Това е материал на Петер Селг по повод стогодишнината от смъртта на Рудолф Щайнер на 30.3.1925 г.

В ателието – болничното легло на Рудолф Щайнер 

Първи октомври 1924 г. до 30-ти март 1925 г. – “Внезапен край [на септемврийските курсове]: започна болестта на Рудолф Щайнер. 

Положението напълно се промени. Напуснах клиниката, за да се грижа за д-р Щайнер, нямах никаква представа за трудностите, които можеха да дойдат“, спомня си Ита Вегман .1 Във вторник, 30.10.1924 г., тя изпраща телеграми до своите колеги Лудвиг Нол и Еберхард Шиклер и ги моли да дойдат в Арлесхайм, за да осигурят подкрепа в клиниката по време на нейното отсъствие, а Нол да помогне и при лечението на Рудолф Щайнер. Ден по-късно, на 1-ви октомври, Щайнер се сбогува в дом Ханзи - "Отивам горе за два дни", казва той на Хелене Леман. В крайна сметка той лежи болен в ателието си в дърводелския комплекс в продължение на шест месеца и никога повече не се връща. “Когато видя уплашеното ми лице, той започна да ме утешава“, спомня си Хелене Леман.

Мари Щайнер-фон Сиверс е заминала предния ден, на 30-ти септември, на едноседмично турне с Евритмичния ансамбъл на Гьотеанума в Германия. Предвид здравословното състояние на Щайнер тя всъщност не иска да отиде. На 2-ри октомври той я информира за преместването си, за да бъде лекуван и обгрижван: “И така, сега съм тук и ще остана колкото е нужно“.

                           Съвременен вид на сградата и ателието 

Прикован към болничното легло

Щайнер не отива в клинично-терапевтичния институт на Ита Вегман в Арлесхайм, а в познатата си стая в Гьотеанума, в която е работил почти десет години – в неговото “скулптурно ателие“, където са се провеждали и много други дейности и изключително важни разговори. Отива там, където е мястото на дървената скулптура на Христос, до която ще почине шест месеца по-късно. Той успява физически да издържи шестте паралелни септемврийски курса със 70 лекции, 400 индивидуални разговора и безброй други дейности 2, включително кратката реч в навечерието на Михаиловден; след това силите му се изчерпват. “Сякаш Рудолф Щайнер искаше да направи всичко възможно, за да постигне нещо от това, което трябваше да бъде постигнато духовно [със септемврийските курсове]“, пише Ита Вегман; Щайнер съобщава на Мари Щайнер-фон Сиверс на 6-ти октомври от ателието, че е постъпил по този начин от “чувство за дълг към висшите сили“. През следващите седмици той отново и отново ще подчертава, че ще намери сили за курсовете през септември, но не и за безкрайните лични проблеми, грижи и желания на членовете.

С ръкописно съобщение на таблото за обяви в дърводелната на 2-ри октомври Рудолф Щайнер отменя следващите обявени лекции; седмица по-късно, на 10-ти октомври (а скоро след това и в новинарския бюлетин на седмичника “Дас Гьотеанум” той моли да престанат всякакви по-нататъшни спекулации на членовете относно неговото здравословно състояние или заболяване и “създаването на слухове в антропософските кръгове“. Той се надява, че благодарение на “невероятните, жертвоготовни грижи на моята скъпа приятелка Ита Вегман и нейния верен помощник д-р Нол” скоро ще има поне донякъде отново възможност за “физическата активност, без която духовното не може да работи на Земята”, катодобавя: "Но в крайна сметка всичко трябва да се възприема като съдбовно (кармично)."

Въпреки това много членове продължават да досаждат на Рудолф Щайнер с писма, пълни с въпроси, желания и запитвания. “Докторът се разболя точно защото винаги го притесняват с подобни въпроси“, казва Ита Вегман: “Хората изглежда не знаят колко болен всъщност е докторът.“ Щайнер пише на Мари Щайнер-фон Сиверс по повод етиологията на болестта, че преди много време й бил казал как “от януари 1923 г. връзката между висшите членове на моето същество с физическото тяло вече не е пълна“. Той бил станал “много отчужден“ от физическото си тяло, “извън връзка“ с него, което довело до “нестабилно равновесие във физическите сили“. Ита Вегман подчертава в спомените си, че е имало “силно разхлабване на етерното тяло до частичното му отделяне от физическото“. “В сравнение с други хора, аз всъщност вече съм умрял на земята“, казва често Щайнер, “моят Ази моето астрално тяло насочват физическото тяло и допълват етерното.“

Според Ита Вегман Щайнер се е задържал в тялото си със свръхчовешка сила на волята, след като Гьотеанумът е унищожен от пожар - атентат, който в никакъв случай не е засегнал само сградата, но и главния й архитект и неговите жизнени сили. Оттогава неговото хранене, овътрешняването на чуждата субстанция, което се нуждае от етерното тяло, е ставало все по-трудно.

Покой и борба

“Живеехме в тихо уединение“, подчертава Ита Вегман – “и Мари Щайнер-фон Сиверс попита Рудолф Щайнер в писмо от 9.10.1924 г.: “Всъщност виждаш ли други хора, освен тези, които се грижат за теб?“ Тя успява да прочете отговора непряко в едно от писмата му: “Цялото общуване с хора в момента страшно ме напряга.“ За кратки моменти през деня при Щайнер са допускани неговият секретар Гюнтер Ваксмут с ежедневната поща, Алберт Щефен със седмичното списание и Ернст Айзенпрайс с въпроси около строителството, както и Мита Валер от дом Ханзи и Мари Щайнер-фон Сиверс след завръщането й от турнето. Той пише за необходимото си възстановяване и надеждата за бързо подобрение, а също и че трябва да държи всичко “разрушително“ далеч от себе си. В лекция от 1919 г. Щайнер вече е говорил за “краткия живот“, който все още има на разположение.

Положението е тежко.“Той понасяше болестта си с търпение и достойнство“, отбелязва Ита Вегман, нодопълва: “Страдаше неописуемо от усещането, че физическите му сили постепенно намаляват и от това, че се налагат все повече и повече грижи.“ Това също се споменава спорадично в писмата на Рудолф Щайнер до Мари Щайнер-фон Сиверс; той изобщо не е подготвен да “посвети часовете на грижите за себе си“. “Човек може толкова добре да помогне на хората за тяхното здраве, а сам трябва да се обръща към друг за помощ. Това не е начинът, по който искам да живея и работя.“ В решаващите моменти за Антропософското движение Рудолф Щайнер иска и трябва да отиде на голям брой срещи и публични събития в големи, наети зали, напр. в Берлинската филхармония. Това обаче вече еневъзможно. След Коледната конференция, преосноваването на обществото и висшето училище за духовна наука, всичко е още в начален стадий, включително създаването на неговите отдели(специализирани секции), вътрешният курс на Михаиловата школа и по-нататъшното развитие на съществуващите антропософски институции. Но сега Рудолф Щайнер е спрян и вече не може да напуска ателието си. “Опитайте да се разберете с всички в мир. Сега е важно да придвижим течението на Михаил напред. Тези, които ви вярват, ще дойдат, другите просто ще стоят настрана, те сами трябва да го знаят. Просто направете уроците за първия клас с богато съдържание и сериозни, тогава ще свършите добра работа“, пише Ита Вегман на 16-ти октомври на Ана Вагер Гунарсон, която се е свързала с нея с въпроси относно предаването на мантрите и шведския им превод.

Това, което затруднява Рудолф Щайнер освен всичко друго, са споровете около втория Гьотеанум, “Михаиловата крепост“, както той нарича сградата пред Ита Вегман, мястото на Свободното училище за духовна наука, което трябва да действа активно с импулси за промяна и инициативи в много области от живота на застрашената цивилизация като истински Михаилов университет в епохата на Ариман. Щайнер е получил разрешение за строеж от кантона Солотурн през септември 1924 г. въпреки възраженията на Швейцарската асоциация за вътрешна сигурност, оценила планираната сграда като "твърде голям и арогантен паметник” с "гротескни" форми, “безразсъдно високомерие", който е “постоянна обида за очите". Това е подкрепено през юни 1924 г. от Обществото на швейцарските художници, скулптори и архитекти, което предвижда щети за цяла Швейцария заради “срамния паметник на културата”. Рудолф Щайнер иска да се строи “колкото е възможно по-бързо“; но докатолежи на болничното легло, той вижда колко енергично се е задействала отсрещната страна след издаването на разрешението за строеж. На 25-ти октомври “Швайцерише Бауцайтунг“ публикува богато илюстрираната документация “Т. нар. Гьотеанум в Дорнах“ като специално издание в голям тираж в много местни вестници, напр. “Тагблат фюр дас Бирзек, Бирзих- унд Лайментал“. В нея се приветства унищожаването на първия Гьотеанум в пожара и “изчезването на чуждия натрапник от пейзажа на Бирзек“; Щайнер е заподозрян в “ерес и съблазняване на народа“.

Волю-неволю Рудолф Щайнер отново отговаря и публикува две статии във вестниците в Базел в края на октомври и началото на ноември 1924 г. (“Повторното изграждане на Гьотеанума“ и “Вторият Гьотеанум“) с илюстрации на макета. На 23-ти ноември Комитетът за действие срещу строителството призовава за масово протестно събрание в двора на училището в Арлесхайм и приема резолюция, отхвърлена от местния общински съвет на Дорнах четири дни по-късно. На 3-ти декември Рудолф Щайнер и Ита Вегман благодарят на общинския съвет на Дорнах от името на Антропософското общество с писмо от ателието, като посочват: “… вероятно би било най-добре за нас в момента да се ограничим до строителството и през това време да не участваме в обществени обсъждания. Не искаме по никакъв начин да нарушаваме мира и затова доколкото е възможно, няма да се включваме в дискусии." “Трябва да държа всичко разрушително далеч от мен” - независимо от това Щайнер също лично отговаря на председателя на Швейцарската асоциация за вътрешна сигурност на предложението да се обяви конкурс за строителния проект, в който да се включат и неантропософски архитекти. Предложеното архитектурно отричане на антропософията в нейния собствен дом не е възможно - "Това наистина би представлявало ни повече, ни по-малко моето духовно самоубийство." Най-много го наранява обвинението, че “размерът на сградата е резултат от арогантност, високомерие или дори някаква жажда за власт, тъй като, казва Щайнер, “аз напълно съзнавам, че действам само поради необходимостта от това“.