Най-добре ще намерим пътя към нашата тема с широкия хоризонт, който сме си поставили, ако първо се опитаме да си изградим по-близка представа за двете противоположности, които най-напред ни идват наум, когато свързваме света и Земята. Тези две противоположности са: духовно-душевното и физическо-материалното. Нека се опитаме да ги обсъдим в контекста на едно повече или по-малко озадачаващо хората днес явление, с което се сблъскваме в т.нар. храмов сън, явление, което идва при нас именно от древноегипетския светоглед и начин на живот. Храмовият сън се основава на другия специфичен факт, че египетското жречество и изобщо древната култура на човечеството е разглеждала мъдростта в тясна връзка с изкуството да се лекува, със здравето. 

Днешният човек има много слабо понятие за тясната връзка между мъдростта и здравето, между науката и лечебното изкуство, в сравнение с тези древни представи; и задачата на духовната наука ще бъде да насочи човечеството обратно към такова понятие за духовното, което отново ще свърже по-тясно мъдростта, лечителското изкуство и здравето. 

При това ще си припомним и нещо, което резонира с всичко изложено вчера. Ще си спомним за древната фигура, за която трябваше да мислим, когато поставихме пред душите си картината на Мадоната с младенеца, както я е нарисувал Рафаело в “Сикстинската мадона”, ще си спомним за Изида с детето Хор. 

 Изида и Хор (664 - 30 г. пр. Хр.), период на късните Птолемеи, Музей на изкуството „Метрополитън“

Това е богинята, в чийто храм е имало надпис: "Аз съм тази, която беше, която е, която ще бъде - никой смъртен не може да повдигне булото ми". Тази богиня била поставяна в тайнствена връзка с цялото изкуство на лечението; тя била смятана за учителката на египетските жреци по отношение на изкуството на лечението. И в последните епохи на древността за нея били изричани едни тайнствени думи, в които вниманието ни се насочва към това, че по времето, когато Изиса била поставена сред безсмъртните, тя все още се интересувала особено от изкуството на лечението, от здравето на хората. Всичко това говори за много тайнствени връзки.

Сега трябва да обрисуваме с няколко щрихи същността на храмовия сън, който спадал към лечебните средства на египетските жреци. Човекът, чието здраве било увредено по някакъв начин, в онези времена по правило не бил лекуван с външни средства - с такива някога хората почти не разполагали и те били прилагани само в редки случаи. Затова засегнатият човек най-често бил донасян в храма и там бил привеждан в един вид сънно състояние. Ала това не бил обикновен, а по-скоро сомнамбулен сън, който бил така усилван, че болният да има не само хаотични сънища, но и истински видения. По време на храмовия сън той възприемал етерни образи в духовния свят и мъдрите жреци владеели изкуството да въздействат върху тези етерни образи, като ги насочват и направляват. Да приемем, че един болен бил приведен в храмов сън. До него се намирал жрецът, притежаващ лечителски умения. Когато започнел сомнамбулният сън, при който болният пребивавал в свят от етерни образи, тогава жрецът направлявал сънното състояние със силата, дължаща се на неговото посвещение и възможна само в древните времена с техните различни условия на живот, които днес не съществуват или се срещат извънредно рядко. Той оформял и подреждал етерните видения и същества, тъй че действително като по магически начин пред спящия се появявали образите, в които някога жителят на древна Атлантида виждал своите богове. Образите на боговете, за които различните народи са запазили само спомени, като например боговете в германската, скандинавската, а също и гръцката митология и особено определени образи, свързани с лечебния принцип, били поставяни пред душата на човека, намиращ се в състояние на храмов сън. Ако той останел съзнателно в дневното си съзнание, никога не можело да му се въздейства с такива сили; това било възможно само по време на сомнамбулния сън. Значи жрецът-мъдрец насочвал сънния живот, така че в това етерно виждане се отключвали мощни сили, които действали подреждащо и хармонизиращо върху телесните сили, доведени до безпорядък и дисхармония. Това било възможно при едно понижено азово съзнание. Храмовият сън следователно имал много реално значение. Но ние виждаме също защо това оздравяващо въздействие на жреца било поставяно в такава връзка с мъдростта, която можела да се придобие само чрез посвещение. Тази връзка се вижда ясно. Именно при посветените жреци чрез съживяването на старото ясновиждане във висшите светове с мъдростта се придобивали и висшите сили, струящи от духовния свят, където духовното може да въздейства върху друго духовно. Така те получавали способността да въздействат върху един духовен елемент с друг и по този начин мъдростта се обвързвала тясно със здравето. 

В издигането към духовността в старите времена имало оздравяващ елемент и би било добре, ако хората пак се научат да разбират това, защото в такъв случай те биха осъзнали великата мисия на антропософското движение. Какво друго е тази мисия, ако не въвеждане на човека в духовните светове, за да може той пак да вижда в света, от който е слязъл! Вярно е, че в бъдеще човекът няма да бъде въвеждан в сомнамбулен сън, а ще запазва напълно съзнанието си, но въпреки това огромната духовна сила ще започне да действа в човешката природа и тогава мъдростта и виждането във висшите светове пак ще могат да подреждат и оздравяват човешката природа. Днес тази връзка на духовността с изцелителния принцип е толкова скрита, че хората, които не са посветени по някакъв начин във висшата мистерийна мъдрост, знаят малко за нея; те въобще не са в състояние да наблюдават наличните незабележими факти. Обаче който е в състояние да погледне в дълбочина, знае от какви скрити вътрешни условия може да зависи оздравителният процес.

Да предположим например, че човек страда от определена болест - болест, която има вътрешни причини, а не счупено бедро или разстроен стомах, защото това са външни причини. Всеки, който иска да вникне по-дълбоко в тези неща, много скоро ще разбере, че условията за изцеление са съвсем различни при някой, който обича да се занимава с математически идеи, отколкото при човек, който не обича да го прави.Това е факт, който ви показва каква странна връзка съществува между духовния живот на човека и условията за неговото външно здраве. Разбира се, не става въпрос, че математическото мислене лекува хората. Трябва да разберем това по-точно: при човек, който е способен да усвоява математически представи, са необходими различни условия за изцеление, отколкото при друг, който не може. Нека предположим, че двама души са засегнати от една и съща болест. Това не се случва в действителността, но можем да го предположим. Единият човек не иска да знае нищо за математическите понятия, докато другият се занимава интензивно с тях. Тогава би могло да се окаже, че е напълно невъзможно да излекувате този, който не е математик, докато другия бихте могли да излекувате с подходящи средства. Това е съвсем реален случай.

Друг пример: Двама души, единият от които е атеист в най-лошия смисъл на думата, а другият е дълбоко религиозен човек, имат напълно различни условия за здравето. Отново може да се случи така, че ако и двамата са засегнати от една и съща болест, вие ще можете да излекувате религиозния човек с дадени средства, но другия няма да можете. Това са взаимовръзки, които изглеждат направо абсурдни за днешното мислене - поне за по-голямата част от хората. И все пак нещата са точно такива.

Откъде идва това? То се дължи се на факта, че така наречените представи, свободни от сетивата, оказват съвсем различно влияние върху човешката природа от представите, отнасящи се до сетивния свят. 

Помислете за разликата между човек, който мрази математиката и такъв, който я обича. Единият казва: Защо да мисля за тези неща? Аз искам само това, което мога да видя външно със сетивата си! - За най-вътрешното същество на човека обаче е от голяма полза да живее с представи, които не могат да бъдат видени; също толкова полезно е да живее с религиозни идеи, защото те също се отнасят до неща, които не могат да бъдат пипнати с ръка, които не се отнасят до външни, материални неща, с една дума, са свободни от сетивност. 

Това са неща, които един ден ще имат голямо влияние върху педагогическите принципи, когато отново хората ще се съсредоточат повече върху духовното. Вземете например простата представа, че три по три е равно на девет. Най-добрият начин децата да формират подобна представа е да го направят без сетивата. Не е добре, ако те прекалено дълго време слагат три пъти по три зърна боб едно до друго, защото тогава не могат да преминат отвъд сетивната представа. Обаче ако свикнете децата да броят отначало на пръсти, но не прекалено дълго, а после да проследят това математически с чистото мислене, тогава тази представа ще има здравословен и организиращ ефект върху децата. Колко слабо разбира тези неща съвременната епоха, се вижда от факта, че в образованието се случва точно обратното. Нима в нашите училища не е навлязло сметалото, където събирането, изваждането и т.н. трябва да бъдат изяснени за сетивното око с помощта на всевъзможни топчета? Това, което трябва да се схваща само в духа, те казват, че по такъв начин го онагледяват. 

Това може да е удобно, но всеки, който смята, че това е педагогически подходящо, не знае нищо за по-дълбоката лечебна педагогика, която се корени в силата на духовното. Няма да можете да излекувате човек, който от детството си е свикнал да живее в сетивни представи, толкова лесно, колкото човек, който от младостта си е свикнал с представи, свободни от сетивност, защото неговата нервна система живее в нездравословни условия. Колкото повече привиквате човека да мисли отделно от нещата, толкова по-лесно ще го излекувате. Ето защо в традициите на древността винаги е било обичайно да се дават всякакви символични фигури, триъгълници, комбинации от числа; целта на това, освен другата стойност, която са имали тези неща, е била да издигне човека над простото гледане на написаното. 

Ако аз поставя един триъгълник пред себе си и просто го погледна, това няма особена стойност. Ако, от друга страна, възприема как той символизира висшата троичност на човека, тогава това има оздравяващо въздействие върху духа. А сега си представете, че духовната наука ще доведе човека до съзерцаване на духовното. Ще бъдем отведени от това, което се случва на Земята, към това, което се е случвало на старите Слънце, Луна и Сатурн. Вие не можете да видите днес с физическо-сетивните очи събитията от онова време, не можете да протегнете сетивните си ръце до Старата Луна, до Старото Слънце. Но ако се издигнете до нещата, които някога са били там, без помощта на външни сетивни патерици, тогава ще придобиете представи, които ще имат балансиращо и хармонизиращо въздействие върху целия ви живот, включително и върху физическия. Ето защо духовната наука отново ще бъде велико, всеобхватно лечебно средство, както някога е била в практиката на древните египетски жреци, които обаче са се нуждаели от потискане на Аза, както се е правело при храмовия сън.

Духовният светоглед е оздравителен светоглед. Разбира се, някои ще възразят: Нима всички антропософи са здрави хора, нима сред тях няма и болни? Трябва да осъзнаем, че по принцип отделният човек е много малко отговорен за здравето и болестите си. Голяма част от причините за болестите се крият извън отделната личност. Днес можете да имате най-здравословните представи, които, ако живеехте в напълно здравословни условия, никога не биха ви разболели отвътре; но има и други причини, които не са във властта на отделния човек днес, например загадъчните причини, идващи от наследствеността, от влиянието на един човек върху друг, от влиянието на неестествената околна среда и т.н. Това са все неща, които по тайнствен начин стават външни причини за болестите; те могат да бъдат отстранени с течение на времето само чрез здрав антропософски начин на мислене. Но даже и да видим, че днес дори вътрешно най-здравите хора могат да се разболеят, и то тежко да се разболеят, не бива да възприемаме това като свидетелство, че духовната наука няма да окаже лечебно въздействие върху човечеството в течение на вековете - казвам векове, а не хилядолетия. О, пред очите на духовно виждащия човек застава бъдеще, в което няма да има вътрешни причини за болести за онези, които създават вътрешните и външните условия на духовната мъдрост. Винаги ще има външни причини, които могат да бъдат отстранени само чрез все по-силно навлизане на изкуството на лечението в духовнонаучен смисъл. Виждаме, че ако правилно разбираме въздействието на духа, тогава храмовият сън няма да е нищо тайнствено за нас. 

И така, какво е било магически извиквано в етерните видения на човека, спящ храмов сън, като сила със здравословно въздействие? - Образите на атлантските богове, които ние самите познаваме като етерни образи, сред които някога са живели хората, когато са били извън физическите си тела и са се намирали в етерно ясновидство. 

И ако сега се върнем още по-назад в развитието на човечеството, далеч отвъд атлантските времена, ще стигнем до времето, когато човекът за първи път е станал това, което е днес, когато за първи път е станал индивидуална личност, каквато е днес. Наричаме това време Лемурийска епоха. Атлантският континент, от който народите се разпространяват в Африка, Европа и Азия, загива в резултат на огромни водни катастрофи. Лемурия, континентът, на който човечеството е живяло преди Атлантската епоха, е загинал в резултат на силите на огъня, на вулканични катастрофи. Но именно през Лемурийската епоха човекът за първи път въобще придобива своето азово съзнание. Това е бил важен преломен момент в развитието на човечеството. Как човек придобива своето азово съзнание? По принцип за днешното материалистическо мислене е трудно да си представи онова древно състояние на човечеството. Ако си представите тогавашния човек такъв, какъвто е днес, т.е. с плът и кръв, кости и мускули, ще имате напълно погрешна представа. 

Човекът от онова време е имал много по-променлива, по-мека форма; всичко е било почти течно. Това, което по-късно се превръща в мускули и кости, се втвърдява постепенно с течение на времето. Връщаме се към времето, когато е имало съвсем различен вид човешко възпроизводство. По онова време човекът е живеел повече в обкръжението на Земята, която не е била чист въздух, както е днес, а е била изпълнена с всякакви изпарения. Човекът е живеел там като истинско въздушно същество, а външните течения са навлизали в него и са излизали от него. Всъщност това е било почти същото, сякаш днес гледаме облак, който постоянно променя формата си, само че формата на някогашния човек била малко по-стабилна и определена. По това време за първи път се появило и това, което днес наричаме полове; в онези времена старата безполова форма на размножаване на човешкия род била заменена с полова. Това обаче е станало милиони години преди нашата епоха. 

Едва с половото размножаване в човечеството настъпило присъединяването на първия кълн на Аза. В по-ранните времена човекът все още бил стимулиран от съвсем други влияния, за да създаде себеподобни от себе си; той бил подтикван към това от външни влияния, от влияния, които се намирали в заобикалящата го сфера. Това е било размножаването на онова време, когато човекът все още не е имал своя Аз, когато все още е бил надарен със сънно, ясновидско съзнание, когато все още е почивал, така да се каже, изцяло в лоното на Бога. Той не е можел да каже: "Аз съм". Това, което усещал, било приблизително следното: той виждал, че когато прави нещо, то прави впечатление на обкръжението му и усещал своето съществуване в обкръжението си. Той не можел да каже: "Аз съм тук" - но казвал: "Обкръжението ми позволява да бъда тук". - Той лежал в лоното на живата Земя и живите сили на Земята влизали в човека и излизали от него. По онова време не е имало нездравословни сили, не е имало болести, дори не е имало смърт, такава, каквато я разбираме днес. Едва когато Азът на човека му бил даден чрез половото възпроизводство, в човечеството навлезли болестите и смъртта. Ако си представим всичко това правилно, тогава трябва да кажем, че по онова време човешкото същество не е било оплождано от собствения си вид, а по същия начин, както диша днес, то поглъщало вещества от околната среда и тази среда съдържала силите на оплождането. Това, което поглъщало, го оплождало, ставало причина от него да възникват себеподобни. А това са били здравословни сили в самия човек и в онова, което той създавал като подобни на него същества. Древните египетски жреци обаче са знаели това и са си казвали: Колкото повече насочваме погледа на хората назад към по-ранни състояния, толкова повече го довеждаме до условия, в които няма болести. - Дори съзерцаването на древните атлантски образи на боговете можело да има лечебен ефект, но това важало в още по-голяма степен, когато жреците насочвали виденията по такъв начин, че спящият в храма да има пред себе си онези древни човешки форми, които все още не били оплождани от подобни нему, които получавали оплождането си от заобикалящата ги среда. Там пред болния човек, лежащ в храмовия си сън, стоял образът на раждащата себеподобни без оплождане от себеподобни. Там пред него стояла жената, която раждала, жената с детето, девата-богиня, която била спътница на човека в онези лемурийски времена и която оттогава изчезнала от полезрението на човечеството. В древния Египет я наричали свещената Изида. Обикновено човечеството можело да види тази Изида само когато смъртта още била непозната; тогава хората в нормално състояние на съзнанието били спътници на такива фигури, които витаели около тях и раждали по девствен начин същества от техния вид. 

А когато Изида вече не била видимата другарка на човечеството, когато била издигната в кръга на боговете, от духовния свят тя все още се интересувала от здравето на хората - така казвали жреците. И когато човек бил довеждан по абнормен начин, както в храмовия сън, до видение на тези древни фигури, на този свещен образ на Изида, тогава богинята имала лечебно действие, защото тя е принципът в човека, който е съществувал, преди смъртната обвивка да обгърне човека. Нито един смъртен не е повдигал нейното було, защото тя е образът, който е съществувал, когато смъртта още не се е била появила в света. Тя е тази, която се корени във вечността, тя е великото изцеляващо същество, което човечеството ще си възвърне, когато отново се потопи в духовната мъдрост. 

И така, виждаме какво е останало в онзи прекрасен символ на девата-майка с детето, който се е запазил в образа на Мадоната - можем да го кажем с цялата сила на духовната наука: в целебното въздействие на образа на Мадоната. Защото образът на Мадоната е - в границите, които бяха обсъдени - лечебно средство. Ако то се използва по такъв начин, че човешката душа да има последващо въздействие, когато спу и може да сънува този образ на Мадоната, тогава той и днес има лечебна сила. (Виж и поста https://anthroposophie.blog.bg/history/2022/12/09/obrazite-na-madonata-kato-lechebno-sredstvo.1846412 )

И сега се питаме: къде са били оплодителните сили по онова време, когато човечеството все още не е било оплождано от собствения си вид?

Представете си нашата Земя като твърдо ядро, заобиколено от всевъзможни гъсти, бълбукащи субстанции, водни изпарения, а в тях - полуводни образувания, в тях лемурийския човек. Това земно тяло се осветява от Слънцето, което по онова време никое човешко око не е могло да възприеме, защото сетивните органи все още не са били развити. Но това Слънце действа през завесата на мъглата и облаците, а със силата на слънчевите лъчи Земята поглъща и силите на оплождането. Така че това, което човешките същества поглъщат, струи към Земята от невидимите духовни слънчеви същества. По този начин имаме Земя, която отвън е огрявана от Слънцето, което човекът още не може да види, но тази Земя е облъчвана не само от силите на топлината, но в същото време и от същата сила, която днес живее в силата на оплождането. По този начин Слънцето и Земята са били във връзка. Тази сила, която действа върху безполово възпроизвеждащите се човешки форми, е била възприемана като мъжка сила, тя се е изливала като продукт на Слънцето върху цялата Земя. Такива са били условията в началото на Лемурийската епоха. 

А след това се връщаме назад във време, когато са преобладавали съвсем други условия, в далечното минало, когато слънчевото тяло, което днес се е отделило, все още е било свързано с нашата Земя. Защото някога нашата Земя и Слънцето са били едно тяло. Всичко по-фино и етерно все още е свързано по определен начин в това общо тяло. Разглеждаме времето, когато Слънцето и Земята все още са били слепени като слоеве на торта по такъв начин, че едната част, по-малката сфера, а именно Земята и Луната, е била прикрепена към Слънцето. Така че си представяме: Слънцето като голямо етерно тяло, а Земята и Луната свързани с него. Тогава силовите лъчи биха се изтичали заедно от Слънцето със Земята, от Слънцето към Земята, от Земята към Слънцето, тъй като двете по определен начин са образували едно тяло.              

Най-добре можем да разберем значението на това развитие, ако се запитаме какво би станало, ако Слънцето се беше отдръпнало напълно от Земята, след като се е отделило; ако не беше изпращало повече своите лъчи и течения към Земята, ако, така да се каже, Земята беше останала напълно сама веднага след откъсването. Целият живот на Земята щеше да изсъхне, да се вкорави, да се вкамени. Оплодителното влияние на Слънцето е трябвало да остане. Това съвместно действие на Слънцето и Земята трябва да го възприемем като съвместното действие на два принципа: единият води до компресия, до втвърдяване, а другият стимулира, дава развиващ се живот. Така е било и по-късно. От Слънцето винаги се е излъчвало това, което е развиващ се живот.

А сега се връщаме към едно още по-ранно време, към времето, когато двете тела все още са били едно цяло, когато силите на Слънцето и Земята все още са протичали изцяло заедно. 

Както можете да видите, ние сме преминали през различни етапи от развитието на нашата Земя. Имаме древно минало, когато Земята все още е била вътре в слънчевото тяло, когато все още е била едно цяло със Слънцето; след това друга епоха, когато Земята е била слабо свързана със Слънцето, след това трета епоха, когато двете тела са се отделили напълно едно от друго. В тази трета епоха Азът всъщност за първи път е влязъл в човека и тогава за първи път е започнало и половото размножаване. След това идва четвъртата епоха, Атлантската, а накрая Следатлантската епоха, в която живеем ние.

За този, който има по-дълбок поглед към строежа на света, всичко, което се случва видимо отвън, е под влиянието на духовни същества. Слънцето и Земята някога са били едно цяло. Развитието на Луната ще обсъдим по-късно. Тогава това общо тяло е било пронизано от духовно-божествени същности, действащи в единство. Необходими са били висши духовни същества, които да упражняват контрол над силите, които тогава все още не са били разделени.

А сега нека си представим, че развитието е напреднало малко и слънчевото тяло се отделя. Какво се случва тогава? Заедно със Слънцето си отиват най-висшите същества и най-фините субстанции; след това те оказват въздействие върху Земята отвън. Тези същности, които представляват действително живото, постоянно усъвършенстващия се живот, живеят на Слънцето; а на Земята живеят тези същности, които, ако бяха останали сами, щяха да предизвикат сгъстяване, застой, мрак. Следователно в този втори етап светлината и мракът работят заедно.

На третия етап от развитието на Земята за човека настъпва даряването му с Аз. За него започва времето, когато самосъзнателният Аз се настанява в него. Той усеща този самосъзнателен Аз особено в неговата противоположност: човекът все повече изпада в състояние, в което има съзнание, което е по-светло, и в друго състояние, което е по-тъмно; едното идва при него от Слънцето, другото предимно от Земята. Азът, вечното ядро, трябва да се редува между един облик, в който той е във вечна форма, и друг облик, който може да се ражда и умира.

Онези същности обаче, които винаги притежават това, което човек може да има само на смени, излизат от земното тяло. Най-напред излиза същността, която има оплождащо действие; тя предпочита да се засели на Слънцето. А онази същност, която поддържа формата в постоянство, в продължителност, излиза заедно с Луната. Слънцето и Луната постепенно се отделят от Земята. Със Слънцето си отиват всички същности, които биха довели Земята до прекалено бурен живот, ако бяха останали свързани с нея; с Луната си отиват силите, които биха предизвикали втвърдяване и застиване, които остават трайно във формата си. Земята се намира сякаш по средата между двете. Така човекът на Земята редува дейности, които се влияят, от една страна, от Слънцето, а от друга - от силите на Луната. Тези форми, които по-рано са били другари на човека, сега са, така да се каже, грабнати и отнесени на Слънцето и Луната. 

В четвъртия период той има онези другари, които вече са се уплътнили до етерно-божествено тяло и които в известно отношение са подвластни на човешките слабости. Това са етерни богове и човекът е живял заедно с тях през Атлантската епоха. А в Следатлантската епоха той губи връзката си и с тези етерни богове, напълно е отделен от физическия свят; портата, водеща към висшия духовен свят, сякаш е затворена.

Ала от тези древни времена на човека му остава нещо, което действа като спомен за духовните светове и чрез закона за повторението всичко, което някога е преживял в живота, се появява последователно в познанието му. В живота си някога човекът е преминал през няколко периода, в които винаги е имал различни отношения с боговете. Сега той отново преминава през същите периоди, но в познанието. Големият атлантски потоп бил последван от епохата на древноиндийската цивилизация, когато хората преживявали в душите си, в духа си онова време със своите върховни богове, когато Земята и Слънцето все още били обединени. В първата културна епоха след Атлантида човекът преживявал високото, възвишено божество, което ръководело и направлявало всичко съществуващо и той нарекъл това божество с име, което останало традиционно за по-късните времена: Брахман, Всеединния. Божеството, което някога наистина е съществувало сред хората - защото човекът е бил другар на Брахман в първия период на земното развитие - било почитано в древната индийска култура; човекът го преживявал, разпознавайки го, във висша абстракция.

А след това последвала култура, в която човекът преживявал, разпознавайки, втората епоха, когато Слънцето със силите, оживяващи всичко, било отделено от силите на мрака. Затова човекът от тази втора културна епоха усещал в своето осъзнаване една божествена двоичност. В религиозното познание той повтарял онова, което някога е съществувало в живота и тази двойственост се запазила, когато противопоставянето между Ормузд и Ариман, между доброто и отричащото божество, се развило като персийската култура. Това не било нищо друго освен повторно преживяване - но вече в осъзнаване - на онова, което човекът някога наистина бил преживял.

А след това стигаме до времето, когато Слънцето и Луната се отделили - Слънцето със силите за оплождане, а Луната със силите, които придават форма: за човека това е преходна форма, а за боговете - постоянна форма. И човекът отново възприел тази разлика в контраста между по-ранните слънчеви сили и тези, които сега действали, и то по различен начин от преди. И той възприемал тези слънчеви сили като силите на Озирис в Египет. Озирис е силата на Слънцето, както тя е действала през третия период от развитието на Земята и ние виждаме религията на Озирис, възникнала през третата културна епоха. А Изида е силата на Луната отпреди пълното отделяне от Земята, отпреди разделянето на половете, когато тя все още е действала като девствена репродуктивна сила. Изида избягала на Луната, където се втвърдила.

В четвъртата, в гръцко-латинската културна епоха, човечеството преживява в своя политеизъм един напомнящ отзвук на Атлантската епоха с нейните многобройни етерни богове.

А днес, в петата културна епоха, ние нямаме какво да повтаряме. Нека поставим тази мисъл пред душите си: Нямаме нищо за повтаряне, нямаме стари спомени. Защото ние сме родили една пета епоха, която работи към бъдещето, докато предишните четири епохи са били повторения. Нашето време не трябва да ражда древна мъдрост, а нова мъдрост, която не само може да сочи към миналото, но и трябва да работи пророчески, апокалиптично към бъдещето. Виждаме древната мъдрост, съхранена в мистериите на миналите културни епохи; апокалиптична мъдрост, на която да посеем семената, трябва да бъде нашата мъдрост. Нуждаем се отново от принцип на посвещение, за да може да се възстанови първоначалната връзка с духовния свят. Това е задачата на антропософското световно движение. Не е чудно, че толкова много хора са загубили мъдростта, защото без принципа на посвещението днес е трудно да се постигне мъдрост, по-трудно, отколкото в миналото, когато е можело да се освежи само споменът за старите преживявания, когато е можело да се преживеят плодовете на по-ранното развитие. Днес е трудно - затова осъзнаваме, че за днешния човек светът на сетивата без Бога е безплоден и празен.

Но дори и да изглежда, че старият духовен свят е умрял, той все още съществува, действа и опложда и ако хората искат, те отново ще намерят връзка с духовния свят. За това е помислено и точно когато е изглеждало, че старите спомени умират в гръко-латинския период, в студената почва на Земята е било посадено едно чудесно семе за всички следващи времена - семето, което наричаме Христов принцип. Апокалиптичната мъдрост, истинското, новото познание на духа, ще бъде намерено, когато се свържем с този Христов принцип, който не само насочва назад към спомените за отминалите времена, но и пророчески сочи към бъдещето и именно по този начин призовава човека към дейност, към съзидание. Активната, продуктивна мъдрост, разбира се, е възникнала от онова, което е било посято като семе в миналото.

Така виждаме връзката между миналото и бъдещето, която днес вече е достъпна за нас като поле за работа. Виждаме, че пред нас се очертава целият хоризонт на бъдещето и когато говорим за света, човека и Земята, ще трябва да говорим не само за миналото, но и за силите на бъдещето; защото светът не е просто нещо, което има отношение към миналото, а нещо, което се развива към бъдещето, а нашата Земя все още има да измине голяма част от бъдещето. Човекът обаче ще бъде още по-бъдещ от Земята и ако искаме да го опознаем напълно, трябва да се вгледаме не само в миналото, трябва да изучим какво действа днес и какво ще действа във великото мирово утре.