човека, която е под сърдечната област. Там той работи със силите си, като вътрешно завладява човешката организация и оттам силите му се излъчват наново. Той работи, като опосредства най-вече дейността на астралното тяло в цялата дихателна и кръвоносна дейност на човека. Меркурий е посредникът между астралното тяло и ритмичните процеси в човека. Така че можем да кажем: неговите сили посредничат между астралното и ритмичната дейност на човека. По този начин силите на Меркурий, подобно на силите на Луната, също се намесват в цялостния веществообмен на човека, но само доколкото той е подчинен на ритъма, доколкото влияе обратно върху ритмичната дейност.
След това имаме Венера. Венера е това, което е предимно активно в човешкото етерно тяло, това, което действа в човешкото етерно тяло от космоса: дейността на човешкото етерно тяло.
И след това имаме Луната. Вече говорихме за нея. Тя е това в човека, което е полярно противоположно на слънчевите сили и което отвътре прехвърля материалност в живота, като по този начин е свързана и с възпроизводството. Следователно в най-широк смисъл Луната е стимулатор както на вътрешното възпроизводство, така и на размножаването на човека.
Сега помислете, че това, което всъщност се случва в човека, Ви се явява в неговата зависимост от заобикалящия го космос. Човекът, от една страна, е привързан с физическото си тяло към земните сили, а с етерното си тяло към цялото космическо обкръжение.
Сатурн Горна част на цялото астрално тяло
Юпитер Мислене
Марс Език
Слънце Аз
Меркурий Посредничество между астралното и ритмичната дейност на човека
Венера Дейност на човешкото етерно тяло
Луна Стимулатор на възпроизводството
В него обаче се извършва диференциация по начина, който описах тук, и тъй като диференциацията започва предимно от астралното тяло, силите на Сатурн, Юпитер, Марс, Меркурий, Венера и Луната се включват в това астрално тяло. След това в него действа Слънцето по заобиколен път през Аза. Обърнете внимание, че тъй като човекът е интегриран по този начин в космоса, има разлика дали той стои на някоя точка от Земята и, да речем, Юпитер свети на небето, или той стои тук, на Земята, а Юпитер е закрит от нея. В единия случай въздействието върху човека е пряко, а в другия случай въздействието е такова, че се намесва Земята. Това внася съществена разлика. Казахме, че Юпитер е свързан с мисленето. Нека приемем, че там, където човешкият физически орган на мисленето е в своето преимуществено разгръщане, човек преживява, т.е. скоро след раждането си, от раждането си нататък, как Юпитер го осветява със своите влияния. Човекът получава прякото въздействие на Юпитер. Мозъкът му се реорганизира изключително в мисловен орган; той придобива определена склонност към мислене. Да предположим, че човекът прекарва тези години така, че Юпитер да е на другата страна, така че въздействието на Юпитер да е възпрепятствано от Земята: тогава мозъкът му ще бъде слабо преобразуван в мисловен орган. Ако, от друга страна, в него работи Земята със своите субстанции и сили и всичко, което произлиза от субстанциите на Земята, може би само се преоформя, да кажем, от влиянията на Луната, които винаги съществуват по определен начин, тогава човекът ще бъде само смътно сънуващ, ще бъде само същество със смътно съзнание; мисленето ще отстъпи. Между тези случаи съществуват всякакви възможни степени. Да предположим, че човек има такива сили в себе си от предишното си въплъщение, които предопределят мисленето му да бъде особено развито в земния живот, който сега ще започне; после той се подготвя да слезе на Земята. Тъй като Юпитер има определен орбитален период, той избира времето, когато ще се появи на Земята, когато ще се роди, по такъв начин, че Юпитер да изпрати своите лъчи пряко.
По този начин положението на звездите разкрива онова, в което човекът се оставя да бъде роден в зависимост от условията на предишния си земен живот.
Днес, в епохата на съзнателната душа, човекът трябва да се освобождава все повече и повече от това, което Ви се разкрива. Но въпросът е да се освободи по правилния начин, всъщност да направи нещо подобно на това, което посочих във връзка с въздействието на Сатурн: да се опита да премине от просто сенчесто интелектуално развитие към образно, ярко картинно развитие. Това, което развиваме от духовната наука по начина, който описах в "Как се постигат познания за висшите светове?", е същевременно и указание човекът да стане по правилния начин независим от космическите сили, които все пак действат в него.
Раждайки се, човекът започва живота си на Земята в зависимост от положението на звездите. Но той трябва да се въоръжи със сили, които да го направят по правилния начин независим от това съчетание на звездите.
Виждате ли, нашата цивилизация трябва отново да стигне до такова осъзнаване на взаимовръзките на човека с извънземния космос. Човекът трябва отново да се почувства така, че да знае: В моята организация действат не само обичайните наследствени сили, признати от днешната наука.
В сравнение с реалните факти например е пълна глупост да се вярва, че в устройството на женския организъм се крият онези сили, които се наследяват - това е такава тъмна, мистична представа, това унаследяване - които след това се унаследяват по такъв начин, че образуват сърцето, черния дроб и т.н. Нямаше да има сърце в човешкия организъм, ако Слънцето не беше включило именно това сърце, започвайки от главата, и нямаше да има черен дроб в човешкия организъм, ако Венера не беше включила този черен дроб в него. Така е и с отделните органи на човека. Те определено са свързани с това, което е извънземно. В човешкия мозък действат юпитерови сили. В цялото устройство на човека, доколкото той е включил по здравословен или нездравословен начин своето астрално тяло във физическата си организация, действат силите на Сатурн. Човек се научава да говори благодарение на факта, че в него действат силите на Марс и в речта се проявяват силите на Марс.
Това са неща, които човечеството трябва отново да разбере. Човекът трябва пак да осъзнае, че неговата природа не може да бъде обяснена от наука, която обхваща само земното. Тогава той ще научи и за връзката между човека и Земята. Защото другите същества, които живеят около човека, също не са само земни същества. Земни същества са преди всичко само минералите. Но и в минералите са настъпили промени, които от своя страна са зависели от силите на земното обкръжение. Така например всички метали, доколкото кристализират, съществуват в своите форми, защото по определен начин зависят от извънземните сили; защото са се образували, когато Земята още не е била развила интензивно своите сили, а извънземните сили все още са били активни в Земята. Лечебните сили, присъстващи в минералите, по-конкретно в металите, са свързани с начина, по който тези метали са се образували в рамките на Земята, но от извънземни сили.
Ако се върнем назад в следатлантското развитие, виждаме в първата епоха, когато е процъфтявала древноиндийската култура, че човекът е бил същество, което се е чувствало като гражданин на цялата Вселена. Дори ако все още не е бил развил силите, с които човечеството толкова се гордее днес, той е бил човек в истинския смисъл на думата. След това човекът малко или много е бил отклонен от извънземните сили. Но все пак през цялата халдейска епоха и през първата част на древногръцката епоха можем да видим как той поне е гледал към Слънцето.
В известен смисъл той все още е бил един вид земноводно, което се радва, когато го огряват слънчевите лъчи и когато вече не е необходимо да се заравя в тъмната земя. Човекът се е превърнал в земноводно. Сега когато вярва, че всъщност е свързан само със силите на Земята, човекът дори не може да се нарече къртица, той всъщност е дъждовен червей, който най-много възприема как това, което първо е било изхвърлено от земята в космоса - дъждовната вода - се връща при него. Ето единственото нещо, което човекът все още възприема от извънземните сили. Но и дъждовните червеи ги възприемат - можехте да го видите тази сутрин, когато вървяхте по улиците! В своя материализъм човекът днес по същество се е превърнал в дъждовен червей. Той трябва на свой ред да преодолее тази природа на дъждовния червей, а може да го направи само ако се развие дотам, че да осъзнае връзката си с извънземния космос.
И така, скъпи мои приятели, става дума за това, че в наше време ние трябва да “отхвърлим червея” от цивилизацията ни и да вървим към един нов спиритуализъм.
Бележки
1 Гьоте разказва за разговора в „Природонаучни писания”, изд. и коментирано от Р. Щайнер в „Немска национална литература” на Кюршнер, том I, препечатка Дорнах, 1975, в съчинението “Щастливо събитие”, стр. 111-112.
2 Срв. във връзка с това и медитацията “В чистите лъчи на светлината”, която Рудолф Щайнер дава още през 1906 г.:
В чистите лъчи на светлината
заблестява Божеството на света.
В чистата обич към всички същества
засиява божествеността на моята душа.
Аз почивам в Божеството на света.
Аз сам ще се намеря в Божеството на света.
Като остатъци от старото ясновидство приказките разказват в ярки, запомнящи се образи дълбоки истини за човешкия живот. В своята книга “Разкажи ми приказка” (2016 г.) австрийската художничка Криста Хорват дава едно интересно тълкуване на известната приказка на братя Грим “Хензел и Гретел”.
Първата стъпка към света започва с преодоляване на препятствие. Раждането е труден процес за детето, борба със стена, с тясно пространство, но то „иска” да се появи на бял свят. Само ли започва то процеса на раждането си? Необходимо е да напусне познатата среда и да навлезе в един напълно различен, нов свят. Това „изгонване“ е необходимо, тъй като по-нататъшното развитие в утробата не е възможно.
Раждането е болезнено за майката и предизвикателство за детето. То губи своята сигурност и сега трябва да започне да се бори за живота си. Изложено е на глад и жажда, жега и студ. Раждането не винаги протича еднакво; може да бъде бавно или бързо, може да причини щети и травми, които растящият човек трябва да понася и преодолява през целия си живот. Тогава той носи със себе си бреме, но също и възможност да се научи да преодолява съпротиви от най-ранна възраст. Също така част от работата на майката и бащата е да пуснат на бял свят децата, които са отгледали, щом пораснат, за да могат да се развиват.
Приказката за Хензел и Гретел описва този път и последователното преодоляване на мъчителни съпротиви. Тя разказва в образи за това как нашата душа (Гретел) и нашият дух (Хензел) се отправят (изоставени са в гората) към инкарнацията (къщата на вещицата) до смъртта, до завръщането в бащиния дом.
Що за родители са тези, които искат да изоставят децата си в гората? Бащата е дървосекач. Той поваля дървета и ги нарязва на парчета. За разлика от градинаря, който се грижи за растежа на растението, в работата си той губи представа за цялото и раздробява живото дърво. В това семейство и на това място вече няма храна и перспектива за децата. Става ясно, че всичко, което е било възможно, вече им е било дадено. Бащата започва нощния разговор: „Как ще изхраним клетите си деца, като нямаме вече нищо?“ Майката предлага: „Утре рано ще изведем децата в гората и ще ги оставим сами“. Бащата проумява, че е необходима промяна, а майката действа. Заедно те извършват правилното нещо. Те насърчават децата си да поемат по нов път, защото това е необходимо и няма друг вариант. Именно бащиния свят трябва да напуснат душата и духът, за да започнат нов живот на земята. Бащиният свят, мировата основа, живее във всички неща, но се превръща в дървосекач веднага щом назрее времето, защото душата и духът също губят от поглед цялото. Защо? - Човекът трябва да опознае отдалечаването от Бога (отдалечаването от бащата - спомнете си притчата за Блудния син), за да може да следва пътищата на свободата, по които да получи себепознание и да преживее това, което крепи света отвътре.
Хензел и Гретел са образ на духа и душата, които трябва да си проправят път към въплъщението ръка за ръка. В началото на приказката Хензел винаги се ориентира, той определя какво ще се случи и показва пътя. Той е първият, който вижда бялата птичка, която те следват. Хензел трябва да напусне бащиния свят, за да бъде оживен наново от самопознание.
Гретел е душата, която дава жилище на духа. Заедно те трябва да вървят по пътищата на свободата. Духът иска да създаде свой собствен свят с помощта на душата и да влезе там в нова, избрана от самия него връзка със света. Първоначално Гретел плаче много и се чувства изоставена.
Децата изпитват радост, когато откриват “къщичка от хляб, покрита с козунак, с прозорци от чиста захар”. Космическите аспекти на човека се обединяват с физическата материя. Настъпва инкарнацията. Това става ясно, когато децата пристигат в къщата на вещицата - физическия аспект в „Кой от къщичката хрупа? Аз ръцете му ще счупя” и духовно-душевния аспект във „Никой, никой! Силен вятър къщичката поразклати”. Отначало децата са в добри ръце (през бременността). Но те усещат земните неумолими сили на съдбата на следващия ден (когато се раждат). Хензел, като образ на духовната част от нас, го затварят в клетка, за да го угоят (със знания), което е опит за изтласкване на духа от живото познание, от мъдростта, към материалистичното, интелектуално мислене. Женският образ (душата) често се свързва в приказките с вода. Ние потъваме в чувствата си и можем да загубим почва под краката. Работата на Гретел е да носи вода; нейната храна са рачешки черупки (водни животни). Отначало тя е безпомощна и изпълнява заповедите на вещицата.
Мари фон Гелдерн-Егмонт, илюстрация към “Хензел и Гретел” от 1910 г.
Вещицата изживява своите пориви, страсти, алчност и егоизъм. Тя е образ на отрицателните аспекти на човека. Вещицата иска да изяде двете деца и едва дочаква Хензел да се угои достатъчно. Децата са в капан, лишени са от свободата си. Но те започват да осъзнават какви са целите на вещицата. Ние всички намираме препятствията, с които се сблъскваме в живота, в себе си.
Децата постепенно прозират привидно непобедимата сила на вещицата и стават по-смели. Силите на познанието и силите на волята са основните елементи за преодоляване на препятствията. Те също така ги предизвикват. Хензел подава кокалче на вещицата, която проверява дали той е угоен, а Гретел разбира нейното намерение да я бутне в пещта. Тя се преструва на невежа и блъсва във фурната вещицата, която сама предизвиква това, пъхайки главата си в нея. Фактът, че вещицата изгаря, е образ на процеса на пречистване, на изкупление. Това е и повратната точка в приказката.
Гретел освобождава Хензел. Мисленето и чувствата, освободени от ограничаващите сили на вещицата, се свързват в хармония и отново са обединени. Децата са действали с воля, смелост и безстрашие и влизат в къщата. „Във всеки ъгъл имало сандък с бисери и скъпоценни камъни”, в които са трансформирани нашите сълзи и страдания на земята и онагледяват победата над вещерските сили в нас.
Преодолявайки препятствията, децата са пораснали и завършили приключението да станат себе си. В крайна сметка сърдечните сили на Гретел са се събудили и тя поема водачеството. В нея се разгръща светлият аспект на майчинския елемент. Тъмните аспекти са били пречистени в огъня или са умрели. Когато децата стигат до една широка река, Гретел е много внимателна и не позволява на патето да ги отведе на другия бряг заедно, а едно след друго.
Децата се завръщат, богати със съкровища, в бащината къща. Ако са яли само захар (прозорци) и козунак (покрив), когато са пристигнали в къщата на вещицата, сега ще оценят и хляба, хляба на живота. Знанието обикновено се ражда от изживяването на страдания и пречки, но в крайна сметка води до сили на сърцето и свобода.
