От Щефан Щокмар, публикувано в “Die Christengemeinschaft”, брой 7-8/2017г.

“Всеки има право да прави промяна в кралската градина”, може да се прочете и днес на каменна плоча от 1777 г. на стената до входа на Голямата градина в Хановер-Херенхаузен. Следва списък на това, което е "забранено за обикновените хора ... и подлежи на телесно наказание."

                             Надписът и градината в Хановер-Херенхаузен

Да направиш промяна: Градината винаги е била в двояк смисъл място на промяна и развитие. Тук човекът облагородява природата по много интимен начин и защитава с ограда тази облагородена градина от външния гъсталак. С активното си участие в природните събития, в растежа и увяхването в кръговрата на сезоните, той „възпитава“ растенията (и животните) и по този начин създава собствената си жизнена основа. Правейки това, човекът от своя страна се оставя да бъде докоснат от природата:  като наблюдава времето, слуша птиците, наслаждава се на цветята, техните цветове и аромати, оставя почвата да се сипе между пръстите му - всичките му сетива са включени, когато свързва част от своето съществуване с природата, като работи върху нея и заедно с нея. Правейки това, той не само се грижи за собственото си благополучие, но също така поема отговорност и се излага на сетивните и морални въздействия на природата в своята градина – като по този начин прави промени. Облагородяването на външната природа се превръща в самовъзпитание.

Човешката история започва в една градина и многократно е била импулсирана от градини или ситуации, свързани с градини –  като убежището, което Ной си е създал с ковчега, като„затворената градина“ на душата, за която се пее в Соломоновата Песен на песните, или пък като двете градини, които рамкират Великденското събитие. Новият Йерусалим отАпокалипсиса също има формата на градина, чиито дванадесет порти са отворени за всички. Това не е абстрактна цел в края на времената, а по-скоро тя има конкретно въздействие от бъдещето върху настоящето развитие.

Първата среща с Възкръсналия Христос сутринта на Великден се случва в градина. След странната надпревара на двамата ученици Петър и Йоан, тичащи към гроба, след като са чуливестта от Мария Магдалена, тя остава там, плачейки. Два пъти й се задава въпроса: "Жено, защо плачеш?" (Йоан 20:13 и 15) - първо го чува от ангелите, които вижда в празния гроб, аслед като се е обърнала „назад“, от Този, когото тя смята за градинаря. Търсейки Мъртвия, тя няма друго понятие за Онзи, който се е сбогувал с учениците Си с думите „Аз съм истинската лоза“ (Йоан 15:1) и който сега, след като се появява в сферата на живите, замества първоначалния градинар/лозар – Своя Отец. Освен това Онзи, който се явява като градинар, всъщност е Този, който е отстранил тялото. Едва когато Той нарича Мария Магдалена по име и тя се обръща още веднъж, тя Го познава и Го нарича “равуни – учителю мой” (Йоан 20:16). По този начин Мария Магдалена превръща Христос в градинаря на своята душа, преминала през дълбоката болка от загубата и безсилието пред празния гроб. 

В този момент става ясно какво може да означава да „направиш промяна“: въпросната дейност тук не е планирана, а е подготовка чрез отдаденост и състрадание. Мария Магдалена вероятно е единствената, която осъзнава предизвестията на Исус за смъртта Му в сърцето си и като подготовка за нея Го помазва със скъпоценното масло от нард (Йоан 12:7).

Христос, „добрият  пастир“, който нарича „своите овце по име“ (Йоан 10:3), сега също е Господарят на една нова Едемска градина, в която може да се превърне цялата Земя, обитавана и оформяна от човека.  Неслучайно тази архетипна среща между същества се случва в една градина!

Даването на име

Да наричаш съществата с техните имена – това е била първата културна задача на човека, когото Бог създава „от пръстта на земята“ – на еврейски “ădāmāh”, т.е. от обработваема земя – и го поставя в градината, която е засадил „на изток“, в Едем (“наслада”) (Битие 2:4 и сл.). За да не бъде човек сам там, „Господ Бог направи да произлязат от земята всички полски животни и всички небесни птици, и (ги) заведе при човека, за да види, как ще ги нарече той, та, както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името й.” (Битие 2:19)

Като назовава това, което е произлязло от Божието Слово, човекът се запознава със своята среда и в същото време завършва божественото творение, чрез което самият му Създател придобива нов поглед върху него през очите на Своето творение. – Какво дава способносттана човека, който все още не е ял от дървото на познанието, да гонаправи? Дали в даването на имена не се крие разпознаването на това, което той носи в себе си като широк спектър от духовни възможности и способности и което сега се изправя пред него, разпръснато в разнообразието от животни?

С именуването се извършва първото изправяне на човека пред света, неговото обособяване, поради което и сред животните „за човека не се намери помощник, нему подобен” (Бит. 2:20). И така, след като жената е създадена от реброто му като помощник на собствения му вид, настъпва това, което обикновено се нарича Грехопадението на човека (Фридрих Шилер го описва като „най-щастливото и най-велико събитие в човешката история“), а също и неговото изгонване от Рая.

Едва сега първоначалната Райска градина, „буйната земя“, получава отделяща я защита и се превръща в рай в първоначалния смисъл на думата (от персийски pairadaezu “ограждане или заграждане на място”; Битие говори само за Едемската градина) и вече в него не могат да влизат „обикновени хора“, каквито сега са станали Адам и Ева: Бог нарежда входа към градината с все още недокоснатото Дърво на живота да бъде пазен от херувим с огнен меч.

Сега човекът е изцяло зависим от труда на ръцете си и трябва на свой ред да защитава от дивата природа облагороденото, което с мъка е отвоювал от земята в трудности, болести и смърт – с помощта на огради, стени и други заграждения. Така се появява втора градина като собствено творение на човека, докато първата градина, сега затворен за него Рай, се превръща в бленувано и обещано място.

В същото време извикването на Мария Магдалена от Възкръсналия по име сочи към бъдещето. Можем да приемем, че с този акт тя става една от тези, които в Апокалипсиса са назовани„победители” от Онзи, който казва за Себе Си „бях мъртъв, и ето, жив съм вовеки веков” (Откр. 1:18). „На оногова, който побеждава, ще дам да яде от дървото на живота, що е посред Божия рай” (Откр. 2:7) и „и няма да залича името му от книгата на живота, а ще изповядам името му пред Моя Отец и пред Неговите Ангели” (Откр. 3:5). – Както при срещата на Мария Магдалена с Възкръсналия Христос, вече не човекът дава името, а той е назован и призован въз основа на активното му отношение към себе си: „От силата, която свързва всички същества, човекът, който победи себе си, се освобождава“. (Гьоте, “Тайни”)…

Гетсимания и Градината на гроба във Великденското утро 

По време на престоя си на Земята Христос многократно се е оттеглял със Своите ученици в Гетсиманската градина в подножието на Елеонската планина пред портите на Йерусалим. Той отива там с тях и след пасхалната трапеза, на която е разделил хляба с предателя, и им говори за вече съществуващата Си уязвимост: „душата Ми е прескръбна до смърт...” (Матей 26:38). Той три пъти моли трима от учениците, сред тях Петър и Йоан, които също ще дойдат при празния гроб с Мария Магдалена във Великденската сутрин, да бдят с Него. Но те все заспиват, така че Той се моли на Отца в пълна самота и се предава напълно на волята Му: „... обаче не както Аз искам, а както Ти“. Сякаш за момент е бил откъснат от духовния си произход. 

Именно като се отказва напълно от собствената Си воля, Христос окончателно става човек и като такъв се оставя на милостта на Своите преследвачи. Предателят Юда Го целува и Годокосва интимно, но изцяло по собствена воля. Никой от учениците не е в състояние да се справи с това събитие; всички се разбягват, а Петър според предсказаното скоро ще се отрече от Него три пъти. – Както в Рая въплъщението на земния човек е инициирано от съблазняването му от змията, така смъртта на въплътения Бог е инициирана от предателството на Юда в Гетсиманската градина. Колкото и да е странно, последната е единствената конкретна библейска градина, оцеляла през вековете и все още може да бъде посетена днес, докато градината от Великденското утро  може да се намери само в имагинация.

                        Гетсиманската градина - съвременен вид 

На кръста, който според легендата бил направен от дървото, под което Адам съгрешил, Христос пророкува на единия от разпнатите с Него разбойници: „Днес ще бъдеш с Мене в рая“ (Лука 23:43). 17 След като Той предава духа Си, тялото се полага в „нов гроб“, разположен в градина близо до мястото на черепа - Голгота (Йоан 19:41).

И в тази градина с вече празния гроб Мария Магдалена първа вижда Възкръсналия в образа на градинаря. Въпреки нейните чисти намерения, Той не дава на нея, която е търсила тялото, да го докосне: "Noli me tangere - Не ме докосвай, защото още не съм се възнесъл при Отца си" (Йоан 20:17). По този начин Той дава ясно да се разбере, че Неговата телесност вече е променена. Както заповедта да не се яде от дървото на познанието е стояло на прага към земното съзнание, така и заповедта за недокосване намеква за преодоляване на чисто земното съзнание.

Събитията около смъртта и Възкресението в двете градини – Гетсиманската градина на Елеонския хълм и Градината на гроба на хълма Голгота – не могат да бъдат по-различни. В Гетсимания Христос става напълно човек и като такъв стои пред Бог Отец, който сега е отвъд Него. Така Той се предава на хората.

Сутринта на Великден Той първо се разкрива като възкръснал на Своята вярна ученичка Мария Магдалена, която търси тялото Му, за да го помаже. Тук се преплитат различни нива на битието; В акта на взаимното разпознаване отвъдното се случва в този свят и така за момент е възможна среща на равен с равна, която кулминира в апостолското поръчение към Мария Магдалена: „… иди при братята Ми и им кажи: възлизам при Моя Отец и при вашия Отец, и при Моя Бог и вашия Бог.“ (Йоан 20:17)

Споменатата полярност е изразена и в много художествени изображения: Този, който се бори със смъртта в Гетсиманската градина, обикновено коленичи на издигната скала или в подножието на скалист склон, докато учениците лежат долу. Образите на срещата с Мария Магдалена, от друга страна, изрично подчертават защитената градина, в чиято атмосфера сякаш е потопен Възкръсналият Христос. Често може да се види изразителна игра на ръцете, насочени една към друга.

Сега Христос е „Големият градинар”, който като Новият Адам дава възможност на човека да поеме отново своята градинарска служба, започнала в Едемската градина със задачата да облагородява, съхранява и наименува. Преодолявайки личния интерес, той може да позволи на Земята, която тогава е била прокълната заради него, да участва в акта на Христовото Възкресение, защото „и тварите с нетърпение очакват прославянето на синовете Божии, защото се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, Който ги покори, с надежда, че и самите те ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии.Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега.“ (Римляни 8:19-22) 

От съграждащата сила, получена от отделния човек в смирената среща, човекът почита тварите и го освобождава от техния плен – като един вид обновяване на назоваването, което вече се извършва изцяло заради тварите. По този начин и Земята вече може да се превърне в световна градина, в Нов Йерусалим, отворен за всички, които тръгват по пътя на себенадмогването.

Ако се проследи по такъв начин образът на градината през Стария и Новия завет, ни се разкрива общият път на Земята и човека. Природата прави човешкия живот на Земята възможен и на свой ред участва в действията на човека. Дали тя също може да бъде спасена заедно с него, вече е изцяло в неговите ръце: Искам ли да направя промяна?