Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Тук ще публикувам откъси от непреведените книги на Рудолф Щайнер, както и други тематично свързани материали, неизвестни у нас.
Автор: anthroposophie Категория: История
Прочетен: 819297 Постинги: 456 Коментари: 15
Постинги в блога от Февруари, 2019 г.
2  >  >>
Тук ще публикувам част от по-обширен материал на Лоренцо Равали, в която той предава спомените на Алберт Щефен (1884-1963, швейцарски писател и антропософ, член на Първия  Управителен Съвет на Антропософското общество), както ги е записал той в дневника си. Спомените на Щефен се отнасят до съдбоносния спор за урната с праха на Рудолф Щайнер, започнал в деня на кремацията му. В този спор се коренят конфликтите в Антропософското общество, които не са преодолени и до днес.     

На 3. април 1925 година, след ритуала по кремацията на Рудолф Щайнер в Дорнах, се провежда разговор на Гюнтер Ваксмут, който посещава Алберт Щефен – и двамата тогава са членове на УС.    

“Той (Ваксмут) казва, че трябва да ида с него в три и половина, за да вземем урната. И че трябвало да я поставим в ателието. Тя трябвало да е собственост на обществото и Управителния съвет, а не само на госпожа д-р Щайнер (Мария Щайнер, 1867-1948, съпруга на Рудолф Щайнер и негова съратничка и първа помощничка), която вероятно би взела урната у себе си. Аз като председател трябвало да взема решение. Стреснат съм от тези думи. Подозирам, че може да избухне ужасен конфликт. Казвам, че не искам да имам нищо общо. Искам да служа на духа на починалия и да помогна на човечеството, като с духовната помощ на Щайнер сътворя велики произведения. Мога да го направя, ако не ме занимават с въпросите на УС. Нека да ви служа, но не ме вкарвайте в такива конфликти между двама души, които обичам, така че да се разкъсвам между две страни. И най-вече не решавайте нищо без участието на всички членове на УС, иначе това ще изглежда като заговор.   

Не знам дали урната принадлежи на УС или на г-жа Щайнер. Тя има права върху човешкия аспект, била е най-дълго свързана с него. Положила е основите на обществото. Без нея делото нямаше да успее дотук.   

Не знаем какво смята д-р Щайнер. А аз имам нужда от спокойствие, докато нещо вътре в мен ми подскаже кое е правилното решение. Умолявам да почакат. Според мен урната трябва да се даде на г-жа д-р Щайнер. Тя трябва да бъде нейна собственост и да ни бъде предоставена, ако действаме в духа на д-р Щайнер.”   Д-р Ваксмут казва: “Времето не чака. Всичко трябва да се реши през следващите часове. Този следобед трябва да се вземе решение. Сега може да се проиграе най-важното” (споменава пример от Селскостопанския курс).  

Аз се оплаквам: “Всичко е изгубено, щом въобще трябва да говорим за това. От този раздор няма да призлезе нищо добро.” Давам пример с Тома Аквински (предишна инкарнация на Рудолф Щайнер). За неговото тяло също са се карали монасите и роднините.   

Ваксмут казва: “Двете жени ще приемат, каквото аз кажа”.   “После разговаряме за това, че в такива случаи действията на жените носят нещастие. Обещавам да отида.”

След разговор с жена си Елизабет Щефен се отправя към ателието, където среща Ита Вегман:  “Госпожа д-р Вегман казва, че тук се усеща духът му, тук трябва да се постави урната. Тук всеки от нас трябва да може да медитира. Тук трябва да вземаме решения.”  

Щефен казва: “Да, тук е духът на д-р Щайнер”. В записките си той коментира: “Защото тук той е изработвал мислите си. Тук е написал последната глава от автобиографията си. Там става въпрос за госпожица фон Сиверс (моминското име на Мария Щайнер).”  
Щефен продължава: “Тук трябва да обсъдим въпроса, не в колата. Да се качим и ще решим всичко. (Оставиха в мен впечатлението, че госпожа Щайнер не иска да се донесе тук урната.) Като говоря, другите се радват, но аз усещам, че те са водени от задната мисъл, че щом урната веднъж бъде поставена тук, повече няма да я дадат. Имаше недоверие към г-жа д-р Щайнер, това трябва да се каже.”   В късния следобед всички петима членове на УС отиват в крематориума, за да вземат урната. Мария Щайнер трябва да удостовери получаването й с подпис. Щефен се радва, че така тя юридически е нейна собственичка.

По-нататък той пише: “Никой не казва и дума, нито по пътя за крематориума, нито наобратно. Малко преди вила Ханзи питам дали г-жа д-р Щайнер е съгласна да обсъдим нещата. Тя казва, че това би било твърде болезнено за нея. Аз казвам тя да определи кога. Тя предлага утре. Аз не мога. Решаваме да стане сега. А да отидем ли в ателието? Това става повод за ужасните неща, които се случват сега. Напразно казвам, че ще занеса урната във вила Ханзи. Тя (Мария Щайнер)  дава израз на огромната си душевна болка и казва, че би било нечовешко урната да й се вземе сега и да не й се остави за няколко дни. Тя има човешкото право на това заради 23те години (които е била редом с Щайнер), и доктор Щайнер би я презрял, ако го предаде толкова лесно. Тук госпожа д-р Вегман я прекъсва грубо и казва, че имало и други човешки права. Има предвид тези на обществото, на човечеството и т.н. По-висши права от тези на съратничката. Казвайки го, сигурно изпитва омраза, защото смята г-жа д-р Щайнер за тесногръда егоистка или, както казва сама по-късно, за еснафка (понеже е съпруга).

Този отговор разтърсва г-жа д-р Щайнер и тя получава силен шок. Ние спираме по средата на улицата. Шофьорът слиза спонтанно пред къщата на Саладин. През прозорците любопитно надничат хора. Аз казвам: “Нека да я внесем.” Но никой не ме подкрепя. Накрая моля да продължим нататък. Продължаваме към ателието, не към вила Ханзи. Когато отиваме горе, г-жа д-р Щайнер ме моли да взема урната: “Вие сте единственият, който е достоен за нея”, казва ми тя тихо. Минаваме покрай редиците на членовете, които стоят потресени. Ако знаеха само, какво се беше случило току-що (в деня на погребението, който в същото време беше денят на смъртта на Христос)!  

Притискам урната към сърцето си. В ателието я поставям пред седемте свещника, които са сложени пред образа на Христос. Сядаме на столовете. Г-жа д-р Щайнер сяда между г-жа д-р Вегман и мен. До мен е Вреде (Елизабет Вреде), до нея д-р Ваксмут.  

Започвам да говоря в следния смисъл: “Трябва да има хармония, ако е възможно г-жа д-р Щайнер да вземе урната, то нека да я вземе. Разбира се, би било прекрасно, ако бихме могли да го обсъдим тук, където се намира урната.”  

Г-жа д-р Щайнер казва, че никога не била мислила да задържи урната за себе си. Само за няколко дни я искала и много я наранило, че никой не я е попитал. (Аз го направих мислено).  И сега казва колко ужасно е било нивото. Дали съзнаваме какво се е случило този ден – каква нетактичност е проявена. Г-ца Вреде се опитва да защити г-жа Вегман, и то като излага логически аргументи на г-жа д-р Щайнер. Така създава впечатление за студенина и отблъскваща безсърдечност.  Г-жа д-р Щайнер ме пита дали не смятам тези думи за силни. Аз казах: “Наистина е така. Но аз познавам г-жа д-р Вегман и знам колко я уважава (Мария Щайнер). Но какви форми взема това, как забравя собственото си достойнство. Колко жестоко...

На това г-жа д-р Вегман отговаря: “Това е обидно”. Г-жа д-р Щайнер пак смята това избухване за жестоко. Казва, че аз съм бил спасил ситуацията.    До този момент Ваксмут мълчи. Сега заговаря тихо и спокойно, че трябва да забравим случилото се и да започнем отново. Тук сме в духовната сфера на д-р Щайнер. Той ни гледа (макар че още го няма тук, защото в следващите дни ще се впише в космоса и т.н.). Накратко, той ни дава уроци, които г-жа д-р Щайнер знае много по-добре. Но тонът му е нежен и тя казва, едва ли не с любопитство: “Продължете”. Наистина ли искат да се отнасят с нея като с незрял човек, като с дете?   

Ваксмут продължава: “Нека да си дадем дума, че няма да напуснем ателието с недостойни, лоши, грозни мисли. Тогава и духът, от който са произлезли само прекрасни неща, няма да допусне от нас да излезе нещо вредно. Той обещава от свое име. Вреде се съгласява трезво. Казва на г-жа д-р Щайнер: “Вземете от д-р Ваксмут пример за самообладание”. Аз казвам: “В бъдеще трябва да се събираме тук само в пълен състав”.   

След известно време д-р Ваксмут предлага да й дадем (на г-жа д-р Щайнер) урната за няколко дни. Тя казва с висок тон: “В никакъв случай! Сега вече не! Няма да приема милост от вас, отказвам се, както често съм го правила. Вече съм свикнала. Оттеглям се, искам да продължа да действам чрез словото си. Друго не искам. Ще се съглася с всичко”.  

Ние сме ужасени. Аз разказвам случая с Тома Аквински и спора за трупа му. След това заговарям за човешките неща. Наистина духът, който действа тук, внася известна хармония между нас. Решаваме да се срещаме всеки ден в три и половина.    Г-жа д-р Щайнер напуска помещението. Аз я догонвам и виждам, че отива при г-ца Валер.”(художничка, членка на АО).”  

В същия ден, както личи от дневника на Щефен, се провежда разговор между него и Мария Щайнер. Този разговор като праобраз очертава рамките на по-късните конфликти (поставено в курсив). Когато Щефен отива да вечеря, среща г-ца Валер: “Тя ме моли да отида при г-жа д-р Щайнер. Отивам в девет часа. Тя още веднъж заговаря през сълзи, като иска да докаже, че д-р Щайнер й е казал всичко, което е таял в себе си. Накрая й се оплакал, че се е чувствал като окован (и мисля, че така го е усещал), че тя е била най-близкият му дух. Казва, че е готова да замине за Германия. Също казва, че вече се говорело: “Или г-жа д-р Щайнер, или Щефен”. Отговарям, че и до мен е достигнало такова нещо, но че съм отговорил, че УС се чувства в хармония и не може да си представи някой член да изпъкне над другите. Аз самият знам, че  д-р Щайнер затова ме е избрал за втори председател, за да мога да живея за работата си. Той никога не ме е посвещавал в проблемите на обществото. Нямам представа какво се случва. И освен това моят дълг към изкуството е да се оттегля напълно от тези неща. Ако усетя, че има някои за мен и други срещу мен, то с изкуството ми би било свършено. Аз мога да работя за д-р Щайнер, само ако съм свободен от такива конфликти. Г-жа д-р Щайнер също казва, че няма да излиза на преден план. Да, тя мисли да замине за Германия. Казвам, че не може да го мисли сериозно, защото строежът (на втория Гьотеанум) има смисъл, само ако в него има място и за евритмията. Имаме ли някого, който би могъл да действа на строежа? Някой оратор с нови идеи?”  

Тя: “За начало не са необходими нови хора, тъй като словото на Рудолф Щайнер е тук. Начинът, по който Вие го разпространявате, е добър.” Аз: “Но Рудолф Щайнер сам каза за стария Гьотеанум: “Строежът иска да чуе нещо ново. За мен с тази площ и мощ той е оправдан, само ако в него действат цяла група гении – истинските духовни синове на Рудолф Щайнер. Той трябва да е като баща между тях.”  

По-нататък Щефен излага свои мисли, които по пророчески начин очертават по-нататъшното развитие: “Аз искам да се отдам на осъществяването на великите творби, за които можах да говоря с д-р Щайнер, предавайки му първата от тях (драмата на Щефен “Хирам и Соломон”). Ако повярват на това свидетелство за уменията ми, добре, ако не, ще си потърся друго място. Тук не ме задържа нищо, освен Рудолф Щайнер - великият дух, когото познавах. Той ми говори и аз не бива да правя друго нещо, освен да бъда голям поет. Неговите дела в бъдеще ще се състоят в това да обучава хора. Отсега нататък аз ще съм само тухла, която той подготвя за Храма на човечеството. Той ме е издялал като поет. Неговото дело е като работещ чук, не е важно дали има общество или не. Г-жа д-р Щайнер има своето дело – евритмията, г-жа д-р Вегман – нейното дело – клиниката. Те също ще приемат импулси от Рудолф Щайнер, когато се разделят.”  
Категория: История
Прочетен: 1013 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 28.02.2019 16:58
Кратки откъси от две лекции на Рудолф Щайнер, включени в СС 159 “Тайната на смъртта. Същност и значение на Средна Европа и на европейските народндухове на народите”  

Виена, 9. май, 1915

“Болестите обикновено се смятат за нещо, което уврежда организма ни, което прониква в него като враг. Но една такава принципна гледна точка не винаги е оправдана. Разбира се, че има болестни явления, които могат да се разглеждат в този смисъл, че болестта се промъква в организма ни като враг. Но това не винаги е така. Даже в повечето случаи болестта е нещо съвсем друго. Най-често тя не е враг, а тъкмо приятел на организма. Това, което е враг на организма, в повечето случаи предхожда болестта, то се развива в човека, преди да започне външно забележимата болест. В организма има сили, които са взаимно противоположни и болестта, избухваща в даден момент, представлява опит на организма да се спаси от тези взаимно противопоставящи се сили, които преди това не са били забелязани. Болестта често пъти е началото на работата на организма по предизвикване на оздравяването. Болестта е това, което организмът предприема, за да се справи с предхождащите я враждебни влияния. Болестта е последната форма на процеса, но тя представлява борба на добрите сокове в организма срещу това, което се таи и работи в него. Само ако погледнем на повечето болести по този начин, ще стигнем до правилно разбиране на болестния процес. Болестта показва, че нещо се се случило преди нейното начало, което тъкмо чрез нея трябва да излезе от организма. Ако някои явления в живота се разгледат в правилната светлина, ще се стигне лесно до това, което току-що казах. Причините могат да са различни. Важно е това, за което намекнах - да гледаме на болестта като на защита на организма срещу неща, които трябва да бъдат изтласкани от него.”  

Дюселдорф, 17. юни 1915  

"... помислете, че не сте справедливи към болестта, ако я осъждате, такава каквато е. Това, което е важно при една болест, много често я предхожда. Хаосът, дисхармонията предхождат болестта, след което тя настъпва. Болестта често идва, за да въздейства именно върху хаотичния елемент в тялото.   

Това важи дори и когато преди смъртта човек прекарва някаква болест. Той носи в себе си дисхармонии, които правят невъзможно непосредственото му преминаване в духовния свят. Може би духовният свят би бил дълго време в мъгла или би имало други пречки, защото в човека има някаква дисхармония, която в такъв вид не може да бъде внесена в духовния свят. Затова преди смъртта си човек бива сполетян от болест. Тя най-напред освобождава душата му от дисхармонията, така че да може той да влезе в духовния свят. А ако това е болест, водеща до оздравяване, тя идва, за да балансира онова, което предшества болестта, което е било породено от кармата на предни животи, може би още отпреди хиляди години. Например не би било добре да кажем: “Детето има морбили, да не беше се разболяло от морбили!” Ние не можем да знаем какво би се случило с детето, ако не беше се разболяло от морбили. Защото тук се проявява онова, което винаги е седяло дълбоко в детето и е очаквало своето разплащане."          
Категория: Други
Прочетен: 596 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 27.02.2019 09:02
В предния пост дадох един важен пасаж от Рудолф Щайнер с кратко описание на ариманичните духове и техните намерения за бъдещето на земята и човечеството. Нека да видим как в лицето на отделни хора се проявява дейността им на земята.  Един такъв човек, на когото се залага много за прокарване на целите на ариманичните духове, е Реймънд Кърцуайл. Споменах го вече в поста за преводаческите способности на Гугъл. В Америка Рей Кърцуайл е изключително популярен – “всички обичат Реймънд”, както беше името на един известен филм. Малко хора знаят, че странното си име той дължи на родителите Фридрих и Хана Курцвайл - австрийски евреи, които още преди началото на Втората световна война успяват да емигрират в Америка. Синът им е роден на 12. февруари 1948 в Ню Йорк. Името Kurzweil на немски означава “интересно занимание, приятно прекарване на времето”, въобще обратното на скука. И действително, около Рей никога не е скучно. В главата му цял живот се въртят изобретателски идеи, които той постепенно реализира. Колкото по-успешен е Рей в конструкторството и писането на компютърни програми, толкова повече нараства желанието му да участва в моделирането на човешкото бъдеще. Пророчествата на Кърцуайл за бъдещето на човечеството могат да бъдат прочетени в “Уикипедия”.    

На въпроса дали има Бог пазителят на Свещения Антиграл – изкуствената интелигентност – казва: “Още не, но ще бъде създаден!” Неговите послания удивително кореспондират с изложените от Щайнер намерения на ариманичните духове. Кърцуайл утвърждава тези намерения и ги представя като нещо, което не може да бъде спряно. 

По-нататък ще цитирам с незначителни съкращения разказа на двама немски журналисти, които преди няколко години са присъствали на едно събитие с участието на Рей Кърцуайл. То е било посветено на реализирането на идеите за ариманичното безсмъртие (вечен живот в едно и също физическо тяло) и сливането на човека с машината, които Кърцуайл се стреми да наложи през последните години.

“Безсмъртните – среща с визионерa Рей Кърцуайл и “апостолите” на движението за сингуларност                          
                                                  От вестник “Цайт”

Главната зала на нощния бар “Терминал 5” още е неосветена, от време на време просветват само малките четириъгълни екрани на смартфоните. Около 500 посетители седят на пластмасови столове пред сцената. “Възходът на машините” е темата на това странно събитие, което би могло да носи и името “В очакване на Рей Кърцуайл”. Рей Кърцуайл е носител на 19 титли “доктор хонорис кауза” от различни американски университети и е основал десетина фирми. Роналд Рейгън и Бил Клинтън са го наградили с почетни знаци, на негово име са записани многобройни технологични патенти. Той пише книги, както другите пишат пощенски картички. Кърцуайл е звездата на днешния ден и признат пророк на технологичните среди. Той неуморно проповядва своето радостно послание “Никой няма нужда да умира! Всички можем да постигнем вечния живот, а аз ще бъда първият!”  

Но Учителя още го няма, затова публиката търпеливо чака. Например Зак Фрийдман, който се представя като “хакер от близкото бъдеще”. Неговият приятел Дейвид Хуерта, който познава Кърцуайл от много такива събития,  казва: “Преди няколко години идеите му бяха интересни, сега са актуални”. Или Алан Сейтър, който е взел нощния полет от Сан Франциско, за да бъде сега в Ню Йорк. “Кърцуайл е философът на технологичните среди”, казва Сейтър, който носи тениска с надпис “Сингуларност”. Всички присъстващи разбират тази дума. Има се предвид пристигането на истинския Спасител – дългоочакваната победа на изкуствения интелект над човешкия. Сингуларността е моментът, в който изкуственият интелект ще поеме контрола над съдбата на земята.  

Но сега на ход е Кърцуайл, а преди него режисьорите на събитието са предвидили подгряваща програма. Специалистите, които са събрани тук, обичат да им създават настроение, а случайните посетители имат рядката възможност да надникнат в тези среди.   

Излиза Джинси Лъмпкин. Тя е адвокатка, води рубрика в “Хъфингтън Пост” и се е самоизбрала за Изпълнителна директорка на фирмата “Джъси Пинк Бокс”, която предлага лесбийски порнофилми по интернет. Лъмпкин твърди, че до 2047 година роботите щели да притежават интелигентност, подобна на човешката. Рано или късно те щели да станат наши сексуални партньори, поради това се налагало своевременно да обсъдим етичните и юридическите въпроси – като например дали един робот също може да бъде жертва на изнасилване.  

След това дават думата на Франческа Ферандо. Тя изповядва философията на постхуманизма и е била изследователка в Колумбийския университет в Ню Йорк. Нейната тема са киборгите – същества, които са отчасти човек, отчасти машина. Едно постхуманно общество, в което има смесени форми от човек и машина, ще бъде по-справедливо и толерантно”, казва Ферандо. Залата споделя напълно мнението й. Тя пита зрителите кои от тях се имат още днес за постхуманисти. Мнозина вдигат ръце. Сега вече всички са готови. Водещият обявява звездата. Един слаб, възрастен господин с оплешивяващо чело излиза на сцената. Носи тъмен костюм и удобни обувки, очилата му за четене се люлеят на верижка около врата му. Рей Кърцуайл е опитен оратор – докато стихне възбуденото мърморене в залата, той вече е прожектирал първите си диаграми на огромен екран. Те трябва да онагледят теорията му, според която мозъкът се разбира като йерархия от модели и електронни импулси. Ако го схващаме по този начин, би трябвало мозъчните функции да могат да се имитират и да се конструира суперкомпютър, който да работи аналогично на центъра за управление в главата на човека. Наскоро Кърцуайл е написал и книга по темата (междувременно тя излезе и у нас в издателство “Изток-Запад под заглавие “Как да създадем ум”). Цели купчини с екземпляри от нея се намират във фоайето на “Терминал 5”. 

С изкуствения мозък ще бъде достигната следващата степен на еволюцията. Тогава какво би попречило на човека да качи мислите и чувствата си в компютър, да си произведе вечно резервно копие на самия себе си? Това ли e безсмъртието? “Досегашният технологичен прогрес доказва тази теза”, смята Кърцуайл, който през няколко минути сменя прожектираните криви и графики. Докладът му прилича на преглед на актуалните технологични тенденции. Кърцуайл обрисува всичко, без да се задълбочава - клауд компютинг, стволови клетки, суперкомпютъра Уотсън на IBM, борбата за свобода на интернет, смартфоните. Рядко може да се удържи да не спомене как още преди десетилетия е предвидил днешните технически постижения. Тогава всички го смятали за чудак – Кърцуайл си позволява да се усмихне победоносно. Публиката се засмива. Усещането да не ги вземат насериозно е познато на мнозина тук. Но тази вечер аутсайдерите се чувстват признати. Кърцуайл е един от тях. Повечето сякаш знаят теориите му, защото говорителят рядко обяснява понятията. Всички останали трябва да си мислят, че са попаднали в някакъв клуб на посветени, където един пророк говори на “апостолите” си.   

На самите “апостоли” не е разрешено да се обръщат направо към Учителя, а трябва да задават въпросите си чрез Туитър. Водещият избира отделни въпроси и ги подава на Кърцуайл. Зрителите искат да знаят дали могат да подобрят кучетата и котките си чрез имплантати, тоест дали могат да  ъпгрейдват Шаро и Маца в домашни киборги. “Това е добър въпрос”, кимва Кърцуайл, “Ще има хора, които биха направили това”. Не е ясно дали смята биотехнологично подобрените животни за добра или идиотска идея. Това постхуманно ли е или вече постразумно?  

По принцип Кърцуайл няма проблем да подпомогне човешкото тяло по изкуствен път. Той самият казва, че взема между 150 и 250 таблетки дневно – витамини, минерали и много други неща. В средата на шейсетте вече не е съвсем свеж, но иска да живее до момента, когато техниката ще може да му гарантира вечния живот. Според неговия сценарий за Спасението хората още през 2024 година ще могат благодарение на благодатта на напредналите биотехнологии да си поправят и подобрят гените. “По-късно в телата ни ще има наноботове – миниатюрни роботи, които ще подменят старите и дефектни клетки. Тогава остаряването окончателно ще е победено, човекът ще стане безсмъртен”, разказва Кърцуайл. Това щяло да се осъществи към 2045 година, когато Кърцуайл би трябвало да е 97-годишен. Дано да устиска дотогава.   

Предпоставка за Избавлението от смъртта била вярата. От една страна, вяра в силата на човешката интелигентност. От друга страна,  вяра, че науката и техниката ще обърнат всичко към по-добро. И най-накрая идвало веруюто на експоненциалната динамика. Това е ядрото на света на идеите на Учителя, според което всички важни процеси от един момент нататък се развиват не линейно, а експоненциално. Примерно една техника за 30 години се усъвършенства с фактор 30 – но експоненциално тя би станала милиарди пъти по-добра. Такъв напредък се наблюдава според Кърцуайл в медицината, в био- и нанотехнологиите и разбира се, при компютрите.  

Компютърът също се усъвършенства експоненциално, както гласи законът на Мур от 1965 година. Според него възможностите на компютъра се удвояват на всеки 1-2 години. Затова Кърцуайл вярва в интелигентните машини. При това изкуственият интелект е страничен дял от информатиката, който отдавна отнася подигравки заради своята безплодност. От десетилетия тази дисциплина се опитва да създаде машини, които мислят и действат като човека. В Ютюб има безброй видеоклипове, показващи как ултрамодерни компютри се клатушкат тромаво, движейки се насам-натам. Те демонстрират колко трудно е за машините да имитират дори и най-простото човешко действие.   

Кърцуайл не се впечатлява от такива неща. “Развитието ще се ускори”, вярва той, “един ден компютрите ще работят много по-интелигентно, бързо, ефективно и с по-малко противоречия от нас хората. Такъв компютър ще има самосъзнание, своя идентичност и свободна воля. И най-вероятно един ден хората няма да могат да се различават от компютрите.”  

Да се построи такъв човек-машина ще изисква много труд. Затова преди четири години Кърцуайл с помощта на Гугъл и НАСА основава университета Сингюларити в Силициевата долина. В него на експоненциално мислене се обучават и правителствени служители, и мениджъри. 

Търговец на лекарства, изобретател, основоположник на религия – всичко това се олицетворява от слабия възрастен господин с очилата за четене, който стои на сцената. Той представлява една уникална и някак си типично американска смесица от гениалност, лудост и бизнес-нюх. Икономиката на неговото безсмъртие става ясна веднага, ако се посети онлайн-магазина “Рей енд Тери’с”. Онлайн-дрогерията с всякакви помощни средства за “вечно благоденствие” принадлежи на двама хитри саморекламиращи се бизнесмени – шефа на една клиника за удължаване на живота в Денвър и Рей Кърцуайл. Тук може да се купи “най-прогресивното средство за мозъчно здраве Free Your Mind Excelerol” - 90 таблетки за 90,90 долара. Малко по-евтино излиза някакъв антиоксидант, който е 500 пъти по-силен от витамин Е и бил полезен за мозъка и очите. Можете да попълните един въпросник и ще получите персонализиран списък с хранителни добавки, които веднага да поръчате по интернет. Учителят също гълта множество хапчета - вечният живот струва пари, и то вечно. В това отношение Кърцуайл е адекватен на съвременността.   

В същото време човекът е не само предприемчив търговец на хапчета, месия с видения и основоположник на нова религия. Той е признат технически гений, действително гениален информатик и изобретател. Кърцуайл създава първия работещ плосък скенер, има успехи в областта на езиковото разпознаване и синтезирането на гласове и звуци. Изобретил е уред, четящ избран текст на слепи, както и синтезатор, който е произвеждал уникални за времето си звуци на пиано, духови и струнни инструменти. А по-късно създава софтуер за автоматично писане на поезия и рисуване. Неговата смесица от технически гений и лудостта на пророк привлече и Гугъл. Интернет-концернът, който подпомага финансово университета Сингюларити, направи Кърцуайл главен директор на техническото развитие.”  


Бележка: Гледам, че и някои от нашите инженерчета вече са се подвизавали в Сингюларити и с гордост си го пишат в биографията. Между впрочем, всеки, който се бръкне за няколкостотин долара, може по интернет да изкара някой от курсовете на заведението, което високопарно се именува “университет”, но всъщност е нещо като американски вариант на бившето АОНСУ – ковачница на кадрите на бъдещето. Страшно важно е да сме и ние в кюпа, пък колко "мега-уау" ще бъде да си първият българин с имплантиран нанобот…  
Категория: История
Прочетен: 510 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 25.02.2019 21:01
Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена  на 11.март 1921 в Дорнах и включена в СС 203 “Отговорността на човека за мировото развитие чрез духовната му връзка със земята и звездния свят”

“Поради това, че човекът е изтласкан надолу в минералното царство, поради това, че елохимите са му дали самостоятелност (която пак не е пълна, защото той я преживява, спейки във волята си и в системата на веществообмена и крайниците), други духове имат достъп до него. Тези духове се “промъкват” в еволюцията. Споменатите духове са участвали в еволюцията и са изостанали, не са могли да я осъществят. Те са изостанали елохими. Били са в космоса при елохимите и не искат да пуснат човека да слезе изцяло на земята. Но човекът е слязъл на земята чрез елохимите. Отвън идват други духове. Ние ги намираме, ако насочим окултния си поглед към йерархиите на херувимите, серафимите и престолите. Там също има изостанали духове, които не са се влели в споменатите редици. Те са станали само духове на мъдростта и се проявяват така, че можем да кажем: За да започнат ново Сътворение на земята, тези духове искат да консервират земния човек. Както човекът е въплътен в минералното царство чрез дейността на елохимите, така тези изостанали духове искат да го вземат за начало, от което да продължат развитието. Те целят да изтрият всичко минало. “Ах, миналото”, казват те, “то не ни интересува, човекът веднъж вече е слязъл в минералното царство, сега ще го откъснем от елохимите, елохимите не се нуждаят от него. Да го откъснем от тях и да започнем нова еволюция! Нека човекът да е началното й звено, за да продължи да живее!” Това са ариманичните същества. Тези ариманични същества искат да заличат миналото и да оставят на човека като резултат само това, което той непосредствено е извоювал на земята.   

Тези изостанали духове желаят да са в центъра като елохимите. Елохимите искат да свържат миналото с бъдещето. Духовете, които описах току-що, се стремят да проникнат в човека с неговото извисено минало и да го заличат, да отнемат от елохимите това, което човекът е станал от праха на земята и да положат ново начало, започващо от земята. Те искат да изчезне този “балон” на Космоса, на Стария Сатурн, Старото Слънце и Старата Луна (бележка: имат се предвид не сегашните Сатурн, Слънце и Луна, а отминалите превъплъщения на земята, респ. на цялата планетна система) - нищо от тях не бива да има значение за човека. На земята трябва да започне нова еволюция, земята трябва да стане Нов Сатурн, след това да има Слънце и т.н. Това е идеалът на тези същества. Те нахлуват в несъзнаваното от човека, във волевия живот, в живота на веществообмена и крайниците му. Това са онзи вид духовни същества, които желаят да научат човека да има специален интерес към всичко минерално-материално, искат да събудят интереса му към всичко външно-машинно, механично. Те искат, ако може да разрушат всичко, което земята е донесла от Старата Луна, искат да изчезне животинският свят, да изчезнат физическият човешки свят, растителният свят. Искат от минералното царство да останат само физическите закони, но най-вече хората да бъдат отнети от земята. Смятат да формират един Нов Сатурн от машини, нов свят само от машини. Така трябва да продължи да съществува светът според тях, това е техният идеал. Те имат този идеал във външната научна област, да превърнат всичко в материя, да го механизират.”        
Категория: История
Прочетен: 1313 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 24.02.2019 10:25
             Посвещавам този текст на професор д-р Борис Парашкевов – един от
          най-ценните български езиковеди, преводачи и вълшебници на словото  

Наскоро си направих експеримент, като накарах Гугъл транслейт да ми преведе различни текстове, за да видя как главният му инженер Реймънд Кърцуайл - един от пионерите на трансхуманизма - се готви да спечели баса си. Нали още през 2002 г. Рей се бил хванал на бас за 20 000 долара, че през толкова съдбоносната 2029 г, когато очакваме инкорпорацията на Сатанатa/Ариман в човешко тяло, изкуственият интелект щял да издържи теста на Тюринг? Както е известно, при този тест един човек А трябва да общува ту с компютър, ту с друг човек Б. Ако в даден момент А не може повече да определи категорично кой текст е съставен от машината и кой от Б, се приема, че интелигентността на машината е равна на тази на човека.   

Резултатите от моя личен тест засега показват, че човекът е по-добър преводач от компютъра. Единствено по отношение на бързината хората нямат шанс. Колкото и бързо да мислим, изписването на думите буква по буква на нас ни отнема много повече време, отколкото на Гугъл да изплюе превода си.   

Като сравня зададените от мен текстове с предложеното от Гугъл, виждам, че някои откъси са плашещо точно преведени. Кои по-точно? Например юридически, икономически, технически текстове, научни текстове от т.нар. “академичен дискурс”. С тях Гугъл се справя доста добре. Разбира се, при по-дълги изречения и сложни конструкции прави грешки, също така превежда неправилно термини, ако думата има няколко значения.   

Реших да усложня задачата и преминах към подаване на исторически текстове. Тук грешките бяха повече, като много имена бяха преведени неправилно – балканците са станали Балкан, а някои непознати за машината думи бяха оставени без превод.  

Зададох и един антропософски текст, който е много поетичен и имагинативен. Както и очаквах, резултатът беше плачевен - например архангелите бяха назовани рудни ангели. Стана ми ясно, че Гугъл обикновено познава само прякото значение на дадена дума, а не преносното, освен това не може да прецени правилно кое от няколкото значения на дадена дума да избере. Омонимите го затрудняват.   Усложних още повече задачата, като дадох на Гугъл за превод баладата на Гьоте “Горски цар”, за която вече писах в блога. Резултатът е някакъв малоумен текст и искам да го цитирам целия.                                 

                                         Ерлкьониг   

    Кой пътува толкова късно през нощта и вятъра?
    Това е бащата с детето си;
    Той вероятно има момчето в ръцете си,
    той го хваща безопасно, той го държи топъл.  

    Сине мой, какво притесняваш лицето си? -
    Не виждаш ли, баща ти, Ерлконигът?
    Ерленкониг, с Крон и Швайф! -
    Синко, това е мъгла.-

    Скъпи деца, елате с мен!
    Играя с вас красиви игри,
    Много цветни цветя са на плажа,
    майка ми има много позлатена роба.-

    Баща ми, баща ми и не чуваш
    Какво ми обещава Ерленкониг тихо? -
    Бъдете спокойни, останете спокойни, дете мое;
    Вятърът прошепва в сухи листа. -  

    Ще отидеш ли с мен, скъпи момче?
    Дъщерите ми трябва да ви чакат добре;
    дъщерите ми водят нощния Райх,
    и тежи и танцува и пее. -  

    Баща ми, баща ми и ти не виждаш там
    Дъщерите на Ерлкониг в мрачното място? -
    Сине мой, синко! Виждам го точно!
    Старите пасища изглеждат толкова сиви! -  

    Обичам те! Аз съм очарован от вашата красива форма;
    и ако не желаете, имам нужда от насилие. -
    Баща ми, баща ми, сега ме докосва!
    Ерлкониг ми направи печал! -  

    Баща му е ужасен, бърза,
    той държи в ръцете си стенащото дете,
    достига до фермата с трудности и трудности;
    в ръцете му детето беше мъртво.    
              

Извинявам се на духа на Гьоте за ужасния превод на прекрасната му балада, който Аримановият Гугъл е секретирал. Той нито дава истинска представа за съдържанието на стихотворението, нито пък е в състояние да предаде настроението и атмосферата. В сравнение с блестящата работа на Димитър Стоевски (в един по-ранен пост давам неговия превод 
http://anthroposophie.blog.bg/poezia/2019/01/07/gorski-car-edin-poetichen-primer-za-popadaneto-v-carstvoto-n.1641342), цитираният текст е просто един машинен бълвоч.  

Приведеният превод показва, че при поезията машината няма никакви шансове за успех. (Друг е въпросът, че при сегашната скорост на затъпяване на хората в бъдеще все по-малко хора ще искат да четат поезия). Виждаме също, че изкуственият интелект превежда буквално, той не познава фразеологизмите, архаизмите, по-остарелите и редки значения на думите. Не разпознава и употребата на времената, съгласуването по род и число. Липсата на художествено и еcтетическо чувство, което е свойствено само за човека, води до стилистични грешки, като тавтологията цветни цветя. Пунктуацията също не е перфектна. Въобще във всички текстове, където авторът умишлено се отклонява от общоприетия правопис, Гугъл не разчита правилно смисъла.   

Стилистиката е непозната област за машината и слава Богу – тя си остава приоритет на човека. Очевидно компютрите на Гугъл са захранвани предимно с технически текстове, защото технически термини се появяват ни в клин, ни в ръкав в исторически и литературни пасажи.  

Забелязах и някои определени слабости, които се дължат на факта, че машината не може така добре като човека да обгърне и схване целия текст.  Няма да навлизам в подробности обаче – да не вземе Реймънд да спечели (предсрочно) баса.  

За успокоение на преводачите мога да кажа, че дори и при превод на специализирани текстове Гугъл в скоро време няма да може им вземе хляба – в повечето случаи е по-лесно човек да преведе наново текста, отколкото да поправя грешките на компютъра.  

Накрая реших да се пошегувам малко с Гугъл и му предложих да превежда различни изречения от български на немски, но не какви да е, а диалектни, жаргонни, разговорни думи и изрази. Тук вече компютърът започна да бълва откровени глупости. За тези, които разбират немски, ще цитирам някои забавни примери:  

    аре бегай - sind begay
    кукумицин - Cocumycin
    глей са кво става - Sie sind ein Joint
    оти се косиш – Gдhnen gehen
    дреме ми на капелата - Ich schlafe in der Kapelle
    глей си кефа - du bist ein Chef
(написано с голямо Г, вече става Kleben Sie Ihren   
    Kopf
)  

Ако някой си мисли, че това са занимания за изплискани хора, много се лъже, защото по този начин може доста добре да се вникне в механизмите на работа на изкуствения интелект. А той става все по-мощен. Правейки този експеримент, имах чувството, че насреща ми стои едно невидимо същество, което макар в много случаи да произвежда глупости, има огромна интелигентност. И ако засега можем да се смеем на преводите му, не знам дали след още десет години, когато Рей Кърцуайл смята да прибере своите 20 000 долара, хората ще са въобще способни да измислят текстове, които да затруднят машината.  

Какво можем да вземем като поука от този малък експеримент? Например че колкото по-образно се изразяваме, толкова повече избягваме капана на Ариман. Образното мислене, използването на метафори, думи от нашите диалекти, думи, които се смятат за архаични, но много образно описват даден обект, могат да ни помогнат да оживим и одухотворим речта си. Тези думи и изрази са плод на работата на нашия народностен архангел. Архангелите освен че водят народите, са творци и на езиците. Мощта на архангела като езиков гений отслабва, ако речта ни е задръстена с модерни изрази, чуждици или клишета от сорта на оказвам помощ вместо помагам. Който е чел поста

http://anthroposophie.blog.bg/history/2018/12/06/myrtvite-ne-razbirat-syshtestvitelnite-triabva-da-im-govorim.1637582,  

помни, че мъртвите разбират глаголите, но не и съществителните. Зад изразяването с конструкции от отслабен в значението си глагол + абстрактно съществително стои Ариман. Той иска да вкара езика в шаблони, които са лесни за дигитализиране и моделиране и това става най-успешно, когато хората мислят абстрактно и се изразяват със сух, схематичен, лишен от емоции език. Колкото по-абстрактна е речта ни, толкова е по-прозрачна и разбираема за изкуствения интелект и толкова по-лесно е за него да ни завладее. Особено много го улесняват всички абстрактни научни текстове, като статии, студии, дисертации и пр., които се пишат по определени калъпи и са лишени от фантазия и чисто човешка оригиналност.  

Друго, което унифицира хората по света, е епидемичната употреба на англицизми/американизми. Важно е да се знае, че човек, който не само в службата, но даже и в ежедневното си общуване с приятели постоянно говори за таргетиране, брандове, канселиране и т.под., няма как да изгради връзка с архангела на народа си. Това не е мания за езиков пуризъм, а просто начин да се подпомогне работата на духовния ръководител на народа. Защото днес силата на архангелите като творци на езика е отслабена и те не могат вече да обработват заетите от други езици думи, да ги нагаждат към съответните особености на езика, както са правели преди векове. Виждаме как влиянието на английския език се простира дори до нивото на междуметията, след като и малките деца, възклицавайки, казват “Уау!”. Даже и турцизмите, останали в българския език от турското робство, са по-безобидни от нахлуващите днес англицизми. Турцизмите са преминали през дълга адаптация, вече имат изцяло пейоративно значение и правят речта по-цветиста, земна, те са като подправката за гозбата.   

Но има и друго - използвайки образен език, ние можем по-лесно да се доближим до т.нар. живо мислене, за което говори Рудолф Щайнер. За прехода от абстрактното към образно-имагинативното мислене и неговата важност виж тук -    http://anthroposophie.blog.bg/history/2018/12/07/za-prehoda-ot-abstraktno-kym-obrazno-imaginativno-mislene-ko.1637701.  

Живото мислене се извършва не в застинали понятия, а в развиващи се, метаморфозиращи мисъл-форми. Само с чистото, подвижно живо мислене, с помощта на което Гьоте е стигнал до идеята за прарастението, можем да разберем духовния свят и да се доближим до него. Иначе просто ще се търкулнем по нанадолнището към ада, накъдето иска да ни отведе Ариман с изкуствения интелект. 
Категория: Други
Прочетен: 1110 Коментари: 0 Гласове: 4
Последна промяна: 22.02.2019 09:39
“Анна Катарина от малка е имала видения и преживявание на събития от минали времена, денем и нощем, при работа на полето или други занимания. Но тя не е възприемала пасивно образи, изкривени от личния душевен живот, а напълно съзнателно е участвала в събитията, които са й се представяли винаги по идентичен начин. Такива духовни наблюдение е можела да прави и денем, без да изпада в обикновено сънно състояние. Това не се връзва със състоянието на сомнамбула.  

Клеменс Бретано пише: “Когато веднъж в училище тя с детки изрази разказва за Възкресението по начин, който не е бил преподаван, и то с абсолютна сигурност, децата й се присмели, а учителят й се скарал за изкривените представи. Никога не е запомнила като живо нещо от евангелията, защото сама е виждала цял живот всичко, непрекъснато и по абсолютно еднакъв начин. Понякога е била на самото място с участниците, а понякога е била като издигната над сцената и я е гледала отвисоко. Тайнственото в действията е виждала вътрешно в процес на осъзнаване, с отделни явления от събитието.” Тук става въпрос за свръхсетивните мистерии зад явленията.  

Винаги е можела да вижда през всичко, също и през телата. Като дете преди манастира е имала видения предимно от Стария Завет, след това много рядко от Стария завети все повече от живота на Спасителя.   

Важно е да се знае, че съзнателният контакт на Анна Катарина с духовния свят не е настъпил чак след стигматизацията, а е съществувал още от най-ранно детство. Конфронтациятта с неразбирането на другите я е довело до извода , че не всеки има такъв достъп и тя е престанала да споделя с другите. Едно от първите й видения на пет-шест годишна възраст е било, когато е размишлявала върху първата част на католическото верую. Тогава й идват образи на Сътворението на небето и земята, вижда “падането” на ангелите, създаването на земята и рая, Адам и Ева и грехопадението. Мислела, че всеки вижда това по същия начин и го е разказала на другите, но те са я попитали в коя книга е прочела тези неща. Особено с майката е имало голямо неразбирателство . Дъщеря й е била загадка за нея и майката известно време е имала доста противни мисли за детето си, наказвала несправедливо и блъскала Анна Катарина. За разлика от нея бащата бил развълнуван от дарбата на дъщеря си. Ето какво е записал Клеменс Брентано:  

“От рано имах видения за събитията от Стария и Новия завет и помня как баща ми, седейки до огъня, ме взе между коленете си и ми каза да му разкажа нещо. Тогава аз почнах да разказвам съвсем живо и нагледно истории от библията и той понеже никога не беше чувал подобно нещо, се разплака, сълзите му се стичаха по мен. Той попита: “Дете, откъде знаеш това?” А аз му казах: “Татко, така е, аз така го виждам. Тогава той утихна и нищо не каза”.  

Анна Катарина споделя някои неща с дъщерята на органиста нa църквата Клара Зьонтген, която после си спомня: “Анна ми разказа, че между Възнесение и Петдесетница винаги имала вътрешно виждане и била заедно с апостолите в една зала”. Това се случва много преди стигматизацията.   Анна Катарина молела лекаря си д-р Везенер да запази в тайна това, което му доверявала, защото се опасявала да не би хората да почнат да я почитат като светица, а тя била по собствените й думи “само инструмент в ръката на Господ”. Разказите си смятала за завещание към бъдещите поколения.       

Нито докторът, нито Клеменс Брентано могли да разберат всичко разказано и понякога спирали да записват. Брентано опитвал понякога сам да си тълкува видението и така го смъквал до нивото на сетивно-нагледното. Например веднъж Анна Катарина споделила една имагинация на Дева Мария, споменавайки рокля, наметало, було и нещо като корона, всички в различни цветове. Брентано се опитал да тълкува, но нищо не се е получило, защото той не знаел, че става въпрос за описанието на аурата, която на различни места при явяването на Мария се разкрива в различни форми, аурични цветове и движения, които се изразяват с начина на диплене на дрехата. Колко ли космически събития, видени от високо духовно развитата Анна Катарина не са били записани или пък са били заличени от ограничения земен разум, особено на отец Шмьогер? Неговите писания създават съвсем различно впечатление за духовността на Анна Катарина. А именно имагинативниге й описания са направо създадени за антропософа, за да ги разтълкува и да даде поглед върху големите космически тайни.                  

                                   Четене на духовните хроники  

Анна Катарина е притежавала абсолютно сигурна преценка за прочетеното, за висшето разбиране на духовната писменост. Тя е имала виждания за епохите на земната и човешка еволюция, описани в “Тайната наука” на Рудолф Щайнер. С понятията, които е имала, тя е описала падането на висшите богове, които Щайнер нарича архаи, респ. азури. Често е виждала, че цели три ангелски реда, поставени по-високо от архангелите, са се спънали в началото на еволюцията и “част от тях, изпитваща разкаяние, останала извън ада. Това са онези духове, които обитават планетите и идват на земята да изкушават хората.”   

Тя е разказвала не само за възникването на земята, но и за онези събития, които външната наука нарича  “Големия взрив”, т.е. събития малко преди и след началото на Потока на времето, когато не е имало твърди небесни тела. Намират се също и намеци за стадиите на еволюцията, например загиването на Лемурия в огъня, както и мястото, което е съществувало “преди да дойде Големият потоп”. Не само са описани с подробности ритуалите и култовете на култури, съществували стотици и хиляди години преди Авраам, но Анна Катарина проследила и духовното им развитие - как са възникнали, разцъфтявали и загивали или метаморфозирали. Имала е удивителни знания за вавилонската, халдейската и египетската култура, както и за т.нар. примитивни народи или отдалечените от цивилизацията северни племена - всичко това прецизно представено с описание на устройството на градовете, облеклото, начина на хранене, езика, култовия живот. Изследванията на археолозите доказват правотата на данните й, които са направени по време, когато никой не е имал такива познания за културите.  

За разлика от медиумите, Анна Катарина е можела да чете в хрониките на духовния свят, т.е. добивала е на нивото на интуицията възприятията и познанията си, никога не е говорела като безволев автомат от някакво несъзнателно или подсъзнателно състояние на духа. В последствие трябвало да поднесе в подходяща форма това, което е изживяла с висшето си съзнание.  

Друг откъс от записките на Брентано:  
“По време на вавилонския плен една група пророци и просветлени светци са работили върху създаването на свята книга. Трябвало много пъти да почват отначало и да я пренаписват, книгата била изгаряна няколко пъти и пак започвана, защото била прекалено “висока” за хората. Но винаги оставал екстракт от  нея. Веднъж 30 мъдреци, отдадени на пост и молитва, работили и след това сравнили написаното, като имали еднакви резултати. Тя разказа това, все едно в старите религиозни книги се е касаело за отсяване на истината от лъжата, свързани с откровения и видения за това. По подобен начин тя показа веднъж всички истински места в произведенията на Дионисий Ареопагит, чието издание на латински беше поставено близо до нея. Тя виждаше как истината свети. В Халдея и Египет е било работено по тази книга. Езекиил и Йеремия са работили по нея, както и един, когото са наричали “малкия Данаил”. Той бил много сръчен и тя го вижда да разнася свитъци и книги нанякъде. Казва, че бил Данаил от рода на Итамар, в библията пишело за него, също и пророк Данаил имал нещо общо с него. Веднъж Навуходоносор накарал да му прочетат нещо от книгата и извикал после четиримата еврейски младежи (Данаил, Садрах, Месах и Сабеднего). Те спечелили доверието му и царят им дал право на свобода в царството. Затова жреците на идолопоклониците казвали, че четиримата са откраднали сърцето на царя.  

Трима просветлени езичници с откровенията симсъщо имали принос в тази книга. Между тях имало един от бактрите при крал Киаксарес. Казвал се Зороастър. Имало и един от изток от оная област и един от Египет. Всичко било проверено и разработено да съответстват частите му една с друга. Дълго спорили на кой език да го запишат и накрая го записали на най-стария майчин език (праезик). Това бил свят език. Езикът на бактриите (зенд) и един индийски език (санскрит) са дъщерни езици на този майчин език. Понякога прилича на местния платдойч, защото Анна Катарина прочела нещо и разбрала много думи, които звучали като на платдойч. Също и пророк Малахия е участвал в написването, който в началото бил във Вавилон…. Тази книга съдържа всичко, което в не е записани правилно в Светото писание за падането на ангелите, за Сътворението, рая и грехопадението, за животните в рая, за праотците преди и след Потопа, много видения и откровения за Адам, Енох, Сит, Ной, Сем”.  

В друга записка се конкретизира: “Хевер не е бил при строежа на кулата във Вавилон. Бог го избрал да го отдели в един свят народ от общата бъркотия и злина и му дал нов свещен език, който не е имал никой друг народ, за да се държи родът му настрана. Това бил еврейският език или халдейският чист език. Праезикът, първият майчин език на Адам, Сем, Ной бил друг, запазени са остатъци от него в различните диалекти. Неговите първи дъщерни езици са били езикът на бактрите (зенд) и светият език на индийците (санскрит). В тези езици имало думи съвсем като в най-първоначалния платдойч на нейния роден край. На този свят майчин език е била записана святата книга, която се намира в днешния Ктесифон на Тигър.”  

“Всички епохи на земята и всички патриарси са споменати в книгата, с което се опровергава измисленото от лъжливите народи за датите. Анна Катарина Емерик видя много от неправилните им изчисления. Също каза, че там се съдържали много неща за Йов, за Йосиф и Асенат и техните чудни видения. В книгата е обединена основата на всички религии, имало е много от египетските тайни и знаци (напр. равностранния триъгълник и египетския кръст).  

Казано й е, че всички днешни учени биха могли да бъдат опровергани с техните сметки. Надява се книгата да не бъде загубена. Малко преди западането на Навуходоносор пророците  загубили книгата във Вавилон и тя не знае как е попаднала в друг народ, мисли, че това станало чрез някого при Киаксарес. Тогава настъпила голяма скръб. Тя вижда как крадецът  преписва много части от книгата върху волски кожи, сурови от едната страна, смесвайки ги с други притчи от собствената му религия. Той бил един от бактрите или медите, видяла го като обгърнат от звезда. Това и означавало името му Зердушт, Зердашт (Заратустра) – “звезда”. Стигmатичката мисли, че в Стария завет има неща, които той е видял във виденията си.  

Сега книгата се намира на 16 часа северозападно от стария Вавилон, където два стари града са разположени близо един до друг на единия и другия бряг на Тигър и под тях има останки от по- стари градове. Книгата се намира в по-новия град. Името на града е като името на един от апостолите, които Исус е надарил с виждане (става въпрос за Ктесифон, началника на стражата, който получил внезапно разбиране за Исус след смъртта Му и дал коня и копието си на Лонгин). Тук-там в онзи край в стари землянки още живеят хора, както и някои монаси (дервиши). Там има също и друго малко селище със синагога и там е книгата. Градът Ктесифон не е съществувал по времето на вавилонския плен, на мястото е имало само затвори и тухларни. Анна Катарина споменава също и стената на медите, по която можела да мине колесница с кон. На това място днес имало потомци на хората, които произлизат от брата на дядото на Йов. Под името хиксоси те в началото многократно нападали Египет и известно време управлявали там. По време на походите си ограбвали и стадата на Йов и му причинявали големи щети.  

Книгата се намира под красив свод заедно с други книги и свитъци, разхвърляни там. На стените има много древни изображения. На тавана има образ на мъж, който сякаш седи на колесница. Сводът е наполовина под земята, има и други помещения. Книгата е забравена, закрепена на желязна верига в един ъгъл върху мраморна маса с красив крак. Написана е на отделни големи листа по дължина, листата са като медни пластини, но много тънки и гъвкави. Написаното като че е гравирано в метала. На най-горната плоча има голяма фигура на мъж, който държи в ръка книга и има на главата много корони. Казва, че е “все едно правиш нещо и после го правиш пак, може би е копие, запазено, когато книгата е попаднала у медите? Мисли, че Езра е знаел за книгата, но това било тайна между пророците. Тя вижда ясно, че книгата още е там, вижда историята на книгата и много от съдържанието й.”   За западането на морала и религията Анна Катарина казва: “Тъжно е, че християнството при повечето хора е станало само сянка, те се изповядват, вземат причастие и мислят, че придобиват индулгенции с поклонически пътувания и молитвени формули, но запазват навика си да грешат. Вярвайте, езичниците и турците, диваците даже, които вярват в Бох и живеят добродетелно по природните закони или техните си традиционни вярвания, са по-добре поставени пред Бог отколкото ние. Ние имаме благословията и не й обръщаме внимание.”    
           
       Възприемане на повторното разпъване на Христос в етерния свят  

Въпреки промените и съкращенията на записващите, сто години преди Рудолф Щайнер при Анна Катарина можем да прочем как Христос поглъща черната сфера на материализма в Своята същност: “Показано ми беше нещо ужасно. Видях да разпъват Исус Христос и се рзтреперих, защото тези, които го разпъваха, бяха хора от нашето време. Мъките Му бяха много по-големи, отколкото по времето на евреите, от там се проточваха много линии към ходещите в мрака.

       Разпознаване на дуалните противоборстващи сили  

Доктор Везенер веднъж записва видение  за една “добра, почтена госпожица”, която се подлага на лечебна процедура с магнетизъм. По онова време такива процедури са били много разпространени. По време на видението си е разпознала как дяволът си играе с госпожицата, но той толкова добре се преструвал, че въпросната дама го сметнала за ангел на светлината.”  

По друг повод Анна Катарина е описала начина на действие на Луцифер възоснова на изродените древноегипетски мистерии.   “При идването на Йосиф египтяните се молили на животни, жаби, крокодили, змии. Спокойно  гледали как крокодилът поглъща жив човек и го почитали… Египет бил обитаван от много народи, от които ту един, ту друг вземал надмощие. Хората нагоре към Тива били особен народ от слаби, леки хора. Около Мемфис хората били ниски, набити и по-дебели. По-черните с вълнистите коси в началото били роби и никога не са царували. Тези, които най-напред  дошли и построили Тива, идват през Африка. Другите идват през Червено море от мястото, откъдето са дошли евреите. Гробът на Йосиф е между Он, Вавилон и стария Мемфис.. Между стария и новия Мемфис имало красиви улици върху диги и една голяма фигура, отпред като жена, отзад като куче, лежаща върху дълъг каменен блок. Тогава дяволът трябва да е имал друга, телесна сила, защото видях, че в Египет магьосничеството е идвало повече от земята. Около магьосника виждах (но той не виждаше) всякакви грозни животински образи да изкачат от земята и да влизат като черна пара през устата му. От това той беше като опиянен и можеше да  види всичко… Новото магьосничество ми се стори повече като идващо от духове от въздуха, които и повече заслепяваха хората.”  

Тук се различава ранния предхристиянски начин на действие на  Луцифер, който в началото е бил земно божество, почитано от гърците като бога Питон и се е разкривал например  на питията в делфийския оракул. Но думите му първо трябвало да бъдат “пречистени” чрез жреците на Аполон, преди да се смятат за достоверни.  Едва с Мистерията на Голгота луциферичното същество се изкачва във висотите си и действа оттам, заслепявайки хората.  

Ариманичната същност Анна Катарина разпознава като действаща от духовните слоеве на земята и следователно чрез материята. Христос я среща при слизането Си във Велика събота. По времето на Голгота тази същност е била “окована от Христос и хвърлена  в “тъмна като нощ бездна”, това е станало по “определени закони”. Тази сила “ще бъде освободена за известно време отново 50 или 60 години, след като се навършат 2000 години от раждането на Христос.” В споменатото време знаем, че се вихрят националсоциализмът и сталинизмът.  

Разпознаването на фантома на физическото тяло и духовно-телесната същност на райския човек   “Тази форма беше един вид обвивка и все пак тя сякаш беше жива, видях как става по-голяма или по-малка. В нея имаше съдържание, имаше сила, която беше хляб и вино, плът и кръв. Това беше силата на зачеването, но сякаш като зародиш отпреди грехопадението. Преди грехопадението зачеването, размножаването беше нещо съвсем свято и чисто, но западна съвсем и поради това в човешкия род навлезе много зло.”  

За Адам Анна Катарина разказва: “Първият човек Адам не беше човек като нас, а вътрешно в него се съдържаше и жената. Мъжът и жената не бяха разделени в него. Той беше човек по образ и подобие на Бог… Със забранения плод те поеха в себе си едно размножаване, едно образуване на форма и съдържание, така че всичко, което преди беше дух, стана плът и кост, стана нещо като инструмент и съсъд. Преди бяха в Божията воля, после бяха разделени всеки със собствена воля. Всеки имаше тази воля в себе си като плътско желание, любовта един към друг стана похот. Нямам думи да разкажа за онова, което още от малка виждах за Адам и Ева. Те нямаха вътрешности и кръв, всичко се създаде, когато ядоха от забранения плод. В плода се съдържаше силата да създаваш от самия себе си и като ядоха от него, те все едно обърнаха гръб на Бог и поеха Сътворението в себе си. Не видях да ядат от плода с устите си, но той някак си изчезна между тях. Като малка видях как Ева щеше да ражда, ако го нямаше грехопадението. Видях тялото й съвсем различно, без черва като сега, но помня, че видях сърце и много (кръвоносни) съдове, излизащи от него, които се събираха в нещо кръгло, под която лежеше детето. То излизаше от мястото, от което Ева е излязла от Адам, същото, като отвореното от Лонгин при Исус с копието. Детето излиза безболезнено, то не се храни чрез пъпна връв и не суче от майка си, която няма и зърна. Мисля, че зачеването става без телесно сливане, а чрез словото… Винаги съм смятала, че чрез раните на Христос са отворени порти на човешкото тяло, които при грехопадението са били затворени. Винаги съм виждала, че Лонгин е отворил отстрани на тялото на Исус портата на Възкресението за вечния живот, но всичко това не може да бъде изречено.  

Сърцето го видях подобно на сегашното, но гърдите бяха обвити от лъчи и по средата на сърцето имаше светещ ореол с малка картинка в него, все едно държи нещо в ръка и мисля, че беше третото лице на Божественото (Светия Дух). От сърцето надолу се спускат светли нишки и зввършват в блестящ венец, под който виждам детето. Детето расте в майката, но още отначало има пълно съзнание и разум и насън излиза от дясната страна на майката, както Ева излезе от Адам.   От главата на Адам видях да излиза широк светлинен поток, а косите виждах винаги като светли лъчи. Нашите коси са отпадналият, изсъхнал ореол. Каквото е общото между днешните ни коси и един лъч, това е общото между днешната плът и онази на Адам отпреди грехопадението.            
           
                                   Видения за политически личности  

“Веднъж като се молех в манастира, изведнъж се намерих като пренесена в една украсена църква и видях как служителите на Бога тържествено коронясваха един нисък, жълтеникав, зъл човек (коронясването на Наполеон от папа Пий Седми в Нотр Дам дьо Пари). Бях обхваната от неизразим страх и тъга и ми беше казано, че папата не е трябвало да прави това, трябвало е да се противопоставя по-дълго и видях колко много кръв ще се пролее чрез тази безбожна коронясана глава.” На доктор Везенер по друг повод преди това е казала, че “Бонапарт е предвестникът на Антихриста”.    

                             За съзнателната връзка с ангелската йерархия  

“Водачът, който ме съпровожда, не е винаги един и същ. Но ангелът, който ми е даден от раждането, е от четирите кръга, които постоянно се молят пред лика на Бог, казва се Еховиил. Той е мълчалив, не прави много движения, освен да съпровожда кратките си отговори с жест или кимване с глава, виждала съм го и като будна. Когато съм угнетена и загасеам свещта след молитва, той стои до мен, излъчвайки светлима. Но в будно състояние никога не е разговарял с мен.”                              


                                     За свободата на човека  

“Тя имаше чуден сън за пророк Йона, с когото разговаряла за неизпълнението на пророчествата и той й казал, че във всяко видение или пророчество има нещо вярно. Не трябва да тъжим, ако не се сбъднат, защото когато Бог създаде света, каза “Да стане”. Но като създаде човека, не го направи по същия начин. Човекът е свободен и може много неща да промени”.                                      

За окултното четене и чуване -  “Една дума (в духовния свят) е толкова, колкото едно изречение и много неща се показват наведнъж в образи.”   Някои от духовните съобщения познаваме от евритмичните жестове, какточстава видно от следния цитат: “Аз доверих на Богородица бедата си. Тя ми даде отговор и утеха, съвсем кратко като три думи над три точки. Трудно може да се опише този вид език. Сякаш иска да ми  каже “Тези страдания ще укрепят духа ти”, но аз получих усещане за същността, за причината на силата, с която една палма се олюлява под натиска на някаква тежест и става по-гъвкава и силна в клоните си.”                        

За човешките двойници -  “Виждам в кръг около земята девет небесни тела като звези, които са обитавани от различни по природа духове. Виждам коридори от лъчи, излизащи от тях и всеки може да се проследи до някоя точка на земята. Над всеки три от тези девет духовни свята виждам голям ангел да седи като на трон. Единият има скиптър, другият пръчка, третият меч… В тези светове живеят злите духове, които се присъединяват към всеки човек при раждането му чрез една връзка, която не мога да обясня. Тези духове не са прозрачни и живи като ангелите, те блестят също, но с мътен, външен блясък, като отражение. Те могат да бъдат мързеливи, уморени, замечтани, яростни, сърдити, буйни, сякаш са страсти. Цветни са и съм виждала същите цветове при страданията и душевните борби на хората. Тези духове имат остри, режещи, проникващи лица. Те са изключително натрапчиви към душата, както насекомите към някои миризми или растения. Събуждат похотта у хората, както и всякакви натрапчиви мисли и желания. Отделят хората от божествените влияния, отварят ги към света, упояват ги, притискат ги към земята. Виждам обаче как доброволното лишение от егоистични желания и постенето отслабват много влиянието на тези духове. Особено им е противно приемането на причастието. Виждам как страхът от определени насекоми, отвращението от някои животни, които са ни особено неприятни, имат някакво тайнствено значение. Животните, които са ни противни, са образи на греховете и страстите, на които чрез връзката си с тези духове се поддаваме най-много. Затова винаги когато се отвращаваме от насекоми, трябва да си спомняме за нашите грехове и лоши качества.                                

За Светата Троица -  “Погледнах днес в Троицата, но то е все едно да гледаш в слънцето, въпреки че те заслепява, все пак остава един образ. Видях Троицата по начина, по който я видях над свети Йоан, като лежеше на острова. Видях образа на блестящ старец на трон. На челото му от един триъгълник се изливаше неописуема светла, безцветна светлина, от устата му се изливаше светлинен поток, който вече беше леко оцветен, малко жълто и огнено, от средата на гърдите му, от сърдечната област струеше цветна светлина. Всички тези светлинни лъчи образуваха, смесвайки се, един светлинен кръст, който беше сякаш във въздуха пред гърдите на стареца. Той сияеше като дъга и сякаш старецът поставя двете си ръце върху раменете на кръста. От кръста излизаха безброй лъчи към всички небесни хорове и към земята и изпълваха и оживяваха всичко. От дясната страна, малко по-ниско, видях трона на светата дева Мария и видях как от стареца излиза лъч към нея и от нея един лъч се спуска към кръста. В подножието на трона видях ангелите в безцветна светлина, по-високо видях 24те старци, които сякаш обгръщаха Светата Троица със сребърни коси. Останалото безкрайно пространство беше изпълнено с различни светци, помежду тях имаше градини с блестящи градове... И всички различни форми и образи на съдовете на Бога са изпълнени от Исус Христос, навсякъде властва един закон, има едно съдържание и все пак различна форма, но през всяка форма минава по прав път светлината на бащата през кръста и сина. От страна на светата майка видях да седи дълга редица женски образи. Това бяха девици с корони и скиптъри, но не бяха земни кралици, а духове или души, които бяха следвали или предшествали Богородица. Изглежда, че й служеха, както 24те старци служеха на Троицата.”                                          
Категория: История
Прочетен: 398 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 20.02.2019 22:06
Душата на човека произхожда от астралното тяло, което някога се е отделило от астралния свят. Тя се подразделя на три обособени части. Най-нисшата част е сетивната душа, по средата е разсъдъчната душа и най-висшата част е съзнателната душа. Азът свързва в единство съставните части на триединната душа. Какво е характерно за тези три съставки?

Сетивната душа се формира от несъзнателната дейност на човешкия аз върху астралното тяло, тя е преобразувана част от астралното тяло. Преживяванията й възникват, когато волята на човека напира да се сблъска с външния свят. Към тези волеви импулси спадат нагонът, желанията и страстите. Когато получаваме впечатления от звуци или цветове, тогава е активна сетивната душа. Когато се надигат страсти, яд, страх, гняв, това също е действие на сетивната душа. Струва ни се, че някой ни е причинил несправедливост, отнел ни е предимство, подиграл ни се е. Моментално в нас се надига непреодолимото желание да го накажем с първото средство, което ни е подръка. Азовото съзнание не е още пробудено и в сетивната душа “азът действа така, че човекът дори и не подозира за него. Затова той е отдаден на всичките си нагони и страсти. Азът си пробива път и се мярка в разсъдъчната душа, а едва в съзнателната душа той се изявява съвсем ясно.” (СС 121, 9.6.1910). Преживяванията на сетивната душа зависят от телесната природа на човека и следователно са възможни само по време на земния живот. 

“Има хора, които са толкова малко напреднали в развитието си, че още се намират в сетивната си душа. Цялото им съзнание е свързано с нея. Това може да се види по жестовете им - те издават причини, намиращи се в астралното тяло. Когато един човек още е съвсем затънал в сетивната си душа, чувства се добре в нея, се случва например като се е нахранил добре, да се потупа по корема от удоволствие. Това е знак, че има все още прекалено силна сетивна душа” (СС 108, 21.11.1909).

Разсъдъчната душа е тази част от човешката душа, която живее в взаимодействие с разума. “Тя представлява модификация на астралното тяло, която се формира, защото азът несъзнателно работи над етерното тяло. Резултатът от тази дейност се отразява в астралното тяло. Тази работа достига апогея си в гръцко-римската културна епоха. От сетивната душа постепенно се развива разсъдъчната, която е по-зряла. В нея се намират способностите да се облече в представи това, което се усеща в сетивната душа, което се изживява като инстинкти и афекти, да му се придаде една по-човешка форма на душевен живот. Ако например някои афекти, водещи иначе единствено до самозащита, се прояснят до едно благосклонно, дори любящо отношение към околния свят, то вече е налице разсъдъчна душа. В нея изгрява азът, който е истинското средоточие на нашия душевен живот” (СС 127, 8.1.1911).

“Както с тялото, сетивната душа влиза във взаимодействие и с мисленето, с духа. Най-напред мисленето й служи - човек си създава мисли за своите усещания. Така той получава яснота за външния свят. Детето, което се е изгорило, размишлявайки, стига до мисълта, че огънят гори. Така и човекът не следва сляпо нагоните, инстинките и страстите си, а размишлението предизвиква възможност, чрез която той да ги задоволи. Тук спада това, което наричаме “материална култура”. Тя се състои в служенето на мисленето на сетивната душа. Неизмерими мисловни сили са насочени към тази цел. Мисловната сила строи кораби, влакове, телеграфи, телефони и всичко служи в по-голямата си част за задоволяване на потребностите на сетивната душа... Чрез сетивната душа човекът е сроден с животното. И при него се забелязва наличието на усещания, нагони, инстинкти и страсти. Но животното ги следва непосредствено, те не са преплетени със самостоятелни мисли, излизащи отвъд непосредствено преживяното. Това се отнася и до неразвития човек. Затова обикновената сетивна душа е различна от развития по-висш душевен член, който поставя мисленето да му служи... Когато един човек се намира дълбоко в разсъдъчната душа, той потвърждава една истина, като се тупа по гърдите (СС 108, 21.11.1909). Както сетивната, така и разсъдъчната душа са отдадени изцяло на външното. 

Съзнателната душа е трансформирана част от астралното тяло. Тя се развива от това, че азът несъзнателно  работи върху физическото тяло и тази дейност се отразява в астралното тяло. Тя достига своя връх в нашата пета културна епоха. При съзнателната душа над харесването и нехаресването стои дългът. Човекът е облагородил наклонностите си, това дали харесва или не харесва даден човек или обект не е вече мотив за действие, защото той съзнава защо те съществуват. Той може, без някой да го принуждава, да следва дълга, който сам си е наложил. За разлика от разсъдъчната душа, в която още се съдържат емоции и нагони, за съзнателната душа истината стои по-високо от личните предпочитания и емоции. 

При хората съзнателната душа засега е най-висшият и самостоятелен душевен член, но същевременно тя е и най-отделена от останалия свят. Човек, потопен в съзнателната душа,  може да бъде най-самотен в душевния си живот, да се изолира от външния свят. “Съзнателната душа се изразява преди всичко като логическо мислене, раздробяване на понятията, математическо мислене - всичко, което е свойствено за човека, но не и за животните (СС 127, 8.1.1911). “Човек, който се намира дълбоко в съзнателната душа, се хваща за носа, когато разсъждава задълбочено над нещо (СС 108, 21.11.1909).

Тези три части на душата (сетивна, разсъдъчна и съзнателна) са свързани с тялото и се различават дори и в човешката аура. Те са смъртни, като само обърнатата към духа част от съзнателната душа е безсмъртна. Но тя не е дадена даром на човека, а трябва да се извоюва и съхрани от него. 

Изложеното може да служи и като критерий за преценка на това от какви мотиви е воден даден човек при различните си действия и взаимодействия с околните. Наблюдавайки хората, лесно можем да разберем кой вид душа преобладава в тях. Да кажем, че един човек се блъска в друг, защото върви, замислен за нещо и не го е видял, вторият пада и леко се натъртва. Ако в падналия превес има сетивната душа, той веднага ще скочи разярен и с псувни и крясъци ще се нахвърли върху първия. Един шофьор, на когото са отнели предимството, ако има преобладаваща сетивна душа, веднага ще грабне бухалката или брадвата, които си държи в колата за разрешаване на различни спорове, и ще се нахвърли да бие този, когото смята субективно за нарушител. Ако в падналия или въобще в човека, на когото се е случило нещо несправедливо, превес има разсъдъчната душа, той веднага ще търси да даде на извършителя “да се разбере” по законов път, защото много добре знае правата си. Ако в падналия е избуяла съзнателната душа, той ще знае, че в отсрещния човек също живее Христовият импулс, няма да се разяри, а ще потърси у себе си дали и той не е допринесъл с нещо за тази среща/конфликт. Той ще приеме случката като дадена от съдбата, за да научи нещо и ще реши, че тя е станала, за да породи друго събитие, защото случайностите са проява на висша закономерност. 

Или да вземем за пример взаимоотношенията между лекари и пациенти, защото те в момента са проблемни у нас. Човек с преобладаваща сетивна душа в отношенията си с тях действа под напора на бушуващите емоции, той не приема никакви аргументи и не се ли удовлетвори желанието му на минутата, в него избухва невероятна азурическа ярост да бие, троши, унищожава. Разсъдъчната душа по принцип има нужда да се опира на външни авторитети, тя иска да я лекува/оперира не който лекар е на смяна, а непременно най-добрият специалист. Колкото повече титли има той пред името си, толкова по-добре. Такъв човек спазва сляпо наложеното лечение, даже и в него да има известни съмнения, породени от видимата му неефикасност. Но на него и през ум не би му минало, че мотивите за предписване на дадено лечение, за правенето на дадена операция, могат да бъдат и финансови (А с оглед на нароилите се напоследък частни болници, които се конкурират за пациенти, много манипулации се правят само за да се източи Здравната каса и тази система далеч не е измислена у нас, а е един от пороците на системата). 

Човекът, който е изградил съзнателната душа, във взаимодействието си с лекари се уповава, че ще получи подходяща помощ и няма претенции да се занимава с него дадено светило. Той въобще приема авторитетите само ако са в съответствие с това, което му говори вътрешното чувство и съзнава, че лечението му зависи най-вече от него самия.

Като се има предвид изложеното, всеки сам може да си отговори на какво ниво на съзнание са хората, с които се среща в живота или пък тези, за които медиите го информират ежедневно - например участниците във физическите саморазправи по улици и в болници, хората, които гонят до дупка всеки свой интерес, защото “законът им дава право”, както и “балъците”, които примерно са оставили на алчни роднини да им отнемат със законови врътки имот или които се отказват от съдебни разправии с причинилия им несправедливост, защото предварително са му простили и са сигурни, че висшето правосъдие ще отсъди най-добре.

Категория: Други
Прочетен: 394 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 20.02.2019 22:08
Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 7. януари 1911 във Висбаден и публикувана в СС 127 “Мисията на новото откровение на Духа. Христовото събитие като централно събитие за земната еволюция”

“Днес бих искал да посоча някои свойства, които могат да се проследят и да се види как те въздействат върху душата, върху душевността и как още в същия живот се виждат последствията на кармата. Ще посоча няколко добри и няколко лоши качества: завист, завистливост, лъжливост и от друга страна добронамереност и това, което толкова често срещаме при млади хора – учудване, възхищение и подобни неща. Да разгледаме първо лошите качества завист и лъжливост.

Да предположим, че можем да наблюдаваме в детската възраст завист, завистливост. От духовнонаучните изследвания знаем, че в съставните същности на човека, които обикновено той не осъзнава, в астралното и етерното тяло действат особени сили, в астралното тяло действат луциферичните сили, в етерното ариманичните, които са противници на човешкото развитие.
Всичко, свързано с астралното тяло, като например завистта, идва от изкушенията на Луцифер. Всичко, свързано с етерното тяло като лъжливостта, са изкушения на Ариман. При едно завистливо дете астралното тяло е обхванато по определен начин от Луцифер, там действат луциферичните същества. За завистта и лъжата има нещо много характерно. От най-примитивните хора до най-развитите водачи на човечеството завистта и лъжливостта се смятат за много осъдителни свойства. Щом човекът разбере, че е завистлив или лъжлив, в душата се появява усещане за подлостта и низшия характер на тези свойства. Човек иска с всички сили да отвикне от тях. Точно завистта и лъжливостта изглеждат напълно инстинктивно като отрицателни качества. Гьоте казва, че може да си припише много грешки, но намира, че завистта не съществува в дълбочината на душата му. Същото казва Бенвенуто Челини за лъжливостта. 

Някой забелязва, че е завистлив човек и съвсем инстинктивно работи да отвикне от това свойство. Но то може да лежи съвсем надълбоко, толкова дълбоко, че той може да се стреми да не завижда, но не е достатъчно силен, не е достатъчно силен морално. Тогава се появява нещо своеобразно. Завистта е луциферическо свойство. Когато човекът забележи, че има заложби за завист и работи да се освободи от тях, Луцифер си казва: «Тук има опасност този човек да ми се изплъзне.» Луцифер и Ариман са еднакво враждебни към човека, но един с друг са добри приятели. Тогава Луцифер извиква на помощ Ариман и той превръща завистта в друго свойство. Завистта претърпява една метаморфоза, която се представя в човешката душа така, че докато човекът преди не го е правил спрямо другите хора, сега започва да критикува и да търси всичко възможно при своите ближни, за да го критикува. Тази страст да се критикува не е нищо друго освен преобразена завист. Ако се случи така, тогава Ариман е сграбчил човека в ноктите си. Тази преобразена завист е много широко разпространена. Ако не би я имало под формата на критикуване и пристрастеност да се казват всякакви лоши неща за хората, то някои сутрешни и вечерни срещи на бира и кафе няма да имат никакъв материал за разговори. Кармичните следствия са едни и същи независимо дали завистта се появява в първоначалната или в преобразената си форма. Ако се проследи до късна старост живота на някой човек, бил завистлив в младостта си или някой обичащ да критикува, ще се види, че хора, които през младостта си са били разкъсвани от завист, в късна възраст стават несигурни. Те нямат твърда опора, не могат да влизат в никакви отношения с другите хора, не могат сами да се съветват и се радват да кажат, че този или онзи ги е посъветвал. Това е кармично следствие от завистта или от преобразената завист, което се явява още в същия живот. 

Лъжливостта е свойство на етерното тяло и произлиза от Ариман. Когато човекът е свикнал да лъже в определена възраст, или когато поради лошо възпитание по принцип много лъже, в по-късна възраст винаги се наблюдава известна срамежливост, една невъзможност да се отправят очите към хората. Някои пословични правила в моралната област тук са наистина много правилни. Когато се казва, че някой човек не може да гледа в очите, се проявява лъжливостта. Страхливост и несамостоятелност се проявяват като душевни свойства в същия живот.
Да предположим, че духовнонаучно проследим някой живот и следващия след него. Това, което в единия живот душевно се представя като кармическо следствие, получава по-голяма сила в следващия живот. Можем да докажем, че несамостоятелността, която се появява в единия живот първоначално като душевно следствие от завистта и плахостта като следствие от лъжливостта, стават организиращи сили при изграждане на тялото в следващия живот. Там те навлизат в телесната организация.
Този, който в предишен живот е изпитвал много завист, се ражда отново като човек, който във външната телесна организация има вече това, което го прави безпомощен човек. Който е бил лъжлив, се ражда така, че няма правилни отношения с околния си свят. Той не може да е обичан от близките си хора, чувства се отблъснат от тях, любовта трудно се установява. Науката за духа трябва да се схваща като жизнена практика. Каквото се каза сега, става непосредствена жизнена практика.

Да приемем, че едно такова дете се ражда в нашето обкръжение. Забележим ли при такова дете, че не може да влезе в отношения с нас, че плахо се отдръпва или е слабовато, бледо, човек ще си каже: «Бледността, предразположението за всякакви болести би трябвало да произлиза от завистлива природа в предишно въплъщение, а плахостта от лъжливост.» Не е случайно, че това дете се ражда именно в нашето обкръжение, защото една индивидуалност може да бъде поставена само там, където тя принадлежи. Няма да измине дълго време и хората ще приемат кармичния закон като саморазбиращ се. Хората се раждат в условия, към които принадлежат. Слабост и безпомощност са следствия от предишна завист и ние сме събрани с това дете, понеже то ни е завиждало. А със своята плашлива същност то идва при нас, понеже ние сме тези, които то често е лъгало в едно предишно въплъщение. Как да се държим в такъв случай? Тук не е нужно много да се мисли, а ние трябва да се държим така, както е най-морално, най-нравствено в обикновения живот.

Един човек, който ни завижда или ни критикува във всяко нещо, най-добре се третира, когато му поднесем благоразположение и любов. Това е най-доброто държание. Това естествено не може да се направи навсякъде в нашето неестествено материалистическо време. Но то е най-доброто отношение спрямо едно дете, което се ражда с това предразположение. Ние няма само да констатираме, че детето ни е завиждало и лъгало в предишен живот, а твърдо ще решим да му дадем особено голямо благоразположение и да го придружим с топли чувства.
Категория: Други
Прочетен: 765 Коментари: 0 Гласове: 3
Анна Катарина Емерик е родена на 08.09.1774 във Фламшен до Косфелд (Вестфалия) като пето от девет деца на изключително бедни селяни. Поради гладa и мизерията и родители, и деца са боледували непрекъснато. От малки децата са работили като ратаи и слуги, за да помагат в прехраната, затова Анна Катарина е ходила само няколко месеца на училище. За себе си казва, че е била необуздана, пламенна, своенравна, но от малка се е опитвала сама да обуздае холеричната си буйна природа. За целта като дете си е завръзвала въже с няколко възела около тялото, за да не забравя за слабостите си. Явно от малка е работила върху характера си, без някой да я кара. Такова желание за усъвършенстване на душевните членове е една от характерните й черти, както и изключителната социалност и абсолютна любов към ближния. Само да чуела, че някой се е разболял или страда, съсипана от мъка, почвала да се моли за него, като искала да поеме страданията му. В следствие на молитвите й хората са оздравявали, а тя самата е получавала за по-кратко или по-дълго време симптомите им. Била е весела, много земна и естествена, с удивително познаване на човешката природа – т.нар. кардиогносия “сърдечно виждане”.  

Винаги е знаела с какви намерения идва всеки посетител и какво си мисли за нея. Когато през 1813 във връзка с появата на стигмите й от църквата искали да я подложат на изследване, тя знаела предварително кой ще бъде в комисията и имала информация за скрития живот на всеки член още преди да го види. Под клетва да пази тайна е доверила на лекуващия си лекар д-р Вегенер и изповедника си Бернхард Оверберг за един от членовете на комисията проф. Франц Фердинанд фон Друфел, че във видение й било показано едно мрачно, ужасяващо сиво общество, което не е било осветено от добра светлина. Начело седял един човек, другите имали у себе си инструменти “като на зидарите”:   

“Видях, че това общество беше пълно с тъмнина и че дяволът се разполагаше там и вътрешно ми беше казано, че това са масоните. Когато забелязах, че г-н Друфел излиза оттам и идва при мен, не ми хареса, че са го взели в комисията. Чувствах, че духовно той не е от тях и не можех да повярвам как другите не виждаха това. Виждам такива хора като обкръжени от отвратителен тъмен кръг, обратното на светлото, святото, което блести и действа оживяващо. По сърце беше добър, но не виждаше състоянието си.”   

После Оверберг споделил с Друфел какво е казала Анна Катарина за него и онзи бил удивен, в последствие напуснал това общество. Този епизод съвпада с твърденията на Рудолф Щайнер за упадъка на ложите през 19. век, за лишените им от смисъл ритуали и практики, поради което те стават арена за развихряне на тъмните сили. Не на всички антропософи е известно, че Щайнер е предприел много усилия да въведе в масонските и розенкройцерските ложи духовност в смисъла на Христовия импулс и с основаването на култа Мизраим и с езотеричната школа е стъпил на традицията на ложите, поемайки тънката червена нишка от старите времена, като е искал да постави работата им на сериозна и задълбочена христологична основа. За отбелязване е, че майсторът на ложата и висши членове явно са предприемали някакви действия срещу Анна Катарина Емерик.  

Между 13. и 15. си година Анна Катарина работела на полето и всеки ден наблюдавала членките на ордена, минаващи по пътя за манастира, чувала камбаната и изпитвала копнеж сама да влезе в този женски манастира. Но майка й се надявала да я омъжи за добра партия, та да се пооправят малко и семейните финанси, а за да влезе в манастир трябвало да се плати известна сума. Понеже от манастира казали, че не искат селска слугиня, родителите я изпратили да се учи и помага при една шивачка. Там Анна Катарина останала пет години и развила такава сръчност, че накрая майсторката й предложила да й стане съдружничка. Пак опитала да постъпи в манастир с известни спестявания вече, но са й казали, че имат място само за органистка. Тогава Ана Катарина зарязва ателието си и се хваща за домашна помощничка при един кантор (диригент на църковен хор) и органист, за да учи орган вместо заплащане. Накрая дъщерята на органиста получава място в манастира и уреждат и Анна Катарина да постъпи, въпреки ниския си произход. Заради него в манастира й възлагат само най-тежката работа - да чисти, да работи в градината, да се грижи за болните. За 10 години в манастира прекарва тиф и туберкулоза, живее в неотоплена килия, не й дават почти никаква храна, другите монахини й се подиграват, че се прави на прекалено набожна.  

През 1799 година Анна Катарина преживява вътрешна стигматизация, но тогава усеща предимно болките от трънения венец, стигмите още не се виждат. През 1811 г. по заповед на Наполеон се затварят всички духовни институции в окръг Мюнстер и манастирът Агнетенберг, където е пребивавала Анна Катарина, бива разпуснат. Там тя преживява съдбовна среща с френския свещеник Жан Мартен Ламбер (абат Ламбер). Тъй като той отказал да се закълне във френската конституция, трябвало да напусне службата си в Амиен и да бяга. В Мюнстер му дават убежище и го назначават за изповедник в манастира. В негово лице Анна Катарина намира човек, с когото може да говори по духовни въпроси, също той й носи храна, понеже тя буквално гладува. Нощно време, когато искала, я е причестявал. След разпускането на манастира той се установява в Дюлмен и взема Анна Катарина като икономка. Но здравето й се влошава и много от задачите трябва да ги върши от болничното си легло.   

В дома на Ламбер се случва и външната стигматизация. Болките от белезите тя ги усеща още преди 13 години, но сега вече и външно се появяват раните, които тя първоначално не забелязва. Освен тях и следите като от убождания по главата на гръдната кост се появява двоен кръст. Белезите първите години са кървели всеки петък, някои и сряда. По-късно, когато вече е нямала покой от прегледи и любопитни навлеци, кървенето е било по-малко или съвсем е спирало. Започват нескончаеми посещения на любопитни за зрелища хора. Лекарят д-р  Франц Вилхелм Вегенер също чува в една компания за стигматичката и решава да я посети.Той бил до толкова развълнуван от непознатото явление, което дотогава мислел за проява на религиозен фанатизъм, че решил да продължи да я посещава и да проучи въпроса. Анна Катарина разпознава веднага искрената и добра душа на Вегенер и го приема като личен лекар. Оттогава той не се отделя от нея нито за ден, понякога идва и през нощта. Той описва стигмите така:  

“От петте Христови рани четирите на ръцете и краката са отворени, а страничната рана е повърхностна, на главата раните са като от убождания с игла, кръстът на гърдите кърви всяка сряда, а другите рани всеки следобед малко по-късно. В петък кървят всички рани, вкл. и страничната и на главата. Пациентката не поема нищо, освен вода, ходи до тоалетна най-много три пъти седмично, а по голяма нужда за последно преди три месеца. По характер е изпълнена с чиста любов към хората и Бог, има възможно най-ясните понятия за религия и морал и речта й е пропита от любов.”  

Още тогава Анна Катарина получава упреци, че не яде нищо, смятат, че се преструва. Постоянните изследвания и експерименти да й дават месо и хляб имат като резултат незабавно повръщане. За съжаление самият доктор неумишлено влошава доста състоянието й, като непрекъснато експериментира с разни храни, които й дава, но всички предизвикват повръщане с конвулсии. Той не е знаел, че одухотвореният донякъде организъм на Анна Катарина е бил напълно здрав и се е страхувал тя да не умре от глад. Анна Катарина реагирала също много бурно на алкохол – когато веднъж я разтрили с коняк, при изпарението на алкохола той подействал на обонятелните й нерви и предизвикал леко опияняване. Анна Катарина се почувствала необичайно приказлива като леко пияна.  

За съжаление в по-късни години тези непрекъснати опити да й дават храна са я “излекували” донякъде от състоянието, като не са дали възможност да се развие крехкото одухотворено тяло. С това са я смъкнали една степен по-надолу и колкото повече са я смъквали, толкова повече е угасвала жизнената й сила. Заради непрекъснатите молитви да поеме страданията на другите хора тя страдала от най-различни болести – ревматизъм, плеврит, хепатит, подагра, катари, треска, воднянка. За щастие лекарят усетил, че не трябва да й дава лекарства, а само мазила за външна употреба в минимални количества.  

Друго, което Анна Катарина е умеела, било да определя произхода на реликвите (частици от костите на светци или осветени предмети, чието почитане е присъщо на католическата църква). Очевидно при такива обекти предметът излъчва нещо, свързано с този, от когото е взет. Явно остава нещо като етерен отпечатък, но Анна Катарина освен етерното наблюдение върху предмета винаги е срещала и индивидуалността, свързана с него. Отдавна съществува навикът да се пазят предмети на починалите, с които човек може по-лесно да установи контакт с умрелия. Някога с това са се занимавали посветени, които са съхранявали костите на предците. Дори и Рудолф Щайнер е държал урната с праха на Кристиян Моргенщерн в ателието в Дорнах. Също е държал и урната на Едит Марион, участвала в създаването на скулптурната група “Представителят на човечеството между Луцифер и Ариман”, както потвърждава бившият член на Форщанда Фридрих Хибел. При докосването на една реликва Анна Катарина казва следното:   

“Това е от един пустинен отшелник. Виждам и чувствам светлина, като блуждаеща, която става по-светла и сякаш струи към мен. Чувствам връзката на този лъч с едно цяло светлинно тяло и връзката на това тяло с един свят от светлина, който е произлязъл от една единствена светлина. Този лъч ме събаря и като потъна в по-дълбоко наблюдение, все едно през лъча влизам в тялото, на което принадлежи и виждам картини от живота му. Между нашата душа и тяло има прекрасна, свята връзка. Душата придава или отнема святостта на тялото, иначе не би могло да има разкаяние и изкупление през тялото. Както светците са действали като са били живи през телата си, така и сега, вече отделени от тях,  въздействат все още чрез остатъците от телата върху вярващите. Но вярата е условие за възприемането на светото въздействие.”  

Друг откъс от записките на Брентано: “Още в манастира Анна Катарина идентифицира една реликва като кост на Мария Клеопа. Брентано й дава същата реликва, увита, така че да има друг вид и Анна Катарина казва, че това е кост, по-стара от Исус и е от хора, които са имали контакт с него. На другия ден казва, че Мария Клеопа й се явила през нощта и й казала, че тази кост е от нея.   В началото на брака си с Йоаким Анна е имала дъщеря. Но двамата са я смятали за дете на греха, мислели, че са съгрешили, като са я заченали и затова я оставили на родителите си да я гледат, а те се отдали на живот в покаяние край Назарет. Тази дъщеря се омъжва на 16 години за Клеопа, един от пастирите на Йоаким и ражда дъщеря, която наричат Мария Клеопа (дъщеря на Клеопа). Четири години след раждането на тази внучка Анна ражда светата дева Мария, която като малка през нощта видях да играе с Мария Клеопа.   Докато дева Мария е живяла в храма, Мария Клеопа се омъжва за един по-възрастен пастир на Йоаким – Алфей, който бил на трийсетина години. Сватбата била голяма колкото тази в Кана, в място, близо до Назарет. Видях там бащата на Алфей - дребно старче с дълга брада от областта на Витлеем, казва се Солана или Сулама. Проследих го до Витлеем и го видях на едно място, което е спадало към имението, в което са живели родителите на Йосиф и видях рода на този баща на Алфей до времето на Авраам. Видях рода да се развива успоредно с рода на Исус от странични клонове, но никога не се вля в клона на Исус, а беше сякаш в негова служба. Видях Авраам да коленичи до една колиба на един хълм, а на другата страна на хълма беше колибата на родоначалника на този род – верен слуга на Авраам, той също се молеше, коленичейки. Авраам се молеше за Содом и Лот и видях опасност за Содом. Мъжът беше бащата на Елиезер, слугата на Авраам, който трябваше да се закълне, че ще намери жена за Исак от родината на Авраам. Този род винаги беше свързан със странични клонове от втора и трета степен от рода на Исус и хората винаги бяха на полето да слугуват. Това, че родоначалникът беше толкова предан на Авраам, беше възнаградено чрез Алфей, който също беше предан на Йоаким и така синовете на Алфей в духовен смисъл се сближиха с Исус като пастири на духовното Му стадо….   Алфей беше много работлив и предан човек. Най-големият му син беше Симон, той беше на няколко години, когато изпратиха Исус в Египет. Видях го тогава с баба му, сестрата на Мария, като й беше на гости в Назарет. Следващият син беше Яков малки, третият Тадей, четвъртият Йозес. Алфей умря 14 години преди Христос, защото Мария Клеопа имаше втори съпруг и син Симеон от него, който след това стана епископ на Йерусалим. При смъртта на Исус той беше на 12 години и живееше при жената на Петър, където няколко жени живееха като в манастир. По-късно той беше сред апостолите, мисля най-вече при Сила.   Мария Клеопа живя известно време в Йерусалим след смъртта на Исус, но шест години по-късно умря при преследване в каменните кариери край Рама или Ариматия. Видях приятелите й да я погребват в Йерусалим. Като дете беше пълна, след това слаба, но с по-тъмна коса от светата Дева. От втория мъж Сава имаше син Йосес Варсава. От третия мъж роди Йонас, който умря по времето на втората година от учението на Исус и се казваше Симеон. Йонас беше брат на жената на Петър, нея Исус я излекува във втората година на Исусовото ученичество в къщата на Петър в Кафернаум. Братята й са трима стари апостоли на Йоан - Яков, Сасох и Елиахим.”   За мъченията на първите християни вижда една благородна жена с три дъщери между 12 до 16 години, вкарани в арената със зверовете – София и трите й дъщери… :   “Пускат много зверове срещу тях, но те не им причиняват нищо, даже ближат приятелски най-малката същеря. Тогава ги отвеждат пред съдията и оттам към мястото за мъчения. Най-напред изгарят най-голямата дъщеря с факли по бузите, гърдите, под мишниците, след това с клещи я стягат по цялото тяло, после я отвеждат пак при съдията. Но тя не го поглежда, а се обръща към другите измъчвани сестри. Накрая всички биват обезглавени седнали, майката последна. Тя изключително страдаше, като гледаше мъчението на дъщерите си.”  

По сведенията на Анна Катарина намират къщата на Богородица в Ефес. За срещата си с нея Клеменс Брентано казва:

“Тя ми каза, че понякога се чуди как може да е толкова близка с мен. Никога не е могла да говори с жив човек така, че да може да му каже всичко, което мисли и вижда. Каза, че ме е познавала дълго време, преди да дойда при нея. В картини от бъдещия си живот е виждала много пъти непознат мъж с тъмен тен като евреин (Брентано е от италиански произход), който седи при нея и пише. Когато влязох за пръв път в стаичката й, тя си помислила: “Ах, ето Ви!”           

До реалистична преценка за достоверността на разказите може да се стигне, когато се има предвид висшето ръководство на кармата, седящо зад срещата с Брентано. След подробно изследване съм стигнала до извода, казва Юдит, че на Брентано в много висока степен му се е удало така да възпроизведе казаното, че да съответства то на желанието на духовния свят. Kойто има търпение да проучи оригиналните записки на Клеменс Брентано, ще установи, че при изглаждането е била необходима именно специалната му дарба на поет, който да формулира казаното в стила на Анна Катарина.

На 30.12.1819 в извисено състояние на съзнанието Анна Катарина казва за Брентано: “Този човек не пише от себе си, той има Божията милост за това, никой друг не би могъл да го напише така, той все едно вижда всичко сам”.  

По отношение на точността на предаване на разказите й Анна Катарина е била много строга, казвала, че по въпроса за духовните работи не може и дума да става за преговори- или ще се запише така, че да може да носи отговорност пред духовния свят за записаното, или въобще няма да се записва.  

След смъртта на поета архивът попада у брат му, а след смъртта на Кристиан Брентано по заобиколни пътища всички записки отиват у отец Шмьогер, за когото се говори, че е бил таен агент на Римската курия. Между 1858 и 1860 той публикува три тома от записките на Брентано, редактирани по негово усмотрение. Но публикациите му имат само далечна прилика с оригиналните записки и падрето им е придало съвсем различно значение. Вместо автентичните свидетелства на Анна Катарина за свръхсетивните факти той е направил религиозна литература за 19. век. Тук можем да си припомним думите на Анна Катарина за светците “Видях много образи на светци и най-често виденията им бяха записани толкова осакатено и неразбрано, че много от тях бяха принудени да страдат”.  

Благодарение на белгиеца Йозеф де Редемекер всички още непубликувани оригинални текстове са достъпни и можем да ги сравним с текстовете на Шмьогер.   На 07.08.1819 въпреки протестите на жителите и против волята й след разбиване на вратата Анна Катарина е закарана насила под полицейски надзор и без присъствието на доверените й хора на “държавен преглед”, заповядан от властите в Берлин. Населението на Дюлмен заобиколило къщата и не дало възможност на властите да влязат, но на другия ден, докато хората били на работа, Анна Катарина била отвлечена. В продължение на три седмици била подложена на унизителни целодневни и целонощни изследвания, наблюдения, опипвания, психологически натиск да си признае, че стигмите са фалшиви, че френският абат й е помогнал да си ги направи, че всъщност тайно се храни и пр. Първоначално с опит да се спечели доверието й, а после с открити заплахи председателят на комисията, на който кариерата е висяла на косъм, ако не е могъл да докаже, че момахинята е измамница, я подложил на нечувана обработка. Разсъбличана е била насила, оглеждана с часове наред от всички страни от многобройно количество хора. Само жената, която й е била “надзирателка”, й съчувствала. Цялата процедура показва пълната безпомощност на материалистичния мироглед да възприеме факти, които противоречат на неговата представа за света. По лични преживявания на Юдит фон Хале възгледите на лекарите не са се променили оттогава, единствено не могат насилствено да отвлекат някого, за да го изследват. Анна Катарина показала огромна психическа сила по време на този кошмар, но физическите й сили били увредени безвъзвратно от насилственото й хранене и държане по 24 часа будна. Черири и половина години след това тя умира от белодробна туберкулоза на 49 години.    
Категория: История
Прочетен: 1001 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 15.02.2019 14:52
Ще публикувам откъси от книгата на Юдит фон Хале “Анна Катарина Емерик – реабилитация” от 2013 година. Тя излиза в отговор на произведението на руския антропософ Сергей Прокофиев “Пътувания във времето”- противоположност на антропософското духовно изследване”, в което той формално разглежда двете известни немски стигматички Анна Катарина Емерик и Терезе Нойман. В действителност книгата е насочена срещу антропософката Юдит фон Хале, макар името й да не се споменава. Но тя е трън в очите на Управителния съвет на Единното Антропософско Общество, към който по онова време се числеше и Прокофиев. Шефовете в Дорнах изглежда са загубили Михаиловия импулс, защото изключително много искат те сами да спускат партийната линия към простите членове – кой какво има право да чете от наследството на Щайнер, кой трябва да мълчи и да не говори публично и т.н. Пък за нечленове, които по силата на своята лична карма не чувстват нужда да се присъединят към някое антропософско общество, но желаят да работят за делото на Христос и Михаил, абсолютно не може и дума да става да се насърчават във вземането на отношение по антропософски въпроси. Впрочем, въпросната книга на Сергей Прокофиев, атакуваща стигматиците, излиза през 2013 година, а на 26. юли 2014 той умира от рак…  

Да пристъпим към цитатите от книгата на Юдит фон Хале “Анна Катарина Емерик – реабилитация”:  

“Радикалните изявления на Сергей Прокофиев ми дадоха повод да се запозная за пръв път подробно с личността на Анна Катарина Емерика. Изчела съм почти всичко, написано “от нея” и за нея, проучих архива на Клеменс Брентано във Франкфурт, два пъти посетих Дюлмен, където има музей и архив на Анна Катарина. Не намерих абсолютно никакви доказателства за твърденията на Сергей Прокофиев. Не само това, но от дистанцията на 200 години се запознах с един човек, който предизвиква огромно вълнение и към чиято духовна същност и личност изпитвам дълбоко уважение, дори почитание. Неутралното наблюдение на достъпните факти от архивите разкриват една удивителна личност, която няма нищо общо с изкривения образ, създаден от Сергей Прокофиев, при който се касае за силно опозоряване.   Но в разсъжденията на Прокофиев Емерик е само “жертваната пешка”, тъй като в основата си критиката му въобще не е насочена към нея, а към мен и затова на нея публично й се причинява несправедливост... Той въобще не се е интересувал от нея, а е искал само да изгради тезата как Юдит фон Хале не е антропософка. Когато за друг човек се правят такива унищожителни твърдения като от Прокофиев, те би трябвало да произлизат от източниците за тази личност и да могат да бъдат изведени видимо от там. Такива източници липсват в книгите на Сергей Прокофиев. Вместо това той се опира на цитати на Щайнер, извадени от контекста и нагласени в изгоден нему смисъл. Такъв подход не е справедлив и към Щайнер, защото в нито една лекция той не е споменавал нито Анна Катарина Емерик, нито феномена на трайната стигматизация. Единственото, върху което се крепи аргументацията на Прокофиев, е една записка за зададени въпроси и отговори след ранна лекция на Щайнер (от 1908 г.). Тази бележка е написана на ръка от неизвестно лице, вероятно от този, който е задал въпроса за Анна Катарина. Щайнер в отговор е казал: “Тя е изключително добър сомнамбул, чиито видения несъмнено съдържат извънредно правилни неща”. Тъй като въпросът и отговорът не са записани от стенографите, то от управлението на наследството на Рудолф Щайнер не са счели за необходимо да включат тази бележка към лекцията. Явно не може да се смята за сигурно какво е казано и дали въобще това е казано. Но въпреки това изказването на Щайнер е абсолютно положително и затова читателят би могъл да се запита защо то е дало повод на Сергей Прокофиев за такава унищожителна критика. В лекцията са се разисквали някои случаи на сомнамбулизъм, при които се казва, че при физиологично увреждане на ганглийната система настъпват форми на лудост, при които се наблюдават лъжливост, коварност, измамност - всичко, което идва от луциферическите инфекции”. (СС 174).  

При Анна Катарина не е известно да е имало болестно изменение на ганглийната система, нито пък да е била лъжкиня или луда. Няма по-честен и открит човек от нея, обичащ Истината. Същото е известно и за Терезе Нойман.  

Един от основните упреци на Сергей Прокофиев е, че Емерик не е била антропософка. Това може да се стори смешно на читателите и те да се запитат дали трябва да прочетат 40 страници  по темата. Да, Анна Катарина Емерик е живяла 100 години преди появата на атропософията , но тя е имала друга задача, поставена от духовния свят. Сергей Прокофиев до такава степен не се интересува от личността й, че непрекъснато я нарича “Катарина фон Емерих”, а Терезе Нойман за него е “Тереза фон Конерсройт”. Това може само с тревога да ни покаже, че той не само не е прочел нищо от книгите със записаните видения, но и освен незаинтересованост към личността на Анна Катарина демонстрира неуважение и умишлена атака към нея, понеже името винаги е свързано с личността. Обаче и до днес сред свещениците на Християнската Общност се е запазило убеждението, че Рудолф Щайнер навремето им е препоръчал да четат разказите на Ана Катарина Емерик за събитията в Поврата на времената, както си спомня доктор Ханс Лютье за думите на Щайнер: “Тя е много добра сомнамбулка. Прочетете всичко, което намерите от нея, крайно важно е!” Тук се вижда, че използването на понятието “сомнамбул” за човек от предмихаиловата и предантропософската епоха не визира някакво абнормено състояние на духа.”  

Следват представителни твърдения на Сергей Прокофиев с подробни коментари и бележки на Юдит фон Хале.  

“СП: Анна Катарина Емерик не е способна на медитация върху евангелието на Йоан

За това има записка на Клеменс Брентано от февруари 1820, където се казва, че по време на медитация върху пролога на евангелието тя е казала следното:  

“Слънцето има светлината си от първата светлина, луната има светлината си от слънцето. В началото беше Словото. Тук тя произнася част от евангелието и разказва, че още от дете е обичала това евангелие. При думите “Имаше човек, пратен от Бога и той се казваше Йоан”, тя вижда Йоан Кръстител и го описва, след това внезапно “преминава към Йоан Евангелист” и дава подробни данни за часовете,  в които отдаден на вътрешното си виждане е записал евангелието”.  

Тук виждаме как всичко се извежда към първата светлина – Логоса, а думите, че луната има светлината си от слънцето, показва, че Анна Катарина е съзнавала отделянето на единия от седемте слънчеви елохима - Яхве, който жертвено напуска слънцето и отива на луната. Прави впечатление и духовната връзка, забелязана между Йоан Кръстител и Йоан Евангелист, за която знаем само от последното обръщение на Рудолф Щайнер.  

СП: Анна Катарина Емерик е била подложена на сугестия или автосугестия, за което говорят телесните й симптоми и усещания.  

И тук се привежда казаното от Щайнер за четвъртата степен на християнското посвещение, когато настъпват временни стигми, докато трайната стигматизация е нещо съвсем друго, за което няма данни от Щайнер. При Анна Катарина няма никаква автосугестия, а раните са абсолютно атипични, тъй като стигмите се запазват дълги години, без да се възпаляват и следователно не е налице болестно състояние. Не е известно и някой трайно да се въздържа от храна само в резултат на самовнушението, че не е гладен.  

СП: За Катарина фон Емерих страданията на човека Исус имат по-голяма тежест, отколкото действителната мистерия на Голгота.  

Голямата задача на Анна Катарина е била да направи известно на хората протичането на историческите събития, но поради многобройни физически страдания, тъй като е поемала върху себе си доброволно болестите на други хора, тя не е могла сама да записва виденията си. Години наред е чакала да се появи подходящата личност. Срещата й с Клеменс Брентано е кармична. Именно когато настъпват необикновени събития, които излизат извън ограничения кръг на някоя група кармично свързани души или се появяват личности, които придобиват значение в светлината на публичното пространство, трябва да е ясно, че тук действат йерархиите до ниво на груповите и народностни духове. Анна Катарина е живяла по времето на Френската революция и Наполеоновите войни. Действията на Наполеон са разклатили изоснови християнската вяра. Поради секуларизацията (отделянето на църквата от държавата) населението, особено в селските райони, не е имало възможност да намери утеха в църквите и манатирите, които са били унищожавани, имотите им са били отнемани и духовниците често са били преследвани. В тези времена на политически, религиозни и социални безредици много хора са загубили връзката си с духовните светове. Районът на десния бряг на Рейн, където е живяла Анна Катарина Емерик, е бил особено засегнат от тези размирици. В първите две десетилетия на 19. век духовният свят праща на земята човек, който да даде на засегнатото от секуларизацията население огромна духовна утеха. Особено успешно се е справила Анна Катарина с предаването на космическото измерение на събитията, като е намерила успешните изразни средства с имагинации и поетични сравнения. За съжаление те не винаги са били разбирани. Нито лекуващият лекар д-р Вегенер, който също си е водил дневник, нито Брентано са могли правилно да разтълкуват космическите измерения на разказаните събития. Не по-малко впечатляващи са, като се има предвид, че това е човек, не познаващ антропософията, описанията на космическата Христова същност и на Троицата. С оглед на тях е уместно да се запитаме като съвременни антропософи, какво щяхме ние самите да успеем да узнаем от духовния свят за Христовата същност, ако го нямаше Рудолф Щайнер.   Брентано е записал устните съобщения на Анна Катарина, направени на нейния диалект (платдойч), като ги е изгладил стилистично и предал на литературен немски език. Но повечето днешни издания след това са били допълнително обработени и издадени като тематични компилации от дневниците на Брентано. Особено силно са променени изданията на отец Карл Ерхард Шмьогер. От всичките 16000 стр. голям формат до смъртта си Брентамо е успял да издаде само два тома, една голяма част от записките изобщо не са публикувани. Наличните шест тома не са заглавия, създадени от Брентано, а са обработени, разкрасени издания, понеже оригиналните изказвания са били абсолютно неразбираеми за редакторите.   Независимо от тези факти, които всеки един критик би трябвало да знае, ако има желание да ги знае, кръстната жертва на Христос в тялото на Исус от Назарет е събитие, което трябва да се приема подобаващо с необходимите гореспоменати удивление, съпричастие и съвест. Не трябва да се притесняваме, че ще развием някаква склонност към екстатично страдание. Вихрещите се в нас ариманични духове много успешно ни предпазват от състрадание към жертвата от любов и страданията на Спасителя, а пък у гностически настроените натури се надига и Луцифер. Това особено ясно личи в изискването на Сергей Прокофиев “хората да се научат да насочват вниманието си не вече върху аспекта на страданието на Исус на Голгота, а върху преодоляващия материята и триумфиращ над смъртта аспект на Христос” (Прокофиев, “Мистерията на Възкресението в светлината на антропософията”).  

СП: Ако такива сомнамбулски методи на изследване проникнат в антропософията и се разпространят, това би било предателство към духовнонаучния метод на изследване и това би означавало края на антропософията.  

Тук става ясно, че за Сергей Прокофиев не е важна Анна Катарина Емерик, а цялата конструкция, която е създал, е заради духовната работа на друга индивидуалност – Юдит фон Хале. Нито е изяснено, дали Анна Катарина действително е била сомнамбулка и към коя категория евентуално е спадала, нито е ясно дали Прокофиев се е запознал с методите на изследване и възприемане, които се споменават в предговора на всяка моя книга. Няма сомнамбулски изследвания, има възприемане на факти и събития. С одухотворените телесни сетива, с духовните сетивни органи човек може да има свръхсетивни възприятия. При Анна Катарина също има възприемане на свръхсетивни факти с духовни сетивни органи. Противоречи на всякаква логика твърдението, че един съвременен човек може да възприема с физически сетива събитията в Поврата на времената. Това да имаш възприятия с качеството на известните ни сетивни възприятия чрез фантома, който Прокофиев нарича “тяло на Възкресението”, е друго нещо. Такива възприятия, които първоначално не могат да се нарекат изследвания, Прокофиев признава, но само за индивидуалността на Рудолф Щайнер, въпреки че Щайнер подробно говори за това, че всеки човек може да “облече” това духовно тяло (новия Адам) и че развитието на човечеството само тогава може да върви напред, ако се свърже човек с възкръсналия фантом. Точно за това става въпрос в цикъла “От Исус към Христос”, че тази телесност на Възкресението беше спасена за всеки човек. Но явно според Прокофиев това за Анна Катарина Емерик не е възможно, да не говорим пък за Юдит фон Хале. Тази идея му се вижда толкова еретическа, че той нарича извършващия се в мен процес “претенции от такъв мащаб, каквито в цялата духовна история не са имали светци, стигматизирани или папи”.  

СП: Виденията на такава сомнамбулка не могат да бъдат контролирани и тъй като тя не познава източника им, те най-често са изпълнени с грешки и заблуди.  

Кое друго същество, ако не Христос, би имало интерес да се потвърди и допълни съдържанието на евангелията? Анна Катарина е дала сведения за датата на събитията според тогавашния еврейския календар, деня от седмицата или часа, понякога и звездната констелация. Трима заинтересовани учени - един астроном и двама математици са извадили всички места от виденията, за които има дата или други подробности и със съвременните методи са изследвали тяхната достоверност. Вероятността от грешка в данните на Анна Катарина според тях е едно на 435 милиарда, т.е. сигурността на информацията е 99,99999999977 процента. Не бихме ли се радвали, ако антропософските автори също постигаха подобен процент в изследванията си?  

СП: Във вътрешната липса на свобода лежи дълбоко нехристиянският елемент на такъв достъп до събитията на Поврата…Това стимулира по-нататъшното разпространение на материализма в човечеството и не е в смисъла на днешния жив Христос.  

Досега не е известно някой стигматик да е стимулирал разпространението на материализма или е отдалечил хората от Христос. Кой, ако не Христос дава стигмите? Луцифер и Ариман може би? Има ли изобщо нехристиянски достъп към Христос? Дали Луцифер и Ариман въобще щяха да искат да ни водят към Поврата на времената? Анна Катарина Емерик безброй пъти е говорила за духовните си срещи с умрели, с ангели от различните йерархии и най-вече с живия Христос. Защо заниманието с Христос от Поврата на времената да не ни води към Него, а да ни отдалечава от Него?  

На това място читателите, които познават разказите на Анна Катарина може би ще разберат защо съм потресена от това как на една толкова добронамерена, съчувстваща и жертвеготовна личност като нея се приписва именно липсата на висша човечност и то посмъртно, без да има тя възможност да се защити от атаките. Затова за мен е въпрос на сърдечна загриженост за онези читатели, които не познават духовното наследство на Анна Катарина Емерик, а само онова, което Сергей Прокофиев е писал за нея, да осветля биографията й, за да може всеки да си създаде собствена преценка.”  
Категория: Други
Прочетен: 263 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 14.02.2019 14:03
Днес ще представя тази забележителна жена, непозната в България - една изключително скромна немска монахиня, живяла в края на 18. и началото на 19. век, която е имала стигмите на Христос. 

                                                     image

Това явление е непознато за православната църква, но в католическата през вековете е имало много такива случаи - някой беше изчислил, че в историята са известни около 300 случаи на стигматизация. Може би защото римо-католическата църква се отрече от Духа, точно сред нейните членове се явяват по такъв зрелищен и неподлежащ на прикриване начин случаи, в които Духът оставя своите следи върху материята. Все пак, има и стигматици извън католическата църква и най яркият пример за това е антропософката Юдит фон Хале. Стигми могат да се появяват и в медитация на четвъртата степен от християнското посвещение, но след това изчезват. 

Анна Катарина Емерик (1774-1824) е родена в много бедно селско семейство във Вестфалия. Тя ходи на училище само четири месеца, после родителите я пращат да пасе добитъка. Научава се да чете почти сама и по цели нощи чете катехизиса и други религиозни текстове. От малка има видения, например вижда своя ангел, детето Исус и Йоан Кръстител (нарича го Хансчо с кожите). Когато се моли пред кръста в църквата на Косфелд, има видения за страданията на Христос. При всяко съприкосновение със страданията му на кръста, получава силни болки в главата, сякаш от трънен венец. 


Анна Катарина от малка иска да стане монахиня, но поради това, че е крайно бедна, не я вземат. Непрекъснато боледува и е слаба физически. Едва на 25 г. успява да влезе в Августинския орден, който не след дълго бива разпуснат. По това време се получават стигмите на ръцете, краката и отдясно под гърдите - на мястото, където се е забило копието на римския капитан Касий, наречен по-късно Лонгин. Намира убежище в малка стаичка при един пастор, където прекарва дълги години на легло. 

Заради стигмите Анна Катарина бива непрекъснато обвинявана в измамничество. “Учените” пък искат с материалистични методи да обяснят появата им, както и неприемането на храна. Затова Анна Катарина е подлагана на унизителни прегледи. По цял ден обаче бедните хора се стичат при нея, тъй като им дава утеха и съвети. Това е времето на секуларизацията в Германия, когато държавата се отделя от църквата, която започва да играе все по-малка роля в живота на отделния човек. 
 
По същото време Клеменс Брентано - син на богато семейство на търговец и майка италианка - бил преуспяващ писател и бохем в Берлин. Той е виден представител на романтизма, пише много хубава поезия, приказки и проза. Бил е душата на светския живот и литературните салони. Случайно при едно събиране чува да се четат записки за виденията на монахинята. След това различни хора, познавайки таланта му, дават идеята той да отиде при нея и да запише виденията й. Той отказва и са необходими няколко години и много различни хора, които да го подтикнат да го направи, докато най-после се решава да замине за Северна Германия. 
 
Самата Анна Катарина знае, че трябва да се появи човек, на когото да разкаже виденията си, защото Христос й е казал, че това й се дава не лично за нея, а за да го разкаже и да бъде записано за хората. Тя дълги години очаква някой да дойде, сама моли различни хора да записват, но никой не се съгласява. Когато вижда за пръв път Брентано да влиза в стаичката й, знае, че това е човекът и му казва:" Ето Ви най-после!" 

При срещите си с Анна Катарина Брентано от неверник, загърбил Христос, се преобразява, става вярващ и посвещава последните години от живота и творчеството си да запише шест големи тома с виденията на монахинята. Става свидетел и описва кървящите стигми, в последствие на корема й се появяват и червени ивици във формата на кръст, от който текат кръв и безцветна течност като вода. 

Има шест тома за живота на Богородица и Исус Христос, по един том за първата, втората и третата година на Христос, тайните на стария и новия завет. От всичките само петият том "Непосилните страдания на нашия Господ Исус Христос" може да се намери в интернет, но той може би е най-ценен, тъй като описва Голготските събития, осъждането, разпъването на кръст, смъртта и възкресението, слизането на Христос в дълбините на земята през различните слоеве и ада. Разказите на монахинята поразително 
съвпадат с изнесеното от Рудолф Щайнер, макар да се използват други думи. 

Някои обвиняват Брентано, че си е измислил много от нещата и че не можело да се разграничи какво вижда Анна Катарина и какво той е добавил от себе си. Но тя е била проста селска жена и не е можела да се изразява изтънчено, говорела е на един северен диалект, който в другите части на Германия е неразбираем. Брентано е писател с много богат речник, така че е бил точният човек за тази задача. 
Той просто облича разказаното в по-подходящи думи от тези на Анна Катарина. 

Книгата за страданията на Христос е не само увлекателна, но направо разтърсваща. Наистина има силата да обърне невярващ човек! От нея струи искрена любов и преклонение към Христос и аз поне не долавям някаква пропаганда за католицизма, свещеници или папи.   

По тази книга католикът Мел Гибсън заснема филма "Страстите Христови", през 2004 г. папа Йоан Павел II обявява Анна Катарина за блажена. В момента Анна Катарина Емерик и книгите по виденията й не са популярни, направено е всичко възможно споменът за нея да бъде заличен, както и книгите да не стигнат до широк кръг читатели. 
Категория: История
Прочетен: 795 Коментари: 0 Гласове: 5
Последна промяна: 07.08.2019 15:11
Наскоро и през нашата преса премина информацията, че Селин Дион се е включила в моден проект за детска джендър неутрална мода. Но повечето хора изгледаха само отвратителния клип, без да се запознаят с дрехите и техните дизайнерки. А от сайта на създателките на тези детски модни колекции nununuworld.com, както и от линията на Селин Дион (celinununu.com) може да се научи много за това как се подготвят децата да бъдат послушни поданици на Новия световен ред. Тук няма да прикачвам снимки, нямам намерение да им правя реклама, но желателно е който има интерес към темата, внимателно да разгледа снимките на децата на споменатите интернет страници, дрехите, които представят, както и да обърне внимание на израза на лицето им и на детайлите. Също е поучително да се разгледа страницата на nununuwordld в инстаграм и коментарите на хората там.

Ето какво пише на сайта за създателките на модната линия - впрочем на снимката те изглеждат точно толкова безполово, мрачно и са облечени в черно, каквито са и дрехите им за деца:

“Водени изцяло от интуицията си, съсобственичките и дизайнерки Ирис Адлер и Тали Милхберг (От коя близкоизточна държава са, дали ще познае някой?) създадоха колекции от дрехи за деца, които разчупват стереотипите и размиват приетите норми... Подтиквани от план, който се противопоставя на традиционната раздвоеност на облеклото за момчета и момичета, Ирис и Тали показаха, че в света на истинските индивиди не всичко е черно и бяло. За нунуну от значение са свободата на индивидуалността и креативността, особено в крехка възраст. 

Това борбено новаторство доведе до известни смущения в модните среди, които изличиха традиционните дефиниции и дадоха на младите хора свободата да решат кои са... Нунуну облича децата на бъдещето, за да могат те да изразят своята вътрешна същност, да подчертаят своята креативност, да им помогнат да се борят срещу несправедливостите и позволявайки им да се свържат със своята собствена креативност, да разцъфтят в един свят, където те сами ще определят границите.”

Високопарни приказки, а всъщност моделите са пълната противоположност на креативността - липсват цветове, във всяка колекция - за бебета, момчета, момичета, възрастни, неизменно присъстват едни и същи знаци и символи.

Гуен Стефани, Хилари Дъф, Ким Кардашиян и други знайни и незнайни холивудски звезди са явно почитатели на марката, защото на интернет страницата на модната линия Нунуну е пълно със снимки на “звездите” и техните отрочета, облечени в парцаливите, провиснали дрехи на двете дизайнерки.  

Дрехите (ако могат да се нарекат така) са основно в черно, сиво или бяло с черни знаци и символи. Щамповани са с черепи, обърнати пентаграми (сатанинския знак), големи цифри (да се знае, че децата ще са дигитализирани още от раждането си), огромни плюсове, знаци от брайловата азбука, всевиждащото око, черно-бели полета като за игра на дама, надписи new order (!), control freak, drama queen. Преобладава монохромът, шарено и пъстро няма, навсякъде асиметрия, размъкнати и грозни парцали.   

А моделите? Някой от коментиращите в инстаграм се чуди що за родител трябва да си, за да позволиш детето ти да бъде облечено и заснето в такива сатанински дрехи. Но очевидно има достатъчно луди. Друг отбелязва, че децата-модели изглеждат направо като взети от каталог за педофили. И наистина, всички деца имат ужасно депресиран и подтиснат вид. Едно русо момиченце с бяла блуза с черен обърнат пентаграм, гледа тъжно, държано от чернокож мъж, на когото се вижда само ръката. Поотраснало момиче тип Лолита, със заешките ушички на “Плейбой”, обуто в черен чорапогащник, седи в поза, така че целите му крака се виждат. Две-три годишно момиченце държи знаме с цветовете на дъгата, нахално приетo от ЛГБТ-общността за свое. Момче, облечено с комбинезон на черни и бели ивици, за което един от коментиралите снимката в Инстаграм казва: “Аз обичам полета на духа, смеещи се деца в дрехи с ярки цветове. Не искам да виждам деца в затвор. Освободете ги!”   По повод на пролетната колекция някой пише: “Това е най-грозното, депресиращо облекло, което някога съм виждал. Да мислиш за пролет с черепи и тъмни точки? Кой ще си облече децата в такива дрехи? Искате децата да са свободни, но в същото време искате да моделирате съзнанието им. Марка на сатанинския Нов световен ред.”  

Учудващо е и какво е накарало една певица като Селин Дион, която преди да отслабне като булимичка в нaпреднал стадий, пееше хубаво, да сътрудничи с такава модна марка. Но факт е, че откакто се е хванала с този сатанински проект, тя и визуално се промени и в момента изглежда все едно има рак на черния дроб в последна фаза. Както се казва, с каквито се събереш, такъв ставаш.        
Категория: Други
Прочетен: 7082 Коментари: 0 Гласове: 5
Последна промяна: 11.02.2019 22:26
2  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: anthroposophie
Категория: История
Прочетен: 819297
Постинги: 456
Коментари: 15
Гласове: 6097
Календар
«  Февруари, 2019  >>
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728