В памет на проф. Асен Чилингиров, преминал вчера Прага, искам да популяризирам неговото дело с публикуването на статията му “Кой положи основите на писмеността в Русия”, първоначално излязла във вестник “Про и Анти”, бр. 24 (600) от 12–18 юни 2003. Тя, както и други статии на професора могат да се намерят на адрес 

http://promacedonia.org/tschilingirov/statii/index.htm

Материалистичната медицина, която през последните две години ликвидира толкова много хора и “прекрасната” здравна система на Германия, която упорито и папагалски копираме от години, са причината професор Чилингиров да не дочака 90-годишния си юбилей през есента. Мир и светлина по пътя му! 

 
                  

           Проф. Чичингиров с посланик Елена Шекерлетова при удостояването му
             с отличието "Златен век" - звезда на Министерството на културата
                               на 4.12.2020 в посолството ни в Берлин    
                    (снимка www.mfa.bg/embassies/germany/news/27289 )

През 1870 г. в Москва излиза книгата на княз Михаил Андреевич Оболенски (1803-1873) Изследования и заметки по русским и славянским древностям, последвана пет години по-късно от едно приложение към нея с обем 500 страници голям формат. Не само българският, но и руският читател ще търси напразно в излязлата през следващите 120 години научна литература някакво сведение за тях – в най-добър случай той ще намери цитирано на няколко места заглавието на първата, а за втората няма да намери и него. Означава ли това, че тези книги не съдържат нищо, което дава основание да бъдат споменати сред многочислените публикации по старата руска и българска история? И кой е техният автор? Съдейки по титлата му, читателят ще си помисли, че в случая може да се касае за някой отекчен руски благородник, който не знае какво да прави с времето си. Ако българският читател успее по някакъв начин да се добере до първата книга, отпечатана също както втората твърде луксозно за времето си, погледът му първо ще се спре на нейното посвещение, при което и специалистът веднага ще се замисли дали авторът на книгата познава добре главните събития на българската история, защото то гласи: „Народу болгарскому в год празнования тысячелетия православной болгарской церкви посвящает Княз Михаил Андреевич Оболенский“. 

                                
В това посвещение всич- ко е необикновено: и годината на посвещението, и причината за него – „хилядолетният юбилей на православната българска църква“. А необикновено е понеже авторът посочва тук не възприетата от повечето изследователи 865 година като дата за покръстването на българите, която днес се оспорва само от малцина автори, а годината, в която на едно от заседанията на Осмия вселенски събор българската църква бива призната за „автономна православна архиепоскопия“. Но странно е и обстоятелството кога авторът обръща внимание на своите сънародници за този юбилей, за който в руската литература не се среща нито дума. Че това става именно в 1870 година! А тази е годината, когато се учредява българската екзархия, и то против указанията на рус ката дипломация и на руската църква, която не закъснява да я обяви за схизматична и запазва това свое отношение в течение на близо осем десетилетия – нещо, за което не обичат да говорят нито руските, нито българските богослови. Ако пък на читателя се отдаде да намери в някои стари руски справочници сведения за автора – в съветските няма да ги намери, – ще се зачуди защо тези две публикации са покрити с булото на мълчанието. Та този автор е носил някои от най-важните научни звания в Царска Русия, има значителен брой публикации на документи от руската история, а в продължение на близо четири десетилетия е завеждал най-голямото за времето си хранилище на тайни документи на руската държава, Главния архив на Външното министерство в Москва! Разбира се, всички специалисти по въпросите на историографията знаят какво е представлявал този архив, от който до днешни дни не са били публикувани повече от две-три дузини документи, и то почти само от същия княз Оболенски. Някои може да са срещали дори в научната литература да се споменава за някакъв ръкописен Архивен сборник от ХV век, от чието съдържание досега не е публикувана и една десета. А ако прелисти двете книги на княз Оболенски, той ще узнае, че авторът е посветил две десетилетия от живота си в изучаване на този сборник и че двете книги съдържат част от резултатите на неговите изследвания върху текста на сборника и неговия вероятен протограф, както и на някои от многото преписи на части от него. И тогава ще му стане ясно защо руската историография не споменава двете книги на княз Оболенски.

Старите кописти на ръкописи са имали обичая, когато преписват някакъв оригинал, да препишат и неговото „оглавление“, т.е. това, което ние днес наричаме съдържание и при нас се отпечатва накрая на книгата, а в повечето други страни, както и у нас в миналото, то се е поставяло в нейното начало. И то е било преписвано независимо от това, дали първообразът е съдържал всички части, стигнали до кописта. Такъв е бил случаят и с кописта на този сборник, включил в „оглавлението“ на своя ръкопис 780 заглавия на отделни текстове, които са се съдържали в първоначалния сборник-протограф. Оболенски изследва най-внимателно това „оглавление“ и го публикува още в 1851 г. заедно с частта от сборника, носеща заглавието Летописец русских царей – и това е много оспорваният в руската историография летопис, който повече е известен под заглавието Переяславл-Суздалски летопис, повторно издаден от Руската археографска комисия едва през 1995 година като последен четириде- сет и първи том от пълното събрание на руските летописи, но без „оглавлението“ на сборника, което повече не е печатано. Въз основа на него, както и на послесловието към сборника, част от което съдържат някои от преписите на същия протограф от ХІІІ век, Оболенски стига до заключението, че този протограф е бил преписан от друг огромен по обем сборник, съставен и илюстриран в България, малко след средата на Х век. Част от този сборник – протографа на сборника от ХІІІ век, – съдържаща над 450 заглавия, е била откъсната от него в началото на 70-те години на ХІ в., а останалата част попада в Новгород, където по-късно се изготвят от нея два преписа – съкратен и по-пълен, от който през ХV в. е преписан и Архивният сборник, но и други копия, от които две непълни са запазени във Варшава и Вилнюс. Интересното в случая обаче е, че голям брой от липсващите в Архивния сборник текстове се съдържат в същия ред и състав в т.нар. Изборник на княз Светослав от 1073 г., който според съветските изследователи е първата книга преведена и съставена в Киев от руски книжовници. А някои от останалите липсващи в Архивния сборник текстове са били включени в два други сборника с нравствено-поучително и практично съдържание, известни под названията Пчела и Криница, намерили широко разпространение в руската литература и преписвани многократно чак до ХІХ век, за които съветските учени пък приемат, че са изготвени в течение на ХІІ и ХІІІ век. също от руски книжовници. В оглавлението на Архивния сборник и неговия протограф са отбелязани обаче и други съчинения, предимно исторически, които първият сборник-протограф е съдържал и от които само отделни части са стигнали до нас и то в много по-късни преписи. Между нестигналите до нас е летописът, чийто автор е съставителят на сборника-протограф от Х век, за който същият споменава в за пазения само фрагментарно и силно преработен послеслов, а в Архивния сборник е подменен със споменатия по-горе Летописец русских царей. Основното историческо съчинение, което е съдържала първата част на сборника-протограф от Х век, е представлявало една компилация, съставена от съкратения Шестоднев на българския писател от Х в. Йоан Екзарх, откъси от Хрониките на сирийския историк от VІ в. Йоан Малала и византийския историк от Х в. Георги Амартол, както и т. нар. Александрия, т.е. романа за живота на Александър Македонски, и Историята на Юдейската война от Йосиф Флавий. Някои части от тази компилация липсват в Архивния сборник, а други са дадени в съкратен вид. Три от нейните многобройни по- късни преписи, разпространявани в Русия под названието Елински и римски летописец, са запазени обаче в по-малко съкратен вид и съдържат заедно с някои от липсващите в Архивния сборник части, също и двете страници с текста на Именника на българските князе, един от най-важните извори за нашата история, за чийто произход са се водили и продължават да се водят нескончаеми спорове.

Но най-много спорове са се водили и продължават да се водят за произхода на т.нар. Изборник на княз Светослав от 1073 година. Когато неговият ръкопис бива открит в 1817 година, руските изследователи веднага го причисляват към началото на книжовната дейност в Киевска Русия като първи превод, изготвен от руски книжовници. Още при откриването на сборника неговите изследователи забелязват, че в ръкописа името на носителя на посвещението е изстъргано и заменено с името на киевския княз Светослав (1073-1076). Тази манипулация те си обясняват с това, че на туй място първоначално трябва да е било написано името на княз Изяслав, заменено след падането му от власт в 1073 година с името на брат му Светослав. 30 години по-късно обаче бива открит в Кирило-Белозерския манастир при Москва още един препис на същия сборник, в който името на носителя на посвещението не се дава като „великият от князете Светослав“ а като „великият от царете Симеон“. Това ново тълкуване на данните от ръкописа се приема безпрекословно от световната наука, а изследванията на оригинала със съвременни фотооптически методи, извършени в реставрационните лаборатории на Руския исторически музей, където той сега се съхранява, потвърждават, че първоначалният текст е бил именно този. Руският изследовател Иван Льовочкин публикува резултатите от тези изследвания още през 1980 г., но те не се приемат единствено от съветската наука, където в 1987 г. се публикува една „научна“ хипотеза на завеждащата по това време Московския отдел на Руската археографска комисия, Лидия Жуковска, според която протограф на преписа с името „княз Симеон“ е Светос- лавовият Изборник от 1073 година и при този препис съвсем не ставало дума за българския княз / респ. цар Симеон, а за московския княз Симеон Горди (1340-1353), син на княз Иван Калита.

Ръкописът на Изборник на княз Светослав от 1073 година е един от най ревниво пазените в Русия и на мене не ми е известно досега да е било позволено на някой българин да го докосне с ръце. Тази възможност не е имал и княз Оболенски, който не е ползвал и старото фототипно издание на ръкописа от 1880 г., излязло след смъртта му. И това му е попречило да забележи една важна особеност на ръкописа, която стана за първи път достояние на науката в 1983 година при публикуването на новото факсимилно издание, но на която и авторите на издаденото от БАН през 1991-1993 година изследване не обръщат внимание. А тя е, че ръкописът е бил преписан върху пергамент от два различни вида, висококачествен и долнопробен, при сглобяването му някои листа са били разместени, а към първата, втората, третата и седемнадесетата тетрадки са добавени листа. И именно тези добавени листа са на висококачествен пергамент, на тях са четири от илюстрациите, както и заглавките с посвещението и началото на втората част. При изследванията на текста на сборника обикновено се говори общо както за „българизми“, така и за „русизми“ в него. А лексикографското изследване на тези допълнително прибавени към ръкописа листа показва, че те не съдържат и следи от „русизми“, което означава, че са откъснати и взети от българския оригинал, преди същият да бъде унищожен. 

Такава подмяна е направена и при част от ръкописа на т.нар. Остромирово евангелие, известно като първи датиран руски ръкопис. И в него нарисуваните на отделни листове три изображения на евангелистите са добавени по-късно, вероятно също около 1071-1073 г. Те явно произхождат от неговия български протограф и са изготвени в същото българско художествено ателие, както миниатюрите и заглавките от Симеоновия сборник. В своето изследване княз Оболенски се занимава подробно с въпроса за съставителя на сборника-протограф от Х век, чието име е отбелязано в текста. Това е известният деец на Преславската книжовна школа презвитер Григорий, впоследствие споменаван с титлата епископ Мизийски. Оболенски съпоставя внимателно всички данни за него, известни дотогава науката – макар и по това време да не се знае една важна подробност, а именно, че той бил канонизиран от българската и руската православна църква още през второто десетилетие на ХІ век. През ХІІ век името му попада в индекса на забранената литература и не е заличено само в менологиите на Остромировото евангелие и на Охридския апостол от ХІІ век. Този Григорий, епископ Мизийски посещава руската велика княгиня Олга в изпълнение на официална мисия на българския цар Петър, а малко след това я придружава като неин главен съветник по време на посещението ѝ в Цариград – подробности за това посещение разказва византийският император Константин VІІ Багренородни в книгата си За церемониите, където споменава и името на Григорий, а други подробности, влезли в съставените значително по-късно руски летописи въз основа на летописа от същия Григорий, показват според Оболенски, че в тях е залегнал текст, който може да бъде написан само от непосредствен свидетел на това посещение. По време на дългия си живот, голяма част от който Григорий прекарва в Киевска Русия, именно той трябва да е положил основите на книжовността в Русия, свързана с нагаждането на книжовния език на Преславската школа към руските условия – а за това свидетелствуват копия от неговия сборник, следващи препис, изготвен още преди края на Х в., които Оболенски също открива и които вече носят белезите на това нагаждане.

Оболенски проучва много внимателно изворните материали, свидетелствуващи за конфликта между българската църква и цариградската патриаршия, чиито представители за пръв път се налагат в Киевска Русия в 1039 година. Гръцката църква не може веднага да вземе връх и на няколко пъти през същия век руските духовници успяват да се освободят от тяхната опека, но след 1071 година гърците надделяват и с поставянето на гърка Никифор начело на Киевската митрополитска катедра в 1097 година взимат в ръцете си за много десетилетия съдбата на руската църква. Руският изследовател се занимава подробно и с въпроса за унищожаването на българските оригинали, като излага своята хипотеза за него – причините и времето, когато то се провежда. За представяне на неговата хипотеза и на доказателствата му за нея, макар и в най-общи черти, е нужно значително повече място, отколкото може да се отдели тук. Изводите му не могат да обяснят всички причини за провеждането на една кампания от такъв голям мащаб – а и по времето, когато Оболенски прави своите изследвания, още не може да се прецени достатъчно ясно и обсега на тази кампания, в резултат на която са били унищожени хиляди български ръкописи.

Като едно от главните доказателства за това как през ХІІ век в Русия се манипулират данните за презвитер Григорий, Оболенски сочи двете места, където неговото име е било цитирано в руските летописи с думите „така каза Григорий“. Те са запазени в този вид единствено в Переяславл-Суздалския летопис, съдържащ се в Архивния сборник, а в другите руски летописи, следващи официалната и одобрена от гръцката църква тяхна версия, се заменят с думите „така каза Георги“ – като под това име се приема името на византийския летописец Георги Амартол. Българският исторически сборник обаче е следвал на тези места не компилацията на Амартол, а оригиналния текст на Малала в превода на Григорий. Оболенски цитира и други руски текстове от началото на ХІІ век, които свидетелствуват за широката кампания, поведена от представителите на гръцката църква срещу българите и по-специално срещу Григорий, обвинен в излагането на еретически учения и в симпатии към „жидовете“ с превода си и включването в сборника на История на Юдейска- та война от Йосиф Флавий – макар че това съчинение трудно би могло да събуди симпатии към еврейския народ. Оболенски цитира и една приписка в руски ръкопис от ХІІ век, в която се казва: „това говорят някои еретици [научени] от сарацинските [арабските] книги и от проклетите българи“.

Но тези обвинения не приключват през ХІІ век със заличаването името на Григорий във всички руски ръкописи, а отново ще се възобновят в края на ХІХ в., когато В. М. Истрин, един от главните отрицатели на заслугите на българския книжовник, отдал голямата част от живота си за просветата на руския народ, ще нарече неговия сборник „Жидовски хронограф“. Този руски автор ще посвети цялата си научна дейност в течение на пет десетилетия, за да доказва, че нито преводите в „Жидовския хронограф“, нито съставителството му, са дело на българския книжовник, а са плод на „литературната дейност на руски книжовници“. 

За реабилитацията на Григорий и неговия сборник няма да помогнат и публикациите на някои от най-бележитите изследователи на староруската литература, като архимандрит Леонид (Кавелин) и А. Шахматов. Първият продължава из- следванията на княз Оболенски върху Сборника на Григорий и показва как руските кописти са използвали неговите текстове при съставянето на своите ръкописни сборници и преписите от тях чак до ХІХ в., без да дадат никакъв собствен принос за тяхното съдържание. Той прави и първия опит за реконструкция на първоначалния състав на историческия сборник-компилация на Григорий, като отбелязва, че ако някой ден се прави подробно изследване на руските исторически сборници, в началото му трябва да се постави именно този сборник, от който произлизат всички руски исторически сборници. А. Шахматов разглежда сборника-протограф на Григорий като единно цяло и опирайки се на неговото съдържание той показва, че въз основа само на този сборник се създава цялата руска историческа, нравствено-морална и поучителна средновековна литература, като го нарича „Старобългарска енциклопедия на Х век“. 

Твърденията на тези бележити изследователи се заглушават от патриотически настроените руски, а по-късно и съветски автори. Заглавието, дадено от Шахматов за сборника на Григорий се модифицира в „Руска средновековна енциклопедия“ и започва да се прилага за т. нар. Изборник на княз Светослав от 1073 година – при това този сборник е препис само на половината от текста на българския сборник. А когато известният съветски историк на руската литература Олег Творогов издава изследванията си върху руските исторически сборници и техните текстове, не споменава нито дума за сборника на Григорий – който според неговия ученик Е. Г. Водолазкин бил „научен фантом“ – макар и този „фантом“ да е единствената реална историческа личност, назована поименно сред хипотетичните средновековни „руски“ автори в литературата на Русия.

              Църквата “Йоан Кръстител” в Ейн Карем (Ен Керем) край Йерусалим
                  
 

                   Терасовидните хълмове в околностите на Ейн Карем 

Родителите му, които на преклонната си възраст вече не можели да очакват раждането на дете, видели в момчето особен чудотворен дар от Бога и го посветили, верни на наставленията на ангела, който се явил на баща му в храма при принасянето на жертвата, на строгите правила на назирейството 1. С това всички детски игри и веселие окончателно приключили. На мястото на радостната любов към земната природа и красота се появила вътрешна нагласа, която с всичките упражнения в аскетизъм и покаяние, които възпитаникът на назиреите трябвало да изпълнява, била обърната повече към небето, отколкото към земята. С пламтяща от огън душа младежът се отдал на назирейския духовен живот, без да гледа надясно или наляво, като пламенно се борил за ясновидския поглед и откровението на пророческото слово. Копнежът да му бъде позволено да застане пред своята епоха като пратеник на Духа ставал все по-силен и по-неудържим в него. Но колкото повече пламенните усилия на душата му го издигали от равнището на всекидневния живот и съзнание и го приближавали към сферата на духовното предусещане, толкова по-ясно и плашещо му се виждало безутешното, хаотично душевно обедняване на човечеството, в което то вече се намирало. На Йоан му се струвало, че след като е изпаднал от подкрепящата десница на Бога, човешкият свят върви, без да забелязва, към ужасна пропаст, изложен на гневните пламъци на неумолимия край на света и мировия съд.  

Единствено очаквателната убеденост в скорошното идване на Месията, което винаги е било поддържано живо сред назиреите, давало на Йоан силата да премине през огъня от ужасяващи видения, които се представяли пред душата му. И тогава на светещата и горяща светлина на назирейската надежда за Месията  в него може би са отговорили сияйни духовни образи и утешителни духовни слова, чрез които той самият е възприел нещо от приближаващите се, носещи помощ същество и сила. 

Далеч от хората, в услената до космически размери самота на суровата Юдейска планинска пустиня, отчуждена от природата и живота, Йоан тръгнал по своя вътрешен път. Гледайки надолу към подземния свят на Мъртво море, той се почувствал посрещнат от сфера, в която могат да пребивават само онези, които са се сбогували със земния живот. От време на време той може би е срещал други отшелници, назиреи или есеи, които също като него са се взирали там като ясновидци за жадуваното Божие същество. Покрай тях той вероятно е стигнал и до подобните на манастири селища на есеите, съществували в Юдейската пустиня и край Мъртво море. Но въпреки че сред есеите намирал много хора, които се вслушвали в думите му, Йоан винаги се връщал към крайната самота. Всички души, с които се срещал, му се стрували прекалено слаби и хладни; те не горели достатъчно силно в жаркия огън на месианската воля.

Скалистата пещера, която той превърнал в своя манастирска килия, се намирала в стръмен и дълбоко врязан пролом в пустинята и била заобиколена от свещени спомени от далечни времена. Там, при потока Крит, преди 800 години пророк Илия пребивавал в усамотено съзерцание, поглъщайки дълбоко в душата си страданията на човечеството и получавайки знаци за бъдещо спасение от духовната сфера. Може би Йоан често се е чувствал засенчен от духа на Илия, когато се е борил за откровение на същото място. Образите на наближаващия Страшен съд се явяват за него като продължение и засилване на страданията на човечеството, които Илия вече бил осъзнал в образа на голямата суша и глад. А предчувствията и утешителните проблясъци на приближаващата се светла сфера на Месията го карали да се чувства така, сякаш подобно на Илия е хранен с божествен хляб от гарваните. 
                 

                           Юдейската пустиня с изглед към Мъртво море

Когато Йоан наближил тридесетата си година, напрежението и неотложността на духовните му преживявания станали толкова големи, че той не можел повече да остава в самота. Мощна бурна вълна от духовни събития сякаш се устремявала със спираща дъха бързина към бреговете на земното човечество. Възприемането й било равносилно на незабавна мисия и поръчение, на божествен призив за открито пророчество. Вече не било възможно да затвори в собствената си душа належащото изобилие от знания и сила, узрели в самотата. И така, Йоан започнал да говори на хората. 

Ала той не влязъл в навалицата на Йерусалим, а избрал много специална местност за делото си. Дълбоко долу, в подножието на планинската пустиня, в залива на река Йордан, но не в района на пищните градини на Йерихон, а там, където Мъртво море вече изпраща зловещото си смъртоносно въздействие към водите на Йордан, той извисил глас. Сякаш застанал в най-ниската точка на земната повърхност, Йоан избрал за вестителството си пейзаж, който сам по себе си вече е образ на вътрешното състояние на човечеството: пейзаж на грехопадението, бездната и космическата смърт. Когато след това отдръпвал завесата от образите на приближаващия Страшен съд, когато показвал на хората, че брадвата вече е забита в корена на дървото на човечеството, той само предавал отново с думи това, което пейзажът на Содом и Гомора 2, в който стоял, изразявал с мълчание. Но точно в тази ситуация на изключителна заплаха, в света на ръба на пропастта, той можел и трябвало да извика пророческото слово, призовавайки за промяна на сърцето: "Царството небесно приближи!”

1 В юдаизма някога назирейството (от иврит נָזִיר nasir) било доброволно отдаване на живота на Бога, свързано с полагане на специална клетва и строги предписания за аскетичен живот.

2 Според някои археолози Содом и Гомора са се намирали на брега на Мъртво море. Едно от древните имена на Мъртво море е “Ама шел Содом” (“Море на Содом”), а на арабски името му до ден днешен е Бахр Лут (“море на Лот”).

Интересни мисли за коня изказва Емил Бок (1895 - 1959), антропософ и свещеник на Християнската общност в книгата си “Наблюдения върху Откровението на Йоан”. Излиза, че циганските каруци и кушиите на Тодоровден по някакъв начин ни предпазват от пълна ариманизация.

От културно-историческа гледна точка конят е първият пример за опитомителната дейност, извършена от човека. Ездачът, яхнал кон, винаги е бил символ на факта, че човекът е предопределен да стои над животното, да не позволява то да го владее, а да го опитомява и да държи юздите здраво в ръцете си. Но трябва да има някакъв смисъл във факта, че именно при коня в образа се появява връзката между човека и животното, съответстваща на Божията идея.

Конят винаги е играл важна роля в предхристиянските митологии и култове. В древната история на германските племена той е смятан за свещено животно. Земният кон се възприемал като нещо повече от същество, поставено в служба на човека като домашно животно, впрегателен добитък и боен кон. По някакъв начин се е усещало, че около коня просияват някаква специална божествена мисъл и архетип. Конската глава се смятала за най-ясния израз на висшия смисъл, който се виждал в коня, поради което и до днес, още от древногерманските времена, в някои северни области на Германия се срещат конски черепи, окачени по фронтоните на старите къщи и дворове; виждат се и дъски, обграждащи фронтона на къщата под ъгъл, които горе, където се пресичат, завършват с издялани от дърво конски глави.  

                 

                     Конски черепи на къща, полуостров Дарс в Померания

                                            
                                       Типична къща в севернигермански стил

Гърците също са познавали архетипната и символна природа на коня. Конете на Хелиос били виждани от митичния поглед впрегнати пред колесницата на слънцето, обикалящо небесната сфера. А шлемът на Атина, която като въплътена мисъл, произлязла от главата на бащата на боговете, даряваща на човечеството мисълта, е изработен така, че да прилича на конска глава с ноздри, разположени напряко над челото на богинята. На свой ред Перикъл носел нейния шлем, така че изображението на дългото конско чело се появявало на главите и на боговете, и на хората.

              Глава на Перикъл с шлем от античната колекция на Стария музей, Берлин

Праобразът на коня изглежда е бил свързан с този на човека. Трябва да е съществувала връзка, която е по-стара от въплътения на земята човек, но която е останала значима за него и след влизането му в земно въплъщение и развитие…

Езическо-митичното почитане на коня, продължаващо чрез образите на Откровението и в сферата на християнството, се основава на факта, че в по-старите възгледи, почиващи на ясновидски образи, конят е олицетворение на онзи етап, на който в човека е била внедрена интелигентността, силата на мисълта. Във формата на коня е изваяно във външната физическа образност това, което при човека чисто вътрешно се е превърнало в способност за мислене. Ето защо гърците възприемат символиката на конския череп, който всъщност се състои само от едно удължено чело, като в скулптурите на Атина и Перикъл преувеличават човешкото чело, украсявайки го с оформено като шлем конско чело… 

Омировите митове пророчески предсказват развитието, което интелигентността в крайна сметка ще придобие в човечеството: в приказката за дървения кон. Гърците, обсаждащи Троя, използват хитрост, която се ражда в главата на Одисей и същевременно символизира този процес. Те построяват дървен кон и го пренасят до портите на обсадения град. Троянците приемат коня като жертвен дар за боговете, защото те все още живеят с по-старо съзнание, което знае, че човекът дължи силата на мисълта на боговете. Но когато дървеният кон е вкаран в града, през нощта от него излизат гръцки воини и извършват с мечовете си страшно клане. Накрая човечеството превръща дара, получен от небето, в източник на разруха за себе си. Днес с начина си на мислене то вкарва в градовете си в огромни размери смърт и вилнеещи армии от демони. 

Животът на цивилизованото човечество е претърпял едва ли не апокалиптична трансформация заради това, че конят почти напълно е изчезнал от обществения живот. Бързият ритъм и повърхностност на нашето време обаче означават, че не се обръща  внимание на сериозния апокалиптичен мотив за изместването на коня от машината. Подобно на коня, машината, която е заела неговото място, независимо дали като автомобил или друго механично транспортно средство, може да бъде отражение на част от същността на човека. Чрез погледа към машината той би могъл да осъзнае, че е позволил на първоначално дадената му от Бога сила на мисълта да се развие в крайна едностранчивост и накрая тя е станала самостоятелна, защото той вече не е бил в състояние вътрешно да я свърже изцяло със своето същество и да я задържи. Силата на мисълта се е преместила от центъра на човешкото същество към периферията и е довела до почти непреодолимо превъзходство на интелигентното външно производство, пред което човешката вътрешност става все по-слаба. Светът на машините, който човекът все повече вгражда в света, даден му от природата, може да стане знаменателен за него. Но той ще му говори като предупреждение. Всъщност във всяка машина, изобретена от човешкия интелект, има магически елемент: само защото сме свикнали, ние вече не се плашим при вида на движеща се кола, без да виждаме каква сила я задвижва. Машините са еманципиран интелект, станал предметен, който поставя човека в положението на чирака на магьосника, който се е превърнал в роб и жертва на собствените си създания. Собствената интелигентност на човека, която е изтласкана в абстракцията и по този начин вече не се контролира отвътре, идва към него отвън като заплашителна, призрачна сила. Колкото и парадоксално да звучи: докато конят все още съществуваше по улиците на градовете, съжителството на хората беше по-човешко, а след като той беше изместен от машината, човешкото е застрашено да бъде изместено от животинското, но вече в смисъла на зверовете, които авторът на Откровението вижда да се надигат от бездната. 

Преди няколко дни премина Прага жената, която познавах от ранно детство - почти толкова дълго, колкото и родителите си - и която в тъмните тоталитарни години беше превърнала дома си в средоточие на духовността в България. Без преувеличение може да се каже, че леля Веска беше нещо като живата енциклопедия “Кой кой е” на духовните течения и стремежи в България. Доживя почти до столетие без три години, а през къщичката й на улица “Райко Алексиев” в София преминаха не стотици, а хиляди посетители. Някои бяха доведени от познат само за да им гледа на кафе, други - заради общението на духовни теми.

                   
                                              Веска Цицелкова през октомври 2018г.

Удивително е, че през последните над трийсет години, откакто живеем в “демокрацията”, не секна потокът на нито една от групите. И “преди десети ноември”, и “след десети ноември” къщата й беше неизменно, ежедневно пълна с посетители, джезвето с кафето беше почти постоянно на печката. Единствената разлика “преди и сега” беше, че вече можеше да се говори свободно на духовни теми, дори тук-там в медиите се появиха кратки репортажи за леля Веска. Тя стана известна на по-широки кръгове най-вече с книгата си “На кафе с Ванга” (тук има кратко интервю по повод на книгата https://youtu.be/qGOJV5iEiE4). 

Но заслугите и забележителното у леля Веска далеч не се изчерпват само с тези публикувани спомени, макар че те сами по себе си са ценни, защото откриват леко завесата над едно явление, което дълги години се развиваше тайно, но интензивно - духовният живот в тоталитарна България. О да, такова явление съществуваше тихо и незабележимо и без преувеличение може да се каже, че домът на Веска беше негов притегателен център. Именно там отиваха хората, за да се докоснат до нещо тайнствено, непознато, твърде различно от материалната действителност на социалистическото ежедневие, която за мнозина беше единствената реалност.

                      

Снимка от 70-те години на Веска Цицелкова (вдясно) и две нейни гостенки (долу е поетесата Надя Неделина)

При Веска се разискваха духовни въпроси, разменяше се информация, слизаха от горните светове духове както на заминали близки, така и на извисени духовни водачи, сякаш за да проверяват от време на време докъде са я докарали българите по пътя си към Духа. Последните оставяха деликатни следи от присъствието си с особен аромат и тръпки на благоговение, които обземаха присъстващите и извикваха по необясним начин сълзи в очите им. 

Леля Веска беше надарена с дарбата да привлича хората, да ги обединява в Духа, а това, за разлика от миналите и сегашните партийни програми, е  единственият начин, по който хора с различно наследство от предни животи, различни кармични товари и задачи, могат да бъдат обединени. Помагаха й и силните способности за имагинация и образно виждане на предстоящи събития, които, няма съмнение, тя носеше в себе си като дар на минали инкарнации. При нея тази способност се изливаше в едно явление, станало познато едва покрай нашествието на Османската империя към Виена - кафедомантията или изкуството да се предсказва бъдещето от утайката на изпитото кафе.  

Кафедомантията е разновидност на зародилата се в Китай тасеография - предсказване на бъдещето по чаени листенца. Тези способи са част от източната традиция, които стават известни на западния човек след колонизирането на територии в Азия и Африка и разпространяването на чая и кафето в Европа. Като форма на ясновидство кафедомантията се появява във времето, когато вече естествените ясновидски способности на човека са изчезнали. Само като атавизъм в някои хора са се запазили техни остатъци като отворени по рождение сетива за свръхсетивното. В Европа вариант на подобно на кафедомантията ясновидство е било леенето на олово, което обаче във вакханалията на гоненията на вещици и преследването на хора със свръхсетивни способности от Римокатолическата църква се е загубило съвсем. Покрай нахлуването на османците и разширяването на империята им към Европа кафедомантията се разпространява на Запад  - първо на Балканския полуостров, където се практикува и до днес (в България, Гърция, Турция), а след това и в западна посока към Унгария, Австрия, Германия и т.н. 

Неслучайно гледането на кафе е популярно най-вече в Югоизточна Европа - тук, особено в България, у много хора са запазени атавистични духовни способности от миналото. Кафедомантията обаче е вид ясновидство, което се отнася не до бъдещето на човечеството като цяло или на народите и техните съдби, а на отделния човек - този, който е изпил кафето. Всеки човек е обгърнат от астрална аура, в която се съдържат и неговите - повече или по-малко осъзнати - стремежи и копнежи за бъдещето. Те са неясен за човека израз на намеренията на витаещия отгоре, но още необхванат от него висш Аз. Част от тази смътна и трудно доловима астралност оставя своя отпечатък под формата на фигури върху порцелановата чаша и хора със силно изразени медиални и интуитивни способности са в състояние да тълкуват правилно тези образи. От трите душевни способности, които човекът притежава - мислене, чувства и воля, той е най-спящ във волята си. Но хора като леля Веска Цицелкова имат способността да улавят скритите волеви импулси на човека, който седи пред тях и да ги вербализират. Това не е ясновидството на една Ванга или Слава Севрюкова, които са провиждали в съдбата на света и България, а ясновидско провиждане в бъдещето на конкретния човек - на този, който е изпил кафето. Виждане в бъдещето на друг човек, освен него, е невъзможно или е възможно само ако той е кармично свързан с този, от чиято кафеена утайка се чете. Не е никак случайно, че кафедомантията става популярна, когато отделният индивид все по-ясно излиза от груповата обвързаност с роднинския кръг (в който и бъдещата му професия, която трябвало да наследи от бащата, дори е била предопределена още от раждането му) и се устремява към индивидуално определено бъдеще. Във времето, когато човекът още не е развил способности за самостоятелен поглед в духовния свят, не е развил усет за нашепванията на своя ангел, кафедомантията е давала (и все още дава) на много хора помощ, като чрез посредничеството на гледащия на кафе ги свързва с неясните за нисшия аз на човека указания “от горе” - от висшия му Аз и ангела, свързан с него.

Това провиждане за бъдещето на конкретния индивид леля Веска Цицелкова го умееше до съвършенство и едва ли ще се намери човек, който е бил при нея и после не е признал, че се е сбъднало това, което му е казала. Понякога са необходими няколко години, за да настъпи изреченото от нея, но ако е запомнил думите й и се обърне назад към момента на произнасянето им, с удивление ще установи, че предсказанието й е било вярно. 

И тъй като по времето на социализма всякакви такива ясновидски занимания, които не преплитат съдбата на индивида с петилетните планове на Партията, бяха нежелани, леля Веска Цицелкова не придоби известност. Но понеже и хората от горните етажи на властта имаха потребност да надникнат и получат насоки за индивидуалните си съдби, при нея идваха и много такива хора. Там те попадаха в една наситена с духовност атмосфера и по този начин в индивидуалния си живот се докосваха до това, което като група от управляващи отричаха - духовното като “предразсъдък от миналото”. А понеже социализмът забраняваше официално духовната литература от всякакъв вид (тя подлежеше на конфискация), домът на леля Веска с нейните способности беше притегателен център за хора с такива интереси. 

На около 13-15-годишна възраст имах бунтарски период, в който не вярвах на предсказанията на леля Всека, защото смятах, че си измисля и говори неща, които хората искат и очакват да чуят. Не ми харесваше и сладкият вкус на турското кафе, което трябваше да се изпие. То какво ли пък е можело да се предскаже на човек на тази възраст - че ще премине в по-горен клас или ще го приемат в еди коя си гимназия. Много по-интересни ми бяха тогава разказите за едно или друго свръхсетивно явление, за една или друга личност, която е била предния ден при нея. А при леля Веска са идвали и Людмила Живкова, и Индира Ганди, и Омраам (при посещението си през 80те години), хора от културния елит на България, както и скромни братя и сестри от забраненото тогава “Бяло братство”. За пръв път у леля Веска видях снимката на един възрастен човек, който ми се видя абсолютно удивителен с всичко в себе си - с дългата си бяла коса и брада, с израза на очите и дори с това, което се съдържаше в жеста на дясната му ръка, която се виждаше на преден план. Попитах кой е този човек, отговориха ми - Петър Дънов. Порази ме фактът, че за него тогава нито се говореше, нито се пишеше официално. Леля Веска ни подари тази снимка, която грижливо съхранявахме скрита в една папка с изрезки от вестници и пазим до ден днешен. 

В по-късна възраст у леля Веска се появи нов импулс, също свързан с имагинативните й способности - да прави портрети от жива вълна. В тези портрети от такъв необичаен материал тя успяваше да предаде в израза на очите и очертанията на лицето характерното за дадена личност. Вълната е много необикновен материал, чиято способност да се сплъстява е в основата на производството на тъкани. Трудно е обаче с плъстена вълна да създадеш портрет, в който да изобразиш душата на човека, гледаща от очите му. Спомням си първата изложба на портретите, сътворени от леля Веска, която - удивително, но факт! - се проведе през 1988г. в залата на Руския (тогава съветски) културен център. Домът й пази десетки такива портрети, между които и един портрет в цял ръст на Исус Христос такъв, какъвто леля Веска го е запомнила, когато й се е явил.

                          

Огромния портрет на Исус Христос в цял ръст (за съжаление снимката е с лошо качество), който леля Веска прави само за осем часа

Но най-прекрасното качество на леля Веска беше, че с нейната скромна и ненатрапчива личност тя умееше да общува с най-различни характери, да намира общ език с всеки и да откликва на нуждите на всякакви хора. За нея нямаше “Уморена съм, ела утре’, “Днес нямам време”, домът й беше отворен по всяко време и за всеки. Тя не парадираше с познанствата си с прочути или актуални в момента личности, не се хвалеше с абсолютно нищо. А беше живяла дълго, беше преживяла и видяла забележителни неща. Когато преди няколко години, след като излезе книгата й за Ванга, й подхвърлих идеята да напише нещо за собствения си живот, за да останат за спомен срещите й със забележителните личности на ХХ век и съкровените й духовни преживявания, тя махна с ръка и каза: “А, остави, не искам да се хваля, че да се шуми около моята личност.” Така тихо и незабележимо както живя, си отиде тази забележителна жена, за която почти никой не разбра - нито в социализма, нито в “демокрацията”. Тя обаче вървеше по своя тих път и съхраняваше като пламък на запалена свещ в дланта си Духа в България и за България.