През последните години все повече западни страни разрешават асистираната евтаназия - Нидерландия, Белгия, Австрия, Канада, Нова Зеландия. И въпреки че в България този въпрос засега е само екзотичен и не стои на дневен ред, си струва да прочетем един много важен доклад на д-р Золтан Шерман (публикувана в сп. “Europдer” от октомври 2017 г. със заглавие “Процесът на умиране и съдбата”), в който той описва собствените си духовни преживявания по темата. За този лекар научих от Джереми Смит, който беше цитирал извадки от доклада в блога си. Докладът е изнесен на 16 ноември 2014 г. в Дорнах в рамките на конференция на антропософските лекари.

Золтан Шерман (роден 1960 г.в Унгария), работи от 1996 г. в Леуварден (Нидерландия) катообщопрактикуващ лекар. От 2011 г. е частно практикуващ лекар, като заедно със съпругата си изследва връзката между събитията в биографията и симптомите на заболяванията. 

Моят доклад се основава на собствения ми опит. За мен това беше едно много дълбоко и съдбовно преживяване. Това, което искам да изнеса, е тясно свързано и с начина, по който се практикува медицината в Холандия. Ето защо ще разкажа подробно за него. Това е необходимо и за правилното разбиране на някои събития. 

Един случай от практиката на общопрактикуващ лекар в Холандия

Случката се разигра през 2007 г. По това време бях антропософски лекар в кабинета на един общопрактикуващ лекар. Това не означава, че всеки пациент, идващ при мен, наистина се интересува от антропософската медицина. В Холандия общопрактикуващият лекар играе централна роля в медицинското обслужване. Всеки пациент трябва да си избере личен лекар и да се регистрира в неговата практика. Това означава, че практиката е свързана с определен район. Затова в нея се регистрират и хора, които живеят наблизо и просто имат нужда от лекар. Те обикновено очакват медицински грижи, основаващи се на конвенционалната медицина.

За медицинска помощ винаги трябва да отидете първо при личния си лекар - не можете просто да отидете при специалист без съответното направление. Въпреки това пациентите биват препращани сравнително бързо пак към личния лекар. Разбира се, в болниците има добре организирани служби за спешна помощ. Въпреки това хората обикновено първо се обръщат към личния си лекар. Общопрактикуващият лекар запазва тази централна роля не само при тежко болните, но е и основното лице, отговарящо за палиативните грижи.

Организационната структура на кабинетите на общопрактикуващите лекари е приблизително сходна с тази в Германия. При случая, който искам да опиша, става въпрос за жена, която по онова време беше на 67 години. Тя беше записана при мен и аз я познавах от дълги години. Всъщност тя не идваше заради антропософската медицина.

Пациентката имаше различни оплаквания, но при повторните изследвания никога нямаше находки. Поради това тя беше разочарована от конвенционалната медицина и смяташе, че специалистите не я приемат сериозно. Тя беше слаба, много бледа, но жизнена и енергична. Отношенията ни винаги бяха добри и почиваха на доверие. Семейството ѝ се състоеше от двама сина и съпруга ѝ, с когото тя беше в много добри отношения. Жената не се интересуваше много от духовното и не ходеше на църква, но все пак беше по свой начин набожна и винаги весела.

Две години преди смъртта ѝ пациентката беше диагностицирана с карцином на вулвата. Мина доста време, преди да се прегледа, а след това още повече, преди гинекологът да постави правилната диагноза, като между него и пациентката постоянно имало проблеми в общуването. След това тя била включена в списъка на чакащите за операция. Едва три месеца по-късно е била оперирана. Допълнително лечение, като лъчетерапия или химиотерапия, не е било препоръчано, тъй като лекарите са предположили, че операцията ще премахне напълно рака.

От своя страна аз й препоръчах лечение с бял имел, но тя отказа. Операцията я беше доста осакатила. Например, след нея тя вече не можеше да уринира нормално, урината се пръскаше навсякъде, така че тя можеше да уринира само в банята.

Три месеца по-късно обаче туморът започна да расте отново отвътре. Той постепенно израсна от коремната й стена и се появи отворена рана, която винаги беше влажна, кървеше и миришеше неприятно. Оттогава пациентката нямаше редовно изхождане и то й причиняваше мъчителни болки.

Освен това получи тежка алергия, заради която повечето от взетите мерки се проваляха. Постепенно пациентката стигна дотам, че не можеше да понася състоянието си и многократно искаше да говори с мен за евтаназия.

За около 20 години работа като общопрактикуващ лекар този въпрос ми е бил задаван редовно. Винаги съм отговарял на въпросите на моите пациенти, като съм казвал, че не предлагам активна помощ за смърт. Ще се върна на този въпрос по-късно. Първо, бих искал да очертая ситуацията в Холандия и положението, в което може да се окаже един общопрактикуващ лекар.

Регламентиране на евтаназията в Холандия

В Холандия евтаназията е сравнително добре приета в обществото. Тя съществува в правна рамка от 2002 г., но дискусията за нея започна още преди 40 години. Първият случай на евтаназия, за който е било съобщено на властите, е от 1973 г., а по времето на г-жа Елс Борст като министър на здравеопазването през 2002 г. беше приет закон, който регламентира асистираната евтаназия.

Не става въпрос за това, че законът просто разрешава евтаназията. В него са регламентирани критериите, по които се преценява искането за евтаназия и на какви условия трябва да отговаря лекарят. Едно от тях е, че втори, независим лекар също трябва да оцени ситуацията. От около десет години се предлагат и допълнителни курсове за обучение на лекари по асистирана евтаназия. Един от тези лекари трябва да оцени искането и да даде препоръка.

Други критерии са пациентът да страда непоносимо и да не е възможно по-нататъшно подобрение, както и искането за евтаназия да е добре обмислено решение, т.е. да няма друга подходяща възможност за облекчаване на симптомите. Когато се извърши евтаназията, трябва да бъде извикан съдебен лекар. Той изготвя оценка и доклад и ги предава на властите. Впоследствие комисия за експертиза преценява дали всички критерии са изпълнени правилно. Ако лекарят е извършил всичко грижливо, той няма да бъде съдебно преследван.

По този начин Холандия стана първата страна в света, в която асистираната евтаназия беше легализирана при определени условия. Втората страна е Белгия, а третата - Швейцария. Много хора отдавна смятат, че асистираната евтаназия е нещо, на което имат право. 

Тъй като общопрактикуващите лекари играят толкова важна роля, те не могат да избегнат този въпрос. Асистираната евтаназия просто се разглежда като част от работата на общопрактикуващия лекар.

Съдбоносна ситуация 

Както вече казах, въпросът за евтаназията се появяваше редовно през двадесетте години, откакто съм общопрактикуващ лекар, но моят отговор също толкова редовно беше “не”! Това обаче не означава, че съм изоставил тези пациенти. Изтъквах им колко ефективни начини има за облекчаване на болката и другите оплаквания, тоест, че има много алтернативи на евтаназията. Това винаги изискваше продължителни разговори и време. Досега винаги съм успявал да стигна до момента, в който пациентите са вземали решение срещу евтаназията и за интензивни палиативни грижи и подкрепа. Това винаги бяха доста изтощителни, но и много удовлетворяващи процедури. Понякога дори и аз съм си мислел, че пациентът вече не може да се справи със ситуацията, но винаги се оказваше, че скоро след това настъпваше смъртта. По този начин човекът можеше да изживее пълноценно съдбата си. 

Един-единствен път ми се наложи да препратя пациент към друг личен лекар, защото той беше взел изцяло решение за евтаназия и не искаше да приеме нищо друго. Многократните разговори останаха безрезултатни и предложенията ми бяха отхвърлени. След това пациентът поиска по собствено желание да бъде насочен към друг лекарски кабинет.

Ситуацията с тази жена обаче беше някак си различна. Никога досега не бях виждал някой да страда толкова много от болестта си. Нямаше ефективни средства за облекчаване поне малко на страданията ѝ. Можех да съчувствам на молбата ѝ. Тъй като се бях грижил за нея толкова дълго време, не смятах, че е правилно да я насоча към друг лекар. Останах безпомощен. Това беше наистина съдбоносна ситуация и аз просто не можех да избегна въпроса, така че обмислих подробно нейната молба. Защо не исках да й помогна да умре? Само защото ние, антропософските лекари, просто не го правим? Или защото се страхувах, че тя няма да умре в точния момент? Или че ще се намеся в нейната карма? Но какво наистина можех да знам за тези неща? Дали не отблъсквах молбата ѝ, на която явно трябваше да съчувствам и не се криех зад разсъждения? Страхувах ли се да изпълня това, което пациентката искаше от мен? Нима в дъното на душата си аз бях просто един  страхливец?

Не ми оставаше друга възможност. Принуден от обстоятелствата, макар и неохотно, накрая се съгласих. Жената беше много облекчена. След моето съгласие й оставаха още два месеца, след което тя поиска да изпълня обещанието си.

Наблюдения върху процеса на умиране

Преди да продължа, искам да вмъкна още две бележки. Първата се отнася до моето възприемане на процеса на умиране. Когато гледам етерното тяло, аз мога да видя, че то е също толкова голямо или може би малко по-голямо от физическото тяло. Според моите наблюдения физическото и етерното тяло са почти еднакви по размер. Това е така през целия живот.

По време на работата си като общопрактикуващ лекар много пъти съм ставал свидетел на смъртта на човек, обикновено след фатално заболяване. Винаги съм можел да забележа, че етерното тяло се променя по определен начин в момента на смъртта. В момента, в който душата напусне тялото, етерното тяло се променя. То се разтяга до определена степен, разширява се, излизайки извън физическото тяло, но запазва формата на човешкото тяло. Приблизително на нивото на пъпа етерното тяло започва да се свива и да се издига като нишка, да се източва нагоре. Етерното тяло се издига като тънка нишка и изчезва някъде по-нагоре.

Този процес на изчезване на етерното тяло от тялото, свиване и източване нагоре продължава около три дни, докато не остане повече никаква етерна субстанция и източването нагоре спре. Тъй като многократно съм възприемал този процес, потърсих какво пише Рудолф Щайнер за него: 

“Докато човек е свързан със своето физическо тяло, външният свят прониква в неговото съзнание под формата на отражения. След като отхвърли това тяло и го положат в гроба, човек започва да възприема това, което изживява астралното тяло, след като вече никакви физически сетивни органи не го свързват с външния свят. Първоначално той няма никакви изживявания. Връзката с етерното тяло му пречи да изживее нещо ново. Но това, което той притежава, е споменът за изминалия живот. Все още съществуващото етерно тяло позволява на този спомен да израсне като една жива и всеобхватна картина. Това е първото изживяване на човека след смъртта. Той възприема живота си между раждането и смъртта като една разгърната пред него поредица от образи. Докато човек е жив на Земята, споменът съществува само за будното съзнание; тогава той е свързан със своето физическо тяло. И този спомен съществува само дотолкова, доколкото това тяло позволява. Обаче душата не губи нито едно от своите впечатления, които е получила по време на живота си. Ако физическото тяло би било един съвършен инструмент, то би трябвало да изправя пред душата цялото и минало във всеки миг от живота. След смъртта тази пречка отпада. Докато етерното тяло на човека е все още запазено, съществува и известна пълнота на спомена. Тази пълнота, това съвършенство на спомена обаче постепенно изчезва след като етерното тяло изгуби формата, която е имало по време на пребиваването си във физическото тяло, и която е подобна на физическото тяло. Тази е също причината, поради която след известно време астралното тяло се отделя от етерното тяло. То може да остане свързано с него само, докато трае неговата собствена, етерна форма, която е идентична с тази на физическото тяло.” 1

Втората бележка е свързана с начина, по който трябва да се извърши асистираната евтаназия в Холандия. Той е строго определен - в противен случай условията за евтаназия не са изпълнени. Сега не искам да навлизам в моралната страна на асистираната смърт, но бих искал да изясня какво всъщност се случва.

След достатъчно изясняване на цялата ситуация на пациента по отношение на това дали евтаназията езаконна, тя може да бъде извършена. Точно е предписано как трябва да постъпи лекарят. Трябва да се използват две лекарства, които обикновено се използват за анестезия и операция. Едното, тиопентал, е барбитурат, а другото, рокуроний, е мускулен релаксант. Първо се прилага много висока доза (2 грама) тиопентал. Това предизвиква анестезия. След това интравенозно се инжектира и много висока доза рокуроний. Малко след прилагането на тези лекарства, пациентът умира.

Стана ми ясно къде е скрита лъжата...

Трябваше да спазя обещанието си, беше настъпил моментът, за който аз, пациентката и съпругът ѝ се бяхме подготвили подробно. Двамата се бяха сбогували и обсъдили всичко необходимо. Те и двамата бяха убедени, че евтаназията е правилна и навременна. Пристигнах в уговорения час и заварих пациентката в болничното ѝ легло. Само съпругът ѝ все още беше там. Попитах я още веднъж дали всичко е така, както го е искала. Тя каза „да“ и ме помоли да извърша евтаназията. Така че първо инжектирах барбитурата, а след това и курарето. Изчаках момента на смъртта, за да видя какво ще се случи.

И тогава се случи нещо съвсем различно от това, което очаквах. Вместо тихото отделяне на етерното тяло, както го описах преди малко, то се разду. Етерното тяло набъбна мощно и се пръсна на безброй парчета. Стаята се изпълни с блещукащи, светещи и въртящи се късчета. Процесът продължи съвсем кратко време, по-малко от минута, след което всичко се разтвори и изчезна. 

Светлината в стаята отново стана толкова слаба, колкото и преди, а съпругът ѝ сякаш не забеляза нищо.

А аз седях там, все още със спринцовката в ръка. Бях силно уплашен. Светкавично осъзнах много неща. Изведнъж ми стана съвсем ясно къде се крие лъжата. Не става въпрос само за това, че човекът умира твърде рано и не става въпрос само за това, че не изживява пълноценно болестта. Нещата са много, много по-дълбоки, отиват много по-далече.

Ето един цитат от Рудолф Щайнер:

“След като физическото тяло вече е отпаднало, етерното тяло става свободно. И това етерно тяло сега се появява за първи път с целия резултат от току-що изживения живот, когато сме преминали през смъртта. Ето защо то показва и панорамата на живота, която се разпростира върху целия ни минал живот само за няколко дни, за да можем да извлечем от нея всичко, което можем да научим и придобием. Именно това се случва през тези няколко дни, в които гледаме тази панорама на живота. [...] Астралното тяло никога не навлиза в етерното тяло по такъв начин, че да може да се възползва от това, в което етерното тяло се е превърнало в настоящата инкарнация. Но сега, след смъртта, случаят е такъв. То е свързано с етерното тяло дотолкова, че астралното тяло усеща, възприема, чувства това, което човек има в резултат на току-що приключилия си живот. И когато след няколко дни астралното тяло се отдели от етерното, тогава целият резултат от живота е в астралното тяло, защото то го е извлякло от етерното тяло, защото го е преживяло в етерното тяло за няколко дни. Не са му нужни повече от няколко дни, за да преживее целия резултат, равносметката на живота, в етерното тяло, което е станало свободно. След това то се нуждае от дълго време, за да организира преживяното по такъв начин, че да може да се изгради новият му живот на Земята.” 2

Ние си мислим, че сме милостиви и помагаме на хората, помагаме на някого, който не може повече да понася страданията на своята болест. А след това всички трябва да са доволни. Съпругът [на пациентката]е доволен и днес. В действителност обаче става нещо съвсем различно. Прави се нещо, което на пръв поглед изглежда полезно и хуманно. Но какво се случва всъщност? Този човек бива катапултиран в космоса без послесмъртни спомени, без панорамата на живота си след умирането и без духовна светлина, защото етерното му тяло се взривява. 3

Ето още един цитат от Рудолф Щайнер:

“Сега, виждате ли, както в този живот между раждането и смъртта Азът трябва да бъде непрекъсната нишка и не бива да се прекъсва в нито един момент през деня, тази възможност да си спомняме всичко, случило се от времето на детството, което човек помни, така трябва да бъде и в живота между смъртта и новото раждане. Винаги трябва да имаме възможност да съхраним своя Аз. Е, тази възможност ни е дадена и тя ни е дадена от факта, че първите моменти след смъртта са точно такива, каквито често сме ги описвали. Най-първите моменти след смъртта протичат така, че човекът има пред себе си миналия си живот като голяма панорама. Той я съзерцава с дни, но винаги по такъв начин, че в определен смисъл предишният живот на човека се появява наведнъж. Той го вижда пред себе си като голяма панорама. Ако обаче се вгледате по-внимателно, разбирате, че тези дни с техния ретроспективен поглед към изминалия живот, така да се каже, вече са оцветени с определен нюанс на наблюдение. До известна степен в тези дни ние виждаме живота от гледна точка на Аза, виждаме по-специално всичко, в което е участвал нашият Аз. Искам да кажа, че виждаме взаимоотношенията, които сме имали с даден човек, но виждаме тези взаимоотношения с човека в такъв контекст, че осъзнаваме какви плодове са ни донесли те на нас самите. 

Така че ние не гледаме обективно на нещата, а виждаме всичко, което ни е донесло плодове. Виждаме себе си в центъра на всичко. И това е абсолютно необходимо, защото от тези дни, когато виждаме всичко, което е дало плод за нас, идва вътрешната мощ и сила, от които се нуждаем през целия живот между смъртта и новото раждане, за да можем да удържим мисълта на Аза. Защото човек дължи силата за удържането на Аза между смъртта и новото раждане на това съзерцание на последния живот, от което всъщност произлиза тази сила. И по-специално, скъпи мои приятели - трябва да подчертая това още веднъж, дори и да съм го казвал вече тук - тъкмо моментът на умирането е от изключителна важност.” 4

Една сериозна среща

Случи се обаче и още нещо. Тъй като бях толкова уплашен, може би се бях разхлабил малко и бях способен давъзприемам повече. Изведнъж забелязах една ангелска фигура. Тя стоеше вляво от мъртвата жена. Беше висока и сериозна фигура, могъща и внушаваща страх. Усещах как силата и мощта ѝ далеч надхвърлят човешката сила и не могат да бъдат сравнявани с нея. Вероятно затова при срещите с ангели често се споменава, че ангелът казва: „Не се страхувай“. Беше ми ясно, че той е чакал да го забележа. Ангелът обаче не каза нищо, а само ме погледна сериозно. Това ме накара да осъзная, че съм осуетил работата му. 

Той пристъпи към мен, протегна ръка и ме посочи. После написа нещо в мен. Усетих, че пише в костите ми. Той ме погледна, отпечата нещо в костите ми и след това изчезна. В този момент аз изобщо не разбирах какво е написал в костите ми. Но някак си почувствах облекчение, че го е направил. Буквално усещах до костите си, че един ден ще имам възможност да поправя нещо тук. Нишките вече бяха изпредени. Той щеше да ни събере.

Необходимо развитие на съзнанието 

Убеден съм, че експлозията на етерното тяло е пряко свързана с тези лекарства. Във всички останали случаи, в които се е налагало да се използват лекарства от конвенционалната медицина в последните етапи на заболяването, никога не съм виждал подобно нещо. Имам предвид например морфин, силни сънотворни, транквиланти и др.

Тук можете да видите много ясно как работи ариманичното. Обществото разработва процедура, система. Съществува точно определена процедура, която изглежда подредена и е призната от закона. Това е процедура, която предлага решение на безнадеждното страдание. Тя е ефективна, надеждна и елегантна, както и интелигентна, разумна и чиста. Кой би могъл да има нещо против нея?

Но в скрития, невидим свят се случва нещо съвсем различно. Хората, подложени на тази процедура, са изтласкани извън своята карма и губят пътя си в следсмъртния живот. Ариманичното действа още по-ефективно, защото процедурата предписва задължително да се използват точно тези средства, които предизвикват разкъсване на етерното тяло. Но именно материалистическият светоглед никога няма да забележи това. Можете също така да наблюдавате как системата заживява свой собствен живот и се разширява, като компютърна автоматизация, която никой не може да спре. Това се отнася и за асистираната евтаназия. 

През 2013 г. в Холандия са регистрирани около 14 500 молби за асистирана евтаназия. От тях са извършени около 4800 евтаназии. Това съответства на около 3,4% от смъртните случаи, от които около 8% са пациенти с рак. Тази цифра обаче включва и 42 случая на психиатрични пациенти и същия брой пациенти с болестта на Алцхаймер. Както виждате, системата се разширява. Медицинското съсловие никак не е доволно от това развитие. Закономерност е, че една система, която е приета от обществото, се разширява, защото ариманичните влияния поемат контрола над нея.

Игнорирането на проблема не помага. Точно както не можете да спрете автоматизацията, като не си купувате компютър или смартфон. Убеден съм, че и други държави ще последват примера на Холандия и ще легализират асистираната евтаназия. Единственото нещо, което може да помогне, е промяна в съзнанието. Необходимо е да еволюира съзнанието, да прогледнем за това, което се случва в действителност. 

След моето съдбоносно преживяване се чудех какво да правя с него. През следващите няколко години постепенно разбирах все повече от това, което ангелът беше написал в костите ми. Към него спада поръчението да говоря открито за това събитие. Да говоря там, където има шанс то да бъде разбрано, а не да се е случило напразно. Оттогава разказвам историята на различни пациенти, които търсят асистирана евтаназия. Без изключение всички се радват и техните съмнения изчезват. От този момент нататък те понасят страданието си по различен начин, бих казал, по-смело.

През септември 2011 г. се отказах от договора си със здравната каса и оттогава работя като частен лекар. Непрекъснато увеличаващите се регулации и принуда в работата ми правеха все по-невъзможно да работя така, както смятам за правилно. В резултат на това аз се отказах от финансовата сигурност, но сега мога да практикувам лекарската си професия с лична отговорност и свобода. Моята специализация е в областта на усъвършенстваната аускултация на сърцето по метода на Каспар Апенцелер. Чувствам се много отговорен да подкрепям и развивам тази дейност. Убеден съм, че този метод може да даде много силен тласък на антропософската медицина. След тази промяна при мен все по-често идват много болни хора, включително и пациенти с рак. В редица случаи за тях беше твърде полезно това, че можех да им разкажа за моите преживявания. 

За съжаление няколко месеца преди настоящата лекция се сблъсках и с едно изключение. В продължение на две години се грижех интензивно за една жена. Тя страдаше от рак на гърдата и й беше много трудно да приеме процеса на умиране. Беше много привързана към тялото си и изпитваше много страхове. Въпреки че имаше силни духовни интереси и много добре разбираше разказите за преживяваното от мен, в крайна сметка тя помоли личния си лекар за асистирана евтаназия. Според мен беше победена от страховете си. Докато съм бил една седмица на курс, тя уредила с личния си лекар всичко за активна евтаназия.

Това събитие повдига нови въпроси. Как би могла да изглежда асистираната евтаназия в правилния смисъл на думата? Не да предизвикаме смъртта, а да помогнем на някого, така че той да може да съблечефизическото си тяло с доверие и в правилния момент. Това със сигурност не е само медицински въпрос. Мисля, че е много необходимо да се създаде противовес на активната евтаназия.

Бележки 

1 „Въведение в тайната наука“ (СС 13), стр. 95-96.

2 “Случайност, необходимост и провидение” (СС 163), лекция от 5 септември 1915 г.

3 Вж. също: Бенямин Шмид, „Йерархиите все още имат интерес... За изказванията на Рудолф Щайнер относно последиците от отравяне с цианид", сп. “Europдer”, юни 2009 г. (бел. ред.). 

4 „Формиране на съдбата и живот след смъртта” (СС 157a), лекция от 16 ноември 1915 г.

Как човекът прекарва времето между смъртта и новото раждане?

Смъртта неслучайно е наричана по-големият брат на съня, тъй като между съня и смъртта съществува определено родство. Но между тях има и голяма, огромна разлика.

Нека да разгледаме какво се случва с човека от момента, в който заспи, до момента, в който се събуди. Това време ни се разкрива като един вид състояние на безсъзнание. Появяват се само оскъдни, понякога объркани, понякога по-ясни спомени за сънното съзнание. За да разберем правилно съня, трябва да си припомним отделните части на човешкото същество. Видяхме, че човекът се състои от седем члена, четири от които са напълно развити, петият - частично, а от шестия и седмия са налице само зародиши и наченки: 

1. физическото тяло, което възприемаме със сетивата си 

2. етерното тяло, което е фино светещо, пропускливо и пронизва първото

3. астралното тяло

4. тялото на Аза или тялото на съзнанието.

В тялото на Аза се съдържат:

5. духът-себе или манас, който е отчасти развит, а отчасти е в

зародиш

6. духът-живот или будхи

7. човекът-дух или атма,

като последните два члена са само в зародиш.

При будния човек четирите най-нисши тела се намират в пространството, което той заема. Етерното тяло излиза малко навън от физическото тяло от всички страни. Астралното тяло излиза на около две и половина дължини на главата над физическото тяло, обгръща го като облак и изчезва надолу. Когато човек заспи, физическото и етерното тяло остават в леглото; те остават свързани помежду си, както са свързани и през деня. За разлика от тях астралното тяло се разхлабва; астралното тяло и тялото на Аза сякаш се издигат нагоре от физическото тяло. Тъй като всички усещания, представи и т.н. се пораждат в астралното тяло, което сега е извън физическото тяло, по време на сън човекът е безсъзнателен; защото в този живот той се нуждае от физическия мозък като инструмент, за да стане съзнателен. Без него човекът не може да осъзнае себе си.

Какво прави обаче отделеното астрално тяло през нощта? Ясновидецът може да наблюдава как нощно време астралното тяло се занимава със спящия човек; то има своя определена задача. То не витае наоколо, както често учат теософите, не е бездейно, инертно като някакво неактивно образувание над човека, а постоянно работи върху физическото тяло. И какво прави то? Физическото тяло се уморява и изтощава през деня, а през нощта астралното тяло компенсира това изтощение. Астралното тяло възстановява физическото тяло през нощта и обновява изразходените сили. Оттук идва и необходимостта от сън, както и освежаващото, съживяващо и лечебно действие на съня. По-късно ще обсъдим въпроса за сънищата.

Когато човек умре, ситуацията е различна. Тогава от физическото тяло се отделят не само астралното тяло и тялото на Аза, но и етерното тяло. Тези три тела се отделят и остават заедно за известно време след смъртта на физическото тяло. Появата на смъртта се осъществява по такъв начин, че в момента на смъртта връзката, която съществува между етерното и астралното тяло, от една страна и физическото тяло, от друга, се разпада, особено в сърцето. В сърцето настъпва своеобразен проблясък и тогава етерното тяло, астралното тяло и Азът се издигат над главата. В момента на смъртта обаче за човека настъпва нещо странно: За кратък период от време той си спомня всички свои преживявания от току-що изминалия живот. Подобно на голямо табло в един-единствен момент целият му живот застава пред душата му. 

Нещо подобно се случва в живота само в много редки случаи, а именно когато някой се намира в смъртна опасност или претърпи силна уплаха; например човек, който се дави или пада от високо, в момента на наближаващата смърт вижда пред душата си своя живот.

Друго подобно явление е особеното пробождащо усещане, когато ни изтръпне крайник. Откъде идва то? То идва от разхлабването на етерното тяло. Когато някой крайник, например пръст, изтръпне, ясновидецът вижда, че до него стърчи някакъв друг пръст; това е етерното тяло, което се е разхлабило в този момент и се е показало. В това се състои и голямата опасност на хипнозата, защото при нея мозъкът е подложен на същия процес като изтръпналият пръст. От двете страни на главата ясновидецът вижда разхлабеното етерно тяло да виси като два парцала или чувала.  

Ако хипнотизирането се повтаря често, етерното тяло придобива склонност да се разхлабва, което може да бъде много опасно. Засегнатите обикновено стават несвободни, сънливи, получават пристъпи на световъртеж и т.н. Такова разхлабване на цялото етерно тяло се случва при смъртна опасност. Етерното тяло е носител на паметта; колкото по-фино, колкото по-развито е то, толкова по-добра е паметта. Ако етерното тяло е заклещено във физическото тяло, какъвто е случаят с обикновените хора, тогава неговите вибрации не могат да въздействат в достатъчна степен върху мозъка и човекът не може да ги осъзнае, защото физическото тяло сякаш ги покрива със своите по-груби вибрации. При смъртна опасност обаче, когато етерното тяло се разхлаби, то се освобождава със спомените си от мозъка. Целият минал живот се изправя за миг пред душата на умиращия. 

Така че в момента, в който етерното тяло се разхлаби, всичко, което някога е било записано в него, се появява. Ето защо веднага след смъртта нахлува и споменът за изтеклия живот. След това е необходимо известно време, за да може етерното тяло да се отдели от астралното тяло и Аза.

При обикновения човек етерното тяло постепенно се разтваря в мировия етер. При необразования, все още неразвит човек, това разтваряне на етерното тяло става бавно, при образования - бързо, при духовния ученик - отново бавно и все по-бавно, колкото по-високо се издига човекът, докато накрая настъпва етап в развитието, когато то повече изобщо не се разтваря.

Така при обикновения човек вече имаме два трупа - един на физическото тяло и един на етерното; остават астралното тяло и Азът.

Сега трябва да осъзнаем, че цялото съзнание на човека в земния живот зависи от сетивата му. Ще можем да си представим колко различно е сега състоянието на съзнанието. Нека си представим, че всички сетива постепенно изчезват: след загубата на очите настъпва тъмнина, след загубата на ушите липсват звуци, след загубата на съответното сетиво не се усещат нито студ, нито топлина. Какво остава сега от онова, което оживява душата, което изпълва съзнанието през деня, което дължим на тялото от сутрин до вечер, след като всички физически органи липсват? - Съдържанието на душата; и именно когато осъзнаем това, ще разберем какво е състоянието на живота след смъртта, когато човекът е съблякъл тези две тела.

Това състояние се нарича Камалока, което означава място на желанията. Но това не е място някъде навън. Не, там, където се намираме ние, също има Камалока, а духовете на починалите постоянно витаят около нас и живеят около нас. Ала тяхното присъствие убягва на физическия човек. Какви са усещанията на един мъртвец? Един прост случай ще ни изясни това: Ако някой се храни с охотс и истинска наслада, ясновидецът вижда при него удовлетворението от насладата в горната част на астралното му тяло като кафеникаво-червена мисъл-форма.

Сега този човек умира; това, което се запазва, са желанието и способността да изпитва наслада. Само нещо физическо, материалът на насладата, може да се задържи върху физическото; трябва да имаме небце и т.н., за да можем да ядем. Но насладата и желанието са нещо душевно; затова способността за наслаждение и желанието остават дори след смъртта. Тогава обаче човекът вече няма възможност да задоволи желанията си, защото липсват органите, които да ги задоволяват. Такова е положението при всички удоволствия и желания: Човек има желание за красиви цветови съчетания, но очите му липсват; има желание за хармонична музика, но ушите му липсват.

Как душата осъзнава това след смъртта? Точно както пътникът в пустинята, измъчван от изгаряща жажда, се лута в търсене на извор, за да утоли жаждата си, така и душата страда от изгаряща жажда, защото вече няма никакви органи, никакви инструменти, с които да я утоли. Тя трябва да се лиши от всичко, така че изразът "изгаряща жажда" е много подходящо описание и точно той показва състоянието Камалока. Това не е външно мъчение, а мъчението на неосъществената способност за наслаждение, която все още е налице. 

Защо душата трябва да страда от тази агония? За да може човек постепенно да се откъсне от тези сетивни страсти и желания, за да може душата да се откъсне от Земята, да се пречисти и просветли. Когато настъпи моментът, периодът на Камалока приключва и човекът се издига в девакана. 

Как душата преживява живота в Камалока? В Камалока човекът изживява целия си живот, но го изживява наобратно. Той преминава през целия си живот от часа на смъртта до раждането назад, ден след ден, с всички преживявания, събития и постъпки. И какъв е смисълът на това? Смисълът е, че той се спира на всяко събитие, така да се каже, за да се откъсне от привързаността си към физическото и материалното. Отново преживява всички удоволствия, но по такъв начин, че трябва да се въздържа от тях, че не може да ги задоволи. По този начин той се откъсва от физическия живот. И когато изживее живота си по този начин до раждането, тогава може, както казва Библията, да влезе в "царството небесно", както казва Христос:

„Ако не станете като децата, няма да влезете в царството небесно.“ Всички думи на Евангелието са много дълбоки и ние научаваме тяхната дълбочина, като постепенно проникваме в божествената мъдрост.  

Трябва да наблегнем на няколко момента от този живот в Камалока, които са особено важни и поучителни. Сред различните чувства, към които човекът се е прилепил в живота, е най-вече самото усещане за съществуване, усещането за живот, въобще радостта от живота, от това, че се намираме във физическото тяло. Ето защо главното лишение се състои в това да нямаш повече физическо тяло. Сега ще разберем ужасната съдба и страшните мъки на онези нещастници, които напускат живота със самоубийство. При естествената смърт разделянето на трите тела е сравнително лесно. Дори в случай на инсулт или друга бърза естествена смърт отделянето на тези висши членове един от друг всъщност отдавна е подготвено; те се отделят лесно и тогава липсата на физическо тяло се понася лесно. Но в случай на такова насилствено и внезапно отделяне от тялото, каквото е самоубийството, когато всичко е все още здраво и станилни свързано, веднага след смъртта рязко се усеща лишаването от физическото тяло, което причинява ужасни страдания. Това е ужасна съдба. Самоубиецът се чувства така, сякаш е бил издълбан, и сега започва едно ужасно търсене на внезапно отнетото физическо тяло. Нищо не може да се сравни с това.

Някой може сега да каже: самоубиецът вече не е бил привързан към живота, иначе не би го отнел сам. - Това е заблуда, защото именно самоубиецът е твърде привързан към живота; но тъй като животът вече не му предлага задоволяване на обичайните му удоволствия, тъй като може би човекът е бил лишен от някои неща поради промяна на обстоятелствата, той отива на смърт и затова липсата на физическото тяло сега се усеща невероятно силно.

Ала животът в Камалока не е толкова труден за всички. Този, който не е бил силно привързан към материалните удоволствия, разбира се, по-лесно ще свикне с лишаването си от тях. Но и той трябва напълно да се откъсне от физическия си живот, защото животът в Камалока има и друг смисъл.

По време на живота си човек извършва не само неща, които му доставят удоволствие, а и живее тук заедно с други хора и същества; съзнателно или несъзнателно, умишлено или не, той причинява на хората и животните радост и страдание, удоволствие и болка. С тях той също се сблъсква отново при преминаването през периода на Камалока и се връща на мястото и в момента, в който е причинил болка на други същества. Някога аз съм накарал другите да изпитат болка, сега трябва да изпитам същата болка в собствената си душа. Цялата болка, която някога съм причинил на друго същество, сега трябва да преживея в собствената си душа. Аз съм, така да се каже, вътре в човека, вътре в животното и научавам какво е изстрадало другото същество чрез мен, а сега аз самият трябва да преживея всички тези мъки и болки. 

От тях не може да се избяга. Това обаче не е резултат от кармата, а само от откъсването от земното. Камалоката на извършителите на вивисекции е особено страшна. Теософът не трябва да критикува това, което предлагат световните явления, но може да разбере как съвременният човек може да стигне до такива неща. През Средновековието никой не би си и помислил за вивисекции, а в древността всеки лекар би сметнал за най-голяма глупост да се унищожава живот, за да се опознае живота, защото е вярно, че дори през Средновековието голяма част от хората са били ясновидци, а лекарите са можели да прозират в хората и да виждат какво в тях е увредено и какво им липсва. Парацелз например е можел да вижда през физическото тяло. Но е трябвало да дойде времето на материалната култура, когато ясновидството се е загубило. Това се наблюдава особено при днешните лекари и учени-естественици, а вивисекцията е последица от него. Ето защо тя може да бъде разбрана, но никога извинена или оправдана.Последиците от такъв живот, в който са причинени страдания, са неизбежни:  

След смъртта си самият вивисектор трябва да преживее точно всички мъчения, които е причинил на животните; душата му е сякаш вътре във всяка болка, която е причинил. Неговата непреднамереност, оправданието с науката, „добрата цел“, не са извинение. Законът на духовния живот е безкомпромисен.

Колко дълго човек остава в Камалока? Една трета от живота си. Ако някой е на седемдесет и пет години, престоят му в Камалока ще продължи около двадесет и пет години. 

Какво се случва тогава? Астралните тела на хората са много различни по цвят и форма. Астралното тяло на примитивния човек е пронизано от всякакви образувания, от нисши инстинкти; то има червеникаво-сив основен цвят с червеникаво-сиви излъчвания и не се различава по форма от това на някои животни. Съвсем различно стои въпросът при един образован човек, при идеалист като Шилер, или светец като Франциск от Асизи; те са се отрекли от някои неща, облагородили са инстинктите си и т.н. Но колкото повече човек работи върху себе си от своя Аз, толкова повече излъчвания излизат от синкавата сфера, центъра на Аза; тези излъчвания означават сили, чрез които човек придобива контрол над астралното тяло. Затова може да се каже, че човекът има две астрални тела - една част, която е останала с животинските желания и друга част, която самият човек е изработил в него. 

Когато човекът премине периода на Камалока, той е узрял да издигне облагородената част на астралното си тяло от долната част. Тази долна част остава, а той изважда от нея това, което е направил от себе си. При дивака и по-ниско културния човек голяма част остава като нисше астрално тяло, а при образования човек остава по-малка част. Например когато Франциск от Асизи умре, остава много малко и се изважда едно мощно, извисено астрално тяло, защото той е работил много върху себе си. Това, което остава, е третият труп на човека: нисшите влечения и инстинкти, които човекът все още не е облагородил. Оттук нататък този труп се носи навсякъде в астралното пространство и от него се излъчват много вредни влияния.

Това е и второто нещо, което може да се появи по време на спиритичните сеанси. Този астрален труп често остава дълго време запазен и може да се прояви чрез някой медиум, а хората често вярват, че е дошъл самият починал, обаче това е само неговият астрален труп. Сякаш като в черупка той съдържа нисшите инстинкти и навици на починалия; той може и да отговаря на въпроси, да дава информация, може да говори и да бъде точно толкова разумен, колкото е бил разумен и нисшият човек. В резултат на това възникват много заблуди. Ярък пример за ъова ни предлагс брошурата на спиритиста Лангсдорф 1, в която той твърди, че е имал среща с Елена Блаватска. Идеята за прераждането въздейства на Лангсдорф като червена кърпа на бик. Той иска да направи всичко по силите си, за да опровергае това учение; ненавижда Блаватска, защото тя го е преподавала и разпространявала. И сега той разказва в тази брошура, че бил призовал Блаватска и че тя му била казала не само, че учението за прераждането е погрешно, но и колко много съжалявала, че го е преподавала. Всичко това може и да е вярно, само че Лангсдорф е призовал не Елена Блаватска, а нейното нисше астрално тяло и е задавал въпросите си на него. А че това нисше астрално тяло на Блаватска е отговорило по този начин, вече е съвсем разбираемо, когато се знае, че в първия период на своето развитие в „Разбулената Изида“ тя наистина е отхвърляла и се е борила срещу учението за прераждането. Самата тя се е издигнала в познанията си, но нейната заблуда е останала в астралната й обвивка.

Този трети труп, астралната обвивка, постепенно се разтваря и е важно да е напълно разтворена, когато човекът се завърне в нова инкарнация. В огромното мнозинство от случаите това става. Но има и изключения, когато човек се преражда прекалено бързо, преди астралното му тяло да се е разтворило. Тогава това създава трудни ситуации за този човек, ако при повторното си въплъщение той завари собственото си астрално тяло, което все още съдържа всичко, което е било все още несъвършено в предишния му живот.

---------------

1 Георг фон Лангсдорф, Фрайбург, е известен като преводач и публицист в областта на спиритизма в края на XIX век. Вж. по този въпрос Карл Кизеветер, „История на съвременния окултизъм“, Лайпциг, 1891. Не е възможно да се определи коя брошура има предвид Рудолф Щайнер тук.

Лекция на проф. д-р Петер Селг, изнесена на 13.9.2023г. пред акушерки по време на годишната конференция на Медицинската секция на Гьотеанума

Волфганг Шад, един много важен антропософски учен, който почина неотдавна, публикува в Щутгарт книгата „Изгубената половина на човека“. Някои от Вас навярно я познават - това са изследвания върху плацентата и аз искам да говоря за тези изследвания, но днес ще го направя в една по-широка перспектива.

Самият аз не съм специалист по този орган на човешките обвивки, но бих искал да опиша малко от пътя на човешката душа към тези обвивки, който всъщност дава на всяко новородено дете възможността да съществува. Смятам, че е прекрасно това, че всички вие, дошли от много страни на тази конференция, вършите работа за този път към живота, и то със съзнанието за наличието на един вид задно помещение, тоест, че раждането не започва от нищото, а по-скоро с него завършва, съотв. се трансформира или метаморфозира една дълга история. 

В края на Първата световна война Рудолф Щайнер разказва как от около седем години, т.е. от около 1912 г. насам, е наблюдавал промяна в лицата на новородените. Той констатирал, че нещо в тях се е променило и описва детските души, дошли на Земята през 1919 г., като казва, че зад усмивките на тези деца, които започвали тогава земния си път, често се криел израз на меланхолия, сякаш навлизали в живота, преминавайки през големи препятствия и спънки. Той също така описва едно изражение на скрита тревожност, на колебание и по думите му това тревожно колебание се засилвало при новородените и се появявало силно безпокойство. И според него, ако това нещо продължавало, в бъдеще децата щели да се раждат, треперейки. Сега през XX век вече имаме описанието на децата с хиперкинетично разстройство и тяхното голямо безпокойство е основен проблем в детската психиатрия. 

И може би това безпокойство започва много рано като израз на определена тревога, като израз на определена пречка. Учудващо е, че Рудолф Щайнер не казва, че това се дължи на Първата световна война. Бихме могли да останем с впечатлението, че ако някой е роден в Средна Европа през 1919 г., той е наблюдавал от духовния свят една война, продължаваща четири  години. Това би могло да го накара силно да се разколебае дали да започне земния си път, но в духовно отношение често нещата не са толкова прости и не винаги очевидното е причината. Щайнер изтъква, че тази несигурност на душите, които започват живота си наново на Земята, се основава на срещи в света на духа с починалите, с хората, които са видели XIX век - разцвета на материализма, времето, когато Европа преживява огромна индустриализация и механизация, голям напредък в естествените науки, но и трансформация на обществото в индустриално, в общество на постиженията. Това е век, в който човешките ценности все повече намаляват, а се увеличават икономическите и технически ценности, водещи до обедняване на душевното пространство. Много хора тогава са вярвали в прогреса и наистина са имали почти религиозно отношение към естествените науки, към постиженията на техниката, сякаш започвал раят на Земята. Дори и в медицината нагласата в началото на ХХ век е била, че в бъдеще няма да има повече болести. Не само войната е заблудила много хора, те са били част от XIX век - века на толкова много надежди - който обаче не приключва добре. Рудолф Щайнер описва срещи между неродени души и хора, които тогава са завършили земния си живот и по същество са гледали назад към една опустошена биография, но биография под знака на онова време. Той разказва също така, че тези неродени души са знаели, че тенденцията на технологиите и индустрията не само ще се засилва, но и че XX век ще донесе катастрофална връзка между силите на човешкия интелект и злото.

Това е много важна мисъл - че силите на човешкия интелект се свързват със злото. И новородените са изпитвали страх от този свят, в който са навлизали. Днес знаем, че ХХ век е векът на оръжията за масово унищожение, а също и на геноцида, в който злото властва с огромна интелигентност и изтънченост. От 1912 г. насам, както го описва Рудолф Щайнер, това е можело да се види в децата. 

Далеч е от нашата тема, но любопитно е, че през 1919 г. Щайнер открива Валдорфското училище, т.е. то е било за деца, които всъщност са родени от 1912 г. нататък. Училище, чиято най-дълбока задача е да свърже човешкия интелект със силите на доброто, като противодействие да създаде едно движение, сърдечно мислене, връзка между морала и интелекта чрез цялата учебна програма, чрез социалната организация на Валдорфското училище - като място за подготовка за това как да бъде намерено доброто.

Исках да спомена това в началото, защото така ще стане ясно колко оспорвана битка се води за портата, през която човекът навлиза в живота и какъв дълъг период на подготовка има преди това.

Преди да премина към темата за обвивките, бих искал да кажа няколко думи за това дълго пътуване на човешката душа към раждането. Според антропософския възглед този път започва от последната смърт. За хората, които са далеч от антропософията, твърдението, че има път между смъртта и новото раждане, е нечувано, въпреки че броят на хората по света, които вярват, че в човека има нещо безсмъртно, е голям и все повече расте. И въпреки това не е голям броят на хората, които вярват, че последният живот на Земята е смислен и последователен път към следващия, тоест, които не само вярват в прераждането, но също и в кармата - тази стара индийска дума за съдбата. Щайнер винаги е говорил за прераждането и кармата и тайната е, че понятието “карма” означава, че аз приемам това, което идва от последния живот като резултат, но също и като провал, като изоставане и го трансформира в следващия живот. 

Обаче това не винаги е било така. Рудолф Щайнер описва период от еволюцията на човечеството, когато вече е имало прераждане, но все още не е съществувала възможността за пренасяне на грешките от един живот в следващия. В антропософията се знае, че такова нещо съществува, но то е било израз на историята на съзнанието, а също и на тялото, че тялото е станало носител на съдбата. И така, не е голям броят на хората по света, които са на мнение, че съществува съдбовен път от смъртта до новото раждане, изпълнен със смисъл. Има много повече описания от Рудолф Щайнер на този път, отколкото биографии, има описания на тази важна отсечка от пътя, с чийто край вие като акушерки се занимавате, защото от антропософска гледна точка това, с което се занимаваме през деветте месеца на бременността, е до известна степен последният участък от дълго подготвяния път и характеризира този път. 

Бих искал да се спра само на няколко етапа от него. Това е път, по който индивидуалността, душата, която се въплъщава, никога не върви сама, а е заобиколена от други души, но най-вече от добри духовни сили. Мисля, че с нашето земно съзнание ние дори не можем да си представим колко интензивно човешката душа е свързана с йерархиите между смъртта и прераждането. Започва се с ангелите, които всъщност са водачите през прага на смъртта и те ни предават и остават с нас, а след това и с много по-висшите йерархии и както казва Рудолф Щайнер, ние живеем в тези същества, живеем не само с тях, но и в тях. Степента на безкористност, която постигаме в живота, е нищожна в сравнение с това, което имаме между смъртта и новото раждане, където наистина живеем в другия, но този друг може да бъде и ангелско същество - както описва Щайнер - това е пътят към йерархиите и заедно с тях към този велик космос през планетарните сфери. 

Щайнер описва това пътешествие в много свои лекции и особено през 1923 г., преди 100 години. Има великолепни описания в различните цикли лекции. Човек преминава през тези планетарни сфери и може би само през първата от тях малко по-интензивно, защото тя е и последната, през която той преминава отново, когато се завръща на Земята. Това е тайнствената Лунна сфера. Луната, по-точно лунните сили, влияят на всички нас както в нощ с пълнолуние, така и при новолуние. Този спътник на Земята е една дълбока загадка и по отношение на този съдбовен път Рудолф Щайнер казва, че ние като човешки същества не можем да влезем толкова лесно в духовния свят с това, което носим със себе си като съдбовни трудности след края на земния си живот. Многото ситуации, в които сме наранили други хора, в които не сме изпълнили задачите си, редица трудности, които са твърде тежки, за да бъдат действително приети в този космос на светлината и лекотата, ние оставяме зад себе си като пакет, който е прекалено тежък, за да го отнесем в пътуването си към сферата, която е най-близо до Земята в духовен смисъл, а не във физически - в сферата на Луната.  Пакетът обаче ни очаква и при повторното ни пристъпване към Земята, а това са кризисни моменти на инкарнацията. След това Щайнер продължава с описанието на това, което се случва при преминаването през сферата на Меркурий. То е изключително интересно от медицинска гледна точка. Може би само една дума за него - Рудолф Щайнер казва: “Не вярвайте, че влизате в духовния свят като здрав човек. Можете да съблечете болното си земно тяло, но това не ви прави напълно здрави, защото душата ви е преминала през всички последни болести и тези болести също оставят своя отпечатък върху нея.” Малко са хората като Кристиан Моргенщерн, за когото Щайнер казва, че се е отправил към смъртта в отлично душевно здраве, макар и с много болно тяло. При огромното мнозинство от пациентите, за които ние като лекари се грижим, душевният живот е оцветен поне донякъде от тежките болести, през които те преминават. Щайнер казва, че в сферата на Меркурий човекът бива изкупен, освободен от последиците на болестта, която е носил със себе си в душата си до този момент. След това душата преминава през сферата на Венера, където много сили на любов идват да я посрещнат, човекът е станал малко по-малък, оставил е зад гърба си съдбата, преживяванията си на болестта. Той трябва да бъде обгърнат в обвивка от любов, както Щайнер описва най-дългото време след смъртта.

След това човек преминава през Слънчевата сфера - една сфера на чиста доброта, както великолепно я описва Щайнер. Там живеят йерархии, чиито единствен фокус е върху добрите сили, които ние сме носили в душите си по време на земния си живот. По-голямата част от него се е оказала различна: знаем, че в живота си ние сме планирали отлични неща, но повечето от тях не са се реализирали. Ако тези наши идеали не са въздушни замъци, а истински идеали, съществата от първата и втората йерархия гледат към тях и е важно, че те също гледат към доброто, което носим в себе си, към нашата нравственост.Това е преди всичко много голямо приветствие, защото по принцип всички ние ще си отидем един ден, дори и тези от нас, които са тук в Гьотеанума днес, с усещането, че животът не е завършен, смъртта е дошла в християнския смисъл, но не всичко е завършено. Животът е фрагмент и винаги ще си остане такъв. Волята е била много по-велика от това, което човекът е постигнал, волята надвишава човека. Според Щайнер именно волята е това, което извежда човека от земното тяло, дори и ако болните възрастни хора се чувстват слаби и трудно ходят, преди да приключи животът им. Така че несъзнаваната илисвръхсъзнаваната воля присъства много силно и тази воля е знаеща. Ето защо ние осъзнаваме, че вече не можем да направим нищо в този земен живот, а трябва да потеглим към други сфери. Колкото и болезнено да е често пъти за оставащите да пуснат близкия си да си тръгне от тях, тази добра воля се вижда в сферата на Слънцето и се подготвя нещо, което вече засяга по-пряко областта на акушерството. Подготвя се нещо, което Рудолф Щайнер нарича "духовен зародиш на бъдещия организъм", един вид духовна форма на това, което някога отново ще се превърне в човешко тяло. Тя се тъче там от висши йерархични духове. Има величествени описания, които Рудолф Щайнер разгръща в своите лекции. На едно място той казва, че най-великото нещо, което някога е било постигнато в космоса, е да се проектира едно бъдещо човешко тяло, но не просто първично тяло, така да се каже, а тяло, което след това ще стане носител на съдбата за смислено продължение на последния живот на Земята. Това е духовниятзародиш на тялото, обаче в него трябва да се включат и мъките, които ще са необходими, за да можечовекът да изживее съдбата, специалните таланти, специалните способности, за да може да изпълни призванието си.

Ако професията на акушерката е била поставена на пътя ви, то тогава са били положени грижи и за това вие да имате умения за нея, като те стигат и до физическата същност на това, което ни очаква, тъй като задачата също изисква умения, и то не са само душевни, а душевно-физически умения.

Оттук става ясно също, че около този духовен зародиш на бъдещото тяло вече се изтъкава част от биографията. Има едно разтърсващо описание от Рудолф Щайнер, който казва, че в Слънчевата сфера първата йерархия ни показва нашия бъдещ живот в образи. Ние сякаш се намираме в зала, но на сцената не се разиграва евритмия, а образите на нашата бъдеща биография. Като акушерки, като хора, които работят в тази област, вие също може би сте се чудили понякога, а и аз съм се учудвал колко силно утвърждаватсъдбата си пациентите. Често има тежки събития, които трябва да се припомнят. Самият аз работя в клиничната детско-юношеска психиатрия, където има много тежки травми, злоупотреби, много удари на съдбата, които са били нанесени на хората и винаги съм се възхищавал на моите пациенти, че много от тях с терапевтична подкрепа успяха да кажат "да" на живота си.

Задачата на медицината и на работещите в нея е именно да насърчават хората да кажат "да" на това, което им е било причинено, колкото и да е трудно. И особено в областта, която споменах, често се налага да се премине през пълно отхвърляне. Ако някой е бил малтретиран, той първо трябва да се научи да отхвърля всичко, което му е било причинено, за да успее в някакъв момент да каже "да" на собствения си живот.

Е, в областта на акушерството е различно, но и тук има трудности и често може да се изненадате, че пациентите приемат съдбата си. Щайнер обяснява, че хората не биха били в състояние да го направят, ако в някакъв момент в миналото не са приели тази трудна съдба дълбоко в себе си във фазата на предродилния живот. Много интересна е мисълта, че това е залегнало дълбоко в човека, който въобще стига до раждането си и че той първо е получил един вид подготовка за това, което го очаква, и то все още по време на отдалечаването си от Земята, защото това, за което току-що говорих, е преминаването през сферите нагоре от Земята, което стига далеч отвъд Слънцето до повратната точка. Щайнер нарича “мирова полунощ” момента, когато по същество се извършва обръщане към Земята. Това е много специален момент, тъй като дотогава човешката душа се враства в космоса и после настъпва метаморфоза, един вид обръщане назад. 

Сега ще пропусна другите сфери след Слънчевата сфера, след които става приближаването към този момент. Всъщност нас ни интересува времето преди раждането и затова съкращавам силно описанието. Щайнер разказва за този зараждащ се копнеж по Земята, може да се каже и по собствената съдба на Земята, а в христологичен аспект - копнеж по Земята като място на Христос, защото от Мистерията на Голгота насам Земята е мястото, където се разгръща тази съдба, съпровождана от Христос.

Във всеки случай тази душа след врастването си в Космоса се обръща назад, разбира се, не от егоистични сили, а под опеката на добри сили, и е толкова интересно какво казва Рудолф Щайнер: Когато се случи обръщането назад, тогава се вземат решения за времето на новото раждане, после за мястото на раждането и след това за родителите. В общи линии в този ред и, разбира се, няма да го разглеждаме, но това е много интересно време. Наистина е изключително важно кога сме се родили, в кой век или дори в кое десетилетие на кой век, а след това, разбира се, има огромно значение дали сме се родили във Финландия или в Бразилия, в Намибия, в Тайван или в някоя швейцарската долина. Вече има огромни промени във всичко онова, което ни очаква като облик на биографията. До известна степен то трябва да бъде решено при този преглед. Никой човек не би могъл да реши това за себе си, защото не става въпрос за принципа на удоволствието, а за смислено цяло и това трябва да се реши не само за един човек, а за толкова много хора…

Веднага ни прави впечатление, че никой не може да реши това, освен божественият духовен свят, но той взема тези решения за времето и мвстото и след това за родителите, или, както често е казвал Рудолф Щайнер, за потока на поколенията, защото не става въпрос само за двамата родители, а те на свой ред имат родители, които имат родители. По принцип душата взема решение в полза на една двойка и нейния произход. Тя се чувства особено привлечена от родителите дълги векове, преди да се осъществи зачеването. Подобно нещо очевидно е подчинено на друга логика, логиката на любовта, логиката на духовния свят. Ала само възможността да си помислим, че любовта на родителите към тяхното дете е своеобразен отговор на любовта на това дете към тези родители, е нещо колосално, нещо величествено, как толкова много идва от тази душа. Така е и в нашите биографии, ако се запитаме какви способности дължим на родителите си, а също и какви трудности сме срещнали покрай тях, съвсем не в смисъл на това, което те са ни причинили…

Ако погледнем по-общо и проследим какво се случва благодарение на децата в рамките на биографията ни, ще видим, че се проявява един истински импулс, не само пасивно се зачева дете, но има импулс за действие. Животът на родителите се променя и много други неща се променят в резултат на приближаването ни към Земята. Не е лесен този обратен път на постепенно приближаване до Земята. Особено трудно става в Лунната сфера.

Това са дълбоко загадъчни процеси, които и до днес не са споменати в нито един учебник по ембриология. Рудолф Щайнер ги описва на различни нива. От една страна, той разказва, че завръщайки се на Земята през Лунната сфера, ние се сблъскваме с бремето на нашата съдба. Може да се каже, че с това дълго пътуване сега сме подготвили и тялото, което е предвидено за нас като съсъд. Но досега то е било сякаш защитено и сега в Лунната сфера наистина към нас приближава бъдещата земна съдба, която може да ни изплаши.

Междувременно знаем от интензивните отделения, от грижите за умиращи хора, че казаното от Рудолф Щайнер е вярно - на прага на смъртта има ретроспекция и изведнъж изникват образи. Много хора са преживели в етапа близо до смъртта си, че изживеният им живот се изправя пред тях. До ден днешен е малко известно, а и много по-трудно да се наблюдава в болниците, че съществува панорама от образи и преди раждането, и по-точно там, където се минава през Лунната сфера. Там се случват много тайнствени неща - както казва Щайнер, духовната душа идва и организира своето етерно тяло от всички възможни космически съставки. Той описва това много силно във връзка с Ефес, в смисъл, че в такива мистерийни центрове е съществувало познание за тези неща, за формирането на етерното тяло. Това е чудно събитие, но с него е свързан и този свят от образи, на който човек наистина трябва да каже отново "да". Космически той вече е казал "да", но земното "да" е много по-трудно и всичко се случва около момента, в който земната яйцеклетка и сперматозоидът се съединяват. На земен план се извършва зачеването, но духовната душа на бъдещото човешко същество, търсещо етерната си обвивка, все още е доста далеч от нея и може да се оттегли. Мисля, че според сегашните преценки при около 70% от оплодените яйцеклетки не се стига бременност. Толкова много зародиши не се развиват и медицината недоумява защо това е така. Може би защото мнозина, които не могат да приемат тази панорама, този земен живот, се разколебават. Щайнер описва една много трудна ситуация, включваща състояния на шок, при които човек може да бъде наистина разтърсен, може би след това той ще продължи нататък, но съществените елементи някак си се разединяват и накрая той започва биографията си, но в състояние на шок, чиято предистория е именно този момент от времето.

Сега вече преминаваме в известен смисъл към практиката, защото това е моментът, когато всъщност започва животът, който проследяваме в ембриологията с мисълта, че духовните обвивки са все още далеч, духът на човека е все още далеч, но той се приближава, идва все по-близо. Ние се опитваме да видим формиращия се човек в тези зародишни стадии. Това не е лесно, когато четете учебниците по ембриология, знаете, има яйцеклетка, сперматозоид, морула, бластула.

Щайнер казва, че ембрионът постепенно ще се превърне в носител на това, което тепърва ще дойде, но той вече има пълното достойнство, защото духовният зародиш вече е свързан с него. Това е много трудна идея. Този духовен зародиш на бъдещото тяло се свързва с оплодената яйцеклетка, докато душата, Азът и етерното тяло съвсем постепенно се врастват в нея. Но това също така означава, че този първи етап вече притежава високо космическо достойнство. Знаете как хората в наше време се отнасят към него, почти индустриално, а той по принцип вече е резултат от много висш космически процес на ставане, дори и да не можем да кажем, че духовната душа наистина вече живее в него. 

Сега се приближаваме към тези етапи, които стават все по-видими на Земята, а също и към тайната на това същество на обвивките, което представлява човекът. Тези човешки членове се намират близо до майката и зародишът се развива. Щайнер често е наричал третата седмица, 21-вия, 22-рия ден, много специален момент. Знаем, че след зачеването започва да бие сърцето, което също е нещо много специално. В мен винаги е предизвиквал голямо удивление фактът, че сърцето на детето - разбира се, трябва да се каже “плода” или “ембриона” - сърцето на възникващия телесен зачатък се формира извън тялото и след това се спуска, с други думи имаме descensus chordis, както се казва на латински, и след това се обединява с формирането на тялото. Изключително интересно е, че това сърце отговаря не само за кръвообращението на този малък ембрион от 21-ия ден, но и за кръвоснабдяването на нещо, което е много по-голям - хориона. Това същество, което всъщност заобикаля цялото зародишно мехурче, частично се кръвоснабдява в ранните етапи от сърцето, което се спуска в детето. 

И така, сега се приближаваме до момента, който вие всъщност добре познавате от своята работа - тези обвивки. Но аз вярвам, че трябва непрекъснато да имате предвид - не в практическата ежедневна работа, но може би в някоя вечерна или сутрешна медитация - че това, с което се занимавате в акушерството, например плацентата, има огромна история на развитие и, както казва Рудолф Щайнер, първото човешко тяло всъщност е това, което се ражда като плацента. То умира и се създава ново тяло. Това същевременно е тайната на едно тяло, което се ражда и друго, което умира.

И тук се сблъскваме със старите въпроси - как всъщност да се погребва плацентата, органът, който се образува от този хорион, този орган, създаващ пространство. А плацентата, както знаете по-добре от мен, е нещо удивително. Тя е органът пар екселанс, който може всичко. Тя е сърце, черен дроб и далак в едно,отговаря за храненето на детето, за затоплянето, за кръвообращението, за всичко. За разлика от нашите телесни органи тя не е специализирана, не навлиза толкова дълбоко в земния план, където става специализацията, а остава космическа. Тя не навлиза и в нервната система, няма нервни клетки, не е невронна, което е силно свързано със Земята, а остава хормонална, космическа. Плацентата е изключително безкористен орган - тя се оттегля в степента, в която зараждащото се тяло е способно да поеме само функцията си и остава хормонална, космическа. Един изключително безкористен орган, който емодел на успешно майчинство или родителство. Ние също би трябвало да се оттеглим, когато осъзнаем, че детето може да е самостоятелно, което не е лесен процес от педагогическа гледна точка. В плацентата живее безкористността като вид космическа добродетел. Тя е силно доминираща и безкористна, в същото време се държи свободно от Земята. И дори там, където в процеса на формиране на детското тяло от 7-та седмица нататък започват процеси на минерализация, тя остава далеч от минерализацията, т.е. ние наистина навлизаме в земния план. И може би знаете, че в процеса на формиране на детското тяло сезапочва с ключицата, където може да се открие първата минерализация. Ключицата окончателно се вкостява на 25-годишна възраст. Това е последната завършена кост, първата и последната.

Но в плацентата няма минерализация и това, което върви ръка за ръка с минерализацията по определен начин в човешкото развитие, е поляризацията в областта на пола. Тя не е причинена от минералите, но е стъпка към толкова дълбоко въплъщаване на Земята, че човек трябва да вземе решение. Решението отдавна е взето, макар че днес то все повече се предоставя на децата и вече ги питат от какъв пол биха искали да бъдат…

Това е много интересно - имаме от една страна минерализация, а от друга - поляризация. Плацентата няма пол, тя не участва в тази стъпка, което е много любопитно. Също и процесът на умиране не започва след раждането, а забелязваме увеличаващи се процеси на деградация в плацентата, които могат да започнат и прекалено рано. Рудолф Щайнер казва, че преди да навлезе постепенно в тялото, Азът на човека, истинският Аз на човека, живее в хориона, всъщност в плацентата.

Преди малко описах пътя между смъртта и новото раждане, това, че сме извън себе си, че живеем с отдаденост в йерархиите, но не се превръщаме в йерархии, защото Азът на човека е при серафимите, той е Аз на сферите, Аз на обвивки, който без да губи себе си, може да бъде в другия. Това е космическо изкуство. На Земята ние го практикуваме в любовта, бидейки в другия, без да губим себе си. 

Този космически висш Аз се спуска до хориона, до плацентата. Земният аз става все по-силен от сърцебиенето, което означава, че едно измерение на Аза се премества в тялото, а друго остава, така да се каже, периферно. Това е много интересно. Астралното тяло прави нещо подобно и отчасти се премества в така наречените алантоиди, а отчасти остава космическо, което означава, че тези така наречени обвивки са като един вид физическа телесност за висшите членове, които по-късно навлизат в тялото, но никога не напълно поради своето космическо измерение.

Очевидно древните култури са знаели това, защото в книгата на Волфганг Шад „Изгубената половина на човека“ има снимка на египетска плоча от 3100 г. пр. н. е., на която се вижда фараон в цялото му достойнство на владетел и пред него начело на процесията се носят символите на фараонската му власт в различни форми. Но символът, който е най-близо до него, е мумифицираната му плацента, в известен смисъл неговият космически Аз, съотв. това, което е останало от органа. Погрешно е да се търси космическият Аз по-късно в плацентата, но някога тя е била като негов отпечатък. Толкова е била ценена, че са я мумифицирали и са я носели пред човека. Може да се каже също, че това, което е вървяло пред него към земния живот, висшият Аз, подготвя пътя на земния аз, така че той да намери своето място. 

Палетата на Нармер, открита при разкопки в храма на Хор, за която се споменава в доклада, е направена от шифер и има височина 64 см.



На този фрагмент от палетата в маркирания участък се вижда носачът с мумифицираната плацента и висящата от нея пъпна връв.

В талмуда от V в. от н.е. също е описано нещо подобно: че фараонът въплъщава слънчевия принцип, а плацентата - лунния. Волфганг Шад описва също как в древния Египет висшите фараони са имали като място за погребение две пирамиди - едната за тялото им, а другата - за мумифицираната плацента. За нея била издигана цяла пирамида. Християнството започва да смята тези традиции за варварски и езически и в определен момент от развитието си ги изкоренява. Църковното християнство води един вид борба с космическия човек. Интересното е, че до IV век основният празник на християните е бил денят на Богоявление, когато духът на Христос влиза в тялото на Исус от Назарет. Богоявление се е празнувало през нощта на 5-ти срещу 6-ти януари в земите на днешен Израел край река Йордан и другаде с нощни празненства. След това обаче църквата решава, че ще празнуваме Коледа и премахва гностическия, езически празник Богоявление. Съзнанието на човечеството се насочва към младенеца Исус в яслата, когото всички обичаме и на когото дължим много, обаче в същото време става опасно засенчване на космическо-духовната част на човека и на човека-Христос. Разбираемо е, че църквата отменя Богоявлениеили да речем ритуала на погребението, защото дълго време плацентата е била достойно погребвана на специално място. След това обаче обичаят е бил заклеймен като вещерски култ, като демонизъм и т.н. и по същество е бил премахнат. Смъртта и раждането, роденото тяло, носителят на живота и тази друга телесност на обвивките, това е, с което вие имате работа. Детето и плацентата, този велик момент в родилната зала, тази двойственост на процеса.

Би било погрешно да спрем да действаме от чисто страхопочитание, защото за плацентата също трябва да се направи нещо, но не мисля, че е правилно да я превърнем отново в едва ли не олтарно тайнство. Въпреки това знанието или поне представата, отношението към за нея, би било от полза за детето. Култ към плацентата би бил нещо странно в XXI век, но е важно да се знае за нероденото състояние на детето. Голяма част от детето все още принадлежи на космическите сфери, това ние го преживяваме като родители, като спътници на новороденото. Щайнер казва, че подражанието е това, което продължава да трепти от пренаталния живот. Този космически жест трепти години наред и той е част от вълшебството на децата. Ние осъзнаваме, че те са толкова различни от нас възрастните. Нещо идва с тях от небето на Земята и в този смисъл то не умира с плацентата, а те го вземат със себе си. В известен смисъл това е висшият Аз на детето, в който то много силно живее. За мен като баща винаги е било поразяващо да видя как малките деца гледат към родителите си, защото ако си достатъчно самокритичен, ще си кажеш: Би било хубаво, ако ти си наистина този, към когото детето гледа. Това, което носиш в себе си като бащински образ, е по-велико от ежедневното ти съзнание. Любовта, която те проявяват към теб, е по-голяма от тази, която ти си заслужил с всичките си педагогически слабости. В един момент обаче осъзнаваш, че те виждат повече, имат по-широк поглед и това не е утопия, не е някакъв идеал за баща, а те наистина живеят в сферата, в която твоят висш Аз също е у дома си. Това е нещо изключително велико - че самите деца ни напомнят за нашия висш Аз, т.е. те носят нещо със себе си и то вече не е свързано с плацентата. 

Волфганг Шад пише, че ние като хора сме само фрагмент и сега си търсим нови обвивки. Първата обвивкаса родителите, дори и детето да е голо, то е е защитено от майката чрез акушерката, а сравнително скоро след това ние имаме нужда да го увием в плат и дрехи. Волфганг Шад споделя следния възглед: Фактът, че изобщо се обличаме, е свързан със загубената обвивка на човека. Разбира се, това не замества плацентата, която сме изгубили, но е сякаш търсене на заобикалящото пространство, което носим толкова дълбоко в себе си. А нашият висш Аз е пространствен. Имам предвид тук и Гьотеанума като сграда, като същество, което ни обгръща, Антропософското общество, за което могат да се кажат редица лоши неща, но което е нещо велико като общество на хора, които се грижат за съществото Антропософия. С него могат да бъдат свързани най-дълбоки преживявания на общност…

Ако си припомним малко този път, който започва със смъртта и след това води обратно към живота на Земята и донася този космос, тогава вярвам, че уважението към обвивките начовека и момента на раждането могат да придобият съвсем ново измерение.

Сега бих искал да завърша с един текст за медитация, който Щайнер дава на Ита Вегман по повод празника на Рождество Христово, когато тя подготвя първата си клиника. Това става на 24-ти декември 1920 г. - точно когато сградата се преустройва, за да стане клиника. Едно от последните неща, които Ита Вегман иска, преди смъртта си, е това място да се превърне в родилен дом. Тя обаче не казва само, че има нужда от родилно отделение, каквото все още енямало, но и че трябва да се създаде място, където децата да бъдат приемани с достойнство. Това се случва в разгара на войната. 

Наскоро говорихме на една конференция за факта, че между 1943 и 1945 г.  в една барака в Аушвиц-Биркенау са били родени 1500 деца. Имало е една полска акушерка, Станислава Литинска, която се е грижила за всяко от тези деца с абсолютно уважение. Това се е случвало скрито от нацистите в тези ужасни бараки. Повечето от децата умирали след няколко дни или още в деня на раждането си, но Станислава Литинска е възстановявала пълното достойнство на раждането на всяко дете с помощта на майката и други жени. Някои от децата са живи и днес. Тъй че това е бил и един от последните импулси на Ита Вегман да създаде такова място за достойно посрещане на децата. Това не означава непременно да има перфектно родилно отделение, а да се създаде състояние на близост.

Ще прочета стиховете, които много от вас са чували често и тук в Гьотеанума:

Човекът е мост 

между миналото 

и битието на бъдещето.

Настоящето е момент,

момент като мост.

Дух, превърнал се в душа 

в материална обвивка,

това е от миналото;

Душа, превръщаща се в дух

в зародишни обвивки,

това е на път към бъдещето.

Схвани бъдещето 

чрез миналото,

надявай се за това, което става,

чрез станалото.

Тъй обхващай битието

във възникващото.

Тъй обхващай това, което става, 

в това, което е.

Следващото изложение има за цел да бъде принос към усилията за отговорно и балансирано обсъждане на Юдит фон Хале и нейната работа.

Когато преди няколко години се запознах с Юдит фон Хале, зад гърба си имах около 30 години, през които жадно попивах антропософията. Търсенето на задълбоченост в нея за мен винаги е било също и търсене на хора, които носят живия импулс в себе си и имат вдъхновяващо и импулсиращо въздействие. Такива хора откривах сред починалите, но сред живите намерих  само отделни личности, и то предимно далеч от утвърдените антропософски кръгове... 

Години преди това бях чула за една млада жена в Берлин, при която внезапно се появили Христовите стигми 1. Вероятно тогава не съм била достатъчно будна, за да наостря уши. Трябваше да минат още години на нови, по-тежки кризи и изпитания в живота ми, за да се промени това. Книгата на Гералд Хютер за деменцията беше събудила интереса ми на терапевт, а един приятел ми обърна внимание на друга книга по темата, която впоследствие също силно ме впечатли. Тя беше написана по начин, който ми се струваше, че свидетелства за живата духовна наука. Книгата пренасяше читателя на едно ниво, където не само буквите предаваха интересно и полезно съдържание, но където и самият живот пулсираше осезаемо. Авторката на книгата беше Юдит фон Хале. 2

Разбира се, не останах само с тази книга. Коя беше тази жена? - От полумрака изплува споменът, че вече съм чувала името й. Аха, Юдит фон Хале, точно при нея се бяха появили стигмите. Сега вече нищо не можеше да ме спре да продължа да изследвам въпроса. Изведнъж се събудих за отговорността, която идва с това, че на тази земя по същото време като мен живее човек, носещ белезите от пироните на Христос. Опитът от четенето на книгата, която тя беше написала, вече ми подсказваше, че стигматизацията й не изглеждаше нито да е болестно състояние, нито измама. Следващите книги, които прочетох, също ме убедиха с живото си и извънредно ясно изложение. Беше ми ясно, че трябва да се помъча да се срещна с нея. Привлече вниманието ми и фактът, че по същото време и моят съпруг се запозна с Юдит фон Хале, но от друг източник. След това за пръв път успяхме да я видим за кратко на един концерт в нейния антропософски клон в Дорнах.

Искахме да се запознаем по-отблизо с г-жа фон Хале. Темата за стигматизацията ни занимаваше много, чувствахме се отговорни да получим яснота, да проучим наистина какво означава този феномен. Затова решихме да работим с нея и нейната антропософска група, за да я опознаем по-добре. Когато се обърнахме към човека, който отговаряше за групата, имахме непланирана среща с Юдит фон Хале, която неочаквано продължи три вълнуващи часа. Юдит фон Хале на пръв поглед е обикновена на вид, стройна, на средна възраст, с динамични движения, с тъмна, средно дълга, къдрава коса, прибрана назад, сив панталон, сиво сако, топла и непринудена и човечна, много човечна. Вниманието и сърдечността, с които ни посрещна, бяха изключително трогателни.

Впоследствие прочетохме всичките ѝ книги. И първите впечатления се потвърждаваха все повече с всяка следваща книга и с всяко следващо, по-задълбочено четене. Точността на мисълта ѝ, стилистичното майсторство, огромните мисловни и съдържателни дъги, които тя простира, силата на думите, напредващас мощни стъпки, всестранната образованост, която демонстрира, обобщеният поглед върху различни нива, ангажираността за достойно продължение на одухотворяването на християнството - всичко това, както го преживяхме, ни говореше от една страна за голям интелектуален, научен и художествен талант, а от друга - за дълбоко преживяване, непосредственост и силно вълнение. Тук дишаше дух, говорещ на нашите собствени търсения, който се занимаваше със сериозните въпроси, които ни вълнуваха и го правеше по начин, който призоваваше нашето доверие.

В известен смисъл дори по-впечатляващо от книгите й беше да я видя по време на работа и докато изнасяше лекции. Човек можеше да наблюдава, и то не само да наблюдава, но и да съпреживява, да почувства: Всяка нейна дума - а тя обикновено говори свободно и с изречения, които са готови да бъдат отпечатани без редактиране - идваше от преживяването, всяка дума се отразяваше вълнуващо жизнена в чертите на лицето й. Брилянтният интелект се съчетаваше с дълбока топлота. Всяка дума - и това човек буквално го усещаше в помещението - говореше за проникната от мисълта непосредственост. А като слушател човек можеше да участва в това непосредствено преживяване по впечатляващ начин. Когато тя четеше текстове на Рудолф Щайнер, човек можеше да проследи по изражението на лицето ѝ незабавното прилагане на съдържанието в душата ѝ. В такъв момент си спомняхме за съвета на Рудолф Щайнер понятията да бъдат уплътнявани до яркостта на сетивното възприятие. Тук това ни беше нагледно демонстрирано. 

Силно впечатление ни направи и начинът, по който тя отговаряше на въпросите: Отговорът винаги попадаше в ядката на въпроса, както и в центъра на питащия. – При тези срещи истинността и дълбочината на тази жена се превърнаха за мен и съпруга ми в непосредствено преживян факт.

                                                                   *** 

Разбираемо е, дори е необходимо, когато имаме работа с хора, които представят резултатите от своите духовни изследвания, да се чувстваме длъжни да проверяваме достоверността на техните резултати и да се отнесяме много сериозно към тази проверка. Разбира се, това важи и за Юдит фон Хале. Но нещото, което ме кара да се замисля, е начинът, по който това се правеше и се прави в широки кръгове – а те за съжаление често са много влиятелни. Колко умствена енергия и интелектуална проницателност са изразходвани, само за да се опровергае Юдит фон Хале, да се отрече духовнонаучната основа на нейните изследвания! Разбира се, Рудолф Щайнер ни е призовавал да подлагаме на сериозна проверка дори и него; но той ни е дал и ясна насока за това: с непредубеденост, която е едно от така наречените "допълнителни упражнения". Той ни е призовавал към непредубедена проверка! “Проверявайте, проверявайте, но не пристрастно, а безпристрастно!" И това е, което според мен най-много липсва на критиците на Юдит фон Хале. Твърде често те проверяват по предварително установен ред.

Това, че на Юдит фон Хале - един напълно сериозен човек, който е дълбоко отдаден на антропософския импулс - е отказано правото да говори в Гьотеанума, е изключително трагично, както и фактът, че тя многократно е обвинявана в твърдения, които се оказват несъстоятелни, когато текстовете ѝ се четат внимателно и се отчита техният контекст. Текстовете ѝ са сложни, това подтиква хората да правят съкращения, които твърде бързо рискуват да предадат по-скоро лични мнения, отколкото това, което действително е било казано. Съзнателно или не, така се разпространява един напълно фалшив образ, който вреди на нейната работа.

В усилията ми да се доближа до феномена Юдит фон Хале и до естеството на нейните опитности ми помогна разграничението между два източника, които са в основата на нейните прозрения. Доколкото мога да преценя, това разграничение често се пренебрегва при изследване на научния характер на нейните твърдения. На преден план обикновено е осъждането на единия източник на нейната работа, а именно свръхсетивните възприятия на събитията и обстоятелствата около Мистерията на Голгота. Тези възприятия, както обяснява Юдит фон Хале, са се появили едва със стигматизацията. - Нейните описания на възприетото по този начин - и това беше много важно за мен - в никакъв случай не се характеризират по-малко от цялото ѝ творчество с голяма яснота и интелектуално проникване в това, което е било възприето.

Другият източник на познание "не е свързан със събитието на стигматизацията, а беше налице още преди нея. Той може да бъде описан като душевно-духовно съзнание отвъд прага на духовния свят". 3 За мен, без съмнение, това са възприятията, които се появяват в резултат на пътя на духовно обучение, описан от Рудолф Щайнер.

За разлика от някои хора, аз не разбирам факта, че госпожа фон Хале започва да придобива този източник на своите прозрения още в ранна възраст като атавистично явление, а по-скоро го отдавам на обстоятелството, че очевидно тази инкарнация на Юдит фон Хале се явява вече нейна втора "антропософска инкарнация" 4, която е ярко белязана от травмата от пожара в първия Гьотеанум, получена в предната й инкарнация и от дълбокото изживяване на тази катастрофа за човечеството. Струва ми се, че е важно и необходимо да се включат подобни съображения във връзка с оценката на творчеството на госпожа фон Хале.

Следователно, от една страна имаме работа с предаването на свръхсетивно възприемани исторически факти, а от друга - с предаването на чисто духовни факти. Последните, а именно духовнонаучнитенаблюдения и прозрения, са били, както казва тя в центъра на нейния живот много преди събитието на стигматизацията: “От това мое същество, което се чувства изцяло вписано в езотеричните истини, изречени от Рудолф Щайнер, тъй като още в ранните си години съвсем естествено се е възприемало като нещо, изначално произхождащо от своя космически дом, от това мое същество - което е мое същество независимо от стигматизацията – се изричат езотеричните съобщения на лекциите… 5

“… Става въпрос за възможно най-точен "превод" на онова, което присъства и може да се възприеме като факт в духовния свят. Духовният човек може да има интуиции за тези космически факти, когато от другата страна на прага неговият Аз напълно се откъсне от астралното, така че той - т.е. Азът му - да навлезе в обективността. Всеки човек има впечатления от подобен вид по време на сън, но рядко успява да ги пренесе в дневното си съзнание. Трудна и поради това високоотговорна задача е да се превърнат тези обективни факти, които Азът е успял да възприеме от другата страна на прага, в истинско познание, което е точно толкова вярно, колкото чистото възприятие първоначално присъства като даденост. Отново и отново трябва да се проверява дали духовното възприятие действително съответства на понятието, на което то се приписва. Едва когато всички резултати издържат тази проверка, ученикът на духовната наука може да се чувства в правото си да предаде резултатите си като духовно познание." 6

Според мен тези твърдения са достатъчно свидетелство, че Юдит фон Хале безспорно отговаря на изискванията на антропософското духовно изследване. И централният въпрос за легитимността на резултатите от нейните духовни изследвания ми се струва, че е следният: Дали тези резултати са получени чрез легитимно преминаване на прага, а именно чрез реална среща с Пазителя на прага? Фактът, че отговорът на този въпрос е положителен, е описан от Юдит фон Хале по много впечатляващ и нагледен начин в нейната автобиография. 7

                                                                     *** 

Смятам, че ако за разбирането на Юдит фон Хале беше изразходвана толкова енергия, колкото за опровергаването ѝ, днес ние като антропософско движение с най-висша цивилизационна мисия щяхме да сме в съвсем различно състояние! Наистина ли още има какво да се предъвква в дебати, изпълнени със съмнения и критика, въпреки това, което вече е казано и написано многократно? Не е ли по-важно да изпитаме собствената си непредубеденост и да се постараем да намерим добронамерен подход, който желае да я разбере? В противен случай вратата ще остане затворена. 

Не намирам, че изследването на феномена Юдит фон Хале е било лесно за мен. Отговорността е твърде голяма. Днес вече аз нямам обективна причина да поставям под съмнение нейните духовни прозрения. За мен е показателен фактът, че Юдит фон Хале се обръща към нас, антропософите, в тези дни, когато кулминацията на антропософското движение, на която толкова много се е надявал Рудолф Щайнер, за наше най-дълбоко съжаление, не настъпи, с една антропософска христология изцяло в духа на Рудолф Щайнер, която чрез нея разцъфтява наново. Днес, когато материализмът и интелектуализмът са достигнали безпрецедентни нива, когато се наблюдава все по-голяма девалвация на всички ценности, когато въплъщението на Ариман е пряко предстоящо, а Сорат започва да разгръща своята сила в борбата срещу Аза, ние се нуждаем от този импулс на обновление толкова по-належащо! Не е случайно, че този импулс навлиза именно сега в света! Струва ми се, че някои критици се отварят твърде малко към този аспект.

В цикъла "Светът на сетивата и светът на духа" 8 Рудолф Щайнер показва как не е възможно да достигнем до адекватно на реалността познание или да стигнем до истината само с мислене, без да преминем през определени състояния на душата:

"Защото в състоянието на душата ни трябва да възникне трети етап, когато сме преминали достатъчно дълг през удивлението и преклонението и този трети етап може да се нарече “усещане за мъдра хармония с мировите закони”. Да, виждате ли, това усещане за мъдра хармония с мировите закони не може да бъде постигнато по друг начин, освен когато човек вече е признал безполезността на обикновеното мислене в определено отношение, когато отново и отново си е казвал, че който се опира само на правилността на мисълта - дали нещо се обосновава или опровергава, няма значение - всъщност е хванат в същия капан като нашето момченце 9 ... Той би открил, че човек трябва да излезе от себе си във външния свят и че правилното мислене няма никакво значение за това дали нещо е реално." 

И в края на първата лекция [от този цикъл] Щайнер казва:

"Човек трябва да се отнася към мисленето си така, че то да не се превръща в съдник на нещата, а в инструмент за тяхното изговаряне … Удивлението, преклонението, мъдрата хармония с явленията в света, отдаването на световния ход - това са етапите, през които трябва да преминем и които винаги трябва да вървят успоредно с мисленето, които никога не трябва да напускат мисленето - в противен случай то ще достигне само до правилното, а не до истинното.” 

Бих искала да кажа няколко лични думи по повод на последната публикувана досега книга на Юдит фон Хале - "Пандемията от корона вирус II". 10 Не на последно място точно тази книга е отговорна за подновената враждебност към нея в последно време. Най-вече "противниците на ваксинирането" се чувстват призвани да се борят с духовнонаучните прозрения в това отношение. Но Юдит фон Хале в действителност смята ваксината за твърде проблемна и е всичко друго, но не и привърженичка на ваксинирането. Обаче - тук е много важно да се направи това разграничение - в книгата си тя описва сегашната ваксина като по-малкото зло в сравнение със "заразяването" с едно образувание, което неправилно се нарича "вирус" и което е създадено от материалистическото съзнание на човечеството, отдалечило се от Духа. Защото този мним "вирус" е носител на най-екстремните, враждебни към човечеството сили и е способен да заличи имунната система в сегашния ѝ вид. За бъдещето тя категорично говори за опитите на тъмните сили чрез ваксинация да променят ДНК на човека и по този начин да се намесят и разрушат съдбата му, за да осуетят неговото духовно развитие.

Но според Юдит фон Хале това все още не е така при настоящата ваксинация. По-скоро тя трябва първо да създаде доверие в силата на новата технология за ваксинация. - И наистина, според проучванията почти религиозната вяра в конвенционалната медицина е силно нараснала и заедно с дигитализацията е основният печеливш от пандемията. 11

Юдит фон Хале подчертава необходимостта от сериозно поемане по пътя на духовното обучение, описан от Рудолф Щайнер в "Как се постигат познания за висшите светове”, за да постигнем по този начин самостоятелно познание за духа, което с течение на времето ще ни позволи и собствена диференцирана способност за преценка и по отношение на явление като появата на корона вируса. 12 Освен това тя подчертава, че една ваксинация без интензивно следван път на ученичество в същото време би била голям проблем за засегнатия човек, а би била трагична и за развитието на човечеството, тъй като то се нуждае от всички сили, за да направи възможно положителното развитие в настоящия момент.

Аз също бях и съм много критично настроена към ваксинацията и въпросната книга беше голямо предизвикателство. Но нейното съдържание за мен е в същия поток като всички останали книги на Юдит фон Хале и затова беше много сериозна основа за решението ми. Започна един интензивен процес. Безпристрастността ми беше подложена на сериозно изпитание. Също така си дадох сметка как с известна липса на обективност многократно съм се движила все в една и съща посока, за да подкрепя собствената си гледна точка. В крайна сметка обаче ми стана ясно, че преките духовнонаучни - т.е. включващи и естественонаучни резултати - с които сега разполагах, ще бъдат по-важни за решението ми, отколкото чисто естественонаучните познания или цитатът от Рудолф Щайнер, при който не е ясно за кой момент и за каква ваксина се отнася и че е необходимо да се вземат под внимание и специфичните духовни условия на настоящата ковид проблематика. Процесът придоби собствена динамика, в която вътрешното ми същество ме водеше все по-ясно и също така ме сблъскваше с такива синхроничности, които не ми позволяваха да ги тълкувам по друг начин, освен като ясна подкрепа за вземането на решение.

Рудолф Щайнер се е надявал на кулминацията на антропософското движение в края на ХХ век, когато много от живеещите по негово време членове би трябвало да се инкарнират отново и духовните течения на платониците и аристотелиците да се обединят. Колко категорично е изтъквал той, че в противен случай нашата цивилизация ще бъде близо до пропастта, дори че ще достигнем до края на всякаква цивилизация, ако антропософията не бъде взета на сериозно! 13 Мисля, всички сме съгласни, че тази кулминация не се е състояла, а точно обратното. И сега какво? Към края ли сме или имаме още един шанс? Какво - още веднъж следва да се запитаме - би могло да означава за това Антропософско общество, предвид опустошителните условия в него и в нашата цивилизация, че в редиците му именно сега се е появил човек със стигматизация?

През септември 2004 г., половин година след появата на стигмите, Юдит фон Хале се обръща с писмо към водещите личности на Общото антропософско общество и Антропософското общество на Германия. (Това писмо е било адресирано само до тези личности и не е трябвало да бъде оповестявано публично). 14Според него ние трябва да разглеждаме случилото се с нея като "почти необяснимо чудо" (стигматизация, непоемане на храна, нови способности за възприятие) като нещо, в което собствената ѝ личност не е в центъра на вниманието.

Вярно е, че тези събития са свързани с нейната личност, "но винаги Самият Христос се обръща лично към Вас с любов - когато се занимавате със събитието на стигматизацията, което се е случило в Антропософското общество, с това, че чрез Своята благодат, чрез ръководството и подкрепата на вашата карма Той Ви позволява да станете свидетели на Неговото ходене из земния свят, на Неговата автентичност, на Неговото всеприсъствие".

Богохулство ли е това? Някои са й отправяли такива обвинения. - А може би това писмо на Юдит фон Хале свидетелства за смелото и жертвено приемане на една трудна задача, на предусещан път на страдания, който по-късно действително е настъпил със съобщаването на тези факти на нейните антропософски събратя, знаейки, че - въпреки принципната способност за разбиране, която трябва да се предполага именно сред антропософите - тя може да срещне голямо неразбиране и болезнено отхвърляне? Не е ли това писмо един мощен призив към всички нас?

Със сигурност може да се каже, че епистемологията е в основата на антропософията. Но нейното сърце е и си остава христологията. Без Христос няма Аз, без Христос няма познание, без Христос няма свобода. Следващото изказване на Рудолф Щайнер открива пред нас една дълбока истина:

"До понятието за свободата хората не бива да стигат само чрез своите абстрактни мисли, до свободата те не бива да стигат без мисълта за Спасението чрез Христос. Само тогава идеята за свободата има своето дълбоко оправдание. Ако искаме да бъдем наистина свободни, трябва да направим жертвата да признаем, че дължим нашата свобода на Христос!" 15

Христологията обаче живее у мнозина от нас - така поне ми се струва - преди всичко в сферата на мисълта, много по-малко в сферата на сърцето и още по-малко във волята. За да разгърне целебно въздействие, заниманието ни с централното събитие на човечеството, Мистерията на Голгота - а това ми се струва най-важната задача на антропософски устремения човек - се нуждае от реално закотвяне в земните събития. В крайна сметка това може да бъде постигнато само от нас, хората, които се поставят в служба на Христос. Закотвянето на Христовото дело в земните събития става чрез хора, в които постепенно се пробужда духът на Петдесетница, хора, които стъпка по стъпка се издигат до не-аза и по този начин, ставайки свободни, правят място на Христос в себе си. Всеотдайността, безкористността и готовността за страдание са белезите на Възкръсналия, които ние трябва да придобием.

Това са най-високите възможни изисквания, поставени пред нас. Наградата е нашата способност даизцелим Земята. Човечеството днес е застрашено повече от всякога, ние знаем това. Съществува дори опасността жертвата на Христос да бъде пропиляна. Атаката на противоборстващите сили чрез материализма, егоизма, електронните медии, развлекателната индустрия и т.н. оставя следи от духовно опустошение в душите ни. Сега за пръв път мишена на атаката става човешкият Аз, който е гарант за индивидуалното развитие, за цялостната трансформация и себепознание. Колко шокираща е мисълта, че хората могат да се откъснат от възходящия еволюционен поток на човечеството, което се издига отново, както описва Рудолф Щайнер в лекциите от цикъла "От Исус до Христос". И съществува голяма опасност повторната поява на Христос в етера да остане незабелязана.

Сега сред нас има човек, който е развил в себе си християнските добродетели до такава висока степен, че те дори са станали телесно видими в него (което, както посочва Юдит фон Хале, е индивидуална съдба и в никакъв случай няма да бъде част от пътя на всички духовно търсещи хора). Този човек е пряк свидетел на реалността на Христос. Този човек има задача, която безспорно е свързана с изключителните предизвикателства на настоящето. - Нима не искаме да се поставим на негова страна?

Победоносен дух,

изгори егоизма на плахите души.

Пронижи безсилието, 

запали състраданието,

тъй че безкористността,

жизненият поток на човечеството,

да се превърне в източник на духовно прераждане. 16

Бележки

1 Белези по тялото, обикновено на ръцете и краката, съответстващи на раните от разпятието на Христос.

2 Става въпрос за книгата на Юдит фон Хале “Заболяването деменция - антропософски аспекти” от 2012 г.

3 Юдит фон Хале, “И ако той не беше възкръснал”, 2009 (3. издание)

4 Виж книгата на Юдит фон Хале “Лебедови криле. Спиритуална автобиография - част I”; откъси от нея мигат да се прочетат и в блога:

https://anthroposophie.blog.bg/history/2018/12/14/sreshtata-s-hristos-prejiviana-ot-iudit-fon-hale-nositelka-n.1638572

https://anthroposophie.blog.bg/history/2019/01/06/razkaz-za-prebivavaneto-v-sveta-na-lucifer.1641263 

5 Юдит фон Хале, “И ако той не беше възкръснал”, 2009 (3. издание) 

6 Вж. също повтарящия се предговор към много от нейните книги, например “За мистерията на Лазар и тримата Йоановци”, 2009. Срв. също и Петер Традовски (известен антропософ и бивш директор на Берлинския център, който работи неуморно за разбирането на процесите, свързани със стигматизацията) в книгата “И ако Той не беше възкръснал...".

Срв. също Хелмут Кине, директор на Института за приложна епистемология и медицинска методология, Фрайбург: "Фантомно тяло, стигматизация и духовно изследователство: Юдит фон Хале и антропософската христология".

7 Юдит фон Хале “Лебедови криле. Спиритуална автобиография - част I”, стр. 175 и следв. от немския текст

8 Рудолф Щайнер, СС 134, лекция от 27.12.1911

9 По-напред в лекцията се разказва следната история:

“Веднъж в едно село имало момченце, което родителите винаги пращали да купи хлебчета. Те винаги му давали десет кройцера - това било на място, където се използвали кройцери - и за тях то донасяло шест хлебчета. Ако се купело едно хлебче, то струвало два кройцера. Момчето винаги носело вкъщи шест хлебчета за десет кройцера. То не можело да смята и не обърнало внимание на това как така винаги му дават десет кройцера, а едно хлебче струва два кройцера и въпреки това за своите десет кройцера носело вкъщи шест хлебчета. Но после то се сдобило с доведен брат. От друго място в същата къща довели другомомче, което било на същата възраст, но можело да смята добре. То видяло, че новият му брат отива при хлебаря с десет кройцера, а знаело, че едно хлебче струва два кройцера и казало: "Значи задължително трябва да донесеш пет хлебчета вкъщи.”

Това момче било много добър математик и разсъждавало правилно: едно хлебче струва два кройцера, брат му получава десет кройцера, така че със сигурност ще донесе вкъщи пет хлебчета. Но ето че той донесъл вкъщи шест хлебчета. Тогава добрият математик казал: "Ама това е съвсем погрешно, няма как да донесеш вкъщи шест хлебчета, защото едното струва два кройцера, а на тебе ти дадоха десет кройцера, тъй като две се съдържа пет пъти в десет. Или е станала грешка, или ти си задигнал едното хлебче.” Но ето че на другия ден момчето отново донесло шест хлебчета за десет кройцера. В онзи магазин било прието на всеки пет хлебчета да дават по едно допълнително, така че ако си купил пет хлебчета за десет кройцера, получаваш шест. Това било много приятен обичай за хората, които имали нужда само от пет хлебчета за домакинството си.

Е, добрият математик разсъждавал съвсем правилно, той изобщо не сбъркал в мисленето си, но това правилно мислене не отговаряло на действителността. Трябва да признаем, че правилното мислене не е достигнало до реалността, защото реалността не се ориентира по правилното мислене.

Виждате ли: както и тук, в този случай, може да се докаже, че наистина и от най-съвестните, най-изкусни мисли, които човек винаги може да изведе логически, може да излезе най-правилното нещо, но измерено спрямо действителността, то може да бъде напълно погрешно. Това винаги може да се случи. Ето защо едно доказателство, получено с мислене, никога и по никакъв начин не е меродавно за действителността, никога.”

10 Статията е написана няколко месеца преди да излезе от печат последното произведение на Юдит фон Хале, вж. поста 

https://anthroposophie.blog.bg/history/2023/10/04/zabelejitelno-iavlenie-na-antroposofskiia-front-no-ne-v-dorn.1884362

11 Това твърдение е доста спорно - по-скоро уврежданията на здравето в резултат на ваксинациите срещу ковид доведоха дотам, че хората загубиха до голяма степен доверие в мощно рекламираните ваксини. Даже и в страни като Германия интересът към поредна ваксина е изключително слаб. (Бел. на прев.)

12 “Собствена диференцирана способност за преценка” за ваксината е възможна и без навлизане в духовните светове, само ако човек разсъждава трезво, без да се поддава на пропагандата на медиите и натиска на обществото и като се вслуша във вътрешния си глас. (Бел. на прев.)

13 Срв. лекциите в Арнхайм от лятото на 1924г. в СС 240.

14 Писмото е цитирано според книгата на Хелмут Кине “Фантомно тяло, стигматизация и духовно изследователство”.

15 Рудолф Щайнер, “От Исус към Христос”, СС 131, лекция от 14.10.1911г.

16 Рудолф Щайнер, Медитация-обръщение към архая Михаил за усилване на волята, СС 268, 20.9.1919г.