Този материал е продължение на следните статии на Тери Бордман: 

Англо-руският антагонизъм - първа част https://anthroposophie.blog.bg/history/2022/12/02/anglo-ruskiiat-antagonizym-pyrva-chast.1845501 

Англо-руският антагонизъм - втора част https://anthroposophie.blog.bg/history/2022/12/04/anglo-ruskiiat-antagonizym-vtora-chast.1845693

Вж. по темата и друга статия на същия автор: 

2022 - войната в Украйна, 1. част https://anthroposophie.blog.bg/history/2022/05/24/2022-voinata-v-ukraina-1-chast.1819504

2022 - войната в Украйна, 2. част https://anthroposophie.blog.bg/history/2022/05/26/2022-voinata-v-ukraina-2-chast.1819847

Тази статия е публикувана за пръв път в списание „New View“, брой 106 от януари-март 2023г. В трите статии, които написах в списание „New View“ тази година за конфликта в Украйна - конфликт, който избухна 33 години след съдбоносните събития от 1989 г. и 233 години след началото на Френската революция - се опитах да покажа нещо от по-дълбоката предистория на конфликта в Украйна, който според мен всъщност е прокси война, епизод от една много по-дълготрайна война, която Западът, по-точно англосферата, води срещу Русия от около 200 години по екзотерични и езотерични причини. С настоящия четвърти материал ще допълним и завършим тази поредица от статии.

                   Тери Бордман

Три дългосрочни цели

В тази дългогодишна борба последният епизод, от 2014 г. до днес, се случи 100 години (3 x 33⅓) след събитията на Първата световна война, която в толкова много отношения беше ужасният инкубатор на съвременния свят. В предишни статии се опитах да опиша как елитите, управляващи Британската империя, предизвикват тази война, за да постигнат основно три цели: първо, да консолидират силите на англоезичния свят (включително тези на САЩ), за да се преборят с нарастващите предизвикателства от страна на Германия, Русия и Япония през XX век и да осигурят продължаващото господство на елитите на англоезичните народи в света за векове напред, всъщност поне до четвъртото хилядолетие, края на нашата настояща историческа епоха, която Рудолф Щайнер нарича “епохата на съзнателната душа” (1413-3573 г.) и която астрологически е известна като епохата на Рибите. 

Това продължаващо господство изисква военно, икономическо, технологично и културно надмощие от страна на англоезичния свят. То ще изисква и политически промени, които да сведат до минимум влиянието на демократичните сили в англоезичния свят и да централизират властта - не на последно място чрез въвеждане на някаква форма на световно правителство, чрез технологични средства - в ръцете на все по-малък англоезичен световен елит. Тези намерения могат да се видят например в трудовете на англоезични членове на елита като братята Брукс и Хенри Адамс в САЩ (в съответствие с техния девиз: "цивилизация = централизация = икономика") и на пропагандисти на елита в Обединеното кралство като Лайънъл Къртис, Филип Кер и историка Арнолд Тойнби, всички от групата на лорд Алфред Милнър "Кръглата маса" (известна още като "Групата на Милнър"), Хърбърт Джордж Уелс, Бъртранд Ръсел и Джулиан Хъксли. 

Реалната власт ще бъде ефективно изведена от парламентите, където ще продължи да се демонстрира само за целите на медиите и масите, но зад кулисите ще се упражнява от глобални или трансатлантически срещи на елита - полупублични като Световния икономически форум (СИФ) или изцяло частни като Чатъм Хаус, Съвета за външни отношения, Трилатералната комисия, Съвета на тридесетте и др. След това тези частни или получастни органи ще накарат националните правителства и световните институции (ООН, СЗО, ЮНЕСКО, ЕС, НАТО) да изпълняват тяхната воля.

Тези намерения бяха заявени и ярък пример за това в наше време е въвеждането и прилагането в целия свят на мерките на правителствата уж за борба с глобалната пандемия от К-19 от 2020 г. след срещата "Event 201" в университета "Джон Хопкинс" през октомври 2019 г. - среща, организирана от СИФ и фондация "Бил и Мелинда Гейтс" със сътрудничеството на СЗО и правителството на Китайската народна република (Гао Фу, китайски вирусолог и имунолог, изигра ключова роля в "Event 201"; той беше директор на Центъра за контрол и превенция на заболяванията към китайското правителство от август 2017 г. до юли 2022 г.). Предполага се, че пандемията започва в Китай месец след "Event 201" и бързо се е разпространява в Европа, Северна Америка и други страни. Абсолютно безпрецедентният по мащаб тоталитарен контрол, наложен от повечето правителства в развитите страни от 2020 г. и последван през 2021 г. от кампаниите на тези правителства за ваксинация срещу ковид, които в страните, приложили инжектирането на иРНК, имаха характера на геноцид, послужи като ефективно средство за прокарване на стремежа към световно правителство под контрола на англоезичните елити, както стана твърде ясно от публичните изявления и писания на такива фигури като Клаус Шваб от СИФ и израелския историк Ювал Ноа Харари. 

Втората от трите цели на Първата световна война, пряко свързани с англо-руския антагонизъм, е обезсилването на Русия и на славянските народи като цяло: превръщането им в роби под англо-американската хегемония. Тази цел има както екзотерични, така и езотерични аспекти. Екзотеричният аспект се състои в това, че след поражението на Наполеон британският елит се е страхувал от две неща: първо, че Русия може да бъде следващият претендент, който ще отнеме Индия от британския контрол. Индия е ключът към глобалното икономическо превъзходство на Великобритания, както признава и Наполеон. Този страх задвижва така наречената "Голяма игра" между Великобритания и Русия за контрол над Централна Азия през XIX в. и води до независимостта на Индия през 1947 г. Вторият страх, изказан от географа и геополитически мислител Халфорд Макиндер между 1904 и 1919 г., е, че Русия може да съчетае огромните си потенциални материални и човешки ресурси с някой по-малък, по-интелигентен, по-дисциплиниран и по-ефективен народ като французите, германците, японците или китайците и в такъв случай ще бъдат създадени транспортни мрежи в Евразия, които ще бъдат неуязвими за британски атаки и в крайна сметка ще бъде изграден флот, който ще може да отправи ефективно предизвикателство към британския кралски флот и по този начин към хегемонията на Британската империя. Този страх завладява и умовете на американските геостратези, след като през 1945 г. САЩ поеха жезъла на британската глобална хегемония. Той се прояви, както скрито, така и открито, в трудовете и изказванията на редица влиятелни американски геостратези като покойния Збигнев Бжежински и Джордж Фридман. Действията на американските военни в Централна Азия след 11 септември 2001 г., в периода 2001-2021 г., бяха доказателство за тази продължаваща загриженост.

    

Езотерична цел

Втората от трите цели обаче има и езотеричен аспект, за който накратко споменах в предишната си статия в есенния брой на “New View” от 2022 г. ("Англо-руският антагонизъм, част 2"). Този езотеричен аспект е свързан с това да се гарантира, че славянските народи, и особено руснаците, няма да реализират потенциала си да се превърнат във водеща световна култура от средата на четвъртото хилядолетие нататък, а вместо това ще попаднат под господството на англоезичните народи, чийто настоящ статут на водеща култура -  задвижвана основно от материалистични съображения и амбиции - при нормални условия би приключил в средата на четвъртото хилядолетие (края на епохата на Рибите).

Какво означава, че славянските народи имат потенциала да се превърнат във водеща световна култура от средата на 4-тото хилядолетие нататък? Това означава, че в епохата на духа-себе (епохата на Водолея), която според Щайнер ще последва епохата на съзнателната душа (епохата на Рибите), човешкият Аз (същностният Аз, духовното ядро на човешкото същество) в голям брой индивиди ще се е научил да вижда себе си и другите азоове като духовни същества. Тези одухотворени азове ще се стремят да създават нови общности не възоснова на старите кръвни връзки или традиционните религии, а на собственото си прозрение. Това ще бъде нова епоха на общност, основана на съпричастност към другите, епоха на братство, която ние на Запад днес трудно можем дори да си представим, както хората в древна Гърция и Рим едва ли са били в състояние да си представят нашия съвременен западен индивидуализъм. Но днес ние можем да видим предвестници на това бъдеще в оставащите традиционни общностни поведения на незападните култури, макар че там тези поведения са инстинктивни и колективни, основани на кръвни връзки, докато в бъдещата (славянска) епоха на духа-себе те ще се основават на моралния индивидуализъм, който ще бъде извоюван в резултат на настоящата (германска) епоха на съзнателната душа. Семето на този нов импулс за нова общност, ново братство, описано от Рудолф Щайнер 1, вече е налице при славянските народи. Славяните не само притежават импулса за общност, който и всички източни народи притежават в по-голяма или по-малка степен в сравнение с по-индивидуалистичните западни народи, но имат и християнска култура. Вроденото славянско чувство за общност е проникнато от повече от 1000 години от християнското чувство на съпричастност, която може да се види най-вече в разгръщането например на селския живот в Русия, в природата на мира - дума, която се превежда по различен начин като общност, мир, село, свят, космос. Руската и славянската литература са пропити от тази съпричастна чувствителност.

Англоговорящите народи са клон на по-голямата германска група народи, които произхождат от Северна Европа (Скандинавия). От края на XV в. тези германски народи постепенно изместват народите от Южна Европа като арбитри на съдбата на Запада. Южноевропейците от гръко-римския или средиземноморския регион са били такива арбитри още от VIII в. пр.н.е. (епохата на Овена), но от XV в. нататък военната, културната и икономическата мощ на италианските държави, Иберия и Франция (Франция е разположена на юг и на север) отстъпва на тази на Швейцария, Нидерландия, Швеция и накрая на Англия. В многобройни лекции Щайнер описва как в период от малко повече от 2000 години до XV в. европейците - във всеки случай значителен брой от тях - са се научили да мислят самостоятелно - това е основното постижение на така наречената от него епоха на съзнателната душа. Те вече не усещали, че боговете или Бог мислят чрез тях; сега усещали, че те самите мислят. В следващата епоха на Рибите от XV в. - германската или северноевропейската епоха - фокусът на развитието е върху индивидуалната човешка воля - как човешкото мислене прилага човешката воля и основно как индивидуалната воля става морално мотивирана и насочвана от човешкия Аз. 

Това е много опасен етап от развитието, който в някои отношения прилича по-скоро на юношеството, чийто ранен етап обикновено се характеризира със значителен егоцентризъм и егоизъм, както и с материализъм - възглед за живота, който е резултат от чувството за по-силно или по-слабо отчуждение на индивида от останалия живот и космоса. Ние се намираме едва от 600 години в тази германска или северноевропейска епоха с нейното американско разклонение, епохата на съзнателната душа, както я нарича Щайнер. И въпреки че през последните около 50 години се наблюдават положителни признаци на нарастваща човешка зрялост, на Запад все още има много доказателства, че културата е напълно егоцентрична, конкурентна и материалистична, особено в икономическия живот.

Щайнер изтъква, че духовните противоборстващи сили, съществуващи, за да осигурят на човечеството съпротивлението, от което то се нуждае, за да развие вътрешните си способности за любов и свобода, желаят тези егоцентрични и конкурентни, материалистични нагласи и поведение (стигнали до крайност в епохата на американската хегемония след 1945 г.) да продължат и в следващата епоха на човешкото развитие, епохата на духа-себе (известна още като епохата на Водолея), като на практика в резултат на това човешкото развитие би застинало на сегашния етап 2. Тогава животът на Земята би станал толкова нещастен и потискащ, че мнозинството от хората да не искат повече да се инкарнират на тази планета или ако го направят, да се опитат скоро да напуснат този живот. Това е целта на онези духовни противоборстващи сили, които се противопоставят на растежа и развитието на човечеството. Ако тя бъде постигната, мисията или задачата на човечеството и на Земята ще бъде провалена.

Тези сили, посочва Щайнер, оказват влияние върху мислите и действията на управляващите в англоговорящите страни в съвременната епоха. Каква е целта, пита Щайнер, на тайните и полуневидими елитни групи, действащи в англоезичния свят? "Те не работят, обзети от някакъв особен британски патриотизъм, а от желанието да поставят целия свят под властта на чистия материализъм. И тъй като... определени елементи на британския народ като носител на съзнателната душа са най-подходящи за това, те искат посредством сивата магия [има предвид средствата за масова информация] да използват тези подходящи елементи като двигатели на този материализъм. Ето за какво става дума. Ако се знае какви импулси се разиграват в световната история, същите могат да се направляват. Други народностни елементи никога няма да се оставят по подобен начин да бъдат превърнати в материал за преобразуване на цялата Земя в една територия на материализма, никой друг народ, никой друг народностен елемент. Ето защо този народ трябва да се лиши от всякакъв духовен стремеж, който, разбира се, живее във всеки човек. Но понеже кармата е отредила съзнателната душа да действа предимно тук, затова тези окултни братства се насочват именно към елементите на британския народен характер. И после изпращат вълната от материализъм по Земята, за да завладеят напълно физическия план. И дори за духовния свят искат да говорят само така, сякаш той представлява откровение на физическия план.” 3

Последната точка може да бъде разбрана от начините, по които на Запад духовната практика е завладяна или поставена в служба на физически цели, напр. комерсиализацията на Коледа и Великден, превръщането на източните духовни практики в бойни изкуства и медитацията от начин на живот в "техника" за поддържане на здравето - спорт и "осъзнатост", а напоследък и създаването на алтернативни светове във виртуалната реалност, Second Life и Meтавселената, в които индивидите уж могат да изживеят своите фантазии.

Разрушаването на Русия 

Теодор Рузвелт, президент на САЩ межд 1901 и 1909 г. и ревностен масон, е обръщал особено внимание на Русия като представител на славянската раса и като силата на бъдещето, която един ден ще заеме мястото на англоговорящите народи. Той е бил обезпокоен от напредването на Русия в Южна и Източна Азия, което според него трябвало да бъде спряно. В същото време е бил добре запознат с вътрешните проблеми на Русия: слабото ѝ правителство, бедността и страданията на народа ѝ, революционните сили под повърхността. Ето защо той е бил уверен, както казва на своя британски приятел, дипломата Сесил Спринг Райс през 1901 г., че "руският растеж - растежът на славянството - е бавен. [...] Денят на Русия е още далеч. Мисля, че двадесетият век все още ще бъде векът на хората, които говорят английски”. 4

Например по време на Първата световна война в лекциите си "Карма на неистината" от 1916-1917 г. Щайнер многократно споменава предвоенните планове и намерения на западните окултни групи, като подчертава необходимостта народите на Средна Европа да мислят за историята в далечна перспектива; в противен случай  според него тези народи винаги ще бъдат в неизгодно положение спрямо западните елити, ако не са наясно с основите на това далечно мислене на западните елити. Отговорът на Щайнер на намеренията на тези западни елити е даден публично например на 1 декември 1918 г.: “Това, което се разви в Русия [т.е. болшевишката революция, ТБ], е по същество само реализация на онова, което Западът иска да се случи там. [...] Каквото и да казват съзнателно, това, към което се стремят, е да създадат една господарска каста на Запад и една икономическа робска каста на Изток, която започва от Рейн и продължава на Изток в Азия… икономическа робска каста, която трябва да бъде организирана по социалистически начин, да поеме всички невъзможности на социалното устройство, но която не бива да се прилага към англоезичното население.” 5

Под "невъзможности" тук Щайнер има предвид, че социалистическият строй е смятан от западните елити за "невъзможен", т.е. по своята същност вреден за обществото и не трябва да се прилага на Запад. Историята на Русия от 1917 г. насам, на Източна Европа от 1945 г. насам и особено на Китай след 1990 г., говорят ясно за това.

Щайнер е знаел, че съвременната история от XV в. насам показва, че демократичните импулси на Запад неизбежно ще доведат до самоутвърждаване на индивида на всички нива на обществото, но че поради нарастващия материализъм това всъщност ще доведе до тоталитарен и атеистичен комунизъм, както вече става очевидно при Френската революция след 1789 г. Той е знаел също, че това е било известно и на западните окултни братства, които са решили, че няма да позволят на този неизбежен социализъм и комунизъм да завладее Запада. Вместо това те са насочили тези сили от Запада към Изтока, където да бъдат по-лесно възприети поради традиционната източна склонност към колективизъм и братство. Този "социалистически експеримент" според тях трябвало да допринесе за подкопаването на културните устои на славянските народи, особено на руснаците, и по този начин за възпрепятстване на възможността им да постигнат това, към което иначе биха се стремили през четвъртото хилядолетие. Ето това е една от другите, по-езотерични цели зад Първата световна война - съсипването на Русия, която от 1907 г. е съюзник на Великобритания, но дотогава, в продължение на близо 100 години, е смятана от британския елит за  основен имперски съперник.

"На 23 декември 1917 г. лорд Милнър... и лорд Робърт Сесил пишат меморандум, в който предлагат на французите разделяне на южните райони на Русия на сфери на влияние: Франция ще получи Украйна и Крим, а британците ще запазят за себе си Кавказкия регион и казашките земи край река Дон.” Милнър смята, че трябва да се използват всички възможни средства, за да се попречи на германците да придобият контрол над руските ресурси; той пише, че в Русия "гражданската война или дори само продължаването на хаоса и безредието би било предимство за нас от тази гледна точка" 6.  През 1918 г. британски, френски, американски и японски войски акостират в Русия. Британците пристигат през март в Мурманск, а през август в Архангелск. "През следващите три години Русия потъва в хаоса на гражданската война, която Милнър смята за "благоприятна" за западните интереси. Участващите армии обаче не разполагат с достатъчна численост, за да могат да нанесат решителен удар срещу Червената армия. Всъщност изглежда, че те дори не искат да нанесат такъв удар. Дори Уинстън Чърчил, един от най-яростните противници на революционерите, е принуден да признае на 27 февруари 1919 г., че "зад нито една от тези авантюри не стои “воля за победа”. Цялото начинание не доведе до победа на антикомунистическите сили, а до укрепване на болшевишкото управление". 7

Изследователи като Маркус Остеридер, Гуидо Джакомо Препарата и Антъни К. Сътън подробно описват как Великобритания и Америка умишлено не подкрепят белите армии в борбата им срещу болшевиките, а вместо това финансират болшевишкия режим по време на Руската гражданска война 1917-1922 г. и след нея 8. Една Русия, независимо дали капиталистическа или комунистическа, със силна икономика, която може да съперничи на капиталистическия Запад, не е желана в Лондонското сити и на Уолстрийт. Членовете на британския и американския елит правят много, за да улеснят пристигането - през Ню Йорк и Канада - на Троцки в Русия през пролетта на 1917 г.; той организира победата на болшевиките в Гражданската война. Британците "сякаш подкрепят" Бялата руска армия на адмирал Колчак, която се стреми към демократична федерация в Сибир, но отказват да окажат на Колчак необходимата помощ, за да превърне той своята Сибирска федерация в ядрото на една демократична общоруска държава. Британците очевидно са искали да отделят Сибир от европейска Русия, без съмнение за да могат да го отворят за експлоатация от страна на западните интереси. 9

На 17 октомври 1918 г. заместник-председателят на Нюйоркската банка на Федералния резерв Лорънс Сондърс пише до президента на САЩ Удроу Уилсън: "Уважаеми господин президент, аз симпатизирам на съветското правителство като най-подходящо за руския народ." 10 Американските капиталистически интереси искат на всяка цена да задържат германския бизнес извън Русия и руските ресурси отворени за себе си. Тук можем да си припомним днешната борба за руските нефтопроводи и газопроводи и американската решимост, потвърдена по-рано тази година от президента Байдън и Виктория Нюланд от Държавния департамент, да бъде премахнар газопроводът "Северен поток 2" между Русия и Германия; в крайна сметка той беше взривен!"11 

Преди сто години Държавният департамент настоява за признаване на (геноцидното) болшевишко правителство. В меморандум за най-близкия съветник на президента Уилсън - полковник Хаус, през февруари 1918 г. Държавният департамент пише, че "ако Съединените щати бяха признали болшевиките, "сега щяхме да имаме контрол над всички руски запаси от суровини и да контролираме служителите на всички гранични пунктове". 12 Новата мантра на САЩ вече гласи "Променете болшевиките чрез търговия", а не чрез въоръжена намеса. Във Великобритания Артър Балфур, министър на външните работи след политическия преврат за "смяна на режима" в Лондон, осъществен от неговия съюзник лорд Милнър през декември 1916 г., се интересува единствено от това да задържи Русия в определени географски граници и да не се намесва във вътрешните ѝ работи. С напредването на Гражданската война в Русия положението на белите се влошава, а болшевиките, които извършват геноцид, стават все по-радикални; тайната полиция Чека (Всеруска извънредна комисия за борба с контрареволюцията и саботажа) убива десетки хиляди руснаци само заради тяхната професия или класова принадлежност - мотиви, подобни на тези на френските революционери в разгара на терора през 90-те години на XIX век или на Пол Пот в Камбоджа през 70-те години на XX век.  

Тонът на съюзниците се променя от военна интервенция към необходимост от сдържане, от санитарен кордон, но най-вече от необходимостта да се държат Германия и Русия разделени - тяхното възможно единение, което Чърчил, повтаряйки Макиндер, определя като "най-голямата опасност за бъдещето" (16.9.1919 г.). Самият Макиндер се застъпва за "пояс от независими, прозападни държави на западните и южните славяни ... като буфер между германците и руснаците". За тази цел той предлага насилствено "прехвърляне" на германци на изток от река Висла и извън "прочистена" Полша". [Това ще се случи през 1945 г. - ТБ] Самите руснаци според него поне за едно-две поколения били "безнадеждно неспособни" да се противопоставят на германското проникване; "автократично управление от някакъв вид - т.е. от болшевиките - следователно е "неизбежно", смята той, “за да може Русия да устои със собствени сили на германското изкушение". 13

По този начин Западът осъди руския народ на десетилетия затвор под комунистическо управление, за което самият Запад бе спомогнал; това е период, който включва убийството на безброй свещеници и монахини и разрушаването на многобройни църкви и манастири, между 100 000 и 200 000 екзекутирани по време на червения терор на Чека от 1917-1922 г., насилствено проведения от държавата гладомор от 1932-33 г., погубил около 4 милиона руснаци и украинци, нечовешката система ГУЛАГ, ликвидрала около 116 000 души, чистките на Сталин (около един милион убити) и най-лошото от всичко - около 34 милиона руснаци (военни и цивилни), убити при колосалното нахлуване на националсоциалистическа Германия (1941-1944 г.) - режим, чието издигане Западът също улеснява и насърчава, за да създаде два авторитарни социалистически гиганта, единият национален, другият интернационален, които могат да бъдат подмамени да воюват един срещу друг, за да се гарантира, че германският и руският народ никога в бъдеще няма да се обединят срещу САЩ и Обединеното кралство. 14 В продължение на три дълги години (1941-44 г.) Чърчил отказва да допусне откриването на втори фронт на Запад срещу нацистка Германия, докато германските армии не се изтощят в кръвопролитията на Източния фронт, а дори и тогава, след поражението на Хитлер, Чърчил скоро иска да започне отново война - срещу Съветска Русия, съюзник на Великобритания от 1941 до 1945 г.

Руският народ е държан - "задържан", ако използваме израза на главния стратегически "експерт" на САЩ по отношение на Русия по онова време Джордж Ф. Кенан - в комунистическия ГУЛАГ в продължение на 70 години, като през цялото това време между САЩ и СССР се развиват определени форми на бизнес, а някои американски елити, като Аверел Хариман и Арманд Хамър от “Оксидентал петролиъм”, продължават да посещават Съветска Русия и да поддържат тайни отношения със съветските лидери. През 1989-91 г. Западът прекратява "социалистическия експеримент", започнат 70 години по-рано и "момчетата от Харвард" (бизнес "консултанти" и "съветници") незабавно се спускат в Русия през годините на Елцин, за да заграбят това, което може да бъде заграбено. 

Междувременно, докато Русия се сриваше, се въздигаше Китай; следващият етап на "социалистическия експеримент" в Китай беше започнат от Дън Сяопин през 1978 г. Дейвид Рокфелер се беше погрижил да посети политическия наставник на Дън, Джоу Енлай, в Китай през 1973 г. - същата година, в която Рокфелер и неговият съмишленик Бжежински основават Трилатералната комисия, за да включат източноазиатските елити в плановете си за световно управление и в който "Проектът 1980" започва да се осъществява под съвместната егида на двете частни организации - Трилатералната комисия и ръководения от Рокфелер Съвет за външни отношения. Прекратяването на съществуването на СССР е ключов елемент от проекта, наред с икономическата шокова терапия (която се нарича "контролирана дезинтеграция") и плановете за радикално глобално обезлюдяване.

Планираното разпадане на Русия

През 90-те години на ХХ в. руснаците видяха как наред с бързия упадък на икономиката и здравето на гражданите им държавата им загуби три огромни района от територията си - Украйна, Казахстан и четири по-малки "-стана " 15 в Централна Азия, както и сигурността на военния съюз на Варшавския договор. Те забелязаха, че НАТО, която уж беше създадена през 1949 г. специално за "защита" от армиите на Варшавския договор, не беше  разпусната от Запада заедно с края на Варшавския договор или след него; напротив, НАТО продължи да се укрепва и в крайна сметка от края на 90-те години да се разширява на Изток, все по-близо до самата Русия. Първият ръководител на НАТО, лорд Хейстингс Исмай, главен военен помощник на Уинстън Чърчил по време на Втората световна война, беше казал, че НАТО е създадена, "за да държи Съветския съюз навън, американците - вътре, а германците - долу". Изглежда, че това е намерението на НАТО и днес, когато Съветският съюз вече се разглежда като Русия.  Руснаците забелязаха, че някои елитни органи на западните медии са започнали да си представят по-нататъшното разпадане на Русия, дори загубата на цялата руска територия на изток от планината Урал - една огромна територия. Такава беше прогнозата на изключително влиятелното списание "Икономист", контролирано от Ротшилд и Фиат, през декември 1992 г., само година след края на СССР. През същата година Бжежински пише в списанието на Съветa за външни отношения “Форин афеърс” (том 71, № 4, 1992 г.), че "единството на самата Русия не след дълго може да бъде поставено на карта, а далекоизточните провинции може би ще се изкушат скоро да създадат отделна сибирско-далекоизточна република." Той си представя тройно разделение на Русия. В периода 1991-1994 г. проруското мнозинство в Крим, който е част от Русия до 1954 г., когато съветският лидер Никита Хрушчов (украинец) самоволно го предава на Украйна, се стреми да стане независима от Украйна република. Но след като прозападно настроеният Борис Елцин укрепва властта си в Русия през 1994 г., той не подкрепя усилията на кримчани за по-голяма автономия или независимост от Киев и Киев успява да възстанови властта си над Крим. През 2014 г. обаче той губи тази власт.

През тази година (2022 г.) в статия в престижното американско списание „The Atlantic“ се призоваваше за разпадане на Русия под прикритието на думата "деколонизация". В статията се отбелязва, че през 1991 г. тогавашният министър на отбраната на САЩ Дик Чейни е "искал да види демонтирането не само на Съветския съюз и руската империя, но и на самата Русия, така че тя никога повече да не може да бъде заплаха за останалия свят". 

По-нататък в статията се посочва: "Западът трябва да завърши проекта, започнат през 1991 г. Той трябва да се стреми към пълно деколонизиране на Русия ... Руският империализъм... представлява най-неотложната заплаха за международната сигурност. Сега сметката да се позволи на Москва да запази своята империя, без да се отчита нейната колониална история, трябва да се плати .... Русия започна най-голямата война, която светът е виждал през последните десетилетия и всичко това е в служба на империята. За да избегне риска от нови войни и още безсмислени кръвопролития, Кремъл трябва да загуби империята, която все още притежава. Проектът за руска деколонизация трябва най-накрая да бъде завършен." 16 

Но Путин не стартира своята "специална военна операция" през февруари 2022 г. в служба на империята или на имперското възстановяване, както продължават лъжливо да твърдят западните коментатори. Той я започна, защото виждаше какво се задава към Русия от Запад, защото Западът на практика беше превзел Украйна с незаконния преврат през 2014 г., който свали демократично избраното правителство на президента Янукович. След това новият режим в Киев незабавно наложи дискриминационни закони срещу рускоезичните граждани, които протестираха срещу тези закони. А когато Киев показа, че не желае да реагира и вместо това изпрати крайно националистически паравоенни групи, за да наложат волята му с насилие, гражданите на рускоезичните Донбас и Крим се вдигнаха на бунт срещу киевския режим. Това, което започна като движение за по-голяма автономия в рамките на Украйна, се превърна в сепаратистко движение поради неотстъпчивостта на Киев и използването на насилие в Донбас, Крим и Одеса. 17 

Западът, постигнал целта си чрез насилствения преврат в Киев през февруари 2014 г., след това беше зает с ИДИЛ, кризата в ЕС и Брекзит, но зад кулисите САЩ насочваха много големи суми пари и военни доставки към Киев от 2014 г. нататък, както и осигуряваха военно обучение. Путин наблюдаваше всичко това. Той също така наблюдаваше как западните медии не обръщаха внимание на събитията в продължение на осем дълги години, докато Киев продължаваше да обстрелва и бомбардира онези, които все още да нарича свои граждани - жителите на Донбас.

До края на 2021 г. и от двете страни загинаха около 14 000 души, но онези на Запад, които са толкова яростни към Русия от февруари тази година, очевидно са забравили осемте години на конфликт и убийства, както и упорития отказ на Киев да изпълни Минското споразумение, гарантирано и подписано от Франция и Германия, което предвиждаше за рускоезичното население на Донбас по-голяма автономия в рамките на Украйна. 

Бившият канцлер Ангела Меркел наскоро даде интервю за германския вестник “Die Zeit” (7.12.2022 г.), в което казва, че "Минското споразумение от 2014 г. беше опит да се даде време на Украйна. Украйна използва това време, за да стане по-силна, както можете да видите днес. Украйна от 2014/15 г. не е днешната Украйна. Нагледен пример за това е битката за Дебалцево [януари 2015 г.]. В началото на 2015 г. Путин лесно можеше да ги превземе. И много се съмнявам, че тогава страните от НАТО можеха да направят толкова, колкото правят днес, за да помогнат на Украйна." По онова време германското и френското правителство заявиха, че Минското споразумение е имало за цел да донесе мир на Украйна, но сега Меркел казва, че то е имало за цел да направи Украйна (т.е. киевския режим) по-силна, т.е. по-способна да се бори със сепаратистите от Донбас и руските сили, които им помагат (напр. частната военна компания "Вагнер"). Тя намеква, че именно това е направило Украйна способна да се противопостави на Русия, както се случва от 24 февруари 2022 г. насам.

След това Владимир Путин сигурно е наблюдавал как Володимир Зеленски, комичен актьор и политическа креатура на украинския милиардер Игор Коломойски, беше избран за президент на Украйна от 73% от украинците през 2019 г. именно с обещанието да въведе мир в Донбас, но поемайки поста, не направи нищо подобно. Руснаците виждаха постоянното струпване на сили на НАТО все по-близо до границите на Русия, постоянното демонизиране на Владимир Путин в западните медии след 2004 г., тяхното нежелание след 2016 г. (годината на Брекзит и Тръмп) да признаят силния неонацистки елемент в Украйна, въпреки че дотогава му обръщаха доста голямо внимание. Изведнъж това внимание отпадна, а през 2022 г. изчезна напълно. Напротив, сега западното твърдение е, че "в Украйна няма нацисти! Украйна има президент евреин!" И все пак онези многобройни видеоклипове за различните нацистки групи в Украйна все още могат да се видят в интернет; просто за тях не говорят западните медии, за които вече не е удобно или целесъобразно да се говори за това. Руснаците видяха и как през декември 2021 г. Западът грубо отхвърли искането на Русия за всеобхватни дискусии, свързани със сигурността в Източна Европа.

Днес западните медии предпочитат да говорят за "деколонизацията" (т.е. демонтирането) на Русия. “Деколонизация” през последните години стана модерна лява дума след искането за премахване на статуи (“Сесил Роудс трябва да падне!") в Южна Африка (2015 г.) и смъртта на Джордж Флойд в САЩ (2020 г.). Въпреки своите малцинства, в преобладаващата си част Руската федерация е бяла и християнска страна. Следователно антиимпериалистическият наратив за "деколонизацията" лесно се поддава на прилагане по изврстен начин към Русия. Извратен, защото целта е да се обслужват имперските и глобалистки амбиции на англоезичния елит.

Неотдавна Андерс Ослунд, гост-изследовател във финансирания от Държавния департамент на САЩ Център за анализ на европейската политика и жител на Киев, написа: "Войната на Русия срещу Украйна ще приключи с разпадането на Руската федерация. Тя ще бъде заменена от малки, демилитаризирани и безсилни републики с неутралитет, записан в конституциите им.“ 18

 

Целта да се държат Германия и Русия разделени

Накрая стигаме до последната от трите цели на англоезичните елити, които те се стремят да постигнат през Първата световна война и които определят политиката им и днес: освен консолидирането на англоезичните държави и обезсилването на Русия, целта е Германия да бъде сведена до марионетка и да се предотврати всякакво свързване или съюз между Германия и Русия. На езотеричен език това означава взривяване на всеки траен културен мост между настоящата германска епоха и бъдещата славянска епоха. И двете тези цели досега са "впечатляващо" постигнати: милиони руснаци и германци, убити в колосални войни един срещу друг, безкрайна душевна почва, засята с потенциални семена на бъдеща неприязън и омраза. И все пак ... във войните и конфликтите се създава както добра, така и лоша бъдеща карма. Безброй индивиди, които са били въплътени в славянски или германски тела през 1914-1945 г., ще се стремят в следващите си прераждания да разберат и преодолеят онова, което ги е изправило едни срещу други през ХХ век и ги е накарало да си причинят толкова много болка и страдание.

В тази епоха на Рибите, епохата на съзнателната душа, немскоезичните народи имат задачата да поддържат Аза, докато англоезичните народи са главните представители на самата съзнателна душа. В европейския фолклор и приказки често се среща герой или героиня с трима братя, сестри или спътници. Тези фигури виждаме и в четирите мистерийни драми на Рудолф Щайнер (1910-1912 г.). Тези трима души са трите душевни сили, подпомагащи човешкия Аз. Те могат да се разглеждат като трима представители съответно на мисленето, чувствата и волята, чрез които действа Азът. Съзнателната душа е онази част от душата, чрез която действа волята, докато мисленето действа чрез разсъдъчната душа, а чувството - чрез сетивната душа.19 Доколкото англичаните са хората на съзнателната душа, а германците - на Аза, следователно конфликтът между английско- и немскоговорящите народи означава конфликт между Аза, както той действа чрез волевия елемент на душата и самия Аз: конфликт между самия Аз и неговата собствена воля. Волята действа в света и затова англоезичните народи отдавна са склонни да гледат навън, към физическия свят, докато интимният поглед навътре винаги е бил основната характеристика на немскоезичната култура. Подобно на други народи в Западна Европа, англичаните се отправят към океаните в търсене на приключения и богатство и в крайна сметка създават световна империя с нейната физическа и научна основа; по този начин те изиграват важна роля за създаването на глобално съзнание. За разлика от тях германците - въпреки значителната емиграция към американския континент - оставар в по-голямата си част "у дома" сред своите гори, хълмове и планини в Средна Европа; те не създават велика извъневропейска империя, а изследват вътрешния свят на разума и душата - от Бах, Бетховен и Брукнер до Гьоте, Хегел и Юнг, които са примери за велики творци и мислители. Английската култура има проблем с това как да се справи с материализма и изкушенията на външната сила, които могат да се появят, когато човек излезе твърде далеч от себе си; действието губи връзка със себе си, с Аза ("Just Do It" - рекламният слоган на “Nike“). Немската култура, напротив, има повече проблеми с това как да се справи със заблудата и изкушенията на фанатизма, интелектуален или емоционален, които могат да възникнат, когато човек отиде твърде навътре; Азът се фиксира, улавя се от подсъзнателни същности (Blut und Boden - кръв и почва) или се раздува от тях. Това, че народите на Аза и на съзнателната душа в Европа воюват помежду си, е катастрофа, тъй като тези два народа, съответно на вътрешния и на външния фокус, разбира се, трябва да работят заедно за благото на човечеството.

Отвъд трите душевни сили на човешкия Аз, които човечеството развива през последните няколко хилядолетия (сетивна, разсъдъчна и съзнателна душа), се намират трите все още неразвити духовни сили, които Щайнер нарича дух-себе, дух-живот и човек-дух: това са трансформираните духовни аналози на трите душевни сили.  Първата от тях, духът-себе, трансформираното астрално тяло (или сетивна душа), ще открием особено развита при народите от Източна Европа, славянските народи и тези, които са в близка родствена връзка с тях (например финландци, балтийци, румънци). Азът стои по средата между впечатленията от телесния и духовния свят, а съзнателната душа е най-развитият аспект на душата; Щайнер дори я нарича "душа в душата... истината е вярна, дори ако всички лични чувства се бунтуват срещу нея. Онази част от душата, в която живее тази истина, ще бъде наречена съзнателна душа". 20 Това е частта от душата, в която започват да просветват интуиции от духовния свят за индивида, който започва да осъзнава, че не е просто мислеща и чувстваща личност (която също е способна да има чувства, отчуждени от космоса, от своите ближни и дори от самата себе си), а духовна личност (която чувства и знае, че е обединена с космоса, със своите ближни и с всичко живо). Затова епохата на съзнателната душа (1413-3573 г.), в която германските народи (включително, разбира се, и англоезичните) са "водещи народи", е жизненоважна епоха, свързваща душевната фаза от развитието на човечеството с духовната фаза, в която истинският морал и етика се интегрират в Аза чрез индивидуализирани духовни интуиции. Когато индивидите се съберат на тази основа, те ще формират нови, морално обосновани общности.

Ето защо е изключително важно да се изгради мост между правилно развитата епоха на съзнателната душа на Рибите (германската) и последвалата я епоха на духа-себе на Водолея (славянската). Противоборстващите сили се стремят да разрушат този мост, както през 1914-1945 г. се стремяха - и все още се стремят - да разрушат връзката между двата аспекта на епохата на съзнателната душа - външния и вътрешния, които досега са били доминиращи съответно в английската и германската култура.

В първата лекция от цикъла, изнесен в Осло през 1910 г., озаглавен "Отделните души на народите и тяхната мисия във връзка със северногерманската митология” Щайнер казва: "Това е особено важно, защото съдбите на човечеството в близко бъдеще ще обединят хората както никога досега в една обща мисия, засягаща цялото човечество." 

Тук той има предвид епохата на архангел Михаил, един от седемте архангели, които един след друг носят различни импулси на човечеството в последователни периоди от 350-400 години. Епохата на Михаил започва през 1879 г. и ще продължи до около 2250 г. Това е една все по-космополитна епоха, в която националистическите импулси постоянно ще намаляват под въздействието на духовния идеализъм, който отразява всеотдайното и всеобхватно духовно влияние на Слънцето. Духовната наука разглежда Слънцето не като атомна електроцентрала, а като тройна общност от духовни същества (традиционно известни като господства, сили и власти, съотв. духове на мъдростта, на движението и на формата), които служат на слънчевия Логос (космическия Христос) и са не само източник на целия живот и външната светлина на Земята и в нашата Слънчева система, но и източник на светлината на нашето мислене, която ни осветява и обхваща целия ни вътрешен и външен опит. Михаил традиционно е архангел на Слънцето, както останалите шест архангела са тези на другите шест традиционни небесни тела на нашата Слънчева система.

Заслужава да се отбележи обаче, че Щайнер по-нататък казва, че "представителите на отделните народи ще могат да дадат своя конкретен, свободен принос към тази съвместна мисия само ако са стигнали до едно истинско разбиране на своя народ, на своята народност, до едно разбиране на това, което бихме нарекли „народностно себепознание". Ако в Аполоновите мистерии на древна Гърция думите „Познай себе си" са играели една толкова голяма роля, в недалечно бъдеще към народните души ще бъде отправян призивът: „Познайте себе си като народни души". Това изречение ще има определено значение за бъдещата съвместна работа на човечеството." (подчертаване - ТБ)

 Един народ, нация или етническа група живее между два фактора - духовен и природен: народния дух или архангела "горе" в духовния свят, който е отговорен за опазването и напътстването на този народ през цялата му история, и по-земните елементи на географията, геологията, климата, историята, езика и културата, в рамките на които живее народът. Този по-земен природен елемент формира "душата" на един народ, неговата народна душа. Народният дух или архангелът е духовното същество, което наблюдава и съпътства съдбата на този народ. Това може да се разглежда като аналог на физическия зародиш на човешкото същество, създаден от ДНК на родителите му, за разлика от индивидуалния дух, който от духовния свят се въплъщава в този физически зародиш и се съединява с него известно време след зачеването, с тази разлика, че архангелите не се прераждат, както правят човешките същества. Както за да разберем как като индивиди бихме могли най-добре да внесем своя "свободен, конкретен принос в тази обща мисия", така и за да станем способни да се предпазим от шовинистични импулси, колкото и фини да са те, които може да действат в душите ни, ние се нуждаем от това народностно себепознание, за което говори Щайнер в тези лекции.

Свети Георги и драконът 

За англичаните това включва осъзнаването на факта колко дълбоко е вкоренен в Англия образът на Свети Георги, който спасява принцесата (или девойката) от дракона, поне от Средновековието 21 и как този образ може да повлияе на начина, по който гледаме например на външните работи и съответно правим ценностни оценки. Очевиден пример за това е как под влиянието и на напълно едностранчивите средства за масова информация толкова много британци започнаха да развяват украински знамена, да носят значки с украинското знаме и да казват "Аз съм с Украйна" и др. под. Повечето британци говорят малко или изобщо не говорят чужди езици; преди 60-те години на миналия век тези, които говореха, често бяха смятани за "странни" или дори "подозрителни". До 60-те години на миналия век тази островна нация беше известна с това, че от векове е била много предпазлива към "чужденците". Не е просто обобщение, ако кажем, че поради това англичаните, с изключение на техните елити, дълго време са имали сравнително слаб интерес и малко образование в областта на външните работи; все пак външните работи са сложна материя и могат да изглеждат далеч от живота на обикновените хора. И все пак, винаги когато образът на "хулигана" - който изобщо не е чужд образ за англичаните - им се показва, например в средствата за масова информация, образът на Свети Георги, който спасява девойката от дракона, никога не е далеч и често се прилага лекомислено към сложни ситуации в чужбина, когато интересите на елита биха искали английското население да подкрепи действия на правителството на Обединеното кралство, които са в интерес на елита, но не непременно или изобщо не са в интерес на обикновеното население на Обединеното кралство. Можем да си спомним как Белгия и Сърбия през 1914 г. и Полша през 1939 г. бяха представени като "девойки", които трябва да бъдат спасени от английския "Свети Георги" от жестоки, тормозещи ги "дракони".

                                             

Плакат за набиране на доброволци от времето на Първата световна война

Сегашният конфликт в Украйна е ярък пример за тази метафора, особено когато към образите на "хулигана" и на "Свети Георги" се прибавят и последиците от 200-годишната антируска пропаганда и всяване на страх от страна на британската преса, правителството и медиите. Така че, когато на 24 февруари 2022 г. руските войски и танкове пресякоха това, което повечето страни все още смятат за международна граница на Украйна 22, за много хора в Обединеното кралство въпросът изглеждаше ясен: Русия просто е "нахлула" в Украйна - един едър и силен хулиган (дракон) тормози някакъв аутсайдер (девойка), на което Обединеното кралство трябва да се противопостави толкова твърдо, колкото е в състояние. 

В тези четири статии в сп. “New View” се опитах да покажа, че въпросът далеч не е толкова ясен и че привидно малкият "аутсайдер" в този случай (Украйна) всъщност е "булдог", който от години е създаден, за да провокира, подмамва и в крайна сметка да позволи унищожаването на хулигана (Русия), за да обслужи дълбоко вкоренените екзотерични и езотерични интереси на водачите на булдога - англоезичните елити, които създадоха и контролират НАТО, ООН, СЗО и, да, също и ЕС. 

Ако народите на Обединеното кралство - особено англичаните, за които фигурата на св. Георги може би особено силно въздейства на подсъзнанието - могат да упражнят това, което Щайнер нарича "народностно себепознание" и да озарят в светлината на съзнанието всички подсъзнателни мотиви в душите си, които може би влияят на преценките им за настоящия конфликт, те може би ще успеят да попречат на своите елити да отровят отношенията между тях и народа на Русия и разрушат моста между германците и руснаците, а също и между настоящата германска и бъдещата славянска епоха, който е толкова важен за Европа и за човечеството както днес, така и в далечното бъдеще.

———————

1 Вж. Andreas Bracher (ред.), “Kampf um den russischen  Kulturkeim” (2014), стр. 343-4. 

2 Вж. напр. лекциите на Щайнер от 10 - 11.10.1918 (СС 184). 

3 R. Steiner, “Karma of Untruthfulness”, т. 2, СС 174, лекция от 15.1.1917. Можем да се запитаме: кои са тези "определени елементи" в британския народен характер? Това е тема, която сама по себе си заслужава много размисъл за историята на британския народ през последните поне 1000 години.

4 M. Osterrieder, “Welt im Umbruch” (2014), стр. 929.

5 СС 186.

6 Osterrieder, стр. 1346.

7 Osterrieder, стр. 1346-7.

8 Markus Osterrieder (“Welt im Umbruch”, 2014), Guido Giacomo Preparata (“Conjuring Hitler”, 2005), Antony C. Sutton (“Wall St. and the Bolshevik Revolution”, 1974).

9 Osterrieder, стр. 1348, № 3523.

10 Osterrieder, стр. 1348.

11 27.9.2022. https://21stcenturywire.com/2022/09/28/did-nato-just-blow-up-the-nordstream-pipelines

12 Osterrieder, стр. 1349.

13 Osterrieder, стр. 1351.

14 Вж. G.G. Preparata, “Conjuring Hitler” (2005).

15 Узбекистан, Туркменистан, Таджикистан, Киргистан. 

16 https://www.theatlantic.com/ideas/archive/2022/05/russia-putin-colonization-ukraine-chechnya/639428

17 На 2 май 2014 г. 42 демонстранти срещу киевския режим са изгорени в Дома на профсъюзите в Одеса от поддръжници на киевския режим. Това зверство до голяма степен беше забравено от западните медии.

18 https://twitter.com/andersostlund/status/1513407913611739136

19 Вж. R. Steiner, “Theosophy” (Anthroposophic Press, 1971).

20 Steiner, “Theosophy”, стр. 24-25.

21 По време на управлението на крал Едуард III, 1327-1377.

22 На 21 февруари 2022 г., три дни преди началото на "специалната военна операция", руският президент Путин признава независимостта на сепаратистките републики Донецк и Луганск. Повечето правителства, намиращи се под влиянието на англоезичните глобалистки интереси (например членовете на НАТО и ЕС), не признаха тези две нови държави.

Лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 30. март 1918г. в Берлин (СС 181 “Земната смърт и мировият живот. Антропософски дарове за живота. Необходимости на съзнанието за настоящето и бъдещето”)  

Който е възприел в правилния смисъл казаното в последните лекции за начина, по който човешката душа може да определи отношението си със свръхсетивните светове, как тя може сама да работи върху него, не трябва да се плаши от истината, че от друга страна човекът като такъв по известен начин е зависим от цялата вселена, от цялото обкръжение. Човешкият живот всъщност се движи като махало напред-назад между две неща: между свободното установяване на връзка със свръхсетивния свят и зависимостта от околната среда, от цялата вселена, и то най-вече защото човекът е обвързан с определено физическо тяло между раждането и смъртта. Една част от тази зависимост от вселената в наши дни ще обсъдим в специален контекст, в контекст, който може да бъде близък до човешката душа в настоящата епоха. 

От някои неща, които сте научили от духовната наука, ще ви стане ясно преди всичко, че цялата наша Земя, която съвместно обитаваме като човечество, е един вид голямо живо същество, че ние самите стоим в нея като членове на едно голямо живо същество; в различни лекции съм говорил за отделните жизнени явления на това голямо живо същество, което е нашата Земя. Животът на Земята се проявява по най-разнообразни начини. Между другото той се изразява и в това, че съществуват определени връзки между отделните области на Земята и живеещите на нея хора.  

Колкото и да е вярно - а това е много повърхностна истина - че от една страна човешкият род представлява единство, толкова е вярно и това, че отделните части на човешкия род, които са разпределени в различните области на Земята, диференцирани са според тези области, зависят от тях, зависят не само от многото сили, които външната естествена наука и география изследват, но и от много по-загадъчни сили на отделните области на земната повърхност. 

Съществуват определени вътрешни връзки на човека с почвата, върху която живее, с частта от Земята, от която е произлязъл, които не лежат изцяло на повърхността на природните науки. Това може да се види най-добре от факта, че тези връзки се установяват в хода не на кратки, а на по-дълги исторически периоди. Можем да го видим също и в промяната, която претърпяват европейците, когато се преместят в Америка и се установят там, макар че времето на заселването на Америка от европейците е все още толкова кратко, че това, което се разглежда тук, засега е само загатнато, но то е силно и ясно загатнато. Външната конфигурация на европееца се променя - както казах, това засега само се загатва - когато той заживее в Америка, не веднага, но в следващите поколения, например при оформянето на ръцете и дланите, също и в чертите на лицето европейците - но не си представяйте това като нещо съвсем очевидно, а само загатнато - започват да приличат на старите индианци, постепенно приемат индивидуалните особености на едновремешното индианство.

На първо място тези неща ни насочват най-общо към определени връзки между големия организъм на Земята и отделните членове на този организъм, именно отделните части на земното население. Знаем, че докато живее на Земята, човек е свързан със свръхсетивните същества, със съществата от висшите йерархии. Знаем, че това, което се нарича народна душа, не е онази безлична абстракция, за която днес говорят материалистично настроените хора, а народната душа е един вид архангелско същество. Достатъчно е да прочетем цикъла от лекции за душите на народите, изнесен в Кристияния и ще разберем как народната душа е конкретно, реално същество, в което човекът е вместен, така да се каже, с живота си. Изобщо със своето същество човекът е в постоянен контакт с повече или по-малко високопоставенисъщества от висшите йерархии.  Днес и през следващите дни ще разгледаме тази връзка от определена гледна точка - такива неща могат да се обсъждат само от определена гледна точка. 

За да се заемем с едно такова наблюдение като днешното, трябва да осъзнаем, че за духовнонаучния наблюдател на света всъщност не съществува такова нещо като това, което материалистичното разбиране нарича материя или субстанция; пред един наистина задълбочен поглед то също се разтваря в духа. Често съм използвал едно сравнение, за да стане ясно как стоят нещата. Да вземем водата. Тя замръзва, тогава се превръща в лед и изглежда съвсем различно. Ледът си е лед, водата си е вода; обаче и ледът е вода, макар ив различна форма.  

Приблизително същото е и при онова, което наричаме материя: тя е дух в друга форма, дух, преминал в друга форма така, както водата преминава в лед. Затова, когато говорим от духовнонаучна гледна точка, дори когато говорим за материални процеси, имаме предвид духовни неща. Действащият дух е навсякъде. Фактът, че действащият дух се проявява и в материални процеси, принадлежи към една специална форма на неговото проявление. Но действащ дух има навсякъде. Така че дори ако разглеждаме и по-материалните явления, всъщност говорим за начини на действие на духа, тъй като те се проявяват в определена област като външни, повече или по-малко материални процеси. В човека непрекъснато протичат материални процеси, които всъщност са духовни. Човекът се храни. По този начин той приема вещества от външния свят в собствения си организъм. Твърдите вещества, които се втечняват, се поемат отчовешкия организъм и претърпяват трансформация. Човешкият организъм се състои от всички възможни вещества, които приема отвън; но той не само приема тези вещества, а при това те преминават през определен процес. 

Нашата собствена топлина се дължи на топлината, която приемаме и на процесите, които погълнатите вещества претърпяват в нашия организъм. Ние дишаме. С дишането поемаме кислород; но не само поемаме кислород, а тъй като в процеса на дишане сме свързани с това, което се случва във външния свят, във въздушното пространство, ние сме включени и в ритъма на външния свят. Нашият собствен ритъм е вътре в ритъма на цялата вселена. Аз дори веднъж показах тази връзка с помощта на цифри. 

По този начин чрез ритмичните процеси, през които преминаваме в собствения си организъм, ние също сме в определена връзка с околната среда. Именно чрез тези процеси, които протичат, защото външните природни процеси се намесват в нас и продължават да участват в нас, всъщност се опосредстват онези въздействия, които например упражнява и народният дух върху отделния човек. Ние не просто дишаме кислород, а в дишането на кислорода живее нещо духовно, в него може да живее народният дух. Ние не просто се храним, а веществата се преработват в нас. Но този материален процес е същевременно и духовен процес и като приемаме веществата и ги преработваме в нас, народният дух може да живее в този процес. 

Животът на народния дух в нас не е просто някаква абстракция, а в това, което правим всеки ден и което нашият организъм извършва, се формира животът на народния дух. Материалните процеси са същевременно израз на духовните начини на действие. Народният дух трябва да мине по този заобиколен път, като влезе в нас чрез дишането, чрез храната и т.н.

Отделните народни духове, които представихме разграничени от друга гледна точка в цикъла лекции "Мисията на отделните народни души във връзка с германо-скандинавската митология", оказват различно въздействие върху човека във връзка с това, което току-що посочих и то характеризира отделните народнихарактери на Земята. Отделните народни характери зависят от народните духове. Но ако проследим по духовнонаучен начин по какви заобиколни пътища действат отделните народни духове, ще открием например следното. 

Човекът диша. Така той е в постоянна връзка с въздуха, който го заобикаля. Той го вдишва и издишва. И ако в един конкретен случай народният дух чрез конфигурацията на Земята и чрез условия от най-различен вид избира именно заобиколния път чрез дишането и така чрез него постига конкретната конфигурация, характеристиката на съответния народ, тогава може да се каже: Народният дух действа чрез въздуха върху съответния народ. - Това наистина се случва в особено голяма степен с народите, които някога са населявали Апенинския полуостров. 

На Апенинския полуостров въздухът е посредник за въздействието на народния дух върху човека. Може да се каже, че въздухът на Италия е онова средство, онази среда, чрез която духът на народа отпечатва своето въздействие върху хората, които населяват Апенинския полуостров, за да им придаде особената конфигурация, благодарение на която те са италианският народ, били са древноримският народ и т.н. Човек може да изследва духовните подоснови на това, което изглежда като материални въздействия, ако следва духовнонаучните пътища.

Сега може да се постави въпросът: А какво да кажем за другите народни духове? Ако погледнем към другите области на Земята, какви средства избират народните духове, за да изразят особената конфигурация на народите там? При народите, които са населявали или населяват днешна Франция, народният дух действа по заобиколен начин чрез течния елемент, чрез всичко, което не само влиза в тялото като течност, но и действа в него като течност. По този начин чрез естеството на това, което като течност обгръща организма и действа върху него, народният дух вибрира и тъче и така определя съответния народен характер. Такъв е случаят с народите, които са населявали или населяват Франция днес.

Обаче въпросът не може да се разбере напълно, ако тази връзка между човека и неговата среда се разглежда само едностранчиво. Това би Ви дало много едностранчив поглед. Трябва да помните нещо, което често съм казвал: Човекът е амбивалентно същество; главата и останалата част от организма действат сами за себе си. - Всъщност действието, което сега засегнах с оглед на италианския и френския народ, се проявява само върху останалата част от организма, извън главата, а от главата произлиза друго въздействие. И само чрез комбинацията от действието, идващи от главата и онова, което идва от останалата част на организма, се осъществява по цялостен начин това, което се изразява в народния характер. Действието, излизащо от главата, се неутрализира, така да се каже, от действието, идващо от останалата част на организма. Ето защо можем да кажем, че заедно с това, което жителят на Италия вдишва от въздуха, което въобще е определящо в дишането за останалата част от организма извън главата, от главата действа и конфигурацията на нейната нервна система, както тя е духовно диференцирана, тоест доколкото човекът е човек на главовите нерви. 

Във Франция е различно. Това, което живее в организма като ритъм, е специфичен ритъм за целия организъм и специфичен за главата; главата има свой собствен ритъм. Докато в Италия нервната дейност на главата взаимодейства с онова, което въздухът поражда в човека, то във Франция това е ритъмът, ритмичното движение на главата, вибрирането на ритъма в главата с това, което се поражда от течността в организма. По този начин от особеното взаимодействие на индивидуалния човек в главата с това, което народният дух поражда от околната среда, се изгражда народният характер. Оттук може да се види, че ако човек е готов да наблюдава тези неща духовно, е възможно да изследва това, което се разпростира върху организма на Земята като членове. Защото човечеството наистина няма да разбере особената конфигурация на Земята, ако не вземе под внимание тези неща.

Продължаваме да се интересуваме от отделните народни характери и питаме за британския характер. Докато народният дух на италианската същност минава през въздуха, а този на френската същност през водния елемент, то народният дух на британството преминава през всичко земно, най-вече през солта и нейните съединения в организма. Твърдото вещество е основното. Докато във френския народенхарактер действа течният елемент, в британската същност имаме действие на втвърдяващия, соления елемент чрез всичко, което навлиза в организма чрез въздуха и храната. Това обуславя особената конфигурация на британския народен характер. Но и тук от главата се оказва неутрализиращо въздействие върху това, което идва от околната среда. Както ритъмът е в останалата част на организма и в главата, така и храносмилането и обмяната на веществата са в останалата част на организма и в главата. Така както организмът на главата осъществява своята обмяна на вещества, начинът на тази обмяна работи заедно със соления елемент в организма и това поражда британския народенхарактер. Така че земното във връзка с обмяната на веществата в главата съставя британския народенхарактер. И може да се каже: Тъй като народната душа работи чрез соления елемент, срещу нея откъм главата нахлуват особеностите на обмяната на веществата в главата. Вие ще можете да изучите всички индивидуални черти на народния характер, ако вземете предвид тези особени метаморфози в начина на действие на народните души.

Продължаваме с изследването на Запад. При американството пък отново е различно, там действа подземен елемент. Докато при британството имаме работа със земното, със соленото, при американския народен характер действа подземен елемент, нещо, което вибрира под Земята. Това оказва основно влияние върху организма. Народният дух действа особено чрез подземните магнитни и електрически течения върху народния характер на американския народ. А от главата към него тече нещо, което неутрализира влиянието на подземните магнитни и електрически течения: към него се излъчва това, което е наистина човешка воля. Това е характерната особеност на американския народен характер. 

Докато в случая с британския характер трябва да кажем, че той зависи основно от земния елемент, доколкото човекът го приема в своя организъм, а той след това влиза във взаимовръзка с метаболизма на главата, то волята, доколкото се проявява в народа, в американеца действа заедно с нещо, което излиза изпод Земята и това оформя американския народен характер. То е във връзка и с нещо, което съм казвалдаже в една публична лекция. Човекът може да бъде свързан само с цялата си свободна личност с елемента над Земята и до Земята. Ако се намира под влиянието на подземни елементи на народната душа, той не формира своята народна душа в свобода, а е обладан от нея, така да се каже. И аз съм показвал в публични лекции как един американец може дори да казва едно и също нещо като средноевропееца Херман Грим, и все пак то няма да е същото. Докато при Херман Грим забелязвате как всичко е извоювано от човека, то при Удроу Уилсън той като човек е обсебен от него.

От това можете да видите едно нещо - то е важно, защото нашето съвремие трябва да вземе под внимание подобни неща: Ако днес двама или трима души казват едно и също нещо, то хората го разглеждат чисто съдържателно, разглеждат го абстрактно. Но двама души могат да кажат абсолютно еднакво нещо от гледна точка на съдържанието, изречението може да бъде абсолютно същото при единия и при другия. Единият може да има в душата си неща, за които се е борил, които е извоювал, а другият да ги е получил чрез обсебване. Често не съдържанието е същественото, а степента, в която това, което човекът казва, е изработено от собствената му душа или евентуално го е получил чрез обсебване. Това е важното. Днес хората имат усет само за абстрактното. При Херман Грим може да се види, че той е казал само това, което десет пъти е превъртял напред-назад в душата си и можем да вземем изречения от текстовете на Уилсън и върху тях да напишем "Херман Грим" и обратното, но не това е важното. При Херман Грим има нещо изработено, при Удроу Уилсън има обсебеност, нещо което навлиза в него от подземни същества. Тези неща могат да бъдат разпознати, няма нужда да подхождаме към тях с емоции и страсти, а те могат да бъдат разпознати съвсем обективно. 

Нека продължим да търсим, като най-напред, да речем, заобиколим Германия и погледнем на Изток. Ако погледнем към източната същност, която едва постепенно ще се издигне от хаоса и ще заблести в своята исконна форма, ще се натъкнем там на нещо особено. Както при италианците духът на народа действа чрез въздуха, при французите чрез водата, при англичаните чрез Земята и при американците чрез подземния елемент, така при руския, славянския елемент духът на народа действа чрез светлината. Всъщност във вибриращата светлина работи духът на народа, който имаме на Изток. И когато това, което ще израсне на Изток в бъдещето, се отдели от ембрионалните си обвивки, тогава ще стане ясно, че начинът на действие на народния дух в европейския Изток е нещо съвсем различно от този на Запад. Защото дори ако трябва да кажа, че народният дух работи чрез светлината, любопитното е, че той не работи директно чрез вибриращата светлина, а работи така, че светлината първо потъва в Земята и се отразява обратно от нея. И точно тази светлина, която се издига обратно от Земята, духът на народа използва при руснака, за да въздейства върху него. Но тя не действа върху организма, тя действа именно върху главата, върху начина на мислене, върху начина на формиране на представи, чувства и т.н. Следователно тук действието на народния дух е точно обратното на това на Запад, където той действа от останалата част на организма, а от главата нещо се стоварва насреща му. На Изток народният дух работи чрез светлината. Светлината, която се връща от Земята, е средство за народния дух и то действа преимуществено върху главата. А това, което действа обратно, сега идва от останалата част на организма, особено от сърдечния организъм. 

Това, което се връща, въздейства в обратна посока към главата и променя действието, излъчвано оттам. Днес то все още е в хаос, все още е в ембрионални обвивки. Това е ритъмът на дишането, който бие към главата и неутрализира онова, което идва по заобиколен път от народния дух през светлината. Онова, което се получава в по-близката част на Изтока, присъства в още по-голяма степен, когато отидем по-далеч на Изток. Това е особеното на азиатския Изток, че народният дух все още действа отчасти чрез светлината, която се приема от Земята и се излъчва обратно и която действа върху главата. Или той действа и чрез това, което вече не е светлина, но изобщо не се вижда: хармонията на сферите, която също вибрира през всичко и която за духовното човечество на азиатския Изток е равносилна на действие на народния дух, като той работи директно чрез хармонията на сферите, която обаче се излъчва обратно от Земята и действа върху главата. А насреща действа ритъмът на дишането.

И тук е скрита тайната, че духовните пилигрими на Изтока винаги са се старали да се свържат с духа чрез специфично формиране на дишането. Ако изучавате йога, ще видите, че тя се стреми да формира по специален начин дишането. То се дължи на факта, че отделният човек, като член на цялото човечество, а не като индивид, търси духовността през народния дух; той я търси по начина, по който тя наистина е изградена в рамките на неговия народен характер. Колкото по-на Изток отиваме, толкова повече виждаме това. Естествено, при по-често или по-рядко срещани фини разклонения на въздействията на народнияхарактер, но също и при изкривявания на тези въздействия ще се покаже как понякога се стига до заблуди. Някои народи и цели раси споделят във висша степен тези заблуди, като например възникват дисхармонии, когато действието от главата се настрои към действието на останалата част на организма и т.н. Но може би не е целесъобразно да се спираме на отделни дисхармонии, тъй като днес по едни или други причини трябва да обичаме останалите народи. Това повеляват условията; някои неща биха могли да се възприемат вместо с разума, с душата и тогава те не биха били разбрани. Когато дойдат други времена, може би ще можем да говорим и за източните народи и подобни проблеми. 

Сега може да се постави въпросът: Какво е положението при средноевропейските народи? Ние говорим по-скоро за географски отношения, така че нямаме предвид Средна Европа в социално-политически аспект. Също така не съм отговорил на въпросите от гледна точка на расовите отношения, а по-скоро, както виждате, на духовно-географските отношения. Следователно можем да говорим за една средна част на Европа, към която Франция и Италия не принадлежат.

Спецификата на народния дух, който действа в Средна Европа, е, че - както обясних за други райони, има въздействия чрез въздуха, водата, солта и т.н. - той действа по пряк начин чрез топлината. В Средна Европа народният дух избира заобиколния път, средата на топлината. И това не е съвсем строго определено, то може да бъде индивидуализирано. В Средна Европа може да има хора, при които това въздействие на народния дух да е различно, веднъж от останалата част на организма и веднъж върху главата; също така в зависимост от това дали имаме директно затопляне от външния въздух или чрез храната или дишането. Всичко това е среда за народния дух. 

И това, което противодейства на това въздействие тук, е отново топлината, така че в Средна Европа топлината, доколкото има външни въздействия, е среда за народния дух. И това, което идва насреща й, е отново самогенериращата се топлина, идваща отвътре. Ето защо може да се каже: срещу това, което действа в организма чрез народния дух като топлина, идва собствената топлина на главата. 

Ако топлината на народния дух действа през главата, то към нея струи топлината на останалата част от организма. Топлината действа към топлината, и то по такъв начин, че зависи преди всичко от по-голямата или по-малка жизненост на сетивата, на способността за възприемане. Човек, който е с по-подвижен дух, който гледа с любов на нещата около себе си, развива по-голяма собствена топлина. Човек, който е мимолетен, повърхностен, който не усеща много, който подминава всичко, развива по-малко вътрешна топлина. Това съпреживяване с обкръжението, когато човекът има сърце или отворени очи за заобикалящата го среда, е онова, което нахлува срещу топлината, действаща чрез народния дух, така че топлина струи към топлината. Ето какъв е специфичният начин на действието на народния дух в Средна Европа и голяма част от същността на народния характер се основава на това, че топлината е толкова вътрешно сродна с друга топлина. Всички останали начини на действие не са така сродни: волята не е свързана с електричеството по същия начин, соленият елемент не е така свързан с храносмилателния елемент на главата, както не са и другите споменати действия. Но топлината поражда средноевропейския характер, който също се изразява в това, че повече или по-малко се разтваря във всичко. - Ние няма да даваме оценки, а ще характеризираме, затова всеки може да разбира това, както иска - като добродетел или недостатък. Топлина, идваща срещу топлината - това придава гъвкавост, пластичност, способност да се нагодиш към всичко, също и към чуждия народен характер. Ако проследим историята, тя показва как отделните германски племена са били погълнати от чужди народи, приели са чужди елементи. Това ще Ви потвърди всичко, което беше казано сега.

От казаното днес най-ярко проличава големият контраст между азиатския Изток и американския Запад. Може да се каже, че именно светлината и дори това, което се намира над светлината в етерното, използва народната душата на Изтока, за да достигне до човека, въпреки че се излъчва обратно от Земята. На Запад това е подземният елемент, това, което се намира под Земята. - Това може да ни отведе дълбоко в органично-душевния живот на целия земен организъм в неговата общност с човечеството.Тук в никакъв случай нямаме намерение да нараняваме някоя част от земното население или да ласкаем друга част. Но е вярно, че от едната страна е насоченият към духовното прилив на Изтока, докато същността на Запада по-скоро развива тежест в посока надолу, обвързвайки човека със Земята. Дали това повече или по-малко съответства на американския народен характер, оставям на всеки да прецени сам за себе си. Бих казал, че на Изток има надигаща се вълна, а на Запад - отлив, проникване в Земята. Това е животът.

Не изведнъж, разбира се, но в хода на живота, в хода на поколенията, човекът се уподобява на земните условия, приспособява се към тях. Така че, когато един европеец отиде на Изток и там му се раждат деца, на свой ред и на тях им се раждат деца, действащите там обстоятелства изискват да се създадат тези условия. Това оказва влияние върху човека. Наистина е така, че както в нашия физически организъм от рамото никога няма да израсне нос, а винаги ръка, така и в Америка никога няма да се създадат добри йоги. Възможно е да се присадят веднъж, в парниците също могат да се отглеждат всякакви растения, но не то е важното, а онова, което самото развитие изисква в естествената среда. Всичко това е изразено, определено. Природонаучната биология в никакъв случай не е тази, която обяснява какви са условията на Земята. За тази цел трябва да разгледаме например различните начини на действие на народните души, както ги обсъждахме днес, как непроявеното се изразява в проявеното.

По този начин човекът е вграден в начините на действие, които са свързани със Земята. Ако имате предвид това, от една страна ще Ви се стори, бих казал, потискащо за душата колко много човек всъщност зависи от сили, които са свързани по описания начин с мястото на Земята, на което кармата го е поставила в някакво въплъщение. Разбира се, това, че той е поставен там, е свързано с неговата карма. Но въпреки това в описаните отношения може би има нещо потискащо и ако не разгледаме всички обстоятелства, то ще стане още по-потискащо. Ако се върнем към по-старите периоди от земното развитие, ще установим, че колкото по-назад отиваме, толкова по-голяма става зависимостта, за която говорих и толкова повече от тези импулси човечеството се диференцира по земното кълбо. Но земната еволюция носи в себе си възможността хората постепенно да преодолеят тази зависимост, ако не във външната конфигурация, то поне във вътрешния си живот.

Какво би трябвало да се случи - нека си зададем този въпрос - какво би било възможно да се случи, така че тази зависимост от мястото на Земята да бъде някак смекчена, така че човекът по някакъв начин да се измъкне от характеризираната тук необходимост и да получи известна свобода? 

За да стане това, би трябвало по време на еволюцията на човечеството на Земята да се е случило нещо, което на практика да противоречи на зависимостта на човека от нея. Вече обсъдихме всички импулси, които правят човека да изглежда зависим от своето парче земя. Казах: Трябва да се е случило нещо, което да противоречи на тази зависимост, нещо, което да се противопостави пряко на тези условия. - Трябва да се разбере, че това, което би живяло на Земята, различно от всичко, което действа чрез тази зависимост, би имало балансиращ, неутрализиращ ефект върху тези условия. Какво може да бъде това нещо? 

В началото на нашата ера се е състояла Мистерията на Голгота. С течение на времето ние изтъкнахме много нейни особености. Но е достатъчно да изведем пред душата си само една съвсем очевидна, съвсем обща, общоизвестна характеристика на Мистерията на Голгота и ще видим, че дори чрез онова, което е на повърхността на нещата, тази Мистерия на Голгота се представя като нещо особено, уникално в земния живот. Христос Исус е живял сред един народ, който има ясно изразен характер, който прави всичко, което прави, от ясно изразен народен характер. Но това, което се случва с Христос Исус, това, което се случва от народния характер, Мистерията на Голгота, смъртта на Голгота, е в пълно противоречие с този народен характер. Защото нито народът, сред който се извършва Мистерията на Голгота, я включва в своето верую, нито изповядва Христос Исус лично, индивидуално, а го убива, викайки: “Разпни го! Разпни го!” Случва се нещо, което не може да бъде предназначено за един народ; случва се нещо, което има смисъл, само ако се мисли, че е в противоречие с това, което може да последва от характеристиките на народа, това, което народът отхвърля по собствено желание, отменя, унищожава  по собствено желание. Това е тайната на Мистерията на Голгота. Ето защо тя няма народен характер, не израства от народния характер, а противоречи на всичко, което по-рано характеризирахме като зависимост на човека от народния характер. Тя е събитие и същност на Земята, които нямат нищо общо с народния характер, защото само това, което унищожава - смъртта - има нещо общо с този народен характер. Защото това събитие няма нищо общо нито с еврейския народен характер, нито с римския, който действа в същата област; тъй като евреите викат“Разпни го!”,  а римлянинът не може да намери вина в него, тоест, той не знае как да реагира на това, което се случва. Цялото нещо се отличава рязко от това, което може да се случи поради народния характер. Това прави Мистерията на Голгота такова събитие, че ако го изучавате внимателно, не можете да го сравните с никое друго. 

Разбира се, мъченици е имало и другаде, но не поради тези причини, които важат за Мистерията на Голгота, са се създали мъчениците. Колкото повече изучавате Мистерията на Голгота, толкова повече ще откривате, че тя се е случила именно защото няма нищо общо с индивидуалния характер на хората, а е свързана с цялото човечество. Ето защо наистина можем да кажем, че от една страна имаме онзи принцип в развитието на човечеството, който се разпростира над него по такъв начин, че има диференциращ ефект. Тогава от диференцираното израства нещо, което не му принадлежи, а има своята особеност именно в това, че е независимо от характера на хората; това е другата страна. Това ще се признава все повече и повече във всяко отношение като същественото в Мистерията на Голгота, че ако трябва да бъде разбрана, тя изисква индивидуално разбиране. Като я разбира все повече и повече, човек постепенно ще каже: земните условия, човешките условия могат да се разберат по един или друг начин, но Мистерията на Голгота стои сама за себе си, тя трябва да бъде разбрана като индивидуална в конкретното, нищо друго не може да се вземе, за да бъде разбрана.  

Търсете в която и да е област: днес проследихме какво действа в човечеството в областта на народната душа. Можем да обясним всичко от областта на народната душа, от началото на човечеството на Земята до наши дни - само не и Мистерията на Голгота и това, което е свързано с нея. Така че бихме могли да открием всякакви области, за които бихме могли да кажем: От едната страна е всичко останало, а от другата страна е Мистерията на Голгота и нейните последици. Вече няколко пъти подчертах, че учените богослови днес трябва да признаят, че не може да се намери историческо доказателство за Мистерията на Голгота, което да я постави в историята. В историята не се поставят събития, за които не могат да се намерят исторически доказателства - само Мистерията на Голгота и това, което е свързано с нея! Защото като еднократен акт тя трябва да е свръхсетивна; за нея нe трябва да има исторически доказателства. Мистерията на Голгота не трябва да бъде приемана от човек, който изисква само исторически материални доказателства. Тя оказва нужното въздействие само върху този, който се издигне до приемането за историческо на нещо, за което не съществуват никакви доказателства. Развитието ще продължи по такъв начин, че външните доказателства за Мистерията на Голгота ще бъдат отмити, ще изчезнат; критиката ще ги отмие. Но духовното осмисляне на развитието на човечеството все пак ще постави тази Мистерия на Голгота като ос на всички земни събития. Тя трябва да бъде духовно разбрана, духовно поставена в историческия процес на човечеството. Точно в това е нейната тайна. Все повече хората ще се научат да търсят не исторически доказателства, а възможността да разберат, че тук е необходимо свръхсетивно разбиране, свръхсетивно осмисляне на едно събитие, случило се на физическия план, за да може човекът да схване връзката му със земното историческо развитие на човечеството в пълния смисъл на думата. Ще говорим за това и следващия път на същото място.

 

Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 28. февруари 1911г. в Берлин и включена в СС 124 СС “Екскурси в областта на евангелието на Марко”

И така, когато ясновидските изследвания казват, че човекът се състои от четири съставни члена - физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и аз - тогава някой, който е далеч от тези неща, би могъл да каже: Аз виждам само физическото тяло; как мога, преди да ми бъде дадена възможност по силата на моята карма да видя например астралното или етерното тяло, да се убедя, че казаното за тези висши членове на човешката природа е вярно? - Е, ако иска, човек може да отрече астралното и етерното тяло. Но последиците от процесите, които протичат в астралното и етерното тяло, не могат да бъдат изключени от живота на човека; те се проявяват в човешкия живот. И за да можете постепенно да разберете структурата на човешкото същество, така както тя лежи в основата на много изрази от Евангелията, днес бих искал да Ви покажа как последствията от процесите в астралното или в етерното тяло например наистина се проявяват в съвсем обикновения живот на физическия план.

Нека първо разгледаме разликата между един човек, който в известен смисъл е изпълнен с идеализъм, който си поставя високи идеали и човек, който по принцип не желае да си поставя високи идеали, който действа, така да се каже, само под влияние на външните импулси на живота - да речем, яде, когато е гладен, спи, когато му се спи, прави едно или друго нещо, когато тази или онази страст или инстинкт го подтикват към това. 

Разбира се, има всевъзможни междинни степени между тези два типа хора, между последно характеризираните и тези, които са висши идеалисти, чиито намерения и мисли и величието на идеалите им винаги надхвърлят това, което могат да постигнат в обикновения живот. Такива идеалисти се намират в особена позиция по отношение на живота. Те винаги се убеждават в истинността на думите, че в живота на физическия план никога не е възможно да се направи нещо, което наистина да се равнява на най-високия ни идеал в съответната област. Това е признанието, което идеалистите трябва винаги да направят пред себе си: С действията си аз не достигам до своите идеали. Така че, ако искаме да говорим точно, бихме могли да кажем: идеалистът винаги има нещо в идеалите си, за което мисли, към което привързва чувствата си, което е по-голямо, по-далечно от действията му. Това характеризира идеалиста в духовнонаучен смисъл, че мислите му са по-големи, по-обхватни от действията му. Вгледайте се внимателно в това: идеалистът, значи, е човек, при когото намеренията, мислите са по-големи от възможните дела на физическия план. 

За онзи, който живее в другата характеризирана посока, може да се каже обратното - че не мисли толкова далече, колкото действа. Този, който действа само от инстинкти, страсти, импулси, желания и т.н., няма мисъл, която да обхваща всичко, което прави в даден момент, а извършва действие, дело във физически план, обхващащо неща, събития, за които не мисли. Така че намеренията му, мислите му, са по-малко мащабни, по-малки от действията му, делата му на физическия план. 

Сега ясновидецът ви казва следното нещо за тези два вида хора. Когато извършим едно действие, дело в живота, което е по-голямо, по-обхватно от нашите мисли, тогава това дело винаги хвърля отражение в астралното ни тяло. Но като цяло всичко, което правим в живота си, дава отражение в астралното ни тяло. Не можем да направим нищо в живота, когато сме надскочили действието, без да имаме негов образ в астралното си тяло.

По-късно този образ се предава на етерното тяло и докато се предава на етерното тяло, става възприемаем за Акашовата хроника, така че ясновидецът може да види огледалните образи на действията, които един човек е извършил в хода на живота си. Така и от онези действия, чиито мисли са по-високи от изпълнението, т.е. които извършваме от идеализъм, остават огледални образи в астралното тяло, които отново продължават в етерното тяло. 

В това обаче се състои голямата разлика между огледалните образи на действията, произтичащи от инстинкти, влечения, страсти и т.н. и огледалните образи на действията, които извършваме от идеализъм: всички образи от първия вид в определен смисъл имат нещо разрушително за целия ни живот. Те са онези образи и примеси от нашето астрално тяло, които постепенно оказват такова въздействие върху цялото ни човешко същество, че всъщност, може да се каже, бавно изяждат това човешко същество.  

И тези огледални образи са основно свързани с бавния начин, по който човек изчерпва себе си в своя живот до смъртта - т.е. в своето същество на физическия план; докато огледалните образи, които произтичат от това, което преминава от мислите към действията ни, имат в себе си нещо съживяващо. Тези образи са особено стимулиращи за етерното тяло, тъй като именно те непрекъснато внасят нови оживяващи сили в цялото ни човешко същество. 

Така според ясновидеца в човешкото ни същество на физическия план наистина има разрушителни, унищожителни сили, но също така в нас непрекъснато съществуват и оживяващи сили. По принцип действието на тези сили в живота може много добре да се наблюдава. Срещаме например хора, които са мрънкащи хипохондрици, с мрачен темперамент, които не могат да се справят със собствения си душевен живот и този техен душевен живот оказва обратно влияние върху физическия им организъм. Те са се превърнали в страхливи натури и може да се наблюдава как страхът, ако продължава постоянно в живота, подкопава здравето на организма чак до физиката. Накратко, има хора, които на по-късен етап от живота си са меланхолични, с мрачен темперамент, които трудно се справят със себе си и които по различни начини са неуравновесени по природа. Ако изследваме причините за подобно поведение, ще установим, че такива хора са имали малко възможности в по-ранни периоди от физическото си съществуване да преживеят това, което бихме могли да наречем идеалистично навлизане на мислите в действията на човека, по-голяма възвишеност на мислите, отколкото на действията. 

Такива неща не се наблюдават в обикновения живот, но последиците от тях са налице. Последиците са налице и мнозина ги усещат извънредно силно, усещат ги като цялостно душевно настроение в живота си, като цялостно настроение на душата, а също и във физическото си състояние. Така че човек може да отрича съществуването на астралното тяло; не може обаче да отрече въздействието му, защото го изпитва. И когато току-що описаното се прояви в живота, тогава хората трябва да разберат, че все пак не е чак толкова глупаво да се говори за такива неща като за доказателство, че наблюдението на свръхсетивни събития наистина е възможно, макар и само за ясновидеца, но проявата на наблюдаваните по ясновидски начин факти винаги може да се посочи в живота.

От друга страна, виждаме, че действия, които са по-малки от съответстващите им мисли, оставят такива впечатления, които се проявяват по-късно в живота като смелост, като увереност, като уравновесеност. Това продължава чак до вътрешността на физическия организъм и човек забелязва взаимовръзките само когато наблюдава живота в продължение на дълъг период от време, а не разглежда само кратки отрязъци от него. Това именно е грешката на много научни изследвания, че винаги вздействието на един или друг фактор се определя според това, което се случва в рамките на следващите пет години, докато въздействията на много неща често стават видими едва след десетилетия.

Сега имайте предвид, че съществуват не само хора, които са просто идеалисти по природа, които в мислите си надвишават индивидуалните преживявания, но и такива, които винаги изостават с мислите от преживяванията си. Има голям брой преживявания, които изключително трудно могат да бъдат изразени в мисли. Яденето и пиенето например са нещо, което се прави всеки ден от импулс, от инстинкт и на тези, които преминават през духовно развитие, наистина им е необходимо доста дълго време, за да съвместят такива неща в своя духовен живот. Именно ежедневните неща са най-трудни за включване в духовния живот, защото яденето и пиенето са включени в него, едва когато успеем да проследим защо за да служим на развитието на света трябва да консумираме в определен ритъм физически вещества и каква връзка имат те с духовния живот; точно както метаболизмът е не само нещо физическо, а чрез своя ритъм има и духовна страна. 

Съществува обаче начин постепенно да одухотворим и нещата, които не се изискват само от някаква външна материална потребност. Защото има възможност да ги разгледаме по такъв начин, че да си кажем: Ние ядем един или друг плод и чрез духовните си прозрения можем поне да си създадем представа как, да речем, ябълката или някой друг плод се отнася към цялата вселена. Обаче това отнема много време. После свикваме храната да не бъде просто материален факт, а да забелязваме каква роля има например духът в узряването на един плод под лъчите на слънцето. Затова ние одухотворяваме и най-материалните, всекидневни процеси и придобиваме възможността да проникваме с мислите си дори и в тях - мога само да загатна как - и там могат да бъдат привнесени мисли и идеи. Но това е дълъг път и много малко хора в нашата епоха могат да стигнат до пълноценно мислене за храната.

Следователно трябва да кажем, че има не само хора, които извършват инстинктивни действия, както и такива, които извършват идеалистични действия, но във всеки човек животът е разделен така, че той извършва някои действия по такъв начин, че мислите не могат да последват действията, а при други мислите и идеалите са по-обширни от действията. Затова в нас има един вид сили, които водят живота ни надолу; те работят така, че физическият ни организъм постепенно да достигне до смъртта, така да се каже, поради вътрешни причини. И в същото време в нас има и други сили, които снабдяват астралното и етерното ни тяло с оживяващи сили, сили и те винаги блестят като нова светлина в астралното и етерното ни тяло.  

Именно тези последните наистина остават като съживяващи сили в етерното тяло. Когато след смъртта с духовната част от нашето същество напуснем телесните си обвивки, все още етерното тяло е с нас в първите дни след смъртта и поради това ние имаме ретроспективен поглед върху целия си живот. И най-доброто, което остава за нас като вътрешен формиращ фактор, са именно оживяващите сили, които току-що споменах и които идват от факта, че нашите идеи са надхвърлили мащаба на нашите действия. Това е нещо, което до такава степен действа и след смъртта, че крие други оживяващи сили дори за следващата ни инкарнация.

 

 

Лекция на Рудолф Щайнер, изнесена в Дорнах на 17. февруари 1925 (СС 221 “Земно знание и небесно познание”) 

Вчера се опитах да обясня, използвайки за пример Ницше, който искаше да бъде морален философ, как човек, който живее изцяло във външната цивилизация на днешния ден и въпреки това, подобно на Ницше, иска да потърси морални импулси, изхождайки от цялата човешка природа, неминуемо ще се провали, тъй като при днешния начин на познание е невъзможно да се открие как моралните импулси се намесват във физическия живот. Днес имаме цивилизация, която от една страна позволява да се прилагат законите на науката, които формират и образованието ни по такъв начин, че ние от деца поемаме възгледите за взаимовръзките в природата, а от друга страна имаме морален светоглед, който стои сам за себе си. Ние разбираме моралните импулси като повели или конвенционални правила за поведение, възникващи в контекста на социалния човешки живот, но не можем да мислим за моралния и за физическия живот в един и същи контекст.  

И вчера аз посочих как от това, което Ницше превърна в своя върховна добродетел - честността - от честността към себе си и към другите, накрая стигна дотам да приеме само физическата страна на човека, а от физическата, която той усеща като прекалено човешка, след това да изведе и моралната. Тъй като искаше да бъде честен към тогавашния светоглед, той се провали с моралната си философия, защото не можа да види как моралното и физическото си взаимодействат в единство.

Това взаимодействие ние няма да го видим, ако не навлезем в онази област, която с право се нарича свръхсетивна. Трябва да сме наясно с факта, че единствено в самия човешки живот се установява контакт, така да се каже, между това, което чувстваме като морални импулси или морални идеали и физическото въздействие, физическите процеси в самото човешко същество. И големият въпрос днес е следният: Ако аз имам морален импулс, той остава ли си нещо изцяло абстрактно или може да се намеси във физическата организация?

Вчера Ви казах, че когато застанем пред една машина, можем да сме сигурни, че моралният импулс не се намесва в нейния механизъм. Между това, което е морален миров ред и механизма на машината, поначало няма никаква връзка. Ако човешкият организъм също се представи като машина, както все по-често се случва в съвременния научен светоглед, то това се отнася и за човека, то моралните импулси остават илюзии. Човекът може най-много да се надява, че някакво същество, дадено му чрез откровение, ще се намеси в моралния миров ред, възнаграждавайки добрите и наказвайки лошите; но той не може по никакъв начин от самия миров ред да види някаква връзка между моралните импулси и физическите процеси. 

Днес бих искал да посоча областта, в която наистина се осъществява тази връзка между онова, което човекът преживява в себе си като морално и онова, което е физическо. За да разберем по-добре обясненията, които ще трябва да дам, нека най-напред да разгледаме животното.

При животното имаме взаимодействие на физическия организъм, етерния организъм на формиращите сили и астралния организъм. Действителният аз не е пряко въплътен в самата животинска организация, а се намесва в нея отвън като групов аз. При животното трябва да сме наясно с факта, че в неговата организация могат ясно да се разграничат две направления. Да вземем главата на животното. И при висшите животни, както и при човека, главата е най-съвършеният носител на нервно-сетивния организъм. Виждаме как всичко, което животното приема от външния сетивен свят, по същество прониква в него чрез органите на главата му.

Вярно е, разбира се, това, което винаги съм подчертавал - не бива да свързваме разчленението на един организъм непосредствено с някаква физическа част от него. Трябва да кажем, че животното в известно отношение е изцяло глава, тъй като може да възприема навсякъде по продължение на тялото си. Но в главата животното предимно е нервно-сетивен организъм. Там то осъществява връзката си с външния свят.  

Ако след това разгледаме животното в цялостната му организация , така че да го видим във връзка с останалия му организъм, как другият полюс на главовата му организация се намира, така да се каже, към края на опашката, тогава като разгледаме разчленението на животното в неговата физическа, етерна и астрална организация, нещата стоят така, че при него астралното движение, протича отзад напред.  

Астралните течения, теченията на неговия астрален организъм, непрекъснато се движат отзад напред и се срещат с впечатленията, които сетивата изпитват в главата. Така че в животното имаме преливане едно в друго отзад напред и отпред назад. Бих искал да нарисувам схематично това преливане, при което астралните течения в животното се движат отзад напред (червените стрелки), а сетивните впечатления текат срещу тях от главата назад (жълти стрелки). Между тези две течения в животното има взаимодействие, което се разпростира върху целия организъм.

 

                  

Това взаимодействие се наблюдава ясно при кучето. Кучето вижда своя стопанин и размахва опашка. Когато то види стопанина си и замаха с опашка, това означава, че има впечатление за своя стопанин и срещу това впечатление, което върви отпред назад, т.е. срещу впечатлението отвън, струи астралното отвътре. И това насрещно струене на целия организъм отзад напред се изразява в махането на кучето с опашка. Налице е пълна хармония. Който се интересува от физиономията на кучето, когато то изразява радост, не бива да се вторачва толкова в лицето му, когато то гледа стопанина си, а трябва да погледне махането на опашката: в него има физиономия. 

Това по принцип важи за всяко животно. Само че когато слезем например на нивото на рибите, то не се забелязва толкова, защото при тях астралното тяло има голяма независимост. Но за ясновиждащото съзнание това е още по-ярко. За това съзнание е съвсем ясно, че когато рибата по някакъв начин възприема с нервно-сетивния си апарат нещо, което идва към нея по течението, тя самата изпраща към него отзад напред собственото си астрално течение и тогава се получава чудесно преплитане на това, което рибата вижда, с това, което тя носи насреща. 

Това интимно преплитане на астралното течение отвън - защото едно същество получава отвън заедно със сетивните впечатления именно едно астрално течение - и астралното течение отзад напред при човека се прекъсва поради факта, че той е изправено същество. 

Тъй като човекът е изправено същество, той не е в състояние да изпрати астралното течение толкова директно към сетивните впечатления по същия начин, както например кучето. Кучето има хоризонтален гръбначен стълб. Движението на астралното отзад напред преминава директно през главата му. При човека главата е повдигната. По този начин цялата връзка между тези астрални течения, които текат отзад напред, които съставляват действителното вътрешно същество, хармонизирането на тези течения с теченията, идващи чрез сетивните впечатления, не е толкова просто като при животните.  

И именно що се отнася до моралната природа на човека, трябва да се проучи точно това, което току-що предпоставих, за да се разбере как при него моралното се намесва във физическото. По отношение на животните не говорим за морал, защото при тях този поток на астралното отзад напред и отпред назад не се прекъсва от нищо. При човека се случва следното. 

Човекът издига главата си над астралното течение, което идва от него и което върви отзад напред. Това издигане на главата означава въплъщаване на аза. Фактът, че кръвта, така да се каже, не просто изминава хоризонтален път, а трябва да тече нагоре като носител на вътрешните сили на аза, кара човека да преживява този аз като свой индивидуален аз. Обаче това също така означава, че при човека главата, т.е. основният носител на сетивните впечатления, е отдадена единствено на външния свят. Човекът всъщност е организиран по такъв начин, че осезанието му е в много по-хлабава връзка например със зрението, отколкото при животното. При животното има тясна връзка между осезанието и зрението. Когато животното види нещо, то има непосредственото чувство, че докосва това, което вижда. Органите за осезание се чувстват стимулирани от самото виждане. Това тяхно стимулиране идва с течението, движещо се отзад напред.  При човека главата е отделена и изцяло отдадена на външния свят. Това най-вече се изразява в зрението. Можем да кажем, че при човека това сетиво е един вид етерно сетиво. Ние постепенно с помощта на съжденията се учим да преценяваме например какви са разстоянията във физическия свят и под. Като човеци ние виждаме предимно онова, което се изразява в цветовете и техните нюанси.

Имайте предвид, че едва по времето, когато се заражда интелектуализмът, човекът преминава към перспективата в живописта. При по-старите художници няма да откриете пространствена перспектива, защото едва в този период, по заобиколен път през съжденията, през интелектуализма, очите свикват да виждат онова реално нещо, което се изразява в перспективата, т.е. в разстоянията. 

За окото съществуват главно цветът, светлосянката, нейните нюанси. Но тъй като е разпростряно върху предметите, това всъщност идва от космоса. Слънцето изпраща светлината и понеже идвайки от космоса, тя пада върху предметите на Земята и се отразява обратно, окото в действителност вижда нещата не с помощта на земните сили, а с помощта на космическите, на мировите сили.

Това е въобще симптоматично за човешката глава. Тя е повече отдадена на етерното в света, отколкото на физическото. Човек всъщност намира своя път към физическия свят, като се разхожда в него, като го докосва, а не толкова чрез сетивата на главата си. 

Помислете само колко призрачен би бил светът, колко етерно-призрачен, ако не схващахме пространствеността чрез осезанието, а само онази част от нея, която ни предава окото! Организацията на животните по отношение на главата е съвсем различна от тази на човека. Животинската организация е много по-свързана с физическата реалност чрез главата, отколкото човешката организация. Във възприятията от главата си човекът има нещо идеално, защото то е етерно. С главата си той всъщност живее изцяло в етерния свят. 

Но главата даже и външно е изваяна по подобие на космоса и това, което казвам, не е просто нещо повърхностно. Вземете формите на главата при отделните животни. Те са пряк израз на собствената им животинска телесност. При животните не можете да откриете тази космически закръгленост, която има човешката глава. В главата си човекът наистина е копие на космическата сфера и той се издига до това нейно копие благодарение на факта, че линията на тялото му не е хоризонтална, както е при животните, а вертикална; той се издига от хоризонтала във вертикала. 

Това проличава особено ясно, когато се разглежда цялата организация на човека. Физическата организация на човешката глава е свързана с етерната организация, която наистина изцяло отразява чистотата на космоса. Организацията на човешката глава в етерното тяло през целия живот на човека на Земята е нещо, което е слабо засегнато от земното, което именно в етерната си част, а още повече в астралната, остава изцяло космическо. Също така когато човекът преминава от един земен живот в следващия, организацията, която се намира извън главата му, т.е. това, което е под главата му, защото главата се губи като силова система след смъртта, се трансформира - разбира се, не физическата материя, а силовата връзка, - метаморфозира и става глава в следващото въплъщение, в следващия земен живот. Така че за да се превърне в главова организация, човешката организация трябва първо да премине през космоса. На Земята главовата човешка организация изобщо не може да се формира. 

Чрез главата си човекът е абсолютно свързан с космоса, само чрез останалата си организация той е свързан със земното. Затова можем да кажем: При животното цялата конфигурация на главата възниква от останалата му организация, а при човека главата възниква с известна независимост от останалата организация. Тази останала организация обаче напира в главата на човека във всичко, което у него се превръща в жест и мимика. Защото когато изпитваме някакво вътрешно вълнение, да речем чувство на страх, тогава това, което се намира в обмяната на веществата, в системата на кръвообращението, се изразява чрез силите на човешкия организъм в побледняването на лицето и в мимиката. Подобно е положението и с другите вътрешни вълнения. В човека виждаме как това, което се намира в останалата част на организма, се излива духовно-душевно, т.е. астрално, в главата. И това, което живее астрално в останалата част на организма, се изразява физиономически в главата, може да се каже, дори подвижно-физиономически, в цвета на кожата, но най-вече в изражението на лицето. 

Много интересно е да се проучи например как човек придружава това, което изрича - а то идва от аза му - с определена мимика, как лицето му изразява това, което живее в астралното му тяло. Ако се вгледате в лицето на човек, който говори, вие получавате с думите, които изрича, неговия аз, а с мимиката - и съпътстващите процеси в астралния му организъм. Но с този астрален организъм на главата, който поражда израженията на лицето, е свързан и етерният организъм на главата, а етерният организъм на главата е прекрасен образ на космоса. Много странно е да се наблюдава свръхсетивно един говорещ човек. Тогава се вижда как астралният организъм се проявява навсякъде в израза на лицето му, обаче етерният организъм на главата е слабо засегнат от този израз на лицето. Етерният организъм на главата се съпротивлява да поеме в себе си, в своите движения, мимиката. Много интересно е да се види, че някои песнопения, например химни, при които човекът е проникнат в астралното си тяло от чувство за святост, лесно се поемат в етерния организъм на главата и наистина етерният организъм към лицето показва при всяка мимика игра на светлината; но в по-задните части етерното тяло показва рязка съпротива срещу поемането на каквито и да било процеси от мимиката.

Оттук виждате, че човешката глава наистина се намира в определена връзка с останалата част на организма, но тази връзка е подчинена на определени закони, защото етерното тяло е създадено по модела на космоса и би искало да остане в тази конфигурация на космоса, не би искало да бъде заблуждавано, особено от това, което идва от страстите, от нагона, от инстинктите на човешката природа. 

Има и още нещо изключително важно. В лицето виждаме определена мимика, която се разкрива външно в човека. Това изражение на лицето зависи от неговия темперамент, от характера му, от различни душевно-физически специфики. Но в човека има и друга, дори много по-жизнена мимика, само че тя се намира не в неговото съзнание, а в подсъзнанието. Тя е от екстрасензорно естество. Намира се в област, до която не може да се достигне със сетивното наблюдение. 

Ако погледнете астралното тяло на човека, но не при главата, а при системата от веществообмена и крайниците, тоест ако погледнете как астралното тяло на човека обхваща и пронизва и краката, как обхваща и прониква в долната част на тялото, тогава в тази част на астралния организъм също ще видите мимика, и то много жива мимика - една физиономия, която се изразява там. И най-странното е, че тази мимика, тази физиономия, се разкрива отвън навътре.  

Така че, докато мимиката, която изразява човешката реч или друго някакво човешко участие в обкръжаващата среда, се разкрива външно, една друга мимика, която човек обикновено не осъзнава, се разкрива вътрешно. Това е много интересен факт. Бих искал да ви го покажа схематично.  

                        

Да предположим, че тук е човека. След това тук имаме астралното тяло (червено), което е причина за мимиката на лицето, разкриваща се навън. Имаме същото астрално тяло, но друга част от него (жълто) и докато тук (горе) в това астрално тяло имаме мимика, която се разкрива навън, тук (долу) имаме мимика, която се разкрива изцяло навътре: тази част от астралното тяло обръща, така да се каже, едно лице навътре. Човекът не знае нищо за това в обикновеното си съзнание, но то е така. Ако се вгледаме в детето, ще открием как то непрекъснато обръща това лице навътре от тази част на астралното тяло, а ако се вгледаме във възрастния човек, мимиките дори стават повече или по-малко постоянни. Човекът получава там една физиономия навътре. И какво представлява тя? Тя се основава на следното.

Когато човек има като импулс това, което в обикновения живот с право се нарича добро, морално действие, тогава вътрешно се наблюдава по-различна мимика, отколкото когато човек има в себе си като импулс зло действие. Когато някой извършва егоистично действие, той вътрешно има едно грозно изражение на лицето, ако мога така да кажа. Защото по принцип всички морални постъпки се свеждат до неегоистичност, а всички неморални постъпки - до егоизъм.  

Само че в обикновения живот тази реална морална преценка се прикрива от факта, че някой всъщност може да бъде много неморален, т.е. изцяло пропит от егоистични подбуди, но формално да следва определени морални правила. Тогава те изобщо не са негови собствени правила. Той е вкаран в рамките на нещо, което е възпитан да прави или пък го прави, защото се смущава от това, което казват другите. Вмъкнат е в една верига като нейно звено. Но истински моралното, което действително е неотменна част от човешката индивидуалност и живее в нея, е така устроено, че доброто идва от онзи интерес, който имаме към другия човек; от онзи интерес, който можем да придобием, ако чувстваме и усещаме това, което другите чувстват и усещат, като свое, докато неморалното по произход е нещо, в което човекът се затваря, в което не чувства това, което чувстват другите хора.  

Да мислиш добре по принцип означава да си способен да съпреживяваш с другите хора, а да мислиш зле означава да не си способен да съпреживяваш с тях. Това може да се превърне в закони, конвенционални правила, неща, от които човек се срамува или не се срамува. Тогава това, което всъщност е егоистично, може да бъде много силно потиснато от конвенцията. Но по принцип решаващо за моралната оценка е не това, което човек прави, а трябва да вникнем по-дълбоко в човешкия характер, в човешката природа, за да можем да преценим действителната морална стойност на човека. 

Моралната стойност се изразява в астралното тяло чрез факта, че тази част от него обръща навътре едно красиво лице, когато в човека живеят неегоистични действия, алтруистични импулси, обаче обръща грозно лице навътре, когато в човека живеят егоистични, зли импулси. Така че един дух, който чете вътре в [астралния] човек, може да прецени по тази физиономия точно толкова добре дали човекът е добър или зъл, колкото ние можем да преценим човека по изражението на лицето му според други качества.  

Всичко това не присъства в обикновеното съзнание, но то неизбежно съществува. Няма начин нечестността да не проникне дълбоко в този човек. Бихме могли да си представим един хитър злодей, който владее цялата си мимика, това, което излиза навън; който би имал най-невинното лице на света, разгръщайки най-злодейските импулси - но в това, което е в астралното му тяло и му придава вътрешна физиономия, мимика, той не може да бъде нечестен, там той се превръща в дявол в същия момент, в който има своите неморални подбуди. Външно този човек може да изглежда невинен като дете, а вътрешно, в себе си, да прилича на дявол; и чистият егоист гледа сърцето си с дяволска усмивка. Това е просто такъв закон, каквито са и природните закони. 

Но сега идва решаващото. Ако тук (долу) се развие уродлива физиономия, тогава главата, свикнала с космоса, отблъсква тази физиономия, не я приема и човекът формира в своята етерност такова тяло, каквото направихме на Ариман, където главата е атрофирала, станала е инстинктивна.

 
                       

                           Главата на Ариман, изваяна от Рудолф Щайнер

Всичко преминава в долните членове на етерното тяло. Главата не приема това и човекът става ариманичен в своето долно етерно тяло, а после пронизва и главата си с това, което ариманичното тяло изтласква в нея.

Защото странното е, че в главата, дори в топлинния етер на главата, човек отблъсква физиономията на неморалното, не я допуска до себе си. Така че неморалният човек носи в себе си един етерно-ариманичен организъм, а главата му остава неповлияна от това, което е в него. Тя си остава образ на космоса, но все по-малко му принадлежи, защото космосът не може да проникне в нея със собствената си същност. 

По този начин неморалният човек напредва малко в сравнение с живота си в предишната инкарнация. Това, което е станало негова глава при трансформацията от останалата част от тялото на предната инкарнация, си остава пак глава и когато умре, той изобщо не е стигнал много далеч по отношение на главата си. От друга страна, онова, което моралната фантазия поражда вътрешно, протича в човека до главата. То поражда вертикалната посока. Във вертикалната посока всъщност не тече никаква неморалност. Неморалността засяда и ариманизира човека. Във вертикалната посока тече само моралното. И става така, че още в етера, в топлинния етер на кръвта, във вертикалната посока физиономията на неморалното бива отблъсната. Главата не го поема. Моралното обаче се издига до главата с топлината на кръвта още в топлинния етер, още повече в светлинния етер и особено в химическия и жизнения етер. Човекът пронизва главата си със собствената си същност.

Тук имаме наистина влияние на моралното във физическото, при което можем да кажем, че етерната главова организация на човека има афинитет към моралното в човека, но не и към неморалното. И никой, който остава при обикновеното физическо-сетивно наблюдение на света, не може да види как моралните импулси действат до физическото по заобиколен път през етерното. Трябва да разгледаме цялостния човек според етерната и астралната му организация, тогава ще имаме област, в която ще видим как моралното се намесва в цялата човешка организация.

Сега можете да си представите, че всичко изглежда по различен начин, когато човек умре. Ако главата му е отблъснала силите на останалата му организация, тогава в етерното тяло, което той изхвърля след няколко дни, няма да има нищо от него в главата. Човекът няма да направи никакво особено впечатление на света. Той няма да съдейства за по-нататъшното развитие на Земята, защото не изпраща сили в това, което достига до бъдещето. Ако човекът е развил в себе си морални импулси, които главата му е поела, тогава етерното му тяло го напуска като човек. Неморалният човек е напуснат от етерното си тяло, при което то има наистина ариманичен вид. Даже без да се опитваме да срещнем самия Ариман, можем да получим точно впечатление за ариманичната форма, когато видим как етерното тяло на неморалния човек преминава в космоса. То е ариманизирано в своята форма. За разлика от него при човек с морални импулси етерното тяло, което се отделя от астралното тяло и аза два-три дни след смъртта, е очовечено, по човешки закръглено и избистрено. 

Такъв човек преработва това, което преживява на Земята, също и в главата си, а не само в останалата част от организма и го предава на космоса чрез факта, че главата му е подобие на космоса. Главата е подобие на космоса, а останалата част от организма не прилича много на космоса; известно време, след като е предадена на космоса, тя се разпръсква като облак и пада повече или по-малко на Земята или най-малкото бива изтласкана в течения, които обикалят около Земята. Но онова, което човекът е отпечатал в главата си от своята моралност, се излива в необятната шир на космоса, чрез него човекът работи за преобразуването на космоса.  

Следователно можем да кажем: чрез начина, по който човек е морален или неморален, той работи за бъдещето на Земята. Неморалният човек предава на силите, които обкръжават Земята - а те са важни за цялата дейност, защото от етерното по-късно възниква физическото на Земята - това, което етерно се стича до Земята и на свой ред се свързва с нея или това, което живее в нейното обкръжение. За разлика от неморалния човек един морален човек, който е поел в главата си силите, които се развиват именно чрез моралните импулси, предава на целия космос това, което е изработил на Земята.

На Земята, ако останем вкопчени за нея, не можем да видим как всъщност действат моралните импулси; там те остават абстракции. Да вземем моралните импулси на някой морален философ, да речем Хербарт 1.  Той изброява пет морални импулса: вътрешна свобода, добронамереност, съвършенство, справедливост и честност. Така че ако човек действа в съответствие с тези пет добродетели, е морална личност. Но Хербарт всъщност не може да посочи с какво те са повече от една абстракция: той просто е морален човек. Обаче  какво означава това за света, той не уточнява. 

Е, добродетелите могат да се формулирст и по различен начин, в зависимост от това как се обобщават определени човешки импулси. Вчера Ви изброих четирите кардинални добродетели на Ницше, който ги групира по малко по-различен начин. Той разграничава, както казах, честност към себе си и приятелите си, храброст към враговете, великодушие към победените и учтивост към всички хора. Други морални философи пък са посочили други добродетели. Но всички тези добродетели остават абстракции, ако се познава само физическата страна на човека. Тогава ние заставаме с тези добродетели като импулси пред човека, все едно стоим пред една машина и й заповядваме - колкото и да убеждаваме машината, тя няма и да си помисли да приеме каквото и да било от нашите импулси.  

По същия начин човешката природа, за която говори днешният светоглед, не може да приеме нищо от моралните импулси. За да разберем реалността, въздействието на моралното, трябва да навлезем в свръхсетивната сфера.

Свръхсетивното е обърнатата навътре мимика, обърнатият навътре жест, който в зависимост от това дали е морален или неморален, се възприема или отблъсква от главата и така преминава в света или се разбива, разпръсква, раздробява на Земята. 

Дори и един морален философ с такава вътрешна сила като Ницше увисва във въздуха със своите морални принципи и може да стигне до укрепване само по начина, по който Ви казах вчера. Но това не е истинско укрепване. Въпреки че искаше да се постави “извън всякакво добро и зло", той трябваше накрая да се върне към човешката физика - ето къде се провали. Така че, ако искаме да схванем действието на морала, трябва да излезем извън рамките на обикновения физически миров ред, трябва да навлезем в свръхсетивната област, трябва да сме наясно с факта, че макар и моралът да проблясва абстрактно във физическия свят, неговото действие може да бъде видяно и оценено само в свръхсетивния свят.

————————-

Бележка 

1 Йохан Фридрих Хербарт (1776 - 1841), професор по философия, завършил кариерата си в университета в Гьотинген, срв. Рудолф Щайнер, “Загадките на философията”, СС 18

 

С поздрав към професорката от Илинойс Мария Тодорова, дъщеря на Кольо Ватмана и авторка на пасквила за Левски, чиято кариера почти изцяло е преминала на разкладка на чужди фондации и университети - турски, немски, американски...
  Еню Петров Келеведжиев е сред българите, взели участие в Априлското въстание, за които не се знае почти нищо. Освен участник в четата на Стоил войвода, той е и един от балканджиите, превели Предния отряд на руската армия през прохода Хаинбоаз, който тогава е бил непроходим за нейната конница и артилерия. Затова и не е бил охраняван от турците. Именно благодарение на помощта на местните българи Предният отряд под командването на генерал Гурко успява да премине по тясната пътека на прохода. Този пробие изиграва решаваща роля за по-късното настъпление на руските части към Южна България.

Заслугата по издирването и записването на сведенията и спомените за живота на Еню Келеведжиев (който е и мой прапрадядо) е на неговата правнучка Юлия Келеведжиева-Миндова. Ето какво споделя тя: 

“… през март 2006 г. сънувах необикновен сън. Като на филмова лента видях целия си живот. Бях заобиколена от всичките ми близки по линия на дядо Еню, вече покойници. Най-ярко между тях се открояваше моят баща и от него получих следното послание.

Той и останалите ни мъртви роднини - познати и непознати на мен - се застъпили с молитвите си пред Бог да ме дари с още живот, за да мога да завърша родовия летопис и никого да не забравя. Да разказвам простичко, искрено и с любов, и то от мое име.” 

Плод на тази “заръка от отвъдното” е книгата “Историята на рода Келеведжеви с основател Еню Петров и на останалите клонове на рода Петрови” (София, 2016г.). Тук ще представя най-важното за живота на Еню Петров Келеведжиев, както е отразено в книгата на леля Юлия.

Бащата на дядо Еню Петър бил роден в с. Руховци, Еленска околия около 1780г. Семейството се изселило в с. Нейково, Котленска околия, а през 1800г. заедно с други нейковци се установило в Бесарабия. Преселниците тогава били освобождавани от данъци за 10 години, но след това данъците ставали толкова непосилни, че заедно с други българи и дядо Петър се завърнал в България. Отишъл в Разград, където десетина години заедно с други нейковци бил овчар на турските бейове. Вероятно в Разград се е оженил за жена на име Пена и са имали трима сина и две дъщери. Синът му Еню Петров е роден според смъртния акт през 1837г., а е починал на 12. май 1925г., но според родовата памет е живял 95 години.

 
                                 

Единствената запазена снимка на Еню Петров Келеведжиев. Сниман е с нейковската си носия, в която се облича до края на живота си. 

Прякорът Келеведжия, който по-късно става фамилно име на рода, идва от майстор на келевета (наливни и подливни колела) на воденици (водни мелници) и на фабрики (по това време така наричали и малките предприятия). 

Дядо Петър починал преди баба Пена, но кога точно и от какво не се знае. Тогава синът им Еню бил 10-12-годишен. Осиротялото семейство живеело при много тежки условия и членовете му често били гладни или недохранени.

Когато Еню навършил 15 години, майка му го изпратила на една от нивичките им да оре самостоятелно със старо рало и с две мършави кравички. Както орял, ралото се забило по-дълбоко в земята, добичетата се напънали, за да го изтеглят, но се счупва единият джигъл на хомота и кравата се разпрегнала. Еню, разсърден и ядосан от станалото, освободил и другото добиче, ударил и на двете по една копраля (дълъг остен, на дебелия край на който има лопатка за почистване на ралото) и се прибрал в селото, заявявайки, че от него земеделец няма да стане и че той завинаги се прощава с това занимание. Майка му започнала да се кара и дори се опитала да го удари, но с това чашата преляла и дядо Еню тутакси решава да напусне семейството си и още невръстен да потърси късмета си извън Нейково. Ей така с една горна дрешка и с торбичка с нещо за ядене, преметната през рамо, той се озовал в Сливен, оставяйки майка си в много тежък момент, без да се вслушва в горещите и молби да не напуска бащиния дом.

Стъпил на сливенска земя, дядо Еню отначало живял много трудно, но бързо се справил. След като работил известно време всякаква работа, за да се изхрани, се ориентирал към занаят. След няколко години чиракуване в Сливен той става специалист на келевета. Заедно с други майстори, а по-късно и сам, дядо Еню работи и в Старозагорско, Казанлъшко, Котелско и другаде. Успоредно с основния занаят моят прадядо учи и кацарство и бъчварство. 

Бързо се усъвършенствал в основния си занаят и вече можел да направи цялата двигателна система на воденица или фабрика и още тогава го нарекли покрай келеветата Еню Келеведжията. А понеже бил и с много буен характер, пред личното му име прибавяли Дели (Луд)… 

Дядо Еню още като младеж се е отличавал със своя твърд характер и с голямата си физическа сила. Силно волеви - думата му на две не ставала. Упорит - държал на своето до победа. Ако чрез думи не е успявал да убеди противника си в някаква истина, служил си е понякога и със силата на юмрука. Винаги е носел оръжие в пояса си, но за такива случаи не го е използвал. Тъй като неговата прословута упоритост често се е приемала като инат, и то голям, познатите му я нарекли “келеведжийски инат” като нещо, което не се среща на път и под път, т.е. често, и с което генетично са “обременени“ някои от голямото му потомство…

В Сливен, където продължава да е местоживеенето на дядо Еню, той се учи сам на четмо и писмо. Научава се да чете и пише и на турски. По това време се запознава с Хаджи Димитър и Панайот Хитов, а по-късно и с Желю войвода. За съжаление това не е документирано. Поне аз не съм намерила писмени доказателства. Доверявам се на родовата памет и най-вече на спомените на дядо Еню и на сина му Велико, записани от татко. Това обаче не се отнася за връзките му със Стоил войвода и с членовете на Сливенския революционен комитет Иларион Драгостинов и Георги Обретенов и аз съм ги описала по-нататък.

Оженил се е около 1858 г. за Мария, родом от Казанлък. Не се знаят бащиното и фамилното и име. Дядо Еню я харесал, като работел в Казанлък, и си я взел за жена. Семейството се установява в Нейково, но нашият прадядо не се застоява там, а продължава да упражнява занаята си на голяма територия в Южна България...

Интересен е разказът на почти столетника дядо Илия, гъдуларят от с. Нейково, за дядо Еню, записан от баща ми (внук на дядо Еню): 

“Дели Еню беше красив мъж, спретнат, облечен винаги с хубави потури и аба, гайтанлии, с калпак и обувки. Яздеше на кон, и то лудо, пътувайки от Нейково за Сливен и обратно, и винаги с чифте пищови и хладен нож в пояса. Имаше хубав глас и с удоволствие пееше по време на гуляи. С турците умееше да се справя. Когато разбереше, че идва турска потеря в селото да търси хайдути, тъй като нашето село ги поддържаше в Балкана с храна, оръжие, цървули и дрехи, Еню веднага се разпореждаше селяните да напуснат селото и да отидат в скривалищата в планината, а той оставаше да посрещне неканените гости, да ги нахрани и напои. И с тях е гулял по два дни, за да ги отклони от замисленото, което са дошли да изпълнят. Така много пъти е спасявал селото и от кърджалии и различни орди, върлуващи често по това време."

Към 1870 г. дядо Еню, според негов разказ пред баща ми, участва в четата на Желю войвода. През зимата се е наложило четата да престои на Сините камъни над Сливен около три месеца. Участниците в нея били повечето нейковци. Четата е продоволствана от селата Нейково, Раково, Жеравна и др. Първородният син на дядо Еню Велико, по това време 10-годишен, заедно с други нейковци е носил на четниците хляб, цървули, дрехи и други неща, нужни за престоя им в Балкана.

Народната памет е съхранила спомен за дядо Еню от революционната му дейност преди Априлското въстание през 1876 г. Снаха му Мария (Марийка), съпруга на по-малкия му син Иван, разказва: “… Знае се, че преди Освобождението Дели Еню се е занимавал с революционна дейност. Бил е касиер в местния комитет - събирал и съхранявал комитетски пари. Ето защо се е налагало да обикаля по селата около Котел - Нейково, Раково, Жеравна, Ичера, Градец, Медвен и др. Тази територия била българска. Там турците избягвали да ходят, но са държали под контрол влизането и най-вече излизането от тези села. Турците знаели за съществуването на Еню Чорбаджи, но никога не го били виждали. В представите им той бил як, добре облечен, движещ се с охранени коне и свита.

Научили по неведоми пътища, че Еню Чорбаджи в определено време ще премине през определено място, те решават да му устроят засада и да го ограбят. Явно не са били представители на властта, а разбойници обирджии.

И така в уреченото време и на уреченото място те чакат да се появи Еню Чорбаджи. Много време стояли, но той не се появявал. Минал само един окъсан селянин, възседнал едно дръгливо магаре с отъркани дисаги. Спрели го, но не да го обискират, а да го попитат дали не е виждал тьдява Еню Чорбаджи. Той им отговорил, че Еню Чорбаджи по тези места не ходи. Пуснали го по живо, по здраво, без въобще да им мине през ума, че всъщност това е така чаканият от тях човек. (Левски е използвал същите прийоми при многобройните му митарствания по България.)” 

През периода 1875-1876 г. в подготовката на Априлското въстание дядо Еню с роднини и негови съселяни, а именно Ради Тодоров, наричан Дели Ради, Андон Великов, братов син на дядо Еню, Иван Костадинов и други са били в постоянна връзка със Сливенския революционен комитет - Втори революционен окръг с главен апостол Иларион Драгостинов и помощници Георги Обретенов и Стоил войвода. 

След убийството на председателя на Сливенския революционен комитет Нено Господинов комитетът взема решение Стоил войвода да събере сформираната чета и да отиде на Кушбунар в Сините камъни. Там пристига и Георги Дражев със 17 четници от Ямбол. 

За по-голяма достоверност в развоя на събитията вмъквам цитат от книгата “Втори сливенски революционен окръг, април 1876 г." със съставител Георги Славов, юбилеен сборник на Окръжния народен музей в Сливен, издаден в София, 1966 г.:

“Планът бил да се завземат балканските села, да се увеличи четата, след което да се завземе Котел и да се създаде широка революционна база. [...] Решена да поеме пътя на кървавата борба, дружината се строява, изважда се знамето и се избира Стефан Серткостов за знаменосец. Драгостинов произнася реч, в която изтъква дълга на всички да умрат за свободата на родината. След това той изважда сабята си, а Стоил войвода сваля пушката си, кръстосват ги и четниците минават под тях, като целуват знамето. Всички запяват “Не щеме ний богатство, не щеме ний пари, искаме свобода, човешки правдини“, изпълнени с решимост да останат верни на дадената клетва. По всяка вероятност този обряд е станал на 6 май или на 19 май нов стил. На другия ден сутринта всички се приготвят за път. Определени са санитари с лекарства и хирургически инструменти. 

Стоил войвода дава последни ценни напътствия и четата се отправя през местностите Харамията и Девеците за с. Нейково. В местността Еневски кладенец [Чувала съм от татко, че носи името на дядо Еню, но защо, не зная.] четата се спира на кратко съвещание. Решават тя да се раздели на две - едната част минава покрай десния бряг на р. Нейковска, а другата, в която е и знаменосецът, настъпва от юг. Навлизайки в селото, четата пее бунтовни песни и се спира пред църквата. Тук тя пленява единствения турчин [живеещ в селото], пъдаря Ислям [Според татковите записки той се е казвал Исмаил, обаче това различие няма особено значение за разказа], но го пощадява като беден и невинен в насилие над българите. [Пак според татко най-големите защитници на турчина били нейковката баба Илийца и дядо Еню.] В селото срещат горещата подкрепа на Дели Ради [В народната памет е останал като Дели Рад), Андон Великов и Дели Еню. С помощта на последните към четата се при съединяват около 30 момъка от Нейково [...] (стр. 15 и 16). Общо четата има около 70 души [...]. Всички се събират на площада, където новопостъпилите четници полагат клетва.”

“Свещеникът Тодор освещава знамето на четата. С развято знаме и бунтовни песни тръгват към Жеравна, за да се присъединят и оттам четници. Очаква се излизането на младежи от селата Градец, Катунище и др., след което дружината са навлезе в Котел, а по-късно да нападне и Сливен“ (Велко Тонев, “Котел през Възраждането”, 193, стр. 261).

В Жеравна става предателство. Жеравненски чорбаджии съобщават за четата на турските власти в Котел, Карнобат и Сливен, още преди четниците да са влезли в селото. Няколко часа по-късно последва втора телеграма, че въстаниците са вече в Жеравна и нараства опасността за Котел. “Турската администрация решава да бъдат изпратени 3-4 роти редовна войска за осигуряване на неговата [на Котел] безопасност, като заедно с това се нарежда да бъдат събрани запасните войници от Османпазарско (дн. Омуртагско), Ескиджумайско (дн. Търговищко) и Разградско и да бъдат отправени в същата посока." (Цитатът е от НБКМ- Ориенталски отдел, Тв. 26/25, стр. 6, взет от цитираната книга на Велко Тонев.)

“В това време въстаниците заклеват новопостъпилите и в обстановка на радост и всеобщо ликуване освещават знамето. Пристига пратеник и от Котленския революционен комитет с покана четата да влезе и там. Късно след обед на 7 май (стар стил) в походен ред и с бунтовната песен “Вятър ечи, Балкан стене”дружината излиза от Жеравна и се отправя към местността Ветрила, определена за сборен пункт на въстаниците от околността. През нощта обаче се разразява силна буря с пороен дъжд, преминал в обилен снеговалеж. Въстаниците се укриват из близките овчарски къшли, където прекарват в напразни очаквания и следващия ден.“ (Цитатът е от цитираната книга на Велко Тонев, стр. 262.)

,,В мъчително очакване минават тези часове и за котленските съзаклятници. Въпреки предварителната уговорка с дейците от Сливен и допълнителното уточняване, което прави П. Жейнов в Жеравна на 7 май за влизането на Стоил войвода вечерта на 7 срещу 8 май, акцията остава неосъществена. Докато изчаква нови въстаници, дружината е застигната от зимна буря, която осуетява по-нататъшното и придвижване. В това време група младежи, предварително подготвени от Радко Димитриев [родом от с. Градец], напускат Котел, за да се присъединят към четниците на Стоил войвода.“ (Цитатът е от Г. П. Генов, Град Котел, Спомени и бележки, ръкопис стр. 205, взет от цитираната книга на Велко Тонев, стр. 262). 

Групата се притаява в местността Салханата, южно от града. Почти едновременно с пристигането й започва дъждовна буря. Един от участниците - Петър Генов - разказва в спомените си: "Плисна силен дъжд, придружен с буен вятър, бури, каквито така често се явяват в планината през май." За учудване на момчетата бурята не само скоро не престанала, но се обърнала в лапавица, а по-късно на силна снежна фъртуна. Целият Балкан започнал, като в истинска зимна нощ, да стене под ударите на снежната буря. Събраните от Радко Димитриев младежи, измокрени от дъжда и снега, премръзнали от бурята, се пръснали по домовете си. По тая причина и Котел не въстанал. “Ако не бяха тия причини, твърди Петър Генов по-нататък в спомените си, Стоил войвода и Драгостинов със своите сподвижници не биха се поколебали да зарегистрират един революционен успех, като влязат в Котел и го принудят да въстане.“

Събитията обаче за съжаление тръгват в друга посока. На 9 май четата се отправя за с. Нейково, в чиито околности става първото голямо сражение с башибозуци, редовна войска и черкезка конница. Следват още няколко схватки и са дадени скъпи жертви.

Загива Георги Обретенов при местността Харем бунар над с. Раково, пронизан от масирания огън на турците. Около местността Соук бунар падат убити безстрашният Дели Ради и други. И досега поляната, където е убит този непокорен нейковец, се нарича Дели Радева поляна. В местността Кална усоя при изворит на Луда Камчия загива Иларион Драгостинов. 

Някои от нейковци и жеравненци успяват да се завърнат по домовете си. На 13 май стар стил край Икисча (днес с. Близнец) пада убит и Стоил войвода след вече две ранявания. Тук са заловени от турците и последните въстаници. Между тях бил и дядо Еню.

„Арестуваните са подложени на зверски мъчения и разкарвани из сливенския, пловдивския и одринския затвори. Във вилаетския център Одрин заседава и военният съд, който бърза да произнася смъртни присъди. С песен на уста увисват на бесилото 10 въстаници“ (цитираният юбилеен сборник, стр. 21-22). Бесилките са били издигнати на Старата круша и на брястовете на главната улица в Сливен. Дядо Еню, негови роднини и други нейковци били натикани в сливенския затвор. Преди това обаче са подложени на различни мъчения, като весене с главата надолу, поставяне между две дикани, при което кремъците им се забивали в телата на измъчваните и болките били непоносими, избиване на зъби, пребиване до смърт и др. Дядо Еню например е стоял овесен с главата надолу. 

След тримесечен престой нейковци били освободени. За това има три версии. Според първата освобождаването е станало с намесата на турчина Исмаил, пъдарят в Нейково, който бил пощаден от четниците, негови съселяни, заради миролюбивия му и кротък характер.

Втората версия гласи, че дядо Еню е имал познат паша, който се застъпил за тях. 

Според мен най-вероятното е написаното в цитирания юбилеен сборник на стр. 23, което е третата версия: „[...] Подготвят се и други смъртни присъди, но в Турция става преврат. Под натиска на европейското обществено мнение новият султан е принуден да обяви амнистия смъртните присъди се заменят със заточение, осъждат се само подбудителите, а останалите се амнистират.“ 

Кой знае, може би и в трите версии има известна истина! Важното е, че прадядо ми Еню Петров Келеведжия е оцелял. Животът бил пред него... 

B народна песен, създадена по повод на Априлското въстание в Сливенския край, се споменават дядо Еню и братовият му син Андон Великов, и то като едни от организаторите в Нейково. Тази песен е публикувана в цитирания тук юбилеен сборник, стр. 51 и сл. Съвсем малка част от нея е цитирана в книгата „Страници от историята на град Сунгурларе“ от Добри В. Келеведжиев (2009 г. ). Предполагам, че песента е включена и в други издания. Ще си позволя да цитирам тук по-голяма част от нея:

Излезли ми са момчета 
на Кушбунарското кладенче, 
руски талим учеха.
Паша от Сливен гледаше, 
от чардак паша с бинокъл,
паша циганче думаше:

„Циганче, мое ратайче, 
я вземи медно бакърче
за студена вода да идеш
на Кушбунарското кладенче, 
тамо си да съгледаш
какви се хора там движат, 
тогаз на мене да кажеш.”

Като си циганче отиде,
четници циганче хванаха. 
Стоил момчета думаше:
“Момчета, отбор отбрани, 
момчета събор събрани, 
до един ще ни изловят, 
изловят, още обесят. 
Хайде в Нейково да идем, 
при Радя, при Дели Радя,
при Еня, при Келеведжия 
и Андона дядо Великов. 

Там имаме книга писана 
от Радя Дели Радя, 
тий ще ни дадат момчета,
до 25 момчета."

А че са оттам тръгнали
и са в Нейково отишли... 

[Песента продължава. Тя проследява пътя на четата и трагичната и съдба. - Ю.М.]

В цитирания вече сборник на стр. 83, където е даден списък на участниците в четата на Стоил войвода, са вписани и имената на дядо Еню Петров и на братовия му син Андон Великов. Няма нищо чудно, че са дадени само личното и бащиното име, защото, както писах във въведението, по това време и в известен период след Освобождението такава е била и официалната регистрация.

През есента на 1876 г. (13 ноември) се поставя началото на българското опълчение в Кишинев - Русия. Записани били 700 души измежду четниците в Румъния и България и на 29 април 1877 г. се организира българската опълченска войска, в която влизали до 60-годишни. 

Изпратени били писма от Комитета в Кишинев до всички българи, които са имали връзка с четите. Такова писмо е получил и дядо Еню със задача да организира в с. Нейково желаещи да станат опълченци, които да участват в Освободителната война. По време на войната те трябвало да отидат в гр. Елена и да окажат помощ на руските войски при разбиването на турците при Марен, а по-късно да преведат руската конна армия на генерал Гурко през Хаинбоазкия проход. Проходът не бил охраняван от турците, тъй като бил един от най-непроходимите. Служел само за преминаване на пешеходци, но не и на конници и артилерия. 

Групата опълченци, събрани от дядо Еню, били въоръжени с руско оръжие - пушки, саби и пищови-нагани, и са помогнали на руската армия при освобождаването на гр. Елена. Дядо Еню е и един от водачите, които след упорит труд да се направи пътят сравнително удобен за конете и оръдията, превеждат войските през Хаинбоазкия проход. След като генерал Гурко влиза в Сливен, освобождава част от опълченците, между които е и дядо Еню, като им поставя задачата да не позволяват на турците, когато Руски войскови части в селата, да избиват мирното българско население. При раздялата дядо Еню получава лично от генерал Гурко пушка, сабя и наган заедно с благодарствен документ, че оръжието му се дава за заслуги от Руското военно командване. Това оръжие той запазва до края на живота си. Пушката и сабята били поставени на стената до леглото над главата му, а наганът бил винаги в пояса му. За него те били светиня до последния му ден. Сега е запазена само сабята и се намира в Музея по лозарство и винарство в град Сунгурларе, след като години наред се водеше за изчезнала заедно с други експонати. Слава Богу завърна се, където и да е била! Още през 1966 г. тя беше предадена в музейчето при читалище „Просвета“ от внука на дядо Еню Добри В. Келеведжиев. На сабята при произвеждането и в Русия е отбелязано: „Златоуст 1875 г.“.  
                  

Сабята на Еню Петров Келеведжиев, получена като награда от генерал Гурко

След деветоюнския преврат през 1923 г. новата власт направила обиск за оръжие по домовете. Намереното било иззето и предадено в общината. В това число е и оръжието на дядо Еню. Въпреки твърдия му характер той плакал за него и не можели да го успокоят. Тогава големият му син Велико взема документа, подписан от генерал Гурко, и го представя на новата власт с гореща молба оръжието да бъде върнато. Молбата била удовлетворена, но с цената на документа, който бил задържан като доказателство, че оръжието е законно. Според устна уговорка обаче е трябвало по-късно да бъде върнат на притежателя му, но за съжаление някъде изчезнал. А баща ми по това време бил в казармата редовен войник - трудовак, и не е можел да го потърси. Когато се завърнал, времето все още било много размирно. Преследвали и него като анархо- комунист и явно не е искал да се мярка пред властниците. 

Информацията за дейността на дядо Еню по подготовката и участието му в Освободителната война съм взела най-вече от бележките на баща ми и от устните му разкази. През 1965 г. с него посетихме Окръжния народен музей в Сливен, за да разберем какви данни имат за нейковци и по-специално за дядо Еню и за неговите роднини, които са участвали в революционните борби. Там разговаряхме с Панайот Митев и той ни каза, че една от причините за недостатъчното изясняване на участието на нейковци в Априлското въстание и особено на участието им в Освободителната война е, че за разлика от други села от Нейково никой не е подал молба за разглеждане на дейността му с цел да получи пенсия. Ето защо няма и документация. Лично дядо Еню многократно е казвал пред баща ми, че на новата държава трябвало да се помага, а не да се иска от нея и че е под достойнството му да получава пенсия за това, че се е борил за свободата на отечеството си…

Искам тук да вмъкна и разказаното от по-малкия брат на татко чичо Георги В. Келеведжиев за революционната дейност на дядо Еню още от най-млади години. На 13 май 1977 г., вече на 71 години, той е продиктувал по моя молба на по-голямата си дъщеря Виолета, по мъж Николова, живееща в Бургас, вече покойница (17 септември 1930 г. - 16 август 1999 г.), следното: ,,Дядо Еню още като юноша е искал да се запише в четата на Георги Раковски. Срещата му с четниците и с Раковски била в Балкана около Нейково. Не го приели по настояване на кръстника му Андон, защото бил още малък. Четници от тази чета, които по-късно са изиграли важна роля, били кръстникът му Андон, Дели Рад и дядо Хаджи, централна личност в четата. Това е била единствената среща на дядо Еню с Раковски. Направили му впечатление внушителната фигура на Раковски и смелият му поглед. 

Дядо Еню е слушал от стари четници, че Раковски бил със силен характер. Всяка негова заповед и всяко негово решение трябвало да се изпълняват навреме и точно така, както той е казал. Крайната му цел била освобождаването на България. Често казвал, че щом България се освободи, той сам ще осъди всички чорбаджии.

Дядо Хаджи се разделил с Раковски след последния бой на четата им, когато била предвождана от Раковски. Тази битка станала северозападно от Котел в местността “Текето". Там дядо Хаджи бил ранен в крака и сам Раковски го издърпва настрана в един храст. Събува му ботуша, превързва му раната и го оставя да се оттегли сам в близкото скривалище, а той се връща отново при другарите си.

След тежка битка няколко от другарите му били убити, а другите се разбягали по Балкана. Раковски е изчезнал, невидян от никого. Само на дядо Хаджи казал, че ще отиде в Немско да купи оръжие за четниците. Поръчал му да попълни четата с други момчета и да я предвожда, докато той се върне. Тогава именно дядо Еню влиза в четата на Раковски като четник."

Ще си позволя да дам известно пояснение като предположение за годината, когато дядо Еню е искал да стане четник при Георги С. Раковски, тъй като чичо Георги не я посочва. Проследих живота на Раковски, като използвах „История на България“, т.5, издаден през 1985 г., и от стр. 391 ще цитирам следния текст:

“До средата на декември 1853 г. Раковски и неговите сподвижници обикаляли из Северна България. След това той се прехвърлил през Дунава в Калафат. Там взел участие в края на същия месец в боя при Четатя. Но турските войски го арестували като руски шпионин и го изпратили в Цариград. По пътя Раковски успял да избяга събрал чета от 12 души българи и потеглил към Стара нина (юни 1854 г.). Изчаквайки настъплението на руските войски около Котел, четниците били изненадани от поврата на събитията. Англия и Франция обявили война на Русия и заедно с турските сили пренесли сраженията към Крим. Руските войски започнали да се изтеглят от Дунавския фронт, а Раковски и неговите съмишленици изпаднали в безпътица.

„Това порази – пише именитият българин - мое сърце и мя докара в отчяйност.“ Той напуснал четата и се прибрал в Котел."   

Има разминаване между написаното в „История на България“ и разказа, съхранен от родовата памет, най-вече при това, че при първия източник четата е разтурена и Раковски отишъл в Котел, а според втория тя се попълва с нови членове под водителството на дядо Хаджи по заръка на Раковски, който заминал за Немско. За допълнителна информация препоръчвам книгата „Биография на Раковски" от Господин Добрев, отпечатана в София през 2003г.

Разказът на чичо Георги продължава:

“Освобождението са дочакали само дядо Еню и дядо Хаджи. Дядо Еню притежавал следното оръжие: сабя, пушка мартина - бойна руска пушка - и пушка кремъклийка. [Наганът от ген. Гурко е изпуснат от чичо ми - Ю. М.)

След Освобождението Еню Келеведжиев принадлежал към демократите. Синовете му Велико и Иван - също. Когато бил в сливенския затвор след потушаването на Априлското въстание, един паша, негов приятел, подкупва охраната със злато и организира бягството му. След това се чуло, че Дели Еню избягал. 

По време на Априлското въстание през 1876 г. четниците на Стоил войвода са се клели на площада в Нейково. В селото имало само един турчин и комитите искали да го посекат. Тогава дядо Еню се хвърлил върху него и не позволил да го убият, защото бил убеден, че е невинен. След като четата била разбита, дядо Еню се укривал Балкана три дни в късно падналия сняг и бил хванат от турците." [Разказаното от Георги Великов Келеведжиев (1905-1978г.) предавам дословно, въпреки че хронологията на събитията не е спазена. Всичко това той е слушал от дядо си Еню и от баща си. - Ю. М.]

По време на Освободителната война, най-вероятно в Еленския балкан, дядо Еню намерил сгушено в храстите едно дете - туркинче, изгубило родителите си в паническото бягство. Той го прибрал, погрижил се за него и по някакъв начин успял да го препрати в Нейково. То изглеждало много зле и с изпокъсани от храстите дрехи, но прабаба ми Мария се погрижила за него като майка. Цялото семейство го приело радушно, то се успокоило и така преживяло доста време. Не можах да разбера обаче как са го открили завърналите се след години от Турция негови родители, дошли да уредят проблемите с имотите си. Знае се, че бащата се е отблагодарил на дядо Еню с жълтици за това, че е спасил и гледал детето му. По-късно нашият прадядо влага тези пари като малък принос към припечелените от занаята за закупуване на имоти в Сунгурларе.

Ще се опитам да обобщя най-същественото в характера и поведението на дядо Еню. Дано да успея! Голям патриот. Борбена натура. Силно волева личност. Упорит до инат. Оттам дошло и нарицателното за рода - Келеведжийски инат, но инат в доброто си значение. Бил е много дисциплиниран, акуратен, перфектен във всичко, което върши. При него лошо изпълнение нямало. Обичал реда във всяко нещо до маниакалност и с това тормозел близките около себе си. Знаел цената на парите, изкарани с труд и не обичал да харчи без сериозна причина. Помагал на ближния при беда и опрощавал дългове, но ненавиждал мързеливите и пияниците. Бил член на Демократическата партия, но с партизанщини не се занимавал. Ценял много училището, знанието, написаното в книгите. Баща ми много пъти е разказвал, че щом дядо му го видел с книжка, сяда до него и му казвал: „Чети, Дока (галено от Добри), чети, защото на учението корените са горчиви, а плодовете сладки“. Тези думи е казвал и на другите си внуци, желаейки да ги види на духовното поприще… 

Верен на почитта си към знанието, дядо Еню е един от инициаторите за откриване на училище в Сунгурларе през 1886 г., където се е преселил, и участва в първото училищно настоятелство. По-късно е сред инициаторите, организаторите и спонсорите за построяване на училищна сграда. Тя била изградена със средства, материали и труд на населението и през учебната 1894/95 г. приела своите питомци. Дядо Еню бръкнал дълбоко в кесията си, за да се закупят част от нужните материали. Доставил и дървен материал от Нейковския балкан и дал на разположение волска кола за превоз на камъните и за други нужди. Според баща ми това е била най-голямата му обществена изява в сунгурларския период на неговия живот. По-късно е дал своята лепта и при построяването на църквата “Св. Архангел Михаил“, чийто строеж започнал през 1910 г., но заради войните и други причини се проточил до 1921 г… 

Дядо Еню през целия си живот бил отворен към новото в живота и се стараел да внедри това, което е добро за семейството му и отначало за нейковци, а след това и за сунгурларци.

По повод на водениците, изработени от дядо Еню на р. Буналъка в с. Лозарево в началото на 20 в., Митю Жеков Велев, минен инженер, родом от същото село, ми каза, че гледайки техните развалини, е удивен от техническата мисъл и заложбите на създателя им… 

От големия двор на нашия праотец не ни остана нищо. Първо властите поискват част от двора на дядо ми за построяване на новата общинска сграда през 1935 г. и той подарява 500 кв.м. След това до 1960 и някоя година изгубихме всичко - беше взето за обществени цели. Има нещо символично в това, че в деня (2 ноември 1968 г.). в който трябваше да бъде открит Битовият комбинат, построен в последното иззето място, почина баща ми - четири часа преди това. И днес в двора на дядо Еню се намират част от общинската сграда (вече старата), магазини, ресторант, сладкарница, Бизнесцентърът, бившият промкомбинат и други. Голямото лице на двора, обърнат към изгряващото слънце и централния площад, беше като трън в очите на някои управници от времето на социализма. „Какъв е бил толкова Еню Келеведжиев, че е купил най-хубавото място в Сунгурларе?“ веднъж ме попита един от тях.

Какъв е бил? Един истински българин на своето време, един скромен борец за свобода по време на робството и строител на свободна България. 

Продължение на последните два поста

Трите най-съществени мерки 

Храненето играе изключително важна роля при рака. Ракът се храни със захар. Метаболизмът му е ферментативен, а не гнилостен. Той не може да се храни с протеини, нито с мазнини. Именно това откритие донесе на Ото Варбург Нобелова награда през 1931 г. Този факт е известен, но не се прилага в медицинската практика. От него следва, че болните от рак не трябва да ядат никаква захар. Това включва мед (с изключение на една чаена лъжичка дневно), кленов сироп и всички други естествени подсладители, дори и сушени плодове, плодови сокове и плодове, които са с високо съдържание на захар (грозде, манго, ананас и банани). Всички други пресни плодове, които съдържат по-малко захар, и тосвързана с месестата част на плода, така че да не може да наводни кръвта със захар, могат да се консумират в неограничени количества. От време на време може да се използва стевия, но не и изкуствени подсладители. Както и самият живот, храната трябва да се приема такава, каквато е, а не подсладена. В случаите, когато в организма все още има тумор, за съжаление нишестето също трябва да се остави извън диетата, защото в процеса на храносмилане то доста бързо се превръща в захар. 

Нишестето се съдържа в зърнените култури (ориз, царевица, киноа, просо и др.) и продуктите, получени от тях (хляб и макаронени изделия), както и в картофите, сладките картофи и бобовите растения (грах, боб, леща, соя и др.). Всички други храни, които не са сладки - месо, риба, яйца, масло, мляко, зеленчуци и др. - могат да се консумират. Това кара тумора да гладува, но укрепва пациента и е много ефективно, когато се прави последователно. 

Алкохолът е известна отрова. Това е в основата на дезинфекциращото му действие при унищожаването на бактерии например. Той е особено токсичен за черния дроб, тъй като, както подсказва името на този орган(liver на английски), черният дроб преобразува усвоената почти мъртва храна обратно в живот (life). Наредс другите си функции той синтезира всички прекурсорни протеини за имунната система. Следователно черният дроб играе решаваща роля именно при рака. Освен това алкохолът оказва притъпяващ ефект върху аза, както се вижда от дезинхибицията, която предизвиква. Действието му е в противоречие с целта на болестта, а именно пробуждането. Следователно консумацията на алкохол трябва да бъде преустановена най-късно при появата на рак. За разлика от него всички млечно-кисели продукти (кисело мляко, заквасена сметана, извара, крема сирене, кисело зеле, солени туршии и т.н. са по-скоро лекарство, отколкото храна, най-вече за черния дроб. Когато в организма вече няма тумори, може да се консумира хляб с квас (млечно-ферментирал продукт), направен от биодинамична ръж. 

Избраните хранителни продукти трябва да бъдат не само био, но по възможност с биодинамични качества. Биодинамичните храни не само се отглеждат без пестициди, хербициди и т.н. като био храните, но и се култивират чрез специални процеси, които им позволяват да поемат особено голямо количество светлина. Това е видимо дори с невъоръжено око, както се вижда по-долу...
       

Фигура 10. Оризово поле в Тайван, преминаващо от био (вдясно) към биодинамично (вляво).

… И тази сила на светлината е това, което наистина има значение в храненето, особено при рак.14  

Втората мярка е ходенето. При ходенето тялото генерира собствена топлина, като същевременно захарта в кръвта се използва в собствената му мускулатура и се държи настрана от рака. С ходене се укрепват не само мускулите, но и имунната система. Например на мишки, оставени известно време да се упражняватна колело за хамстер след това са инжектирани ракови клетки. Установява се, че раковите клетки са унищожени от имунната им система. 

Ходенето е по-полезно за душата, отколкото бягането. По време на ходене човек има време да премисли събитията от деня и да се наслади на това, което възприема по пътя със сетивата. Ходенето по един час на ден - два часа, ако туморът все още е в тялото - последвано от половинчасов престой на легло, има силно потискащо въздействие срещу рака. 

Третата важна мярка, която трябва да се спомене тук, е сънят. За да се възстановят силите, изразходвани във външната дейност през деня, са необходими поне осем часа сън. Важно е през този период да не се появяват външни смущения. Също така вътрешните смущения, като раздразнение или тревога, които могат да възникнат например при недоспиване, са най-добрият метод да не заспите. Затова тези чувства трябва да бъдат успокоени. За сметка на това лежането в леглото с чувство на вътрешно задоволство има укрепващ ефект, дори и без да заспива човек. Прегледът  на събитията от деня в обратен ред, за който говори Рудолф Щайнер, също има мощно укрепващо действие. Става въпрос за ретроспекция на изминалия ден в продължение на 10 - 15 минути, като се започне от най-скорошното събитие и се върви назад до сутринта. Прегледът не трябва да бъде в абстрактни мисли, а в образи, сякаш човек се наблюдава отвън. По този начин азът застава над възходите и паденията на чувствата и може съзнателно да възприеме най-значимите събития от деня. В особено интензивна ситуация е важно да се запитаме от тази гледна точка кое е същественото в дадена ситуация. Това не позволява на несъзнателните чувства да се блъскат в дълбините и да изтласкват настрани аза. Ето защо за пациентите с онкологични заболявания упражнението е особено важно.

Когато се спазва стриктно, описаната по-горе терапия с бял имел, заедно със споменатите диета, ходенето пеша, съня и избягването на лекарства за намаляване на температурата и болкоуспокояващи, вече може да доведе до регресия на съществуващия тумор, особено когато никое конвенционално лечение не е отслабило имунната система. И само тези мерки без имела са най-добрата профилактика срещу рак за всеки.

Други разумни мерки  

Раковите клетки имат склонност към свръхпроизводство. Кислородът е враждебен към чисто биологичния живот. Ето защо растенията "издишват" кислорода. Прекомерното количество кислород е токсично за тях, както прекомерното количество въглероден диоксид е токсично за хората. Растенията се нуждаят от въглеродния диоксид, за да живеят. Ракът, подобно на растението, не понася кислород. По тази причина кислородът е полезен и срещу рака. Този ефект е особено забележим при белодробните тумори, тъй като те могат да бъдат пряко изложени на кислород чрез вдишване. Многократно се наблюдава, че белодробните тумори регресират при кислородна терапия. За тази цел се поръчва 10-литрова бутилка с кислород, която се доставя в дома заедно с маска за лице, по възможност с резервоар. Кислородната бутилка се поставя до леглото и се настройва на 4 литра/мин. за инхалацията, която се извършва ежедневно в продължение на един час по време на обедната почивка. Доставчикът обикновено може да помогне с инструкции как да се настрои кислородната бутилка на този дебит. Половин час преди кислородната инхалация се приема 1 г витамин С, за да се подпомогне усвояването на кислорода от тъканите. Бутилката издържа около 20 дни, след които се сменя. Това трябва да се прави в продължение на три до шест месеца и да се повтаря на всеки шест до дванадесет месеца.

Озонът със своя трети кислороден атом е по-силна форма на кислорода и има същия ефект при всички други видове рак, които не могат да влязат в пряк контакт с кислорода, като например рак на белия дроб. Ректалната инсуфлация е за предпочитане пред интравенозното приложение. Ректалният подход позволява на почти целия озон (97 %) да попадне в кръвта и е по-малко инвазивен, отколкото през вената. Освен това той прочиства червата от патогенни анаеробни бактерии, които не понасят кислорода от въздуха (анаеробен = “живеещ без въздух”). При рака на ректума, който влиза в пряк контакт с озона, ефектът е най-силен. Съществуват лекари и натуропати, които прилагат озонова терапия. Лечението се провежда веднъж седмично. Типичното лечение на ректума може да започне с 15μg/200 мл и да се повишава всеки път, първо до 20μg, след това до 25μg и след това три пъти до 30μg/400 мл. Когато дозата достигне 40μg/800 мл, терапията може да продължи на това ниво в продължение на три до шест месеца и да се повтаря на всеки шест до дванадесет месеца. 

Ферментативният метаболизъм на рака създава киселинна среда около тумора, което го прави по-трудно достъпен за имунната система. Ето защо има смисъл да се алкализира тялото. Това може да се постигне чрез използване на сода за хляб (натриев бикарбонат), например чрез приемане на една таблетка Bicanorm® преди лягане. Тези таблетки са покрити с устойчиво на стомашни киселини покритие, което предотвратява взаимното неутрализиране на содата за хляб и стомашната киселина. Алкалното състояние на кръвта може да се провери чрез измерване на рН на първата сутрешна урина, което трябва да е по-високо от 6,5. Това може да се направи през времето, когато не се приема кислород, тъй като витамин С е кисел и неутрализира алкализиращия ефект на натриевия бикарбонат. 

И накрая, йодът под формата на Kalium jodatum 20% стимулира функцията на щитовидната жлеза. (Предписание: Kalium jodatum 20,0, Aqua dest. ad 100,0, 2 пъти дневно по 20 капки. Алтернативата е разтвор на Lugol 5%, 2 пъти дневно по 25 капки.)

Това води до лек хипертиреоидизъм с повишаване на базалната телесна температура и засилено изгаряне на телесни вещества, както собствени, така и чужди. Ето защо при пациенти с хипертиреоидизъм наблюдаваме повишена температура и загуба на тегло. И двете едновременно унищожават раковите клетки. При напреднали ракови заболявания вместо стимулиране на функцията на щитовидната жлеза, което отнема от три до шест месеца, този ефект може да се постигне незабавно чрез заместване на хормона на щитовидната жлеза (L-тироксин). Той се дозира точно под нивото, при което се появяват страничните ефекти на хормона на щитовидната жлеза (първият страничен ефект обикновено е нарушение на съня), като се започва с 25 μg L-тироксин, една таблетка сутрин и се увеличава на всеки две седмици с още 25 μg. Обикновено подходящата доза е от 50μg до 75μg.

Безсмислени или дори вредни мерки 

Срещу рака се препоръчват голям брой алтернативни вещества. Посочените по-горе вещества и мерки се основават на биологията на раковите клетки и на укрепването на имунната система. Разбираемо е защо те са ефикасни. Някои от препоръчваните алтернативни вещества са подпомагащи, но твърде леки (високи дози интравенозен витамин С, алое, различни диети и билкови чайове и т.н.). Други вещества и мерки обаче нямат разбираем начин на действие и са неефективни (плуването с делфини и др.). И накрая, някои препоръчани вещества са направо вредни.

Сред вредните вещества е CDS (разтвор на хлорен диоксид), мощен общ дезинфектант, използван за неприятно миришещи отпадъци и пречиствателни съоръжения за отпадни води. Употребата му върху хранителни продукти (напр. месо) е забранена в Европа и е спорна дори в силно разреден вид за третиране на питрйна вода, замърсена с бактерии. За лечение на рак CDS се предлага орално във висока концентрация. Като дезинфектант той убива всички бактерии, включително полезните, от устата до ректума. По-лошото обаче е, че той се поема в кръвта. Това е в основата на ефективността на CDS при малария, тъй като при нея има едноклетъчни паразити в кръвта, където те могат да бъдат убити от него.Въпреки това, веднъж попаднал в кръвта, той е токсичен за всички органи, включително имунната система. При рака, при който няма паразити в кръвта, той причинява ненужни вреди.

Цианидът на горчивите бадеми и костилковите плодове (костилки от кайсии, сливи и др.) също попада в тази вредна категория. От незапомнени времена цианидът е известен като отрова, която е толкова силна, че в най-малко количество (1mg/kg телесно тегло) причинява смърт в рамките на няколко секунди. 15 Дори поглъщането на едва 5-10 горчиви бадема е смъртоносно за малки деца - въпреки че това е естествена форма на цианида. 16 Цианидът бързо свързва цялото желязо не само в кръвта, но и във всяка клетка и блокира свързването му с кислорода. Това означава, че той предизвиква вътрешно задушаване, което достига до всяка клетка в тялото. По този начин цианидът изтръгва душевно-духовната сърцевина на човека в един вид експлозия (Рудолф Щайнер). 17 В тази посока действат горчивите бадеми и семената на костилковите плодове.

В случаите на използване на CDS и цианид алтернативната медицина изглежда е възприела същото отношение, което се среща в конвенционалната медицина: да се бори с рака с най-силните отрови, независимо от вредата. 

Дори витамин Д принадлежи към списъка на вредните мерки. Той втвърдява не само костите, но и цялото човешко същество. Всъщност душата бива засегната от това втвърдяване по-рано от тялото. Хората са склонни да развият вътрешна закостенялост, стремеж да запазят всичко точно такова, каквото е било винаги, без никаква промяна - нагласа, която върви по посока на деменцията. 18  

Типичният пациент с рак  

Типичните пациенти с рак имат няколко общи характеристики. Както видяхме, те имат ниска телесна температура, но не усещат студа; през зимата излизат навън само по риза. Те рядко са боледували през живота си и поради това не са в състояние да си спомнят кога за последен път са имали грип. Те рядкокихат. Както понасят рака, така понасят и полените и праховите акари, т.е. чужди протеини, които са проникнали през лигавиците им. Те дори не могат да си спомнят кога за последен път са кихнали, което може да е било преди десетилетия. Имелът има лечебен ефект върху всички тези характеристики. Пациентите усещат топлина след инжектирането и могат да кихнат отново.

Тези пациенти имат общи черти и в психологически план. Те са с мека душа, всъщност прекалено мека. Немогат да кажат "не", поддават се твърде лесно – това е психическият образ на физическото заболяване. Те се подчиняват на някоя чужда същност и страдат дълбоко. Това може да е съпругът, майката или професията им. Когато ги попитаме дали в живота им има постоянен проблем, те веднага знаят отговора, докато човек, който има нужда от размисъл, не е типичният пациент с рак. Такива пациенти имат проблем, който трябва да бъде решен сега, по най-краткия път. Тогава прогнозата им е добра. Те трябва да изпитват повече удоволствие от живота, отколкото болка. В противен случай болестта под формата на рак ще им "помогне", като сложи край на страданията им.

В действителност обаче само около една трета от всички пациенти с рак показват тези типични черти. Ако те са налице, терапията трябва да се прилага по-интензивно, особено при решаването на гореспоменатата житейска ситуация.

Значението на раковото заболяване  

През 1900 г. приблизително един на всеки двадесет души е бил диагностициран с рак в хода на живота си. През 1940 г. това е бил един на всеки шестнадесет души, а през 1970 г. - един на всеки десет. Днес това е един на всеки трима души. 19 Ракът се стоварва върху човечеството като лавина. 

Едно изказване на Рудолф Щайнер, предадено устно, хвърля светлина върху тази болест: "Това, което не е разпознато от човечеството, трябва да бъде изстрадано от всеки болен от рак. Изправени сме пред трагичния факт, че има хора, които поемат върху себе си пътя на страданието за мнозина, за да формират поне отчасти балансираща противотежест на съдбата на човечеството, която е излязла от равновесие... Хората на XX век трябва да търсят по пътя на страданието духовния възход, който възстановява достойнството на човека и преобразява душата, за да може тя да участва в новите духовни сфери, необходими на човечеството по пътя му към бъдещето." 20 Основната идея на това твърдение е, че човечеството е нарушило равновесието. То е изгубило своето достойнство, което може да бъде възстановено чрез връзка с Духа. Страданието от рак може да преобрази душата по такъв начин, че тази връзка да бъде възстановена. 

Факт е, че огромното мнозинство от хората в развитите страни днес вярват, че не съществува нищо друго освен материята. Смята се, че всичко нематериално - животът, чувствата, идеите - е само продукт на материята (химически вещества, хормони, мозък и т.н.). За повечето хора Духът "сам по себе си", независим от материята, не съществува. По този начин човечеството е излязло от равновесие, загубило е достойнството си. То е паднало в материята.

Всъщност е вярно обратното: всичко, включително и материята, произлиза от Духа. Самата човешка форма е ярък пример за това - тя произхожда от високи духовни същества. "Да създадем човека по наш образ и подобие", казват Елохимите, духовете на формата. 21 Поради отделянето на човека от Духа нашата божествена форма буквално се разпада чак до физическото тяло. Тя вече не може да бъде удържана. Ракът е израз на това състояние. То засяга човечеството като цяло, независимо от индивидуалните съдби. Ето защо ракът поразява и хора, които не притежават типичните черти на болния от рак. Той е като съдбата на хората от един и същ народ: През Втората световна война например германците, които са се сражавали срещу нацисткия режим, не са били пощадени от падащите бомби на съюзниците. Те трябвало да споделят същата съдба като целия немски народ. 

В този смисъл има и съдба на човечеството като цяло, а в наше време тази съдба е ракът. Ракът е заболяване, което, когато бъде диагностицирано, кара пациента да осъзнае нещо, което засяга всеки човек, но което повечето хора не осъзнават: сигурността на смъртта. И все пак минава много време, докато смъртта наистина настъпи. Така тази болест дава на засегнатия човек силен стимул да се занимава интензивно с въпроса какво е преходно и какво вечно, да погледне на живота от гледна точка на това, че той свършва. В такова състояние това, което е наистина съществено в живота, излиза силно на преден план. И видимо става също това, което е важно дори в ежедневието. Осъзнаването може да породи най-силни чувства на радост и в същото време се появява най-силната болка, защото болният знае, че това, което му е донесло тази радост, ще свърши. Такива преживявания преобразяват цялата личност. Те променят дори хората, които придружават пациента отблизо. И най-късно сега пред пациента застава въпросът какво се случва след смъртта. Рудолф Щайнер, който е направил практически пробиви не само в селското стопанство (вж. изображението на оризовите полета), но и в медицината, архитектурата, образованието, както и в истинското хармонично социално съжителство, наред с другото, предлага и подробно описание на живота след смъртта, например в книгата си "Теософия". Послесмъртните съобщения на Хелмут фон Молтке (до Рудолф Щайнер, който ги записва за съпругата на фон Молтке) също дават ясна представа за преживяванията на човека през първите осем години след смъртта. 22 

Съществуват и други заболявания, при които има дълъг период от време между поставянето на диагнозата и смъртта - например СПИН. Въпреки това фактът, че такава голяма част от човечеството трябва да премине през рака, определя това заболяване като специфичен израз на нашата епоха. И все пак, като дава на душата стимул да се издигне до духовното, ракът същевременно е и изцелението на нашата епоха.

_______________________________________________________________

Бележки

1 Gesenhues, Stephan, “Praxisleitfaden Allgemeinmedizin [General Practitioner’s Guide]”, Elsevier, Mьnchen 2017, стр.1117. 

2 Abel, Ulrich, „Chemotherapy of Advanced Epithelial Cancer – A Critical Preview“. В: „Biomedicine and Pharmacotherapy“, брой 10 (1992): 439 – стр. 2. Вж. също: researchgate.net, „The contribution of cytotoxic chemotherapy to 5 yr survival in adult malignancies“, 2005. 

3 Husemann, Friedrich / Wolff, Otto, „Das Bild des Menschen als Grundlage der Heilkunst“, том III, “Freies Geistesleben”, Stuttgart 1993, стр. 379. Английски превод: “The Anthroposophic Approach to Medicine”, том 3, Spring Valley, NY: Mercury Press, 2003, стр. 72.

4 “Expresszeitung”, брой. 34, Basel, август 2020. Информацията е коректна по отношение на най-важната литература.

5 Selg, Peter, “Ich bin fьr Fortschreiten – Ita Wegman und die Medizinische Sektion”, Natura Verlag im Verlag am Goetheanum, Dornach 2002, стр.23. Английски превод: “I am for going ahead: Ita Wegman’s work for the social ideals of anthroposophy”, Steinerbooks USA, 2012.

6 Husemann / Wolff, “Das Bild des Menschen” том II, стр.153-156. / “The Anthroposophic Approach to Medicine”, том. 1. Spring Valley, NY: Anthroposophic Press, 1982, стр. 187-192. 

7 Coley Nauts, H., “Cancer Research Inst.”, New York, Monograph No. 15, 16 (1975), 17 (1977), 8 (1980), 18 (1984).

8 Hobohm, Heinz-Uwe, “Heilende Hitze”, BoD – Books on Demand, Norderstedt, 2020. Английски превод:“Healing Heat”л Books on Demand, Norderstedt, 2008 - 2016. 

9 von Boch, Daphnе, “Impfen: Von Kinderkrankheiten bis zur Grippe?” В “Europдer”, юли-август 2019, стр. 13-23.  

10 Wolff, Otto, “Die Naturgemдsse Hausapotheke”, “Freies Geistesleben”, Stuttgart 2007. Translated as: “Home Remedies”, Edinburgh: Floris Books, 2000.

11 Wolff, Otto (HG), “Die Mistel in der Krebsbehandlung”, Vittorio Klostermann, Frankfurt/M. 1985, стр.14. 

12 Пак там, стр. 36, 72. 

13 Husemann / Wolff, “Das Bild des Menschen”, том III , стр. 382-399 / “The Anthroposophic Approach to Medicine”, том. 3, стр. 75-98. Цитирани са най-важните изследвания и клинични студии.

14 Wolff, Otto, “Was essen wir eigentlich?”, “Freies Geistesleben”, Stuttgart, 2012. Английски превод: “What are we really eating?”, 3. Издание, “Spring Valley”, NY: “Mercury Press”, 2020.

15 Psyrembel, “Klinisches Wцrterbuch”, “Walter de Gruyter GmbH”, Berlin/Boston 2013, стр. 285. 

16 Пак там, стр. 78.

17 Selg, Peter, “Rudolf Steiner’s Foundation Stone and the Destruction of the 20th Century”. В бележка под линия 30 се цитира лекцията на Щайнер от 1923 г., СС 351, Dornach 1988, стр. 47, и книгата му “Anthroposophische Дrtzte, Lebens- und Arbeitswege im 20. Jahrhundert”, Dornach 2000, стр. 263. 

18 von Boch, Daphnе, “Gefahren der Vitamin-D-Behandlung”. В сп. “Europдer”, Basel, октомври 2018, стр. 10-14. 

19 Beljanski, Sylvie, “Are We Winning the War on Cancer? The Good News”ч https://www.newsweek.com/are-we-winning-war-cancer-goodnews-799096 

20 Glцckler, Michaela, “Die geistige Signatur von Krebs” https://www.anthroposophie-lebensnah.de/lebensthemen/krebs-alszeitkrankheit/die-geistige-signatur-von-krebs/

21 “The Bible”, Genesis 1: 26. “New International Version”, 1978.

22 Meyer, Thomas, ed., “Light for the new millenium: Rudolf Steiner’s association with Helmuth and Eliza von Moltke: letters, documents and after-death communications”, London: “Rudolf Steiner Press”, 1997.