Прочетен: 1890 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 16.01.2020 09:07
В Антропософското общество съществува едно явление, подобие на което откриваме в нашето “Бяло братство” - даден последовател на духовния учител взема учението и го пренася в чужбина, като го видоизменя според своето собствено ниво и съответните тамошни адресати и събира множество последователи.
В България край Учителя Беинса Дуно се появява Михаил Иванов, който по-късно се преселва във Франция и с течение на времето придобива все по-голяма автономност. Търсената от него физическа прилика с Учителя постепенно става толкова голяма, че даже в някои западни сайтове, цитиращи пророчества на Беинса Дуно, се мъдри снимка не на автора им, а на Омраам Михаел Айванхов, както Иванов се нарича по-късно. Днес множество духовно ориентирани хора на Запад смятат Омраам за великия Посветен (посветен бил в Индия!), а Беинса Дуно - едва ли не за учител само на простия български народ. Даже и ерудирани западни антропософи съвсем сериозно поставят Беинса Дуно и Омраам Михаел Айванхов на едно ниво.Други пък, например Оливие Манитара - плодовит френски автор на книги, които могат да се причислят към езотеричната фантастика – слагат и Щайнер, и Беинса Дуно, и Бабаджи, и Омраам в една плоскост. Манитара не се свени да постави и себе си в тази редица (вж. напр. тук: http://sunlightenment.com/peter-deunov-the-tradition-of-son-of-the-sun/).
За Михаил Иванов сме длъжни да отчетем, че той отдаде почит на своя духовен Учител, а с активната си дейност във Франция успя да привлече хиляди последователи на Запад. Много от тях намират и пътя към България и истинския Извор.
В началото на ХХ век покрай Рудолф Щайнер също се появява един заинтересован от учението му човек и с протекциите на обща позната Щайнер го приема за свой езотеричен ученик. След това този ученик прибира всички възможни материали на Щайнер, до които се добира и ги издава от свое име. Става въпрос за личността, която по-късно приема името Макс Хайндел. Тук случаят е малко по-различен и далеч по-драстичен, отколкото при Беинса Дуно и Михаил Иванов. Последният все пак е изпратен лично от Учителя във Франция, докато бившият “ученик”на Щайнер направо изплагиатства учението на учителя си - привържениците на Хайндел вероятно биха казали “доразвива”.
Този факт на духовна кражба с течение на времето се забравя, а не бива. Понеже и у нас книгите на Макс Хайндел са преведени и хора с претенции за духовна мисия ги четат, цитират и популяризират, не е зле да видим какво казва самият Щайнер за този човек. Напр. в лекцията от 28. март 1921 (СС 203) четем следното:
“... някога между нас се подвизаваше една особа, как й беше името тогава? В книгите си по-късно той се назова Макс Хайндел, но тук имаше друго име, наричаше се Грасхоф. Този човек най-напред взе всичко, което можа, от публичните лекции и книги. От тях малко мистично състави една книга “Rosicrucian Cosmoconception”, в чието второ издание публикува всичко от лекционните цикли и другото, което е успял да препише. След това разказал на хората си в Америка, че естествено тук получил първата степен, но за да завоюва втората, бил отишъл при някакъв учител на едно затънтено място в Унгария. После твърдял, че от него бил получил онова, което всъщност той сам е преписал от лекционните цикли, които успял да получи и особено от лекциите, до които се добрал с измама и чието възпроизвеждане си е чисто плагиатство! Някои от Вас знаят и за най-смешното, което стана - тези материали на свой ред бяха обратно преведени на немски със забележката, че в Европа също могат да имат такова нещо, но по-добре било да се получи то във вида, в който е възникнало под свободното слънце на Америка.
Човечеството обича да бъде залъгвано с неща, които може да възприеме без участието на волята. Културата на волята, прокарвана истински, всъщност прави това невъзможно. Ако волята остане слаба, тогава и човекът става все по-слаб откъм възможности за преценка на онова, което идва от външния свят към него.”
В същия дух, но с още по-строг тон Щайнер говори за Хайндел, без да споменава името му, в лекцията от 6. октомври 1913 (СС 148, превод на Димо Даскалов):
“Отдавна има хора, които твърдят, че проповядваното от мен учение е пропито от тесногръдо християнство, дори от йезуитство. Особено някои последователи на т.нар. Адярска теософия разпространяват по най-отвратителен начин измислицата за това йезуитство. Обаче към споменатите безсъвестни твърдения се прибави и нещо друго: Известни среди, които яростно се възмущаваха от нашето според тях тесногръдо, объркано и изопачено учение, сами се опитаха да го фалшифицират от началото до края. Вие знаете за онази личност, която пристигна от Америка и в течение на много седмици и месеци усърдно се запозна с нашето учение, за да го пренесе после в Америка под една разводнена форма, издавайки там „Теософията на розенкройцерите", която всъщност беше взел от нас, но после бил призован от истинските учители, от които научил много повече. Обаче за всичко онова, което беше взел от вече публикуваните лекционни цикли, той премълчава. Ако всичко това ставаше в Америка, човек би могъл, както стария Хилел, да запази пълно спокойствие; впрочем той не би трябвало да го губи, дори и ако нещо подобно се случи в Европа. Обаче точно там, където се издигнаха най-враждебните гласове срещу нас, бяха набързо преведени някои от лекциите и така да се каже през главите ни, те заминаха за Америка, като в увода беше написано: “Наистина, в Европа също се появи един розенкройцерски мироглед, но в тесногръда, йезуитска форма. Този розенкройцерски мироглед може да устои само в чистия въздух на Калифорния.” Тук аз мога да поставя само многоточие … Ето методът на нашите противници. На тези неща ние можем да погледнем не само с търпение, но и със състрадание, обаче нямаме право да си затваряме очите пред тях. След като се случват такива неща, трябва да се опомнят също и онези, които години на ред проявяваха снизхождение към подобен безсъвестен маниер на действие. Може би един ден очите им ще се отворят. Повярвайте ми, аз не бих говорил върху тези неща, ако не се налагаше те да бъдат казани в името на истината.”
Както научаваме от биографията на Макс Хайндел, името всъщност е псевдоним на един датчанин на име Карл Фредрик Грасхоф (1865-1919). По-късно той започва да използва моминското име на майка си Хайндел. Още 19-годишен заминава за Глазгоу и на следващата година се жени. Там работи като търговец на тютюн, мести се в Ливерпул, после обратно в Дания, докато през 1896 г., вече разделен със съпругата си, заминава за Америка. Там Хайндел живее в крайна бедност и работи по корабите.
През 1903 той се среща с Чарлз Ледбитър и се присъединява към Обществото Адяр, отцепило се от Теософското общество. Още следващата година става вицепрезидент на калифорнийския му клон. В Теософското общество се запознава с германката Алма фон Брандис, езотерична ученичка на Рудолф Шайнер, която първа от слушателите му отива в Америка. Брандис го кани на нейни разноски в Европа. Това става през 1907 г., когато Щайнер е генерален секретар на немската секция на Теософското общество. Алма фон Брандис препоръчва своя познат на Щайнер като надежден човек (бил е вицепрезидент!) и Хайндел е приет в езотеричната секция, където от ноември 1907 до март 1908 присъства на откритите и закрити лекции.
Както разказва Хайндел, той “се разочаровал от лекциите на Щайнер”. Вероятно по тази причина и отношенията му с Алма фон Брандис охладнели, така че източникът на финанси пресъхнал. Затова през лятото на 1908 той се връща в Америка. На следващата година основава своето “Розенкройцерско братство”.
По ирония на съдбата учението, което Хайндел присвоява и пренася в Америка под свое име, претърпява модификация, след като се връща обратно на европейска почва. Тук братята холандци Вим и Ян Лене се отцепват от американската организация-майка на Хайндел и създават своята “Международна школа на Златния Розенкройц” (“Lectorium Rosicrucianum”), която днес е много активна и в Германия, и в България. Ян ван Райкенборг (псевдоним на Ян Лене) създава “модифицирано” розенкройцерство, което е толкова далеч от антропософията на Щайнер, че някои различия са непреодолими. Но това вече е друга история.
Тагове: