Всеки християнски празник е свързан с ключов момент от годишния цикъл. Така Коледа идва малко след най-късия ден. Характерно за нея е това, че тя провъзгласява: „Отсега нататък силата на светлината ще нараства“. Великден празнуваме, когато дните вече са по-дълги от нощите; той възвестява победата на светлината.

Аналогични са смисълът и значението на времето на празника на архангел Михаил. Това е празникът, който настъпва малко след есенното равноденствие - т.е. денят през есента, когато часовете на дневната светлина и тъмнината са с еднаква продължителност. 

Това е времето, когато светлината и тъмнината са в равновесие. Това е времето, в което има и известно равновесие между топлината и студа, а често дори между влажното и сухото време. Това е времето, когато в силите на природата съществува определено общо равновесие.

И в старите календари можете да видите, че тази част от годината се характеризира с изображението на везни; това е символът за знака „Везни“, знакът на равновесието, на уравновесяването, на равномерността. А това, че Михаил и неговият космически символ везните принадлежат един към друг, свидетелства не само времето на неговия празник, но и някои от най-старите и красиви изображения на архангела: той е изобразяван с везни как претегля душите на хората в Деня на Страшния съд.

                Рогир ван дер Вейден, “Страшният съд”, около 1450г.

Тук имаме един по-дълбок аспект на същността на Михаил в сравнение с образа на „змеебореца“, с който сме свикнали. Това е по-дълбок аспект и ние трябва да го осъзнаем. Какво означават везните в ръцете на Михаил?

Везните са символ на справедливостта още от времето на Древния Египет. В египетската “Книга на мъртвите” има илюстрация, която показва душата на мъртвец, която водена от бог Хор, пристига в Залата на божественото правосъдие. Там, в присъствието на бог Озирис, който е съдия на всички човешки души, сърцето на човека се претегля на големи везни - везните на истината и справедливостта. И според резултата от това претегляне на сърцето Озирис произнася присъда над тази душа.

В Древния Египет везните са били символ на справедливостта на Озирис - което означава на божествената справедливост.

По-късно римляните възприемат древния символ на везните, но променят значението му. Римляните създават системата на кодифицираните закони и превръщат правосъдието в абстрактна правна система от закони, записани в книги. А като символ на тази земна справедливост, на човешката справедливост, те са измислили абстрактната алегория за Юстиция, изобразявана с превръзка на очите и държаща меч в едната ръка и везни в другата.

Богинята на правосъдието, стъклопис от Иван Пенков (1897-1957) в Съдебната палата в София 

Никак не е случайно, че именно този римски закон, това римско правосъдие, символизирано от жената с превръзка на очите, осъжда Христос на смърт чрез приковаване на кръста. Може да се каже, че от символ на божествената справедливост в Древния Египет везните са слезли на земята и при това слизане са се превърнали в символ на сляпото правосъдие, което е разпънало Христос.

Както казах, не е случайно, че Христос - съществото, дошло от царството на божествената истина и справедливост - е било осъдено на смърт от земното правосъдие на Рим. Законите на Рим не са имали за цел да отразяват Божията воля, а да запазят Римската империя, властта на Рим; а римското царство е можело да съществува на този свят единствено като противоположност на  небесното царство.

Но през вековете, последвали Мистерията на Голгота, древният символ на везните претърпял забележителна трансформация. Везните придобили нов смисъл - смисъл, който в Древния Египет би бил непонятен.

За да разберем как се е появило това ново значение, нека си представим някоя старинна везна. Най-важната част е хоризонталната пръчка. В нейния център, точно там, където се окачва, има малка вертикална стрелка, чиято позиция показва дали везните са в равновесие или не. Когато блюдата са в точно равновесие, стрелката е в изправено положение.
                       

Но има нещо странно в тази позиция, когато блюдата са наистина балансирани - тя не е статична. Стрелката може да бъде преместена чрез леко докосване, но след това се залюлява обратно към вертикалното си положение. Можете да наречете това „стабилно равновесие“, но съществува термин, който описва по-добре положението: Този малък индикатор е „в свободна игра“. В това просто механично явление има нещо, което е ключ към вътрешното преживяване на свободата.

През вековете, последвали Мистерията на Голгота, това преживяване на свободата се зародило в душите на хората за пръв път в човешката история. Все още в полусъзнание, душите търсели начин да изразят това преживяване и една висша мъдрост, духът на езика, посочил уравновесените везни като образ на свободата.

В молитвата „Отче наш“ има едно изречение, което се предава на английски така: „Deliver us from evil“ (в българската библия: “избави ни от Лукавия”. Това е превод на латинското „libera nos a malo “освободи ни от злото”. А латинската дума за „освобождаване“ или “освобождение” е liberare - глагол, произлизащ от съществителното libra, което означава “везни”. От този корен libra по-късно възникват думите liberty „свобода“ и liberation „освобождение“. И дори думата deliver „избавям“, която използваме в молитвата „Отче наш“, произлиза от „libra“, от везните.

Изглежда странно развитие това, че везните, символ на строгата справедливост, се свързват с освобождението, избавлението и свободата. Но подсъзнателната мъдрост, която работи в това ново значение, сочи към дълбоката промяна, предизвикана от Мистерията на Голгота.

В предхристиянските времена, например в Древния Египет, човешката душа все още не е била в състояние да решава сама кое е морално правилно и кое не. Законите, които определяли човешкото поведение, не можели да бъдат измисляни от хората. Само боговете имали необходимите знания. Ето защо в “Книгата на мъртвите” везните на истината и справедливостта са показани в залата на Озирис - с други думи, в духовния свят. И когато Мойсей дал на евреите техните морални закони, Десетте заповеди, това са били закони, дадени от Йехова, а не от човек. В предхристиянските времена критериите за истина и справедливост са били определяни от боговете. 

Но през вековете, последвали Мистерията на Голгота, постепенно с течение на времето нараснало усещането, че източникът на истинския морал се намира в човешката душа. Това е смисълът на Христовите думи: „Царството Божие вътре във вас е“ - Царството Божие е царството на моралния миров ред, царството на божествената справедливост. Това царство е дошло и е влязло в човешките души чрез Мистерията на Голгота.

Първоначално това е било слабо усещане - то се е пробудило в съзнанието на хората от началото на съвременната епоха през XV век: Светлината, от която човекът се нуждае за моралните решения, за моралните пориви, е вътре в него; тя свети във всяка една душа. Това означава, че критериите за истината и справедливостта вече не са в отвъдното небе - те са вътре в нас. И това ни прави свободни същества. Да действа, воден от морален импулс, не означава за човека да се подчинява на божествената заповед - той действа от собственото си същество - в свобода. 

Така че в това развитие наистина има смисъл, който свързва везните (libra) с освобождението (liberation), със свободата (liberty). Както виждаме сега, символът на везните е променял значението си многократно. В Древния Египет везните на Озирис представлявали божествените закони, божествената справедливост. В Древния Рим везните станали символ на законите, създадени от човека. След Мистерията на Голгота везните (libra) се свързват със свободните морални решения на човека.

Обаче подобни промени, промени в човешкото съзнание, не се случват просто така, а са предизвикани от същества, които Рудолф Щайнер нарича “Духове на времето”. И от около сто години (по-точно от 1879г.) архангел Михаил се е превърнал в „Дух на епохата”, дух на съвременната епоха.

Под управлението на Михаил в света се появи антропософията, а с нея и едно още по-дълбоко значение на символа везни. От една страна, свободата на човека при вземането на морални решения беше описана с ясни термини във “Философия на свободата”; от друга страна, отговорността на човека за действията му се обосновава духовно чрез идеята за кармата и прераждането.

Но какво представлява законът за кармата? - Това е закон, който изисква действията ни в един живот да бъдат компенсирани в следващия. Чрез закона за кармата действията ни в един живот се балансират от събитията в следващото прераждане. Това е законът за равновесието, който обхваща целия ни живот на земята.

И с този закон за кармата се връщаме към първото значение на символа на везните: Божествената справедливост, справедливостта на космоса.

Когато днес, в епохата на Михаил, празнуваме имагинацията на Михаил с везните, тя ни говори за свободата на човека, а също и за закона за кармата - онзи закон, който е израз на Божията справедливост.

“Един ден ще се появи езикознание, което няма да е толкова сухо и делово като сегашното, защото ще се занимава с живия дух на езика, който днес все още се намира под съзнателния живот на представите на днешните азови човеци. От този езиков дух трябва да се извади много, ако искаме да характеризираме нещата от духовния свят, които се намират отвъд това, което обхваща обикновеното съзнание. Затова трябва да се появи различен стил на езика, различен стил на представяне, ако искаме да характеризираме духовните неща.” (Рудолф Щайнер, CC 129, Мюнхен, лекция от 24 август 1911 г.)

(Друга статия от Херман Бек: https://anthroposophie.blog.bg/history/2022/07/15/indiiskata-ioga-v-svetlinata-na-antroposofiiata-osobeno-na-u.1826717 )

За най-свещена мантра на Веда в Индия се смята прочутата Гаятри, стихът от Ригведа III, 62, 10: tat savitur varenyam bhвrgo devasya dhimahi | dhiyo yo nah pracodayat. Общоприетите преводи, като например „нека постигнем славното великолепие на бог Савитар, нека той насърчава нашата преданост“ и други подобни преводи, са лишени от значение и абстрактни. Филолозите намират стиха за неясен и не успяват да направят много с него. Цялата Песен III, 62, в която той се намира, изглежда е лишена от смисъл и контекст повече, отколкото други части на Ригведа. Ние обаче трябва само да преведем стиха буквално, но наистина строго буквално и да проникнем в намереното по този начин с помощта на духовната наука и тогава конкретното значение на мантрата ще ни се изясни. Ще се окаже, че тя ни представя по-ясно и по-смислено от всяко друго слово на ведата действителния културен импулс на древния индийски народ, задачата за развитие, която му е била поставена от неговите древни свети учители. На езиковото обяснение, което е осветено от духовната наука, тук се разкриват и връзки, останали скрити за чисто филологическия поглед.
 

Мантрата Гаятри в европеизирана мелодичност, изпълнена от германската нюейджърка Йоланта Фрийс (Дева Премал) - https://youtu.be/4IFlaG45xM8?feature=shared

...и в изпълнение на Сатия Сай Баба:

https://youtu.be/sFU7eblLzIg?feature=shared

Самата дума „импулс“, която е толкова важна за духовнонаучното разглеждане на взаимовръзките в човешкото развитие, се среща на две места във ведическата мантра. Първо, тя се намира още в името на бога на слънцето Савитар, който като название на вършител на действие (номен агентис), произлизащо от глаголния корен sь „подтиквам, давам импулс“, съвсем буквално означава „даващият импулс“. А също така думата се съдържа и в глагола на подчиненото изречение pracodayдt, от корена cud (произнася се “чуд”) „тласкам, давам тласък, импулс“, свързан с pra „напред“ pra-cud „давам тласък или импулс напред, т.е. по посока на напредъка“ (на който pracodayдt е стара ведическа конюнктивна форма „нека да даде . . . импулс напред"). Слънчевата мантра наистина говори за онзи импулс, който е бил прогресивният културен импулс на древния индийски народ, а именно импулсът да се развие от старите атавистични състояния на съзнанието до логическото мислене, да се запали светлината на мисълта от старото ясновидство. Действителният ход на духовното развитие на Индия не е съответствал напълно на този културен импулс, даден й от нейните велики духовни учители, древните свети риши. 

Още преди индиецът наистина да е постигнал истинско разсъдъчно съзнание, логическо мислене, у него все повече се е засилила тенденцията да се върне към света на древното ясновидство чрез развитието на йога, основано именно на потискането на тези импулси за мислене (cittavrttinirodha). От тази гледна точка определен ретрограден, упадъчен елемент е присъщ на всички индийски методи на йога и този упадъчен елемент става все по-очевиден в цялото индийско духовно развитие и литература, като се започне от по-късните Веди и брахманската литература; той вече се забелязва ясно в Упанишадите и е още по-очевиден в по-късната литература на Санкхя, Веданта и йога, във великите епоси и цялата по-късна индийска поезия. В сравнение с цялата тази литература, дори и с тази на по-късните Веди, в старата Ригведа все още преобладава съвсем различен, по-прогресивен дух и никъде тази прогресивност на културния импулс, даден на древния индийски народ, не изпъква пред нас по-чисто и непосредствено, отколкото в слънчевата мантра, в прочутата Гаятри III, 62, 10. В тази мантра ние все още се намираме в най-решителната противоположност на всичко, което по-късно се е появило от индийския народ по отношение на истинските културни импулси, все още дишаме в нея чист, здравословен земен въздух, все още чувстваме в нея чистите и възвишени желания за светлина на древното арийско човечество, което се стреми към истински земен прогрес.

Броят на думите за светлина в древната Ригведа е изненадващо голям. Съществува не само една дума, а изключително голям брой думи с много нюанси за значенията „светъл, блестящ, сияен, лъчист, светлина, блясък, проблясък“ и т.н. Изглежда, че тези древни арийски народи са преживявали и усещали светлината с възхищение до най-фините ѝ нюанси и би било полезно да подложим всички тези думи за светлина в древната Веда (и в Авеста, която е толкова близка до нея) на по-подробно лингвистично и духовнонаучно изследване. 

Една от тези думи за светлина е и думата bhargas (появяваща се в слънчевата мантра във формата bhargo по причини на сандхи в изречението (сандхи = междусловна асимилация) „светлина“ (от bhrдj „блестя, сияя“), която е сродна с готското bairhts, немското име Berta, английското bright (срв. също нордическото Breidablick, жилището на Балдур), новокимрийското berth, нововисоконемското Pracht „великолепие“ и др. 

Друга подобна дума за светлина, най-важната от първичните думи, които са обозначавали светлината и деня за древното арийско човечество, се основава на думата deva (родителен падеж devasya) „Бог“ или „божествен“ = лат. deus. Тя произлиза от корена div „блестя, излъчвам“, следователно означава “блестящият, сияещият”.

Div на свой ред е продължение на корена dп, който означава както „летя“, така и „блестя, излъчвам“, като конкретното основно значение изглежда е това на стрелата, която се изстрелва във въздуха, с което след това се сравнява появата на светлинния лъч (срв. нашето „Слънцето изстрелва стрелите на светлината“). Оттам след това div придобива и значението „играя, игра със зарове“ - да помислим за хвърлянето на заровете, от друга страна за немската словоупотреба на spielen „играя“ във Farbenspiel „игра на цветове“. Като съществително div, родителен падеж divas (= гръцки Διός), именителен падеж dyaus = гръцки Ζεός назовава сияйното дневно небе, като латинското dies “ден” (индийското dyu, което отново е само вторична форма на div) е тясно свързано с него. Срв. също латински Jupiter = гръцки Ζεός πατήρ = индийски dyaus pitar „бащата-небе, баща на светлината“. Продължение на div, dyu е след това глаголният корен dyut „светя“, който после става на jyut (произнася се: dschjut) „светя“ чрез палатализация на d, от което произлиза jyotis „светлина“ (най-разпространената дума за „светлина“ в по-късния санскритски език). Гръцкото δίος „блестящ, божествен“ (но не и θεός “бог”) също спада към разглеждания тук първичен корен на арийската дума за светлина dyaus (Ζεός) и би се получил подробен лингвистичен трактат, ако трябва да проследим разклоненията и развитието на думата във всички сродни езици.

Не е необходимо допълнително лингвистично обяснение за местоимението tat „това“ (срв. англ. that), което трябва да изясним от мантрична гледна точка, а varenya, староведическата герундивна форма, образувана от корена vr „избирам, признавам, обичам“, която е сродна и с немските wollen “искам” и wдhlen “избирам”, е дума, която не се използва в по-късния санскритски език и поради това вече е трудно разбираемаи за индийците. Тя означава буквално това, което трябва да бъде избрано, обичано; това, което събужда любовта в човешкото сърце. Древната дума се оказва особено значима тук заради мантрическия си ефект. Подобно на varenya (винителен падеж, ср.р. varenyam ), dhimahi е създавала трудности на тълкувателите още в самата древна Индия. Индийците обикновено мислят тук за съществителното dhi „мисъл, отдаденост“ и го превеждат като „ние медитираме“, което думата поначало не означава, дори ако това, което се има предвид, в крайна сметка в известен смисъл е равнозначно на медитация. 

За да разберем причината за тези трудности при превода, трябва да осъзнаем, че древният ведически език все още е имал богато развита глаголна система, богато развито спрежение (подобно на гръцкия език), което обаче вече е намаляло значително в класическия санскрит. Явлението, наблюдавано и другаде в историята на развитието на езиците - че старият жив, конкретен, вербален начин на изразяване с течение на времето все повече се заменя с абстрактен номинален, че причастията и номиналните фрази все повече заемат мястото на спрегнатия глагол (който остава като спомагателна форма и след това по правило се изпуска), не намираме никъде по-изразено и широко разпространено, отколкото на почвата на индийското езиково развитие. Тъй като мисленето му става все по-абстрактно, по-късният индиец почти напълно отвиква да употребява нормалните глаголни форми и ги заменя с причастия и изрази със съществителни. 

Ситуацията е била съвсем различна в стария ведически период, когато глаголът все още е играл основна роля, когато все още е имало богатство от всякакви аористни и модални (конюнктивни и оптативни) форми, които по-късният класически санскрит вече е изгубил (той все още познава аористи, но ги използва много рядко, напълно е изгубил конюнктива, а модалните форми - конюнктив и оптатив - на аориста вече не се срещат). Това е причината, поради която подобни форми, ако все още се срещат в по-стария език, изглеждат трудни за разбиране на по-късните индийски тълкуватели и поради която по-късният усет към езика невинаги се оказва достатъчен за правилното разбиране на една такава форма. 

Такъв случай имаме при формата dhimahi в слънчевата мантра, която първоначално няма нищо общо с dhп „мисъл“, а е, както мнозинството от нашите филолози правилно са разпознали, първо лице множествено число на оптатива на аориста на корена dhд τιθημι „поставям, слагам“ (който е в основата и на немското tun “правя”, както и на наставката tum = старовисоконемски tuom, индийски dhдman - срв. Dom “катедрала”, буквално означава „искаме да поставим в себе си, да вземем в себе си, искаме да приемем в себе си“. 

Със сигурност тук се има предвид медитативно възприемане, възприемане в отдадена медитация, така че преводът „медитирам“ не е погрешен по смисъл, но не отговаря на първоначалното значение на думата, а също така е по-малко конкретен и нагледен и следователно по-малко подходящ да ни разкрие действителното живо значение на мантрата. Думата dhi „мисъл“ наистина достига до нас едва в следващото dhiyo (винителен падеж множествено число на dhп, по причини на сандхи тук е вместо dhiyas). Възможно е по-късно думата да е била използвана и в смисъла на „отдаденост“ (думата „отдаденост“ съдържа и „мислене“), но първоначалното й основно значение „мислене, мисъл“ е най-близкото и единствено правилното. - Относителното местоимение yo (по причини на сандхи вместо yas) със значение „който“ тук можем да предадем аналогично чрез  “за да“, (по причини на сандхи вместо nah има nas, срв. това, което беше развито на друго място за полярността на h и s). То съответства на латинското nos и може да бъде индийски дателен и родителен падеж, тук е родителен и означава „наш“. По този начин цялата мантра може бъде преведена напълно буквално, ако предадем Савитар (родителен падеж Savitar), което съвсем буквално означава „даващият импулси“, като „ожвяващото слънчево същество“ (защото се има предвид богът-слънце, чиито импулси събуждат живота на съществата): „Събуждащата любов светлина на оживяващото слънчево същество ние искаме да приемем в нас, за да даде подтик (напред) на нашето мислене.”

Така буквалният превод на тази древна мантра, която вече не се разбира напълно от самите индийци, но е тачена като свещена, дава дълбокия смисъл, че трябва да трансформираме силата, която поемаме от външната слънчева светлина, в сила на мисълта, в духовна светлина. В нея се съдържа указанието, че зад слънчевата светлина, която сетивно изпълва външното пространство и зад човешката мисъл стои едно и също нещо, че това, което приемаме от сетивния свят и в светлината на сетивния свят, ако го приемаме с правилното съзнание, е призвано да запали онази висша светлина на мисълта, светлината на Аза в нас. 

Вече беше изтъкнато колко несъвършено реалният ход на развитие на индийския народ е отговорил на културния импулс, даден му в Ригведа. Тъй като индиецът, още преди да е постигнал наистина мисленето, се обръща отново към духовния свят, все още преживяван в атавистичното ясновидство чрез методите на йога, мисълта там, където се изработва на индийска почва, става едностранчиво абстрактна; никъде, дори при Кант и Хегел, не откриваме такава празна абстрактност на мисленето, както в по-късните философски коментари на индийците. Ригведа обаче все още е изцяло изпълнена със старите арийски светлинни импулси, които е трябвало да се превърнат в силата на живото мислене.

Чисто звуковият аспект на разглежданата мантра също ясно ни говори за тази светлина на мисълта и във връзка с това, което беше развито в лекцията от Дорнах за значението на звуковете, трябва накратко да се спрем на тази всъщност мантрична страна на стиха от Ригведа. Това, което идва при нас като оформяща светлина от външния свят, се крие преди всичко в звука т, който изразява онова, което е завършено и диференцирано във формата. (В този смисъл атлантската първична дума Тао, която се отнася до „великия дух във външния свят“, е свързана с индийската tat „това“, както го срещаме и във великата мантра tat tvam asi “това си ти“). Виждаме също, че т, с което започва мантрата, образува края в pracodayдt. То е и в средата на savitur, чието начално s се отнася до земното, до връзката на импулса (sь „давам импулс“) със земното развитие. От формиращото t на външния свят се появява по-деликатното d на светлото, мислещото: devasya, което след това в dhпmahi и dhiyo поема в себе си стремежа - духовното h, като по този начин обозначава по особено изразителен начин природата на мисленето, мисловното. 

Заслужава да се отбележи как цялата мантра до известна степен е настроена на мисловните, светлообразуващи звуци t и d, докато медитативното m, което изразява оттеглянето във вътрешните кръгове, се среща само веднъж (последното m на varenyam е само т.нар. знак за носово произношение), и то подходящо и смислено в средата на думата dhпmahi „искаме да приемем в нас“. Светлата гласна П също е смислена и ефективна в тази дума, която придава на стиха характерния мантрически израз наред с благоговейното e във varenyam и devasya. Трябва да се има предвид, че такива гласни e и i вече са сравнително редки в санскрит (който се е настроил предимно към кратката и приглушена гласна а, подобна на еврейската шва), така че тук сигурно е имало мантрично-музикални причини, които са били решаващи за избора на тези гласни в средата на стиха. В началото и в края на строфата преобладават гласните а (с две о до тях), а думата savitur показва градацията на трите основни гласни а, i, u. Така, в рамките на възможното в санскритския език, вокализмът на строфата говори за същността на светлината, която се трансформира в същност на мисловното, духовното, чрез благоговейно приемане и отдаденост от страна на душата.