В средата на Първата световна война Рудолф Щайнер формулира за първи път това, което е може би най-значителното откритие в живота му: възгледа за троичната структура на човека.

Това откритие представлява решаващ пробив за него и същевременно революционен завой в духовнонаучните му изследвания. Темите, които са занимавали тихо създателя на антропософията повече от три десетилетия, вече могат да бъдат доведени до зрялост и публикувани. В същото време започва нов етап на антропософската работа, който ще се намеси мощно и ефективно в практическия живот. Валдорфската педагогика и антропософски разширената медицина са само два примера в това отношение.

През 1882 г., по време на следването си във Виена, Щайнер провежда физиологическо-анатомични и психологически изследвания. По-специално той проучва въпроса кой формиращ принцип е в основата на отделните части на тялото и как различните му части - глава, торс и крайници - са свързани помежду си. Започвайки от света на растенията, Щайнер открива двата принципа на живото същество - основната форма (праобраза), която може да бъде възприета само свръхсетивно, както и нейната метаморфоза; той прилага и двата принципа към телесното формиране на човека. Подобно на Гьоте и Окен, Щайнер се сблъсква с особено загадъчното формиране на главата. Костите на главата се създават не само по-бързо, отколкото костите на торса и крайниците, но и процесът при нея протича принципно различно. 

Например тук липсва предварителният хрущялен етап. В лицевата част на главата Щайнер разпознава отражението на душевно-духовния човек, който наред с физическата характеристика притежава и самостоятелно качество. Именно тук свръхсетивните формиращи сили са преминали най-много в създаваната форма и са станали видими. Сега Щайнер все още възприема идеята за метаморфозата на черепа и другите кости на тялото по-скоро като предчувствия, а въпросът за конкретната форма на метаморфозата остава още неразрешен.

Това е човекът

От друга страна, във формата на крайниците тези формиращи сили сякаш са най-дълбоко скрити, тъй като именно в тази област сблъсъкът с гравитацията и другите сили на външния свят и природата е най-интензивен. Щайнер вижда възприятието, както и въображението, паметта и разбирането, във връзка със сетивните органи, концентрирани в главата, но също и с нервната система и мозъка; те формират физиологичните основи на съзнателния душевен живот. В него обаче не са включени способностите за чувства и воля. Щайнер пояснява, че по отношение на волевата активност на човека трябва да се прави разлика между представата за едно действие и движението, с което се извършва действието, защото само то е истинска воля. Волята живее предимно в процесите на веществообмена на мускулатурата, т.е. в двигателния организъм.

В торса, между полюсите на главата и крайниците, във взаимодействието на ритмичните процеси, най-вече на дишането, сърцето и кръвообращението, се формира един център на равновесие, в който могат да се преживеят чувствата. В метаморфозата на трите душевни сили - мислене, чувства, воля - Щайнер вижда безсмъртния човешки дух в действие. Години по-късно той обобщава това прозрение в мантричните думи "Ecce homo" (Това е човекът).

"Чувството тъче в сърцето,

в главата проблясва мисленето,

в крайниците е силата на волята.

Тъчащ блясък,

силово тъкане,

блестяща сила:

Това е човекът."

Ала Щайнер не спира при телесно-физическата страна на троичната структура, а я разширява, като включва и душевно-духовното измерение на човека. Особеното в този възглед е, че духовното ядро на човека, Азът, работи по различен начин в различните душевни способности - мислене, чувства и воля. Душевните сили се нуждаят от различни телесни органови системи като основа: мисленето - от специфичната нервна субстанция, чувствата - от ритмичните процеси на дишането и сърцето, а волята - от веществообмена в мускулатурата и органите на торса.

Също и връзката с външния свят се формира по три начина в човешкия организъм: чрез сетивните впечатления в нервно-сетивната система, чрез дишането в ритмичната система и чрез хранителните вещества и органите за движение в системата на веществообмена и крайниците.

Практическият поглед като домашен учител

Прозренията на Щайнер несъмнено са били стимулирани от неговите изследвания в областта на природните науки, но тези прозрения не са природонаучни, а идват "от чистата духовна наука". Не е лесно да се възстанови как точно Щайнер е продължил да работи с тези възгледи, как ги е проверявал и потвърждавал за себе си. Самият той ни дава само отделни подсказки. Освен че изучава природонаучна и езотерично-окултна литература, Щайнер медитативно се задълбочава в преживяването на душевните процеси и придобива прозрения за свръхсетивната реалност на човека. За да формулира ясно тези духовни възприятия, той търси подходящите езикови форми за изразяване и представяне. Многобройните му бележници са пълни с малки рисунки и коментари по различни антропологични теми.

Във всеки случай основателят на антропософията провежда задълбочени физиологични изследвания, например в областта на неврологията. Този факт е документиран от големия брой физиологични и медицински книги в библиотеката му и от множеството коментари в собствените му лекции и книги.

Щайнер обаче не само провежда общи научни изследвания, но и разглежда конкретни случаи. Вероятно най-важната основа на възгледа за троичното устройство е дългогодишната му работа от 1884 г. нататък като домашен учител и възпитател в семейство Шпехт, особено на Ото Шпехт. Хидроцефалното увреждане на Ото е конкретен случай на патология при формирането на човешкия организъм, което се проявява в аномалия на главата. По-късно Щайнер ще напише за тази своя дейност: "Покрай преподавателската практика ... ми се откри прозрение за връзката между духовно-душевната и физическата страна в човека. 

По време на уроците той успява да забележи различните физиологични реакции на ученика при едностранно (когнитивно) натоварване: “Дори лекото умствено натоварване предизвикваше главоболие, понижаване на жизнената активност, побледняване, тревожно психическо поведение." По този начин връзката между душевно-духовните сили и физиологията на тялото се разкрива на Щайнер чрез конкретни наблюдения.

Вдъхновението от приказката на Гьоте

Ала идеята за троичната структура има и други източници. През 1889 г. с посредничеството на своя виенски приятел и учител Фридрих Екщайн Щайнер се запознава с "Приказка за зелената змия и красивата лилия" на Йохан Волфганг фон Гьоте. В нея Щайнер открива един друг Гьоте: не естествоизпитателя, а езотерика. С течение на годините вътрешните стимули, които Щайнер изпитва от заниманието си с приказката, се превръщат във "важен материал за медитация". В поетичните образи на приказката, на змията и блъждаещите светлини, великана, красивата лилия и младежа, четиримата царе и други фигури, той разпознава "великата връзка между физическото и духовното, земното и свръхсетивното...". - това е духовното изследване на човека. 

Не съществува ясно разпределение на троичната структура между фигурите в приказката. Въпреки това образите на вертикалните блуждаещи светлини и на хоризонталната змия сочат полярните душевни сили на интелектуалността и волята. В мотивите за метаморфозата и жертвоприношението пък живее връзката между душевния човек и духовната реалност. Змията принася себе си в жертва и се превръща в мост, който свързва двата свята - сетивния и духовния. Значението на тези прозрения не е за подценяване, но все пак връзката между телесната страна и душевно-духовната троичност все още не е напълно разкрита: "И така, това, което по онова време ми се разкриваше само чрез подбудата на приказката, просто си оставаше в душата.”

Прозрения, които трудно се формулират 

През есента на 1909 г. Щайнер се опитва да формулира прозренията си за човека: той изнася лекции по антропософия, а през следващите години - и по психософия, пневматософия и окултна физиология. В същото време нахвърля първите глави на една нова книга, озаглавена "Антропософия". Тук учението за сетивата е отправната точка, но вече се забелязват и много други теми, развити в изложенията за троичното устройство на човека след 1917 г. Щайнер преустановява писането, книгата остава фрагмент, "защото беше невъзможно да позволя на истините, които стоят духовно пред мен, да поемат пътя през перото към хартията".

Едва от януари 1917 г. нататък - междувременно вече 56-годишен - Щайнер отново се заема с публикуването на новия възглед за човека. Той изнася лекции пред членовете на Антропософското общество за духовните основи на троичната структура, най-вече за връзката на силите, които оформят тялото между въплъщенията. Сега той описва физическия човек като продължение на едно човешко същество, което преди раждането си е живяло духовно, разпростряно в космическите сфери. Главата на човека представлява метаморфоза от особен вид, организация на тялото и крайниците от миналия живот на земята, обърната наопаки в духовния космос. От друга страна, способността за въображение на главата е отслабено отражение на познавателната дейност, която изпълва човека преди раждането, остатък, който сме успели да спасим от предрожденното си съществуване и да пренесем в земния живот.

Дейността на волята е съвсем различна. Тя остава зародишна в земния човек и се развива едва в живота след смъртта. Само в дейността на чувствата, която се намира в торса, ние сме пълноценни земни граждани.

Познанието за човека - път към първоизточниците на човешката същност

В публичните лекции на Щайнер следват фундаментални обяснения на телесно-физиологичните аспекти, връзките между нервите и мисленето, между чувствата и дишането/кръвообращението, волята и веществообмена. Той представя виждането си за троичното човешко устройство в писмена форма само на няколко страници в приложение към книгата "За душевните загадки". Щайнер възлага големи надежди на тази книга; тя, както казва той, "не е написана с перо, а с душевни лопати, които искат да съборят дъските, заковали света..., т.е. да премахнат границите на познанието за природата".  

Именно приложението за троичното устройство на човека е съществената причина, поради която самият Щайнер поставя тази книга наравно с великите си и добре познати трудове "Въведение в тайната наука" и "Как се постигат познания за висшите светове".

Но той не иска само да създаде нова теория, която да бъде проверена емпирично, а да доведе до "практическо, формирано от усещането познание за човека", което да позволи на този, който се занимава с него, да стане практически умел и способен да живее. Човешкото познание трябва да бъде път на познание, свързващ земно-временния човек с вечния космически човек и водещ до "първоизточниците на човешката същност".

Благодарение на този пробив през 1917 г. антропософията получава своята обновена форма, без която валдорфската педагогика не би могла да съществува. Опитът на Щайнер за обновяване на социалните условия в смисъла на Троичното социално устройство, започнал в Германия и Австрия в края на Първата световна война, също е тясно свързан с троичната структура на човека. Възгледът за човека като тройно изграден е начин за разбиране на цялостното човешко същество. Троичното социално устройство е практическият отговор на въпроса как човекът може да се разгърне пълноценно в социалната сфера. 

Въпреки мащабните усилия, опитът за реализиране на Троичното социално устройство се проваля. Незавидимо от това валдорфските училища, възникнали в резултат на "движението за Троично социално устройство", могат да се разглеждат в този смисъл и като последни остатъци и същевременно зародиши на социалната тричленност.