По същото време, докато се намира в затвора в Ландсберг, и Хитлер работи върху собствените си “ръководни принципи“ - противоположната програма “Моята борба“. В едно духовно описание от Ита Вегман, в което тя си припомня разговор с Щайнер от времето преди той да легне болен, се казва: “Един ден Рудолф Щайнер ми разказа как антимихаилови демони са се захванали безмилостно да осуетят и разрушат делото на Михаил.“ Решаващият фактор, казва Щайнер по онова време, ще бъде дали импулсите на Михаил, нахлули толкова мощно на Коледната конференция, все пак ще постигнат пробив. “Моят тревожен въпрос беше: Какво ще стане, ако това не се случи? И отговорът гласеше: тогава ще влезе в сила кармата.” В биографична лекция от 27.2.1931 г. в Лондон Ита Вегман загатва, че болничното легло на Щайнер е било арена на жестоки духовни битки от такъв вид: “Ще подминатук болезнените часове, седмици и месеци на неговото боледуване на леглото в ателието, над които аз бдях. Не е възможно да се опише каква борба се водеше срещу настъплението на вражеските сили в тези тихи часове.”
                     

            Ита Вегман в ателието на Рудолф Щайнер на 21.3.1925 г.

"Битка с демоните всяка нощ“, се казва в една от бележките на Щайнер. Ита Вегман си записва някои от неговите думи: “Наистина се надявам да се оправя отново”, “Решението трябва да бъде взето скоро, или-или …“

За по-голямата част от шестте месеца обаче не е известно нищо и оцелелите документи могат в най-добрия случай да се смятат за фрагменти от по-широк контекст. Без съмнение Рудолф Щайнер и Ита Вегман продължават да работят в тясно сътрудничество дори в трудните условия - “ХристиянРозенкройц изигра голяма роля в тези [съвместни] медитации“, подчертава Вегман. Въпреки всички ограничения, Рудолф Щайнер се опитва да развие Висшето училище с неговите секции и основнидейности. По негова молба Ита Вегман иска от Карл Шуберт на 21-ви ноември разчетената от негостенограма на лечебно-педагогическия курс за предстоящото му издаване като публикация на Висшето училище); Само седмица по-късно тя пише на ръководителката на клона в Щутгарт за планираното издание на лекциите върху кармата от септември 1924 г.: “Това ще бъде следващата задача на доктораи веднага щом здравето му го позволи, той ще се заеме с нея." През ноември Щайнер приема за кратко и Емил Лайнхас заради акционерното дружество “Идният ден“, което трябва да бъде ликвидирано: (“Бях шокиран от вида му. Беше измършавял до степен на скелет”), както и граф Лудвиг Полцер-Ходиц, с когото той разговаря за бъдещето на Михаиловата школа и нейните класове.

Коледа и Нова година 1924/25

Щайнер също не забравя поканата за празненството на Алберт Щефен, навършил 40 години на 10.12.1924 г., и изпраща писмо до събраните гости, с което почита работата на Щефен и неговатаангажираност към Антропософското общество. Рудолф Щайнер все още се надява, че то ще заработи, че ще има единство на волята в духа на Михаил, дори ако той вече не може да изнася класните уроци и лекциите за кармата.

На 24-ти декември Рудолф Щайнер приветства членовете, дошли в Гьотеанума за Коледа и събрани в дърводелната, с писмо, прочетено от Мари Щайнер-фон Сиверс. Той припомня решаващата Коледнаконференция, проведена на същото място година по-рано, която е дала “нов живот“ и е поставиладуховната основа на обществото. Щайнер отново говори за “безпрецедентната, саможертвена грижа на приятелката д-р И. Вегман” и предава поздрави от нея. В писмото обаче не се споменава някаквоподобрение на състоянието му или възобновяване на работата; предните дни той вдига вечер температура и е в окаяно състояние. Въпреки това три нови, дълги и силно впечатляващи негови текстаса прочетени на коледната среща от Мари Щайнер-фон Сиверс (на 24.12.1924 г., 1.-2.1.1925 г.), започвайки с: “Коледно съзерцание: Мистерията на Логоса“. На 28.12.1924 г. за първи път цялата медитация на основополагащия камък, вече с четвъртия стих, е изпълнена евритмично в залата на дърводелната. На 2.1.1925 г. в прощалното писмо на Рудолф Щайнер до участниците се казва: “Този път бях обединен с вас тук само духом. Въпреки това се надявам, че силите в сърцата ви, които бяха запалени от Коледната конференция миналата година, са получили нов тласък.” Той “горещо” се надява на това и отново предава поздрави от Ита Вегман.

Това, което членовете не могат да знаят, е, че на Нова година Рудолф Щайнер е преминал през екзистенциална криза с временна загуба на съзнание - на втората годишнина от унищожителнияпожар и точно една година след срива, преживян на вечеринката в края на Коледнатаконференция. Седмица по-късно в писмо от сътрудничката на Ита Вегман Мин Фихоф до Кларита Бергер се казва: “Госпожа докторката [Вегман] е напълно отчаяна, защото докторът [Щайнер] става все по-слаб и по-слаб.”

Ита Вегман моли Хилма Валтер винаги да спи в предверието на ателието през нощта: “Госпожа доктор [Вегман] смята, че е ужасно самотна, ако е там сама.“

Въпреки съпротивата изкопните работи за втората сграда започват през януари 1925 г., след като Федералният съвет в Берн отхвърля ново предложение от Комитета за действие срещу строителството;според Федералния съвет решението от Солотурн е решаващо. Професорът по архитектура Ернст Фихтер от Техническия университет в Щутгарт идва в Дорнах за среща с Рудолф Щайнер относно строежа. Но Щайнер е твърде слаб, за да го приеме; В края на краищата Фихтер дълго съзерцавапластилиновия макет на Втория Гьотеанум в Стъклената къща: “В него можеше да се зърне една неописуемо възвишена сграда.“ Професорът впоследствие се застъпва за строителния проект в университета в Щутгарт пред колеги, студенти и в специализирани списания в Германия и Швейцария. Неговият десетгодишен син Ник, който е претърпял сериозно нараняване на окото през лятото на 1924 г. и е бил лекуван в Щутгартския клинично-терапевтичен институт с подкрепата на Щайнер, е приет отРудолф Щайнер в Дорнах; Щайнер специално моли Вегман да види момчето на Богоявление. По-късно то пише за срещата си с Щайнер в ателието: “Трябваше да измина няколко метра през стаята сам. Пътят ми се стори безкраен. Там стоеше могъщата дървена скулптура, която първа привлече вниманието ми. Леглото на Рудолф Щайнер стоеше пред тази статуя на Христос. Колкото повече приближавах, толкова по-тържествена и грандиозна ставаше тази последна среща. Рудолф Щайнер седна в леглото и ме погледна с очи, които излъчваха неописуема любов. Физическото пространство изчезна, появи се необятен простор, придружен от блестяща топлина. Не помня какво ми каза. След това той постави ръката си на главата ми и изрече думите, които оттогава са останали в мен: “Така е добре.“

Последните три месеца

Само през януари 1925 г. Рудолф Щайнер пише още шест дълги основополагащи текста с “ръководнипринципи“, които засягат въплъщението от света на духовните йерархии, но също и миналата и бъдещата съдба на Земята и макрокосмоса. В Дорнах е студено, има грипна епидемия, ателието се отоплява само с малка печка и всичко е изключително скромно, дори бедно. Въпреки това Рудолф Щайнер изчита отново цялата си книга “Въведение в Тайната наука“ за ново издание с нов предговор - “Всичко, което успях да кажа оттогава, ако е вмъкнато на правилното място в тази книга, се явява като по-нататъшно развитие на схемата от онова време.“ През втората седмица на февруари той предаваритуален текст за назначаването на Фридрих Рителмайер като главен ръководител на Християнскатаобщност, а на 22-ри февруари за рождения ден на Ита Вегман й дава ключовата медитация за Ефес. Пет дни по-късно Щайнер навършва 64 години в ателието си. “Надявам се, че това писмо ще пристигненавреме и ще ти донесе цялата ми любов, почитание и благодарност от мое име и от името на човечеството“, му пише Мари Щайнер-фон Сиверс от Берлин. Алберт Щефен говори за делото на живота на Щайнер в залата на дърводелната и прочита медитацията на основополагащия камък и Михаиловата имагинация. Валдорфските ученици от Щутгарт изпращат голям пакет с подаръци, който съдържа и издание на мистерийните драми, подвързани в червена и синя кожа (“с корица и гръб, които никой професионален книговезец не би могъл да направи по-чисто“, А. Щефен). На същия ден, 27.2.1925 г., Хитлер преосновава нацистката партия и изнася реч за “Бъдещето на Германия“.

Рудолф Щайнер все още иска да продължи да работи: "Трябва скоро да бъда в състояние да работя, защото не можете да си представите какво ще стане, ако след всичко, което се случи, строителствотопрекъсне заради болестта ми", пише той на Мари Щайнер-фон Сиверс на 5-ти март. Работата по кофража на колоните вече е започнала и тяхното изливане е предвидено за края на март. Но на 23-ти март в друго писмо до нея се казва: “Всичко при мен върви ужасно бавно; доста съм отчаян от това забавяне."

Щайнер отново посреща граф Полцер-Ходиц и техният разговор е пак за Михаиловата школа и нейното основаване в отговор на въпроса-молба на Ита Вегман: “Само благодарение на този така зададен въпрос [на Ита Вегман] стана възможно да се учреди Михаиловата школа на Земята. В нея се крие сърцевината на бъдещето като възможност. Само ако членовете можеха да разберат това: като възможност.” В тази връзка Щайнер също казва на Полцер-Ходиц: “Когато провеждате класните уроци, независимо къде, имайте предвид през цялото време, че Вие не четете образователна лекция, а по-скоро сте въвлечени в действие, трябва да извършите действие, което може да ни свърже с мистерийния поток на всички времена.“ На 28-ми март Рудолф Щайнер подписва 13 сини карти за нови членове на Висшето училище.

Той продължава да пише “Ръководните принципи” и автобиографията си до своята смърт - до завършената последна част “От природата към подприродата“: “Човек трябва да намери силата, вътрешната сила на познанието, за да не бъде завладян от Ариман в техническата култура. Следователно подприродата трябва да бъде разбрана. Но тя може да бъда разбрана само тогава, когато в духовното познание човекът се издигне поне толкова високо към извънземната надприрода, колкото дълбоко е слязъл с техниката в подприродата. […] И именно чрез познавателното приемане на онази духовност, до която ариманичните същества нямат никакъв достъп, човекът добива сила, за да застане в света срещу Ариман.” Щайнер добавя думата „познавателното“ към своя ръкопис накрая.

На 29-ти март, когато Хитлер прави първото си посещение във Ваймар, който град през следващите години той ще разшири в престижна крепост на националсоциализма (с основаването на СС и “Хитлерюгенд” във Ваймар и на “образцовия“ концентрационен лагер в Бухенвалд и т.н.), Рудолф Щайнер предава на Ита Вегман коригираните коректури на нейната медицинска книга, първия специализиран учебник на Висшето училище въобще. “Той беше много радостен, когато ми я предаде: вкнигата бяха казани важни неща.” Щайнер пита дали съседното ателие ще бъде готово скоро, за да може да работи върху вътрешния модел на новия Гьотеанум. На следващия ден, сутринта на 30-ти март, около 10 часа сутринта, Рудолф Щайнер почива.

Източник: https://dasgoetheanum.com/im-atelier-das-krankenlager-rudolf-steiners/

Бележки

1 Всички цитати са от Петер Селг, “Последните години. Дорнах, октомври 1924 - март 1925 г. В: Петер Селг, “Рудолф Щайнер. 1861 -1925. История на живота и делото му”, том 7, Арлесхайм 2017, стр. 2021 -2115 и Петер Селг, “Ателието на Рудолф Щайнер. Последните години от живота му”, Арлесхайм 2019 г.

2 Срв. Петер Селг, “Далеч надвишаващ нормалното ни съзнание...“ Дорнах, септември 1924 г. Последните курсове на Рудолф Щайнер”, Арлесхайм 2024.

Това е материал на Петер Селг по повод стогодишнината от смъртта на Рудолф Щайнер на 30.3.1925 г.

В ателието – болничното легло на Рудолф Щайнер 

Първи октомври 1924 г. до 30-ти март 1925 г. – “Внезапен край [на септемврийските курсове]: започна болестта на Рудолф Щайнер. 

Положението напълно се промени. Напуснах клиниката, за да се грижа за д-р Щайнер, нямах никаква представа за трудностите, които можеха да дойдат“, спомня си Ита Вегман .1 Във вторник, 30.10.1924 г., тя изпраща телеграми до своите колеги Лудвиг Нол и Еберхард Шиклер и ги моли да дойдат в Арлесхайм, за да осигурят подкрепа в клиниката по време на нейното отсъствие, а Нол да помогне и при лечението на Рудолф Щайнер. Ден по-късно, на 1-ви октомври, Щайнер се сбогува в дом Ханзи - "Отивам горе за два дни", казва той на Хелене Леман. В крайна сметка той лежи болен в ателието си в дърводелския комплекс в продължение на шест месеца и никога повече не се връща. “Когато видя уплашеното ми лице, той започна да ме утешава“, спомня си Хелене Леман.

Мари Щайнер-фон Сиверс е заминала предния ден, на 30-ти септември, на едноседмично турне с Евритмичния ансамбъл на Гьотеанума в Германия. Предвид здравословното състояние на Щайнер тя всъщност не иска да отиде. На 2-ри октомври той я информира за преместването си, за да бъде лекуван и обгрижван: “И така, сега съм тук и ще остана колкото е нужно“.

                           Съвременен вид на сградата и ателието 

Прикован към болничното легло

Щайнер не отива в клинично-терапевтичния институт на Ита Вегман в Арлесхайм, а в познатата си стая в Гьотеанума, в която е работил почти десет години – в неговото “скулптурно ателие“, където са се провеждали и много други дейности и изключително важни разговори. Отива там, където е мястото на дървената скулптура на Христос, до която ще почине шест месеца по-късно. Той успява физически да издържи шестте паралелни септемврийски курса със 70 лекции, 400 индивидуални разговора и безброй други дейности 2, включително кратката реч в навечерието на Михаиловден; след това силите му се изчерпват. “Сякаш Рудолф Щайнер искаше да направи всичко възможно, за да постигне нещо от това, което трябваше да бъде постигнато духовно [със септемврийските курсове]“, пише Ита Вегман; Щайнер съобщава на Мари Щайнер-фон Сиверс на 6-ти октомври от ателието, че е постъпил по този начин от “чувство за дълг към висшите сили“. През следващите седмици той отново и отново ще подчертава, че ще намери сили за курсовете през септември, но не и за безкрайните лични проблеми, грижи и желания на членовете.

С ръкописно съобщение на таблото за обяви в дърводелната на 2-ри октомври Рудолф Щайнер отменя следващите обявени лекции; седмица по-късно, на 10-ти октомври (а скоро след това и в новинарския бюлетин на седмичника “Дас Гьотеанум” той моли да престанат всякакви по-нататъшни спекулации на членовете относно неговото здравословно състояние или заболяване и “създаването на слухове в антропософските кръгове“. Той се надява, че благодарение на “невероятните, жертвоготовни грижи на моята скъпа приятелка Ита Вегман и нейния верен помощник д-р Нол” скоро ще има поне донякъде отново възможност за “физическата активност, без която духовното не може да работи на Земята”, катодобавя: "Но в крайна сметка всичко трябва да се възприема като съдбовно (кармично)."

Въпреки това много членове продължават да досаждат на Рудолф Щайнер с писма, пълни с въпроси, желания и запитвания. “Докторът се разболя точно защото винаги го притесняват с подобни въпроси“, казва Ита Вегман: “Хората изглежда не знаят колко болен всъщност е докторът.“ Щайнер пише на Мари Щайнер-фон Сиверс по повод етиологията на болестта, че преди много време й бил казал как “от януари 1923 г. връзката между висшите членове на моето същество с физическото тяло вече не е пълна“. Той бил станал “много отчужден“ от физическото си тяло, “извън връзка“ с него, което довело до “нестабилно равновесие във физическите сили“. Ита Вегман подчертава в спомените си, че е имало “силно разхлабване на етерното тяло до частичното му отделяне от физическото“. “В сравнение с други хора, аз всъщност вече съм умрял на земята“, казва често Щайнер, “моят Ази моето астрално тяло насочват физическото тяло и допълват етерното.“

Според Ита Вегман Щайнер се е задържал в тялото си със свръхчовешка сила на волята, след като Гьотеанумът е унищожен от пожар - атентат, който в никакъв случай не е засегнал само сградата, но и главния й архитект и неговите жизнени сили. Оттогава неговото хранене, овътрешняването на чуждата субстанция, което се нуждае от етерното тяло, е ставало все по-трудно.

Покой и борба

“Живеехме в тихо уединение“, подчертава Ита Вегман – “и Мари Щайнер-фон Сиверс попита Рудолф Щайнер в писмо от 9.10.1924 г.: “Всъщност виждаш ли други хора, освен тези, които се грижат за теб?“ Тя успява да прочете отговора непряко в едно от писмата му: “Цялото общуване с хора в момента страшно ме напряга.“ За кратки моменти през деня при Щайнер са допускани неговият секретар Гюнтер Ваксмут с ежедневната поща, Алберт Щефен със седмичното списание и Ернст Айзенпрайс с въпроси около строителството, както и Мита Валер от дом Ханзи и Мари Щайнер-фон Сиверс след завръщането й от турнето. Той пише за необходимото си възстановяване и надеждата за бързо подобрение, а също и че трябва да държи всичко “разрушително“ далеч от себе си. В лекция от 1919 г. Щайнер вече е говорил за “краткия живот“, който все още има на разположение.

Положението е тежко.“Той понасяше болестта си с търпение и достойнство“, отбелязва Ита Вегман, нодопълва: “Страдаше неописуемо от усещането, че физическите му сили постепенно намаляват и от това, че се налагат все повече и повече грижи.“ Това също се споменава спорадично в писмата на Рудолф Щайнер до Мари Щайнер-фон Сиверс; той изобщо не е подготвен да “посвети часовете на грижите за себе си“. “Човек може толкова добре да помогне на хората за тяхното здраве, а сам трябва да се обръща към друг за помощ. Това не е начинът, по който искам да живея и работя.“ В решаващите моменти за Антропософското движение Рудолф Щайнер иска и трябва да отиде на голям брой срещи и публични събития в големи, наети зали, напр. в Берлинската филхармония. Това обаче вече еневъзможно. След Коледната конференция, преосноваването на обществото и висшето училище за духовна наука, всичко е още в начален стадий, включително създаването на неговите отдели(специализирани секции), вътрешният курс на Михаиловата школа и по-нататъшното развитие на съществуващите антропософски институции. Но сега Рудолф Щайнер е спрян и вече не може да напуска ателието си. “Опитайте да се разберете с всички в мир. Сега е важно да придвижим течението на Михаил напред. Тези, които ви вярват, ще дойдат, другите просто ще стоят настрана, те сами трябва да го знаят. Просто направете уроците за първия клас с богато съдържание и сериозни, тогава ще свършите добра работа“, пише Ита Вегман на 16-ти октомври на Ана Вагер Гунарсон, която се е свързала с нея с въпроси относно предаването на мантрите и шведския им превод.

Това, което затруднява Рудолф Щайнер освен всичко друго, са споровете около втория Гьотеанум, “Михаиловата крепост“, както той нарича сградата пред Ита Вегман, мястото на Свободното училище за духовна наука, което трябва да действа активно с импулси за промяна и инициативи в много области от живота на застрашената цивилизация като истински Михаилов университет в епохата на Ариман. Щайнер е получил разрешение за строеж от кантона Солотурн през септември 1924 г. въпреки възраженията на Швейцарската асоциация за вътрешна сигурност, оценила планираната сграда като "твърде голям и арогантен паметник” с "гротескни" форми, “безразсъдно високомерие", който е “постоянна обида за очите". Това е подкрепено през юни 1924 г. от Обществото на швейцарските художници, скулптори и архитекти, което предвижда щети за цяла Швейцария заради “срамния паметник на културата”. Рудолф Щайнер иска да се строи “колкото е възможно по-бързо“; но докатолежи на болничното легло, той вижда колко енергично се е задействала отсрещната страна след издаването на разрешението за строеж. На 25-ти октомври “Швайцерише Бауцайтунг“ публикува богато илюстрираната документация “Т. нар. Гьотеанум в Дорнах“ като специално издание в голям тираж в много местни вестници, напр. “Тагблат фюр дас Бирзек, Бирзих- унд Лайментал“. В нея се приветства унищожаването на първия Гьотеанум в пожара и “изчезването на чуждия натрапник от пейзажа на Бирзек“; Щайнер е заподозрян в “ерес и съблазняване на народа“.

Волю-неволю Рудолф Щайнер отново отговаря и публикува две статии във вестниците в Базел в края на октомври и началото на ноември 1924 г. (“Повторното изграждане на Гьотеанума“ и “Вторият Гьотеанум“) с илюстрации на макета. На 23-ти ноември Комитетът за действие срещу строителството призовава за масово протестно събрание в двора на училището в Арлесхайм и приема резолюция, отхвърлена от местния общински съвет на Дорнах четири дни по-късно. На 3-ти декември Рудолф Щайнер и Ита Вегман благодарят на общинския съвет на Дорнах от името на Антропософското общество с писмо от ателието, като посочват: “… вероятно би било най-добре за нас в момента да се ограничим до строителството и през това време да не участваме в обществени обсъждания. Не искаме по никакъв начин да нарушаваме мира и затова доколкото е възможно, няма да се включваме в дискусии." “Трябва да държа всичко разрушително далеч от мен” - независимо от това Щайнер също лично отговаря на председателя на Швейцарската асоциация за вътрешна сигурност на предложението да се обяви конкурс за строителния проект, в който да се включат и неантропософски архитекти. Предложеното архитектурно отричане на антропософията в нейния собствен дом не е възможно - "Това наистина би представлявало ни повече, ни по-малко моето духовно самоубийство." Най-много го наранява обвинението, че “размерът на сградата е резултат от арогантност, високомерие или дори някаква жажда за власт, тъй като, казва Щайнер, “аз напълно съзнавам, че действам само поради необходимостта от това“.

Йоханес Шрьодер (1870 - 1942) е малко известен последовател на Рудолф Щайнер. Той е автор на книгите “Антропософията на д-р Рудолф Щайнер” и “Младостта на Йоханес” – мемоари за първата половина на живота си, записани около 1926 г., в които описва свои интересни опитности в Индия и Европа.

Йоханес Шрьодер е роден в семейството на немски търговец в Калкута, израства в Бремен и започва да учи живопис. Тъй като не се смята за особено талантлив, той се насочва към търговията. Пътувания до Индия, Япония, Китай, Канада и САЩ му помагат да се изучи като търговец. При един по-дълъг престой в Индия той се запознава с индийския мъдрец Бхаскарананда Свами, чийто ученик неочаквано става, без да има такова намерение. Самият Бхаскарананда го избира и контактът му с него продължава няколко години свръхсетивно. През това време винаги когато изпадал в беда, Йоханес виждал пред вътрешния си поглед Бхаскарананда, който му помагал да разреши проблема си.

При пътуване в Китай Йоханес се натъкнал на теософска литература – “Езотеричен будизъм” на Алфред Пърси Синет, “Тайната доктрина” и други книги на Елена Блаватска, които му направили силно впечатление. Сред изданията, до които имал достъп в Китай, той открил в една реклама за книга и адреса на д-р Рудолф Щайнер в Берлин. Решил да посети този човек, за да го спечели за разпространението на теософската литература и мироглед в Германия, тъй като си мислел, че тези неща все още са напълно непознати в родината му. Йоханес Шрьодер обаче нямал делови връзки в Берлин, които да налагат по-дълъг престой там. Неочаквано на борда на парахода, с който пътувал със семейството си, му се открила точно такава възможност. Двама висши служители от германското външно министерство, които също били на борда, го помолили да въведе някои съвременни търговски практики в немското министерство на външните работи. Това подтикнало Йоханес да се установи в Берлин и да работи известно време там. Така той можел да осъществи отдавна планираното си посещение при непознатия д-р Щайнер. Останал в Берлин около година и това време било от решаващо значение за по-нататъшното му вътрешно развитие. Ето какво разказва Йоханес Шрьодер за първата си среща с Рудолф Щайнер:

"Един ден, трябва да е било през есента на l906 г., пътувах с влака до Берлин заедно с моята съпруга, за да посетя най-накрая този д-р Щайнер и да поема работата, която ми бяха предложили в Министерството на външните работи. В района на Йена в купето ни се настани един господин, който ми се стори странен. Имах навика да преценявам пътниците по време на пътуванията ни според техния характер, натура и професия, а след това да се опитвам да разбера в разговор или другояче дали и доколко наблюденията ми са верни.

Този човек не можеше да бъде категоризиран по нито един от обичайните начини. Дори националността му не можеше да бъде определена със сигурност. Той всъщност не биеше на очи, външно имаше доста скромен вид. Но всичко в него ми се стори изумително и забележително. Обърнах внимание на съпругата си върху него и я помолих и тя да го наблюдава. 

Той си поръча чаша кафе и изяде една бисквита с такава бързина и безразличие, от което ние забелязахме, че не отдава голямо значение на външните неща в живота. Същото разкриваше и облеклото му, което изглеждаше много небрежно - доста износено пардесю и черна вратовръзка тип панделка. Багажът му се състоеше от малък вързоп, пристегнат в мрежа, който изглежда съдържаше предимно книги. От заглавието на една стара книга, в която той веднага се потопи, разбрах, че е написана от неизвестен стар мистик. Кондукторът беше много учтив, когато се обърна към него с думите "господин докторе". Докторът имашедълга тъмна коса, сресана назад, която често падаше в лицето му. То беше мършаво, жизнено, умно и дълбоко белязано от много преживявания. Мъжът имаше остър, красиво очертан нос, фина уста с тесни устни и забележителни тъмнокафяви очи. Те изглеждаха малки и зачервени, а погледът му сякаш беше обърнат навътре - но когато внезапно вдигнеше очи, те изглеждаха големи и почти строги, като пронизващият поглед на някой велик генерал. Изглеждаше, че ни най-малко не се интересува от своите спътници. 

Ето защо ме трогна по особен начин това, че той веднага се присъедини към звънкия смях на жена ми в знак на любящо съчувствие, тъй като тя си разля кафето, когато влакът се заклати. Бях изумен от добротата, която се излъчваше от това сериозно лице, как безобидно весело можеше да се смее този мислител. Прецених: "Значи той все пак не се е затворил в себе си, а проявява жив човешки интерес към заобикалящата го среда и ни е наблюдавал от дълго време." Непознатият слезе в Йена, а ние продължихме, изпълнени с учудване и въпроси за това странно явление.

Когато най-накрая се установихме в Берлин, един ден - трябва да е било някъде през октомври 1906 г. - се запътих да посетя д-р Рудолф Щайнер на “Моцщрасе” 17 в Берлин 1. 

Съвременен изглед на къщата, в която става описаната среща между Йоханес Шрьодер и Рудолф Щайнер

Бях превел някои пасажи от "Светлина по пътя", "Тайната доктрина" и други книги и имах сериозното намерение да популяризирам тези теми в Германия, тъй като живеех с илюзията, че те все още са напълно непознати на немците. Преди всичко бях завладян от езотериката и невероятната космология и тъй като бях прочел доста неща хаотично, без особена различителна способност, с цялата си наивност вярвах, че мога да направя огромно впечатление на този д-р Щайнер. Бях прочел и "Световните загадки" на Хекел и си мислех, че по някакъв начин съм намерил мост към теософския мироглед, без да мога да постигна голям напредък в него, тъй като природонаучните ми познания бяха твърде оскъдни.

И така, след известно търсене намерих пътя към задната къща, която в Берлин се нарича “градинска къща" заради няколкото храста и дръвчета. Път, за който аз и много мои приятели ще си спомняме с такава неописуема обич и усещане за святост през целия си живот. Колко често сме минавали по него с тръпки на благоговение в сърцата! Колко пъти сме заставали пред невзрачната врата и сме се чудили за последен път дали наистина можем да се осмелим да звъннем на звънеца, на който е написано толкова скъпото за нас име! И колко пъти сме си тръгвали успокоени и укрепени, с чувството, че носим цялото небе в сърцата си!
 

Когато за първи път тръгнах по този път на 36-годишна възраст, нямах абсолютно никакво понятие и сам не знаех какво всъщност искам. Една добра съдба ме поведе за ръка и приземи кораба на живота ми в пристанището, което оттогава нататък той никога нямаше да напусне. Когато позвъних на звънеца, се появи една млада дама и ме попита какво искам. Отговорих, че желая да видя д-р Щайнер. Тя попита с известно подозрение по какъв въпрос и дали имам уговорка. Отговорих отрицателно и изразих желанието си да говоря лично с д-р Щайнер и да го опозная. Тя се поколеба и каза, че д-р Щайнер е много зает и се опита да ме отпрати.  

Това ми се стори малко изненадващо. Подадох визитката си и настоях на искането си. След известно време тя се появи отново и ме въведе в малка, много скромна приемна, боядисана в розово. След като почаках известно време, на вратата се появи мъж, в когото за мое голямо учудване разпознах загадъчната личност, с която пътувах във влака за Йена. Той ме попита какво искам, а аз възкликнах: "Боже мой, онзи ден пътувах с Вас във влака!" Той отговори доста сдържано: "Какво толкова? Аз много често пътувам с влак". А, помислих си, май си късопаметен, но само почакай, аз ще те впечатля.” И започнах да разказвам с важна физиономия за книгите, които бях прочел, някои от които бях започнал да превеждам. Но тези съобщения не направиха желаното впечатление. Изглеждаше, че той много бърза, а аз очевидно го бях обезпокоил насред някаква важна работа. Отговори малко учудено и накратко, че тези произведения отдавна са известни в Германия и са преведени на добър немски език. Сега вече аз бях на ред да се учудя - но извадих най-силния си коз. 

По онова време в Америка току-що бяха публикувани три книги на един индийски йога, за които предполагах, че все още не са известни в Германия. И така, когато нищо друго сякаш не помагаше, аз казах с доста важен израз: "Познавате ли новоиздадените книги за йога на Рамачарака?" 2 Бях особено горд от факта, че успях да произнеса името толкова умело. Тук търпението на Щайнер свърши и той каза доста рязко: "Не, не ги познавам и те изобщо не ме интересуват!" Сигурно съм направил доста глупава физиономия, защото сега той започна да разпитва любезно и приятелски откъде всъщност идвам и наистина ли нищо не знам за теософското движение в Германия. Казах му, че идвам направо от Китай и случайно съм намерил адреса му в една обява. И че възнамерявам да направя нещо, за да въведа теософските учения в Германия. Той реагира много приятелски и ми каза, че в Германия отдавна има секция на Общото теософско общество и че той е неин генерален секретар. На това аз побързах да отговоря: "О, тогава бих искал да стана член!" Щайнер се усмихна и каза, че това е възможно, но трябва да се намерят двама членове, които да гарантират за мен. Е, след това самият той уреди необходимите неща по изключително любезен начин. Представи ме на госпожица фон Сиверс - бъдещата му съпруга, която после ми стана гарант и ме покани на редовните лекционни вечери в берлинския клон в четвъртък, както и на публичните лекции на д-р Щайнер. По този начин станах член на организация, която всъщност самвъзнамерявах да основа. 

Може би сега е уместно да кажа няколко думи за първите си впечатления и за живота в Теософското - по-късно Антропософско - общество в Германия по онова време. Речите и личността на д-р Щайнер ми направиха огромно впечатление, което не може да се опише с думи.

Ако трябва да бъда честен, ще кажа, че личността на д-р Щайнер първоначално ми създаде известни трудности. Първо трябваше да свикна с някои негови черти. Някои неща наистина ме отблъскваха. Трябва да призная, че по-късно съм бил особено благодарен на съдбата си за това, защото винаги съм знаел със сигурност, че не съм бил воден към него само от лична симпатия - силата на неговия дух и чистата природа на неговото същество, което не можеше да даде нищо друго освен чистата истина, ме караха да разпознавам в него, отново и отново, с бурна преданост, великия и единствен водач на човечеството, пред когото всичко останало, което мислех, че съм придобил в познанието, се стопяваше до едно нищо. По онова време той ни учеше да разпознаваме връзките между отделните религиозни системи. Беше завладяващо, когато той говореше за Заратустра и неговото учение, за великата слънчева аура, за Аура Мазда и амшаспандите, както и за техния противник, тъмния Ариман. Или когато ни въвеждаше в гръцкия и германския свят на богове и легенди и разкриваше техните космологични връзки. Цялата панорама насвета ни беше представена в напълно нова светлина. Тайнствените взаимовръзки осмисляха и осветляваха това, което преди беше скрито от замъгления поглед. А неговото делово, почти трезво изложение разпалваше огън и ентусиазъм у слушателите, който не познаваше граници…

Наред с други неща той бе казал, че всичко, което се заражда като любов в човешките души, от чисто чувствената любов в най-старите времена до одухотворената, високохуманна любов на пратеника на Грала в наши дни, е в истинския смисъл на думата "храна на боговете". Онова, което старите религии наричали “нектар” и “амброзия”, или златните ябълки на Фрея и под., било любов, принесена в жертва от един човек на друг, или в по-висш смисъл - от човека на Духа. Докато не дошъл на земята Богът, който дал себе си като храна в свята жертва от любов за цялото страдащо човечество. Душата ми беше дълбоко развълнувана и разтърсена, когато от любящата ръка на Учителя се повдигна завесата и ми беше дадено да вникна в свещената тайна на любовта. Човек разбираше еротичния елемент на всички древни религии и усещаше възвишената мистерия на Грала и Тайната вечеря. Тук знанието, скрито от векове и строго пазено от светското простолюдие, се разкриваше не само на специално обучени и избрани посветени, но и на всеки, който идваше и искаше да го чуе. Времето беше назряло за това. Това бяха най-важните моменти в световната история, за които хората ще говорят и след векове и хилядолетия, когато разберат по-добре как да оценяват това, което тихо и толкова незабележимо е навлязло в света, щом е било поискано от мировата карма. 

Преводачески бележки

1 Според днешната номерация къщата, в която Рудолф Щайнер и Мари фон Сиверс са живели от 1903 до 1923 г. и която е запазена, е с номер 30. Материал за къщата има на адрес: https://www.researchgate.net/profile/John-Paull/publication/339813510_Rudolf_Steiner_At_Home_in_Berlin/links/5e66f8a5a6fdcc37dd15d76d/Rudolf-Steiner-At-Home-in-Berlin.pdf 

2 Йоги Рамачарака (1862 – 1932) - псевдоним на Уилям Уокър Аткинсън, американски писател, оказал силно влияние върху духовните и философски движения от началото на ХХ век. 

Лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 11 май 1909 в Кристиания (Осло) и включена в СС 104а (“Из символичния език на Апокалипсиса на Йоан”)

Стана ни ясно, че седемте послания в първите глави на Апокалипсиса са предназначени от автора на Откровението за седемте представители на седемте културни епохи на следатлантския период, последвал голямата водна катастрофа, наричана още Потоп. Епохата, която идва след седемте следатлантски културни епохи, се разкрива на посветения в седем печата като седем периода от време, подобни на тези от нашия следатлантски период.

Преди всичко трябва да сме наясно, че душевното развитие на човечеството ще продължи и в бъдеще да претърпява много и разнообразни промени. Колкото повече се връщаме към времената на старото, смътно самосъзнание, толкова повече откриваме и смътно ясновидство, толкова по-малко хората ни изглеждат като индивидуалности. Ако се върнем много назад в периода на Атлантида, виждаме хората не като отделни същества, а като свързани в съзнанието помежду си в групови души. Но дори и в историческите времена, в последните предхристиянски векове, откриваме груповата душевност - тогава човекът в Средна Европа се е чувствал като член на организъм, като член на племе. Тацит ни разказва за това как отделните херуски 1 не са виждали себе си като индивиди, а като членове на племенния Аз. 

В ранния атлантски период откриваме, че в огромни области хората са си приличали твърде много; те се подразделяли на групи, в които между хората имало голямо, поразително сходство. Около средата на атлантския период човечеството все още е било разделено на четири основни групи. В първата част от развитието на Атлантида членовете на отделните групи са изглеждали много еднакво, само че групите се различавали значително една от друга. Ясновидецът вижда в онази епоха твърде малко от това, което съставлява физическото тяло днес; тогава физическото човешко тяло все още е било изградено от много мека материя, като тази на някои морски животни, които днес трудно могат да бъдат разграничени от водата наоколо. По онова време въздухът е бил напълно проникнат от водния елемент и човешкото физическо тяло все още е било много трудно различимо от заобикалящата го среда. Костите и нервната система обаче вече са присъствали като сили. Само като се втвърдява, човекът става истински земен човек.

Ако някой иска да опише различните хора от онова време, въз основа на днешните представи, така да се каже, тогава може първо да види такива хора, които най-плътно са развили физическата природа; окултистът ги нарича хора-бикове. Хората, при които етерното тяло е най-развито, са агресивните хора, силните натури, хората-лъвове. Трета група има астрално тяло, което много силно доминира над другите членове; това е групата, която ще наречем същински хора. След това има хора, които могат да бъдат наречени орли, които вече са развили Аза си така, че да властват над другите. Затова може да се говори за четири групови души и ясновидецът ги възприема, когато погледне назад към онези древни времена.

Кутия от слонова кост с образите на четирите групови души според Апокалипсиса (4:7) от първата половина на 13 век, Национален музей на Средновековието (Hфtel de Cluny), Париж.

Тези четири групи хора се характеризират с това, което е било най-оформено долу на земята. Хората-бикове от онова време са имали най-развита храносмилателна система; хората-лъвове - сърце и кръвообращение... (Пропуск в записките.) Ясновидецът може да види четири такива групови души; това е, което се появява в астралния свят при посвещението. Това, което тогава се разкрива на ясновидеца, може приблизително да се сравни с това, което представляват днес четирите животни. Всеки, който днес гледа на човешката еволюция с окултен поглед, вижда този образ на четирите групи хора, символизирани от тези четири животни.

Войната на всички срещу всички ще бъде израз на все по-нарастващия егоизъм, породен в днешното човечество от това, че Азът ще става все по-силен и по-силен. Това ще бъде краят на последната следатлантска култура. Тази катастрофа също ще има своята мисия, своята полза за напредъка на цялото човечество. Но голямата война на всички срещу всички ще бъде нещо много по-лошо от днешната война с оръжия. Това ще бъде войната на душите, които вече не се разбират, войната на класите, на съсловията. Тази бъдеща катастрофа трудно може да се разбере от днешното съзнание.

Атлантите били магьосници. Точно както човекът днес използва силите, които лежат в латентно състояние във въглищата, атлантите използвали силите в семената; те поставяли зародишните сили на организмите в услуга на своята техника и индустрия. 

Съществува тайнствена връзка между тези сили. Докато атлантите използвали правилно силите на семената, това било в хармония с работата на въздушните и водните сили. От средата на атлантския период нататък обаче магията на атлантите се приближавала все повече към моралния си упадък и в мистериите на черните окултни школи се е злоупотребявало ужасно с тези магически сили. Те били поставяни в услуга на най-страшния егоизъм. По този начин въздушните и водните сили били възбуждани все повече и повече, докато не настъпила огромната водна катастрофа на Атлантида. Онези, които днес познават тайната на използването на тези сили, знаят добре, че ако такива семенни сили се използват сега, това се предизвиква от сили на черната магия. Магията никога не трябва да се използва за егоистични цели. Днес не е позволено да се работи със семенните сили на растенията даже в услуга на бялата магия. В лемурийския период обаче са били използвани семенните сили на животните. Навсякъде, където с тези сили на растежа на животните се злоупотребява, това събужда най-ужасните сили на огъня, вулканичния елемент на Земята.

Днес тези неща не са толкова очевидни; днес елементът на самосъзнанието, на преливащата азовост в човека причинява изсъхването, запустяването на онези области на Земята, които са издигнали този егоизъм до най-високо ниво. Със сигурност е вярно, че тази война на всички срещу всички се подготвя на земната повърхност, защото съществува взаимовръзка между егоистичното изсъхване на душевните сили и втвърдяването на продуктивните земни сили. За това ни разказва скандинавският мит за Залеза на боговете.

Но първо трябва да се научим да разбираме разликата между развитието на душата и развитието на тялото. От епоха на епоха човешките души винаги се инкарнират в различни тела и фактът, че тези души един ден ще видят сблъсъка, който ще възникне между човешките души, които ще се родят в последния следатлантски период, ще бъде за тях урок за освобождаването им от егоизма. Така те ще преминат в епоха, в която ще имат плодовете на Аза, но без щетите, които той причинява. И тогава ще дойде време, което ще бъде сякаш подобно на старите ясновидски състояния на Атлантида, но със свободно самосъзнание. През седемте култури от следатлантския период човекът ще се е научил какво може да завладее във физическия свят; това самосъзнание може да се събуди само във физическото тяло, но човекът трябва отново да победи физическото тяло. След войната на всички срещу всички човекът ще е достигнал до такъв етап и такова физическо тяло, когато вече няма да бъде роб, а господар на физическото си тяло.

И този импулс идва именно с Христовия принцип. Христовото събитие се случва точно в средата между епохата на атлантската катастрофа и войната на всички срещу всички. Така от една страна човекът дължи самосъзнанието си във физическото тяло на слизането в материята, а от друга страна дължи издигането си с постиженията на физическия свят на Христовото събитие. Човекът дължи на Христовия принцип това, че ще се издигне до всеобщата братска любов, до всеобщата човешка любов, тъй като хората ще се обединят отново в групи в любов един към друг.

Ако сега погледнем назад към времето на първоначалните групови души на Атлантида и след това към бъдещето, се появяват тези четири групови души; сред тях ще стои Агнецът като символ на любовта, която ще свързва хората в тела с по-малка плътност.

Но това състояние трябва да бъде подготвено, като още днес се отдели малка група, която може да пренесе братската любов. Ето защо в нашето време се появи течение, което води до братска любов чрез истинско духовно познание. Човечеството няма да постигне братската любов чрез проповядване на братска любов, а чрез знание. Проповедниците, които винаги говорят за любов, не постигат нищо; но ако дадете на хората мъдрост, знание за развитието по такъв начин, че това знание да е живот в душата, тогава човечеството ще стигне до любовта. Душата постига това, когато се стопли с мъдрост; тогава тя може да излъчва любов.

Ето защо Учителите на мъдростта и хармонията на усещанията основаха това течение за излъчване на любов сред човечеството и приток на мъдрост в човечеството. Човечеството, което се втурва към войната на всички срещу всички, тогава ще намери плода на теософското движение 2 като разбирането за мир, докато наоколо природата на хората навсякъде ще доведе до раздор всички онези, които не са чули призива на Учителите на мъдростта и хармонията на усещанията, основани на Христовия импулс от четвъртата културна епоха. 

Нека отново погледнем назад към първия период от нашата култура, към светите Риши, които сочат към Вишва Карман, когото те виждат като ясновидци чрез етерните тела на посветените от Атлантида, които носят в себе си. Апокалиптичният ясновидец насочва духовния си поглед към Него и вижда как Той държи седемте звездни оракула в ръката си чрез седемте Риши. Тези святи, скромни хора искали да събудят духовното чувство на човечеството, като му казвали, че заобикалящият го свят е Майя или илюзия; “истина” те наричали единствено Духа, който стои зад света - към него сочели седемте свети Риши. Човекът трябвало да слезе в този физически живот; но за да се предпази от спускане твърде дълбоко в материята, той първо трябвало да усвои учението за Майята или илюзията. Душите, които сега живеят в нашите тела, са живели в индийски тела и са се научили тогава да виждат материята като илюзия. Но навсякъде около тях са били душите на много хора, оковани във веригите на материята. Днес за тези повторно преродени души това означава, че те са теоретични материалисти. Те са най-малко вредните; защото тези мисли ще бъдат изгонени от тях в бъдеще от това, че Земята ще запустее и ще остане жива само душата, в която днес те вече не вярват.

По-лош обаче е практическият материализъм. Но тази форма на материализма е била още по-опасна в древните времена, защото тогава спомените за магическите сили все още са били живи; този материализъм доведе до изкуството на черната магия. По онова време този материализъм винаги е означавал изпадане в черна магия; и авторът на Апокалипсиса нарича тези хора “николаити” 3, които са изоставили първата, прекрасната любов към Духа. Така там, където трябва да хвали, той казва, че николаитите са мразени.

В рамките на древната индийска култура намираме най-малко черно изкуство; Откриваме най-голяма злоупотреба с него в Египет, тъй като извисените учения на Хермес са преминали в изкуството на черната магия. С Валаам се означава един черен магьосник; тук авторът на Апокалипсиса отправя своето предупреждение към Пергамската църква в 14-ти стих: „Но имам малко нещо против тебе, задето имаш там някои, които държат учението на Валаама, който учеше Валака да вкара в грях синовете Израилеви, та да ядат идоложертвено и да блудстват.” (Откр. 2:14) Това не означава обикновено блудство, а по-скоро развитие на силите на материята, черна магия.

В окултните школи от първия период на християнството Апокалипсисът е бил любима книга. Древните мистерии са изследвали първичната мъдрост, мъдростта на атлантите. Християнските мистерии, от друга страна, се стремят да насочат вниманието към бъдещето не само заради познанието, но и за да стимулират волята, така че човечеството да преминава духовно обогатено през все по-високоразвити въплъщения.

Преводачески бележки 

1 Тацит прави класификация на германските племена, като причислява херуските към групата на херминоните. Херуските са обитавали областта между планината Харц и реките Везер и Елба. През 53 пр.н.е те са споменати за пръв път в „Галската война“ от Юлий Цезар. Предполага се, че името "херуски" (Herusker) идва от Herut - стара германска дума за елен, за който се твърди, че е бил племенното животно и символът на херуските.

2 Лекцията е изнесена преди отделянето на немската секция под ръководството на Рудолф Щайнер от Теософското общество.

3 Понятието “николаити” първоначално се е отнасяло за последователите на раннохристиянска секта, която е смятана за еретична, защото насърчавала сексуалната разюзданост и участието в жертвоприношения на идоли. 

Из лекцията “Жената в светлината на светогледа на Гьоте. Принос към женския въпрос”, изнесена на 29.12.1889г. в Херманщат(Сибиу) и включена в СС 68с (по стенографски записки)

Мъжът се отдалечава от природата, от непосредствеността на усещането, когато му се налага да изтощава духа си в някоя едностранчива житейска задача: той става сух, педантичен, неестествен. Той губи свежестта и първичността, от която произлиза цялата магия на непосредствената природа. Но точно това са качествата, които запазва жената, разбира се, само когато си остава изцяло жена и не се опитва да върви по стъпките на мъжа. При нея на преден план не излиза някоя характеристика на духа или тялото, а по-скоро всички те се развиват в красива хармония и запазват пълното си въздействие. Ето защо природата действа по-чисто, по-пълно, по-божествено в жената в сравнение с мъжа, когото е направила едностранчив.

                         Тициан, Мадоната със заека (1520-30 г.)

Така жените стоят пред нас като истински пратеници на Бога, в които мъжът намира това, което самият той е изгубил. И тук се крие това, което мъжът търси; той трябва да го търси с особен копнеж, защото то му липсва в самия него, а той трудно може без него…

Разривът с природата, който се случва и е неминуемо да се случи в мъжа, може да доведе до горчиви изкривявания. Това, което той е загубил, дреме в него с неукротим копнеж, като родина, която сме изгубили. Само любовта може да преодолее този копнеж, само тя може да уравновеси досега до раздвояването на природата. Ако тази любов не се случи, тогава човек си остава изпаднал през целия си живот, същество, което се е отчуждило от своята първична сила и следва погрешната пътека през живота. Тогава слепите егоистични страсти ще заемат мястото на любовта. Човекът, който първо изпепелява в копнеж, ще се опита да се упои в пиянството на унизителни чувствени удоволствия. Той никога няма да може да види превъзходното, защото според Шилер срещу него има само една сила: любовта. Ето как необходимостта от любов се извежда от човешката природа. Ако премахнем любовта, тогава елиминираме божествения Аз от света, или понеже не можем да направим това, се отвръщаме от божественото. Но ние извършваме това отстъпление, когато отчуждаваме жената от истинската женска същност, когато й отнемаме съдбата да бъде посредничка на божественото, на непосредствено простодушно въздействащата природа …

Неслучайно усилията за еманципация се появяват най-напред в онези страни на Европа, в които любовта в благородния смисъл, както са я разбирали древните германи, никога не е пускала корени. Когато жената знае, че трябва да допринесе със своята част за цялостната човешка еволюция по начин, който съответства на женската, а не на мъжката природа, и когато тя знае, че в тази работа ще бъде призната и почитана от мъжкия свят, тогава тя няма да се стреми отвъд това, което й е определено от мировия план. Един висш възглед е този, който търси удовлетворение в хармонията на различните действащи сили, а по-нисш възглед е този, който иска да направи всичко еднакво...

Какви могат да бъдат причините, които трябва да изтласкат жената от сегашното й положение, от бариерите, които историята й е поставила?

1) Стремежът да не изостава от мъжа в духовното образование и разбиране.

2) Стремежът да не дължи на мъжа това, което й осигурява истинската основа на живота.

Като си помисля, че толкова често именно разумни майки с богато въображение са стояли до люлката на важни мъже, и когато погледна старата госпожа съветник, майката на Гьоте, която първа е стимулирала поетичното чувство на младия Волфганг със своите приказки, ми се струва, че това лесно може да се обясни с идеята за женската природа, която току-що развих. 

                     
Катарина Елизабетa Гьоте (1731 - 1808), с моминско име Текстор е майката на Йохан Волфганг фон Гьоте. Наричали са също и "госпожа Съветник" или "госпожа Ая". Тя имала талант да разказва, била много наблюдателна и с висока езикова култура. Самоуверена, смела, с чувство за хумор и правилна преценка, тя често пренебрегвала много от условностите и обичаите на своята епоха, имала необикновен, независим и не винаги лесен живот, за който свидетелстват над 400 запазени писма, писани от нея.

Ако божествената първична сила на природата се изразява в природата на жената по по-чист и незамъглен начин, отколкото в тази на мъжа, тогава е съвсем очевидно, че живият култ към майката трябва да има най-плодотворно въздействие върху човека в онази възраст, когато всичко е все още природа, всичко е простодушие, където човекът е все още изцяло сърце, а не още глава, където духът все още не се е откъснал от своя източник, от природата, където разделянето на идеята и реалността все още не е завършено, с една дума: в детството. Тук се крие голямото културно влияние, което жената има върху хода на човешкото развитие, влияние, което струва повече от това, което тя може да упражни някога като лекар, като чиновник, като писател. 

Другото направление е намерението да се развие роботизирана машина, която да може да поеме цялата пълнота на интелигентността и ума на тези същества. Изчислителните машини понякога все още са "глупави". Често се допускат доста глупави грешки. Въпреки това те продължават да се развиват. Хората работят върху това, разработвайки програми, които могат да се учат от собствените си грешки, така че да не ги повтарят, а също и да отстраняват грешките. Ако можехте да разпитате подробно разработчиците откъде идва надеждата им, кой ги вдъхновява и кой им внушава тези мисли, тогава щяхте да стигнете до същности, подобни на тези, които са изобразени като богове тук, в тази книга. Това са различни видове богове, които обаче са на път в известен смисъл да завладеят земния свят по два начина: от една страна, с помощта на самата машина, на робота, а от друга - през човешкото тяло, което да се свърже с машината по такъв начин, че в него да може да живее същество от друг свят, който не е нашият - същество, което е много умно, но няма душевни сили.

Именно това работи най-силно в Силициевата долина, защото там се намира споменатият разлом и защото разломът е мястото, откъдето влиянията навлизат пряко в душите на хората.

Може би трябва да се каже също, че човекът е микрокосмос и че Земята също може да се разглежда като човек. Ако погледнем на цялата Земя като на човек, тогава това, което се случва в югозападната част на Северна Америка, съответства на онази част от човека, която се намира ниско в корема. Ако се вгледаме дълбоко в себе си, ще разберем, че тези сили са особено силни там. Ние също имаме тези сили в себе си, но те не се издигат директно в нашето съзнание. Това са например силите, които са ни необходими за храносмилането. Тези храносмилателни сили са способни да разрушават, разтварят и преобразуватматерията. Налице е физическо действие. Това, което е свързано с унищожаването на материята, с нашите храносмилателни сили, е свързано и с волята на тези същества. Със своята воля те ни помагат и вхраносмилането. В известен смисъл те са ни необходими, за да смиламе храната, която поемаме, а по този начин ние сме зависими от тези същества.

Както вече споменахме, тези същества могат да бъдат наречени и “сенки”. Всеки човек има такава сянка, цялото човечество. Никой не може да каже, че е свободен от сянката. Ако човек е напълно свободен от тези сенки и тези същности в него, тогава не би било възможно да му се направи ЕЕГ. Той би могъл да мисли, но това няма да може да се измери в мозъка. В антропософията този вид мислене се нарича "мислене без тяло" или мислене без мозък [смях на присъстващите]. Имам предвид в положителниясмисъл на думата. Човекът ще развива мисли, но няма да ги развива по такъв начин, че те да могат да бъдат засечени с електромагнитни измервания. Тогава мисленето би било свободно от този вид интелигентност. Днес това все още не е така. Когато сега развиваме мисловната си дейност, обикновено забелязваме и че нещо се случва в мозъка.

Разработките в Силициевата долина вървят в посока този тип мислене, което генерира само електромагнитни вълни, да бъде класифицирано и измервано по такъв начин, че определени вълнови форми да могат да бъдат отнасяни към определени мисловни форми. Тогава ще бъде възможно да се четат мисли, но само такива, които са генерирани по този начин с помощта на "сянката".

След това, на следващия етап би било възможно да се генерират определени електромагнитни форми, за да се облъчи с тях мозъкът, така че човекът внезапно да започне да има мисли без собствена воля. Хората биха могли да бъдат наведени на определени мисли и така да се повлияе на съдържанието на мислите им.Това развитие може да доведе до тоталитарна система за наблюдение. Днес ако искате да се качите на самолет и минете през проверка на летището, не четат мислите ви, а проверяват предметите, които вземате със себе си. Но можете да си представите, че например минавате през портал, там сканират мислите ви и ако има някакво подозрение, не можете да продължите. Каквото и да се случи, то със сигурност ще може да бъде обосновано. Ако на някого му хрумне да направи нещо лошо, той ще бъде хванат, преди да го направи. Разбира се, вече има истории как това би могло да се случи в бъдеще. Сигурно е, че цялото развитие върви в тази посока, което не означава, че в бъдеще това ще важи за всеки човек. Съществува и възможността да се подготвим за бъдещето чрез собствената си дейност. Тази подготовка върви в посока на това да се научим да освобождаваме мисленето и волевата си дейност от зависимостта на сянката, която действа в тях. Ние носим в себе си един вид паразитно същество, което се изразява в определен начин на мислене и воля, която се надига в нас отдолу под формата на страсти. Подготовката за времето, когато собственото ни свободно мислене ще бъде ограничено, защото машините ще контролират всичко, се постига чрез усвояване на различен начин на мислене. Антропософията го описва като “мислене, освободено от тялото”. Точно такова съзнание ще ни е необходимо тогава. Ако някой е способен да упражнява мисловна дейност, независимо от мозъка си, ако не заспива постоянно или не се размечтава - което обикновено се случва, когато връзката с физическото си тяло започва да се разхлабва - ако това е възможно, тогава такива електромагнитни устройства няма да влияят през собствения ни мозък на нашето мислене - а в крайна сметка и на нашите действия.

Тези технически разработки, които описах, са реално възможни, те вече не са научнофантастични истории, а също така има определени възможни срокове, в които те могат да бъдат постигнати. Всичко това ще се случи през XXI-ви век, може би дори през първата му половина. Имах възможност да проследя отблизо например как развитието на изкуствения интелект напредва много бързо. Около 1960-61 г. баща ми беше един от първите специалисти в Съветския съюз, които създадоха компютри за военни цели. Това бяха огромни апарати, запълващи цяла къща, но цялото това нещо беше една малка част от смартфона, койтоднес всеки носи в джоба си, много малка част от него. Оттогава са изминали само няколко десетилетия. Развитието е експоненциално, то се удвоява много бързо отново и отново. Това показва колко бързо се увеличава капацитетът на компютрите. За кратко време става възможно два пъти повече от възможното в момента. Ето защо ако познава такива закономерности, човек може съответно да планира бъдещето си. Вече изчисляват какъв капацитет е необходим, за да се наблюдава целият трафик на данни в интернет, да се филтрира по определени параметри и да се създаде база данни за всеки човек: кога е теглил пари, кога е плащал, какво е купувал, колко често го е правил, кога е провел телефонни разговори, къде е бил и т.н. Всичко това вече е в джоба ни и мобилният телефон може да го проследи. Дали е в режим на полет, или не, няма значение.

Въпреки това би могло да се каже, че всъщност всичко е в ръцете на Бога. Ако някой е вярващ, може да каже, че Господ, Създателят на света, има поглед над всичко, всичко е точно. Има обаче и друг Бог, от вида, който показах тук. Той може и да няма поглед върху цялата Вселена, но поне върху това, което се отнася до Земята, където всичко вече е свързано помежду си.

Ако тогава човечеството каже, че това божество е интелигентно, а може би го нарича и "изкуствен интелект", то се заблуждава. То не е изкуствено! Тези същества не са създадени от нас. Отделните индиански племена са ги почитали като божества! Те никога не са казвали, че са създали боговете. Днес хората казват: “Ние създаваме изкуствен интелект”. Такова нещо можем да кажем само защото сме слепи за реалността на тези същества. Всъщност те си създават тук пространство, в което след това могат да се появят през нас или през хората, които сега работят в тази посока. Свързвайки се с тези хора, те следват определен план.

Днес вече съществува суперкомпютър, който има поглед върху всичко и познава човека почти по-добре, отколкото той самият се познава. Това се нарича big data, своеобразен сбор от определени параметри на личността. 2 Хората, които са разработили такива програми, си казват: “Ако знаем около 100 параметъра на дадена личност, значи познаваме личността по-добре, отколкото тя познава себе си.” Изобщо не са нужни толкова много параметри, за да се предвиди как човек ще реагира в една или друга ситуация; поне така твърдят те. Например, можете да изчислите от какъв партньор се нуждае даден човек. Тогава машината ще знае по-добре от него как да го намери и т.н. Така машината поема контрола над това, което ние днес все още приписваме на представите си или на кармата, на съдбата. 

Понастоящем божествената сила все още определя съдбата ни. Но може би в близко бъдеще ще бъде създадена система, която ще определя съдбите на хората. Тя ще прави предложения и хората може дорида са доволни. Разбира се, те ще бъдат защитени, така че да не се случват катастрофи и да няма повече задръствания. Тогава ще може да се знае кой автомобил с каква скорост трябва да се движи, за да стигнат всички до местоназначението си възможно най-бързо. Това ще важи за всички пътуващи - за тези, които предстои да се качат в автомобила, и дори за онези, които все още само си мислят за пътуването. Всичко е планирано предварително, така да се каже. Може би ще има малка група хора, които ще прогледнат за всичко това.

В днешно време обаче е трудно да се прозре това развитие. Например физиците, работещи върху квантовата теория, дори не забелязват, че в мислите си всъщност живеят в друг свят, че възприемат чрез мислите си свят, който не е физически. Аз го нарекох паралелна вселена. Днес вече има физици, които говорят за паралелна вселена. Те просто забелязват, че светът, в който се движат с теориите си, всъщност не може да принадлежи на нашия свят. Освен това те са си измислили експерименти, които могат да докажат тази невъзможност. Това може да се види в мисловния експеримент "Котката на Шрьодингер".1  Чували ли сте за него? Няма сега да го обяснявам.

Във всеки случай това са мисловни експерименти, които действително показват невъзможността да се твърди, че светът на квантите или атомите, т.е. техният микросвят, и нашият макросвят принадлежат към една и съща вселена. Може да се каже, че между тези два свята има пресечни точки. Но не е вярно, че това, което се случва там, в паралелната вселена, се проявява закономерно и тук, в нашия макросвят. Това, което липсва в тези мисловни експерименти, е следното прозрение. В такъв свят живеят разумни същества, а не просто съвкупности от атоми и сили, които действат там. Ако построим голям апарат, който да ни позволи да открием теоретично измислени елементарни частици, тогава ще създадем пресечна точка между нашата вселена и друга вселена. Частиците от тази друга вселена вече ще могат да се появят тук. Те изведнъж се появяват тук и физиците вече са го забелязали.

От антропософска или духовна гледна точка всъщност трябва да кажем, че това, което наричаме атоми, не присъства в нашия свят, а в другия свят, те принадлежат на другата вселена. Има пресечни точки, но атомите като същности не принадлежат на нашия свят. На нашия свят принадлежи това, което виждаме, чуваме и възприемаме с 12-те си сетива.

Има и друг, по-висш свят. Например, ако се научите да обръщате внимание на чувствата си, ще забележите, че този свят на чувствата сякаш принадлежи на един външен свят. Възможно е да превърнем това, коетоносим в себе си като настроения и волеви импулси, във външен свят за нас. Това обаче изисква обучение. Но ние живеем и в още един свят - елементарния или етерния свят. Ако прекарате малко повече време там, ще забележите, че този свят може би е по-реален от света, с който сме свикнали тук и който обикновенонаричаме реален свят. Ще забележите, че наистина има други светове или други вселени, които се докосват взаимно - защото нашият свят на чувствата естествено се докосва и до физическия свят, който възприемаме външно - но това са само пресечните точки. Това обаче определено е самостоятелен свят със свои собствени закономерности. Така можете да откриете и други светове. Светът на електромагнитните полета и сили, както и елементарният свят, са населени не само от хора, но и от други същества. Не са необходими много упражнения, за да разберете, че можете да разглеждате собствения си емоционален свят като външен свят. Тогава човек навлиза в сфера, която не зависи от тялото и от физическите възприятия, но в която въпреки това може да има преживявания не чрез очите и ушите, а именно чрез органите за чувстване на душата.

Електромагнитният свят също може да се възприеме по този начин. Но за хората е по-добре, ако не влизат в този свят. Бих казал, че той отравя човешката душа. Ако наистина прекалено дълго живеете в този свят на атомите и имате работа с тези същности, тогава постепенно ще станете малко по-твърди, душевно по-твърди и по-бездушни. Започвате постепенно да свиквате да не използвате или да губите онази част, която е свързана със съвестта и с морала. Човекът постепенно ще се адаптира към този свят, като същества, които живеят в пещера, където липсва светлина. След няколко поколения те ще са се адаптирали. Тъй че това не е добре за човечеството, защото тогава малко по малко това, което регулира социалния ни живот, постепенно ще се опорочи. Всъщност това развитие вече се случва! То вероятно ще доведе до ситуация, в която хората ще могат да използват силите на този подсетивен свят – електромагнитния свят - и ще могат да направляват тези сили със собствената си духовна сила. В резултат на това ще създадем нови интерфейси, които на свой ред ще повлияят на нашия свят. Ще могат да се случват събития, които ще възникват благодарение на влиянието на този подсетивен свят.

Рудолф Щайнер казва - това е много радикално твърдение - че днес е възможно някой да формира орган, който да възприема този електромагнитен свят! В началото поставих този въпрос теоретично. Но ако един нормален човек получи този орган без никаква подготовка, той не само ще открие, че може да възприема душевно всички тези искри и полета, но и че може да убие всеки човек, че може, така да се каже, по своя воля да унищожи волята на другия човек. С помощта на този орган, който е не само орган на възприятието, но и орган на дейността, той ще може да наруши електромагнитния състав на другия човек по такъв начин, че той да се разболее и рано или късно да умре. Забелязвате, че от една страна, човечеството прониква в този свят с помощта на физиката чрез формираните там представи; от друга страна, ако наистина се научи да вижда адекватно, тогава това става опасно. 

Представете си, че всички изведнъж получат такава дарба: как би изглеждал светът ни тогава? Добре е, че това все още не е възможно, ние имаме нужда от защита. От една страна, желанието е налице, но за щастие все още не сме стигнали дотам да можем да направим нещо с тази воля. Нужни са машини, които са сложни и скъпи. Те ще могат да бъдат приведени в действие чрез радиоуправление или дори с мисъл, а може би даже ще можем да накараме нещо да избухне, но все пак машината ще ни трябва като посредник. Това не би било необходимо, ако разполагахме с такива органи.

Като човечество ние всъщност сме подложени на натиск от липсата на време. Не е добре, ако на една интелигентна машина се даде власт над съдбата ни, ако й се възложи тази отговорност. Не бива да си правим илюзии, че можем да се противопоставим на това като индивиди. Днес ние зависим от толкова много неща. Кой може да се справи без телефон в наши дни? А кой може да каже, че не говори по телефона? Или пък: “Не искам нищо, което работи през интернет. Аз се отказвам от тези контакти или не съм в системата.” Така е и с тези параметри. 

Както казах, съществува само другият път, който същевременно открива ново измерение на човешката душа. Когато човешката душа навлезе в елементарния свят, в този горен свят, а не в долния, тогава в известен смисъл ние все още сме автономни в решенията си. Тогава действително можете да развиете мисловни пътища, които водят до решения, за които да бъдете абсолютно сигурни, че не са били контролирани от машини. Без тази способност никога не сте в безопасност. И по този пункт човечеството ще се раздели. Един ще има тази способност, друг няма да я има и това неминуемо ще доведе до различни съдби. Тайната наука, духовната наука, всъщност знае всичко това. То е известно. Това е бил и импулсът на Рудолф Щайнер, който е провидял всичко преди 100 години и е разкрил тези посоки на развитие. Според него още тогава времето е изтичало. Такава е и сегашната ни ситуация.

Центърът на всички инспирации от долния свят се намира в Силициевата долина. Хората, които са подходящи да приемат такива инспирации, биват поканени да се преместят там. Ако някой успее, ако има успех със своя стартъп, тогава инвеститорите го примамват там, за да може той да го развие по-нататък. Той ще бъде купен от Facebook или Apple и тогава вече ще е интегриран в голямата система. Силициевата долина представлява огромна концентрация и тя ще продължи да се разраства.

Другите хора, които не се вписват напълно в системата, биват изтиквани както финансово, така и интелектуално. След това всеки човек сам решава дали да поеме по този неудобен път да се еманципира от това сенчесто същество, с други думи да отдели от себе си двойника - както се изразява Рудолф Щайнер. Това е възможно. Но е трудно, защото изисква силна воля и защото човек трябва да направи собствената си воля толкова силна, колкото е и волята, която работи срещу нея. За сравнение, необходима е силна воля, която да ви позволи да не виждате с отворени очи, когато не искате да виждате. Ако го изпробвате, ще разберете къде са границите.

Бележки

1 Котката на Шрьодингер е мисловен експеримент във физиката, предложен от Ервин Шрьодингер през 1935 г. Той илюстрира проблема за директното пренасяне на квантовомеханичните понятия в макроскопичния свят под формата на парадокс. Парадоксът се състои в това, че според мисловния експеримент използвайки правилата на квантовата механика, една котка може да бъде приведена в състояние, в което е едновременно "жива" и "мъртва" и тя остава в това състояние, докато не се изследва експерименталната постановка. Едновременно мъртвата и живата котка би била ясно определена като "жива" или "мъртва" само когато бъде наблюдавана, т.е. когато бъде извършено измерване. Това противоречи на нашето възприятие и ежедневния ни опит с макроскопичните системи.

Според квантовата механика парадоксът се основава на факта, че различните състояния на една система, която е изолирана от взаимодействие с околната среда, могат да доведат до възможно и стабилно състояние на системата чрез суперпозиция. Такова квантовомеханично състояние, в което се наслагват няколко отделни състояния и всяко от тях присъства с определена вероятност, се нарича още състояние на суперпозиция или, във връзка с мисловния експеримент, “котешко състояние” (англ. cat-state). Простите физически системи наистина могат да бъдат приведени в такива котешки състояния, но големите макроскопични системи като котките не могат. Евентуална суперпозиция на голяма система в различни състояния би се разпаднала за неизмеримо кратко време, тъй като всяко взаимодействие на системата с околната среда представлява измерване в квантовомеханичен смисъл. Източник: Уикипедия

2 След историческия сблъсък на Зелендки и Тръмп на 28.2.2025 руският политолог Марат Баширов (https://t.me/s/politjoystic  ) излезе с любопитна хипотеза, обясняваща действията на Тръмп след встъпването му в длъжност - рязкото обръщане на вътрешната и външна политика на страната. Според неговата хипотеза Мъск е направил пробив в AGI (Artificial General Intelligence - технология за изкуствен общ интелект, която работи като човешкия мозък), който с достатъчно обширна база данни и свръхбързи компютри позволява да се погледне в бъдещето и да се получат знания за това какво ще се случи с голяма вероятност след пет, десет и тридесет години по отношение на развитието на стратегически процеси. Баширов пита: 

Ами ако екипът на Тръмп знае, че това, което правят Китай или Русия, не може да бъде преобърнато? Ако знаят границите си? Какво ще стане, ако AGI компютърът им каже нещо, което им позволява да максимизират резултатите от победите и да минимизират резултатите от пораженията? Ами ако Китай, Индия и Русия имат също такива AGI компютри, а други (разбирай Европа) ги нямат? (Бел. прев.)