Честит национален празник! Тази статия на Детлеф Йена, публикувана в “Дас Блетхен” на 23.5.2022 разкрива по-малко известни подробности около Берлинския конгрес (на който по съдбовен начин се решава съдбата на България) и последвалото влошаване на руско-германските отношения.

Руско-турската война от 1877/78 г. завършва победоносно за царя в Санкт Петербург: Османската империя е принудена да подпише сурови условия в Санстефанския договор. Сърбия, Черна гора и Румъния получават разширение чрез отстъпка на турски територии; България включва Източна Румелия и Македония, за да образува Велико Българско княжество. Така за Русия се отваря свободен достъп до Средиземно море. В резултат на това Великобритания и Австро-Унгария протестират остро срещу подновеното разширение на руското влияние. Когато британските военноморски сили навлизат в Мраморно море и военната конфронтация с Русия изглежда неизбежна, австро-унгарският външен министър Дюла Андраши предлага мирен конгрес, за да се уредят всички спорни въпроси. След намесата на Бисмарк великите сили се съгласяват да изберат Берлин за място на провеждането му, тъй като Германската империя не преследва преки геополитически интереси на Балканите.

На 13 юни 1878 г. Бисмарк открива Берлинския конгрес. По двама водещи политици от големите европейски сили и от Турция пътуват до Берлин, включително Андраши; Бенджамин Дизраели за Великобритания, Александър Горчаков и Петър Шувалов за Русия, Уилям Хенри Уодингтън за Франция и Александър Каратеодори и Мехмед Али за Турция. Италия е представена от двама пълномощници. Германската делегация включва Бисмарк, държавния секретар в Министерството на външните работи Бернхард Ернст фон Бюлов и Хлодвиг цу Хоенлое-Шилингсфюрст. Всички те са важни политически фигури и проницателни дипломати.

Резултатът от дългите и търпеливи преговори е Берлинският договор, подписан на 13 юли 1878 г., който ревизира Санстефанския договор в ущърб на Русия. „Велика България“ е разделена на Княжество България, което, макар и автономно, формално остава под османска власт; Източна Румелия; и османска Македония. Независимостта на Румъния, Сърбия и Черна гора е призната. Австро-Унгария, въпреки турските протести, получава правото да окупира Босна и Херцеговина, за да противодейства на нарастващата мощ на Русия на Балканите. Русия е смятана за големия губещ.

Германският канцлер Бисмарк си изгражда не само в Лондон трайна репутация като надежден експерт по външна политика и проницателен дипломат. Руският външен министър Горчаков и руската общественост обаче го оценяват по съвсем различен начин.

Княз Александър Михайлович Горчаков (1798-1883), произхождащ от ярославските князе, наследници на Рюрик

След конгреса славянофилската преса в Русия започва шумна кампания, обвинявайки Бисмарк, че е измамил руския външен министър. Прусия е извършила държавна измяна и трябва да помни, че неутралитетът на Русия през 1870/71 г. е позволил победата на Германия срещу Франция. Горчаков е осмиван от същите вестници като малодушен страхливец, задето се е подчинил на Бисмарк.

Всъщност от Берлинският конгрес започва влошаване на германо-руските отношения. Славянофилската преса в Русия обаче не е единствената виновна. Бисмарк обвинява Русия в неблагодарност, с което разгневява император Александър II, който, подобно на Горчаков, признава само със саркастична подигравка действията на Бисмарк като „честен посредник“ на Берлинския конгрес. 

Но цялата афера има и друго измерение. Втората причина за влошаващите се отношения на двете страни се крие в световната селскостопанска криза. Германия преди това е поемала приблизително 30 процента от руския износ на зърно. Пруските юнкери и големите земевладелци настояват за затваряне на германския вътрешен пазар за руски селскостопански внос. През януари 1879 г. Бисмарк въвежда карантинни мерки срещу вноса на руски добитък, като по този начин ефективно спира вноса на месо. Бисмарк използва като претекст чумата, която бушува в Астраханската губерния през 1879 г. Износът на селскостопански продукти е жизнената сила на руските земевладелци. Те лесно успяват да убедят славянофилската преса да направи връзка между антируската позиция на Бисмарк на Берлинския конгрес и спирането на вноса на селскостопански продукти. Германските дипломати и бизнесмени търпят открита омраза от националистическото крило на руската преса.

И Бисмарк, и Горчаков губят самообладание. В съответните си медийни рупори те започват ожесточени кампании един срещу друг. Между двамата канцлери в германския и руския печат избухва смущаваща „вестникарска война“, която е безпрецедентна в Европа. Бисмарк и Горчаков се запознават и оценяват взаимно през 1850 г. като пратеници в германския бундестаг във Франкфурт. Те остават лични приятели в продължение на много години. Сега обаче Бисмарк се подграва, че Горчаков се отличава с пълна липса на политически умения. Освен това той допълва карантинните мерки с наказателни мита върху зърното, които довеждат до практически застой на руския износ на зърно.

Цар Александър II се стреми да сложи край на това позорно поведение и на 15 август 1879 г. пише т.нар. “писмо-шамар” до чичо си Вилхелм I. Императорът обвинява Бисмарк, че е пожертвал добрите отношения с Русия заради личната си вражда с Горчаков. Бисмарк, твърди той, иска да провокира международна криза в ущърб на Русия. Той трябвало да помни помощта на Русия през 1870/71 г. и да покаже по-голяма благодарност. “Без помощта на Русия нямаше да има обединена Германска империя през 1871 г.”, пише още в писмото. “Ако Бисмарк продължи тази политика, биха могли да настъпят катастрофални последици и за двете страни.” (Текстът на “писмото-шамар” е публикуван на френски език във “Великата политика на европейските кабинети“, том 3, страница 16). 

Вилхелм I лавира, не желаейки да губи обвързването си нито с Австро-Унгария, нито с Русия. Той предлага среща през септември 1879 г. Срещата се провежда на 3-4 септември. По молба на Вилхелм Александър обявява писмото за ненаписано, извинява се на германския император за грубия тон и заставя славянофилската преса да замълчи. Така боговете постигат мирно споразумение, без да променят Берлинския договор.

Отношенията между противниците обаче далеч не стават хармонични: Горчаков е стар и иска мир. Още на Берлинския конгрес той заявява: “Не искам да угасна като тлееща лампа. Искам да заляза като звезда.“ Но Бисмарк продължава да разпалва напрежението. Противно на волята на императора си, той прокарва съюзнически договор с Австро-Унгария, насочен срещу Русия и Франция. Този договор е сключен в началото на октомври 1879 г. Но резултатът остава потискащ!

“Писмото-шамар“ по същество символизирало провала на външнополитическата концепция на Бисмарк за поддържане на политическия баланс в Европа чрез тактически мотивирано сближаване с Русия. Дори договорът за презастраховане от 1887 г. не променя нищо. Това постоянно балансиране между война и мир представлява просто една леснозапалима сламена барикада по пътя към „великата катастрофа“ на ХХ век.