Из лекцията на Рудолф Щайнер “Ритмични закономерности в душевно-духовната област – евангелието на съзнателната душа”, изнесена на 7. Март 1911 в Берлин (СС 124 “Екскурси в областта на евангелието на Марко”)

… сега човекът трудно може да разбере, че всяко събитие трябва да бъде подготвено и всяко събитие трябва да се извърши в определен момент, обусловен от общите макрокосмически мирови условия. За съвременния човек е изключително трудно да го проумее. Но това е общ закон, валиден за всеки отделен човек и за целия човешки род. Можем да разпознаем действието на този закон при отделния човек, ако разглеждаме живота от гледна точка на духовната наука. Тук ще да се спрем на най-малкото, близко до нас нещо, което се ражда от нашата душа.  

Сега аз не искам да ви занимавам с общи идеи, а по-скоро ще се придържам към наблюдението. Да допуснем, че някой прегърне дадена идея с цялата интензивност на душата си, възпламени се от нея и тя придобие определен образ в душата му, така че той да се проникне от желание да я реализира по някакъв начин. Да приемем, че тази идея се зароди в главата на човека и от импулса й е обхванато и сърцето му. Втакъв случай днешният човек не може много да чака и естествено се захваща веднага да осъществи идеята. 

Нека да предположим, че първоначално това е дребна идея, която засяга само някакви съобщения занаучни или художествени факти. Дали окултистът, който познава законите на развитието, веднага ще представи на света една такава току-що зародила се идея? В случая окултистът знае, че първата проява на тази идея е да заживее тя в човешкото астрално тяло. Това може да се забележи външно по ентусиазма, който тя предизвиква в душата ни. Тя най-напред е сила в нашето астрално тяло.  

Обикновено ще бъде фатално, ако на този етап човек не остави идеята да почива в него, а  вместо това веднага я изнесе пред ближните си или пред света, защото тази идея първо трябва да измине определен път. Тя трябва да обхване все по-дълбоко и по-дълбоко астралното тяло и след това да се отпечати като печат в етерното тяло.  

Когато това е незначителна идея, този процес може да отнеме примерно седем дни. Но това време е необходимо. Ако човек припряно бърза да представи идеята си, той винаги проявява склонност да пренебрегне нещо важно, а именно, че след седем дни ще настъпи едно определено фино преживяване.Ако обръщате внимание на такива неща, то можете да забележите, че когато яростно се опитвате да предложите идеята си, казвайки: “Веднага излизай с нея пред света!”, то в резултат душата въобще няма да е склонна да се вслуша в това, което ще се случи на седмия ден. На седмия ден при малката идея винаги става така, че всъщност човек не знае как да постъпи с нея, тя сякаш изчезва от душата. Притесняваме се, може би дори се измъчваме отвътре, изпълваме се с всякакви съмнения, но все пак сме се привързали към идеята, въпреки че тя е започнала да ни измъчва. Ентусиазмът се е превърнал в интимно чувство на любов. Сега тази идея се намира вече в етерното тяло.

Ако идеята трябва да продължи успешно да се развива, то трябва да обхване външната астрална субстанция, която винаги ни заобикаля. Следователно е необходимо тя първо да премине отастралното в етерното ни тяло и оттам във външната астралност. За този път на идеята са й необходими нови седем дни.

И ако тогава Вие сте толкова добри ученици, които не казват: “Идеята започва да ни измъчва, затова да се маха!”, а обръщат внимание на хода на живота, то след като мине този период, ще видите, че се случва нещо, което може да се изрази приблизително така: Вие ще откриете, че светът откликва на идеята Ви и ще си кажете: “Добре, че изчака цяла седмица, защото сега вече не си сам с идеята си. Сякаш макрокосмосът те вдъхновява, така че нещо от външния свят влиза в идеята ти.” -  И тогава ще усетим, че когато сме в хармония с целия духовен свят, той ни предлага нещо насреща, ако и ние му предложимнещо. Това усещане носи блаженство, което се появява след период от два пъти по седем дни.

Тогава обаче тази идея трябва пак да извърви обратния път, най-напред от външната астралност доетерното тяло. Сега вече усещаме идеята съвсем осезаемо и изкушението да я предадем на света е голямо. Тук трябва да се сдържаме с всички сили, защото съществува опасност идеята, почиваща още в етерното тяло, да влезе в света студена като лед.  

Но ако изчакаме още седем дни, то това, което е ледено, ще се издигне и пропие от топлината на собственото ни астрално тяло, ще придобие характера на нещо лично; така сега ще можем да предаден на света като нещо собствено това, което първо сме родили и оставили боговете да го осветят.

През тези последни три етапа всъщност трябва да премине всеки импулс, който почувстваме в душата си, за да узрее в нас. Това се отнася за незначителните идеи. За по-важните идеи ще са необходими по-дълги срокове, но винаги такива, които протичат в ритъма на седмѝцата. Така например седмиците и годините (без месеците) формират такъв ритъм, че може да има периоди от по седем седмици или години.

От това става ясно, че не е важно, както смята съвременният човек, само да се зароди някакъв импулс в душата, но трябва да имаме способността да носим търпеливо този импулс, да го оставим да бъде “кръстен”от мировия Дух и след това да го изживеем в зряло състояние. Бихме могли да добавим и други подобнизакони, които съществуват, защото това, което наричаме развитие на душата, е пълно с такива закономерности.

Ако например някой ден се почувстваме много особено – а това се случва в различни дни от човешкия живот – и си кажем: “Днес сякаш мировият Дух те покровителства, в теб се раждат идеи!” - тогава е правилно да не се нахвърляме веднага да ги реализираме, а да знаем, че след 19 дни в душата ни ще има процес на оплодотворяване. Накратко, развитието на човешката душа е белязано от такивазакономерности. Човекът, слава Богу, има силно инстинктивно чувство да не игнорира напълно тези неща. Той все пак им обръща внимание, особено хората, призвани да развият нещо по-висше в себе си и да му позволят да узрее. Те вземат под внимание тези факти, макар и без да познават законите.  

Би било лесно например да се докаже, че артистичните натури проявяват определен ритъм, периодичност в творчеството си, известен ритъм от дни, седмици, години и т.н. Може лесно да се покаже, особено при творци от най-висок ранг като Гьоте, че действително нещо се пробужда в душата му и едва след четири пъти по седем години узрява, за да се изяви след това в друг образ в сравнение с първоначалния. 

В съзвучие с тенденциите на днешния ден лесно бихме казали: “Да, скъпи ми духовни изследователю, може и да има такива закони, но защо човек трябва да се занимава с тях? Нали той ги наблюдава инстинктивно.”- Това важеше за миналото. Но тъй като хората стават все по-независими, слушат все повече своята собствена индивидуалност, те трябва да развият в себе си един вътрешен календар. Както имаме външен календар, който е от голямо значение за физическите дейности, така за в бъдеще, когато душата на човека израстне в своята интензивност, той ще чувства например “вътрешни седмици”, ще почувства едно издигане и спускане на усещането за живота и “вътрешни недели”. Защото човечеството напредва към овътрешняване. Голяма част от онова, което то е преживявало по-рано по отношение на устройството навъншния живот по закона на числата, с напредването към бъдещето ще го преживява вътрешно катовъзкръсване на макрокосмоса в душата. Разбира се, за човека ще бъде естествен дълг да не предизвиква смут и шумотевица в човешкото развитие, нарушавайки непрекъснато свещените закони на развитието на душата.  

Хората ще се издигнат до разбирането, че би било единствено проява на изтънчен, висш егоизъм, ако веднага споделят онова, което се ражда в душата им. Те ще стигнат дотам да усещат Духа в душата си, и то не абстрактно като днес, но ще усещат как този Дух работи редовно и закономерно в душата им. И акоим хрумне нещо, ако поискат да го споделят сами, те няма да се втурнат като разгневен бик къмчовечеството, а ще се вслушат в това, което говори изпълнената с Дух природа вътре в тях. Какво ще означава за хората фактът, че все повече ще се проявява това, което навлиза в света от закономерноститена вътрешното духовно съдържание, в което трябва да се вслушваме, от което трябва да се вдъхновяваме? Хората в голяма степен все още нямат чувство за подобни неща. Те не вярват, че духовете ще обхванатчовека отвътре и ще действат в него закономерно. Дълго време още ще се смята за безумие - дори и там, където се мисли доброто на човешката култура - да се говори за това вътрешно закономерно действие на Духа. Заради дълбоката антипатия на нашето време към такива неща, за онзи, който вярва в Духа, изхождайки от познанията на духовната наука, ще се изпълни казаното в Евангелието на Марко, което се отнася именно за нашето време: “А когато ви поведат, за да ви предадат, не се безпокойте предварително какво ще говорите, но каквото ви се даде в онзи час, това говорете! Защото не сте вие, които говорите, а Светият Дух.” (Марко 13:11)