С поздрав към професорката от Илинойс Мария Тодорова, дъщеря на Кольо Ватмана и авторка на пасквила за Левски, чиято кариера почти изцяло е преминала на разкладка на чужди фондации и университети - турски, немски, американски...
  Еню Петров Келеведжиев е сред българите, взели участие в Априлското въстание, за които не се знае почти нищо. Освен участник в четата на Стоил войвода, той е и един от балканджиите, превели Предния отряд на руската армия през прохода Хаинбоаз, който тогава е бил непроходим за нейната конница и артилерия. Затова и не е бил охраняван от турците. Именно благодарение на помощта на местните българи Предният отряд под командването на генерал Гурко успява да премине по тясната пътека на прохода. Този пробие изиграва решаваща роля за по-късното настъпление на руските части към Южна България.

Заслугата по издирването и записването на сведенията и спомените за живота на Еню Келеведжиев (който е и мой прапрадядо) е на неговата правнучка Юлия Келеведжиева-Миндова. Ето какво споделя тя: 

“… през март 2006 г. сънувах необикновен сън. Като на филмова лента видях целия си живот. Бях заобиколена от всичките ми близки по линия на дядо Еню, вече покойници. Най-ярко между тях се открояваше моят баща и от него получих следното послание.

Той и останалите ни мъртви роднини - познати и непознати на мен - се застъпили с молитвите си пред Бог да ме дари с още живот, за да мога да завърша родовия летопис и никого да не забравя. Да разказвам простичко, искрено и с любов, и то от мое име.” 

Плод на тази “заръка от отвъдното” е книгата “Историята на рода Келеведжеви с основател Еню Петров и на останалите клонове на рода Петрови” (София, 2016г.). Тук ще представя най-важното за живота на Еню Петров Келеведжиев, както е отразено в книгата на леля Юлия.

Бащата на дядо Еню Петър бил роден в с. Руховци, Еленска околия около 1780г. Семейството се изселило в с. Нейково, Котленска околия, а през 1800г. заедно с други нейковци се установило в Бесарабия. Преселниците тогава били освобождавани от данъци за 10 години, но след това данъците ставали толкова непосилни, че заедно с други българи и дядо Петър се завърнал в България. Отишъл в Разград, където десетина години заедно с други нейковци бил овчар на турските бейове. Вероятно в Разград се е оженил за жена на име Пена и са имали трима сина и две дъщери. Синът му Еню Петров е роден според смъртния акт през 1837г., а е починал на 12. май 1925г., но според родовата памет е живял 95 години.

 
                                 

Единствената запазена снимка на Еню Петров Келеведжиев. Сниман е с нейковската си носия, в която се облича до края на живота си. 

Прякорът Келеведжия, който по-късно става фамилно име на рода, идва от майстор на келевета (наливни и подливни колела) на воденици (водни мелници) и на фабрики (по това време така наричали и малките предприятия). 

Дядо Петър починал преди баба Пена, но кога точно и от какво не се знае. Тогава синът им Еню бил 10-12-годишен. Осиротялото семейство живеело при много тежки условия и членовете му често били гладни или недохранени.

Когато Еню навършил 15 години, майка му го изпратила на една от нивичките им да оре самостоятелно със старо рало и с две мършави кравички. Както орял, ралото се забило по-дълбоко в земята, добичетата се напънали, за да го изтеглят, но се счупва единият джигъл на хомота и кравата се разпрегнала. Еню, разсърден и ядосан от станалото, освободил и другото добиче, ударил и на двете по една копраля (дълъг остен, на дебелия край на който има лопатка за почистване на ралото) и се прибрал в селото, заявявайки, че от него земеделец няма да стане и че той завинаги се прощава с това занимание. Майка му започнала да се кара и дори се опитала да го удари, но с това чашата преляла и дядо Еню тутакси решава да напусне семейството си и още невръстен да потърси късмета си извън Нейково. Ей така с една горна дрешка и с торбичка с нещо за ядене, преметната през рамо, той се озовал в Сливен, оставяйки майка си в много тежък момент, без да се вслушва в горещите и молби да не напуска бащиния дом.

Стъпил на сливенска земя, дядо Еню отначало живял много трудно, но бързо се справил. След като работил известно време всякаква работа, за да се изхрани, се ориентирал към занаят. След няколко години чиракуване в Сливен той става специалист на келевета. Заедно с други майстори, а по-късно и сам, дядо Еню работи и в Старозагорско, Казанлъшко, Котелско и другаде. Успоредно с основния занаят моят прадядо учи и кацарство и бъчварство. 

Бързо се усъвършенствал в основния си занаят и вече можел да направи цялата двигателна система на воденица или фабрика и още тогава го нарекли покрай келеветата Еню Келеведжията. А понеже бил и с много буен характер, пред личното му име прибавяли Дели (Луд)… 

Дядо Еню още като младеж се е отличавал със своя твърд характер и с голямата си физическа сила. Силно волеви - думата му на две не ставала. Упорит - държал на своето до победа. Ако чрез думи не е успявал да убеди противника си в някаква истина, служил си е понякога и със силата на юмрука. Винаги е носел оръжие в пояса си, но за такива случаи не го е използвал. Тъй като неговата прословута упоритост често се е приемала като инат, и то голям, познатите му я нарекли “келеведжийски инат” като нещо, което не се среща на път и под път, т.е. често, и с което генетично са “обременени“ някои от голямото му потомство…

В Сливен, където продължава да е местоживеенето на дядо Еню, той се учи сам на четмо и писмо. Научава се да чете и пише и на турски. По това време се запознава с Хаджи Димитър и Панайот Хитов, а по-късно и с Желю войвода. За съжаление това не е документирано. Поне аз не съм намерила писмени доказателства. Доверявам се на родовата памет и най-вече на спомените на дядо Еню и на сина му Велико, записани от татко. Това обаче не се отнася за връзките му със Стоил войвода и с членовете на Сливенския революционен комитет Иларион Драгостинов и Георги Обретенов и аз съм ги описала по-нататък.

Оженил се е около 1858 г. за Мария, родом от Казанлък. Не се знаят бащиното и фамилното и име. Дядо Еню я харесал, като работел в Казанлък, и си я взел за жена. Семейството се установява в Нейково, но нашият прадядо не се застоява там, а продължава да упражнява занаята си на голяма територия в Южна България...

Интересен е разказът на почти столетника дядо Илия, гъдуларят от с. Нейково, за дядо Еню, записан от баща ми (внук на дядо Еню): 

“Дели Еню беше красив мъж, спретнат, облечен винаги с хубави потури и аба, гайтанлии, с калпак и обувки. Яздеше на кон, и то лудо, пътувайки от Нейково за Сливен и обратно, и винаги с чифте пищови и хладен нож в пояса. Имаше хубав глас и с удоволствие пееше по време на гуляи. С турците умееше да се справя. Когато разбереше, че идва турска потеря в селото да търси хайдути, тъй като нашето село ги поддържаше в Балкана с храна, оръжие, цървули и дрехи, Еню веднага се разпореждаше селяните да напуснат селото и да отидат в скривалищата в планината, а той оставаше да посрещне неканените гости, да ги нахрани и напои. И с тях е гулял по два дни, за да ги отклони от замисленото, което са дошли да изпълнят. Така много пъти е спасявал селото и от кърджалии и различни орди, върлуващи често по това време."

Към 1870 г. дядо Еню, според негов разказ пред баща ми, участва в четата на Желю войвода. През зимата се е наложило четата да престои на Сините камъни над Сливен около три месеца. Участниците в нея били повечето нейковци. Четата е продоволствана от селата Нейково, Раково, Жеравна и др. Първородният син на дядо Еню Велико, по това време 10-годишен, заедно с други нейковци е носил на четниците хляб, цървули, дрехи и други неща, нужни за престоя им в Балкана.

Народната памет е съхранила спомен за дядо Еню от революционната му дейност преди Априлското въстание през 1876 г. Снаха му Мария (Марийка), съпруга на по-малкия му син Иван, разказва: “… Знае се, че преди Освобождението Дели Еню се е занимавал с революционна дейност. Бил е касиер в местния комитет - събирал и съхранявал комитетски пари. Ето защо се е налагало да обикаля по селата около Котел - Нейково, Раково, Жеравна, Ичера, Градец, Медвен и др. Тази територия била българска. Там турците избягвали да ходят, но са държали под контрол влизането и най-вече излизането от тези села. Турците знаели за съществуването на Еню Чорбаджи, но никога не го били виждали. В представите им той бил як, добре облечен, движещ се с охранени коне и свита.

Научили по неведоми пътища, че Еню Чорбаджи в определено време ще премине през определено място, те решават да му устроят засада и да го ограбят. Явно не са били представители на властта, а разбойници обирджии.

И така в уреченото време и на уреченото място те чакат да се появи Еню Чорбаджи. Много време стояли, но той не се появявал. Минал само един окъсан селянин, възседнал едно дръгливо магаре с отъркани дисаги. Спрели го, но не да го обискират, а да го попитат дали не е виждал тьдява Еню Чорбаджи. Той им отговорил, че Еню Чорбаджи по тези места не ходи. Пуснали го по живо, по здраво, без въобще да им мине през ума, че всъщност това е така чаканият от тях човек. (Левски е използвал същите прийоми при многобройните му митарствания по България.)” 

През периода 1875-1876 г. в подготовката на Априлското въстание дядо Еню с роднини и негови съселяни, а именно Ради Тодоров, наричан Дели Ради, Андон Великов, братов син на дядо Еню, Иван Костадинов и други са били в постоянна връзка със Сливенския революционен комитет - Втори революционен окръг с главен апостол Иларион Драгостинов и помощници Георги Обретенов и Стоил войвода. 

След убийството на председателя на Сливенския революционен комитет Нено Господинов комитетът взема решение Стоил войвода да събере сформираната чета и да отиде на Кушбунар в Сините камъни. Там пристига и Георги Дражев със 17 четници от Ямбол. 

За по-голяма достоверност в развоя на събитията вмъквам цитат от книгата “Втори сливенски революционен окръг, април 1876 г." със съставител Георги Славов, юбилеен сборник на Окръжния народен музей в Сливен, издаден в София, 1966 г.:

“Планът бил да се завземат балканските села, да се увеличи четата, след което да се завземе Котел и да се създаде широка революционна база. [...] Решена да поеме пътя на кървавата борба, дружината се строява, изважда се знамето и се избира Стефан Серткостов за знаменосец. Драгостинов произнася реч, в която изтъква дълга на всички да умрат за свободата на родината. След това той изважда сабята си, а Стоил войвода сваля пушката си, кръстосват ги и четниците минават под тях, като целуват знамето. Всички запяват “Не щеме ний богатство, не щеме ний пари, искаме свобода, човешки правдини“, изпълнени с решимост да останат верни на дадената клетва. По всяка вероятност този обряд е станал на 6 май или на 19 май нов стил. На другия ден сутринта всички се приготвят за път. Определени са санитари с лекарства и хирургически инструменти. 

Стоил войвода дава последни ценни напътствия и четата се отправя през местностите Харамията и Девеците за с. Нейково. В местността Еневски кладенец [Чувала съм от татко, че носи името на дядо Еню, но защо, не зная.] четата се спира на кратко съвещание. Решават тя да се раздели на две - едната част минава покрай десния бряг на р. Нейковска, а другата, в която е и знаменосецът, настъпва от юг. Навлизайки в селото, четата пее бунтовни песни и се спира пред църквата. Тук тя пленява единствения турчин [живеещ в селото], пъдаря Ислям [Според татковите записки той се е казвал Исмаил, обаче това различие няма особено значение за разказа], но го пощадява като беден и невинен в насилие над българите. [Пак според татко най-големите защитници на турчина били нейковката баба Илийца и дядо Еню.] В селото срещат горещата подкрепа на Дели Ради [В народната памет е останал като Дели Рад), Андон Великов и Дели Еню. С помощта на последните към четата се при съединяват около 30 момъка от Нейково [...] (стр. 15 и 16). Общо четата има около 70 души [...]. Всички се събират на площада, където новопостъпилите четници полагат клетва.”

“Свещеникът Тодор освещава знамето на четата. С развято знаме и бунтовни песни тръгват към Жеравна, за да се присъединят и оттам четници. Очаква се излизането на младежи от селата Градец, Катунище и др., след което дружината са навлезе в Котел, а по-късно да нападне и Сливен“ (Велко Тонев, “Котел през Възраждането”, 193, стр. 261).

В Жеравна става предателство. Жеравненски чорбаджии съобщават за четата на турските власти в Котел, Карнобат и Сливен, още преди четниците да са влезли в селото. Няколко часа по-късно последва втора телеграма, че въстаниците са вече в Жеравна и нараства опасността за Котел. “Турската администрация решава да бъдат изпратени 3-4 роти редовна войска за осигуряване на неговата [на Котел] безопасност, като заедно с това се нарежда да бъдат събрани запасните войници от Османпазарско (дн. Омуртагско), Ескиджумайско (дн. Търговищко) и Разградско и да бъдат отправени в същата посока." (Цитатът е от НБКМ- Ориенталски отдел, Тв. 26/25, стр. 6, взет от цитираната книга на Велко Тонев.)

“В това време въстаниците заклеват новопостъпилите и в обстановка на радост и всеобщо ликуване освещават знамето. Пристига пратеник и от Котленския революционен комитет с покана четата да влезе и там. Късно след обед на 7 май (стар стил) в походен ред и с бунтовната песен “Вятър ечи, Балкан стене”дружината излиза от Жеравна и се отправя към местността Ветрила, определена за сборен пункт на въстаниците от околността. През нощта обаче се разразява силна буря с пороен дъжд, преминал в обилен снеговалеж. Въстаниците се укриват из близките овчарски къшли, където прекарват в напразни очаквания и следващия ден.“ (Цитатът е от цитираната книга на Велко Тонев, стр. 262.)

,,В мъчително очакване минават тези часове и за котленските съзаклятници. Въпреки предварителната уговорка с дейците от Сливен и допълнителното уточняване, което прави П. Жейнов в Жеравна на 7 май за влизането на Стоил войвода вечерта на 7 срещу 8 май, акцията остава неосъществена. Докато изчаква нови въстаници, дружината е застигната от зимна буря, която осуетява по-нататъшното и придвижване. В това време група младежи, предварително подготвени от Радко Димитриев [родом от с. Градец], напускат Котел, за да се присъединят към четниците на Стоил войвода.“ (Цитатът е от Г. П. Генов, Град Котел, Спомени и бележки, ръкопис стр. 205, взет от цитираната книга на Велко Тонев, стр. 262). 

Групата се притаява в местността Салханата, южно от града. Почти едновременно с пристигането й започва дъждовна буря. Един от участниците - Петър Генов - разказва в спомените си: "Плисна силен дъжд, придружен с буен вятър, бури, каквито така често се явяват в планината през май." За учудване на момчетата бурята не само скоро не престанала, но се обърнала в лапавица, а по-късно на силна снежна фъртуна. Целият Балкан започнал, като в истинска зимна нощ, да стене под ударите на снежната буря. Събраните от Радко Димитриев младежи, измокрени от дъжда и снега, премръзнали от бурята, се пръснали по домовете си. По тая причина и Котел не въстанал. “Ако не бяха тия причини, твърди Петър Генов по-нататък в спомените си, Стоил войвода и Драгостинов със своите сподвижници не биха се поколебали да зарегистрират един революционен успех, като влязат в Котел и го принудят да въстане.“

Събитията обаче за съжаление тръгват в друга посока. На 9 май четата се отправя за с. Нейково, в чиито околности става първото голямо сражение с башибозуци, редовна войска и черкезка конница. Следват още няколко схватки и са дадени скъпи жертви.

Загива Георги Обретенов при местността Харем бунар над с. Раково, пронизан от масирания огън на турците. Около местността Соук бунар падат убити безстрашният Дели Ради и други. И досега поляната, където е убит този непокорен нейковец, се нарича Дели Радева поляна. В местността Кална усоя при изворит на Луда Камчия загива Иларион Драгостинов. 

Някои от нейковци и жеравненци успяват да се завърнат по домовете си. На 13 май стар стил край Икисча (днес с. Близнец) пада убит и Стоил войвода след вече две ранявания. Тук са заловени от турците и последните въстаници. Между тях бил и дядо Еню.

„Арестуваните са подложени на зверски мъчения и разкарвани из сливенския, пловдивския и одринския затвори. Във вилаетския център Одрин заседава и военният съд, който бърза да произнася смъртни присъди. С песен на уста увисват на бесилото 10 въстаници“ (цитираният юбилеен сборник, стр. 21-22). Бесилките са били издигнати на Старата круша и на брястовете на главната улица в Сливен. Дядо Еню, негови роднини и други нейковци били натикани в сливенския затвор. Преди това обаче са подложени на различни мъчения, като весене с главата надолу, поставяне между две дикани, при което кремъците им се забивали в телата на измъчваните и болките били непоносими, избиване на зъби, пребиване до смърт и др. Дядо Еню например е стоял овесен с главата надолу. 

След тримесечен престой нейковци били освободени. За това има три версии. Според първата освобождаването е станало с намесата на турчина Исмаил, пъдарят в Нейково, който бил пощаден от четниците, негови съселяни, заради миролюбивия му и кротък характер.

Втората версия гласи, че дядо Еню е имал познат паша, който се застъпил за тях. 

Според мен най-вероятното е написаното в цитирания юбилеен сборник на стр. 23, което е третата версия: „[...] Подготвят се и други смъртни присъди, но в Турция става преврат. Под натиска на европейското обществено мнение новият султан е принуден да обяви амнистия смъртните присъди се заменят със заточение, осъждат се само подбудителите, а останалите се амнистират.“ 

Кой знае, може би и в трите версии има известна истина! Важното е, че прадядо ми Еню Петров Келеведжия е оцелял. Животът бил пред него... 

B народна песен, създадена по повод на Априлското въстание в Сливенския край, се споменават дядо Еню и братовият му син Андон Великов, и то като едни от организаторите в Нейково. Тази песен е публикувана в цитирания тук юбилеен сборник, стр. 51 и сл. Съвсем малка част от нея е цитирана в книгата „Страници от историята на град Сунгурларе“ от Добри В. Келеведжиев (2009 г. ). Предполагам, че песента е включена и в други издания. Ще си позволя да цитирам тук по-голяма част от нея:

Излезли ми са момчета 
на Кушбунарското кладенче, 
руски талим учеха.
Паша от Сливен гледаше, 
от чардак паша с бинокъл,
паша циганче думаше:

„Циганче, мое ратайче, 
я вземи медно бакърче
за студена вода да идеш
на Кушбунарското кладенче, 
тамо си да съгледаш
какви се хора там движат, 
тогаз на мене да кажеш.”

Като си циганче отиде,
четници циганче хванаха. 
Стоил момчета думаше:
“Момчета, отбор отбрани, 
момчета събор събрани, 
до един ще ни изловят, 
изловят, още обесят. 
Хайде в Нейково да идем, 
при Радя, при Дели Радя,
при Еня, при Келеведжия 
и Андона дядо Великов. 

Там имаме книга писана 
от Радя Дели Радя, 
тий ще ни дадат момчета,
до 25 момчета."

А че са оттам тръгнали
и са в Нейково отишли... 

[Песента продължава. Тя проследява пътя на четата и трагичната и съдба. - Ю.М.]

В цитирания вече сборник на стр. 83, където е даден списък на участниците в четата на Стоил войвода, са вписани и имената на дядо Еню Петров и на братовия му син Андон Великов. Няма нищо чудно, че са дадени само личното и бащиното име, защото, както писах във въведението, по това време и в известен период след Освобождението такава е била и официалната регистрация.

През есента на 1876 г. (13 ноември) се поставя началото на българското опълчение в Кишинев - Русия. Записани били 700 души измежду четниците в Румъния и България и на 29 април 1877 г. се организира българската опълченска войска, в която влизали до 60-годишни. 

Изпратени били писма от Комитета в Кишинев до всички българи, които са имали връзка с четите. Такова писмо е получил и дядо Еню със задача да организира в с. Нейково желаещи да станат опълченци, които да участват в Освободителната война. По време на войната те трябвало да отидат в гр. Елена и да окажат помощ на руските войски при разбиването на турците при Марен, а по-късно да преведат руската конна армия на генерал Гурко през Хаинбоазкия проход. Проходът не бил охраняван от турците, тъй като бил един от най-непроходимите. Служел само за преминаване на пешеходци, но не и на конници и артилерия. 

Групата опълченци, събрани от дядо Еню, били въоръжени с руско оръжие - пушки, саби и пищови-нагани, и са помогнали на руската армия при освобождаването на гр. Елена. Дядо Еню е и един от водачите, които след упорит труд да се направи пътят сравнително удобен за конете и оръдията, превеждат войските през Хаинбоазкия проход. След като генерал Гурко влиза в Сливен, освобождава част от опълченците, между които е и дядо Еню, като им поставя задачата да не позволяват на турците, когато Руски войскови части в селата, да избиват мирното българско население. При раздялата дядо Еню получава лично от генерал Гурко пушка, сабя и наган заедно с благодарствен документ, че оръжието му се дава за заслуги от Руското военно командване. Това оръжие той запазва до края на живота си. Пушката и сабята били поставени на стената до леглото над главата му, а наганът бил винаги в пояса му. За него те били светиня до последния му ден. Сега е запазена само сабята и се намира в Музея по лозарство и винарство в град Сунгурларе, след като години наред се водеше за изчезнала заедно с други експонати. Слава Богу завърна се, където и да е била! Още през 1966 г. тя беше предадена в музейчето при читалище „Просвета“ от внука на дядо Еню Добри В. Келеведжиев. На сабята при произвеждането и в Русия е отбелязано: „Златоуст 1875 г.“.  
                  

Сабята на Еню Петров Келеведжиев, получена като награда от генерал Гурко

След деветоюнския преврат през 1923 г. новата власт направила обиск за оръжие по домовете. Намереното било иззето и предадено в общината. В това число е и оръжието на дядо Еню. Въпреки твърдия му характер той плакал за него и не можели да го успокоят. Тогава големият му син Велико взема документа, подписан от генерал Гурко, и го представя на новата власт с гореща молба оръжието да бъде върнато. Молбата била удовлетворена, но с цената на документа, който бил задържан като доказателство, че оръжието е законно. Според устна уговорка обаче е трябвало по-късно да бъде върнат на притежателя му, но за съжаление някъде изчезнал. А баща ми по това време бил в казармата редовен войник - трудовак, и не е можел да го потърси. Когато се завърнал, времето все още било много размирно. Преследвали и него като анархо- комунист и явно не е искал да се мярка пред властниците. 

Информацията за дейността на дядо Еню по подготовката и участието му в Освободителната война съм взела най-вече от бележките на баща ми и от устните му разкази. През 1965 г. с него посетихме Окръжния народен музей в Сливен, за да разберем какви данни имат за нейковци и по-специално за дядо Еню и за неговите роднини, които са участвали в революционните борби. Там разговаряхме с Панайот Митев и той ни каза, че една от причините за недостатъчното изясняване на участието на нейковци в Априлското въстание и особено на участието им в Освободителната война е, че за разлика от други села от Нейково никой не е подал молба за разглеждане на дейността му с цел да получи пенсия. Ето защо няма и документация. Лично дядо Еню многократно е казвал пред баща ми, че на новата държава трябвало да се помага, а не да се иска от нея и че е под достойнството му да получава пенсия за това, че се е борил за свободата на отечеството си…

Искам тук да вмъкна и разказаното от по-малкия брат на татко чичо Георги В. Келеведжиев за революционната дейност на дядо Еню още от най-млади години. На 13 май 1977 г., вече на 71 години, той е продиктувал по моя молба на по-голямата си дъщеря Виолета, по мъж Николова, живееща в Бургас, вече покойница (17 септември 1930 г. - 16 август 1999 г.), следното: ,,Дядо Еню още като юноша е искал да се запише в четата на Георги Раковски. Срещата му с четниците и с Раковски била в Балкана около Нейково. Не го приели по настояване на кръстника му Андон, защото бил още малък. Четници от тази чета, които по-късно са изиграли важна роля, били кръстникът му Андон, Дели Рад и дядо Хаджи, централна личност в четата. Това е била единствената среща на дядо Еню с Раковски. Направили му впечатление внушителната фигура на Раковски и смелият му поглед. 

Дядо Еню е слушал от стари четници, че Раковски бил със силен характер. Всяка негова заповед и всяко негово решение трябвало да се изпълняват навреме и точно така, както той е казал. Крайната му цел била освобождаването на България. Често казвал, че щом България се освободи, той сам ще осъди всички чорбаджии.

Дядо Хаджи се разделил с Раковски след последния бой на четата им, когато била предвождана от Раковски. Тази битка станала северозападно от Котел в местността “Текето". Там дядо Хаджи бил ранен в крака и сам Раковски го издърпва настрана в един храст. Събува му ботуша, превързва му раната и го оставя да се оттегли сам в близкото скривалище, а той се връща отново при другарите си.

След тежка битка няколко от другарите му били убити, а другите се разбягали по Балкана. Раковски е изчезнал, невидян от никого. Само на дядо Хаджи казал, че ще отиде в Немско да купи оръжие за четниците. Поръчал му да попълни четата с други момчета и да я предвожда, докато той се върне. Тогава именно дядо Еню влиза в четата на Раковски като четник."

Ще си позволя да дам известно пояснение като предположение за годината, когато дядо Еню е искал да стане четник при Георги С. Раковски, тъй като чичо Георги не я посочва. Проследих живота на Раковски, като използвах „История на България“, т.5, издаден през 1985 г., и от стр. 391 ще цитирам следния текст:

“До средата на декември 1853 г. Раковски и неговите сподвижници обикаляли из Северна България. След това той се прехвърлил през Дунава в Калафат. Там взел участие в края на същия месец в боя при Четатя. Но турските войски го арестували като руски шпионин и го изпратили в Цариград. По пътя Раковски успял да избяга събрал чета от 12 души българи и потеглил към Стара нина (юни 1854 г.). Изчаквайки настъплението на руските войски около Котел, четниците били изненадани от поврата на събитията. Англия и Франция обявили война на Русия и заедно с турските сили пренесли сраженията към Крим. Руските войски започнали да се изтеглят от Дунавския фронт, а Раковски и неговите съмишленици изпаднали в безпътица.

„Това порази – пише именитият българин - мое сърце и мя докара в отчяйност.“ Той напуснал четата и се прибрал в Котел."   

Има разминаване между написаното в „История на България“ и разказа, съхранен от родовата памет, най-вече при това, че при първия източник четата е разтурена и Раковски отишъл в Котел, а според втория тя се попълва с нови членове под водителството на дядо Хаджи по заръка на Раковски, който заминал за Немско. За допълнителна информация препоръчвам книгата „Биография на Раковски" от Господин Добрев, отпечатана в София през 2003г.

Разказът на чичо Георги продължава:

“Освобождението са дочакали само дядо Еню и дядо Хаджи. Дядо Еню притежавал следното оръжие: сабя, пушка мартина - бойна руска пушка - и пушка кремъклийка. [Наганът от ген. Гурко е изпуснат от чичо ми - Ю. М.)

След Освобождението Еню Келеведжиев принадлежал към демократите. Синовете му Велико и Иван - също. Когато бил в сливенския затвор след потушаването на Априлското въстание, един паша, негов приятел, подкупва охраната със злато и организира бягството му. След това се чуло, че Дели Еню избягал. 

По време на Априлското въстание през 1876 г. четниците на Стоил войвода са се клели на площада в Нейково. В селото имало само един турчин и комитите искали да го посекат. Тогава дядо Еню се хвърлил върху него и не позволил да го убият, защото бил убеден, че е невинен. След като четата била разбита, дядо Еню се укривал Балкана три дни в късно падналия сняг и бил хванат от турците." [Разказаното от Георги Великов Келеведжиев (1905-1978г.) предавам дословно, въпреки че хронологията на събитията не е спазена. Всичко това той е слушал от дядо си Еню и от баща си. - Ю. М.]

По време на Освободителната война, най-вероятно в Еленския балкан, дядо Еню намерил сгушено в храстите едно дете - туркинче, изгубило родителите си в паническото бягство. Той го прибрал, погрижил се за него и по някакъв начин успял да го препрати в Нейково. То изглеждало много зле и с изпокъсани от храстите дрехи, но прабаба ми Мария се погрижила за него като майка. Цялото семейство го приело радушно, то се успокоило и така преживяло доста време. Не можах да разбера обаче как са го открили завърналите се след години от Турция негови родители, дошли да уредят проблемите с имотите си. Знае се, че бащата се е отблагодарил на дядо Еню с жълтици за това, че е спасил и гледал детето му. По-късно нашият прадядо влага тези пари като малък принос към припечелените от занаята за закупуване на имоти в Сунгурларе.

Ще се опитам да обобщя най-същественото в характера и поведението на дядо Еню. Дано да успея! Голям патриот. Борбена натура. Силно волева личност. Упорит до инат. Оттам дошло и нарицателното за рода - Келеведжийски инат, но инат в доброто си значение. Бил е много дисциплиниран, акуратен, перфектен във всичко, което върши. При него лошо изпълнение нямало. Обичал реда във всяко нещо до маниакалност и с това тормозел близките около себе си. Знаел цената на парите, изкарани с труд и не обичал да харчи без сериозна причина. Помагал на ближния при беда и опрощавал дългове, но ненавиждал мързеливите и пияниците. Бил член на Демократическата партия, но с партизанщини не се занимавал. Ценял много училището, знанието, написаното в книгите. Баща ми много пъти е разказвал, че щом дядо му го видел с книжка, сяда до него и му казвал: „Чети, Дока (галено от Добри), чети, защото на учението корените са горчиви, а плодовете сладки“. Тези думи е казвал и на другите си внуци, желаейки да ги види на духовното поприще… 

Верен на почитта си към знанието, дядо Еню е един от инициаторите за откриване на училище в Сунгурларе през 1886 г., където се е преселил, и участва в първото училищно настоятелство. По-късно е сред инициаторите, организаторите и спонсорите за построяване на училищна сграда. Тя била изградена със средства, материали и труд на населението и през учебната 1894/95 г. приела своите питомци. Дядо Еню бръкнал дълбоко в кесията си, за да се закупят част от нужните материали. Доставил и дървен материал от Нейковския балкан и дал на разположение волска кола за превоз на камъните и за други нужди. Според баща ми това е била най-голямата му обществена изява в сунгурларския период на неговия живот. По-късно е дал своята лепта и при построяването на църквата “Св. Архангел Михаил“, чийто строеж започнал през 1910 г., но заради войните и други причини се проточил до 1921 г… 

Дядо Еню през целия си живот бил отворен към новото в живота и се стараел да внедри това, което е добро за семейството му и отначало за нейковци, а след това и за сунгурларци.

По повод на водениците, изработени от дядо Еню на р. Буналъка в с. Лозарево в началото на 20 в., Митю Жеков Велев, минен инженер, родом от същото село, ми каза, че гледайки техните развалини, е удивен от техническата мисъл и заложбите на създателя им… 

От големия двор на нашия праотец не ни остана нищо. Първо властите поискват част от двора на дядо ми за построяване на новата общинска сграда през 1935 г. и той подарява 500 кв.м. След това до 1960 и някоя година изгубихме всичко - беше взето за обществени цели. Има нещо символично в това, че в деня (2 ноември 1968 г.). в който трябваше да бъде открит Битовият комбинат, построен в последното иззето място, почина баща ми - четири часа преди това. И днес в двора на дядо Еню се намират част от общинската сграда (вече старата), магазини, ресторант, сладкарница, Бизнесцентърът, бившият промкомбинат и други. Голямото лице на двора, обърнат към изгряващото слънце и централния площад, беше като трън в очите на някои управници от времето на социализма. „Какъв е бил толкова Еню Келеведжиев, че е купил най-хубавото място в Сунгурларе?“ веднъж ме попита един от тях.

Какъв е бил? Един истински българин на своето време, един скромен борец за свобода по време на робството и строител на свободна България.