B края на този месец в “столицата” на антропософията Дорнах ще се проведе поредният курс по паневритмия, воден от Агнес Хардорп - немска евритимистка, музикална педагожка и преподавателка по антропософска медитация (https://www.anthroposophische-meditation.de/termine/einfuehrungskurse-und-wochen/#c2036).

Любопитен е нейният път към наследството на Учителя Беинса Дуно, който тя е изминала съвсем сама. За разлика от доста български антропософи, които имат пренебрежително отношение към Учителя (“Дъновизмът ограничава личния духовен избор”, твърдеше покойната Вера Гюлгелиева), за разлика от немалко последователи на Учителя, които пък наричат антропософите “щайнеристи” и упорито разпространяват измислицата, че Рудолф Щайнер бил прероденият Питагор, Агнес е изминала пътя си към Беинса Дуно съвсем сама. Но именно в това, че е стояла настрана от местните ни български деления на “дъновисти” и “щайнеристи”, е бил и шансът й. Защото е подходила към Учителя непредубедено, без да робува на чужди мнения, както и Щайнер е съветвал да се подхожда винаги към непознатите явления. Ето какво споделя Агнес Хардорп за своя път към Учителя и курсовете, които води:

“Писах курсова работа за Петър Дънов в рамките на обучението ми в училището по евритмия. Това беше свързано с много проучвания и трябваше да мина през няколко воала, докато Дънов ми се разкрие. Но си струваше усилието. Когато изнасях доклада си за Петър Дънов пред публиката, в помещението настъпи огромна тишина, аз можах да се взра в очите на хората. Имах усещането, че Петър Дънов е сред нас, а после един приятел ми сподели, че Учителя действително е бил там.   

В следващите месеци съзнанието ми беше изцяло променено - като изчистено до блясък. Бях играла често паневритмия в Сентрал парк в Ню Йорк, където живеех до деветдесетте години. През 1999 г. дойдох на Рила, но нямам навика да се връщам на места, където не мога да разговарям с повечето хора.Тогава там имаше един-единствен човек, който говореше немски -  швейцарец, както и няколко французи и американци. Но аз исках да се запозная с българите! 

От 15 години преподавам антропософска медитация и моята цел е да доведа Петър Дънов до съзнанието на антропософите, защото повечето от тях въобще не го познават. Тъй като по време на курсовете ние излизаме и сред природата за възприемане на елементарните същества, е изключително полезно, когато предиобед играем паневритмия. Също ми е много по-лесно да въведа медитацията, ако преди това сме играли паневритмия. Хората са по-будни и са свързани по друг начин с околното пространство. Повечето курсисти обичат паневритмията и не могат да й се наситят. Има и отделни участници, които изпитват смущение от нея - впрочем не рядко те самите са евритмисти. Не харесват например, че използваме касетофон, казват, че музиката им звучи като “червей в ухото” и им пречи еднаквото протичане, защото все пак не играем евритмия. Ние пеем някои песни (“Мисли”, “Изгрява слънцето”, “Аум”) и участниците знаят какво означават думите. В седмичните курсове пеем и други песни, напр. “Фир фюр, фен/благославяй” на 4 гласа (в аранжимент на французите). Никой няма нищо против песните, щом веднъж е преодоляна езиковата бариера. 

Приликата между евритмията и паневритмията се състои в това, че и двете са движения, изхождащи от етерното тяло. Винаги казвам на курсистите да изпращат потоци извън тялото си, първо да стъпват на пръсти и т.н. Разбира се, паневритмията има друга цел, а именно да преодолее пропастта, която ни отделя от природата. В този смисъл тя не е изкуство, няма нужда да се изучава четири години като евритмията, а се усвоява за три седмици. Тя е по принцип по-достъпна за всички хора в сравнение с евритмията. Освен това паневритмията е връзка с течението на богомилите, с което много антропософи са кармично свързани. Паневритмията служи за подготовка на шестата културна епоха, както въобще и делото на Петър Дънов. Аз виждам антропософията като кулминация на петата културна епоха, казано най-общо. За мен Петър Дънов и Рудолф Щайнер прекрасно се допълват.”

 “Ние имаме желание да разширим настроението на медитацията върху целия наш живот. Но това не е възможно, защото тогава ставаме непотребни за физическия живот. Ако някой си позволи лукса да посвети целия си сегашен живот на медитация, тоест да живее като монасите в някой манастир, то в следващия живот ще му се наложи, въпреки че може би ще е укрепил духовните си сили, да се занимава активно с практическа дейност.”

Рудолф Щайнер на 26. януари 1912 (СС 266б, “Из съдържанието на езотеричните уроци”, т.2)

 “Някога, в епохите, които не са били толкова материалистични, молитвата преди заспиване и след събуждане е била нещо обичайно. Човечеството не подозира вредата, която само си нанася, изоставяйки този свой навик. При молитвата сле събуждане човекът е черпел сила от духовния свят за дневния си живот, а чрез молитвата вечер е вземал силата, натрупана през деня, със себе си в духовния свят. Така са замислени и нашите днешни упражнения, за да нарасне по-бързо силата ни за духовното и да се научим да я прилагаме съзнателно.”

Рудолф Щайнер на 16. юни 1910 (СС 266б, “Из съдържанието на езотеричните уроци”, т.2)