Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 13.3.1911 в Берлин (“Екскурс в областта на евангелието от Марко”)

Днес ние до известна степен живеем в преход, доколкото отново сме изправени пред началото на една шестстотингодишна културна вълна, доколкото нещо ново отново си пробива път, доколкото Христовият импулс трябва да се оплоди с нещо ново. След като обновеният Лунен култ по времето на полумесеца (т.е. арабизма) е имал време да се изживее през периода на Ренесанса, сега е настъпил моментът, в който Христовият импулс, който се разпространява именно като пряк импулс, трябва да поеме и ще поеме едно странично течение. Към това течение нашето време има много специална склонност.

Трябва обаче да разберем съвсем точно именно това навлизане на страничното течение в нашата култура. Всички тези неща напълно съответстват на правилния ход на една окултна схема - бихме могли да кажем и окултна систематика. Ако си представим, че Луната, Меркурий, Венера и Слънцето следват едни след други в стария стил, а не в новия 1, тогава, след като се е появило обновеното лунно влияние и лунната вълна се е изживяла, така да се каже, в епохата на Ренесанса, сега би трябвало да очакваме едно влияние, което би трябвало да обозначим в съвсем правилния стил със символа Меркурий. Така че теоретично бихме могли да кажем, че ако символиката е вярна, ние сме изправени пред перспективата за един вид влияние на Меркурий, което се влива в нашата култура, пред вълна, която може да се символизира като влияние на Меркурий, точно както арабизмът може да се характеризира като влияние на Луната. 

Ако имаме разбиране за развитието на времето, можем да наречем Гьоте последния велик дух, който е обединил в душата си пълнотата на науката, пълнотата на християнството и пълнотата на ренесансовата култура и тогава бихме могли да очакваме той да ни представи в душата си красивото обединение на ренесансовата култура, на науката, т.е. на интелектуализма, оплоден от арабизма и на християнството. Ако сега погледнем на Гьоте по начина, по който сме свикнали от години, лесно можем да видим, че тези елементи наистина са се съчетавали в душата на Гьоте. Но също така бихме могли да очакваме, според дадените сега сведения за времето от шест по шест века, че в душата на Гьоте все още не е имало нищо от влиянието на Меркурий и че това трябва да е нещо, което е трябвало да се появи зад Гьоте като нещо ново.

Интересно е, и Вие знаете това, че дори ученикът на Гьоте Шопенхауер вече показва това влияние на Меркурий. От моите обяснения Ви е известно как източната мъдрост е проникнала във философията на Шопенхауер, особено под формата на будизма. Тъй като Меркурий сега се смята за символ на будизма, това характеризира влиянието на Буда след времето на Гьоте - в смисъл, че тук Буда е равен на Меркурий, а Меркурий е равен на Буда - по същия начин, както имате характеристика на влиянието на Луната в арабизма. Сега можем да кажем и кое е това странично течение, което се влива в прекия път на Христовия импулс като ново течение в началото на една нова шестстотингодишна епоха: Трябва да разглеждаме будизма като приток - като обновяване, в нова форма - само че с ограниченията, които бяха изложени в публичната ми лекция за Буда.

Сега нека се запитаме: Кое е прякото течение на културата, водещо към бъдещето? Това е Христовото течение. То тече по права линия. А какви странични течения можем да установим? На първо място е арабското течение, което се влива в основното течение, след което има период на покой и следва прояснение в ренесансовата култура. Сега имаме обновено вливане на течението на Буда. Който е в състояние да види тези факти в правилната светлина, ще си каже: Ние трябва да възприемем онези елементи от течението на Буда, които преди това не са се съдържали в нашата западна култура. 

Вече можем да видим как някои елементи от течението на Буда навлизат и в западното духовно развитие, като например идеите за прераждането и кармата. Те се вливат в него. Но има и нещо друго, което сега трябва да запишем категорично в душите си: Всички тези странични течения никога няма да могат да ни дадат информация за централната точка на нашия мироглед, на нашата духовна наука. Да попитаме будизма или който и да е друг предхристиянски ориентализъм, навлязъл в нашето съвремие като обновяващ се мироглед, за същността на Христос например, днес би било също толкова умно, колкото ако християните европейци бяха попитали арабите, дошли в Испания, за същността на Христос. (...)

Но сега, във връзка със случващото се, ще се наложи да се прави разлика между ортодоксалния стар източен будизъм, който иска да пренесе в Европа, така да се каже, застиналия будизъм и иска да разпознае от него "Христовата идея" и един наистина еволюирал будизъм. Тоест ще има хора, които ще говорят за Буда по следния начин: Погледнете Буда, който е живял около пет-шест века преди нашата ера! Това са неговите учения! - Това, което ще кажат тези хора, може да се сравни с това, което казва духовната наука в розенкройцерския смисъл: От вас, а не от Буда зависи да говорите днес така, сякаш Буда е застинал на мястото, където е бил пет-шест века преди нашата ера! Нима мислите, че Буда не е еволюирал? Когато говорите по този начин, Вие говорите за учение, което е било правилно за онова време. В крайна сметка говорим за учение на Буда във вида, в който той го е дал и е било правилно пет-шест века преди нашата ера! Но ние гледаме нагоре към Буда, който е еволюирал и който от духовните си висоти оказва непрекъснато влияние върху човешката култура 3. Гледаме към онзи Буда, когото успяхме да изобразим при разглеждането на Евангелието от Лука, който е придобил влияние върху Исус от Натановата линия на Давидовия род; гледаме към Буда, който се е развил още повече в царството на Духа и който днес трябва да ни каже авторитетните истини, които имат значение. 

С християнството като догматично християнство в западния свят се е случило нещо доста любопитно, което може да се опише с думите: По силата на някакво странно стечение на обстоятелствата сред християнските светци се е появила една фигура, подобна на Буда. 

                                                          

Фрагмент от икона: Варлаам Индийски, Йоасаф Индийски, края на XV - началото на XVI в., събор на Св. София в Новгород.

Сигурно си спомняте как веднъж Ви разказах за една легенда, която се разказвала в цяла Европа през Средновековието - легендата за Варлаам и Йосафат 4. Тя ни съобщава приблизително следното: 

Живял някога един индийски цар, който имал син. Той го възпитавал, като го държал далеч от всички човешки страдания, от целия външен живот на земята. Възпитавал го в царския дворец, където синът виждал само онова, което води до щастие и благословия за човечеството. Името му било Йосафат; това име е променяно няколко пъти и е приемало различни форми: Йосафат, Юдасаф, Будасаф. Йосафат живял в царския дворец до определена възраст, без да познава света. Един ден го извели от двореца на баща му и той опознал живота. Първо видял един прокажен, после слепец и след това грохнал старец. След това се разказва, че той намерил някакъв християнски отшелник на име Варлаам, който накарал Йосафат да разбере християнството и да стане християнин.

Няма как да не си дадете сметка, че в историята за раждането на синa на индийски цар, който живеел далеч от света, след което бил изведен и видял прокажения, слепия и стареца, има отзвук от самата легенда за Буда. От друга страна, лесно можете да видите, че през Средновековието тази легенда е била продължена, но към нея е било добавено нещо, което не може да се вмени на Буда: че той е позволил да бъде обърнат в християнството. Това не може да се каже за Буда.

Тази легенда е предизвикала известно съзнание сред християните, поне сред отделни християни, но най-вече сред онези, които са съставили списъците на светците. Те са знаели, че името Йосафат, Йодасаф е свързано с това, което наричаме Бодхисатва 2: Йодасаф, Будасаф преминава по права линия в Бодхисатва. Така че тук виждаме една странна, доста дълбока връзка между една християнска легенда и фигурата на Буда. Разбира се, знаем, че източната легенда представя Буда като преминаващ в нирвана и че той е предал короната на Бодхисатва на своя наследник, Буда Майтрея, който сега е Бодхисатва и по-късно ще бъде Буда на бъдещето. В легендата Буда отново се появява като Йосафат. А връзката на будизма с християнството се характеризира по чудесен начин с факта, че някой е казалч Йосафат е светец. Самият Буда е бил толкова свят, че е приел християнството по смисъла на легендата за сина на индийския цар, така че може да бъде причислен към светците - въпреки че е бил преследван от друга страна.

От това се вижда, че хората са знаели къде да търсят по-късния образ на будизма, съответно на Буда. Междувременно будизмът се е слял с християнството в скритите светове. И Варлаам, тази странна фигура, запознава Бодхисатвата с християнството, така че ако сега проследим будизма в смисъла и на тази легенда като едно продължаващо световно течение, можем да го възродим само във формата, в която съществува сега, в модифициран вид. Трябва да говорим за Буда такъв, какъвто той съществува за нас днес, ако разбираме вдъхновенията му ясновидски. Както арабизмът не е юдаизъм, както Луната-Яхве не се появява отново в арабизма в старата си форма и вид, така и будизмът, доколкото може да стане плодотворен в западната култура, няма да се появи отново в старата си форма, а ще се появи в променена форма, защото по-късното не се появява просто като копие на по-ранното.

----------------------
Бележки

1 Във втора лекция от СС 123 „Евангелието на Матей“ Щайнер казва, че „планетата, която официалната астрономия нарича Венера, според окултната терминология е Меркурий, както и обратното - планетата, която официалната астрономия нарича Меркурий, в окултен смисъл е Венера“.

2 Бодхисатва  बोधिसत्त्व означава на санскрит “просветлено същество, същество на мъдростта”. Според Рудолф Щайнер има общо дванадесет Бодхисатви, всеки от които има много специфична мисия, която трябва да изпълни в хода на земното развитие. Всичко, от което се нуждаят за това, им идва като съществена мъдрост от тринадесетия: Христос. Мисията на един бодхисатва е изпълнена, когато това, което той трябва да даде на човечеството, се превърне изцяло в негова собствена човешка способност. От този момент нататък той вече няма нужда да се въплъщава във физическо тяло. 

“Бодхисатвата, който станал Буда, се родил в царския дом на Судходана и станал Буда на двадесет и деветата година от живота си, което означава, че след това вече нямало нужда да се преражда. Когато едно такова същество, Бодхисатва, стане Буда или Учител, това означава вътрешно развитие, само че по-висше, през което може да премине всяко човешко същество. Езотеричното обучение на човешкото същество е само началото на това, което води до превръщането му в Буда. То няма нищо общо с това, което се случва около хората. Такива хора се появяват в определени моменти, за да изведат света напред. Но това са различни събития от Христовотп събитие. Христос не е дошъл от друга човешка личност, а от макрокосмоса, докато всички Бодхисатви винаги са били свързани със земята." (СС 130, лекция от 17.9.1911).

3 От началото на XVII в. Буда изпълнява нова мисия на Марс, като облагородява войнствените Марсови сили, които хората преживяват след смъртта си и които преди мисията на Буда са им влияели отрицателно.

4 Историята за Варлаам и Йосафат отразява с известни допълнения историята на младостта на Гаутама Шакямуни, бъдещия Буда. Подробностите на неговата житейска история са малко по-различни, но в общи линии си приличат в индийските, цейлонските и тибетски източници. Основната разлика тук е, че в пролога към историята астролог предсказва на цар Авенир, че новороденият му син Йосафат ще бъде последовател на християнската религия, която по това време е преследвана от Авенир. Очевидно е, че събитията от будистките писания са пренесени с около 900 години напред, така че в тази версия те се случват след началото на християнската мисионерска дейност в Индия. Младият принц е възпитан в невежество относно старостта, болестите и смъртта, но в крайна сметка научава за тяхното съществуване по време на излети вън от двореца. В будистките версии баща му му намира съпруга в този момент, но в християнската версия принцът остава неженен.

Йосафат вижда един сакат човек, докато се връща в двореца. Крал Авенир и неговият магьосник Теодас го наблюдават от крепостните стени.

                     

Йосафат напуска дома си и среща отшелника Варлаам, който го наставлява в християнската вяра и след това го кръщава. Илюстрации от издание на "Варлаам и Йосафат" от 1477 г.