Загадки-въпроси
Ако Евангелието на Йоан в своя встъпителен химн ни кара да видим в човешката фигура на Исус от Назарет Логоса, върховната творческа сила, на която цялото творение дължи своето съществуване, как тогава ще може да опише другото, новото творение, което се появява чрез великденското събитие? Близко е до ума да се очаква, че великденският разказ от четвъртото Евангелие разгръща пред нас невиждан космически радиус и в стила на великия пролог на Логоса описва Възкресението. На пръв поглед това очакване не изглежда да се е сбъднало. Вместо това сме изненадани от едно особено разнообразно богатство в рамките на великденските разкази. Ние се чувстваме богато надарени, докато разглеждаме великденските пространства в Евангелието от Йоан, но когато след това се опитаме да подредим и разберем богатството от образи, се натъкваме на множество загадки.
Ако проследим ролята, която самият евангелист Йоан, ученикът, когото Исус обичаше, играе във великденските разкази, ще стигнем до центъра на всички тези загадки. Ние преживяваме как самият Йоан стига до ролята си във великденските срещи като преминава през най-трудния, най-мрачния въпрос. Същевременно осъзнаваме една особеност в стила на Йоановите великденски разкази, която трябва да продължи да ни занимава: описанието напредва, като възпроизвежда множество конкретни индивидуални черти, които изискват от нас да развием жива и същевременно точна способност за съзерцание, за чието интелектуално осветляване самото Евангелие поначало сякаш не допринася с нищо.
Йоан винаги се появява заедно с Петър. Първо го виждаме да крачи с него към гроба. Той пристига там преди Петър, но остава отвън, сякаш първо трябва да приеме дълбоко в душата си чудото на отворената гробница, което само по себе си е толкова изумително. От друга страна, Петър не се сдържа, когато пристига при гроба. Импулсивно той веднага влиза в тъмната камера на гробницата. Петър е този, който пръв е поразен от огромната загадъчност на празния гроб. И не само липсата на тялото го ужасява; той вижда ленените платна, в които е било увито тялото на Господ, да лежат свити настрана и на съвсем друго място, сякаш някой е извадил тялото от тях. Едва когато Петър забелязва и съобщава за всичко това с удивена душа, Йоан също влиза при гроба. В Евангелието се казва: "Тогава влезе и другият ученик, който пръв беше дошъл на гроба, и видя, и повярва” (Йоан 20:8). Но неговото виждане и повярване все още не могат да се свържат с положителната страна на великденското събитие, нито пък е нещо друго освен поразителната велика тайна на празния гроб, която той приема в сетивата и в сърцето си. Евангелието изрично добавя: “защото още не знаеха Писанието, че Той трябва да възкръсне от мъртвите” (Йоан 20:9).
Само когато сме усвоили основно тази сцена и особено ролята на Йоан в нея, можем да оценим правилно великденската среща на Йоан и Петър, описана в главата от приложението. Когато учениците по заповед на Възкръсналия извършват чудотворния нощен риболов и на разсъмване се завръщат на брега със спечеленото богатство, те виждат сияйната фигура на Христос да стои на брега. Йоан е този, който Го разпознава. Той казва на Петър: "Господ е", а Петър импулсивно напуска първи кораба, точно както е влязъл пръв в гроба, въпреки че още не са стигнали до брега, за да бъде по-бързо при Този, който е приготвил храната на брега. Сега въпросът в душата на Йоан отдавна е решен. Тъй като го е почувствал с особена сила, сега той може да бъде водач на другите в преживяването на отговора. И така, съпоставянето на Петър и Йоан в сцената на великата великденска мисия образува чудесна октава на сцената, която ни показа двамата ученици, слисани в гробницата: След като Възкръсналият го пита за любовта му, Петър получава поръчението да присъства, а въпросителния му поглед към ученика, когото Исус обича, позволява на Възкръсналия да произнесе думите, които събуждат предчувствието за Йоановото бъдеще, в което попада мистерията на Второто пришествие.
Мотивът на въпроса е истинският ключ към Йоановите великденски истории. Поразителният реализъм, с който се сблъскваме в целия разказ, не е нищо друго освен непрекъснат призив към чувството за въпросите в нашите души. И пред колко много загадки се чувстваме изправени тук! Колко странно е още в самото начало описанието на свитата кърпа в гробницата! Какво иска да ни каже това? Проблемите, с които можем да се сблъскаме в Евангелията, тук са, така да се каже, сгъстени в класически загадки, които се изправят пред разбирането на Евангелията.
Какво например искат да ни кажат резкият контраст и противоречието, които трябва да усетим, когато сравняваме великденските срещи на Мария Магдалена и Тома? Докато Възкръсналият отхвърля със строгите думи "Noli me tangere" (“Не ме докосвай!") душата на жената, която протяга ръцете си към Него в непреодолимата радост от разпознаването, след това Той казва точно на съмняващия се сред учениците думи, които са обратното на това отхвърляне: "дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми.” Защо Възкръсналият призовава Тома да направи това, което е отказано на Мария Магдалена?
Бенвенуто Тиси (1481 - 1559), " Noli me tangere" (между 1525 и 1530 г.), Виена, kunsthistorisches Museum
Защо преливащата любов среща отхвърляне, докато хладното съмнение е толкова богато почетено и надарено? И какво трябва да си представим под докосването с пръст на следите от гвоздеите и страничната рана на Христос, което Тома е поканен да направи? Ако яденето и пиенето на възкръсналия Христос, както ни е разказано в Евангелието от Лука, е не само загадка, но и обида за обичайния начин на мислене, то чувството за съмнение у мислещия човек на нашето време трябва да бъде събудено още повече от великденските преживявания, които са дадени на съмняващия се сред учениците.
В Йоановите великденските разкази има още една загадка, на която трябва да обърнем внимание. В описанието на събитията, свързани с Възкресението, постоянно се вплита представата за такива събития, за които сме свикнали да мислим, че са последвали едва след Възкресението на Христос в един по-късен момент. Мотивите за Възнесението и Петдесетницата се появяват в Йоановите великденски разкази не само като предвестни лъчи на бъдещи слънца, но и като намек за настоящи събития, и дори перспективата за Христовото завръщане се открива като събитие, което в никакъв случай не е само в далечното бъдеще. Когато Мария Магдалена разпознава Христос във великденската утрин и протяга ръце, за да го прегърне, Той оправдава строгия Си отказ, като се позовава на Възнесението Си: "Не се допирай До Мене, защото още не съм възлязъл при Отца Си; но иди при братята Ми и им кажи: възлизам при Моя Отец и при вашия Отец, и при Моя Бог и вашия Бог” (Йоан 20:17).
Въпреки че на Мария Магдалена Възнесението се показва като нещо, което тепърва предстои, продължението на Евангелието означава дълбоко тайнствено преплитане на Възнесението и Великден. Мистерията на Възнесението се превръща по съвсем нов начин във въпрос за нас. Ако си представим Възнесението на Христос по обичайния начин като един вид грабване на Христовото същество в една отвъдна сфера, тогава суровите думи, изречени на Мария Магдалена, трябва да останат напълно неразбираеми. Как Христос може да оправдае Своето “Не ме докосвай” с факта, че все още не е отишъл на небето? Ако на Мария Магдалена не ѝ е позволено да го докосне сега, когато Той се появява пред нея, как ще може да го докосне, когато Той напусне земята и отиде на небето? Евангелието от Йоан очевидно иска да ни накара да си изградим напълно нова представа за тайната на Възнесението. И когато седмица по-късно Възкръсналият казва на Тома обратното на “Не ме докосвай”, като го моли да Го докосне, трябва да се запитаме дали думите “Още не съм се възнесъл при Отца Си” вече не важат. Дали тайната на Възнесението вече е започнала сега, когато са изминали само осем от четиридесетте дни?
Изпреварват се обаче не само четиридесетте дни, но и петдесетте дни, които изтичат в утрото на Петдесетница. Възкръсналият влиза в кръга на учениците и им говори. След това се казва: "И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго” (20:22). Мистерията на Петдесетница също се превръща в напълно нов въпрос за нас, ако следвайки Евангелието на Йоан, си представим, че изливането на Светия Дух е започнало още на Великден. Как ще стигнем до новото Йоаново понятие за събитието на Петдесетница?
Но това не е всичко. Когато на брега на езерото Петър, към когото е отправен призивът за следването, пита за задачата на Йоан, той получава като отговор йероглифните думи за завръщането на Христос: “Ако искам да пребъде той, докле дойда, тебе що ти е? Ти върви подире Ми” (Йоан 21:22). Едва когато започне Второто пришествие на Христос, ще започне и задачата на Йоан. Заедно с Петър сме пренесени в бъдещето. И все пак не само за бъдещето може да става дума, ако Възкръсналият вече говори за Своето завръщане, тъй като Йоан, който трябва да бъде носител на апостолското поръчение за времето на Христовото завръщане, стои като жива фигура на сцената. Дори и поръчението на Йоан първоначално да не е активно, той все пак трябва да присъства като латентна жива сила.
Тук в една история е вплетено цяло богатство от христологични въпроси. Въпреки простотата и реалистичните подробности на описанието, великденското събитие в Евангелието на Йоан ни се представя толкова всеобхватно, че трябва да се чувстваме предизвикани да разберем всички мистерии на Възнесението, Петдесетница и Второто пришествие по някакъв начин като негови съставни части.
Сумата от загадки, които срещаме в Йоановите великденски разкази, трябва да бъде усетена, за да разпознаем специалния характер, който Евангелието от Йоан придобива в представянето на Христовото Възкресение. В съответните разкази на Матей сме погълнати от космическо-драматичното величие на събитието. Великденската история на Марко ни говори за силата на вярата, за вътрешната душевна смелост, чрез която ставаме носители на великденския импулс за подмладяване на света. Лука ни позволява да навлезем в спокойната благоговейна сфера на одушевения и божествено осветен спомен, където звучат тихите думи на Възкръсналия и цари магията на сакраменталното докосване на Духа. Йоановите великденски разкази надхвърлят всякакъв елемент на настроението. Поразителният реализъм, който ги пронизва, разпростира свята, сурова трезвост. Всеки, който не е надраснал настроението на обикновената нужда от поучение, няма да може да разгадае дълбоките великденски загадки, които поставя Евангелието от Йоан.
Духовната нагласа, която се изисква от нас тук, е образно описана в мита за Грала. Парсифал трябва да напусне царството на замъка на Грала и да се върне в света, защото не се е събудил за въпроса пред лицето на ранения Амфортас. Днешният човек винаги се интересува от отговорите. Въпросите като такива не означават нищо за него. Мисловните навици, с които сме свикнали да четем Евангелието, също се характеризират с нетърпеливо желание да разберем. Искаме тълкуване. Колко често например се сблъскваме с повърхностни интелектуални въпроси, които всъщност не са въпроси, а само търсене на отговори: какво означават кърпите в погребалната камера и т.н.? Трябва да ни накара да се замислим фактът, че Евангелието от Йоан навсякъде се ограничава до трезво конкретно възпроизвеждане на загадъчните факти и никъде дори не загатва за отговор. За него е по-важен въпросът, отколкото отговорът. Изкуството, което трябва да усвоим тук, е да живеем с въпроса, да позволим на открития въпрос да се появява постоянно в душата ни. Не въпросът, който се поставя интелектуално-умствено, води до приемането на Парсифал в кръга на рицарите на Грала, а само онзи въпрос, който напълно прониква в най-съкровената същност на човека и го запалва, превръща го в горяща факла на познанието. Истинският въпрос на Парсифал вече е идентичен с пробуждащото се чувство за мистерията.
Откъс от книгата на Емил Бок "Евангелието - наблюдения върху Новия завет"
Всяка година Великден е не само кулминация, но и вътрешен ориентир за автентичността и силата на християнското преживяване. Същото послание, което ни кара да се радваме в хармония с великия химн на пролетната природа, поставя и един сериозен въпрос. Защото, ако Христос наистина е възкръснал, тогава Той присъства сред нас. Най-конкретната истина ни говори от думите на Христос в края на великденския разказ на Матей: "Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света". Новалис изразява същата истина със средствата на поезията:
“Аз казвам на всеки, че той е жив
и е възкръснал,
че носи се насред живота
и вечно е със нас.”
Но ако Възкръсналият присъства сред нас, тогава смисълът на християнството за нас може да се състои единствено в това да се научим на живо общение с Него. Най-малкото предчувствието и копнежът за истинска среща с Христос трябва да владеят цялото ни същество и затова Великден ни пита година след година дали сме постигнали напредък в срещата и възприемането си на Великденския факт. Ако не се отдръпнем от сериозността на този въпрос, то Великден ще ни помага всеки път да се приближаваме до сферата, в която Възкръсналият може да бъде открит като духовна реалност.
Къде са входовете към нея, вратите, на които трябва да почукаме? Ще има толкова входове и врати към великденската сфера, колкото са търсещите човешки души. Всеки ще трябва да намери своя собствен път към вътрешното си преживяване на Великден. Тук, повече отколкото при всяка друга тема на християнския живот, можем да се научим да се удивляваме на четирите Евангелия и да им отдаваме почит. Именно в това се изразява благословията на тази четворност, че тя иска да ни въведе дълбоко в преживяването на многообразието на достъпа до сферата на Възкръсналия.
Тривиалният възглед, че четирите Евангелия са написани от четирима различни автори, от които единият е знаел това, а другият - онова, така че просто трябва да се съберат съобщенията, далеч не отговаря на истината. Ако се възприемат Евангелията външно, човек би могъл да се натъкне на особено голям брой очевидни противоречия именно във великденските истории. Теологията на миналия век много добре е открило тези противоречия и само поради факта, че хората от самото начало са били склонни да смятат такива свръхсетивни събития като срещите с ангелите при гроба за легенда и следователно да не ги приемат сериозно в детайли, те не са се развълнували толкова много от противоречията във великденските истории, колкото би трябвало, като се имат предвид предпоставките, на които те се основават. Ако сега ние подхождаме към Евангелията с ново дълбоко благоговение, готови и способни да разпознаем изразената в тях духовна и свръхсетивна реалност, то в никакъв случай не пренебрегваме привидните противоречия, защото именно те в крайна сметка водят най-дълбоко към духовните тайни на великденското събитие.
МЯСТОТО НА ДЕЙСТВИЕ НА ЧЕТИРИТЕ ВЕЛИКДЕНСКИ ИСТОРИИ
Нека започнем съпоставянето на четирите великденски истории по възможно най-ярък и нагледен начин. Да си представим, че седим в краката на божествена сцена, на която пред нас се разгръщат сцените и пейзажите на великденските преживявания. Образите, които виждаме, ни пренасят във външната палестинска действителност, която заобикаля жените при гроба и учениците през пасхалните дни, но също и в пейзажите и областите на царството на душата. Външните пейзажи стават прозрачни за вътрешните пейзажи: областите на онези духовно-душевни сфери, в които и днес можем да срещнем Възкръсналия. С живо чувство, което е способно да почива в чистото съзерцание и същевременно да е в крак с метаморфозите на променящите се образи, ние искаме да преминем през великденските пейзажи на Евангелията.
И в четирите Евангелия драмата започва със сцената на гроба на разсъмване в неделята на Великден. Намираме се в пейзаж на открито. Заобиколени сме от царството на елементите с неговите живи процеси на ставане. Бурите, с които настъпва новият сезон, преминават през царството на природата. Но ние усещаме, че те също така проправят пътя за семената на новопоявилия се живот. Евангелието от Матей, което разгръща най-мощната си драматична сила именно тук, ни показва великденските пролетни бури в тяхната кулминация. Научаваме, че от Разпети петък до сутринта на Великден природата е разтърсена от мощно земетресение. В самия момент на изгрева на слънцето във великденската утрин елементите се развихрят и разтърсват с последната си сила и мощ, така че скалите се разбиват за ужас на жените на път за гроба. Във всички Евангелия жените са главните героини в първото действие на драмата, независимо дали са споменати две, както е при Матей, три, както е при Марко, или само една, както е при Йоан.
В Евангелието на Матей сцената остава навън, на открито, дори след като жените са имали начална среща с Възкръсналия на връщане от гроба. Великденската пиеса на Матей продължава с бурно и драматично. Сякаш изобщо не ни е дадено време да напуснем света на елементи. В бърз преход сме пренесени, сякаш отлъчени, в напълно променена сцена: на върха на планината в Галилея учениците поемат от жените ролята на носители на великденското преживяване. Тъмнината на дълбините на гробницата в Юдея внезапно се превръща в залетите от светлина хълмове на Галилея, където някога учениците са слушали думите на Христос по време на Проповедта на планината или са видели Неговия духовен образ по време на Преображението. Ще трябва да поговорим за това, че планината в Галилея, на която учениците са чули силните думи на Възкръсналия Христос, по никакъв начин не може да се отнесе географски към пейзаж в северната част на Палестина. Тук сцената на гроба, която в Евангелието трябва да се разбира и външно, е превърната в душевен пейзаж, който може да се проумее само вътрешно. Наистина учениците са се пренесли по това време в едно велико великденско отлъчване. Външно те са се намирали на същото място в Йерусалим, както и преди.
Голямата, внезапна и рязка смяна на сцената, която преминава от преживяването на жените към това на учениците, а в същото време от сцената на гроба към високия планински връх, разкрива нещо от най-съкровената същност на Евангелието от Матей. Във великденските разкази първото Евангелие разгръща такава мощно трептяща, драматична сила, която не се среща никъде другаде в Евангелията. Структурната загадка, която е зреела през цялото време на Евангелията, се разрешава: Планината на великденската среща е последната от поредицата от седем планински върха, които са станали видими в Евангелието на Матей като важни спирки от вътрешния път.
Великденската сцена при Марко също започва отвън на гроба, но всичко е по-тихо. Светът на елементите се е смълчал. Няма и следа от земетресението в другите три Евангелия. Преобразяването на пейзажа, който по-късно ни въвежда в нова сцена, засилва тишината. Жените напускат гроба с бързи крачки, за да предадат вестта на учениците. Учениците обаче са се събрали вътре в къщата. Трябва да направим заедно с жените стъпка отвън навътре. В къщата, без да се променя отново външния декор, в душите на учениците се случва драматично развитие. Когато жените пристигат, учениците още не са в състояние да възприемат искрата на великденското послание от душите на жените. Дори когато в къщата влизат двамата ученици, чиято история е разказана по-подробно в Евангелието от Лука, искрата все още не е запалена. Накрая, в същото затворено пространство, Самият Възкръснал влиза в кръга на учениците и сега и за тях започва преживяването на Възкресението. Точно както Матей описва прехода от гроба до върха на планината, така и при Марко трябва да проследим прехода от гроба до вътрешността на къщата.
Законът от Евангелието на Марко се следва даже по-подробно в Евангелието на Лука.Великденските истории на Лука също се въртят около обрата от външния свят към сферата на съсредоточаването и овътрешняването. Евангелието от Лука подчертава този завой в съответствие със своя характер. Преди да бъдем заведени при другите ученици, участваме в това, което двамата ученици преживяват по пътя за Емаус. Както и жените, ние срещаме тези двама ученици навън, сред природата. Но тяхното великденско преживяване достига пълна зрялост едва когато те напускат света навън по здрач и влизат в дома на Клеофа, за да седнат на трапезата. По време на разчупването на хляба те разпознават третия човек, който се е присъединил към тях. След това бързат да се върнат в Йерусалим, за да занесат вестта на останалите ученици, които са се събрали в къщата. И сега при Лука започва удивително тихата драма на общата трапеза, която учениците празнуват заедно с Възкръсналия. Тази драма продължава и в "Деяния на апостолите", които - също написани от евангелиста Лука - са своеобразно продължение на третото Евангелие. Виждаме как учениците се събират в същата стая, в която са имали първата си среща с Възкръсналия, през всичките четиридесет дни между Великден и Възнесението и как пламъците на Светия Дух ги завладяват в тази стая в утрото на Петдесетница. Символът на свещеното пространство като важно място на великденското действие, който в Марко е само загатнат, в Лука се разгръща в цял един свят. Лука е този, който ни дава да разберем, че помещението на великденските срещи и на събитието на Петдесетница не е никое друго освен мястото на Тайната вечеря - Горницата, в която са се случили събитията на Велики четвъртък вечерта. Преходът от външната сцена към вътрешността на къщата не би могъл да бъде по-богато и по-пълно изобразен като израз на пътя на вътрешното усвояване на Великдена, отколкото го е направил Лука.
В Евангелието от Йоан великденските истории са най-богати и разнообразни. И тук сцените при гроба са началото, само че броят на нивата на преживяване е по-голям. Преди ангелското появяване на гроба, чийто носител тук е само една от жените, Мария Магдалена, виждаме жени и ученици, които идват към гроба: по думите на Мария Магдалена Петър и Йоан тичат към Голгота и виждат празния гроб. След като Мария Магдалена е видяла ангелите и Възкръсналия в образа на градинаря и евангелистът Йоан ни води по същия път като Марко и Лука: от гроба към дома.
Джото ди Бондоне (1320 г.), “Не ме докосвай” (Мария Магдалена разпознава Възкръсналия), фреска в параклиса Скровенил Падуа
Възкръсналият се разкрива на кръга от ученици, а после отново, специално на Тома. Но след това в края, в последната глава на Евангелието от Йоан, се случва още едно фундаментално преобразуване на мястото на действието. Отново сме изведени от къщата. Преходът отвън навътре сега е последван от друг преход - отвътре навън. Марко подготвя този преход сякаш само отдалеч; дори там, където загатва за преживяното от учениците Възнесение, той не напуска кръга на къщата.
В последните стихове на Евангелието от Лука преходът отвътре навън вече прозвучава тихо, като събитието на Възнесението е поне загатнато, преди да бъде по-пълно изобразено в Деянията на апостолите. След сцените при гроба и в къщата четвъртото Евангелие отново рисува пред очите ни един свят като великденска сфера в цялата ѝ широта и пъстрота. За наша изненада се пренасяме в един напълно различен пейзаж. Стоим на брега на Галилейското езеро. Неговата синева е откритият, обширен фон на последните срещи на учениците с Възкръсналия Христос. Подобно на великденската планина в Евангелието на Матей, великденският бряг на езерото, към който ни води Йоан, също е в Галилея. Но както и планината на Възкресението, така и езерото, на което Възкръсналият се явява на учениците, не се намират в Галилея в географския смисъл на думата. И тук, стъпвайки на брега на езерото, ние сме въвлечени във великото великденско излъчване на душите на учениците, което е преживяно, докато те външно са били, както и преди, в Йерусалим. В първото Евангелие великденските разкази завършват с пренасянето на планината в Галилея, а в четвъртото Евангелие - с това на морето в Галилея. Докато обаче Матей свързва рязко две големи външни сцени, Йоан описва между двете външни сцени, първата от които се има предвид външно, а втората - вътрешно, разгръщането на великденското преживяване в къщата, което при Марко и особено при Лука, представлява крайната точка и кулминацията на великденските срещи. Четирите великденски истории започват с кулминация по отношение на драматичните емоции от външните събития и душевното излъчване.
Увеличението от първото към четвъртото Евангелие е изцяло вътрешно и се изразява в това, че външният драматичен елемент става все по-тих. Много хора имат предпочитания към едно-единствено Евангелие и обикновено заявяват, че Евангелието от Йоан или Евангелието от Лука им е любимо. При разглеждането на великденските истории обаче човек направо може да преоткрие Евангелието от Матей. Тук драматично се разкрива огромният космически радиус на събитията. Като отзвук от земетресението ние сме грабнати от голямата панорама, разкриваща се от върха на планината. Едва след като сме преминали през вълнуващата подготовка на великденската драма на Матей, можем да се надяваме да навлезем с вътрешна радост в стаичката на тихите великденски срещи, към която ни сочат пътя другите Евангелия. И ако сме откликнали в достатъчна степен на поканата на Марко и Лука да се вглъбим в себе си, можем най-накрая да позволим на Йоан пак да ни изведе в един нов външен свят.
Така пейзажът на четирите великденски истории ни води през три праобразни сфери. Великденската сфера се открива пред нас в трите праобраза не само на библейското място на действие, но и на всички вътрешнодушевни пейзажи изобщо. Преживяването на гроба е предпоставка във всички Евангелия. Но след това ни водят към планината, къщата и морето. Всички пътища към срещата с Възкръсналия се съдържат в тези три великденски пейзажа. Като ни води към върха на планината, Матей ни позволява да преживеем величието на събитието. В къщата, в която ни водят Марко, Лука и Йоан, трябва да преживеем дълбочината на събитието. И накрая, като пристъпваме към брега на морето заедно с Йоан, ни е позволено да видим необятността на великденското сияние; тук водата на живота се разкрива като великденска и петдесятна сфера. Пред нас се откриват океанските простори на човечеството, които трябва да бъдат пронизани от силите на Възкресението.
Настоящият текст е фрагмент от писмо на един от първите и най-изявени немски антропософи Михаел Бауер (1871 – 1929) до Михаил Чехов, известния руски актьор и театрален педагог (1891 – 1955), племенник на Антон Чехов 1. Михаил Чехов се среща с Рудолф Щайнер в Берлин през 1922 г. и в Арнхайм през 1924 г., където води обширен разговор с него и получава важни импулси за развитието на своя метод на преподаване, стъпващ на антропософска основа, с който по-късно обучава редица звезди в Холивуд. Чехов успява през 1928 г. да избяга от болшевишка Русия, преди да бъде арестуван заради “антисъветските” си представления и поддържа по време на пребиваването си в Германия и Латвия кореспонденция с Михаел Бауер, както и с други антропософи. В едно писмо той отправя въпрос към Михаел Бауер за бъдещето на Русия, на който Бауер отговаря също в писмо малко преди смъртта си на 18 юни 1929 г. За съжаление краят на писмото-отговор на Михаел Бауер не е запазен, но въпреки това фрагментът си струва да се прочете.
Михаел Бауер, автор на писмото
Михаил Чехов, получател на писмото
“Вие питате за съдбата на Русия. Мисля, че д-р Щайнер не е казал нищо конкретно за близкото бъдеще, а само за по-далечното. Вие знаете това. Според едно негово изложение окултистите на Запада (политико-империалистическите братства) са видели как вече не могат да се справят със социалните импулси в европейското човечество и затова са решили да създадат поле за експерименти, където социалните импулси (които от тяхна гледна точка са само утопии) един ден да бъдат изживени и доведени до абсурд. За тях това поле за експерименти е Русия. Великите социални импулси, които живеят в съвременното човечество (особено в пролетариата и сред руския народ, разбира се), са били прихванати от марксизма и по този начин изопачени - по същество това са най-духовните сили на душата, но са материалистически изкривени. И тези изкривени социални импулси сега се оставят да се развихрят на Изток, за да покажат: Вижте колко безсмислен е всичкият социализъм! Целта е да се създаде антипатия срещу всякакви социални движения и идеали. Този експеримент ще продължи толкова дълго, колкото тези западни братства сметнат за необходимо. Разбира се, той вече започва да им излиза през носа, защото азиатските народи стават неспокойни. Но истинската вина за цялата тази катастрофа е на Запада. (Някой трябва да събере всичко, което д-р Щайнер е казал за Русия). Бих искал да предложа още една гледна точка (Макар че д-р Щайнер никъде не казва това, то е резултат от духовнонаучно наблюдение):
Знаете, че съществува етерна география и че във всяка област на Земята има различни етерни въздействия, които оказват влияние върху хората и съответната култура там. Така например чистият светлинен етер има особено силно въздействие в Русия, но не пряко, а чрез обратното му излъчване от земната почва. По този начин го възприема руският човек. Следователно той възприема небесното в огледалото на земята, светлинното възприема чрез земята: Ето защо той обича земята толкова съкровено, но като нещо, което има небесно сияние. Земята не го прави материалист, а небесното не го прави да презира земята. Това е уникално благоприятният аспект на разположението на руската душа. (Нещо друго е това, в което определени течения са превърнали руснака днес. От едната страна е източният мистичен импулс, който действа от векове и иска да превърне руснака в аскет - от другата страна е западният интелектуализъм, който иска той да се отрече от небето: луциферичното и ариманичното изкушение. Тъй като луциферичното изкушение е имало толкова силно въздействие в продължение на векове, сега руснакът е толкова силно атакуван от Ариман).
Обаче в настоящия момент се добавя нещо специфично. С Възкресението на Христос в етерната сфера започва нещо като огромно вълнение, направо революция в целия етер на Земята ("[И ще станат знамения в слънцето, в луната и в звездите, а по земята бедствие на народите, като ще бъдат в недоумение поради] бученето на морето и вълните” (Лука 21:25). В ход е невиждан процес на вълнение във всички сфери на елементите. В резултат на това безбройни множества от елементарни духове се събуждат и започват да се вълнуват. Тези елементарни духове копнеят за новата светлина, която се излива от възкръсналия Христос в етера по цялата земна сфера. Представете си как те блестят и започват да сияят в тази прекрасна лъчиста аура, която оттук нататък се образува около Земята. Поради особения характер на етерните въздействия в руската земна област, за които говорихме по-рано, обаче това сияние и възраждане на елементарните царства вече започва да се осъществява в много особена степен в европейския Изток. Да, то вече е започнало, само че хората все още не го осъзнават. В края на краищата хората осъзнават сиянието на духовното много по-късно от демоните. (Демоните са тези, които най-напред разпознават Христос в плът! - срв. Марко 1:24) Сега става следното: Ариманичните същества (демоните) винаги изпитват прекомерна алчност към златното сияние на астралната светлина навсякъде, където тя става видима. Те направо са обзети от дива жажда да притежават това съкровище от светлина. (Спомнете си за Рейнското злато, което Алберих сграбчва и открадва.) Сега бих искал да се осмеля да кажа нещо, което не мога да докажа интелектуално: Ариманичните същества на Земята са видели в тази специфична област на Земята, където вече е започнало по особен начин сиянието на елементарните царства и където новата Христова светлина вече се е разпространила чудесно над цялата сфера като зора преди изгрев - те са видели това сияйно съкровище, тази аура от лъчи и затова са се събрали над Русия. Те са се нахвърлили върху тази светеща етерна сфера и сякаш изяждат светещите елементарни същества, поглъщат златното съкровище от светлина. Но има едно нещо, което демоните не знаят. Те не познават по-дълбокото въздействие на тази астрално-етерна светлина. Тя има силата да разтваря отвътре всичко тъмно и плътно.
По този начин погълнатата светлина, действаща отвътре, разтваря сгъстените тела, фантомите на демоните. Това можем да си го представим като химическо-духовен процес, тоест като парализиране на демоничните сили. По този начин обаче тази погълната астрална светлина (която продължава да действа по скрит начин) пречиства земната атмосфера. Това е едно от мощните въздействия на Христос в етера, както го виждам аз. Ние вече сме в средата на този процес. По този начин концентрацията на демоните над Русия, която е подложена на тежко изпитание и тяхната разрушителна работа там придобиват напълно нов аспект. Това, естествено, е разбираемо само за езотериците. А ако разбирате това, тогава ще знаете също така, че парализиращата (разтваряща демоните) сила на Христос вече действа, като осветява отвътре в етера тези сенчести сили и ги разтваря. Това е мощно събитие, което сега започва да се случва.
По този начин можете да добиете представа от съвсем различен ъгъл за случващото се в дълбочината на всички събития, които изглеждат толкова мрачни и безрадостни от земна гледна точка: съдбата на Русия. Уважаеми господин Чехов, с настоящето Ви загатвам за нещо, което никога досега не съм казвал. Разбира се, това не е съобщено от доктор Щайнер. Но вярвам, че въпреки това е нещо, което мога да изговоря като вярно въз основа на духовната наука. Засега го приемете само като образи, в които да се вживеете и да почувствате дали са верни или не. Сега можете да си представите, че всичко това трябва да е много значимо преживяване за народния дух на Русия, за нейния архангел. В края на краищата архангелът наблюдава всичко това, той самият преминава през него. Но какво се случва в резултат на това? Той навлиза в едно много бързо развитие. Това е един вид инициация, през която той вероятно преминава.
Той съзрява бързо и се прониква с Христос, като изхвърля демоничното от себе си. В резултат на това естествено най-напред се формира един ариманичен антидух: тъмен двойник на народния дух, защото не само хората имат свои двойници. Този антидух иска да направи отделните хора безазови. Той иска да ги оформи като обикновена маса (болшевизъм). Така можем да си представим, че оттук нататък този архангел винаги ще има до себе си в особена степен (в по-голяма степен, отколкото други народи) един двойник, един ариманически изкривен образ. В резултат на това обаче той опознава все по-отблизо този двойник, който е носител на най-силните импулси на Антихриста. Оттук нататък му се налага да живее и да се бори с него, докато постепенно след дълго време го преодолее. (В малкия купол на стария Гьотеанум руският човек е изобразен като двоен образ. Това оттук нататък се отнася и за архангела.) Руският архангел, поради това, че сега трябва предварително да изпита тази съдба ...”
Славянският човек, пастелна скица за стенописа на малкия купол на Първия Гьотеанум, Дорнах, 1914 г.
1 Публикувано в книгата на Петер Селг “Духовна помощ. Рудолф Щайнер и Кристиан Моргенщерн”, Арлесхайм, 2014 г.
Откъс от лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 1.4.1918 г. в Берлин (СС 181 “Земната смърт и мировият живот. Антропософски дарове за живота. Необходимости на съзнанието за настоящето и бъдещето”)
… да си представим земното същество [гледано от] от космоса … не е нереална представа, а съвсем реална идея, която например някога е хрумнала на Херман Грим. Но той се извинил веднага след като записал тази идея. В едно есе от 1858 г. той казва, че човек би могъл да си представи (но веднага отбелязва: "Тук не изказвам някакъв постулат на вярата, това е само фантазия"), че душата на човека, когато се освободи от тялото, би се движила свободно в космоса около Земята и в това свободно движение би наблюдавала Земята отвън; тогава това, което се случва на Земята, ще изглежда на човека в съвсем друга светлина, казва Херман Грим. Човекът би опознал всички събития от друга гледна точка. Например той би погледнал в човешкото сърце "като в стъклен пчелен кошер". Мислите, възникващи в човешкото сърце, биха се появили като от стъклен пчелен кошер! - Това е един прекрасен образ. - А след това си представете по-нататък: Този човек, който известно време витае около Земята, гледайки я отвън, сега идва, за да се въплъти отново на Земята. Той има баща и майка, има родина и всичко, което съществува на земята и сега би трябвало да забрави всичко, което е преживял от другата гледна точка. И ако например той беше историк в днешния смисъл, той не би могъл да направи нищо друго, освен да забрави всичко преживяно, защото с онези представи не може да се пише история.
Това е представа, която е много близка до истината. Защото е съвсем вярно, че човешката душа между смъртта и новото раждане сякаш се носи около Земята, но както често съм описвалл гледа към нея отвисоко заради кармичните връзки. Обаче там душата през цялото време има усещането, че тази земя е одушевен и одухотворен организъм и изчезват предразсъдъците, че тя е само нещо бездуховно, само геоложки обект. И тогава Земята става доста диференцирана, тогава тя става толкова диференцирана за разглеждане между смъртта и новото раждане, че наистина Изтокът например изглежда различно от американския Запад. Не може да се говори с мъртвите за Земята така, както се говори с геолозите за нея, защото мъртвите не разбират геоложките понятия. Но те знаят: Когато Изтокът - Азия и по-навътре в Русия - се гледа от космоса, Земята изглежда сякаш покрита със синкаво сияние, синкаво, синьо-виолетово; така се вижда тази страна на Земята от космоса. Ако я гледате от западното полукълбо, където е Америка, тя изглежда повече или по-малко горящо червена. Ето я полярността на Земята, видяна от Космоса. Разбира се, Коперниковият мироглед сам по себе си не може да Ви даде това; то е различен поглед от различна гледна точка. И за онзи, който има въпросната гледна точка, сега става разбираемо, че тази Земя, този одушевен земен организъм, се показва външно по различен начин в източната си половина и в западната си половина. В източната си половина Земята има своята синя обвивка, а в западната половина има нещо като избухване на вътрешността навън, откъдето идва и изгарящото червеникаво отвън. - Ето един от примерите как човек може да се ориентира между смъртта и новото раждане според това, което после се научава да разпознава. Той се научава да разпознава конфигурацията на Земята, различния вид на Земята по отношение на космоса и на духовния свят. Той се научава да разпознава, че тя е синьо-виолетова от едната страна и изгарящо червена от другата. И в зависимост от духовната потребност, която човекът ще развие от своята карма, това ще му определи къде да се въплъти отново. Разбира се, трябва да си представите нещата по много по-сложен начин, отколкото току-що казах. Но от такива взаимоотношения човекът развива силите между смъртта и новото раждане, които след това го карат да се въплъти в детско тяло с определена наследственост.
Това са само две цветни определения, които дадох. Разбира се, освен цветовете има и много други определения. Засега ще спомена само, че между Изтока и Запада, в центъра, гледана отвън, Земята е по-зеленикава, по-зелена примерно в нашите области. Така че всъщност вече е налице едно триединство, което може да даде важна информация за начина, по който човек може да направи определящо за себе си онова, което вижда между смъртта и новото раждане, за да се появи на едно или друго място на Земята.
Ако вземете предвид това, постепенно ще стигнете до идеята, че в отношенията между човека, въплътен тук във физическо тяло и развъплътения човек играят роля неща, които обикновено дори не се вземат предвид. Ако отидем в чужда страна и искаме да разберем хората, трябва да научим езика им. Ако искаме да общуваме с мъртвите, също трябва постепенно да научим езика им. Но това е и езикът на духовната наука, защото всички така наречени живи и всички така наречени мъртви говорят на този език. Той е този, който достига оттам към нас и от нас натам. Но особено важно е да усвоим не само абстрактни представи, а и образите на Вселената. Ние ще имаме представа за Земята, ако си представим една сфера, плаваща във Вселената, която от едната страна свети в синьо-виолетово, от другата страна е горяща или искряща в червеникаво-жълто; а между тях има зелен пояс.
Визуалните образи постепенно пренасят хората в духовния свят. Това е важното. Човек естествено е принуден да дава такива картинни представи, когато говори сериозно за духовните светове, а освен това е необходимо не само да се вярва, че тези картинни представи са някакви измислици, но и да се направи нещо от тях. - Нека разгледаме още веднъж: синьо-виолетово светещата източна земя, червеникаво-жълто искрящата западна земя. Но в тях има и различно нюансиране. Когато мъртвият човек в нашата съвременна епоха се вглежда в определени точки, тогава от мястото, което тук, на Земята, е белязано с това, че е Палестина, че е Йерусалим, той вижда от средата на синьо-виолетовото нещо като златно образувание, като златно кристално образувание, което след това оживява: това е Йерусалим, видян откъм духа!
Снимка на Йерусалим от космоса, публикувана в Х от първия арабски астронавт Султан ал Неяди от ОАЕ на 23.6.2023 (преди започването на наказателната акция на Израел срещу палестинците)
Именно това играе роля и в Апокалипсиса - ако говорим за имагинациите - като "небесния Йерусалим". Това не са въображаеми неща, това са неща, които могат да бъдат видени. От духовна гледна точка при мистерията на Голгота е било същото, което може да се преживее при физическото наблюдение, когато днес астрономите насочват телескопите си към Вселената и тогава виждат това, което ги удивлява, например сиянието на звездите. От духовна гледна точка, погледнато от Вселената, събитието на Голгота е било изгряването на златна звезда в синята земна аура на източната половина на Земята.Ето ви имагинацията за това, което развих онзи ден [в края на лекцията]. Всъщност става въпрос за това как чрез такива имагинации могат да се създадат представи за Вселената, които да поставят човешката душа в духа на тази Вселена по един чувстващ начин.
Ако се опитате да си представите заедно с починалия кристалната форма на небесния Йерусалим в синьо-виолетовата земна аура, която се изгражда в златен блясък, това ще ви доближи до него; защото това е нещо, което принадлежи на имагинациите, в които починалият умира: Ex Deo nascimur - In Christo morimur (От Бога се раждаме - в Христос умираме)!
Има начин човек да се затвори за духовната реалност и има начин да се приближи до нея. Можете да се затворите за духовната реалност, като се опитате да изчислите реалността. Въпреки че математиката все още е дух, дори чист дух, при прилагането ѝ към физическата реалност тя става средство за затваряне към духовното. Колкото повече изчислявате, толкова повече се изолирате от духа. Веднъж Кант казва: "В света има толкова наука, колкото е математиката в него.” - Но от друга гледна точка, която е също толкова основателна, може да се каже и следното: В света има толкова мрак, колкото хората са успели да изчислят от него.
И човек се приближава към духовния живот, когато от външния поглед, особено от абстрактните представи, все повече и повече напредва към имагинациите, към картинните представи. Коперник накара хората да изчислят Вселената. Противоположният възглед трябва да накара хората отново да си представят образно Вселената, да мислят за Вселена, с която човешката душа може да се идентифицира, така че Земята да изглежда като организъм, проблясващ във Вселената: синьо-виолетов, със златно сияещия небесен Йерусалим от едната страна, искрящ в червеникаво-жълто от другата страна.
Откъде идва синьо-виолетовият цвят от едната страна на земната аура? Когато видите тази страна на земното кълбо, физическият аспект на Земята, погледнат отвън, изчезва; аурата от светлина става по-прозрачна и тъмнината на Земята изчезва. Именно това създава синьото, което прозира. Можете да си обясните това явление от теорията на цветовете на Гьоте. Но тъй като от вътрешността на Земята в западната половина избухват искри, така се разпръскват, че както казах и онзи ден, в Америка човекът наистина се определя от подземното, от намиращото се под Земята, затова вътрешността на земята излъчва и разпръсква ислри във вселената като червеникаво-жълт отблясък, като червеникаво-жълт искрящ огън. - Това е само много слабо очертание на един образ. Но той има за цел да Ви покаже как днес е възможно да говорим не само с общи, абстрактни мисли за света, в който живеем между смъртта и новото раждане, а в много, много конкретни представи. В края на краищата това може да подготви душата ни, за да се свърже тя с висшите йерархии, с онзи свят, в който човекът живее между смъртта и новото раждане.
Туит на Зелената партия в Германия по повод Деня на жената, който казва, че трансжените също са жени.
С други думи, политиката на трансджендъризма иска да се присламчи към символа на този ден със своя дневен ред, в който равните права на жените са само една от многото точки - и то единствено ако крайният резултат не е справедливост, а джендър справедливост. И Осми март в кръговете на полово обърканите немци не се нарича вече Ден на жената, а “ден на Flinta” (Frauen, Lesben, inter*, nonbinary, trans* und agender Personen - жени, лесбийки, интер-, небинарни, транс- и безполови хора).
Подполковник Бри Фрам в момента е най-високопоставеният транссексуален офицер в Министерството на отбраната на САЩ.
Колкото и да е странно, дори и флагманът на немския феминизъм, списанието на Алис Шварцер “Ема”, отбелязва в статия по този повод, че определянето на това “кой е жена и кой е мъж” вече не се основава на "обективно установими физико-биологични характеристики", а става по приумиците на объркани индивиди. Самата Алис Шварцер се възмути в книгата си "Транссексуалност. Какво е жена? Какво е мъж?" от фундаменталното отричане на биологичния пол.
Но това да си определяш сам пола не е само акция на объркани идивиди. Оправни хитреци вече се възползват от законовите възможности да си определиш сам пола, без да си се подложил на операция и терапия за смяна на пола и се обявяват за жени, за да се доберат до привилегии, които мъжете не могат да ползват. Това наскоро беше установено например в Сеута, Испания, където в последно време цели 37 полицейски и военни служители са се декларирали като жени, но без да се подложат на операция за смяна на пола:
https://nachrichten.es/37-polizei-und-militaerbeamte-aendern-in-ceuta-ihr-geschlecht-um-leistungen-zu-erhalten-weil-sie-nun-frauen-sind/
Оказало се, че било много по-лесно да се стигне до повишение в службата, ако си от женски пол, макар и фалшив, защото имало квота за процент жени в командването. Както по социалистическо време цигани и турци влизаха с тройки в някои специалности в университета, защото имаше квота за студенти от малцинствата.
Създания, смятащи се за жени, “обучават” деца от детски градини - горе в Австрия и долу в САЩ:
Човечеството, най-вече в западния свят, днес няма никакво разбиране за женското и мъжкото начало и една от последиците на това неразбиране на земен план виждаме във възникването на течения като радикалния феминизъм и неговата още по-уродлива кармична последица - трансджендъризма. Също и във факта, че то позволява на дадени задкулисни кръгове умишлено да прокарват концепцията, че няма биологичен пол и всеки сам може да си определя пола. (Виж по темата и поста https://anthroposophie.blog.bg/history/2023/11/15/koi-pecheli-ot-transdjendyrizma-i-zashto-toi-vyobshte-se-poi.1888506 ). Техните проводници в “цивилизования” свят стигнаха толкова далеч, че си присвоиха дори правото да забраняват употребата на исконни думи като баща, майка, сестра, брат, както и да измислят и налагат нови. В Германия те не се посвениха дори да “преведат” Светото писание на джендърски немски, в който говорят за Б*г, моята спасителка”, както се случи в протестантската църква на Берлин/Бранденбург (https://reitschuster.de/post/passion-kirche-betet-gender-gott-an/ ).
Това показва, че днес хората, включително и Божии служители напълно са загубили връзката си с Христос, а някои са станали съзнателно служители на черните ложи, които имат интерес от преждевременното преодоляване на половото разделение, което наистина ще настъпи в далечното бъдеще на човечеството, но от съзнателната дейност на Аза.
Поздравявам с националния празник всички, които милеят за България, търсят връзка с архангела й и работят за нея!
Похвала на древните болгаре и на отечеството им
Стихотворение от Христодул Костович Сичан-Николов, публикувано в сборника му “Мясецослов или календар вечний“ (1840)
България славна, слава приимаше,
в старите времена чести добиваше
от сичките царства, мали и велики,
които славеха нейните прилики.
Придобиха име старите й чеда
славяно-болгаре, заради победа.
Гдето победеха, руце повдигаха,
слава Богу Марсу сичките викаха.
Нашите прадеди бяха поклонници
на много богов и тепли служебници.
Но великий Диа (1) като един баща,
на сичките бози (2) така им отвеща:
„Чада мои мили, бози и богини,
нещо съм намислил от многу години,
тая моя мисъл ще да я направа
доле на землята, за да я оправа.
Сичките царщини ще да ви разделя,
кому где прилича, ще да му отделя.”
Диа, бог небесний, това като рече,
скоро го направи, как що се обрече,
раздели местата, кому где прилича,
вечно да го има и да го обича.
Диа, бог великий, често прегледува,
Тракия с Месиа (3) така отредува:
они да се дадат богу юначкому,
Марсу стреличнику, на бой неситому,
защото людете, що се раждат тамо,
наред са юнаци от местото тамо.
На бой, кога идат, тулумбеци бият,
с песни и сос игри душманете трият;
Марс им невидимо и тайно помага,
дерзост и мужество на сердце полага.
Они течат на бой каквото на сватба,
но то придобиха се от свише дарба.
Сичкото им дело на левско прилича,
зато направиха в нищо да различа,
но да показва царскио им печат -
лев с корона венчан и тича как крилат.
Той вечно да явя болгарската сила,
левски и мужески вразите си била.
Тебе, Боже, слава и промисли твоей
Болгария дава от совести своей.
Защо си прославил старите й чеда
на небо и земли секий да ги гледа.
На сите славяне зарождението
от Россия виси и множението,
они се простреха по сичка Европа
и след многу години светского потопа.
Старото си име не го изгубиха,
но вкупе сос него собственни добиха
имена от многу и разни причини,
до дванаесет са, какво ми се чини.
Сички мужественни и великодушни,
знаят ги, защо с’ и самите бездушни,
но най-преклонени къде добри дела.
На нашите бащи вишнята (4) е дала
промисъл Божия, коя е избрала
них начинатели на добро е дала
понеже они са най-напред прияли
християнска вяра и са показали
пут и на родо си, за да се остават
от таквия бози, които се прават.
Като изтребиха многобожието,
начеха да искат просвещението,
за да го воведат по своите места.
Мусите (5) викнаха от нихните уста,
на славянский язик букви сочиниха,
книги преведоха, школи соградиха,
на земли безсмертна слава оставиха,
от Бога нетленни венци придобиха.
Христодул Костович Сичан-Николов (1808 - 1889) е възрожденски деец, протестант, роден в Самоков. По семейна традиция е изпратен в Рилския манастир, където остава седем години. След това учи в Австрия и след връщането си в България работи като учител. Автор е на помагала по аритметика и българска граматика, както и на сборника “Мясецослов”.
След смъртта на Константин Фотинов (1858г.) Христодул Костович се включва в групата, работеща върху превода на Библията на новобългарски език заедно с Петко Славейков и американските протестантски мисионери доктор Елиас Ригс и доктор Албърт Лонг. Тъй като българската православна църква е подчинена на гръцката патриаршия, а митрополитите гърци не са били заинтересовани Божието слово да звучи на български, то заслугата за създаването на т.нар. Цариградска или Славейкова библия е на протестантските мисионери, които с помощта на българите Петко Славейков, Константин Фотинов и Христодул Костович Сичан-Николов превеждат Божието слово на говоримия тогава новобългарски език.
Христодул Костович Сичан-Николов (вляво), до него са д-р Елиас Ригс, д-р Албърт Лонг и Петко Славейков
В своята автобиографична книга “Прекършени съдби” (Пловдив, 1997г.) Иванка Коларова, отгледана от племенника на Христодул Костович Сичан-Николов - Иван Сичанов, си спомня как като момиче присъства на една дискусия през 20те години на ХХ в. с участието на нейния “дядо” Иван Сичанов в Чамкория, която дава някои интересни детайли.
“... В Цариград построеният с лични средства на филантропа Христофор Роберт през 1869 година колеж бе открит за младежи от всички вяри и народности. Там аз се почувствах горд, че съм българин. Полиглотът Алберт Лонг, познаващ добре и руски език, ни изнесе беседа на тема: „Старата слава и величие на българославяните." Той подчерта, че преди Джон Уиклиф да преведе Библията на английски, през 855 година Кирил и Методий съставят глаголицата и превеждат Библията на български език, признат oт папата след триезичието: староеврейски, гръцки и латински език. Нека каже Георги Попов, който предаваше уроци по български език на журналиста лорд Странгфорд. Този чужденец водеше книжовна война в полза на българския народ. На този протестантски християнин никой не плащаше, нито той търсеше изгоga.
Изправи се строен мъж с приветливо лице, високо чело и хубави черти. Той заговори с мелодичен глас:
- Прав е Горбанов, че в наше време беше мода да се изучава български език и аз бях търсен. Колкото за протестанството, тя си остава най-просветената християнска религия. Още през 1850 година със Султански ферман по настояването на Англия е признат „протестанският миллет". Мисионерът доктор Алберт Лонг през 1857 година е открил в Шумен протестантско общество. През 1859 година - в Търново. Вдигат се храмове в Пловдив, Стара Загора, София, Самоков, Битоля... Мога още да говоря, но нека дадем думата на завършилия с награда “Роберт колеж” пастир Иван Сичанов, който днес е между нас. Дано не се е засегнал от думите на хаджи Димов, че протестантите са „богонемили" сектанти.
Дядо се изправи и както си беше внушителен, привлече погледите на всички.
- Не е обида за мен да бъда сравняван със средновековните богомили. Тези мъченици на убежденията си с будно социално чувство са проповядвали, че никой няма право да заробва ближния си, освен по законите Христови на Любовта. Те са се противопоставяли на разложителния разкош на дворците на болярите и на византийския бля сък из църквите. Предпочитали са да се молят под някой величествен дъб. Не приемат сътворените от човешка ръка икони и не приемат светостта на кръста, на който е разпнат Христос. Сигурно феодалите са отслабнали, като са загубили своите закрепостени роби, обработвали земите им. Отказът да служат като наемни убийци във войската е отслабило военната мощ, но колкото и да е било силно тогавашното Българско царство, не би могло да спре пълчищата гладни анадолски номади, техният кървав ураган е достигнал до Виена. Разбягалите се богомили са пренесли идеите си из цяла тогавашна Европа. Може да се каже, че те са лютерани преди Лютер ga се яви. Може би е случайно съвпадение, но големите държавници Вашингтон и Джеферсон приемат девиза „Никому господар и никому роб!" - девиза на нашите богомили, Не приели и имперското пиратство на Албиона, хиляди ирландци, шотланци, квакери и пуритани напускат английския остров. Заселват се в Америка. Основават щата Ню Ингланд, тук те продължават своите традиции. Живеят под крилото на църквата, която храни с духовна манна душите. За 5-6 десетилетия с инициативност, упорит труд и ум Америка е вече по-богата от митрополията Европа. Държавните власти не облагат с данъци средствата, които се дават за благотворителност Откриват се фондации, надпреварват се филантропи в добротворство. Пребогати стават и църквите, защото всеки дава десятъка от печалбата си в църковната каса. Обзети от благороден порив, църковните отци решават да вземат участие в световните проблеми. Няма ли да изчезнат враждите и войните, ако се християнизира планетата и всички народи се побратимат в христи со единство? Църквите внасят средствата си в Борда. Започва се формиране на армия от мисионери. Мощна вълна завладява светли умове да се подчинят на Христовите повели: „Раздай богатството си! Тръгни по целия свят и благовествувай моето слово!" Обсебени om благородни пориви и добра воля, тръгват мисионерите из планетата с волята да превърнат човекоядците в ангели, да премахват злините, където ги срещнат. Първият мисионер в българските земи е убит от турски разбойници и той оставя млада жена с малко gете.
Господин хаджи Димов се размърда и се обърна към дяgo:
- Искам да попитам вас, протестантските прозелити, не се ли прилепват към вашите общества подмамени от помощите, дето се изпращат от Америка? И от американския Борд ли получаваш платата си?
- Не, господин хаджи Димов. Американският Борд издържа американските мисионери. Моята заплата се гласува от обществото. Работил съм в Банско, във Варна, София и в Пловдив. От години вече съм останал на грижите на дъщеря си, която е учителка. Но щом се засегна личния ми живот, нека кажа - аз съм българин от Македония. Родът ми бе от Воден - града на водoпадите, от красотата на които се възхищава лейди Марстън. Тази англичанка, обикаляла земите на Отоманската империя, останала силно впечатлена от стремежа към просвета у българското население. Като се върнала в Лондон, изпратила 200 лири на мисионера Яков в Пловдив с поръчка да подпомогне някое училище, защото, пише тя, със страстта, с която англичанинът се стреми към златото, французите към удоволствията, с такава радост българите се стремят към просветата. Омъжена в Самоков, майка ми овдовя. И тя реши да ме изпрати при брата си в Рилския манастир. От род в род тя изброяваше седем души аскети. Аз щях да бъда осмият. Чичо ми ме изгледа изненадан, защото бях пораснал и стърчах над него. Прегърна ме и горко зарида. През сълзи той разкри гнетящото брожение в манастира:
- Тия гречешки антихристи, Господ да ги порази, изгориха всички български евангелия. Скрил бях две тука зад сандъка имам скривалище в стената. Дошъл бе веднъж владиката с придружители. Ядоха, пиха. Една вечер ме заприказваха в трапезарията. Ласкаеха ме те с елейни думи, че няма по-висок и по-дълбок глас от моя. Караха ме им пея. Съветваха ме да не пея „Господи помилуй" на варварския български, че Господ не ще ме разбере. Като се прибрах в килията, какво да видя? Подът разкъртен, сламеникът на одъра - разпран, скривалището ми разбито и евангелията ги няма. Няма живот тук за тебе. Още утре тръгваш към Цариград. Там брат Христодул нека се погрижи за тебе.
Цариград ме смая с великолепието си. По улиците на този удивителен град се чуваше говор на турски, гръцки, арменски, руски, английски, френски и немски език. Злободневието бе „Източният въпрос". Водеше се подмолна война за наследството на „болния човек", но султанът си властваше. Макар и със заеми от Албиона. Чичо ми Христодул много не ми се зарадва, като пристигнах. Той водеше аскетичен и скромен живот. Беше скъперник, а аз щях да бъркам в джобовете му. Беше завършил в Одеса. Пеша бе обиколил Швейцария и пръв бе открил върхове в мъчно превземаемите швейцарски планини. Разказах му за притесненията на майка ми, за отчаянието на чичо Янаки в Рилския манастир. Чичо ми прояви съчувствие за окаяния живот на сестра си и брат си. Самият той разкри колко подмолна политика се води от гръцките фанариоти. Обладани от тяхната „Мегали идея” те убеждавали чужденците, че всички земи в полуострова до Дунава са гръцки, че племето „българи" са техни наемни орачи и копачи, неспособни за друго. Направи впечатление, че първите награди за висок успех всяка година се взимат от момчета, които се определят като българи. Директорът им Хямлини и сър Джоунс предприели пътуване из земите на Турската империя, населявана предимно от българи. Върнали се и започнали да споделят впечатления u да nuшат panopти. Описали, че никъде не срещат “непристоен смях", че българите с трудолюбие са превърнали земята в „Ханаан". Открили, че тази народност се отделя от другите, населяващи империята, с будна мисъл, свободолюбив дух и любознателност. Не останало скрито и голямото въжделение за свобода от турското владичество и от още по-тежкото - на гръцката патриаршия, която чрез църквата се стремяла да затрие забравения от Европа български народ.
Свидетели на отчаяната борба за болезнения черковен въпрос, чули за изгорените евангелия на българославянския език, мисионерите от „Bible House“, където се превеждала Библията на всички езици, откликнали на духовната нужда на българите да четат словото божие на своя език. Те привлекли Петко Славейков и чичо ми Христодул Костовия Сечанов на работа. Заедно с тях са д-р Ригс, полиглотът, който знаел санскритски, староеврейски, старогръцки, латински, френски и арменски. Четвъртият бил доктор Лонг.
Георги Попов каза, че са го търсели да предава уроци по български език. За да задоволи интереса на учащите се, д-р Ригс издал през 1844 г. българо-английски словар и граматика. Пътни книжари са оставили дописка, че през 1828 година на Солунския пазар за половин час са продали пет хиляди евангелия Хората възкликвали: „Колко е сладко да четеш божиите откровения на сладкия си матерен език”. Петко Славейков и чичо ми се спрели на източното Великотърновско наречие. По-късно те превели и Библията на черковнославянски за служба из черквата и на говоримия български език. На малко хора е известно, че доктор Чомаков (6) от Пловдив е завършил медицина в Италия, изоставил е лекарския си кабинет и се е озовал в Цариград. Потърсил помощ от граф Игнатиев. Разкрил му жестоките борби в църквата „Света Богородица", където църковният певец, произнесъл „Господи, помилуй" на български език, а после бил съборен и тъпкан от подкованите c пирони обувки на станимашките лангери. Като покровител на православието и с дипломатическия имперски стремеж към гръцките топли води, граф Игнатиев останал глух и неотзивчив към страданието на българите. Отчаян, доктор Чомаков се озовал пред мисионера пастор Ригс с настоятелна молба българите да бъдат приети в лоното на протестантската религия.
- Вие не знаете какво искате! - се засмял д-р Ригс и обяснил, че работата на мисионерите се ограничава само в просветна дейност.
И действително в най-мрачното време на подхвърления на забрава български народ, в дългата робска нощ изгрява като светилник вестник „Зорница"; преведени са много назидателни книги, чете се на висококултурния говорим български език Книгата на книгите, която дава целебната глътка на огорчените и смутени души, вдъхва духовно здраве и упование.
Дядо седна на стола си. Чуха се ръкопляскания, но в това време господин хаджи Димов с прегракнал глас надвика ръкоплясканията.
- А как се забравя, че протестантска Англия и протестантска Германия в Берлин зачеркнаха от картата на света целокупното ни отечество България и подхвърлиха на изгнание населението?
- Вашата болка е в моето сърце, господин хаджи Димов, защото съм българин от Македония - отвърна дядо, като се изправи и продължи: - Ключът за разбиране се крие във факта, че в политическите игри невсякога най-мъдрите и светли умове на нацията поемат кормилото на властването. Виждаме в Англия как аферистът Дизраели, чрез женитба за с 20 години по-възрастна от него, се домогва до парламента. С гъвкавия си прозорлив еврейски ум, финансиран от сънародника си банкера Ротшилд, изгражда величието на Албиона. Лорд Странгфорд нарича Дизраели „Фламинго в английския курник". Гладстон също критикуваше имперското пиратство в налагането на английските имперски интереси на всички народи. Дизраели съзря в „целокупна България" опасен помощник на едноплеменна Русия и затова реши да задуши България.
И все пак намерили сила и смелост нашите възрожденци да коригират отчасти неправдата. Обединиха Северна и Южна България. Изумен остана светът пред смелостта и никой не дръзна да се противопостави на справедливото дело. Смалена е родината ни, но тя има всичко, за да бъде земен рай! А всички разновидности на религията се кланят на един бог! А той е любов! Изпълнени ли са сърцата ни с Божията любов, няма място за омраза към друговереца. И нека Бог пази България и младият ни цар Борис ІІІ!
Много ръце стиснаха ръката на дядо тази вечер. Като напуснахме вилата, вън вече беше тъмно и ние бавно, с препъвания, се прибрахме в нашата квартира.“
————————---—–
Бележки
1. Зевс
2. богове
3. Мизия
4. върховната, висшата
5. музите
6. Д-р Стоян Чомаков - 1819 - 1893 - лекар, възрожденец и борец за църковна независимост, борец срещу гръцкото влияние в Пловдив.
