Откъс от книгата на Юдит фон Хале “Тамплиерите”, том 1 и 2.

Кралят на Франция Филип IV Хубави и римокатолическата църква - т. 1 

Значението на действителния феномен, появил се с индивидуалността на Филип Хубави в световната история, може да бъде осъзнато, ако успеем да разгледаме мерките, въведени от Филип по време на неговото управление, не само през погледа на земния жител от XXI век, но и на фона на историята, случила се до този момент. Това, което днес познаваме от опита си с абсолютистки владетели като Луи XIV, със самозвания император-мегаломан Наполеон, с фашистките диктатори от XX век или с крайните форми на т.нар. хищнически капитализъм, и което сякаш е заимствано от поведението на Филип IV, не бива да се разглежда като онази историческа среда, в която той се е движил, тъй като всички гореспоменати варианти или разновидности на социални и политически развития са се случили едва през последните 500 години.

Филип Хубави обаче се възкачва на френския престол през 1285 г., когато е само на 17 години. Това, в което той превръща средновековното кралство Франция в следващите 29 години, е нещо невиждано дотогава: държава, начело на която стои почти абсолютен монарх, всъщност един вид модерен диктатор по отношение на създаденото от него държавно устройство. Ограничаването на привилегиите на духовенството и благородниците, особено по отношение на съдебната система, нейното институционализиране и подчиняване на пряката власт на Филип, довежда до създаване на истинска полицейска държава. Разбирането на Филип за боравенето с пари и материални ценности, цялата му финансова политика - от хищническото изнудване до девалвацията на валутата или строго наказуемата забрана за износ на злато - също представляват новост в историята на човечеството по онова време. 

Специално внимание обаче трябва да се обърне и на конфликта на Филип с църквата, който започва да се подготвя и проявява още в началото. Макар че причините за този конфликт несъмнено са свързани с властовите и политически амбиции на Филип, те от своя страна се основават на невидими вътрешни, изцяло духовни мотиви, които формират първопричината за всички негови действия, особено по отношение на Ордена на тамплиерите. Именно този духовен елемент вероятно е отличавал Филип Хубави от други, по-късни - в традиционния смисъл - абсолютистки владетели, а също така му е осигурявал вътрешната сила, без която не би било възможно такова непреклонно поведение спрямо уникалната духовна сила на тамплиерите.

Този необикновен духовен елемент… не е бил външно изразен при Филип IV, с други думи, не е имал традиционния религиозен облик. Това вероятно е причината, поради която неговата мощ почти не е била забелязана от съвременниците му и очевидно е напълно пренебрегната от повечето днешни историци. И все пак в биографията на Филип IV има редица прекъсвания, на които историците се натъкват многократно и които не могат да бъдат изяснени с чисто екзотерични изследвания. Днес например съществува широко разпространено недоумение по отношение на поведението на младия крал в сравнение със стила му на управление, който е останал в историята като характерен в описания по-горе смисъл. Епископът на Памие, Бернар Сесе, си спомня за своето впечатление от младия крал по време на една аудиенция с думите: "Кралят не беше нито човек, нито звяр, а само една статуя".

Фактът, че този епископ, който по различни причини е имал твърде обтегнати отношения с краля, а по-късно дори е бил обвинен в ерес и арестуван от него, е направил подобно изявление, е изключително показателен. Сесе е усетил Филип IV не като "звяр", нито като “човек”, а първоначално само “една статуя", тоест като човек, който просто е оставял съветниците си да говорят и действат от негово име. Това показва, че през първите години от управлението му във Филип трябва да е настъпил вътрешен обрат, който впоследствие го е превърнал в отдадения, но и страховит владетел, какъвто е известен (по-скоро печално известен) до днес.

Ако погледнем на този период от духовна гледна точка, става ясно, че преломът, който може да се забележи във външния вид на Филип, е по-скоро задълбочаване, утвърждаване на неговата духовна мисия, така че може да се каже: индивидуалността на Филип не се е променила за една нощ от Павел в Савел; но изглежда около 21-годишната му възраст се е случило някакво подсъзнателно “пробуждане”, и то такова, което рязко контрастира със събитието, което човек обикновено преживява на този етап от живота си - пробуждането на азовите сили. Филип IV обаче е преживял това, което Рудолф Щайнер описва като "ариманично златно посвещение” (СС 171) или един вид “посвещение в злия принцип на златото”. С помощта на това посвещение той съзрял в същество, достатъчно силно, за да устои на влизането на една гигантска духовна сила; съзрял в същество, достатъчно силно, за да поеме тази сила в себе си и да й позволи да действа в него, и то по начина, по който по-късно тя работела в усилията си да унищожи духовния кълн, посят от тамплиерите за благотворно развитие на човечеството в смисъла на Граловия импулс. 

Така ние виждаме Филип Хубави в началото на неговото управление като празен съд, в който няколко години по-късно ще се влее не висшият Аз, а една несравнимо по-мощна сила, която ще замести този висш Аз - сила, противопоставяща се на Христовите сили, на която Рудолф Щайнер се спира в една от последните си лекции (пред свещениците на Християнската общност) в пряка връзка с унищожаването на Ордена на тамплиерите -  Слънчевият демон Сорат.

Не бива да си представяме Филип Хубави като слаб характер в обичайния смисъл на думата, като слаба душа. Въпреки че тъмното му посвещение очевидно не е било проведено като посвещение с помощта на учител или йерофант в смисъла на добрите божествени сили, както например е било при тамплиерите, а по-скоро се е извършило в изолация и подсъзнателно, души като тази на Филип IV трябва да се смятат за изключително напреднали в своята област, обучавани в поредица от инкарнации, които поради това обикновено разполагат с голяма съкровищница от опитности - дори ако те често остават подсъзнателни, така да се каже инстинктивни; опитности от рода на това как могат да бъдат манипулирани човешките души идухове и да бъдат лишени от действителната си човечност. Тези души действат по определен начин съгласно инстинкта си, инспириран от "по-високо" ниво, а именно по гениално зловещ начин. Нещо повече, те често са изключително успешни в мисията си, защото съвестта им не поставя никакви пречки на пътя им поради това, че собственият им висш Аз не се намесва. Една такава душа е Филип Хубави.

Ако приемем, че споменатата сила е инспирирала Филип Хубави, няма да е изненадващо, че Филип приемал най-трудно претенциите на папството и църковната институция. Това обаче е така, не защото църквата в тогавашната епохапредставлявала положителния контраобраз на силата, испирирала Филип, а по-скоро се дължи на онова, на което се позовавал престолът на Свети Петър и което давало на църквата ненадмината власт.

Благодарение на особеното духовно посвещение, преживяно подсъзнателно, Филип развил непогрешимото усещане, че безспорна власт над този свят може да получи този, който не само може да се нарече неоспорим владетел на най-важните територии в известния дотогава свят и следователно разполагал с най-мощната армия и с най-големите материални богатства: към това трябвало да се добави нещо друго, и то решаващо, или казано по друг начин: нещо друго трябвало да е налице, за да може изобщо да се постигне цялата външна власт. И това нещо било определен вид морална власт. Такава власт, която някога била произлязла от една по-висша, неземна сила, към която човечеството гледало и към която се чувствало привлечено, е била притежание на църквата. До момента, в който Филип осъзнал тези отношения по един фин, подсъзнателен и все пак дълбок начин, най-големия земен авторитет, а следователно и най-големия потенциал за власт над човешките души въз основа на едно надземно право, една надземна сила, притежавала Римокатолическата църква. Именно тази власт, която била израснала от един вид морална, висша духовна сила, искал да заличи Филип, за да я присвои за себе си. 

Той (или по-скоро духът, действащ в него) съзнавал много добре, че по онова време църквата вече нямала такава морална, висша духовна сила, а само се позовавала на тази някога съществувала сила, като се опитвала да прикрие нейната загуба супадъчно самовъзвеличаване и издаване на декрети - демонстрации на предполагаемото ѝ всемогъщество. Филип IV знаел, че християнството по онова време следвало авторитет, който вече не бил подкрепен от реална духовна сила. Но то все пак го следвало; а знак, че в очите на вярващите всеки светски владетел бил поставен под авторитета на църквата, бил недопустим за Филип Хубави. В този период на напредващ упадък се появил логично Филип Хубави, а от друга страна, Орденът на тамплиерите под ръководството на Жак дьо Моле.

Филип знаел как да използва слабостта на църквата по отношение на нейния духовен авторитет за своята нечестива мисия и той намерил средства да увеличи още повече тази слабост. През 1296 г. подсъзнателно тлеещият духовен конфликт между Филип и църквата започнал да излиза наяве. Продължаващите разходи за войната му срещу Англия дали на краля желаната възможност да ограничи влиянието на църквата, първоначално на определено ниво и с определени средства: той поискал духовенството да бъде обложено с данъци. Зад алчността му за пари обаче се криела идеята за умишлено унижение на духовенството. Това било поне толкова важно за Филип, колкото да намери нов паричен източник. Разбира се, той предварително знаел, че църквата ще се противопостави на това искане. Междинната му цел била публично да си премери силите с нея, защото това само по себе си представлявало предизвикателство към неприкосновения й авторитет. 

Ето как последвало това, което Филип отдавна бил предвидил: папа Бонифаций VIII протестирал и забранил на френското духовенство да плаща данъци на короната. Като незабавен отговор на съпротивата на църквата Филип наредил да се преустановят църковните парични преводи между Франция и чужди държави. Той набързо разпоредил забрана за износа на движими ценности и монети, особено на злато. Това причинило значителни затруднения за финансите на църквата през следващите години.

Ситуацията окончателно се изострила, когато през 1302 г. папа Бонифаций издал вулата "Unam Sanctam", в която по безпрецедентен начин се провъзгласявала папската претенция за власт и се решавал въпросът за юрисдикцията над всяка светска власт в интерес на църквата. Вулата завършвала с думите: "Porro subesse Romano Pontifice omni humanae creaturae declaramus, dicimus, definimus et pronuntiamus omnino esse de necessitate salutis.” - “Затова сега заявяваме, казваме, обясняваме и постановяваме, че за спасението на душата на всяко човешко създание е необходимо то да бъде изцяло и във всяко отношение подчинено на папата в Рим.”

Съдържанието на тази папска вула поразило Филип Хубави на най-чувствителното му място, тъй като подчертало по нечуван начин онази морална и духовна претенция за съвършена сила, която била овластена от най-високо ниво и се издигала над всякакво светско право и битие. Когато Бонифаций решил да призове Филип на процес в Рим с обвинение в ерес и симония и да освободи френското население от задължението му да бъде поданик на краля, Филип почувствал, че е време да действа. През септември 1303 г. най-близкият довереник и съветник на Филип Гийом дьо Ногаре от името на краля заедно със свои съюзници нападнал папата в лятната му резиденция в Анани и със заплахи и бой поискал оставката му. Папата останалпод контрола на нападателите в продължение на няколко дни, като през това време му били отказани храна и вода, докато мъчителите му били прогонени от въстаналото население. Четири седмици по-късно Бонифаций умрял от последицитена това, което по-късно било наречено атентат от Анани.

Този акт на насилие от страна на френския крал срещу папата бил прелюдия към по-нататъшни престъпни безчинства и унижения на папството, които до едно целяли да подкопаят авторитета на папското първенство. Наследникът на Бонифаций VIII, папа Бенедикт XI, оцелял само осем месеца на поста си. Спорно е дали е починал от естествена смърт. Съществуват някои доказателства, че в това имал пръст Филип. Във всеки случай след смъртта му Филип IV оказал влияние върху състава на колегията на кардиналите, която трябвало да назначи следващия папа. В резултат на това мнозинството, съставено от френски кардинали, в крайна сметка избрало за папа архиепископа на Бордо, който от няколко години бил приятел на краля. Така през 1305. в  длъжност встъпил Климент V, който като васален папа на френския крал участвал в унищожаването на Ордена на тамплиерите. Пълното подчинение на папството на властта на Филип Хубави се изразява в преместването на седалището на папата през 1309г. от Рим в Авиньон, тоест във владенията на френския крал, и в отказа му да подведе Филип под отговорност за убийството на папа Бонифаций в Анани, както и в отмяната на вулата “Unam Sanctam”, заменена с вулата "Rex glorie virtutum", гарантираща неоспоримото използване на дадената му от Бога кралска власт.

Повторната инкарнация на индивидуалността на апостол Петър и жаждата на Филип Хубави за неговата духовна власт - т. 2

Трябва да имаме предвид, че в общността на братята от Ордена, която е основана през 1119 г. с помощта на първия Велик майстор Юг дьо Пайен и чиито правила на ордена са повлияни от Бернар от Клерво, се влели много от онези души, които вечебили преживели християнска инкарнация и били притежавали в предния си живот наистина космическо разбиране за Христос в духа на гръцките слънчеви мистерии. Вече отбелязахме, че в Съюза на тамплиерите, който бил облечен в одеждите на орден, първоначално признат от църквата, действително се е преродило течението на Йоановото християнство, което на фона на току-що описаната римска форма на църковно християнство неизбежно щяло да доведе до вътрешни, тоест духовни конфликти в дългосрочен план. Позоваването на апостол Петър като пример за съзнателно, индивидуално разпознаване на Христос със сигурност би било в духа на апостола, но не и позоваването на божествено-съдебна легитимация вследствие на приемственост, започваща от него. Фактът, че това римско църковно християнство се обявило за носител на Светия престол, на Петровия престол, и по този начин се позовавало на духовната мощ на Христос в името на апостол Петър, неизбежно изисквало компенсация според законите на свръхсетивния свят. Така в крайна сметка се стигнало дотам, че онази индивидуалност, която е живяла под името Симон Петър в Поврата на времената, отново се преродила през XIII век. Това станало по такъв начин, че той постъпил в Ордена на тамплиерите, за да инициира историческа корекция на злоупотребата с неговото духовно наследство от страна на институцията на римската църква. В този момент от човешката история същността, чието име дотогава било използвано като гарант за непоклатимостта на папската длъжност, се разбунтувала срещу намеренията на римокатолическата църква и междувременно срещу нейната вече духовно изпразнена мисловна сграда (от Константинополския събор) и се появила в рицарски одежди като последният Велик майстор на Ордена на тамплиерите: Жак дьо Моле.

Фактът, че тази индивидуалност се установила сред една християнска общност, така да се каже, в сърцето на Европа, за да окаже изцелително въздействие върху духовното развитие там, вероятно може да се приеме за самопонятно. Но тя се появила в християнска общност, която била толкова далеч от вътрешните принципи на Рим, колкото било възможно по онова време. Като такава християнска общност в Западна Европа тамплиерите по необходимост били подчинени на папата. От самото начало обаче Орденът не заемал обичайното място в йерархията на църковната държава, нито пък бил подчинен на някаква светска власт. От 1139 г. нататък тамплиерите били освободени от всякакви забрани или отлъчвания от епископи. Те прокарали също така правото на обикновените хора да посещават службите в храмовите църкви, което не било прието или разрешено никъде другаде. По този начин духовният рицарски орден бил възможно най-самостоятелен и поддържал своята вътрешна, духовна независимост в своите "богослужебни действия", които се различавали коренно от тези на римската църква, дотолкова, че Рудолф Щайнер ги определил, както вече споменахме, като “враждебни към църквата".

Като ирония на съдбата може да се разглежда фактът, че в момента, в който Филип Хубави повярвал, че чрез манипулациите си до голяма степен контролира духовната мощ на църквата, точно онзи духовен авторитет, който бил предоставил репутациятаси на римската църква само по име и недоброволно, сега се появил в действителната си сила в среда, която кралят не можел лесно да овладее. Както вече споменахме, Орденът на тамплиерите не бил подчинен на нито един светски монарх или феодал и поради специалната си форма на духовен рицарски орден проявявал и известен външен суверенитет спрямо папската държава. Орденът на тамплиерите бил (и все още е) най-големият духовен орден на Запада, разполагал с най-голямата и най-опитна постоянна армия по онова време и притежавал  легендарни златни съкровища. Въпреки това, оставайки верни на убежденията си, формирани от свръхсетивното им осъзнаване на скритата духовна сила на златото, тамплиерите не разглеждали материалните блага като своя лична собственост, а като нещо, което се “разнася в далечни краища”, за да “принася на хората добро”, както се казва във втората мистерийна драма на Рудолф Щайнер. (Въпреки че тамплиерите управлявали големи територии в различни европейски държави, повечето от които им били предоставени чрез прехвърляне на собственост във връзка с присъединяване към Ордена, за разлика от рицарите на Свети Йоан в Кипър и Тевтонския орден в Прусия те не си присвоявали никакви териториални владения, което било следствие от зрялото им духовно разбиране за живия организъм на Земята, от който човек всъщност не може да "притежава" никакви "части". Описанията на ритуалите от първия и третия етап на посвещението, поместени в първия том, дават представа за разбирането на тамплиерите за нашия жив духовен организъм Земя). 

Фактическото превъзходство на Ордена на тамплиерите в най-различни области на физическия план се основава на реално и истинско духовно величие, именно на онзи духовен авторитет, от който Филип IV се страхувал и който му било възложено да потуши в смисъла на тъмната духовна сила, на която служел. С появата на индивидуалността на Жак дьо Моле като Велик майстор на Ордена напрежението между Филип Хубави и тамплиерите достигнало своята кулминация; трябва да се подчертае, че всички прояви на агресия идвали от френския крал и никога от тамплиерите. Но благодарение на своето ариманично посвещение Филип инстинктивно усещал действителния източник на авторитета на Великия майстор и дори ако не е осъзнавал напълно, че в Жак дьо Моле се била преродила индивидуалността, живяла като апостол Петър в непосредствена духовна и физическа близост със Сина Божи, станал човек в Поврата на времената, той усещал, подозирал, всъщност знаел, че именно ритуалите за посвещение придавали духовна сила на тамплиерите и същевременно отразявали духовната им сила и били диаметрално противоположни на собствените му свръхсетивно-сетивни намерения. 

Освен това той имал сигурното усещане, че Жак дьо Моле бил свързан по особен начин с тамплиерските ритуали за посвещение и това било много точно предположение. Защото Симон Петър бил участвал в Поврата на времената, тоест много преди отслужването на третия етап от посвещението на тамплиерите, в който била разкривана тайната на слънчевото злато (описан в първия том като "Вечерен ритуал"), а именно вечерта на Велики четвъртък в Поврата на времената по време на Тайната вечеря, където бил преживял посвещение в мистерията на слънчевото злато: по време на учредяването на евхаристийната жертва от самия Христос Исус. Следователно никоя друга личност в общността на тамплиерите не е била влизала в толкова близък контакт с изначалните християнски мистерии, както индивидуалността на Жак дьо Моле. 

Филип IV - до известна степен с право - свързвал духовните способности, духовния авторитет на тамплиерите, особено на Жак дьо Моле, с християнското посвещение в тайните на златото, поради което дори самият той помолил да бъде приет в Ордена, което обаче по обясними причини му било отказано. Следователно той трябвало да намери друг начин да се сдобие с това, което се стремял да притежава и да унищожи. Тъй като ариманичното му посвещение не му давало пряк достъп до свръхсетивния, чисто християнски смисъл на слънчевото злато, а правело така, че духовната сила, скрита в златото, да му се струва пряко свързана с материалното проявление на рудата, той най-накрая бил убеден, че притежанието на златното съкровище, което тамплиерите управлявали, ще го доближи до предполагаемата власт над хората, която му се струвало, че произтича от тамплиерското посвещение. - Зад всички тези външни мотиви, като например да си набави злато за финансиране на войната, които повечето историци днес смятат за мотив на Филип IV за преследването на тамплиерите, всъщност се крие един вътрешен, а именно свръхсетивен или по-скоро "подсетивен” подтик при него, който единствен може да обясни безпрецедентната омраза, стигаща до крайност, в отношението му към тамплиерите.

Същинското място, от което да атакува тамплиерите заради познаването на мистерията на златото обаче Филип IV не открил в третата част от ритуалите им за посвещение, посветена на мистериите на слънчевото злато, а във втория раздел, тъй наречения обеден ритуал.

Информацията на краля за съдържанието на обедния ритуал, който се провеждал за посвещаване на членове в най-високата степен на Ордена, разбира се, била - поради факта, че ритуалите се пазели в строга тайна - така да се каже, косвена. Вече беше споменат обаче инстинктивният усет на Филип за окултните сили и действия и именно той му послужил най-вече за обвинението му срещу тамплиерите, че извършват еретични практики. Това обаче, което с годините засилило мрачните подозрения на Филип, била несъмнено неточната и изопачена информация за посветителските ритуали на тамплиерите, получена от един бивш член на Ордена, прецептора на Монфокон, Ескьо дьо Флойран. Той бил изключен от Ордена заради убийството на по-висшестоящ брат и впоследствие бил изпратен в държавен затвор, където разпространявал слухове за мними престъпления на тамплиерите, очевидно от желание за отмъщение. Там го открил съветникът на Филип Ногарет (атентаторът от Анани срещу папа Бонифаций) и му обещал помилване, ако съобщи обвиненията си срещу Ордена на влиятелно място. През 1305 г. дьо Флойран наистина първоначално написал писмо до краля на Арагон, който обаче не повярвал на твърденията на предателя. Още преди дьо Флойран най-сетне да се обърне официално към Филип IV, Ногаре започнал тайните си "разследвания срещу Ордена на тамплиерите" по поръчение на Филип.

Все пак, за да се избегне и най-малкото недоразумение, трябва предварително да се уточни следното: от само себе си се разбира, че нито един ритуал или посветителски акт на тамплиерите не е бил еретичен или дори черномагьоснически, а предчувствията, породени у Филип в резултат на инстинктивния му усет за окултното, не отразявали цялата истина за ритуалите и затова били още по-зли. Особено във връзка с обедния ритуал и последвалите събития в хода на процеса срещу тамплиерите е от решаващо значение да се разбере, че информацията за полуистини често е по-изкривяваща, а разпространяването на полуистини често е по-вредно от цялата лъжа, защото последната, поради пълното преобръщане на истината, обикновено сама се разкрива с течение на времето, докато клевети, основаващи се на изопачаването на действителната истина или на полуистини, обикновено са неизкореними именно поради съдържащите се в тях елементи на истина. Точно това обстоятелство е до голяма степен причина за факта, че тамплиерите не са реабилитирани и до днес.  

За да разберем как в стремежа към истинското, красивото и доброто на европейския живот правомерно действащите божествено-духовни сили се преплитат с ариманично-луциферичните сили на нашата епоха в европейския душевен и социален живот, трябва да се върнем назад във времената, когато, така да се каже, са дадени първите импулси. Вчера се запознахме с такива първи импулси от по-ранните времена. Днес ще научим за друг такъв импулс от средата на Средновековието; ще научим как в средата на Средновековието от човешкото развитие се появяват някои духовни тенденции. Аз само ще загатна историческия фон. За него днес всеки може да прочете във всяка енциклопедия.

За да опиша конфигурацията на културните импулси, които впоследствие претърпяха известно одухотворяване при Гьоте, трябва да се върна към времето, когато от европейската воля, по-специално от християнските импулси на европейската воля, се роди волята за кръстоносните походи. През това време, когато сред европейското цивилизовано човечество се заражда желанието за посещение на светите места, в целия европейски живот има тежки сблъсъци между това, което се наричат луциферични и ариманични сили. С други думи, в продължаващите действието си добри, истински християнски импулси тези сили се намесват от онези страни, които бяха характеризирани вчера, по начина, по който такива сили са допуснати от мъдрото мирово ръководство, така че това, което се случва в мъдрото мирово ръководство на настоящето, да се конфигурира по съответния начин от другите импулси, действащи от миналото, които винаги се пресичат с настоящите импулси по начина, който често сме  обсъждали.

Виждаме в онази епоха сред много неща, които, ако ги разгледаме, бих казал, че носят радост на човешката душа, как сред многото неща, възникнали тогава, скоро след като кръстоносните походи са постигналипървите си успехи, през 1119 г. се основава Орденът на рицарите тамплиери. Петима френски рицари под ръководството на Юг дьо Пайен обединяват сили и основават орден на свещеното място, където се е извършила Мистерията на Голгота, който трябвало да бъде изцяло посветен на службата на Мистерията на Голгота и който имал първото си и най-важно седалище точно до мястото, където някога се е намирал Соломоновият храм, така че в определен смисъл древната свята мъдрост, подготвена за християнството, и Соломоновата мъдрост да могат да работят заедно на това място, с всички чувства и емоции, породени във висша степен от най-святия възторг от Мистерията на Голгота и нейния носител. В допълнение към обичайните монашески обети, присъщи за онова време, и дълга за подчинение на духовните началници, първите тамплиери се задължавали да работят интензивно, за да включат местата, където се е състояла Мистерията на Голгота, в сферата на европейската власт.

Днешният Храмов хълм с Купола на скалата – мястото, където някога бил създаден Орденът на тамплиерите

Те не трябвало да мислят за нищо — това се съдържало в писаните и особено в неписаните правила на ордена — освен как биха могли да изпълнят сърцата и душите си изцяло със свещената Мистерия на Голгота и да служат с всяка капка кръв за включването на свещеното място в сферата на властта на европейската воля. Във всеки момент от живота си те трябвало да мислят, да чувстват, че принадлежат изцяло на тази задача и че не биха спестили никакви усилия, за да я изпълнят с цялата сила, с която разполага отделният човек. Тяхната кръв не бивало да принадлежи на тях, а единствено на задачата, която описахме. И ако се сблъскат с тройно превъзхождаща ги сила — така им било заповядано — те не трябвалода бягат; всеки тамплиер бил длъжен да запази позицията си, дори ако трима невярващи се опитат да я оспорят. И във всеки момент от живота си те трябвало да помнят, че кръвта, която тече във вените им, не принадлежи на тях, а на тяхната велика духовна задача. Каквото и богатство да придобият, то не принадлежало на отделния член. Само целият орден, а не членът можел да притежава собственост. Ако някой от вражеските редици победял член на ордена, единствената му плячка трябвало да бъде конопената връв, опасана около кръста на тамплиера, символ на доброволно поетата работа за това, което тогава се смятало за спасение на европейския дух. Била поставена голяма, огромна задача, не толкова на мисленето, колкото на дълбокото чувство; задача, която имала за цел да укрепи душевния живот като индивидуален, като личен, само за да може този индивидуален душевен живот да бъде напълно погълнат от продължаващия поток на християнското развитие.

Това било в известен смисъл звездата, която трябвало да блести пред рицарите тамплиери във всичко, което мислели, чувствали и предприемали. Това давало импулс на душите, който в своето продължаващо действие щял да доведе до известно одухотворяване и християнизиране на европейския живот при по-нататъшното разширяване на Ордена на тамплиерите от Йерусалим в европейските земи. Като се има предвид направо неизмеримото усърдие, съществувало в душите на тамплиерите, може да изглежда разбираемо, че онези сили, които трябвало да задържат еволюцията, трябвало да я направляват по такъв начин, че душите на хората да бъдат отклонени от Земята, да станат чужди за нея и да бъдат отведени, така да се каже, на специална планета, така че Земята да бъде обезлюдена; че силите, които искали това, искалида се нахвърлят най-вече върху душите, които чувствали и преживявали като рицарите тамплиери. До тезидуши, които искат да се посветят изцяло на духовното, лесно биха могли да получат достъп онези сили, които искат да издигнат духовното от Земята, които не искат духовното да се разпространи на Земята, не искат духът да проникне в земното съществуване. И винаги съществува опасност душите да станат чужди и уморени от Земята и човечеството на Земята да се механизира.

Ето как от една страна имаме мощно устремен духовен живот, за който можем да предположим, че луциферичното изкушение можело да бъде близо до него, защото там за него имало добра опорна точка. Но след това в същото време, когато Орденът на тамплиерите бързо се разпространил в различни християнски страни в Европа, в Западна Европа била налице възможност за рязко навлизане на ариманични сили.Защото във времето, когато Орденът на тамплиерите постигнал голям престиж със своята дейност, а също и голямо богатство - като орден, а не като отделни тамплиери - и се разпространил в западната част на Европа, по това време на края на XIII-ти, началото на XIV-ти век, на Запад царувал един човек, една личност, за която може да се каже, че усещала в душата си въодушевление от моралната сила, съотв. отнеморалната сила на златото; личност, която направо едностранно е могла да формира материализирането на мъдростта от златото за своя инспирация.

Спомнете си приказката за зелената змия и красивата лилия, където Златният крал става представител на мъдростта! Въпреки това, тъй като в отделните субстанции се съдържат и духовни сили - понежематериалът винаги е само привиден, зад него стоят духовни сили, дори и ако материалистът не е в състояние да ги възприеме –именно златото може да се превърне в инспиратор. 

Една изключително талантлива личност, надарена с изключителна интелигентност, става достъпна за инспириране от златото с едва ли не най-фаталната ариманична мъдрост. Това е крал Филип IV Хубави, който царувал във Франция от 1285 до 1314 г. Филип IV-ти Хубави може да се нарече гениално алчен човек, който чувствал инстинктивния порив да не признава нищо друго в света освен това, което може да се измери със злато, и не искал да признае на никого власт над златотоосвен на самия себе си. Той искал да подчини на волята си за власт всичката мощ, която може да бъде постигната със злато. Това се превърнало за него в приумица със световноисторическа значимост.

                                     Крал Филип Хубави, портрет от Жан-Луи Безар (1837г.)

То довело дотам, че когато папа Бонифаций забранил на френските духовници да плащат данъци на френската държава, което само по себе си не било толкова важен повод, Филип IV-ти Хубави създал закон, забраняващ износа на злато и сребро от Франция. Цялото злато и сребро, което било във Франция, според неговата воля трябвало да остане във Франция, като той трябвало да има власт над него. Това било, може да се каже, неговата мания. Затова той се опитал да запази златото и среброто за себе си и да даде на другите хора, които управлявал, само илюзорни стойности, което означава, че монетите били сечели възможно най-лошо, за да задържи в съкровищницата си златото, а в монетите да се влага възможно най-малко злато.Бунтът и възмущението на народа точно от подобни мерки не го спрели да продължи в същия дух. Така чекогато направил последен опит да добави възможно най-малко злато и сребро към монетите, той бил принуден да избяга в храма на тамплиерите от народното възмущение. Той се разпоредил златното му съкровище да бъде скрито при тамплиерите. Филип останал изумен колко бързо тамплиерите успели да успокоят народния бунт. Но в същото време бил изпълнен със страх, защото видял колко голяма биламоралната сила на тамплиерите над народа и колко малко той, който бил инспириран само от златото, бил в състояние да направи срещу моралната сила на тамплиерите, които тогава имали и богати съкровища, били невероятно богати, но влагали цялото богатство на своя орден в служба на духовната дейност, на духовнатаработа.

Когато една страст стане толкова силна, както при Филип Хубави била алчността за злато и сребро, тогава тя изтисква мощни сили в човешката душа, които имат силно влияние върху упражняванетона волята върху другите хора. Филип Хубави имал малко влияние сред народа, но толкова по-голямо било неговото влияние върху онези, които били негови марионетки, а те били голяма армия. И Филип Хубавизнаел как да използва властта си. Когато папа Бонифаций веднъж не пожелал да изпълни волята му, тоест духовенството във Франция да плаща колкото е възможно повече, Филип IV направил съзаклятие против него и папа Бонифаций успял да се освободи само с помощта на своите привърженици. Скоро след това той починал от мъка.

Това се случило по същото време, когато Филип IV предприел мерки да постави църквата напълно под властта на кралството, да направи църковните водачи само роби на царската власт, управлявана от златото. Той успял да накара папата да се премести в Авиньон и затова при Филип Хубави започва често споменаваният в историята европейски „вавилонски плен“ на папите, който продължил от 1309 до 1377 г.

Пълна марионетка в ръцете на Филип IV Хубави бил папа Климент V, който преди това бил епископ на Бордо, а след това пребивавал в резиденцията си в Авиньон. Чрез могъщата воля на Филип Хубави той постепенно стигнал до точката, в която вече нямал собствена воля, а наистина използвал църковната си власт единствено, за да служи на Филип Хубави, да прави всичко, което Филип Хубави искал. А той, сякаш воден от дълбока страст, искал да стане господар на всички налични богатства по онова време. Нищо чудно, че особено след като видял какво друго значение може да има златото в други ръце, той искал преди всичко да унищожи тези други ръце, ръцете на тамплиерите, за да ограби тяхното злато, да придобие тяхното злато и всичките им съкровища. Както казах, такава страст, стимулирана по такъв материален начин и толкова интензивна, едновременно генерира мощни сили на власт в душата; но също така произвежда прозрения, макар и от ариманично естество. 

И така станало възможно в душата на Филип IV Хубави да възникнат определени прозрения — бих казал, от второстепенен вид, от онзи вид знание, което видяхме да пламва по най-груб, отвратителен начин в Мексиканските мистерии. Какво може да постигне човек, когато надделее над живота в света по правилния начин - макар и по различен начин от мексиканските посветени, макар и по не толкова пряк, а по-скоро по индиректен начин - това се разкрило на Филип IV Хубави. И сякаш от дълбоко подсъзнателни импулситой намерил средството с убийствата на хора да вгради в човешката еволюция подсъзнателни импулси. За това той се нуждаел от своите жертви. И по много странен начин този дяволски инстинкт на Филип IV Хубави съвпаднал с онова, което, от друга страна, по необходимост се развило в лоното на тамплиерите поради техния живот, посветен на описаните неща.

Разбира се, там, където се появява нещо толкова благородно, велико, като при тамплиерите, към великото, благородното се присламчва и нещо неправомерно, може би и нещо неморално; а че е имало и тамплиери, които могат да бъдат обвинени във всякакви неща, това не трябва да се отрича. Но то не е било в смисъла на основаването на Ордена. В смисъла на основаването на Ордена първо е това, което тамплиерите билипостигнали за Йерусалим, а после това, което можело да се направи за християнизирането на цялата европейска култура. Защото постепенно тамплиерите се разпространяват във влиятелни общества в Англия, Франция, Испания и част от Италия, в Централна Европа, навсякъде се разпространяват. И при отделните тамплиери тази изпълненост на душата се формира в най-висока степен с усещането за Мистерията на Голгота, с усещането за всичко, което е свързано с християнския импулс. Тази свързаност с Христос станала силна и интензивна. Истинският тамплиер, бил този, който не знаел нищо за себе си, но когато чувствал, оставял Христос да чувства в него, когато мислел, оставял Христос да мисли в него, когато се въодушевявал, оставял Христос да се въодушевява в него. Може би са били малко, но в сравнение с цялата маса на рицарите тамплиери, все пак в значителен брой мъже този идеал предизвикал пълна трансформация, цялостна метаморфоза на душевния живот, душата наистина често била извеждана от тялото, тя била оставяна да живее в духовния свят. 

В резултат на това сред тамплиерите се случило нещо твърде забележително; в кръга на тамплиерите се е случило нещо наистина велико, без те да са знаели правилата на християнското посвещение чрез нещо различно от жертвената служба. Първо в кръстоносните походи, след това в духовната работа в Европадушата им била дотолкова инспирирана от силната преданост към християнските импулси и Мистерията на Голгота, че резултатът бил преживяването на християнско посвещение при много тамплиери, при впечатляващ брой тамплиери. Пред нас е световно-историческото събитие, че приредица мъже от подосновите, от лоното на човешкото развитие, възникнало християнското посвещение, тоест виждането на онези духовни светове, които трябва да станат достъпни за човека при християнското посвещение. Това винаги предизвиква противодействащи сили, каквито са били в изобилие по онова време. Така че това, което идва на света, не само е обичано, но и неконтролируемо мразено. По-малко омраза, отколкото стремеж да се отстрани от света такова общество и да се присвоят неговите съкровища, които се стичали към него в изобилие и които то трябвало да използва само в служба на Духа – това живеело във Филип IV Хубави. 

Обаче винаги има възможност при такова посвещение, което последвало при редица рицари тамплиери, да се види окриляващото, божествените, но също и луциферичните и ариманичните сили. Всичко, което противодейства на божественото, всичко, което дърпа човека надолу в ариманичния свят и го теглинагоре към луциферичния свят - всичко това се появява заедно с виждането в правомерните духовни светове за онзи, който преминава през такова посвещение. Всички страдания, изкушения и всички предизвикателства, които пристъпват към човека от силите, противоположни на добрите сили, се изправят пред посветения, така че има моменти, в които пред духовния му поглед, пред душевния му поглед изчезва добрият духовен свят и той се вижда сграбчен от това, което иска да придобие власт над него, вижда се в ръцете на ариманично-луциферичните сили, които искат да го хванат, които искат да обсебят волята,мисълта, чувствата, усещането му. Това са духовните предизвикателства, които са достатъчно добре познати от описанията на онези, които са поглеждали в духовния свят. И имало много рицари тамплиери, които можели да погледнат дълбоко към Мистерията на Голгота и нейното значение, които можели да погледнат дълбоко към християнската символика, формирала се чрез развитието на причастието, коитоможели да видят дълбоките подоснови на тази символика. Някои можели в резултат на своето християнско посвещение да погледнат в това, което преминавало като християнски импулси през историческото развитие на европейските народи, но други, които можели да прозират в тези неща, виждали и нещо друго. Тамплиерът го преживявал в собствената си душа, така да се каже, защото то го нападало като изкушение, което той отново и отново преодолявал; което му се показвало, защото той трябвало да осъзнае на каквоможе да бъде способна човешката душа, дори и да не го осъзнава. Посветеният осъзнавал това и се стремялда преодолее това, което иначе остава в подсъзнанието. Така някои тамплиери опознали онзи дяволски порив, който завладява човешката воля и чувство, унижавайки Мистерията на Голгота. И в сънищните образи, които можели да споходят такъв посветен като видение, се появявали някои неща - това билонапълно възможно при начина, по който възникнало това посвещение, особено понеже луциферичнитесили заставали до тях и ги изкушавали – един вид обратното на почитането на символа на Разпятието. Той виждал във видението как човешката душа може да стане способна да позори символа на кръста, да позори святото действие на освещаването на нафората; той виждал онези човешки сили, които подтикват къмзавръщане към древното езичество, към поклонение на това, на което езичниците се покланяли, и къмпрезрение към християнския прогрес. Тези хора знаели как човешката душа може да се поддаде на подобни изкушения, защото трябвало съзнателно да ги преодоляват. И те виждали този душевен живот, за който външната история говори малко.

Такова истинско познание за тези факти на душевния живот, макар и с инстинктивен характер, имал и Филип IV поради своето ариманично златно посвещение. Той знаел нещо за него, дори дотам, чеможел да го съобщи на своите марионетки. И сега, след като бил предизвикан жесток процес, при който били проведени всякакви разследвания, се инсценирало нещо, което било решено от самото начало. Подтиквани от Филип IV Хубави, марионетките, които били привлечени за разследването, устроили покушение срещу тамплиерите. Тамплиерите били обвинени във всякакви пороци, за които се знае, че не са ги имали. Един ден те били нападнати във Франция, за да ги затворят всички, и след като били затворени, възможно най-бързо им иззели всички съкровища, конфискували им всичко.

Били проведени съдебни процедури, при които, изцяло под влиянието на Филип IV, се приложили извънредно тежки изтезания. Всички рицари тамплиери, които били заловени, били подложени на най-тежки мъчения. Тук мъченията са били приложени за подобно преодоляване на живота, с чието значениесте се запознали. Измъчването на колкото се може повече хора било част от намеренията на Филип. Иизтезанията били извършвани по най-жестокия начин, така че голям брой, всъщност повечето измъчванитамплиери, били измъчвани до степен на безсъзнание. Филип IV знаел какво се появява, когато съзнанието е замъглено, когато тези хора са мъчени, изтърпяват най-страшни мъки; той знаел, че щесе появят образите на изкушенията! И сега, подтиквано от Филип IV, бил съставен катехизис от внушаващи въпроси, и те били задавани по такъв начин, че въпросът винаги да подсказва отговора, който бил даван от съзнанието, помрачено от изтезанията. Бил зададен въпросът: отказахте ли се от причастиетои не изговорихте ли думите за освещаване по време на посвещението? - И рицарите тамплиери признавалитова, защото съзнанието им било замъглено от мъченията, защото силите, противопоставящи се на доброто, говорели от техните видения.

И те обвинявали сами себе си - докато в съзнателния си живот показвали най-голяма почит към символа на кръста -, че заплювали разпятието, когато били приемани в Ордена; обвинявали се във всички най-ужасни престъпления, които живеели в подсъзнанието им като изкушения през това време. И така, от това, което рицарите тамплиери признали по време на мъченията, било изфабрикувано, че тези рицари тамплиери са се покланяли на идол вместо на Христос, идол на човешка глава, чиито очи блестят, че при приемането им били подлагани на най-противнисексуални процедури; че не извършвали транссубстанциацията по правилния начин; че вършели най-лошите сексуални пороци; че при приемането си се отказвали от Мистерията на Голгота. И целият списък бил създаден по такъв начин, че дори Великият майстор на Ордена на тамплиерите бил принуден по време на мъченията да направи тези признания от подсъзнанието си.

Това е една от най-тъжните глави в историята на човечеството, но една от онези глави в историята, която може да бъде разбрана само ако човек е наясно с факта, че зад воала на това, за което историята разказва,активно действат сили и че човешкият живот наистина е борба. Би било лесно - сега искам да пропусна всичко останало, което може да се каже поради краткото време – да се покаже как всички псевдодоводиговорели за осъждане на тамплиерите. Някои останали при признанията, други избягали; голяма част билаосъдена и както казах, дори великият майстор Жак Бернар дьо Моле бил принуден с изтезания да свидетелства по описания начин. И така се случило, че Филип IV, кралят на Франция, могъл да убеди своята марионетка папа Климент V – това не било трудно! - че тамплиерите са извършвали най-срамните грехове, че са били най-нехристиянските еретици. Папа Климент V дал на всичко това своята благословияи разпуснал, унищожил Ордена на тамплиерите. Петдесет и четири рицари тамплиери, между тях и Жак Бернар дьо Моле, били изгорени. В другите европейски страни скоро също се провели процеси - в Англия, в Испания, а след това и в Централна Европа и Италия.

Изгарянето на Жак дьо Моле и Годфроа дьо Шарни през 1314г., френска миниатюра от XV в.

И така виждаме как в средата на европейското развитие прониква онова, което е било виждането за Мистерията на Голгота и нейното въздействие чрез Ордена на тамплиерите. В по-дълбокия смисъл нещата трябва да се разглеждат като обусловени от определена необходимост. За да поеме импулсите на мъдрост, красота, сила, както искали тамплиерите, в тяхната епоха човечеството все още не е било готово. И също така причини, с които ще се запознаем по-късно и които се крият в цялото духовно развитие на Европа, обуславяли това, че този духовен свят не бива да се постига във формата, в която тамплиерите навлизали в него. Той щял да бъде постигнат твърде бързо, какъвто е луциферичният начин. И ние наистина виждаме един от най-значимите сблъсъци на Луцифер и Ариман: Луцифер сякаш бутатамплиерите, така да се каже, тласка ги към тяхното нещастие; Ариман действа с инспирация към Филип IV. Виждаме един значим сблъсък в световната история.

Но това, което живеело и работело в тамплиерите, не могло да бъде изкоренено. Духовният живот не може да бъде изкоренен. Духовният живот живее и продължава да тъче. С тамплиерите, особено с онези петдесет и четирима, които били изгорени по онова време от Филип IV, някои души се издигнали в духовния свят, който щели да работят на земята в духа на тамплиерите и да привлекат ученици, които да работят по същия начин. Но трябвало да се случи нещо друго. С преживяванията, през които душите преминали в най-ужасните мъчения, под влиянието на признанията за виденията, изтръгвани чрез мъчения, тези души се издигнали в духовния свят. И техните импулси, които сега се излъчват между тяхната смърт и следващото им раждане върху душите, които слизат оттогава, а също и към душите, които все още са горе и чакат своето въплъщение, трябва да се трансформират от начин на действие във физическия земен свят вдуховно въздействие. И за мнозина това трябва да стане принцип на инспирация, което сега идва от тези тамплиерски души, убити по този жалък начин и които трябвало да преживеят преди своята смърт чрезизгаряне, най-ужасното нещо, което човек може да преживее. Огромни импулси трябвало да се влеят в човешките души от тези преживявания.