С това забележително произведение на нашия народен поет Иван Вазов, писано три години преди официалното започване на Михаиловата епоха, поздравявам българските професорки по света и у нас, радетелки на политически коректната уродливост “османско присъствие”, за които Баташкото клане не е нищо повече от “раздут битов инцидент”.   

Сравнявайки писаното от Вазов през ХIX век със сегашната политика на “таз Европа, в човещина прочута”, виждаме, че няма особена промяна – както политиката на наследниците на Бенджамин д’ Израели и лорд Дерби, така и тази на “ватиканский идол” продължават да са пропити от егоизъм и лицемерие. Около 140 години след азурическата вакханалия над българския народ цивилизованата Европа, в която “Мравката се пази и волът се не бий”, но която забрави християнските си корени, сама вкара вълците в кошарите на собствените си народи. И те тепърва ще усещат фаталните резултати на липсващата връзка с Христос, защото само Той е “добрият пастир”, който “душата си полага за овцете” (Йоан 10:11).                

                Векът!  

О, tempora, o, mores!  

Млъкнете вие, бедни хвалители на века,
във който назовахте свободен человека:
млъкнете с вашта правда, свобода и прогрес,
безумия, с които глушихте ни до днес!
Със нас се не ругайте! От срам се зачервете.
Защо тоз век нищожен велик го вий зовете?
Дали, че в него няма ни робство, ни разврат?
Дали, че ни обсипва със мир и благодат?
Или… че днес изново епохата настана,
която бе видяла Атила, Тамерлана?

II
От Дунава до Охрид, до Бялото море —
един народ нещастен под тежко иго мре!
В гори, в поля, в колиби, в долини и балкани
днес видиш само ужас и чуйш едно риданье.
Навред тирани, тигри зли, лакоми за стръв.
И слабите убити, и робите във кръв!
Села иззапустели, градища разрушени,
развалини димещи и черкви осквернени.
И челяди безбройни без покрив и без хлеб,
кои от мраз треперят и мрат от глад свиреп.
Момците на бесила, девойките в хареми —
и плачове, и мъки, и ужаси големи!
……………………………  

Ах, вижте тая майка как плаче и пищи!
И стиска си детето на своите гърди
и от убийци грозни, от острите им саби
се мъчи да го брани със свойте ръце слаби.
И дор не пада мъртва под удари безчет,
не пуща от гърди си любимий си предмет.
Тогава те го грабват, на сабите натикват,
подмятат го нагоре и диво се провикват
и тъй като празнуват със кървавий си лов,
бесовски песни пеят и тичат за по-нов!
Но вижте таз девица разплакана и тези
обръжени, гнуснави, запенени черкези…
Как тя се моли, вика с уплашено лице
и тегли се да бяга от зверски им ръце.
……………………………  

Каква достойна гледка! Отпреде и отзади —
вред видиш мърши гнили и трупове грамади,
й членове човешки разсени без разбор —
останки страховити от тоя страшен мор.
На, тук ръка паднала, там мъничко краченце
или главичка руса на някое детенце;
а татък — в кал се валят оглозгани глави
и дрехи женски, гнили и лъскави коси…
(Това да се опише, ах, нивга не могло би!)
Тук майки с кръв залени, с разтворени утроби,
там старци се тръшнали при скълцани деца
и юноши зелени с прободени сърца…
А между тях се лутат рой врани, орли, псета
кат на една трапеза ужасна и проклета!
И до предел най-краен да стигне мерзостта,
убийците се кълчат, играят по кръвта!

III
Какъв е тоз век страшен? Какви са тез години,
кои дела такива се вършат пред очи ни?
В кои тиранът волно играй с огън и с меч
и цял народ се треби чрез най-ужасен сеч?
Каква е таз Европа, с човещина прочута,
и зрителка спокойна на таз картина люта,
коя не ще да викне със глас неустрашим:
Махнете се, диваци! Не щем да ви търпим!
Но не!… Това не бива! В това се тя не меси,
че то не иде никак на нейни интереси
и тя желай да пази тоз стар и гнилий трон,
кой сявга е смущавал възточний небосклон.
За нея робът твар е по-долна и от скота,
когото пазят, милват, че той влече хомота;
че мрем или живеем — за нея все едно,
като че част не правим от нейното тело!
И нашта борба люта със този род на злото,
петно на нашто време и срам на обществото,
в Европа не повдига ни скръб, ни жал, ни гнев —
ах, ний сме гладйатори, които й правят кеф!

IV
Да, взех да мисля вече, че принципи човешки
не са освен досадни измислици глупешки,
че правда, братство, обич — едни са басни тук,
че думата свобода е само празен звук,
че милостта е глупост, че господ е металът,
кому се всички кланят, боят и свещи палят,
че злото се не махва чрез никакъв способ,
че силний все тиран е и слабий все е роб;
че таз цивилизация, че това християнство
не са освен измама, лъжа и шарлатанство;
насилството е правда и мерзостта е слава,
че нищо си нагона под свода не менява:
змията все е люта и Каин — все кръвник —
и человекът все е човек до този миг!

V
Но, музо възмутена, спри таз присъда страшна!
Тя може би е права, а може би и гряшна.
При всичко, че е грозен и мрачен наший век,
но правдата във него не е досущ без ек.
С порои кръв оквасен и пълн с картини страшни,
с позор, разврат, кланета, войни, вражди всегдашни,
той, колкото да бъде чудовищен и чер,
на проблески от доблест все дава ни пример.
И ако съществуват на туй нещастно време и гении на злото,
и изверги големи, каквито са например: зловещий Елиот[1],
Дизраели и Дерби — и всичкият им род
с кръвта Христова, който се някога накапа,
и ватиканский идол, чудовищний Рим-папа[2],
съюзник на Корана! — то има мъже днес,
венец на человека, на времето ни чест.
Тъй Ръсел благородни, на слабите бранител,
и славний Гарибалди, на робите любител,
които не един път вдигнаха своя глас,
ужасен за тирана и сладостен за нас;
Странгфорд и Брайт, и Гладстон, Фарлей, Хюго поетът
и други тям подобни, що кат лампади светят
във мрачината обща на деветнайстий век,
приятели и братя на страждущий човек.

VI
Но що е тоз век? Що е? Век чуден, в който злото
празнува и се бори победно със доброто,
епоха, що робството не може да търпи,
а пък тиран й трябва мирът да се крепи!
Противоречье!… Сцена на светли революций,
на мир, прогрес, свобода и на башибозуци!…
Де кръст и полумесец целуват се без срам,
де Пий на Мохамеда кади му тимиан,
де гръкът, син Канарев[3] и внук на Милтиада,
пече сами си братя под знака на Мурада,
де мравката се пази и волът се не бий,
а цял народ оставят тиран да го затрий!  


               12 септември 1876  

[1] Тогавашният английски посланик-туркофил в Цариград, който се застъпяше за турците.
[2] Папата бе приветствувал султана за победата му над Сърбия.
[3] Канарис е един от главните воеводи гръцки през гръцката борба за независимост.  

Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 7. март 1916 г. в Берлин и включена в СС 167 “Съвремие и минало в човешкия дух”  

“Дали цялата дейност на човека, с която той през целия си живот оформя преживяванията си в мисли и ги запазва в спомени, има някакво значение за цялата вселена? Или този процес на спомняне се разгръща само в нас?  

Материалистът трябва да отговори: “Разбира се, че този процес се извършва само в нас. След смъртта ние оставяме физическото си тяло в гроба и тогава онова, което сме съхранили като спомени, естествено угасва.” Сега няма да отговаряме на такива материалистични възражения, правили сме го често, но ще се спрем на нещо друго и ще поставим въпроса дали този процес на мислене и спомняне не е все пак нещо съвсем различно от разиграващото се в нашето спомняне. И действително е така. Докато мислим, докато образуваме мисли от преживяванията и ги запазваме като спомени, не само ние се занимаваме с мислите си, а с нашите мисли се занимава цялата трета йерархия на ангели, архангели и архаи. Ние не мислим само за себе си, а мислим и запазваме мислите си в нас, за да създадем поле за изява на ангели, архангели и архаи. Докато вярваме, че мислите ни живеят само в нас, три духовни йерархии се занимават с нашите мисли. И ние най-малко вършим с мислите си точно това, което е важно. Мислите са в нас, даже и когато сме ги забравили и по-късно ги извикваме от спомена. По същия начин както ние хората работим с машините на земята или ядем и пием, така и ангелите, архангелите и архаите работят с “тъкан”, изплетена, изтъкана, образувана от нашите мисли. Те непрекъснато работят над мислите ни. Следователно ние знаем само за единия аспект на мисловната дейност - този, който е откъм нас. Но има и втори аспект, който е от другата страна. За духовния поглед той изглежда по следния начин: Докато мислите ни са в нас, отвън споменатите духовни същества работят с тях и ги тъкат, така че ако разберем това, ще си кажем, че мисловният ни процес действително не е нещо излишно в света. Нашият мисловен процес не е само за нас, а участва в цялото мирово развитие и позволява постоянно да се втъкава нещо ново в него. Ако не бяхме родени като отделни хора, не бяхме мислили и съхранявали спомени, то след смъртта ни парчето, което може да бъде изтъкано от нашите мисли, което не тъчем ние сами, би било изгубено за мировото развитие. И когато после преминем през портата на смъртта (който процес често сме описвали), знаем, че сваляме физическото си тяло и то бива предадено по някакъв начин на земните елементи. Етерното ни тяло остава известно време и за нашата вътрешност то отначало изглежда като огромна панорама на живота, която се разгръща пред нас. Всичко, за което иначе си спомняме във времето, бива поставено едновременно като гигантска панорама около нас в огромно табло на живота. След това етерното тяло се отвързва от нас, сякаш се изсмуква. Кой прави това? Това правят съществата от споменатите три йерархии, те постепенно го втъкават в мировия етер, така че след смъртта ни тази негова тъкан се състои от това, което сме добавили по време на живота си между раждането и смъртта, преработено от съществата на трите йерархии над нас. От нас те вземат това, което сме добавили, което преди раждането ни още го е нямало и то бива втъкано в цялата Вселена. До това разбиране стига всеки човек, който премине през портата на смъртта. Защото за него тогава настъпва нещо, което можем да опишем по следния начин. Вижте, етерното тяло на човека е освободено от него, етерната му тъкан е прибавена към общия миров етер и това, което е носил в себе си по време на живота, сега е навън - това е важно. Знаещият тези неща ги назовава с едно кратко изречение, което отново и отново трябва да поставяме в медитация пред душата си, защото то характеризира един важен и съществен процес. Можем да кажем, че Вътрешното става Външно, тоест това, което винаги сме чувствали като наша вътрешност, наш мисловен живот, става нещо външно, външен свят. Както е вярно, че ни обграждат реки и планини, дървета, облаци и звезди, така е вярно и че след смъртта ни настъпва нещо, което можем да характеризираме така: Това, което по време на физическия ни живот е живяло в нас, сега е станало парче от външния свят, така че можем да го видим, да го наблюдаваме.  

Но освен етерно тяло ние имаме и астрално. Светът на нашето астрално тяло най-напред го осъзнаваме, чувствайки го като мислене. Аз току-що охарактеризирах мисленето, то изпраща импулсите си към етерното тяло, така че в астралното тяло самото мислене не може да се осъзнае. Едва чувството и волята могат да се осъзнаят в астралното тяло. Ние цял живот чувстваме и искаме. Питаем определени чувства към определени преживявания. Това са процеси в астралното ни тяло. Това е пък специфичното за него тъкане, но не в мисли, както преди малко казах, а тъкане в импулси за чувства и воля, в подтик към искане. И върху това, което цял живот чувстваме и имаме като волева подбуда, работят висши йерархии, то също е работно поле за висши същества. Както съществата от третата йерархия работят над мислите ни, така съществата от втората йерархия, та дори престолите работят над чувствата и волевите ни импулси.”  

          Списък на духовните същества в последователност отгоре надолу:  

Първа йерархия - серафими (духове на любовта), херувими (духове на хармонията), престоли (духове на волята)  

Втора йерархия - господства (духове на мъдростта), сили (духове на движението), власти (елохими, духове на формата)  

Трета йерархия - архаи (духове на личността), архангели (духове на огъня), ангели (духове на живота)  

Човек - предстои да стане духовно същество (дух на любовта и свободата) - в случай, че успее да изпълни еволюционната си задача