В деня на Михаил да се запознаем с неговия знак, както е представен в краткия материал на Томас Майер, публикуван в сп.”Europдer“ през септември 2009г.

Духовните същества се разкриват във форми. Точно както пентаграмът се отнася към човека 1, други форми се отнасят към същества, живеещи единствено в свръхсетивното. Навлизането в езика на тези форми може да доведе до едно начално, а дори и до по-задълбочено разбиране на съответните същества. Такива форми могат да се разглеждат и използват като ключ към познанието за тях. Това ще бъде обяснено по-долу с два примера.

Рудолф Щайнер е начертал две форми или два подписа и те могат да бъдат разчетени като отпечатъците на две духовни същности, които са  особено важни за сегашния период на развитие: това са подписът на Слънчевия демон (Сорат) и подписът на духа на епохата Михаил. Докато първият вече е представен и публикуван в историята на съвременния окултизъм (например от Агрипа фон Нетесхайм или в Нюрнбергския цикъл лекции на Рудолф Щайнер за Апокалипсиса от 1908г. 2, Щайнер вероятно е първият, който е проучил и разкрил подписа на Михаил 3.

Нека се опитаме да разберем нещо от езика, който се съдържа в знака на Сорат. 

                                          

                  Знакът на Сорат, нарисуван от Щайнер през 1908 г. и 1924 г.

Цялостната форма, която се движи от горе надолу, казва нещо за връзката на духовния с физическия свят. Ако разгледаме двойната отправна точка, тя разкрива една изначална двойственост, можем да кажем и раздвоеност. От тази раздвоеност надолу по диагонал води едно движение, което я прикрива и на едно място се представя като леко извито. Това движение претърпява рязка промяна на посоката. След кратък ход в променена посока цялото движение, което води началото си от двоичността, внезапно прекъсва. Последният, къс и напълно прав участък можем да оприличим на кука. "Работата има кука" (идиом със значение “работата има някакъв недостатък”) казва немският езиков дух, може би не без връзка с такава една духовна форма-подпис. 

Рудолф Щайнер прави ясни и съществени изказвания за намесата на Слънчевия демон в историята. Във времевия поток този демон е свързан с числото 666, което се споменава в Апокалипсиса, както и с неговото удвояване и по-нататъшно умножаване: През VII в. Сорат се проявява в действието на школата в Гондишапур, а през XIV в. - в ликвидирането на Орденa на тамплиерите и изтезанията на много от членовете му 4 ; в началото на третото хилядолетие са катастрофалните септемврийски събития в САЩ от 12.9.2001г. и тяхното въздействие върху земната цивилизация. В Гондишапур цялата бъдеща еволюция на човека - развитието на висшите духовни членове - духа-себе, духа-живот и човека-дух - трябваше да бъде доведена до внезапен край, човекът щеше да развие преждевременно съзнателната душа и да заседне в нея. 5  С унищожаването на Ордена на тамплиерите истинското християнско духовно развитие, което живееше в този Орден - за разлика от Римската църква - трябваше да бъде прекъснато с един замах. По време на събитията от началото на хилядолетието стремежът на цялото човечество към истината трябваше да бъде объркан, притъпен и ако е възможно, напълно унищожен от най-ефективните структури на лъжата, в който бяха обвити тези безпрецедентни по мащаба си събития и разпространени по цялата планета. 6

Общото между всички тези атаки на Сорат е, че те са насочени срещу разгръщането на духовните импулси, заложени  от по-висши сили от Слънчевия демон; импулси, които според него трябва да бъдат изкривени и прекъснати. Очевиден абсолютен дуализъм, изкривяване и рязко спиране на духовния импулс: Когато в обществения или личния живот се случват събития с подобни характеристики, може да се говори за повече или по-малко пряко влияние на Слънчевия демон. Задълбоченото наблюдение на неговия почерк може да ни доведе до бдителност за разрушителните за духа тенденции.

Знакът на Михаил е съвсем различен! И тук първоначалното движение започва от духовните висоти и води първо към земните дълбини, но в съвършено права линия, за разлика от леко извитата в горната си част линия в знака на Сорат.

                                        
 

Знакът на Михаил, показан тук, стъпва на рисунката на Рудолф Щайнер от 6.9.1924 г. (вж. СС 270 I-IV). За целите на отпечатването леките неравности в линията на тебешира са премахнати; положението и пропорциите са запазени.

Но тук няма раздвояване в началната точка и движението продължава на един дъх, макар и в ясно, променящо посоката си разделение на четири частични движения, които преминават надолу и нагоре, а последното се обръща отново нагоре и сякаш изтича във възходяща посока. В същото време чрез структурираното цялостно движение се създава своеобразно вътрешно пространство (между второто, третото и четвъртото частично движение). В началото на първото частично движение, както и след последното, ние стоим - в полярна връзка с възникващото вътрешно пространство -  в съответното обективно външно пространство. Едното принадлежи на духовния, а другото - на физическия свят.

Знакът на Михаил и “действието от познание”

Нека приложим накратко това, което изложихме, към човека, доколкото той има стремежи в смисъла на Михаил, т.е. поставя се в света като същество, което действа от познанието, както гласи формулата-цел във “Философия на свободата” от Рудолф Щайнер.

Това, което черпим от духовния свят при истински свободното действие, е идеята за постъпката (моралната интуиция). Тази идея трябва да се реализира в земното царство (движение 1, вж. схемата); преди да се реализира обаче, тя се въвежда във вътрешното пространство на душата, където е обгърната от симпатия и "ражда любовта към действието" (края на второто и началото на третото частично движение) и по този начин се индивидуализира. След това тя отново напуска реалното вътрешно пространство и се сгъстява в морална фантазия, без която не е възможно конкретно свободно действие (края на третото, началото на четвъртото частично движение). И накрая, така индивидуализирана и конкретизирана, тя се отпечатва върху някое конкретно действие във физическия свят.

Това може да бъде както външно дело (например построяването на къща), така и художествено или научно дело, което поначало остава невидимо, но по някакъв начин е свързано с развитието на физическия свят. Всички дела, които се появяват по такъв начин като завършек на цялостното четиристепенно движение, допринасят за постепенното одухотворяване на сетивния свят. Затова и последното частично движение е във възходяща посока.

Погледнат по този начин, знакът на Михаил е същевременно знакът на всяко истински свободно дело, т.е. дело, създадено от идея и породено от любов, а не от задължение. Погледнат по този начин, този знак същевременно разкрива пълното съответствие на сърцевината на философията на свободата със същността на Михаил, както тя се проявява в човека, действащ възоснова на познанието, въпреки че името Михаил не се среща никъде в това основно произведение на Щайнер.

Троичността на духа, душата и тялото е изразена в знака и по отношение на човека, който действа възоснова на познанието. На духа съответства духовното външно пространство, от което се черпят идеите (също и такива идеи, които служат само на познанието и не се превръщат в действие); на душата - вътрешното пространство, образувано от прави линии; на тялото - това, което кристализира в действие на последната частична линия чрез физическото тяло.

                

Вътрешното пространство, образувано от хода на четирите прави линии, има съвсем различен характер от този, който се получава например само при обикновения кръг или при вълнообразните линии (вж. скицата). Първият случай стои в пълна яснота между духа и физическия свят и е във връзка и с двата; във втория случай човек може да се капсулира в себе си и да загуби връзката с двете обективни външни пространства. Изразено на езика на духовната наука, първият носи подписа на Михаил, а вторият - на Луцифер. Погледът към настоящето показва колко много капсулирано луциферично вътрешно пространство съществува в сравнение с това, което може да се получи в резултат на истинския Михаилов стремеж към свобода.

Карикатурното подобие на Михаиловия знак

Подписът на Михаил може да стане още по-ясен, ако експериментално намалим четирите частични движения. Ако например пропуснем първата част, действието е лишено от духовна основа; тогава то може да се роди само от бездуховната душа. При всички действия, породени от субективно-психически подбуди (амбиция, суета, чувство за отмъщение и т.н.), липсва, така да се каже, първото частично движение за създаване на идеи, което при едно Михаилово действие трябва да е в основата на всички останали. Ако откъснем и второто и третото частично движение, тогава ще отнемем и душевната основа на действието. Тогава то може да възникне само по автоматично-механичен начин, без душевна част, в най-добрия случай от студенината на принудата и задължението. Това, което остава като последно частично движение, ако се извърши като жест, е добре известно на всички, които са виждали знака на вдигнатата нагоре дясна ръка, издадена надясно, известен ни от времето на Третия райх. Този жест може да се разглежда като откъсната остатъчна част от жеста на Михаил.  

Той може да събуди в подсъзнанието спомена за цялостния жест от четири части, както е бил преживян повече или по-малко интензивно в пренаталния период. Затова е разбираемо защо този знак имаше изкривен ефект върху милиони хора. В поздрава на Хитлер, който е предназначен да инспирира актове на безумие, отричащи Духа и сякаш извършвани от автомати, може да се види последният остатък от едно четиричленно цялостно движение, прекъснато по модела на Соратовото действие.

                        

 Архангел Михаил побеждава Сатана - портална статуя в Ерфуртската катедрала

Горните афористични бележки не трябва да се разбират като догматична дефиниция, а да послужат като стимул за конкретно и ясно изживяване на обсъжданите знаци; в случая със знака на Михаил при възможност и чрез реално изпълнение на движението. 8 Подобно преживяване може постепенно да разкрие връзката с определени събития от съвременната история или с индивидуалния ход на живота.

Бележки

1 Вж. и лекцията от 13.9.1907 г. в СС 101 или от 17,11.1907 г. в СС 100.

2 Първият показан знак на Сорат е от лекцията от 29.6.1908 г. (СС 104), а вторият - от лекцията от 12.9.1924 г. в цикъла от лекции за свещеници върху Апокалипсиса" (СС 346). Форма, леко променена в горната част, се съдържа в СС 101 (2110. 1907 г., следобед); тя съответства на представеното от Агрипа фон Нетесхайм (“Магически произведения”). Авторът на Апокалипсиса нарича Сорат “двурогия звяр", който прилича на агне (Откровение 13:11). 

3 Още през 1907 г. Щайнер дава знака на Ита Вегман, виж Петер Селг, “Ich bleibe bei Ihnen - Rudolf Steiner und Ita Wegman”, Щутгарт 2007, стр. 44. - На 27.8.1924 г. той вероятно представя знака на Михаил за първи път в Лондон за членовете на първия клас на тогавашната Свободна школа за духовна наука, ако това не е било направено още в първия лондонски урок на 25.8. (няма записки от лекцията) (в СС 270 III); на 6.9. знакът е нарисуван за първи път на черната дъска за членовете на класа в Дорнах (вж. СС 270 IV), стр. 149).

4 Вж. и лекциите от 25.9. и 1.10. 1916 г., СС 171.

5 Вж. например лекцията на Рудолф Щайнер "Как да намерим Христос" от 1610. 1918 г. в СС 186.

6 Виж Tомас Майер, Meyer, “Der 11. September, das Bцse und die Wahrheit. Fakten, Fragen, Perspektiven”, Базел 2004.

7 Става дума за същества от йерархията на херувимите и серафимите като носители на "мировия план". Вж. също статията ми за разпознаването на злото в летния брой на сп. “Europдer”, стр. 3 и сл.

8 Движението започва с изпъната дясна ръка, която се свива под ъгъл в първите три частични движения, като ръката и предмишницата остават в една линия, за да се върнат отново в правата позиция на изпънатата ръка в последното частично движение. Забелязва се, че знакът на Михаил преминава по-скоро отвесно надолу от този на Сорат, а последните му две частични движения обхващат областта на сърцето.

 

 

Петата порта: царството на Манас или духа-себе - "Хари Потър и Орденът на феникса"

Когато човек премине изпитанията на Аза, най-висшето от които е срещата със смъртта, в него започва да се проявява нова способност. Ще разберем това, ако си представим Аза като своеобразно око, с което виждаме моралното и неморалното в света, в който действаме. Като се съпротивлява на злото и се придържа към доброто единствено благодарение на силата на Аза си, човек развива своята способност за различаване. Тогава той има, така да се каже,  две очи: "долно", с което вижда тайните на злото и "горно", с което вижда тайните на доброто. Тъй като и двете "очи" са форми на откровение на неговия Аз, от този момент нататък в него живеят един “нисш”и един “висш Аз" и той трябва да се научи да прави разлика между тях, което може да доведе до голямо объркване и вътрешна несигурност за дълго време. Това се засилва от факта, че Хари започва да вижда същества и вьаимовръзки, които не е могъл да възприема и разпознава преди срещата си със смъртта. С формирането на тези способности той едновременно започва да се различава от хората около себе си. Те забелязват, че в него се е променило нещо, което не разбират, така че той рискува да бъде изолиран и смятан за чудак, лъжец, луд или поне за фантазьор.

Всичко това се случва с Хари Потър, след като е преминал през петата портата. Той е единственият, който е видял как Черния лорд възкръсва и убива съученика му Седрик и оттогава нататък може да вижда действията на Волдемор през окото на своя "нисш аз" във видения и сънища, рискувайки да се идентифицира с видяното - преживяване, в което злото заплашва все повече да го завладее и да го направи част от себе си. Защото срещата със злото е двупосочна улица: всеки, който го гледа, също е гледан от него и чрез този "зъл поглед" то може да влезе вътре в човека. За да се противопостави на тази опасност, Хари започва да изучава оклумантика при професор Снейп - изкуството да се предпазим от завладяване и унищожаване на собственото ни мислене от черния маг.

Всеки, който е намерил достъп до висшия си Аз, може да стане учител на други, които не са толкова напреднали по този път - ако те го поискат в свобода. Така Хари се превръща в учител за своите приятели и спътници, който ги учи да гледат злото в очите и да се борят с него, като в центъра на вниманието е защитата от черномагьоснически атаки. Ражда се "Войнството на Дъмбълдор". Сред многото магически формули, които членовете му научават в класа на Хари, от централно значение е заклинанието Експекто Патронум, появило се още през третата година от обучението и свързано с астралността, защото защитаващ Покровител-Патрон може да бъде извикан само ако магьосникът успее да събере най-благородните и красиви неща пред своето "око на доброто", от една страна, а с долното си око, насочено към злото, да прозре атаката на дименторите.

"Разделянето на духовете" е свързано с появата на няколко форми на общност: Онези, които виждат злото само с долното око, сами стават част от него и губят всякакъв достъп до висшия си Аз; други, които затварят очите си за злото, се превръщат в организация на отрицатели на съществуването на злото, които забраняват на себе си и на другите да говорят за него, ако е необходимо, и с инквизиторски средства; а трети, които отварят и двете си очи и поради това биват нападани и преследвани от другите две групи, било от страх, било от омраза, се превръщат в общност от приятели и съратници. В петата книга духовете се разделят по този начин и се появяват три вида общности: общността на Смъртожадните, водени от жаждата за власт и убийства, които са зависими членове и инструменти на черния магьосник Волдемор; общността за страх и принуда на отрицателите на съществуването на злото, обединени около Министерството на магията, които съставляват голямото мнозинство и чиято емисарка Ъмбридж се стреми да контролира училището Хогуортс в този смисъл, използвайки методите на средновековната инквизиция; и свободно сформираната общност от съмишленици, които преодоляват страха си, смело се изправят пред фактите и заедно поемат битката с Волдемор и неговите последователи. Когато Волдемор се появява за пръв път преди 16 години, тази общност е формирана от групата аврори, които след това се обединяват в "Ордена на Феникса", ръководен от Дъмбълдор. При завръщането на Волдемор към тях се присъединява "Войнството на Дъмбълдор". 

С окото на висшия си Аз човекът може да погледне отвъд чисто земната си личност и да разпознае причината за своята инкарнация. Тогава става ясно истинското му призвание: истинското име (Манас), което носи неговият висш Аз като дух-себе в духовния свят. Това призвание може да бъде разпознато при някои хора още от родителите или от ясновидци преди или малко след раждането на съответното лице - като един вид пророческо предвиждане. Такова пророчество витае и около Хари Потър от най-ранно детство. И тъй като Волдемор знае за част от това пророчество, което предсказва, че Хари Потър заплашва да израсне като негов равностоен противник, той се стреми да убие Хари още от раждането му.

Петата книга се върти около това призвание, съобщено в пророчеството, чието пълно съдържание Волдемор се опитва да получи с помощта на средствата на черната магия. Да се придържа към него, да остане верен на своя дух-себе (Манас) дори в ситуации, в които е заплашен да му бъде отнето призванието с всички средства, е единственият изпит в петата година на обучението на Хари, който той трябва да издържи и който не може да издържи сам, защото е зависим от борческата общност на приятелите си. Защото една част от изпитите на ниво Манас са поставени пред общност, която свободно се обединява в обща духовна цел - общност от доверяващи се един на друг, взаимно оценяващи се и обичащи се спътници, които имат смелостта и се научават да гледат на света едновременно с горното и долното око.

Другото изпитание, което трябва да бъде преодоляно, се отнася за този, който е достигнал до нивото на Манаса. То се състои в това да се научим да контролираме гнева и отмъстителността, които са активни в астралното тяло, от по-висша гледна точка. 

Овладяното и трансформирано астрално тяло се превръща в Манас. Отново има два вида овладяване, като и двата са предмет на разглеждане в книгата: едното се усвоява по пътя на вътрешното самоусъвършенстване (Хари и неговите приятели), а другото се упражнява външно чрез принуда и сила (Министерството на магията, държавата). Хари тръгва по първия път. Така той трябва да се научи да сдържа все по-нарастващия си гняв, който е насочен и срещу Дъмбълдор, когото почита, но който го пренебрегва и дори го зарязва; трябва да преодолее също и изкушението от болка и отмъщение да убие вещицата, убила кръстника на Хари Сириус Блек, когото Хари почита и обича. Омагьосана от проклятието на Хари, тя лежи беззащитна пред него, а в него звучи гласът на Волдемор: "Убий я! Тя го заслужава!"

Ако човек премине изпитанията, свързани с нивото Манас, може да настъпи просветление: тогава той разбира и прониква в някои тайни на доброто и злото от по-висша гледна точка. Ако не премине изпита, ако не може да устои на напрежението между доброто и злото, тогава може да се стигне до обсебване. В този случай човекът е победен от злото, което го завладява. Хари трябва да премине през това изпитание, когато Волдемор, с когото Дъмбълдор се бори, влиза в Хари и започва да говори от него. Хари обаче успява да се пребори със злото в себе си и да прогони Волдемор от душата си благодарение на спомена за любовта към своите родители и към Сириус Блек, както и благодарение на мислите за лоялност и привързаност към приятелите и съмишлениците си. 

Хари Потър е преминал успешно изпитанията на Манаса и може да влезе в шестата година на обучението си, което го води до шестата порта.

Шестата порта: Реалността на Будхи или духа-живот - "Хари Потър и Нечистокръвният принц" 

Ако се запитаме коя е силата, която държи отворено "горното око", взиращо се в тайните на доброто, отговорът е: любовта. Любовта дава на Аза на човека в "горния" духовен свят преживяването на същностната пълнота, която се изразява в Аз-Съм - когато той гледа към истинското и доброто. Любовта към доброто и към истината обаче не е нещо, възникващо от само себе си; за да се развие, искрата на любовта в душата трябва да бъде запалена и подхранвана още от най-ранно детство, а след това отново и отново по нов и различен начин.

Първата искра, която се разпалва в душата, е родителската любов. Онзи, който подобно на Том Ридъл-Волдемор не е получил нищо от нея по пътя си през живота, може да изпита нещо от същността ѝ само при много трудни условия; често на нейно място в детето, заченато и отгледано без любов, се заражда омраза към родителите или поне към единия от тях, от която е воден Том Ридъл. За разлика от Волдемор, Хари Потър, който прекарва детството си в условия, подобни на тези на Волдемор, поне през първата година от живота си изпитва силна родителска любов, а майка му се жертва за него.

Втората искра на любовта се разпалва в душата чрез срещи със собствените братя и сестри или с приятели. Любовта на братята и сестрите и приятелите дава на подрастващия усещането, че не е сам в света. Хари, също като Волдемор, няма братя и сестри и е сам в света; за разлика от него обаче той има късмета да срещне приятелите си Рон и Хърмаяни на единадесетгодишна възраст и така да изгуби чувството на самота, от което страда в приемното семейство Дърсли на Привит Драйв. Подобно на Хари, Том Ридъл също няма приятели в детството си; за разлика от него обаче той не ги търси по-късно, а предпочита да върви по все по-мрачните си пътища сам и незабелязан. Той може да си представи отношенията с другите само като тяхно подчинение и пълна зависимост от него.

Третата искра на любовта може да пламне в душата, когато човек срещне по-възрастни хора, чиито душевни качества са такива, че те го ценят и той може да им се възхищава, както това се изразява особено в почитта към любим учител. Както Том Ридъл-Волдемор, така и Хари са се срещали с достойния за почитание Дъмбълдор; Дъмбълдор оценява таланта на Ридъл за магии, но не и характера му, защото на Том му липсва любов. Различно е при Хари, който се ползва с любовта, грижите и закрилата на Дъмбълдор, защото има любов в себе си.

Четвъртата искра - може би най-важната и решаващата - се запалва в душата, когато човек има късмета да срещне своя партньор, в любовта на двама влюбени. Търсенето на правилния партньор - на сестринската душа - може да премине през много изпитания и трудности, през ревност и наранена суета, както се случва с Хари и неговите приятели, докато най-накрая намерят истинските си партньори. Когато сестринските души се съберат в любовта, това често се изразява във възвишено чувство на щастие, интензивност и оживление на душевния живот, което кара човека да прегръща всички, да "ходи по въздуха" и да прави всичко в обкръжението си леко. В това щастие, в тази лекота, с която всичко изглежда успешно и в хармония, се проявяват лъчите на духа-живот, на Будхи в човешката душа. Този ободряващ ефект и лекота се предизвикват и от вълшебната отвара Феликс фелицис, която съдържа много от духа-живот.

Волдемор обаче никога не е търсил сестринска душа; той не познава оживяващото, въодушевяващо и даряващо радост въздействие на духа-живот или Будхи. Вярно е, че и той живее в някаква разновидност на любовта - цени специални предмети, но само защото се стреми да придобие като трофеи вещи, които имат голяма стойност в очите на другите и е готов да мине през трупове, за да го направи.

Животът с отворено горно око, който е живот в любов, променя тялото на живота или етерното тяло на човека, което вече беше споменато във втората част. Защото колкото повече силите на вечната истина и вечното добро, които образуват дрехата на любовта, се отпечатват в живота на човека, толкова повече от вечността се отпечатва и в етерното тяло и го преобразява по такъв начин, че вместо да бъде носител и организация на ограничен във времето живот, то става организация на любовта, т.е. носител на вечния живот. Така трансформираното в този смисъл етерно тяло не е нищо друго освен духът-живот или Будхи. Пълнотата на любовта или чистата същност на Будхи, която дава безсмъртие и вечен живот, се проявява седемкратно. 

Волдемор знае за тази магическа сила на числото седем, но я вижда само на фона на собственото си разбиране за магията и живота. В своето търсене на това, което смята за безсмъртие, но което всъщност е липса на смърт, той се сблъсква с идеята за хоркруксите. Те се създават, когато един черен маг разцепи собствения си душевен живот на две или повече части, като за успеха на всяко разцепване е необходимо убийство. Този процес може да се обясни по следния начин: С делата си душата оставя отпечатъци в жизненото или етерното тяло, което, както вече споменахме, е и тяло на паметта или спомените. Ако човек гледа единствено с долното око към злото и нагажда живота си към него, етерното му тяло се втвърдява; то става все по-плътно. 

Волдемор е разбрал, че убийството е средството, което прави част от етерното тяло толкова плътно и твърдо, че да устои на разпадането, на което подлежи етерното тяло след смъртта. Тази част от етерното тяло, която "увековечава" отпечатъка на душата, извършила убийството, е станала "устойчива на смърт". И тъкмо тази откъсната част от душата Черния лорд омагьсва в определен предмет и със заклинание я скрива от погледа и посегателството на други хора. Така частта от душата, скрита в хоркрукса, която по магически начин се задържа на Земята, позволява на черния маг дори и да загуби физическото си тяло, да оцелее, макар и вегетирайки.

Като се потапят в спомените на хора, които са се срещали с Том Ридъл/Волдемор в различни етапи от живота му, Дъмбълдор и Хари разбират, че Черния лорд наистина е създал седем хоркрукса. За да го победят завинаги, те трябва да унищожат тези седем хоркрукса, които в своята цялост представляват противоположност на истинския дух-живот - антибуди. Три хоркрукса вече са унищожени. Местонахождението на останалите четири все още не е установено.

На шестото ниво Будхи Хари трябва да научи, че любовта носи различни дрехи. Това включва и осъзнаването, че същата тази любов може да поддържа отворено и живо долното око, което се вглежда в мистериите на злото. Там това, което на пръв поглед изглежда осъдително и зло, всъщност може да бъде израз на по-висша любов. Представител на тази любов, скрита в света на злото, е "Нечистокръвният принц", чиито бележки и указания Хари намира в учебник по приготвяне на отвари за напреднали и се научава да ги използва и да им се възхищава. Обаче зад принца, на когото Хари се възхищава, както той научава много по-късно, стои не кой да е, а омразният професор и ръководител на дома Слидерин Сивиръс Снейп, който написва бележките в учебника си, когато е на възрастта на Хари. В края на пътя, водещ през шестата порта, Снейп убива с проклятието "Авада Кедавра" Албус Дъмбълдор в присъствието на Хари, скрит под мантията си невидимка. За Хари това е най-отвратителното от всички деяния, на които е бил свидетел, защото чрез Дъмбълдор той е изпитал любовта, от която е бил лишен толкова дълго време в дома на Дърсли. Едва много по-късно, по време на търсенето на останалите хоркрукси, Хари разбира, че Снейп е бил воден от съвсем други мотиви в действията си в Хогуортс, както и при "убийството" на Дъмбълдор. За целта обаче Хари Потър трябва първо да премине през седмата порта.

                                      

Алан Рикман в ролята на “злия” професор Снейп. Актьорът, който почина от рак през 2014г., си е водил дневник по времето на снимките на филма. Той не е знаел, че на края на поредицата героят му ще се окаже положителен. Само един лек намек на авторката, че не всичко е така, както изглежда на пръв поглед, му дава сили да продължи снимките въпреки заболяването си и да изиграе толкова убедително ролята си.

Седмата порта: Царството на Атма или човека-дух - "Хари Потър и даровете на смъртта”

В степента, в която човек е способен да оформя живота си от "по-висша гледна точка" - тази на своя "висш Аз" - в него може да се формира "висшият човек". Тогава освен видимото си физическо тяло, в което живее неговият "нисш аз", човекът притежава и невидимо духовно тяло, в което "живее" висшият му Аз и което го прави индивидуален и неповторим в духовния свят, както физическото тяло го прави уникална личност. Но докато физическото тяло е смъртно и човек отива заедно с него в смъртта, "духовното тяло" е безсмъртно; човек влиза с него във вечността и безсмъртието, защото това тяло по същество не се състои от нищо друго освен от всички онези дела, които човекът е извършил от гледната точка на своето висше око, гледащо към мистериите на вечната истина и вечното добро. Неговото "духовно тяло" е, така да се каже, съвършеният израз на висшия му човек на любовта и по този начин представлява съвършен инструмент за действията му.

"Човекът на любовта" в смисъла, който се има предвид тук, има три основни характеристики: Първо, той може да се материализира и дематериализира, т.е. да става невидим. Второ, в това тяло той се различава от другите същества, които също са у дома си в по-висшия, духовен свят и по този начин може да се срещне с починали хора. Това се отнася по-специално за починалите любими близки, които са оставили физическите си тела и сега живеят в невидимия силов образ, формирал и организирал минералното тяло по време на техния живот. На трето място, в невидимото си тяло той разполага с инструмент, който е съвършен израз на неговата воля и действие, т.е. който дава на волята му неограничена сила и по този начин представлява целта на всички магически усилия. 

В седмата книга за Хари Потър тези три характеристики са символизирани от трите дара на смъртта: Мантията-невидимка, завещана на Хари от Дъмбълдор през първата година в училището, която позволява на Хари и приятелите му да действат в невидимо тяло; Животворния камък, който прави любимите починали видими, позволявайки на Хари да се среща с тях, докато са още живи; и Бъзовата пръчка - пръчка, която притежава възможно най-голямата магическа сила.

Това, че тези светини наистина са инструменти, които отключват или разкриват областта отвъд физическата смърт, става ясно от една от приказките на барда Бийдъл - малка книжка, която Дъмбълдор оставя на Хърмаяни в завещанието си. Приказката в книгата разказва за трима братя, които са надхитрили смъртта, за да изпълни тя желанието на всеки от тях. За да се спаси от смъртта, всеки от тримата пожелава един от даровете на смъртта.

Съществува връзка между духовното тяло на висшия човек - което в теософията се нарича Атма, а Рудолф Щайнер го нарича в своята книга “Теософия” - “човека-дух” - и онзи формиращ организъм от сили, които структурират физическото тяло по време на живота и му придават своя отпечатък, тъй като и в двата случая става дума за волеви сили. Колкото повече волята на един човек, а оттам и действията му, се ръководят от това, което той вижда с горното си око - окото на висшия човек в него - толкова повече от субстанцията на доброто или любовта се отпечатва върху волевата форма, която поддържа и организира физическото му тяло. С други думи, колкото повече действията на "долния (нисшия) човек" са израз на възприятията на "горния (висшия) човек", т.е. колкото повече той е ръководен от висшия Аз, толкова повече силовата форма на физическото му тяло се доближава до духовното му тяло, тъй като именно това ръководство от висшия Аз характеризира невидимото духовно тяло на висшия човек. По този начин физическото и духовното тяло стават едно цяло, т.е. нисшето физическо тяло се превръща в Атма или човек-дух. 

Хари Потър, в чийто житейски път се разкрива следата на любовта, защото в решителни моменти от живота си той се противопоставя на злото и е готов да пожертва собствения си живот в името на доброто, вече има физическо тяло, в което може да се разкрие нещо от човека-дух: Ето защо той е законният притежател на онази мантия-невидимка, която може да го направи невидим не с помощта на по-нисша магия само за няколко мига, а винаги, защото тя е един от трите дара на смъртта. 

Освен това Дъмбълдор му е завещал Животворния камък, скрит в златния снич, хванат от Хари в първия му куидичен мач, който е в състояние да накара всички любими починали, с които Хари се чувства свързан, да присъстват и да го утешат в онзи момент от живота му, когато той, който доброволно се жертва за другите, стои на прага на смъртта. И след като Хари се е пожертвал и е бил поразен от проклятието на Волдемор Авада Кедавра без борба, в ръцете му попада и Бъзовата пръчка. Хари се събужда, след като се е пожертвал, на гара Кингс Крос, където Дъмбълдор му дава възможност да избере дали да пътува към обиталищата на мъртвите или да се върне на земята, за да победи злото. На това място става ясно, че Волдемор, който гледа само с долното си око и смята липсата на физическа смърт за безсмъртие, не притежава духовно тяло в смисъла на Атма. На нейно място се появява нещастно обезобразено бебе, на което никой не може да помогне - не и докато Волдемор не се покае.

Хари избира да се бори. Завръща се във физическото си тяло и отново се изправя срещу Волдемор. Черният магьосник, който е присвоил Бъзовата пръчка, като е осквернил гроба на Дъмбълдор и е откраднал пръчката, погребана заедно с него, е допуснал една малка, но решаваща грешка в плана си: той не е разбрал естеството на откраднатата пръчка. Пръчката за висша магия - Бъзовата пръчка - сама си избира своя господар; ако бъде отнета чрез кражба и убийство, тя носи бедствие и разруха на своя собственик. Така проклятието Авада Кедавра, запратено от Волдемор срещу Хари, се стоварва обратно върху него и го унищожава. Майстор на най-висшата магия е онзи, който осъзнава, че тази магия е чистата сила на любовта, която вече не се нуждае от пръчка, затова Хари я прибира на недостъпно място след унищожаването на Волдемор. 

Който навлезе в царството на Атма, едновременно навлиза и в царството на най-висшето познание - интуицията. Тя се състои в това, че познаващият и познаваното стават едно. В седмата книга това се намеква с факта, че Хари, в когото живее една отцепена част от душата на Волдемор още от първото нападение над него в ранното му детство, може да преживее делата на Волдемор от голямо разстояние, и то така, сякаш самият Хари е извършителят. Но тъй като интуицията е чисто познание на любовта, горното око на Хари винаги остава отворено по време на интуитивното му съпреживяване на злото. Белегът в средата на челото над "долните" очи го боли и изгаря, така че никога не съществува реална опасност той да загуби ориентация и да стане жертва на злото, с което се слива в познанието. Затова в крайна сметка всичко свършва добре.

Послеслов - една легенда

Когато в края на века мракът на Земята се увеличи до такава степен, че дори силите на стихиите започнаха да се колебаят и човечеството заплашваше да потъне в него, Съветът на дванадесетте се събра в онази област, до която земният шум никога не може да достигне. Те, които принадлежат към по-възрастните братя на човечеството, с тревога наблюдаваха, че силите на мрака са оплели мрежата си около Земята толкова здраво, че изглеждаше лесно техният тъмен брат-ренегат да направи последните стъпки и сам да се появи сред хората на Земята.

Тогава един от братята надигна глас: "Грешно ли беше, че ние се съгласихме и дори помогнахме на хората да затварят все повече и повече окото си, с което могат да гледат нас и сферите, в които живеем, докато накрая не станаха слепи за нас?" 

"Не мисля така, братко! - възрази Облеченият в алени одежди, зад когото се намираше портата на Запада. "Говориш за онази критична 1260 г., когато за известно време гледката към нашите области беше затъмнена. Но нима не дадохме на хората, които оттогава бяха оставени сами на себе си и трябваше със собствени усилия да се научат да пребивават в тази неизвестност, легенди и приказки, които да отнесат със себе си и в които възвишеното познание за седемте члена на човешкото същество и за висшите сфери зад видимата природа беше скрито в образи, разпалващи сърцата на децата и даващи закрила на хората?" 

"Правилно казваш!" - обади се друг брат от източното крило. "Но дали въпреки всичко онова, което хората наричаха "Просвещение", не ставаше все по-силно и по-силно и което в крайна сметка служеше най-вече да представи знанието за нашия свят и за висшите сфери около нас като бабини деветини и измислени легенди, докато земните умове навлизаха във все по-широки области и съставяха енциклопедия на цялото налично материално познание?"

"Вярно е това, което казваш, братко!" - каза трети. "Но затова пък и нашият брат на Запад основа онези организации, които съхраняват древното знание в кодирани текстове, за да го предадат на хоратс, които се окажат достойни за него." -

"Може и да е така - заговори една внушителна фигура от Севера. "Но помислете до колко малко хора достигна то и до какви съперничества и борби доведе държането на знанието в тайна, да не говорим за обявяването за еретици, което трябваше да понесат нашите враждуващи помежду си братства..."

"...докато земното познание и интелектуалността на хората напредваха и завладяваха дори бастионите на църквите, в които се пазеше вестта за нас..." - добави друг.

"...а хората, след като напускаха Земята, пренасяха мъртвите си мисли в нашите области и ги помрачаваха все повече и повече, докато възвишеният праобраз на човечеството, който ние пазехме, загуби цялата си мощ и сила и изпадна в дълбоко безсъзнание” - намеси се трети.

"Но помислете - отново взе думата Облеченият в алено от Запада, - как възвишените могъщи духове над нас прогониха тези тъмни фигури от нашите области и ги хвърлиха обратно на Земята, така че гледката отново е ясна за всяка душа, която идва при нас."

"Обаче каква цена трябваше да се плати за това! Не са ли духовете на мрака отново върнати на Земята и оттогава те само още повече затъмняват гледката на хората?"

"И все пак ние не оставихме хората сами и им напомнихме за истинския им произход, като създадохме явления, които те не можеха да обяснят..." - вметна един от хората близо до западната порта.

"Имаш предвид спиритизма?" - попита друг.  "Прости ми, братко, но не станахме ли абсолютно смешни с тези призраци за лекомислените и суеверни хора, с което ги изложихме на присмеха на напредващите науки?"

От източното крило прозвуча нов глас: "Но после намерихме начин и подходяща личност, която да инспирираме с мъдростта си толкова дълбоко, че пред физическите й очи да се появяват дори писма, написани от нашата духовна ръка." 

"Право казваш - каза Онзи с алената одежда. "Дори ние, братята от Запада, успяхме да я насочим към разкриването на някои от тайните на Изида, които след това бяха приети с охота от много жадни души на Земята. Но дали приближаващият тъмен брат не се оказа по-силен? Нима той не внесе раздор в общността, основана от нашия медиум и не успяваше понякога дори да я заблуди и да я прикове към себе си? - Така че това общество остана без въздействието в света, на което се надявахме."

"Но после изпратихме един от нашите най-надарени братя" - заговори фигура, облечена в тъмносиньо, точно до него. "С мисията да пренесе нашите знания в земните науки и по този начин да преобрази всичко в културата."

"... което също донякъде успя - продължи Облеченият в алено, - така че с него хранехме надежда, че в нашето време - сега, когато наближава краят на века - много милиони души ще видят новата светлина и ще се присъединят към нея..."

"Но не беше ли измамена и тази надежда?" - намеси се онзи от Изтока. "Не бяха ли раздорите, интелектуализмът и материализмът пренесени и в основаното от него движение? Нима Черния лорд не успя да намери достъп и до него?"

Дълго време братята мълчаха.

Тогава една фигура от Юг се надигна и заговори: "Братя, нека да проучим причината, поради която всички наши инициативи не доведоха до това, на което се надявахме!" 

"Какво имаш предвид?" - попитаха те.

"Вижте, ние се опитахме да достигнем до хората на Земята в различните им възрасти. Подарявахме приказки на децата, за да запазят спомена за нас жив. Вдъхновявахме религиите, които, особено за по-възрастните, пазят вестта за нас в различните си форми. Изпратихме пратеници, които да осветят и преобразят земните науки и така се обърнахме към възрастните. На старите дадохме книги с мъдрост. Досега обаче пренебрегвахме една група - тези, които са най-изложени на атаките на Черния лорд и са беззащитни срещу него. Имам предвид децата на възраст от единадесет до осемнадесет години! Нима те не посещават училища, в които им преподават знание, което затъмнява нашите сфери? Не ги ли отклоняват от нас с най-гениалните изобретения, докато не повярват те във всемогъществото на мислещите машини и не им остане само скептицизъм, съмнение, присмех или в най-добрия случай примирение за нас и сферите над нас? Не е ли именно в тяхната възраст съзнанието им така силно омагьосано, че те ни забравят, отричат всякакви сфери над физическия свят и когато по-късно като възрастни се сблъскат с нашето знание, само малко хора го смятат за вярно и му дават правилен прием в душите си?"

В помещението се чуха одобрителни думи. Тогава Облеченият в алено заговори: "Скъпи братя, нека намерим пратеник, който да достигне до тази група, който да има такива сили, че да може да устои на магията на Черния лорд и да разчупи заклинанието, с което той омагьосва всичко. Който да напомни на хората за тяхното седемчленно същество, но не с понятия и кухи поучения, а в преживявания и дела! Който е мил и изпълнен с живот и е способен да заведе своето поколение в едно друго училище, където те могат да научат защитата срещу седемкратната атака на злото в мощни образи - образи, които ще бъдат дълбоко запечатани в душите им, образи, които ще блеснат в съзнанието им, когато имат нужда от помощ в мрачните дни, които ще настъпят с идването на Черния лорд." 

"Така да бъде!" - казаха Дванайсетте в един глас.

"А тази фигура ще бъде техен връстник!" - добави Облеченият в синьо. "И той ще се появи в онези западни райони на Земята и ще говори на онзи език, на който Черния лорд подготвя последните стъпки на своето идване!" 

Не след дълго в съзнанието на една млада бъдеща учителка, пътуваща с влак от Манчестър до Лондон в търсене на квартира, се появи млад магьосник - "просто ей така" и първоначално "само като идея"...

 

За поредицата “Хари Потър” има написани множество критични материали, но тук искам да публикувам една изцяло положителна статия на немския антропософ Михаел Френш, излязла в списанието “New View“ през декември 2008г.  

Защо се връщам на поредицата, която е отдавна прочетена, филмирана и предъвкана? Защото ситуацията в нашето време, непосредствено предхождащо идването на Ариман, дотолкова напомня на събитията, описани в “Хари Потър”, че това изглежда почти зловещо. Например случките, описани в петия том, където има де факто въвеждане на “Новия световен ред” - с назначаването на некомпетентната, но жестока до извратеност учителка Долорес Ъмбридж, която иска да промие мозъците на учениците. Медиите (Рита Скийтър) са нейни услужливи помощници, цари цензура, а независимата преса е потисната или сама се цензурира. Та не са ли днешните политици също доказани поддръжници и слуги на злото, респ. хора, които го отричат и не искат да видят истината от страх? В министерствата не е ли пълно с кариеристи (като Пърси), които са алчни за власт? 

Отначало намирах за съществен недостатък на книгите, че в тях липсва духовният свят - въпреки наличието на призраци, домашни духове, полтъргайст, въпреки ежегодните коледни празници, които Хари празнува, въпреки помощта на мъртвите от задгробния живот. Но защо липсва духовният свят? Защото срещата с Ариман в човешко тяло е човешка задача. Човек трябва да се справи сам с това предизвикателство, което, разбира се, не изключва възможността да получи дискретна помощ отгоре. Но основното усилие трябва да бъде положено от човека, както Хари Потър е трябвало да положи основното усилие в борбата с Волдемор.

И си струва да се отбележи, че това, което Рудолф Щайнер пише за Мефистофел в СС 284 - “Каквато и сила да иска да завладее едно човешко същество, тя трябва да има такова въздействие върху него, че това въздействие да се изрази в кръвта. Следователно, ако злата сила иска да придобие влияние над човека, тя трябва да властва над кръвта му" - се появява на преден план (в четвъртия том на “Хари Потър”), когато Волдемор отнема насила кръвта на Хари.

Има още много други паралели, ни нека всеки, който е чел поредицата, ги открие сам за себе си.

Не много отдавна в главата на една млада бъдеща учителка, която пътувала с влак от Манчестър до Лондон, за да си търси квартира, се появил млад магьосник - "просто ей така" и първоначално "само като идея". Тъй като на закъснелия влак му трябвали четири часа, за да стигне до Лондон, тази идея имала достатъчно време да придобие все по-ясни очертания в съзнанието на младата жена, докато Хари Потър - така се казва младият магьосник - не я въвел в своя свят и не ѝ разказал за мисията си в нови и нови образи. Още същия ден жената започнала да пише. Но трябвало да минат седем години, преди тези текстове да узреят до такава степен, че Хари Потър да се появи и в умовете и сърцата на други хора - първо в няколко, а след това във все повече и повече... докато накрая не успял да заговори на цялото си поколение. Ала той омагьосва не само тях, а и безброй хора на различна възраст ...

Нека се опитаме да изследваме неговото послание. Нека потърсим онази част от многообразието на седемте книги, която се занимава със седемкратния образ, в който злото се приближава до човека в наше време. Затова нека Хари Потър ни отведе в седемте класа на училището “Хогуортс”, а ние ще прекрачим с него през седемте порти.

Първата порта: физическият свят - "Хари Потър и философският камък"

Първата порта, през която Хари Потър повежда своето поколение, отваря достъп до физическия свят. Как го осъзнаваме? Възприятията ни и представите, които си изграждаме за него, пораждат идеите ни за света. Благодарение на очите и ръцете си ние знаем, че живеем в него. Това, което не е видимо и не може да се докосне по никакъв начин, т.е. не може да се възприеме сетивно, не принадлежи към физическата, а към някаква друга сфера. 

Ние преживяваме, че в този свят властва необходимост, която наричаме "природни закони" и която осъзнаваме чрез мисленето и неговата логика. Най-материалното нещо в природата, което можем да видим с очи, да докоснем и да хванем с ръце, е камъкът, върху който можем най-ясно да усетим гравитацията, която преобладава във физическия свят. От друга страна, физическото, което можем да видим и докоснем в нас, е собственото ни тяло. Ежедневно ние изпитваме колко силно е подвластно то на гравитацията и знаем за неговата преходност; знаем, че в един момент тялото ще умре и ще се разпадне на прах и пепел. Спирането на смъртта, нейното преодоляване и победата над нея - това е един от най-дълбоките и належащи стремежи и желания на хората. Тази смърт царува и в света на магьосниците. Хари Потър и неговият мрачен противник Волдемор също се занимават с нея.

Хари е ученик-магьосник, който се учи да преодолява физическите закони. Така той успява да премине през каменната стена на железопътния перон и да влезе в другия, вълшебния свят; там може да стане невидим с помощта на мантията-невидимка, наследена от баща му; там се научава да лети на метла и така преодолява гравитацията; същo там успява да пренесе Философския камък. Защото Хари Потър не следва онова, което е причина за илюзията, грешката, разпада и смъртта: страстното желание, което не се стреми към всички неща заради самите тях, а се опитва да ги използва като инструменти и средства за собствените си цели - за разлика от Волдемор. 

Този противник е онзи другият, който бяга от смъртта, но в същото време живее от нея, сякаш я поглъща като водач на Смъртожадните, защото придобива още повече сила и власт, когато краде живота на другите; така той се превръща в дихание на смъртта, в полет на смъртта през земята на магьосниците и вещиците. Ето защо той носи име, за което изисква “да не бъде назовавано”: Vol-de-mort и което на френски език има гореспоменатото тройно значение: кражба, бягство и полет на смъртта. 

Този противник на Хари Потър губи физическия си образ, когато убива майката на Хари, която чрез своята саможертва спасява живота на едногодишния си син. Оттогава Волдемор е паразит, свит до размерите на малко дете, който се поддържа жив с помощта на кръв от еднорог и като се вселява в други тела. Оттогава той жадува да притежава Философския камък, който превръща неблагородното, до което се докосне, в злато, укрепва физическото тяло и го прави безсмъртно.

Ясното мислене, необходимо за играта на шах (при Рон), точното познаване на логическите закони, правила и опит, предадени в книгите и свързаното с него умение да се запази хладнокръвие (при Хърмаяни), безстрашието, смелостта и възприемането без желания, както се изисква от Вълшебното огледало, чието име е “Еиналеж” (при Хари) -  в крайна сметка дават на Хари и приятелите му силата да осуетят плана на Волдемор да заграби Философския камък. По този начин злото, което действа на физическия план, се отблъсква и преодолява чрез правилното използване на онези сили, с които на първо място става възможно истинското познание на физическия свят.

След като се натъква на огледалото, Хари може да види в него мъртвите си родители. Според Дъмбълдор огледалото "не ни показва нищо повече или по-малко от най-дълбокото, най-отчаяното желание на сърцата ни"; затова Хари вижда семейството си - но директорът предупреждава Хари, че огледалото не дава нито знание, нито истина и че хората са губели разсъдък пред него, запленени от това, което виждат. Огледалото “Еиналеж”е последната защита на Философския камък в първата книга. Дъмбълдор скрива камъка в него, знаейки, че само човек, който иска да намери камъка, но не и да го използва, ще може да се сдобие с него. Всеки друг би помислил, че прави еликсир на живота или превръща нещата в злато, а не че действително е намерил камъка.

Втората порта: етерният свят - "Хари Потър и стаята на тайните"

Следващата порта, през която преминава Хари Потър, води към света на живото и неговите сили. В природата тези сили действат най-ясно в растителния свят. Предимството на растението пред камъка е, че то е живо. Човекът също е жив; той също притежава невидима организация, образувана от субстанцията на жизнените или етерните сили. Това етерно тяло, което прониква във физическото и го оживява отвътре, е тяло на времето; то е непрекъснато свързано с човека от неговото раждане до смъртта му. То носи в себе си всички пре-жив-явания, които сякаш могат да бъдат прочетени в него. По този начин жизненото тяло на човека е едновременно и тяло на паметта му. 

Изчерпването на жизнените сили, изразяващо се в умора и слабост, е свързано с въздействия, които сами по себе си не са от етерно естество. Те могат да увредят етерното тяло по такъв начин, че животът в него да изглежда замръзнал, а оживеното от него същество - вкаменено. От друга страна, паразитните процеси могат да отнемат сили от жизненото тяло, които след това са от полза за паразита, като укрепват неговите жизнени сили.

Всички тези елементи влизат в действие във втората от седемте книги за Хари Потър. В оранжериите на "Хогуортс" Хари научава много за магическите сили на някои растения, особено на мандрагората, която на определен етап може да върне назад вкаменяването. Образът на вечно обновяващия се живот е представен от две животни: фениксът на директора Албус Дъмбълдор е птица, която, когато остарее, избухва в пламъци и се превръща в пепел, за да се появи като пиленце; и змията, която сваля старата си кожа, за да разкрие под нея нова кожа. 

Докато фениксът преминава през смъртта в процеса на трансформация, змията остава със стария си живот. Битката между доброто и злото, между Хари и лорд Волдемор на етерното ниво се води под знака на подновяването или само удължаването на живота, на феникса и базилиска - най-могъщата от змиите, чийто поглед е вкаменяващ и чието смъртоносно отровно ухапване може да бъде излекувано само със сълзи от очите на феникса. 

Чрез определени магически действия е възможно да се запази етерното тяло, което обикновено се разтваря в рамките на три дни след смъртта. Тогава то е като запазена "жива книга", в която човек може да "прочете" изживения живот в картини и която след това може да придобие своеобразен собствен живот. Тази практика се използва от Том Марволо Ридъл/Лорд Волдемор, чийто дневник, който той оставя в Хогуорт, когато е на 16 години, сякаш се е запазил жив. Само вкарвайки отровния зъб на базилиска в дневника, с помощта на който е съхранено етерното тяло на 16-годишния Ридъл, старата му етерна форма може да бъдеразтворена и атаката на Волдемор в етерния свят отблъсната.

Точно както съществува жива "книга" на отделния човек - неговото етерно тяло - така съществува и "книга", в която е записана историята на човечеството и света: така наречената Акашова хроника, изтъкана от етерната субстанция на космоса. В "Стаята на тайните" Хари Потър се сблъсква с малка част от тази Акашова хроника, а именно с миналото на Том Ридъл/Лорд Волдемор в Хогуортс. Ако някой образ от миналото, койти съществува само като етерно тяло в Акашовата хроника, бъде пренесен в настоящето, той по принцип се превръща там в обикновен призрак. Въпреки това, понеже Том Ридъл получава достъп до етерните сили на едно младо момиче, живеещо в настоящето (Джини Уизли), лорд Волдемор може да оживее в етерната си обвивка от миналото и да действа в настоящето.

Трябва да се отбележи, че ходът на времето става видим в традициите и хрониките, които водят до неговото възникване. В резултат на това във втората книга двата най-важни дома в Хогуортс - Слидерин и Грифиндор - се проследяват до два мощни символа, които представят техните основатели: каменна статуя на Салазар Слидерин, която стои в Стаята на тайните и от чиято отворена уста по заповед на Том Ридъл излиза базилискът и скъпоценния меч на Годрик Грифиндор, скрит в Разпределителната шапка, изпратена от Албус Дъмбълдор, за да помогне на Хари да убие базилиска.

Третата порта: астралният свят - "Хари Потър и затворникът от Азкабан”

Третата порта отвежда Хари в астралния свят през третата година от обучението му в Хогуортс. Както етерното е свързано с течното (базилискът се движи в канализационните тръби на Хогуортс, неговото оръжие е отровата, която изтича при ухапване, а сълзите на феникса са противоотровата срещу нея), така и астралното е свързано с въздуха. И както етерното намира своя подходящ израз в растението, така и астралното намира своя израз в животното.

Общото на човека с минералното царство е физическото тяло, с растителния свят - етерното тяло, а с животинския свят - астралното тяло, което е тясно свързано с характера на човека, както темпераментът му е свързан с етерното тяло. Астралното на човека може да се появи имагинативно като животинска форма, в която се изразява неговивт характер. Ако над човека властват силите на астралното му тяло, това може да се прояви, от една страна, като арогантност, приказливост и надутост, а от друга - като гняв. Всички тези възможности се появяват в самото начало на третата от седемте книги за Хари Потър: леля Мардж, която обижда родителите на Хари в къщата на Дърсли на Привит Драйв и по този начин предизвиква у него изблик на гняв, е прокълната от Хари, което изважда на показ цялата ѝ помпозност: надута като балон, тя се носи във въздуха. От друга страна, по време на последвалото си нощно бягство от къщата на Дърсли Хари забелязва за миг в един тъмен храст огромна черна кучешка фигура с огнени очи и отворена уста. Той е пристигнал в астралния свят.

При хората и животните астралното се проявява чрез съзнанието. Ако астралното тяло се свърже с етерното и физическото тяло, то съзнанието се събужда; ако се отдръпне от него, човек заспива или дори припада, ако отдръпването е внезапно и силово (както е например в случай на наркоза).  

Ако връзката между астралното тяло и двата долни члена на възрастния човек се разхлаби, без той да може да я спре, съзнанието му става все по-притъпено: тогава той има деменция. В магическия свят астралното тяло може умишлено да бъде издърпано или изсмукано от своя носител, така че нападнатият да загуби съзнание и памет, да припадне или да вегетира безсъзнателно. Съществата, които вършат това в магическия свят, се наричат диментори. Те постигат най-голяма подвижност и ефективност във въздуха. По този начин образуват магически въздушен кръг около Хогуортс, от който никой не може да избяга и на който Хари за кратко става жертва по време на куидичен мач. Само призоваването на Патрон може да предпази от дименторите.

В какво се състои то? - От пръчката на магьосника се появява светеща форма на животно, от чиято светлина дименторът се отдръпва и изчезва. Магьосникът придобива сила за тази магия от овладяването на астралното си тяло: колкото повече успява да подчини и освободи дивото животно, което е прогонено в астралното му тяло, като мисли за нещо положително, красиво и възвисяващо, толкова повече то може да работи, за да го защити в своята преобразена сила и освободена форма, която същевременно е истинската му природа.

Магьосник, който е напреднал в овладяването на астралното си тяло чрез използване на магическа принуда или чрез вътрешна работа, може да се превърне в животно, отговарящо на природата и характера му. Така Питър Петигрю, наричан още "Опаш", който предава родителите на Хари на Волдемор, се преобразява в плъх. От друга страна, кръстникът на Хари Сириус Блек, който е бил затворен в Азкабан (затвора за магьосници) и е наклеветен като опасен черен магьосник (клеветите и лъжите живеят в астралното тяло), може да се превръща в куче (Сириус от съзвездието "Голямото куче" е самата Кучешка звезда, той представлява висшата природа на кучето, която се свързва с лоялността и надеждността). Сириус Блек е черното куче, което Хари зърва в началото на книгата. На свой ред Ремус Лупин (името е съставено от латинското lupus = вълк и Рем(ус), съоснователят на Рим, отгледан от вълчица), който през тази учебна година в Хогуортс е професор по защита срещу черните изкуства, не може винаги да държи под контрол астралното си тяло; при пълнолуние той е победен от звяра в себе си и се превръща в хищен върколак, с когото Сириус Блек, превръщайки се в куче, т.е. в опитомен вълк, се бори, за да защити Хари и приятелите му. Тази борба отразява конфликта между земните нисши и звездните висши астрални сили.

Гордостта е първородният грях на астралното тяло, следван от лъжата, клеветата, омразата и желанието за убийство. Хипогрифът Бъкбийк, който съчетава в себе си въздушното животно орел и земното животно кон, е изпитващата инстанция. Всеки, който честно се поклони пред това вълшебно създание, пазено от Хагрид, става негов приятел; всеки, който го гледа с надменност отгоре надолу - като Малфой, коварния съученик на Хари от дома Слидерин - бива хвърлен от хипогрифа на земята.

В астралния свят времето тече точно обратно на физическо-етерния свят: докато тук то тече от миналото към бъдещето, в астралния свят то идва от бъдещето и преминава през портата на настоящето към миналото. Който се научи да преживява настоящето като среща на двата времеви потока - както прави Хърмаяни благодарение на специалния инструмент Времевърт - може все по-често да пребивава и в двата потока едновременно. В магическия свят такъв човек може да "върне назад" точката на настоящето на друго място по оста на времето и оттам нататък отново да формира бъдещето по различен начин. 

Миналият период от време, в който нисшите астрални сили, заплашващи всичко със своята заключваща в тъмница, сковаваща и убиваща сила, са били особено ефективни, може да бъде преобразен отново от по-висша гледна точка (на трансформираните висши астрални сили). Точно тази способност на Хърмаяни, дадена й от специалния инструмент, позволява на нея и Хари по съвета на Дъмбълдор да дадат на събитията нова, различна, положителна посока и така да сломят силата на злото, която действа в астралната сфера.

Най-голямото изкушение, стаено в астралното тяло, е отмъщението. Когато Хари вижда, че Питър Петигрю-Опаш лежи презрян в прахта, а Лупин и Сириус Блек се готвят да го убият, той възкликва, че не бива да го правят. След като Петигрю му благодари, Хари пояснява, че не го прави заради Опаш, а защото вярва, че баща му не би искал те да станат убийци заради предателя. Ако отмъстителността беше убила беззащитния Петигрю, те щяха да станат жертва на звяра в себе си и сами да заприличат на Волдемор. Хари преминава през това изпитание: човекът, вървящ по пътя на любовта, който Волдемор не познава, не бива и не може да убива. Той се издига над звяра в себе си и така стига до четвъртата порта. 

Четвъртата порта: царството на Аза - "Хари Потър и Огненият бокал"

Макар че общото за човека с минералното царство е физическото тяло, етерното тяло е общото му с растителното царство, а астралното тяло - с животинското царство, той е сам в света със своя Аз. Това може да доведе до усамотение и изолация. Ето защо търсенето на партньорство и приятелство е едно от откровенията на Аза в света. От друга страна, човекът показва своята стойност и значимост чрез своята неповторима личност, своя Аз, с който се различава от другите хора. Различията могат да доведат до съперничество, конкуренция, завист и стремеж за издигане над другите. Но независимо от това дали личността действа социално или тиранично, дали преминава през живота си праволинейно или се подчинява на волята на друг и на неговата власт, за целта тя трябва да се инкарнира, т.е. да има кости, плът и кръв. Кръвта е от особена важност тук, защото в нея живее човешкият Аз и намира там своя пряк израз, което може да се прояви като изчервяване и побледняване.

Костите, плътта и кръвта обаче липсват на лорд Волдемор, защото той ги е загубил в опита си да убие едногодишния Хари Потър. За да постигне целта си да живее като най-великия магьосник на света, той трябва да ги получи чрез магия и насилие от друг: кост от баща си, когото е убил; плът от своя последовател и слуга Опаш, който за целта си отрязва ръката, а кръв - от най-големия си противник Хари Потър. Ето защо още от първата глава на книгата всичко се върти около кръвта на Хари, а оттам и около неговия Аз.

Азът на човека е толкова по-съвършен, колкото повече той овладява трите душевни сили - мисленето, чувствата и волята. През четвъртата си година в училището "Хогуортс" това трябва да се докаже в Тримагическия турнир, където се преминават три изпитания: огненото изпитание, което се фокусира върху смелостта и се състои в открадването на златно яйце от огромен огнедишащ змей; водното изпитание, което проверява верността и включва това да не изоставиш припадналия си приятел или партньор в смъртна опасност и да го спасиш от силата на езеряните и морските чудовища; и въздушното изпитание, което се фокусира върху строгостта и справедливостта и се състои в търсене на центъра на един лабиринт със собствени усилия и въпреки всички обърквания, заплитания и заплахи. В този център Тримагическата купа очаква първия, който я достигне. Представители на най-добрите училища за магия от България, Франция и Англия (Хогуортс) се състезават един срещу друг. Победителят и носителят на купата ще стане този, който има достатъчно логическо мислене, смелост, магически способности и умения за справяне с опасности.

Към човешката личност, Аза, принадлежи името, с което ни наричат. Макар че все още не е навършил определената възраст от 16 години и само трима души имат право да участват, името на Хари Потър е четвъртото, изхвърлено от магическия Огнен бокал. Пергаментът, на който е написано, е издържал на огъня на магическия съд, който определя кой може или не може да участва в Тримагическия турнир. Според него Хари има силен Аз, проверен в магическия огън.

Колкото по-силен е Азът на един човек, колкото повече името му придобива известност в света, толкова повече му се налага да се справя със славата, но и със слуховете, а в най-лошия случай - с оклеветяването. Медиите играят основна роля в това отношение. Името на Хари Потър е известно в света на магьосниците, откакто като едногодишно бебе той успява да устои на убийственото проклятие на Волдемор "Авада Кедавра" благодарение на саможертвата на майка си. На Хари също му се налага да се справя с възхищението и завистта и със слуховете, разпространявани от списанията на магьосническия свят, както и с набеждаването и оклеветяването.

Към Аза на човека принадлежи и фактът, че той има двойник, който е съставен от сбора на всички егоистични дела и е важен инструмент на злото. В книгата този двойник е представен в облика на "Лудоокия Муди", в който се крие един особено верен Смъртожаден на Волдемор, преобразен с Многоликова отвара, който магически е приковал истинския Муди в собствения му куфар и го държи скрит. Този двойник на истинския професор по защита срещу черните изкуства е инструментът, чрез който Волдемор се сдобива с Хари Потър и неговата кръв. Чрез черна магия, която се появява под формата на бяла магия, фалшивият Муди не само гарантира, че името на Хари ще се появи в Огнения бокал, но и че той ще може да спечели Тримагическата купа, която двойникът на Лудоокия Муди е превърнал в Летекод - предмет, който мигновено пренася човека, който го докосне, на мястото, посочено от магьосника.

Една от най-важните прояви на Аза е да казва "да" и "не"; в нея живеят неговата воля и свобода. Слабият Аз е склонен да се подчинява на по-силните или да бъде подчинен от тях. Проклятието Империус, едно от трите забранени и непростими проклятия, нарушава автономността на Аза и превръща засегнатия от това проклятие в марионетка и инструмент на магьосника. Четвъртата книга също е посветена на подчинението и освобождението. Например почти целият род на домашните духчета е поробен от властта на магьосниците; Хърмаяни се стреми да ги освободи, но трябва да осъзнае, че щастливите роби са най-големите врагове на свободата.

Най-дълбоката проява на Аза е да стои изправен със собствени сили. Волдемор също трябва да осъзнае това. Той, който се стреми към подчинение на другите и неограничена власт, с която да победи смъртта, се изправя срещу вързания Хари, след като е възкресен с кръвта му, с отрязаната ръка на Опаш и с мъртвите кости на убития си баща. В присъствието на своите Смъртожадни Волдемор разхлабва въжетата, привързващи Хари към надгробната плоча на убития си баща и го предизвиква на дуел. Волдемор принуждава Хари да му се поклони със силата на магическата си пръчка, а след това го заплашва с проклятието Круциатус, второто от трите забранени проклятия, за да изрече това, което иска от него: думите на подчинение. Но с последната сила, която му е останала - силата на собствения му Аз, оставен съвсем сам, далеч от Хогуорт и защитната ръка на Дъмбълдор - Хари се изправя и се противопоставя на Черния лорд с думите: АЗ НЯМА ДА ГО НАПРАВЯ!  

Следователно той решава несломен и в свобода да се изправи срещу Волдемор в магически дуел, дори и да знае, че ще умре. Това е върховното изпитание за Аза: да се противопостави на всяко подчинение и робство изцяло със собствени сили и в името на собствената си автономност и свобода, в които единствено Азът може да живее истински, да допусне и смъртта, т.е. да умре прав, ако е необходимо. И именно това свободно решение на Аза да каже "Не” пред лицето на неизбежната смърт носи помощта, която позволява Хари да не бъде победен в дуела и да се измъкне от лапите на Волдемор.

Това решение обаче поставя началото на разделението на духовете в магьосническия свят и по този начин на цяла нова глава в сагата за Хари Потър, която го отвежда до петата порта.

Текстът е от книгата на Рудолф Фрилинг “Христологични есета - пътят на Христос”, (1982г.)

                                                                                              

Рудолф Фрилинг (1901-1986) - антропософ и трети ръководител на Християнската общност след Фридрих Рителмайер и Емил Бок

Чудодейният улов

Лука 5, Йоан 21

Една от великденските истории в Библията е тази за чудодейния улов, разказана в последната глава на Евангелието на Йоан. Забележително е, че тя има своя противоположност - още една история за риболов, която е подобна, но не се случва след Възкресението, а много по-рано, в началото на дейността на Христос. За нея разказва Лука (5: 1-11).

Пета глава от Лука ни отвежда към галилейската “пролет” от дейността на Христос. Той се намира на езерото Генезарет, качва се в кораба на Симон Петър и му казва "да отплува малко от брега". И после оттам говори на хората, струпали се на брега. След това нарежда на Петър: "Отплувай към дълбокото ". Има се предвид средата на езерото, където то е най-дълбоко. Там те трябва да хвърлят мрежите. Петър казва: "Наставниче, цяла нощ се мъчихме, и нищо не уловихме; но по Твоята дума ще хвърля мрежата. И идва чудодеен улов, който е толкова изобилен, че мрежите се скъсват. Трябва да дойде другият кораб, за да помогне да се отнесе улова, а двата кораба са заплашени да потънат. Петър пада на колене пред Христос и казва: "Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек!"

Тази случка става не много време след кръщението в река Йордан. При него Христос навлиза в тялото на Исус от Назарет, но първо трябва изцяло да го обземе и проникне в него. При този риболов той все още е повече небесно създание и още не е съвсем у дома си в земния елемент. Голямата трансформация на неговите божествено-космически сили току-що е започнала, тя ще може да приключи едва със земната смърт на Голгота. Все още земното е чужд елемент за Христос.

Не е случайно, че от четирите елемента (днес може би ще кажем “агрегатни състояния”) единият носи името "земя". Сякаш нашата планета е истинска само в областта на твърдия елемент. Изглежда, че другите елементи, макар да се срещат на Земята, не принадлежат в същия смисъл към нея. И наистина това, което е вода на Земята, не е изцяло земно. Сякаш някакъв по-фин начин на съществуване, който е флуиден, по-подвижен и пронизващ, прониква в земния. Течният елемент може да служи на Земята като транспортно средство на по-фини свръхземни жизнени сили и в същото време той е техен образ и подобие в земно-видимия свят.

Христос многократно пребивава край морето. Като неземно същество той сякаш се чувства родствено свързан с този морски елемент. Явно езерото го улеснява да приведе в действие висшите си сили. Когато Христос иска от Петър да закара кораба по-далеч от сушата за проповедта на езерото, това не изглежда да е само практична мярка с цел да не го смачка навалицата и да говори от по-удобно място, без да бъде смущаван. Бихме могли да си представим, че така от него се отнема от тежестта на земно-телесното съществуване. А после следва усилване: "Отплувай към дълбокото!" Отново бихме могли да си помислим, че с всеки удар на греблата, отдалечаващ го от брега, от Христос отпада нещо от подтискащата страна на физическата инкарнация. Там навътре, където влиянието на твърдата земя се долавя най-малко, Христос може по-ясно да усети своята вродена божествена-космическа същност и да разгърне по-добре нейните сили. "На дълбоко в морето" той разкрива на учениците скритото богатство на морето. 

Именно това изживяват те в него: че той всъщност е небесно същество, което е в състояние да дава дарове от неизчерпаемото изобилие на свръхсетивния свят. Големият улов може и да се е случил на физическия план, но дори и да е налице само видение на учениците в един вид състояние на изстъпление, уловът става образен израз на тяхното преживяване. Учениците цялата предна нощ не са хванали нищо. Мрежите им са останали празни. Тези мрежи са символ на факта, че човекът вече не е в състояние да спечели нищо за дневното си битие от нощното потапяне на душата в морето на свръхсетивния живот. Той вече не донася утринни инспирации от висшия свят. Христос помага на учениците да намерят ново плодотворно отношение към свръхсетивността.

Това че там в средата на морето учениците са усетили нещо от надземно-небесната същност на Христовото същество, което са могли да почувстват като съвсем различно от мрачната обремененост на своята земна природа, което в същото време е озадачаващо, плашещо и съдещо, става ясно от думите на Петър: “Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек!" 

Такова дълбоко вътрешно разтърсване не би могло да се предизвика от една изцяло външна случка, от един неочаквано богат улов. Ала учениците са несъвършени и недорасли за големия момент, когато скритото съкровище ще им се разкрие като проблясък на небесно-космическата Христова тайна. Те успяват да пренесат само част от улова. "Мрежите се раздират." Кой от нас не познава изтичането и изгубването на някой важен утринен сън, от който успяваме да спасим само откъслеци за отсамното дневно съзнание? Такова преживяване може да ни даде указание в каква посока да разбираме “раздирането на мрежите".

Този улов от времето на галилейското начало се намира в тайнствено отношение с другия улов. Налице е завръщането на едно преживяване, с което учениците са били удостоени в началото на апостолското си поприще. Но сега то показва многозначителни изменения.

При случката, разказана в последната глава на Евангелието от Йоан, учениците отново напразно хвърлят мрежите цяла нощ. Мрежите остават празни. И отново Христос им помага за богат улов. Но този път той не е с тях в кораба, този път стои на брега. Там го виждат апостолите, когато на зазоряване се приближават към брега. Христос им нарежда да хвърлят мрежата "отдясно на кораба". Тогава те хващат богат улов. Този път - и евангелистът го подчертава изрично - “мрежата се не съдра”. Петър я издърпва непокътната на сушата. Там Христос се храни с тях.
             

"Уловът на Петър", Конрад Виц, олтар на катедралата “Свети Петър” в Женева, средата на ХV век

Този път преживяването на улова е съпроводено от явяването на Възкръсналия. Това е времето на 40те дни между Великден и Възнесение. Възкръсналият се явява като стоящ на брега. Оттам, от сушата, той прави чудото на отварянето на съкровищата на морето. В това се разкрива великата промяна, станала след събитието на Голгота. Като небесен бог в началото Христос стои извън съдбата на смъртта. Той, така да се каже, по своята природа не познава смъртта. Сега обаче Христос вече я е приел в своята божествена област на изживяване и с това създава родство със земния човек, което е необходимо, за да може да му се разкрие истински. Едва сега, след като е минал през смъртта, която е свойствена на земния човек, Христос е станал като нас и може да нарече своите хора настина "братя". (Йоан 20:17). Голямата трансформация е извършена, небесният обитател се е закотвил на Земята. Сега той изпраща на учениците своята мощна сила от Земята, сега прави от Земята свръхсетивния свят щедър за тях, така че той да осигури укрепваща храна за крехкия духовен кълн в земния човек, към който Христос се обръща, питайки учениците: "Деца, имате ли нещо за ядене?"

Не е случайно, че в разказа на Йоан на три пъти многозначително се среща думата "земя". Учениците не са далеч от земята (21:8), те излизат на земята (21:9), Петър “извлича на земята мрежата 21:11).

С тази земна тайна на мистерията на Голгота е свързан и фактът, че Възкръсналият дава нареждане да се хвърли мрежата "от дясната страна". С дясната си страна ние сме повече съзнателно-активно обърнати към земното. Обикновено дясната ръка е по-сръчна, т.е. изпратена във веществения свят (игра на думи, нем. geschickt „сръчен“ означава същевременно и “изпратен”), която има задачата да обхване земната материя и с действие да я трансформира. Когато в старите времена хората искали да влязат във връзка със свръхсетивния свят, те се отдавали повече на инстинктивното, на сумрачно-сънуващото в своята същност. В онази епоха това е било правилно. Тогава Господ е давал на своите насън, без тяхно участие. Тогава мрежата е била хвърляна, така да се каже, от лявата страна. Междувременно човекът все повече се е научил да усвоява земното и в това е развил и тренирал съвсем нови сили на будност и самосъзнание. Тези енергии не бива да остават неосветени извън религиозно-свръхсетивната сфера. Земният човек, такъв, какъвто все повече се развива в нашата епоха, трябва да се научи да преобразява своето будно съществуване, прекалено често служещо на съвсем несвети егоистични интереси, все повече в едно свято будно съществуване. Ако не успее да поднесе своята извоювана яснота на съзнанието и разумност в благоговение на висшия свят, то даровете на висшия свят все по-рядко ще намират път към него. Самосъзнанието, възникнало на земния план, може да бъде преобразувано в безкористна азовост, която е органът за света на Христос. Силите на "дясната страна" също трябва да бъдат овладени за контакта със свръхсетивния свят. Именно тези сили на учениците призовава Възкръсналият, когато казва: "Хвърлете мрежата отдясно."

С това също е свързано и обстоятелството, че този път цялото изобилие на улова ще бъде отнесено на сушата. Когато евангелистът подчертава, че въпреки количеството на рибата мрежата не се скъсва (21:11), той очевидно иска да подчертае разликата с другия риболов. Този път процесът не носи характера на нещо, което не може да бъде изцяло постигнато, което крие опасности (мрежите се късат, а корабите са заплашени да потънат). Пълната мрежа е извадена непокътната. 

Нарастването на енергиите на будността се забелязва и в това, че учениците постепенно стигат до пълно познаване на Христовата реалност. В началото всичко е по-скоро като неясен сутрешен сън. Най-напред те не знаят коя е фигурата на брега (21:4). Тук като ярка светкавица проблясват разпознаващите думи на Йоан: "Господ е." Фридрих Рителмайер веднъж подчерта как това изречение прозвучава на три пъти в разказа (21:7 и 12) и как гръцките думи "Но Kyrios estin" същевременно имат и допълнителното значение "Господ е тук”. Това прозрение на Йоан, че учениците имат пред себе си реалността на Възкръсналия, най-напред достига до Петър, след това и до останалите, макар че при тях то е в началото и е все още някакво странно съжителство на незнание и знание (21:12).

След това обаче Възкръсналият идва (21:13) и яде с тях. Той "идва", той се разкрива още по-силно от реалността си, сякаш става за тях още по-жив. И това се случва във връзка със свещенодействието на храненето. В "хляба и рибата" даровете на Земята и морето са свързани едни с други. Земното, както и небесното, дават чрез Христос своя принос за изграждането на човешкото същество в областта на благодатта на Възкръсналия. Петър, макар и станал виновен чрез отричането си от Господа, вече не казва както по-рано "Иди си от мене, Господи”. С Голгота и Великден Христос дава на грешния човек въможност за промяна. На мястото на трагичните думи на отблъскване “Иди си от мен" идва светото ядене, причастието.

 

Тази статия на Уте Голт е публикувана в австрийското списание “Вегвайзер Антропософи”, брой 3 и 4 от 2021г. В нея се обсъждат именно сетивата, които са засегнати от ковида. Същевременно можем да направим сравнение между храните, които стимулират тези две сетива и храните, с които Гейтсовци и Швабовци планират да се храни човечеството - насекоми, брашнени червеи, хлебарки, месо, отгледано в лаборатория.

Ковид и светът на билките и подправките  

Болестта ковид, чиито симптоми могат да включват и временната загуба на обоняние и вкус, многократно привлече вниманието към тези две човешки сетива през последните месеци. Каква е тяхната същност? В своя труд "Динамична теория на храненето”, том I, публикуван през 1975 г., д-р Герхард Шмит разработва основни аспекти на този въпрос, които ще бъдат възпроизведени тук в съкратен вид:

Обонянието

Това, което трябва да бъде достъпно за обонянието, трябва да е в газообразно състояние. Веществото трябва да има способността бързо да се издига от твърдо и течно състояние в лекотата на атмосферата, в които действат светлината, топлината и въздухът. Това е сферата на уханията, на ароматите, които получаваме в естествена форма от растителното царство. Но какво кара растението да ухае? Тази способност не идва от областта на листата или корените, а от импулса на цъфтежа, появяващ се при светлина и топлина, от които етеричните масла се разтварят, а в тях се съдържат смоли, восъци и мазнини. Солите, които са склонни към тежест и образуване на форма, не играят никаква роля. Тук ароматите се разтварят и се разпространяват във всички посоки, докато не се превърнат в неизмерими и недоловими частици.

Рудолф Щайнер описва как цветът на растението се стреми да се обедини с душата на слънчевия лъч и с най-чистото, духа. В сферата на ароматите "духовно-астралното се приближава възможно най-близо до материалното. Материята е най-духовна в аромата." И обратното: "Когато ... Духът ... се спусне най-дълбоко във физическия свят, тогава се появява обонянието."  Тук става въпрос за взаимодействието между земни и извънземни сили. Ароматното растение е завладяно от определени сили и реагира на тях по свой специфичен начин. Самото то се превръща в обонятелен орган, чрез който общува със света. "Растенията усещат миризмата на мировото пространство и се настройват по съответния начин... Така например теменужката възприема много красиво само това, което се излъчва от Меркурий и формира обонятелното си тяло според него, докато дяволският тор (асафетидата), възприема много фино това, което се излъчва от Сатурн... Така всяко същество в растителния свят, когато става дума за миризма, възприема това, което може да се помирише от планетарния свят." 

Но дори растенията, които не миришат според нашето възприятие, всъщност имат мирис. Те миришат на свежо. Този елемент на свежест идва от Слънцето. Това е от съществено значение за хигиената на храненето, тъй като свежестта е най-важната качествена характеристика, особено за плодовете и зеленчуците. Колкото по-свежо и по-ароматно ухае едно растение, толкова по-интензивно ще общува то с космическите сили.

Точно от това се нуждаем ние хората, за да се храним и с него в крайна сметка поддържаме действителния храносмилателен и хранителен процес. Това обяснява и значението на биодинамичното земеделие, чиито продукти на свой ред се превръщат в истински носители на аромати. Защото тяхната стойност не се определя само от съставките, както си мислим днес, а от способността за ароматизиране! Така например Рудолф Щайнер казва, че за здравето на едно животно е от решаващо значение да може свободно да търси храната си според своя обонятелен орган, следвайки космическите ароматни сили!

Във фината способност да надушва миризмите на своите събратя, която служи за запазване на вида, се проявява груповата душа на даден животински вид. Тук обонянието се превръща в инструмент на нейната свръхсетивна организация. При хората обонятелният орган - както описва Рудолф Щайнер - е претърпял удивителна метаморфоза към постигане на способностите на съзнанието. Обонятелната сфера, обонятелният мозък в кората на главния мозък е атрофирала, но органът се е оформил в мощното образувание на челния дял на мозъка, който придава на човека неговите характерни черти.

Обонятелният мозък се превръща в мислещ мозък, който сега се научава сам да обработва впечатленията от света и да общува с космоса пряко и чрез самото мислене. "Всички наши мисли всъщност са трансформирани миризми." Но човешката обонятелна способност все още е значителна. Например носът ни може да усети удивителната една хилядна от милиграма ванилин! Това е такова минимално количество, което вече не може да бъде установено по химически път. Следователно човекът е зависим от добрата стимулация, получавана от ароматната храна като инструмент за формиране на мисли, общуване със Земята, космоса и другите хора!

Нашата храна във връзка с околната среда и отглеждането 

Като се има предвид фактът, че днешната ни храна непрекъснато губи своите ароматни сили както по отношение на отглеждането, така и на преработката, а ароматите дори се отстраняват или изкуствено се създават в камери за зреене, разбирането ни придобива огромно значение. Какво се случва с растенията в резултат на настоящите методи на отглеждане? Дали те още са в състояние да си взаимодействат в достатъчна степен с космическите сили? И какво причиняват хората, когато замърсяват атмосферата, която също е ароматна сфера, с изгорели газове и електросмог? Нима тази сфера отдавна не е отровена и съществата, които живеят в нея, не са се разболели заедно с нея? От тази гледна точка болестите, които се срещат днес по света, придобиват съвсем различна перспектива.

Какви са сега възможностите да се тренираме, оживяваме и обновяваме чрез света на ароматите? За щастие има храни, произведени по биодинамичен начин, които са лесно достъпни: като например пълнозърнените продукти и млякото. Когато купуваме зеленчуци, е добре да поискаме такива, отгледани от устойчиви семена. Подправяйте храната си с пресни подправки! Те, както и сушените подправки, носят най-много аромати. Внимавайте със солта, тъй като тя разваля финото възприемане на разнообразните аромати.

Билки и подправки в кухнята

Духовната наука може да предложи съществени възможности, разкриващи на съвременното съзнание многобройни аспекти на познаването и използването на билките и подправките в кухнята. В този район, където растението разгръща своята ароматна способност, напълно отворени за ярката слънчева светлина по време на цъфтежа, е възможно подправките да не се поддадат на импулса на излитането. Вместо това те проникват в своите органи, които имат по-скоро склонност към земното с ароматите и вкусовете си, понякога чак до корена. Неслучайно немската дума за подправка Gewьrz идва от Wurzel „корен“. 

Сярната съставка се свързва с живачен и солен процес. Тъй като при хората силите на растението действат обратно, цветовете му действат в долната част на човешкия организъм (напр. лайката се използва при болки в стомаха), докато корените му влияят на нервно-сетивната система (репичките се препоръчват преди изпити). Ритмичният център се подсилва от листата и стеблата. Тази връзка между тричленния човек и тричленното растение вече ни дава указания за използването на билките в кухнята. 

Докато млякото е подходящата храна за детето, за да се адаптира то по правилния начин към Земята, възрастният човек се нуждае от редовна стимулация, особено в днешно време, за да противодейства на преждевременното сковаване и задръстване с шлаки на органите. Храносмилането и възстановяването на тялото могат да бъдат подпомогнати от силите на топлината и светлината, а втвърдяването, дължащо се на старостта, може да бъде предотвратено. Спазмите, редуващи се с прекомерно отпускане, са също явления на нашата епоха. Както е естествено да се поддържат мускулите в движение, за да останат силни, това е необходимо и в областта на храносмилането, както изрично посочва Рудолф Щайнер. Пълнозърнестите житни храни осигуряват необходимата устойчивост, а подправките стимулират функциите на органите и противодействат на спазмите. Например едно ястие с ориз и масло натоварва сърцето и кръвообращението, което се премахва, когато се добави червен пипер. Склонността на кръвта да се съсирва също се увеличава от приема на храна и тази склонност може да бъде отслабена чрез добавяне на подправки. 

Повечето билки, използвани в кулинарията днес, принадлежат към семейство Устоцветни или Сенникоцветни. Поради високото си съдържание на етерични масла всички те притежават миризливи молекули от семейството на терпените, за които е доказано, че могат да възпрепятстват растежа на туморите. Следователно превенцията на рака може да бъде и въпрос на вкусна храна. 

Когато пресните билки дойдат в кухнята направо от градината, това, разбира се, е най-прекрасното нещо. Сега е моментът да излезете и да се насладите на пролетния им растеж! Всяка година преди силно ароматния див чесън първо се появяват кресонът (мокрешът) и маргаритките, както и закръглените листенца на малкото жълтурче лютиче. Те са последвани от крехките листа на копривата и ароматните седмолист и жълтина. Малко по-късно се появяват дивият кервиз (кервел), теснолистният живовлек, великденчето, врабчовите чревца, лазаркинята, киселецът, белият равнец и разбира се, глухарчето!
                   
                   
                                                                      Седмолист

От тях могат да се приготвят билкови масла, билкови заливки, салатни сосове и супи. Що се отнася до вкуса, най-вече ранните билки придават чудесна, неспецифична свежест. Както знаем от Рудолф Щайнер, това е ароматът, който идва от Слънцето - нашата централна звезда - от онази сила, за която копнеем в началото на пролетта и от която се нуждаем повече именно сега.

Сетивото за вкус

Точно както обонянието се разгръща в един вид ароматна сфера, така и с вкуса се потапяме във водния елемент и по този начин преживяваме себе си в сферата на етерните градивни сили. Това, което искаме да опитаме на вкус, трябва да е разтворимо. Още в устната кухина качеството и количеството на слюнчената течност определят колко интензивно е вкусовото впечатление. Тази разтворимост идва от храната, тъй като химичните процеси в растенията се проявяват като течности, като секрет или проникване в тъканта, като последното е например при градинския чай или маточината. В зависимост от това дали дадено растение се отваря повече към астрално-ароматното в мириса или по-скоро към етерната област, то ще стимулира и различен процес в човека. 

Вкусът и мирисът като химически сетива са най-важните контролни органи за проверката на храни и напитки. Неподходящите храни могат да бъдат отхвърлени още преди да бъдат погълнати. Вкусовите рецептори не са равномерно разпределени по езика и небцето. Рецепторите за сладко-горчиво-солено-кисело са разположени с различна гъстота и на различни места. Човекът е най-малко чувствителен към сладкия вкус. За да може да се усети вкусът на захарта, тя трябва да се разтвори в съотношение 1 : 200, солта - 1 : 400, киселото - 1 : 430 000, горчивото - 1 : 2 милиона. Така че се нуждаем от много повече захар, отколкото от каквото и да било друго - в края на краищата тя има специална връзка с човешката азова организация - докато киселото ангажира астралното тяло. Горчивото често е съставна част на отровните субстанции и това вече говори за възможни приложения в медицината.

Човешкото усещане за вкус е много по-слабо от това на повечето животни. Ако разгледаме средата, в която се развива вкусът, това е водата. Като среда за живот на рибите за тях водата е разтвор на вкусови вещества. При рибите вкусовите рецептори също са разположени във външната кожа на тялото, чак до върха на опашката. Това му позволява да усеща вкуса от голямо разстояние и веднага да приведе в движение двигателните си органи. Рибите ориентират миграцията си според вкуса, като например възприемат различното съдържание на сол във водата по фино диференциран начин. Пеперудите усещат вкуса на най-фините следи от захар във върховете на краката си и живеят изцяло в близост до тях като крайници. Само топлокръвните животни овътрешняват вкуса, както овътрешняват и душевния си организъм. Рудолф Щайнер казва: " ...и това е интересното при човека, че неговият вкус се трансформира в сили на чувствата."  Точно както обонятелният мозък при човека се е превърнал в мислещ мозък, отново имаме работа с метаморфоза: с нарастването на вътрешното преживяване на чувствата вкусовите способности намаляват и поемат нови задачи:

От една страна, усещането за вкус продължава в храносмилателния тракт, в долната част на човешкия организъм. Доброто храносмилане се основава на способността да се усеща вкусът с целия храносмилателен тракт. "Всеки орган има определено, специфично вкусово преживяване... черният дроб, белите дробове, сърцето... и на развитието на вкусовете на тези органи се основава дори нормалното развитие на човешкия живот .... дадено растение е вкусно само за определен орган на човека... ." 

С какво се стимулира и поддържа това развитие? Чрез вкусната храна! Способността за усещане на фините разлики е профилактика срещу загубата на вкусовете на органите, което е синоним на появата на заболявания на органите.

Втората задача на метаморфозата на вкуса е насочена към нервно-сетивния организъм, горната част на човека. Отрам тя отново се насочва навън: "Гледайки, ние извършваме метаморфозирано усещане за вкус." Когато гледаме, ние отдръпваме отново вътрешния си живот малко назад. Само по този начин можем да получим обективно възприятие на околната среда, което на свой ред можем да овътрешним индивидуално в процеса на мислене. Мозъкът заема мястото на органовите вкусове и обективира и индивидуализира възприемания свят като инструмент за формиране на съзнанието. Трябва да се научим да извършваме тази метаморфоза самостоятелно, да я усъвършенстваме, да я засилваме. За тази цел се нуждаем от нова хигиена на храненето. "Онова, което струи към нас, ако ядем вкусна храна, е от емоционално естество", защото "...при вкусването едното чувство (чрез вкусовото усещане на човека) и другото чувство (на растението, което дава вкуса) влизат във взаимодействие".  При този процес вкусовото усещане в течността създава образите на астралното в етерната среда.

Описаните процеси не са просто трансформация на органите, а преди всичко трансформация на съзнанието. В този контекст Рудолф Щайнер посочва, че има опасност човекът да бъде сринат до животинския елемент чрез начин на хранене с предпочитание към месото и алкохола.  "... възприятието става в същата степен неморално, в която човекът сваля висшите сетива до характера на низшите.  "... Тогава те изобщо не чуват мислите и думите на другия, а ги възприемат така, както се възприема например Мозелското вино, оцетът или някоя друга напитка или храна."

Храната ни все повече се лишава от космическите градивни сили, създаващи вкуса и аромата и рискува да се превърне в стимулатор на подобна деградация и при човека. Но как можем да поканим отново тези градивни сили да стимулират гореспоменатите метаморфози?

Първата важна стъпка може да бъде направена, като се обърнем възможно най-съзнателно към възприемането на различни вкусове. Обаче кои вкусови усещания всъщност познаваме? 

Вече говорихме за четирите основни вкуса. Рудолф Щайнер отбелязва, че вкусовото възприятие има седем възможности:

1. сладък вкус: сладък корен, резене, шира, добри сортове грозде.
2. пикантен вкус: черен пипер, кора от канела, дребна динка
3. лют вкус: пипер, лютиче
4. горчив вкус: смирна, алое, тинтява, великденче, пелин
5. кисел вкус: ягода, вишна, сок от зелен лимон (лимон)
6. сипкав вкус: трънка
7. приятен вкус: очиболец, корен от трънка 
       
                         
                                                  Планински очиболец
  

Днес едва ли имаме толкова фино диференцирано чувство за вкус. Ето защо не е изненадващо, че през Средновековието са били възможни още по-фини разграничения: остър, като при неузрелите мушмули, жълъди и дъбови гали; мазен, като при свинската мас; блудкав като тиквите, дините и пъпешите. Вместо това сега е създадена една изкуствена дума - умами 1, която отчита факта, че химически произведените подобрители на вкуса са често срещани в промишлено произведените храни. Вкусът умами се постига с помощта на глутамат и не се усеща като единичен вкус, а по-скоро като сложна съвкупност от вкусове.

Рудолф Щайнер говори за това, че днешният човек не бива да се превръща в аскет. По-скоро трябва чрез сетивата например да остави едно ястие да му каже нещо. Още първите признаци, че предстои сервиране на ястие могат да бъдат съзнателно възприети: от кухнята се чуват познати звуци, може би се носи топла пара, миризмата навярно вече разкрива кое ще е ястието. Гледката на красиво подредената трапеза - важен културен акт - може да създаде приповдигнато радостно-сериозно настроение. Гледката на аранжираната храна служи като упражнение за възхищение от това, което природата ни дава по отношение на цветовете и формите на храната и това как човекът е в състояние да я облагороди. Тогава от само себе си може да възникне потребност благоговението да бъде последвано от молитва преди хранене. Колкото по-просто е приготвена храната, колкото по-неподправено са изразени характерните ѝ нотки, толкова по-стимулиращо е да се посветим на нейното своеобразие. 

След сравнително кратък период на съзнателно азово възприемане в устата вкусовото преживяване се появява първо в сънуващите, а след това в спящо-несъзнателните части на тялото. В будното вкусване симпатията и антипатията присъстват като основни душевни сили и решават дали изобщо да се преглътне храната. Следователно Азът и душата се потапят в течното тяло на човека. Всеки основен вкус има свой собствен отзвук и свое собствено време на пребиваване в съзнателното преживяване. (Рудолф Щайнер казва, че когато се преодолеят антиапетитите, се печели много за оздравяването.) При повишено внимание е възможно с помощта на упражнения да се назоват вътрешно наблюдавани движения и вкусови жестове, например цветови усещания или впечатления за топлина и студ. Чрез многократно упражнение "вкусовото тяло" на даден продукт понякога се разкрива като хармония от различни основни вкусове. С времето ще осъзнаем, че засищането е резултат не толкова от количеството изядена храна, колкото от живото вкусово тяло на храната. 

На това място трябва да се споменат продуктите от биодинамично отглеждане! Когато се хранят, децата обичат да мислят за това откъде идват съставките, кои хора са участвали в производството, какви маршрути е трябвало да се изминат или да опишат професионалните групи, включени в създаването на храната, докато тя може да бъде закупена. Но днес безброй деца преживяват точно обратното: те растат с непълноценен, манипулиран вкус и вече не могат да усетят какъв е вкусът на истинските плодове. Тогава въпреки прекомерното ядене у тях остава една непонятна празнота, която иска да бъде запълнена с всякакви стимуланти. "... Защото нормалното развитие на човешкия живот се основава на нормалното развитие на тези органови вкусове като цяло." Рудолф Щайнер коментира духовната страна на храненето, като посочва, че преживяванията, свързани с него, могат да бъдат обхванати от мисълта изключително трудно. "...именно ежедневните неща мигат най-трудно да бъдат включени в духовния живот.”

Но има начин да се одухотворят постепенно и тези неща, които не се изискват от външната веществена материалност. Защото когато ядем даден плод, с нашите духовни познания можем да си създадем представа как се отнася една ябълка към цялата вселена. Но това продължава дълго. След това свикваме да внимаваме какво участие взема Духът в узряването на плода от слънчевите лъчи. Ето как ние одухотворяваме и най-веществените, ежедневни процеси… Много малко хора могат в наше време да мислят пълноценни за храненето.”

1 Умами е японската дума за „вкусно“. Откривателят на вкуса, професорът Кикунае Икеда, дава името му през 1908 г. Умами е вкусът на глутамата, по-точно на мононатриевия глутамат.

 

Същност на Троичното социално устройство 

Моделът за троичното разделение на социалния организъм е създаден и детайлно разработен от д-р Рудолф Щайнер през 1917-1922 г. В този модел координацията на цялостните процеси на обществения живот не се осъществява централизирано от държавата или от водещ елит, а трите области на обществения живот - духовно-културният живот, правният живот и икономическият живот - се управляват сами и следват относително автономно своите собствени функционални принципи. По този начин се прекъсва съсредоточаването на все по-голяма власт в ръцете на държавата или елитите, оказали се в даден момент на власт, които чрез икономически и юридически средства искат да наложат все по-нарастващ контрол и господство над обществото, включително над личния живот на хората. Троичният социален ред, който ще замени централно управляваната унитарна държава, трябва да възникне по аналогия на троичния човешки организъм от живото взаимодействие на неговите три независими члена - икономическия, правния и духовния живот.

Модела на Троичния социален организъм Рудолф Щайнер взема не от мъртви абстрактни конструкции, а от живия човешки организъм. Щайнер е осъзнал, че за да съществува едно човешко съобщество по нормален, здравословен начин, то трябва да бъде изградено по модела на човека. Троичното устройство на човешкия организъм е централен принцип на антропософското изследване на човека. Според него човекът функционира чрез три системи, които имат независим живот, но същевременно са свързани една с друга. Тези три системи са: 

1. Нервно-сетивната система - тя е съсредоточена основно в главата и е физическият инструмент за сетивното възприятие, представите и мисленето, като дава на човека основата на неговото будно дневно съзнание, което е отдадено на сетивния свят.

2. Ритмичната система - включва дишането и кръвообращението и поради това е съсредоточена в областта на гръдния кош. Това е най-важният, макар и невидим, физически инструмент на емоционалния живот и на човешкия език. Всяка промяна в настроението се отразява в по-малко или по-голямо изменение в дишането и ускоряване или забавяне на пулса

3. Системата на веществообмена и крайниците - тя е физическият инструмент за разгръщането на нашата волева дейност. На нея се основава и изправената походка на човека. Вътрешните процеси, които протичат, остават още неосъзнати за нас. Всичко, което е изпълнено с физическа субстанция, принадлежи към веществообмена (срв. СС 317, лекция от 25.6.1924).

Схематично Троичното устройство на човешкия организъм може да бъде представено по следния начин: 
 
                                 

Характерно за човешкия организъм е, че неговите системи се развиват правилно и ефективно, именно защото не са централизирани, а съществуват една до друга и си сътрудничат свободно. Ако можем да разберем човешкия организъм по този начин, ще можем да вникнем и в същността на социалния организъм.

За да бъде организиран социалният организъм на човечеството, той трябва да има праобраз в нещо живо, а не в мъртвото. Тоест, праобразът на Троичното социално устройство е човекът, като икономическият живот е сравним с нервно-сетивната система, правният - с ритмичната система, а духовният живот - със системата на веществообмена и крайниците (срв. СС 197, лекция от 24.6.1920). Следователно в сградата на Троичното социално устройство най-горе е икономическият живот на човека, под него е правният живот, а основата представлява духовният живот. 

Праобразът на икономическата сфера е главата на човека, т.е нервно-сетивният апарат. Това, което е продуктивно в сферата на нервите и сетивата, е храната за социалния организъм. Онова, което в човека е ритмичната система, съответства в социалния организъм на всичко, което всъщност трябва да бъде прехвърлено на държавата - всичко, което се отнася до регулирането, до външната законност. На системата от веществообмена и крайниците в човешкия организъм в социалния организъм съответства духовният живот. Този духовен живот обхваща областите на образованието, културата, религията, изкуството, медиите, науката, медицината.

Тези три члена трябва да бъдат съзнателно оформени от хората като автономни области, като се следва тяхната различна природа. Те са относителни независими, но се обуславят взаимно в един здрав социален организъм. На всеки негов член отговаря един идеал на Френската революция като водещ принцип: Свободата е отредена на духовния живот, равенството - на правния, а братството - на икономическия. Чрез модела на Троичния социален ред и тези идеали на Френската революция ще разгърнат своя основен смисъл, който без това задълбочаване се изражда в карикатура - както показаха революциите, познати ни от историята и както показва съвременното състояние на света.

Братство в икономическия живот

За да може да функционира правилно икономическата система, икономическият живот трябва да бъде основан на братството, а не на конкуренцията. Трябва да се създадат асоциации от хора, обединени от общ духовен идеал, които ще произвеждат даден продукт като специалисти в тази област и никой няма да се намесва в работата им. Според Щайнер благосъстоянието на общността от работещите заедно хора нараства толкова повече, колкото по-малко човекът претендира за плодовете от своя труд, дава ги на другите и удовлетворява своите потребности от труда на другите. Братството в икономическия живот трябва да направи възможни справедливите цени, както и справедливото разпределение на стоките чрез асоциации на потребители, търговци и производители, основани на братството, в рамките на свободния пазар. 

Равенство в правния живот 

Равнопоставеността в правния живот се изразява в осигуряване на правата и възможностите на всеки човек. Според идеите на Троичното социално устройство държавата трябва да се оттегли като централна инстанция на властта и да предаде част от задачите си на обществото. Това обаче не означава, че тези автономни области на отговорност могат да се осъществяват в беззаконно пространство. Те се опират на конституцията, основана на върховенството на закона. Правният ред, възникнал по демократичен път, прониква във всички сфери на икономическия и духовния живот и осигурява на хората, участващи в него, сигурност срещу произвола и злоупотребата с власт.

Свобода в духовния живот 

Духовният живот трябва да бъде основан на свободата. Тя ще даде възможност на хората да развиват и упражняват индивидуалните си способности, да постигат културно разнообразие и по-нататъшно развитие. Тази свобода може да се осъществи само в рамките на една автономна структура, в която духовно-културният живот остава независим както от интересите на държавата, така и от тези на икономиката. Културата и науката могат да разгърнат своя потенциал и да дадат необходимите иновационни импулси, когато и само ако техните движещи сили не се подхранват от експлоатационните интереси на икономиката или от променящите се властови интереси на политиката. Насоките и целите на възпитанието и образованието, насочени към възможно най-голямо развитие на индивидуалните способности, могат да бъдат изведени единствено от познанията в собствената им област, а не от икономически, политически и други интереси. Тази автономия не трябва да се отнася само до учителите, възпитателите и културните дейци в техните специфични дейности, но трябва да включва и управлението на тези области, което по този начин се осъществява, доколкото е възможно, от самите хора, заети в тях (срв. СС 333, лекция от 26.5.1919).

Рудолф Щайнер за участието в изборите като част от пътя към осъществяването на Троичния социален ред 

Някои от слушателите и съмишлениците са смятали, че идеята за Троичното социално устройство на обществото е идея за по-далечното бъдеще и че е достатъчно, ако се работи за популяризирането й сред обществото. Те не са били наясно какви конкретни стъпки трябва да се предприемат, дали идеята може да се реализира, ако някоя партия я припознае като част от своята програма и дали, ако никоя партия не е направила това, си струва въобще да се участва в изборите. Ето какво отговаря Щайнер:

“Що се отнася до участието в изборите, бих искал да кажа само следното: Може, разбира се, съвсем абстрактно да се каже: Участието в изборите, влизането в парламента и работата в него подкрепят настоящата държава. - Такова нещо не може да се твърди без уговорки. Аз дори не искам да се изказвам толкова категорично "за" или "против"; това дали човек ще участва в изборите или не зависи от различните конкретни обстоятелства. Но ако възприемете строго Трочния социален ред, по принцип не е съвсем правилно да не се участва в парламента. Принципно правилната постъпка, последователно обмислена в смисъла на Троичния социален ред, би била: да участваме в изборите, да бъдат избрани толкова хора, колкото могат да бъдат избрани, да се влезе в парламента и да се прави обструкция по всички въпроси, свързани с духовния и икономическия живот. Това би било последователно мислено в смисъл на Троичния социален ред. Важно е да се отдели средната част, държавния живот. Това може да се извлече, само ако другите части са изхвърлени наляво и надясно. Това не може да стане по друг начин, освен като наистина се оставите да бъдете избрани и като отстоявате и възпрепятствате всичко, което се договаря и решава в областта на духовния и икономическия живот. Това би било последователното мислене в смисъла на Троичния социален организъм. Тази идея е нещо, което трябва да бъде мислено последователно и може да бъде мислено последователно във връзка с конкретни условия, тъй като е добита от реалността.” (“Как да се продължи работата по Троичния социален ред?”, обсъждане от 3.3.1920 в Щутгарт, СС 337a)

Троичното социално устройство като път на социалното оздравяване

Развитието на човечеството се извършва в ритмични процеси. Винаги след около 100 години (по-точно 3 х 33 1/3 години) един импулс, който е бил даден за това развитие, може да бъде подет наново и да доведе до издигане на ново ниво. Концепцията за Троичното социално устройство е разработена от д-р Рудолф Щайнер с цел да се преодолеят ужасяващите последствия на Първата световна война. Тя е била доведена до знанието на политиците на Германия и Австро-Унгария, от които е зависело реализирането й, но те не са проявили смелост да й дадат път. Резултатите са видими за всички в историческите събития, случили се от 20те години на ХХ век нататък - идването на Хитлер и на национализма на власт, Втората световна война, довела до милиони жертви и съдбоносни последици за целия свят. През 2022г. вече са минали 100 години от първоначалния импулс и има възможност отново тази идея да бъде поставена в центъра на вниманието на обществото. 

Троичният социален ред е адекватната социална форма на сегашната епоха, в която значение има индивидът - това, което той може да направи в света. Става дума за социален организъм, за който живото взаимодействие на неговите членове е от съществено значение. Това взаимодействие може да бъде успешно, само ако хората претърпят промяна в съзнанието си. Виждаме как гражданското общество в целия свят става все по-активно. Пандемията през последните две години показа, че хората вече не просто приемат обстоятелствата, а искат да участват и да ги променят, търсят нови начини да живеят заедно като свободни и отговорни личности. Разнообразните обществени кризи и проблеми са свързани с този стремеж и опитите той да бъде потиснат. Ала проблемите няма да бъдат решени без фундаментални промени, които да позволят на хората сами да определят обстоятелствата, в които живеят. Авторитарното държавно поведение от всякакъв вид днес е отживелица. Вместо това трябва в пълна степен да се разгърне потенциалът на гражданското общество. Когато хората упражняват основното си право да действат въз основа на собствената си преценка, нито държавната бюрокрация, нито политическото мнозинство могат да им го откажат, ако зачитат свободата им. Държавата не може да предписва на хората определени мерки, напр. терапии (като задължителна ваксинация) и други подобни въздействия, граничещи с произвола. 

Същевременно трябва да се решат икономическите проблеми. В настоящата глобализация се отразява срастването на човечеството в световна мрежа на разделение на труда и сътрудничество. Днес обаче този процес в голяма степен се осъществява под формата на безмилостна конкурентна борба за сметка на социалната справедливост. Днешната глобализация, характеризираща се със съсредоточаване на все по-голяма власт в държавите или в наддържавните обединения (Европейския съюз, НАТО, Световната здравна организация, вкл. бленуваното от самопровъзгласилите се “елити” Световно правителство), представляват абсолютен антипод на Троичното социално устройство, който не се стреми нито към братство в икономическия живот, нито към равенство в правния живот, а още по-малко пък към свобода в духовния живот. В резултат на това държавите са подложени на натиск от страна на свръхмощни международни корпорации с влияние върху икономиката, политиката и духовния живот, ориентирани единствено към увеличаване на възвръщаемостта на капитала. В крайна сметка обаче икономическият живот ще бъде здравословен, само ако се развият форми на сътрудничество и съгласуване на интересите между всички икономически партньори. От една страна, държавата ще трябва да възстанови способността си да поставя социални и екологични граници на икономиката чрез закони. От друга страна, тя ще трябва да се откаже от всякакви попечителски намеси в духовния живот. Една последователна демокрация трябва да постави прилагането на правата на човека в ежедневието в центъра на всички действия на държавата.

Когато се убедим, че основният проблем на настоящите общества се дължи на факта, че все повече области на социалния живот са подчинени на икономическите стремежи за максимизация на печалбата и на неизбежно произтичащото оттук придобиване и поддържане на политическата власт, ще стигнем до идеята, че един социален ред, който е в хармония с човечеството и природата, изисква социалният живот да бъде разделен на три относително независими области. Съществената разлика на модела за Троично социално устройство от обичайните партийни програми е, че за неговото осъществяване е необходим силен импулс, който да заработи в достатъчно количество хора. Това се отразява и на организационните въпроси. Партиите обикновено представят партийни програми, обаче Троичното социално устройство не може да бъде сведено до няколко програмни точки, които да бъдат изпълнени; то изисква да бъде изживяно, да се превърне в импулс, който да бъде възприет от голям брой хора. Основната задача, която трябва да се реши за реализирането на импулса на Троичното социално устройство в практиката, е разплитането на кълбото, в което са се сплели духовно-културната, правната и икономическата сфера.

Икономическият живот се основава на индивидуалната инициатива и балансирането на интересите. Поради това тази сфера не бива да се контролира от държавата, а трябва да се основава на взаимни споразумения между икономическите субекти и на свободно формиране на цените. 

Правната сфера на политиката и върховенството на закона регулират социалното съжителство в съответствие с принципите на равенство и балансирана справедливост. Трябва да се осигури всеобщо, пряко участие на гражданите в политическия живот чрез демократични процедури на местно ниво, както и лесен достъп до правосъдие за всеки. 

Духовната сфера с нейните разнообразни подсфери трябва да получи свободата да не й се месят икономически или политически интереси. Тя не бива да се определя от икономически или властово-политически интереси, а трябва да запази свободата и независимостта си.

Други материали за Троичното социално устройство в блога:

- За възникването и историята на движението за ТСУ

https://anthroposophie.blog.bg/history/2019/03/12/100-godini-ot-obryshtenieto-na-rudolf-shtainer-kym-nemskiia-.1649067

https://anthroposophie.blog.bg/history/2020/06/18/kak-vyznikna-dvijenieto-za-troichno-socialno-ustroistvo.1715693

- Големият рестарт като противоположност на ТСУ

https://anthroposophie.blog.bg/history/2020/06/14/golemiiat-restart-na-kristalinkite.1715092

- Духовни същества, противодействащи на идеята за ТСУ

https://anthroposophie.blog.bg/history/2020/04/14/za-duhovnite-syshtestva-vyzdeistvashti-vyrhu-horata-na-zapad.1705694

 

Малко след избухването на Първата световна война Рудолф Щайнер държи за строителите на Гьотеанума в Дорнах и за членовете на Антропософското общество поредица от лекции, наречена “Самарянски курс” (13.-16.8.1914г.) Повод за тези лекции, след всяка от които е следвало обучение за даване на първа помощ, е бил въпросът какво да се прави конкретно с ранените - как се обработва рана, как се прави превръзка и под. Също така в тях Щайнер дава различни мантрични текстове, напр. за връзка на отделния човек с неговия народен дух:

Ти, дух на мойто земно място,
излей на века свой светлината 
във питащата ми душа,
за да намери тя 
духовното си място
в съюз със братята човешки.

Записките от Самарянския курс, достигнали до нас, са оскъдни и с много празнини. Те не винаги предават думите на Щайнер дословно, а често ги резюмират. Ето защо тези фрагментарни записки не са публикувани в томовете със събраните съчинения.

В лекцията от 16.8.1914, реконструирана по записките на Андре Брацол, Щайнер говори за духовете на народите във време, в което народите започват да воюват едни срещу други. В нея той обяснява духовните причини за военните действия на земния план и дава на слушателите мантра за свързване с духа на народа (по-късно същата мантра е дадена отново, напр. в лекцията от 13.9.1914 (СС174а).

Непубликувана лекция от 16.8.1914, Дорнах

В тези тъжни времена, когато в Европа избухна война, някои от нашите приятели ми зададоха въпроса: Как идеята, която често сме обсъждали, а именно в цикъла, който изнесох в Кристияния (днешното Осло) на тема "Мисията на индивидуалните народни души във връзка със скандинавската митология", се отнася към тези събития - идеята, че отделните народи са напътствани, водени от същества от йерархията на архангелите, които наричаме народни духове?

И наистина, у някои от нашите приятели възниква въпросът: Взаимодействието на тези висши същества образува ли хармоничен хор? И как тази хармония - ако тя съществува - се отнася към събитията, които се случват в момента в Европа? 

Преди да отговорим на този въпрос, бих искал да Ви припомня това, което казахме вчера като подготовка за доверието, непоколебимото доверие в Духа. Също така, тъй като тук сме събрани като братя, с членове на народи, които сега са врагове помежду си, а също и с тези, които принадлежат към страни, които не участват в Световната война и тъй като ни е позволено да работим по сградата, която трябва да ни бъде символ на Духа, бихме искали да поставим пред душите си думите на Теодосий към другата Мария 1: "Влиянието, идващо от храма, не прониква до същността на тъмните стремежи, дори когато искат те добро да вършат.”

Трябва да помним и първия принцип на нашето Антропософско общество: мъдростта е само в истината.

А сега бих искал да цитирам това, което един германски държавник прочете пред Райхстага през пролетта на 1914 г: (Тук се цитира нещо, което говори за благоприятна политическа ситуация и за "облекчаване на условията " 2). В края на цитата докторът отбеляза, че просто представя това като факт.

Вторият цитат се отнася до статията на един публицист, който се приема твърде сериозно в определени кръгове и който пише приблизително следното: "Въпреки думите на господин Либкнехт има случаи, в които за отговорния управляващ е не само необходимост, но и задължение да разпространява неверни факти ... " 3

След тези два цитата докторът говори за истината и че не е важно дали човек вярва в това, което казва, а дали то отговаря на дълбоките факти.

Да, не е толкова рядко срещано явление да се намерят хора, които вярват в истинността на това, което казват. Но за кармата е абсолютно без значение дали човек вярва в това, което казва, или не: единственото важно нещо за кармата е дали думите отговарят на фактите. Тук докторът категорично подчертава нашия основен принцип: "Мъдростта е само в истината".

Въпросът дали народните духове образуват хармоничен хор получава отговор от две наблюдения:

1. тайната на Голгота и 
2. това, което може да се нарече възраст на духа на отделните народи. 

Несъмнено великият, могъщ Христов импулс не само се е намесил в еволюцията на човечеството, но е проникнал и в йерархиите, които са над човека. Трябва да вярваме, трябва да им се доверяваме, че те също са получили влиянието на Христовия импулс, този импулс, който казва: "Обичай Бога повече от всичко, а после ближния си повече от себе си". И духовете на народите са проникнати от тази истина, те са проникнати от Христос.

Всеки от народните духове има своята задача да ръководи отделния народ. А начинът, по който изпълнява тази задача, зависи от възрастта му. Духовете на някои народи са по-стари от тези на други, които са по-млади (например духът на руския народ е най-млад, на германския - по-стар и т.н.). Знаем обаче, че в едно семейство например бащата, майката и децата са на различна възраст, но въпреки това в него има хармония и мир. Обаче се получава така, че макар между духовете на народите в духовния свят да царят хармония и мир, тук на Земята от време на време има войни. Защо е така?

Да, скъпи мои приятели, нека разгледаме това, което е навлязло в земната еволюция чрез Мистерията на Голгота. В предишните епохи преди Мистерията на Голгота връзката на хората с духовете на техните народи е била различна от сегашната. В миналото човекът е стоял пред духа на своя народ, а Христос все още не е бил дошъл. 

Сега обаче, след Мистерията на Голгота, е създадена възможност хората да се обърнат към народния дух с християнизирана душа. Правилното отношение на човека към духа на неговия народ е това, което може да се нарече "диалог с духа на народа". Такова отношение може да има човек, който с Христовия принцип е способен да се издигне до по-висшите същества. Тогава той може да общува с тези архангелоподобни същества. Той е в диалог с духа на народа, с една същност, която определено е духовна и Христос е посредник в този диалог. Ако хората можеха да се издигнат така духовно, християнски, до народния дух, те щяха да видят хармоничния хор на народните духове. Това би било правилното духовно отношение към духа на народа, един християнизиран диалог с него. 

Но това не става, защото хората все още не могат да се издигнат духовно до духа на народа. А след това се намесват изостаналите същности, които наричаме луциферични и ариманични. Ние не бива да критикуваме тези същности, които са изостанали. Тези същности са на степента на архаи (ариманичните духове) и архангели (луциферичните духове).

В последния лекционен цикъл, който имахме в Мюнхен (“Тайните на Прага”, 24.-31.8.1913, СС 147), подчертахме, че тези изостанали същества имат своята задача в света, те винаги са включени в мировия план като взаимодействащи с боговете. Не бива да ги критикуваме. Обаче ние знаем също така, че щом излязат извън духовните области, определени им от боговете, тези същности действат като противници на боговете.

В духовния свят тези изостанали същества са добронамерени и работата им е в съответствие с мировия план. Но щом пренесат задачата си на физическия план, те започват да се проявяват като противници на боговете. И тези духове упражняват своята дейност в това, което присъства в човешките същества като природни сили. 

Скъпи мои приятели, знаем, че в природните сили, които действат навън, работят същества от по-висша йерархия от архаите и архангелите. В природните сили действат такива същности като духовете на формата, духовете на движението и т.н.

Но в това, което присъства като природни сили в човека, действат изостаналите йерархии (Ариман и Луцифер). Естеството на ларинкса например може да се опише като природна сила в човека. Тъй като човекът е оформил ларинкса си по определен начин, той може да говори един или друг език. Именно там работят луциферичните и ариманичните същности.

(Сравнете с това, което беше казано в Мюнхен за разликата в езиците; съществувал е един първоначален език, а след това (след построяването на Вавилонската кула) - различни езици; и това е било предизвикано от Ариман. Сравнете също така това, което беше казано за латинските букви (ариманичен характер) и готическите (луциферичен характер).

Когато тези изостанали същества се намесят в това, което живее като природни сили по отношение на народния дух в човека, те действат по такъв начин, че човекът (в своето вече не духовно, християнизирано отношение, а отношение, определяно от природните сили) желае за духа на своя народ едно разширяване на народа си на физическо ниво. Той се стреми към неограничено разширяване на своя народ, на своята територия.

Когато човек се намира в един оживен от Христос диалог с духа на своя народ, той е в духовния свят, а в духовния свят всичко се прониква взаимно, пространството е неограничено и човек не усеща никакви граници, всички разговори между различните народи се пресичат взаимно в Духа... Ако се случваше това, щеше да е правилно. Но на физическия план това не се случва. Тук всяко пространство има граници. Тук нищо не се прониква взаимно.

И когато всеки народ се стреми към експанзия тук (в резултат на въздействието на една природна сила в отношението с духа на народа; намеса на природна сила, която се поражда от изостаналите същества), той се сблъсква с някой друг народ - и тогава възниква война.

А сега, скъпи мои приятели, можем да кажем и нещо друго, тъй като тук, на нашия строеж, говорим пред членове [на Антропософското общество], пред хора, които са братски настроени и целят духовно извисяване към народния дух.

                  

                Строежът на първия Гьотеанум по времето на Самарянския курс

В еволюцията на Земята има моменти, когато е необходимо определени сили, определени импулси да се влеят в човечеството. В такова време живеем сега.

Знаете, че от около 70-те години на ХIX век започна епоха, която наричаме епохата на Михаил. Знаете, че Михаил (който се е превърнал от архангел в архай) е вестител на Христос, служител на Христовите сили ... Намираме се едва в началото на епохата на Михаил - епохата, в която Михаил работи като предвестник на Христос, на въздействието на Слънцето (лекция в Париж от 5.5.1913 в СС 150). А това означава огромен приток на сили от духовния свят

Но всеки път, когато добрите, божествените сили навлизат по-силно, те същевременно предизвикват и обратното въздействие - увеличаване на противодействащите сили. И в наше време тези противодействащи сили се усилват, защото епохата на Михаил е в началото си. Ала вливането на силите на Михаил в еволюцията е необходимост. "Това, което трябва да се случи, ще се случи."

И сега, скъпи мои приятели, се питаме: как стои, как може да стои въпросът, когато такава необходимост в даден момент се прояви ясно. Може да се окаже например, че в един момент трябва да се появят определени импулси, но на Земята има много малко хора, които да ги възприемат.

Тук говорим на хора, събрани в братски дух, които имат възможност да работят на един строеж-символ на Духа и тези хора са чули думите, възприели са импулсите, влели се в тях от човек на човек, по съвсем буквален начин.

Но сега, приятели мои, когато хората не са в състояние да чуят тези думи, този език и въпреки това е налице необходимостта определени идеи, определени импулси да се влеят в човечеството, какво се случва? Какво трябва да се случи?

Случва се това, че тези импулси се вливат по друг начин, а не чрез езика, чрез думите ... Там, където хората не могат или не искат да възприемат думите, са необходими събития. (С това се казва, че Световната война е необходимо събитие, след което хората ще могат да усвоят това, което е необходимо да усвоят. Но хората не можеха да го възприемат по друг начин, освен чрез тези ужасни събития.) (От началото на войната на нас, антропософите, от казаното на някои места ни стана ясно, че Световната война ще ускори приемането на духовните истини; банкрут на материализма).

Тези събития трябва да се разглеждат в такъв смисъл. Така че аз [А. Брацол] обобщавам: притокът на Михаиловите сили води до нарастване на ариманичните и луциферичните сили. Те предизвикват недуховно (дължащо се на природните сили) издигане към духа на народа, което води до стремеж към разширяване на физическия план. От другата страна е необходимостта определени идеи, определени импулси да се влеят и възприемат: било то чрез езика, чрез словото, предавано от човек на човек (но малцина са го чули или са искали да го чуят), било то чрез събитията, които се случват в момента. Това е цялата последователност от мисли на лекцията.

След това докторът каза още: Скъпи мои приятели, може би някои от нашите приятели вече имат първия том на "Загадките на философията " (СС 18). Е, трябваше да има и втори том. От този втори том вече бяха отпечатани дванадесет ко̀ли, а тринадесетата беше наполовина отпечатана. Получих я онзи ден, първите страници са отпечатани, след това има бели страници. Приятели, точно там говорех за френската модерна философия на Бергсон и Бутру, как те са стигнали до концепцията, че човекът е създаден в началото и че другите сфери са нещо, от което човекът се е издигнал ... Скъпи мои приятели, на това място аз говорех и за един малко известен философ, който трябва да се смята за немски теософ. Той е малко познат, но в тази книга "Загадките на философията" си поставих за цел да спомена произведенията, които са важни за духовния свят, дори и съответните личности да са признати само в тесни кръгове.

В Германия живееше един философ на име Пройс, той беше от Олденбург и съвсем сам постигна онова, което по-рано трябваше да бъдат теософските истини: че човекът е първосъздадено същество, а другите царства са нещо, което по-рано е било в човека, но което човекът е изхвърлил в своята еволюция към съвършенството. И виждате ли, скъпи мои приятели, войната, Световната война, прекъсна печатането точно в момента, в който в книгата си описвах сливането на немския и френския духовен живот. Точно в момента, в който исках да подчертая това сливане, войната избухна и прекъсна печатането ... точно в този момент. Скъпи мои приятели, искам да Ви представя това като символ, символ на това, което изживях, когато видях белите страници след този пасаж … (Докторът дълго и многозначително мълча ...)

Следователно нашата задача, скъпи приятели, е да се издигнем до духа на народа. Събрали сме се тук в братско общуване и всеки от нас трябва духовно да се издигне до духа на своя народ. Това е нашата задача. Едва когато си проправим духовен път до един христианизиран диалог с духа на народа, можем да разберем хармоничното взаимодействие на духовете на народите.

И ако сред Вас има такива, за които възрастта на техния народен дух в началото може да им се струва пречка, ако има такива, които биха могли да почувстват затруднение заради възрастта на техния народен дух, те трябва само да се замислят над думите на Владимир Соловьов, който казва: “Когато Шекспир е бил на пет години, последният жител на Стратфорд (родното място на Шекспир) е бил неизмеримо по-мъдър от него. И все пак Шекспир стана Шекспир." Това трябва да имате предвид.

А сега всичко казано дотук може да бъде обобщено в седем реда, които могат да Ви помогнат да постигнете това, което описахме като диалог с духа на народа.

Ти, дух на моето пространство земно! 
Разкрий на свойта възраст светлината
на одарената с Христос душа, 
за да намери тя в стремежа свой 
на мирни сфери в хора 
теб, звучащия във възхвалата и силата
на преданото на Христа човешко чувство!

———————-

Бележки

1 От мистерийната драма “Портата на посвещението”.

2 “Общото намаляване на напрежението доведе до напредък. Преговорите с Англия все още не са приключили, - но се водят в приятелския дух, който и по принцип преобладава в нашите отношения с Великобритания." (цитат от бележника на Щайнер, архивна единица № 104)

3 "Въпреки упрека на г-н Либкнехт (...) оставам на мнение, че отговорните управници често не само имат право, но дори са длъжни да отричат истинското и да твърдят невярното. Това право, този дълг на водените от колективния морал, се ограничава от две условия: Неистинността не трябва да е нито доказуема, нито да противоречи на държавния интерес! - (М. Харден, цитат от бележника, архивна единица № 104)

3 В СС 174а (13.9.1914) Щайнер пояснява употребата на думата възраст: “Защо възраст? „Възраст“ се казва, когато за духовни същества в земните условия би следвало да се каже „светлината на същността ти“. Възраст за духа е това, което е същност за земното.

 

 

 

Смъртта на кралица Елизабет неминуемо ще раздвижи пластовете на световните събития. Глобалистите около основателя на СИФ Клаус Шваб със сигурност се радват, че и двата най-високи поста във Великобритания - на краля и на министър-председателя - вече се заемат от хора от техния кръг на влияние. Бившият принц на Уелс и настоящ крал Чарлз III беше един от първите, които открито заявиха подкрепата си за световна трансформация под прикритието на устойчивостта чрез "Големия рестарт".

                 

Горният текст гласи: "И така, докато преминаваме от спасение към възстановяване, имаме уникалната, но бързо намаляваща възможност да извлечем поуки и да се насочим към по-устойчив път. Никога досега не сме имали тази възможност и може би никога повече няма да я имаме. Трябва да задействаме всички лостове, с които разполагаме, защото знаем, че всеки един от нас има важна роля."

Малко след като Шваб публикува манифеста си през 2020г., Чарлз представи неговия проект в прословутата си реч за новите възможности на Големият рестарт да премахнел несправедливостите в света. В нея той нарече Швабовия план “златна възможност", която дава шанс за голяма промяна и похвали "призивите за действие в хода на Големия рестарт" - “това е моментът, в който трябва да постигнем възможно най-голям напредък".

                   
 

                           Крал Чарлз III се радва на синята игуана Питър 

В знаменателната си реч на конференцията на ООН за климата COP26, проведена от 31.10.-13.11.2021 в Глазгоу, Шотландия, тогавашният принц на Уелс заплаши с военни мерки за климата. Той призова световните правителства да използват "билионите долари" на глобалния частен сектор, за да постигнат "фундаментален икономически преход" и да се справят с изменението на климата. Чарлз не се посвени да отправи призив към световните правителства и лидерите на големия бизнес да обединят усилията си в "мащабна кампания във военен стил", за да постигнат "фундаментален икономически преход" в борбата с изменението на климата (https://twitter.com/skynews/status/1455162087517347846/video/1

Това била “единствената реална перспектива за постигане на фундаментален икономически преход". Изразът “кампания във военен стил” ни връща в годините на комунизма , когато имаше спуснати отгоре директиви на централната власт и организация за изпълнението им по низходящата верига, като всяка съпротива се санкционираше.

Замисълът на принц за военни действия в борбата с изменението на климата не е нов. Новоизлюпеният крал отдавна се застъпва за "военен" отговор на променящите се нива на въглероден диоксид и глобални температури и се включи активно в истерията, на която Грета Тунберг стана лице.

Между впрочем, тази “военна кампания” вече се подготвя от Брюксел, защото Европейската комисия планира да въведе извънредни правомощия в случай на криза, а именно правото на ефективно военно управление. Това предава Ройтерс, позовавайки се на документи от Брюксел (https://www.reuters.com/markets/europe/eu-commission-plans-emergency-powers-avoid-crisis-bottlenecks-faz-2022-09-02/

Европейската комисия иска да получи извънредни правомощия, по-точно да има власт да принуждава определени компании да произвеждат жизненоважни продукти или да складират определени стоки в случай на криза. Комисията би могла да поиска от държавите-членки на ЕС да преструктурират своите вериги за доставки, както и да увеличат снабдяването или производството на продукти, необходими в случай на криза, възможно най-бързо. Може да се наложи и преструктуриране или разширяване на съществуващите производствени мощности или да се даде приоритет на определени продукти. Предвидени са и тежки глоби за неспазване на инструкциите: Фирмите, които предоставят невярна или подвеждаща информация, могат да бъдат глобени с до 300 000 евро, а тези, които не спазват указанията, ще бъдат глобявани с 1,5% от дневния си оборот. 

Според Ройтерс планът, наречен "Спешен инструмент на общия пазар", ще бъде представен на 13 септември 2022г. Той има за цел да отговори на кризите в снабдяването, предизвикани от пандемията от ковид и войната в Украйна. Ако този план се приеме под някаква форма, това би била поредната стъпка към премахване на суверенитета на европейските национални държави.

Само два дни преди смъртта си кралица Елизабет прие новата премиер-министърка на кралството Лиз Тръс. Тя на млади години беше убедена антимонархистка, но нейсе, дума дупка не прави (вж. нейна реч от 1994: https://youtu.be/2qfg1AQnWIM )

Лиз Тръс пое поста от Борис Джонсън - политикът, отказал Владимир Зеленски от преговорите с Русия, които още в началото на военните действия можеха да донесат мир в Украйна. Новата министър-председателка Лиз Тръс е определено хардлайнерка в ескалацията срещу Русия. Тя е готова не само за Големия рестарт на своя учител Клаус Шваб, но дори и за ядрена война. Лиз Тръс е "Млад глобален лидер" на Световния икономически форум на Клаус Шваб. 

Няколко дни след нахлуването на Русия в Украйна и началото на "специалната военна операция" тя веднага поиска от Обединеното кралство и НАТО да се "бият в Украйна", отказвайки преговори. Военната цел на Тръс не е нищо по-малко от унищижаването на Руската федерация. По-късно тяпризова за ново, "глобално НАТО" и според "Файненшъл таймс" се показва "разочарована от нежеланието на Вашингтон да заеме по-твърда позиция спрямо Русия". Тя дори заяви, че ще бъде "готова" за ядрена война.

С немощната като интелект и харизма Лиз Тръс Клаус Шваб инсталира поредния свой изпълнителски кадър начело на правителството на важна държава. Тук можем да си припомним думите на Шваб отпреди няколко години, когато се хвалеше как прониквал в правителствата. Това важи за политици от най-горния етаж: Макрон, Александър Де Кро от Белгия, Сана Марин от Финландия са само някои от правителствените ръководители, които са и "Млади глобални лидери" на СИФ. 

                                    

                      Новият британски премиер на интернет страницата на СИФ 

Както и да продължи политиката на Брюксел и Лондон, както и да свърши войната в Украйна, едно е ясно - Европа все повече изоставя ролята си на флагман на световната цивилизация. След плановете нощем да няма светещи реклами с цел пестене на ток (Германия), след намеренията за “топлинна полиция”, която да проверява дали жилищата на хората не са прекалено топли (Италия и Швейцария), можем само да се съгласим с думите на Рудолф Щайнер, казани още преди 100 години: “Днес вече забелязваме, че този район, европейският, който дълго време беше истинската сцена на цивилизацията на човечеството, в бъдеще вече няма да може да бъде такава сцена.” (лекция от 24.12.1921г.).

Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 13.3.1911 в Берлин (“Екскурс в областта на евангелието от Марко”)

Днес ние до известна степен живеем в преход, доколкото отново сме изправени пред началото на една шестстотингодишна културна вълна, доколкото нещо ново отново си пробива път, доколкото Христовият импулс трябва да се оплоди с нещо ново. След като обновеният Лунен култ по времето на полумесеца (т.е. арабизма) е имал време да се изживее през периода на Ренесанса, сега е настъпил моментът, в който Христовият импулс, който се разпространява именно като пряк импулс, трябва да поеме и ще поеме едно странично течение. Към това течение нашето време има много специална склонност.

Трябва обаче да разберем съвсем точно именно това навлизане на страничното течение в нашата култура. Всички тези неща напълно съответстват на правилния ход на една окултна схема - бихме могли да кажем и окултна систематика. Ако си представим, че Луната, Меркурий, Венера и Слънцето следват едни след други в стария стил, а не в новия 1, тогава, след като се е появило обновеното лунно влияние и лунната вълна се е изживяла, така да се каже, в епохата на Ренесанса, сега би трябвало да очакваме едно влияние, което би трябвало да обозначим в съвсем правилния стил със символа Меркурий. Така че теоретично бихме могли да кажем, че ако символиката е вярна, ние сме изправени пред перспективата за един вид влияние на Меркурий, което се влива в нашата култура, пред вълна, която може да се символизира като влияние на Меркурий, точно както арабизмът може да се характеризира като влияние на Луната. 

Ако имаме разбиране за развитието на времето, можем да наречем Гьоте последния велик дух, който е обединил в душата си пълнотата на науката, пълнотата на християнството и пълнотата на ренесансовата култура и тогава бихме могли да очакваме той да ни представи в душата си красивото обединение на ренесансовата култура, на науката, т.е. на интелектуализма, оплоден от арабизма и на християнството. Ако сега погледнем на Гьоте по начина, по който сме свикнали от години, лесно можем да видим, че тези елементи наистина са се съчетавали в душата на Гьоте. Но също така бихме могли да очакваме, според дадените сега сведения за времето от шест по шест века, че в душата на Гьоте все още не е имало нищо от влиянието на Меркурий и че това трябва да е нещо, което е трябвало да се появи зад Гьоте като нещо ново.

Интересно е, и Вие знаете това, че дори ученикът на Гьоте Шопенхауер вече показва това влияние на Меркурий. От моите обяснения Ви е известно как източната мъдрост е проникнала във философията на Шопенхауер, особено под формата на будизма. Тъй като Меркурий сега се смята за символ на будизма, това характеризира влиянието на Буда след времето на Гьоте - в смисъл, че тук Буда е равен на Меркурий, а Меркурий е равен на Буда - по същия начин, както имате характеристика на влиянието на Луната в арабизма. Сега можем да кажем и кое е това странично течение, което се влива в прекия път на Христовия импулс като ново течение в началото на една нова шестстотингодишна епоха: Трябва да разглеждаме будизма като приток - като обновяване, в нова форма - само че с ограниченията, които бяха изложени в публичната ми лекция за Буда.

Сега нека се запитаме: Кое е прякото течение на културата, водещо към бъдещето? Това е Христовото течение. То тече по права линия. А какви странични течения можем да установим? На първо място е арабското течение, което се влива в основното течение, след което има период на покой и следва прояснение в ренесансовата култура. Сега имаме обновено вливане на течението на Буда. Който е в състояние да види тези факти в правилната светлина, ще си каже: Ние трябва да възприемем онези елементи от течението на Буда, които преди това не са се съдържали в нашата западна култура. 

Вече можем да видим как някои елементи от течението на Буда навлизат и в западното духовно развитие, като например идеите за прераждането и кармата. Те се вливат в него. Но има и нещо друго, което сега трябва да запишем категорично в душите си: Всички тези странични течения никога няма да могат да ни дадат информация за централната точка на нашия мироглед, на нашата духовна наука. Да попитаме будизма или който и да е друг предхристиянски ориентализъм, навлязъл в нашето съвремие като обновяващ се мироглед, за същността на Христос например, днес би било също толкова умно, колкото ако християните европейци бяха попитали арабите, дошли в Испания, за същността на Христос. (...)

Но сега, във връзка със случващото се, ще се наложи да се прави разлика между ортодоксалния стар източен будизъм, който иска да пренесе в Европа, така да се каже, застиналия будизъм и иска да разпознае от него "Христовата идея" и един наистина еволюирал будизъм. Тоест ще има хора, които ще говорят за Буда по следния начин: Погледнете Буда, който е живял около пет-шест века преди нашата ера! Това са неговите учения! - Това, което ще кажат тези хора, може да се сравни с това, което казва духовната наука в розенкройцерския смисъл: От вас, а не от Буда зависи да говорите днес така, сякаш Буда е застинал на мястото, където е бил пет-шест века преди нашата ера! Нима мислите, че Буда не е еволюирал? Когато говорите по този начин, Вие говорите за учение, което е било правилно за онова време. В крайна сметка говорим за учение на Буда във вида, в който той го е дал и е било правилно пет-шест века преди нашата ера! Но ние гледаме нагоре към Буда, който е еволюирал и който от духовните си висоти оказва непрекъснато влияние върху човешката култура 3. Гледаме към онзи Буда, когото успяхме да изобразим при разглеждането на Евангелието от Лука, който е придобил влияние върху Исус от Натановата линия на Давидовия род; гледаме към Буда, който се е развил още повече в царството на Духа и който днес трябва да ни каже авторитетните истини, които имат значение. 

С християнството като догматично християнство в западния свят се е случило нещо доста любопитно, което може да се опише с думите: По силата на някакво странно стечение на обстоятелствата сред християнските светци се е появила една фигура, подобна на Буда. 

                                                          

Фрагмент от икона: Варлаам Индийски, Йоасаф Индийски, края на XV - началото на XVI в., събор на Св. София в Новгород.

Сигурно си спомняте как веднъж Ви разказах за една легенда, която се разказвала в цяла Европа през Средновековието - легендата за Варлаам и Йосафат 4. Тя ни съобщава приблизително следното: 

Живял някога един индийски цар, който имал син. Той го възпитавал, като го държал далеч от всички човешки страдания, от целия външен живот на земята. Възпитавал го в царския дворец, където синът виждал само онова, което води до щастие и благословия за човечеството. Името му било Йосафат; това име е променяно няколко пъти и е приемало различни форми: Йосафат, Юдасаф, Будасаф. Йосафат живял в царския дворец до определена възраст, без да познава света. Един ден го извели от двореца на баща му и той опознал живота. Първо видял един прокажен, после слепец и след това грохнал старец. След това се разказва, че той намерил някакъв християнски отшелник на име Варлаам, който накарал Йосафат да разбере християнството и да стане християнин.

Няма как да не си дадете сметка, че в историята за раждането на синa на индийски цар, който живеел далеч от света, след което бил изведен и видял прокажения, слепия и стареца, има отзвук от самата легенда за Буда. От друга страна, лесно можете да видите, че през Средновековието тази легенда е била продължена, но към нея е било добавено нещо, което не може да се вмени на Буда: че той е позволил да бъде обърнат в християнството. Това не може да се каже за Буда.

Тази легенда е предизвикала известно съзнание сред християните, поне сред отделни християни, но най-вече сред онези, които са съставили списъците на светците. Те са знаели, че името Йосафат, Йодасаф е свързано с това, което наричаме Бодхисатва 2: Йодасаф, Будасаф преминава по права линия в Бодхисатва. Така че тук виждаме една странна, доста дълбока връзка между една християнска легенда и фигурата на Буда. Разбира се, знаем, че източната легенда представя Буда като преминаващ в нирвана и че той е предал короната на Бодхисатва на своя наследник, Буда Майтрея, който сега е Бодхисатва и по-късно ще бъде Буда на бъдещето. В легендата Буда отново се появява като Йосафат. А връзката на будизма с християнството се характеризира по чудесен начин с факта, че някой е казалч Йосафат е светец. Самият Буда е бил толкова свят, че е приел християнството по смисъла на легендата за сина на индийския цар, така че може да бъде причислен към светците - въпреки че е бил преследван от друга страна.

От това се вижда, че хората са знаели къде да търсят по-късния образ на будизма, съответно на Буда. Междувременно будизмът се е слял с християнството в скритите светове. И Варлаам, тази странна фигура, запознава Бодхисатвата с християнството, така че ако сега проследим будизма в смисъла и на тази легенда като едно продължаващо световно течение, можем да го възродим само във формата, в която съществува сега, в модифициран вид. Трябва да говорим за Буда такъв, какъвто той съществува за нас днес, ако разбираме вдъхновенията му ясновидски. Както арабизмът не е юдаизъм, както Луната-Яхве не се появява отново в арабизма в старата си форма и вид, така и будизмът, доколкото може да стане плодотворен в западната култура, няма да се появи отново в старата си форма, а ще се появи в променена форма, защото по-късното не се появява просто като копие на по-ранното.

----------------------
Бележки

1 Във втора лекция от СС 123 „Евангелието на Матей“ Щайнер казва, че „планетата, която официалната астрономия нарича Венера, според окултната терминология е Меркурий, както и обратното - планетата, която официалната астрономия нарича Меркурий, в окултен смисъл е Венера“.

2 Бодхисатва  बोधिसत्त्व означава на санскрит “просветлено същество, същество на мъдростта”. Според Рудолф Щайнер има общо дванадесет Бодхисатви, всеки от които има много специфична мисия, която трябва да изпълни в хода на земното развитие. Всичко, от което се нуждаят за това, им идва като съществена мъдрост от тринадесетия: Христос. Мисията на един бодхисатва е изпълнена, когато това, което той трябва да даде на човечеството, се превърне изцяло в негова собствена човешка способност. От този момент нататък той вече няма нужда да се въплъщава във физическо тяло. 

“Бодхисатвата, който станал Буда, се родил в царския дом на Судходана и станал Буда на двадесет и деветата година от живота си, което означава, че след това вече нямало нужда да се преражда. Когато едно такова същество, Бодхисатва, стане Буда или Учител, това означава вътрешно развитие, само че по-висше, през което може да премине всяко човешко същество. Езотеричното обучение на човешкото същество е само началото на това, което води до превръщането му в Буда. То няма нищо общо с това, което се случва около хората. Такива хора се появяват в определени моменти, за да изведат света напред. Но това са различни събития от Христовотп събитие. Христос не е дошъл от друга човешка личност, а от макрокосмоса, докато всички Бодхисатви винаги са били свързани със земята." (СС 130, лекция от 17.9.1911).

3 От началото на XVII в. Буда изпълнява нова мисия на Марс, като облагородява войнствените Марсови сили, които хората преживяват след смъртта си и които преди мисията на Буда са им влияели отрицателно.

4 Историята за Варлаам и Йосафат отразява с известни допълнения историята на младостта на Гаутама Шакямуни, бъдещия Буда. Подробностите на неговата житейска история са малко по-различни, но в общи линии си приличат в индийските, цейлонските и тибетски източници. Основната разлика тук е, че в пролога към историята астролог предсказва на цар Авенир, че новороденият му син Йосафат ще бъде последовател на християнската религия, която по това време е преследвана от Авенир. Очевидно е, че събитията от будистките писания са пренесени с около 900 години напред, така че в тази версия те се случват след началото на християнската мисионерска дейност в Индия. Младият принц е възпитан в невежество относно старостта, болестите и смъртта, но в крайна сметка научава за тяхното съществуване по време на излети вън от двореца. В будистките версии баща му му намира съпруга в този момент, но в християнската версия принцът остава неженен.

                     
 

Йосафат вижда един сакат човек, докато се връща в двореца. Крал Авенир и неговият магьосник Теодас го наблюдават от крепостните стени.

                     

Йосафат напуска дома си и среща отшелника Варлаам, който го наставлява в християнската вяра и след това го кръщава. Илюстрации от издание на "Варлаам и Йосафат" от 1477 г. 

Представа за елементарния дух на физическото тяло (телесния елементал) дават следните три материала в блога:

https://anthroposophie.blog.bg/history/2021/05/31/syshtestvuva-li-elementaren-duh-na-fizicheskoto-ni-tialo-i-k.1763449

https://anthroposophie.blog.bg/history/2021/06/01/syshtestvuva-li-elementaren-duh-na-fizicheskoto-ni-tialo-i-k.1763590

https://anthroposophie.blog.bg/history/2021/06/08/syshtestvuva-li-elementaren-duh-na-fizicheskoto-ni-tialo-i-k.1764641

По-долу е изложено разбирането на традиционната китайска медицина за това същество, както е представено на сайта 

https://www.hara-shiatsu.com/2020/05/09/der-elementargeist-po-metall-element/

Традиционната китайска медицина нарича елементарния дух на физическото тяло “По - Металния елемент” или “телесната душа”. В съответствие със своята природа ян-елементите дърво и огън се стремят нагоре, към небето. Те са по-силно свързани с по-летливите аспекти на личността ни, като идеи, мисли, дух или съзнание. Ин-елементите метал и вода, от друга страна, са по-скоро свързани със земята, с материалните аспекти на нашата личност, особено с елемента метал, тъй като металът е най-тежкият и най-плътният от всички елементи, а най-плътният аспект на нашата човешка същност е физическото ни тяло. Следователно съществува тясна връзка между металния елемент, По и тялото. Елементарният дух на металния елемент се смята за пазител и архитект на нашата физическа форма, той управлява нейното развитие и сила.

Дали сме издръжливи и силни, дали сме крехки и чувствителни, дали сме здрави и жизнени, или болнави и слаби - за всичко това отговаря архитектът По. Една от задачите на пазителя По е да поддържа тялото живо и да го почиства редовно. Първото става главно чрез дишането и ин-органа на металния елемент - белите дробове. Второто става чрез екскрецията (отделянето) и ян-органа на металния елемент - дебелото черво. Като цяло обаче всички неволеви жизнени функции на организма се отнасят към металния елемент. Той действа под прага на съзнанието, както металите са дълбоко в земята и не могат да бъдат нито видени, нито повлияни там. По регулира съня, глада, жаждата или храносмилането. Той също така представлява инстинктът ни за оцеляване. По е животинският инстинкт в нас, който знае какво точно да направи, за да поддържа физическата ни форма изправна и жива. Във връзка с По се говори и за шестото чувство.

Шестото чувство не е абстрактна конструкция на езотерично повлияни философии, напротив, то е съвсем конкретна функционална единица и обхваща два аспекта. Класическите пет сетива - зрение, слух, допир, обоняние и вкус - ни свързват с околната среда. Шестото чувство често се нарича усещане за тялото или проприоцепция. Подобно на очите или ушите, телесното сетиво може да се разглежда като самостоятелен сетивен орган. Той е отговорен за възприемането на тялото, пространственото възприятие и самовъзприемането чрез физическите усещания. Без проприоцепция трудно бихме могли да поддържаме равновесие и да се движим в пространството. Дори би ни било трудно да поднесем вилица към устата си с ръка, да не говорим да направим няколко крачки назад или да направим салто. 

Всички тези дейности се нуждаят от многоизмерни обратни връзки, които трябва да се обработват незабавно. Това е един от аспектите на шестото чувство. Другият аспект: телесното сетиво е изключително чувствителен сензор, толкова чувствителен, че може да възприеме и най-малките нюанси на промяна в пространството чрез тялото, нюанси, които се намират под съзнателния праг на възприятие. Един силен По ни придава почти магически сили. Той усеща едва ли не, когато някое колело падне в Китай или някоя пеперуда е на път да предизвика ураган в южната част на Тихия океан. Но всяка промяна в пространството, независимо колко е малка, оказва влияние, и то понякога на големи разстояния. В зависимост от това колко добре развит е нашият По, ние можем или не можем да ги възприемаме.

Специфично качество на металите е да могат да пренасят енергия или частици. Въобще металите са най-добрите проводници и се използват например като сензори за електромагнитни полета. Всяка промяна в полетата може да бъде измерена, т.е. възприета, с помощта на подходящи инструменти. Металният елемент в нас реагира също толкова чувствително, дори до степен да възприема фини промени в електромагнитните полета. По е инстанцията на нашия инстинкт, той е суперпроводникът на енергийната ни система.

Животните например имат отличен По. Домашните любимци усещат приближаването на лицата, които се грижат за тях, още преди те да са се приближили и реагират на това. Дивите животни могат да усетят приближаваща се опасност много преди да има конкретни признаци за нея. Например много животни на островите, засегнати от голямото цунами през 2004 г., избягаха на по-високи места, преди приливната вълна да ги удари и така бяха пощадени от нея. Това се отнася и за обитателите им, които са тясно свързани с природата. 

Единствено туристите, които отдавна са се отдалечили от природата, направиха точно обратното: побягнаха към цунамито. По има способността да ни извежда инстинктивно и без много мислене от застрашаващи ситуации, защото ние някак си усещаме, че нещо не е съвсем наред. Именно това е шестото чувство, Пазителят на формата. По може и да бъде да трениран, като човек прекарва много време сред природата и се учи отново да се вслушва в тихите потрепвания на тялото и да им се доверява. От друга страна, модерните, напълно климатизирани офиси за много хора с техните изолирани клетки са смъртоносни за По. Рядко човек е по-отдалечен от природата, отколкото в такава среда. В нея с течение на времето телесното сетиво дегенерира и накрая човекът престава да се усеща. 

Говорейки за усещане, трябва да кажем, че като пазител и архитект на формата, По обича да изживява себе си чрез тялото. Той се нуждае от тялото, за да се изживее. Ако не е съвсем сигурен в себе си, той дори се нуждае от изключително интензивни стимули, за да почувства сам себе си, чак до степен на пристрастяване към интензивността на стимулите. Потенциалът ни за пристрастяване се крие именно в По.

Независимо дали става въпрос за пристрастяване към спорт, секс, преяждане или наркотици, всяко опиянение на сетивата, което води до засилено преживяване и по този начин и до утвърждаване на самия себе си чрез тялото, е израз на един По, който е в търсене на себе си. За да достигне до корена на пристрастяването винаги е нужно човек да се занимае с По. Но това не е лесно, защото По управлява и нашите чувства.

Обикновено елементът дърво е майка на емоциите, преди всичко черният дроб. Това е вярно до известна степен. Елементарният дух на дървесния елемент, Хун, е като вятъра. Емоциите са като вятъра. Те са динамични, мимолетни по природа и могат да бъдат разпознати, само когато бъдат изразени. Ако вятърът съответства на Хун, то дърветата, които вятърът движи, съответстват на По - материалния израз на движещата енергия. Хун е психиката, По е сома, тялото. По е нашата психосоматична памет. Той въплъщава чувствата и в него дремят главно всички онези интензивни чувства, които дълбоко са ни белязали. Както вятърът, духащ постоянно от една посока, може трайно да деформира едно дърво, така и високата и постоянна интензивност на чувствата може да ни деформира, докато не ги въплътим. 

Затова добрата терапия трябва да се занимава не само с Хун, но и да е насочена към тялото и да работи непременно с По, особено когато става въпрос за пристрастяващо поведение.

Необходимо е човек да се освободи от старите тежести, прикрепени към него и да ги отдели, преди да се превърнете в тъжна фигура, напълно в съответствие с качеството на металния елемент. Докато По е по-скоро свързани с белите дробове, освобождаването и отделянето са по-скоро аспекти на дебелото черво.

Това е лекция на на английския антропософ от австрийски произход Чарлз Ковач (1907-2001), изнесена на конференцията в Лисестър, 8.9.1962, в която той онагледява действието на лунните и слънчевите сили в живота на две известни личности.

Скъпи приятели,

в хода на изучаването на Рудолф Щайнер всички Вие сте попадали на неговите думи, че през първите години от живота си ние научаваме повече, отколкото през останалата част от земния си живот. Разбира се, той има предвид факта, че през тези три години се учим да ходим, да говорим и да мислим. 

Опитайте се да си представите малкото дете, когато започва да ходи изправено. Главата му е доста голяма в сравнение с тялото и крайниците - то е наистина тежко горе. Има конфигурация на силите, разпределение на тежестта, което е много по-неподходящо за изправяне и балансиране на два крака, отколкото по-късно в живота. Така че физическото тяло само по себе си на този етап не би могло, не би накарало детето да се изправи. Самият земен живот не подтиква детето да се изправи. Това прави животът преди раждането, космическият живот преди земния живот, който действа в детето по трансформиран начин и му дава силата да ходи изправено. 

Говорим за живот преди раждането и живот след смъртта, но тези космически животи не са отделни "подразделения на съществуването". Както може да се види от примера с детето, което започва да ходи, космическите животи достигат до този живот. В целия човешки живот, в цялата човешка съдба силите от космическия живот преди раждането и космическия живот след смъртта се вливат в земния живот. Чудесно е да разпознаем в светлината на антропософията работата на космоса, космическия почерк в човешката съдба на земята.

Разбира се, този "почерк на космоса" действа и се проявява във всеки човешки живот, но има някои животи, някои съдби, за които може да се каже, че демонстрират космическите сили повече от други. Сякаш боговете са избрали определени индивидуалности, за да илюстрират в техния живот действието на космическите сили. Такива животи разкриват - ако гледаме на тях по правилния начин - онова, което присъства и в нашия собствен живот по по-скрит, по-малко забележим начин. Нека да разгледаме един такъв необикновен живот.

Преди повече от сто години, през 1854 г., един човек стоял в хотелска стая в Данциг (днешния Гданск) пристанище на Балтийско море, което по това време е принадлежало на Германия. Този търговец току-що бил получил много лоша новина. Той бил вложил значителното си състояние в доставка на индиго за руското правителство, което по онова време било ангажирано в Кримската война. Пратката трябвало да бъде разтоварена в Данциг и оттам да замине с влак за Русия. Търговецът пристигнал в Данциг и там го посрещнала новината, че предишната нощ пожар бил унищожил всички складове на кея, заедно със стоката в тях. Това означавало пълна разруха за него, а също и край на мечтите и надеждите, които били много повече от трупането на богатство. 

Търговецът вече бил решил да напусне незабавно Данциг и да съобщи на руснаците, че не може да изпълни договора си, когато, поглеждайки през прозореца на хотела, очите му попаднали на надписа над вратата на отсрещната къща. Това бил един латински цитат: “Късметът е като луната - ту изгрява, ту изчезва." Мъжът се почувствал странно развълнуван от тези думи. През целия му живот късметът го огрявал като пълна луна, нямало да го изостави и сега. Той променил решението си - не напуснал Данциг, а слязъл на пристанището. Случайно попаднал на разговор с един складов служител, който гледал заедно с него почернелите от дима развалини на складовете. "Странно”, казал служителят, “какъв късмет имат някои хора. Когато пристигна последният кораб, складовете бяха толкова пълни, че се наложи да приберем стоките им в един открит навес - и този навес дори не беше засегнат от пожара. Късметлия е собственикът на тази пратка индиго."

Спасена била собствената пратка на този човек. За пореден път пълната луна на късмета засияла над него, както през целия му живот. Това бил странен живот, посветен на една странна, особена мечта.

Той се родил като син на протестантски свещеник в едно село в Северна Германия. Когато бил само на осем години, получил като коледен подарък книга, съдържаща историята на Троянската война. Момчето най-много харесало точно този разказ за великите битки между гърци и троянци и я препрочитал отново и отново. Един ден то попитало баща си: "Има ли нещо останало от Троя?" "О, не”, казал баща му, “от Троя не е останало нищо - ако изобщо е съществувала, в което много се съмнявам." "Но в книгата ми има нейно изображение", извикало момчето. "Как биха могли да я нарисуват, ако никога не е съществувала? Аз знам, че е имало Троя и когато порасна, ще я намеря!"

Момчето се казва Хайнрих Шлиман;  решението да намери Троя, то взема когато е едва осемгодишно и се придържа към него през целия си живот. Но отначало няма голяма надежда, че мечтата му някога ще се сбъдне. Майка му умира, когато Хайнрих е още малък. Баща му свещеникът бил слаб, некомпетентен и накрая загубил поста си. Младият Хайнрих Шлиман трябвало да напусне училище на четиринадесетгодишна възраст и да започне да изкарва прехраната си като чирак при един бакалин, където работел от пет сутринта до единадесет вечерта.

                   

                                             Хайнрих Шлиман (1822-1890) 

Един ден, вдигайки някакъв тежък варел, той се наранил толкова лошо, че трябвало да напусне работата. Това било късмет - макар че по онова време той не го осъзнавал. С бедните си спестявания Хайнрих Шлиман платил билета си за кораб до Южна Америка. Но корабът все още се намирал в Северно море, когато претърпял корабокрушение по време на буря и спасителната лодка с Хайнрих била изхвърлена на брега на Холандия. Отново катастрофа - която се оказала късмет. Хайнрих останал в Холандия и станал чиновник в Амстердам. Използвал свободното си време и дори когато вървял по задачи, за да учи сам от книгите съвременни езици, за които имал необикновени способности. (Накрая той владеел петнадесет езика.) Лингвистичните му способности скоро донесли на Хайнрих повишение и той бил само на двадесет и една години, когато заминал като представител на фирмата си в Русия, където година по-късно започнал собствен бизнес. Станал богат човек, натрупал още едно състояние като банкер в Америка по време на Калифорнийската златна треска и връщайки се в Европа, удвоил богатството си по време на Кримската война.

И все пак през всичките тези години на интензивна дейност, докато преминавал от успех към успех, той никога не изпускал от поглед крайната си цел: откриването на древна Троя. Всичките пари, които спечелил, един ден трябвало да бъдат използвани за тази цел - парите били само средство за постигането й. И когато Шлиман смятал, че има всичко, от което се нуждае, той продал всичките си бизнес интереси и изобщо обърнал гръб на бизнеса. Целият свят на търговията вече не съществувал за него - той се интересувал единствено от търсенето на Троя. Никак не го смущавал фактът, че експертите, историците, му се присмивали. Пътувал много из Близкия изток и накрая мобилизирал работна ръка, която започнала разкопки на едно място в Турция - място, което никой специалист не би избрал.

Историята на разкопките на Шлиман в Бурабаши е станала легендарна. Той открива не само една Троя, а седем града един под друг. И само ден преди разкопките да приключат, Шлиман видял нещо да блести. Изпратил работниците си под някакъв претекст другаде и сам изровил съкровище от 1600 златни предмета - пръстени, диадеми, златни маски. Вярата му била напълно оправдана. По-късно той открил още по-голямо съкровище в Микена в Гърция. Когато Шлиман умрял през 1890 г., той не само бил осъществил момчешката си мечта, но и бил направил археологията това, което е днес и бил обогатил значително познанията ни за миналото.

Може ли човек да разглежда един такъв живот, който се движи безпогрешно към предопределената си цел, без да види осезаемо  как тук миналото достига до настоящето и го създава и оформя? Миналото е формирало този живот на Шлиман - но това е бил и живот, посветен на миналото. Той е споделял деловия живот на XIX век и го е правил наистина много добре, обаче вътрешният му живот не е принадлежал на неговото време - той е принадлежал на миналото. Никой романист не би могъл да измисли такъв характерен жест като Шлимановото ухажване на една красива гъркиня. Той подложил бъдещата госпожа Шлиман на обстоен исторически изпит с въпроси като "Кога Адриан е посетил Атина?" и я молел да рецитира дълги пасажи от песните на Омир. Момичето издържало с голям успех изпита и бракът бил много щастлив. Но като начин на ухажване той бил точно толкова индивидуален, колкото и целият живот на Шлиман - живот, управляван от силите на миналото, и то по уникален начин.

А сега, в името на сравнението и контраста, нека разгледаме един друг живот, живота на човек, който е бил, повече или по-малко, съвременник на Шлиман и също бизнесмен - живота на Хенри (Анри) Дюнан.

Дюнан със сигурност е имал по-добър старт в живота от Шлиман. Той е роден в богато и уважавано семейство на търговци в Женева, Швейцария. Не му се е налагало да трупа състояние - той го е получил. И нищо не показва, че в младостта си се е стремял да прави нещо друго, освен да следва семейната традиция. Може би е бил по-предприемчив, по-авантюристичен, но това се е очаквало от един бизнесмен през XIX век.

Това е било времето на колониалната експанзия, а Наполеон III, тщеславният император на Франция, е разширил френските отвъдморски територии чрез завладяването на Алжир, което има толкова трагични последици в наше време. Сега Дюнан, предприемчивият швейцарски бизнесмен, пътува до новата френска колония Алжир в търсене на изгодни инвестиции. В крайна сметка той купил голям участък земя, който бил изключително подходящ за отглеждане на пшеница. Земята обаче се нуждаела и от канали, а те можели да се прокопават само с разрешението на френските власти. Дюнан надлежно подал молба за разрешение.

Изглежда, че бюрокрацията не се е променила през последните сто години - заявлението се забавило някъде и Дюнан загубил търпение. Той решил да отнесе въпроса лично до император Наполеон III. Напуснал Алжир и заминал за Париж. В Париж обаче го очаквало разочарование. Между Франция и Италия, от една страна и Австрия, от друга, била избухнала война и императорът бил заминал за Италия, където се водели ожесточени боеве. 

Дюнан не се уплашил, а тръгнал да следва френския император; щял да уреди делата си, независимо дали има война или не. Той стигнал до френската главна квартира в Италия, което се случило в навечерието на голяма битка. Никой нямал време за деловите му проблеми и така се случило, че Дюнан станал свидетел на едно от най-големите и ужасни сражения в историята - битката при Солферино през 1859 г. 300 000 мъже се сражавали в продължение на петнадесет часа в жегата на италианското лято - клането било ужасно и описанието на подробностите от Дюнан е ужасяващо четиво дори за нас, закоравели от “постиженията” на нашето време. Когато битката завършила с поражението на австрийците, на бойното поле имало около 50 000 жертви - мъртви, осакатени и ранени. Нямало лекари, медицински сестри, линейки; нямало храна и вода - виковете и стоновете на безпомощните страдалци изпълвали въздуха.

И на този етап бизнесменът Дюнант забравил за бизнеса, който го довел в Солферино. Вместо това той се заел да помага на своите ближни. Обиколил местните селяни, убеждавал ги и ги уговарял, сформирал групи за доставка на носилки и импровизирани пунктове за първа помощ. Веднъж в началото един италиански помощник извикал: "Но този е австриец, враг!". Дюнан отговорил: "Не, той е човешко същество - всички сме братя." И думата се разнесла от човек на човек: "Всички ние сме братя."

След като работил три дни и нощи без почивка и сън, Дюнан се отправил към френската главна квартира. Той вече не мислел за бизнес. В съзнанието му се оформила идеята за международна организация, която да се грижи за жертвите на войната. Той имал разговор с френския император, но каналите за Алжир не били споменати - а ставало въпрос само за осигуряването на лекари за ранените. Тогава - в плен на великата си идея - Дюнан се върнал в Женева и в подкрепа на идеята си написал книга за преживяванията си, която шокирала цяла Европа.

Благодарение на тази книга и на непрестанната работа на Дюнан - писма, пътувания до всички европейски столици, лекции, интервюта с водещи държавници - през 1864 г. била подписана Женевската конвенция и се родил Червеният кръст. 

Дюнан не само похарчил цяло състояние, за да постигне целта си, но и пренебрегнал бизнес делата си, алжирските си планове, в резултат на което фалирал. Връзката с банкрутирал човек би могла да опетни новата организация “Червения кръст”, затова Дюнан се оттеглил от това, което бил създал и заради което фалирал. Останал без средства, той напълно изчезнал от общественото полезрение. По едно време положението му било толкова тежко, че се наложило да спи на улицата. В крайна сметка заживял непознат, под чуждо име, като отшелник в едно селце в швейцарските Алпи. Едва малко преди смъртта си той бил открит случайно от един журналист, а последвалата публичност довела до закъснялото признание за това, което светът му дължи.

                 
                                              Хенри Дюнан (1828-1910)

Колко различен от този на Шлиман е животът на Дюнан! Той започва в богатство и завършва в бедност; не му донася особена слава и известност, но носи благословията на Червения кръст за човечеството. Постижението на този живот не е резултат от вроден порив, от детска мечта, а от спонтанно решение - то е свободна постъпка. Житейският труд на Дюнан не хвърля светлина върху миналото, не увеличава знанията, а работи за бъдещето на човечеството.

Да споменем само един характерен детайл: Дюнан, подобно на Шлиман, е пътувал по едно време в Близкия изток. Шлиман, човекът на миналото, гледал с възхищение древните руини - той почти не забелязвал условията на живот на хората. Дюнан, човекът на бъдещето, не обръщал особено внимание на руините, но написал малка книга, в която предложил на европейските народи да купят земя от турския султан (който по това време владеел тези земи и изпитва остра нужда от пари) и под европейско ръководство да подобрят плодородието на почвата и така да повишат жизнения стандарт на хората. Днес може би бихме имали по-малко проблеми в Близкия изток, ако някой по онова време беше взел на сериозно предложението на Дюнан.

Това са само обикновените факти от тези два толкова забележително контрастни живота, които поставят въпроси пред всеки мислещ ум - въпроси, на които може да отговори само антропософията. В една своя лекция в Берн (25.1.1924 г.) Рудолф Щайнер разкрива някои истини, които могат да хвърлят светлина върху тези два живота. Всъщност не биха могли да се намерят по-добри примери за казаното от Рудолф Щайнер от тези два живота. 

В тази лекция Рудолф Щайнер говори първо за лунните духове. Тези лунни същества работят върху човека преди раждането му и благодарение на тях ние се раждаме с нашите специфични дарби, таланти и наклонности. Лунните същества работят от миналото - и от миналото, чрез портата на Луната, идва това, което ни прави индивиди.

Това, че ние сме индивиди с определени, специфични дарби - или с липсата на определени дарби - че имаме склонност към едно или друго нещо, е дело на лунните същества. То идва от миналото, от живота преди раждането, през портата на Луната. Но Слънцето, така казва Рудолф Щайнер, не се занимава с отделния човек; Слънчевите същества се занимават само с универсалното човешко, с човечеството.

Христос е слънчево същество, дошло на Земята, за да може слънчевият импулс, импулсът на общочовешкото, да навлезе в индивида. И този слънчев импулс е насочен към бъдещето. Чрез портата на Слънцето ние сме свързани с бъдещето и с живота след смъртта. Тези слънчеви сили са силите на свободата - точно както лунните сили са силите на необходимостта.

С това знание вече можем да разпознаем живота на Шлиман като чудесна демонстрация на работата на лунните сили - живот, управляван от миналото и посветен на миналото. А животът на Дюнан от определен момент нататък е освободен от миналото. Той е изпълнен с пълното осъзнаване, че всички хора са братя, с импулса на Слънцето, който работи за бъдещето, отвъд смъртта - живот, в който индивидът се отдава свободно на човечеството. 

Разбира се, може да се каже, че всеки от тези два живота е по свой начин едностранчив. Но това само ги прави толкова завладяващи примери за действието на космическите сили в човешкия живот. Силите на Слънцето и Луната действат във всеки човешки живот - те се срещат и пресичат във всяка човешка съдба. Тези две течения обаче трябва да имат физически израз в нашата организация - трябва да има нещо, което да приема тези две течения, които преминават през портата на Слънцето и портата на Луната. Това нещо е кръвта. 

Кръвта преминава през две фази. В едната фаза тя е богата на кислород - така наречената "червена" кръв в артериите. В другата фаза, връщайки се през вените, така наречената "синя" кръв е богата на въглероден диоксид. Без червената кръв не би имало живот и воля - тя е органът на слънчевите сили. Без въглероден диоксид, без синята кръв във вените, не би имало познание - тя е органът на лунните сили.

В една лекция в Мюнхен (“Окултни печати и стълбове”) Рудолф Щайнер казва, че червената, артериална кръв представлява "Дървото на живота", а синята, венозна кръв - "Дървото на познанието". Сега нека си спомним за внушителната имагинация във втора глава на Битие. Човекът яде от Дървото на познанието под влияние на змията, която е лунно същество. Чрез лунното същество човекът постига познание и се индивидуализира. Той вече не е универсален човек, а индивидуализирано, земно същество. Но тази велика картина в началото на Библията има аналог в края, в Новия завет. Съпоставянето на книгата Битие в началото и книгата Откровение в края на Библията по принцип разкрива чудесна архитектура. Битие говори за миналото на еволюцията, а Апокалипсисът - за бъдещето. Самите Битие и Апокалипсис са като портата на Луната и портата на Слънцето.

                                  

   
А в книгата Откровение, в Апокалипсиса, има една имагинация, която е аналог на картината от Битие, където човекът яде от Дървото на познанието. В този аналог в Апокалипсиса има не две дървета, а два стълба, единият от които се издига от морето, а другият - от сушата. И има едно същество - не лунно същество - това е същество, чието лице е като Слънцето. Това слънчево същество дава на Йоан една книга, за да я изяде. В Библията, така казва Рудолф Щайнер (Лекции върху Апокалипсиса), книгата винаги означава поколения. Книгата, която се дава на Йоан да изяде, означава поколенията на човечеството - тя означава човека като същество във времето, означава бъдещата еволюция на човечеството. Тук Йоан - който е индивидуализиран човек - получава от Духа на Слънцето книгата за бъдещето на човечеството като цяло. Виждате, че това е точно обратното на картината от Битие. В Откровенията един индивидуализиран човек получава импулса на универсалния човек, слънчевия импулс на бъдещето. И в Апокалипсиса е написано, че когато Йоан ял книгата, тя била сладка в устата му, но горчива в корема му. Защото това не е книга на знанието, а сила на волята - волята да отдадеш собственото си същество в служба на човечеството.

Двата стълба отново представляват червената кръв, получаваща Слънце и синята кръв, получаваща Луна. Това е изразено и в имената на стълбовете. Яким означава, както казва Рудолф Щайнер (Берлин, 20.6.1916 г.) “мирово същество и азовост” (“Това, което е било в космоса, сега е в мен"). А името на другия стълб, Боаз, е преведено от Рудолф Щайнер като "силата, която сега е в мен, след смъртта ще се разлее и ще изпълни космоса". 

Това е смисълът на двата стълба, които играят толкова голяма роля в масонския ритуал: те ни казват, че в действителност ние сме космически същества - че през портата на Луната преминаваме от космическо към земно съществуване - а през портата на Слънцето отново навлизаме в космическото съществуване.

Но има и други картини - картини, които не говорят езика на символите, защото са произведения на изкуството и те могат да говорят директно на човешкото сърце. Нито едно символично изображение не може да говори така трогателно за слизането на човека от космоса, както Сикстинската мадона на Рафаело - детето в ръцете на майката е спътник на ангелските същества от задния план, то е родено от синия ангелски фон.

Едва ли има съвременно произведение на изкуството, което да не създава впечатлението за фрагмент, за нещо незавършено. Съзнателната цел на съвременното изкуство е да бъде "фрагментарно". Защо е така? - Защото съвременният художник чувства, че самият живот е фрагментарен. Животът на земята е само фрагмент. Той е като парчета от счупен съд; нуждае се от другите части - космическия живот преди раждането, космическия живот след смъртта - за да стане цялостен, да има смисъл. Как може живот като този на Шлиман да има смисъл, ако не го видим разширен отвъд раждането? Как животът на Дюнан може да има смисъл, ако не го видим свързан със слънчевия импулс отвъд смъртта?

Има още една картина, Пиета от неизвестен френски майстор. На тази картина мъртвият Христос в скута на майка си е заобиколен не от ангели, а от човешки същества. Той е заобиколен от човешката скръб и човешката любов.

     

 Вероятно става въпрос за тази Пиета от Вилньов ле-Авиньон от средата на ХV век, чийто автор е спорен.

Но обичайки Христос, тези опечалени обичат човечеството - те обичат онова, което е универсално човешко. И в златното, подобно на слънце сияние на фона може да се усети изразът на тази човешка любов, която се издига в космоса и триумфира над смъртта.

Така че и изкуството по свой начин може да говори за слизането на човека от космическия живот през портата на Луната - и за изкачването през портата на Слънцето. Ала това са произведения на изкуството от миналото. Не би могло да се каже, че съвременното изкуство има какво да постави до тези шедьоври. В съвременното изкуство обаче има и нещо друго, нещо, което е значимо и симптоматично - нещо, което принадлежи на епохата на космическите кораби. 

Модерният художник залага на усещането си, че животът на земята сам по себе си е само фрагмент. И като отговор на този възглас (защото той е именно такъв) астронавтите се хвърлят в космическото пространство - в търсене на космическото съществуване. Обаче само отвъд портите на раждането и смъртта, в тайните на Яким и Боаз, може да се намери истинският отговор. Както кръвта, която протича през тялото ни, преминава през две фази - червена в артериите, синя във вените - така и човешкият живот преминава от космическо към земно съществуване и се връща обратно. В едната фаза божествените същества от космоса се разкриват пред нас, а в другата фаза, на земята, те са скрити за нас. И ние редуваме виждането на божествения лик с виждането на неговите завеси в сетивния свят. Точно така се играе с малките деца - показваме лицето си и го скриваме, после отново го показваме. Съвсем малкото дете, което все още е на прага на земното съществуване, обича тази игра. То все още може да разпознае в нея ритъма на цялото човешко съществуване. Когато лицето е скрито, малкото дете се чувства самотно, изоставено само на себе си, а когато лицето се появи отново, то изпитва радостта от любовта, от общуването. В тази проста игра то усеща някакъв миниатюрен израз на могъщото взаимодействие на силите, чиито външни знаци са Слънцето и Луната.