“Нека се обърнем към славяните, принадлежащи към шестата арийска подраса - какво намираме там? Една силна империя, в която под деспотично управление са обединени множество местни общини - Русия. Остатъците от едно кралство - Полша, чиято единствена обединяваща сила е религията, но въпреки нея то накрая пак ще бъде погълнато от Руската империя. Редица племена, поробени от чуждите на тях турци, се отърсиха от игото и бяха укрепени изкуствено в малки държавици, чиято независимост ще продължи до следващата голяма европейска война, но не и по-дълго. Какво друго е това, ако не белег за една подраса в кърмаческа възраст? Западноевропейците имат навика да разказват за нейното варварство и в известен смисъл са прави. Нашата цивилизация е просто един лак върху висшата класа и също такова чуждо растение, каквото е била Римската цивилизация за Британия. Тяхната съдба е да развият със собствени сили една по-висша цивилизация. Руската империя трябва да умре, за да живее руският народ и реализирането на мечтите на панславистите ще покаже, че шестата арийска подраса е започнала да живее собствен интелектуален живот и е надраснала кърмаческата възраст. Няма нужда да се спираме повече на тази тема, освен да кажем, че техният национален характер ще позволи да се извършат експерименти със социализма, политически и икономически, които в Западна Европа биха предизвикали неизброими трудности.”

Откъсът е от книгата “Трансценденталната вселена” на Чарлс Джордж Харисън (1855 - 1929 ?), излязла през 1894 г. В нея са поместени шест лекции, изнесени от автора през 1893 г. пред членове на „Береанското общество“ (Berean society) във Великобритания. Личността на лектора Харисън остава загадка. Според някои източници той е американец, според други - англичанин. На външната история освен името и годината на раждането и смъртта (а и те не са абсолютно сигурни) не е известно нищо за биографията на този окултист. Що се отнася до загадъчното Берeанско общество, в него са били обединени хора, изучаващи теоретичния окултизъм. Немският историк Маркус Остеррийдер, автор на забележителната книга “Промените в света, националният въпрос и отношението на Рудолф Щайнер към Първата световна война”, смята, че Харисън е принадлежал към онези англоамерикански окултни кръгове, които са определили зад кулисите развитието на световните събития, случили се през ХХ. век съгласно интересите на англоамериканизма. В тези среди още от 80те години на ХIX. век са се обсъждали далекосрочни планове за социалистически експерименти в Русия.  

Рудолф Щайнер е познавал книгата “Трансцеденталната вселена”, тъй като е имал в библиотеката си нейното немско издание - вероятно дори и първия превод от 1897 г. Според  английския историк и  антропософ Тери Бордман Щайнер се е запознал с книгата покрай Фридрих Екман - австрийски окултист, с когото в млади години е поддържал близки отношения. Макар никъде да не е споменавал изрично книгата на Харисън, Щайнер многократно се е позовавал на нея в лекциите си по време на Първата световна война - напр. в  СС 206, 184 и най-вече СС 24. В първия си меморандум от 1917, адресиран към политическите ръководители на Германия и Австро-Унгария (публикуван в СС 24), Щайнер пише следното:  

“Истината е, че Англия още от много години умее, изхождайки от реалните отношения в Европа, да прави политика в смисъл, който й се струва удобен, в който по научен начин се използват силите на съответните народи и държави. Никъде, освен в Европа политиката не е имала такъв делови, взаимосвързан характер. Вземат се народностните сили, живеещи на Балканския полуостров, взема се това, което става в Австрия и от там се гледа какви са били политическите формули, налични в средите на посветените в Англия. В тези формули винаги се е казвало, че на Балканите ще се случи това и това, като Англия следва да направи това и това. Така събитията са се развивали в зададената посока и английската политика се е движила успоредно с тях. В Англия могат да се намерят изречения, вместени в такива формули, като например: (тук Щайнер привежда цитирания откъс от Харисън).  

Който следи политиката на Англия, може да забележи, че тя винаги се е старала в голям мащаб да обърне тези и много други гледни точки в полза на Англия. При това Англия се е възползвала от факта, че единствена в Европа се е ръководела от такива гледни точки и така си е осигурявала дипломатическо предимство. Политиката й винаги е работила в смисъла на лежащото в духа на действителните народностни и държавни сили и стремежът й е бил така да се възползва от тези сили, че да си осигури икономическо предимство. Но освен това Англия е работила в посоката на това, което може да се осъществи чрез силите, заложени в самата нея, докато другите страни не са се занимавали да наблюдават какви сили работят в тях. Те само биха се усмихнали любезно, ако някой би им казал за наличието на такива сили. А при Англия цялата държавна структура е настроена към такава истинска практическа работа. Другите ще могат да разгърнат дейност, адекватна на английското държавническо изкуство, когато това, за което намекнах, вече не е само английска тайна, а общоизвестен факт.”  

Откъс от лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 14. януари 1915 г. в Берлин (СА 64 " От съдбоносното време")

„Ние виждаме последователното развитие на германската душа до немския дух, виждаме немския дух в началния му етап, покаралите кълнове и заложените в тях обещания да се извиси той още повече. Кълновете не бива да се убиват, а трябва да се развиват, тъй като са част от неговата същност. Възможно е отделни хора да умрат, преди да са изживели пълноценно живота си. Някои може да умрат в младежките си години, защото ще се завърнат в други земни животи и защото други хора могат да заемат тяхното място, обогатявайки културния живот на земята. На външния физически план се срещат и недовършени човешки животи. Но при народите недовършеният живот е невъзможен! Защото ако един народ бъде изтребен или животът му бъде нарушен, преди да изпълни мисията си, то на негово място не идва друг народностен дух. Народите трябва да живеят до края на мисията си! Народите трябва да изживеят целия кръговрат на съществуването си, не само детството и зрялата си възраст, а целия си живот до самия му завършек. Немският дух, немският духовен живот не е достигнал до края си, до приключването на своята мисия, а е едва в началото. На него му е отредено още много. И ако от всички страни у враговете му се надигат желания, насочени към обратното, насочени срещу възможностите за съществуване на немския народ, на средноевропейските страни, то това именно трябва да даде на средноевропейците, на немския народ силата за съпротива, силата да се запазят живи кълновете, които виждаме посяти в душата му, ако проследим цялото й жизнено развитие." 

Из лекция, изнесена в Дорнах на 20. януари 1923 (СС 220 “Живото познание на природата. Интелектуалното грехопадение и спиритуалното преодоляване на греха”):  

“Човекът днес нарича това, което се е запазило от старите времена за живота на природата, митове и приказки. Разбира се, тези митове и приказки се изразяват в образи, но образите сочат към духовното, което владее в природата и най-напред е една елементарна духовност с неопределени очертания. Но проникнем ли в нея, тя ни разкрива по-висшата си същност. Можем да кажем, че човекът в древните времена е имал работа не само с растения, камъни и животни, а и с елементарните духове, живеещи в земята, водата, въздуха, огъня и т.н. Като е загубил сам себе си, човекът е загубил и това изживяване на природните духове. Но днес вече не е възможно тези природни духове да се преживяват в човешкото съзнание като насън, това би довело до суеверия. Нужно е  човешкото съзнание да бъде обхванато от ново отношение към природата. Човек трябва да може да си каже: Да, някога хората са се вглеждали в себе си и са усещали живо това, което е било вътре в собственото им същество. Така те се запознавали с дадени елементарни духове. Това, което онези духове говорели отвътре на душата, нашепвайки в човешките дълбини, когато човек насочел погледа си навътре, било преживяно древно разбиране, изразявано чрез образи, които и днес ни въздействат с елементарно-поетичната си сила. Тези същества, които живеели в човешките органи, можели да говорят на човека - едно обитавало човешкия мозък, друго - белите дробове, трето - сърцето. И човекът  тогава не възприемал вътрешносттите си по начина, по който ги описва днешната анатомия, а като живи действащи елементарни същества. И ако днес чрез науката за посвещението потърсим пътя към тези същества, тогава ще при добием едно определено чувство към тях, едно съвсем конкретно усещане. Можем да кажем, че тези същества някога са говорили на човека чрез вътрешностите му, чрез всяка отделна част от тях. Те в известен смисъл не можели да излязат навън от човешката кожа, обитавали земята, но земята в човека. Те били вътре в него и му говорели, давали му своите познания. Хората имали познания за земното съществуване, научавайки за него само това, което можело да се научи вътре в човешката кожа.   

Но с развитието на човечеството към свобода и самостоятелност тези природни същества загубили своите обиталища в човека. Днес те не се въплъщават в човешката плът и кръв и затова не могат да населяват земята чрез човека.Но те все още са в областта на земята и заедно с хората трябва да достигнат една определена земна цел. Те могат да успеят, само ако днес човек ги компенсира за онова, което съществата някога са направили за него. Така че ако човек отново потърси чрез науката за посвещението пътя за виждането на тези същества, ще си каже: Тези същества някога са пазили и обгрижвали човешкото познание и ние им дължим много за това, което сме, защото те са проникнали в нас в по-ранното ни земно съществуване и чрез тях ние сме станали това, което сме сега. Само че те нямат нито физически очи, нито физически уши. Преди са живели с хората, а сега вече не живеят в човека, а в областта на земята. Те някога са били наши възпитатели, но сега са остарели и ние трябва да им върнем това, което са ни дали по-рано. Но това можем да го направим, само ако в съвременния етап на еволюцията се насочим да проникнем с духа в природата, ако потърсим в природните същества не само това, което търси днешното абстрактно познание, а ако потърсим образното в тях, онова, което не е достъпно само за мъртвите умозрения на разума, а за пълноценния живот, за усещането.   

Ако потърсим това по духовен път, тоест изхождайки от антропософския мироглед, тогава тези същества пак ще приближат към нас. Те сякаш гледат и слушат как ние се задълбочаваме антропософски в природата и така получават нещо от нас, докато от обикновените познания на физиологията и анатомията не получават нищо, а са принудени да изпитват ужасяваща липса. Природните същества не получават нищо от аудиториите и залите за дисекция на анатомите, от химическите лаборатории и кабинетите на физиците. На фона на всичко това те имат чувството, че земята е съвсем празна, сякаш е опустяла. И съществата се питат: Нима по земята не живеят още онези хора, на които някога дадохме това, което имахме? Сега няма ли да ни заведат пак към природата, нали само те могат да го направят?   

С това искам просто да кажа, че има същества, които днес очакват ние така да се съединим с тях, както се съединяваме с други хора в едно истинско чувство на познание, за да могат и те да участват в това, което ние учим - да имаме познания за нещата и да работим с тях. Ако човек днес изучава физика и химия в обикновения смисъл, то той проявява неблагодарност към грижовните и внимателни същества, който някога са го направили такъв, какъвто е сега. Защото в областта на земята тези същества изпитват ужасен студ на фона на онова, което човек разгръща днес в своето съзнание. А човечеството ще се отблагодари повторно на тези грижливи същества, ако благоволи да потърси отново духа в онова, което вижда с очите си, чува с ушите си и може да пипне с ръцете си. Защото тези същества имат възможност да съпреживяват заедно с човека всичко от сетивните възприятия, което е проникнато от духа. Чрез това, което човекът схваща само по материален начин, природните същества не са в състояние да живеят с хората, те са изключени от него. Но ние можем да изразим благодарността си към тях, която им дължим, само ако наистина се отнесем сериозно към антропософските възгледи.”

Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 7. януари 1911 във Висбаден и публикувана в СС 127 “Мисията на новото откровение на Духа. Христовото събитие като централно събитие за земната еволюция”    

“Можем да разгледаме и други качества в светлината на духовната наука, например удивлението, възхищението. Изхождайки от един хубав инстинкт, древногръцките философи са казвали че философията започва с учудването. Какво представляват учудването, удивлението?  

Съществува такова отношение към срещаните от нас явления, при което ние изпадаме в удивление, учудване. После вместо удивлението настъпва нещо друго, в което вече няма възторг. Това се случва например, когато започнем да разбираме дадени факти. Нека да поставим въпроса какво е удивлението. Сблъскваме се с едно явление, което ни кара да се удивляваме. Тук липсва отношение към разума, интелекта, защото те търсят разбирането, те не се преживяват чрез удивлението, което е едно много по-непосредствено отношение. Разбирането трябва да се занимава с отделните части на явлението, а удивлението се поражда непосредствено към цялото явление. Така е, защото при разбирането азът встъпва във връзка с явлението, докато при удивлението, учудването това прави астралното тяло. То няма пълното съзнание, а само един вид подсъзнание. Ако астралното тяло встъпи в контакт с явлението и тази връзка още не се е издигнала до аза, тогава настъпва удивление. Понеже човекът може да се удивлява на дадено явление, то е възможно да влезе в такава връзка с него, която е под прага на съзнанието. В много случаи тази подсъзнателна връзка е много важна. Както при възгледите на древните гърци за философията, важно е първо да съществува учудване.  

Важно е преди хората да пристъпят с интелекта си към дадено явление, първо да разпрострат астралното си тяло над него. По този начин се създава чувствена и душевна основа, в която да се гмурне разбирането. Това е нещо съвсем различно, отколкото веднага да пристъпим към въпроса по абстрактен начин, използвайки разума си. То води дотам да работим със значително по-широка основа за разбиране. В следствие на това развиваме много по-пълнокръвно схващане. Ето защо за възпитателя е толкова важно да развие у детето, у отделната индивидуалност най-напред удивлението, което сякаш се появява от тъмното, ако сме открити към това, което въобще не можем да обхванем с интелекта - безкрайността на една индивидуалност. Ние изкуствено се привеждаме в състояние на удивление от нея, като удивлението непременно ще се появи, защото има достатъчно поводи за удивление и възхищение от всяка една индивидуалност. Тези чувства не са покварени от нашия ограничен интелект, понякога те са много по-сигурни, богати и правилни от това, което сме разбрали с тесния интелект. Фундаментът на познанието, приложим в практиката на живота, трябва да се придобие чрез удивлението, чрез душевния живот. Върху това се основава нещо много важно - доверието, което един човек има към друг. Колко често в живота се случва някой да изпитва доверие, съотв. недоверие към другия човек, защото положителното и отрицателното съществуват по принцип преди приближаването към този човек в понятията на ежедневния разум. Доверието и недоверието понякога се явяват съвсем внезапно. Колко хора има, които често почват да се жалват: "Да бях се доверил на първото си впечатление! Истинското впечатление, за което най-напред само съм се досещал, съм си го развалил." Често тези хора са прави - от душевния живот трябва да израсте социалното ни отношение, връзката ни с живота.   

Има хора, които нямат предпоставки да усетят неопределеното в човека, за което само се догаждаме. Някои с часове могат да гледат в удивление звездното небе, без много-много да разбират от астрономия, а други хора остават като пън спрямо небето, докато не вземат книга в ръка, чрез която да разчленят и анализират всичко. Това са хората, неспособни да имат тази душевна нагласа. Те често минават покрай човека като покрай дърво, докато намерят достатъчно време да го проанализират. Това се проявява и в отношението към духовната наука. В действителност на разума може да се говори само в ранната младост. По-късно не е възможно поради изтъкнатата от Гьоте причина: "Не можеш да убедиш хората в неистинността на тяхното твърдение, защото възгледите им почиват на това, че смятат неистинното за истина." Ако някой чувства, че в духовната наука има нещо, което засища всичките му копнежи, той винаги ще стигне до логичните доказателства, които могат да се намерят навсякъде. Нещата по принцип са пределно ясни, те само трябва да бъдат разгледани в светлината на спиритуалния мироглед.  

Да предположим, че един човек пристъпи в младостта си към някой възрастен с почитание, за което дори и не може да каже защо го чувства. Ако забележим подобна душевна нагласа, то ще установим, че такива хора остават дълго време млади, в гърдите им бие младо сърце, дори и косите им да са посивели. Те съхраняват дълго време една подвижност, завинаги запазват способността бързо да се ориентират в различни ситуации, да се справят при всякакви условия. Ако някой като млад се отвори по този начин за живота, той по-късно ще му се разкрива все повече. Този човек ще може да вниква все по-дълбоко в нещата, ще може все по-лесно да усеща духа зад тях, ще става все по-духовен. Друго е при човек, който е развил през младостта си главно разума. Такива хора са склонни да остаряват преждевременно. За това не е виновен конкретният човек, а кармата на общността.  

Този, който е човек на разума, все повече се изолира от света, все по-малко го разбира. На това се дължи фактът, че много хора критикуват всичко в обкръжението си. "Като бях млад", казват те, "всичко беше хубаво, сега всичко е пропаднало." Тази намръщеност, това недоволство от всяко нещо, тази изолация и животът само със спомените от детството са свързани с пребиваването на душата в разума по време на младостта. Затова трябва да се опираме колкото се може повече на широката душевна основа, по-точно на образното във възпитанието. В наше време човечеството общо-взето се носи в противоположната посока.   

Например на децата вече не се разказва приказката за щъркела, донасящ бебетата. А в нея се използва по-истинен образ от онова, на което днешните хора учат децата - че бебетата идват само от бащата и майката. Образът на щъркела или друг, подобен на него, само намеква, че у детето има нещо, слязло от висотите над облаците. В този образ детето гледа към области отвъд тривиалното и си изгражда основа, от която в бъдеще ще израсте една по-късна истина. Да се смята образът на щъркела за нещо лъжливо говори за липсата на въображение, за безсилието да се намери подходящ образ, в който да се облече процесът на реинкарнация, който на децата не може да бъде описан направо. "Но децата днес не вярват в приказката за щъркела", възразяват някои. Това се дължи на факта, че самите хора, разказващи я на децата, не вярват в нея. Щом сам не вярваш в това, което изразява образът, то и децата няма да вярват в него. Но ако за нас самите това е образ за действителното, истинното, стоящо зад приказката, ако имаме достатъчно въображение да вложим истината в един образ, то и децата ще повярват в него. И всъщност е красиво да кажеш на детето, че бащата и майката дават всеки по една част, но други същества спускат от небесните висоти на крилата си към тях трета част. Ако разкажем това на децата, то този образ ще е изключителен верен и с него ние ще кажем истината. Така детето, на което даваме богати, образни представи, бива стимулирано по отношение на астралното тяло и ние му даряваме благодатта да бъде младо даже и на стари години."  

Холандецът Франс Тимерманс - първи вицепрезидент на Европейската комисия (втори човек след Жан-Клод Юнкер) и кандидат на ПЕС за поста президент на Европейската комисия, който наскоро се появи и по БТВ да се саморекламира (https://btvnovinite.bg/predavania/120-minuti/frans-timermans.html), на 16. май имаше изява и по немската втора държавна телевизия. На въпроса на водещата дали ислямът принадлежи към Европа Тимерманс бодро отвърна: “От 2000 години!” Отговорът му беше последван от бурни аплодисменти на публиката в студиото. Откъс от предаването има тук: http://www.danisch.de/blog/2019/05/17/2000-jahre-islam-in-europa/

Само дето има една малка подробност - Мохамед започва да получава едва откъм 610 год. сл. Хр. откровенията на Джибрил (архангел Гавраил), от които води началото си ислямът. Дребна работа, няма да го правим на въпрос за едни почти шест века. Важното е, че за мастит холандски и европейски политик-социалист от калибъра на Тимерманс ислямът е неотменима част от Европа още откакто Христос е ходил по земята. Такова е разбирането на хората, които се готвят да решават съдбата на Европа през следващите решаващи години.  

 Както вече стана въпрос в един пост за папата 

http://anthroposophie.blog.bg/history/2019/02/08/papata-v-bylgariia-shte-potiaga-li-u-nas-iezuityt-bergolio-r.1645136

той за разлика от нашата Православна църква е привърженик на миграцията до дупка. Българският народ отхвърли с огромно мнозинство и Истанбулската конвенция, и Пакта за миграцията на ООН. Очевидно това обстоятелство никак не се харесва на папата и както разбираме от сайта на Ватикана "Ватикански вести",

https://www.vaticannews.va/de/welt/news/2019-05/bulgarien-fluechtlinge-papstreise-caritas-uno-hochkommissar.html

по време на престоя си у нас той ще се опита да агитира за приемането на мигранти - поне сред подопечните си в град Раковски и София. Всеки със своите си интереси - Бойко Борисов се надява чрез папата да се направи реклама на България, а папата замисля чрез визитата си да агитира българите за заселването на друговерци от Азия и Африка в страната им.

Ето съдържанието на текста от споменатия Ватикански сайт:                         

               Папата в България: Срещата с бежанците няма да бъде шоу  

При посещението на папата в България между другото ще стане въпрос и за приемането на мигранти. През изминалите месеци Източна Европа непрекъснато беше в челните заглавия на вестниците заради отношението към хората, искащи да стигнат до Западна Европа по Балканския път. Ние разговаряхме с жената, отговаряща за “Каритас България” (благотворителната организация на католическата църква, която през последните години се занимава основно с мигранти от африкански и арабски страни).

Марио Галгано и Барбара Кастели от Ватикана

При двудневния си престой в България папа Франциск ще посети един бежански център в София. Ваня Клечерова е говорителка на “Каритас България” и казва, че при тази визита няма да става въпрос "за шоу или груба политика". Един от стълбовете на християнството е подкрепата за хората-бежанци, които се нуждаят от помощ. “Надявам се, че срещата на папата с бежанците ще може да насърчи създаването на  атмосфера за прием (на бежанци) и че този жест на светия отец (за мен е без главни букви) ще направи ясно за всеки, че ние всички сме раними по един и същи начин.”

Клонът на “Каритас” в България е основан през 1993 г. Католическата благотворителна организация съсредоточава дейността си главно върху социални, здравни и образователни задачи, както и върху действия при кризисни ситуации. Клечерова споменава и конкретни цифри: “През миналата година “Каритас България” е помогнала на 5600 хора в беда, между тях на 542 възрастни хора, 86 жени и техните деца, 1100 бездомни и 2747 бежанци.” 

Борислав Грозданов отговаря за работата с медиите във Върховния комисариат на ООН за бежанците. Той също възлага големи надежди на посещението на папа Франциск по отношение на помощта за бежанците. “Бежанският проблем в България не е толкова съществен, защото броят им е не повече от 2000 при население от шест милиона (?) Но тази среща ще помогне на всеки да се замисли върху въпроса за бежанците и че те са тук заради войната! Не защото искат, а защото са принудени и нямат друг избор.”

Аз лично ще си позволя да се усъмня леко, ама само много леко в достоверността на последното твърдение на този Грозданов. Немците имат една поговорка “На който ям хляба, неговата песен пея”, та мисля, че е валидна и в неговия случай.

Един откъс от Рудолф Щайнер, който има отношение към съвременността с оглед на факта, че импулсът на Мохамед отново, както и преди векове, работи силно в Европа:


Из лекция, изнесена на 11. април 1915 в Дорнах (СС 272 “Фауст, устременият човек. Духовнонаучни пояснения към “Фауст” на Гьоте”, 1. том)  

“Ще дойде време, когато хората именно чрез даваното от духовната наука ще могат все по-добре да разбират вътрешната природа на Христовия импулс. Като една историческа илюстрация на това, което представлява Христовият импулс в земното развитие на човечеството, стои фактът, че няколко века след навлизането му в човешкото развитие се появява нещо, което не се разбира правилно. Но в момента, когаго започнем да го разбираме правилно, ще стигнем до едно по-дълбоко чувство за Христовото събитие. Знаете, че 600 години след слизането на Христовия импулс в човешката еволюция в определена човешка общност се яви пророкът Мохамед, който отначало отхвърли онова, което дойде в човешкото развитие чрез Христовия импулс. Днес не трябва да споделяме суеверието на 19. век, който от позицията на рационализма искаше да обясни на дребно това, което трябва да се обясни от духовна гледна точка, На онзи, който истински желае да се задълбочи в духовната наука, му изглежда смешно казаното от един особено учен и умен човек: “Той (Мохамед) твърди, че при него дошли ангели във вид на гълъби и му прошепнали в ухото това, което е записал като корана. Но Мохамед - така твърди рационалистичният учен - е бил обикновен мошеник. Той си пъхнал в ухото няколко зрънца, които гълъбите обичали, те долетели, клъвнали ги и после пак отлетели.” Да, такива обяснения е са съществували в християнството и извън него в този толкова учен 19. век. Ще дойде време, когато хората ще се смеят на подобни обяснения, макар че те напълно удовлетворяват материализма. Но ние трябва да се отнесем по-сериозно към Мохамед, трябва да сме наясно, че онова, което живеело в душата му, е било наистина такова общуване с духовния свят, каквото е търсел и Гьоте за своя Фауст.   

Но какво е чувствал Мохамед? Какво е намерил той? Днес мога само да загатна за това, друг път ще го изложа по-подробно. Какво е намерил Мохамед? Знае. че той се е стремил към свят, за който е имал само една дума - Бог. Светът става “монон” - монистичен израз на Бога. Този свят, разбира се, няма нищо от същността на християнството. Но Мохамед все пак поглежда в духовния свят, влиза в елементарния свят, за който говорих днес. Той обещава на последователите си, че като преминат през портата на смъртта, ще влязат в този духовен свят. Но той може да им разкаже само за духовния свят, който сам е познал. Какъв е този духовен свят? Този духовен свят, за който Мохамед разказва на своите вярващи, е луциферичният свят, който той смята за рая - света, към който според него трябва да се стремим. Ако преминем от абстрактното към реалното и добавим към духовния свят смисъла на ислямския стремеж, ще разпознаем това, за което разказва и духовната наука. Но този духовен свят е свят, в който владее Луцифер. Луциферичният свят бива обяснен като рая, като света, към който трябва да се стремят хората. Мисля, че трябва да направи дълбоко впечатление на душата ни, ако можем да се задълбочим по този начин в същността на историческото развитие с помощта на едно важно явление. Трябва да ни накара да се замислим, ако разберем, че един велик пророк се е изявявал, проповядвайки заблудата, че луциферичният свят е раят. Не искам това да навлезе в душата Ви само като абстрактна истина, а мисля, че душата може да бъде разтърсена, ако оставим този факт да въздейства върху нея.   

Но какво прави мохамеданинът, за да влезе в своя духовен свят? Нека всеки, от седящите тук приятели, който е прочел целия коран, после да остави листче и ще бъде интересно да се преброят листчетата. Но не е лесно да се прочете целия коран с неговите безкрайни повторения, с това, което е невероятно скучно за западния човек. Ала сред мохамеданите има такива, които твърдят, че са го чели 70 000 пъти през живота си от началото до края. Това значи, че те са въвели дадена дума по такъв начин в душата си, че тя е оживяла в нея!  При християнството не сме чували за такава религиозна общност, но в онази човешка общност се отнасят по съвсем друг начин дори и с духовната заблуда, отколкото при нас с това, което сме призвани да разпознаем като духовна истина. Онова, което европеецът прави, е ако прочете “Фауст” и го забрави, да го прочете повторно, забрави ли го втори път, да го прочете пак. Но много дълго ще търсите човек, който е чел 100 пъти “Фауст”. Разбираемо е при досегашното западно образование - как да прочете човек 70 000 пъти всичко, което е отпечатано на Запад? Но нещо трябва все пак да се разбере - едно е просто да се информираме за даден факт, който е важен за душевния живот, друго е да живеем с него отново и отново, докато се слеем с това съдържание. Това нещо първо трябва да се разбере, а то не може да се разбере с мисловните навици на нашата народностна общност. Но ние трябва да размишляваме по тези въпроси.   

Казах Ви това не просто така, а за да стимулирам мисленето Ви, за да  увеличим чувството си на отговорност спрямо нас самите и спрямо света с оглед на това, което може и трябва да бъде духовната наука.”