Статията на Херберт Лудвиг в неговия блог fassadenkratzer.wordpress.com е интересна с това, че се спира и на съществените духовни различия между християнска Европа и мюсюлманските затворени общности, поради които интеграцията на мюсюлманите в Германия е невъзможна и те все повече се изолират в затворени общности, занимаващи се с престъпления. 

Хората от ислямските страни, които имигрират непрекъснато и без ограничения, са свързани предимно с културни и религиозни връзки, белязани от архаичните структури на кръвнородствени групи, както и с една теократична религия, на която индивидът е напълно подчинен. Това води до възникването на все по-изолиращи се паралелни общества, които са отрицателно и враждебно настроени към нашия демократичен ред, основан на самоопределението на свободните индивиди. 

Групата, изградена на кръвното родство

Още от 60-те години на миналия век милиони хора започнаха да имигрират в Германия, без да е налице имиграционен закон като правна основа, която да гарантира селекцията и задължителната интеграция. Така е и до ден днешен. Дълбоко вкоренените, напълно различни качества на ориенталските народи обикновено не се обсъждат в медиите. 

Без обаче да ги познаваме, е невъзможно да разберем поведението им и появата на паралелни общества, които остават затворени и често са враждебно настроени и вършат престъпления.

Основният момент е, че за разлика от европейското човечество, те все още са много силно закотвени в груповото съзнание на кръвно свързаните общности. Като колективи семейството и кланът са определящите социални сили, в които е вграден отделният човек. По правило той не възприема себе си като независима, основана в себе си азова личност със собствени представи за живота, а като член наобщността, без която не би могъл да живее, чиято сплотеност и правила на живот го обхващат и силно определят хода на живота му.

При повечето имигранти, които изповядват исляма, положението на несамостоятелния човек, обвързан с кръвната общност и подчинено на авторитета на старейшината на клана, се съчетава с пълната отдаденост на Аллах, подчинението и безусловното послушание. Волята на Аллах обаче е цялостна и обхваща всички области на живота, включително политическо-правната. Целият живот трябва да бъде отражение на религиозния живот на исляма.

Западното развитие на Аза

За разлика от тях в Европа, започвайки от Древна Гърция, се е стигнало до постепенно откъсване на отделнив човек от връзките му с общността, от която той произлиза. Европейските народи, формирали се в хода на Преселението на народите, все повече са се откъснали от преобладаващата преди това кръвно-расова обвързаност и многократно са абсорбирали части от други народи. Те са се развили до душевни или езикови общности, в които отделният човек макар и потопен в един общ душевен свят, не е непременно зависим от него и по този начин може да се еманципира като индивид и да поеме културни елементи от други народи.

Най-силният импулс за еманципацията на индивида от кръвните общности идва от християнството. Христос видял, че е време да се укрепи най-съкровената духовна същност на човека, неговия Аз и да се освободи той от зависимостта на кръвните връзки. Най-главният и радикален призив за това откриваме в Евангелието от Лука, глава 14, стих 26: “Ако някой дохожда при Мен и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик”.

Това със сигурност не означава да се отделиш от семейството си, а да се освободиш вътрешно от съдбовното определение, което идва от общата кръв. 

Да, човек трябва да се освободи и от душевните си навици, които досега са били формирани от силите на кръвната общност. Тогава остава само да се уповаваме на своя най-съкровен духовен Аз и да определяме всички свои действия възоснова на собственото си познание. Затова и Христос казва: "Ще познаете истината и истината ще ви направи свободни."

Това е свързано с факта, че връзката на човека с божественото също се отделя от преживяването, пораждано от кръвта и става пряко дело на еманципиращата се душа и на Аза. Както и в сферата на държавно-политическия живот, тя преминава от групата към всеки отделен човек, независимо от родствената връзка, към която той все още принадлежи. В резултат на това връзката на индивида собщността се променя изоснови. 

Индивидът вече не трябва да бъде подчинен на общността, а напротив, общността съществува за индивида и трябва да служи на неговото развитие към свобода и самоопределение.

Този дълбок християнски азов импулс, избухнал мълниеносно и намерил израз в идеалите на Френската революция за свобода, равенство и братство, лежи в основата на цялото духовно и социално развитие на европейските народи и техните американски продължения като вътрешна, ферментираща и движеща сила, която се съпротивлява срещу всички противоречия. И това развитие далеч не е приключило.

Драматичният характер на ситуацията

Ралф Гадбан, германски изследовател на исляма от ливански произход, описва ситуацията съвсем точно: "По принцип имаме работа с два различни цивилизационни модела: западния, който се основава наавтономния и пълнолетен индивид и ислямския, който се основава на групата - било то голямото семейство или мегаплемето на мюсюлманите, уммата - и ограничава автономността и отговорността на индивида. Двата модела са несъвместими; интеграцията предполага освобождаване на индивида, а то означава разрушаване на групата." [1]

Тази интеграция се извършва при много малко хора, и то само защото те наистина я желаят, въпреки всякаква вътрешна и външна съпротива. Големите маси остават в унаследените си родови форми и в крайна сметка германското правителство и администрация са ги оставили сами на себе си. Всички програми за интеграция остават на повърхността и не могат да успеят само заради съзнателно допуснатата липса на граници. Те (програмите) заблуждават, че се прави нещо, но това всъщност изобщо не е желано от политическата каста [2] , тъй като тя работи като проводник на плановете на ООН и ЕС [3] за унищожаване на културната идентичност на германския народ. Залогът е съществуването и бъдещето на развитието към свободна, самоопределяща се индивидуалност, за което в Европа са мислили и воювали в продължение надве и половина хилядолетия. Зад повърхностното говорене се разгръщат световноисторически процеси на престъпления срещу човечеството с огромни размери.

Ралф Гадбан посочва: "В ислямския свят индивидът не е успял да се освободи от голямото семейство и общността на всички мюсюлмани, така наречената умма. Тази групова организация е циментирана отрелигията с нейния шериат. Почти навсякъде в ислямския свят шериатът регулира семейното и наследственото право и укрепва патриархалните отношения в родовете. Коранът изисква от мюсюлманите да се дистанцират от "неверниците", какъвто е случаят при традиционалистите, докато джихадистите използват и насилие срещу "неверниците".

Това е културният фон, с който мюсюлманите имигрират на Запад. Надеждата (на Запада) за модернизиране на ислямската култура и религия беше разочарована; модерен ислям не съществува и до днес. За сметка на това възникнаха ислямски паралелни общества ... защото те имат глобална, алтернативна и в същото време изключваща култура. Тяхната закостеняла култура се бори с всички чужди влияния и не позволява равноправно съжителство с немюсюлмани, те са убедени в превъзходството насвоята религия, в правото си да управляват своята общност и в най-добрия случай могат само да търпят "неверниците".

Тази гигантска конфронтация се подкрепя от идеологията на мултикултурализма, която решително пречи на интеграцията. Заедно със Зелените Социалистическия интернационал, начело на процеса е Социалдемократическата партия (SPD) [4], която иска да превърне Германия в неутрална зона за заселванена хора от най-различни култури. Там германците със своята култура вече не са господари на дома, а само част от многообразието от религиозни и културни начини на живот, от които в крайна сметка ще бъдат изтласкани като малцинство.

Ралф Гадбан: "Тази фрагментация на обществото се подкрепя и от идеологията на мултикултурализма, която зачита културите безусловно. Вече не се защитава достойнството на човека, а достойнството на културата или религията. В случая на гражданите мюсюлмани се защитава преди всичко тяхната религиозна идентичност и по този начин конституцията се ограничава до позитивната религиозна свобода - т.е. правото да се извършва религиозно или мирогледно действие. От друга страна, се игнорира фактът, че организираният  ислям признава правата на човека единствено в рамките на шериата. Мултикултурализмът и фалшивите дебати отклоняват вниманието от един важен градивен елемент, който изобщо прави възможно съществуването на паралелното общество: ислямските големи семейства с многобройни членове." 

Паралелните общества

Според родения в Сирия политолог Басам Тиби, пенсиониран професор от университета в Гьотинген, "десет процента от мюсюлманите в Германия са професионално и социално интегрирани. Деветдесет процента оттях живеят в паралелни общества. Повечето дори не искат да се интегрират. В Берлин има ливански, турски и кюрдски паралелни общества. В Котбус вече има сирийско паралелно общество." 

"Хората, които идват тук, не се интегрират. Като съветник разговарях с хора, отговарящи за интеграцията и бях изумен. Под интеграция те разбират регистриране, изхранване, настаняване в дом, в най-добрия случай езикови курсове. Но интеграцията означава да се придобие гражданска идентичност. Идентичността е частот родината. Ако се изключи този фактор, нищо не остава. Но това е проблемът на Германия: не се предлага идентичност. ... Разговарял съм с ливански и турски момчета, които са трето поколение, живеещо в Германия. Те говорят свободно немски, дори по-добре от турски и арабски. Но не са интегрирани, защото не признават ценностната система."

Хамед Абдел-Самад разказва за проучванията си в Париж, Марсилия, Брюксел, Амстердам, Орхус, Копенхаген, Малмьо, Бон и Берлин [5]:

"Навсякъде в тези зони се среща един и същ феномен: сегрегирани общности, които следят строго своитечленове, особено жените и гледат със скептицизъм и озлобление на обществото на мнозинството. Навсякъде се говори за едни и същи проблеми: социална мизерия, увеличаване на престъпността, насилие и стрелби, употреба на наркотици и безработица. Навсякъде виждате забулени жени, които се страхуват да бъдат снимани, и големи групи млади мъже, които се разхождат навън." 

"Зоните със забранен достъп ... функционират на същия принцип. Колективът определя как трябва да седържат отделните хора. ... Там, където колективът е начело, няма свобода. А там, където няма свобода, няма и интеграция." 

Клановете

Според Ралф Гадбан кланът се различава от класическото голямо семейство, от което той самият израства, по това, че има по-силна вътрешна солидарност и - особено сред етническата група на маламите [6] използва кръвното отмъщение, за да се отдели от външния свят. При засилената гордост от превъзходството на исляма се поражда особено голямо презрение към германците и техните ценности, а от това избуява клановата престъпност.

"Те са забелязали, че в нашето отворено, толерантно общество хората като индивиди и автономниотговорни граждани, които уважават монопола на държавата върху употребата на сила, са безпомощни пред тяхната агресивна група. Затова са развили и укрепили още повече груповата солидарност на клана и по този начин са променили неговата функция. Докато в родината им кланът е служил за защита нагрупата, днес в Германия той се е превърнал в престъпна организация." 

Клановете могат да се състоят от няколкостотин до хиляди членове. Специализирани са в грабежи, трафикна наркотици, рекет, проституция – всичко от което има какво да се спечели. "През последните години прането на пари в клановете процъфтява. Затова инвестират в ресторанти, наргиле-барове, пекарни и недвижими имоти." 

          

         Снимка от погребениеъо на виден член на престъпен клан в Берлин, Нойкьолн

"При класическата организирана престъпност хората се събират, така да се каже, доброволно и извършватпрестъпления. В клана обаче човекът се ражда и няма друг избор, освен да участва в деянията му. Това неозначава, че всички членове на клана са престъпници, но благодарение на роднинската и клановата солидарност те са принудени или принуждавани да мълчат за престъпленията. Така че има един вид принудителна общност и картел на мълчанието… Тези структури много по-трудно могат да се осветят и разбият. Полицията не може да се внедри в тях, както е възможно в други престъпни среди. Освен това печалбата носи просперитет на целия клан и по този начин допълнително осигурява сплотеност. Силата наклана е и в неговия мобилизационен потенциал. Братя и братовчеди могат бързо да бъдат привлечени засъратници. Полицията никога не се изправя само срещу един противник. Подобна сплотеност днес е доста нетипична за по-индивидуализираното общество на Запад. Освен това тя затруднява съдебните производства и буквално парализира някои съдебни процеси." 

По отношение на количественото разпространение Ралф Гадбан казва: "Когато говорим за кланове в Германия, става дума най-вече за ливанско-кюрдски кланове, особено кюрдите от племето малами, които имат особено силно чувство за родова принадлежност, тъй като са с полуномадски произход. ...

Според оценки на Федералната криминална служба тази група включва около 200 000 души. Освен това напоследък се появяват кланове от Чечения, Албания, Косово, а също и язидски кланове, които са организирани по подобен начин и отчасти също са криминално активни като кланове."  

А Хамед Абдел-Самад пише: "Само в Берлин двадесет клана с 9000 члена управляват пет квартала. Преди те печелеха пари от търговия с наркотици, рекет и сводничество, а сега ги изпират чрез сделки с недвижими имоти… Чрез трети лица те купуват недвижими имоти в Берлин например, които след това предлагат на общината срещу много висок наем за настаняване на бежанци. От дълго време те имат пръст и в охранителните фирми…  Добре известен факт е, че тези кланове често осигуряват т.нар. мирови съдии, които уж уреждат вътрешномюсюлманските спорове и ги решават според правилата на шериата. Всъщност тези самозвани съдии осуетяват полицейските разследвания и прикриват престъпните машинации на клановете." 

Както съобщава изданието “Epoch Times”, "Северен Рейн-Вестфалия стана първата федерална провинция, която представи доклад за състоянието на клановата престъпност, според който 6 449 заподозрени от 104 клана са извършили 14 225 престъпления в рамките на три години в най-многолюдната федерална провинция. Според анализа на Службата на криминалната полиция на провинция Северен Рейн-Вестфалия (LKA), представен във вторник в Дюселдорф, повече от една трета от тези престъпления, регистрирани в периода 2016-2018 г., са т.нар. брутални престъпления като заплахи, принуда, грабеж и опасни телесни повреди. Тук нямаме кокошкарски кражби и контрабанда на цигари. (...) Клановата престъпност не е дребна престъпност - става дума за сериозни престъпления, включително убийства", обясни вътрешният министър на Северен Рейн-Вестфалия Херберт Ройл (ХДС)." 

Членовете на клановете понякога се чувстват толкова сигурни, че все по-често се опитват да сплашват разследващите полицаи с предупреждения и заплашителни съобщения. Клановете също така заплашват свидетели, за да им попречат да дадат уличаващи ги показания, и дори съдебната власт. "Поради това берлинският прокурор е бил под лична защита и вече не е можел да се движи свободно извън дома си."  Те не се притесняват и да заплашват съдии, както описва Ралф Гадбан в книгата си "Арабските кланове - подценяваната опасност", която Фокус подхваща в статия: "След произнасянето на присъдата по делото за "убийство на светофара" (2012 г.) роднините на осъдения се разбунтуваха в областния съд в Хилдесхайм, обиждаха и заплашваха председателстващия съдия, който трябваше да бъде изведен от сградата от голям полицейски контингент. Тъй като ситуацията не се успокои дори пред сградата на съда, пристигна цял полицейски отряд." 

"Този, който казва истината, се нуждае от бърз кон" - гласи една китайска поговорка. Кой би могъл да предположи преди десетилетия, че скоро това ще стане реалност и в нашата страна? С книгата си и в интервюта Ралф Гадбан се опитва да събуди политиците и спящото мнозинство от германците за големите опасности, които се развиват в страната. Разбира се, посочването на връзките и предупреждаването за предстоящото не може да се хареса на клановете. Така че няма как да не се окаже, че вниманието им също е насочено към него. Междувременно са му изпратени около 80 послания на омраза, някои от които с "повече или по-малко нескрити смъртни заплахи". Сред тях е и заповедта: "Където и да го намерите, бъдете безпощадни към него." 

От всичко това става ясно, че ислямистките движения и тяхната борба срещу централноевропейската либерална култура очевидно са желани от германските политици. Доказателствата за това твърдение варират от продължаващата неконтролируема масова имиграция, пакта за миграция на ООН и оклеветяването на онези, които протестират срещу него, през многобройните твърдения, че "ислямът принадлежи на Германия", и лъжата на Меркел: "Народът е всеки, който живее в тази страна", до описаното в тази статия.

Бележки

1 https://www.t-online.de/nachrichten/panorama/kriminalitaet/id_84598284/ralph-ghadban-mulitkulti-laesst-arabische-clans-gewaehren.html

2 https://fassadenkratzer.wordpress.com/2018/07/02/die-grosse-taeuschung-mit-der-integration/

3 https://fassadenkratzer.wordpress.com/2018/04/20/uno-eu-und-usa-kreise-planen-seit-jahrzehnten-die-massenmigration/

4 https://fassadenkratzer.wordpress.com/2018/05/11/der-kampf-der-sozialdemokratischen-partei-deutschlands-gegen-deutschland/

5 Hamed Abdel-Samad: Integration, 2018, стр. 18, 58-59

6 Етническа група, чийто произход (кюрдски или арабски) е спорен. До ХХ век са живели предимно в днешната турска провинция Мардин, но от 20те години започват да емигрират в Ливан, където са въвлечени в гражданската война, започнала през 1975г. От следващата година започват да се заселват като бежанци от войната в Европа – във ФРГ, Швеция, Нидерландия, Дания. Най-голямата група малами, състояща се от над  8000 члена, живее в Берлин.

7 https://www.wn.de/welt/vermischtes/wissenschaftler-uber-kriminelle-familien-integrations-fehler-und-die-rolle-des-islams-1199585

Това е лекцията на Армен Тоугу "Логиката на сърцето. Чувството за истина. Задачите на съвременното човечество", изнесена на 4.1.2021 в рамките на международната рождественска онлайн-конференция. Тук не са включени отховорите на зрителски въпроси, цялата лекция може да се намери на адрес http://bdn-steiner.ru/modules.php?name=Books&go=page&pid=2317

Друг текст от Армен Тоугу: https://anthroposophie.blog.bg/history/2021/05/20/za-dneshnoto-syvmestno-deistvie-na-mihail-i-orifiil.1762035

Искам да започна разглеждането си с Нострадамус, но не с неговите пророчества, а с неговата карма. Нострадамус бил лекар, който по наследство имал ясновидски способности и ги използвал така, както Парацелз в своето време. По време на чумната епидемия той успешно лекувал болните, неизлечимо болните, които, ако не били способностите му, щели да умрат. Това предизвиквало завистта на обкръжението му, което е разбираемо. Обвинявали го в различни грехове, освен това той бил покръстен евреин, което също било недостатък в положението му по онова време и за да избегне Инквизицията, трябвало, благодарение на покровителството на кралица Катерина Медичи и правилното решение, да спре да практикува. Той престанал да лекува хората. Можем да си представим какво означава в живота на един човек, който има призвание, който с радост и любов изпълнява задачите си, изведнъж да се окаже изправен пред бетонна стена. Той трябва да спре. В резултат на това се наложило да се затвори в себе си и да се качи на кулата в къщата си, която имала стъклен прозорец на тавана и да съзерцава звездните констелации. От тези съзерцания в него възникнали образи на бъдещето. Какво се било случило?

Нека си представим един образ или преживяване, което много хора познават: какво става, ако се завъртим няколко пъти около оста си и после внезапно спрем. Забелязваме, че душевното ни тяло продължава да се движи за известно време. Това означава, че то се изтласква от тялото. Съществува дори орден на такива въртящи се или танцуващи дервиши, които по този начин изпадат в екстаз, излизат извън тялото. Във всеки случай, ако има внезапно спиране на движението, действа инерцията и част от свръхсетивното същество на човека може да излезе навън, да се придвижи по-нататък. Нека сега си представим, че това не е кратък момент, а цялата кармична воля на човека се сблъска със стена. Той не може да излиза, да общува с хората, да лекува болните. Ако тази воля се беше изпълнила изцяло, това щеше да има огромно влияние върху бъдещето на човечеството, защото, разбира се, ако някой, който е трябвало да умре, остане жив, това променя значително бъдещето. Той остава жив, оказва влияние върху заобикалящата го среда, това влияние се предава на следващите поколения, има такава вълна, която продължава в доста далечното бъдеще, докато отслабне и стане сякаш по-малко забележима. По правило човек дори не се въплъщава на земята. А кармичната вълна на Нострадамус e била спряна външно. Това е все едно човек, който се движи и се сблъсква с бетонна стена. Какво се случва, ако човек тича бързо и внезапно се сблъска със стена? Той или губи съзнание и може дори да умре, или излиза от тялото си. Всичко зависи от това какъв е бил сблъсъкът и доколко човекът е подготвен за такова излизане. Нострадамус е имал ясновидски способности, които е използвал за чисто професионални медицински цели. Такова рязко спиране на кармичния поток, външно спиране, не може да спре волята, която го пренася в бъдещето. 

Защо в бъдещето? Защото като лекар е работил върху бъдещето на човечеството. Тази воля е биланасочена към бъдещето. Да излекуваш някого вече означава да промениш бъдещето и разбира се, всичко това е свързано с неговата карма и житейски план и ако не е била външната забрана, той е щял да продължи да лекува хората и по този начин да влияе на бъдещето. Волята, свързана с бъдещето, сега вече не можела да се проявява на физическия план, а в крайна сметка, тъй като е била насочена към бъдещето, е станала имагинация, превърнала се е в негови духовни откровения.

Нека си представим съвременното човечество като Нострадамус. Тази представа съвсем не е фантазия, защото човечеството е преминало Прага, в смисъл на потенциалните си възможности, преди повече от сто години. Но то използва тези способности, да кажем, в различна посока. Сега [поради пандемията] се случи глобално спиране на целия физически процес, свързан с икономическия живот и другите социални процеси. Това, което се случи с ковида, е рязко спиране. Такова рязко спиране трябва да доведе или до пробуждане, или до забрава, или до загуба на вътрешното равновесие - зависи от индивидуалната карма на всеки човек. При една част от човечеството, която вече е подготвена, подобно на Нострадамус, който е имал ясновидски качества, това може да доведе до пробуждане за най-близката духовна сфера.

Можем да си представим и такъв човек, който се занимава с нещо и след това се оказва изправен пред препятствие, пред стена, не може да продължи дейността си и се затваря в дома си, в кула и например спокойно се напива. Той става алкохолик. Друг пък се сблъсква със стена, не може да продължи, волята му търси друг израз, не в алкохола. Той не потиска тази воля, но тя не може да пренесе съзнанието му към духовното и тогава волята потъва още по-надолу, в областта на животинските инстинкти, и човекът почва например да отмъщава, става престъпник, изобщо се бори срещу кармичните условия. Волята може да се прояви по различни начини, зависи от индивидуалната карма накъде ще намери своя път. Ако човек има склонност към духовността, отворени прозорци, тя ще започне да тече натам, ще доведе до духовно развитие, дори до ускорено развитие, както при Нострадамус. Ако беше продължил да лекува хората, при него нямаше да се пробуди тази имагинация. Всъщност това спиране ускорява развитието му и в наше време все още можем да наблюдаваме, че някои хора поглеждат към изминалата 2020 година и казват: "Това беше година на ускорение за мен. През тази година много кармични възли бяха развързани и нещо се отблъсна от мъртвата точка в съдбата ми.” Има такива случаи. Тези хора гледат на годината с благодарност и дори с радост и казват: "Това спиране ми помогна да се заема с по-съществени неща и значително ускори развитието ми". Има и други, които казват, че това е годината на плъха, а какво да очакваме от плъха, освен инфекция и седе в някоя дупка под пода. Това са други асоциации. Зависи от това какви предпоставки е донесъл човекът. Времето дойде неочаквано, като крадец през нощта. Това се казва в Евангелието от Лука, 21ва глава. Можем да кажем, че се е случило някакво глобално събитие и в същото Евангелие се казва, че когато такова събитие се случи, единият ще бъде взет нагоре, а другият ще бъде оставен, и не само оставен, но може да падне дори още по-ниско, в мазето. Такова сортиране се извършва сега. Човек може да тръгне в различни посоки на своето развитие.

Примерът с Нострадамус е положителен пример. Могат да се дадат много други примери, в които кармата поставя човека пред стена и той се спуска надолу, а не се издига в развитието си. И такива процеси вече се забелязват в нашето обкръжение. От друга страна, фактът, че Нострадамус е бил поставен пред външно препятствие, не спира кармичния поток на волята му, а само това, че този поток е тръгнал в друга посока, в посока на духовното развитие и книгите, написани от него, действат в бъдещето, както последиците от изцеленията му биха действали в бъдещето. Толкова много поколения са чели Нострадамус, водени от неговите предсказания, които са оставили впечатление у читателите и са повлияли на тяхната карма и поведение.

Следователно по един или друг начин кармата намира начини да се реализира и в този случай допринася и за духовното развитие на човека. Ако погледнем на настоящето по този начин, можем да кажем, че зад рязкото спиране същи стои мъдростта на кармата. Тази мъдрост предполага, че достатъчен брой хора трябва да преживеят в себе си ефекта на Нострадамус и в резултат на рязкото спиране волята им за развитие или кармичната воля ще ги поведе към свръхсетивното, което обаче не означава, че всички ще могат да преминат по този път. 

Ако поне част от човечеството успее да го направи, това ще бъде добра гаранция, че в бъдеще и други ще намерят този път и ще имат помощници по него. Но човечеството не може просто да продължи да спи, както до края на XIX век. Такива глобални спирания вече е имало и през ХХ век. Понятието "световна война" е понятие от ХХ век. През XVIII и XIX век не е имало такива глобални събития, а в този смисъл и настоящата епидемия също е глобално събитие. Характерът на тези спирания сега е малко по-различен, отколкото по времето на Нострадамус, когато те са могли да засягат само една съдба, но не и други. И затова възниква въпросът: Как да се изгради пътят на духовното развитие в наше време? Нострадамус е имал наследени наклонности, благодарение на атавистичното ясновидство и зарад внезапното спиране на външния физически поток на съдбата духовният поток просто е тръгнал в друга посока, отвел го е към свръхсетивното на душата му. Да се очаква това от множество хора в наше време, когато атавистичното ясновидство е твърде рядко изключение и съвременният човек разчита повече на разума, а епохата на материализма от XVIII и XIX век вече е зад гърба ни, би било илюзия, затова Рудолф Щайнер се опита да създаде нов канал към духовния свят за търсещите човешки души, за да могат те, вървейки по този път, да бъдат правилно подготвени за събитията, които сега се случват. 

Щайнер казва, че това е розенкройцерският път, но донякъде осъвременен, реформиран и ако говорим за този път, трябва да кажем следното: Има няколко вътрешни изкусители или гласове, или навици, или склонности, които могат да бъдат наречени “вътрешния есей, вътрешния книжник, вътрешния фарисей, вътрешния садукей”. Това са понятия от Евангелието, освен “есея”, те са известни и от антропософията. Какво означават те? 

Да предположим, че има хора, които разбират духовното развитие като развитие на своя вътрешен свят на чувствата. Сам по себе си този възглед е верен, но всяка добродетел, разбирана едностранчиво, се превръща в своята противоположност, в пречка за духовното развитие. Такива хора казват: "В човешката душа е скрит целият свят и има дълбоки тайни. Просто трябва да наблюдаваме чувствата си". Ако доведем това до крайност, можем да се окажем напълно затворени в собствения си свят на илюзии, като същевременно твърдим, че тъй като вътрешното е съответствие между микрокосмоса и макрокосмоса, в душевността, в микрокосмоса, се отразява макрокосмосът. Такива хора са склонни безкрайно да преувеличават значението на чувствата си или на вътрешните си преживявания. Всяка промяна във вътрешното им настроение веднага се проектира от тях върху външния свят като осъществяване на велики събития. 

По време на войната се е случила една анекдотична ситуация: Един такъв представител на вътрешното есейство седял на поляната в Швейцария, докато в Германия градовете били бомбардирани денонощно. Швейцария е неутрална страна, там имало една мирна поляна, над нея прелетял майски бръмбар и тазиличност казала на друга една, току-що пристигнала от Щутгарт, бомбардиран преди дни, че когато чувалабръмченето на майския бръмбар, можела да си представи какво чувстват хората, когато британски и американски бомбардировачи прелитат над небето на Щутгарт. Това състояние на вътрешно фарисейство е първата опасност. Тези хора може да не знаят даже и името на президента на страната, в която живеят. Те четат само определена литература. Ако са антропософи, четат само антропософска литература и нямат представа какво се случва във външния свят. Рудолф Щайнер казва, че е невъзможно да се изучава антропософията по този начин. 

Този тип хора са били често срещани сред теософите. По времето, когато Рудолф Щайнер работи в Теософското общество, той се сблъсква с такива личности и някои от тях преминават в Антропософскотодвижение. За да се преодолее вътрешния фарисей, е необходимо да се развие чувството за истина. Рудолф Щайнер пише за чувството за истина на няколко места в своето методическо ръководство "Как се постигат познания за висшите светове", едно от тези места е в края на главата "За някои последици от посвещението" и там се казва как трябва да се изучава антропософията. Човек, който все още няма ясновидски способности, може да направи това чисто разсъдъчно, но при едно условие: разсъдъчно и с чувство за истина. Ако човек приема антропософията с интелекта си, възниква втора опасност: да се превърне в книжник. Книжникът е човек, който започва да чете произведенията на Щайнер, но не се занимава специално да развива чувството за истина.

Такова духовно обучение е било оправдано през Средновековието. В наше време, в епохата на съзнателната душа, централната отправна точка за обучението е развитието на чувството за истина. Чувството за истина е способност на епохата на съзнателната душа, разсъдъчната душа все още не притежава тези зачатъци, но съзнателната душа, както пише Щайнер в “Теософия”, влиза в контакт с истината и то по такъв начин, че усеща кое е истина и кое не. Такъв зачатък на чувството за истинапритежава всеки човек, който вече има съзнателна душа, но както всеки друг зачатък, той изисква развитие. В гръко-римската епоха и през Средновековието хората са имали зачатък на разсъдъчната душа, той също се е нуждаел от развитие и развитието му започва от времето на гръцките философи, академията на Аристотел, схоластиката, докато се превърне в развито достояние на човечеството.

Същото важи и за чувството за истина. Рудолф Щайнер пише следното за самото чувство за истина в "Как се постигат познания за висшите светове”: “Без да се задълбочи в данните на духовните изследвания, човек никога няма да може да достигне до истинско висше познание. Тогава той би бил в положението на бебе, което отказва да приеме силите, идващи от утробата на майка му и иска да изчака, докато стане способно да ги извлече само. Точно както зародиша на бебето научава от жизненото чувствоза пригодността на силите, които се вливат в него, преди да се роди, така и човекът, дори преди да получи ясновидство, научава истината за ученията на духовната наука. Възможно е да вникнем в тези учения въз основа на усета и на ясен, здрав и всестранно обсъждащ ум, дори когато самите ние все още не виждаме нищо духовно. Човек трябва първо да се запознае с мистичните познания и чрез изучаването им да се подготви за съзерцание. Човек, който би стигнал до съзерцание без такова изучаване, би бил като дете, родено с очи и уши, но без мозък. Пред него може да се разкрива цял свят от цветове и звуци, но той не би могъл да направи нищо с тях. По този начин всичко, което първоначално е било разбрано от човека чрез неговото чувство за истина..." - а именно чрез чувството за истина трябва да се разбира антропософията, а не чрез чисто разсъдъчната логика. Много неща могат да бъдат логични, но ако няма основа за логиката, а именно правилни постулати и постулатите не се избират от логиката, а от чувството за истина, тогава разумът е безполезен за духовното познание - "По такъв начин всичко, което човекът първоначално еразбрал чрез чувството си за истина, а така също и чрез разума и интелекта си, на посочения етап от духовното ученичество става негово собствено преживяване". 

Изучаването на антропософията е първият етап от посвещението по розенкройцерския път. А изучаването на антропософията трябва да се основава на чувството за истина. Поради тази причина ако някой иска да премине през подготвителния етап на духовното обучение, той трябва първо да си напише "домашното" или да се яви на "приемен изпит". А изпитът е да се научи да използва чувството си за истина.

Рудолф Щайнер говори много подробно за чувството за истина в цикъла "Макрокосмос и микрокосмос". Това е СС 119, десетата лекция от 30.3.1910 г. Той го нарича "логика на сърцето". Взех това заглавие от Щайнер. Той говори за логиката на главата и логиката на сърцето, като под логика на сърцето разбира чувството за истина. То е основата на всяко разсъдъчно размишление, защото само с помощта на чувството за истина аз мога да избера правилните предпоставки за логическите си конструкции. Развиването на чувството за истина все още не е духовен път, но е нещо, което всеки в днешния ден, в епохата на съзнателната душа има в плана на живота си. Заниманието с езотерика ни води къмспособностите на бъдещето, а способностите, които трябва да развием в този живот в нашата епоха, са чувството за истина и логиката на сърцето. Но чисто методологически сега няма да говоря надълго и нашироко за логиката на сърцето. Темата е повече или по-малко позната на мнозина в този кръг. За нея съм написал книги, във втората книга има по въпрса, както и в първата за децата от съвременното поколение, също в различни лекции, включително в една на руски език.

Ако кажем, че развитието на чувството за истина е главната задача в епохата на съзнателната душа, то засега това е само идея. За да превърнем една идея в живот, се нуждаем от методи, а методът на логиката на сърцето е начин, описание на пътя, на конкретните стъпки, с които да стигнем до вътрешно преживяване, свързано с чувството за истина. Ако човек упражнява този метод, той преминава от областта на моралната фантазия, методиката, в областта на техниката и забелязва, че е необходимо да упражнява същия метод дълго време, за да развие чувството си за истина, докато то се превърне в естествена способност, а именно да усеща интуитивно кое е вярно и кое не е вярно, кое е истинно и кое е лъжливо, интуитивно, а не с разума. Това е въобще първото условие преди началото на духовното ученичество - чувството за истината, а второто условие е четенето на антропософски трудове, лекциите на Щайнер, книгите на Щайнер, но именно с чувството за истина, в такова душевно състояние, когато чрез логиката на сърцето човек става способен да възприема по правилен начин антропософските истини. 

Ако човек чете Щайнер и го възприема без чувство за истина, чисто логически, от друга основа, тогава се обърква, защото при Щайнер в различен контекст могар да се намерят противоположни твърдения по един и същ въпрос. В една лекция той може да каже едно, а в друга - точно обратното. Появяват се различни групи, които спорят помежду си - едни, които по някаква субективна причина смятат, че твърдението трябва да се разбира по определен начин и други, които разбират точно обратното. Затова всяко четене на антропософските трудове без чувство за истина води до разцепление и разрушаване на антропософската общност. С развитието на чувството за истина е свързано и чувството за мислене без предпоставки, защото самият принцип на логиката на сърцето предполага човек да е в състояние да се отърве от всички предразсъдъци, предубеждения и предпоставки, преди изобщо да започне да мисли. Рудолф Щайнер описва това подробно в своята "Философия на свободата", един от основополагащите трудове на розенкройцерския метод на обучение.

Защо това е основополагащо произведение? Щайнер развива подробно тази тема в поредицата си от лекции "Теософия на розенкройцерите", СС 99. В 14та лекция той описва пътя на розенкройцерското посвещение и говори за обучението, първата стъпка на посвещението, по следния начин: "Който иска да проникне по-дълбоко във висшите светове, трябва да свикне с мисленето, което извежда една мисъл от друга. Това мислене е развито в моята “Философия на свободата” и в “Истина и наука”. Тези книги не са написани така, че човек да може да вземе една мисъл и да я пренареди на друго място. Те са събрани заедно като жив организъм, в който една мисъл произтича от друга. Ако вземете немския текст, той не "изтича", а "расте". "Тези книги нямат нищо общо с това кой ги е написал. Авторът се е отдал на мислите, които са се развили в него, както те самите са възникнали." Вече забелязвате, че обучението в смисъла на розенкройцерството е малко по-сложно от простото четене на Щайнер в обикновеното състояние на душата. В обикновеното състояние на душата една мисъл не следва от друга, а се изгражда с помощта на разсъждения и умозаключения. Щайнер няма предвид това. Той има предвид онова, което разбира под феноменологията на Гьоте: всяка мисъл първо възниква като преживяване, а след това за преживяванетосе намира подходящата мисловна обвивка, подходящата форма. Ако отделиш това преживяване, в душата има място за следващото преживяване; сякаш едната мисъл израства от другата. Рудолф Щайнер нарича това “живо мислене”. Ако се научим да четем “Философия на свободата” по този начин, след като първо сме развили чувството за истина чрез логиката на сърцето, а след това и способността да мислим живо, способността да извличаме феноменологично от едно преживяване, което се превръща в определена подходяща мисъл-форма, следващото преживяване. Това е своеобразно пътешествие в света на живото мислене. Ето какво са имали предвид розенкройцерите под обучение. В наше време вероятно е невъзможно да се започне веднага с такова обучение, така че първо текстовете на Щайнер се четат разсъдъчно, след това се събужда чувството за истина и тогава можем да се опитаме да следваме метода, който аз наричам “метод на диалога”. Този метод показва в няколко малки стъпки как е възможно да се изградят преживяванията на душата в такава верига, при която всяко преживяване се превръща в семе, от което израства следващото преживяване и отново дава семе, от което израства следващото преживяване, а с помощта на познанията за антропософските понятия може да се намерят правилните мисловни форми за тези преживявания. Това е обучението в смисъла на розенкройцерството. Това все още не е ясновидско познание; може да се нарече развитие на логиката на сърцето, на чувството за истина и на способността за живо мислене. Ако тези стъпки вече са предприети методично, можем да кажем, че сме положили основите за преодоляване на вътрешния есей и вътрешния книжник. Ако човек не достигне до способността за живомислене, той може да изпадне в състоянието на книжника. Книжникът е човек, който знае всички цитати на Щайнер и е в състояние да ги свърже един с друг, но не е в състояние да премине към живо мислене. Ако човек успее да следва този път по правилния начин, диалогът му позволява да направи още една крачка напред.

Диалогът също е розенкройцерски метод. Рудолф Щайнер говори за този метод в своя цикъл "Мистерийните центрове на Средновековието. Розенкрйцерството и съвременният принцип на посвещение", СС 233а. Във втората лекция от този цикъл той описва диалога между един учител и неговия ученик. Използваме този метод в нашите диалози: има учител и има някой, който следва пътя, по който учителят го води. Наричаме учителя слънце, а този, който следва пътя - медитиращ. Този метод е използван от розенкройцерите в края на Средновековието. По онова време такова ръководство е било необходимо. Днес това може да се прави индивидуално, разчитайку на чувството за истина и развивайки същия метод за индивидуална медитация. Диалогът води не само до някакви понятия, които могат да бъдат очертани, но и до правилните имена, така че може да се нарече медитация.

В "Как се постигат познания за висшите светове” Рудолф Щайнер описва медитацията като духовна беседас духовни същества и ако методът на диалога се използва по правилния начин, това ще бъде беседа с духовни същества. В резултат на такава беседа ние стигаме до задачите, стигаме до инспирациите. Ако доразвием този метод, ще получим метода на зодиакалния диалог, при който човек прави 12 стъпки и от понятието за познанието стига до моралната интуиция в смисъла на “Философия на свободата”, а от моралната интуиция - до моралната фантазия, а от нея вече търси пътя към моралната техника. Има хора, които възприемат идеите, но не притежават морална фантазия. Такива хора попадат под изкушението на вътрешния фарисей. Вътрешен фарисей може да се нарече този, който не е способен да разработи свои собствени методи и затова се придържа към методи, които някога са били дадени от друг. 

Има хора на Мойсей, които ясно се придържат към методиката, дадена от Мойсей и фактически тазиметодика се превръща в култово действие, което не бива да бъде променяни, защото ако се придържа към него, човек може да постигне просветление. Съществува и опасност от такова вътрешно фарисейство по розенкройцерския път, ако се възприемат някакви методи, разработени преди 100, 200 години и човек се придържа към тях, без да има собствена способност да стигне до актуалните задачи, важни за нашето време и да разработи методи, съответстващи на тези задачи. Тогава се оказва, че макар да има нови идеи, човекът продължава да използва методи, познати от миналото. Ако се появи някой човек с някаква нова методика, такива хора обикновено питат: "Къде го пише това при Щайнер?" И ако го няма при Щайнер, значи не може да съществува такова нещо.

Има и друго изкушение. Може би човекът е способен да търси нови начини и методи, но после се оказва, че волята му е твърде слаба, както и доверието му в това, което сам е познал духовно и всичките му добри намерения не се превръщат във волеви действия. Такива хора сякаш спират на прага на действието от духовното и предприемат тези действия единствено от физическото, използвайки разумното, физическото, обикновеното знание. Тези хора попадат под изкушението на вътрешното садукейство. Преодоляването на вътрешния садукей е социално изкуство, тези курсове, които провеждаме от миналата година, когато започна епидемията от ковид.

Съществува методика за това как да извършваме духовни действия, така че те да доведат до промени във физическия свят. Бих искал да дам няколко примера. Имахме няколко курса, а задачата на четвъртия курс беше да направим малки проекти. Тези проекти трябваше да бъдат завършени в рамките на четири седмици и да доведат до видима промяна във физическия свят, като се използват чисто духовни способности. Тези проекти бяха осъществени в малки групи. Имаше група хора, които работеха върху семена на растения. Те казаха: "Имаме две групи растения, ще работим с жизнения етер". Способността за тази работа вече беше заложена в предишните три курса, сега трябваше тя да се използва и да сеподдържа растежа на семената. Другите семена, контролните, бяха оставени сами на себе си. Външната среда беше същата, но потокът на жизнения етер, създаден по време на медитацията, се прехвърляше само върху едната група семена. След това можеше да се измери дължината на корените, теглото на листата, да се видят броят на корените и листата, плътността и т.н. Те направиха всичко това и след четири седмици стигнаха до определени резултати, направиха снимки и записаха тези резултати. Семената, а след това и растенията, придружени от едночасова групова медитация всеки ден, дадоха три пъти по-дълги, дебели и плътни корени от обикновено. Това е методика за преодоляване на вътрешното садукейство. Вътрешнотосадукейство означава: ние правим нещо духовно, но то остава невидимо на физическия план, не може да бъде пренесено тук. Другата група имаше по-проста задача. В продължение на един месец тя работеше не с растения, а с минерали. Те казаха: "Жизненият етер е сила, която действа срещу тежестта, срещу гравитацията. Ако знаем как да насочваме потока на жизнения етер по правилния начин, това би трябвало да е измеримо във външния свят. Тогава числото, теглото и мярката, трите качества, които сега са под властта на Ариман в нашата външна наука, могат отново да се освободят от неговото влияние. Можем да измерим теглото на кристала, над който медитираме. За да направите това, просто вземете везна, поставете кристала, работете в група и измерете теглото. И ако има промяна, тя може да бъде регистрирана, може да се повтори много пъти и ако всеки път по време на медитация настъпва промяна, това означава, че жизненият етер наистина действа до физическото ниво.” Ето и втория проект, който също премина повече или по-малко успешно. Подобни проекти са необходими, за да се преодолее вътрешното садукейство, за да се получи пълна увереност от собствения опит за това как духовното променя външния физически свят. Не просто някъде далеч, а в непосредствена близост. 

Ако човек е наясно с тези четири изкушения и премине през тези изпитания по правилния начин, тогава мисля, че основната задача на настоящето време, това, което очаква духовният свят от човечеството, в смисъл на рязко спиране на външния поток, ще бъде решена повече или по-малко правилно.

Въпрос: Може ли епидемията от коронавирус да се смята за кармична епидемия? Дали тази епидемия е карма на съвременното човечество?

В Евангелието на Лука, 21ва глава, Христос говори за събития, свързани с нашето време. Това е т.нар. Малък Апокалипсис, а събитията в него, както обяснява Рудолф Щайнер, се отнасят до Второто пришествие на Христос. За да се възприеме Второто пришествие, човешкото съзнание трябва да бъде изтласкано от физическото. В съдбата на Нострадамус това е подпомогнато от завистта на обкръжението му и от необходимостта да спре да лекува хората. Това го е подтикнало към духовно развитие. Можем да кажем, че различни феномени на нашето време, започвайки от края на XIX век, та до XXI век, в продължение на повече от 120 години, са свързани с това. Ще прочета няколко реда от 21ва глава на Евангелието от Лука и може би ще забележите, че всичко това вече Ви е познато. "И Го попитаха, думайки: Учителю, а кога ще бъде това, и какъв ще е белегът, когато ще стане това?… Тогава им рече: ще въстане народ против народ, и царство против царство;на места ще има големи трусове и глад, и мор, ще има и страхотии, и големи поличби от небето.” Големите знамения от небето все още не са дошли, но ще дойдат.Това също е планирано, както и ситуациите, в които астрономическите изчисления не съответстват на действителността.

Човекът ще каже: съединението на Юпитер и Сатурн трябва да стане в тази точка, а там то не се случва. Орбитите на планетите ще се променят. Междувременно ще има епидемии, глад - това вече го знаем. Ако отделният човек е микрокосмос, а глобалното човечество – макрокосмическият човек, тогава можем да направим следното сравнение: глобално земетресение означава, че някъде на Земята повърхността се тресе, къщите се срутват, това, което хората са усещали като твърда земя под краката си, не държу. Ако в душата на човека има такова преживяване, когато той дава воля на пламенните си страсти, цялата здрава структура на разсъжденията му се срива. Това е същото като срутването на сграда при земетресение. Щайнер казва, че съществува резонансна връзка между вътрешните огнени, нечисти страсти на хората и разтърсването на земната повърхност, земетресението. Той описва това в същата лекция в цикъла СС 99б.

Ако вземем глада, макрокосмически разбираме, че днес много хора гладуват, през 20 век десетки милиони хора са умрели от глад, в Украйна, Русия, по време на войните хора са умирали от глад, а сега умират от глад в Африка, Азия. Но има и микрокосмически глад, това е гладът за Духа, защото душата на човека, която е потопена в материализма, гладува. Дори и човек да намери заместител, опитвайки се да притъпичувството за глад с различни силни впечатления, адреналин и т.н., той няма да му помогне, а само ще действа като наркотик, който притъпява чувството за глад. Така че външното и вътрешното наистина вървят ръка за ръка.  

А какво означава коронавирусът за живота на човека? Ако става въпрос за тежкото протичане на заболяването, което се проявява като нещо повече от обикновена настинка, то се основава на следното: човешката имунна система изпада в пълен хаос. Имунната система се активира и започва да действа срещу собствения организъм. Възниква автоимунна реакция, но не срещу вируса, а срещу различните органи и те започват да излизат от строя. Подобна реакция се получава, когато на човек се трансплантира костен мозък. Дава му се нова имунна система, като първо се унищожава старата. Имунната система не е свикнала със стария организъм и започва да го атакува като чуждо тяло. След това се дават имуносупресори. Без тях човекът умира и трансплантацията не помага. Но в същото време смисълът на трансплантацията е следният: ако човек се разболее от левкемия и стигне до границата, в която или ще умре, или ще му бъде направена трансплантация, то от кармична гледна точка това означава, че волята за инкарнация е приключила. Ако човек в напреднала възраст се разболее от левкемия, тя е по-хронична, това означава, че жизненият план е приключил, че е време човекът да си отиде. Ако един млад човек заболее от левкемия, това по принцип означава, че жизненият му план приключва. Волята за инкарнация е слаба, кръвта не се произвежда нормално, но за младите хора това може да е шанс. Да живееш с анемия, с недостиг на кръвни клетки и кислород, означава да развиеш допълнителна воля за инкарнация. Ако това усилие на волята за инкарнация специално се развие в духовен план и след това човек се сдобие и с нова имунна система, това ще бъде второ раждане с нов жизнен план. От една страна, има нова мисия, нов план на живота, а от друга - това, което медицината дава на човека, за да оцелее - нова кръвоносна система. Тогава има възможност завтори живот. Ако човек достигне прага, в който или трябва да умре, или да вземе ново решение за инкарнация и не само да го приеме, но и да го изпълни, да придаде на живота си нов смисъл, защото старият е приключил, това също отваря пътя към духовното. Коронавирусът действа по следния начин: за хората, при които болестта е протекла тежко, това кармично означава, че са достигнали точката, в която трябва или да напуснат, или напълно да променят начина си на живот. А именно - да се променят напълно в смисъла на Йоан, който казва: "Променете мирогледа си". Медицината ще се опита да удължи живота на такива хора, като им дава имуносупресивни лекарства, но все пак основната цел не е да оцелеят по някакъв начин и да имат възможно най-малко странични ефекти, а такива ще има, ако не се реши основната задача - да се промени изцяло мирогледът на човека.

Не е задължително всички да са тежко болни по едно и също време - ако всички стигнат до прага на смъртта, това би означавало край на нашата цивилизация, пълен хаос и анархия. Но дори и да са един или половин процент, това вече води до голяма качествена промяна в съзнанието на човечеството. А макрокосмическото човечество изпитва същите симптоми като микрокосмическото. Кои хора са изложени на риск от по-тежко прекарване на ковида? - Тези, чийто жизнен план е към своя край. Това са хора в напреднала възраст или млади хора, чийто жизнен план също е към края си, които трябва да променят нещо в себе си, за да продължат да живеят отново.

Ако лицето има допълнителни заболявания - диабет, рак или нещо друго, вероятността за сериозно заболяване отново се увеличава. Ако има автоимунни нарушения - също. Ако вземем глобалното човечество, можем да кажем, че в епохата на индустриализацията то е заболяло от рак. Щайнер го казва по следния начин: свръхпроизводството е рак на тялото на цялото човечество, точно както свръхпроизводството на някои клетки в тялото е рак. Съвременното човечество е болно от рак. Освен това има лошо кръвообращение, защото разпределението на жизнената енергия, разпределението на храната, разпределението на стоките също е неправилно. На някои места има твърде много, а на други - твърде малко. Някои органи получават повече, отколкото се нуждаят, а други по-малко. И преди короната човек е имал рак, заболявания на кръвоносната система и сърдечния ритъм.

И какви са шансовете този човек да оцелее? Шансове да оцелее ще има само ако, както вече казах, придаде нов смисъл на земното си съществуване. Макрокосмическото човечество също се нуждае от нов смисъл, от нов план за живота. Това е свързано с епохата на Михаил. Михаил се опитва да даде на човечеството нов план за живота, да пробуди съзнанието за висшия Аз на човечеството, за етерния Христос, за Второто пришествие. Ако това успее, човечеството ще оцелее като макрокосмически организъм, но засега виждаме, че е започнала автоимунна реакция. Рудолф Щайнер казва, че всякаотделна държава е като клетка в общия организъм. Ако една клетка се бори срещу друга или се изолира от друга, това води до отчуждаване и автоимунна реакция. 

Ето защо затварянето на границите е същото като отчуждаването на един орган от друг в човешкото тяло, което води до автоимунна реакция. В световен мащаб, що се отнася до човечеството, сега имаме работа с човек, който вече е имал няколко тежки хронични заболявания, но животът му е бил изкуствено поддържан, правени са му хирургически операции. 

Ако е имало свръхпроизводство, стоките са били унищожавани. Ако някой орган е бил на път да умре, те са му пускали отново кръв, за да може да живее още малко: печатали са пари. Печатането на пари доведе до инфлация - разреждане на кръвта, отново възникна дефицит, анемия. Бяха направени много неща, които съвременната медицина прави и при отделния човек. Човекът вече беше болен, а единственото, което получи, беше този коронавирус. Какви са шансовете на човека да оцелее? Единствената възможност е съзнателно да се премине прагът на Духовния свят и да се направи нов правилен план за живота, с нова мисия, с нови цели, т.е. да се промени изцяло мирогледът. Това не означава, че всички седем милиарда души трябва да го направят. Съвсем не. Дори и един процент да го направи, това ще е достатъчно, [това са] 70 милиона.

1875-1937) е немски филолог-ориенталист и антропософ, както и съосновател на Християнската общност. За пръв път се среща с Рудолф Щайнер през 1911г.

                         
                                                              Херман Бек

Бек е специалист по индология и тибетология и интересите му са свързани с азиатската духовност и музиката. Автор е на множество книги и ценни статии за музиката, древноиндийската епоха и праезика, в които разглежда източната мъдрост от гледна точка на антропософията. Негов е немският превод на “Махапаринирвана сутра (“Великата Нирвана на Буда”), едно от важните съчинения на Теравада будизма.

Индийската йога в светлината на антропософията, особено на учението за етерните градивни сили

Йогата, която от незапомнени времена е централният и доминиращ факт в индийския духовен живот, в религията и изкуството, поезията и науката, има своя характерен за индийските условия фокус в ритмичната система на човека [1] Можем да разглеждаме индийската йога като тайна на дишането, като самата мистерия на дишането. В дишането, в ритъма като цяло, на индиеца се разкрива мировият живот: думата Rta (Rita), която е сродна с гръцкото rhythmos, обозначава космическия ритъм, мировия ред, годишния ритъм, реда на природния и звездния ход, а след това и онзи ход на религиозния жертвен култ, който отразява този велик космически ритъм на земята, свещения ритуал (тази дума също е родствена с Rta). По този начин Atman, сродно с немската дума Atmen (дишане), първоначално е мировият вятър и мировото дихание, "диханието на боговете", което се проявява и в бурния вятър (Ригведа X, 168, 4) и се поема като оживяващ принцип във вътрешното същество на човека - тук се сещаме и за Битие (2, 7) и връзката на еврейските neschamah (“дихание на живота”) и nephesch (“душа”) - там с най-вътрешния Аз на човека. Известният принцип на atma brahma "Атман е Брахман" изразява не само единството на човешкия Аз и мировия Аз (при което накрая според едно школско обяснение двете думи се превръщат в абстрактното "нещо само по себе си" [2], но за индиеца, който го преживява от опита и практиката на йога, с него е свързан един нюанс като "аз вдишвам мировата тайна" (Brahman, идващо от корена brh, съдържащ се и в думата Berg "планина" и bergen „крия, прибирам на сигурно място” с първоначално значение “божественото, скрито във всички неща”). 

В йога индиецът все още е знаел, че най-висшите неща, божествените тайни на света, по принцип не се познават отвън, не се обхващат от абстрактни понятия, а всъщност могат само да бъдат вдишани. Следователно, когато в антропософските изследвания на йогийското упражнение, основано върху ритмичната система, особено върху ритъма на дишането, се противопоставя западният християнски път като път на мисленето - в това, че и двете водят до медитацията, до методичното медитативно упражнение, те нямат противоречия - това не трябва да се разбира така, сякаш ритъмът и дишането нямат никакво значение за западния път на познание. Става дума само за разлика в отправните точки. Вярно е, че западният път на познанието в по-голяма степен от индийския започва от мисленето [3]. Но и мисловният процес - както Рудолф Щайнер многократно е показвал - в основата си е изтънчен процес на дишане. В дълбините на своята същност дишането и мисленето са свързани помежду си.  

Това е било известно още на древните индийци, които още в своите Упанишади са говорили за онази връзка между мисловния принцип (манас) и принципа на дишането (прана) (думите Atman и Prana са близки по своето първоначално значение).  

И познанието за висшите светове, практикувано в ясно съзнание и изхождащо от преживяната мисъл при западния път на познание, е нещо много по-различно от обикновеното познание. То също се превръща в дишане на един по-висш жизнен елемент, в дишане в светлината на духовните светове, в нов сърдечен ритъм и пулс на целия човешки организъм, преживяван в дълбините на ритмичната система, макар че призападния път на познание същественото е, че съзнателното преживяване в Аза не се погасява. 

Освен това розенкройцерското обучение, на чието адекватно продължение почива даденото от Рудолф Щайнер описание на западния път на познание в книгата “Въведение в тайната наука" и на други места, подчертава как мистерията на дишането придобива ново и засилено значение именно на по-високите нива на пътя на познанието, когато изхождайки от Аза, става трансформация на физическото в човека, стигаща до дишането и кръвообращението. Това, което се подготвя по този начин, поне като първи зародиш на новия член на човешкото същество, в антропософската литература се нарича “човек-дух” или “атма” [4]). Както “манас” или “духът-себе” (в смисъла на антропософията) е трансформираното от Аза астралнотяло, а “будхи”, "духа-живот" е трансформираното от Аза етерно тяло, “атма(н)” или “човекът-дух", е физическото на човека, изработено от Аза. Това е "човекът-дух", за който се говори и в 3-та глава на Евангелието от Йоан, в нощния разговор на Христос с Никодим, за който се казва, че е роден от мировия вятър (гръцки pneuma = хинди atman), от водата и диханието на живота. Точно както нисшето физическо тяло се ражда от земните субстанции, висшето тяло се ражда "отгоре", сякаш от звездните светове. Рудолф Щайнер посочва (в цикъла от лекции за „Евангелието от Йоан", 6. лекция), че тук не трябва да превеждаме гръцкото pneuma само абстрактно с "дух", а трябва да мислим за съвсем конкретното значение на "въздух". Какво всъщност се има предвид под това, трябва да е ясно от казаното за атман и "тайната на дишането".  

Създаването на “човека-дух” (атман) е наистина вътрешно свързано с дишането. Трансформацията и одухотворяването на дишането води до трансформация на физическото тяло, до създаването на “човека-дух”. Старите розенкройцери са наричали този трансформиращ дихателен процес "работа с философския камък". Още в първите издания на книгата "Въведение в тайната наука” (3-то издание) този израз се използва и от Рудолф Щайнер. Буда също така е знаел и е подчертавал, че в дишането се крият формиращите сили (Sankhara) за oформянето на физическото тяло. В първия цикъл “Пред портите на теософията", описвайки индийския път на йога, Рудолф Щайнер свързва дихателните упражнения (Pranayama) с това, което в розенкройцерската школа се нарича "работа с философския камък". 

Така че независимо от всички други различия между индийския и западния път на познание, разликата в значението на дишането е по-скоро в отправната точка, в техническото третиране на дихателните упражнения (Pranayama) като един от инструментите на обучението на йога. Трябва да се види как индиецът е могъл да вземе за отправна точка контрола и тренирането на дишането, защото неговото дишане е било още по-спиритуално, по-духовно-морално от това на днешния човек. За него по определен начин все още е било естествено да диша божественото на света (Brahman). Именно Рудолф Щайнер набляга на тази моралност в дишането в различни лекции, които изнася за индийската йога (особено в Дорнах през март 1922 г.) Дихателното упражнение, както и някои други йога упражнения (ако иска да гиопита по своя начин), не просто e неефективно за днешния западен човек (макар че той никога не би могъл да ги направи по истински индийски начин по чисто технически причини, свързани със строежа на неговия организъм) - докато материализмът на мисленето не бъде преодолян, ефектът ще бъде двойнствен: ще се постигне засилване на определени сили, но по такъв начин, че това ще върви ръка за ръка със засилване на материалистичните и неморалните тенденции, властващи в душата. Ето защо за да постигне истинско "познание за висшите светове", западният човек трябва първо да преодолее материализма в мисленето; само от одухотворяването и оживяването на мисленето той ще намери пътищата за правилна трансформация и одухотворяване и на дишането.

Между другото, в "осемстепенния път на йога" от системата на Патанджали [5] (ударението е на второто а), станала меродавна за изтънчената индийска практика на йога, дихателните упражнения (Pranayama) - които всъщност представляват едва четвъртата стъпка от този път - като подготовка първо се предшестват от морално и всякакво друго пречистване на ученика. Първият етап (морално пречистване и откъсване) се нарича Yama (дисциплина, себевладеене), а вторият – Ni-Yama (вторична дисциплина). Яма на индийски е и името на бога на смъртта и ние си спомняме дълбоко проникновената история от “Катхака Упанишад” за браминския младеж, който слиза в царството на мъртвите и бива научен на тайните на йога от Яма, бога на смъртта. Като йога-практика Яма включва безусловно щадене на всичко живо, истинност, откъсване от личния интерес и земните притежания, безусловно целомъдрие. Заповедта е изпълнена, само когато всичко това се реализира не само в действията, но и в сферата на мисълта. Дори и скритото желание също е пречка за йога. От друга страна истинското изпълнение дава магическа сила. По този начин яростта на дивите животни се успокоява чрез щаденето на живота и любовта към съществата (Йогасутра 11 35). Индийската йога се докосва до мистиката на св. Франциск от Асизи. 

Подобно на Яма, целяща морално пречистване, Нияма цели външна и вътрешна чистота. Нияма се свързва със задоволство (примирение със съдбата), "самоизмъчване, самообучение, отдаденост на Ишвара" ("Господ в Аза" - каквото е забележителното название на божественото в индийската йога, която при индиеца служи именно за азово развитие). Под "самообучение" индиецът разбира рецитирането и изучаването на свещените текстове. Тук със сигурност са включени някои наченки на мисленето. 

Ако приемем всичко това като "подготовка", същинската йога практика ще започне с така наречения "трети етап" още преди дихателните упражнения, но вече пряко свързан с тях, а именно с asana (удaрението е върху дългата първа гласна), "стойката”, т.е. нарастващото значение на позата по време на йога упражненията (контрол на дишането и медитация). Тази техника на "йогийската стойка" и нейните сложни положения на тялото е разработена с голямо майсторство в Индия и продължава да играе роля в будизма. Самият медитиращ Буда все още е изобразяван в такива пози. Толкова по-значим изглежда фактът, че Майтрея, Буда на бъдещето, е изобразен просто седнал по европейски. Самите индийски посветени са били наясно, че  изкривените положения на тялото в индийската йога, обусловена от  някогашната  "култура на етерното тяло” [6], която е имала за цел да интегрира теченията на това тяло в космическите етерни течения, ще загуби значението си в бъдеще в резултат на промяната на културните условия. Дори и йога-сутрата на Патанджали, която набляга на по-универсални аспекти от едностранния индийски елемент, вече не акцентира върху сложните пози, а подчертава само "стабилността и удобството" на позата по време на медитация. Само в учебниците по хата-йога тези сложни пози са описани по-подробно. За нас днес те нямат практически, а единствени научен интерес, тъй като се отнасят до определени закони на етерното тяло и на теченията, които го владеят - област, върху която преди повече от сто години почти забравените днес "одически" изследвания и експерименти на барон фон Райхенбах се опитваха да хвърлят светлина. [7] 

В йога системата на Патанджали асана е третото ниво на йога практиката. То е пряко свързано с четвъртото упражнение - пранаяма, дихателното упражнение или "овладяването на дъха". Петият етап е пратяхара, "овладяването на сетивата", "отдръпването на сетивата от сетивните обекти". В будистките текстове се разказва, че медитиращият Буда достигнал такова майсторство, че дори не чул изтрещяването на мълнията, която паднала точно пред него. 

Тези пет степени са смятани от Патанджали за "преддверието" на йогата. "Вътрешното светилище" на йогата тогава е самата медитация. Подобно на "Въведение в тайната наука" на д-р Рудолф Щайнер, в Индия също се разграничават три етапа (шеста до осма степен от пътя на йога): концентрация (Dharana), медитация в тесен смисъл (Dhyana), съзерцание (Samadhi). Едва след като са достигнати предварителните етапи (до "овладяването на сетивните органи"), е възможна истинска медитация в индийския технически смисъл.

Какво от трите тясно свързани предварителни етапа: асана, пранаяма, пратяхара  е важно за нас от антропософска гледна точка? Това са възгледът за тричленното човешко същество, който се разкрива в тях. Асана (седене, поза) се отнася до крайниците, пранаяма (регулиране и контрол на дишането) - до ритмичната система на човека, пратяхара (контрол над сетивата) - до нервно-сетивната система. Навсякъде се вижда как именно антропософските изследвания осветяват по разнообразни начини интересните факти от областта на индийската йога, въпреки че тези изследвания винаги трябва да подчертават разликата между своите методи и тези на индийската йога.

Хата-йога, която вече беше споменавана тук няколко пъти и която обикновено (особено в днешната англо-индийска теософия) се противопоставя на висшата йога (т.нар. Raja yoga), съдържаща се в Сутрата на Патанджали като "нисша йога", за антропософското наблюдение всъщност е най-интересната част от цялата област. Това, което я отличава от откъснатата духовност на други индийски системи, е включването на физическото, погледът към тайните на физическото и етерното тяло. Шива, защитникът на йога, е божеството, което се занимава предимно с тайните на физическото тяло, а следователно и на смъртта. В същото време Рудра-Шива е "богът на изцелението". 

В това ясно и съзнателно вглеждане във връзките между микрокосмоса и макрокосмоса се разкрива една важна в културно отношение "медицинска страна" на йогата, която води началото си от праисторията на човечеството. Това медицинско влияние може да се проследи още в йога-сутрата на Патанджали и дори в будизма [8] (който в изреждането на своите добре известни главни тези за страданието, неговия произход и премахване все още следва изказа на учебниците по медицина). В текстовете на хата-йога при всяко упражнение (асана, пранаяма и др.) винаги се посочва точно как и при кои видове заболявания то има лечебен ефект. Лекуването на болести не е основната цел, но то е физическото съответствие на йога упражнението. Самата литература вижда в това включване на физиологията, в това въздействие върху физическото тяло (или върху свръхсетивния организъм), действителния лакмус за автентичността на йога преживяването.

Така например краят на един от най-известните учебници, Hatha-yoga pradipika  (ударение на първото и) гласи: "Докато потокът на дишането (прана) не е навлязъл в пътя на центъра (в окултната Sushumna-артерия), докато сексуалната енергия не се задържа в тялото чрез овладяване на дишането, докато в медитацията мисленето не се слее със своя обект, говорим само за "знание", но всичко това е само суетно, празно бъбрене". (Обърнете внимание как тук отново се разкрива “тричленното човешко същество", а именно първо ритмичната система, след това системата на веществообмена и крайниците в нейната връзка с ритмичния човек, след това нервно-сетивната система в нейната връзка с мисловното преживяване. От антропософска гледна точка бихме казали: "Докато едно знание не е възприето от цялото човешко същество, не е проникнало във всички части на тричленното човешко същество, то няма пълна реалност". 

Обичайното разграничение между хата-йога като "нисша йога" и раджа-йога като "висша йога", което често се прави, не достига до същността на въпроса. Както учебниците по хата-йога по отношение на духовното в медитацията просто се позовават на Патанджали, така и хата-йога съдържа онази страна на йогата, която е само по-слабо подчертана в другите документи за йога - страната, която е най-интересна и важна за антропософското изследване. Двата вида йога не се изключват взаимно, а се допълват. Ако сред многобройните индийски методи на йога - от 18-те глави на Бхагавадгита всяка е наречена на различен вид йога - се открояват по-специално четири: йога на мистичната отдаденост (Bhakti yoga), йога на познанието (Dnyana yoga), Hatha yoga и Raja yoga (йога на висшата медитация), то тези четири не просто се изключват взаимно, а преди всичко се вижда как всяка от споменатите тук степени е включена в следващата. Може да се види и връзка с четирите вида етер (Бхакти-йога - топлинен етер, дняна-йога - светлинен етер и т.н.). Тогава хата-йога ще бъде причислена към най-интересния от четирите вида етер - химическия етер. В раджа-йога няма да намери израз едностранната връзка с жизнения етер, а връзката между четирите вида етер. В тази връзка с четирите вида етер се разкрива една страна от тайната на йога, която е много важна за антропософското наблюдение. Самата дума йога загатва за тази тайна.

Думата йога идва от корена yudsch, който се съдържа и в немското Joch “иго” и anjochen “впрягам”, което съответства на латинското iungo "свързвам", гръцкото ξεύγνυμι “иго”. Тя може да означава "връзка", но поначало означава само "напрежение" в смисъл на умствено напрежение и концентрация, "практическо усилие" (така pra yoga е думата за "практическа дейност"), тъй като индийската йога е практиката на всички практики, практиката κατ" έξοχήν . По този начин практическата йога винаги се противопоставя на Санкхя, като по-теоретичната философия.  

Преди всичко философската система, основана на учението за двойнствеността, разграничението между мъжкия и женския принцип на сътворението (Пуруша и Пракрити), която е и теоретичната основа на йога, носи името Санкхя. Първоначално "Санкхя и Йога" (двете думи винаги образуват двойка) означава просто "теория и практика". Едва след това думата йога се тълкува от самите индийци като "връзка". Първоначално те обясняват йога по малко абстрактен начин като връзка на обикновения аз с "висшия Аз", на Дживатман с Параматман и каквито и да са други метафизични термини на хинди. Всички тези обяснения все още остават екзотерични. По-дълбоката езотерична страна, а заедно с нея и истинската същност на йогата, се разкрива само когато разгледаме по-отблизо думата хата-йога и се опитаме да разберем нейните тайни. 

На първо място, ако погледнем в речника, ще открием, че hatha означава "сила, насилие". Онези, които смятат хата-йога само за "нисша йога", тълкуват думата като "принудителна йога", "йога на насилническия аскетизъм" и т.н. Самите учебници по хата-йога посочват, че hatha има окултно-езотерично значение, а именно ha като мистична сричка означава Слънцето, tha - Луната. Разбира се, това не е астрономическото значение на Слънцето и Луната, а окултно-езотеричното значение, познато на алхимиците и розенкройцерите и не по-малко на индийските тайни учения. Някои розенкройцерски изображения [9], които изобразяват картинно връзката между Слънцето и Луната,  също изразяват тайната на йога. В този смисъл Слънцето е и дървото на живота, вечно женското, висшия етер, а Луната - дървото на познанието, свързано със силите на смъртта, вечно мъжкото, нисшите етери. [10]

Тук изразите са използвани точно в смисъла, в който са употребени в книгата на д-р Гюнтер Ваксмут за етерните градивни сили. Във втория й том "Етерният свят в науката, изкуството и религията" се казва: “С отделянето на Слънцето от Земята човекът се откъсва от "дървото на живота", което обхваща силата на звуковия етер и жизнения етер. Силите на "дървото на познанието" остават на Земята, а силите на "дървото на живота" трябва да се търсят на Слънцето."

За разбирането на проблемите на йогата е важно да се отбележи, че на стр. 79 при обсъждането за полярността на женския и мъжкия организъм се подчертава как действието на етерните сили в мъжкия и женския организъм е наобратно, като в мъжкия организъм на духовно-творческия полюс, на полюса на съзнанието действат горните етерни сили (жизненият и звуковият етер), а на телесно-физическия полюс (на "полюса на живота", както може би можем да кажем тук) са активни долните видове етер (светлинният етер и топлинният етер), докато в женския организъм на полюса на съзнанието са активни долните етерни видове, а на полюса на живота са активни горните етери - жизненият и звуковият етер. И по-нататък се казва: "Единствено синтезът на мъжкото и женското етерно тяло, който лежи в свръхсетивното, води до духовен синтез на всички етерни сили, само когато човекът обедини всички етерни сили в своето духовно същество в горния си полюс, полюса на съзнанието, той може да създаде и в себе си хармонията, която цари в извънчовешкия космос".

И накрая, на страница 227, се говори за това как чрез делото на Христос изгубените сили на жизнения и звуковия етер се обединяват отново с тялото на Земята, как става въпрос за повторното обединяване на силите на “дървото на познанието” и “дървото на живота”. С всичко това, както може да се види от цялото ни изложение, същевременно се изразява по най-точен начин езотеричното значение на думата hathа или hathayoga, а с това и същинската тайна на йогата. В същото време с това се казва, че в делото на Христос - освен многото други неща, които то означава - се крие завършекът на индийската йога. Тази гледна точка ще стане още по-ясна при по-нататъшното представяне.

Така самата дума hathayoga, ако погледнем правилно мистичното значение на двете срички ha и tha, ни показва за каква връзка всъщност става дума в йога. Това не е само абстрактната връзка на "нисшия и висшия Аз" - макар че всичко това не е погрешно - а връзката на всички връзки, връзката на това, което навсякъде в космоса има или търси връзка, връзката на вечно мъжкото с вечно женското, в онзи точен окултен смисъл, която се постига само чрез антропософски изследвания върху етера; връзката между горните и долните етерни видове, които са разпределени по различен начин към полюса на съзнанието и полюса на живота на мъжкия и женския организъм, които са загубили пълната си хармонична връзка чрез "Грехопадението на човека" - защото дори днешното индийско женско не е вечно женското, а женското, което е изпаднало от истинската сфера на “дървото на живота” и е попаднало в силите на Земята и едва днес може да намери отново хармоничната си връзка само в Христос. Само тогава изразът "вечно женско", който се използва тук, ще бъде разбран правилно, ако видим как в нея днешното женско начало, отчуждено от висшия елемент на живота и заплетено в низшия свят, става символ на едно по-висше женско. С това и връзката на мъжкото и женското, както е изкривена при днешните условия на живот, също е само символ, но все пак съществен символ за онова, което в индийския смисъл е истинската тайна на йогата.

В същото време тя е символ на онова, което в индийския смисъл на думата е същинската тайна на йогата. В този смисъл във фрагментите на Новалис се казва: "Бракът е най-висшата тайна. Бракът при нас е популярна тайна". С такова значение e изкован и изразът “химическа сватба” при розенкройцерите. Изразът “химическа сватба” може да ни изясни най-добре за какъв вид връзка всъщност става дума в йога и как по-специално думата hatha-yoga с нейния "химичен” смисъл на двете срички ha и tha ни насочва към "химичното" значение на тайната на йогата. 

Като приложим думата брак, която в обикновения живот най-напред изразява връзката на всички връзки, към областите на висшия живот, етерния свят и индийската йога, пред нас се разкрива целият свят на приказката, в която царският син намира царската дъщеря или връзката с царската дъщеря по друг начин насочва към най-висшите тайни на живота. Приказката “Кристалното кълбо" (от сборника на братя Грим) може да се разглежда като документ за йогата от най-висш порядък. Мотивът за това как нещо във висините на човешкото съзнание търси връзка с дълбините на живота, който е толкова определящ и за индийската йога, се появява по най-значителен начин и в Евангелията - спомнете си притчата за царската сватба и най-вече притчата за "мъдрите и неразумните девици" (Матей, 25) с нейната тайна за светилниците и маслото.

Така смисълът на самата раджа-йога, в която хата-йога намира своя завършек, ни се изяснява в един по-дълбок смисъл. Това е "царската сватба" (raja означава “цар, владетел”), "пътят към царя" - или към "царицата", ако си представим като “царя” висшия Аз, а като “царицата - “най-висшата душевна сила", която Гьоте има предвид в приказката с "красивата лилия", а  старите германи са виждали в образа на "Валкюрата". 

Сагата за Зигфрид, както и сагата за Тристан - защото "Изолда" е също така представителка на висшия елемент на живота, елемента "Изида" (жизнен етер и звуков етер) - придобива дълбок смисъл, който в много отношения се докосва до тайната на индийската йога. Това ще стане ясно в съвсем конкретни детайли. Със споменаването на "химическата сватба" и на сватбата от приказката се придобива една важна отправна точка, така че да може да се осветли тайната на йогата, която разгледахме, изхождайки от фактите на хата-йога, също и отгледна точка на антропософията и нейното учение за етерите. 

Химическият етер или звуковият етер играе решаваща роля във всичко, което е формиране и преобразуване на материята от духовното, а следователно и във всяко "магическо въздействие". Следователно ефективността на този етер се разкрива преди всичко в хата-йога като нещо, което се занимава на първо място с оформянето и трансформирането на "свръхсетивния организъм". 

Още в древните Упанишади (напр. Катхака) се споменават някои подробности за този свръхсетивен организъм, като например "окултните артерии" (Nadi) с централната артерия (Sushumna). Следователно тези неща не са "измислици” в документите на хата-йога, а древни открития, макар че подробните описания, дадени в литературата за хата-йога, са от по-ново време. По същия начин в Катхака Упанишад (4, 7), която е богата на тайни на йогата, се споменава за силата на йога Aditi (ударение на първата сричка),известна в по-късната хата-йога под името Кундалини-Шакти.

Но коя е Адити? Тя е древноиндийската богиня-майка и царица на мировата нощ, изначалната майка на битието и защитничката на човечеството (вж. Ригведа 8. 48, 2, там има важно споменаване във връзка с мистериите на Сома) - индийското съответствие на древноегипетската богиня Изида (Isis) (думата Aditiсъщо изглежда е сродна с египетската прадума Isis - HST, а в египетски действително се среща думата Aditкато едно от имената на Изида). Както Адити е макрокосмическото съответствие на египетската Изида, така и Кундалини-Шакти е нейното микрокосмическо съответствие. На египетската мистерия на Озирис и Изида в Индия съответства йогийската мистерия на Шива и Шакти. 

Така в действителност в хата-йога ние срещаме древно мистерийно знание, независимо че запазените документи са от по-късен, дори много по-късен произход. Има причина, поради която тези неща по-късно в Индия са се отдръпнали толкова много, че дори и самата хата-йога е изпаднала в немилост и е била представена като "нисша йога". Магическият елемент, който се корени в древността и се основава на силите на "дървото на живота" и все още е присъствал в древното индийство, е трябвало да отстъпва все повече и повече с упадъка на старите сили, трябвало е да отстъпи най-вече защото развитието на Аза е било действителната задача на индийството (все още неразрешена) и действителната цел на йогата. Тази гледна точка е особено очевидна в йога-сутрата на Патанджали. Там (в третата книга) се споменават всички магически способности, които могат да се придобият чрез практикуването на йога, но само като нейнистранични ефекти, които трябва да се преодолеят по пътя към същинската цел. 

Характерно за предхристиянското развитие на човечеството е, че магическото трябваше да бъде все повече дискредитирано. Докато Заратустра все още стои пред нас като велик маг, в индийството развитието все повече се извършва, като магическото отстъпва за сметка на едностранчивата мистичност. Магическият импулс на Заратустра се противопоставя на мистичния индийски импулс. Това се отнася и за йога, където магическото трябваше най-напред да намери своето място. Всичко това се промени по фундаментален начин с Мистерията на Голгота като най-великото магическо събитие в цялата история на света, най-висшето откровение на бялата магия. Като импулс на преобразяването християнският импулс в най-дълбоката си същност определено е магически; макар днес все още да има слабо разбиране за същността на магическото в импулсите на християнството в днешното човечество, то все пак ще придобива все по-голямо значение за развитието на бъдещото човечество. [11]

Това основно прозрение открива и ново разбиране за индийската йога. От една страна човек осъзнава как разликите между християнския западен път на познание и индийския път на йога са обусловени от еволюцията, как древният индиец все още е бил в състояние да работи със силите (макар и все по-намаляващи) на “дървото на живота”, за да намери от тях импулса на мисленето и нулевата точка на съзнанието, Аза. Особено при Буда и будизма, за който може да се каже, че почива на основите на йогата, навсякъде може да се види как всичко сочи към тази нулева точка на съзнанието, към Аза (който в началото сякаш се преживява само откъм отрицателната му страна). 

Същото се случва и в йога-сутрата на Патанджали. Християнското развитие, от друга страна, започва от “дървото на смъртта”, “дървото на познанието” и се стреми да развие силите на “дървото на живота” в Аза от нулевата точка на съзнанието ("Аз съм хлябът на живота").  

С това се открива и по-дълбоката причина, поради която индийският път на йога може да започне отдолу, от центъра на живота, от “дървото на живота”, докато западният християнски път започва отгоре, от центъра на съзнанието, от мисленето и от Аза. Всичко това става още по-ясно и по-конкретно, когато разгледаме формирането на свръхсетивния организъм, както е изразено в индийската хата-йога.  

Бележки

[1] По множество поводи и при едно от последните си съобщения (виж статията за Михаил в антропософския “Mitteilungsblatt“ от 1. март, 1925), Рудолф Щайнер споменава този факт.

[2] “Das Ding an sich” при Имануел Кант

[3] Обърнете внимание обаче, че в своя "осемстепенен път" Буда също поставя в началото му “правилния възглед за нещата" (sammаditthi). 

[4] Atma е формата за именителен падеж, atman е основата на думата. В хинди atman също има и допълнителното значение “физическо тяло”.

[5] Учените не са единодушни относно времето, в което е живял Патанджали. В миналото се е приемала 300 г. пр.Хр., а по-късно - 300 г. сл.Хр. Може би истината е по средата. Със сигурност изглежда, че Повратът на времената означава и своеобразна кулминация за индийската йога, сякаш по това време е настъпило известно одухотворяване и овътрешняване на йога практиката. 

[6] Антропософията дава важен ключ и за въпросната област, която днес изглежда толкова чужда, когато посочва, че древноегипетскатаепоха е била "култура на сетивната душа", древноперсийската - "култура на астралното тяло", а древноиндийската - "култура на етерното тяло". Именно от определени закономерности на етерното тяло и неговите течения произтичат тези особени пози и положения на тялото.  

[7] Барон Карл фон Райхенбах (1788-1869), немски инженер, учен и философ, чиито т.нар. “одически” изследвания са посветени на жизнената сила, наречена от него Од (от Один). Според Райхенбах това е полярна сила, подобна на магнетизма, която прониква всичко, не може да се измери физически, но е в основата на множество сетивно възприемаеми процеси.

[8] Това, че всъщност целият будизъм има и влиянието на йога, толкова характерно за индийския религиозен и духовен живот, се опитахме да покажем подробно в двата тома за будизма (вече в трето издание), публикувани в сборника "Гьошен". 

[9] Така в "Tabula Smaragdina Hermetis" (вж. стр. 14 от новото издание на "Тайните фигури на розенкройцерите") е показано съединяването на Слънцето и Луната в чашата на Меркурий - същото, което индийските окултисти изразяват с думата хата-йога. 

[10] Това различаване засяга етерния аспект. Погледнато от страната на физическото, Слънцето е свързано с мъжкото, а Луната - с женското начало.

[11] Тук може да се признае за значимо и как триъгълниците на четирите етерни типа, нарисувани в зодиакалната фигура във втория том на книгата на д-р Гюнтер Ваксмут (стр. 15), се отнасят към същността на четирите Евангелия. Синият триъгълник на химическия или звуковия етер, в който се изразява принципът на християнско-йоановото посвещение, преобразуващ Земята, изглежда има смисъл като "Йоанов триъгълник".

Сърби или българи са македонските славяни?

„Berliner Tageblatt“, 27.7.1917

От Д. Ризов, царски български посланик, Берлин

      

Първата страница на вестника, вдясно започва
статията на Димитър Ризов

Въпросът дали македонските славяни са сърби или българи, решен отдавна в полза на българите, наскоро отново беше поставен от два социалдемократически вестника в Германия и Австрия. Затва е необходимо да се изясни въпросът за онези, които не го познават точно и най-вече за нашите съюзници, за да могат те да се убедят, че България никога не е предявявала претенции за области, които не й принадлежат исторически, етнографски и политически.

Аз ще изложа тук накратко известните доказателства, които подпечатват факта, че българската националност на т.нар. “македонски славяни” е доказана от векове, съотв. показват, че самите сърби първи са я признали. 

Ето следните доказателства:

По време на краткото сръбско господство в Македония сръбските крале са носили титлата "крал на сърбите и българите", което очевидно доказва, че самите сръбски крале са смятали своите македонски поданици за българи.

Последният сръбски патриарх на Ипек 2 Василий Бркич е съставил през 1771г. по искане на руския адмирал княз Орлов едно "Описание на турските провинции", в което наред с други интересни неща той пише: "Тъй като българите в цяла Македония са значително по-многобройни от турците, последните също говорят български език."

Според Бркич Вук Караджич (1787-1864), основател на сръбския книжовен език и правопис, изтъкнат сръбски етнограф, филолог и историк, е потвърдил българската националност на македонските славяни, дори и тази на жителите. на долината на река Тимок в Сърбия.

По-късно сръбският историк Димитрие Давидович, който през 1848г. издава своята "Сръбска история" 3 и своята етнографска карта, изтъква, че Македония не е обитавана от сърби.

Също така публикуваната от сръбския професор Дежарден 4 през 1853г. езикова карта показва Македония извън "Сърбия и страните, в които се говори сръбски". 

Накрая управляващият сръбски княз Михайло Обренович и неговото правителство през 1867г. влизат в преговори с "Българския революционен комитет в Букурещ" за основаване на южнославянско обединение, което да се състои от княжество Сърбия и княжество България (Северна България, Тракия и Македония). 

Освен сърбите има цяла плеяда учени от всички напреднали европейски народи, които са пътешествали из Турция и са живели там, изследвайки хората и страната; всички те почти единодушно констатират неоспоримия факт, че християнското мнозинство в Македония е от български произход.

Всички тези учени са написали своите произведения между 1840 и 1877г., когато още не е съществувала българска държава, която би могла да им повлияе или да ги спечели със субсидии. Те са авторитети в своята област и почти всички имена могат да се намерят в енциклопедиите. Позволявам си да приведа тук най-известните: французите Пуквил, Кузинери, Ами Буе, немците Гризебах, Киперт и прифесор Вайганд, австрийците фон Хан и Карл Зар, англичаните Тозер, Макензи, … (името не се чете), чехите Шафарик, Ербен, професор К. Иречек, професор Нидерле, руснаците Григорович, Хилфердинг, Миркович, Теплов, Башмаков, професор Кондаков, професор Державин и П. Милюков.

Като се абстрахираме от безпристрастните и безкористни изявления на такива изтъкнати мъже 5, българската народност на т.нар. "македонски славяни" се доказва от факти, които и в друго отношение притежават убедителна сила. 

На първо място стои историческият факт, че славянската азбука, наречена "кирилица", е съставена от двамата българомакедонски апостоли, Кирил и Методий, чиято памет като светци и просветители се чества само от българския народ. Те са обърнали българите и много други славяни към християнството. Всички техни ученици, които през девети и десети век са създали старобългарската литература, са били българи, а повечето от тях македонски българи. 

Когато пре 1018г. византийският император Василий II завладява България, той признава независимостта на българската църква, която има седалище в град Охрид (в Западна Македония) и обхваща почти цяла Македония и голяма част от Албания, България и дори Сърбия. Българската патриаршия в Охрид, основана през 1020г., съществува до 1767г. , когато по настояване на гръцката патриаршия в Константинопол е подтисната. Оттогава до създаването на българската екзархия гръцките митрополити почти навсякъде в Македония са носели титли, които показват, че те в същото време са били и български митрополити.

В по-ново време Възраждането на целия български народ се заражда в Македония, сред македонските българи. Така например първата българска книга "История на българския народ" , с която започва Възраждането, е написана през 1762г. в Хилендарския манастир (на планината Атон в Македония) от македонския български монах Паисий. А в началото на XIX век отново македонски българи създават най-старите български книги от новата епоха. Един македонски българин основава през 1840г. в Солун първата българска печатница.

В началото на втората половина на XIX век целият български народ влиза в борбата за освобождение от църковното робство на гръцката патриаршия в Цариград и за извоюване на свои национални училища. В тази борба участват братски и българите в Македония и я водят дори с повече настървение от своите братя в България и Тракия. Македонски българи, които временно са живеели в Цариград, са били мнозинството от протестиращите пред Високата порта срещу гръцката патриаршия. Тази дълга и упорита борба завърши с победа през 1870г., когато се създаде българската екзархия. В учредителното събрание на екзархията почти цяла Македония е представена от делегати, а близо половината от тогавашните митрополити е от Македония. Забележителен факт е, че официална Сърбия е насърчавала създаването на българската екзархия, което засяга и Македония, като в същото време е работила за оставането на Босна и Херцеговина под юрисдикцията на гръцката патриаршия. 

Кое обаче е решаващо в този дебат: въпросът за народността на българите в Македония е решен чрез плебисцит. Да, с един истински и стриктен референдум, който турското правителство предприема под гръцки контрол между 1870 и 1876г. тоест преди да бъде създадена българската държава. Този плебисцит се провежда въз основа на член 10 от султанския ферман, с който се създава българската екзархия. В първата част на този член са изброени всички български диоцези, които са притежавали правото да имат български митрополит, а във втората му част се казва, че всички останали диоцези също имат право на български митрополит, ако един референдум констатира, че две трети от християнското население желае това. И въз основа на резултатите на тези референдуми почти цяла Македоня получава правото да има български митрополити. Аз посочвам изключително красноречивия факт, че този плебисцит не само установи наличието на българско мнозинство сред "македонските славяни", а дори и мнозинство от две трети сред цялото християнско население на Македония. Може ли да има по-убедително доказателство за решението на въпроса дали "македонските славяни" са сърби или българи? 

Въз основа на всички тези доказателства и факти състоялата се в Константинопол през декември 1876 г. обединена "Европейска конференция", в която участваха всички велики сили, призна почти цяла Македония за част от независима България, към която бяха причислени и град Ниш и целият окръг с градовете Пирот и Враня. Когато през 1878г. свърши Руско-турската война, между Русия и Турция се сключи мирен договор, в който сегашната защитница на Сърбия, велика Русия, призна цяла Македония с изключение на Солун за българска земя. И въпреки това Сърбия участва в настоящата война като съюзник на Русия, тоест Сърбия ще има претенции върху Македония, ако е сигурна, че Македония е населена с “македонски славяни”, а не с несъмнени българи, 

След Берлинския мирен договор от 1878г., който раздели Македония от България, българските македонци се почувстваха толкова нещастни от тази несправедливост, че започнаха да емигрират в България като в родната си страна. Тази политическа емиграция достигна невероятния брой от почти 300 000 души. Всички, които бяха в България, знаят какъв огромен брой македонци работят в администрацията, армията и обществения живот. Тези македонци участваха също в Сръбско-българската война от 1885г., във войните от 1912 и 1913г. и в сегашната война.

Българските македонци започнаха подобно на братята си от България през 1894г. да проповядват и се борят за самостоятелност на Македония, която би послужила като свързващо звено между Балканските държави и би подготвила толкова бленувания от социалдемократите Балкански съюз. Е, сърбите бяха първите, които се проявиха като най-зли врагове на тази автономия. Защо? Защото бяха убедени, че бидейки мнозинство в страната, българите ще направят от самостоятелната Македония провинция с български облик, която по-късно като Южна България през 1885г. да се обедини с България.

А революцията на македонските българи от 1908г. в окръг Манастир (Битоля), при която загинаха повече от 5000 революционери и повече от 200 български села бяха разрушени, какво доказва тя?

А сръбско-българският договор за съюз от 18.3.1912г. , с който Сърбия призна цяла Македония за българска сфера с изключение на една част на север, която беше наречена “спорна зона” и за която Русия искаше да се произнесе като рефер? Може ли след този договор още да се поддържа твърдението, че "македонските славяни" не са българи? 

Също и гърците, които от векове предявяват претенции за Македония, никога не са признавали наличието на сърби в тази земя. Напротив, те винаги са защитавали принципа, че Македония е обитавана главно от българскоговорещи гърци - bulgarophoni ellini.

Действително след Сръбско-българската война от 1885г. в Македония се появиха "сърби" 6. Те бяха вербувани сред онези българи, които още признаваха църковната власт на гръцката патриаршия и разбира се, принадлежаха към най-подозрителните кръгове, защото получаваха от сръбските консули в Юскюп (Скопие), Манастир и Солун месечни плащания, за да се обявят за сърби. Кадрите на тези новопокръстени идваха от кралство Сърбия и от Стара Сърбия (Косово поле и Нови пазар). Правителството на султан Хамид, което се страхуваше от македонските българи и искаше да ги отслаби, предостави пълна закрила на тези "сърби". По същата причина и гърците им оказаха подкрепа. И така се създадоха "сръбски" колонии в Македония. Когато всичко това беше импровизирано, се появи идеологът на старосръбската политика прoфесор Цвиич 7 с неговата теория за "македонските славяни".

Бележки
 
1 Вж. и другите публикации по темата за Македония в блога: https://anthroposophie.blog.bg/history/2021/02/02/ima-li-makedoniia-svoi-arhangel-duhovni-aspekti-na-otdeliane.1747456

https://anthroposophie.blog.bg/history/2021/01/31/aleksandar-donski-i-duhyt-na-aleksandyr-makedonski.1747141

2 Ипек е турското име на сегашния град Печ в Метохия, който по време на турското робство е бил център на Печката патриаршия.

3 Тук Ризов прави малка грешка, тъй като Давидович (1789-1838) през 1848г. вече е бил покойник; неговата книга за историята на сръбския народ излиза през 1824г., а през 1846 и 1848г. се издава повторно. 

4 Всъщност проф. Констанс Дежарден (1786-1876) е французин, живял в Сърбия и публикувал етнологичната карта "Сърбия и районите, в които се говори сръбски".

5 Ако трябва да сме точни, сред цитираните имена на пътешественици, историци и етнографи, има и една жена - Джорджина Макензи - английска пътешественичка, писателка и симпатизантка на южнославянските народи. 

6 По въпроса за сърбизирането на Македония вж. и материала на Христо Матов за сръбската пропаганда в Македония http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=1219:im&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61 

7 Йован Цвиич (1865-1927) - сръбски географ и геолог, идеолог на сърбоманските претенции над Македония, автор на етнографското “изследване” “Македонските славяни”, според което българите били турански монголоиди, които нямали нищо общо с южните славяни.

В средата на Първата световна война Рудолф Щайнер формулира за първи път това, което е може би най-значителното откритие в живота му: възгледа за троичната структура на човека.

Това откритие представлява решаващ пробив за него и същевременно революционен завой в духовнонаучните му изследвания. Темите, които са занимавали тихо създателя на антропософията повече от три десетилетия, вече могат да бъдат доведени до зрялост и публикувани. В същото време започва нов етап на антропософската работа, който ще се намеси мощно и ефективно в практическия живот. Валдорфската педагогика и антропософски разширената медицина са само два примера в това отношение.

През 1882 г., по време на следването си във Виена, Щайнер провежда физиологическо-анатомични и психологически изследвания. По-специално той проучва въпроса кой формиращ принцип е в основата на отделните части на тялото и как различните му части - глава, торс и крайници - са свързани помежду си. Започвайки от света на растенията, Щайнер открива двата принципа на живото същество - основната форма (праобраза), която може да бъде възприета само свръхсетивно, както и нейната метаморфоза; той прилага и двата принципа към телесното формиране на човека. Подобно на Гьоте и Окен, Щайнер се сблъсква с особено загадъчното формиране на главата. Костите на главата се създават не само по-бързо, отколкото костите на торса и крайниците, но и процесът при нея протича принципно различно. 

Например тук липсва предварителният хрущялен етап. В лицевата част на главата Щайнер разпознава отражението на душевно-духовния човек, който наред с физическата характеристика притежава и самостоятелно качество. Именно тук свръхсетивните формиращи сили са преминали най-много в създаваната форма и са станали видими. Сега Щайнер все още възприема идеята за метаморфозата на черепа и другите кости на тялото по-скоро като предчувствия, а въпросът за конкретната форма на метаморфозата остава още неразрешен.

Това е човекът

От друга страна, във формата на крайниците тези формиращи сили сякаш са най-дълбоко скрити, тъй като именно в тази област сблъсъкът с гравитацията и другите сили на външния свят и природата е най-интензивен. Щайнер вижда възприятието, както и въображението, паметта и разбирането, във връзка със сетивните органи, концентрирани в главата, но също и с нервната система и мозъка; те формират физиологичните основи на съзнателния душевен живот. В него обаче не са включени способностите за чувства и воля. Щайнер пояснява, че по отношение на волевата активност на човека трябва да се прави разлика между представата за едно действие и движението, с което се извършва действието, защото само то е истинска воля. Волята живее предимно в процесите на веществообмена на мускулатурата, т.е. в двигателния организъм.

В торса, между полюсите на главата и крайниците, във взаимодействието на ритмичните процеси, най-вече на дишането, сърцето и кръвообращението, се формира един център на равновесие, в който могат да се преживеят чувствата. В метаморфозата на трите душевни сили - мислене, чувства, воля - Щайнер вижда безсмъртния човешки дух в действие. Години по-късно той обобщава това прозрение в мантричните думи "Ecce homo" (Това е човекът).

"Чувството тъче в сърцето,

в главата проблясва мисленето,

в крайниците е силата на волята.

Тъчащ блясък,

силово тъкане,

блестяща сила:

Това е човекът."

Ала Щайнер не спира при телесно-физическата страна на троичната структура, а я разширява, като включва и душевно-духовното измерение на човека. Особеното в този възглед е, че духовното ядро на човека, Азът, работи по различен начин в различните душевни способности - мислене, чувства и воля. Душевните сили се нуждаят от различни телесни органови системи като основа: мисленето - от специфичната нервна субстанция, чувствата - от ритмичните процеси на дишането и сърцето, а волята - от веществообмена в мускулатурата и органите на торса.

Също и връзката с външния свят се формира по три начина в човешкия организъм: чрез сетивните впечатления в нервно-сетивната система, чрез дишането в ритмичната система и чрез хранителните вещества и органите за движение в системата на веществообмена и крайниците.

Практическият поглед като домашен учител

Прозренията на Щайнер несъмнено са били стимулирани от неговите изследвания в областта на природните науки, но тези прозрения не са природонаучни, а идват "от чистата духовна наука". Не е лесно да се възстанови как точно Щайнер е продължил да работи с тези възгледи, как ги е проверявал и потвърждавал за себе си. Самият той ни дава само отделни подсказки. Освен че изучава природонаучна и езотерично-окултна литература, Щайнер медитативно се задълбочава в преживяването на душевните процеси и придобива прозрения за свръхсетивната реалност на човека. За да формулира ясно тези духовни възприятия, той търси подходящите езикови форми за изразяване и представяне. Многобройните му бележници са пълни с малки рисунки и коментари по различни антропологични теми.

Във всеки случай основателят на антропософията провежда задълбочени физиологични изследвания, например в областта на неврологията. Този факт е документиран от големия брой физиологични и медицински книги в библиотеката му и от множеството коментари в собствените му лекции и книги.

Щайнер обаче не само провежда общи научни изследвания, но и разглежда конкретни случаи. Вероятно най-важната основа на възгледа за троичното устройство е дългогодишната му работа от 1884 г. нататък като домашен учител и възпитател в семейство Шпехт, особено на Ото Шпехт. Хидроцефалното увреждане на Ото е конкретен случай на патология при формирането на човешкия организъм, което се проявява в аномалия на главата. По-късно Щайнер ще напише за тази своя дейност: "Покрай преподавателската практика ... ми се откри прозрение за връзката между духовно-душевната и физическата страна в човека. 

По време на уроците той успява да забележи различните физиологични реакции на ученика при едностранно (когнитивно) натоварване: “Дори лекото умствено натоварване предизвикваше главоболие, понижаване на жизнената активност, побледняване, тревожно психическо поведение." По този начин връзката между душевно-духовните сили и физиологията на тялото се разкрива на Щайнер чрез конкретни наблюдения.

Вдъхновението от приказката на Гьоте

Ала идеята за троичната структура има и други източници. През 1889 г. с посредничеството на своя виенски приятел и учител Фридрих Екщайн Щайнер се запознава с "Приказка за зелената змия и красивата лилия" на Йохан Волфганг фон Гьоте. В нея Щайнер открива един друг Гьоте: не естествоизпитателя, а езотерика. С течение на годините вътрешните стимули, които Щайнер изпитва от заниманието си с приказката, се превръщат във "важен материал за медитация". В поетичните образи на приказката, на змията и блъждаещите светлини, великана, красивата лилия и младежа, четиримата царе и други фигури, той разпознава "великата връзка между физическото и духовното, земното и свръхсетивното...". - това е духовното изследване на човека. 

Не съществува ясно разпределение на троичната структура между фигурите в приказката. Въпреки това образите на вертикалните блуждаещи светлини и на хоризонталната змия сочат полярните душевни сили на интелектуалността и волята. В мотивите за метаморфозата и жертвоприношението пък живее връзката между душевния човек и духовната реалност. Змията принася себе си в жертва и се превръща в мост, който свързва двата свята - сетивния и духовния. Значението на тези прозрения не е за подценяване, но все пак връзката между телесната страна и душевно-духовната троичност все още не е напълно разкрита: "И така, това, което по онова време ми се разкриваше само чрез подбудата на приказката, просто си оставаше в душата.”

Прозрения, които трудно се формулират 

През есента на 1909 г. Щайнер се опитва да формулира прозренията си за човека: той изнася лекции по антропософия, а през следващите години - и по психософия, пневматософия и окултна физиология. В същото време нахвърля първите глави на една нова книга, озаглавена "Антропософия". Тук учението за сетивата е отправната точка, но вече се забелязват и много други теми, развити в изложенията за троичното устройство на човека след 1917 г. Щайнер преустановява писането, книгата остава фрагмент, "защото беше невъзможно да позволя на истините, които стоят духовно пред мен, да поемат пътя през перото към хартията".

Едва от януари 1917 г. нататък - междувременно вече 56-годишен - Щайнер отново се заема с публикуването на новия възглед за човека. Той изнася лекции пред членовете на Антропософското общество за духовните основи на троичната структура, най-вече за връзката на силите, които оформят тялото между въплъщенията. Сега той описва физическия човек като продължение на едно човешко същество, което преди раждането си е живяло духовно, разпростряно в космическите сфери. Главата на човека представлява метаморфоза от особен вид, организация на тялото и крайниците от миналия живот на земята, обърната наопаки в духовния космос. От друга страна, способността за въображение на главата е отслабено отражение на познавателната дейност, която изпълва човека преди раждането, остатък, който сме успели да спасим от предрожденното си съществуване и да пренесем в земния живот.

Дейността на волята е съвсем различна. Тя остава зародишна в земния човек и се развива едва в живота след смъртта. Само в дейността на чувствата, която се намира в торса, ние сме пълноценни земни граждани.

Познанието за човека - път към първоизточниците на човешката същност

В публичните лекции на Щайнер следват фундаментални обяснения на телесно-физиологичните аспекти, връзките между нервите и мисленето, между чувствата и дишането/кръвообращението, волята и веществообмена. Той представя виждането си за троичното човешко устройство в писмена форма само на няколко страници в приложение към книгата "За душевните загадки". Щайнер възлага големи надежди на тази книга; тя, както казва той, "не е написана с перо, а с душевни лопати, които искат да съборят дъските, заковали света..., т.е. да премахнат границите на познанието за природата".  

Именно приложението за троичното устройство на човека е съществената причина, поради която самият Щайнер поставя тази книга наравно с великите си и добре познати трудове "Въведение в тайната наука" и "Как се постигат познания за висшите светове".

Но той не иска само да създаде нова теория, която да бъде проверена емпирично, а да доведе до "практическо, формирано от усещането познание за човека", което да позволи на този, който се занимава с него, да стане практически умел и способен да живее. Човешкото познание трябва да бъде път на познание, свързващ земно-временния човек с вечния космически човек и водещ до "първоизточниците на човешката същност".

Благодарение на този пробив през 1917 г. антропософията получава своята обновена форма, без която валдорфската педагогика не би могла да съществува. Опитът на Щайнер за обновяване на социалните условия в смисъла на Троичното социално устройство, започнал в Германия и Австрия в края на Първата световна война, също е тясно свързан с троичната структура на човека. Възгледът за човека като тройно изграден е начин за разбиране на цялостното човешко същество. Троичното социално устройство е практическият отговор на въпроса как човекът може да се разгърне пълноценно в социалната сфера. 

Въпреки мащабните усилия, опитът за реализиране на Троичното социално устройство се проваля. Незавидимо от това валдорфските училища, възникнали в резултат на "движението за Троично социално устройство", могат да се разглеждат в този смисъл и като последни остатъци и същевременно зародиши на социалната тричленност.