Из книгата на Емил Бок “Цезари и апостоли”

Фактът, че Христос, който е ходил по земята, е свързал със Себе Си по специален начин един кръг от дванадесет души, не е случаен. Самите Евангелия ни показват, че броят на тези, които са били апостоли или Негови ученици, в действителност е бил много по-голям. Дванадесетте са специално съставен, избран кръг. В него намира човешко отражение определен космически ред и конфигурация. Съвсем недостатъчно е да се смята, че дванадесетте апостоли са просто хора, които са разбирали Христос особено добре или са му били особено верни. Докато човек остава с такива представи, той вижда в дванадесетте само съмишленици на един велик и почитан човек, а загадката на числото дванадесет остава неразгадана. 

Дванадесетте апостоли са представители на човечеството. Всеки от тях е въплъщение на един духовен човешки тип. В тях се оформя вътрешната дванадесетичност, която е присъща на човечеството. Това е затворен кръг: няма човешки душевен тип без свой представител сред учениците на Христос чрез един от дванадесетте апостоли. Както Слънцето преминава през звездното небе, опасано от дванадесетчленния зодиак, така и Христос преминава през човечеството, представено от дванадесетте апостоли.

Самото Евангелие назовава звездното име на един от учениците, като нарича Тома "близнак". Ако трябваше да назове звездното име на Юда Искариотски, то щеше да го нарече "скорпион". Така както сред небесните съзвездия има скорпион, сред учениците трябва да има един Юда. Да се учудваме, че Юда е бил приет от Христос сред учениците, е същото като да се учудваме, че съществува съзвездие скорпион, а сред дванадесетте месеца е и ноември. Какво би бил кръгът на годината без предсмъртните трепети на месец ноември? Какво би бил кръгът на учениците без фигурата на Юда? Нима трагичните, лишени от светлина и мир човешки души не бива също да имат свой пратеник в кръга на Христос?

Но би било погрешно да мислим, че чрез Юда лошото и лъжовното в човека са намерили място в кръга на учениците и по този начин сред тях е присъствала и една престъпна натура. Причините за предателството на Юда не се откриват толкова просто на моралната повърхност. Колкото повече се опитваме да ги проследим, толкова по-дълбоки пропасти на общочовешкото душевно страдание и трагичност на съзнанието се откриват пред нас.

Дучо ди Буонинсеня (ок. 1255 - ок. 1318), “Предателството на Юда”

Юда Искариотски трябва да е заемал от самото начало специално място в кръга на учениците. Мнозинството от дванадесетте ученика са били прости хора от Галилея, рибари от областта на езерото Генезарет. Юда обаче произхожда от Юдея и вероятно е принадлежал към такива среди, които са притежавали подчертано интелектуално образование и култура. Кръгът на учениците, що се отнася до състава му, е бил повторение на дванадесетичността, на която е бил разделен израилският народ в началото на своята история. По-голямата част от дванадесетте племена, които по-късно се обособяват като царство на десетте племена, живеела в северните части на страната, в Галилея и Самария и била до голяма степен душевно и чувствено обърната към космическите сили на света. Само две племена, които в крайна сметка останали като Юдейско царство, живеели в Юдея и формирали специфично юдейския елемент, който бил обърнат повече към абстрактната душевна вътрешност. Малцинството на юдейските племена сред целокупността на израилския народ съответства на малцинството на юдейските ученици в кръга на дванадесетте. Макар че всеки от дванадесетте ученика се различавал душевно от всички останали по характерен начин, тъй като въплъщавал един от дванадесетте нюанса на човечеството, между двете различни групи - по-многобройните "мъже от Галилея" и юдеите, представлявани главно от Юда - съществувала цяла бездна от различия. В Галилея, особено край езерото Генезарет, където, както може да се усети и днес, природата е останала богата на отзвуци от космичесия рай, на сили, които обграждат и поддържат човешкото същество, дълго време са се съхранявали древните възможности на душата и съзнанието на човечеството. Там са се запазили живи остатъци от старото природно-атавистично ясновидство, в по-ново време повърхностно наричано способност за "второ виждане", което изглежда е било особено активно в душите на галилейските ученици. 

                   Езерото Генезарет (Галилейско море) днес 

За разлика от тях съзнанието на хората в Юдея било станало напълно земно, тъй като и възпитанието на хората в юдейското крило на израилтянството е работило с пълното намерение за изкореняване на старите ясновидски способности на душата. Юдеинът се е характеризирал с едностранчиво формиране само на интелектуалното съзнание и е бил тласкан към фанатизъм от вътрешни стимули, вместо да бъде издигнат до свръхсетивното. Образите, които се представяли на душата му, когато се стремял да излезе извън обкръжаващия го свят на настоящето, обаче отново били свързани само със земно-сетивния свят и затова както галилеянинът клонял към атавизъм, юдеинът клонял към утопизъм, към горещ порив за социално и политическо преобразуване на земните условия, съответстващо на неговите идеали. 

Трябва да си представим, че тези, които са формирали вътрешния кръг на учениците на Исус, са били одухотворени от силна и пламенна интензивност на Аза. В тях живеели индивидуалности, в които е пламнала еврейската воля за огън и жертвеготовност от времето на Макавеите.

След като съвсем наскоро те били преживели смъртта на мъченик или борец, откъснати от живот, изпълнен с ентусиазъм и крайна отдаденост, сега сякаш трябвало само да се свържат отново с вътрешните сили, които не били успели да изживеят докрай. Целият плам, който изглежда бил концентриран като в един фокус на човешката история върху защитата срещу антимесианската диадохическа демония, върху отдадеността на месианския народ, борещ се за живота си, сега е бил свободен да се трансформира в съвсем лична почит и преданост към Онзи, чието идване миналото е очаквало толкова пламенно. Голямата душевна интензивност, намерила своето основание в съдбата, водела в отделните ученици до нарастване на всички вътрешни сили и възможности, дори и тези, които били свързани с характера на местността, независимо дали на Галилея или на Юдея. И затова трябва да си представим най-вече Юда Искариотски като гореща душа, в която волята, насочена към определени представи за бъдещето, многократно се разпалвала в страст.

Често се казва за учениците като цяло, че те са били вдъхновени от едно чисто национално-политическо очакване за Месията и са си представяли този, който трябвало да дойде, само като човек, който ще застане начело на еврейския народ по подобие на синовете на Макавеите, ще свали чуждото римско владичество и ще възстанови Давидовото царство в стария му блясък и величие. Но това всъщност се отнася само за Юда Искариотски. "Мъжете от Галилея" в никакъв случай не са се чувствали юдеи в толкова изразен смисъл, че да могат да се присъединят към юдейския национализъм. Всъщност очакването и идеята за Месията у всеки от дванадесетте са били от съвсем различен характер.

Както ни разкриват духовните изследвания 1, в Юда Искариотски продължила земната си съдба душата на Юда Макавей, която век и половина по-рано действала с такава пламенна волева мощ. И сякаш върху него все още лежала силната магия на тогавашното дело и воля. Както нагласата към крайности, произтичаща от юдейството, така и силното, подсъзнателно ехо на спомените от предишния земен живот, карат идеалите и представите на Юда Искариотски за бъдещето, извиращи от горещата му душа, да се насочат към политическите и социалните условия, вплетени сякаш в плоскостта на чисто земното. Месията, когото той търсел с плам, всъщност стоял пред душата му само като един усилен Юда Макавей. Той си го е представял как някой ден ще се появи и ще извърши победоносното национално чудо, като с едно махване на ръката ще заличи обърканите политически отношения на властта и ще установи на земята сияйно, всеобхватно Божие царство и ще седне на престола в Йерусалим като негов цар и първосвещеник.

Наред с тези прекомерни идеи и очаквания, в душата на Юда трябва да е била жива и една особена връзка с римлянството. Именно римляните управлявали Юдея чрез своя прокуратор, въпреки че никога не били завладявали страната, а били призовани на помощ като съюзници по време на макавейските битки. Така създаването на ново Давидово месианско еврейско царство е било възможно само чрез преодоляване на римлянството. И в това отношение Юда не виждал в римляните нищо друго освен досаден натрапник и враг. Но от друга страна точно по това време Римската световна империя представлявала най-блестящата реализация на онова, за което Юда си мечтал като месианско бъдеще за своя народ: щом царят Месия трябвало да установи своето царство на земята, той щял да го направи по модела и образеца на Римската империя. Затова с част от душата си Юда се възхищавал и завиждал на римлянството. В дъното на душата му бушувал римски комплекс, римско влияние, в неуравновесен конфликт с чувствата на враждебност, които също се таяли в него, макар и повече на повърхността.

Фактът, че Юда Искариотски бил толкова очарован от Римската империя с нейното световно величие, вероятно е продължение на възхитителното уважение, което някога Юда Макавей изпитвал към римската държава, току-що излязла на преден план по негово време и което го подтикнало да поиска заветното обединение с Рим. Същите римляни, които Юда Искариотски сам призовал в страната в последния си земен живот, сега, превърнали се в световни владетели, стояли на пътя на месианско-националния възход на юдейството, за който той мечтаел. Но всъщност не е било необходимо нищо друго, освен Йерусалим да стане столица на вече съществуващата блестяща световна империя вместо Рим. Юда бил сигурен, че Месията ще излъчва такова неустоимо царско достойнство, че светът ще падне в краката му.

Има едно нещо, което Юда Искариотски не е осъзнавал, когато насочвал римлянството отчасти със завист и възхищение, отчасти с омраза и враждебност: Юда Макавей можел да призове римляните като покровители на човечността и справедливостта срещу демоничния принцип на култа към кесаря, който се надигал в Антиохия. Междувременно обаче самият Рим, а заедно с него и целият свят, бил попаднал под властта на този принцип. Цезаровата вълна, срещу която някога юдейството на макавеите се борило в съюз с доцезаровия Рим, се превърнала в световна. На нея можел да се противопостави само един огромен духовен импулс, който вече не се основавал на политическия стремеж към власт. Срещу света на кесаря можело да помогне само призоваването на един напълно различен, неземен свят на божествената сила. Каква крепост срещу цезаровия дух би могла да издигне една юдейска национална държава, колкото и голяма да е тя? Рим е трябвало да се сблъска не с конкурент, а с духовен антипод, с космическа сила и същност, която да не е от този свят.

Това е голямата трагедия, в която Юда Искариотски е въвлечен от вътрешната си съдба - да посрещне Христос с очаквания, които били толкова повече обречени да бъдат разочаровани, колкото по-пламенни и страстни били те. Предателството естествено се превърнало в последния отчаян опит да се принуди Христос да извърши великото чудо, което Юда така нетърпеливо очаквал като проява на властта на Месията.

ТРИДЕСЕТТЕ СРЕБЪРНИКА

До самите подробности на действията си Юда се издига над случайността на отделните исторически явления. В малкото сцени, в които Евангелието ни показва Юда като действащо лице, навсякъде с класическа лаконичност могат да се прочетат законите на вътрешната съдба на човечеството. Поредица от архетипи, които винаги са съществували в духовната сфера като израз на определени възможности и необходимости на човешкото развитие, сякаш се сгъстяват и реализират на физическо-земното ниво.Преди всичко от онзи зловещ момент, когато Юда напуска трапезата на Тайната вечеря и излиза в нощта, съдбата му преминава през реални символи и душевни образи, които стават земно-осезаеми: Юда с първосвещениците, когато получава 30-те сребърника; Юда в Гетсимания, където целува Господа; Юда, очакващ със затаен дъх процеса на Исус пред Каяфа и Пилат, докато всичките му илюзии рухват. Юда, който хвърля 30-те сребърника обратно в храма и среща ужасния си край. 

Веднъж преди това вече е имало един тъмен Юда, който предал светлия друг за определен брой сребърници, също в кръг от дванадесет души: Юда, който при Яков прави така, че брат му Йосиф е продаден за 20 сребърника на измаилтянски търговци, тръгнали за Египет (1 Мойсей 37). Дали съвпадението на старозаветните и новозаветните събития е случайно или това са просто две легенди, които са били адаптирани една към друга? Не, историята както на израилския народ, така и на живота на Исус, е реализация, божествена драматизация на вътрешни факти. И там, където подобни вътрешни тайни се превръщат в история, външните събития също придобиват подобна форма. 

В Стария завет, особено в книгата на пророк Захария, откриваме предизвестие за драмата с 30-те сребърника. В това писание вече се говори за събитието с Юда от нощта на Велики четвъртък чак до отделните подробности: "ще им кажа: ако ви е угодно, дайте Ми заплатата Ми; ако ли не - не давайте; и те ще Ми претеглят за отплата трийсет сребърника. И рече ми Господ: хвърли ги в църковната каса, - висока цена, за каквато те Ме оцениха! И взех аз трийсетте сребърника и ги хвърлих в дома Господен за грънчаря." (Захария 11:12-13). Нима 30-те сребърника, които Юда хвърля обратно в храма, не са били дадени на грънчаря като заплащане за неговата глинена нива, която след това се превръща в кръвна нива?

Бихме подценили библията, ако си обяснявахме връзката, съществуваща между думите на пророка и подробностите от историята на Юда така, сякаш едното е предсказание за другото. Библията иска да разкаже повече и по-различни истории от малките чудеса. Това са архетипите на човечеството, които са се разкрили пред ясновидския поглед на пророка и по-късно са приели земна форма в непосредственото обкръжение на Христовото събитие.

Образът на 30-те сребърника се появява пред пророка в контекста на видение, което му показва трагичното, но необходимо откъсване на човека от божествено-духовния свят. Хората трябва да искат от небето нови откровения, защото някогашният тъй богат и светъл поток на духовния живот помръква и пресъхва все повече: "Искайте от Господа дъжд във време благоприятно; Господ ще блесне със светкавица и ще ви даде обилен дъжд, всекиму - злак на нива. Защото терафимите говорят празни приказки, и гледачите виждат лъжливото и разказват лъжливи сънища; те утешават с празни приказки" (Зах. 10: 1-2). Угасването на небесните дарове на светлината съответства на изпадането в изолация и самотата на хората на земята. Старите общности се разпадат. Свещеническото пастирство, което все още е играло роля сред хората от времето на първооткровението, губи своята сила. Азовият човек, оставен сам на себе си, трябва да премине през всички трудности и мъки на това изоставяне. И така пророкът продължава: "затова се лутат като овци, търпят неволя, защото нямат пастир." (Захария 10:2).

Упадъкът на пастирската тайна в човечеството никъде не се е проявил така ясно и архетипно, както в историята на Израил. В началото са великите царски образи на пастири Авраам, Яков, Мойсей: носители не само на висока лична душевност, но и на дух, който оживява, води и носи общността. В хода на развитието обаче кръгът на пастирската сила, изграждаща общността, все повече се свива. Азът на индивида все по-ясно се откъсва от контекста на народната общност. И именно във връзка със специалната задача на Израил да пречисти напълно човешкото същество от остатъците на свръхсетивното наследство, тук азовият характер придобива особена твърдост и острота. Стадото на великите първоначални пастири се превръща в "изгубените овце от дома Израилев”. Юда е човекът, при когото отделянето на Аза е станало пълно. Упадъкът на старото, дадено от Бога пастирство върви от Аврам до Юда.

От Юда вече не се излъчва сила за изграждане на общност. В неговото същество действат силите на скорпиона, които вместо да събират, разделят и разпръскват. Не напразно в гръцкия Нов завет е използвана думата за "разпръскване", от която скорпионът получава името си: σκορπίζειν.

Драмата на страданието и падението прозвучава от вихрените образи на пророческото видение: "Чува се глас от ридание на пастири" (Захария 11:3) насред гръмотевичната световна буря, под чийто тътен се ражда Азът. Човекът, подложен на изпитанието да изпадне в самота, получава задачата сам да бъде пастир на обречените овце: "паси овците, обречени на клане." И човекът поема своята пастирска длъжност: "ще паса овците, обречени на клане, овци наистина бедни." (Захария 11:7). Но сега той с пълна сила преживява обречеността и края на пастирството. Пастирските тояги се чупят, пред него се появяват образи на смъртта на пастири, сякаш самият той е виновен за това: "И ще изтребя трима от пастирите в един месец" (Захария, 11:8). Той трябва да изостави на унищожение онова, което е на път да загине; на смъртта, на умирането; на взаимното разкъсване на онова, което се е отделило (11: 9). Азът губи небето и общността. Той наистина намира себе си в предчувствие, но се намира като убиец и убит едновременно. Смъртта е съдбата на Аза, цената на Аза. 

На това място човек се изкушава да се самозалъгва относно факта на вътрешната смърт чрез развитието на земното азово съзнание. Той вярва, че самият е нещо в своя Аз и задава въпрос за неговата стойност. Претеглен на мировите везни, той получава отговор: "Тридесет сребърника" (11:2). Какво означава това? Тридесет е числото на Луната; то показва броя на дните, които са необходими за една обиколка на Луната, среброто е металът на Луната. Следователно отговорът означава: твоят Аз е само луна, а не слънце; той е привидност, а не същност; той симулира собствена светлина, но има само заета, отразена светлина. Въпреки че ти казваш "аз", всъщност лъжеш, като го казваш. Всичко, което си, само си го получил, точно както Луната има цялата си светлина изцяло от Слънцето.

Човек е изправен пред решение. Дали все пак ще сметне, че 30-те сребърника са хубава сума? Ще си помисли ли, че е слънце, въпреки че е само луна? Дали ще остане заклещен в заблудата на огледалото, в земното азово съзнание, което е студено като лунно сребро? Или може да стане безкористен в Аза, да научи не-аза да говори със себе си в истинското себепознание и така да намери пътя от юберфлимерт трептящата смърт на низшия аз към висшия Аз? Дали ще оформи лунното си същество в купа, в която отгоре да се излее слънчево съдържание? Пророческото видение звучи така: "И рече ми Господ: хвърли ги в църковната каса, - висока цена, за каквато те Ме оцениха!" (11:13). Изпитът се издържа от този, който отговори навреме на този призив и може да каже: "И взех аз трийсетте сребърника и ги хвърлих в дома Господен за грънчаря" (11:13). Обикновеното азово съзнание живее предимно от интелектуалните мисли в главата. Но те са свързани със скритите процеси на разлагане и смърт в човешкото същество, защото са трансформирана форма на онова, което иначе пулсира в човешкото тяло като живи градивни сили и го меси и оформя като творящ грънчар. Живото винаги умира, когато силите на етерните градивни сили се превърнат в тридесет сребърника, монетите на обикновеното главово съзнание. Този, който не остава в плен на лунната илюзия, който прозира илюзорния характер на своите обикновени главови мисли и на обикновеното си азово съзнание и освобождавайки се от вътрешния спазъм, се стреми към цялостно човешко, възприемчиво отношение към духовното, връща на градивните сили това, което е взел от тях. Тридесетте сребърника се връщат в полза на храма на човешкото тяло. Невидимият грънчар, етерното тяло на човека, може да гради и твори от тях. Онова, което е умряло в суетния илюзорен аз, може да оживее отново, когато човекът се отвори във вътрешна безкористност за слънчевата сила на един по-висш свят. Произнасянето на думата “аз” е необходимо; но в началото то води само до низшия аз. Вътрешният напредък към не-аза разчиства пътя за по-висшия, истински Аз, Христовия Аз: "Не аз, а Христос в мен".

Имагинативното видение на пророческата книга се превръща в история в съдбата на Юда. Образите на душата се сгъстяват във външни сцени с почти призрачна яснота. Архетипите на трагедията на Аза се появяват видимо пред човечеството. С тридесетте сребърника, които според преданията произхождат от древните храмови съкровища, донесени в Йерусалим от Александър Велики, Юда държи в ръката си образа на собственото си вътрешно същество. Действията му извират от по-дълбоки корени, отколкото просто от човешките, твърде човешки мотиви като алчност и невярност. Съдбата на човечеството е символ. Някакъв велик невидим режисьор създава една мистерийна пиеса на сцената на историята.

Илюзията има власт над душата на Юда. Когато го обзема разкаяние и той хвърля обратно в храма тридесетте сребърника, вече е твърде късно.

Бел.

1 Предната инкарнация на Юда Искариотски като Юда Макавей е разкрита от Рудолф Щайнер в лекция от 16.9.1912г.

В душата се спуска свещен трепет, който може да направи благоговението нещо толкова интимно. С чувства, които могат да се докоснат само при благоговението, някой разказва как с трепереща ръка е докоснал дръжката на вратата и с плахо страхопочитание е влязъл в стаята на почитаната личност, която е могъл да види за първи път, след като за нея е било казано толкова много в почит и преклонение. Да се изправиш лице в лице, да изречеш и чуеш само няколко думи, предшествани от благоговение, това е един от най-добрите импулси. Това благоговение може да ни води особено когато искаме да търсим най-висшите въпроси, загадките на съществуването. То може да бъде наш водач, когато се опитваме да решим тези най-важни задачи на душата, когато искаме да търсим Този, към когото се стремим и с когото искаме да се съединим. Тук именно благоговението е сила, която ни увлича нагоре и привличайки ни, оказва укрепващо и заздравяващо въздействие върху душевния организъм на човека. Как е възможно това? Опитайте се да разберете от външния израз на благоговението как то действа именно във външния жест на човека. То действа точно там, където се развива най-важната способност на човека като външен израз. Какво прави благочестивият човек във външния си израз? Той прегъва коляно, сключва ръце и извива глава към съществото или обекта, на който се покланя в благоговение.

              "Поклонението на влъхвите”, Сандро Ботичели, 1478-82г.

Това са органите на човека, чрез които Азът, но най-вече това, което наричаме висши душевни членове на човека, може да се изживее най-интензивно. Човекът стои физически изправен в живота с краката си, които държи опънати. Човекът се превръща в благославящ в живота, т.е. излъчва същността на собствения си Аз чрез ръцете си; и се превръща в човек, който наблюдава небето и земята чрез това, което се намира в главата му, чрез движението на главата. Но наблюдението на хората ни учи по-нататък, че в самосъзнателната енергичност краката ни са най-добре изпънати, когато първо са се научили да прегъват колене пред този, който наистина трябва да бъде почитан. Защото в сгъването на коленете се крие усвояването на една сила, която сякаш се стреми да навлезе в нашия организъм. Онези колене, които се изпъват, без да са се научили да се сгъват в благоговение, само разпространяват това, което винаги са имали, разпространяват собствената си нищожност, към която не са добавили нищо. Краката обаче, които са се научили да свиват коленете си, поемат нова сила, когато ги изпъват и сега се разпространява не нищожност, а новото, което е било усвоено. Онези ръце, които искат да благославят, които искат да утешават, без преди това да са се сключили в благоговение и преданост, не могат да дадат много любов и благословия, освен собствената си нищожност. Но ръката, която се е научила да се сключва, при сключването си в благоговение е получила сила, която сега може да тече през нея и се е превърнала в ръка, силно пронизана от Аза. Защото пътят на тази сила, която е получена от сключените ръце, пътят, преди да се влее в ръцете, минава през човешкото сърце и разпалва любовта; а благоговението на сключените ръце, преминавайки през сърцето и вливайки се в ръцете, се превръща в благословия. 

                                      “Молещи се ръце”, Албрехт Дюрер, 1508г.

Главата, която гледа целия свят, която насочва очи навсякъде и наостря уши, колкото и да премерва с очите и ушите си, навсякъде насочва към нещата само собствената си празнота. Но онази глава, която се е накланяла в благоговение към нещата, на свой ред ще почерпи от благоговението сила, която ще я прониже; тя няма да насочи към нещата собствената си празнота, а чувствата, които е получила чрез благоговението.

Този, който изучава външния израз, жеста на човека със здрав усет и знае какво става в него, какво съществува в жива взаимовръзка, ще види, ще може да забележи от външната физиономия на благоговението как то завладява нашия Аз и увеличава силата му и как тази увеличена сила на Аза има възможност да проникне в непознатите неща. Ако искаме да проникнем в непознатите неща, трябва да насочим към тях своите способности и да правим това, като се приближи  към тях с любов и смирение.

И така виждаме, че Азът не отслабва от благоговението, а става по-силен и по-енергичен. Чрез това самовъзпитание, чрез благоговението се извисяват тъмните чувства и инстинкти на човека, чувствата на симпатия и антипатия към нещата. Тези чувства на симпатия и антипатия, които несъзнателно или подсъзнателно навлизат в душата ни, без да имаме преценка за тях, без да са озарени от светлината, точно тези чувства се повдигат и пречистват от това, че Азът се самовъзпитава в благоговение и прониква все повече във висшите членове на душата. Благодарение на това всичко онова, което е симпатия и антипатия, което действа като тъмна сила, която може да сгреши, бива озарено от светлината на душата. Това, което преди е било неосветена симпатия и антипатия, се превръща в преценка, емоционална преценка, която става или естетически вкус, или правилно ръководено морално чувство. Душата, възпитала себе си в благоговение, ще пречисти тъмните си симпатии и антипатии, тъмните си чувства на удоволствие и неудоволствие, в това, което може да се нарече “чувство за красивото и чувство за доброто”. Душата, която в благоговението е пречистила волята си по правилния начин към смирение, ако по този начин си е запазила чувството и съзнанието за себе си, ще пречисти тъмните пориви и инстинкти, които иначе пронизват човешките страсти и волеви импулси и постепенно ще формира от тях онези вътрешни импулси, които наричаме нравствени идеали.

Благоговението е самовъзпитание на душата от тъмните нагони и инстинкти, от желанията и страстите на живота към нравствените идеали на живота. Благоговението е нещо, което посяваме като семе в душата: и то покълва.

Посвещавам този пост на майка ми Цветанка Бояджиева, която е родена на днешния ден и беше истински Михаилов воин.

През лятото, когато дните са дълги и преобладава светлината, човек може да почувства, че слънцето го взема със себе си нагоре, извеждайки го извън себе си. Процесите, на които са подложени човекът и природата през лятото, могат да се нарекат “серни процеси”; под сяра се разбира не химическото вещество, а - следвайки една стара традиция - топлинните процеси. За да се намери път обратно към Земята и да се върне към земните си задължения през зимата, е необходим противоположен процес, т. нар. железен процес. Желязото е веществото, което се намира и в човешката кръв и позволява на човека да живее като личност на земята. От земното желязо е изграден материалният човешки свят, но от космическото метеоритно желязо е изкован пламтящият меч на Михаил за битката с дракона. 

Архаят Михаил е висшата йерархична същност, съпътстваща човечеството като настоящия дух на епохата и свързала се с неговата съдба. През август той осъществява посредничество между звездния свят и Земята чрез падащите звезди: Михаиловото желязо. Августовският метеоритен дъжд, при който светещите метеори донасят на Земята космическо желязо, има за радиант съзвездието Персей. Персей според гръцката митология извършил Михаилово действие, като отрязал главата на Медуза - съществото, което притежавало третото око, древния орган на ясновидството. С неговата смърт настъпва краят на атавистичните способности на човека и е открит пътят към развитието на свободната мисъл.  

Ако тези дни съзерцаваме нощното небе далеч от смущаващите градски светлини, можем да забележим "космическото желязо" под формата на звезден дъжд и космическите искри, които се стрелкат по небето. Тези "падащи звезди" излизат от съзвездието Персей. Оттук идва и името на този ежегоден "звезден дъжд" - Персеиди.

                

В нощите между 9ти и 13ти август дъждът от падащи звезди достига своя годишен връх. Особено в нощта между 12ти и 13ти август при ясно време могат да се видят около 60 падащи звезди на час. Тази година условията са особено добри, тъй като за разлика от 2022 г., когато суперлуната засенчи Персеидите, това лято пикът им е малко преди новолунието. Максимумът на падащите звезди на Персеидите винаги се достига на 12ти август. През тази нощ могат да се видят особено голям брой падащи звезди, поради което тя е наричана още “Нощ на падащите звезди”. Поради близостта им до деня на свети Лаврентий на 10ти август, Персеидите се наричат още “сълзите на Лаврентий”: според легендата Лаврентий умира мъченически на 10ти август и небето пролива сълзи заради смъртта му. Като един от седемте дякони на християнската общност в Рим, Лаврентий отговарял за финансите и социалната дейност на църквата в града. По време на преследването на християните при император Валериан той бил измъчван на нагорещена скара и убит на 10ти август 258 г., защото не искал да предаде фонда за бедните и да се откаже от вярата си. Църквата „San Lorenzo fuori le mura“ в Рим е построена над гроба му от император Константин през 330 г. В криптата костите на светеца почиват заедно с тези на Стефан в древен саркофаг. Лаврентий е смятан за спешен помощник на страдащите от изгаряния и треска и за покровител на тези, които работят с огън - пожарникарите, готвачите, пекарите, стъкларите и въглищарите.

      


          Свети Лаврентий Римски, мозайка от V в. в мавзолея Galla placidia, Равена

Но космическият произход на Персеидите е свързан с Михаиловия импулс и по друг начин. От астрономическа гледна точка е установено, че орбитите на тези метеорити, преди да се сблъскат със Земята, съвпадат с орбитата на комета, наблюдавана през 1862 г. - кометата Суифт-Тътъл. Изчислено е, че тази комета е имала елиптична орбита около Слънцето с орбитален период от 120 години. От ежегодната поява на Персеидите учените заключават, че кометата Суифт-Тътъл е комета в процес на разпад.

Рудолф Щайнер описва кометите като космически явления, които се подчиняват на импулси, различни от познатите закони на привличането, характерни за нашата Слънчева система. Той ги характеризира като космически пречистватели на астралната атмосфера: Според Щайнер кометите поемат лошата астралност, като по този начин облекчават космоса. Кометите се появяват, когато космосът се нуждае от пречистване. По този начин всяка комета изпълнява пречистваща задача, при което те могат да бъдат носители на духовни импулси, които оказват влияние върху човешката история.

Обаче духовните противодействащи сили могат да завладеят една комета, като по този начин превърнат първоначалната ѝ положителна мисия в нейната противоположност. Интересите на тези противодействащи сили са там, където човешкото развитие може да бъде обърнато, където човекът може да попадне в несвобода. Така космическият дракон заплашва човешкото развитие: 

“… Сатаната дебне, за да прихване всяка комета, която се появи и да я използва в своята посока на движение, за да може да извади планетите от орбитата им, а по този начин и Земята. Това наистина присъства във Вселената, че сатанинските сили постоянно дебнат, за да преобразят цялата система от подвижни звезди. По този начин обаче тази система от планетни звезди, в чиито орбити трябва да се движат човешките същества, ще бъде отнета от тези божествено-духовни сили и ще бъде приведена в съвсем други посоки на мировата еволюция. Това намерение се разглежда от Михаил като страшно отклонение, за което обаче той трябва да си каже: Не бих могъл дори да имам това намерение, защото то би било безнадеждна задача от самото начало за едно същество, стоящо в йерархията на архангелите. - Само при съществата от тази йерархия силите могат да бъдат достатъчни, за да извършат подобно нещо. Михаил, който работи в рамките на планетарните орбити от Слънцето и който се е превърнал в това, което в окултизма се нарича “архангел на орбиталните периоди” или “планетарен дух”, отдавна е решил да остане с тези орбитални периоди в действието си. Това е ангелско решение да остане с тези орбитални периоди.” (СС 346, лекция от 15.9.1924)

В космоса се води духовна битка, която става видима на Земята във физическия свят, тъй като можем да наблюдаваме как кометите се разпадат на фрагменти, за да не могат повече да допринасят за силата на онези същества, които се противопоставят на човешката свобода. Михаил приготвя от отровата на противника космическо лекарство, което идва на помощ на човечеството по пътя му към свободата. Космическото желязо се спуска на Земята под формата на светещи метеори. Това е желязото, от което човек може да изкове за себе си Михаиловия меч: то не е външно оръжие, а оръжието на човешката смелост.

Според Юдит фон Хале силите на Михаил идват и от по-високо разположената Марсовата сфера:

“Свръхсетивната родна област на Михаиловия дух наистина е слънчевата сфера, но това, което тази духовна същност черпи от духовните сфери, за да укрепи Аза като Христов служител в настоящата епоха на съзнателната душа, тя черпи от Марсовата сфера, защото там духовните слънчеви сили се "претопяват" в по-висша ефективност. (В окултната школа тези духовни сили се наричат “метеоритно желязо”, т.е. желязо, падащо или струящо от космоса.) Това "космическо желязо", т.е. тези духовни импулси, идващи от Слънцето, които се обработват от духовете на движението в Марсовата сфера, получават там една добавка, която е от голямо значение за Михаиловата същност, и то заради човека, заради Христовото развитие на сегашното човечество: Снабдена със слънчевите сили, които тук са претопени в още по-висша "сплав", Михаиловата същност, заедно със своите помощници от същия ранг, е в състояние да работи нагоре в сферите на Юпитер и Сатурн, за да прогони ариманичните духове, които в тази духовна област, далеч от Земята, атакуват так човешките азове, които все още са едва осъзнати във висшия смисъл на думата и се намират в пренаталния стадий на съществуване. Това се е случило, докато на Земята, в земното време, са се разигравали събитията от XIX век, по-точно в периода между 1841 и 1879 г., както вече беше разкрито от духовнонаучните изследвания. (Жертвеното достигане до сферата на престолите в крайна сметка е било онова, което е издигнало Михаиловия дух до ранга на архай).

Но духовната добавка към слънчевите импулси, извоювана в сферата на Марс, същевременно е имала за цел да снабди индивидуалния човешки Аз, намиращ се във въплъщение, с духовен потенциал, с помощта на който той да е в състояние да се защити от ариманичните духове, които сега са се втурнали към Земята и към низшата човешка личност. Именно това добавяне на слънчеви сили, придобито в Марсовата сфера, е като допълнителна искра на индивидуална свобода за човешкия Аз, която обикновено е присъща на човешката душа още от събитието на Голгота насам. Тази искра се запалва от мисловната сила в сферата на човешката воля.” (“Словото в седемте царства на човекоставането”, 5ти том)

                                Телетубитата от едноименната поредица

И днес, когато гледаме някои от съвременните политици по телевизията, независимо дали са наши или чужди, имаме чувството, че като малки са преминали курса по затъпяване на “Телетъбис”. Масово те се проявяват като пораснали телетубита, които се хилят с повод и без повод, демонстрират грандиозно самочувствие при абсолютно невежество. Тук визирам не само наш Киро Петков с неговите “куролации” “алангро” и “литмуси” за “пазарната цена, която е била тази, която е към момента на пазара”. Външната министърка на Германия Аналена Бербок е лика-прилика на Киро по безгрижна ухиленост, въпиюща некомпетентност и гафове, които карат немците да се червят. Бербок не успява да каже и едно изречение, без да направи някакъв гаф, което за един външен министър е отчайващо. След искането си Путин да се обърне на 360 градуса, за да бъдела Украйна сигурна, тя се загрижи за влиянието на климата върху  държави, които са “отдалечени на стотици хиляди километри” (къде ли във Вселената се намират?), говори за битки с танкове през XIX  в., а наскоро, демонстрирайки за пореден път лош английски (въпреки че по нейните думи имала завършена магистратура от Лондонското училище по икономика и политически науки),нарече пътя на Южна Африка към свободата “бекон на надеждата” (bacon вместо beacon“маяк”). 

                     Тинки-Уинки и Аналена Бербок – поразяваща прилика

В Америка телетубизмът също има своите горди представители, като събраните бисери на Роналд Рейгън (“Дърветата убиват хората чрез замърсяване”) могат да напълнят цяла книга. За него друг калифорнийски политик беше казал: “Ако се разходим из най-дълбоките мисли на Роналд Рейгън, няма да успеем да си намокрим даже и глезените”. Важното е, че софиянци могат да се радват на неговия паметник. Констатацията на Джордж Буш младши, че “все по-голяма част от нашия внос идва от чужбина” може да се мери с байтошовите полупроводници. Един от най-идиотските гафове на Джо Байдън пък, който наскоро понечи да слуша индийския химн с ръка на сърцето и установи, че Путин губел войната в Ирак, беше увековечен даже на тениска – публичното изчитане на инструкциите, адресирани към самия него: “Край на цитата, повторете реда”.

             Тениска с гафа на Байдън, надлежно отречен от  фактчекърите

Тъй че нека никой не се страхува за училищното образование на децата си, защото ако хич не ги бива за нищо, винаги могат да станат политици. Грета Тунберг доказа, че няма нужда даже да си завършил и средно образование, за да въртиш света на пръста си. Днес простотата и интелектуалната ограниченост не са пречка за политическа кариера, а даже са предимство – така задкулисието може по-лесно да насочва политика-марионетка накъдето си иска. Политическите телетубита имат възможно най-ниския рейтинг, без това да вълнува някого. Защото медиите вземат и хората за идиоти, пращат ги по ферми и сървайвъри, а зрителите поемат тъпотията в себе си.

Докъде води всичко това, е добре показано в американската комедия “Идиокрация” (“Власт на идиотите”). В нея двама американци със съвсем посредствен интелект са подложени на неуспешен експеримент и в резултат на него се озовават в 2505 г. Там попадат в един по телетубовски ярко оцветен свят на дебили. Маниерите на хората от бъдещето са груби, а простащината и цинизмът се смятат за нормални. Президентът е порнозвезда, а кабинетът му е ужасяваща комбинация от идиотски ухилени телетубита. Главният герой, който в своето време минава за глупак, в обществото на бъдещето е подложен на тест и минава за най-умният жив човек, назначен е за министър на вътрешните работи и е натоварен от президента да реши всички основни проблеми на страната в рамките на няколко дни.

Чрез съпоставката на двете епохи филмът показва оглупяването на човечеството, което се е отказало от самостоятелното мислене и вярва сляпо на медиите и рекламите. Парализата, която сякаш е завладяла цялата мозъчна и сърдечна дейност, води до пълна загуба на култура, а това върви ръка за ръка със загубата на морални ценности.

Този упадък на интелекта в сравнение с по-старите времена, е констатиран още от Рудолф Щайнер и той го свързва с изчерпването на възможностите на обикновения интелект, който по необходимост трябва да се одухотвори:

„Често съм споменавал, че сегашното време е време, в което едно ново течение на духовен живот просто иска да навлезе в човешкото съществуване на земята. Сега е моментът в развитието на човечеството, който се предполага, че е преходът между интелектуалната епоха, започнала през първата третина на XV век и сега по същество приключила, и бъдещето, посветено на духовното. В тази интелектуалнаепоха за човечеството е било важно да развива интелекта, да развива самия интелект в съответствие с външното наблюдение на природата и техническата практика. В това отношение през последните векове бяха постигнати велики и силни неща. Но всичко, което е постигнато, всъщност е извършено по такъв начин, че интелектът, интелектуалният елемент, е бил основното в развитието на човечеството. И наследството на този интелектуален елемент продължава да живее сред нас и днес. Но бих казал, че това наследство на интелектуалния елемент вече не е творческо. Творчески в най-висока степен е бил този интелектуален елемент по времето на Коперник, Галилей, Джордано Бруно, чак до XIX век. Великите дела на човечеството, особено в рамките на западната цивилизация през последните векове, са се появили благодарение на творческия интелект.

Всеки непредубеден човек може да забележи даже и външно, че през последните десетилетия творческото начало на интелигентността е намаляло значително. Бих казал, че човечеството вече не съчетава по един и същи начин ентусиазма с интелекта, с разума. Това, което хората са упражнявали в продължение на векове като разсъдъчна душа, продължава да живее, тъй да се каже, като известна културна инерция. Хората мислят по старите начини, но интелектът вече не произвежда нищо ново. Това се забелязва особено силно при нашите младежи. Както казах, ако сте достатъчно безпристрастни, ще успеете да го забележите. Ако погледнете назад към това, което представляваше нашата академична младеж през 80-те години на ХIX век - и това вероятно се отнася за цялата цивилизация на Запада, … тогава можете да кажете, че когато един млад човек, който е научил нещо, започне да говори, Вие изпитвате известно удоволствие от това и с нетърпение очаквате да видите как ще продължи да говори. Днес това вече не е така. Можете да видите как точно са се променили нещата през последните няколко десетилетия. Днес, когато някой по-млад човек, който, да речем, току-що е излязъл от лекционните зали, започне да говори, Вие не сте любопитни какво ще каже, защото го знаете предварително. То се случва автоматично. Човекът вече не се проявява така, сякаш целият му мозък е активен, когато развива интелекта си. Имаме чувството, че интелектуалната дейност донякъде се е смъкнала от главата в по-дълбоки области. Това непредубеденият наблюдател на света вече може да открие още с външното възприятие. Човешкият интелект е придобил едно донякъде машинно качество и този интелект извира от области на човешката организация, които вече не са в действителност главата … Сега обаче едно духовно течение иска да навлезе в земния живот на човека от по-висшите области на мировото битие. Сега това, което вече не бива да продължава да се развива като интелект, трябва да бъде оплодено от това духовно течение. И от хората зависи дали ще отворят сърцата и душите си за това, което, бих казал, иска да влезе през много порти от духовния свят в земния свят.” (лекция от 28.5.1922, СС 212)

Съвсем очевидно е, че 100 години по-късно хората масово не са отворили сърцата и душите си за духовното. Напротив, във времето, когато човечеството вече би трябвало да е развило съзнателната си душа, то все още се опира изцяло на разсъдъчната душа и абстрактното интелектуално мислене, което Юдит фон Хале удачно нарича “презрелия плод на разсъдъчната душа.” ("Словото в седемте царства на човекоставането”, 5. том)

Всичко това обаче не се дължи само на повсеместно властващия материалистически мироглед, спъващ развитието на съзнателната душа и загърбването на духовния свят. Интелектуалната деградация на човечеството е резултат и на съзнателни действия на определени кръгове и както виждаме от примера със сериала “Телетъбис”, това се прави още от най-ранна възраст. Както казва Чомски, “установените власти имат интерес от оглупяването на хората”. Защото по този начин хората няма да забележат и извършващото се на степени поробване на човешкия Аз. Все по-трудно става да се измъкнем от мрежите, оплетени от Ариман, чието идващо царство неговите глашатаи от сорта на Клаус Шваб ни представят във визиите си за близкото бъдеще (Програмата 2030) като цъфтяща градина, но което в действителност ще бъде мрачна пустош. От масовия телетубизъм, на който политиците са само най-популярните, но далеч не единствените представители, до забраната на мисленето изобщо, за която Рудолф Щайнер говори преди 107 години, ни дели една малка крачка. Генералната репетиция вече видяхме по време на пандемията и тук Щайнер също се оказа прав:

“Няма да мине много време, след като сме отбелязали 2000 година, и от Америка ще произлезе макар и не в пряка форма, но един вид забрана на каквото и да било мислене, един закон, който ще има за цел да подтисне цялото индивидуално мислене. Наченките са заложени в днешната чисто материалистична медицина, при която на душата се отрича каквото и да е въздействие и възоснова на външни експерименти човекът се третира като машина.  (Вж. целия цитат тук: https://anthroposophie.blog.bg/?month=9-19&day=5  )

Щайнер продължава мисълта си, казвайки, че “… това, което днес ни изглежда като парадокс, ще се случи - няколко години след 2200 година в света ще започне подтискане на мисленето в голям мащаб, в огромен мащаб” (пак там). Тогавашните телетубита вероятно даже няма и да имат глаголи като “мисля”, “разсъждавам”, “преценявам” – всичко ще идва от - както се разработва усилено – имплантирания в мозъка чип, на който съответства екранът на корема при малките телетубита от сериала.