Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Тук ще публикувам откъси от непреведените книги на Рудолф Щайнер, както и други тематично свързани материали, неизвестни у нас.
Автор: anthroposophie Категория: История
Прочетен: 824822 Постинги: 458 Коментари: 15
Постинги в блога от 03.09.2022 г.
Това е лекция на на английския антропософ от австрийски произход Чарлз Ковач (1907-2001), изнесена на конференцията в Лисестър, 8.9.1962, в която той онагледява действието на лунните и слънчевите сили в живота на две известни личности.

Скъпи приятели,

в хода на изучаването на Рудолф Щайнер всички Вие сте попадали на неговите думи, че през първите години от живота си ние научаваме повече, отколкото през останалата част от земния си живот. Разбира се, той има предвид факта, че през тези три години се учим да ходим, да говорим и да мислим. 

Опитайте се да си представите малкото дете, когато започва да ходи изправено. Главата му е доста голяма в сравнение с тялото и крайниците - то е наистина тежко горе. Има конфигурация на силите, разпределение на тежестта, което е много по-неподходящо за изправяне и балансиране на два крака, отколкото по-късно в живота. Така че физическото тяло само по себе си на този етап не би могло, не би накарало детето да се изправи. Самият земен живот не подтиква детето да се изправи. Това прави животът преди раждането, космическият живот преди земния живот, който действа в детето по трансформиран начин и му дава силата да ходи изправено. 

Говорим за живот преди раждането и живот след смъртта, но тези космически животи не са отделни "подразделения на съществуването". Както може да се види от примера с детето, което започва да ходи, космическите животи достигат до този живот. В целия човешки живот, в цялата човешка съдба силите от космическия живот преди раждането и космическия живот след смъртта се вливат в земния живот. Чудесно е да разпознаем в светлината на антропософията работата на космоса, космическия почерк в човешката съдба на земята.

Разбира се, този "почерк на космоса" действа и се проявява във всеки човешки живот, но има някои животи, някои съдби, за които може да се каже, че демонстрират космическите сили повече от други. Сякаш боговете са избрали определени индивидуалности, за да илюстрират в техния живот действието на космическите сили. Такива животи разкриват - ако гледаме на тях по правилния начин - онова, което присъства и в нашия собствен живот по по-скрит, по-малко забележим начин. Нека да разгледаме един такъв необикновен живот.

Преди повече от сто години, през 1854 г., един човек стоял в хотелска стая в Данциг (днешния Гданск) пристанище на Балтийско море, което по това време е принадлежало на Германия. Този търговец току-що бил получил много лоша новина. Той бил вложил значителното си състояние в доставка на индиго за руското правителство, което по онова време било ангажирано в Кримската война. Пратката трябвало да бъде разтоварена в Данциг и оттам да замине с влак за Русия. Търговецът пристигнал в Данциг и там го посрещнала новината, че предишната нощ пожар бил унищожил всички складове на кея, заедно със стоката в тях. Това означавало пълна разруха за него, а също и край на мечтите и надеждите, които били много повече от трупането на богатство. 

Търговецът вече бил решил да напусне незабавно Данциг и да съобщи на руснаците, че не може да изпълни договора си, когато, поглеждайки през прозореца на хотела, очите му попаднали на надписа над вратата на отсрещната къща. Това бил един латински цитат: “Късметът е като луната - ту изгрява, ту изчезва." Мъжът се почувствал странно развълнуван от тези думи. През целия му живот късметът го огрявал като пълна луна, нямало да го изостави и сега. Той променил решението си - не напуснал Данциг, а слязъл на пристанището. Случайно попаднал на разговор с един складов служител, който гледал заедно с него почернелите от дима развалини на складовете. "Странно”, казал служителят, “какъв късмет имат някои хора. Когато пристигна последният кораб, складовете бяха толкова пълни, че се наложи да приберем стоките им в един открит навес - и този навес дори не беше засегнат от пожара. Късметлия е собственикът на тази пратка индиго."

Спасена била собствената пратка на този човек. За пореден път пълната луна на късмета засияла над него, както през целия му живот. Това бил странен живот, посветен на една странна, особена мечта.

Той се родил като син на протестантски свещеник в едно село в Северна Германия. Когато бил само на осем години, получил като коледен подарък книга, съдържаща историята на Троянската война. Момчето най-много харесало точно този разказ за великите битки между гърци и троянци и я препрочитал отново и отново. Един ден то попитало баща си: "Има ли нещо останало от Троя?" "О, не”, казал баща му, “от Троя не е останало нищо - ако изобщо е съществувала, в което много се съмнявам." "Но в книгата ми има нейно изображение", извикало момчето. "Как биха могли да я нарисуват, ако никога не е съществувала? Аз знам, че е имало Троя и когато порасна, ще я намеря!"

Момчето се казва Хайнрих Шлиман;  решението да намери Троя, то взема когато е едва осемгодишно и се придържа към него през целия си живот. Но отначало няма голяма надежда, че мечтата му някога ще се сбъдне. Майка му умира, когато Хайнрих е още малък. Баща му свещеникът бил слаб, некомпетентен и накрая загубил поста си. Младият Хайнрих Шлиман трябвало да напусне училище на четиринадесетгодишна възраст и да започне да изкарва прехраната си като чирак при един бакалин, където работел от пет сутринта до единадесет вечерта.


                   image

                                             Хайнрих Шлиман (1822-1890) 

Един ден, вдигайки някакъв тежък варел, той се наранил толкова лошо, че трябвало да напусне работата. Това било късмет - макар че по онова време той не го осъзнавал. С бедните си спестявания Хайнрих Шлиман платил билета си за кораб до Южна Америка. Но корабът все още се намирал в Северно море, когато претърпял корабокрушение по време на буря и спасителната лодка с Хайнрих била изхвърлена на брега на Холандия. Отново катастрофа - която се оказала късмет. Хайнрих останал в Холандия и станал чиновник в Амстердам. Използвал свободното си време и дори когато вървял по задачи, за да учи сам от книгите съвременни езици, за които имал необикновени способности. (Накрая той владеел петнадесет езика.) Лингвистичните му способности скоро донесли на Хайнрих повишение и той бил само на двадесет и една години, когато заминал като представител на фирмата си в Русия, където година по-късно започнал собствен бизнес. Станал богат човек, натрупал още едно състояние като банкер в Америка по време на Калифорнийската златна треска и връщайки се в Европа, удвоил богатството си по време на Кримската война.

И все пак през всичките тези години на интензивна дейност, докато преминавал от успех към успех, той никога не изпускал от поглед крайната си цел: откриването на древна Троя. Всичките пари, които спечелил, един ден трябвало да бъдат използвани за тази цел - парите били само средство за постигането й. И когато Шлиман смятал, че има всичко, от което се нуждае, той продал всичките си бизнес интереси и изобщо обърнал гръб на бизнеса. Целият свят на търговията вече не съществувал за него - той се интересувал единствено от търсенето на Троя. Никак не го смущавал фактът, че експертите, историците, му се присмивали. Пътувал много из Близкия изток и накрая мобилизирал работна ръка, която започнала разкопки на едно място в Турция - място, което никой специалист не би избрал.

Историята на разкопките на Шлиман в Бурабаши е станала легендарна. Той открива не само една Троя, а седем града един под друг. И само ден преди разкопките да приключат, Шлиман видял нещо да блести. Изпратил работниците си под някакъв претекст другаде и сам изровил съкровище от 1600 златни предмета - пръстени, диадеми, златни маски. Вярата му била напълно оправдана. По-късно той открил още по-голямо съкровище в Микена в Гърция. Когато Шлиман умрял през 1890 г., той не само бил осъществил момчешката си мечта, но и бил направил археологията това, което е днес и бил обогатил значително познанията ни за миналото.

Може ли човек да разглежда един такъв живот, който се движи безпогрешно към предопределената си цел, без да види осезаемо  как тук миналото достига до настоящето и го създава и оформя? Миналото е формирало този живот на Шлиман - но това е бил и живот, посветен на миналото. Той е споделял деловия живот на XIX век и го е правил наистина много добре, обаче вътрешният му живот не е принадлежал на неговото време - той е принадлежал на миналото. Никой романист не би могъл да измисли такъв характерен жест като Шлимановото ухажване на една красива гъркиня. Той подложил бъдещата госпожа Шлиман на обстоен исторически изпит с въпроси като "Кога Адриан е посетил Атина?" и я молел да рецитира дълги пасажи от песните на Омир. Момичето издържало с голям успех изпита и бракът бил много щастлив. Но като начин на ухажване той бил точно толкова индивидуален, колкото и целият живот на Шлиман - живот, управляван от силите на миналото, и то по уникален начин.

А сега, в името на сравнението и контраста, нека разгледаме един друг живот, живота на човек, който е бил, повече или по-малко, съвременник на Шлиман и също бизнесмен - живота на Хенри (Анри) Дюнан.

Дюнан със сигурност е имал по-добър старт в живота от Шлиман. Той е роден в богато и уважавано семейство на търговци в Женева, Швейцария. Не му се е налагало да трупа състояние - той го е получил. И нищо не показва, че в младостта си се е стремял да прави нещо друго, освен да следва семейната традиция. Може би е бил по-предприемчив, по-авантюристичен, но това се е очаквало от един бизнесмен през XIX век.

Това е било времето на колониалната експанзия, а Наполеон III, тщеславният император на Франция, е разширил френските отвъдморски територии чрез завладяването на Алжир, което има толкова трагични последици в наше време. Сега Дюнан, предприемчивият швейцарски бизнесмен, пътува до новата френска колония Алжир в търсене на изгодни инвестиции. В крайна сметка той купил голям участък земя, който бил изключително подходящ за отглеждане на пшеница. Земята обаче се нуждаела и от канали, а те можели да се прокопават само с разрешението на френските власти. Дюнан надлежно подал молба за разрешение.

Изглежда, че бюрокрацията не се е променила през последните сто години - заявлението се забавило някъде и Дюнан загубил търпение. Той решил да отнесе въпроса лично до император Наполеон III. Напуснал Алжир и заминал за Париж. В Париж обаче го очаквало разочарование. Между Франция и Италия, от една страна и Австрия, от друга, била избухнала война и императорът бил заминал за Италия, където се водели ожесточени боеве. 

Дюнан не се уплашил, а тръгнал да следва френския император; щял да уреди делата си, независимо дали има война или не. Той стигнал до френската главна квартира в Италия, което се случило в навечерието на голяма битка. Никой нямал време за деловите му проблеми и така се случило, че Дюнан станал свидетел на едно от най-големите и ужасни сражения в историята - битката при Солферино през 1859 г. 300 000 мъже се сражавали в продължение на петнадесет часа в жегата на италианското лято - клането било ужасно и описанието на подробностите от Дюнан е ужасяващо четиво дори за нас, закоравели от “постиженията” на нашето време. Когато битката завършила с поражението на австрийците, на бойното поле имало около 50 000 жертви - мъртви, осакатени и ранени. Нямало лекари, медицински сестри, линейки; нямало храна и вода - виковете и стоновете на безпомощните страдалци изпълвали въздуха.

И на този етап бизнесменът Дюнант забравил за бизнеса, който го довел в Солферино. Вместо това той се заел да помага на своите ближни. Обиколил местните селяни, убеждавал ги и ги уговарял, сформирал групи за доставка на носилки и импровизирани пунктове за първа помощ. Веднъж в началото един италиански помощник извикал: "Но този е австриец, враг!". Дюнан отговорил: "Не, той е човешко същество - всички сме братя." И думата се разнесла от човек на човек: "Всички ние сме братя."

След като работил три дни и нощи без почивка и сън, Дюнан се отправил към френската главна квартира. Той вече не мислел за бизнес. В съзнанието му се оформила идеята за международна организация, която да се грижи за жертвите на войната. Той имал разговор с френския император, но каналите за Алжир не били споменати - а ставало въпрос само за осигуряването на лекари за ранените. Тогава - в плен на великата си идея - Дюнан се върнал в Женева и в подкрепа на идеята си написал книга за преживяванията си, която шокирала цяла Европа.

Благодарение на тази книга и на непрестанната работа на Дюнан - писма, пътувания до всички европейски столици, лекции, интервюта с водещи държавници - през 1864 г. била подписана Женевската конвенция и се родил Червеният кръст. 

Дюнан не само похарчил цяло състояние, за да постигне целта си, но и пренебрегнал бизнес делата си, алжирските си планове, в резултат на което фалирал. Връзката с банкрутирал човек би могла да опетни новата организация “Червения кръст”, затова Дюнан се оттеглил от това, което бил създал и заради което фалирал. Останал без средства, той напълно изчезнал от общественото полезрение. По едно време положението му било толкова тежко, че се наложило да спи на улицата. В крайна сметка заживял непознат, под чуждо име, като отшелник в едно селце в швейцарските Алпи. Едва малко преди смъртта си той бил открит случайно от един журналист, а последвалата публичност довела до закъснялото признание за това, което светът му дължи.

                 image
                                              
Хенри Дюнан (1828-1910)

Колко различен от този на Шлиман е животът на Дюнан! Той започва в богатство и завършва в бедност; не му донася особена слава и известност, но носи благословията на Червения кръст за човечеството. Постижението на този живот не е резултат от вроден порив, от детска мечта, а от спонтанно решение - то е свободна постъпка. Житейският труд на Дюнан не хвърля светлина върху миналото, не увеличава знанията, а работи за бъдещето на човечеството.

Да споменем само един характерен детайл: Дюнан, подобно на Шлиман, е пътувал по едно време в Близкия изток. Шлиман, човекът на миналото, гледал с възхищение древните руини - той почти не забелязвал условията на живот на хората. Дюнан, човекът на бъдещето, не обръщал особено внимание на руините, но написал малка книга, в която предложил на европейските народи да купят земя от турския султан (който по това време владеел тези земи и изпитва остра нужда от пари) и под европейско ръководство да подобрят плодородието на почвата и така да повишат жизнения стандарт на хората. Днес може би бихме имали по-малко проблеми в Близкия изток, ако някой по онова време беше взел на сериозно предложението на Дюнан.

Това са само обикновените факти от тези два толкова забележително контрастни живота, които поставят въпроси пред всеки мислещ ум - въпроси, на които може да отговори само антропософията. В една своя лекция в Берн (25.1.1924 г.) Рудолф Щайнер разкрива някои истини, които могат да хвърлят светлина върху тези два живота. Всъщност не биха могли да се намерят по-добри примери за казаното от Рудолф Щайнер от тези два живота. 

В тази лекция Рудолф Щайнер говори първо за лунните духове. Тези лунни същества работят върху човека преди раждането му и благодарение на тях ние се раждаме с нашите специфични дарби, таланти и наклонности. Лунните същества работят от миналото - и от миналото, чрез портата на Луната, идва това, което ни прави индивиди.

Това, че ние сме индивиди с определени, специфични дарби - или с липсата на определени дарби - че имаме склонност към едно или друго нещо, е дело на лунните същества. То идва от миналото, от живота преди раждането, през портата на Луната. Но Слънцето, така казва Рудолф Щайнер, не се занимава с отделния човек; Слънчевите същества се занимават само с универсалното човешко, с човечеството.

Христос е слънчево същество, дошло на Земята, за да може слънчевият импулс, импулсът на общочовешкото, да навлезе в индивида. И този слънчев импулс е насочен към бъдещето. Чрез портата на Слънцето ние сме свързани с бъдещето и с живота след смъртта. Тези слънчеви сили са силите на свободата - точно както лунните сили са силите на необходимостта.

С това знание вече можем да разпознаем живота на Шлиман като чудесна демонстрация на работата на лунните сили - живот, управляван от миналото и посветен на миналото. А животът на Дюнан от определен момент нататък е освободен от миналото. Той е изпълнен с пълното осъзнаване, че всички хора са братя, с импулса на Слънцето, който работи за бъдещето, отвъд смъртта - живот, в който индивидът се отдава свободно на човечеството. 

Разбира се, може да се каже, че всеки от тези два живота е по свой начин едностранчив. Но това само ги прави толкова завладяващи примери за действието на космическите сили в човешкия живот. Силите на Слънцето и Луната действат във всеки човешки живот - те се срещат и пресичат във всяка човешка съдба. Тези две течения обаче трябва да имат физически израз в нашата организация - трябва да има нещо, което да приема тези две течения, които преминават през портата на Слънцето и портата на Луната. Това нещо е кръвта. 

Кръвта преминава през две фази. В едната фаза тя е богата на кислород - така наречената "червена" кръв в артериите. В другата фаза, връщайки се през вените, така наречената "синя" кръв е богата на въглероден диоксид. Без червената кръв не би имало живот и воля - тя е органът на слънчевите сили. Без въглероден диоксид, без синята кръв във вените, не би имало познание - тя е органът на лунните сили.

В една лекция в Мюнхен (“Окултни печати и стълбове”) Рудолф Щайнер казва, че червената, артериална кръв представлява "Дървото на живота", а синята, венозна кръв - "Дървото на познанието". Сега нека си спомним за внушителната имагинация във втора глава на Битие. Човекът яде от Дървото на познанието под влияние на змията, която е лунно същество. Чрез лунното същество човекът постига познание и се индивидуализира. Той вече не е универсален човек, а индивидуализирано, земно същество. Но тази велика картина в началото на Библията има аналог в края, в Новия завет. Съпоставянето на книгата Битие в началото и книгата Откровение в края на Библията по принцип разкрива чудесна архитектура. Битие говори за миналото на еволюцията, а Апокалипсисът - за бъдещето. Самите Битие и Апокалипсис са като портата на Луната и портата на Слънцето.

                                  image

   
А в книгата Откровение, в Апокалипсиса, има една имагинация, която е аналог на картината от Битие, където човекът яде от Дървото на познанието. В този аналог в Апокалипсиса има не две дървета, а два стълба, единият от които се издига от морето, а другият - от сушата. И има едно същество - не лунно същество - това е същество, чието лице е като Слънцето. Това слънчево същество дава на Йоан една книга, за да я изяде. В Библията, така казва Рудолф Щайнер (Лекции върху Апокалипсиса), книгата винаги означава поколения. Книгата, която се дава на Йоан да изяде, означава поколенията на човечеството - тя означава човека като същество във времето, означава бъдещата еволюция на човечеството. Тук Йоан - който е индивидуализиран човек - получава от Духа на Слънцето книгата за бъдещето на човечеството като цяло. Виждате, че това е точно обратното на картината от Битие. В Откровенията един индивидуализиран човек получава импулса на универсалния човек, слънчевия импулс на бъдещето. И в Апокалипсиса е написано, че когато Йоан ял книгата, тя била сладка в устата му, но горчива в корема му. Защото това не е книга на знанието, а сила на волята - волята да отдадеш собственото си същество в служба на човечеството.

Двата стълба отново представляват червената кръв, получаваща Слънце и синята кръв, получаваща Луна. Това е изразено и в имената на стълбовете. Яким означава, както казва Рудолф Щайнер (Берлин, 20.6.1916 г.) “мирово същество и азовост” (“Това, което е било в космоса, сега е в мен"). А името на другия стълб, Боаз, е преведено от Рудолф Щайнер като "силата, която сега е в мен, след смъртта ще се разлее и ще изпълни космоса". 

Това е смисълът на двата стълба, които играят толкова голяма роля в масонския ритуал: те ни казват, че в действителност ние сме космически същества - че през портата на Луната преминаваме от космическо към земно съществуване - а през портата на Слънцето отново навлизаме в космическото съществуване.

Но има и други картини - картини, които не говорят езика на символите, защото са произведения на изкуството и те могат да говорят директно на човешкото сърце. Нито едно символично изображение не може да говори така трогателно за слизането на човека от космоса, както Сикстинската мадона на Рафаело - детето в ръцете на майката е спътник на ангелските същества от задния план, то е родено от синия ангелски фон.

Едва ли има съвременно произведение на изкуството, което да не създава впечатлението за фрагмент, за нещо незавършено. Съзнателната цел на съвременното изкуство е да бъде "фрагментарно". Защо е така? - Защото съвременният художник чувства, че самият живот е фрагментарен. Животът на земята е само фрагмент. Той е като парчета от счупен съд; нуждае се от другите части - космическия живот преди раждането, космическия живот след смъртта - за да стане цялостен, да има смисъл. Как може живот като този на Шлиман да има смисъл, ако не го видим разширен отвъд раждането? Как животът на Дюнан може да има смисъл, ако не го видим свързан със слънчевия импулс отвъд смъртта?

Има още една картина, Пиета от неизвестен френски майстор. На тази картина мъртвият Христос в скута на майка си е заобиколен не от ангели, а от човешки същества. Той е заобиколен от човешката скръб и човешката любов.

     image

 Вероятно става въпрос за тази Пиета от Вилньов ле-Авиньон от средата на ХV век, чийто автор е спорен.

Но обичайки Христос, тези опечалени обичат човечеството - те обичат онова, което е универсално човешко. И в златното, подобно на слънце сияние на фона може да се усети изразът на тази човешка любов, която се издига в космоса и триумфира над смъртта.

Така че и изкуството по свой начин може да говори за слизането на човека от космическия живот през портата на Луната - и за изкачването през портата на Слънцето. Ала това са произведения на изкуството от миналото. Не би могло да се каже, че съвременното изкуство има какво да постави до тези шедьоври. В съвременното изкуство обаче има и нещо друго, нещо, което е значимо и симптоматично - нещо, което принадлежи на епохата на космическите кораби. 

Модерният художник залага на усещането си, че животът на земята сам по себе си е само фрагмент. И като отговор на този възглас (защото той е именно такъв) астронавтите се хвърлят в космическото пространство - в търсене на космическото съществуване. Обаче само отвъд портите на раждането и смъртта, в тайните на Яким и Боаз, може да се намери истинският отговор. Както кръвта, която протича през тялото ни, преминава през две фази - червена в артериите, синя във вените - така и човешкият живот преминава от космическо към земно съществуване и се връща обратно. В едната фаза божествените същества от космоса се разкриват пред нас, а в другата фаза, на земята, те са скрити за нас. И ние редуваме виждането на божествения лик с виждането на неговите завеси в сетивния свят. Точно така се играе с малките деца - показваме лицето си и го скриваме, после отново го показваме. Съвсем малкото дете, което все още е на прага на земното съществуване, обича тази игра. То все още може да разпознае в нея ритъма на цялото човешко съществуване. Когато лицето е скрито, малкото дете се чувства самотно, изоставено само на себе си, а когато лицето се появи отново, то изпитва радостта от любовта, от общуването. В тази проста игра то усеща някакъв миниатюрен израз на могъщото взаимодействие на силите, чиито външни знаци са Слънцето и Луната.

 

Категория: История
Прочетен: 3686 Коментари: 0 Гласове: 10
Последна промяна: 03.09.2022 20:03
Търсене

За този блог
Автор: anthroposophie
Категория: История
Прочетен: 824822
Постинги: 458
Коментари: 15
Гласове: 6146
Календар
«  Септември, 2022  >>
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930